Диамантите са завинаги

1972 г.

Ивлин стоеше в кухнята и подреждаше цветята в кристална ваза. Печеното беше във фурната и когато Джералд влезе, ароматът тъкмо започваше да изпълва стаята.

— Ухае великолепно! — отбеляза той.

Откакто се върна от покупки, тя го остави сам в кабинета. Поздрави го, щом се прибра, и нищо повече. Сега обаче, когато застана до нея, за да си налее вода, тя му каза:

— Видях Джули.

— Къде?

— В центъра. В книжарницата.

— Какво каза?

Ивлин усети как в гърлото й се надига буца.

— Каза, че Теди е подал молба за развод. Значи затова си идва.

Джералд потри слепоочия.

— Опасявах се, че ще стане така.

— Нали каза, че бил осъзнал грешката си?

— Надявах се да е така.

— Иска тя да каже в съда, че я е подлагал на тормоз. Аз пък трябва да кажа, че съм била свидетел на цялата тази работа.

— Господи! Той да не се е побъркал?

— Да! — изкрещя тя толкова силно, че и двамата се стреснаха от вика й.

— Недей така — прегърна я той. — Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? Да не би да искаш синът ни да се разведе?

— Не, разбира се. Това е ужасно, само че не можем да направим абсолютно нищо.

Когато тя беше на възрастта на Теди, разводът беше нещо, което хората споменаваха само шепнешком. Истински скандал. Най-последната възможност. Бягство от тежка форма на пиянство или лудост. През последните няколко години разводът плъзна навсякъде. Дори в някои щати прокараха закон, който позволяваше развод „по взаимно съгласие“, който да послужи като изход в случаите като на горката Джули. Това може и да бе разумен изход в съда, но истината бе, че бракът не се разпадаше без причина. Все някой имаше вина.

В такава посока ли се развиваше Америка? Всеки път, когато духне вятърът, ти се лашкаш нанякъде, зарязваш досегашния си живот и започваш нов. Какво щеше да стане с внучките й и с другите деца като тях? Ивлин имаше късмет с Джералд; той беше прекрасен човек, а бракът им беше щастлив. Мисълта за другите, които не бяха чак такива късметлии — родителите й например, които никога не бяха се разбирали, й тежеше. Независимо от това те бяха пазили клетвите си до самия край.

Откакто тя и Джералд бяха млади, Америка се беше променила. Сега обръщаха огромно внимание на личността. Човекът се поставяше над страната, човекът беше дори преди семейството, преди всичко друго. Синът й беше отявлен пример за последствията от това.

— Не искам да го виждам днес — рече тя. — Промених си мнението.

— Не можем да го отпратим.

— Защо да не можем?

Тя много добре знаеше защо и тъкмо затова подреждаше цветя, вместо да си легне и да се наплаче, заровила глава във възглавницата.

— Иви! Те още не са се явили в съда. Нищо не е окончателно. Може би, когато той пристигне, когато види момичетата, след като се срещне с нас, ще промени решението си.

— Ти наистина ли вярваш, че е възможно?

— Вече не знам в какво да вярвам.

— Джули се държа много студено с мен — рече тя. — Все едно бях непозната. Не, дори по-зле. Джералд, тя е решила да отведе момичетата. Връщат се на Запад.

— Тя ли ти го каза?

— Да.

Той си пое дълбоко дъх.

— Не бива да забравяш, че не се сърди на теб.

— Знам, но при мисълта, че заминава завинаги, вече ми липсва. Не помня друг човек да ми е липсвал толкова много след Натаниъл.

Джералд я погали по гърба.

— Знам.

— А сега е дори по-трудно, защото е все още тук. Можем да се виждаме, но тя не иска.

Джералд поклати глава.

— Представи си какво би казал Натаниъл за тази работа.

— Щеше да каже, че синът ни има нужда от един ритник нали знаеш къде.

Съпругът й избухна в смях.

— Точно това щеше да каже.

С течение на годините те често се питаха какво би помислил Натаниъл за нова тенденция или за новина, за разразила се в живота им драма. Това бе техният начин да го запазят жив, въпреки че беше мъртъв от повече години, отколкото бе живял.

Джералд беше съквартирант на Натаниъл в „Харвард“ и един от десетимата гости на първата сватба на Ивлин. На външните хора може и да им се стореше странно, че тя и Джералд се разбираха чудесно, когато станеше въпрос за Натаниъл. Бяха го обичали искрено и щяха да продължат да го обичат чак до смъртта си. Той не бе заплаха за тях. Нямаше смисъл да се преструват, че не е съществувал. Всъщност тя бе готова да направи още една крачка и да признае, че и за двамата би било неестествено и напълно невъзможно да се преструват, че той никога не е съществувал.

Ивлин се запозна с тях на състезание по плуване, организирано от колежа през 1927-а, когато беше студентка в „Уелзли“. Братовчедка на Джералд беше в отбора на „Радклиф“ и те бяха дошли да й дават кураж. Джералд пръв заговори Ивлин, след като тя спечели състезанието в свободен стил.

— Имаш страхотен замах — отбеляза той, когато срещна погледа й, докато тя се подсушаваше в края на басейна.

— Благодаря.

— И изглеждаш страхотно, докато плуваш.

В този момент Натаниъл се появи зад него, облечен в палто от миеща мечка — най-забележителния мъж, когото беше виждала.

— Моля те, не обръщай внимание на приятеля ми. Той почти не излиза.

Ивлин се разсмя.

— Казвам се Натаниъл Дейвис — представи се той.

— Ивлин Грийн.

Преди да се върне в съблекалнята, вече имаше уговорена среща за събота вечерта.

До колежа тя беше болезнено срамежлива. Когато постъпи в „Уелзли“ и се оказа заобиколена от весели, общителни момичета, започна да се отърсва от срамежливостта.

Съквартирантката й, Мидж, купуваше списание „Либърти“ всяка седмица и от страниците му научаваше последните стъпки в танците, които пробваше без всякакво притеснение пред огледалото в банята, въртеше се и потропваше по покрития с плочки под. Вечер, когато си легнеха, четяха на глас колонката със съвети на Дороти Дикс. Наричаха я Диди.

Мидж накара Ивлин да се облича с по-къси поли и рокли от кретон, да избира шапки клош, на които забождаха брошките, които майките им бяха дали за съвършено различна цел. Обуваха обувки с каишки с високи токчета и катарами. Мидж я научи да си слага руж, пудра, червило, сенки и лак за нокти, въпреки че Ивлин никога не си слагаше толкова много, колкото другите момичета. Знаеше, че баща й ще умре от срам, ако разбере, че е излизала сред хората с грим на лицето. Мидж сама си шиеше прави рокли с ниски талии и потрепващи пискюли. Ивлин открай време знаеше, че жените носят корсети, стегнати колкото е възможно повече, за да изглежда талията им по-тънка, а гърдите вирнати и налети. Мидж обаче настояваше да освободи гърдите си, като запази единствено приспособлението за бюста, което използваха, за да изглеждат по-плоски и с по-източен силует.

Мидж й помогна да се приготви за първата среща с Натаниъл.

— Той какво представлява? — попита тя, докато слагаше сенки на очите на Ивлин.

— Красавец — отвърна Ивлин.

Истината бе, че не знаеше почти нищо друго.

На вечеря научи, че той е добре възпитан, умен, забавен и мил. Беше израсъл в Питсбърг с три сестри, единственият син на стоманолеяр. Четеше Хемингуей и Фокнър и обичаше поезия. Учеше литература и се надяваше някой ден да стане адвокат, а след време политик. След вечеря отидоха в джаз клуб и танцуваха чак докато затвориха.

На втората среща спечелиха трето място на танцов маратон, като издържаха четиринайсет часа на крака. На следващия ден пръстите й кървяха, но тя не помнеше да се е чувствала по-добре.

На петата им среща той призна, че се тревожи за съквартиранта си. Вече си търсели момичета, за които да се оженят (каза го с многозначително кимване към нея и тя остана очарована), но Джералд не гледал сериозно на жените, дори на онези, които били напълно подходящи — само поредица от танцьорки и сервитьорки. Запознаха го с Мидж, но тя заяви, че бил прекалено глупав, не бил интелектуалец като Натаниъл, нито наполовина толкова красив като него. Джералд разказваше ужасни вицове и се правеше, че флиртува със закачалката за шапки; нито една разумна жена не би го приела сериозно. Беше на двайсет години, а косата му започваше да оредява, беше по-нисък от Ивлин, макар тя да бе доста висока за момиче. Когато застанеше до Натаниъл, приличаше на дребосък. Джералд беше от безобразно богато семейство. Човек оставаше с впечатление, че не му се налага да се старае много за каквото и да било, затова той не полагаше кой знае какви усилия. За Натаниъл да си позволи обучението в „Харвард“ бе истинска борба. Чистеше тоалетни, за да плати таксите, цял живот бе работил, за да си осигури тази възможност. За Джералд „Харвард“ беше даденост, нещо напълно естествено за мъж от семейство Пиърсол.

— Ще си намери подходяща жена, която ще му помогне да похарчи наследството си — каза Ивлин на Натаниъл. Беше расла сред такива хора — съпругите на богати и влиятелни мъже, които посрещаха гости и се грижеха за дома. Нямаше съмнение, че баща й искаше майка й да е точно такава.

— Тъкмо това е бедата — рече Натаниъл. — Искам да си намери жена, която ще го обича не заради онова, което притежава. Той ще бъде нещастен с някоя амбициозна светска дама.

Ивлин остана трогната от загрижеността му за Джералд. Това показваше, че е добър човек. Мислеше си, че трябва да канят и Джералд, когато излизат заедно. През следващите месеци групата им — Джералд. Натаниъл, Ивлин, Мидж и всеки, който искаше да дойде с тях — прекарваше дните си в небивало веселие по улиците на Бостън с колата на Джералд, като момичетата бяха натъпкани на задната седалка. Хапваха в евтини заведения, ходеха на танци, пиеха в нелегални барове, които момчетата намираха незнайно как. Джералд винаги държеше да плати сметката. Когато останалите се възпротивяваха, той обясняваше:

— Парите не са мои, а на стареца.

Винаги оставяше огромен бакшиш, поне трийсет процента. В тези моменти Ивлин се питаше дали е много щедър, или просто нищо не разбира от математика. Натаниъл каза, че било първото.

Дипломираха се през 1928-а, годината, в която Хърбърт Хувър бе избран за президент с лозунга „Пиле във всяка тенджера, автомобил във всеки гараж.“. Тя помнеше веселите думи на Джералд: „Стига пилетата да не са в гаража, всичко ще бъде наред.“ Щом чуеха тази забележка, всички извиваха очи.

След това веселата им компания се разпадна. Мидж прие предложението за брак на студент по медицина, с когото се запозна на купон в университета в Бостън, и замина с него за родното му градче в Индиана. Пишеше на Ивлин и й се оплакваше, че никога през живота си не е изпитвала такъв студ. Студът на Индиана се просмуквал в костите ти, влизал под кожата, в ушите и носа. Палтото и шапката не можели да те спасят от него.

Джералд замина за Чикаго, където оглави нов клон на фирмата на баща си. Натаниъл докладва, че колегите на Джералд били тъпи досадници и нямали никакво желание да излизат след работа с него, може би защото бил синът на шефа. „Ужасно самотен съм. Липсват ми дните, в които вилнеехме в Кеймбридж“, пишеше Джералд. Ивлин избухна в смях, когато Натаниъл й прочете това. На нея също й липсваха.

Беше решила да остане в Бостън, за да е близо до Натаниъл. Малко преди дипломирането, чу някой в общежитието да говори за свободни работни места за учители в държавно училище. Кварталът бил опасен и никой не искал да постъпи там на работа. Ивлин подаде молба на следващия ден. Поне щеше да има какво да прави, нещо смислено, което майка й да одобри и да не я разпитва непрекъснато защо е останала.

Живееше със съквартирантка в апартамент под наем в Бийкън Хил и започна да преподава на трети клас. Обичаше учениците си; те бяха изключително умни, невъзможно шумни и я разсмиваха. Караха я да копнее за собствени деца толкова силно, че сама остана изненадана. С Натаниъл възнамеряваха да се оженят, макар той да й повтаряше, че не може да й предложи, преди да бъде достоен за нея.

— Ако замина за Ню Йорк сега и поискам ръката ти от баща ти, той ще ме навиква чак до Масачузетс.

Майка й може и да твърдеше, че преподаването е благородно призвание, но родителите й бяха паникьосани. Според тях, тя трябваше да се прибере у дома, докато не си намери подходящ съпруг. Смятаха, че момичетата от Бостън се стремят към Манхатън, но няма начин девойка от Ню Йорк да се установи в Бостън. Решението й да учи в „Уелзли“, вместо в „Барнард“ или „Сара Лорънс“, беше прието единствено защото две от братовчедките й вече учеха там и се предполагаше, че ще я наглеждат.

Баща й изпращаше пари всеки месец, загрижен за начина й на живот. Ивлин прибираше парите в чекмедже, решена да не ги харчи. Искаше да оцелява сама, като Натаниъл.

Първата година след колежа й се стори странна и донякъде страшна, но беше доволна, че е далече от дома и близо до него. Тъй като Натаниъл работеше, можеха да излизат два, дори три пъти през седмицата. Не си позволяваха нищо специално — през седмицата ходеха на кино или на кафе, а в събота — на танци. Веднъж той призна, че много се страхува, че никога няма да успее да й осигури живота, с който бе свикнала от дете: прислуга, шофьори и всичко останало. Тя отвърна, че не желае този живот. Обичаше да му готви: печено говеждо с моркови и картофи, пандишпанов кекс за десерт. Когато го правеше, се чувстваше почти като престъпник. Майка й никога не беше готвила и би казала, че подобни неща са под нивото й. На Ивлин обаче й харесваше да води семпъл живот, да работи като учителка, да бъде майка и съпруга. У Натаниъл бе открила всички качества, които желаеше да притежава мъжът до нея.

Той й купуваше малки подаръци винаги когато се срещаха: маргаритка или малка кутийка бонбони от сладкарницата близо до офиса му във Фанюл Хил. След вечеря, преди да се прибере у дома й четеше, докато тя дремеше на канапето.

През есента Натаниъл започна обучението си в правния факултет на „Харвард“ и тя реши, че скоро ще й предложи брак.

Тогава обаче стоковият пазар рухна и хората започнаха да остават без работа. Научиха, че стари съученици от колежа едва успяват да свържат двата края, четяха във вестниците за бизнесмени, които сега продаваха ябълки по улиците на Ню Йорк. Децата, на които Ивлин преподаваше, бяха бедни дори в добрите години. Сега половината й клас изчезна, тъй като родителите имаха нужда от тях, за да изкарват пари по всеки възможен начин. Онези, които останаха, едва издържаха. Имаха късмет, че училището е под закрилата на Комитета на бостънските училища, и получаваха топъл обяд от Обединението на жените за образование. В повечето училища в страната нямаше безплатен обяд и гладните деца едва намираха сили да внимават в час и да не заспят. Ивлин забеляза, че почти нито едно дете не изяжда осигурената храна. Увиваха обяда си и го прибираха при книгите. Когато попита защо правят така, едно от по-откровените момчета обясни:

— Носим вечеря за семействата си, госпожице.

Тя разказа на директора и той просто сви рамене.

— Тъжно е, но всички правят така.

След това използваше парите, които баща й изпращаше всяка седмица, за да се погрижи децата да са сити през деня. Купуваше им продукти със сравнително дълъг срок на годност — фъстъчено масло и салам, ябълки и хляб. Понякога им печеше пиле, за да хапнат нещо по-хранително.

През цялата есен с Натаниъл благодаряха на Господ, че бедите не са ги застигнали. На Деня на благодарността Джералд дойде в Бостън, за да посети родителите си, а тя приготви вечеря в събота. Тримата се смяха и бъбриха както едно време. Една вечер следващата седмица бащата на Натаниъл не се върна у дома след работа. Дни по-късно научиха, че е бил уволнен след трийсет години в завода. Щом разбрал, той се хвърлил от един мост в ледената вода.

Натаниъл реши да напусне правната школа, поне докато майка му и сестрите му не си стъпят на краката. Джералд му предложи назаем възмутително висока сума пари, както се изрази Натаниъл, без дори да го е молил. Той обаче бе твърде горд и не прие парите.

Прибра се в Пенсилвания за два месеца. Ивлин го придружи на погребението на баща му и се върна сама в Бостън. Не помнеше някога да й е било по-тежко, нямаше желание да прекара и ден без него. Той й пишеше любовни писма и тя заспиваше, притиснала ги до гърдите си. Следващите месеци бяха тъжни. За да издържат, често си напомняха, че това е най-голямата трудност, която ще им се наложи да изтърпят.

Най-сетне, на Коледа 1931-ва, се сгодиха и решиха да се оженят пред сто човека в дома на нейните родители в Ню Йорк следващия май. Ивлин не можеше да си намери място от радост, че най-сетне ще стане госпожа Натаниъл Дейвис. Знаеше, че всички момичета изпитват същото на годежа си, но се питаше дали при нея не е още по-интензивно, защото бяха минали заедно през мрака на последните няколко години. Най-сетне ги очакваше радост.

За да отпразнуват събитието, двамата се срещнаха с Джералд на зимните Олимпийски игри на Лейк Пласид през първата седмица на февруари. Той изглеждаше десет години по-стар, макар да бяха минали само две, откакто се видяха за последен път. Доведе една фръцла, която се подвизаваше под името Фран, с къса рижава коса и впити дрехи. Ивлин попита Натаниъл дали според него Джералд има сериозни намерения към нея.

— Че Джералд кога е имал сериозни намерения? — отвърна Натаниъл.

Първата вечер Джералд вдигна тост:

— За любимите ми приятели Нат и Иви. Най-сетне ще се оженят! Наскоро прочетох, че според предвижданията на Джон Уотсън след петдесет години бракът ще бъде отживелица.

— Кой е Джон Уотсън? — попита фръцлата.

— Известен детски психолог, очевидно експерт по въпросите на брака. Аз лично съм готов да подкрепя мнението му. Да ликвидираме тази щуротия. След като всичко приключи, остава единствено разочарованието.

Ивлин се почувства неловко и се размърда на стола, а Джералд продължи:

— Ако изобщо съществува изключение от правилото, то това сте вие двамата.

Отседнаха в красива вила с камина във всяка стая, която Джералд наричаше лагер. Приличаше на хотел, но се оказа собственост на леля му и чичо му. На Ивлин много й хареса. Можеше да прекара цяла седмица на перваза на прозореца в хола с книга в ръка и да вдига поглед към боровете в далечината. Момчетата обаче нямаше да търпят подобно нещо — това бяха първите Олимпийски игри, които се провеждаха в Америка, и те искаха да видят всичко.

Джералд не спираше да надига фласка с бърбън, която държеше в ботуша си. В колежа всички обичаха да си пийват коктейли, но не и така. Тя имаше чувството, че е пиян от сутрин до вечер. Очевидно искаше и другите да са в такова състояние, защото подаваше фласката на Фран всеки път, когато тя си отвореше бутилка безалкохолно или си налееше чаша кафе.

— Стига, де, пийни си малко смешна водичка. Така е по-весело, миличка.

Натаниъл призна, че е разтревожен, но не искаше да разваля прекарването им. Щеше да пише на Джералд по този въпрос, след като се върнат.

Тази седмица времето се оказа необичайно топло и застрашаваше всички състезания с бобслей и ските. В последния ден обаче видяха как Соня Хени се плъзга по леда с такава грация, че всички имаха чувството, че е безкрайно лесно. Женските кънки не влизаха в състезателната програма, но залата беше пълна до пръсване, а билетите за правостоящи се оказаха по пет долара. Джералд им беше осигурил места на първия ред.

— Така ще виждаме по-добре хубавите крака на Соня — рече той и погледна Фран, която му се стори ядосана. — Стига, миличка, знаеш, че твоите краченца са единствените за мен.

Ивлин бе прочела в сутрешния вестник, че Организацията на американските домакини настоява жените фигуристки да се обличат в старомодни дълги поли, за да се избегне потъпкването на морала на мъжете, които гледат събитието. Жените фигуристки обаче отказаха, освен ако спринтьорите от лятната програма не се съгласят да тичат с букаи на краката, а плувците да плуват с корсет и боне.

Статията завършваше със заключението: „Заради съпрузите на дамите от Организацията на американските домакини, които случайно присъстват на зимните игри, трябва да бъде отбелязано, че в селата в Адирондак все още има магазини за хамути, където се продават и наочници“.

Тя се разсмя и посочи статията на Фран.

— Дали да не инвестираме в един чифт, специално за господин Великолепен.

Преди да се разделят в края на седмицата, докато момчетата товареха багажа в колите, тя чу Натаниъл да пита:

— Как мислиш, тя има ли някакъв потенциал?

— Ами — отвърна Джералд. — Просто се забавляваме.

— Не се ли забавлява предостатъчно досега? Вече си стар. Крайно време е да си намериш жена, която да се грижи за теб. Иска ми се да се установиш.

— Лесно ти е да приказваш, след като имаш момиче като Иви — рече Джералд. — Ти май не разбираш колко невероятна е тя.

Скоро след като се върнаха в Бостън, Натаниъл замина за Пенсилвания, за кратко посещение. Искаше и Ивлин да отиде с него, но тя не пожела да остави учениците си.

— Ще отидем през лятната ми ваканция и ще останем цял месец — предложи тя. — Това ще бъде меденият ни месец.

Той се усмихна.

— Тогава ще бъдем съпрузи.

— Тъкмо майка ти ще ме научи как да приготвям любимите ти ястия.

— Всичко, което готвиш, ми е любимо — рече той и я целуна.

Натаниъл бе отсъствал по-малко от седмица, но също като болна от любов тийнейджърка, Ивлин броеше дните до завръщането му. Реши да си купи нова рокля и да си направи косата във фризьорски салон. Той трябваше да се върне във вторник вечерта и същия ден след училище тя купи пържоли и всички съставки за джинджифилова торта. Докато приготвяше вечерята в малката кухня, Ози Нелсън и оркестърът му изпълняваха „Сънувай малък сън за мен“ на грамофона, а тя мислеше за всичко, което предстоеше — сватбата им, на която щеше да облече сатенената рокля на майка си; къщата, която щяха да си купят в Пенсилвания, и шестте им деца, които щяха да гонят пеперуди по тревата. Тя беше почти на двайсет и пет. Повечето й приятелки вече бяха родили по едно-две бебета. Трябваше да забременее скоро след сватбата. Сърцето й преливаше от радост. Нямаше търпение Натаниъл да влезе, за да го прегърне.

Тъй като той не се прибра до седем, тя започна да нервничи. Не беше закъснявал досега. Преди година баща й се оплаква почти цял час по време на коледната вечеря, че в Ню Йорк са поставили улични светлини на натоварените кръстовища — забавяли движението и било почти невъзможно човек да се придвижи навреме. Тя се замоли Натаниъл да не е спукал гума или колата да не се е развалила.

В осем и трийсет вече крачеше притеснено из кухнята. Когато телефонът звънна малко след единайсет, седеше разтреперана на масата, сякаш знаеше какво следва.

Обаждаше се най-голямата сестра на Натаниъл. Катастрофата станала във Фрамингам, на около час път от дома. Някакъв пияница минал в насрещното движение и се забил челно в колата му. Линейката откарала Натаниъл в болница „Бостън Сити“. Бил в безсъзнание, с вътрешни кръвоизливи. Не знаели дали ще изкара нощта.

След като затвори, Ивлин седна и се разплака. Когато сълзите й пресъхнаха, тя се изправи и избърса мокрите си бузи. Знаеше какво да направи. Годеникът й беше в опасност, но тя щеше да му помогне да оживее. Излезе в ледения нощен въздух и повика такси, напълно забравила за палтото си.

Макар да беше подготвена, когато видя Натаниъл в болничното легло, изпита силен шок — разтърси я като електричество. Очите му бяха затворени, лицето — окървавено, изкривено, долната му част бе бинтована като на мумия. В съседното легло лежеше възрастен мъж с изтъняла кожа и стенеше жално. Опита се да го поздрави, но погледът му се зарея през прозореца, който гледаше към гола тухлена стена.

Ивлин придърпа стол до леглото на Натаниъл и заговори весело, сякаш бяха излезли на приятна вечеря. Разказа му за тортата, която беше изпекла, и настоя да се събуди, за да изяде едно парче. Галеше нежно ръката му. Това бе единствената видима и непроменена част от него — дългите елегантни пръсти, сухите петна около кокалчетата, черните полумесеци под ноктите. Гали я, докато всичко останало в стаята изчезна.

Първото, което направи сутринта, беше да звънне на Джералд. Той обеща да дойде незабавно и тя не го спря, защото знаеше, че присъствието му ще подейства добре не само на нея, но и на Натаниъл. Щом той пристигна, преместиха Натаниъл в просторна единична стая с изглед към обточената с дървета улица. Ивлин нямаше представа какво е казал Джералд, нито колко е платил, но му беше безкрайно благодарна.

Едва след два дни се сети да позвъни на родителите си и да им съобщи новината. Те не си бяха вкъщи и тя с облекчение предаде съобщението на икономката, нямаше желание да ги чува. Те не умееха да я успокояват. Беше се научила да се справя сама, а напоследък Натаниъл й носеше желаната утеха.

Когато майката и сестрите на Натаниъл дойдоха, Джералд настоя да отседнат в дома на родителите му в Уелзли. Всяка сутрин ги откарваше до болницата и малко преди вечеря ги връщаше у дома. Често се връщаше по-късно, за да остане с Ивлин, която почти не се прибираше в апартамента си. Носеше й топла храна, приготвена от готвачката на родителите му, романи, които майка му беше препоръчала. Настояваше тя да се прибере и да си почине поне един следобед, но Ивлин не смееше да остави Натаниъл. Искаше да е до него, когато се събуди. Понякога Джералд оставаше с нея през цялата нощ. Играеха на шах и подреждаха пъзели в три след полунощ, като дори се стараеха да включат Натаниъл в играта, макар да беше в безсъзнание.

— Твоята дама ще падне всеки момент — смееше се Джералд.

— Миличък, не го слушай, той е въздух под налягане — отвръщаше Ивлин.

Радваше се, че Джералд е тук. Лекарите не казваха почти нищо на нея и майката на Натаниъл, страхуваха се, че няма да понесат най-страшното. Затова пък разговаряха с Джералд и той й предаваше фактите без колебание.

Джералд четеше на Натаниъл от всички вестници, разказваше му за предизборната кампания на Рузвелт и за новия гангстерски филм на Хауард Хюс. Сякаш щеше да убеди Натаниъл да се върне към живота, като му покаже какво пропуска. Понякога на Ивлин й се струваше, че може и да се получи.

Благодарение на ежедневните разкази на Джералд тя научи, че малкият син на Чарлс Линдбърг е отвлечен от люлката в изолирания им планински дом в Ню Джърси, докато Линдбърг и съпругата му вечеряли на долния етаж. Щастливият Линди беше най-известният човек на света. Преди две години всички вестници по света бяха пуснали материали за раждането на първото му дете — нямаше друго дете, което да се е радвало на толкова внимание. Говореше се, че семейство Линдбърг са получили повече играчки от доброжелатели, отколкото можели да съберат в огромната си къща. Сега детето беше на двайсет месеца, истинско херувимче с пухкави бузки, руси къдрици и дълбока трапчинка в средата на брадичката.

Детегледачката бе открила, че бебето липсва. Веднага били забелязани издайнически знаци. Прозореца в детската стая бил оставен отворен. Отдолу открили самоделна стълба и кални стъпки, които продължавали около осемстотин метра. В края на гората се виждали по-малки стъпки, очевидно женски. Следите се губели, затова следователите решили, че похитителите са се качили в автомобил. Всички автомобили по магистралите били спирани за проверка. Президентът Хувър се срещна с главния прокурор, бяха повикани федералните агенции, както и почти всички полицейски служители от Ню Йорк и Ню Джърси. В стаята на бебето беше открито писмо с искане за откуп, а на следващия ден пристигна и картичка със същия почерк: „Бебето е добре. Следват инструкции. Действайте според тях.“

Във вестниците пуснаха снимки на красивото момченце в люлката и в скута на майка си, когато бе едва на месец. Ан Мароу Линдбърг, слаба, красива жена с къса рокля и подстригана над ушите коса, гледаше сина си с нескрито обожание. Ивлин започна да следи с настървение всеки материал, всяка новост, всеки слух, който сестрите разпространяваха в болницата. Госпожа Линдбърг съобщила на множеството оператори и вестникари, събрали се пред дома й, че бебето било настинало. Тя им каза и какво точно яде, с надеждата похитителите да се грижат добре за него. Полковник Линдбърг заяви, че е готов да плати искания откуп.

Беше съобщено, че и те, също като Ивлин, не спяха. Докато седеше до леглото на Натаниъл призори, тя си представяше как Ан Мороу, приблизително на нейната възраст, бременна с второто си дете, крачи из къщата и се моли за завръщането на детето си. Някак двете трагедии се свързаха в мислите й и тя убеди сама себе си, че ако открият бебето здраво и щастливо в скута на някоя баба, то и Натаниъл ще оживее. В едно безоблачно майско утро излезе от болницата за глътка свеж въздух и чу виковете на вестникарчетата.

— Бебето е мъртво!

Гласовете им звучаха почти ведро — знаеха, че благодарение на тази история ще заработят добри пари. На Ивлин й мина през ум да изкупи всички вестници в Бостън, за да накара момчетата да млъкнат. Вместо това купи само един и го прочете с разтреперани ръце. Шофьор на камион открил детето проснато по очи под купчина листа, на седем километра и половина от дома. Било с фрактура на черепа, нанесена с тъп предмет или след като е било изхвърлено в движение от автомобил. От полицията предполагаха, че похитителите вероятно са възнамерявали да го върнат, но писъците му са ги накарали да изпаднат в паника и са решили да го убият. Детето било мъртво от няколко седмици, но те продължавали да твърдят, че е живо, за да вземат откупа, и давали напразни надежди на семейството. Когато го открили, по-голямата част от лицето и тялото му били изядени от животни.

Ивлин си представяше невинното бебе, как лежи безпомощно, съвсем само, докато самолетите на баща му са летели над него и са се опитвали да го открият. Разтрепери се. Имаше чувството, че не може да диша. Обхвана я такава истерия, че се наложи да влезе обратно в болницата, където й дадоха успокоителни и я сложиха на легло за няколко часа.

Три седмици по-късно Натаниъл се събуди. Лекарите ги предупредиха, че още нищо не е сигурно, да не бързат да се радват. Но след всичко, което бяха преживели, Ивлин не разбираше защо да не се порадва.

Ожениха се в параклиса на болницата следващия следобед. Тя облече бял костюм с пола и кремави лачени обувки, прибра косата си и си сложи малка воалетка. Натаниъл седеше до нея в инвалидна количка, изглеждаше напълно смазан, но щастлив. Семейството му, Джералд и няколко сестри не го изпускаха от поглед. Сестрите бяха проявили огромен интерес към историята им, харесваха Натаниъл най-вече защото Джералд им носеше бонбони и непрекъснато им повтаряше, че изглеждат великолепно в края на дългото дежурство. Една от тях направи торта и дори събраха пари да купят на Ивлин цветя, свещи и красива порцеланова чиния.

След като се ожениха, Ивлин спеше до него в тясното болнично легло, притисната към дългото му тяло. Един вторник лекарите откриха, че в кръвта на Натаниъл е плъзнала инфекция. Той почина през уикенда.

Макар всички да знаеха какви са шансовете му, смъртта му я шокира. Бе много благодарна, че той все пак се събуди, че прекараха заедно последните дни, че се ожениха. Същевременно изпадаше в ярост, когато започнеше да се пита защо Господ й бе направил такъв подарък, а след това си го взе.

Избра внимателно дрехите, с които да бъде погребан. С всяко решение знаеше, че затваря поредната врата, докато най-сетне той си отиде окончателно. Стоеше сама в малкия му апартамент в Кеймбридж и въпреки че плачеше, не искаше да си тръгне. Тук все още миришеше на Натаниъл. Спря се на тъмносиния костюм, с който беше облечен, когато й предложи пред ресторанта, в който бяха и на първата си среща. Освен в болницата, никога не бяха прекарвали и една нощ заедно и сега тя отчаяно съжали за това. Същата нощ спа в леглото му и си представяше, че чаршафите са ръцете му, които я прегръщат и притискат.

На погребението се занимаваше с всичко, което трябваше да се свърши. Не искаше да си почине дори за секунда. Беше съпруга на Натаниъл, но много хора не знаеха. Чувстваше се странно, когато си помислеше за другите страни от живота му, за хората, които го помнеха единствено като син, брат или малко момче от стария квартал. Съчувствието на всички беше насочено към майка му и сестрите му, които вече бяха преживели една трагедия, напълно достатъчна за цял живот.

След това я разкъсваше непрекъсната болка. Щом видеше противни хора — майка да крещи на сина си пред училището, непознат да плюе на улицата, — се питаше защо те живеят, а Натаниъл е мъртъв. Втренчваше се в тях и почти вярваше, че ще има някаква размяна. Един от тях щеше да заеме неговото място.

Нощем оставаше будна и мислеше за мига, в който автомобилът му е бил ударен. Бил е съвсем сам на магистралата. Бе искал тя да замине с него. Трябваше да се съгласи, трябваше да е до него, когато фаровете са го заслепили. Може би сега щяха да са заедно, от едната или от другата страна.

1987 г.

Джеймс направи обратен завой и излезе от паркинга.

Бяха тръгнали преди по-малко от десет минути, а Морис вече бе започнал една от историите си. Докато Джеймс извършваше обичайната проверка, за да се увери, че момчетата са оставили линейката напълно екипирана и всичко е здраво — дефибрилаторът, апаратът за електрокардиограми, смукателят, системата, комплектът за изгаряния и носилката, — Морис започна. Сега нямаше спиране.

— И казвам аз на оня, че балансът на гумите е наред. Сигурно ръчната ти е заяла, бе човек — редеше Морис. — За негова голяма изненада, се оказвам прав. Ей така, от воле му спестих деветдесет кинта и половин ден при механика. Това е другото. Механикът, когото ползва, е скапана работа. Мексиканец, какво искаш.

Морис нямаше никакво доверие на мексиканците. На Джеймс това му се струваше странно, тъй като Морис беше черен. Когато му го каза, Морис се облещи.

— Какво? Да не мислиш, че чернокожите нямат право да имат предразсъдъци като всички останали?

Сега продължи да дърдори:

— Синди разправя, че съм бил многознайко. Той сигурно реши, че му се присмивам, задето не знае как да оправи собствената си кола. Кълна се, че тази Коледа на партито в квартала направо ме пронизваше с поглед. Сега обаче знам с какво да го засека. Абе, човек, ние сме възрастни хора. Нямам намерение да му махам през улицата, ако е решил, че не проявявам уважение към него. Трябваше да го оставя гумите му да заорават по асфалта и да се чуди какво става.

Джеймс спря на обозначеното място. Други две линейки бяха спрели до тротоара.

— Извинявай, че прекъсвам вълнуващия ти монолог, но какво ще кажеш за кафе?

Морис кимна.

— Аз ще отида — каза Джеймс. — Искаш ли нещо за ядене? Яйца със сирене?

— Един сандвич — реши Морис. — С пуешко. Не, по-добре чийзбургер.

— Ти майтапиш ли се?

— Защо?

— Как защо? Осем сутринта е.

— Е и?

— Нищо, дивако. Направи отчетите.

Морис вдигна папката.

— Тогава аз ще отида. Изобщо не се майтапех за бургера.

— Знам. Тъкмо това ме плаши.

Джеймс слезе. Навън беше кучешки студ. Във въздуха се усещаше мирис на сняг. Той се загърна плътно в коженото яке.

В заведението на Елси видя обичайните заподозрени, насядали на бара, и им помаха.

— Добрутро, господа.

Рон Шанахан кимна.

— Суперско утро, господин Макийн.

Всяка сутрин казваше същото.

Работата беше колкото прилив на адреналин, толкова и рутина. Докато бяха дежурни, обикаляха едни и същи улици. Град Кеймбридж беше почти десет квадратни километра и Джеймс познаваше всеки сантиметър наизуст. За час минаваше през Харвард Скуеър три до четири пъти. Виждаше същите полицаи, медицински сестри и пожарникари всеки ден. Разбираше се с повечето от тях. Необвързаните излизаха да пийнат по нещо почти всяка вечер в „Граунд Раунд“ или в „Динг Хо“ на Инман Скуеър и или бяха влюбени, или не обелваха и дума, в зависимост от деня.

По-младите си въобразяваха, че са каубои — бяха по на осемнайсет-деветнайсет години. За да посветят някой новак, понякога го закопчаваха с белезници за телефонна кабина и го пребиваха или пък притискаха заредена пушка до главата му посред бял ден, докато зяпачите пищяха и знаеха, че щом ченгетата пристигнат, всички ще избухнат в смях и ще се разпръснат. Джеймс се държеше настрани от подобни драми.

Работата беше винаги различна. Имаше спокойни и истерични дни. Средно се отзоваваха на едно обаждане на час. Днес се предполагаше, че ще вали. По време на снежните бури обикновено нямаха работа, но и това бе относително. Както си ядеш закуската, така се налага да потеглиш по Мемориъл Драйв и да пълзиш едва-едва.

Кати бе на бара и си връзваше косата на опашка. Обеците й с коледни елементи подскачаха нагоре-надолу. Беше в средата на трийсетте, красива, въпреки че слагаше прекалено много грим. Дънките й винаги изглеждаха така, сякаш са нарисувани направо на задника.

— Здрасти, Джеймс. Две кафета ли?

— Да, и един чийзбургер.

— Толкова рано?

Той сви рамене.

— Говори с онзи с глистите в линейката. Днес рано ли ще затвориш?

— Някъде към четири, за да отида у леля за вечеря, а след това ще заведа мама на службата в полунощ.

— Ще бъде приятно.

— Казваш го, защото не познаваш мама.

Тя се обърна и се провикна към собственика Фил, който работеше на грила, за да е сигурна, че е чул поръчката.

Очите на Джеймс пареха. Той ги стисна и ги потри с пръсти. Нямаше представа как ще изкара смяната. Надяваше се да е по-спокойно, за да поспи. Днес кофеинът нямаше да му помогне.

Беше напълно нормално за медик да работи две смени по двайсет и четири часа на седмица, но през последните шест месеца той беше изкарал три такива седмици. Икономиката беше трагична, затова гледаше да поеме колкото може повече работа, просто за всеки случай.

Когато преди няколко месеца стоковият пазар се срина, на Джеймс му беше все едно, тъй като не играеше на борсата. Дори малко злорадстваше, че богатите поне веднъж са уплашени за парите си. Новият му любим виц, който чу от пациент и после повтори вкъщи поне сто пъти, беше следният: „Каква е разликата между гълъб и инвестиционен банкер? Гълъбът все още може да изръси нещо върху мерцедеса“. Морис разправяше, че изобщо не му пука за стоковия пазар, но не му беше никак приятно, че цялата работа била свързана с компютрите.

— Ти знаеш ли, че ги използват, за да прогнозират търговията? — обясняваше той на всеки, който го слушаше. — Все едно сме в ръцете на робот и на никого не му пука.

Сега обаче Джеймс започваше да се притеснява. Не за роботите, а за парите. Миналия месец заводът на „Дженерал Мотърс“ във Фрамингам бе затворил и приятелят му беше останал без работа. Проблемът, който уж засягаше единствено богатите, започваше да го плаши все повече.

Шефът му много обичаше да обяснява на новите, че тяхната област не подлежи на съкращения.

— Докато има наркотици, алкохол, старци и автомобили, ние ще имаме работа.

Донякъде беше така — когато икономиката се скапеше, те имаха повече работа от обикновено. Безработицата предизвикваше по-голяма злоупотреба с наркотици и алкохол, депресия, самоубийства, все такива неща. Късметът изоставяше мнозина, хора с хронични болести, които бяха пренебрегвали месеци наред, защото бяха изгубили здравната си осигуровка и не можеха да си позволят да отидат на лекар.

Така че работа имаше повече, но все по-малка част от нея бе платена. Фирмите пускаха сметки, пациентите обаче не ги плащаха и това накрая оказваше влияние върху броя на персонала.

След като го уволниха от Лин, му отне цяла година да си намери нова работа. Имаше късмет, че изобщо го взеха след случилото се, и бе твърдо решен да не я изгуби.

Добре че днес беше с Морис, а не с онова тъпо парче Андрюс. С Морис изкарваха заедно по две дежурства на седмица през последната година и половина. Разбираха се, бяха установили добър ритъм. Джеймс не беше работил с друг толкова дълго, текучеството беше значително, особено в частна фирма като тяхната. Момчетата, готови да работят на подобни откачени смени за десет кинта на час, не бяха много. Той знаеше, че Морис ще напусне в най-скоро време. Повечето му колеги ставаха супервайзъри или организатори, или асистенти на лекари. Един дори постъпи във фирмата, която извозваше боклука — специалист по отпадъците, така се изрази, защото заплащането беше по-добро. Мнозина чакаха за място в пожарната. Там медиците работеха в по-прилични часове и получаваха по-висока заплата. Пенсионираха се на петдесет и пет с осемдесет процента от пенсията си.

Джеймс беше единственият, който вече бе работил в пожарната. Беше съсипал шансовете си да се върне, така че не можеше да си представи как ще се измъкне от тук. Дълбоко съжаляваше за случилото се, дори сега, след като бяха минали три години.

Цяла година се опитваше да си намери работа, ала новината вървеше преди него. Негов приятел от дните в Лин го посъветва да си потърси работа в частна фирма и да не споменава за случилото се. Той направи точно така. Взеха го в Кеймбридж като техник в линейка и задлъжня още повече, докато миналата година не взе сертификат за парамедик в Нортистърн. Това означаваше, че е по-ценен за фирмата от обикновен техник, така че парите си струваха.

Повечето от съучениците му в Нортистърн бяха бивши медици от армията, които знаеха много повече от него. Обемът работа беше огромен, времето им беше разпределено между класната стая, линейката и спешното отделение. Писмените тестове му напомняха твърде много за гимназията. Очите му се замъгляваха, когато сядаше да учи. На първия тест оценката беше толкова ниска, че инструкторът му връчи и молба за постъпване на работа в „Бъргър Кинг“. Но докато беше в линейката или в болницата, Джеймс се чувстваше обнадежден.

Бяха първият клас парамедици в щата и това бе вече нещо. Наричаха ги Божествения отряд. Ако някой пациент изпаднеше в диабетичен шок, обикновеният техник не можеше да направи абсолютно нищо, освен да натъпче пакетчета захар в гърлото му. Парамедиците обаче можеха да му направят инжекция с 50% декстроза и да му включат интравенозна система. Обикновеният техник можеше да попадне на човек, който не диша след свръхдоза хероин, и щеше да го тръшне на носилка, за да го откара в болницата. Джеймс даваше на този човек „Наркан“ и минута по-късно той седеше на тротоара и отричаше всичко:

— Какви ги приказвате? Никога през живота си не съм докосвал наркотици.

Парамедиците носеха значки, които имаха тежест. Въпреки това неколцина от момчетата във фирмата бяха научили за миналото му. То висеше над него, каквото и да правеше. Разбираше, че го мислят за нещастник, за пълен неудачник. Бе почти невъзможно да те уволнят от държавна работа, но ето че той бе намерил начин да си го причини.

Късно една вечер, когато автомобилите бяха паркирани пред „Севън Илевън“ и Морис влезе за „Дабъл Гълп“ и хотдог, Джеймс се изправи пред Томи Бенсън, съвършен изрод. Томи бе събрал кураж да каже:

— Чух, че са те изхвърлили от пожарната в Лин. Какво не ти е наред, Макийн? Да не би да си наркоманче? Може би обичаш да си пийваш. Или пък си крадец. Да не се окаже, че трите вървят в пакет?

На Джеймс му се прииска да го удари, но си помисли за Шийла и момчетата и се качи обратно в линейката.

Морис беше единственият от фирмата, който знаеше истината. Джеймс много се страхуваше какво ще стане, ако шефът му разбере. Щеше да го уволни на секундата. Лицензът на парамедик може и да му осигуряваше известна защита, но това съвсем не беше достатъчно.

Новият, Андрюс, с когото се налагаше да работи по един ден в седмицата, беше бивш военен, пристигнал в Бостън преди пет месеца от запад. През юли, когато Андрюс започна, в линейката беше отвратително горещо. Обикаляха цяло лято с отворени задни врати и се редуваха кой да стои на задното стъпало, където можеше да се диша и да наблюдават момичетата в миниполички. През първата сутрин заедно Джеймс откри Андрюс да го чака на стъпалото, готов за тръгване.

— Здрасти, момче — поздрави Джеймс и посочи с палец седалката зад волана. — Давай.

Тази работа не продължи дълго, защото всеки път, когато Андрюс шофираше, Джеймс се изнервяше. Малкият не познаваше пътя, а това беше опасно. Вечно завиваше в неправилната посока, оказваха се в обратното движение на еднопосочни улици. Веднъж, докато отиваха към болница „Бет Израел“, той се опита да го насочи:

— Давай направо към неоновия триъгълник.

Той дори не разпозна знака на „Ситго“. Джеймс го перна по тила.

— Ти малоумен ли си, бе? Никога ли не си гледал мач на „Ред Сокс“ по телевизията?

Опитът му подсказа, че Андрюс няма да издържи дълго, може би още месец, максимум два. Всеки ден се молеше малкият да не дойде на работа.

Някои момчета не издържаха на най-лошото. Дори онези, които бяха кърпили войници на бойното поле, откриваха, че е различно, когато влизаш в домовете на хората. През октомври откриха тийнейджърка, пънкарка, удушена и вероятно изнасилена. Тялото й беше натъпкано в килера на запуснат апартамент. Джеймс я беше виждал да се мотае в „Пит“ в седмиците преди смъртта й. Не приличаше на бездомните хлапета, по-скоро бе от децата, които живееха в предградията и експериментираха, преди да отидат в колеж и да продължат живота си облечени с кашмирени пуловери. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Имаше малка сребърна халка на носа, а синята й коса стигаше до раменете. Андрюс се разплака, когато си тръгнаха. За миг краката му се подкосиха.

Малко по-късно някаква жена с болки в гърба позвъни на 911. Когато Джеймс и Морис пристигнаха в апартамента й, тя им се стори добре, може би малко объркана — обикаляше и излъчваше странна енергия. Джеймс пръв разбра, че сигурно е пристрастена към болкоуспокояващи и търси начин да си осигури поредната доза.

— Наистина ли имахте нужда от линейка, госпожо? — попита Морис.

— Да. Децата ще излязат да се повозят с мен. Къде са им якетата?

— Извинете, госпожо, но не можем да вземем децата ви — отвърна Морис. — Няма ли начин да ги оставите при някоя съседка?

— В никакъв случай — отсече тя.

Джеймс стана подозрителен. В апартамента цареше тишина.

— Къде са децата ви, госпожо?

— В банята — отвърна ведро тя и посочи напукана дървена врата. Той тръгна натам и се стегна, когато натисна бравата. Във ваната се носеха две малки телца. Наоколо беше плиснала вода и кръв. Очевидно се бяха борили. Тя бе прерязала гърлата им. Когато се наведе да ги докосне, кожата им беше студена.

С Морис веднага разбраха, че малките са мъртви, но ги откараха в детската болница, сякаш очакваха да стане чудо.

— МСКБ! МСКБ! — крещеше Джеймс от задната част на линейката. Мама му стара, карай бързо.

След това целият беше в кръв. Дори след като се изми, кръвта се бе набила в гънките на дланите и под ноктите му. Беше успяла да се съсири в косата му и да проникне през крачолите.

Джеймс казваше на новите момчета да направят всичко по силите си за пациента, след това да продължат напред. Не биваше да се обвързват емоционално. Само че този случай го сломи. На следващата сутрин, преди да влезе в дома си, той изрита колата си, паркирана на алеята. Почувства се добре, затова я ритна отново, после трети път и продължи в същия дух, докато на шофьорската врата не се появи вдлъбнатина, а големият пръст на крака му не се счупи. Щом влезе, събуди Паркър, притисна го до гърдите си и остана така, докато момчето не се оплака:

— Тате, не мога да дишам.

Джеймс беше католик, ала не вярваше в Господ, защото Господ никога не му бе дал причина да вярва в него. Все още помнеше онзи вторник, когато убиха Кенеди. Докато погребалната процесия на президента минаваше през окръг Колумбия, Бостън скърбеше. Майка му си беше сложила шапка с воалетка и седеше на една от пълните с народ пейки в „Светото сърце“. Джеймс беше от лявата й страна, брат му — от дясната, а тя стискаше ръцете им. Беше поставила снимка на Кенеди на полицата над камината, до сватбените й снимки и снимките на момчетата от училище. Плачеше тихо, като останалите опечалени около нея. Църквата беше препълнена. Когато свещеникът заговори, Джеймс обърна внимание на израженията на хората — как само им се искаше някой да ги успокои, да им обясни причината за тази лудост. Свещеникът каза, че Господ бил призовал президента в рая и макар никога да не разберем причината, не бива да забравяме, че всичко, което се случва, е част от Божествения му замисъл. Всички кимаха в съгласие. Джеймс беше едва на десет и известно време пази спомена, уверен, че вярата е същността на всичко, че Господ донася утеха, която смекчава невъобразимата болка.

Сега обаче, след като бе видял как толкова много непознати поемат последна глътка въздух, той бе убеден, че не отиват абсолютно никъде. Сърцето спираше, мозъкът не функционираше и това бе краят на живота. Човекът просто си отиваше. Майка му вярваше, че съществува кратък период от време след смъртта — преди душата да се възнесе на небето — когато духът на човек витае около познатото. Когато нейната майка почина, тя заведе Джеймс в дома, в който бе израсла, и попита:

— Усещаш ли я, Джими? Бабчето е още тук.

Тогава му се стори, че усеща нещо, и й го каза. Майка му изглеждаше доволна.

Кати се върна и му подаде кафетата.

— Бургерът ще е готов след две минути.

Докато чакаше, Джеймс вдигна поглед към телевизора в ъгъла. Даваха репортаж от снощния мач на „Селтикс“. Бяха победили „Булете“ със 122 на 102. Лари Бърд беше отбелязал двайсет и седем точки.

— Добра игра — рече той, без да се обръща към никого.

Беше гледал мача до края. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи, така че нямаше и никакъв смисъл да се мята в леглото. По време на мача изпи пет бири. Това беше нов навик — да купува стекове по шест бири и да изпива пет. Както Шийла изяждаше цялото парче торта, но оставяше последната хапка, за да прояви воля.

Сега се чувстваше като парцал, но поне си струваше. Усещаше се жив само докато гледаше баскетбол или слушаше плочите от гимназията, или изкарваше форда от гаража на майка си за пръв път всяка пролет. Може и да бе жалка работа, но поне беше истинско.

Все още обичаше музиката, която свиреше с бандата си — „Бийтълс“, „Стоунс“, „Дорс“, Арета Франклин и „Сюприймс“. Като слушаше техни песни, се пренасяше във времето, когато му се струваше, че всичко е възможно. Всяка от тях го връщаше към вълшебен момент. Първата нощ с Шийла, когато родителите й заминаха извън града, слушаха „Днес“ на „Джеферсън Еърплейн“: „Така преизпълнен съм с любов, че мога да се пръсна и да заплача“.

Когато тя му каза, че късат, той слуша „Отражения“ на Даяна Рос цели три дни, докато Шийла не реши друго.

Джеймс имаше скапана бас китара, подарък от братовчед. Друсаше се в стаята си, пускаше плоча на „Велвет Ъндърграунд“ и свиреше с тях, вдъхновяваше се, че ще напише свои песни и ще ги закачи на стените. Дни по-късно, докато се сдобряваха с Шийла в леглото или си биеше чекия, като разлистваше брой на „Плейбой“, скрит под карираното одеяло, той поглеждаше сътвореното и се чувстваше всемогъщ.

Сега си погледна часовника и отиде до телефонната кабина.

Тя се обади след първото позвъняване.

— Джими?

— Мамо?

Тя замълча и той не разбра защо. Беше се възстановила почти напълно след удара, всичко й беше наред, освен периферното зрение. Понякога обаче й беше трудно да изговаря думите.

— Честита Коледа — рече той.

— Как мина денят ти?

— Не се оплаквам. Видях приятелката ти Дорис сутринта, докато разхождах кучето.

— Нали я поздрави?

— Не, просто я изблъсках от пътя си и продължих.

— Стига глупости, Джими.

— Добре ли спа? — попита той. Беше му се оплакала, че напоследък се буди, защото не й достига въздух, а сърцето й блъска като полудяло. Когато чу това, му се прииска да я накара да се премести у тях, за да я държи под око. Вероятно и това щеше да стане, макар да нямаше представа къде ще я настанят.

Дълбоко в сърцето си знаеше, че тя няма да живее още дълго. Когато го казваше на Шийла, тя отвръщаше:

— Всяка сутрин, когато майка ти се буди, й остават шест месеца живот. Така е от десет години, Джими.

Той обаче беше сигурен и тази мисъл разкъсваше сърцето му. Когато идеше в малката й, сумрачна къща, му беше много мъчно, че някой ден, при това много скоро, от нея ще останат единствено вещите й — стари кухненски кърпи, очила на тънки златни верижки и мебели с карирана тапицерия, пропита с вонята на цигари.

— Спах добре — отвърна тя.

— Браво. Сега какво правиш?

— Слушам месата на кардинала по радиото и си правя яйца за закуска.

— Нали знаеш, че ще вали сняг? Не излизай за дълго.

Тя се разсмя. И без това не можеше да шофира. Не ходеше никъде сама. Всяка седмица я водеха на преглед, на църква и до фризьорския салон, където в петък й правеха прическа, макар той да не разбираше защо и за кого.

— Утре сутрин ще мина да те видя. Ще се върна по обяд, за да те заведа на служба. После ще отидем у Том и Линда на вечеря, нали?

— Ще съм готова.

— Този уикенд може да заведем децата до Бостън, за да видят коледните светлини в парка.

— Може — съгласи се тя. — Не помня откога не съм ходила в града.

Майка му беше истински ангел: мила, търпелива жена, която бе дала всичко от себе си, за да отгледа и възпита съвсем сама две буйни момчета. Спомняше си един от малкото пъти когато се беше опитала да ги заведе на почивка. Отидоха на мотел в Хамптън Бийч. Първо брат му намери бездомно куче и го вкара в басейна. След това Джеймс се сби с едно момче на плажа заради игра и остана с насинено око. Майка им беше донесла електрическия си тиган, за да не харчат пари по заведения. Същата вечер се опита да направи спагети в стаята, но когато включи тигана, изгърмя бушон и токът в целия мотел спря. Изхвърлиха ги. Помнеше как тя се смя и плака чак до Масачузетс.

— Откачена работа сме ние, нали? — повтаряше през сълзи и колкото и да беше странно, Джеймс се почувства горд при тези думи.

В детството му радиото непрекъснато работеше — Нат Кинг Коул, Франк Синатра, предаването „Айриш Ауър“, служба всяка сутрин в седем.

— Прави ми компания — повтаряше майка му и той едва сега осъзна колко млада е била. Беше родила брат му на осемнайсет, а Джеймс — на двайсет и две. На двайсет и три бе останала вдовица. Той все още виждаше как красивото й младо лице се мръщи, когато я лъжеше.

— Джими Макийн, признай веднагически. Очевидно е, че ментиш, лицето ти е досущ като на малък разбойник.

Преди работа сядаше на предната веранда и пушеше цигара от цигара, облечена с розов хавлиен халат, косата й бе навита на ролка. Сега беше на петдесет и шест, ала приличаше на седемдесетгодишна. Преди да получи удара, работеше всеки божи ден. Първо беше рецепционистка в кабинета на зъболекар, след това постъпи в стола на гимназията му, което навремето той приемаше като страхотно унижение. Имаше дни, когато се правеше, че не я познава. Сега, като си спомнеше това, изгаряше от срам. Вечер тя сервираше в едно заведение, за да свързват двата края. Въпреки това, след толкова много труд нямаше нищо.

Като млада едва ли си е представяла, че ще й се наложи да работи, след като се омъжи. Съпругът й сигурно щеше да я осигури, за да може тя да се грижи за децата, и това щеше да е напълно в реда на нещата.

Бащата на Джеймс се беше напил до смърт. Всички разправяха така. Сега обаче Джеймс знаеше, че да се напиеш до смърт е просто любезният начин да се каже, че баща му е бил алкохолик, благополучно успял да скапе черния си дроб. Клетките му постепенно са били заменени от мастни образования, от които кожата му е пожълтяла, коремът му се е подул толкова много, че на последните снимки приличаше на кльощав мъж в осми месец на бременността. Независимо от всичко, той бе продължил да пие, докато накрая черният му дроб бе отказал напълно, а след него и бъбреците. Бавната смърт го бе повалила на двайсет и осем. Истинско постижение.

Хората се опитваха да успокоят Джеймс, но как да скърбиш за човек, когото дори не помниш? Разбираше, че за брат му Боби е било по-трудно, защото той го помнеше и може би тъкмо затова Боби, който открай време беше кретен, използваше всяка възможност, за да пребие Джеймс и да го накара да се чувства нещастен и незначителен.

Шийла разправяше, че е заровил чувствата си. Веднъж дори му предложи да се замисли за посещение при психиатър. Той обаче нямаше какво да каже. Искаше му се майка му да не живее сама, но пък, от друга страна, на него му се искаха толкова много неща. В интерес на истината, беше му мъчно за времето, когато беше в гимназията и петнайсетгодишният му басет умря. Според Шийла това беше важно събитие, тъй като баща му бе обичал тази порода и си имаше колекция от чаши с басети, статуетки, лъжици и разни други дреболии, които останаха за Джеймс и Боби.

Тя казваше, че Джеймс обичал толкова много форда от 49-а, защото бил на стария. Майка му беше оставила автомобила да гние на алеята и в годината, след като завърши гимназия, Джеймс го стегна безупречно. Сложи скоростна кутия на „Хърст“ и кожени седалки от премазан „Мустанг“, който откри в автоморга. Никога обаче не мислеше за баща си, когато караше колата. Чувстваше, че е единствено и само негова.

Можеше да каже със сигурност, че липсата на баща му го е определила като човек много повече, отколкото споменът за него. Беше расъл през петдесетте, когато хората бяха убедени, че повечето семейства са като Ози и Хариет от едноименния сериал. Всичките му приятели си имаха по двама родители — баща, който работеше в офис, и майка, която си стоеше вкъщи. Джеймс мечтаеше да се появи някой мил човек, който да ги спаси. Майка му обаче не излезе на нито една среща след смъртта на баща му. И до днес я наричаха госпожа Макийн, въпреки че съпругът й беше починал през 1954-та. Не че скърбеше за него. Дори не го споменаваше. Джеймс имаше чувството, че поведението й е свързано не толкова с предаността, колкото с някакво старовремско убеждение, че в брака имаш право на един опит.

— Утре, щом ми свърши смяната, ще дойда да изрина снега — обеща й той. — Ти си стой вътре. Няма да ходиш дори до пощенската кутия.

— Джими, не се притеснявай за мен — рече тя. — Аз се притеснявам за теб. Работиш прекалено много. Имаш нужда от почивка.

— Шийла сигурно ще напазарува следобед — рече той. — Така че направи списък.

Грижеха се много за майка му. Боби не правеше нищо. Беше се върнал малко чалнат от Виетнам. Според Шийла не беше честно, че той гледа да се спаси от тези си задължения, но Джеймс беше склонен да го остави на мира. Когато бяха малки, американските деца попиваха патриотизма, без дори да го виждат, също както собствените му момчета поемаха флуорида с питейната вода. Виетнам беше убил това у мнозина. Никой не знаеше за какво се бият.

Боби поскита известно време след войната. Включи се към нещо, наречено благодат, което се описваше като лично усъвършенстване, но за Джеймс си беше чиста проба култ. Ожени се за някаква луда, с която се запозна на курса. Преместиха се в Аризона и Джеймс вече не се виждаше с брат си. Когато се споменаваше името на съпругата му, Шийла бе категорична:

— Тази продава козметика „Мери Кей“ от врата на врата. Най-голямата й цел в живота е да продаде достатъчно червило, за да спечели розов кабриолет. Брат ти е пълна откачалка, след като се е оженил за нея.

Джеймс чу дрънченето на звънеца. Някой влизаше в заведението. Нахлу студен въздух. След това долетя гласът на Морис:

— Макийн, да вървим.

— Викат ме — рече той в слушалката. — До утре.

— Обичам те, Джими — отвърна тя.

— И аз те обичам, мамо. И още нещо, не пести от топлото. Обещай ми.

Напоследък доста възрастни хора не можеха или не искаха да харчат за отопление, измръзваха и ги откриваха в креслата им. Преди седмица бяха отишли на адрес, след като жена не била виждала съседката си дни наред. Джеймс знаеше, че наемът в сградата е контролиран, и първото, за което си помисли, беше отоплението. Когато влязоха, апартаментът се оказа топъл. Морис пипна термостата.

— Изключен — рече той.

Фурната в кухнята беше пусната на максимум, вратата й беше оставена отворена. На крачка от нея на пода лежеше белокоса жена в розов халат, починала от отравяне с въглероден окис. Съседите имаха късмет, че не бяха измрели с нея.

Затвори телефона и се обърна.

— Кати…

— Знам — усмихна се тя. — Трябва да вървите.

— Да ми пазиш бургера — рече Морис, макар да знаеха, че ще му направят нов, когато се върне. Всички линейки се отбиваха тук, така че Кати беше свикнала, а и беше добра жена — понякога, след затваряне, отнасяше непродадените сандвичи в тяхната стая в болница „Кеймбридж“, ако има гладни, които не са на смяна. Затова винаги й оставяха бакшиши.

Джеймс пъхна петачка в буркана на бара, преди да тръгне.

Качи се зад волана. С Морис се редуваха на всеки няколко часа и той винаги поемаше първата смяна.

— „Олбъни“, двеста и четирийсет — обърна се към него Морис и сложи предпазния колан.

На този адрес ходеха поне веднъж на ден. Това беше единственият приют за пияници в града. Всички останали държаха посетителите да са трезви, но на „Олбъни“ 240 даваха легла независимо колко си пиян, стига да се държиш прилично. Имаше хора, които настояваха приютът да бъде закрит, както и „Армията на спасението“ наблизо. Проведе се разгорещен дебат, съвсем в духа на кокошката и яйцето, за бездомните на Сентрал Скуеър, където се намираха всички приюти — много ли са, причиняват ли неприятности? Да не би приютите да бяха там, защото на това място живееха бездомните? Могат ли да се отърват от тях, като ги закрият или преместят?

Всъщност, макар да си въобразяваха, че са забележително толерантни към различните, хората от Кеймбридж не искаха подобни типове наблизо. Градът се беше променил до неузнаваемост през последните години. Масачузетският технически университет изкупи старите фабрики за бонбони и ги превърна в офиси и апартаменти: „Сюпириър Нът“, „Тутси Рол“, шоколадовата фабрика, всички бяха преустроени. На Кендъл Скуеър издигаха небостъргачи, където щяха да се настанят „Байоджен“ и други нови технологични фирми — районът кипеше от дейност през деня, а нощем опустяваше, с изключение на „Мариът“. Масовото заминаване на белите от средната класа през седемдесетте беше приключило и сега юпитата се връщаха, изтърбушваха старите викториански постройки и не спираха да се оплакват от бездомните пияници и наркоманите на Сентрал Скуеър, които, поне според Джеймс, бяха пълноправни собственици на площада.

Пияниците бяха най-отвратителни. Те го потискаха до безумие. Обикновено ги намираха мъртви, което беше жалко, защото от време на време, когато ги виждаше трезви, имаше чувството, че среща съвършено различен човек и добиваше представа какви щяха да бъдат, ако не се наливаха.

Движението се оказа натоварено. Винаги беше натоварено. Преди две години в Милуоки снабдиха парамедиците с мотори „Харли Дейвидсън“. На Джеймс му се стори идейно, но благодари на Господ, че не му се налага да се придвижва по този начин. Ако трябваше да се качи на мотор, сам щеше да има нужда от линейка.

Включи сирената. Повечето автомобили пред него се отдръпнаха надясно, но някаква майка в комби не помръдна от средата на пътя, сякаш очакваше да мине през нея.

— Мърдай, лелке! — изрева Морис.

Най-сетне тя се изтегли и Джеймс натисна газта.

— Отиваме да приберем един психар — обясни Морис. — Държи се странно. Кърви. По всяка вероятност ще буйства.

— Страхотно — отвърна Джеймс.

— Нали? Да ни е честита Коледа.

Когато пристигнаха, момчетата от пожарната вече бяха там. Стояха на няколко крачки от пациента и не го закачаха.

— Благодаря, че го позяпахте, момчета — измърмори Морис.

Частните фирми и пожарните отряди воюваха открай време. Тяхната фирма имаше договор за всички спешни повиквания на 911 за Кеймбридж, което означаваше, че имаха проблемни случаи всеки ден. Ако не беше договорът, щяха да водят пациенти до болниците и да оставят истинската работа на пожарникарите. Въпреки това пожарните екипи се отзоваваха на всяко повикване. Държаха те да получат финансирането, определено за покриването на спешните повиквания, макар че повечето огнеборци нямаха никакво желание да се притичат на помощ в подобни случаи. Бяха готови да спасяват хора единствено когато слагаха защитни костюми или се изискваше намесата на гмуркачи. Всичко по-незначително беше под нивото им. Едно време и той беше от тях. Помнеше, когато в Лин им доставиха апарати за кръвно налягане. Момчетата направо полудяха. „Да не ни мислят за скапани сестри?“ Когато обаче получиха дигиталните апарати, никой не гъкна. Измисляха какви ли не извинения, за да ги използват. Също като Паркър с неговото „Нинтендо“.

Джеймс и Морис оставиха сигналните светлини включени и слязоха. Мъжът беше в края на четирийсетте, облечен с бархетна работна риза и изцапан гащеризон. Беше или пиян, или надрусан, или и двете, поклащаше се ту на една, ту на друга страна, а главата му се лашкаше на гърдите. На дясната му буза се виждаше дълбока рана, а кръвта се стичаше и попиваше в яката. Наскоро бе ходил в болница — още не беше свалил пластмасовата гривна.

Познаваха някои от наркоманите и бездомниците по име — чести пътници, както ги наричаха. Знаеха пълната медицинска история на тези момчета и номерата на социалните им осигуровки, защото ги виждаха непрекъснато. Джеймс обаче не познаваше този.

Миришеше на алкохол и пикня, на гнило. Лесно го убедиха, че трябва да го качат в линейката, и го положиха на носилката. Морис се качи отзад и Джеймс се върна зад волана.

Вонята, която се излъчваше от мъжа, бе толкова противна, че му се наложи да диша в ръкава си.

Отвори прозореца, но не тръгна. Обади се на дежурния лекар и поиска разрешение да сложат интравенозна система, в случай че Морис сметне за необходимо. Винаги трябваше да искат разрешение от лекар, въпреки че те никога не отказваха.

След това взе папката от съседната седалка и започна да попълва доклада. С едно ухо обаче слушаше какво става отзад, за да е сигурен, че Морис е в безопасност.

— Редовно ли пиете? — попита колегата му.

— Да.

— Кога пихте за последен път? — Замълча, след това сам отговори на въпроса си. — Очевидно днес. Друсате ли се? Вземате ли някакви хапчета? Кокаин?

— Не се занимавам с такива гадости. Приключих с тях.

— Аха. Кога за последно се друсахте?

— Опитвам се да си спомня.

— Добре.

— Днес е различно — рече непознатият. — Усещам нещо като сърбеж в главата.

— Добре. Ще се опитаме да разберем каква е причината. — Гласът на Морис беше успокояващ, сякаш говореше на децата си. — И така. Защо бяхте в болница?

Последва мълчание.

— Трябва да знам кога за последно сте вземали лекарства — повиши глас Морис, като баща, който се кара на дете, което се е прибрало след определения му час.

Непознатият заговори предизвикателно:

— Всъщност не съм пристрастен.

Морис кимна.

— Пили ли сте валиум? Пушили ли сте крек?

— Ами да.

Морис разкопча ризата на непознатия и започна да го оглежда. Извади стетоскоп от джоба на панталоните, провери сърдечния ритъм и продължи да пита, сякаш водеше небрежен разговор.

— Кога беше последният път? Днес приемали ли сте наркотици?

— Не — повиши глас мъжът и Джеймс се обърна да погледне. — Мама му стара, мразя наркотиците. Мразя и тъпия Роналд Рейгън.

Стисна китката на Морис, но той се дръпна рязко.

— Постарайте се да не ме пипате.

Партньорът му говореше спокойно, както винаги, но Джеймс усети гнева му.

— Щеше да ме удариш, нали? — обвини го мъжът.

— Нищо подобно.

— Напротив, мой човек. Щеше да ме удариш. Няма проблем.

— Нямах никакво намерение да ви удрям — натърти Морис.

Следващите думи на пациента прозвучаха подигравателно.

— И как е да си супер афроамериканец?

Морис беше расъл на юг. Съпругата му беше янки, както той казваше — черно момиче от Роксбъри. Обичаше да повтаря, че Бостън е много по-расистко място от Джорджия.

— Супер — отвърна той, без да губи контрол. — Кога бяхте в болница?

Пациентът повиши заплашително глас.

— И как е да си супер афроамериканец?

— Супер. Бихте ли отговорили на въпроса ми? Имате ли някакви психически проблеми?

— Ами ти?

— Понякога — отвърна Морис. — Какво ти е, човече? Шизофреник ли си, от депресия ли страдаш, от безпокойство?

— От всичко, господин Гето.

— Май са ви слагали система.

— Ти ходил ли си в университета на Джорджтаун?

Морис въздъхна.

— Не съм.

— Аз съм ходил. Искам да отида в психиатричното отделение на болница „Кеймбридж“.

— Добре, но първо ще се отбием в Спешното — обясни Морис. — Така, този маншет ще измери кръвното ви налягане.

— Ще ти кажа истината, обичам те, приятелче.

— Знам.

Мъжът вдигна глава.

— Как е пенисът ти?

— Супер.

— Видя ли. Знам те аз. Това е шибаната истина. Ти си Рик.

— Аз съм Рик. Ще ми позволиш ли да ти сложа система? Друсал ли си се?

— Не съм, никога не се друсам.

— Имаш белези по вените. Нови има ли? Не мърдай.

Морис постави внимателно системата. Нямаше как да боли, особено при наркоман, който бе свикнал с игли, но човекът изкрещя силно.

— Ако ми скапеш шибаната ръка, и аз ще скапя твоята шибана ръка.

Джеймс си пое дълбоко дъх и усети как свива юмруци. Вече му беше ясно, че кретенът по всяка вероятност ще започне да се бие. Представи си как му се налага да скочи от седалката и да го повали с удар. Страхуваше се, че започне ли, няма да може да спре.

— Няма проблем, всичко е наред. Просто ти вдигам ръката — отвърна спокойно Морис. — Сега ще ти сложа предпазния колан, така че спокойно.

Мъжът се успокои, Морис кимна на Джеймс и се зае с работата си. Джеймс включи на скорост и остави сирената да работи.

— Как се казвате? — попита Морис. Стараеше се да поддържа небрежен разговор.

— Ами ти как се казваш? Рик? — попита мъжът.

— Рик. Ами ти?

Онзи пак се разкрещя:

— Мама ти стара, ако ме попиташ още веднъж, ще те фрасна.

— Спокойно. Как се казваш?

— Стисни ми ръката.

Джеймс ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Незнайно защо, Морис се прояви като пълен глупак или просто от съжаление протегна ръка. Джеймс видя как непознатият я стиска, след това вдига другия си юмрук и замахва.

— Макийн, отбий — изкрещя Морис и се дръпна рязко.

— Точно така. Макийн, отбий — обади се саркастично мъжът.

Джеймс спря и отпи глътка кафе.

Морис погледна пациента.

— Всичко наред ли е? Трябва ли да те вържа?

— Наред е. Африка. Дай да си стиснем ръцете.

Имаше медици, които биха отбили в някоя тъмна уличка, за да пребият изрода. Морис обаче не беше такъв човек. Преди няколко месеца пациент с пристъп изхрачи кръв в лицето му.

— Ха така. Сега и ти имаш СПИН. — Морис просто избърса кръвта с ръкава си и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Приключихме с ръкостисканията — заяви той. — Да звъня ли в полицията?

— Добре. Рик, кораво момче си, печелиш. Лекарите няма да ми помогнат. Имал съм предостатъчно пристъпи и те не могат да ми помогнат.

— Ще те откараме в болница и там ще се погрижат за теб.

— Как ли пък не.

Морис кимна отново на Джеймс, той даде мигач и се вля в движението. Обади се по радиостанцията в Спешното, за да съобщи, че пациентът буйства. Донякъде му беше жал за човека. Беше очевидно, че е смахнат, а и беше съвсем сам на Коледа. Джеймс знаеше, че по-късно ще се смеят. През повечето време хуморът им беше черен, особено когато виждаха най-лошото — убийства или нещастия, свързани с деца. Поне по веднъж на месец прибираха дете, натъпкало нещо в устата си, което бе влязло в гърлото му — или игла за шиене, или писалка, какво ли не. Миналия месец попаднаха на шестгодишно момче, което се беше задавило с хотдог и сега беше в кома. Дори се пошегуваха: „Как да превърнеш върл почитател на телешкото в зеленчук?“

Като дете той никога не се притесняваше от опасностите. Колко следобеда само бе прекарал зад къщата и мяташе бирени бутилки по бараката, просто защото така му се искаше, а по-късно вадеше късчета стъкло от ръцете и краката си. Колко пъти само беше ходил на стоп с приятелите си до Бостън или скачаше свит на топка от покрива на гаража на Големия право в басейна. Само като си помислеше колко много неща можеха да се объркат. Неговите деца нямаше да са такива, нямаше да ги остави без надзор, нито да се отнася към тях толкова небрежно.

От задната част на линейката се понесе гласът на бездомника:

— Ти от коя част на Африка си, мой човек?

— От Атланта.

След пет минути пристигнаха в болницата. Джеймс беше много доволен да прехвърлят това смрадливо лайно на сестрите. Морис беше на ръба.

Качиха се обратно в линейката и той попита:

— Да поостанем ли тук, или да…

— Не, човече, искам си бургера.

Джеймс кимна и подкара към „Елси“.

— Смрадлив расист — подхвърли Морис.

Джеймс сви рамене.

— Има и по-гадни.

Големия и О’Нийл обичаха да го бъзикат, че Кеймбридж го е превърнал в чувствителна госпожица, която се мотае с хомо типове и чернилки, същите боклуци като пациентите му.

— Ирландски хомофоби хардлайнери като вас няма да издържат и ден на моята работа — отвръщаше той. — Вие, момчета, сте престъпни типове, изпълнени с омраза.

Шефът му наричаше това културна компетентност — да знаеш да се оправяш с всеки, да питаш наркомана от улицата: „Какво си направил, коктейл от мет и кока ли?“ След това влизаш в просторната къща на някой богаташ и той започва да се жалва, че го боли корем, а ти питаш: „Да сте имали пристъпи на метеоризъм, господине?“ Все едно си попаднал в тъпа реклама за дижонска горчица. Не трябваше да се притесняваш нито от богатите, нито от бедните, нито от гейовете, нито от нормалните, нито от белите, нито от черните, от никого.

Черно хлапе беше обрало съпругата му. Джеймс се постара да не споменава този факт пред Морис, страхуваше се да не каже нещо, за което после ще съжалява.

Беше благодарен, че е оставила нещастника да вземе каквото е искал. Шийла каза, че ако бебето не е било с нея, щяла да се съпротивлява, и Джеймс не се съмняваше в това. Помнеше една вечер в гимназията, когато отидоха на бар в Чарлстън. Бяха с един от по-големите му братовчеди и дори не се наложи да показват фалшивите си лични карти. Влязоха три момичета от „Хъни Бийс“ и заведението се изпразни. Дори момчетата се страхуваха до смърт от тях, защото те бяха пълни откачалки. Веднъж наръгаха едно момче от братството заради каса бира. Шийла обаче настоя да останат, за да си довърши напитката.

Тя не бе направила кой знае какъв проблем от факта, че нападателят й е чернокож, въпреки че родителите й подчертаха, че в техния квартал никога няма да попаднеш на подобни лица. Може и да прозвучеше безобразно расистко, ако кажеше нещо на Морис, но понякога Джеймс се питаше дали той не би разбрал.

Беше на двайсетина, все още пожарникар, когато започна бъсинга7 в Южен Бостън. Единствените коментари тогава бяха за белите боклуци от ирландски произход. Заклеймяваха ги като расисти, които замерват с камъни черните деца. Само че негов братовчед, ченге в Бостън, беше повикан, когато напълно невинен бял бил извлечен от колата и пребит с такава жестокост, че изпаднал в кома, докато група чернокожи зяпали и крещели:

— Да умре.

Джеймс не обичаше да мисли за подобни неща, но при подобни обстоятелства всички се превръщаха в диваци.

— Аз разказах ли ти за вечерята по случай годишнината в „Джимис Харбърсайд“? — попита Морис.

Беше му разказал тази история поне сто пъти, но започнеше ли, нямаше никакъв смисъл да се опитва да го накара да замълчи. Освен това историята беше приятна.

След вечерята съпругата на Морис взела колата от валето, докато той бил в тоалетната. Излиза той от ресторанта и я вижда, че чака до тротоара, на няколко крачки от входа, когато бял тип в костюм се приближава към него.

— Дори не срещна погледа ми — обясняваше Морис сега. — Просто ми набута ключовете в ръката. „Синьо беемве“, измуча. Реши, че след като съм черен, трябва да съм вале.

— Ти какво каза? — попита Джеймс, щастлив да го подкани да каже най-върховния лаф.

— Казах: „Веднага, господине“. След това изминах пеша цяла пресечка, за да хвърля ключовете му в пристанището.

Избухнаха в смях, когато Джеймс спря на червено.

Очите му се затваряха. Полагаше огромно усилие да ги държи отворени. От опит знаеше, че докато светофарът се смени, ще мине цяла вечност, затова затвори очи, само за миг, и усети как го залива облекчение.

В следващия момент усети, че Морис го разтърсва за рамото.

— Макийн, добре ли си? Ти да не заспа?

— Какво? Не.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, добре съм.

Върнаха се в „Елси“ и той се отдръпна, за да може Морис да слезе.

— Искаш ли сандвич? — попита Морис.

Джеймс си погледна часовника.

— Още няма девет, бе човек. Донеси ми едно диетично пепси.

Пиеше огромно количество пепси, може би по осем или девет кутийки на ден. Позволяваше на Паркър да си пийне, докато ядяха пица в петък вечер, а Шийла мразеше напитката.

Джеймс обаче го беше научил да отговаря:

— Мамо, това е изборът на новото поколение.

Тя неизменно отвръщаше:

— Това е отрова.

Все някога Джеймс щеше да се откаже да пие пепси. С течение на годините Шийла промени много от навиците му. Накара го да престане да пуши трева, преди Паркър да се роди, сложи край на цигарите, докато беше бременна с Дани. Всеки път, когато изпиваше повече от две бири пред нея, тя задължително му напомняше за баща му.

2003 г.

Делфин запали газовата камина.

Просто щракваш ключа, напълно неестествено действие. Да накладеш огън трябваше да е предизвикателство, което включва покрити със смола дърва, под които подлагаш смачкан на топка вестник, който оставя черни петна по дланите. Във вилата им в провинцията често бе наблюдавала Анри да се бори с бензина и мокрите дърва. Когато най-сетне се появяваше пламък, и двамата ликуваха.

Газовият огън приличаше на дребно мошеничество, въпреки че Пи Джей й каза, че е купил апартамента донякъде заради тази камина. Беше я предупредил да не хвърля вътре каквото и да е.

— Дори листче хартия ще прецака системата, ще се претопли и стъклото ще се счупи — рече той.

Около нея цареше истински хаос. Парчетата от тениските му се търкаляха до счупения порцелан по пода на кухнята. Картините бяха смъкнати от стените. Килимите бяха нарязани на парчета, кучето беше затворено в банята и се тъпчеше с фъстъчено масло.

Сега държеше купчина важни документи, които хората прибират в сейфове или в папки в някой шкаф, историята на живота, разказана в подписи и номера. Жизненоважната папка на Пи Джей си имаше място в пластмасова кутия под леглото, натъпкана със стари сметки за телефон, любовни писма и програми от концерти, на които беше свирил с Английския камерен оркестър, симфоничния оркестър на Пасадина, филхармонията на Варшава.

Хвърли в огъня свидетелството му за раждане, всички банкови документи и листа от тетрадки, изписани с букви и цифри. Той не помнеше нито номерата на сметките си, нито паролите и когато му се налагаше, поглеждаше листа.

Пръстенът на ръката й заблестя на светлината на огъня: два едри кръгли диаманта, които образуваха наклонена цифра осем, очертана от малки диаманти. Пръстенът беше уникален, приличаше на цвете. Хората я питаха кога е направен, къде. Делфин обаче нямаше никаква представа. Все се канеше да го занесе на бижутер, който да й каже нещо повече. На металната халка беше изписано „ИВИ“. Бе попитала Пи Джей какво означава, но той нямаше представа.

Делфин позволи на въображението си да се развихри. Дали беше име, или тайно съобщение между влюбени? Какво ли се беше случило, за да го продадат? Да не би просто да са го изгубили или пък подарили? Каквото и да беше станало, вече не беше техен. След днешния ден тя също щеше да се превърне в негов бивш собственик.

Затвори стъклената вратичка и остана да гледа как пламъците поглъщат хартията.

Отне повече време, отколкото предполагаше. Газовият огън не можеше да лумне. Целта му уж беше да представи нещо диво, неукротимо, а в действителност беше бледа, немощна имитация на истински огън.

— Урааа! — рече тя и си помисли за дома.

Делфин Моро се запозна с Анри Пети седмица след трийсет и третия си рожден ден, в малък магазин на Рю Констанс в Монмартър. В магазинчето се продаваха стари и антични музикални инструменти, някои от петнайсети век. Беше просъществувал на партера на четириетажен блок в продължение на четирийсет и една години, в средата на тясна, спокойна уличка, павирана с калдъръм — истинско скрито бижу, любимо на колекционери от цяла Европа заради уникалния инвентар и очарователния собственик, Франсоа Дюбре. Той беше набит, но красив мъж с гъста черна брада и толкова заразителен смях, че можеше да накара дори статуя да се усмихне. Имаше почти енциклопедични знания за музиката и бе известен лютиер. В работилницата му в задната част на магазина, където не допускаше почти никого, бе поправял и настройвал цигулките на най-известните изпълнители в света. Идваха при него веднъж в годината, а той пъхваше ключе в ефа и го преместваше на косъм наляво или надясно, променяше звука в зависимост от специфичния начин на свирене на всеки цигулар.

Два месеца по-рано Дюбре беше починал от инфаркт, докато изнасял боклука, и сега трите му деца търсеха човек, който да купи магазина и да се закълне, че ще запази предназначението му.

Като момиче Делфин бе прекарала безброй часове с баща си, докато разглеждаше инструментите зад прашната витрина на мосю Дюбре. Цигулките в средата висяха на тънки корди над пиано и сякаш се носеха магически във въздуха. От двете им страни бяха подредени флейти и кларинети, както и арфа, по-висока от нея. Имаше инструменти, за които обикновеният човек нямаше представа, но баща й ги познаваше всичките: старинен клавесин, акустичната кутия, изработена от коруба на костенурка.

Децата на Дюбре, всички в началото на двайсетте, се бяха насочили другаде. Двете големи бяха в Лондон, а най-малкият — в университета на Монреал. Бяха се върнали в Париж за погребението и в събота от два до пет имаха намерение да говорят с всички кандидат-купувачи на магазина.

Отидоха единствено Делфин и Анри.

Тя седна на стол до вратата, докато децата на Дюбре разговаряха с Анри. Делфин помнеше как бяха тичали из квартала, тогава беше тийнейджърка, а те — съвсем малки. Беше очевидно, че не са наследили страстта на бащата към музиката. Въпросите им бяха простовати, по-скоро свързани с чувства, отколкото с факти — „Кой тип песни са ви любими?“, питаха те и „Защо искате да притежавате магазина?“ Стана ясно, че Анри е изключително подходящ за собственик. Беше учил реставрация при самия Дюбре и затова вярваше, че има право да притежава магазина му. Беше почти обиден, че Дюбре не го е оставил на него. Обясни им, че работи като консултант в Мюзе дьо ла Мюзик, където се намираше една от най-богатите колекции музикални инструменти в света. Когато бил по-млад, тъкмо след като завършил университет, имал малък магазин край Плас дьо Вож, който специализирал в струнни инструменти от седемнайсети век.

Делфин усети как се свива все повече след всяка негова дума. Преповтаряше си онова, което бе намислила да каже. Имаше опит в продажбите, след като последните няколко години се беше занимавала с недвижими имоти, беше минавала покрай този магазин стотици пъти, може би дори хиляди, и бе запленена от него. Откакто се помнеше, искаше да го притежава. Това е мечтата на баща й и тя я беше наследила от него, също като дългите слаби крака и острия нос.

Когато дойде редът й, Делфин забрави онова, което щеше да й придаде тежест, и им разказа как е изгубила баща си само преди година.

— О, не! — извикаха децата, тъй като помнеха добрия Людовик Моро, който живееше зад ъгъла, в къщата с бръшлян, на Рю Кошоа. Тя се виждаше от входа на магазина.

— Все още ли живеете тук? — попита момичето.

— Да — потвърди тя. — Баща ви беше много добър човек. Знам, че ще обичам магазина не по-малко от него. Това е най-любимото ми място в цял Париж. Когато бях дете, татко ме водеше тук в събота сутрин. Той беше пианист и този магазин беше за него и дом, и работилница. Почиташе го повече от която и да е катедрала във Франция. След като почина, продължих да идвам тук. Баща ви беше много внимателен. Повтаряше, че татко е бил добър човек, един от любимите му клиенти, че мога да го посещавам винаги когато поискам.

След това децата се оттеглиха в работилницата. Дори на тях не беше позволено да влизат там, докато баща им беше жив, и Делфин се запита как ли се чувстват. Не казаха довиждане, не обещаха да се върнат. Не беше сигурна дали веднага ще съобщят решението си, или ще се обадят по-късно с присъдата.

— Да чакаме ли? — обърна се тя към Анри, а той сви рамене, сякаш му беше все едно, и излезе навън. Тя остана да го наблюдава как чака на тротоара пред обущаря цели десет минути. Беше стегнат мъж, висок колкото нея, на около петдесет. Имаше елегантни очила с черни рамки и носеше хубав костюм, но й се стори, че се чувства неудобно. Реши, че е от академичните типове, които вкъщи обличат огромни пуловери.

Най-сетне децата на Дюбре се върнаха. Момичето се усмихна и даде знак на Анри да влезе, а Делфин се почувства разочарована, но същевременно я обзе облекчение. Може би идеята не беше чак толкова добра. Тя не знаеше почти нищо за историческите инструменти и още по-малко за реставрацията. По всичко личеше, че съдбата е решила да я спаси от самата нея. От друга страна, имаше нужда от нещо ново, от предизвикателство, което да запълни празнините в нея. Вече не се интересуваше от романтика, не и сега, макар в миналото това да бе любимото й развлечение.

Заговори по-голямото момче, вероятно на двайсет и пет.

— Мосю Пети, мадмоазел Моро, заповядайте, седнете.

Този път всички седнаха около бюрото.

— Поговорихме си и решихме, че съществува съвършено решение — заяви той, но прозвуча повече като изказване на момче, отколкото на мъж. Имаше нежните очи на баща си и Делфин му се усмихна, тъй като знаеше как тежат подобни решения. Майка им беше много по-млада от баща им, но беше починала от рак преди няколко години. Сега те бяха сирачета, също като Делфин.

Момчето продължи:

— Съвършеният собственик на този магазин е…

— И двамата! — прекъсна го сестра му.

Тялото на момчето се отпусна. Тя му беше отнела момента и той не успя да скрие негодуванието си.

— Моля? — ахна Анри.

— Мосю Пети, вие познавате добре бизнеса. Учили сте при баща ни — продължи момчето. — А мадмоазел Моро е пълна със светлина и въодушевление. Тя е от квартала, разбира сантименталната стойност на магазина. Двамата ще работите добре заедно.

— Значи искате да купя магазина и да я наема, така ли? — попита Анри.

— Искаме да го купите заедно — уточни момичето.

— Тези неща не стават така — заекна Анри. — Не се купува собственост с непознат. Нещата могат много да се объркат. Или ни направете предложение, или приемете по-доброто. Проявете разум.

Делфин прехапа долната си устна. Не можеше да си позволи да наддава заедно с този човек. Разполагаше с пари колкото да купи магазина на ниска цена, а дори това щеше да я затрудни.

Момчето поклати глава.

— Ние не се интересуваме особено от парите. Просто искаме да постъпим така, както би се харесало на татко. Ако имахме възможност, щяхме да запазим магазина в семейството, но просто не е практично.

Анри се изсмя.

— Да не би това предложение да е практично? По-късно ще съжалявате, уверявам ви.

— Няма — настоя момичето. — Ще съжаляваме единствено ако се върнем след пет години и открием, че магазина го няма. Баща ни е оставил строги инструкции да го предадем в ръцете на най-подходящия човек — или хора, — ако нещо се случи с него.

— А татко беше непоправим романтик, така че… — добави по-малкото момче, замълча и кимна към тях. Делфин нямаше представа за какво намеква, а когато най-сетне се досети, седмици по-късно, избухна в неудържим смях.

— Не мога да приема — заяви Анри.

— Просто помислете — настоя по-голямото момче.

След това тя и Анри излязоха. Делфин предполагаше, че той ще тръгне надясно, към Метро Бланш, и макар нейният апартамент да беше в същата посока, зави наляво. Той обаче тръгна с нея. Усети присъствието му като тежест. Спря рязко, обърна се и се сблъскаха.

— Не сте ли съгласна, че цялата тази работа е нелепа? — попита той, сякаш я забелязваше за пръв път.

Може и да беше така, но много неща бяха нелепи. Беше нелепо, че не бе имала сериозно гадже след университета, а въпросното гадже сега беше женен с две деца и имаше лозя в Бордо. На нея все още й разбиваха сърцето почти всяка година; беше си останала безнадеждна романтичка с вкус към неподходящи мъже. Беше нелепо, че е на трийсет и три и още няма представа какво да прави с живота си. Беше нелепо, че баща й, най-добрият и най-силен мъж на света, сега беше погребан в Симетиер дьо Монмартър, където котките и американските туристи редовно прескачаха гроба му. Донякъде тя го обвиняваше за неудачите си. Той се беше отнасял към нея като към най-специалното момиче на света и тя бе повярвала, че светът ще се съгласи с мнението му. Досега обаче беше живяла без ясен план, беше се оставяла на обстоятелствата.

— Странно предложение, наистина — рече тя. Запита се колко ли време Анри ще се бори за магазина и дали ще победи.

Тръгнаха по Рю Лепик, където имаше кафенета, магазини и сладкарници. Продължиха по хълма, докато не попаднаха зад гид, който говореше на английски на група туристи.

— Винсент ван Гог постигнал незначителен успех приживе. Точно тук, в дома на брат си Тео, е изживял последните си години, преди да се застреля. Според Тео последните му думи били „La tristesse durera toujours“. Някой знае ли какво означава? Някакви предположения? Означава „Тъгата ще остане завинаги“.

Американците започнаха да се снимат пред къщата.

Анри изви вежда.

— И какво ще правят с тези снимки според вас? Ще ги изпращат като коледни картички?

— „Мир и любов през този празничен сезон. Тук е живял Ван Гог преди ужасното си самоубийство!“

Той кимна.

— Постскриптум. „Тъгата ще остане завинаги“.

Тя се усмихна.

— Ненавиждам Монмартър — въздъхна той. — Тук се мотаят единствено туристи, претенциозни художници и bobos8. Къде живеете?

— В Монмартър — отвърна тя. — Тук съм израснала.

Беше го споменала в магазина на Дюбре. Той да не й се подиграваше.

— Ох! — Той затвори очи и се плесна по челото. — Аз съм пълен кретен.

Тя едва сега разбра, че той е пропуснал този факт. Стори й се искрено смутен.

— Не, не. Всичко е наред. Монмартър не е за всички — рече тя, макар че не можеше да си представи човек, който не би се влюбил в тези улици.

Кварталът се беше променил, откакто тя беше дете. Навремето имаше boulangerie9 на всеки ъгъл, а сега повечето бяха затворили. Две от любимите на баща й бяха запазили старите си табели, но бяха променени — едната беше станала забавачка, а другата — правна кантора. Много от старите tabacs10 бяха станали денонощни бакалии, а собствениците им бяха имигранти от Северна Африка. На една пресечка от дома й имаше дори магазин за замразени храни.

Тези промени обаче й доставяха удоволствие. Париж непрекъснато се променяше — оригиналното и дръзкото засенчваше установеното от хиляди години, старото и новото се преплитаха съвършено. В последните години тя беше ходила с баща си да гледа „Ред Хот Чили Пепърс“, Дейвид Бауи и Иги Поп в „Ла Сигал“ в Пигал, в същия театър, в който някога баба й и дядо й са слушали Морис Шевалие.

В някои отношения Монмартър още създаваше у нея чувството, че попада в друго време. Можеше да отиде в „О Лапен Ажил“, за да види представлението и да седне на столовете, на които бяха седели Модиляни, Пикасо. Реноар. Когато беше дете, всеки октомври тъпчеше с крака грозде като добро провинциално момиче в Кло Монмартър, където монахини и монаси произвеждаха по триста литра вино годишно още от дванайсети век. Баща й не обръщаше внимание на туристите, които се тълпяха пред катедралата и около въртележката в основата на стълбите и питаха: „Къде се намира «Мулен Руж», входът към въжената железница, статуята на сутиена на Далида“ — Далида, която бе внесла толкова радост с диско музиката си и подрусващите се гърди, а краят й бе трагичен. Делфин беше горда, че външните хора искат да надникнат в техния свят. Освен това мислеше, че най-хубавите части са онези, които туристите никога не виждаха — удивителната гледка на Париж от външните маси на „Ше Помет“ до върха на хълма. Ателиетата на художниците по таваните на старите къщи.

Туристите изчезваха в полите на хълма, където наемите бяха ниски, поне в миналите години, и където се събираха бохемите. През по-голямата част от детството си бе живяла там, на четвъртия етаж над кафене на Рю дьо Мартр. В детството си знаеше имената на месаря и продавача на сирене, на старицата, която държеше пекарната и всеки ден след училище и подаряваше moelleux chocolat11, двойката от Оверн, които държаха tabac. Всички те бяха част от голямото, шумно семейство, което тя, самотното дете на вдовец, приемаше като свое.

Когато беше на десет, се преместиха по-нагоре по хълма, в тухлената къща на Рю Кошоа. Делфин открай време мислеше, че това е най-красивата къща в цял Париж. Стените й бяха скрити от бръшлян, яркочервено мушкато избуяваше в сандъчетата на прозорците, подпрели високите бели кепенци, които баща й отваряше всяка сутрин, щом птиците запееха. Не приличаше на другите къщи в града — не беше нито в стил Хаусман, нито в ар нуво — и тъкмо това я правеше специална. Собственичката, мадам Делкур, живееше на първия етаж. На горния имаше два апартамента, на третия — три. Делфин и баща й живееха в единия. Той остана там допреди няколко години, когато се пренесе при противната си приятелка, оттогава Делфин заживя сама. Мадам Делкур почина и сега племенникът й притежаваше къщата. Делфин усещаше, че той няма търпение тя да се изнесе, за да даде апартамента й под наем за пет пъти по-висока сума. Тя обаче нямаше намерение да напуска.

— Искате ли да пием кафе? — предложи Анри.

Тя се съгласи, макар да не беше сигурна дали иска. Отидоха в кафенето на ъгъла. Той поръча café au lait12, а тя citron pressé13, тъй като не искаше кофеинът да повлияе на и без това опънатите й нерви. И двамата запалиха цигари, поговориха за музика, което, изглежда, беше единственото, което ги свързваше. Бяха единодушни по отношение на великите композитори: Бах, Бетовен, Шопен, Малер. Той сподели, че любимите му са Равел и Дебюси.

Делфин се усмихна. Баща й също предпочиташе френските композитори и много се гордееше с тях. Представяше си го как свири „Лунна светлина“14 на пианото в хола на мадам Делкур, когато тя се връщаше на обяд от училище.

— Напоследък слушам много Арво Пярт — призна тя. — Обожавам музиката му. В нея има душа, а е измамно семпла, струва ми се. Изглежда, най-семплото понякога е най-трудно за разбиране.

— Глупости! — сопна се Анри.

Тя се изненада от разпаления му тон и разбра, че изражението й е красноречиво.

— Много се извинявам — рече той. — Наистина не знам какво ми става днес. Странна работа. — Тя предположи, че е заради магазина, но Анри побърза да обясни: — Не се интересувам от съвременни композитори — призна той. — Пярт, поставен до Шуберт, Брамс или Брукнер, изобщо не е на ниво.

Баща й вечно я предупреждаваше да се пази от фенове на Брукнер.

Анри продължи да обяснява, че било трагедия, че най-хубавата музика е създадена в миналото. Той не уважаваше нито един съвременен композитор. „Новото поколение“, както ги наричаше презрително, като Пярт, Такемицу и Филип Глас, били банда млади грубияни.

— А вие откъде сте толкова добре запозната с класическата музика? — попита той. — Децата на Дюбре споменаха баща ви. Той музикант ли беше?

— Пианист — уточни тя. — Учил е в Парижката консерватория.

Пропусна да каже, че изкарваше пари, като свиреше Гершуин и Коул Портър в бара на един хотел, и намаляваше наема, като даваше уроци на хазяйката и организираше за нея и приятелките й импровизирани рецитали. Анри й правеше впечатление на сотсе15, напрегнат и прекалено сериозен. Кой знае какво щеше да каже по този въпрос.

Той й разказа, че неговият баща е учил цигулка като дете и го насочил в същата посока.

— Обичам музиката повече от всичко — рече той. — Само че нямам талант.

Тя кимна.

— И с мен е така.

— Татко беше колекционер и аз тръгнах по неговия път — продължи Анри. — Когато бях на седем, осем, девет, обикаляхме битаците и разпродажбите в различни къщи и обществените търгове из цяла Европа, за да съберем колекцията, която притежавам днес. Тя покрива времето от петнайсети до деветнайсети век.

— Имате ли любим инструмент? — полюбопитства тя.

— Имам един съвършен лък на Франсоа-Ксавие Турт — отвърна той.

— Аха.

Баща й беше разказвал за Турт, който унищожавал всеки лък, който не бил безупречен, творенията му подчертавали до съвършенство звука на цигулката в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век, а сега се продавали приблизително на цената на ново ферари.

— Но не ми е любим — отвърна Анри и тя реши, че той иска да се похвали.

— Така ли?

— Не е.

— А кой ви е любим?

— В годината на раждането ми, татко купил цигулка Страдивариус за смешни пари. Подари ми я на десетия рожден ден. Друга, създадена същата година, се продаде за два милиона долара в Америка. Моята е била на генерал от армията на Наполеон. След продажбата много хора се свързаха с мен, но нямам намерение да се разделя с нея просто така.

Тя се отдръпна изненадано.

— Къде я пазите?

— У дома, в кабинета ми, в стъклен шкаф.

Истинска трагедия бе, че никой нямаше да свири на тази цигулка. Колко жалко, такъв съвършен инструмент. Беше като птица, хваната в клетка. Това влияеше зле на цигулката. Анри беше лютиер, би трябвало да го знае.

— Давали ли сте я под наем?

— Веднъж.

Анри допи кафето си и отхапа от шоколадчето в чинийката.

— Ако знаех колко струва цигулката преди двайсет години, сигурно щях да я продам. След това щях да съжалявам.

Тя кимна. Той се опитваше да обясни, макар да не бе сигурна какво точно.

— Децата на Дюбре прибързват. Виждат, че в това има пари и искат да ги получат.

— Може би има нещо повече — отвърна тя. — Може би просто обичат магазина, но не могат да го задържат.

Спомни си какви чувства я обзеха, докато разчистваше вещите на баща си, как й се искаше да запази всяка мръсна кърпичка и мухлясал нотен лист, същевременно й се искаше да е някъде другаде и вече да се е освободила от всичко това.

— Опасявам се, че може би не разбирате в какво се забърквате — подхвърли той.

— Така ли?

— Навремето имах магазин като този на Дюбре. Истината е, че този бизнес е непостоянен. Има години, когато върви безпроблемно, а после изведнъж настъпва пълно затишие. Дюбре има дългове. Който купи магазина, ще трябва да ги поеме. Това известно ли ви е?

Тя усещаше, че той не е лош човек, макар да се държеше малко арогантно. Искаше магазина, вероятно много повече от нея. Освен това беше прав. Тя не знаеше за дълговете, нито как да се предпази от фалит. Той определено беше по-добрият кандидат.

Канеше се да признае, че е прав, когато Анри продължи:

— Ами ако децата на Дюбре задържат магазина за една година и в това време ние с вас се опитаме да работим заедно? Нещо като изпитателен период?

Тя остана изненадана, но истината бе, че магазинът бе толкова свещен за него, колкото и за нея. Може би той не искаше да носи товара на цялата отговорност съвсем сам.

Делфин се съгласи да пробват.

Щом започнаха, осъзна, че никога не би се справила без Анри. Децата, които на пръв поглед следваха глупава, сантиментална приумица, се оказаха прави. Анри познаваше всички важни търговци и диригенти на симфонични оркестри в света и разбираше не по-зле от Дюбре фините инструменти. Можеше да поправи цигулка, да я оцени и да забележи находка, която друг би пропуснал. Той беше спокоен човек, толкова спокоен, че всеки би го помислил за скучен. Живееше в свой свят.

Нямаше желание да си бъбри с клиенти по цял ден, а точно тук беше нейната сила. На баща й му се налагаше да владее безупречно английски, за да се разбира с пияните американци в бара. Те се облягаха на пианото му, разпитваха го за Париж и неизменно настояваха да изсвири нещо от „Уестсайдска история“. Той я научи на всичко, което знаеше, на идиоми, които нямаше откъде да чуе. Знаеше как да накара туристите да се почувстват приятно, тъй като очакваха французите да са надменни и нелюбезни.

Ето че уроците на баща й се оказаха безкрайно полезни. Делфин откри, че може да убеди американска двойка във ваканция да плати осемнайсет хиляди франка за арфа, макар да не бяха помисляли за арфа през живота си. Щом видеше инструмент, тя преценяваше красотата му, умението му да донесе радост, дори да не знаеше нищо за качеството на дървото.

Така те се допълваха взаимно.

Делфин никога не се бе замисляла за свои деца заради случилото се с майка й. Не го бе казвала пред друг. Анри искал деца навремето, но сега му се струвало, че е твърде късно. Тя не можеше да си го представи да друса бебе на коленете си или да играе на топка с по-голямо момченце. Но пък веднъж го видя как учи момченце от квартала да реставрира цигулката, която беше открило на тавана на баба си. Анри му показваше как да добави шийката и охлюва, как да я лъсне, така че да заблести.

— Стремената тук са много добри. Има голяма разлика между смърч и червена ела — обясняваше той на момченцето, което кимаше сериозно, сякаш бе на търг в „Кристи“.

Анри я целуна за пръв път един тих вторник, когато магазинът остана празен часове наред. Тя остана шокирана, все едно бе пристъпил към нея, за да й залепи шамар. Той се отдръпна, но не й даде възможност да проговори.

— Имам среща. До утре.

На следващия ден я покани на вечеря. Ядоха entrecote frites16 и изпиха бутилка вино. Челото на Анри беше обсипано с капчици пот. Почти през цялото време говори за магазина — не спря да обяснява, че трябвало да увеличат приходите по Коледа, и я попита дали според нея е разумно да пуснат няколко обяви в местните вестници.

Делфин се чувстваше изключително неловко и бе много объркана. Беше решила, че я е поканил на среща, и започна да се пита дали това не е просто извинение за целувката. Анри плати, но той винаги плащаше, когато излизаха някъде. Изпрати я до апартамента й, но той винаги я изпращаше, когато закъснееха.

— Благодаря ти за вечерята. Ще се видим утре, нали? — попита тя, когато стигнаха до вратата.

В този момент той я прегърна през кръста и я целуна страстно. Тя отвърна; стори й се невъзпитано да не отвърне. През цялото време остана с отворени очи и усети, че се ококорва.

Не го покани да се качи.

На следващата сутрин влезе в магазина през задната врата, тъй като знаеше, че той ще бъде отпред. На бюрото й в работилницата бе оставил ваза с рози и картичка. Стомахът я присви. На картичката пишеше: „Както сигурно си разбрала, аз съм лудо влюбен в теб.“

Делфин едва не подскочи. Лудо влюбен? Не можеше да си представи Анри да изпадне в състояние, което дори малко да наподобява лудост. В първия момент й се прииска да избяга, но в следващия той влезе в работилницата, понесъл купчина вестници. Щом я видя, бузите му пламнаха.

— Не съм те чул да влизаш — промълви.

Тя веднага забеляза, че е нервен. Посочи цветята.

— Прекрасни са.

Той се усмихна.

— Радвам се, радвам се. Снощи прекарах чудесно.

„Сериозно?“, помисли си тя.

— И аз — отвърна.

Той замълча за кратко.

— Най-добре да вървя отпред.

За момент тя се поколеба дали цветарката не е закачила грешната картичка. Може би някъде в Монмартър наскоро сгодена жена току-що е получила букет с бележка: „Браво, че отбелязахме рекорд, като продадохме нечуван брой флейти за един месец.“

Същата вечер в леглото Делфин премисли всичко. Анри я обичаше. Поне така си мислеше той. Как така не се беше сетила досега? Знаеше, че няма да й завърти главата, но това не бе довело до нещо добро досега. Анри беше мил, умен човек, двамата държаха магазин, сякаш имаха свое дете.

Излязоха на още вечери, които станаха по-приятни с течение на времето. Смееха се и общуваха с лекота. Сексът беше приятен, макар тя да не преливаше от страст. Научи повече за Анри — сам почти не се хранеше, сякаш умът му беше прекалено зает, за да мисли за прозаични въпроси като храна. Макар често да изглеждаше като най-самоуверения мъж във Франция, имаше моменти, когато изпадаше в черно настроение, също както баща й; понякога не ставаше от леглото по цели дни.

Също като баща й, Анри непрекъснато се тревожеше за безопасността й, за здравето й, за щастието й. Когато една вечер крадец дръпна чантата от рамото й тъкмо когато заключваха магазина, Анри го преследва до върха на хълма и макар да нямаше никакъв шанс да го настигне, опитът му я трогна.

Анри беше наследил огромния си апартамент в седми арондисман, докато нейният беше под наем. Тъкмо затова, след като излизаха пет месеца, той предложи тя да се пренесе при него, въпреки че щеше да живее далече от магазина и квартала, в който беше расла — чак от другата страна на реката.

— Не мога да напусна Монмартър — отвърна тя. — И апартамента си. Ще го изгубя завинаги.

— И без това не е достатъчно голям за двама ни — отсече той, забравил, че тя бе живяла там с баща си цели десет години.

— Как да се махна от Монмартър и да отида в онзи квартал за богаташи, който изобщо не е бохемски? Това е твърде буржоазно.

— Тълпите няма да ти липсват. Нито бохемите — отвърна той. Когато забеляза, че тя не се смее, вдигна брадичката й. — Нали ще работим там. По-нататък можем да се пренесем отново, ако чак толкова ти харесва.

Тя знаеше, че я лъже, защото той мразеше Монмартър и никога не би живял там. Въпреки това си позволи да повярва на думите му.

Анри не беше променил дори една мебел, след като родителите му бяха дали апартамента. Всичко беше в стил vieille France17, Луи XVI и ампир. Властваха прави, груби линии, с лаврови венци, гравирани върху дъб, украсени колони навсякъде, сякаш живееха в Древна Гърция. Тежки кадифени завеси не позволяваха на слънцето да влезе. Делфин настоя да ги свалят, но при първото посещение на родителите му, майка му изписка: „Ferme les volets!“18 още щом влезе в хола. Втурна се към прозореца и протегна ръце, сякаш да дръпне старите завеси. Щом разбра, че положението е безнадеждно, се примири и със затворените кепенци.

Изглежда, в света на Анри слънцето беше враг и единствената му мисия беше да унищожи вековната тапицерия и килимите. Делфин се замисли за художниците в Монмартър, които се потяха в ателиетата си на петия етаж, преустроени от слугински помещения единствено за да има достатъчно северна светлина.

В новия й живот на Рю дьо Гренел понякога не познаваше сама себе си. Едва когато всяка сутрин пристигаше в любимия си Монмартър, усещаше, че може да си поеме свободно дъх.

Сгодиха се няколко месеца след като се премести. Тя не изпитваше нужда да се омъжи. Много хора минаваха без брак напоследък. Твърдеше се, че родителите на половината френски деца не са женени. За Анри обаче бракът имаше огромно значение. Като момиче тя бе мечтала за мъж, който да й предложи на някое романтично място — да поиска разрешение от баща й, да я изненада по необичаен начин. Само че баща й беше починал, а Анри й предложи на вечеря в „Льо Флоримонд“.

На сватбата им в къщата на родителите му в провинцията всички танцуваха до шест сутринта. След това гостите ядоха soupe â l’oignon19, докато двамата с Анри се скриха в килера в очакване да ги открият. Майка му настоя да се включат в играта, за да се спази традицията. За Делфин беше забавно, особено след няколко чаши шампанско. Тя реши, че повечето двойки се възползват от тази възможност заради първата физическа близост през брачния им живот. Анри обаче започна да недоволства.

— Нелепо е — заяви той. — Дори не мога да дишам.

Беше облечен със строг черен костюм и старомоден цилиндър.

Тя се зачуди какво би казал баща й, но не можеше да си го представи тук. Анри беше твърде обидчив за вкуса му, прекалено сериозен. Но пък беше по-мил от всеки друг мъж, когото бе обичала преди него.

Скоро след сватбата списание, посветено на музиката, изпрати репортерка да отрази историята, или как смъртта на Франсоа Дюбре ги е запознала.

— Омъжих се за най-добрия си приятел — призна пред нея Делфин. Звучеше прекрасно, освен това беше истина. Тя обаче знаеше, че хората разбират това като „Омъжих се за сродната си душа“, а тя искаше да каже: „Омъжих се за мил и стабилен човек, който винаги ще се отнася добре с мен, нищо че така и не успя да възпламени сърцето ми“.

Минаха шест години. През тези шест години се будеха заедно в седем, когато звънваше будилникът на Анри. Той пропускаше „Добро утро“, вместо това питаше: „Quelles nouvelles?“20 в мига, в който тя отвореше очи. Сякаш можеше да има нещо ново за двама, които прекарваха всяка минута от денонощието заедно. Похапваха tartines21 и той четеше вестника на глас. След това отиваха заедно на работа, обсъждаха магазина, прекарваха целия си ден там, прибираха се у дома или отиваха на вечеря.

Купиха си вила в Нормандия, в село Мюид. Наеха жена, която да се грижи за магазина в събота, и заминаваха за провинцията почти всеки петък с влака в шест от гара „Сен Лазар“. Къщата беше на брега на Сена. Делфин често наблюдаваше младите двойки, които профучаваха на велосипеди, смееха се, а кошницата за пикник бе увиснала на сгъвката на лакътя на единия от тях. Струваше й се забавно, но Анри никога не би се съгласил да прекарат съботата по този начин. Той предпочиташе да чете на верандата, макар да склоняваше да поиграят тенис или да се разходят покрай реката. Понякога вечер пускаха Вивалди и музиката се носеше през отворения прозорец на кухнята, докато те седяха на тревата и гледаха звездите.

Животът им беше щастлив, приятен, ала шест години по-късно Делфин започна да става неспокойна. Главата й бучеше, когато се замислеше над факта, че това е всичко и нищо няма да се промени. С Анри бяха приятели, или по-точно казано, семейство. Общуваха с лекота, но дори това я притесняваше. Когато той докосваше ръката й или стиснеше пръстите й, тя не чувстваше нищо.

Започна да се пита дали хората не раждат деца, отчасти, за да се отърват от тишината и самотата — поне имаха очаквания, тревожеха се, градяха планове. Понякога се чудеше дали не трябва да си намери друга работа. Може би, ако прекарваха по-малко време заедно, щеше да им се отрази добре. Обаче не можеше да си представи да напусне магазина и знаеше, че една от причините да се справят толкова добре с бизнеса бе, че на хората им допадаше мисълта за съпрузите собственици. Когато беше най-потисната, се питаше дали това не е причината Анри да й предложи брак. През повечето време си мислеше, че я е избрал единствено защото му беше под ръка. Бракът за него беше като неделен обяд — не би си потърсил нещо за ядене, дори не би се сетил, докато някой не му го предложи на сребърен поднос.

Сред хора съпругът й се държеше надуто и бе отегчителен. Тя понякога се притесняваше, че другите възприемат женените като един човек, така че неумелото му държание и нуждата постоянно да доказва правотата си й се отразяваха зле. Най-сетне обаче разбра, че хората ги възприемат като две отделни части на цялото; тя омекотяваше впечатлението, което той създаваше, а той й придаваше тежест. Единият просто не можеше без другия.

Държаха се мило и внимателно един с друг. Дори не се караха. Понякога на Делфин й се искаше той да започне извънбрачна връзка, да събуди у нея поне гняв и подозрения. Дори ревността щеше да е по-добра от безразличието. Тя обаче знаеше, че Анри е неспособен да извърши подобно нещо. Дълго време бе убедена, че същото важи и за нея.

2012 г.

По някое време през зимата Джеф и Тоби си купиха еднакви диамантени пръстени, ръчно изработени от златар в Стокбридж. Едно от многобройните задължения на Кейт беше да ги вземе няколко дни преди сватбата. Вече им беше помогнала да поръчат цветята и да обмислят многобройните варианти за меню, заведе Ейва в два магазина за рокли в Манхатън. Преструваше се, че планират натруфено парти по случай рожден ден. Когато обаче отиде да вземе пръстените, нямаше как да отрече, че всъщност предстои сватба. Изненада се, когато братовчед й помоли нея, след като знаеше, че ненавижда диамантите, но си напомни, че това вече не е онзи Джеф, когото познаваше, и няма да бъде поне през следващите седемдесет и два часа.

Бижутерът беше поставил двете кадифени кутийки на стъкления плот отворени, за да покажат двата еднакви пръстена — всеки с диамант, който сияеше върху плътна платинена халка.

— Много жалко, че Тоби и Джеф няма да дойдат лично, но знам каква лудница настава, особено след като те живеят в Ню Йорк — заобяснява той. — За нас беше истинска чест да направим пръстените за гей двойка. Освен това дизайнът, който измислихме заедно, много ми хареса. Не са ли забележителни?

Той, изглежда, очакваше тя да каже нещо, но Кейт не беше сигурна какво — може би да ръкопляска, да припадне или да се разплаче.

— Супер са — отвърна тя и побърза да щракне капачетата. — Ще ми дадете ли пликче?

Той постави кутийките в лъскаво червено пликче със златна въжена дръжка и й го подаде широко усмихнат.

За момент тя си представи как разтърсва пликчето пред него и казва: „Вие разбирате ли, че тези тъпотии са подхранвали нечовешките режими в Африка? Ако трябва да сме честни, това са малки, лъскави, смъртоносни топчета.“ Но каза нещо съвсем различно:

— Благодаря.

Често обмисляше как да направи добро в свят, разкъсван от корупция, в който само като изядеш вечерята си или включиш лаптопа, допринасяш за нечии страдания. Бореше се някак да каже истината, когато същата тази истина караше околните да заемат отбранителна поза или я превръщаше в досадница.

Онова, за което мислеше и се тревожеше ежедневно, включваше не само гладуващите деца в Африка и химикалите в храната на дъщеря й. Корупцията във Вашингтон, която се ширеше накъдето и да погледнеш. Бедните, за които вече никой не говореше. Изнасилванията в Конго, които не намаляваха въпреки многото приказки. Изнасилванията в елитни американски колежи, които също не намаляваха. Пластмасата. Разливите на петрол в Мексиканския залив. Рекламите за бира, в които мъжете винаги бяха представени като тъпаци, които мислят преди всичко за футбол, а жените вечно натякваха и се интересуваха единствено от пазаруване. Злините, които причиняваше интернет. Фабриките, където при мизерни условия се експлоатираха деца и жени. За месото, дрехите, обувките, мобилните телефони. Полярните мечки. Семейство Кардашиан. Китай. Отровата, която пръскаха Хауард Стърн, и Ръш Лимбау и Глен Бек, както и неограничената порнография онлайн. Законите за контрол на оръжията, които никога нямаше да бъдат прокарани въпреки петте минути, през които всички настояваха за тях, когато беше застреляно дете или политик. Ракът, от който щяха да се разболеят някои членове на семейството й заради тютюнопушенето, микровълновите, дезодорантите и всички други пороци, които улесняваха живота или го правеха по-поносим.

Мислеше за злините по света, докато подготвяше вечерята, докато се опитваше да си спомни кога трябва да отиде на зъболекар за почистване на зъбите или се питаше дали да си родят второ бебе. Чудеше се дали с всички е така и дали повечето хора могат да изключат подобни тревоги, както правеше сестра й. Дори на Дан не му пукаше чак толкова много за онези части от света, които не виждаше. Кейт обаче не забравяше.

Открай време беше така и това чувство само се засили, когато постъпи на работа в „Човешки права“ след колежа. „Човешки права“ беше сдружение с нестопанска цел с представители в четирийсет и две страни. Те изготвяха доклади за безобразията и престъпленията, извършени по време на война, насилието срещу жени и хомосексуалисти, за достъпа до вода и други проблеми. Кейт започна като асистентка на изпълнителния директор, Елън Кари, и за десет години бе повишена два пъти. Пътуваше до Африка и Азия. Срещаше се с висшестоящи лица, отговорни за вземането на важни държавни решения, с донори и журналисти, които да направят разкрития и да предложат стратегии. Обичаше работата си, но й беше трудно да затвори вратата след работно време, нещо, за което Елън я беше предупредила.

Последният доклад, който й помогна да напише, беше за диамантите. Беше бременна в трети месец с Ейва, когато изследователският им екип замина за Централноафриканската република и Конго. Кейт имаше намерение да ги придружи, но лекарят я посъветва да не заминава, а Дан категорично отказа да я пусне. Стана й ясно, че това е нова фаза от живота й, за която не бе готова.

Десет години по-рано на Запад се заговори за „кървави диаманти“. Беше пресметнато, че четиринайсет процента от диамантите, продадени в Америка, идват от бруталните войни в Африка, в които бяха загинали милиони хора.

Въпреки че беше така от много отдавна, западняците изведнъж се оказаха потресени. Не искаха да мислят, че децата войници с отсечени ръце са свързани с безценните им диамантени пръстени. И така, четирийсет и пет нации се събраха и подписаха „Процеса Кимбърли“22. Диамантите „Кимбърли“ бяха придружени от сертификат, който гарантираше, че не са от мина в страна, в която се води война. На пръв поглед решението изглеждаше добро. Само че „Човешки права“ и други групи като тях хранеха съмнения.

Главният изследовател по време на пътуването се казваше Албърт Фрост. Имаше обветрено, прорязано от бръчки лице и изглеждаше по-стар от петдесетте си години. Той беше от хората, които умеят да се справят с подобни въпроси, и ден след завръщането си в Ню Йорк разкри пред Кейт потресаващите факти, без дори да направи гримаса: описа как по улиците децата, които измираха от СПИН, сграбчват интимните си части, когато минеш покрай тях, както ги бяха научили — така казваха, че са готови да разменят секс за храна, за каквото и да било.

Кейт записа всичко, което той й каза, и се почувства безполезна. Трябваше да отиде с тях. Замисли се за нероденото си дете, на което вече беше осигурено много повече.

— „Кимбърли“ работи ли изобщо? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ще го кажа по следния начин: в Централноафриканската република има мини, от които могат да се добият по петстотин хиляди карата годишно. Само че на година там се сертифицират почти един милион карата. Добиват ги в Конго, където се смятат за кървави. Прекарват ги през границата и ето че се оказват чисти.

— И хората ги купуват, макар да знаят истината, така ли?

— Точно така. Щом камъните стигнат до мястото, на което ще бъдат оформени и шлифовани, „Де Беерс“ ги смесват с диаманти от къде ли не.

— Значи никой не знае дали купува кървави диаманти.

— Именно. Повечето хора предпочитат да мислят, че не купуват такива. Понякога ми се струва, че „Кимбърли“ е просто средство да успокоят съвестта си.

От други доклади, които бяха изготвяли, Кейт знаеше, че същото става и с минералите, които се използват за направата на лаптопи и мобилни телефони, но не й се струваха толкова корумпирани — поне не символизираха любов. След тази среща й беше още по-трудно да се отпусне и да забрави проблема. Прочете всичко, което намери по този въпрос. Когато видеше жена с диаманти на улицата или в киното, й се искаше да я дръпне настрани и да започне да реди ужасната статистика.

Няколко месеца по-късно „Човешки права“ направи прес-рифинг за окончателния доклад, а шефката й Елън и други жени от офиса за пръв път изглеждаха смутени. Нямаше и следа от обичайното им самодоволство. Елън беше обърнала годежния си пръстен, така че камъкът беше скрит в дланта й.

На сутринта на сватбата Мей изпи две чаши черно кафе в знак на протест, че Кейт имаше единствено соево мляко, след това се качи на горния етаж, за да вземе душ, и остави Кейт в кухнята с майка им и четирите деца.

Кейт плъзна пръсти през косата на Ейва и я попита:

— Вълнуваш ли се за сватбата довечера, хубавице?

— Да! До колко часа ще остана?

Бяха обсъждали този въпрос поне сто пъти, но това бе любимата част на Ейва.

— Докато можеш да си държиш очите отворени.

Майка й вдигна поглед от вестника.

— Ще съжаляваш за това.

— Случаят е специален.

— Кога ще си облека рокличката? — попита Ейва.

— Ще я взема от чичо Джеф и чичо Тоби след малко — отвърна Кейт. — Освен това трябва да им занеса пръстените.

— А, дай да ги видя — помоли майка й. — Сигурно са страхотни. Че как иначе? Джеф има невероятен вкус.

Кейт сви рамене.

— Да знаеш — рече напевно Мона, — че има много ужасни места за работа, много по-отвратителни от работата в мина. Без диаманти онези хора в Африка нямаше да имат абсолютно никаква индустрия.

Кейт поклати глава, неспособна да повярва.

— Първо, минното дело е една от най-опасните професии с най-ужасните рискове за здравето. Второ, ти наясно ли си, че политиката в южноафриканските диамантени мини е в основата на създаването на апартейда там? Черните миньори са били заключвани нощем. След работа ги събличали голи и претърсвали всеки сантиметър от телата им, защото се предполагало, че крадат. Подобно нещо не се е случвало с белите работници. Черните трябвало да носят какви ли не документи за самоличност. Всеки бял има право да ги поиска по всяко време и ако работникът не ги представи, отива в затвора. Абсолютно всеки бял човек!

Майка й въздъхна.

— Просто исках да видя пръстените на братовчед ти, Кейт, не да ми изнасяш урок по история. — Тя отново се наведе над вестника си.

— Извинявай.

Червеното пликче беше на перваза на прозореца над мивката, където Кейт често заставаше, докато белеше зеленчуци и наблюдаваше как Ейва си играе на двора. Тя дръпна дантеленото перде и посегна към пликчето. Стори й се по-леко.

Погледна вътре: там беше само едната кадифена кутийка. Сърцето й заблъска.

Без да каже и дума, тя се измъкна навън и провери в колата — нямаше нищо. Отиде до дрешника в антрето и провери всички джобове на връхните дрехи, дори онези, които не беше обличала от години. Беше почти сигурна, че видя и двата пръстена, преди да си тръгне от бижутерията. Но пък нали затвори кутийките толкова бързо. Възможно ли беше да се е заблудила? Не, не напълно сигурна бе, че пръстените бяха два.

Когато се върна в кухнята, се замоли майка й да излезе от стаята. Искаше да попита децата насаме. Петнайсет минути по-късно никой не беше помръднал от мястото си. Трите деца на Мей играеха видеоигри на масата, майка й все още не беше прочела страниците, посветени на изкуството и отдиха, а Ейва бе на столчето си и се радваше, че цялото й семейство е около нея. Бе решила, че са дошли, за да я видят как ще мине по пътеката към олтара в розова рокличка.

Кейт не можеше да си намери място. Накрая попита възможно най-спокойно:

— Деца, някой от вас пипал ли е пликчето?

И четирите поклатиха глави.

— Сигурни ли сте? Няма да ви се карам, ако сте го пипали. Просто търся нещо. Ейва, ти сигурна ли си?

— Сигурна съм, мамо.

— По дяволите! — изпъшка Кейт. Отиде до прозореца, стисна очи и вдигна отново пердето. „Скъпа вселено, ако ми позволиш да видя пръстена, когато отворя очи, ще ти бъда вечно задължена. Няма да задавам въпроси защо го нямаше преди двайсет минути.“

Тя отвори очи. На перваза видя единствено сбръчкания домат, който трябваше да изхвърли преди два дни.

— Какво става? — попита майка й.

— И двата пръстена на Тоби и Джеф бяха в това пликче — рече Кейт. — Сега намирам само единия.

Майка й притисна ръка към сърцето си.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да кажеш клетва за вярност — отбеляза Кейт.

— Изгубила си единия пръстен?

— Не съм го изгубила. Просто не помня къде съм го сложила, това е. Помогни ми да го потърся. След половин час имам среща с тях.

— Кейт! Направила си го нарочно.

— И защо?

— Преди малко каза колко много мразиш диамантите. Освен това всички знаят, че не искаш Джеф да се жени.

— Както и да е, мамо, не бих изгубила нарочно сватбения му пръстен, за да го спра.

— Също както не беше нарочно и когато си боядиса косата в синьо преди интервюто за академия „Лейнбрук“ ли?

— Тогава бях на четиринайсет. Няма ли вече да престанеш с този случай?

— А пък аз мисля, че има значение.

Кейт започна да се паникьосва, цялата се тресеше.

— Дан! — провикна се тя. — Дан! Имам нужда от теб!

Достатъчно й бе да чуе стъпките му по стълбището, за да се успокои. След малко той влезе в кухнята по долнище на пижама и бял потник. Беше на трийсет и пет, но с рошавата кестенява коса и трапчинките още можеше да мине за колежанин. Понякога тя се питаше дали ще запази това хлапашко изражение дори когато станат на деветдесет.

— Какво има? — попита той.

— Не мога да намеря единия от пръстените на Тоби и Джеф.

— Мама му стара! Чий?

— Еднакви са.

— А, ясно.

— Чичо Дан каза нещо лошо! — оживи се Макс неочаквано. — Глоба пет долара!

— Пиши ги на сметката ми, приятелю — рече Дан. — И така. Ако бях сватбен пръстен, къде щях да бъда? Ти провери ли в джобовете на палтото си?

— Аха.

— Не искам сватбен пръстен, искам сватбена тиара — обади се единствената дъщеря на Мей — Оливия. Беше на пет и бе полудяла по всичко, свързано с принцесите.

— Трябва да имаш пръстен, глупачке — рече Макс. — Всички имат пръстени.

Четирийсет минути по-късно Кейт седна зад волана, сложи си колана и въведе в джипиеса адреса на „Бърчланд Ин“. За нея посоките бяха трудна работа. Преди да се преместят тук, шофираше не повече от два пъти в годината, но сега се налагаше да сяда зад волана всеки ден. Все още не се чувстваше спокойна, особено когато Ейва беше на задната седалка и я питаше защо има нужда от ключ, за да запали, защо колата е синя, защо рибите живеят в морето, защо небето помрачнява нощем.

Радиото беше включено на „Ен Пи Ар“. Кейт го спря, доволна, че настъпи тишина. Бяха претърсили цялата къща, дори автомобилите — включително този на сестра й — но така и не откриха пръстена. Привиждаше й се навсякъде, като мираж в пустинята; виждаше го в чинията на нощното шкафче, където Дан държеше монетите от джобовете си, на ръба на мивката в банята, където понякога си оставяше часовника.

Паниката бе изместена от примирение. Това беше положението. Ако не го откриеха, щеше да й се наложи да извади две хиляди долара от фонда за колеж на Ейва и да купи на Джеф нов. Разсмя се на глас при тази нелепа мисъл — дали имаше две хиляди в сметката?

Почти всичко, което изкарваха, беше вложено в къщата. Тя мислеше, че си струва, макар понякога да подозираше, че притежаването на дом е просто поредният начин, по който капиталистическото общество завладява живота ти. Какво означаваше да притежаваш къща? Можеха да садят цветя и да махат шкафове, без да питат хазяина. И какво от това? Можеха да се гордеят, че притежават нещо. Защо?

Живееха в Бруклин, докато Ейва стана на годинка, в апартамент на четвъртия етаж в сграда, която навремето е била пълна с наркомани и бездомници, на две пресечки от Гоуанъс Канал. Вечер се разхождаха по Юниън Стрийт, покрай гара „Хес“, закусвалнята и графитите, посветени на момче на име Раул Васкес, което бе застреляно на това място в средата на деветдесетте. Всяка година на рождения му ден някой поставяше цветя до стената.

Сега кварталът беше безопасен, въпреки че настилката все още беше от пясък. На пресечката между Трета и „Невинс“ имаше единствено складове за ковчези. Хората, които работеха там, бяха мили, приятелски настроени и този факт понякога развеселяваше Кейт. Може би непрекъснатото напомняне, че животът е безценен, ги правеше така радостни; винаги махаха с ръка или подхвърляха някой виц, когато Дан ги поздравеше.

Веднъж той ги видя да пренасят семпъл дървен ковчег от камион. Не беше украсен, нито подплатен. В единия му край пишеше „Глава“.

— Значи дотук стигаме — рече мрачно той, когато се прибра у дома.

Майката на Кейт хвърли един поглед на района и й каза, че трябва да се преместят. Тук обаче наемът беше нисък и Кейт харесваше семействата, които се събираха по тротоарите през летните вечери — няколко поколения хапваха печено месо, пиеха бира и мексиканска кола, пускаха домашно приготвени фойерверки, които се превръщаха в златни цветове пред прозореца на спалнята.

На тяхната пресечка имаше и странни хора, които обаче я изпълваха с топлота — огромен едноок мъжага, който я поздравяваше всяка сутрин пред пивницата на ъгъла; странна италианка с дълбоки бръчки, която разхождаше шест малки бели кученца и знаеше само четири думи на английски, които използваше непрекъснато: „Господ да ви благослови!“; пуерториканска бабка, която не изглеждаше чак толкова стара, но не можеше да говори. Кейт реши, че е прекарала инсулт. Жената разговаряше само с ръмжене, но влагаше такъв ентусиазъм, че, изглежда, не осъзнаваше, че никой не я разбира. Всъщност имаше и такива, които я разбираха.

Дан каза, че иска да имат двор, в който Ейва да тича. И двамата се съгласиха, че животът в покрайнините е като да чакаш да умреш, затова се преместиха на два часа нагоре по течението на Хъдсън, в селцето Стоун Ридж, което им се струваше по-истинско, също както градът преди това.

Понякога тя се питаше дали на Дан не му се искаше да напуснат Бруклин отчасти за да я накара да се откаже от работата си. Мястото й в „Човешки права“ беше едно от малкото неща, за които непрекъснато се караха. Кейт се гордееше с работата, която вършеше; тя беше част от личността й, може би най-значителната част. След като Ейва се роди, тя откри, че работата й отнема прекалено много. Имаше нощи, когато хранеше бебето и мислеше единствено за децата, които страдаха някъде по света. По време на срещи се разстройваше толкова много, че се налагаше да стиска седалката на стола с две ръце, за да не изфучи от стаята.

Никога не приемаше хората, на които служеха, като някаква абстракция, както ставаше с някои от колегите й. Те бяха прекалено истински за нея. Беше изгубила напълно професионалната дистанция. Не можеше да обсъжда спокойно и разумно петгодишни момиченца в индийски бордей или осемгодишни, принудени да станат булки в Йемен, без да помисли за тях, както мислеше за собствената си дъщеря.

Знаеше, че не може да ги спаси. Промените ставаха съвсем бавно, ако изобщо настъпваха. Това беше един от най-трудните уроци за нея.

Понякога имаше чувството, че полудява. Дори когато бебето спеше, тя не можеше да заспи. Дан каза, че не му е никак приятно да я вижда в такова състояние, че трябва да си намери друга работа, която не въздейства по този начин на нея и на семейството им и не ги лишава от щастие. Кейт беше донякъде съгласна, но реши, че й трябва време — когато бебето поотраснеше, може би нещата щяха да се променят. Лекарят й предписа ниска доза „Золофт“23, за да потисне безпокойството, но тя не усети въздействие.

Ейва навърши годинка и Дан организира чудесно парти с приятели и роднини. Закачи цветни гирлянди из целия апартамент и купи остри шапки в цветовете на дъгата с евтини ластици под брадичките. Децата ядоха пица, а възрастните пиха вино.

Всички донесоха подаръци. Нямаше книжки с картинки и изскачащи играчки, а изящно опаковани кутии, които напълниха хола им. Мей донесе комплект ръчно рисувано дървено суши и клечки, а Мона — дървен комплект за кухня с фурна и хладилник. Съседката от долния етаж беше купила малка пурпурна пола на балерина. Беше оставила етикета и когато извади поличката от опаковъчната хартия, Кейт видя, че струва двеста долара. Имаше миниатюрни велурени ботушки и обувчици с каишки, целите обсипани с пайети, смешно кожено палтенце, което тя абсолютно никога нямаше да облече на Ейва, и дори тениска с портрет на Фрида Кало.

Докато наблюдаваше как дебелите пръстчета на дъщеря й късат опаковъчната хартия на поредния подарък, тя усети, че гърдите й се свиват. Не можеше да диша.

— Връщам се веднага. — Усмихна се, за да не съсипе момента. Дан я погледна загрижено, но тя поклати глава, сякаш да каже, че няма за какво да се притеснява.

След няколко минути Тоби я откри да седи на ръба на леглото и да гледа през прозореца.

— Светът е толкова несправедлив — рече тя и усети, че говори като гневна тийнейджърка. — Всички тези скъпи подаръци за едногодишно дете, което дори не ги иска. Не искам да изляза неблагодарна, просто се чувствам безсилна. Не разбирам как е възможно да имаме толкова много, когато други нямат нищо.

— А, не знам. В сравнение с онези в Ъпър Ист Сайд, нямаме нищо — рече Тоби и се опита да я накара да се усмихне. — Ако видят този апартамент, ще организират благотворителна акция за теб.

До този ден тя бе като всички останали; отлично знаеше какво не е наред с живота й, какво трябва да оправи, но не предприемаше нищо. След като гостите си тръгнаха, се поразходи и помисли. Разбра, че Дан има право.

Преместването бе основателно извинение за напускане. Елън беше казала, че ще измислят нещо; можеха да осъществяват видеовръзка или тя да ходи по два пъти в седмицата. Кейт обаче отказа. Когато пристигнаха в селото преди две години, започна да организира благотворителна кухня за бедни от понеделник до четвъртък, което беше важно, както изтъкна Дан, и много по-лесно осъществимо. В града Кейт беше на пълен работен ден и въпреки че Дан работеше от дома им, имаха детегледачка три дни в седмицата. Сега се опитваха да се грижат сами за детето. Тя работеше от дома два дни, а той си беше вкъщи непрекъснато и някак успяваха.

Кейт се наслаждаваше на топлотата и сигурността на пашкула, който бяха създали, но понякога се задушаваше. Най-близкият им съсед живееше на осемстотин метра от тях. Тя не си намери приятелки; жените, с които работеше, бяха по на шейсет години. Понякога вечеряха с родителите на някое от приятелчетата на Ейва, но единственото общо между тях бяха децата им.

Ню Йорк й липсваше, работата също. Липсваха й шумните тълпи непознати, от които с години се беше опитвала да се отърве. Все още ходеше на протести в града, подписваше онлайн петиции, даряваше колкото можеха да си позволят — понякога дори повече, — макар да не беше същото като едно време.

Сега бе още по-нещастна и напрегната, по-разтревожена за състоянието на света, може би защото вече не играеше съществена роля за промените. Животът в провинцията беше спокоен, но й оставаше прекалено много време за мислене. Нощем сънуваше хората, чиито каузи беше изоставила. Едно бе да не знаеш за злините по света, съвсем друго да знаеш много добре и да не правиш нищо по въпроса.

Опитваше се да си припомни, че в някои отношения обожава провинцията. Тук животът течеше с различно темпо; имаше неща, които й се бе искало да направи в Бруклин, а направи чак сега. Приготвяше вечери, пишеше благодарствени писма и се занимаваше с градината. Четеше много и изготвяше простички проекти за подобряване на дома им, които навремето щеше да накара портиера да свърши.

Каменната къща беше построена през 1793-та и все още бяха запазени оригиналните греди на тавана. Имаше три спални и баня с медна вана на втория етаж, а долу — уютна стая за четене, хол, където вечер гледаха телевизия, обновена кухня и камина. Имаха два декара двор с поточе, с истинска клетка за кокошки и каменна къщичка за опушване на месо, която Дан използваше като кабинет. Беше по-щастлив от когато и да било.

Мей нарече къщата „по-скоро вила, отколкото къща за живеене“, което не беше никакъв комплимент.

Сестра й живееше в покрайнините. Беше майка на пълен работен ден, откакто се роди вторият й син. Не одобряваше, че навремето майка им е работила. Изглежда, искаше да бъде тъкмо обратното на нея и така да постигне обратния резултат. Кейт не беше сигурна дали ще се получи. Сега Мей говореше единствено за джипове, за детски играчки, за новите си кухненски уреди.

В последните години започна непрекъснато да гледа „Фокс Нюс“. Веднъж, на вечеря, когато се беше събрало цялото семейство, тя изпи прекалено много пино ноар и изнесе трийсетминутна тирада колко подозрително било, че президентът Обама отказал да направи публично достояние акта си за раждане. Най-лошото беше, че Мей не бе развила това мнение сама. Просто бе приела политическите възгледи на съпруга си, като неговия интерес към ските и слабостта му към „Маями Долфинс“.

Кейт влезе на паркинга на „Бърчланд Ин“, където Джеф и Тоби си бяха взели апартамент с камина и, както й съобщи Джеф с есемес сутринта, най-голямото легло, което бил виждал. Бяха отседнали тук, защото това беше мястото на първата им ваканция заедно преди десет години.

Джефри беше донесъл рокличката на Ейва от града. Кейт му каза, че ще я вземе преди десет. Беше закъсняла с двайсет минути, но Тоби и Джеф не изглеждаха разтревожени.

Седяха в бели ракитени столове на просторната веранда на хотела, пиеха кафе и гледаха ширналата се морава. Джеф беше на трийсет и пет, метър осемдесет и девет, красив като актьор, с гъста прошарена коса. Тоби беше малко по-нисък, осем години по-възрастен и съвършено плешив, но красив по свой си начин. Обличаха се подобно, със скъпи пуловери и колосани ризи. Тя реши, че вероятно ползват една и съща дизайнерска козметика, тъй като имаха еднаква съвършена кожа. Днес грееха. Около тях витаеше възторг и въодушевление.

— Вие двамата сте най-спокойните бъдещи младоженци, които съм виждала — рече тя, докато ги прегръщаше.

— Закусихме с невероятни наденички и палачинки с боровинки — похвали се Джеф. — А парфето с гранола беше с бита сметана. Попаднали сме в рая.

— Освен това остават още два часа, докато мама пристигне — въздъхна Тоби. — Тогава започвам да се наливам с водка.

Тя се разсмя. Леля й Абигейл и чичо Денис бяха напълно слисани, когато Джефри разкри сексуалната си ориентация през първата година във „Вандербилт“. Писа за това на Кейт. „Много са разстроени, решили са, че съм ги предал. Дано това не промени отношенията ни. Надявам се, няма да сметнеш, че съм крил от теб толкова години. Или пък, като те знам каква си, сигурно си имала подозрения…“

Кейт знаеше, че братовчед й е гей, откакто разбра, че съществува нещото, наречено хомосексуализъм. Изпрати му картичка, в която написа: „Обичам те, Джеф. Гордея се с теб. Да, наистина подозирах.“

На Абигейл (сестрата на майка й) и Денис им бе необходимо доста повече време да приемат истината. Джеф беше играл бейзбол в гимназията. Беше завел кралицата на випуска на абитуриентския бал. Просто не можеха да разберат как момчето американска мечта може да се окаже нещо съвсем различно.

— Не съм предубедена, просто се тревожа, че това ще направи живота му много по-труден — рече Абигейл. Майката на Кейт беше казала почти същото, когато дъщеря й излезе на две срещи с чернокож, докато беше в университета.

Джеф дълго отказваше да ги запознае с партньорите, с които излизаше. После се появи Тоби. Сега Денис звънеше на Тоби, за да обсъждат спортни събития, а Абигейл наричаше и двамата свои синове. Кейт беше удивена, че човешкото сърце може да се отвори по този начин, че толерантността и дори любовта могат да избуят навсякъде.

Родителите на Тоби бяха евангелисти. Той не им беше казал, че е гей. Бяха виждали Джеф много пъти, но го наричаха „съквартиранта на Тоби“.

— Просто не разбирам защо са решили, че мъж на ръководна длъжност на четирийсет и две ще живее със съквартирант, но хората вярват в онова, което искат — отбеляза веднъж Джефри.

Новината за сватбата ги шокира. Кейт мислеше, че вече са разбрали, че синът им е гей. Може би имаше разлика между това да знаеш нещо и да го признаеш. Майката на Тоби плака. Баща му отказа да дойде от Алабама за сватбата, затова тя щеше да е сама.

— Гей или не, сватбата е за всички останали, не само за двамата, които се женят — подчерта сега Джеф.

— Да не би някой да го е оставил на таблото за бележки? — пошегува се Кейт, макар да знаеше, че е прав. На сватбата на Мей родителите й бяха седнали един до друг на първата пейка в църквата, сякаш това свято събитие за кратко поне елиминираше взаимната им омраза и изпълнения с горчивина развод. Гледката беше повече от странна. Тя се запита как ли се чувства мащехата й.

— Къде са пръстените? — попита Джеф. — Нямам търпение да ги видя.

— Да не би да искаше да ви ги донеса?

Не беше добра лъжкиня. Имаше чувството, че чува как сърцето й ускорява ритъма си.

— Мислех, че искаш да ги донеса направо във „Феърмаунт“ довечера.

За нейна огромна изненада Джеф сви рамене.

— Добре.

— Искаш ли кафе? — предложи Тоби.

— Не, благодаря, ще ви оставя — рече тя. — Дойдох да видя един господин във връзка с една рокля.

Тоби скочи.

— Ще я донеса. Вие си поприказвайте. Заповядай, седни.

Кейт седна.

— Кажи как са пръстените — помоли Джеф.

— Хубави са.

— Не са ли прекалено натруфени?

— Не.

— Добре. Аз малко се поувлякох. Знам, че не е за вярване.

— Колко струват? Питам само от любопитство. Извинявай, ако въпросът е неуместен.

— И още как — отвърна той. — Четиринайсет хиляди.

— Четиринайсет хиляди долара за два пръстена? — сопна се тя. Не можа да се сдържи.

— Не — отвърна Джеф и отпи кафе. — Четиринайсет хиляди всеки. Камъните са по един карат. Изработката е ръчна.

Кейт имаше чувството, че ще повърне. Как бе могъл да я въвлече в това, след като знаеше, че е напълно неподходяща за целта?

— Красив ден за сватба — отбеляза тя.

— Да, слава богу. Според прогнозата ни очакват осемнайсет градуса и никакви валежи.

— Браво. Притесняваш ли се?

Той се усмихна.

— Както добре ти е известно, от месеци се правя на булка. Когато разбрах, че можем да разчитаме на любимия ни фотограф, имах чувството, че съм се надрусал с екстази.

— Спомням си.

— Понякога обаче се замислям за разходите, колко бързо ще мине и замине всичко и настроението ми се стопява. Днес съм просто развълнуван. Май това е недостатъкът, когато се жениш по-късничко. На самия ден си почти спокоен.

— Говориш така, сякаш си на шейсет.

— Просто чакаме отдавна, това е — обясни той. — Радвам се, че ще го направим в нашия щат. Ако се бяхме оженили в друг щат, а не в Ню Йорк, щях да се чувствам странно.

Преди десет месеца губернатор Куомо най-сетне бе легализирал еднополовите бракове в Ню Йорк. Щом чуха новината, Тоби и Джеф предложиха един на друг брак, както бяха на канапето у дома. Месец по-късно, на двайсет и четвърти юли, браковете започнаха. Чиновници из целия щат започнаха да продават лицензи, въпреки че беше неделя. В „Бъроу Хол“ поднасяха безплатна торта и шампанско. Когато излезеше новобрачна двойка от кметството в центъра, огромна тълпа започваше да аплодира, да пуска сапунени мехурчета и да хвърля конфети.

Хората искаха да се оженят веднага, уплашени, че възможността може неочаквано да изчезне, както бе станало в много други щати. Преди седем години на някои от най-близките им приятели бяха издадени брачни свидетелства в Сан Франциско, но пет месеца по-късно щатският върховен съд обяви браковете за невалидни.

Кейт беше придружавала братовчед си на десетина демонстрации, бореше се да му осигури правото, за което тя самата не бе сигурна, че си струва да воюва. Искаше й се хората да протестират, за да бъде премахнат бракът, но знаеше, че очакванията й са твърде високи.

Тоби искаше да се оженят на първата възможна дата, но Джеф настоя за истинска сватба, за която са необходими месеци планиране.

Тоби се върна с роклята — бледорозова, бухнала, многопластова тафта с малки бели копринени рози на талията.

— Дано детенцето не е пораснало неочаквано — рече Джеф. — Защото тогава ще трябва да отскоча до селския магазин и да отвлека първото красиво момиченце, което ще се събере в рокличката.

Кейт се обърна към Тоби.

— Ти сигурен ли си, че искаш да се ожениш за този тип?

По лицето му се разля широка, глуповата усмивка.

— Толкова е красиво тук — отвърна той. — Много спокойно.

— Онази вечер имаше голяма дандания точно под прозореца на стаята, защото някакво хлапе пребило турист — разказа Джеф. — Изобщо не можахме да спим.

— В Челси ли? — попита тя.

— Не било нищо. И заради това нищо изпратиха четири пожарни автомобила. Представяш ли си?

— Можете да се преместите тук — предложи тя, макар да знаеше, че никога не биха го направили. Провинцията не беше за всички. Тя дори не беше сигурна, че е за нея.

— Много ми харесва, но не и за постоянно — отвърна Джеф. — Прекалено тихо е. Нощем, щом чуя да проскърцва подът, си мисля, че Дик и Пери идват да ме убият.

Тоби стисна ръката му.

— Нали ни знаеш. За нас излизане сред природата е да се качим на покрива, за да си изпием коктейлите.

Синьо комби намали на улицата и зави към хотела.

— Това е свещеникът — рече Джеф. — Каза, че ще се отбие, за да обсъдим клетвите.

Кейт едва се сдържа да не подчертае, че никога не е чувала думата „свещеник“, нито пък друго религиозно понятие, да излиза от устата на братовчед й. Наложи си да премълчи, убедена, че това е поредната част от сватбения карнавал.

Мей също имаше свещеник на сватбата. Майка им беше протестантка, баща им — евреин, но те нямаха религиозно възпитание. Кейт порасна, без да чуе и дума за Господ. В гимназията, когато попита майка си дали е вярваща, Мона наведе глава на една страна.

— Не мога да кажа със сигурност. Понякога. По малко.

— Не — беше категоричен баща й.

Дан вярваше в Господ. Тя много харесваше това у него. За щастие Ейва щеше да наследи неговите добри маниери и добродушие, неговата вяра, че нещата по принцип са смислени, дори човек да не е сигурен как и защо. Дан беше расъл в Канзас Сити. Тя бе на мнение, че корените му от Средния запад са до голяма степен свързани с възгледите му за живота, макар да му беше безкрайно неприятно, когато някой генерализираше за хората от Средния запад. Това се случваше непрекъснато в Ню Йорк, където или те питаха дали си расъл във ферма, или подхвърляха нещо, свързано с „Магьосникът от Оз“.

Кейт се изправи и рече:

— Оставям влюбените птички. Звъннете ми, ако имате нужда от нещо.

Джеф стана, за да я прегърне за довиждане.

— Благодаря ти, че дойде. Ще се видим след осем часа. На сватбата.

Той изви два пъти вежди, за да покаже възторга си.

Заслужаваше по-добър приятел от нея, човек, който ще заподскача от радост. Кейт обаче полагаше много усилия. И той го знаеше.

На път към къщи тя се замисли за дълготрайната любов между Джеф и Тоби. Години наред след развода на родителите си не можеше да определи кое е нормално и кое не — дори след като се запозна с Дан, всяка незначителна кавга я ужасяваше, караше я да се пита дали това няма да съсипе отношенията им.

Светът, изглежда, бе пълен с предупреждения, че любовта не може да издържи — времето лети, отношенията се влошават. Тези предупреждения бяха също като табела „Внимание: падащи камъни“ на неосветена магистрала нощем. Вече се намираш по средата. Какво да правиш? Да спреш автомобила ли?

Веднъж Кейт попита щастливо омъжената си шефка каква е тайната на успешния брак. Елън и съпругът й се харесваха и обичаха след двайсет години заедно.

— Мъжете се щастливи, когато им сервираш вечеря. Може да купуваш китайска храна шест вечери в седмицата, достатъчно е да му я сервираш в чиния и да му пъхнеш в ръката ножа и вилицата — рече Елън. — Самото готвене не е важно.

— Това ли е?

— Ами да, горе-долу е това. Слагам кетчуп или соев сос, или каквото ми попадне. Правя много суфлета. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Тогава трябва да се научиш.

1968г.

Диамантите са традиционен и ярък знак за постижения, статут и успех… Една жена лесно може да изтъкне, че диамантите са „вулгарни“, и въпреки това с трепет да приеме диамантени накити като подарък.

Проучване от 1970 г. по поръчка на „Де Беерс“

Съществуват много причини, поради които мъжете решават да подарят на съпругите си диамантени накити. Когато някой мъж е мотивиран от топли чувства, той иска да бъде уверен и поощрен. Когато мотивите му не са чак толкова възвишени, той обича да дава на себе си възвишена основателна причина.

Н. У. Еър,

Ежегоден доклад до „Де Беерс“, 1966–1967 г.

Сутринта на петдесет и третия си рожден ден Франсес вдигна телефона в офиса на десетия етаж в сградата на „Еър“.

— Франсес, обажда се Пол Дароу.

— Пол. Отдолу ли звъниш?

— Не исках да се качвам и да виждам когото и да било. Трябва да поговорим.

— Добре.

За миг се запита дали не е разбрал, че днес има рожден ден и звъни, за да й пожелае нещо хубаво. Дороти Дигнам всяка година й изпращаше жълти рози, превърнали се в традиция, но след пенсионирането й през 1960-а Франсес не очакваше някой в службата да се сети.

Запали цигара и дръпна.

— Ти видя ли новите реклами за диаманти, които Уорнър Шели ще носи в Южна Африка? — прошепна Пол.

— Няма нови реклами — отвърна тя.

— Напротив, има. Избутват ни, Франсес.

— Какви ги приказваш?

— Ела в офиса ми — рече той и затвори.

— Ама и ти си един — измърмори тя, въпреки това се надигна от мястото си и взе асансьора, за да слезе един етаж по-надолу и да разбере защо е цялата дандания.

Двамата открай време бяха партньори в създаването на рекламите за „Де Беерс“. Той създаваше художествената част, а тя пишеше текстовете. Въпреки това рядко им се случваше да работят заедно. Беше влизала в офиса му не повече от пет пъти.

Пол седеше на бюрото си, пафкаше пура и мигаше дори по-често от обикновено.

Беше стиснал лист с палец и показалец, сякаш държеше боклук.

— Намерих това.

Франсес взе листа.

Беше завършен рекламен материал. Снимка на диамант в кутия от бонбони. Беше небрежна, причудлива, различна. Точно обратното на всичко, което тя беше създала.

„Супер изненада — прочете тя. — Диаманти, оформени така, че да паснат на всеки пръст, и съвсем не изглеждат като за старица. Защото диамантите не са за определен период, стил или мода. Диамантите не са недостъпни за онези, които не разполагат с голям бюджет. Те са за всяка дама. Те са за миговете, когато иска да се почувства специална. Диамантът е за днес и сега.“

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.

— Не питай мен.

Тя се почувства неудобно.

Колко много неща се бяха променили през последните няколко години. Сега тя бе подчинена на двайсет и девет годишна жена. Младокът Джереми Пъдни, който се беше оженил за момиче от семейство Опенхаймер, сега отговаряше за екипа на „Де Беерс“, които въртяха международния пазар, а бе млад и зелен. Франсес преглътна всяко от тези назначения, постара се да се държи ведро, а ето какъв беше резултатът.

Обърна се да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита Пол.

— Да позвъня на Джери Лок.

Джери Лок-старши се беше пенсионирал преди година и бе заменен от сина си, който носеше същото име. Синът беше огледално копие на бащата в много отношения — беше играл голф в същия отбор на „Йейл“ и имаше същата тъжна усмивка. Бе няколко години по-млад от Франсес, но след като беше работила с баща му толкова дълго, тя го възприемаше като дете. В този момент обаче копнееше за оригинала.

Когато се върна в кабинета си, вдигна слушалката и помоли секретарката да я свърже. Когато Лок се обади, тя заговори направо:

— Обажда се Франсес Зерети. Би ли ми казал какво става с „Де Беерс“?

— Разбира се, Франсес — заекна той. — Имам добри новини. Май съм забравил да ти кажа.

В „Еър“ напоследък нямаше нищо, което дори бегло да напомня добри новини. Губеха клиенти всеки ден и двамата го знаеха.

— Така ли? — отвърна тя.

— Нали познаваш Дийн Лити?

— Разбира се, Джери. Ще ми кажеш ли какво става?

Дийн Лити беше великолепно младо създание, което работеше в отдела по реклама от три, може би четири години. Всички се суетяха около нея — толкова била умна, толкова жизнена, такава творческа личност.

— Тя е новата Франсес Зерети — изтърси веднъж Лок-старши.

— Нима? Какво стана със старата? — засече го Франсес.

Дийн се беше развела преди година. Работеше в нюйоркския офис. Франсес никога не се беше питала над какво точно работи младата жена.

— Така — продължи Младши. — Ами виж, тя ще ти помага с „Де Беерс“, тъй като ти си изключително заета.

— Не съм по-заета от обикновено — опъна се тя.

— Да, добре, както кажеш.

Франсес неочаквано усети как пламва, сякаш единствено сградата на „Еър“ беше останала без климатици в цяла Филаделфия. Разтегна кабела на телефона докрай и отвори прозореца. Нахлу хладен бриз и листовете, натрупани на бюрото й, се разлетяха.

— Като казваш, че ще ми помага, да не би да имаш предвид, че ще ми вземе поръчките?

Той замълча. Беше нервен.

Франсес седна.

— Да не би да махате мотото?

— Не! Все още много харесваме „Диамантите са завинаги“. Нещата не са толкова драстични, колкото ти се струват. Скоро ти предстои пенсиониране, това е всичко. Моментът е подходящ да започнем да прехвърляме работата.

— До пенсионирането ми остава повече от година — засече го тя.

— Това не е чак толкова много време, Франсес.

— Не знам колко внимателно следиш въпросните поръчки, но традицията на диамантения годежен пръстен набира скорост през последните няколко години. Някъде между шестстотин и седемстотин хиляди карата се продават всяка година на нови двойки. Това прави средно по половин карат на пръстен.

— Да, но значителна част от това зависи от браковете, които започват да намаляват. Много добре знаеш, че времената се променят. Напоследък всички под двайсет и пет се присмиват и отричат онова, в което вярват всички над двайсет и шест. Трябва да намерим начин да продаваме стария продукт на цяло едно ново поколение. Клиентът иска резултати.

Истина бе, че голяма част от водещите списания отказваха да представят диамантите в уводните си статии всяка година, дори през година. Рекламният отдел си беше свършил работата прекалено добре и диамантите вече не бяха новост. Що се отнася до нейната работа. Франсес я поддържаше на ниво, свежа, интересна, поне доколкото можеше.

— Правила съм това стотици пъти — отвърна тя. — Мога да го свърша и насън.

Тя беше единствената, която пишеше реклами за „Де Беерс“ през последните двайсет и четири години. Беше работила и над други поръчки: „Ярдлей“ от Лондон, „Сийлтест“, „Канон“, канцеларски материали „Крейн“. Дори й дадоха бонус за някаква глупост, която написа за компактен телефонен апарат. („Малък! Прелестен! Светещ!“) „Де Беерс“ обаче беше сърцето на цялата й кариера.

— Откога това момиче работи над моята поръчка? — поинтересува се тя. Почувства се като съпруга, която разпитва половинката си откога спи с икономката.

— С Джери Сиано от творческия отдел работят над някои идеи от няколко месеца — отвърна той с неудобство.

— Месеци ли каза?

И двамата мълчаха. Тя предположи, че Младши очаква от нея да вдигне скандал. Господ й беше свидетел, че това никак не я бе притеснявало в миналото. Преди четири години баща му и президентът на „Еър“, Уорнър Шели, бяха заминали за Йоханесбург, за да отпразнуват двайсет и петата годишнина на „Еър“ и „Де Беерс“. Тя се почувства засегната, че не е поканена. Никой не се беше сетил за нея. Не каза нищо, но те се върнаха ухилени до уши, разказаха на всички, че никога не са яли и пили така, похвалиха се със златните си часовници и тогава пред очите й падна червена пелена. Та нали тя бе свършила цялата работа!

Горкият Джери я покани в кабинета си, за да й покаже часовника, и Франсес веднага го нападна:

— А къде е моят златен часовник?

Той остана с отворена уста и очите му едва не изскочиха. Никой не смееше да му говори по този начин. Никой, освен нея. Оттогава тя често мислеше за този случай. Къде ми е златният часовник? Или по-точно, къде ми е диамантеният часовник?

В момента обаче се чувстваше прекалено засегната, за да вдига врява.

— Какво ще кажеш да накарам Дийн да се качи на влака утре сутрин и да ти покаже какво е направила? — предложи той.

Франсес не отговори. Това й се стори истински тормоз, но нямаше никакъв избор.

— Има и още нещо — продължи той.

— О, боже, сега пък какво?

— Ще преместим част от творческия отдел в Ню Йорк. Включително поръчките на „Де Беерс“.

Всички очакваха това да се случи, откакто Хари Батън почина преди две години. Всеки път, когато губеха договор, клиентът изтъкваше, че причината е, че не се намират в Манхатън и не са им под ръка. Бе тъкмо обратното, когато навремето я наеха на работа, когато филаделфийският офис им придаваше по-американски вид от останалите.

Само че от доста време бяха започнали да изостават. Бяха последната от големите агенции, които получаваха петдесет процента от бизнеса си от излъчвания в ефир.

— „Ей Ти енд Ти“ заплашиха да си тръгнат и това беше последната капка — обясни Джери. — Уорнър иска рекламата и графичният дизайн да са в Ню Йорк до следващия месец.

— Не мога просто така да се преместя в Ню Йорк.

— Знам — отвърна той. — Няма проблем. Много хора ще останат във Фили. Ще прехвърлим само част от големите поръчки. Ти ще останеш тук до пенсионирането си. Няма да ти е трудно.

— Искам да ми е трудно — натърти тя.

Много добре знаеше, че „Де Беерс“ няма нужда да се местят където и да било. Семейство Опенхаймер не стъпваха в Америка. За тях беше все едно дали агенцията се намира в Ню Йорк Сити, или в Тимбукту.

Усети, че не може да диша.

— Нищо лично — заяви най-сетне той. — Това е просто естественото развитие на нещата.

Той, разбира се, беше прав. Бизнесът беше безжалостен. Старците изхвърчаха, новите бяха добре дошли. Тя знаеше този факт открай време, но досега поне не беше от старците. За пръв път в живота си Франсес си представи как се е чувствала Бети Кид, когато тя се появи нетърпелива, готова да се заеме с работата й. Горката Бети.

Затвориха и Франсес отпусна брадичка на ръцете си и се загледа в стената. Новината не трябваше да я жегне чак толкова много. Нали все още имаше другите поръчки. Въпреки това…

По обяд си взе чантата и шапката и тръгна към асансьора. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че има среща.

Отиде с автомобила си до Мейн Лейн, където градските небостъргачи отстъпваха място на великолепни стари къщи и дървета с широко разперени клони. Щом стигна в „Мериън“, влезе в облицованата с дървена ламперия трапезария, без да вдигне поглед, докато минаваше покрай дамите, които играеха бридж в приемната. Никога досега не беше идвала в работен ден.

Виктория, сервитьорката, беше колежанка.

— Здравейте, госпожице Зерети. Мартини с две маслинки ли?

— Да, мила, благодаря. И една пилешка салата.

— Веднага.

Когато й сервираха напитката, тя изпи половината на един дъх и рече на висок глас:

— Честит рожден ден, Мери Франсес.

Чувстваше се съвършено сама, готова да се отдаде на самосъжаление, въпреки че две от приятелките й щяха да я водят на късна вечеря. Не беше съвсем сама.

Прииска й се да има запис на разговора от сутринта, за да чуе всяка дума отново, да помисли на по-свежа глава. Джери й каза, че времената се менят, че имали нужда от нов подход.

Мисълта, че тя няма да се справи с работата, бе нелепа. Минали бяха едва няколко години, откакто бе спасила „Де Беерс“. Всички ли бяха забравили?

През 1960-та хората от „Де Беерс“ решиха да се сдушат с руснаците, вместо да се конкурират с тях, когато откриха огромни залежи на диаманти в Сибир. Диамантите бяха малки, повечето между два и четири карата, и бяха милиони. На пазара, създаден от „Еър“, нямаше нужда от такива камъни, но „Де Беерс“ държаха да контролират диамантите по цял свят, независимо къде са открити и колко са големи.

Джери пощръкля.

— Профукахме толкова време да убеждаваме хората, че истинското предложение за брак може да бъде изразено единствено с най-големия възможен диамант. Сега искат да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да заявим: „Много се извиняваме, обаче се прехвърлете на малки диаманти.“ Кой ще ни вярва отсега нататък?

— Добре — отвърна Франсес, вече замислена над възможностите. — Какво прави диаманта специален, освен размера?

Той изчака половин секунда, преди да отговори:

— Нищо не ми идва на ум.

— Ще поработя над въпроса — обеща тя. — Няма страшно.

Когато се прибра вечерта, тя си наля питие и записа петдесет идеи, може би дори повече, до една неподходящи и ужасни. Уплаши се, че Джери е прав — не можеш цели три десетилетия да набиваш в главите на жените, че искат нещо, а след това най-неочаквано да настояваш да пожелаят обратното.

На събранието на следващата сутрин, за пръв път, откакто се помнеше, Франсес призна, че не може да предложи абсолютно нищо. Останалите предложиха още неподходящи идеи — защо жените да не си вземат по един голям плюс един малък. Какви ли не глупости.

След това тя се върна в кабинета си и извади тетрадката с всички реклами, които беше написала. Винаги се вълнуваше, когато разгръщаше страниците. Търсеше нещо, което да възпламени въображението й, макар да не беше наясно какво точно.

Най-сетне попадна на страница от петдесетте, покрита с бели маргаритки. Тогава се бяха опитали да приложат по-научен подход към пръстените. В тази обява тя беше писала за цвят, за бистрота, за шлифовка и карати. Идеята не беше кой знае какъв хит, затова я бяха изоставили и се върнаха към захаросаните сантиментални призиви.

Отиде при директора на творческия отдел и започна:

— Четирите достойнства на диамантите: цвят, бистрота, шлифовка и карати — започна тя. — Какво ще кажеш да ги превърнем в официален термин? Жената може да отиде при бижутера и да попита. Така можеш да си купиш мъничък камък, но да си сигурен, че е много по-съвършен от някой три пъти по-голям.

— Идеята ми допада, но не мога да си представя коя жена ще се заинтересува дали камъкът е бистър, когато е поставен под микроскоп.

Тя сви рамене.

— Ако рекламите са достатъчно убедителни, защо да не го направи? Ако бижутерите застанат зад тази работа, а те би трябвало да го направят, тогава всичко ще бъде наред.

— Миналия път не се получи — напомни й той.

— Може би не сме били достатъчно настоятелни.

Изготвиха каре със заглавие: „Как да си купим диамант“ към всички реклами. „Поинтересувайте се от цвета, бистротата и шлифовката — те определят качеството на диаманта, допринасят за красотата и стойността му. Изберете си великолепен камък и винаги ще се гордеете с него, независимо от размера му.“

Франсес написа много по въпроса — четири години пускаха тази реклама на цяла страница, представляваше просто схема за определяне на четирите качества на диамантите. Рекламният отдел разби идеята на истории за вестниците и мъжките списания с обяснения как да се купи най-хубавият диамант. И ето че телевизионните водещи, „Тифани“ и всяка булка в Америка вече обсъждаха това, сякаш бе нещо старо като света.

Франсес се зае да разработи традицията с диамантения годежен пръстен в страни, където тя не беше съществувала — страни като Швеция и Германия, където обичаят бе да се подари семпла златна халка и той, изглежда, бе непоклатим. Така щяха да се отърват от излишъка от малки камъни.

Междувременно „Де Беерс“ измислиха нов пръстен. Нарекоха го диамантен пръстен за годишнини. Бе направен от двайсет, дори повече ситни сибирски диаманта, които обхващаха като обръч целия пръст. През 1964-та Франсес насочи цялото си внимание към тази задача и измисли мотото „Диамантите разкриват все по-дълбока любов“. Кампанията се увенча с небивал успех.

А ето че сега, четири години по-късно, я измитаха същите хора, които я бяха хвалили четвърт век.

Джери-младши каза, че не било лично. Може би на теория беше точно така. Само че за Франсес това беше работата на живота й. Без нея тя беше никой.

Досега не се беше замисляла за пенсиониране, макар да знаеше, че времето наближава. Може би някъде дълбоко в себе си си беше представяла как се мести в предградията, как става в десет и във вторниците играе голф. Бе мислила с какво може да се занимава. Само че не си беше представяла, че няма да работи, защото празнотата щеше да е огромна.

Родителите й починаха през 1959-а. Майка й си отиде първа, а след шест месеца и баща й. За него вече нямаше нито една причина да живее. Франсес поддържаше връзка с братовчедите си, но истинското й семейство го нямаше от години. Какво й оставаше? Другите хора се радваха на внуци, преоткриваха половинките си или каквото там се прави в подобни случаи. Нейната най-дълга връзка не беше с мъж, а с фирма.

Джери Лок-старши веднъж й показа писмо от Сесил Роудс, създал „Де Беерс“ в края на деветнайсети век. Роудс така и не се оженил. В писмо до свой приятел той го съветваше: „Надявам се никога да не се ожениш. Много ми е неприятно, когато хората се женят. Те просто се превръщат в машини и не мислят за нищо друго, освен за половинките си и за поколението.“

А ето че те двамата, той и Франсес, бяха по-отговорни от всеки друг за традицията на диамантените годежни пръстени.

— Извинявай, Фран? — прозвуча глас зад нея.

За секунда тя помисли, че сервитьорката е забелязала празната й чаша, но сервитьорката не би се обърнала към нея на малко име. Извърна се и видя Мег Патерсън.

— Бях на горния етаж, играех бридж, когато ти влезе. Тъкмо приключихме за днес. Може ли да седна при теб?

Франсес се усмихна.

— Разбира се, заповядай.

Беше длъжница на Хам и Мег, благодарение на тях попадна тук. Бяха се сблъскали с огромни трудности, докато уредят членството й, тъй като старците от борда бяха заплашили да напуснат, ако бъде приета неомъжена жена. Сега обаче имаше и други неомъжени дами. Те, разбира се, нямаха право да гласуват и едва ли някога щяха да им позволят. На Франсес й беше все едно. Тя не искаше да гласува. Искаше да играе голф и да пие мартини на терасата по залез.

Мег извади пакет „Парламент“ от чантата си и предложи на Франсес цигара, преди да запали.

— Да не би да имаш среща?

— Не. Просто реших да си тръгна следобеда. Имам рожден ден.

— О! Извинявай, не знаех.

— Няма откъде.

Сервитьорката й донесе салатата и предложи нова напитка.

— Да, благодаря — кимна Франсес. — За теб какво да бъде, миличка?

— Коктейл „Уайт Ръшън“24 — поръча Мег. — Благодаря, Виктория. Моля те, пиши всичко на сметката на Хам.

— В никакъв случай! — възнегодува Франсес, но Мег вдигна ръка, за да й покаже, че няма намерение да се разправят.

— Днес имаш рожден ден.

— Благодаря ти.

— Какво мислиш за голямата новина? — попита Мег. — „Еър“ в Ню Йорк.

Франсес се запита дали всички на този свят са научили преди нея. Имаше чувството, че само за ден е станала напълно ненужна. Припомни си как преди тринайсет години, малко преди да стане член на „Мериън“, Мег й призна, че ще се местят в Ню Йорк. Така и не се преместиха. „Еър“ беше тяхното семейство, а Хам беше лоялен, също като Франсес.

— Аз оставам тук — призна Франсес. — Ще пътувам, както досега. За мен нищо няма да се промени.

Мег кимна.

— Хам също ще се опита да работи от тук. Никак не ми се иска да продаваме къщата, защото много я обичам. Съседите ни са много свестни хора. Преди десет години бях съгласна да се впуснем в приключение в Ню Йорк, но сега съм по-улегнала.

Франсес я погали по ръката.

— И с мен е същото.

— След като Хам се пенсионира, ми се иска да попътуваме — продължи Мег. — Никога не съм виждала Европа.

— Супер.

— Винаги мъничко съм ти завиждала, Франсес.

Франсес се разсмя.

— Боже милостиви, защо?

— Ти умееш да контролираш съдбата си. Аз пък се озовах на място, на което не съм и очаквала да попадна. А си представях, че ще стана майка. От момиче. Изглежда, не ни е писано да имаме деца. Тогава какво ми остава? Да бъда най-обикновена домакиня.

— При това най-страхотната — отвърна Франсес.

Мег сви рамене.

— Понякога ми се струва, че не можем да определим от какво сме се отказали, докато не стане прекалено късно.

В два след полунощ Франсес още не беше заспала. Трябваше да позвъни на Дороти, за да обсъди с нея случилото се, или пък на братовчедка си Маргарет, но сега бе прекалено късно. А знаеше, че няма да може да заспи.

Опита да се успокои. Така ставаше в живота. Бяха й вземали и други договори, бе получавала поръчки, над които бе работил друг. Нищо лично.

Когато настъпи утрото, тя облече най-елегантната си рокля, но въпреки това приличаше на чорлава учителка. Посивелият й кок висеше и не й оставаше друг избор, освен да си сложи очилата с дебели стъкла, които носеше от няколко години. Без тях не виждаше нищо.

Когато Дийн Лейт влезе в офиса й на токчета и с костюм с панталони, шит по поръчка, Франсес изпита неудържимо желание да се пъхне под бюрото и да умре. Никога не бе виждала жена в костюм с панталони, освен на корицата на „Уименс Уеър Дейли“.

— Здрасти, Франсес — поздрави Дийн. — Удобно ли е?

— Разбира се. Заповядай, седни.

Дийн стискаше дебела папка под неестествено тъничката си ръка.

— Донесла съм идеите си.

Франсес кимна.

— Хубаво. Дай да видим какво си измислила.

Дийн отвори папката. Тя бе невероятно женствено създание, красива, модерно облечена, но някак по-самоуверена от останалите жени, които Франсес беше виждала в тази офис сграда или в която и да е друга. Така се държаха съвременните работещи момичета. Тя не криеше женствеността си, нито пък се извиняваше за нея, както беше едно време. Напротив, подчертаваше я, и тъй като й беше дадено повече, отколкото на която и да било жена преди нея, тя изискваше повече.

— Първо искам да ти кажа, че се възхищавам на работата ти — призна Дийн. — Харесва ми колко много разкрива всяка от рекламите ти.

Франсес се насили да се усмихне.

— Благодаря ти.

— Тъкмо обнових някои неща. Опитвам се да стигна до хипитата и мечтателите. Ето…

Дийн плъзна лист по бюрото. На илюстрацията се виждаше психеделично петно в оранжево и синьо: жена с дълга коса и корона от цветя, голите й ръце бяха обгърнали кръста на мъжа пред нея. Зад двойката беше приседнал анимационен лъв.

Мили боже, имаше нужда от коктейл.

Текстът гласеше: „Мъж, който сам си е господар, е голямата ми любов. Силен, горд, самоуверен. Сега той ще сподели живота си с мен. Диамантите са завинаги“.

— Може би трябва да те предупредя, че „Де Беерс“ са консервативни клиенти — обади се Франсес. — Те си имат стриктни правила. Никаква религия в рекламите. Мъжете и жените не могат да бъдат… Искам да кажа, че не трябва да има… докосване.

— Знам — отвърна Дийн. — Въпреки че Джери Сирано казва, че можем малко да тласнем нещата.

— Така ли?

— Да. Тези вече са одобрени.

— Ясно. — Тя се опита да прикрие изненадата си. — Въпреки това е важно да не забравяш целта. В този случай да поддържаш традицията на диамантения пръстен, като убедиш потребителите, че най-уникалните, най-скъпите диаманти са за годежните пръстени.

— Знам. Погледни това предложение. То е за „Севънтийн“, „Вог“ и „Лайф“.

Франсес вдигна страницата към лампата.

„Принцът или каубоят, или онзи, за когото не си казала на никого, неочаквано става истински. Той иска да се ожени за теб. Диамантите са завинаги.“

Изобщо не беше зле.

— Имаш талант — отбеляза Франсес, макар да я заболя.

— Благодаря. А тази ми е любимата. Това е снимка на Луси Сароян като дете и колажът е с нейна снимка като голяма. И двете са на Ричард Аведън. Имам нужда от още време, но си мисля за „Във всяка жена живее момиченце, което мечтае за деня, когато някой ще я открие, обича и ще й подари пръстен. Диамантите са завинаги“.

— Коя е Луси Сароян? — попита Франсес.

— Актрисата — отвърна Дийн, сякаш беше очевидно. — Баща й спечели награда „Пулицър“. Майка й е омъжена за Уолтър Матау. Брат й е поет. Пише стихотворения от по една дума.

Франсес се намръщи.

— Миличка, няма такова нещо като стихотворение от една дума.

— Последното, което исках да ти покажа, е малка промяна в твоето мото. Нещичко за непрекъснато разрастващата се група жени, които не искат да се сгодяват. Те обаче може да решат сами да си купят диаманти. „Диамантите са за сега.“

— Това вече го видях.

— А, добре.

— Трябва да се гордееш със себе си — рече Франсес, макар да не беше сигурна защо го казва. — Как се справяш? Непрекъснато има промени.

— Нямам търпение да се върна в Ню Йорк — призна Дийн. — Когато постъпих в „Еър“ Филаделфия, имах чувството, че са ме изпратили в Средновековието.

— В какъв смисъл?

— Бутиковата агенция, в която работех, беше на последния етаж на хотел „Плаза“ — обясни тя. — След това дойдох в „Еър“. Тук всичко е толкова остаряло. Вземи само фактът, че няма никаква комуникация, нито пък сътрудничество между отделите по графичен дизайн и реклама. Дори не са на един етаж. Ами тази работа с докладната записка, която получаваш от някой висш служител в счетоводството, който ти обяснява, че „Във ваша власт е да създадете реклама, която разкрива и ала-бала, за да подчертае дрън-дрън.“ Дървена работа. Вече никой не работи по този начин. Дънинг казва, че тази фирма тиктака като добре смазан часовник, което е истинска анатема за творческия процес.

Франсес изви вежда.

— Дънинг ли?

— Робърт Дънинг. Той е шеф на творческия отдел в Ню Йорк.

— Знам кой е.

Тя го наричаше Дънинг. Франсес се запита дали не са двойка, или просто днес хората говорят по този начин.

— Да не говорим за начина, по който се отнасят към жените тук — продължи Дийн. — Ще ме правят вицепрезидент. Все още не трябва да казвам, но и без това скоро ще го съобщят. Шейсет и осма година сме, а те едва сега ще назначат първата жена вицепрезидент от творческия отдел.

Франсес бе съсипана. По нейно време жените не само не заемаха подобни постове, ами тя самата не бе и сънувала, че ще се стигне дотук.

Това момиче бе напълно безапелационно. Франсес можеше да е същата навремето, ако бе имала шанс.

— Просто не знам как си издържала навремето — продължи Дийн. — Аз щях да полудея.