Диамантите са завинаги

1972 г.

В многото случаи, когато беше мислила по въпроса, Ивлин си казваше, че любовницата на сина й сигурно е красива. Тя обаче не беше, ни най-малко. Никол беше с обувки с дебели подметки и много къса рокля, въпреки че краката й бяха дебели и криви. Челото й беше прекалено високо и Ивлин бе готова да се закълне, че съвършено правата й коса е перука. Не можеше да стъпи дори на малкия пръст на съпругата на Теди. Това бе просто поредното късче от цялата тази нелепа история, която нямаше никакъв смисъл.

Ивлин ги покани. Вътрешно наддаваше писъци, крещеше и буйстваше от гняв.

— Ще ви закача палтата — бе единственото, което каза.

Не можеше да повярва колко различна е на повърхността от онова, което е отвътре. За момент се запита как е възможно човек да е сигурен в добрите чувства на другите. Дали проблемът не беше единствено у нея? Друга майка сигурно щеше да стисне момчето си за раменете и да го разтърси, докато не му потече кръв от ушите.

— Много ми е приятно да се запознаем — започна Никол и очите й се плъзнаха от килима към стенния часовник, стойката за шапки и масата, сякаш беше крадла, която оценяваше стойността на дома. — Леле, тази къща е невероятна. Имам чувството, че съм попаднала в музей.

Първия път, когато влезе в семейния дом на Джералд, Ивлин беше впечатлена от богатството, но бе достатъчно възпитана, за да не го покаже. По същия начин се беше държала и Джули, израснала в малка ферма в Орегон, но пък с маниерите на момиче, образовано при госпожица Потър.

— Донесохме ти цветя — рече Теди и й подаде подгизналия вързоп.

Ивлин го пое, без да среща очите му. Това „ние“ я прониза като стрела. Искаше да си тръгнат. Искаше Джули и момичетата да дойдат на обяд в неделя, да си побъбрят и да се посмеят, докато синът й седи в съседната стая и гледа телевизия с Джералд.

— Благодаря, миличък. Много мило.

Съпругът й най-сетне слезе от горния етаж, облечен с блейзер от туид.

— Теди! — възкликна весело той, стисна ръката на сина си и го потупа по гърба. Май не беше никак изненадан, че е довел жена.

— Това е Никол — рече Теди.

— Приятно ми е — отвърна Джералд.

Лекотата, с която се държеше съпругът й, я подразни. Защо улесняваха Теди? Те се чувстваха неловко, би трябвало и за него да е така. Не й беше приятно да мисли по този начин, но в случая беше за доброто на семейството. Трябваше да му дадат да разбере, че не одобряват и никога няма да одобрят. Не че го интересуваше какво мислят.

— Заповядайте в хола, докато аз ги натопя — покани ги тя. — Теди, знаеш пътя.

Тръгна към кухнята, последвана от Джералд.

— Какво прави тази тук? — прошепна тя.

— Нямам никаква представа.

Обзе я тъга. Той нямаше никакво намерение да си промени мнението. Вече беше взел решение.

— Отвратителни са — рече Ивлин и погледна карамфилите. — Вече са почти увехнали. Защо са ми ги донесли?

— Просто ги сложи на масата. Нищо им няма — рече Джералд.

— Не става въпрос за цветята — отвърна тя. — Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато той каза, че искал да дойде, за да отпразнуваме пенсионирането ти. Като че ли някога е мислил за друг, освен за себе си.

— Няма нищо.

— Как да няма? Трябваше да ме предупреди, че тя ще дойде.

— Сигурно знае, че нямаше да се съгласиш.

— Така си е. Нямаше да се съглася. Не знам как да се справя.

— Ще се справиш. Деца, коктейли? — провикна се той.

— За мен уиски с лимон — провикна се в отговор Теди. — И водка с тоник за дамата.

Джералд наля напитките и ги отнесе в съседната стая. Ивлин подряза дръжките на цветята, сложи ги в ниска ваза и скъса няколко увехнали листенца. Разплака се, после стисна очи, за да спре сълзите. Не сега. Извади плато с топчета от сирене от хладилника и го постави на масичката за кафе в хола, а цветята — върху раклата в ъгъла. Тя беше отрупана със снимки на внучките й: балетното представяне на Мелъди и училищната пиеса на Джун. Двете облечени като русалки за Деня на Вси светии. Седнали пред коледната елха в бархетни нощници, сред море от сребърна опаковъчна хартия. Надяваше се синът й да погледне и да се засрами или да му домъчнее за децата, но той не обърна никакво внимание.

— Как мина полетът? — попита Джералд.

— Супер — отвърна Теди. — Пихме шампанско и портокалов сок, хапнахме юнашки — плодова салата и палачинки, наденички на скара и бъркани яйца. Пътуването със самолет е невероятно луксозна работа. Нямах никакво желание да сляза.

— Ами — обади се Никол. — Беше забавно, но ме хваща щръклицата, ако стоя дълго на едно място.

— Никол не спира да тича — обясни Теди и я хвана за ръката.

Жестът вледени Ивлин. За нея това бе огромно предателство, все едно Джералд да целуне жена, докато вечерят.

— А, не чак толкова — обясни Никол. — Просто ми е приятно да потичам в края на деня. Така се успокоявам.

Преплетените им пръсти се отпуснаха в нейния скут, докато Теди не отдръпна ръка и не започна да масажира гърба й. Ивлин усети как гърдите й се стягат. Как бе възможно подобно нещо? Очакваше някой да го спре, но кой би го направил, освен нея?

— Един ден ще я видиш на Олимпийските игри, татко — рече Теди. Взе си топче сирене и го лапна цялото.

— Хич не започвай за Олимпийските игри — отвърна Джералд. — Това лято беше най-лошото откъм златни медали в цялата история на игрите.

Ивлин често се бе чудила как е възможно съпругът й да е чак толкова запален по спорта. В началото на брака им, когато „Ред Сокс“ изгубеха някой важен мач, Джералд се заключваше в кабинета си и (макар никога да не признаваше) плачеше по петнайсет минути. Тя го чуваше как подсмърча като дете. Беше й приятно да гледа спорт, но не се вълнуваше чак толкова от резултата. Та това бе само игра.

— Отчасти са виновни съдиите — рече Теди. — Да вземеш медалите на двама, задето се смеят и разговарят по време на раздаването на наградите!

— Жалко — отбеляза Джералд. — Те се държаха като отявлени хулигани.

— Я стига. Ако бяха бели, никой нямаше да обърне внимание. Цялата работа е, че различните страни се карат за идеологии в името на спорта. Смешна работа. Трябва да се промени идеята за Олимпийските игри. Нека се провеждат в няколко страни едновременно, за да не са чак толкова очевидна мишена за насилие.

Джералд се намръщи.

— Не знам.

Преди месец единайсет членове на израелския олимпийски отбор бяха убити от арабски терористи в Западна Германия по време на игрите. Трагедията я накара да се замисли за мъката по света, за тъжните изненади, които бяха сполетели и нея навремето. Когато всички отидоха на Лейк Пласид, малко преди да се случи нещастието с Натаниъл, тя наивно мислеше, че това е просто началото. Млад живот, прекъснат толкова скоро. След това семейството им бе разделено за кратко, когато Джералд замина на война. Той беше горд, че се яви като доброволец, и бе готов да се бие, но беше твърде стар, за да го вземат войник. Тя прекарваше безполезни часове в градината си и се питаше дали е възможно Господ да е толкова жесток, че да й отнеме повече от една любов. Въпреки че, доколкото можеше да прецени, Господ не контролираше подобни неща.

— Светът е полудял — рече Никол. — Всичко се разпада.

— След като поживееш достатъчно дълго, ще разбереш, че светът винаги е бил луд — отвърна Джералд. — Винаги се е разпадал, но никога не е стигал до крах.

— Ала-бала, разпада се, не се разпада — подхвърли Теди и с Никол се изкискаха. Той се държеше като тийнейджър, не като мъж със съпруга и деца, които зависеха от него. Ивлин знаеше, че като търпи това, допуска грешка. С Джералд даваха възможност на цялото нелепо положение да продължава, а трябваше да сложат край веднъж завинаги.

— Онова, което се случи, беше варварщина — рече Джералд. — Германците със сигурност не са имали подобно нещо наум. Целта беше да накарат света да забрави нацистките Олимпийски игри през 1936. А сега… никой не може да мисли за друго.

— Германия не заслужаваше Олимпийските игри, ако питаш мен — намеси се Никол.

Ивлин затвори очи. Беше съгласна, но не обичаше да говори за неприятни теми по време на социални сбирки. След малко щяха да се прехвърлят на въпроса за Виетнам или шоковите мерки, предприети от Томас Игълтън, а бяха дошли, защото синът й бе допуснал безобразна грешка. Трябваше да поговори с него насаме. Може би щеше да го накара да се поразходят, след като обядват, само двамата. Колкото по-бързо приключеха с обяда, толкова по-скоро щеше да има тази възможност.

— Заповядайте в трапезарията — покани ги остро тя. — Джералд, би ли ми помогнал в кухнята? Трябва да нарежа печеното.

— Вече?

— Да.

Джералд стана от стола.

— Още по един коктейл?

— Защо не — отвърна Никол.

Ивлин погледна празните им чаши и с изненада видя, че са ги изгълтали прекалено бързо. Беше преживяла сухия режим и вероятно се дължеше на възрастта й, но напоследък забелязваше, че все повече хора прекаляват с пиенето. Обаче нещо в поведението на момичето и в лекотата, с която гълташе алкохола, я притесни. Оставаше синът й отново да започне да пие.

— Тя ми изглежда приятна — заяви Джералд, когато влязоха в кухнята.

Ивлин се ококори.

— Ти да не си се побъркал?

— Просто не й даваш шанс.

— И защо да го правя? Тя е уличницата, която разби живота ни, ако си забравил.

— Иви! Чуй се само.

Той се усмихна, протегна ръце, за да я прегърне и успокои. Този път обаче тя не се остави.

— Трябва да направя салатите — рече и му обърна гръб. — Очаквах трима, не четирима. Трябва да ги направя по-малки.

— Ще сложа още едни прибори — каза той и я целуна по бузата.

Докато ядяха първото, Никол коментира всеки предмет на масата. Харесаха й чашите за вода, тежките сребърни прибори и чиниите. Влюби се в кристалния полилей.

Когато Ивлин донесе печеното и го сложи на масата, Никол стисна лявата й ръка.

— Божкей, вижте само този диамантен пръстен! — Обърна се към Теди. — Тед, изящен е.

Сякаш разглеждаха витрините в „Тифани“, а ръката на Ивлин и самата Ивлин бяха едно нищо.

— Беше на мама — обясни Джералд.

Ивлин си сложи резен печено, преди да подаде подноса на Никол. Обикновено чакаше, докато гостите си сервират, но неочаквано прецени, че няма смисъл да спазва каквото и да било приличие.

— Това е най-красивият пръстен — отбеляза Никол.

Сигурно си въобразяваше, че някой ден ще бъде неин. При тази мисъл на Ивлин й се прииска да хвърли пръстена в езерото, само и само Никол да не го получи, дори за секунди. Бе се замислила дали да не го даде на Джули, независимо че щяха да се разведат. Но тя сигурно щеше да откаже, дори да се опиташе да я убеди да го запази за момичетата.

— Най-добрата ми приятелка току-що получи най-големия диамант от гаджето си… е, сега май й се пада годеник! — усмихна се Никол. — Горкичкият, спестявал цяла вечност за този пръстен. Щял да й предложи много преди това, но тя има вкус все към скъпотии.

Ивлин си помисли, че манията по диамантите, която наблюдаваше напоследък, е вулгарна. Когато беше млада, единствено хора от семейства като това на Джералд си ги позволяваха. Никой не чакаше с години, за да промени живота си, преди да купи едно бижу.

Ето че Никол забеляза още нещо в стаята.

— Картината с кучетата в лодката е страхотинска — отбеляза тя.

Ивлин пъхна хапката в уста, за да не каже и дума. Усмихна се през стиснати устни. Картината с кучетата в лодката беше повод за много разправии, особено когато съпругът й настоя да я закачи в трапезарията, точно срещу оригинал на Антонио Джейкъбсън, който бе в семейството от 1898-а.

— Иви я мрази — уточни Джералд. — Спечелих я. Тогава ми дадоха второ място. Първата награда беше истинска лодка.

— Не може да бъде! — отвърна Никол подигравателно, сякаш той беше малоумен старчок, но Джералд, изглежда нямаше нищо против. — Как така се остави на второ място?

— Така се случи — отвърна Джералд. — Навремето бях пръв подгласник в игра, спонсорирана от „Ролс-Ройс“. Печелившият получи „Силвър Клауд“, като десет хиляди долара бяха дадени за шофьор. Аз получих кашон моторно масло.

Никол се разсмя.

— Не може да бъде! Кофти късмет!

— Дори второто място е истинско чудо — рече той. — Почти невъзможно е да се спечели нещо, когато спонсор е голяма корпорация. Вземи например общоамериканската игра на „Кока-кола“. Имат по девет милиона участници на година.

— Играеш за кока-кола ли? — попита Никол.

— Господи, не, печелившият получава двайсет хиляди долара плюс два автомобила, моторна лодка, екипировка за къмпинг…

— И трябва да плати данък за тези неща — намеси се Теди. — Една нещастна домакиня спечели преди години и дължи повече данък, отколкото някога ще успее да плати.

— Няма опасност подобно нещо да се случи с баща ти — засече го Никол. — Той може да си позволи данъка и какво ли още не.

Ивлин усети как се напряга. Запита се дали Теди ще съсипе семейството им и ще се остави да го лапне една златотърсачка. Докато беше учителка, харесваше най-много бедните момичета, които бяха мечтателки и искаха да постигнат нещо велико в живота. Собственият й син нямаше нищо против да живее от парите, които Джералд беше изкарал с много труд, и да се възползва от семейното име.

Казват, че не можеш да ги вземеш със себе си, и това, разбира се, беше истина. Ивлин се надяваше да остави всичко на внучките си и на Джули. В никакъв случай нямаше да позволи да отидат при тези двамата, които не различаваха правилно от неправилно.

Никол продължи:

— Какво трябва да направиш, за да спечелиш нещо такова? Какви умения трябва да притежава човек?

— Няма специални умения. Това не е за състезание — отвърна Джералд, предоволен, че има публика. Обожаваше разговорите, а още повече вниманието. Ивлин се почувства предадена.

— Това е нещо много различно — продължи той. — Тук печалбата се определя от шанса. Състезанието изисква талант, като да напишеш стихче. Тези минаха от мода. Бях абониран за списание „Контест Уъркшийт“, за да се науча да пиша по-добре, но изданието се промени с течение на времето. Сега просто изброяват текущите състезания.

Ивлин се намръщи, като си помисли за есето от двайсет и пет думи за торта и за неуспешните стихчета, които беше измислил. Дори години след като бе отхвърлен, Джералд продължаваше да се разхожда из къщата и да ги припява гордо.

— Това не е ли просто социално приемлив начин да залагаш? — попита Никол.

— Не бих казал — отрече Джералд. — Не е нужно да купуваш каквото и да било. Всичко е явно. Това е чисто и просто реклама. Ако фъстъчено масло „Скипи“ обявят състезание… — Имаше такова и голямата награда беше четириседмично околосветско пътешествие за двама със самолет. Той не спечели.

— Трябва да поставят плакати във всеки магазин. А като идеш да вземеш формуляри, заставаш пред огромния плакат и тогава може да ти се прииска да си купиш бурканче „Скипи“.

— Ами ти? — попита Никол.

— Какво?

— Купи ли си „Скипи“?

Истината бе, че съпругът й никога не бе стъпвал в магазин за хранителни стоки. Молеше Ивлин да му вземе формуляри, когато пазарува, или просто изпращаше секретарката си.

Веднъж Ивлин го накара да върне наградата. Играта беше спонсорирана от фирма за производство на кучешка храна и Джералд спечели шотландски териер, който трябваше да вземат от Единбург, като разноските бяха платени. Когато Ивлин изтъкна, че никога не е имал желание да гледат куче, той бе нещастен като дете; тъгува дни наред, разказваше й за симпатичното териерче, което прабаба му имала, когато бил дете.

Тъкмо това мразеше най-много в хобито на съпруга си; игрите те подвеждаха, че имаш нужда от нещо, за което не би и помислил.

— Попадала ли си на „Познай цената“ по телевизията? — попита Джералд. — Познаваш цените на всеки предмет от ежедневието, като електрически уреди и царевица в консерва. Мисля, че ще бъда много добър. Понякога се пробвам с продуктите в кухнята.

Ивлин подпря глава на ръцете си и си представи Джералд в телевизионното състезание.

— Няма да го направя, Иви. Не се безпокой.

Обърна се към Никол.

— Съпругата ми е сериозен човек. Много умна, човек с тежест. Обречена е да живее със зевзек като мен.

Ивлин изви очи.

— Стига си драматизирал. Не съм чак толкова сериозна.

Джералд вдигна пръст.

— Обърнахте ли внимание? Не отрече, че съм зевзек.

— Вие как се запознахте? — полюбопитства Никол.

— В колежа — отвърна остро Ивлин. С удоволствие би разказала по-дългата история на много хора, но Никол не беше сред тях.

Никол направи тъжна физиономия и Ивлин се запита дали Теди не й е казал.

— Ами вие? — попита Джералд, вероятно забравил с кого разговаря.

Ивлин го стрелна с изпепеляващ поглед и той, изглежда, разбра, че е прекалил. Само че бе прекалено късно. Тя затаи дъх.

— В един бар — отвърна щастливо Никол. — В хотела, в който беше отседнал, докато беше в командировка. Моя стара приятелка също беше отседнала там и двете имахме среща на по питие. Той беше на съседната маса и ми хвана окото, защото насред претъпкания бар четеше тъпо списание, посветено на пътувания — нали се сещате, онова с жълтата корица и снимки на голи жени в Африка. Наведох се към него. „Извинете, но мислех, че дядо ми е единственият, който чете това нещо, когато е сред хората.“

Ивлин ощипа горната част на бедрото си толкова силно, че я заболя. На следващия ден щеше да има синина. Спомни си миналата Коледа, когато Джули се опитваше да измисли какъв подарък да му купи. Ивлин й каза, че има намерение да подари на Джералд абонамент за „Нешънъл Джиографик“, и предложи Джули да направи същия подарък на Теди. Може би така щяха да вдъхновят съпрузите си да ги заведат на околосветско пътешествие.

Беше й много неприятно, че в живота успяваш да свържеш късчетата едва след като са се задвижили. Ако не беше предложила списанието, може би Никол нямаше да го забележи.

Никол продължи:

— Та тримата се заговорихме. Накрая… — каза го с многозначителен смях, — приятелката ми разбра и се разкара. Така останахме само двамата.

Ивлин си ги представи в полутъмен, опушен бар, чува се музика, те флиртуват и се смеят, пият, а на две хиляди и петстотин километра Джули приготвя вечеря на децата и им помага да си напишат домашните, завива ги в леглата им, опитва се да позвъни на Теди, но от хотела й казват, че в стаята му никой не отговаря.

— Показах му плажа и отидохме на дълга разходка — продължи Никол.

— Близо до плажа ли живееш? — попита уморено Джералд и Ивлин забеляза, че той се опитва да се овладее. Дори на него му беше дошло в повече.

— На няколко минутки е от апартамента ни — уточни тя. — Трябва да ни дойдете на гости.

Значи живееха заедно. Ивлин не можеше да определи защо е толкова изненадана. Теди не им беше казал къде живее, а тя просто се бе надявала на най-доброто. През последните години на няколко пъти се беше натъквала на неомъжени бивши ученици с гаджета, които не познаваше. Макар нито един от тях да не беше чак толкова невъзпитан, че да го каже направо, в процеса на разговора тя разбираше, че споделят легло и дом. Това я стряскаше всеки път. Беше толкова облекчена, че Теди и Джули проявиха здрав разум и изчакаха до сватбата, но по всичко личеше, че здравият разум е бил проявен от Джули.

— Извинете ме — рече тихо Ивлин и стана от стола, без да дочака отговор. Тръгна по коридора, мина през кухнята и излезе в задния двор.

Чу след себе си стъпки и реши, че е Джералд. Когато се обърна, видя Теди, скръстил ръце.

— Добре ли си? — попита той.

Тя усети как напират гневни сълзи.

— Не, не съм — сопна се. — Как можа да го направиш, Теди? Къде ти беше умът?

Той я погледна изненадано и това я втрещи.

— Виж сега, не съм заминал за Флорида с намерението да се влюбя. Просто се случи — отвърна той. — Какво можех да направя?

Тя стисна очи и заговори, без да ги отваря.

— Можеше просто да си тръгнеш. Можеше да се прибереш при съпругата си. Не трябваше да допускаш да изпадаш в подобно положение.

— Знам — отвърна той по-внимателно. — Но сега, след като вече се е случило…

— Не е прекалено късно — заобяснява тя. — Честна дума. Знам, че Джули е готова да ти прости. А момичетата имат нужда от баща си. Моля те.

— Мамо — рече той с тъжна усмивка. — С Никол ще останем заедно. Ще й предложа брак.

Ивлин се стегна.

— Това момиче е… тя е…

— Я не се прави на сноб — сряза я той. — Нямаш представа колко е трудно за един обикновен човек да се натресе на подобно нещо.

Като че ли той знаеше нещо за обикновените хора. Беше единственият от семейството, който никога не бе имал постоянна работа.

— Джули ти даде всичко — настоя тя. — Роди ти деца.

— Не съм искал деца — отвърна той. — Извинявай, ако ти се струвам груб, но е истина. Никой не ме е питал. Жениш се и най-неочаквано започват едни очаквания и ти просто трябва да ги приемеш. Сега ми се предоставя нов шанс. Двамата искаме да попътуваме, да се впуснем в приключения.

Ивлин се обърна и тръгна към езерото. Чу как листата хрущят под ботушите му и забърза.

— Връщай се вътре — провикна се тя. — Просто се махни от мен. Напълно си се побъркал.

Той я стисна за лакътя и я обърна към себе си, за да го погледне отново.

Толкова много приличаше на Джералд на тази възраст. Навремето Ивлин си представяше, че Джули ще бъде за Теди същото, което тя беше за Джералд — щеше да подчертае доброто у него, да заглади острите ръбове. Сега обаче разбра, че дори по времето, когато беше млад зевзек, както той се изрази, Джералд беше добър до дъното на душата си. Теди изобщо не приличаше на него.

— Дал си клетва — натякна тя. — „Докато смъртта ни раздели“. Не можеш да я потъпчеш просто така.

— Времената се менят. Клетвите са имали много повече смисъл, когато хората са умирали по на трийсет и пет. — Той се усмихна. — С Джули имахме проблеми още преди Флорида. Ако искаш да знаеш, тя вечно съди всичко и всички.

— Какви проблеми?

— Бях се поувлякъл със залаганията. Не че нямаше да се справя. Тя обаче направи страхотен проблем.

Ивлин си помисли за парите, които беше взел назаем от Джералд непосредствено преди да замине. Беше казал, че му трябват за нов бизнес.

— Искаш да кажеш, че баща ти щеше да те измъкне — озъби се тя. — О, Теди, никога ли няма да пораснеш?

— Вече съм пораснал, мамо.

Знаеше, че това е ужасната истина, но заяви твърдо:

— Няма да получиш развод.

Каза го така, сякаш той още беше на седем и тя му казваше защо не бива да се крадат бонбони от магазина.

— Напротив — отвърна той. — Срещнах се с адвоката си днес сутринта и сме определили дата за изслушване в съда. Всичко е готово.

Ивлин остана без дъх.

— Ясно.

— Съжалявам, че те разочаровах — продължи той.

— Нима?

— Да! Ожених се за Джули, защото тя беше момичето, което ти искаше за мен.

— Я стига.

— Истина е. Да не би да мислиш, че не забелязвах колко много я обичаш? Тя беше като дар божи за теб. Виж, тя е страхотен човек, но между нас не вървеше. Никол е сродната ми душа. Може и да не е чиста и безупречна като Джули, но и аз не съм. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Вършиш нещо крайно нередно — рече тя. — Ако продължиш по този път, уверявам те, че няма да имаш никакво спокойствие в живота.

— Извинявай, но това изобщо не е така.

— Джули е съсипана. Не разбираш ли?

— Обичаш я повече, отколкото обичаш мен — отвърна той. — Признай си.

— Добре. Обичам я повече, отколкото обичам теб.

Ивлин съжали в мига, в който думите излязоха от устата й. Не защото не каза истината, а защото я беше казала. Ако трябваше да избере между двамата, щеше да избере Джули. Джули обаче не искаше да бъде избрана, не и от нея, не и след онова, което Теди беше направил.

— Тръгваме си — заяви той и се врътна към къщата.

— Така е най-добре — отвърна тя и не го последва.

2012 г.

Ейва, Мей и Оливия щяха да си направят прически във фризьорски салон, наречен „При Габриела“. Мона и Кейт чакаха реда си на пластмасови столове в средата на стаята. Вече бяха минали два часа, откакто ги гласяха, и маникюрът им беше готов. Мей беше уредила всичко. Когато попита Кейт дали знае някое хубаво салонче наблизо, тя я погледна недоумяващо. Не си беше правила маникюр от бала. Затова Мей провери онлайн и откри този провинциален салон за красота, където гласът на Франк Синатра се носеше от високоговорителите, а жена с бухнала коса и двете й дъщери работеха заедно. Високите им токчета тракаха по жълтия линолеум. Една от дъщерите, Лулу, беше бременна в шести месец. На Кейт й стана неудобно, че е на крака целия следобед заради тях, но Лулу обясни, че се чувствала чудесно.

Кейт наблюдаваше Ейва, потънала в роба, която беше поне седем номера по-голяма, а краката й висяха от стола. Дъщеря й беше в рая, докато Габриела сплиташе косата й на плитка. Единствено Кейт подстригваше косата на Ейва. Първия път се разплака, докато кестенявите кичури падаха по пода.

— Готова ли си за още лак? — попита Габриела.

— Да, благодаря — отвърна Ейва с онова гласче, на което разчиташе, когато трябваше нещо да й се размине.

Кейт затвори очи и се опита да се престори, че това не се случва.

Откакто дойдоха в салона, тема на разговор беше сватбата. Те бяха единствените клиенти.

Започна се още когато влязоха. По-малката дъщеря на Габриела със странното име Ру попита:

— Какъв е поводът?

— Братовчед ни се жени — отвърна бързо Мей.

— Леле! Денят е само за сватба. Така им е било писано.

— Аз ще нося цветята — похвали се гордо Ейва.

— Цветята, значи. Тогава трябва да измислим нещо наистина специално за теб.

Кейт забеляза ревността по лицето на племенницата си. Стана й мъчно за Оливия.

Ето че Лулу попита:

— Как са се запознали влюбените? Аз се запознах със съпруга си в March.com. Вие знаете ли, че една от всеки пет женени двойки се запознават онлайн? Пробвах и eHarmony, но там попаднах на купища християни, които живееха с майките си.

— Лулу — смъмри я Габриела. — Извинявайте. Тя не знае кога да млъкне.

— Така си е. Онлайн агенцията ми свърши работа. Момчетата ми намигаха от сутрин до вечер! Така се казва, намигам. Натискаш едно копче и то ти казва, че някой ти намига. Не отговорих на нито един от тях. Всяка маймуна може да натисне копчето. Истинският мъж ще отдели време, за да ти напише имейл, ако е заинтригуван, както направи моят Роби. Много беше сладък, забавен, но не прекали в нито едно отношение. Най-неприятно е, когато се хвърлят с главата напред и започнат да ти разказват историята на живота си. Оженихме се шест месеца след като се запознахме. На мен ми е втори брак, който, честно казано при повечето хора се получава по-добре от първия. — Тя вдигна ръка. — Може би не трябва да го казвам, ако вие, дами, сте все още с вашите ПС.

— ПС ли? — учуди се Кейт.

— Първи съпрузи.

Кейт отвори уста, за да отговори, но Мей я изпревари:

— С първите сме, но по принцип си права. На баща ни, например, му е много по-добре с недодяланата дъртачка Джен, отколкото с мама. Не се сърди, мамо.

Мона сви рамене.

— Изобщо не се сърдя.

„Джени недодялана ли беше?“ Според Кейт не беше вярно.

— От първия брак нямах деца, слава богу — продължи Лулу. — Аз бях на двайсет и три и цялата работа продължи само година. Наричат го брак за проба. Много ги има напоследък. Според мен интернет е най-доброто за неомъжените момичета. Не е чак толкова добър за женените хора покрай порното и аферите във Фейсбук. Познавам много жени, чиито съпрузи са се свързали с някоя стара съученичка и докато се усетиш, той заминава в командировка, а след това иска развод. — Тя показа с пръсти кавичките на „командировка“. — Като се замислите, това е първият път в историята, когато всеки от двойката си има собствен свят, за който половинката не знае нищо. Всички имат мобилни телефони и имейли. Сега е по-лесно да се изневерява.

Кейт си каза, че това интересно, но Габриела, изглежда, се притесни от дрънканиците на дъщеря си.

— Булката защо не дойде? — попита тя, за да смени темата. — Кой ще й прави косата?

— Няма булка — уточни Кейт. — Двама младоженци.

— Аха — отвърна Габриела, докато се опитваше да осмисли чутото. Изглежда, търсеше подходящите думи и най-сетне ги намери: — Къде са се регистрирали?

— „Крейт енд Баръл“ и „Сюр ла Табл“ — отвърна Мей. — Имат страхотен вкус. Страницата им в брачния сайт е трепач.

Кейт не я беше виждала, но помнеше вечерта преди няколко години, когато Каролайн, нейна приятелка от колежа, й се обади задъхано.

— Току-що попаднах на регистрацията на Евън в брачния сайт — започна тя.

Евън беше гадже на Каролайн в университета преди шест години.

— Онази гъска, за която се жени, искала „Споуд“. Тя да не би да е на сто години? И, о, боже, чаршафи със зеброва шарка. Те дом ли ще създават, или бордей?

— Аз се омъжих на двайсет и шест — заговори Мей. — Никой от приятелите ми нямаше пари. Получих ужасни подаръци.

— Мей! — скара й се Мона. — Говориш ужасни неща.

— Самата истина! Ако знаеш колко завиждах на умните хора, които изчакаха и се ожениха по на трийсет и няколко. Скоро купих на Лиз миксер от „Кичънейд“. Ами сегашните мом партита!

— Моля те, не казвай мом, защото започва да ми се гади — прекъсна я Кейт.

— Добре. Момински партита — натърти Мей. — Шаферките на Марлина я заведоха на Търкс и Кайкос за цяла седмица! Аз пък изкарах само една вечер в Поконос.

— След като на хората чак толкова им се иска да се женят, защо им е цялата тази суматоха? — попита Кейт. — Не трябва ли да запазим подаръците и екскурзиите за времето, когато приятелите ни наистина имат нужда от тях? Когато някой остане без работа или кучето му умре.

Мей я погледна слисано, но не отговори.

— Това е другото при вторите бракове — рече Лулу. — Сватбите са по-хубави. Първия път трябва да правиш онова, което другите искат. Втория път вече са вдигнали ръце от теб, така че всичко е както ти го искаш.

Мобилният на Ру завибрира на плота пред нейното огледало.

— Имаш ли нещо против да отговоря? — попита тя Мей и изскочи през мрежестата врата, без да дочака отговор.

— Много се извинявам — обади се Габриела. — Това е безобразно и непрофесионално.

— Няма проблем — отвърна Мей, но Кейт си помисли, че подобно нещо не би се случило в изтънчен салон в Ню Джърси.

— При нея положението е тежко — каза Лулу. — Влюби се в убиец. Видя го в новините и страхотно си падна по него. Написа му писмо, той отговори и година по-късно се ожениха. Само че на него не му беше позволено да присъства на сватбата, затова братовчед ни зае мястото му в съда. Сега тя изтърча навън, за да проведат единствения позволен разговор за деня. Жалка работа.

— Достатъчно! — разпореди се Габриела.

— Никога не са се докосвали! — продължи бързо Лулу, сякаш изпитваше отчаяна нужда да пусне тази последна перла от информация, в противен случай щеше да се пръсне.

— Лулу! — предупреди я отново Габриела.

Кейт искаше да научи повече. Колко необикновено! Колко впечатляващо!

Мей изглежда мислеше, че е справедливо и тя да издаде семейна тайна.

— Сестра ми трябваше да занесе диамантените пръстени на церемонията довечера, но вече изгуби единия.

Жените ахнаха.

— Не може да бъде! — възкликна Лулу и покри лице с ръце.

— Много ти благодаря — обърна се Кейт към Мей.

— Сигурна съм, че ще излезе отнякъде — обади се Габриела.

Замълчаха. Кейт запрелиства списание и почти веднага попадна на реклама за диамантени пръстени.

„Вселената ми прави гадна, ама много гадна шега“, помисли си тя.

На рекламата се виждаше манекенка с безкрайни крака в тясна черна рокля. Отдолу пишеше:

— Гадост — промълви Кейт и затвори списанието. — Пръстен за дясната ръка ли? Значи сега трябва да мислим, че е символ на успех, ако сами си купуваме диаманти.

— О, да — заприглася Лулу. — От известно време е много модерно. Въпреки това още искаме да ги получаваме от мъжете си.

Погледна към ръката на Кейт и побърза да извърне очи.

Мей обясни:

— Сестра ми е последният човек на земята, който би си купил диамант.

Двете тръгнаха да разглеждат годежни пръстени за Мей още докато с Джош бяха гаджета. На двайсет и две, Кейт беше с гаджето си от колежа, Тод, вече три години; Мей и Джош бяха заедно само девет месеца. Мей обаче й напомняше, че е четири години по-голяма и е готова за брак. Тя пристигна в бижутерийния магазин със снимки. Кейт я наблюдаваше как описва какво точно желае на възрастния господин от другата страна на щанда.

— Един карат до един и половина, кръгъл диамант, съвършен или поне с много добра шлифовка, обковът да прикрива дефекти или несъвършенства. Платинена халка, може с няколко камъка отстрани. Бюджетът ни е осем хиляди долара, максимум десет.

Кейт наблюдаваше сестра си. Сякаш я беше обладало извънземно. Та това беше Мей, чието най-скъпо бижу бе тънката верижка, която получи за абитуриентския си бал. Същата тази Мей купуваше дрехите си от „Баната Рипъблик“. Уплаши се, когато видя тази й страна. Дали повечето жени се държаха така? Мъжът в бижутерията не трепна, дори остана доволен.

— Да видя какво може да се направи по въпроса — рече той. — Ще извадя няколко, за да ви ги покажа.

Влезе в задната стаичка и двете зачакаха пред дългия остъклен плот, на който се виждаха стотици пръстени — изправени, с празна чашка, като устичка на дете, на което му липсва едно зъбче, — в очакване да бъде поставен диамант. Кейт си мислеше, че пръстените се продават готови. Цялата тази работа й се стори напълно безлична.

— Все едно си в мола и сам си приготвяш пица — подхвърли тя.

Мей не й обърна внимание. Бе приковала поглед във витрината, сякаш зад нея виждаше новороденото си дете.

Мъжът се върна с четири малки плика. Изсипа скъпоценните камъни и нареди няколко модела халки на плота. Мей пробва всичките, като всеки път искаше мнението на Кейт, чиито оценки се движеха по скалата от „Мхм“ до „Става“.

— Искаш ли да пробваш някоя? — предложи й Мей.

— А, не, благодаря.

— Мисли си, че не е по диамантите — обясни Мей на мъжа, който изгледа Кейт така, сякаш току-що се е отказала от живота си. Тя винаги се притесняваше в магазините, за разлика от майка си и сестра си, които постоянно я обсъждаха с продавачите, все едно я няма. „Мисли си, че не изглежда добре по бански. Според нея нещо не е наред с лачената кожа…“

Мей отново се концентрира върху себе си.

— Харесват ми гравюрите на тази халка, но сърцата ми идват малко в повече. А и камък от един карат не е ли прекалено голям за този модел?

— Всички са ръчно изработени от двама братя от Синсинати — обясни той. — Металът се работи лесно. Могат да изпилят тези сърца и да им придадат нова форма.

— О, страхотно — кимна Мей.

След два безкрайно дълги часа за Кейт Мей най-сетне реши. Мъжът записа всичко на лист хартия с нейното име и с уговорката, че ще предаде на Джош да се отбие при Ханк, когато пръстенът е готов.

— Наистина ли така се прави? — учуди се Кейт.

— Откровено казано — деликатно подхвана той, — обикновено мъжете идват сами и просто избират нещо. Лично на мен повече ми допада вашият начин, момичета. Когато дойдете с майка си или с приятелка и го изберете лично, носите пръстен по вкуса си. Това е по-съвременният, практичен подход.

— Правото на избор на жената! — заключи Кейт.

— Именно — допълни мъжът.

Сестра й я прониза с поглед.

В колата Мей се обърна към нея.

— Защо изобщо идваш с мен, щом се държиш така?

— Как?

— Знаеш какво имам предвид.

— Просто не бях подготвена за това — отвърна Кейт. — Човек би си помислил, че вземаш най-важното решение в живота си, а ти просто си купуваш някакво бижу.

— Изборът на пръстен е изключително важно решение — продължи Мей. — Дори формата говори много за човека.

— Какво точно?

— Ами например квадратен камък означава, че си старомодна. Докато кръглият — че си стилна, но и в крак с модата.

— Откъде знаеш това?

— Просто знам. Имам приятелки, които наистина съжаляват за избора си или са се оставили да ги уговорят да вземат не чак толкова добър пръстен. Много рядко се срещат хора, които са напълно убедени, че са избрали точния пръстен.

— Мисля си, че ако заместиш думичката „пръстен“ с „мъж“, ще те разбера по-добре.

— Това има голямо значение, не разбираш ли? Символизира нещо важно.

— Да, висша форма на консуматорското общество. Виж, просто не знаех, че тайно си била обсебена от диамантите през последното десетилетие. Това е.

— Да знаеш какво искаш не е равносилно на обсебване — отвърна Мей. — Не го превръщай в драма.

— Ти изобщо знаеш ли защо го искаш? — попита Кейт.

— Да. Защото е красив.

— И това е достатъчна причина да…

— Какво? — Мей зае отбранителна позиция и я предизвика да продължи.

Настроението на Кейт помръкна. Беше убедена, че заслужава похвала, задето толкова дълго и геройски премълчаваше очевидното. Но този път се отприщи.

— Да станеш съучастник на брутални режими в изнасилвания и убийства на невинни африканци, за да можеш да носиш лъскава красива дрънкулка до края на живота си.

— Как може да си такава „черна станция“ — ядоса се Мей и удари волана. — Трябваше да взема Ким или мама, или просто да дойда сама.

— Наистина, защо ме покани да дойда?

— Мама реши, че може би ще ти хареса и ще промениш отношението си към брака.

— Мили боже!

Бяха планирали да вечерят заедно, но Мей я остави на спирката на метрото, без да се сбогува.

На сватбата на Мей и Джош, планирана за следващата година, щеше да има блус бенд от Мемфис, фонтан от шампанско и (освен триетажната торта) мелба бар. Сладоледът се сервираше в миниатюрни пластмасови бейзболни каски — половината с надпис „Марлинс“ в чест на семейството на Джош от Флорида, а другата половина — с „Метс“. Сватбеният агент, нает от Мей, се казваше Дебора и главната й задача сякаш бе да й напомня, че „това е най-важният ден в живота й“, ако Мей понечеше да се безпокои за разходите. Макар че организацията на събитието надхвърли четирийсет хиляди долара, Мей не спираше да обяснява на всички, че щяло да бъде „скромно забавление.“ Снабди шаферките си с лъскави розови суичъри с цип и надпис на гърба: „Аз съм с госпожа Роузън.“ В края на вечерта всички гости получиха по едно кенче бира „Буд Лайт“ с термоизолация от стиропор с посвещение: „Мей и Джош, 30 септември 2000. За спомен и за да си охлаждате бирата!“

Оттогава винаги когато Кейт зърнеше диамантения пръстен на сестра си, се чувстваше неловко. Не понасяше мисълта, че този общоприет символ на любов и съвършенство е напълно несъвместим със самото естество на брака — дори най-сполучливият брак бе донякъде мърляв и отегчителен. Отхвърляше наложеното схващане, че отношенията могат да са съвършени само защото двама души са стигнали до брак. Докато Мей и Джош не бяха женени, Мей й разказваше за съмненията и страховете си, когато го хванала да разговаря по телефона с бившата си, както и за мнението си, че го намира мързелив и без амбиции. Но всички тези теми отпаднаха след годежа им. Пръстенът и сватбата сякаш й запушиха устата.

Кейт се намести на пластмасовия си стол. Искаше й се да си тръгне, но осъзна, че вероятно ще висят в салона поне още час. Запрелиства поредното списание.

Беше на последната страница, когато получи есемес от Джефри: „Не мога да го направя.“

Не се изненада, макар че преди няколко часа бе изглеждал съвсем спокоен. Явно съмнението бе неизбежна част от преживяването — като се почне от избора на торта и колебанието между диджей и оркестър. Всеки, който изпитваше съмнения, търсеше нея. Кейт обичаше да си мисли, че е заради умението й да изслушва, но осъзнаваше, че просто представлява друга категория — единствено тя не се бе омъжвала и никога нямаше да го направи. Колебаещата се страна можеше да сподели с нея всичко, без да се притеснява, че ще я засегне по някакъв начин.

Мъжете играеха голф във „Феърмаунт“. Досега не бе чувала Джеф или Тоби да се интересуват от голф, но нали бяха сватбари, а сватбарите непременно играеха голф, така както се регистрират в общината, подлагат се на диети и таят задни мисли.

„Идвам да те взема“, отговори тя.

— Трябва да тръгвам — каза на Мей. Ру оформяше косата й на кок.

— Какво? — учуди се Мей. — Защо?

— Джефри е в предстартова треска.

— Аха — отвърна Мей. Пет пъти беше канена за първа шаферка и бе наясно с подготовката. — Ами косата ти?

Още преди няколко седмици се бе опитала да им обясни, че няма нужда да си прави прическа. Вместо да се повтаря, просто каза:

— Прическата ми няма да е от голямо значение, ако останем без един младоженец.

— Ще се справи — увери я Мей. — Нормално е.

— Знам. Все пак трябва да отида. Ще можеш ли да прибереш Ейва вкъщи?

— Разбира се.

— Нали ще останеш с леля Мей и баба? — попита Кейт.

— Аха — отвърна Ейва.

Кейт си помисли колко внимателно двамата с Дан бяха изградили определен начин на живот на дъщеря си — чист въздух, органични плодове и зеленчуци, училище „Монтесори“ от следващата година, макар че още не знаеше как ще плащат за него, полово неутрални играчки, подсказващи, че едно момиче може всичко. Въпреки това сега Ейва изглеждаше по-щастлива от всякога с яркорозовите си нокти и прическа.

Кейт поклати глава и се разсмя на път към колата. Щеше да се тревожи за това някой друг път.

Когато двайсет минути по-късно мина през портала на „Феърмаунт“, завари Тоби пред входната врата. Приближи се до него и спусна стъклото на пасажерското място.

— Благодаря, че дойде — каза той.

— Ти ли пусна съобщението? — попита тя. — Мислех, че е Джеф.

— Аз бях — отвърна той. — Исках да ти пиша бързо, така че никой да не забележи, и съм грабнал неговия айфон.

— Още ли играят?

— Да.

— Какво им каза, като тръгна?

— Казах, че цветарите са се обадили, че има проблем с черешовите цветчета.

— Звучи правдоподобно. Ами хайде. Качвай се.

Настани се до нея и тя му се усмихна. Братовчед й Джеф се бе запознал с него преди около десет години, точно когато Тод я заряза. Джеф и Тоби тъкмо бяха започнали да се влюбват, което при нормални обстоятелства предполага себичност, усамотяване, усещането, че на света сте само двамата. Но понеже тя страдаше, постоянно й отделяха време. Канеха я на вечери в събота, за да не остава сама. Уреждаха й срещи, като единственият им критерий беше човекът да не е обратен и да не е обвързан. Повечето опити бяха катастрофални, но тя оценяваше усилията им.

След четири години срещна Дан и четиримата започнаха да излизат заедно из Ню Йорк. Когато решиха да се преместят, най-голямото й притеснение бе, че ще са далеч от Тоби и Джеф. Но момчетата ги посещаваха през месец-два. Идваха за рождени дни, за четвърти юли и летни излети в планината. След десет години Тоби й бе толкова близък, колкото и Джеф.

— Знам едно много подходящо местенце — каза тя.

Барът представляваше старо дървено бунгало край пътя. При по-висока скорост не се забелязваше. Кейт и Дан бяха спрели там за по бира в деня, когато отидоха за пръв път до къщата. И тогава, както сега, барът бе почти празен. Вътре бяха само барманът и двама местни, седнали в ъгъла под оранжевата неонова реклама на „Буд Лайт“ във формата на каубойска шапка. Беше известно, че старата гвардия като тях не понася юпита като нея да се мотаят из долината.

— Две уискита — поръча тя на бармана. Обърна се към Тоби и забеляза премрежения му от сълзи поглед. — Миличък, какво става?

— Майка ми няма да дойде.

— Какво?

— Знаехме, че може да се случи така. Преди няколко дни ми каза, че не е сигурна дали е редно да приема действие, с което според нея ще ме прати в ада. Снощи разговаряхме и ми каза, че ще дойде. Но тази сутрин ни звънна, точно след часа на полета, и каза, че се е разколебала на качване в самолета.

— Много ми е мъчно, че е станало така — увери го Кейт.

— Не е заради това, честна дума — отвърна той. — Всъщност без нея ще стане по-лесно.

— Тогава какъв е проблемът?

Той заговори смирено и бавно, нещо нетипично за него.

— Как да ти обясня? Добре. Ами, когато се преместих в Ню Йорк в края на осемдесетте, щом някой умреше от СПИН, в „Таймс“ съобщаваха, че еди-кой си е загубил дългогодишния си приятел. Никога не пишеха — съпруг или партньор, а просто „дългогодишния си приятел“. Спомням си, че скоро след като се запознахме, с Джеф говорихме по този въпрос и той се ядоса. Според него това било омаловажаване на фактите. Трябвало да кажат нещо много по-значимо, като партньор или любим. Аз просто не можех да повярвам, че хората ще го приемат. Те трудно го приемаха дори когато използваха евфемизми.

— И? — подкани го тя.

Питиетата пристигнаха и те отпиха по глътка.

— Като дете си мислех, че съм болен и никога няма да бъда нормален. Наблюдавах родителите си, баба си и дядо си, лелите и чичовците си. В гимназията виждах как хората си намират момичета, а аз знаех, че ще остана завинаги сам. Сам до смъртта си, а оттам — в ада. В Ню Йорк понятието ад има отвлечен смисъл. Но там, където отраснах, ад съществува. Говоря за ад с главно „а“, като име на щат, като Синсинати. Често лежах буден и си мислех за това. Понякога дори съм мислил за самоубийство. Децата ме подиграваха безмилостно, сигурно защото усещаха, че съм различен.

Кейт го прегърна през рамо.

— Нашият пастор беше обсебен от това. Сега като си мисля, почти съм сигурен, че добре се прикриваше. Стоеше на амвона и — забравил войни, престъпления, глад, бедност — заклеймяваше най-страшното нещо на земята — хомосексуалността. Обясняваше как всичко това идвало от дявола, който се опитвал да изкуши мъжете да се държат така отвратително, за да ги подтикне към греха. Казваше, че всеки можел да се подаде на такива чувства, но трябва да се борим с тях. Според него сякаш цялата Библия се свеждаше до Содом и Гомор — бог мразел гейовете и разрушавал цели градове, за да го покаже. Баща ми побесняваше всеки път, щом се подхванеше тази тема. Ще си помислиш, че по стените на къщата ни пъплят рояци педалчета, толкова често говореше за това. Винаги ми се е струвало странно, още повече, че той всъщност не познаваше нито един гей. И тогава осъзнах, че ме подозира. Когато бях съвсем малък, ме биеше с колана си и естествено аз плачех. Кое дете не би плакало? Удряше ме, докато не млъкнех. Твърдеше, че това бил единственият начин да се увери, че няма да се извъдя някой женчо.

— Исусе! Какво правеше майка ти тогава?

— Понякога плачеше и се опитваше да го спре. Но повечето пъти не обръщаше внимание. Е, трябва да знаеш, че тогава не бях онзи Тоби, когото познаваш и обичаш. Бях добро християнче, на което ужасно много му се искаше родителите му да са доволни от него, затова и аз мразех гейовете. Мислех си, че заслужават да умрат, макар да осъзнавах, че донякъде и аз съм такъв. После, когато бях на петнайсет, една вечер в града арестуваха две момчета, които правели секс в кола. Едното не беше от града, но другото бе синът на зъболекаря и ходеше редовно на църква с родителите си. Беше двайсетгодишен. Изпратиха го в някакво лечебно заведение във Флорида. Върна се след година, ожени се за едно нещастно момиче и си родиха две деца.

— Мамка му! — ядоса се Кейт. Никога не бе споменавал това пред нея, нито пред братовчед й. — Джеф знае ли за това?

Тоби кимна.

— Когато изпратиха момчето там, баща ми се развихри. На шестнайсетия ми рожден ден каза, че ще отидем на вечеря в града. Боготворях го. Дори на шестнайсет, когато трябваше да знам, че е съвършен загубеняк, толкова се гордеех, че получавам специално внимание от него.

Кейт кимна и пресуши чашата си. Махна на бармана за още две. Мъжът гледаше „Бар Наздраве“ на телевизора, който висеше над главата му, и това й се стори много забавно. Прииска и се да го сподели с Тоби, но попита:

— И какво стана?

— Издокарах се и баща ми ме заведе в един ресторант за скара. Поръча огромно количество алкохол — бърбън, текила, шотове с водка. Изпихме всичко. Това беше във времена, когато алкохол се сервираше след осемнайсет години. Можех да мина между капките, но все пак беше забранено. Да се натряскаш със собствения си баща! През цялото време си мислех: „Уха! Старият най-после ме третира като равен.“ Към края на вечерята се започна — педалите това, педалите онова. Спомням си, че каза, че обратните трябва да бъдат разстрелвани на място. Не се замислих много, защото такъв си беше баща ми. Излязохме от ресторанта и аз се отправих към колата. Но баща ми ме спря: „Не, не отиваме натам.“ Нямах представа накъде ме води. Главата ми се въртеше, но не се възпротивих. Изминахме пеша около петнайсет-двайсет пресечки и стигнахме до някакъв разнебитен жилищен комплекс. Баща ми натисна един от звънците и вратата се отвори. Каза ми: „Връщам се веднага“.

След няколко минути се върна и заяви: „Всичко й е платено. Аз ще чакам тук.“

Кейт щеше да повърне, все едно се бе качила на влакче в увеселителен парк и се спускаше с всичка сила от най-високата точка.

— Баща ти е поръчал проститутка?

Той кимна.

— Ти какво направи?

— Бях ужасен. Мисля, че се разплаках. Дори не бях целувал момиче дотогава и всичко беше толкова объркващо. Освен това нали ни учеха, че сексът преди брака е грях. Жената беше на около четирийсет години и остана истински смаяна, като ме видя. Чудя се откъде баща ми изобщо познаваше такава жена, а тя сигурно се чудеше защо, по дяволите, ме праща там. Може и да е знаела.

— Правихте ли секс? — попита Кейт.

Той кимна.

— Страхувах се какво ще последва, ако не го направя. После с баща ми си тръгнахме и никой от нас не продума. Никога не споменахме този случай.

— И е очаквал, че заради това няма да станеш обратен? — попита тя.

Той се изсмя в недоумение.

— Очевидно. По-късно учих няколко години в Крисчън Колидж, както знаеш, и излизах с няколко момичета, но за не повече от месец-два. Бях си поставил за цел да ги водя у дома след няколко срещи, за да покажа на родителите си, че съм нормален. Но през по-голямата част от времето бях сам. Чувствах се най-самотният човек на земята. На деветнайсет се преместих да живея в Ню Йорк и това ме спаси. Боже, колко бях смотан! Пълен нещастник — спях, с когото ми паднеше, танцувах по цели нощи в гей клубове, носех впити по тялото тениски. Като хлапе в сладкарница, както се казва. Правех всичко извън нормите, защото истинската ми същност бе потискана и задушавана. Изведнъж се почувствах свободен. Винаги съм си мислил, че имам два живота — преди и след Ню Йорк. Двама различни мъже. Въпреки това не съм заличил старите рани, осъзнавам го.

— Не съм сигурна дали изобщо се възстановяваме от детството си — каза Кейт. — Просто реагираме срещу него.

— Все повтарях на Джеф, че не искам голяма сватба, но нали знаеш как обича да се увлича. Все пак това е и неговият ден. Иска ми се да го изживее както трябва. Но всичко това изглежда прекалено хубаво. Когато слушам как онези фанатици по телевизията ни обясняват, че хомосексуалният брак е просто стръмният път към полигамията или колко е нездравословно за децата, или каквото се сетиш, винаги се сещам за „Таймс“ и дългогодишните приятели. Дори не мога да повярвам, че коментират хомосексуалните бракове по телевизията. Това е истински напредък!

— Ами да! — съгласи се тя. — Тогава какъв е проблемът, миличък? Не е ли прекрасно всичко това?

— Да, но… Много отдавна не съм ходил на църква и си мислех, че съм приключил с нея. Въпреки това все дочувам в главата си едно тихо гласче да ми нашепва, че онова, което върша, е неправилно. Естествено, знам, че баща ми няма да е тук днес. Подготвен бях и за вероятността майка ми също да не присъства. Но обаждането й ме засегна по особен начин. Изглежда, държа на това повече, отколкото си давам сметка. Наистина има голям напредък, но ако сега отидем в родния ми град в Алабама, хванати за ръце, ще ни убият. Правилно ли е да се женим, щом толкова много хора отхвърлят такива бракове? Онази част от мен, която ме кара да се ненавиждам и която чува как хората защитават традиционните бракове, се съгласява с тях. Не мога да му го кажа, защото ще ме помисли за луд, и знам, че е прав, но какво ми помага това?

— Тоби. Днес се запознах с една жена, която се е оженила за затворник. Дори не са се докосвали. Той не могъл да присъства на сватбата. Да не ми кажеш, че това е общоприето само защото той има пенис, а тя — вагина? И че е много по-истинско от онова, което имате вие?

Той се разсмя от душа, с онзи дълбок, спонтанен, жизнерадостен смях, който тя толкова много обичаше.

— Къде се кри досега, по дяволите?

— В козметичния салон.

— Хм. Трябваше да се досетя — поклати той глава. — Благодаря, че дойде. Сега се чувствам малко по-добре.

— Разбира се.

— Джеф е обсебен от идеята да направи съвършен днешния ден. Само като погледнеш съвършените цветя, съвършената храна, съвършената градина и съвършеното време, забравяш, че не можеш да си наемеш съвършеното семейство, с което да го споделиш. Обвързан си със старото, скапаното, което винаги си имал.

Кейт го хвана за ръката.

— Не забравяй, че и аз съм твоето семейство. Позволявам на дъщеря си да се облече като принцеса само този път, макар да ми иде да повърна. Отгоре на всичко съм поканила Мей и Мона да останат у нас две нощи. Толкова много те обичам.

Той се усмихна.

— Оценявам го, наистина.

Тя усещаше как уискито притъпява усещанията й. Въртеше й се една идея, която вероятно не беше добра, осъзнаваше го, но продължи:

— Искаш ли да ти кажа нещо, което ще разсее мислите ти? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Добре, но да знаеш, че ти го казвам само защото няма да можеш да мислиш за нищо друго, след като го чуеш.

— Изглежда пикантно. Давай.

— Загубих единия пръстен.

Той ококори очи.

— Определено не си представях, че ще чуя точно това. Давам ти шест плюс за елемента изненада. Сигурно разбираш, че Джеф ще те убие.

Почувства се истински доволна, че го накара да се усмихне.

— Не си ли бесен?

— Не. Ще го намерим, нали? Провери ли си джобовете? Да не си го пробвала тайничко или нещо подобно, и после да си забравила?

— Ха! Не. И двата пръстена стояха в кутийките си и в торбичката от бижутерския магазин. Оставих ги в кухнята. Тази сутрин едната кутийка липсваше.

— Взе ли отпечатъци?

— Не, но имам заподозрян.

— Оливия ли?

— Точно така.

— Казах на Джеф, че щом сме поканили Ейва, трябва да поканим и децата на Мей на сватбата. Така е редно. Но знаеш ли… Мей. Той не искаше да има нищо общо с нея.

— Напълно го разбирам. Сигурен ли си, че не си ми ядосан?

— Пръстените означават много за Джеф — отвърна той. — За мен — не чак толкова. Исках просто да купя нещо от „Блу Найл“ и да приключим.

— Какво е „Блу Найл“?

— Сайтът, от който можеш да си купиш диаманти с голяма отстъпка. Откровено казано, аз изобщо не исках да нося диамант.

— Браво на теб.

— Не поради хуманни съображения, а защото ги намирам за сладникави.

Тя се разсмя.

— Охо.

— Няма нищо специално в тях. Всички жени в „Денис“ имат по един.

— Кога за последно си бил в „Денис“?

Той се ухили.

— Все пак сме мъже. Не съм чувал мъжете да носят диаманти. Но според Джеф е модно. Казва, че след пет години всички мъже ще имат.

— Хм.

— Знаеш ли, че вече можеш да си купиш неконфликтни диаманти — каза той. — Има такива мини в Канада. Предлагат ги с лазерен отпечатък на микроскопична полярна мечка, кленов лист или нещо подобно.

— Да, чух, че дори някои от канадските мини са собственост на „Де Беерс“ — отвърна тя.

— О… Ами да, има дори и изкуствени диаманти. Правят ги в микровълнова фурна. Една фирма пък произвежда диаманти от пепелта на кремирани мъртъвци.

— Това е най-ужасяващата история, която съм чувала.

— Знам! Джеф наистина имаше фикс идея да си измислим сами пръстените. Така и стана в крайна сметка. Искаше да са уникални.

Кейт кимна. Прииска й се да сменят темата.

— Добре ли си? — попита Тоби.

— Да, напълно. Малко се понапих.

— Не, имам предвид изобщо. От известно време се каня да те питам. Изглеждаш някак различна. Отначало си мислех, че е въпрос на време — заради преместването тук и всичко около това. Но сега не съм толкова сигурен.

— Тук ми харесва — увери го тя. — И, естествено, обичам Дан и Ейва. Макар че се чувствам някак изгубена. Работата ми липсва. Имам чувството, че загърбих всичко, на което държа.

— Искаш ли да се върнеш в Бруклин?

— Част от мен го иска, но Дан е много по-щастлив тук.

Винаги се бе чудила на хора, които напускаха Ню Йорк. Докато живееше там, приятелките й постоянно разправяха колко по-хубав бил животът на друго място. Беше се впускала точно в такива разговори: „В Остин никога няма да ти се наложи да търпиш студа! Можеш да си наемеш къща за жълти стотинки! А в Портланд, Мейн, щом отвориш очи сутрин, виждаш океана!“

Но когато някой просто спре да говори и наистина напусне града, положението се променя. Да, Ню Йорк е като трън в петата, но си е Ню Йорк. Предполагаше, че да посещаваш разни места и да си останеш нюйоркчанин е едно, а да се преселиш — съвсем друго. Бившата й шефка живееше в Хорс Кънтри близо до Ню Джърси и пътуваше всеки ден. Веднъж бе казала на Кейт, че има моменти, в които направо й писва. Кейт очакваше своя момент. Някакъв душевноболен я събори на улицата, когато беше в начална бременност. Успя да се хване, преди да падне, но беше опасен инцидент и дни наред след това се питаше: „Това ли е знакът? Приключих ли с Ню Йорк?“ После обаче продължи да живее по обичайния начин. Година преди това в един горещ августовски следобед бе видяла как младо момиче пресича релсите и бе прегазено от влак №6. Кейт се бе свлякла на земята. Като се прибра, призна през сълзи на Дан: „Край. Повече не мога да живея в тази тъпканица и да споделям болката на всички.“ Но на следващата сутрин сълзите й бяха пресъхнали и тя се качи на влака, както обикновено.

В крайна сметка решителната стъпка не беше нейна. Дан искаше още едно дете. Искаше дървета, ливади и простор. Искаше съвместният им живот да бъде по-лесен, отколкото бе в Бруклин. Искаше да й спести обсебването от трагедии и да й предостави простички удоволствия. Кейт искаше същото, на теория, макар понякога да си мислеше, че не е създадена за спокоен живот. Все търсеше конфликтите — вестниците и сайтовете допълваха информацията.

— Защо не поговориш с Дан за това? — попита Тоби. — Вие сте най-сплотената двойка, която познавам. Можеш да му кажеш всичко.

— Не е това — отвърна тя. Знаеше, че може да каже на Дан абсолютно всичко и той дори би й помогнал да открие начин, за да се получат нещата. Но това бе толкова далеч от неговите желания. Единият трябваше да се жертва. Това бе най-трудното в един брак или отношения като техните: надеждите, страховете и щастието на единия зависеха от другия. Когато престанеш да приемаш тази зависимост, свършваш като родителите й — затъват в горчилка, гняв и самота.

— Харесвам Дан, но ти никога не си била от хората, които ще допуснат очакванията на другите да диктуват положението — каза Тоби. — Не започвай сега.

Тя се усмихна.

— Две хиляди и дванайсета сме — продължи той. — Не може ли да работиш дистанционно или да оставаш в града по няколко дни седмично, когато Ейва тръгне на училище? Знам колко обичаше работата си. Не ти ли се струва, че се отказа прекалено рано?

Думите му я стреснаха и трогнаха — дори в специалния си ден мислеше за нея.

— Може би си прав — каза тя и стисна ръката му.

2003 г.

В единайсет мобилният й телефон звънна.

Делфин позна номера.

Беше Пол Лойд. Когато й се обади преди няколко дни, й се стори приятен. Обади се в отговор на обявата й в интернет, за да каже, че с жена му живеели на два часа път от нея, в Медисън, Кънектикът, в къща на три пресечки от океана и имали около два декара двор. Имали шестгодишни момченца близнаци, които тежко преживявали загубата на басета им Лъки Пени, споминала се наскоро, на четиринайсетгодишна възраст.

— Вашият Чарли много прилича на нея — каза Пол Лойд с тон, от който личеше, че и той трудно преживява загубата.

В рекламата бе приложила снимка на Чарли и кратко описание, в което се казваше, че е четиригодишен, отлично възпитан и си търси грижовни стопани.

— Мога ли да попитам защо го продавате? — попита мъжът.

— Имам тежка алергия — отговори тя и така сложи край на всички въпроси.

Сега, още щом се обади, той й каза, че е в колата на десет минути път от дома й. Тя му обясни, че ще го чака на ъгъла на Седемдесет и втора и Сентрал Парк Уест.

Делфин грабна огромната си мека чанта от дрешника в коридора, сложи вътре любимите играчки на Чарли, одеялцето, купичката с неговия монограм и останалото от органичната кучешка храна, която Пи Джей купуваше за петдесет долара пакета. После отиде до банята и щракна повода на каишката му.

— Хайде — подкани го тя. — Време е за разходка.

Той вдигна скептичен поглед към нея.

— Какво? — попита тя. Вярно, че бяха живели заедно в този апартамент почти година и никога не бяха излизали на разходка само двамата. Може би беше малко пресилено да се каже, че са живели заедно. Всеки от тях живееше с Пи Джей, без да обръща внимание на другия.

Чарли лежеше на плочките в банята като пън.

— Хайде — подръпна го тя. Той изръмжа в знак на протест, но след минутка стана и я последва в коридора, в асансьора и през фоайето, където старият ирландец бе сменил младия руснак на портиерския пост.

— Здравей, Чарли, как си, момче? — поздрави той с тежкия си акцент.

Изминаха разстоянието от три пресечки болезнено бавно. Чарли се тътреше зад нея и пъхтеше от жегата. Токчетата й чаткаха по тротоара. Горещият вятър галеше кожата й под роклята.

Когато стигнаха до парка, тя забеляза джип с регистрационна табела от Кънектикът, спрял пред автобусната спирка. Пол Лойд излезе. Изглеждаше точно както си го представяше — едър здравеняк, типичен баща от предградията, като от сериалите. Беше облечен с бермуди, каквито носеха всички американци, гуменки и бели чорапи до глезена. Във Франция мъжете, които тя познаваше, искаха да останат привлекателни и след брака. Телата им, дрехите им, уханията им. Тогава го приемаше като нещо естествено. Американците пиеха много бира и надебеляваха. Жените им, изглежда, нямаха нищо против. След няколко месеца съвместен живот дори Пи Джей бе пуснал корем и тя се хвана, че все го наблюдава — как го оставя да си виси в нейно присъствие и как го гълта всеки път, когато се погледнеше в огледалото или излизаше на сцена. Когато пикаеше сутрин, оставяше вратата на банята отворена. Делфин му каза, че намира този навик за отвратителен, но той твърдеше, че бил положителен знак. Чувствал се напълно комфортно с нея. Тогава тя се сети за Анри, който за шестте години брак нито веднъж не бе пропуснал да затвори вратата на банята.

Светофарът се смени, тя тръгна към Пол Лойд и му махна.

— Това трябва да е Чарли! — отбеляза той, когато го доближиха.

Кучето го погледна и прие с помахване на опашката енергичното почесване зад ушите.

— О, виж го само. Момчетата ще се влюбят в него. Още не сме им казали, тъй като не искахме да им даваме напразни надежди, в случай че нещо не се получи.

Делфин се усмихна.

— Сигурна съм, че ще му осигурите прекрасен живот.

Той се наведе към Чарли и му заговори:

— В момента Стефани е в „Петко“ да ти купи креватче и няколко играчки, каквито Лъки Пени обичаше, и лакомства — нареждаше със закачлив бебешки тон. — Лакомства, лакомства, лакомства. Обичаш ли лакомства? Обичаш ли лакомства? Обичаш, обичаааш! — Изправи се, подръпна тениската си и заговори нормално: — Взех си един ден отпуска. Ще приберем децата от училище, а той ще ги чака на задната седалка. Нямам търпение. Донесох му малко бекон. Да му го дам ли?

— Разбира се — каза тя. — Вече е ваше куче.

Той измъкна найлонов плик от джоба на панталоните си и откъсна половин парче пресен бекон.

— Ще седнеш ли? — попита той.

Чарли седна и изяде месото.

— О, какво добро момче! Какво добро момче!

В Париж кучетата бяха навсякъде — лежаха в краката на стопаните си в кафенета на открито, послушно ги следваха по петите без каишка по улиците, разхождаха се из скъпите бутици. Но французите не ги глезеха както американците. Тук имаше кучешки площадки и плащаха на хора да ги извеждат следобед на групи по десетина. Тя почти очакваше Пол Лойд да му сложи бебешка шапчица и залъгалка в устата. А тъпият Чарли, какъвто си беше американец, се наслаждаваше на всяка секунда.

Бе очаквала известна съпротива от него, но щом Пол Лойд отвори вратата на колата, Чарли скочи вътре.

— Опа, хайде да се вържем с кучешкото коланче — каза Пол и се пресегна към задната седалка. Делфин учудено повдигна вежди.

Преди да си тръгне, Пол взе ръката й между дланите си.

— Благодаря ви много. Нямате представа какво означава това за нас. — Сякаш току-що му беше дарила един от жизненоважните си органи.

— Искате ли да останете за миг насаме, за да се сбогувате? Мога да се поразходя.

Делфин поклати глава.

— О, не. Вече се сбогувахме.

Той остана объркан. Вероятно я мислеше за безсърдечна французойка, какво да очаква от нея?

Беше ли безсърдечна? Знаеше, че така най-силно ще нарани Пи Джей, но не беше жестоко. Жестоко би било да му върже една тухла на врата и да го пусне в Ийст Ривър. Чарли щеше да хареса живота в голяма къща край морето, щеше да бъде обожаван. А и след онова, което Пи Джей й причини, нямаше прекалено ужасна форма на отмъщение.

Знаеше, че не може да очаква съчувствие. Самата тя бе измамила съпруга си и сега на свой ред беше измамена. Страничен наблюдател би казал, че е получила онова, което заслужава. Все пак не беше ли човешко да очаква, че може да е изключение от правилото? Да се надяваш, че светът може и да разбере мотивите ти дори когато самата ти не ги разбираш?

Тя се обърна към сградата и запали цигара. Една жена държеше ръката на малкото си момиченце няколко метра по-нататък и правеше онова, което всички майки в Ню Йорк правят — постоянно учат децата си на разни неща, защото трябва да бъдат съвършени! И не само това, но и всички наоколо трябваше да го знаят!

— Какво виждаш, Ела? — високо попита тя.

— Калинка.

— Точно така! А какъв цвят е тя?

— Червен.

— И?

— Черен.

— Много добре!

Тези нюйоркчанчета вероятно нямаха и миг спокойствие, докато не отидеха в колеж.

Когато Делфин мина край нея, жената се обърна и я прониза с убийствен поглед, втренчена в цигарата й. Нюйоркчани заклеймяваха пушенето, сякаш не се самоубиваха с пристрастието си към диетична сода, коктейлите и въглехидратите. Делфин нагло й се усмихна.

Да видиш майка в делничен ден беше рядкост. Повечето деца наоколо бяха бели, с тъмнокожи детегледачки, които бутаха отегчено количките им и говореха по телефоните си. Във Франция имаха страхотна система за дневна грижа. Не бе мислила по този въпрос, докато не дойде в Щатите, но беше нещо, с което можеха да се гордеят.

— Внимавай. — Жената дръпна момичето към себе си, сякаш Делфин щеше да му прогори дупка.

Тук майките бяха много наплашени. Внимавай! Чуваше ги да крещят това в парка, на тротоара, когато слизаха от автобуса. Внимавай, внимавай, внимавай! С такъв прокобен тон, сякаш целият живот е низ от дебнещи опасности.

Когато стигна „Уилфред“, тя се подготви за въпросите на портиера, но той не я попита за Чарли. Може би си помисли, че е оставила кучето при ветеринаря, на фризьор или на курс по САТ. В този квартал кучетата имаха социални ангажименти почти колкото децата.

Тя влезе в асансьора. Гледаше разсеяно отражението си в огледалото и остана изненадана от изпъкналите си скули и тъмните сенки под очите. Беше свалила шест килограма, без да иска, и изглеждаше болезнено слаба.

Докато цифрите над вратата светваха — трети етаж, четвърти етаж, пети, шести, — тя си представи какво щеше да си помисли Пи Джей, като се прибере. Сигурно щеше да реши, че е станал жертва на обир — напоследък пръдливите закръглени кученца бяха много желана плячка за крадците. Колко време щеше да му отнеме да открие истината? Може би с информация от портиера щеше да сглоби картинката или просто щеше да знае.

Тя сведе поглед към пръстена. Свали го и за момент го задържа на дланта си. За първи път го гледаше само като бижу. Беше много красив. Може би от едуардианската епоха или дори викториански. Камъните бяха поне три карата. Във Франция жените не носеха диаманти, по-малки от един карат — ако не можеш да си го позволиш, просто избираш не толкова скъп камък. Преди няколко години сапфирите бяха много популярни, но в Америка всички жени носеха диаманти във всевъзможни размери — от топки за голф до песъчинки.

Много бе мислила какво да направи и реши, че трябва да върне пръстена на законния му притежател. Сети се и за Страдивариуса, отнет преди толкова много години. Двете — пръстенът и цигулката — бяха свързани в съзнанието й: два предмета с огромна сантиментална стойност, които трябваше да останат в семейството. Всъщност този пръстен бе на майка му. Тя никога не бе искала да го дава на Делфин.

След като Пи Джей й го подари, Делфин се учуди защо майка му на драго сърце се раздели с такова зашеметяващо бижу, при това годежния й пръстен. Така и не попита Пи Джей, а когато накрая научи истината, й се искаше да не я бе чувала.

Пристигнаха в Ню Йорк от Париж в средата на август. Жегата беше непоносима. Делфин никога не се бе потила така. Това й напомни за тропиците — с влагата и безмилостната жега. Пи Джей каза, че се свиква.

Беше се освободил от ангажименти до края на месеца, освен от няколко участия на летни фестивали. Прекарваха времето си в разходки из града, а през уикендите пътуваха до Тенгълуд, където той пленяваше аудиторията с изпълненията си на Концерт №2 за цигулка в ми мажор от Бах. Един от критиците бе написал, че слушането на музиката, която той свирел на Страдивариуса, било „невероятно съвършено изживяване, с каквото нито една друга земна радост не може да се мери“.

Мениджърът на Пи Джей правеше всичко възможно да отклонява публикации в пресата за историята на Страдивариуса. Караше го да дава по две-три интервюта на ден по телефона, за музикални сайтове и за Националното радио. След като веднъж го чу да обяснява: „Предишният собственик беше французин колекционер“, Делфин започна да излиза от стаята в тези моменти. Анри. Мисълта за него прониза сърцето й, сякаш едва в този миг осъзна истината.

Когато Пи Джей излизаше от апартамента със Страдивариуса в обикновен черен калъф за цигулка, я обземаше особена смесица от страх и вълнение. Анри го третираше като музеен експонат, но за Пи Джей той беше любимият инструмент, предназначен за свирене.

Като се връщаше от път, й разказваше най-невероятни истории. В Германия една стюардеса настояла да сложи Страдивариуса при багажа отгоре, където го затрупала със спортни чанти и лаптопи. В Япония бил принуден да му купи отделен билет.

— Това е нелепо! — повтаряше тя, а Пи Джей само повдигаше рамене и допълваше: „Цигуларите пак сме добре. Челистите винаги трябва да купуват билети за инструментите си. А барабанистите дори не могат да си вземат инструментите, защото са прекалено големи.“

— И какво правят? — попита тя.

— Трябва да си наемат там, където отиват. Представяш ли си? Веднъж бил задържан цели три часа от летищните власти в Полша. Каза ли му, че трябва да представи доказателство, че е собственик на Страдивариуса. Накрая дошъл на смяна друг служител, който бил на негов концерт с Варшавската филхармония предната вечер.

— Поиска ми автограф и ме пусна да си вървя — обясни Пи Джей. — Ако не беше той, сигурно още щях да седя в онази мизерна дупка. Явно вече ще трябва да си нося документите.

— Трябва — каза тя. — Има толкова много тъжни примери за това какво се случва, когато липсват документи.

— Така ли?

Той преглеждаше пощата си на малката масичка във фоайето.

— Чувал ли си, че нацистите са отнемали цигулки като твоята от собствениците им? — попита тя.

Той вдигна поглед.

— Не.

Разказа му историята на жената, която бе дошла в магазина, и когато приключи, Пи Джей каза начумерено: „Колко ужасно.“ Но не направи никаква връзка със себе си, поне тя не забеляза.

— Чувал ли си за Роз Валан? — попита тя.

— Не. Коя е тя?

Кучето до краката му се опитваше да привлече вниманието му. Пи Джей седна на пода и започна да го чеше по коремчето.

Делфин не продължи. Разбра, че не я слуша.

След това той продължи да свири на Страдивариуса без следа от вина или колебание. Делфин се чудеше защо всичко това толкова я притеснява, щом никой друг не се трогваше.

През септември, когато започна музикалният сезон, тя оставаше сама по две-три вечери седмично. Обикаляше улиците или си стоеше вкъщи и четеше, гледаше да се занимава с нещо. Сети се, че още не е видяла толкова много места — музеи, театъра и бутиците в Сохо. Искаше й се да мисли за Ню Йорк като за прекрасно ново приключение. Винаги бе мечтала да дойде тук, но градът й се стори някак безличен в сравнение с Париж.

Целият Париж представляваше едно произведение на изкуството. Дотогава Делфин не бе оценявала този факт. Архитектурата, сандъчетата по прозорците с водопади сакъзчета през юни, високите бели кепенци. Копнееше да застане пред някоя от хилядите огромни дървени врати, боядисани в синьо, червено или зелено частни входове, зад които се криеха застлани с калдъръм дворчета и кокетни градинки. Зад всяка врата се таеше истинско съкровище.

В Париж всички хора изглеждаха по свой уникален начин. Тук всички носеха еднакви обувки, чанти, четяха едни и същи книги, пиеха едно и също кафе. Беше чувала за „Сакс Пето Авеню“, но когато отиде там, откри, че е просто поредният универсален магазин. Липсваше й великолепната, величествена галерия „Лафайет“ с позлатените балкончета и куполът с витраж на тавана.

Постоянното превеждане на най-незначителна информация от ежедневието я изтощаваше. Когато видеше неонов надпис с часа и температурата на фасадата на някоя банка, трябваше да прехвърля от Фаренхайт в Целзий. Картите в метрото сякаш бяха създадени, за да объркват хората, и когато веднъж сбърка посоката на влака, се оказа много трудно да се върне на същата линия. Трябваше да излезе отгоре, да пресече улицата и отново да си купи билет. Когато направеше нещо правилно, изживяваше истински малък триумф, който обикновено след часове бе помрачаван от поредната досадна грешка.

Една сутрин реши да изненада Пи Джей с билети за представление на Шекспир в парка. Бе прочела във вестника, че са безплатни и че касата отваря в единайсет сутринта. Пристигна там в единайсет и петнайсет и научи, че билетите са свършили.

— Продали сте всичко за петнайсет минути? — попита тя мъжа зад щанда.

— Хората се редят на опашка от седем часа — отвърна той, като че ли ненужното висене на опашка в продължение на четири часа на убийствената жега изобщо имаше някакъв смисъл.

На следващия ден взе такси, за да отиде на пазар в Гринич Вилидж. Дълго и приятно си побъбри с шофьора за медения му месец в Ница. Когато му плати точната сума, изписана на апарата, той я изпрати с думите: „Майната ви, госпожо“. Чак когато разказваше на Пи Джей историята, си спомни, че тук е прието да се плащат петнайсет-двайсет процента отгоре.

Бързо й стана ясно, че за нея само един човек олицетворява Ню Йорк и без него градът не означава нищо. Когато Пи Джей си беше у дома, тя се изпълваше с живот. Любеха се всяка нощ трескаво, със страст, каквато не бе възможна с Анри. Когато Пи Джей работеше, тя се заемаше да направи апартамента съвършен за него. Ходеше на маникюр, педикюр и козметик в спа център, обслужван от чилийки, които не знаеха дума английски. В Париж се подстригваше и боядисваше косата си на едно и също място през няколко седмици в продължение на осемнайсет години, а тук не можеше да попадне на салон, който да й хареса. Започна да си разпределя лосионите и козметиката, защото знаеше, че като свършат, трудно ще ги замести с други. Имаше една опаковка „Авен Хидранс Оптимал“, любимия й крем, която се бе заклела да отвори само в краен случай.

Отначало готвеше за Пи Джей, както би готвила в Париж, но тъй като ястията все му бяха прекалено тежки или прекалено странни — винаги прекалено нещо си, — започна да експериментира с американската кухня, от рецептите, които майка му е приготвяла в детството му: спагети болонезе, палачинки с бекон, макарони със сирене. Никога не оставаше доволна от резултата, дори когато той твърдеше, че е вкусно. Самата тя избягваше тези храни и се опитваше да продължи да се храни както обичайно: три пъти дневно и точка. За вечеря предпочиташе зеленчуци и малко парче месо — семпла, здравословна храна, макар че така и не можа да постигне вкус като във Франция.

— Няма ми ги френските продукти — с раздразнение сподели тя една вечер.

— Просто кажи „липсват ми френските продукти“ — поправи я Пи Джей. — Иначе звучи, сякаш си ги загубила.

Предложи й да отиде до „Феъруей“, ако иска да бъде впечатлена. Магазинът предлагаше достатъчно голям избор, но в нейното съзнание пазаруването във „Феъруей“ бе истинска война — клиентите се блъскаха, продавачите от деликатесния щанд крещяха: „Следващият! Следващият! Следващият!“ още преди да е намерила точните думи.

Всичко в Ню Йорк се движеше прекалено бързо; усещаше как скоростта я помита, обърква. Мислеше си, че сигурно щеше да е различно, ако имаше приятели. Обмисляше дали да не отиде в посолството, за да попита къде се събират сънародници. Обаче не беше от хората, които участват в групи. Нямаше да знае какво да каже, нито как да се държи. Приличаше й на отчаян ход. Оставаше й кръгът на Пи Джей: съучениците му бяха млади музиканти, някои здраво се бореха, други се справяха добре, но никой колкото него. Всички имаха класическо образование, но единствен Пи Джей бе изкусен интерпретатор. Струваше й се, че му завиждат, макар той да отричаше. Един от тях, мъж, когото наричаха Кламс, по цял ден пушеше марихуана. Пи Джей му плащаше, за да гледа кучето му в апартамента си в Бруклин, когато пътуваше. Тя го уверяваше, че няма проблем да се грижи за Чарли, макар да не й се искаше особено, но Пи Джей каза, че се тревожи за приятеля си и искал да има повод да му дава малко пари.

Понякога тя пътуваше с него, но не искаше да ходи в Европа, още не. Не се чувстваше комфортно, когато новият й свят се застъпваше със стария. На едно тържество след концерт с оркестъра на Монреал, първият обой се приближи към нея и каза:

— Сигурен съм, че сме се срещали преди.

Бяха се срещали на вечеря в апартамента й в Париж, но Делфин просто сви рамене и каза, че не може да си спомни.

В Париж с Анри бяха известни и всички, които общуваха с тях, го знаеха. Сега тя бе просто придатък към Пи Джей. Когато пътуваха заедно, чуваше единствено: „Сигурно много се гордеете с него.“ Когато я питаха с какво се занимава, тя обясняваше, че работи с недвижими имоти, и виждаше как погледите им угасваха от липса на интерес.

Беше се запознала с две музикантки, чиято компания й допадаше. Едната, Дженифър, беше почти на нейната възраст. Беше от Калифорния, дъщеря на прочут челист, самата тя вече прочута челистка. Другата — Наташа — беше малко по-възрастна, висока, красива, родена и отраснала в Манхатън. Флейтистка в Нюйоркската филхармония. Делфин два пъти ги бе канила на гости със съпрузите им. Приготвяше традиционни френски ястия: домашна тиквена супа, салата, месо, сирене, естествено, и десерт. Видимо всички се забавляваха. Наташа й изпрати цветя след първото гостуване, а след второто — мила бележка, написана на ръка. Но така и не получи обратна покана. Делфин сподели с Пи Джей, че се чувства засегната от това. Чудеше се дали не е сбъркала с нещо.

— Не ставай глупава — отвърна той. — Хората в Ню Йорк не ходят много по гости. Имам приятели от десет години и никога не съм стъпвал в апартаментите им.

Това й се струваше странно. Защо ли американците бяха толкова въодушевени и сърдечни на повърхността, а всъщност не искаха да споделят нито частица от себе си? Беше си представяла, че преместването в Америка няма да е по-трудно от смяната на Монмартър с буржоазния квартал на Анри на левия бряг, но сега разбираше колко е била глупава.

На купоните в Ню Йорк, на които Пи Джей я водеше, всички говореха толкова бързо, че тя не ги разбираше. Години наред бе работила с американци и се гордееше с английския си, но едва сега проумяваше, че в деловите отношения хората говорят бавно, за удобство. Тук просто очакваха от нея да се съобразява с тях.

На вечерите в Париж всички на масата разговаряха заедно. В Ню Йорк обичаха да се разделят по двойки и да разговарят само с по един човек, обикновено от същия пол. Намираше това за ужасно отегчително. Жените все я разпитваха за Париж. Разказваха й за ваканциите си там и я питаха какви различия намира между Франция и Щатите. Искаха да знаят как така парижанките остават слаби въпреки изкусителните сладкиши, сирена и вина, какъв овлажняващ крем за тяло използва преди лягане.

Нюйоркчанките бяха обсебени от французойките, въпреки че и те бяха красиви. Имаше чувството, че се стремят към съвършенство. Съвършени дрехи, съвършени тела, съвършени коси. В Париж бяха далеч от съвършенството — зъбите може и да не са идеално прави, гримът може да не е правилно положен — и въпреки това жените излъчваха увереност и грация, каквито липсваха на американките. Но, естествено, не можеше да им го каже.

Остана шокирана, когато американка, която едва познаваше, се приближи към нея на някакво тържество и се хвърли в прегръдките й за поздрав. Самата тя имаше естествен порив да целува хората по двете бузи, когато се запознава с тях, но откакто разбра, че това тук не е прието, преценяваше как да постъпи според човека. Пи Джей каза, че нюйоркчани го намирали за очарователно и толкова френско. Тъкмо в това беше въпросът. Тук носеше своята националност като костюм. Това бе първото, което хората виждаха у нея, единственото, което я правеше специална. Никой не се интересуваше дали е забавна, интелигентна или ужасна. Беше французойка и толкоз.

През есента и началото на зимата прекарваше дните си в обзавеждане на апартамента с ентусиазъм, който удивяваше Пи Джей. Понякога, докато закачваше пердета или вадеше сребърни съдове от опаковките им, той свиреше на цигулката в съседната стая и сърцето й преливаше от любов. Оставяше се чувството да я завладее изцяло и да разсее всички съмнения. Това бе трайно състояние и щеше да се чувства добре само ако успееше да приключи с обзавеждането, да получи американска виза или да си открие банкова сметка. Засега ползваше френската си кредитна карта, а когато й трябваха пари в брой, взимаше от Пи Джей. Той държеше дебела пачка стодоларови банкноти в чекмеджето с чорапите и й бе казал да си взема колкото иска, но понякога това й се струваше странно. Накрая може би щеше да си намери работа като преводач. Това също щеше да помогне.

В началото нямаше нищо против пътуванията му. Завръщането му беше вълнуващо, а и години наред й бе липсвало удоволствието от малко усамотение. Но с наближаването на празниците започна да се чувства самотна. Беше свикнала с постоянното присъствие на Анри и понякога се улавяше, че мислено разговаря с него. Чудеше се какво ли ще прави на Коледа, дали ще остане сам вкъщи, или ще реши да прекара уикенда в Бретан с родителите си, които несъмнено щяха да го поглезят и да го нагостят с коледен сладкиш и яйчен пунш в опит да удавят мъката му. На Бъдни вечер майката на Анри щеше да се извини и да излезе, за да поплаче и да пуши „Житан“, да разглежда старите албуми на Жозефин, починалата преди петдесет години дъщеря. Хенри и баща му щяха да се въртят неловко, несигурни какво да правят с такава неутолима тъга.

Единственият път, когато бяха говорили за деца, Пи Джей й каза, че не настоява да имат. Но тя си даваше сметка, че той е млад, и се чудеше дали нямаше да съжалява за избора си. Помисли си за Анри, който бе искал да има своя малка Жозефин. Щеше ли да е по-добре, или пък по-зле, ако му беше родила дете?

Делфин бе контактувала с него само три пъти — по електронната поща. Първият път бе по работа: дали знае къде се намират някакви важни документи в магазина. Второто съобщение бе пуснато в три сутринта парижко време, молеше я да се върне вкъщи. Тъй като не му отговори, той й писа отново, този път да й разкаже за прекрасно изпълнение, на което присъствал в Парижката опера. Това съобщение бе толкова сухо, сякаш го изпращаше на баба си.

След няколко месеца в Щатите една сутрин тя се събуди, обзета от ужас за гроба на баща си.

— Нищо няма да му стане — увери я Пи Джей. — Не се безпокой.

— Ако никой не се грижи за гроба му дълго време, ще го изкопаят и ще го преместят в някоя анонимна крипта — каза тя.

— Исусе, колко варварско! — възмути се той.

Тя повдигна рамене. Такъв беше редът.

Тази мисъл я преследва няколко дни и я накара да пише на Анри. Помоли го да отиде и да остави цветя. Той й отговори, че вече го е направил, а на нея й се прищя да го обсипе с целувки на благодарност.

При всеки звън на телефона се надяваше да е той, макар че, естествено, не знаеше как да я открие. Беше се сдобила с американски мобилен телефон скоро след преместването си в Ню Йорк, но нямаше на кого да даде номера си. Търсеше я единствено Пи Джей, за да я пита как е минал денят й.

В средата на декември Делфин отиде да чуе изпълнение на Пи Джей като солист на филхармонията. Щом той излезе на сцената, тя се наведе напред, подпря брадичка на ръцете си и затвори очи, за да попие всеки тон. Звуците бяха божествени. Имаше нещо опияняващо във факта, че го бе слушала как разучава произведението седмици наред, а сега светът щеше да чуе онова, което е било само нейно. Искаше й се да разкаже на непознатите до нея колко нощи бе правила на този мъж печени сандвичи със сирене след репетиции, как бе седяла по нощница да го гледа как ги яде.

Пи Джей обикаляше цялата сцена, докато другите музиканти стояха на едно място.

— Малко нестандартно за вкуса ми — дочу тя един мъж да казва на съпругата си, когато излизаха, и вътрешно се изсмя. Според нея беше блестящ.

За последно бяха напускали страната заедно, за да отидат до Монреал в началото на октомври, което означаваше, че деветдесетдневното й разрешение за престой в Америка почти изтичаше. Прекараха Коледа на плаж в Мексико със сладка пиня колада в шатра на зелено-бели райета. Пи Джей каза, че никак не му се прибира у дома и предпочита да е на друго място, само с нея. Известно време тя се опасяваше, че той още не иска да я представи на семейството си, но после отхвърли тази мисъл. Бяха планирали пътуване до родния му град, за рождения ден на баща му през пролетта. А може би прибирането вкъщи за Коледа тук не означаваше същото като във Франция. Пи Джей обясни, че години наред е пропускал истерията на семейните празници, за да си почине и да се презареди на спокойствие. Делфин се чудеше дали наистина е бил сам, или е имало друга жена, но така и не го попита.

Сутринта на Коледа й подари гривна със смарагди от „Тифани“. Беше пъхнал синята кутийка в червен филцов чорап, закачен на ъгъла на едно от чекмеджетата на тоалетката. Беше виждала коледни чорапи по американските филми, но никога не бе имала свой. Във Франция оставяха пантофите си до камината, за да може Пер Ноел да ги напълни с лакомства.

Седнаха край басейна и пяха коледни песни — той я научи на „Джингъл Белс“ и тя се смееше, докато отгатваше нотите.

— Ние пеем „Vive le vent“ по същата мелодия — отбеляза тя.

— Какво означава това?

— Да живее вятърът.

Пи Джей смръщи вежди.

— Това не изглежда празнично в сравнение със звънтящите камбанки. Кой би искал вятърът да вее?

Тя се разсмя.

— Знам една по-весела, която ще ти хареса.

И тихичко запя „II est né le divin enfant.44“ Гласът й не беше нищо особено, но песента й напомни за време, когато с Анри отидоха в „Нотр Дам“ и чуха тази песен в изпълнение на детски хор. Дори само споменът за сладките нежни гласчета я разплака.

Сети се за начина, по който украсяваха магазина всяка Коледа — с пухкав изкуствен сняг, насипан по предния прозорец.

— Какво има? — попита Пи Джей.

— Просто съм малко тъжна.

— Защо?

— Мислех си за Анри. Глупаво е.

Очакваше той да я утеши, но забеляза, че Пи Джей се почувства неловко. Искаше да му обясни точно как се чувства — че го обича по начин, който не си е представяла, че е възможен, но не може просто така да забрави предишния си живот. Тревожеше се за онова, което бе причинила на Анри. Чудеше се защо се бе омъжила за него и подозираше най-лошото за себе си — той се бе появил скоро след като баща й си отиде от този свят, и тя бе заменила единия с другия, сякаш бяха идентични вещи, а не мъже от плът и кръв. Но не можеше да го обясни, без да разтревожи Пи Джей. Той явно гледаше с подозрение на сложните й чувства.

— Онзи ден чух по телевизията следното — призна тя: — „Обича ме, не ме обича.“

— Чувал съм я — отвърна той.

— Наистина ли?

— Да. Но това е начин да… О, няма значение. Какво щеше да кажеш?

Изглеждаше раздразнен и тя се зачуди дали да не зареже тази тема, но продължи да обяснява:

— Във Франция поговорката звучи различно. Малките момиченца късат листенцата на цветята и казват: „II m’aime un peu, beaucoup, passionnément, à la folie, pas du tou“ и после отново. Преводът е нещо като: „Обичаме ме малко, много, страстно, лудо, никак.“ В Америка всичко е черно и бяло. Разбираш ли?

Той направи физиономия, която означаваше, че не я разбира. Поръчаха си по още един коктейл.

Беше подценила усложненията да си влюбена в чужденец. Езикът я притесняваше постоянно. Английският й беше добър и се усъвършенстваше с практиката, но имаше нюанси в изказа, понятни само за американците. Не можеше да изрази всичко, което би искала. Превеждаше всяко изречение в главата си, преди да го изкаже на глас. Понякога през деня ходеше да гледа френски филми и се наслаждаваше, че може отново да разбира всяка дума. Все още мислеше на френски, сънуваше на френски. Сънят бе нейното блажено облекчение от необходимостта да мисли два пъти по-усилено от всякога. Пи Джей я занасяше, че говори на сън. На френски. Намираше го за секси.

Винаги я поправяше. Тя му казваше: „Днес стигнах чак до Сто двайсет и пет улица“, а той мило се усмихваше и я поправяше: „Казва се Сто двайсет и пета.“ Донякъде това й помагаше, но често я дразнеше. Той така и не бе научил нейния роден език, освен няколко прости думички и изрази. Бе похарчил петстотин долара във „Върджин Мегастор“ за комплект дискове, озаглавени „Розета Стоун“, които обещаваха да го научат на съвършен френски само за няколко месеца. Но Пи Джей дори не ги извади от пакета.

А тя толкова се стараеше. Насилваше се да чете „Ню Йорк Таймс“. Пробва и няколко американски романа, макар да подозираше, че пропуска отделни параграфи. Осъзнаваше, че е несправедливо да се сравняват, тъй като неговият професионален живот бе изключително натоварен, а тя се чудеше как да запълва времето си.

Сексът им не загуби темпо, нито плам, тъй като и двамата знаеха, че това е единственият сигурен, съвършен начин да се разбират. Чувстваше се спокойна, когато правеха любов. Тогава този красив гений беше неин. Той я обичаше и я разсмиваше. Всичко останало щеше да се оправи с течение на времето.

Седмица след Нова година, в една необичайно топла сряда вечер Делфин излезе да се поразходи, тъй като Пи Джей беше в Лондон по работа. След няколко пресечки попадна на кафене „Монмартър“. Никога не бе го забелязвала. С топлата жълта светлина на крушките около надписа над вратата и франзелите, натрупани до прозореца, приличаше на десетките подобия на френски бистра в Ню Йорк. Не влизаше на такива места, тъй като подозираше, че са толкова далеч от истинските парижки ресторанти, колкото китайският ресторант на господин Чан на Западна седемдесет и трета от истинска вечеря в Хонконг. Но името я накара да се усмихне и реши да се отбие за чаша вино.

Помещението беше слабо осветено. В дъното няколко двойки вечеряха на свещи. Повечето американски ресторанти бяха толкова шумни, че едва можеш да чуеш човека срещу теб. Но тук беше като в Париж — тихо и спокойно.

Имаше бар с високи столчета и огледала по стените, по които беше нарисувана Айфеловата кула. Тя се настани там и се спогледа с барманката — красива блондинка, около двайсет и пет годишна.

— Какво да ви предложа? — попита жената и с разтуптяно сърце Делфин осъзна, че е французойка.

— Un petit rouge, s’il vous plait45.

— Днес имаме хубаво „Кот дьо Рьон“.

Делфин кимна с удоволствие. Толкова беше хубаво да те разбират.

— Вечеряли ли сте? — попита жената. — Не позволявайте този сладникав декор да ви заблуди. Специалитетът на заведението е хрупкав confit de canard — патица конфи, съвсем като у дома.

Делфин се усмихна.

— Oui, merci.

— За кратко ли сте в Ню Йорк или живеете тук? — попита жената, докато наливаше виното. — Не съм ви виждала.

Делфин обясни, че е сгодена за американец и се е преместила в Щатите преди пет месеца. А й се струваше много повече.

— Аз живея тук от десет години — призна барманката.

Казваше се Мари-Елен. Беше от Марсилия. Оказа се на трийсет и една, макар че изглеждаше по-млада. Всъщност не била барманка, само замествала болния титуляр. Била съдружник и салонен управител вечер, движела цялата работа, тъй като другите собственици — американска двойка от Ню Джърси — просто инвестирали в ресторанта. Каза, че е вложила и последния си цент в това място и живеела с две съквартирантки, но засега заведението вървяло добре.

— Кажете ми всичко, което мразите в Ню Йорк — каза тя, след като Делфин си поръча втора чаша вино.

Делфин се разсмя.

— Не го мразя.

— Хайде де. Всички го мразят в началото.

— Просто имам да уча още много за Америка.

Мари-Елен вдигна пръст, за да я поправи.

— Ню Йорк не е Америка. Запомнете това.

Делфин кимна и превключи на френски:

— Мразя това, че всички робуват на фитнес салоните. Толкова са горди! Говорят за онези машини и фитнес режими като за религия. Имам чувството, че на американците са им промили мозъка с теорията, че животът им зависи от спорта.

— Така е.

— Защо просто не се разхождат или не поиграят тенис?

— Аз играя всеки вторник и петък — призна Мари-Елен. — Трябва да дойдете.

— Ще ми бъде приятно — отвърна тя.

Жените от Южна Франция бяха нещо като нюйоркчанки. Бързо се сприятеляваха. На Север беше по-трудно да се запознаваш с хора, но според Делфин там се създаваха по-истински приятелства. Вероятно в Париж настъпателността на Мари-Елен нямаше да й допадне, но тук изпита истинска благодарност за милото отношение.

— Какво най-много ти липсва? — попита я Мари-Елен. — Това е любимото ми забавление — да откривам тук френски съкровища.

Делфин се замисли. Толкова много неща й липсваха.

— Липсват ми френските модни списания и таблоидите. Най-много ми липсва „Ел“. Дори „Пари Мач“.

— Би трябвало да ги има в „Юнивърсъл Нюз“ на „Бродуей“ и „Брум“ — обясни Мари-Елен. — Там можеш да си пиеш кафето и да почетеш. Нещо друго?

Делфин почувства как се усмихва. Беше нещо толкова незначително, но приличаше на истински подарък.

— Не съм ходила на фризьор от три месеца. Страхувам се да пробвам. Отидох на едно място и излязох оттам в доста странен вид.

— Иди при Серж Бертран в Мийтпакинг Дистрикт — препоръча Мари-Елен. — Но трябва да се срещнеш лично с него, защото записват часове за седмици, понякога месеци напред. Обади се още утре. Кажи, че ще отидеш, когато Серж може да те вземе. Не е като в Париж, където можеш просто да влезеш във всеки салон и да очакваш добро обслужване.

— Като в супера — отбеляза Делфин и осъзна, че сигурно звучи глупаво.

Но за нейна изненада Мари-Елен се съгласи.

— Точно така.

— Липсва ми храната — продължи Делфин. — Такива простички неща като еклери с шоколад от сладкарницата на нашата улица, самият френски шоколад.

Мари-Елен поклати глава.

— Знам. Няма да го намериш тук. Няма го дори в специализираните магазини в Бруклин, за съжаление. Просто не го правят както трябва. Нещо с млякото ли е, не знам. Няма да намериш и прилична козметика, дори да е от марката, която ползваш у дома. Всичко свястно трябва да бъде препоръчано от лекар, аптеките са скапани. „Ла Рош-Позе“ или „Авен“, или „Виши“ — купувай си ги от Франция. Имам братовчед в Париж, който идва тук по работа три пъти годишно. Без доставките му съм загинала.

Тя си помисли за единственото си бурканче „Хидранс Оптимал“. Колко умно от нейна страна, че го взе.

Говориха си повече от час и това я накара да се почувства като на вълнуваща първа среща. Прибра се с леко сърце. Започна да се отбива в кафенето два-три пъти седмично. Сядаше на бара и Мари-Елен отиваше при нея, независимо колко хора имаше.

Във Франция може би нямаше да станат приятелки. Делеше ги цяло десетилетие, а и нямаха нищо общо, освен националността си. Но тук това бе достатъчно да се завърже приятелство. Шегуваха се с американския начин на живот и си говореха на френски, а всички наоколо се чудеха какво толкова си казват.

След около месец Мари-Елен я покани да ходят по магазините. На Лексингтън Авеню, между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета, се намираше бутик „Лудивин“, управляван от жена от Прованс. Продаваше марки, каквито Делфин не бе и помислила, че се продават тук — „Мезон Мишел“, „Дени Колом“. Делфин си купи два чифта меки като коприна дънки за двеста и шейсет долара всеки, блуза от „Карвен“ и боти.

Взеха такси до Петдесет и седма улица до „Л’енститю Сотис.“ Нямаше никаква представа, че спа центърът се намира там. Бе посещавала истинския на улица „Фабур Сент-Оноре“, направи си подарък за трийсетия си рожден ден. Поръчаха си едночасова детоксикация с пилинг и маска на цялото тяло. След това отидоха до „Ла Гренуй“, който според Мари-Елен бе най-автентичният френски ресторант в Ню Йорк. Поръчаха си телешко рагу и суфле „Гран Марние“. Коричката бе като пресен сняг. Когато сервитьорът разчупи повърхността и изсипа лъжица сос сабайон в димящия отвор, Делфин затаи дъх от възхищение.

— Много ти благодаря — каза тя на Мари-Елен и едва не се разплака. — Благодаря ти за всичко.

По време на десерта Делфин й разказа как са се запознали с Пи Джей и как е напуснала съпруга си. Мари-Елен никак не изглеждаше скандализирана. Каза, че самата тя вече не разчита за нищо на мъжете, освен за секс. Беше преживяла достатъчно несполучливи връзки и се бе научила да стои настрана.

— И аз се чувствах така, преди да срещна Анри — каза Делфин. — Накрая се оженихме.

— Но после се разделихте.

Делфин се разсмя.

— Вярно.

Тя плати сметката в ресторанта, както и в спа центъра, защото знаеше, че новата й приятелка е зле с парите.

Понякога Пи Джей я придружаваше до кафенето. Поръчваше си пържола с пържени картофки или печен сандвич с шунка и кашкавал и бира. Делфин му предлагаше да опита телешки дроб в сос с червено вино или картофи, задушени в гъша мас, но той беше като дете, когато ставаше въпрос за храна — искаше само познатото.

Повечето вечери Мари-Елен освобождаваше персонала към полунощ, а с Делфин оставаха, смееха се и си приказваха. Понякога оставаше и готвачът — момче от Марсилия на име Еруан, едва навършил двайсет. Все едно си създадоха малко семейство, частица от Франция насред Америка. Най-сетне Делфин усети пълнота в живота си. Беше влюбена и имаше първата истинска приятелка от години.

Един ужасно студен неделен следобед в средата на февруари, в почивния ден на Мари-Елен, двете пийваха вино в някакъв бар в центъра.

— Il fait un froid de canard46 — каза Делфин, потръпвайки при всяко отваряне на вратата. Палтото, което носеше цяла зима във Франция, тук й вършеше работа само до ноември. Никога преди не бе носила дебели ръкавици, нито шапка, но сега ги слагаше всеки ден.

— Виж това — каза Мари-Елен и посочи екрана на телевизора в ъгъла, излъчваха емисия на „Си Ен Ен“.

Делфин вече бе гледала новините.

Ден преди това по цял свят бе имало протести срещу евентуална инвазия в Ирак. Стотици хиляди хора се бяха събрали в Манхатън. Милиони повече бяха в Рим и сто хиляди в Париж. Камерите показваха тълпата пред сградата на Обединените нации — жени с кожени палта, мъже с костюми, стояха рамо до рамо със студенти, млади родители, възрастни жени с патерици. Много от тях носеха плакати с надписи: „ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“ и „НЕ СЕ ОПРАВДАВАЙТЕ С НАС“, и „БУШ Е ПО-ГОЛЯМОТО ЗЛО ОТ БИН ЛАДЕН“.

— Майната му на Джордж Буш — каза Мари-Елен. — Никога няма да стане неговата.

Вратата отново се отвори. Последва поредният мразовит полъх.

Мари-Елен стана, изтича към вратата и Делфин се обърна. Видя как приятелката й сграбчи ръката на младо, красиво същество в суичър с качулка.

— Това е Пит — каза тя и го дръпна към масата. — Питър, запознай се с Делфин.

Делфин не го бе виждала преди, но не се изненада. Мари-Елен, изглежда, си намираше нов мъж, в когото да се влюбва, всяка петъчна вечер. Той кимна и измърмори нещо, което тя не разбра.

През март американски войски бяха изпратени в Багдад. Последваха ги и други страни. Делфин се почувства горда, когато Франция отказа. Имаше желание да съобщи на всички демонстранти в този град, че родината й е с тях.

Една сутрин скоро след началото на войната прочете в интернет новината, че американската Камара на представителите е решила да премахне думичката „френски“ от менюто в кафенето си и да я замени навсякъде с думата „свобода.“ Нямаше да има вече френски тост, нито френски хляб, нито френски картофки.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя Пи Джей, повтаряйки любимата му фраза.

Той повдигна рамене.

— Ами на хората им писна. Мислят, че вие сте банда лигльовци, които оставят на нас да оправяме цялата каша, както винаги.

Тя усети как кръвта й кипва.

— Лигльовци? — повтори и погледна зад себе си, сякаш търсеше въпросните лигльовци, към които не е знаела, че принадлежи. — Както обикновено?

— Знаеш какво имам предвид — тихичко добави той. — Французите.

Остана поразена, но посочи един параграф от статията, в който се споменаваше как американците са направили същото в Германия по време на Първата световна война.

— Я виж това! — каза тя, като се опита да разведри атмосферата. — Вашите откачалки започнали да наричат хамбургерите „Пържоли от Солсбъри“. Рубеолата станала Шарка на освободителите.

Тя се разсмя, но млъкна, когато забеляза гневното му изражение.

— Нямаше те тук, когато кулите рухнаха. Не си го преживяла.

Едва се сдържа да не му отговори, че не е била тук — гледала го е по телевизията, точно като него, докато е тренирал в нюйоркския си фитнес клуб на Западна седемдесет и шеста улица.

— Не става дума за кулите — каза миролюбиво тя.

— Глупости — отвърна той. — Знаеш ли колко мои приятели от родния ми град се бият в Ирак, за да предпазят свободния свят от терористи, точно както нашите дядовци през Втората световна война? Докато французите подскачат нагоре-надолу и разправят, че нямало да вземат страна.

Досега не го бе чувала да споменава тези „приятели“ и изведнъж й се отщя да бъде мила с него.

— Приятелите ти ще загинат напразно — каза тя.

— Майната ти — отвърна той, отиде в спалнята и тресна вратата.

И така тя научи, че не може да говори с него за войната. Той не разсъждаваше разумно по този въпрос. Сдобриха се няколко часа по-късно и той й предложи нещо като извинение.

— Виж, тази патриотична тема е нещо ново за мен. Но след случилото се на единайсети септември изпитвам страшен гняв. Може би защото винаги съм си представял, че Америка е непобедима, а сега е сразена.

— Разбирам — отвърна тя. — Наистина. Но сега ще бъдат погубени и други животи. За какво?

— За отмъщение — натърти той, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

После всичко продължи постарому. Казваше си, че може би е добре, че се скараха. Може би е здравословно. Но за първи път се зачуди дали живее с Пи Джей заради мечтата, или заради самия него.

Единственият човек, с когото можеше да говори за войната, беше Мари-Елен и това бе основна тема на много от разговорите им. По телевизията във Франция показваха убити и пленени американски войници, но не и в Америка. И ако можеше да се вярва на медиите, цяла Америка вече мразеше Франция. Мари-Елен й разказа, че някой залепил листче на една от тоалетните чинии в ресторанта, на което пишело: „Първо Ирак, после Ширак.“ Много се смяха, но скоро след това Мари-Елен откри, че съдружниците й са закачили огромно американско знаме на фасадата на сградата.

— Напоследък нямахме клиенти, но не осъзнавах защо — разказа тя на Делфин, която се отби по-късно същата вечер. Мари-Елен пиеше пастис с няколко кубчета лед, което притесни Делфин — не беше я виждала да пие по време на работа.

— Правят бойкот на всичко френско — обясни Мари-Елен. — Очевидно така е в цяла Америка.

— Но Ню Йорк не е Америка! — каза Делфин. — Ти ми го каза. Ами онези протестиращи, които видяхме по улиците?

— Те не искаха война, но сега я подкрепят. Имат нужда да мразят някого. — Мари-Елен зарови лице в дланите си. — Първо забраната за пушене, а сега и това. Ресторантът е обречен. Ще извадя голям късмет, ако ме вземат на работа в „О Бон Пен.“

— Не ставай смешна — каза Делфин, но последваха много вечери, в които стояха само двете. Спомни си как с Анри се бяха борили да спасят магазина от фалит след единайсети септември, колко лесно щеше да се изплъзне от ръцете им, ако не беше Страдивариусът.

Делфин и Пи Джей се опитаха да повдигнат духа на Мари-Елен. Подариха й билети за Филхармонията и тя доведе красив млад актьор, когото бе срещнала на някаква сбирка. Един колега на Пи Джей щеше да празнува петдесетия си юбилей и Пи Джей го убеди да го направи в кафене „Монмартър“. Така заведението изкара за една вечер колкото за двете предишни седмици.

— Беше толкова мило от твоя страна, че се сети за това — каза Делфин.

— Тя ти е добра приятелка — отвърна той. — Измъкна те от мрачните ти настроения.

Делфин се почувства поласкана, че е забелязал как се е чувствала през изминалите месеци. С Анри нейната тъга обикновено допълваше неговата и тя бе принудена да слага весела маска. Беше свикнала с този ритъм. Толкова й напомняше за отношенията с баща й. Но сега, най-сетне, бе срещнала мъж, който наистина я вижда.

Една вечер Пи Джей заведе Мари-Елен на баскетболен мач, отидоха само двамата. Мари-Елен обичаше баскетбол, а на Делфин не й се ходеше. Остана си вкъщи да чете. Само за миг, за един кратък миг, се замисли, че са само двамата. Беше щастлива, че се харесват. Когато Пи Джей й пусна съобщение, че му липсва, че копнее за новите черни чорапи, които си бе купила, тя изтича до гардероба и ги обу.

Две седмици по-късно повече от сто човека от ресторантьорската индустрия се събраха в „Льо Сирк“, за да дадат пресконференция, с която приканваха нюйоркчани да прекратят бойкота. „Таймс“ пусна снимка, на която се виждаше Мари-Елен в дъното с притеснено изражение.

Към средата на май останалите съдружници на кафене „Монмартър“ решиха да затворят заведението и да го преобразуват в мексикански ресторант. Извиниха се на Мари-Елен и казаха, че ще се радват, ако поиска да остане като управител. Тя им отказа. Делфин сподели с Пи Джей колко е притеснена. Чувстваше се като нейна по-голяма сестра и се чудеше как да й помогне.

— Съчувствам й, но не биваше да напуска, преди да си е намерила друга работа — заяви той. — Трябваше да остане с тях в мексиканския ресторант. Каква е разликата?

Делфин се опита да му обясни, че е било невъзможно.

— Мексикански ресторант! Това е унижение. Заведението беше нейната мечта.

— Другите съдружници не изглеждат унизени — отвърна той. — Защо тя да е?

— Другите дори не са французи — обясни тя. — Идват от Ню Джърси.

— Просто кажи, че са от Ню Джърси — раздразнено я поправи той.

Тя въздъхна. Не можеше да разбере защо реагира така.

— Хубаво. Те са от Ню Джърси. Така по-добре ли е?

— Да.

Когато през май Делфин и Пи Джей отидоха на гости на родителите му, поканиха Мари-Елен у тях, за да й дадат възможност да се откъсне малко от съквартирантите си. Делфин отиде до „Хенри Бендел“, купи лавандулов сапун, околоочен крем на „Шанел“ и свещи от „Диптик“, и организира спа център в банята с надеждата, че това ще зарадва Мари-Елен и ще повдигне духа й. Извади единственото си непокътнато бурканче „Авен Хидранс Оптимал“ от гардероба и го постави на мивката.

Пътуването до дома на родителите му не мина както се бе надявала. Дочу Пи Джей и майка му да се карат заради нея. Беше ясно, че майка му не я харесва, не одобряваше отношенията им и Делфин се опасяваше, че мнението й ще пусне корени в съзнанието му.

На връщане, докато чакаха в задръстването на магистралата Уест Сайд, тя се обърна към него.

— Така ми се иска да запознаем Мари-Елен с някой страхотен човек. Толкова е депресирана. Има нужда от малко развлечение.

Но Пи Джей разсеяно попита:

— Какво каза?

— Няма значение.

Една нощ скоро след това той я събуди от сън с думите:

— Бълнуваше на английски!

Тя помнеше съня си и той бе прав — през цялото време бе говорила на втория си език, сякаш й бе роден. Пи Джей се разсмя, но когато после се връщаше към това, Делфин осъзнаваше, че това бе мигът, в който всичко се промени.

На следващия ден той небрежно подхвърли, докато закусваха:

— Надявам се, че не си тук само заради мен.

Делфин беше убедена, че не го е чула правилно.

— Моля?

— В Америка. Надявам се, че не съм аз причината за тази драстична промяна в живота ти.

Тя усети как нещо твърдо и тежко премина през тялото й. Разбра, че вече е загубила част от него. Зачуди се дали ще си я върне и кога.

— Разбира се, че съм тук заради теб — увери го тя. — За какво друго да съм тук, ако не заради теб?

— Заради любовта си към Ню Йорк?

Тя се изсмя презрително.

— Ню Йорк не струва нищо пред Париж.

— О, Париж, Париж, Париж — каза той като дете, което се подиграва на друго на площадката. — Съвършеният ви град си е останал съвършен само защото сте се предали на нацистите. Ако не бяха американците, кой щеше да ви освободи? Лондон е много по-откровен град. Принципите им личат по разрушените им сгради.

Беше убедена, че е чул това някъде. Не беше достатъчно умен да го измисли сам.

— А и никога не си почиствате кучешките лайна. Прекалено изискани сте за това.

Е, тази мъдрост вече си беше изцяло негова. Същата нощ той се премести да спи на дивана, но на следващата сутрин се бяха укротили. Бяха учтиви, като двама посетители в празен хотел, които бяха вечеряли заедно. Предложи й да сложи дрехите за пране, а тя му направи гръцки йогурт с пресни боровинки и мед.

Въпреки това усещаше, че отношенията между тях още не са нормални. Изглеждаше затворен, разсеян. Обикновено се хранеха заедно на масата, но напоследък той си вземаше чинията и сядаше сам пред телевизора. Винаги след вечеря разхождаха кучето заедно, по негово настояване, но сега ходеше сам. Казваше, че имал нужда да събере мислите си. Понякога го нямаше по час, дори два. Обясняваше й, че бродел по улиците на Ню Йорк или из Сентрал Парк, където никой не беше в безопасност по тъмно. Тя си го представяше мъртъв някъде край пътя и когато се връщаше, се чувстваше толкова благодарна, че така и не го попита за вкуса на алкохол в целувката му.

След затварянето на ресторанта Мари-Елен идваше у тях няколко пъти в седмицата. Обикновено пристигаше по обяд и скоро след това започваше да пие мастика. Делфин се радваше на компанията й. Беше лято, време за почивка и намаляване на темпото, нещо, което повечето нюйоркчани нямаха намерение да правят. Дори самото питие й напомняше за лятото. В Южна Франция редовно пиеше по чашка-две през почивните дни — чиста, само с две бучки лед.

Искаше й се приятелката й да се ограничи до една-две чашки. През повечето дни Мари-Елен вече бе пияна в късния следобед, клепачите й тегнеха, гневът й се разпалваше. Спеше с трима мъже — с женен покровител от кафене „Монмартър“, с барман, с когото бе работила преди десет години и който периодично влизаше и излизаше от живота й, и с някакъв художник, който живееше и работеше в едностайно студио в Уилямсбърг. Ако някой от тях дръзнеше да не й се обади в скоро време или откажеше да се яви на вратата й, като го покани, Мари-Елен започваше да им крещи, да хвърля по тях вещи и да ги заплашва, че ще скочи от Бруклинския мост. Делфин мразеше да я слуша как плаче или да крещи по телефона. Изведнъж започна да се страхува от тази жена, която наричаше своя приятелка. Мари-Елен, изглежда, не харесваше много никого от мъжете в живота си и предпочиташе мощта на гнева си пред щастието.

Положението ставаше особено напрегнато, когато Пи Джей си беше вкъщи. Вече бе ясно, че с Мари-Елен са върли противници на тема политика, което породи доста разправии, а Делфин се опитваше да ги укротява. Топлите чувства между тях се бяха изпарили. Той настояваше да я нарича „Мери Хелън“, което тя, естествено, мразеше.

— Сега си в Америка — настояваше той.

След като тя си тръгнеше вечер, той започваше да я плюе:

— Нещо й хлопа дъската. Не прекарвай толкова много време с нея.

Делфин реши, че може би е прав, но Мари-Елен се нуждаеше от нея. Не можеше да си представи да я отблъсне. Освен това я тревожеше твърдоглавият патриотизъм на Пи Джей. Когато се срещнаха за пръв път, й бе допаднал фактът, че е някак естествен и със сигурност не беше интелектуалец. Но откакто започна войната, се плашеше от нещата, които говореше.

През първата седмица на август Мари-Елен замина за Монтаук с нов мъж и Делфин се зарадва на спокойствието. Пи Джей си беше у дома, но постоянно репетираше с филхармонията за предстоящите записи. Сутрин и следобед тя се наслаждаваше на спокойствие, имаше време да остане насаме с мислите си, макар да не бе сигурна какво да прави с настроенията на всички около себе си. Може би се дължеше на жегата или на факта, че толкова много неща се случиха наведнъж: разочарованието на Мари-Елен, осъзнаването, че нямат благословията на майката на Пи Джей, и всички тези глупости за американците и гнева им към Франция.

В четвъртък отиде до магазина за хранителни стоки, за да купи продукти за салата с паста, и там видя да си изцежда сок от авокадо флейтистката на филхармонията, Наташа, която бе канила на вечеря преди няколко месеца. Делфин се изненада да я види и й го каза.

— Сега сме в почивка за известно време — каза Наташа. — Божествено е. Карл ме уговаря за пътуване до Нова Англия, но аз предпочитам да остана у дома и да си чета. Това да ни е проблемът, нали така? О, толкова се радвам, че те виждам. Скоро трябва да се съберем на вечеря.

Делфин почувства как сърцето й се обърна. Пи Джей вече й бе пуснал съобщение за случващото се на репетицията. Беше написал цяло съчинение: „По време на бавната, тиха част на Концерта за цигулка №5 на Вийотан, нечий телефон започна да звъни. Диригентът побесня и го запокити.“

Може нещо да не беше разбрала. Може би репетицията бе само за струнните инструменти.

Нищо не му каза, когато се прибра късно вечерта, оплаквайки се повече от обичайно от натоварения ден. На следващата сутрин го проследи. Обикновено той отиваше пеша до Линкълн Сентър, но този ден се качи на метрото. Усещаше, че цялата се тресе. Качи се в апартамента и пребърка всичките му джобове, но не откри нищо необичайно.

Мари-Елен се върна със сутрешния влак в неделя. До обяд седя в хола на Делфин и пи чиста мастика.

— Казват, че сега осемдесет процента по-малко американци пътуват до Франция в сравнение с миналото лято — каза Мари-Елен. — Тук обясняват на всички, че французите плюят американците по улиците, че трябва да носиш значка със знамето на Канада, за да не те убият. Междувременно французите умират, защото няма бизнес.

Делфин си помисли за Анри и се зачуди как ли се справя с магазина. Петима американци харчеха колкото стотина европейци. А и той не бе много оправен с туристите.

— Толкова е глупаво — продължи Мари-Елен. — Казват, че Сен Тропе не е засегнат, разбира се, защото богатите не са такива тъпаци. Вече всички стигнаха до онова, което французите говореха преди шест месеца за Ирак.

Пи Джей се присъедини към тях на канапето и включи телевизора на бейзболен мач. Изпи няколко бири и Делфин взе да губи търпение. Искаше й се той да се махне, да й даде време да разкаже на приятелката си за странното му поведение и за думите на Наташа. Към четири си поръчаха някаква индийска храна за вкъщи и Пи Джей отиде да я вземе. Тя набързо осведоми Мари-Елен.

— Не бих се тревожила за такива работи — успокои я тя. — Сигурно нещо не си разбрала. Може би струнните и духовите репетират в съвсем различни дни?

Беше нетипично за Мари-Елен да защитава Пи Джей и Делфин го забеляза, но си помисли, че това е добре за отношенията им. След като се нахраниха, тя, позамаяна от алкохола, отиде до магазина на ъгъла за още вино, като си каза, че всичко ще бъде наред.

Продавачката бе затворила по-рано и като видя, че в магазина не свети, Делфин въздъхна и се върна вкъщи. Влезе в апартамента и ги завари — най-добрата й приятелка и годеникът й — прегърнати на канапето, страстно впили устни.

Спомняше си през мъгла онова, което последва, като в кошмар, и то само отделни епизоди: Мари-Елен скача и изпищява, сякаш Делфин бе неканена гостенка, а не жена, която се прибира у дома си. Пи Джей казва на Мари-Елен да си върви. После неговите патетични извинения, излети в серия изречения, които не означаваха нищо за нея.

— Изплаших се — обясни той. — Просто внезапно осъзнах какво съм направил, като съм те откъснал от живота ти. Изпаднах в паника. Знам, че не е редно да бъда с нея, но аз съм идиот, Делфин. Моля те, прости ми.

За момент тя отчаяно си помисли, че е било просто недоразумение и всичко ще бъде както преди. Но после той каза:

— Лутам се между тези два свята. В Париж, дори тук в Ню Йорк, всичко ми се струваше нормално. Ти бе съвършената жена за мен. Но погледът на майка ми ме накара да осъзная, че съм си същото старо хлапе. Знам, че ще трябва да ме напуснеш, напълно разбирам. Само, моля те, обещай ми, че няма да ме мразиш.

Той не търсеше опрощение; може би по тази причина бе избрал Мари-Елен, защото искаше Делфин да е тази, която ще сложи край. Припомни й за един от онези страхливци, които извършват отвратително, жестоко престъпление и принуждават полицая да ги застреля, вместо просто да спестят на всички главоболието и да се гръмнат сами преди това.

— Но ти я ненавиждаш — чудеше се тя и добави: — Влюбен ли си в нея?

— Не — отвърна той. — Влюбен съм във факта, че тя не иска да бъде обичана. И двамата сме кухи. Лика-прилика сме си.

Тя знаеше, че това е лъжа. Поне що се отнасяше до него. Той преливаше от романтични чувства и любов. Просто бе решил, че тя няма вече да е неговият човек.

— От колко време продължава това? — попита тя. — Откакто ходихте на онзи баскетболен мач през зимата ли?

— Не — отвърна той. — Малко след като се върнахме от дома на родителите ми, преди няколко седмици.

— Спа ли с нея?

Той стисна очи, все едно също току-що научава новината.

— И цялата минала седмица си бил с нея?

— Съжалявам.

Делфин започна да плаче, отначало леко, но скоро се надигна хлипане, което разтърсваше цялото й тяло. Тръгна из апартамента да събира вещите си в куфара, с който бе дошла от Париж преди месеци. Докато свличаше роклите от закачалките, си спомни как бе настоявал да разхожда сам кучето всяка вечер и наддаде пореден писък.

Той я умоляваше да остане — не при него, но да остане в жилището. Можел да отседне при приятел. Приятел. Как не!

Накрая тя спря за миг и го погледна в очите.

— Ти ме съсипа.

Той посегна, сякаш да я прегърне.

— Не мога да живея с твоята омраза. Трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин да останем приятели.

Един ден Делфин се поддаде на изкушението да купи комплект домакински ножове последен писък на модата от магазин в Гринич Вилидж. Тези ножове, бе обяснил продавачът, били само за истински отдадените на кулинарното съвършенство. Трудно се работело с тях. Трябвало да бъдат точени на всеки три месеца и да не се държат в прекалено топло помещение. „О, искате да кажете в нещо като кухня? — бе попитал Пи Джей. — Чудесно. Тъкмо имахме намерение да ги държим под леглото.“

Най-големият и най-остър нож в комплекта си остана неизползван. Сега го извади, отиде в хола и започна да мушка сивите плюшени възглавници на канапето, а с другата ръка вадеше белия памучен пълнеж. Представяше си, че изтръгва сърцето на Пи Джей и го хвърля на земята да се разложи. Разплака се.

Наближаваше обяд. Трябваше да си тръгва. Той скоро щеше да се прибере.

Трябваше да се погрижи за няколко дребни подробности, преди да напусне.

Запуши канала на мивката и ваната и отвори докрай кранчетата за водата. Ако имаше късмет, целият апартамент щеше да се наводни до завръщането му. Отиде в коридора и хвърли ключовете за колата му в шахтата за боклук. Лаптопът му стоеше отворен на малката масичка. Внимателно го затвори и го пусна във ваната.

В ъгъла на хола на стойката си седеше Страдивариусът, царствен, още по-съвършен на фона на бъркотията, която бе сътворила. Приличаше на малко телце с деликатен женски силует. Най-вероятно никога повече нямаше да чуе как Пи Джей свири на него.

Намери калъфа в хола и положи вътре цигулката. Остави вратата на апартамента широко отворена. С цигулката в едната си ръка и куфар в другата, тя слезе с асансьора, прекоси за последен път фоайето и се потопи във влажния следобеден въздух. Портиерът дори не вдигна поглед от вестника си.

Два дни преди това се беше обадила в офиса на Хелена Кауфман в Брюксел и се представи за неговия мениджър Марси. Каза, че има вълнуваща новина. Пи Джей решил да дари Страдивариуса „Солсбъри“ на Международния еврейски конгрес. Бяха се уговорили да занесе инструмента в нюйоркския офис на организацията в дванайсет и половина. Щяха да съобщят новината в четири часа, като публикуват изявление в медиите, придружено от снимки. Очакваха да предизвикат истинска сензация в поредния епизод на „60 минути“.

Комюникето цитираше изказването на Пи Джей, което бе прочувствено и заклеймяваше всеки, който дръзнеше да не се съгласи, че истинските собственици на такива инструменти са потомците на онези, които са ги притежавали.

Когато научеше какво се е случило, той нямаше да посмее да отрече, а тогава тя щеше да е високо в небето.

1987 г.

Морис взе чийзбургера си чак в един часа. Джеймс си поръча специалния ростбиф.

Едва бяха започнали да се хранят, когато ги повикаха отново, този път на Риндж Тауър 364.

В кулите винаги цареше някакъв хаос. В двете огромни, грозни сгради на Риндж Авеню живееха над две хиляди семейства, повечето имигранти. Според Джеймс бе глупава политика да се настаняват на едно място толкова много бедни хора.

Два пъти месечно, щом получеха продуктите от помощите — масло, брашно, мляко, — някой дръвник непременно хвърляше пакет брашно в шахтата за смет, с надеждата да предизвика експлозия, която ще избие някоя и друга врата.

Имаше дни, в които екипите от „Бърза помощ“ не можеха да влязат в сградата, ако не са придружени от въоръжена полиция.

В Риндж 364 имаше три асансьора. Днес, когато влизаха с носилката, видяха, че левият стои отворен. Морис вървеше напред и щом стигна там, бързо се отдръпна и извика:

— Мамка му!

Някой беше омазал с изпражнения целия скапан асансьор.

Джеймс поклати глава и натисна бутона за нагоре.

Ако се случеше да загине в тази проклета дупка, колко ли дълго щеше да скърби Шийла? Пет години? Десет? Представяше си как Деби се опитва да я уреди с разведени мъже от църквата. Трябва да започнеш отначало! Така или иначе Джими не беше много за теб, миличка. Приеми го като благословия. Отначало Паркър и Дани щяха да мразят новия, но след година-две щяха да разберат, че не е чак толкова зле и щяха да започнат да му викат „татко“.

Когато пристигна другият асансьор, видяха, че таблото с бутони е стопено току-що, а стените бяха почернели от пушек. Противната миризма на изгоряла пластмаса ги удари още с отварянето на вратата. На пода беше подпален огромен чувал с боклук, вече тлееше и се топеше по мокета.

Две хлапета изскочиха от евакуационния изход, за да проверят ефекта от работата си. Хвърлиха поглед на Джеймс и Морис и изчезнаха там, откъдето се бяха появили.

— О, мамка му, ченгета — каза едното.

— Човече, тези са шофьорите на линейката, не са ченгета.

Шофьори на линейка. Мразеха хората да ги наричат така.

— Давай по стълбите — каза Морис.

На седмия етаж изпод праговете на вратите се процеждаха миризми на готвено, от които стомахът на Джеймс се обърна. В апартамент 7-Ф един хаитянин лежеше в безсъзнание на леглото. Съпругата му не говореше английски, но бе повикала свой братовчед, който знаеше няколко думи. От него Джеймс разбра, че мъжът се е прибрал рано предишната вечер и се е оплаквал от главоболие, а към шест сутринта се е строполил от леглото и повече не дошъл на себе си.

— Имал ли е здравословни проблеми? — попита Джеймс.

Братовчедът поклати глава и сви рамене, несигурен какво го питат.

— Кръвно налягане? — поясни Джеймс.

Мъжът кимна и облещи щастливо очи, сякаш току-що бе подредил пъзел и потвърди:

— Високо кръвно налягане.

— Взима ли лекарства за това? — попита Джеймс. — Лекарства? — Опита се с жестове да покаже как отлива лекарство в лъжица и го преглъща.

— Лекарства — каза той, почти крещейки, сякаш проблемът беше в децибелите.

Мъжът каза нещо на жената и тя доби объркано изражение. Джеймс подсвирна в опит да прикрие раздразнението си. Изпитваше състрадание към имигрантските семейства, които срещаше. Някои се страхуваха да се обаждат на 911, за да не бъдат депортирани. Може би заради това тези хора бяха чакали толкова дълго. Други идваха в Щатите, но не общуваха с никого, защото не се доверяваха и не разбираха американския начин на живот.

Езикът беше огромна бариера и от няколко години управата на града бе започнала да наема медици, които говореха чужди езици. Но дори имигрантите, които знаеха английски, бяха различни. Ирландците — неговият собствен народ — не искаха някой да им се бърка. Болестта означаваше слабост, затова не признаваха до последната възможна секунда, а тогава беше прекалено късно.

Морис уви маншона около ръката на пациента.

— Двеста и петдесет на сто и двайсет — обяви той.

Вероятно беше мозъчен инсулт.

— Ще се оправи ли? — не спираше да повтаря братовчедът. Жената бързо нареждаше нещо и му направи знак да преведе. Той въздъхна.

— Тя казва, че се е върнал от работа в шест.

Бяха едва няколко години по-възрастни от самия Джеймс. Забеляза детски рисунки на хладилника и малка пластмасова елхичка на подложка за хранене.

Дори да говореха на един език, никога не би могъл да каже истината на жената: ако се беше обадила веднага, съпругът й може би е щял да има шанс. Но бе изчакала прекалено дълго, за да има някаква надежда. Щеше да остави на лекарите в Спешното да й обяснят. Трябваше да си заработят дебелите чекове.

Заради нея се разбързаха да го откарат в „Мас Дженерал“, макар да знаеха, че е твърде късно.

Когато се върнаха в линейката, Джеймс се сети, че са забравили да запишат фамилното име на мъжа. Сега формулярът му стоеше непопълнен най-отгоре на купчината, а той се чудеше какво ще обяснява на шефа си. Беше толкова глупава грешка. Едва ли щеше да я допусне, ако не бе така изтощен. Имаше нужда да избистри главата си. Трябваше да поспи.

През последните няколко часа краката му трепереха всеки път, когато станеше. От време на време мислите му се завихряха и го повличаха надолу. Преди хаитяните бяха имали случай на двайсетгодишен, загубил два пръста от машината за почистване на сняг — посегнал да махне заседнала буца, без да изключи мотора.

Докато откарваше момчето към болницата, неизвестно защо, Джеймс започна да мисли за Макгуайър, който живееше до тях. Къщата им беше двуфамилна и се рушеше. Живееха в едната половина, а другата даваха под наем на две млади момчета, които бяха много приятни, но винаги изглеждаха надрусани. Защо, по дяволите, затрупваха верандата пред входа си с толкова много боклуци? Ръждясали градински мебели и мръсни стари плюшени животни, дрехи, обувки и прогизнали от влага вестници. Приличаха на откаченото семейство Клампет. Трябваше да поговорят за това с Тед Макгуайър като мъже. Тези боклуци се отразяваха зле на квартала. Преди няколко дни имаше разпилени батерии по цялата им поляна. Батерии!

Камионът силно се разклати. Някак си се беше качил на тротоара.

— Макийн, намали — долетя гласът на Морис отзад.

Джеймс погледна километража. Движеше се с повече от сто километра в час.

— Съжалявам, човече.

Батерии. Ако дете вземе, че глътне някоя. Може би точно това не можеше да се случи, но кой знае.

Дали Шийла бе купила батерии за робота на Паркър? Всяка година забравяха батериите и половината от Коледните сутрини минаваха във вадене на старите от часовници и детектори за дим или от дистанционното. За да се насладиш напълно на семейния празник, не се изискваше нищо друго, освен нови батерии до отворените подаръци, а те някак си все не успяваха да се справят с това.

В гимназията имаше едно момче, което наричаха „Три пъти А“, защото беше тънък като този модел батерии. Тъп прякор, като се замислиш. Тъп прякор за едно не чак толкова умно дете. Един прекрасен летен следобед групичка деца отидоха на каменоломната зад Кънингам Парк. Пиха бира, плуваха, забавляваха се и тогава „Три пъти А“ реши да скочи. Само че го направи оттам, откъдето не трябва — на място, където камъните отдолу стърчаха прекалено, а водата не беше много дълбока. Чуха как тялото му се удари в камъните, преди да тупне във водата. Там бяха всички — Конъли, Големия, Шон Фалън, Майк Шийхан. Ако не беше Джеймс да скочи след него, останалите сигурно щяха да го оставят. Това се помнеше.

Джеймс включи мигача и спря на паркинга на болница за спешна помощ „Бет Израел“.

— Макийн! Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Морис. — Караме го в „Бригам“! Тръгвай, човече! Тук крепя два пръста в лед.

Морис рядко се нервираше, но Джеймс усети, че са го прихванали дяволите, и с пълно право. Той също би се почувствал така.

Беше четири и половина. Цял следобед не бяха имали минута почивка. Морис бе стоял в кухнята в дома на жена, прехвърлила петдесетте, която имаше болки в гърдите. Една сестра филипинка му помогна да направи списък на всички лекарства, които взема, а група възрастни, повечето жени, им висяха на главите, сякаш гледаха игра. Единият от двамата мъже в групата бе по-млад от останалите, но имаше издайническите знаци на СПИН — напукана кожа, слабо тяло. Много такива мъже можеха да се видят в Кеймбридж през последните една-две години.

Джеймс си спомни как през 1985-а Рок Хъдсън потвърди, че е болен, точно преди да умре. Никога не си беше представял, че Хъдсън може да е гей.

— Мислиш ли, че Дорис Дей е знаела? — шепнешком попита майка му, когато новината се разнесе и Джеймс и Шийла откачиха. Оттогава хората започнаха да се страхуват. Шийла го предупреди да внимава, когато има кръв наоколо, защото знаеше, че в линейката никога не носеха ръкавици, нито вземаха други предпазни мерки. Това бе съвсем нов начин на мислене, който още не бе напълно възприет от служителите в „Бърза помощ“. За повечето му колеги бе въпрос на чест да се разхождат из болницата целите в кръв. Обичаха да казват: „Този, който има най-много кръв по себе си в края на деня, е победител.“ Не можеш да промениш тази нагласа за един миг.

Апартаментът, в който влязоха, беше просторен, светъл пентхаус с високи тавани. В малка спалня от другата страна на коридора медицинската сестра току-що се бе нанесла — куфарът й стоеше разтворен на леглото, а дрехите бяха разпилени по пода.

Джеймс и пожарникарите бяха в по-голямата спалня, наобиколили дребна като врабче жена, облечена с копринена рокля и разположила се удобно в кревата си. Друга жена, почти на нейната възраст, галеше ръката й. Колекция от черно-бели портрети висеше на отсрещната стена — на всички се виждаше едно и също красиво чернокосо момиче.

— Това съм аз, да знаете — каза пациентката. — Бях актриса. Вие, момчета, сте много млади, за да си спомняте, но е истина.

— Истина е — повтори приятелката й. — Джинкс Мъри. Погледнете я.

— Джинкс? — попита Джеймс.

— Артистичен псевдоним. Истинското ми име е Анджела Морис — поясни жената врабче. — В онези времена в студиото те сътворяваха отново.

Чудеше се дали да вярва на всичко това. Жилището й беше хубаво, достойно за звезда. Но можеше да е имала богат съпруг. Джеймс реши да попита майка си. Нямаше да забрави.

— Преди две седмици претърпях сърдечна операция — каза тя. — Ще трябва да ме закарате в „Мас Дженерал.“ Моят кардиолог е доктор Уорнър.

Джеймс погледна едрите огнеборци, застанали от другата страна на леглото. Изглеждаха съвсем не на място тук, сред изящните шишенца парфюм и розови дантелени завеси.

— Кърли, ще ми помогнеш ли да я сложим на носилката? — попита той единия от тях. Кърли кимна и двамата я вдигнаха и преместиха. Беше лека като перце и той се притесни, че може да се разпадне.

Подкараха я по коридора и през просторен хол, където до един роял се извисяваше най-голямата коледна елха, която беше виждал. Подаръците, натрупани под клоните й, бяха опаковани толкова съвършено, че всичко приличаше на снимка в списание. Тази година Джеймс бе предложил да опакова подаръците на децата, но Шийла просто се изсмя, сякаш лепенките и ножицата бяха специално оборудване, с което той нямаше да може да се справи.

Не бяха си подарявали коледни подаръци от години. Джеймс с болка гледаше телевизионните реклами на дамски бижута. Деликатният подтекст беше: „Ако си истински мъж, купи на жена си някой чифт обици“. Преди искаше да го направи и му беше болно, че тя го познаваше така добре — с всичките му най-лоши и тъмни страни. Изглежда, е било по-добре в миналото, когато мъжете са държали финансите и жените не са имали никаква представа за състоянието на семейната банкова сметка. Не би могъл да я впечатли с нищо. Каквото и да й купеше, щом погледнеше в кутийката, тя щеше да види единствено още няколкостотин долара, с които той ги закопаваше по-дълбоко.

Но тази година бе решил да й купи диамант. Конъли му каза, че вече всичко под две месечни заплати, би изглеждало евтино. Когато Джеймс взе това решение, му се стори, че парите сякаш не са реална, а просто въображаема пречка, която може да пренебрегне.

Седмици наред обмисляше какво да направи. Кредитната карта не се броеше — когато видеше извлечението от банката, Шийла щеше да побеснее и да провали цялата идея. Чудеше се дали да не си вземе друга карта, за която няма да й казва, но това си беше измама. Идваха му разни откачени идеи: да се запише като доброволец за експерименти с лекарство, да дари сперма (Шийла щеше да го кастрира, ако научеше какви мисли му минават през главата). Братът на Дейв Конъли му бе разказал как загубил работата си заради затварянето на корабостроителницата „Фор Ривър“ и направил купища пари, като участвал в някаква си пирамида. Джеймс взе да мисли и по тази линия. Но в крайна сметка продаде форда на баща си „Флетхед“ V8.

Конъли от години му додяваше за колата.

— Тая бракма е като слязла от екрана. Няма да се качвам в нея — все повтаряше той, но винаги се качваше и се забавляваха, докато обикаляха нагоре-надолу.

Човекът, който я купи, изглеждаше като от началото на седемдесетте — с широки бакенбарди и огромни черни очила. Каза, че бил колекционер. Докато той отиде да изтегли парите от банката, Джеймс седя зад волана, дишаше дълбоко и се опитваше да съхрани частица от колата за себе си.

Конъли се опита да го разведри:

— Абе, нали знаеш какво означава ФОРД? „Фиксирай, оглеждай, ремонтирай, дърпай“. Знаеш ли какво още е ФОРД? Файтонът от ремонт дойде.

Щом се сети, че колата вече не му принадлежи — че идната пролет няма да може да хвърчи край брега, надул радиото, и да усеща порива на вятъра, Джеймс почувства болезнена празнота. Но нямаше друг начин. Ако не поставеше семейството пред собствените си желания, що за мъж беше?

С продажбата на колата щеше да успокои Шийла, че всички дългове ще бъдат изплатени. Това щеше да я направи щастлива.

Когато преди няколко дни отиде в бижутерийния магазин, за да избере пръстена, бе завладян от вълнение, което сега се изпари. Беше го поръчал точно като оригинала, но сега му се струваше по-малък, приличаше му на дрънкулка от машина за дъвки. Човекът зад щанда се опита да му предложи нещо по-скъпо.

— След толкова години брак повечето мъже увеличават размера на камъка — настоя той. Джеймс не можеше да си го позволи, но като видя пръстена, съжали, че не е избрал нещо по-голямо.

Искаше му се да доведе Шийла и момчетата в този пентхаус, да се настанят и да се радват на всичко — на хубавите мебели, на подаръците, на огъня в камината.

Близките на болната жена изглеждаха притеснени, но и развълнувани от изненадващия обрат на събитията. Една от тях ентусиазирано метна палто от норки върху босите й крака.

— Ще те чакаме тук! — каза й и избута сестрата напред. — Ти върви с нея.

Джеймс и Морис закараха носилката до асансьора на петнайсетия етаж и заедно с огнеборците се натъпкаха вътре като сардели.

Навън се сипеше сняг на парцали и не се виждаше нищо на няколко крачки напред. Джеймс се надяваше Шийла да не тръгне нанякъде. Нейната тойота беше със задно предаване — истински кошмар в лошо време. Моторът виеше и тропаше по няколко минути от студа. Трябваше да загрее, за да работи както трябва. Но Шийла никога нямаше търпение.

Сестра й Деби отскоро караше ново волво.

— Истинска стомана — бе казала тя на Шийла при последното си гостуване. — Струваше ми се прекалено скъпа, но Дрю каза, че няма да икономисва за сметка на моята сигурност.

На път за болницата сестрата филипинка се качи отпред при Морис и тихичко се разплака. Джеймс се чудеше защо ли плаче — познаваше жената само от две седмици. Да не би да се страхуваше, че ще си загуби работата? Да не би целият й живот да зависеше от здравето на тази непозната? Странен начин на живот — дните ти да минават по чужди домове.

Пациентката беше по-делова.

— Би ли се обадила на сина ми във Вашингтон, щом пристигнем? — каза тя. — Информирай го какво става.

Джеймс седна до нея и взе да я разпитва кога са почнали болките в гърдите.

— Седях си на пианото — започна тя. — Бях поканила няколко приятелки актриси да попеем коледни песни и да пийнем яйчен пунш. Прекарвахме си чудесно. И тогава изведнъж сякаш на гърдите ми седна слон.

— Колко яйчен пунш изпихте?

— Нито капка! Лекарска заповед!

— Ядохте ли нещо пикантно?

— Не — отвърна тя. — И си вземам всички лекарства.

Морис се обади на лекаря да поиска разрешение да й даде нитроглицерин и да я сложи на система.

— Отворете широко уста — каза Джеймс и пусна таблетката под езика й.

Минаха през площад „Кенмор“. Градът изглеждаше призрачен под сипещия се сняг. Джеймс уви около ръката й турникет, за да сложи системата, в случай че се наложи да й влеят други лекарства, докато стигнат до болницата.

— Завършила съм Театралната школа на Бостънския университет малко по-нагоре — посочи жената. — С Фей Дънауей бяхме в една група. Викахме й Дан Фейд Ъуей47. Всички усещахме, че ще стане звезда. Сега като си мисля, всъщност повечето от нас бяхме по-талантливи от нея. Просто тя най-много искаше да успее.

Джеймс кимна. Същото можеше да се каже и за него и музикалната му кариера. Изглежда, не беше я искал достатъчно силно.

Беше почти сигурен, че „Бийтълс“ бяха провалили живота му. Брат му Боби, четири години по-голям от него, купи плочата в деня, в който излезе на пазара. Джеймс си спомняше как бе седял до него и бе наблюдавал първото им появяване на екрана при Ед Съливан. Чувстваше се невероятно. Брат му не обичаше той да се върти около него и Джеймс, притаил дъх, се опитваше да се слее с дивана, защото се страхуваше да не наруши магията. След „Искам да държа ръката ти“ Боби се обърна слисано към него.

— Да му се не види, а?

— Аха — бе отвърнал Джеймс, кимайки удивен. До ден-днешен за него това си остана вълшебен момент.

Спестяваше джобните, за да си купи картички на „Бийтълс“ и списания, тениска и поставка за яйце. Даде цели три долара за перука на „Бийтълс“ в „Улуъртс“, с която отиде на училище следващия ден, заради което бе изгонен от директора с бележка до родителите му.

Когато стана на дванайсет, а Боби на шестнайсет, майка им някак успя да ги уреди с билети за концерт на „Бийтълс“ в Бостън Гардън. Песните едва се чуваха. Момичетата пищяха оглушително. Но това беше положението. Джеймс беше зарибен. Четиримата изглеждаха толкова разкрепостени, щастливи й непринудени, сякаш за да покажат, че щом те са постигнали мечтата си, всеки друг би могъл.

Няколко години по-късно, когато чу новината, че Боби е мобилизиран, Джеймс остана като вкаменен в леглото си и се опита да проумее какво изпитва. Бе осъзнал, че това е лошо, но донякъде почувства облекчение — бе си представил как ще тършува из чекмеджетата на Боби, без да се страхува, че брат му ще го хване да измъква плочите, дрехите и цигарите му. Брат му обичаше да го пердаши, а сега Джеймс щеше да бъде свободен. Но на вечеря същия ден, когато видя, че Боби е подстригал дългата си мазна коса и бакенбарди, Джеймс изведнъж проумя, че всичко ще се промени. Втурна се към стаята си и тресна вратата, пусна на грамофона „Сарджънт Пепър“ и така наду звука, че мебелите се разтресоха.

Никой нямаше да заеме мястото на „Бийтълс“. Те наложиха златен стандарт, най-доброто, което можеше да се постигне.

Синът му Паркър беше бебе, когато убиха Джон Ленън. Джеймс никога нямаше да забрави онази нощ. Шийла бе завела бебето у родителите си. Той гледаше мач на „Пате“ сам вкъщи, когато изведнъж Хауард Косел съобщи: „Помнете, че това е просто футболен мач, независимо кой печели и кой губи.“

Джеймс още си спомняше буцата, която заседна на гърлото му. Щом Косел казваше това, значи се бе случило нещо сериозно и ужасно. Но изобщо не би могъл да си представи точно тази трагедия: „Джон Ленън, може би най-известният от четиримата «Бийтълс», е бил прострелян с два куршума в гърба пред жилището си в Уест Сайд в Ню Йорк. Откарали го в болница «Рузвелт», където констатирали смъртта му“.

Открай време мразеше Хауард Косел. Но след онази вечер, макар че човекът просто си бе вършил работата, Джеймс едва понасяше гласа му. Гледаше „Футбол в понеделник вечер“ с изключен звук.

Понякога, когато Шийла бе на работа, той изваждаше китарата си и свиреше на момчетата. Дани бе още прекалено малък, но Паркър обичаше да слуша „Хелп!“ и „Ръбър Соул“. Джеймс бе удивен от импровизаторските качества на Паркър и способността му да помни текстове — хлапето бе едва на седем, а така пееше „Йестърдей“, че можеше да те разплаче. Джеймс го бе научил и на няколко акорда на китарата и беше страшно впечатлен, когато откри, че след седмица Паркър още ги помнеше.

Миналият вторник се състоя коледният концерт на училището на Паркър. Джеймс размени смените си, за да присъства. Всяко дете имаше солово изпълнение и само по няколко думички за най-малките. Целта бе да ги накарат да се почувстват специални и да повдигнат самочувствието им, макар че Джеймс не можеше да разбере как ще се чувстват специални, когато всички останали получават същото внимание. Редът на Паркър дойде в самото начало на „Тиха нощ“: „Спи честит в сламен кош“. И това беше всичко. Няколко думички, които напълниха очите на Джеймс със сълзи. Би направил какво ли не, за да помогне на сина си да стане нещо, а не поредният загубеняк с потъпкани мечти.

— Ще го запишем в музикална паралелка — прошепна Джеймс на Шийла, преди да светнат лампите.

— Той вече изучава музика в училище — напомни му тя.

— Имам предвид нещо по-добро от това. Наистина има талант. Мисля, че има каквото трябва.

Шийла го потупа по ръката.

— Джими, успокой се. Той е просто дете.

Не си бе представял, че е възможно да е толкова зает на Бъдни вечер в такова време. Някакво момче си бе сцепило главата, след като се блъснало с шейната си в дърво; млада жена бе погълнала цяло шишенце хапчета, нещо типично за този период от годината. Друга имаше топче за пинг-понг в ануса, заклещено при сексуални игри с приятеля й — също често срещано.

Закараха двойката в болница „Кеймбридж“. В спешното отделение, докато Морис попълваше данните на момичето, Джеймс мерна между завесите бездомника, когото бяха довели рано сутринта. Беше се свил върху чаршафите на тесния креват, само по болнична нощница. Приличаше на дете и на Джеймс му се прииска да отиде при него. Чудеше се къде ли е майка му. Дали някога е имал истинска Коледна сутрин и ако е имал, дали споменът за нея прави живота му по-добър или по-лош?

— Топче за пинг-понг. Леле! — каза Морис, след като излязоха от Спешното.

— Дааа.

Прихнаха и се смееха цели десет минути.

Всяко спешно отделение в града си имаше „кутия на задника“, в която лекарите пазеха какви ли не предмети, пребивавали в нечий задник. Джеймс бе виждал рентгенова снимка на цяла бирена бутилка у един тип, а в друг имаше жива мишка. Съществуваше процес, известен като анален рефлекс — след като някакъв предмет преминеше през сфинктера, в тялото се получаваше вакуум и го засмукваше навътре. Явно никой от онези тъпаци не бе чувал за това явление.

Джеймс си мислеше, че по-скоро би пукнал, отколкото да повика парамедиците да проучват сексуалния му живот.

Предишната година Шийла бе предложила да пробват разни роли, за да разпалят малко положението в спалнята. Изглежда, приятелката й Кати Доулан се бе похвалила, че са пробвали нещо такова със съпруга й.

Когато Шийла за пръв път сподели идеята си, Джеймс попита:

— Имаш предвид нещо като чичо доктор?

— Ами да. Толкова е възбуждащо да се облека като медицинска сестра, каквато всъщност съм.

— Не знам. — Остана изненадан от стеснението си. Допадаше му, че все още има нещо у Шийла, което го караше да се чувства притеснен, изненадан.

Поиска той да се престори на автомонтьор, а тя да бъде мажоретка, закъсала на пътя. Явно това беше голямата й фантазия. И той се съгласи. Стана забавно. Макар че вече никога нямаше да я остави сама да кара колата си на ремонт.

Още щом се върнаха с Морис в линейката, ги потърсиха по радиостанцията.

— Исусе, само ние ли работим в целия Кеймбридж? — въздъхна Джеймс и се обади: — Нона, направо ме убиваш.

— Тежък инцидент — продължи тя. — Кола в реката близо до моста на Мас Авеню. Отивате с пожарната.

Наложи се да изчакат на моста, докато водолазите на пожарната извадят пациента от водата. От шофьорската му книжка разбраха, че се казва Лиам Стоун. Живеел в Самървил. Осемнайсетгодишен.

Лицето му беше размазано, краката — обърнати наопаки, а тазът — разкъсан.

— Горкото дете — каза Джеймс на сестрата, която ги посрещна в Спешното на „Мас Дженерал“.

Тя сви рамене.

— Вероятно е пил, връщал се е от коледно тържество. Добре, че не е убил някого.

— Може да е заради времето — каза той. — Весел празник.

Дори Шийла беше съгласна, че има сестри истински ангели и други, които са по-груби. Онези, които съчетаваха и двете качества, бяха малко. Не му се искаше да оставя това хлапе в ръцете на точно тази, но нямаше избор.

Беше почти сигурен, че Лиам Стоун няма да оцелее. Изпита облекчение, че поне няма да е там, когато повикат родителите му. Представи си го — седиш си вкъщи и празнуваш, очакваш сина си да се върне от мола, а в следващия миг разбираш, че животът ти е приключил. Прииска му се да се прибере и да прегърне децата си.

Решиха, че сега диспечерът може да им даде няколко часа почивка. Отидоха в стаята за почивка на болница „Кеймбридж“, където зарязаните бургери на Морис го очакваха на масата, заедно с няколко сандвича, два литра кола и чиния с домашни шоколадови бисквити от Кати. Свястно момиче.

Джеймс си взе една бисквита и отиде до платения телефон в коридора, за да се обади у дома.

— Здрасти — каза той, когато Шийла вдигна слушалката.

— О, здрасти. — Звучеше, сякаш се надяваше да чуе другиго. — Паркър, казах да спреш!

— Как я карате?

— Ритат по стените. Ходихме до майка ти да й оставим продуктите и тя ни даде цял сладкиш, от онзи, който правят съседите й. Май вече изядохме половината. Сестра ми дойде с децата, за да печем дребни сладки, но толкова силно заваля сняг, че се наложи да си тръгнат още преди да сме ги извадили от фурната. А, между другото, много слабо загрява. Ще ни трябва нова.

Колко ли струваше една фурна? Опита се да отгатне, но нямаше представа — тази бяха купили с къщата.

— Бисквитки! — изкрещя някъде наблизо Паркър.

Шийла изстена.

— Да, май им трябва повече захар.

Джеймс долови напрежението в гласа й. Не беше обичайната умора от момчетата. Имаше и нещо друго. Скандал ли се надигаше? Не беше съгласна той да работи на празника и сега бе останала с децата, които бяха във вихъра си.

— Обещавам, че утре ще ги гледам цял ден — опита се да я успокои той.

— Самият ти си като зомби — сопна се тя. — Трябва да поспиш. Как минава денят ти?

Помисли си да й каже за Лиам Стоун, но нямаше смисъл да я натоварва.

— Натоварено е — отвърна той. — Имаше една жена, която каза, че…

— Дани, паркирай си дупето на стола, или не знам какво ще те направя — разкрещя се тя. — Извинявай. Слушам те.

Той се зачуди на колко години трябва да станат децата ти, за да проведеш нормален разговор в тяхно присъствие.

Тя подсмръкна.

— Плачеш ли? — попита я той.

— Не.

— Да не се разболяваш?

— С моя късмет, сигурно — отвърна тя.

— Какво има? — попита той.

— Ще разбереш, като се прибереш.

Прозвуча му като заплаха. Представи си куфара й до вратата, децата закопчани с коланите на задната седалка, готови да отпътуват.

— Шийла, плашиш ме.

Тя въздъхна.

— Обещах си да не ти казвам, докато си на работа, но както и да е. Няколко минути след като сестра ми си тръгна, седях с момчетата в хола и чух трясък откъм кухнята. Отидох и видях, че целият таван се е срутил. Нали знаеш, че се лющеше? Имам предвид размера на онази дупка, Джими — огромна е. Можеш да надникнеш в банята отгоре. Паркър беше там само трийсет секунди преди това. Можеше да го убие.

Джеймс не можеше да мисли трезво. Момчетата бяха в безопасност, какво облекчение, но въпреки това изпадна в паника.

— Всички ли сте добре? Кучето?

— Шегуваш ли се? Да, безценното ти куче е добре.

— Ще го оправим — каза той и се опита да звучи спокойно.

Таванът от една година беше пред срутване, а той не бе направил нищо. Не можеше да си го позволи. Едно от децата му е щяло да бъде премазано заради това. Сякаш на гърдите му седна слон. Не каза ли това и жената?

— Трябваше да се преместим от тази дупка преди година — прошепна ядно тя. — Опасно е, Джими. Опитвах се да ти го кажа. Защо никога не ме слушаш?

— Ще се прибера — отвърна той, макар да знаеше, че не може.

— Трябва да стоиш там до сутринта — каза тя. — Няма проблем. Изметох го внимателно и момчетата са инструктирани, че кухнята е забранена територия. Ще се справим без теб.

— Благодаря.

Тя въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може би трябва да прекараш нощта при вашите — каза той. Представяше си как цялата къща се срутва върху тях, а той се прибира и открива дома си разрушен.

— Баща ми каза, че не е опасно. Просто не знам как ще платим ремонта.

Сега вече бе сигурен, че ще побеснее за пръстена, макар да не бе взел пари назаем. Би казала, че след като е продал колата, е трябвало да използва парите за нещо, от което наистина имат нужда. И вероятно щеше да е права. Но Шийла никога нищо не си купуваше, а кой можеше да каже, че пръстенът не е нужен толкова, колкото таванът над главите им?

Наблизо Паркър говореше за Дядо Коледа и робота Роли. Искаше му се да е при тях, сгушен под одеялото на канапето с жена си и децата, паркирани пред телевизора. Всички се смеят, трупат спомени и окачват чорапи, преди да потънат в сладък сън.

— На Бъдни вечер без теб не е същото — каза тя с омекнал тон.

— Съжалявам, че тази вечер трябва сама да ги слагаш да спят. Това май е работа за двама.

Тя се разсмя.

— Най-малко.

— Мила? — каза той.

— Да?

— Обичам те. Толкова съжалявам, че не съм бил там.

Джеймс се разплака. Никога не си беше вкъщи, когато беше нужен. С нищо не бе по-добър от собствения си безполезен баща.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Не плачи. Всичко е под контрол.

— Добре. Дай ми Паркър за секунда.

Чу се страшна суматоха и разни шумове в другия край на линията, след това долетя задъханият глас на сина му:

— Здравей, тате! Чу ли за дупката на тавана? Мога да се кача горе и да наблюдавам мама отдолу. Супер е.

— И аз така разбрах — отвърна той. — Сега слушай, приятел. Знам, че се вълнуваш за утре, но обещай ми, че ще слушаш мама тази вечер, става ли?

— Да.

— Браво моето момче. Съжалявам, че не съм там да те гушна. Написа ли вече писмо до Дядо Коледа?

— Да. Написах му бележка и вместо Дани, защото той още не може да пише.

— Много мило от твоя страна. Знаеш, че Дядо Коледа не идва, преди да си заспал, нали?

— Да.

— И много добре знае дали се преструваш.

— Наистина ли, тате?

— Със сигурност.

Смяната им приключваше в седем.

Към шест, след като не бяха получавали никакво обаждане цели пет часа, решиха, че едва ли вече ще има друго. Цяла нощ бе валял сняг. Всички магазини бяха затворени. Децата в целия град, бедни и богати, се молеха на родителите си да станат от леглата и да отворят заедно подаръците. Паркър и Дани бяха получили строги заповеди да не отварят нищо, преди Джеймс да се прибере. Можеха да изтърсят чорапите, но само толкоз.

Не беше мигнал, макар да бяха останали в стаята за почивка след един часа. Морис хъркаше на отсрещната кушетка, а няколко други момчета гледаха стар уестърн по телевизията. Джеймс просто си лежеше и мислеше за следващия ден. Щеше да се отбие у майка си на път за вкъщи, а после да пие кафе с Шийла, докато децата отварят подаръците си. На обяд щяха да отидат на църковната служба, а после при майката на Шийла за ранна вечеря.

Искаше му се да бъде щастлив заради всичко това, трябваше да е щастлив. Но всъщност изпитваше тежест и изтощение. Видя, че нищо от това, което щеше да направи този ден, няма да промени положението. Паркър щеше да се зарадва на робота си, но след около седмица щеше да иска друго. По-големи подаръци бяха немислими — никога нямаше да могат да го пратят в колеж, нито да му помогнат да си купи къща. Момчето беше едва във втори клас и засега го боготвореше, но колко ли време беше нужно, за да проумее, че старецът му се е провалил?

Ами Шийла? Джеймс бе продал стария си форд, за да й купи пръстен, а сега беше в нулева позиция. Беше разорен. Трябваха им пари, за да оправят дупката в тавана и фурната, която бе на ръба, трансмисията на колата и кой знае още какво.

Джеймс се замисли за момчето, което я бе обрало. Какво ли бе направил с пръстена? Дали го беше заложил, или го бе дал на момичето, което си въобразяваше, че обича? Представи си сцената, както толкова пъти досега: жена му се опитва да се справи с количката и продуктите, без дори да чуе стъпките зад себе си. Искаше му се да открие това момче и да го гръмне в главата, от упор, пред цялото му семейство на Коледа сутринта.

Когато Морис предложи да започнат с почистването на линейката отрано, за да си тръгнат навреме, Джеймс си помисли, че това е най-хубавата идея, която е чувал от седмици. Излязоха от болницата, отидоха до базата и започнаха да набавят изразходваните медикаменти. Джеймс отмяташе всичко по списък, както правеше след всяко дежурство. Петнайсет чисти кърпи, кутия със салфетки, колани, вендузи, комплект против изгаряния, апарат за електрокардиограми, дефибрилатор, „Физодерм“. Почти беше приключил, когато дочу да ги викат по интеркома. До края на смяната им оставаха четирийсет и пет минути.

Когато вдигна, диспечерът ги изпрати в Белмонт.

— Какво става, по дяволите?

— Сигнал за заместване — каза тя.

Случваше се, ако някой от съседните райони е претоварен, да ги повикат да поемат адрес. Но беше необичайно да ги пратят чак в Белмонт. При нормални условия беше десет-петнайсет минути път, без да е натрупал сняг.

— Сигурно се шегуваш — ахна Джеймс.

— Имат само една дежурна линейка, а е станал пожар. Съжалявам. Лош късмет.

— Няма да стигнем достатъчно бързо — каза той.

— Просто трябва да проверите положението — отвърна диспечерката. — Няма нужда да бързате.

— Щом няма нужда да бързаме, тогава изчакайте техните хора да се освободят — обади се Морис.

— Сигналът е получен, трябва да изпратим някого.

Обясни им, че пациентката е на осемдесет. Снаха й от Флорида се бе обадила на 911. От два дни се опитвала да се свърже с нея, но не й отговаряла.

— Живее сама — продължи диспечерката. — Очевидно е в добро здраве, или поне е била досега. Мисля, че съпругът й е починал преди две години и тя отказвала домашен асистент. Името и е Ивлин Пиърсол.

Джеймс го записа набързо на ръката си, за да не го забрави.

— Изглежда са ти надули главата — каза той.

— Да, е, жената сякаш изпитваше вина, че не е била с нея на Коледа.

Джеймс помисли за собствената си майка и каза:

— А е трябвало.

— Дори ми призна, че се канели да й гостуват следващата седмица.

— Сигурно ще трябва да го направят по-скоро — отвърна той.

Морис скочи на мястото до шофьора и наду сирената. Воят й звучеше по-тъжен от обичайно.

Джеймс се пресегна през Морис и извади шишенцето „Адвил“ от жабката. Развинти капачката и изсипа две хапчета в устата си.

Морис го изгледа.

— Нали знаеш, че тези боклуци не са бонбони?

— Гърбът направо ме убива.

Пътищата бяха хлъзгави, но шосе 2 вече беше почистено и празно в този час. Джеймс караше с около сто и четирийсет километра в час, без да спазва ограниченията. Дори да забеляза, Морис не каза нищо. И на него му се искаше да се прибере при семейството си.

— Шийла ще ме убие — каза Джеймс. — Децата сигурно вече са станали и ще искат да отворят подаръците.

— Синди вече ме побърка за това, че работя на Бъдни вечер.

— И у нас е така.

— Страшен скандал — продължи Морис, клатейки глава, сякаш само споменът за това му беше достатъчен. Джеймс се изкушаваше да попита за подробности. Толкова щеше да е хубаво да надзърне в нечий друг брак, за да сравни дали неговият е нормален.

— Какво ти е на ръцете? — попита Морис.

— Хм?

— Ръцете ти треперят.

Джеймс погледна надолу. Дори не беше забелязал.

— Тревожа се за теб, човече — каза Морис. — Имаш нужда от почивка.

— Ще почивам в гроба — отвърна Джеймс.

— Много смешно.

Замълчаха, докато отбиха на изхода и после рязко завиха наляво по Плезънт Стрийт, без да изчакат да светне зелено. Магазините за коли и моловете бяха последвани от викториански къщи, покрити в бяло, тук-там проблясваха ситни бели коледни светлинки.

Трябваше да отворят картата, за да намерят адреса. Завиха по стръмен хълм с високи дървета от двете страни на улицата. Снегът не беше докосван, а пътят бе заледен. Джеймс си помисли, че ще затънат и ще трябва да бутат линейката чак до горе. Намали скоростта и запъпли. Къщите наоколо бяха красиви.

Когато стигнаха до пощенска кутия номер шейсет и три, Морис възкликна:

— Мили боже!

В далечината се виждаше голяма тухлена къща, отделена от пътя от просторна морава като футболно игрище. Алеята бе дълга около километър.

Джеймс си помисли за собствената си мизерна къщичка на оживен ъгъл. Сигурно хората минаваха край нея и се чудеха: „Кой, по дяволите, живее тук?“. Същото биха се чудили и за това място, но по други причини.

Паркираха отпред. Когато слязоха, беше напълно тихо.

— Тук дори мирише по-добре — каза Морис.

На Джеймс му се прииска да останат на двора и да не откриват тъжната ситуация от другата страна на вратата. Проверка на състоянието обикновено означаваше, че човекът е мъртъв, но имаше и изключения. Почти дочу гласчето на сина си: „Спи…“

Натиснаха звънеца веднъж, втори път. Не последва отговор. Джеймс се приготви да разбие вратата, макар че гърбът го скъсваше от болки и не бе сигурен дали ще има достатъчно сила. Но Морис натисна дръжката и вратата се отвори.

Отвътре къщата изглеждаше още по-голяма. Приличаше по-скоро на музей. Стояха в огромно антре с висок като в църква таван, широко огледало на стената и стенен часовник в ъгъла, спрял на единайсет и трийсет.

— Ехо! — завикаха те. — Ивлин? Ивлин, тук сме, за да ви помогнем!

Думите им отекнаха, но отговор не последва. Тръгнаха бързо от стая в стая, като продължаваха да викат. Джеймс запали лампата в трапезария, която беше голяма колкото първия етаж на къщата му. Беше изискано и обзаведено като в сериала „Династия“ — с голяма маса и кристален полилей. На едната стена имаше картина на две кучета в платноходка. На другата — по-тежка картина на кораб в позлатена рамка. Дебел слой прах покриваше всичко, сякаш никой не бе влизал в стаята от години. Прокара пръст по масата и остави широка следа. Прекоси кухнята, на плота имаше чепка изгнили, покафенели банани, от които се носеше противна сладникава миризма, и той запуши нос.

— Ивлин? — извика, макар да усещаше, че не е тук.

Влезе в кабинет. На стената до вратата бе закачена диплома от „Харвард“.

Въпреки всичко Джеймс се надяваше на някакво страхотно, невероятно обяснение с щастлив край, каквото би могъл да разказва като приказка за лека нощ на момчетата си. Останала сама на Коледа, Ивлин Пиърсол решила да замине за Хавай и да пробва подводно гмуркане за пръв път в живота си! Понякога Ивлин Пиърсол обичала да се качва на тавана с уокмен и касета на „Стоунс“ и да се изолира от света с дни… Онова, което не знаеше снахата на Ивлин Пиърсол, бе, че тя си има двайсет и четири годишен любовник, който живее на Нюбъри Стрийт, и е решила да прекара празниците при него.

И точно тогава Морис се провикна:

— Намерих я.

Джеймс отиде в хола, където старата жена лежеше в безсъзнание на пода. Беше облечена с памучна нощница на розови цветчета като на майка му. Изглежда, бе живяла единствено в тази стая. На канапето имаше грижливо сгънати дрехи, а голямата помощна масичка бе затрупана с вестници и коледни картички. Имаше и скрин, чийто плот бе покрит със семейни снимки. На една от крайните масички имаше отворена кутия за бижута, в която се виждаха всевъзможни лъскави скъпоценни камъни, нахвърляни безразборно. Отстрани стоеше пластмасова чаша за зъбните й протези, четка за зъби с оръфани косъмчета, шишенце с лосион и купчина книги с твърди корици.

Беше виждал тази сцена много пъти — стара дама в голяма стара къща, от която обитаваше само една-две стаи. Понякога защото се страхуват да се качват по стълби, но по-често защото не могат да приемат всичко да им напомня за покойните им съпрузи. Не искат да спят в леглото сами, нито да отворят гардероба и да видят изгладените им костюми. Джеймс се зачуди защо ли вратата беше отключена. Била е толкова беззащитна там, съвсем сама.

— Мисля, че е свършила, човече — каза Морис. — Погледни цвета на кожата й. Добър избор — да ритнеш камбаната на Коледа.

Джеймс клекна до нея и я хвана за китката. Кожата й беше студена, но му се стори, че напипва бавен пулс.

Знаеше, че тя няма нищо общо с майка му. Тази жена вероятно бе от онези надути богаташки, които не биха обърнали внимание на Мери Макийн… Но дори и така, беше Коледа, а тя бе нечия майка и беше съвсем сама. Джеймс искаше да я спаси. Прищя му се да събере всички изгубени души от работния си ден и да ги заведе у дома. Представи си как пристига при тъста и тъщата си за коледната вечеря. „Здрасти Том и Линда, запознайте се с бандата — това е лудият, бездомният расист, съпругата на човека с мозъчния инсулт, която не разбира нито една ваша дума, индийката студентка в «Харвард», която вероятно ще може да ни купи и продаде всички след десет години. Ето ги и родителите на покойния, прекрасен Лиам Стоун. И накрая, но не последна по значение, Ивлин.“

— Да пробваме — каза Джеймс. — Аз ще съм при нея.

Сложиха я на носилката и я изнесоха. Морис се качи зад волана и се обади на лекаря за разрешение, но още преди да приключи, Джеймс пусна монитора за пулса. Жената вдишваше само по четири пъти на минута, а пулсът и беше двайсет. Беше близо до последния си дъх.

Джеймс й сложи система. Опита с глюкоза и „Наркан“, за да я събуди, но нищо не подейства. Взе да се опитва да напъха тръбата в гърлото й. Отне му пет минути, но най-сетне успя и започна да интубира. Почувства лъч надежда, макар да разбираше, че дори само тези манипулации са повече, отколкото тялото й може да понесе. Не можеше да направи нищо повече, освен да се моли. Каза „Аве Мария“, както го бе учила майка му, и забеляза, че мониторът отчете спадане на пулса на Ивлин Пиърсол на десет удара в минута и после линията стана права.

Когато разбра, че я е загубил, се разплака. Отначало тихичко, за да не чуе Морис. Беше я изпуснал. Не беше никакъв медик.

— Край — обяви след малко.

Чу партньора си да съобщава на диспечера:

— Внезапна смърт.

Мислите му се върнаха отново към дома й с хубавите мебели и претъпканата с бижута кутия. Неблагодарната й снаха, жената, която бе оставила възрастната дама съвсем сама на Коледа, щеше да наследи всичко това.

Помисли за собствената си съпруга, която беше толкова предана на майка му, колкото и на своята. Шийла заслужаваше всичко, но обикновено й се стоварваха само гадости. Как бе възможно животът да е толкова несправедлив? Знаеше, че бе тъп, детски въпрос, но все пак: Защо някои хора трябваше да се борят, а на други им идваше наготово?

Джеймс се отпусна назад, опита се да вземе глътка въздух и за пръв път забеляза пръстена на ръката й. Беше огромен, с два големи диаманта един до друг, всеки от които бе четири пъти по-голям от подаръка за Шийла. Бяха оградени от мънички диаманти, в случай че двата гигантски не бяха достатъчно впечатляващи. Знаеше колко бе платил за пръстена на Шийла. За този сигурно щеше да вземе десет пъти повече. Щеше да стигне за тавана, за печката и дори да остане.

В миналото бе имало случаи, когато си бе представял колко лесно е да открадне от пациентите си, но после се отвращаваше от тази мисъл. Така се почувства и сега, но никой не се грижеше за него, докато той помагаше на кого ли не. Някакво малко лайно бе обрало жена му. Макели го бе оставил да опере пешкира. С кого ли се опитваше да се мери?

До края на живота си щеше да се чуди какво се бе случило. Знаеше, че когато посегна и свали пръстена от ръката й, една голяма част от него рухна. Беше убеден, че ако бе лято, щеше да го свали трудно и нямаше да упорства.

Отпред светна надписът на Спешното.

Сърцето му биеше силно. По лицето му се стичаше пот. Той пъхна пръстена в джоба си, докато линейката спираше на паркинга.

Погледна към ръката й, покрита с мрежа от вени и бръчки като пътна карта. На единия й пръст се виждаше призрачнобяла ивица.

1988 г.

Галавечерята щеше да е пищно събитие. Двеста човека в балната зала на частен лондонски клуб, вечеря и танци, а всички големи клечки в „Де Беерс“ щяха да държат реч. Франсес нито познаваше тези мъже, нито бе разговаряла с тях до тази седмица, макар да бе работила за тях десетилетия. Оказаха се точно каквито си ги беше представяла — любезни хора с достойнство, но малко надменни и определено им личеше, че се къпят в пари.

Седмицата мина неусетно. Бяха дошли хора от „Еър“, които тя не познаваше, както и някои от старите величия, включително Уорнър Шели, който бе почти сляп. Той беше с придружител — като нея, — който да го отвежда до стаята му всяка вечер, за да се увери, че е пъхнал ключа в бравата.

Нямаше спор, че всички до един се бяха радвали на по-добри времена, дори фирмата „Еър“. По време на вечерята снощи тя наблюдаваше директор на двайсет и няколко години, който се обърна към дамата си:

— Господин Янг и господин Рубикам са тръгнали от нашата агенция.

Момичето изобщо не се впечатли.

Сега Франсес седеше в прескъпия си апартамент в „Дорчестър“, кацнала на ръба на леглото и пушеше.

Отпиваше мартини.

Преди десетина минути поръча само напитката от румсървиса. Красив англичанин в спретнат фрак й я донесе на сребърен поднос. Това й се стори декадентско и забележително глупаво. Само че Лу Хагопян й беше казал да си поръчва каквото пожелае, а на тази възраст тя бе готова да се подчини на подобна заповед. Щеше да е доста стресиращо, когато утре си тръгнеше за Пенсилвания и се озовеше в мрачните стаи на дома си, при кучето, което със сигурност се чудеше къде, за бога, се е дянала. Никога не го беше оставяла дори за една нощ.

— Искаме да се чувстваш като истинска Пепеляшка — заяви Хагопян по телефона, след като тя прие предложението да замине.

„Много стара и своенравна Пепеляшка, която няма никакъв шанс да се запознае с красивия принц“, помисли си тя, но отговори съвсем друго:

— Много ти благодаря.

Сега се разсмя, въпреки че се чувстваше нервна. Ако я бяха попитали преди две седмици, щеше да каже, че най-големите приключения в живота й са в миналото. А ето че живееше като кралска особа. Бяха й осигурили лимузина с шофьор за цялата седмица. Всеки ден имаше обяд, всяка вечер — парти, междувременно шопинг и разглеждане на забележителности.

Прииска й се баща й да е жив, за да види. Щеше да е невероятно горд. Ами старата й приятелка Дороти Дигнам от офиса — де да можеше да са заедно сега! Дороти бе починала преди по-малко от година. В некролога й пишеше, че е на деветдесет и две. Както се случваше при много жени, хората разбраха истинската й възраст в деня, когато почина.

Франсес мислеше за нея сутринта, докато бяха на обиколка в централата на „Де Беерс“.

— Погледнете горе — посочи едно от момчетата от пиар отдела, когато пристигнаха пред сградата.

Зрението й беше ужасно, дори с очила, но различи думите, изсечени в камъка над масивната врата: „Диамантите са завинаги“.

— Сигурно много се гордеете — рече той. — Тези думи са признати за едни от най-великите в света на рекламата.

— Знам, че е така — отвърна тя. — Радвам се.

Цяла седмица й повтаряха този комплимент и тя още не беше измислила по-добър отговор. Откакто пристигна, хората от „Де Беерс“ й повтаряха колко много означава работата й за тях. Тя беше невероятно горда, особено на този етап от играта, но в известен смисъл й се струваше, че мами. Същите тези думи не означаваха чак толкова навремето. Да, бяха добри, но никой не подскачаше от възторг. Просто имаха нужда от нещо, с което да оформят рекламата. Потръпна, когато си помисли какво можеше да се случи, ако бяха поискали нещо по-добро — всеки писател в отдела даваше стотици идеи, а най-добрите бяха изхвърляни, както стана с автомобилите „Едсел“.

В края на програмата тази вечер щяха да излъчат кратък филм–хроника за успеха на кампанията и тогава щяха да й дадат думата. Последната дума щеше да бъде на Мери Франсес Зерети. Поне за тази вечер.

До вечерята оставаха два часа. Отчаяно й се прииска да поспи малко. Проблемът беше, че още не беше измислила какво да каже, когато се качи на сцената. У дома на няколко пъти сяда да напише речта си, но все изникваше нещо друго, което привличаше вниманието й. Или някой звънеше на вратата, или даваха нещо интересно по телевизията, или изведнъж забравяше за „Де Беерс“. Тя, разбира се, открай време действаше по този начин. Творческите идеи изникваха, когато чакаше до последния момент — родени от необходимост и страх.

Дали да не започне с това. Може би трябваше да им каже, че съвсем не е великата творческа личност, за която я мислят, и онова, което сега почитат, можеше никога да не бъде създадено.

Стана. Цялото тяло я болеше от многото обикаляне. Бяха ходили да видят Лондонския Тауър, Оксфорд Стрийт, Британския музей, катедралата „Сейнт Пол“ и Уестминстър. Вчера отидоха с влак до Бат, чиято най-известна и почитана жителка бе Джейн Остин, макар на Франсес да й се струваше, че Остин е живяла тук не повече от три минути.

Тя беше спортна натура през целия си живот и докато кръстосваха града, бе твърде горда, за да признае, че напоследък рядко ходи пеша, освен от входната врата до края на алеята за автомобили. Сега обаче си плащаше. Не можеше да си представи как ще се качи на високи токчета вечерта. Те бяха средство за мъчение, нищо повече. Нямаше представа как жените ходеха непрекъснато на токчета. За нея бе напълно невъзможно да мисли трезво, докато стоеше на пръсти.

Спомни си младата Мерилин Монро, която предрече подобна съдба за старите хора. Мерилин така и не доживя старостта. По-точно казано, не й се наложи да остарее, зависи как погледнеш на нещата.

Франсес запя с висок дрезгав глас, докато влизаше в жълтия хол на апартамента. „Времето тече, младостта си отива и не можеш да се изправиш, след като се наведеш. Независимо дали си със схванат гръб, или схванати колене, пак се изправяш в «Тифани». Диамантите са най-добрите приятели на жените.“

Тръшна се на стола пред махагоновото бюро и погледна през прозореца към пищните зелени върхове на дърветата в Хайд Парк. Подпря брадичка в шепа, отпусна лакът на бюрото — поза, която бе заемала хиляди пъти, когато гонеше краен срок.

„Де Беерс“ бяха от кампаниите, които изискваха напълно нов подход. Записа си тази мисъл. Обикновено, когато пишеш реклама, искаш да подчертаеш, че се е появило нещо ново и вълнуващо. Само че с „Де Беерс“ беше тъкмо обратното. Не само че се опитваха да впечатлят обикновените жени и мъже — най-вече мъжете! — и да подчертаят, че диамантите са задължителни в брака, ами и да представят нещата, сякаш винаги е било така. Преди да започнат, диамантите бяха единствено за богатите. Сега всички, включително и майките им, си имаха.

Направиха го отново години по-късно с „На дълго разстояние е почти като да си там“. Печалбите на телекомуникационната компания „Ей Ти енд Ти“ направо отскочиха нагоре. Допреди тези думи да видят бял свят, никой не звънеше на дълго разстояние. Просто беше безобразно скъпо. Само че рекламата грабна сърцата на хората, както и телевизионното време с думите „Протегни ръка и докосни някого“, които надминаха всички очаквания в комбинация със захаросана меланхолична музика и видеоматериал на бебета, които говорят с дядовците си на пет хиляди километра, влюбени признават колко много си липсват, а войник звъни у дома от бойното поле.

„Бъди всичко, което можеш“ бе друга реклама. С тези думи „Еър“ създадоха армия от доброволци, като представиха нещата така, сякаш ставаше въпрос за американска традиция.

Франсес реши, че не е прекалено да каже, че рекламата на „Де Беерс“ е по-успешна от тези двете — по отношение на превръщането на нещо в необходимост. Това, разбира се, звучеше като хвалба. Задраска всичко написано.

Дали пък първо да не се облече.

Беше решила да сложи синята тафта с дълга, богато разкроена пола и шал, обсипан със скъпоценни камъни. Тоалетът беше закачен на вратата на банята. Застана пред роклята и прокара пръсти по тъканта. Всяка вечер тази седмица беше обличала нова рокля и всяка вечер мислеше за жената у дома, която й я беше дала. Беше запазила тоалета на Мег за тази вечер.

Преди Хам да почине, Мег й беше казала, че един ден двамата щели да обиколят Европа. След това всички я насърчаваха да замине, но Мег не беше от хората, които обичат да пътуват сами.

Франсес вдигна чашата си към роклята.

— Наздраве, миличка! — рече тя и допи остатъка на един дъх.

Замисли се дали да не поръча още една.

Седем дойде сякаш след секунди и Франсес тръгна за клуба с частната лимузина. Имаше истински телефон на задната седалка, точно до охладителя за шампанско, пълен с лед. Беше леко замаяна от алкохола и й се прииска да се обади на някого, но на кого?

Вместо това отпусна ръце в скута си и ги стисна здраво, защото си нямаше доверие.

Стигнаха пред клуба и шофьорът й, Ричард, се втурна да й отвори вратата. Тя се облегна тежко на ръката му, за да слезе. Да, беше тромава старица, въпреки това тази вечер се чувстваше като млада, начинаеща актриса. Поздрави портиера и той кимна в отговор. Франсес се запита дали някой не го е инструктирал да мълчи, също като войниците пред Бъкингамския дворец.

Залата беше великолепна, с кристални полилеи, бели орхидеи и рози на всяка маса. Все едно беше дошла на раздаването на наградите на Академията.

Намери мястото си на масата, на която бяха настанени Уорнър и други от „Еър“. Опита да се наслади на коктейлите, на пилето и на йоркширския пудинг, но единствената й мисъл се въртеше около факта, че скоро ще трябва да се качи на сцената, а още нямаше никаква представа какво да каже.

Никой нямаше представа какво ще каже. Това бе тайна между нея, Хагопян и шепа други хора. Лу Хагопян, изглежда, разчиташе на Тони Бенет — той обичаше светлините на прожекторите и беше толкова добър, сякаш всяка изречена от него дума бе по предварително подготвен сценарий. Не можеше ли онзи, който бе написал неговите реплики, да се погрижи и за нейните.

След десерта, точно по план, едно момиче от „Връзки с обществеността“ откри Франсес в насъбралото се множество и я поведе към сцената.

Имаше много речи, вдъхновяващи речи. Председателят на „Де Беерс“ й обърна специално внимание! Тя остана силно впечатлена.

След това пуснаха видеоматериала, подготвен от Боб и Диан Дънинг, съпрузи, напуснали „Еър“, за да основат собствена фирма през седемдесетте.

Започваше със сцена от „Казабланка“, в която Ингрид Бергман моли: „Изсвири го, Сам“.

Следваше песента „И времето минава“ и на екрана се появиха десетки реклами, създадени от Франсес.

Гласът зад кадър започна да обяснява: „Де Беерс“ ангажира „Еър“ през 1938-а с писмо, пуснато от хотел „Виктория“, Йоханесбург, Южна Африка.

След това разказаха цялата история от самото начало до края — и за проучванията през трийсетте, и как самолетът на Джери Лок паднал, когато заминал за Южна Африка, и за развитието през десетилетията. Кулминацията дойде с една глупост, направена от новите в творческия отдел, реклама на „Де Беерс“ под формата на музикален клип. Рок банда с рошави коси — изглеждаха сърдити и свирепи, но в края вокалистът предлага брак на приятелката си с пръстен с диамант.

Щом песента свършеше, идваше нейният ред.

Франсес не помнеше да е била по-нервна. Ударите на сърцето й отекваха в ушите. За момент си позволи да си представи най-лошото: качва се на сцената, припада и умира на място. Единственият й шанс да получи признание щеше да бъде съсипан.

Постара се да запази спокойствие. Напомни си, че винаги е работила най-добре под напрежение.

Завесата се разтвори и тя нямаше избор, освен да се качи на сцената. Когато я видяха да върви към подиума и името й се изписа с огромни букви на екрана, гостите станаха на крака. Аплодисментите изпълниха залата, а Франсес изрече припряно първите си думи:

— Благодаря ви.