Диамантите са завинаги

1947 г.

Франсес наля в чашата си остатъка от горчивото кафе в кафеварката. Малката маса в кухнята беше отрупана с хартия: планове, копия от секретни доклади, тъпи идеи, които беше отхвърлила преди часове, свежи, вече публикувани в „Лук“, „Вог“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Лайф“ и „Харпърс Базар“, за да й напомнят, че се е справяла преди и може да повтори успеха си.

Сградата, като никога, беше тиха. Обикновено от някой далечен край се носеше плач на бебе, скандал между съпрузи, пускането на вода в нечия тоалетна. Сега обаче минаваше три след полунощ. Купонджиите бяха заспали отдавна, разносвачите на мляко все още не се бяха събудили.

Съквартирантката й си легна към десет — когато я видя на вратата по нощница и ролки, Франсес бе завладяна от професионална завист, въпреки че Ан бе най-обикновена секретарка в правна кантора, която щеше да прекара целия следващ ден, както и всеки друг, като разнася кафе и си води записки.

Франсес тъкмо бе приключила с най-новата текстова реклама за „Де Беерс“, серия за меден месец със снимки на красиви места, на които новобрачните могат да заминат — „Скалистият бряг на Мейн! Аризона! Париж!“ Имаше и нещичко по-достъпно, за хора с малко пари, което тя кръсти „Край реката“.

В известен смисъл това беше най-важното от всички, тъй като се опитваха да привлекат обикновените хора. Преди десет години, когато „Де Беерс“ станаха техни клиенти, агенцията бе направила обширно проучване, за да открие силата — или по-точно слабостите — на традицията с диамантените годежни пръстени. Навремето жените, които са искали такъв пръстен, не били много. За хората това били пари, хвърлени на вятъра. Предпочитали да получат пералня или нов автомобил, каквото и да е, стига да не е скъп диамантен пръстен. Тя бе помогнала това да се промени.

Рекламите за меден месец гласяха: „Дано щастието ви е трайно поне колкото диамант“. Доста добре измислено.

— Време е да си лягаме, Франк — прошепна на себе си думите, които майка й мълвеше всяка вечер, когато беше още дете.

Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато забеляза празно място, оставено от графичния дизайнер за текст, който тя трябваше да измисли до сутринта.

— По дяволите!

Седна отново, запали цигара и посегна за молив.

Предишния ден й се беше обадил Джери Лок, шеф на нюйоркския офис.

— Трябва ни нещо, от което на мига да се разбира, че рекламираме диаманти — обясни той. — Ключова фраза. Какво мислиш?

Когато Джери Лок попиташе някого какво мисли, бе добре да знаеш, че всъщност не пита. За нея той беше гений. Непредсказуем, понякога мрачен, но сигурно всички гений бяха такива.

— Напълно съм съгласна — отвърна тя.

Джери приличаше на Уинстън Чърчил и се държеше като Уинстън Чърчил, а Франсес бе сигурна, че понякога той си въобразява, че наистина е Уинстън Чърчил. Дори имаше периоди, в които се поддаваше на депресията. Когато за първи път отиде в Ню Йорк, за да му покаже идеите си, беше уплашена до смърт. Джери ги прегледа, а от изражението му не й стана ясно какво мисли. След няколко мъчителни минути той се усмихна.

— Франсес, пишеш прекрасно. По-важното е, че знаеш как да продаваш.

Оттогава се харесваха. Половината служители на „Н. У. Еър“ се страхуваха от Джери Лок или не можеха да го понасят. Другата половина мислеха, че той е върхът, и Франсес бе една от тях.

— „Де Беерс“, разбира се, не трябва да се споменават — продължи да обяснява по телефона Джери.

— Разбира се.

За девет години „Де Беерс“ бяха похарчили милиони за реклама, която почти не споменаваше самата компания. Дори споменаването на дистрибутор щеше да наруши закона. Затова рекламите бяха просто за диаманти и бяха прекрасни. „Еър“ правеха всичко по силите си. Не можеха да показват снимки на диамантени бижута в рекламите, поради което отделът за графичен дизайн го беше закъсал. На теория Джери нямаше нищо общо с творческия отдел. Той беше бизнесмен и само разпределяше задачите. Като ценител на изкуството обаче, беше решил да поръча серия оригинални платна на Лучиони, Бърман, Ламот и дамата на британската империя Лора Найт. Посещаваше някои от най-известните галерии в Европа и купуваше за колекцията на „Де Беерс“ ранни творби от Дали, Пикасо и Едзард.

Пълноцветните реклами показваха великолепни пейзажи, градове, катедрали. На страницата, точно под творбата, се виждаше каре с различни по форма и големина скъпоценни камъни от половин карат до три карата и приблизителните цени за всеки. Джери беше първият, създал рекламна кампания на базата на изящното изкуство. Година-две по-късно всички в бизнеса копираха примера му.

— Текстът ми трябва утре — заяви Джери. — Сутринта пристигам във Филаделфия, а късно следобед летя за Южна Африка.

— Дадено — отвърна Франсес и забрави напълно — чак досега, посред нощ.

Въздъхна. Ако не се беше напъвала цял живот за титлата Най-размотаващият се човек на света, може би щеше да поспи поне малко. Знаеше, че тази вечер я чака работа, въпреки това остана с приятелката си Дороти Дигнам, докато не дойде време Дороти да се качи на влака в девет за гара „Пен“.

Дороти беше започнала през 1930 година като текстописец за „Еър“ във филаделфийския офис, но скоро след като Франсес постъпи в агенцията, преди четири години, тя се прехвърли в офиса в Ню Йорк, в Рокфелер Сентър 30, където оглави отдел „Връзки с обществеността“. „Де Беерс“ беше основната й задача. Имаха рекламни представители в Маями. Холивуд и Париж, единствено за този клиент. Дороти дори беше уредила създаването на късометражен филм в „Кълъмбия Пикчърс“, „Вълшебният камък: диамантите през вековете“. Излезе по кината през септември 1945-а и го гледаха повече от петнайсет милиона зрители.

Франсес никога не би познала възрастта й, но предполагаше, че е поне петнайсет години по-голяма от нея и сигурно беше към петдесетте. Беше работила в рекламата в Чикаго през последната година от Първата световна война. На седемнайсет била репортер на „Чикаго Хералд“ и отразявала светските събития чак докато господин Хърст пристигнал и й показал вратата. След това започнала във фирма „Кънтентед Кау“, като текстописец, а после се прехвърлила в „Еър“.

Дороти беше сред най-търсените и ценени писатели на реклами. През трийсетте от „Еър“ я бяха изпращали на работа в офисите по цял свят — и в Лондон, и в Париж, и в Женева, а заради „Форд“ беше плавала до Норвегия и Швеция, за да проучи захранването с електричество на частните абонати. Често й се случваше да отскача до Холивуд, вечеряше в „Трокадеро“ и имаше възможност да види всички звезди. Веднъж се натъкнала на Джоан Крофорд в „Бълъкс Уилшър“. Дороти си бе купила рокля като нейната, но четирийсет и четвърти размер. „Просто една евтинка рокля за всеки ден и много удобна“, както я описа в картичка.

Тази вечер започна като бизнес среща, но след като изпиха по две мартинита, те се смееха гръмко на масата в „Букбайндър“, похапваха стриди и си разказваха смехории за момчетата в офиса. Винаги им беше много смешно, когато ставаше въпрос за неща, които те, като жени, трябваше да знаят. Преди няколко години Дороти беше пъхнала лист в празно чекмедже под пишещата машина и на него записваше всички въпроси, които й задаваха.

Тази вечер прочете на Франсес някои от тях. „Как трябва да изглежда една жена, когато синът й е на седемнайсет?“, „Може ли зимната шапка да е с птиче гнездо?“, „Мейсис в единствено число ли е, или в множествено“, „Жените пеят ли в банята?“, „Каква е разликата между велур и ярешка кожа?“, „Кралица Мери хубава кожа ли има?“, „Колко пъти на ден се храни бебето?“, „Това чудо обърнато плисе ли е?“.

Позабавляваха се царски и ето че сега Франсес плащаше цената.

Погледна листа, новия стратегически план, и зачете: „Основната ни задача е проблем в масовата психология. Трябва да поддържаме и подсилим традицията на диамантения годежен пръстен — да го превърнем в психологическа необходимост. Целта ни са седемдесет милиона потребители, навършили петнайсет години, на чието мнение се надяваме да повлияем.“

Браво, това много стесняваше възможностите.

През 1938 година представител на сър Ърнест Опенхаймер, президент на консолидирани мини „Де Беерс“, отправил до „Еър“ запитване дали, както той се беше изразил, „използването на пропаганда в различни форми“ няма да увеличи продажбата на диаманти в Америка.

Заради Депресията цената на диамантите беше паднала рязко в цял свят. Интересът на клиентите бе почти изчезнал. В Америка бяха продадени двойно по-малко диаманти, отколкото преди войната, а малкото закупени диамантени годежни пръстени бяха евтини и посредствени. „Де Беерс“ разполагаха с резерви, които не можеха да продадат. Опенхаймер беше решил да превърне в нещо задължително диамантения годежен пръстен в Съединените щати и бе проверил, че „Еър“ са най-добрите в бизнеса, единствената агенция, която би му свършила работа. Предложил да се организира рекламна кампания за половин милион долара годишно през първите три години.

Онова, което „Еър“ постигна за „Де Беерс“, бе истинско доказателство за мощта на рекламата. През 1941-ва продажбата на диаманти се бе увеличила с петдесет и пет процента. След Втората световна война броят на сключените бракове в Америка бе скочил неимоверно, а с тях и интересът към диамантите. Цената се беше покачила. Днес диамант от два карата струваше от хиляда и петстотин долара до три хиляди и триста. През 1939-а беше между деветстотин и хиляда седемстотин и петдесет.

Бяха създали съвършено нов вид реклама за тази кампания и другите агенции не спираха да ги копират. Тъй като не ставаше въпрос за пряка продажба, не се представяше името на която и да било фирма, беше важна идеята: емоционалната стойност на диаманта.

„Де Беерс“ произвеждаха значително по-малко от капацитета си, за да поддържат ниско предлагане и високи цени. Рекламната кампания не само бе дала тласък на продажбите, ами гарантираше, че веднъж продаден, диамантът никога повече няма да се върне на пазара. След като Франсес приключеше, дори вдовиците и разведените нямаше да се разделят с пръстените си.

Понякога, през годините, тя си представяше как ли изглеждат Опенхаймер. Особеностите на взаимоотношенията им възбуждаха въображението й, караха я да се пита какво изражение придобиват, когато видят най-новата й идея. Имаше ли извити вежди? Трепкаха ли тънки усмивки? Чуваха ли се възклицания?

Рядко й се случваше да не се е срещнала с клиент, но на „Де Беерс“ беше забранено да влизат в Съединените щати заради картела. Те контролираха световното снабдяване с необработени диаманти, толкова мощен монопол, че самото присъствие на представителите му в Америка представляваше нарушение на закона. Те управляваха от Йоханесбург и Лондон. Веднъж в годината Джери Лок отнасяше в Южна Африка написаните от нея реклами, прибрани в дебела кожена папка, и чакаше одобрение. Там си имаше стикове за голф, тъй като така беше по-лесно, отколкото да ги разнася от Ню Йорк и обратно.

Първият път, когато Джери замина за Йоханесбург, за да представи на Опенхаймер маркетинговото проучване, малкият хидроплан се приводни край остров Мозамбик. Той бе използвал огромните карти и графики, които носеше, за да стигне до брега. Други двама пътници бяха загинали, а „Ню Йорк Таймс“ пусна заглавие: „Самолет се разбива в Южна Африка: американец се отървава без драскотина“. Джери си казваше, че презентацията е спасила живота му, при това говореше напълно буквално, и може би по тази причина бе готов да направи какво ли не за „Де Беерс“.

Съквартирантката й изхърка гръмко в съседната стая и прекъсна мислите на Франсес.

Ан тръпнеше в очакване да получи предложение за брак от посредствения счетоводител, с когото излизаше от известно време. След това Франсес трябваше отново да си търси съквартирантка, което се случваше на всеки няколко месеца след края на войната. Роуз, Мъртъл, Хилди — бяха я изоставили една по една все заради брак. Нея пък я чакаше повишение, така че, когато Ан си заминеше, тя най-сетне щеше да си позволи да живее сама.

Когато преди четири години, на двайсет и осем, започна работа за „Еър“, Франсес убеди родителите си, че е крайно време да се отдели от дома и да се премести в града. Само че заплатата й не беше достатъчна и трябваше да си намери съквартирантка, с която да дели наема. Искаше собствена къща на Мейн Лейн. Тогава нямаше да се тревожи дали когато влезе под душа през зимата, ще има достатъчно топла вода и дали ще й се наложи отново да търпи носовото сопрано на Ан, докато вечер приглася на Дина Шор по радиото. Копнееше да живее сама, също както повечето неомъжени момичета копнееха за брачен живот.

Франсес прокара пръст по новите реклами за меден месец. Други жени не спираха да мислят за онова, което следваше. Нямаха търпение да си намерят партньор, сякаш бракът носеше великолепие. При Франсес беше обратното. Излизаше на вечеря или на танци с нов мъж и прекарваше чудесно. След това обаче, когато се прибереше и си легнеше, сърцето й се свиваше от страх. Ако излезеше с него отново, можеха да излязат и трети път. Накрая щеше да се наложи да го заведе у дома, за да го запознае с родителите си. После пък той щеше да й предложи и тя, също като останалите работещи момичета преди нея, щеше да изчезне, за да се потопи в света на майчинството и изолацията.

Веднъж Дороти й разказа, че любимият й Джордж се върнал от Първата световна война и се оженил за щерката на месаря. Тогава подхвърли нещо остроумно, което Франсес имаше чувството, че е казвала и преди.

— Ударът — прецизен като от месарски сатър — беше доста смекчен от мисълта, че в дамския клуб по реклама все още ме харесват.

Франсес не можеше да си представи Дороти с разбито сърце. Беше твърде самостоятелна, твърде умна и находчива за подобен капан. Ами ако въпросният Джордж се беше върнал, беше поискал ръката й и я беше скрил в някоя малка къщичка? Щеше ли да се побърка от скука за няколко седмици?

Бащата на Дороти беше Джей Би Дигнам, пионер в рекламата, вестникар, починал, когато тя била на двайсет. Оттогава тя се издържаше сама, както и милата си майка. Известно време живееха в Суортмор, Пенсилвания, а сега се бяха настанили в „Хотел Парксайд“, пансион с мебелирани стаи в Грамърси, Манхатън. Франсес не беше сигурна как Дороти успява да се справи.

След пет години в „Еър“ служителят получаваше медал с мотото на фирмата: „Упорството неминуемо води до успех.“ Винаги когато зърнеше медала на нечие бюро, Франсес си казваше: „Чудесни думи. Ако бяха подплатени с малко пари, щеше да е върхът.“

Служителите на „Еър“ си имаха поговорка: „Страхотно място за работа, стига семейството ти да може да си позволи да те изпрати там“.

По-голямата част от детството си Франсес беше прекарала във Филаделфия, животът й беше приятен, но без каквито и да било екстравагантности. Семейството имаше една прислужница, девойката Албърта, която я научи да прави пай и й сплиташе косата. Бащата на Франсес, син на ирландски имигранти, работеше като бригадир в склад за въглища. Майка й също беше с ирландски корени, но семейството й се беше установило в Канада, където бяха постигнали неподозирани успехи в строителството и бяха издигнали небостъргачи в цяло Онтарио. Семейство Пигът бяха известни там, докато в Щатите никой не беше чувал за тях. Майката на Франсес обичаше да изтъква, че за американците Канада е същото като Занзибар, защото всичко, което знаеха за нея, изфирясваше, щом преминеха границата.

Баща й изгуби работата си в началото на Депресията. Наложи се да освободят Албърта. Накрая се преместиха на север, в Хамилтън, родния град на майка й. Тогава Франсес беше на петнайсет. Остана там, докато навърши двайсет, когато по-добрите времена ги отведоха у дома. При завръщането си в Пенсилвания родителите й купиха фермата „Лонгвю“, просторен имот в Мидиа, където сега отглеждаха кози и коне.

Като тийнейджърка й се стори неимоверно трудно да изостави приятелите си и да се сближи с братовчедите си от рода Пигът, свикнали на изключителен лукс. С течение на времето обаче хареса живота си в Канада.

Там се сближи много с баща си, тъй като и двамата бяха аутсайдери. Франсес беше единствено дете и дори баща й да беше искал момче, както повечето мъже, никога не го показа. Държеше се с нея така, сякаш не беше нито момче, нито момиче, ами единствената за него, любимото му дете. Всичко, което Франсес искаше да направи, за него беше върхът. Ако тя не харесваше нещо и искаше да го зареже, той нямаше нищо против. Беше я спасявал от котилиони и светски събирания, от уроци по танци, които бяха съдбата на всичките й братовчедки.

Франсес обичаше да пише разкази. Той ги чеше, а след това й казваше забележките си.

— Ти не си редактор — скара му се веднъж майка й. — Ти си й баща. Защо просто не кажеш, че разказите са прекрасни?

Франсес обаче очакваше с нетърпение критиката му. Така похвалите му й се струваха по-сладки. В тези моменти тя се чувстваше като истински писател.

На шестнайсет, когато беше още в гимназията, тя си намери работа в общинския вестник в Онтарио и пишеше за колонката, посветена на пазаруването. Излизаше и продаваше рекламите, пишеше ги, изкарваше по четирийсет и пет долара на седмица в разгара на Депресията. Този факт разпали огъня в нея — обичаше да пише и да продава. Най-много обаче обичаше парите, които получаваше. Баща й се гордееше с нея.

Франсес си казваше, че времето, прекарано в Канада, я е подготвило добре за работата в „Еър“. Президентът на компанията, Хари Батън, издигнал се съвсем сам, предпочиташе да назначава на работа богати момчета, завършили престижен колеж от Бръшляновата лига, като слабостта му бяха възпитаниците на „Йейл“. Имаха и доста клиенти, завършили там, с фамилии като Понт и Рокфелер. Франсес беше единствената в творческия отдел без диплома от колеж, но се държеше със същата самоувереност като останалите и не допускаше никой да разбере това.

Батън обичаше да се хвали, че в „Еър“ има служители от всички четирийсет и осем щата.

„Протестанти от всеки щат — помисли си Франсес. — Браво, страхотно постижение!“ В агенцията не гледаха с добро око на католиците, а за назначаване на евреи и дума не можеше да става. Всъщност всички агенции действаха така. Тя с нищо не издаваше, че е католичка, обаждаше се, за да съобщи, че е болна, един път в годината на първия ден от Коледните пости.

Четири години в агенцията преминаха неусетно, а всяка Коледа баба й се тревожеше все повече кога Франсес възнамерява да се установи, да има собствено семейство. Родителите й бяха по-възрастни от общоприетото, когато се бяха оженили през 1911-а, след като се запознали случайно на Таузанд Айлъндс. Майка й била на двайсет и осем, а баща й — на трийсет. Минали още четири години, преди да се роди Франсес. Майка й още помнеше както въпросите, така и тревогите на по-възрастните роднини — все повтаряли, че се е омъжила твърде късно. Била изчакала прекалено дълго за деца. Тези критики я бяха наранили дълбоко. Дълго отказваше да занимава Франсес с подобни въпроси. Когато дойде време за натякване, се оказа прекалено късно, тъй като Франсес навърши трийсет и две — очевидно възрастта, когато всички вдигаха ръце. И така, тя се превърна от късно разцъфнала девойка в прецъфтяла стара мома. Бе истинско облекчение да престанат да я притискат и тормозят.

Тя работеше за най-влиятелната рекламна агенция в света. Работата й беше по-вълнуваща от мъжете, които познаваше. Дори трудностите — да стои до късно, да се притеснява, че няма да доизкусури нещо — дори това беше част от тръпката.

Тя, разбира се, беше забелязала иронията: неомъжено момиче с невероятен талант убеждаваше двойките да се сгодяват.

Когато постъпи на работа в „Еър“ през четирийсет и трета, сто и трима от служителите бяха заминали на война — десет процента от агенцията. Единствените клиенти, които бяха привлекли през това време, бяха компания „Боинг Еърплейн“ и американската армия. Рекламите на луксозни стоки се възприемаха като нещо вулгарно. От юни 1942-ра до септември 1943-та рекламата за „Де Беерс“ беше ограничена до популяризиране приноса на компанията в доставката на индустриални диаманти по време на войната. След това рекламата на бижута бе подновена, но те стъпваха на пръсти. През 1945-а Франсес създаде нова кампания, каквато не беше пускана в американско списание. Рекламите отразяваха сватбите на американски войници, които се връщаха към обикновения, мирен живот и момичетата, които бяха оставили в началото на война. На тях се виждаха истински церемонии, бяха отразени истински истории за различни двойки. Същевременно се даваше важна информация за диамантите.

По време на войната „Еър“ често използваше жени. По необходимост наемаха момичета, и то не само като чиновнички и стенографки, но и на ръководни длъжности. Долорес беше в бизнес отдела, а Сали в медийния отдел. Две жени работеха в счетоводството, а Дороти се занимаваше с връзки с обществеността.

Творческият отдел разчиташе на тринайсет мъже и три жени. Задължение на дамите беше да представят женската гледна точка, когато се създаваха кампании за продукти, предназначени за нежния пол.

От „Де Беерс“ не се интересуваха от предпочитанията на Франсес. Вместо това тя изучаваше колегите си, приятелите си и съквартирантките си. Какво искаха най-много? Това беше лесна работа — искаха брак. От какво се страхуваха? Страхуваха се да не останат сами. Войната бе допринесла и за двете. Тя се опита да се възползва и от двата отговора. Опита се да подчертае, че диамантът ще предотврати трагичния изход. „Годежният диамант на пръста й е бистър като сълза, но в него няма тъга. Също като очите й, в него има обещание за хладни утрини заедно, за богат, пълноценен и спокоен живот. Прелестната увереност, която той носи, заслепява всички часове на очакване, искри от радост, зареден е с безценната надежда за бъдещия им живот.“

В повечето случаи рекламите привличаха мъжете, тъй като те щяха да купят диамантен пръстен. Пускаха доста интересни реклами за господата — посветени на добрия вкус и постиженията, които се разкриват благодарение на пръстена, който подаряват на любимата жена, макар да не притежаваха нито едното, нито другото.

Една вечер, по време на войната, приятелка на Франсес си спомни, че в писмо любимият й признал тревогата си какво ще стане с нея, ако той не се върне. Бил уплашен колко е кратък животът и Франсес веднага се възползва от тази мисъл, убедена, че и други мислят като него. Затова написа: „Малцина могат да създадат град, да дадат име на нова звезда, да разбият атома. Малцина издигат за себе си толкова висок паметник, че бъдещите поколения да го сочат отдалече с думите: «Погледни, това е нашият баща. Прочети името му. Това е неговото наследство.» Диамантите са най-трайното свидетелство, което един мъж може да остави за личния си живот.“

Всичко това бе много двусмислено и жестоко. За Джери Лок обаче беше великолепно.

За момент Франсес затвори очи. Трябваше да поспи поне малко, за да не изглежда ужасно на сутрешната среща. Какво да прави обаче с ключовата фраза? Подреди няколко списания на пода във формата на ветрило, всичките отворени на реклами, писани от нея.

Във „Вог“ прочете: „Всеки път, когато сложите диамантите си, те блестят неустоимо. Притежават неподвластен на времето чар, който отразява всяка промяна в модата.“

В „Колиър“ бяха публикували следното: „Носете диамантите си също както нощта носи звездите си, вечни и неподвластни на времето… защото красотата им е непреходна.“

В „Лайф“ видя: „В годежния диамант на пръста й спомените ще блестят вечно.“

Очевидно бе прекалила с идеята за вечността. Затвори очи и се помоли.

— Господи, умолявам те, прати ми няколко кратки думички.

Надраска нещо на един лист, взе го в леглото и го постави на нощното шкафче. Легна си облечена, без дори да се пъхне под завивката, и заспа дълбоко и спокойно.

След три часа я събуди будилникът и първата й работа бе да погледне написаното. „Диамантите са завинаги.“

Реши, че ще свърши работа.

Щом стъпалата й докоснаха голия под, тя чу, че Ан е тръгнала към банята. Съквартирантката й едва намираше търпение да дочака годежа си.

Франсес закуси бързо и взе душ. Облече кафява рокля с дълги ръкави, без дори да се погледне в огледалото. И без това то обикновено й носеше разочарование: полегати, широки бузи, глуповата усмивка. Беше излизала с мъже, които я наричаха хубава, но тя знаеше истината. Стърчеше над повечето момчета в офиса. Беше напълно неподходяща за времето си, когато представителките на нежния пол трябваше да са скромни, тихи и дребнички.

Качи се на влака до центъра, стиснала листчето, на което бе написала снощната идея. Стигна на Уошингтън Скуеър и забърза към сградата на „Еър“. За малко да закъснее.

През 1934-та, когато светът бе почти напълно разорен, „Н. У. Еър енд Сън“ разполагаха с достатъчно пари, за да построят централа на деветнайсет етажа точно срещу старото кметство. Сградата беше великолепна, от варовик от Индиана, в стил ар модерн.

Тя беше толкова горда, когато баща й дойде на обяд и подсвирна.

— Боже, Мери Франсес! Това е невероятно.

Използваше цялото й име единствено когато искаше да подчертае нещо важно.

Тя отвори внушителната медна врата на сградата, толкова тежка, че когато духаше вятър, човек едва успяваше да я открехне. Стените на фоайето бяха облицовани с мрамор. Бяха класически, но не изглеждаха нито натруфени, нито безвкусни. Също като самата фирма „Еър“.

Портиерка на средна възраст седеше зад старо бюро непосредствено до вратата.

— Добро утро, госпожо — кимна тя.

— Добро утро.

Франсес застана пред асансьора и се опита да му внуши да пристигне по-бързо.

Най-сетне вратата се отвори и пред нея застана русата служителка, която обслужваше асансьора, с колосана униформа и бели ръкавици.

— Десетият етаж ли? — попита тя, както всяка сутрин.

Франсес кимна.

Обземаше я гордост в подобни незначителни моменти — човек, за когото не знаеш абсолютно нищо, знае нещо конкретно за теб. Все още потръпваше от вълнение, че може да каже на всяко такси във Филаделфия да я откара в „Еър“ и шофьорите до един знаеха къде се намира.

Слезе от асансьора и спря при машинописките в средата на стажа. Ограденото с дървена стена помещение, в което работеха стенографката Алис Феъруедър и четирите й подчинени, създаваше у нея впечатлението, че са като животни, затворени в обор. Винаги се чувстваше глупаво, когато й се налагаше да разговаря с тях над ниската стена.

— Добро утро, госпожице Зерети — рече Алис. — Какво ни носите днес?

Франсес подаде материала за медения месец.

— Ще ми трябва преди съвещанието.

— Разбира се.

Щяха да й го изпратят безупречно изготвен, преди да го занесе в творческия отдел на долния етаж. Шефът на рекламния отдел, господин Джордж Сесил, много държеше на правилния английски. Служител, работил десет години в отдела, веднъж беше пуснал рекламен текст с печатна грешка. Сесил го уволни на следващия ден.

В девет и пет Франсес беше на бюрото си.

Сутрешното заседание щеше да започне в десет. Господин Сесил щеше да прегледа новите предложения и да раздаде нови задачи. Беше старомоден човек, затворен, но важното бе, че висшият състав го харесва. Смятаха го за най-великия жив автор на рекламни текстове, създал бисери като: „От Канада долетя новината за уникална напитка“ за бира „Канада Драй“ и „Прихнаха, когато седнах пред пианото, но да видите какво стана, когато докоснах клавишите!“ за пиано „Стейнуей“, както и стотици други.

Нора Алън, през два кабинета, крещеше с тънкия си гласец по телефона. Работните места бяха с врати и високи кафяви стени, но нямаха тавани. Никой не виждаше какво става зад затворената врата, но за сметка на това всичко се чуваше.

Франсес се опита да се съсредоточи над докладна записка на бюрото си. Чувстваше се изморена. Много скоро трябваше да започне да се съобразява с нормалните часове за работа, но знаеше, че няма да й се спи в приличното време за лягане. Трябваше да започне нощна смяна в някой вестник.

Чашка кафе щеше да й дойде добре, но Хари Батън им беше забранил да пият кафе в сградата, след като директорът на творческия отдел разля чаша върху оригинална, напълно готова за публикуване снимка. Забраната бе особено мъчителна, тъй като „Хилс Брос“ бяха сред най-големите им клиенти; навсякъде имаше метални кутийки с кафе, което чакаше да бъде сварено. През двайсетте господин Сесил дори създаде израза „почивка за кафе“ като част от рекламата на фирмата. Каква ирония, след като в сградата на „Еър“ такава почивка нямаше да съществува, докато Батън беше начело.

Франсес чу гласове в коридора. Веднага позна, че единият е господин Сесил, при това в кошмарно настроение.

— Кой крещи така? — попита раздразнено той.

— Нора Алън, ако не греша — отвърна секретарката му.

— Какво прави, за бога?

— Струва ми се, че говори с Ню Йорк, господине.

Той се изсмя.

— Защо не използва телефона?

Франсес се изкиска тихо. На съвещанието откри, че лошото настроение на господин Сесил й се е предало. Докато представяше ключовата си фраза, той се надигна от стола и закрачи наоколо — безпогрешен знак, че се кани да направи идеята й на пух и прах.

— Защо изобщо ходим на училище, след като никой не се съобразява с граматиката? — попита той. — Трябва ти прилагателно. Ако кажеш „Диамантът е скъп“ или „Диамантът е твърд“, или „Диамантът може да разреже стъкло“, може и да се получи. Това обаче…

Франсес се канеше да отговори, когато той продължи:

— Какво ще кажеш, Чък?

Тя срещна погледа на Чък Макой. Той беше сериозен писател, добър в работата си, но не и от мъжете, които отстояват позицията си.

Чък прочисти гърлото си.

— Всяка нова любов започва с „Ще те обичам винаги“. Това е целта на брака, да бъде вечен, нали така? На мен ми харесва.

Франсес му кимна с благодарност, но в същия момент той се обърна към господин Сесил и добави:

— Само че не е граматически издържано, господине, прав сте.

Тя поклати глава. „Тъп блюдолизец.“

Франсес се опита да се защити.

— Според мен глаголът „са“ означава, че съществуват. Синоним е на „съществувам“. Вие обаче я променете, както прецените. Не съм женена за предложението си.

— Няма и игра на думи — вметна Чък.

Франсес изви очи.

— Ако обсъдим предложението ми, със сигурност ще открием нещо подобно, което ще свърши работа.

Канеше се да добави: „На мен ми трябваха точно три минути, за да го измисля, при това посред нощ“, но прецени, че е най-добре да замълчи.

— Да го обсъдим тогава — съгласи се господин Сесил.

Цели три часа предлагаха нови идеи. Пепелникът в средата на масата се напълни до ръба. Франсес усети, че стомахът й къркори. Вече бе готова да приеме всичко, което господин Сесил иска, стига да може да отскочи до автомата за един сандвич със сирене.

Най-сетне Джери Лок надникна в залата.

— Крайно време е да тръгвам за летището. Джордж. Каква е ключовата фраза за „Де Беерс“?

— Франсес е измислила „Диамантите са завинаги“ — съобщи му господин Сесил така, сякаш я клеветеше.

Джери вдигна очи към тавана и се замисли.

— Да пробваме — реши той. — Ще покажем предложението на клиента и той ще каже какво мисли.

— Само че не е граматически издържано — настоя господин Сесил.

Джери сви рамене.

— Няма страшно, Джордж. Не е чак толкова важно. Това е просто начин да предадем предложението за реклама.