Диамантите са завинаги

1972 г.

Когато си тръгнаха, Ивлин си легна. Не помръдна цели трийсет минути. Някога бе прочела, че Едит Уортън пишела романите си сгушена под завивките, заобиколена от кучетата си. Това й се стори изключително потискащ начин да прекарваш дните си. Леглото бе за сън или когато си болен, а понякога, за да се скриеш и изплачеш тъгата си.

Не можеше дори да предположи колко време ще мине, преди да види отново сина си. Сега вече бе наясно, че той няма да се откаже от развода, и тъкмо когато си представяше какво означава това, й се прииска да потъне в дълбок сън. Джули щеше да замине и да й отнеме момичетата. По празниците с Джералд щяха да се хранят сами на дългата маса в трапезарията, която побираше шестнайсет души. Внучките й щяха да пораснат без баща. Те двамата щяха да им изпращат пари, ако Теди откажеше, но сумата, колкото и голяма да беше, нямаше да компенсира липсата му.

Чу, че Джералд се качва по стълбите, и притаи дъх. Щом Теди си тръгна, тя се шмугна покрай съпруга си и се качи в спалнята. Това бе толкова нехарактерно за нея, че Джералд се разсмя. Оказа се груба грешка и той я осъзна в мига, в който видя изражението й. Вече бе минал половин час и тя се чувстваше засрамена от реакцията си. Беше малко драматична. Наистина се държа дръпнато с него. Това беше един от малкото случаи, и най-сериозният, в които реакцията на Джералд бе коренно различна от нейната. Защо се остави той да я убеди да поканят Теди на обяд? Защо не замина за Флорида веднага след като Теди се беше запознал с Никол? Защо, защо, защо?

Той влезе с кана в ръка и я остави на нощното шкафче.

— Направих ти чай.

Не помнеше да е правил подобно нещо за нея, освен когато беше болна от грип.

— Благодаря.

— Разбирам, че все още си ми сърдита — продължи той.

— Да.

Почувства се като актриса в пиеса. За четири десетилетия почти нямаха опит в кавгите. И двамата не ги биваше да се карат и сърдят.

— Ще го кажа само веднъж — рече тя. — Ще се постарая да съм максимално ясна. Едва ли някога ще разбера защо не направи нищо, за да промениш мнението му, когато имаше възможност.

— Това не е моя работа, Иви.

— Защо да не е?

— Никой няма право да коментира как и защо друг се влюбва.

Имаше чувството, че говори с непознат.

— Моля те! — възкликна тя. — Чудесна абстрактна философия, но в случая говорим за нашия син. Знаеш, че той допуска грешка, Джералд. Защо не му го каза?

Той поклати глава.

— Имам си причини и точка по въпроса.

— Никаква точка.

— Не съм ти го казвал досега, защото не исках да те разстройвам — започна той и тя усети как притаява дъх. Не беше сигурна дали ще понесе още една тайна.

— Казвай.

— Родителите ми бяха категорично против брака ми с теб.

Въпреки че и те бяха починали преди повече от двайсет години, Ивлин усети болка и възмущение.

— Не ме ли харесваха? — попита тя и едва сега усети колко детинско прозвуча.

— Обичаха те — натърти той. — Мислеха, че си върхът. Всички са на едно мнение. Не искаха да се женя за теб, защото според тях не беше редно. Заявиха, че не е възможно да ме обичаш, че просто се опитваш да поддържаш спомена за Натаниъл жив.

— Но това не е истина — възмути се тя.

— И те го разбраха с течение на времето. Поне така се надявам. Това е. Никой не знае какво става в един брак.

— Да не би да сравняваш онова, което Теди прави, с това между нас?

— Защо не? Аз се ожених за момичето на най-добрия си приятел. Според повечето хора това е доста зле.

Тя се стресна от тези думи. Може и да беше изненада, че с Джералд се събраха по този начин, но оттогава бракът им беше съвсем обикновен. Може би начинът, по който се запознаха, си оставаше най-интересното, свързано с тях, но пък всичко се случи толкова отдавна. Оттогава Джералд участва във войната, върна се у дома без драскотина и стана един от изпълнителните директори на фирмата. Тя беше учила стотици ученици. Роди им се син, имаха две внучки.

От време на време Ивлин си представяше какъв щеше да е животът й, ако Натаниъл беше жив. Щяха да са щастливи. Може би щеше да им е трудно с парите, нещо, за което сега не й се налагаше да мисли. Щяха да си говорят за книги, да гледат по-малко телевизия. Може би тя щеше да има повече деца, макар да не беше сигурна дали това зависи от майката и бащата, или просто от Всевишния.

Когато мислите й се лутаха в тази посока, тя си представяше Джералд сам или пък женен за неподходящата жена, която вижда само обвивката. Тук спираше, защото мисълта, че един от тях е с друг партньор, не й беше приятна.

— Много ми е мъчно, че си го крил толкова години — рече тя. — Скъпи, държа да знаеш, че не си направил нищо нередно.

— Вероятно си права — отвърна той. — Но понякога съм се питал какво ли ще каже той, когато се срещнем от другата страна. Дали няма да е ядосан? Дали ще се сърди до края на вечността?

— Според мен от другата страна няма сръдни — отбеляза тя.

— Може и така да е.

— Какво ще правим с Теди?

— Задаваме си този въпрос вече трийсет години. Теди е мъж на четирийсет. Не можем да направим нищо.

— Но нали сме му родители.

Джералд не каза нищо.

— Тази жена, Никол… Не мога да понеса начина, по който оглеждаше къщата ни. Имах чувството, че чака да умрем, за да може всичко тук да стане нейно. Отвратителна е.

Джералд не отговори, затова Ивлин продължи:

— И е посредствена и вулгарна.

— Също като него — добави Джералд.

Ивлин се разсмя. Съпругът й открай време умееше да я разсмива, дори когато й се струваше невъзможно.

— Обзалагам се, че връзката им няма да продължи повече от година — рече Джералд.

— Не става въпрос за нея. След година той вече ще е съсипал нещата. Не мога да се разделя с момичетата — заяви Ивлин. — Ами ако Джули наистина ги отведе?

— Тогава ще пишеш писма. Ще им ходим на гости, те ще идват да ни виждат. Ти си им баба. Каквото и да направи Теди, няма да промени този факт.

Тя се запита дали е прав. Надяваше се да е прав.

— Всичко ще се нареди, ще видиш — успокояваше я той. — Какво ще кажеш утре да се поразходим до носа? Знам колко обичаш океана през есента.

— Добре — съгласи се тя, беше доволна, че е до нея, за да я развесели.

— Горе главата, малката — рече Джералд. Протегна ръка и тя я пое.

— Хайде, Иви. Да отидем да се поразходим, преди да е станало прекалено късно.

2003 г.

Пътуването с такси до „Джей Еф Кей“ винаги изглеждаше различно. Делфин беше ходила с Пи Джей до летището пет пъти през изминалата година и всеки път й се струваше, че я отвличат. И двамата не бяха в състояние да кажат къде се намират.

И днес беше така. Шофьорът беше африканец. Беше свалил прозорците, а климатикът бе изключен. Крещеше по мобилния си на някакъв непознат език.

Екранчето на телефона й светна. Обаждаше се Пи Джей. Тя не обърна никакво внимание.

— Коя авиокомпания? — попита шофьорът.

— „Еър Франс“.

Когато разбра истината за Пи Джей, тя незабавно се изнесе на хотел. Не можеше да изтърпи мисълта да прекара още една нощ в апартамента му. Две седмици лежа в леглото, не хапна нищо, не разговаряше с никого, имаше чувството, че ще се разпадне. Беше жена на средна възраст, но кой знае защо се чувстваше като дете, сякаш всеки момент щеше да повика баща си, за да я спаси.

Телефонът й звънна отново, но тя не отговори.

Таксито намали на червен светофар. Намираха се в етнически квартал, пълен с ниски блокове и църкви. От противопожарните кранове бликаше вода и децата се плискаха.

Телефонът завибрира в скута й. Получи есемес. „Какво си направила с апартамента ми? КЪДЕ Е ЧАРЛИ, откачена нещастнице?“

Тя изключи телефона и го пъхна в джоба на куфара.

След няколко минути, вече на летището, се размина със забрадена мюсюлманка и се усмихна. Замисли се колко много американци я мразят или стават подозрителни още щом я видят, и й се прииска да й каже: „Мен ме намразват в мига, в който си отворя устата.“ Взе билета си от автомата и се нареди на опашката за проверка на сигурността. Повечето от останалите пътници бяха облечени с анцузи или шарени панталони. Делфин приглади предницата на синята си рокля.

— Свалете всички обувки, бижута, колани — крещеше мъж в униформа. — Свалете всички обувки, бижута, колани. — Не спираше да повтаря. Изглежда, му доставяше удоволствие да им нарежда какво да правят.

Делфин си свали часовника. Докато го правеше, с ужас забеляза, че пръстена го няма.

Дръпна се от опашката, след това се върна до вратата, без да откъсва поглед от земята. Нямаше го. Седна на една пейка отпред, дръпна ципа на куфара, макар да беше сигурна, че няма да го открие вътре. Претърси всичко, пъхна пръсти и в джоба, в който беше пуснала мобилния телефон. Напипа студен метал и я заля облекчение, но се оказа, че е пени.

Усети отчаяние, огледа пода втори път и се отпусна на колене пред апарата за билети.

Може би пръстенът изобщо не беше на летището. Да не би да го беше изгубила по-рано?

Опита да си припомни кога го е виждала за последно. Оттогава бяха минали часове. Да не би да е паднал в шахтата за боклук? Пръстите й бяха така изтънели, че имаше опасност да е паднал къде ли не. Замисли се над невероятни сценарии, в които всички й се струваха подозрителни. Портиерът се държа прекалено любезно. Да не би бащата от Кънектикът да е бил обирджия и да го е смъкнал от ръката й, докато му подаваше каишката на Чарли?

— Изгубих си пръстена — обърна се към жена, която натискаше копчето на автомата, но тя не реагира.

Във версията на Делфин за справедливост всички невинни щяха да излязат от положението с онова, което имаха в самото начало: евреите щяха да си получат цигулката, неговото семейство щеше да си получи пръстена. А тя го беше изгубила. Стана й мъчно за майката на Пи Джей, но най-много я заболя заради баща му, който беше спестявал, за да го купи преди толкова много години.

Докато беше на гости на родителите на Пи Джей в Охайо преди няколко седмици — пътуването, което се беше превърнало в катализатор на раздялата им — тя научи за него повече, отколкото през изминалата година. Родителите му, Джеймс и Шийла, бяха много мили хора, но Делфин нямаше почти нищо общо с тях. В дома им нямаше книги. Телевизорът гърмеше непрекъснато. Новини и спортни коментари бяха фонът на всеки разговор. Пиеха прекалено много диетични газирани напитки и ядяха чипс направо от пликчето. Бяха гласували за Джордж У. Буш.

Не искаше да се проявява като сноб, но обзавеждането им беше проява на пълна безвкусица: какви ли не дребни и ненужни предмети по всяка повърхност, порцеланови фигурки във формата на жаби, цветя и деца, покрити със сняг, и, разбира се, кучета от породата басет. Стените бяха изпъстрени с цветя и балони.

Шийла се оказа едра жена, която очевидно се беше отказала да се грижи за външния си вид. Кестенявата й коса до раменете беше прошарена. Връзваше я с ластик. За четиринайсет години беше родила пет момчета и всеки път се беше надявала следващото да е момиче. Беше приключила с раждането на деца, но коремът й никога нямаше да стане какъвто е бил навремето. Ръцете й бяха едри, месести. В къщи обличаше широки дънки и суичър на „Ред Сокс“. Личеше, че навремето е била красива. Имаше големи сини очи и топла усмивка. Четирийсет седмици от годината работеше като медицинска сестра, а три от децата все още живееха с тях — на десет, тринайсет и шестнайсет. Момчетата бяха шумни и буйни. Влизаха през отрупаната с хокейни принадлежности веранда, която миришеше на пот и мухъл.

Бащата, Джеймс, беше слаб мъж, малко по-нисък от Пи Джей. Работеше нещо в линейките, май беше диспечер на парамедиците в града. Не беше учил в колеж. Никой от семейството не беше учил, освен Пи Джей и някакъв чичо, когото, изглежда, всички мразеха.

Майката на Джеймс, хърбава жена на осемдесет и няколко, живееше с тях. През повечето уикенди седеше на огряната от слънцето веранда и гледаше религиозни предавания по телевизията.

— Как е бабчето? — прошепна Пи Джей на Шийла и погледна баба си през отворената врата.

Шийла сви рамене.

— Все същата си е. Всяка сутрин, когато се събуди, казва, че й остават шест месеца живот.

Делфин не беше сигурна какво означават тези думи. Стори й се сериозно, но Шийла се изсмя, когато тя повдигна въпроса.

В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.

— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.

— Няма нужда — отвърна Пи Джей.

Стаята беше нещо като свято място за тях. Огромната маса беше отрупана с преспапиета, които той им беше изпращал от цял свят. Постери в рамки на най-значителните му постижения бяха закачени по стените: класации от времето, когато албумите му бяха стигнали до първо място; солово изпълнение в Дъблин с думите „Местата ограничени“, а в червено бе надраскано „Няма места“; вестникарски изрезки, в които най-ласкателните отзиви бяха подчертани с жълт маркер. „Макийн извлече от инструмента всичко, което човешко същество може да извлече. Изпълнението му беше великолепно, неповторимо, извънземно.“ — „Ню Йорк Таймс“. „Тази вечер Макийн се представи като цигулар виртуоз. Забележителен талант.“ — „Далас Морнинг Нюс“.

Шийла зададе на Пи Джей десетки въпроси за работата, които го караха да се чувства неловко. Джеймс остана необичайно мълчалив през повечето време, сякаш и той се надяваше да минат на друга тема.

Пи Джей й беше признал, че родителите му не разбират, че онова, което за тях е истинска екзотика, нещо, с което да се хвалят, за него е чисто и просто работа. Каза, че вече не го възприемат както преди, като техен син. Сега се беше превърнал в идея, вече не беше личност. Той беше техният успех, обещание, около което градяха света си, и той ги мразеше заради това.

Делфин се запита дали имат представа колко пари изкарва. Проявяваше щедрост към тях — за Коледа беше изпратил на Шийла сапфирени обеци, а на Джеймс широкоекранен телевизор. Реши, че им е помогнал да купят къщата. Веднъж Пи Джей спомена, че са затънали в дългове, както всички в Америка, но доколкото тя знаеше, не беше направил нещо, за да им помогне.

Бе очевидно, че той е тяхната гордост и радост. Другият им пораснал син, Дани, беше водопроводчик, който живееше в Кълъмбъс. Изкарваше прилични пари, но не можеше да се сравнява с Пи Джей.

Наричаха го с цялото му име, Паркър. Очевидно инициалите идваха от някое време в гимназията, когато децата в летния музикален лагер са му се подигравали. „Да не би майка ти да е чула името в някоя сапунена опера?“, попитало някакво келешче и когато се върнал на училище, Паркър вече бил Пи Джей.

Когато се запознаха, Делфин хареса името му, но с течение на времето започна да го възприема като детско. Мислеше, че трябва отново да се нарича Паркър. Понякога се питаше дали не злоупотребява с младостта си. Всеки път, когато пишеха за него в някой вестник, авторът на материала подчертаваше, че бил „едва на двайсет и четири“. На двайсет и четири съвсем не беше млад, когато ставаше въпрос за музикален гений. За него обаче пишеха още от времето, когато е бил едва на седемнайсет, едва на осемнайсет, едва на деветнайсет. Кога ли щеше да стане на възраст, на която талантите нямат нужда от това „едва“.

Навремето беше запленена от естественото му държание, от откровеността, от начина, по който тези негови качества се предаваха на музиката. Сега обаче не го възприемаше като чак толкова талантлив, колкото твърдяха всички. Не беше и естествен. Всичко, което правеше, беше отработено — от редките концерти за благотворителни цели, които изнасяше единствено ако щяха да отразят събитието в пресата, до начина, по който беше издигнал стена между себе си и семейството си.

Джеймс и Шийла живееха в предградие на Кливланд, в къща с просторен заден двор, в който откритият басейн заемаше повече място, отколкото беше разумно. Къщата беше големичка, но не достатъчно за шестима, тъй като имаше само четири спални. Делфин и Пи Джей трябваше да спят на разтегателния диван в кабинета.

— Как е животът във Франция? — попита я Джеймс, докато вечеряха.

Нима бе възможно да обобщи с едно изречение? Какво ли щеше да каже той, ако го попиташе как е животът в Америка?

Джеймс продължи:

— Всички ли там са толкова откачени, колкото казват, че бил Джери Луис?

— Млъквай, татко — сряза го през смях Пи Джей, въпреки че й се стори засрамен. — Много добре знаеш, че това е просто тъп стереотип.

— Беше шега — смотолеви Джеймс.

— Няма нищо — отвърна Делфин. — Повечето от онова, което знам за Америка, е от филма „Обичам Луси“.

Всички се разсмяха и се поотпуснаха.

— Пръстенът ти стои чудесно — отбеляза Шийла. — Имаш толкова дълги и слаби пръсти.

Делфин сведе поглед и се почувства неловко. Значи пръстенът наистина беше на Шийла.

— Закачва ли много? — попита Шийла. — Аз спрях да го нося, защото непрекъснато късаше и дърпаше нещо.

— Да — отвърна Делфин. — Аз пиша с лявата ръка.

— Ние казваме „левачка“ — обади се Пи Джей.

Джеймс се усмихна и поклати глава, сякаш тя беше очарователно, но глуповато дете.

— Пише с лявата ръка — повтори той.

Всички пиеха много. Виното беше кошмарно, но тя го изгълта, сякаш бе най-хубавото, което бе опитвала.

Шийла вдигна чиниите и Пи Джей стана да й помогне. Делфин не беше сигурна дали не трябва и тя да се включи. Стана, но Шийла я спря.

— Ти си гостенка! Сядай!

Делфин се подчини и продължи да се пита какво очакват от нея, докато ги наблюдаваше да пренасят чиниите в кухнята. Американците често казваха едно, а всъщност искаха съвсем друго.

Джеймс започна да й разказва, че кучето им Франк било посърнало вече цяла седмица.

— Въпреки че е басет — разсмя се той, — май ще се наложи утре да го заведа на ветеринар.

Делфин кимна, но надаваше ухо какво се говори в съседната стая. Долови колко са разгорещени гласовете им, но не чу думите. Неочаквано те заговориха по-високо, достатъчно, че да чуе думите на Шийла.

— Дадох ти пръстена за Шанън. Не за чужденка, която познаваш от нищо и никакви си пет минути. Ами ако се върне при съпруга си и го изнесе от страната?

— Даде ми го за жената, за която искам да се оженя, и това е Делфин — отвърна той. — Защо си толкова разстроена? И без това не го харесваш?

— Не става въпрос за пръстена.

— За какво тогава?

— Тя има съпруг — отвърна майка му. — Не искам цял живот да те измъчва мисълта, че си разбил нечий брак. Ти си още дете. Не разбираш какво означава това.

След малко тя се върна широко ухилена и предложи на Делфин сладоледена торта.

Същата вечер, когато си легнаха, Делфин попита:

— Защо си казал на майка си, че съм омъжена?

— Не знам. Защото беше така. Все още е така. Беше тъпо от моя страна, като реших, че ще го приеме.

— Не си ми казал, че тя ти е дала пръстена за друга.

— И какво от това? Нали го дадох на теб?

— А тя защо не го носи? Не разбирам.

— Татко й го е подарил, за да докаже нещо на себе си. Било е глупаво от негова страна да харчи пари, които нямат, мама все това повтаря. Продал един стар автомобил, за да го купи. Тя го носела, защото мислела, че ще му се отрази добре, че ще се почувства повече мъж. Когато били съвсем млади, той й подарил халка, която не струвала нищо, за да може тя да я носи в болницата. Тя си я обича, не и този. Този е за съвсем различен тип жена. За някоя като теб.

Тя разбра, че той с радост й е дал пръстена, предназначен за друга, защото за него бе просто предмет. По същата причина можеше да купи Страдивариус и да не се запита нито за миг дали нацистите са убивали заради цигулката.

Лежаха, без да се докосват. Делфин не можеше да спи. Гледаше снимката на стената, поставена в рамка с думите „Дом, мил дом“. На нея се виждаше малка сива къщурка на ъгъла на натоварена улица. Отстрани, на моравата на съседите, имаше автомобил на трупчета.

По някое време след два тя стана за чаша вода. Джеймс гледаше телевизия в тъмния хол. Когато го видя, понечи да излезе, но той я повика:

— Влез.

До стола му бяха подредени пет празни бирени бутилки.

Пи Джей й беше казал, че откакто се помни, баща му си пийва доста. Не че е пияница, но на границата.

— Седни — покани я Джеймс.

Тя седна на канапето и погледна към телевизора.

— „Фрейзър“ — посочи той. — Така се казва сериалът. Действието се развива в Сиатъл. Ходила ли си там?

— Не — отвърна тя.

— И аз не съм. Казват, че било най-подходящото място на света да получиш инфаркт. Не можеш да завършиш гимназия, ако не минеш специален курс по оказване на първа помощ и изкуствено дишане.

— Така ли?

— В казината пък бъка от камери и някой наблюдава всяка твоя стъпка. Ако паднеш, веднага ще забележат.

— Виж ти.

— Извинявай, това са досадни приказки на парамедик — рече той.

— Не са досадни.

— Аз съм от първото поколение. Оказва се, че много от нещата, които сме правили навремето, са били грешни. Интубирахме пациентите със спряла сърдечна дейност. Сега казват, че това е най-лошото, което може да се направи. Оказването на първа помощ навремето беше различно. Прилагахме много повече обдишване. Имаше случаи, когато прекалявахме. Направо не ми се мисли за тогава. Мислиш си, че си спасявал пациентите, а всъщност не си.

— Сигурно си виждал ужасни неща — рече тя. — Какво ти помагаше да се справиш?

— Днес има терапевти, които разговарят с момчетата. Когато аз карах линейка, се оправяхме като отскочим до бара след смяната и пъхнем глава под студената вода.

Няколко минути поседяха в мълчание, докато не започна рекламата за паста за зъби.

— Да се надяваме, че не е настъпила годината, в която и на мен ще ми дотрябва подобно нещо — продължи той.

— Моля?

— Имам рожден ден.

— А, да, полунощ мина! — досети се тя. — Честит рожден ден.

Той махна с ръка, сякаш не беше повдигнал въпроса.

— Мразя рождените дни — отвърна той. — Петдесет години. Господи!

Делфин остана шокирана, когато научи възрастта му. Беше шест години по-млад от Анри.

На масичката за кафе беше поставен вестник и той го посочи с бутилката бира.

— Запазих го за теб. Има статия за него в страниците за култура. Отпреди няколко месеца е. Позвъниха, за да ни зададат няколко въпроса.

— Сигурно много се гордеете с него — отвърна тя.

Той преглътна с усилие и кимна.

— Имаш ли деца? — попита, сякаш не беше невъзможно, и въпросът й се стори странен.

— Не.

— Иска ти се децата ти да се справят по-добре от теб — призна той. — Нали това е смисълът на американската мечта. Само че ти е много трудно, когато те задминат със скоростта на светлината. Адски много боли.

Делфин не знаеше какво да каже.

— Пи Джей много ви обича.

— Разбира се, че ни обича — отвърна Джеймс. — Никой не говори за обич. Обичта е лесната част. Той просто не може да търпи да се мотае около нас.

— А, не! — опита се да протестира тя.

— Не сме го виждали цяла година.

— Но той е толкова зает — отвърна тя. — Живея с него, а почти не се виждаме.

Джеймс кимна, но й се стори, че не вярва.

— Когато по-големите момчета бяха малки, ги водех да връщат кутийки от напитки в един гараж. По онова време живеехме в Масачузетс. Много им беше приятно. Двамата си разделяха мизерната сума, която получавахме. Паркър започна да ходи в Бостън на цигулка, когато беше на осем, и два месеца по-късно вече не искаше и да чуе за кутийките. Имаше се за по-добър. Криеше се на задната седалка и влизахме само ние с Дани.

— Деца — рече тя и се намръщи.

— Това не беше нищо. Знаеш ли, че го поканиха в шоуто на Джони Карсън, когато беше на дванайсет? След това всичко започна да се случва невероятно бързо. Изобщо не искаше да е около нас. Срамуваше се от нас.

— Сигурна съм, че не е така — отвърна тя.

— Най-лошото беше, че макар да се срамуваше от произхода си, започна да ни използва, за да разкаже онова, което му беше изгодно. Бедно дете от кофти семейство, което е успяло да дръпне напред.

— Сигурна съм, че не мисли така — отвърна тя. — Марси, мениджърът му, ги забърква такива.

— Да, мениджър. Тези големи, важни хора нахлуха в живота му и поеха юздите. А ние им позволихме. Мислехме, че така е най-добре за него. Когато беше съвсем малък, мечтаех един ден да стане нещо. Сега, след като е вече известен, мечтая за онези години, когато беше сладко момченце, което обожаваше баща си.

— Всички растат — вметна тя.

— Разбира се. Чакай да те питам нещо. Какво да кажеш на детето си, след като е изнесло концерт пред императора на Япония, а ти дори не си ходил в Калифорния? — Той изпи остатъка от бутилката и се изправи. — Извинявай. Не исках да ти наговоря всичко това. Не трябваше.

— Всичко е наред.

— Не, не е — настоя той. — Затова мразя рождените дни. Карат те да се замислиш за живота. Знам, че е трябвало да се откаже от много, за да постигне мечтите си, но какво остава за нас? Със съпругата ми израснахме в градче до Бостън, всичките ни приятели са там, също и семейството на Шийла. Разбихме целия си живот, за да дойдем тук и той да може да учи на престижно място с добър преподавател. Аз в Кливланд? Все едно… ти да се озовеш в Кливланд.

Тя се усмихна.

— Защо не се върнахте в Масачузетс, след като той напусна школата?

— Животът ти поема по определени релси. Свикваш, дори да не си планирал. По-малките момчета познаваха единствено това място. Тук имаме сигурна работа. — Той замълча. — Ще изпия още една бира, преди да си легна. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще си лягам.

— Добре. До утре. Слушай, не се притеснявай от Шийла. Тя просто се опитва да го защитава, нищо повече. Сигурен съм, че двамата сте страхотна двойка.

Делфин заспа едва към четири. Събуди се след няколко часа, когато чу суматоха отвън.

Пи Джей отвори бавно очи и попита:

— Какво става?

Надникнаха през прозореца. Вън на алеята Джеймс беше гушнал Шийла и я завъртя във въздуха, въпреки че тя беше поне с двайсет килограма по-тежка от него. Бяха застанали пред огромен червен автомобил, който изглеждаше като изваден от американски филм от петдесетте.

Пи Джей й беше разказвал за грозни скандали между родителите си, но те изглеждаха щастливи заедно, все още влюбени след толкова много години. Може би тъкмо затова той й говореше така грубо понякога — в неговия свят думите нямаха тежест.

— Господи! — рече Пи Джей, докато ги гледаше. — Прилича на колата, която е продал навремето.

Скоро щяха да научат, че колата е същата. Шийла я беше открила незнайно как и я беше купила на съпруга си като подарък за рождения му ден. Пи Джей беше споменал, че родителите му са затънали в дългове. Делфин се запита дали изобщо могат да си позволят кола, но реши, че не е нейна работа.

— Невероятно романтично — беше единственото, което каза, докато обсъждаха подаръка на закуска.

Джеймс целуна съпругата си по бузата. Изглеждаше подмладен и щастлив.

— Това е най-прекрасният подарък, който съм получавал през живота си.

На връщане към Ню Йорк Делфин допусна грешката да разкаже на Пи Джей какво е казал баща му през нощта.

— Трябва да се постараем да ги виждаме по-често — предложи тя. — Струва ми се, че им липсваш безкрайно много.

Пи Джей се нацупи.

— Това ли каза, а? Странно, но това не беше проблем, когато им купих къщата.

— Успокой се — отвърна тя.

Мислеше много за собствения си баща, както и за Джеймс. Между него и Пи Джей имаше огромно разстояние, което и двамата, изглежда, приемаха за даденост. Докато бяха живи, все още имаха шанс. Защо да го пропиляват?

— Най-ранните ми спомени са как татко ми пее — заразказва той. — Опитваше се да ме накара да свиря на китара. След това гледа някакво телевизионно предаване за деца, които се научили да свирят на цигулка по метода Сузуки, и реши, че и аз трябва да се науча. Оказа се добро решение. Веднага се научих да чета ноти. В Щатите всички започват с метода Сузуки, научаваш всичко наизуст, слушаш записи и се опитваш да ги повториш. Добрият учител те кара да четеш ноти и да разбираш музиката. На първия курс, на който отидох, ни караха да се вглеждаме в музиката. На следващия, седмица по-късно, вече я помнех наизуст. Преподавателката забеляза, че у мен има нещо. Прехвърли ме на курс в Бостън, който родителите ми не можеха да си позволят. Въпреки това ме изпратиха.

— Искали са най-доброто за теб — отвърна тя.

— Упражнявах се по пет часа на ден — натякна той. — Нямах нормален живот, откакто навърших осем. Не разбираш ли? Вече нямах нищо общо с децата от квартала, а моята музика беше коренно различна от музиката, която другите хлапета познаваха. Повечето бяха синове и дъщери на азиатски преподаватели от Масачузетския технически университет или на известни музиканти. Татко караше линейка. Изпрати ме да уча, когато бях на дванайсет. Преместих се, за да уча с Джордж Сенет, и за мен той беше повече баща от моя собствен. Когато те най-сетне решиха да дойдат тук, две години след мен, вече нямах нужда от тях.

Делфин изчака до последната възможна минута, за да се нареди отново на опашката за проверка, сякаш пръстенът щеше да се появи. Щом се качеше на самолета, всяка надежда щеше да изчезне.

Дойде време за отвеждане към самолета и тя тръгна.

В самолета започна да обмисля възможности, които не й бяха минавали през ум — да се премести на запад и да отвори парижки спа център, да замине за Африка и да преподава в някое затънтено селце. Не обмисляше сериозно тези дръзки начинания. Единственото, което й идваше на ум, беше да се върне при Анри и да заключи в сърцето си изминалата година, сякаш никога не я е имало. От една страна, й се искаше да се върне в магазина, към семплата рутина, в града, който обичаше, и при мъжа, който я обичаше.

Златната халка, която й беше дал в деня на сватбата, бе още в портфейла й. Делфин я извади, докато летяха над Атлантическия океан, и я сложи на пръста си.

Така и не беше поискала развод. Отначало мислеше, че трябва да го направи незабавно. Пи Джей настояваше да се оженят. Само че скоро той спря да споменава за брак и Делфин, колкото и да беше странно, изпита облекчение. Бяха сгодени и това беше достатъчно. Сега, като се връщаше назад, се запита кога ли беше разбрал, че връзката им няма да издържи дълго.

Ако беше направила постъпки за развод, ако беше ангажирала адвокат, ако имуществото им беше разделено, нямаше представа как щеше да реагира Анри, когато му позвъни от хотелската стая, за да му съобщи, че се връща.

Той й се стори облекчен и, изглежда, не се изненада, че я чува. Обеща да я чака на летището.

Пред „Шарл дьо Гол“ мерцедесът на Анри беше спрял до тротоара. Тя веднага забеляза, че той не влезе в сградата на летището, за да й помогне с багажа, нито слезе от автомобила, когато я видя. Отвори капака на багажника автоматично и тя сложи куфара вътре. Настани се до него и протегна ръка. Той прие докосването, без да я погледне, дори стисна пръстите й. Потегли.

— Струваш ми се отслабнал — отбеляза тя.

Той не отговори.

— Как е магазинът?

— Зле, както преди. Американците не пътуват. Доларът пада, тях ги е страх да пътуват и са си въобразили, че французите са партия със Саддам Хюсеин. Сигурен съм, че щях да изгубя магазина, ако не бяха спестяванията ми.

Замълчаха. Тя предположи, че и двамата мислят откъде са спестяванията. Когато се прибраха, той си легна в стаята за гости, без да каже и дума. На следващата сутрин Делфин се събуди, когато чу звука на будилника му през стената.

Завари го в кухнята да приготвя tartines и кафе с мляко.

— Трябва да поговорим — рече тихо тя.

— Днес имам много работа — отвърна той.

Тъкмо беше отворил след три седмици в провинцията.

Анри разгърна вестника и заговори за заглавията, най-вече за скорошните canicule48, горещата вълна, избила тринайсет хиляди французи в домовете им през август. Още от юни температурите бяха между трийсет и седем и четирийсет градуса. Това доведе до горски пожари и суша, която щеше да съсипе фермерите. Най-ужасни бяха историите за хиляди хора, заминали във ваканция и оставили възрастни роднини у дома. Тъй като в частните домове и домовете за възрастни нямаше климатици, много бяха починали.

Президентът Ширак се обърна към нацията и призна, че слабости в системата на здравеопазването във Франция са довели до смъртта на мнозина. Това се случваше след триседмичната му почивка, по време на която бе запазил мълчание.

— Как е възможно тези хора да оставят сами немощни стари роднини? — попита Анри, когато чу това по радиото.

— Ужасно наистина — потвърди тя.

Колко приятно беше да критикува Франция, след като цяла година я беше защитавала. Осъзна, че казаното от него се отнася и за нея. Тя обаче беше извършила истинско безобразие и бе напълно естествено да очаква, че той ще намери начин да й натяква, да не й позволи да забрави.

Горещата вълна беше на първа страница дни наред. Моргите бяха пълни и телата се съхраняваха в хладилни камиони или ги погребваха в анонимни гробове. Министърът на здравеопазването си беше подал оставката, а хората настояваха за още оставки.

Една сутрин Делфин забеляза по-малка статия: дърво на триста двайсет и пет години във Версай, известно като Дъбът на Мария-Антоанета, беше загинало по време на сушата. Делфин се запита какво ли се случваше с нещо толкова важно, след като си отидеше, тъй като не можеха нито да го изгорят, нито да го насекат и преработят за тор на розите. Може би щяха да сложат малка табела на мястото, където е било, или незначителен белег щеше да показва къде се е издигало дървото. Може би с течение на времето щеше да израсне ново дърво.

През септември горещината най-сетне утихна, а с нея и възмущението и спекулациите кой е виновен и какво трябва да научи страната от моралния провал.

Делфин успя да избегне наказанието. След като спаха отделно в продължение на три седмици, Анри се върна в леглото им. Прегърна я.

— Quelles nouvelles? — попита той на следващата сутрин, а тя се усмихна и отпусна длан на бузата му.

Животът отново стана какъвто си беше. Понякога се питаше дали Ню Йорк не е бил просто сън.

Понякога мислеше за пръстена. Неведнъж сънува, че го е намерила, и се будеше с чувство на облекчение. А после на вина, щом осъзнаваше каква е истината. Надяваше се да го е изпуснала някъде в апартамента и някоя сутрин Пи Джей да го открие на килима.

Известно време той й звънеше и изпращаше имейли, но тя не им обръщаше внимание. Смени имейл адреса си и номера на телефона, дори номера в магазина, който не беше променян от времето, когато Франсоа Дюбре го беше инсталирал през 1972-ра. Съпругът й не споменаваше промените, нито пък l’Américain, нито годината, в която бяха разделени.

Единайсет месеца след като се върна у дома, Делфин роди единственото им дете, момиченце, което нарекоха Жозефин.

1987 г.

Джеймс подкара колата по булевард „Мориси“. Наду радиото, завъртя копчето, но по всички станции имаше коледна музика, а той не беше в настроение за нея. Заслуша се за кратко във „Feliz Navidad“49, преди да включи касетката, която беше вече заредена.

„Идес ъв Марч“. От високоговорителите гръмна „Автомобил“, въвеждащото соло на хорн, което те караше да се чувстваш десет пъти по-силен, отколкото някога ще бъдеш.

Забеляза патрулката в огледалото за обратно виждане, преди полицаят да надуе сирената. Когато сините светлини блеснаха, сърцето му започна да блъска. Наоколо не се виждаха други автомобили.

— Мамка му, мамка му, мамка му — избълва тихо той. Това е то. Представи си как ченгетата звънят на Шийла. Сега беше крадец, достатъчно глупав да открадне от пациент. Освен етикета престъпник, който щяха да му лепнат, щеше да остане отново без работа.

Отби вдясно. Стори му се, че ще повърне, а трябваше да спусне прозореца и да се държи нормално. Патрулката набра скорост, приближи се и профуча покрай него.

Той въздъхна. Отпусна се.

Все още се чувстваше изтощен, но и някак напомпан. Пръстенът бе като жив в джоба му. Готов беше да се закълне, че има пулс.

Сега вече се почувства отвратен от себе си. Как изобщо се случи? Може би трябваше да изпрати пръстена по пощата, в най-обикновен бял плик. На кого обаче? Ако го заложеше, щеше да вземе парите и така щеше да е най-добре. Но ако го изпратеше, някой можеше да го проследи до него.

Когато пристигна в дома на майка си, наближаваше осем. Натисна дръжката на входната врата и с облекчение видя, че е заключено. Почука и зачака да чуе стъпките й.

Тя отвори по халат.

— Весела Коледа! — започна тя. — Ела на топло. Свали си ботушите! Брат ти вече позвъни.

— Странно. В пет сутринта.

— Сигурно стават рано.

Едно тъпо телефонно обаждане означаваше толкова много за нея, а тъпият му брат се сещаше да й звънне единствено на рождения й ден и на Коледа. Чуваше радиото в съседната стая. Искаше му се да остане. В този момент се почувства разкъсан, както се случваше понякога, между старото си семейство и новото.

— Закъснявам, трябва да се прибера при момчетата — рече той. — Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш и да видиш как отварят подаръците?

— Сега ли? — попита тя. — О, не, косата ми е ужасна. Освен това вие четиримата трябва да сте си сами.

Заля го облекчение.

— Добре, както кажеш.

Вдигна нещо, увито във фолио от масичката за кафе. Тежеше ужасно много. Запита се дали Дорис Мълкахи не се е отбила. Едва преди двайсет и четири часа се видяха на нейната алея, а имаше чувството, че са минали месеци.

— Ориенталското момиче отсреща го донесе — посочи майка му. — Много мило, нали?

Джеймс остави пакета.

— Какво е това? Въглища ли?

— Кекс със сушени плодове, предполагам.

— Аха. — Той я целуна по бузата и тръгна.

— Ще се върна в единайсет и четирийсет и пет, за да те взема за службата.

— По-добре ела в единайсет и трийсет — отвърна тя. — Искам да седна отпред.

— Добре. Весела Коледа, мамо.

Тя остана на вратата да наблюдава как той бързо рине снега от пътеката. Имаше чувството, че гърбът му ще се скърши, но сякаш бе изтъкан от адреналин и ритъмът на изриването на снега го успокои. Когато се качи в колата, за да се прибере, си каза да се отпусне. Не искаше Шийла да се пита какво става, това беше нейният ден. Щеше да отнесе пръстена в заложна къща още утре сутринта и да обясни, че парите са дошли от спортни залагания в службата. Тя щеше да се вкисне, че той отново залага, но се надяваше да е толкова щастлива от парите, че да не обърне голямо внимание.

Когато се прибра, Конъли вече се беше отбил и беше изринал алеята. Джеймс спря и видя, че Паркър подскача пред прозореца. Разсмя се.

Пръстенът за Шийла беше поставен в кадифена кутийка в жабката. Той го извади, както си беше представял стотици пъти. Сега обаче се поколеба. Ами ако заложеше това? Можеше да й подари красивия пръстен. Най-сетне щеше да й подари нещо, което заслужава.

По-късно щеше да се притеснява, че с него ще е още по-уязвима, ако го носи в града. Сега извади гладката халка от кутията и я замени с пръстена на Ивлин Пиърсол.

Качи се разтреперан по задните стълби. Кучето го посрещна на вратата и Джеймс го почеса зад ушите.

— Весела Коледа, приятелче.

Шийла беше направила бариера от столове, изтеглени от трапезарията, за да огради дупката на тавана на кухнята. Джеймс вдигна поглед и видя тоалетната и мивката на горния етаж.

— Господи!

Къщата миришеше на кафе и кифлички с канела и той завари тримата в хола, неговото семейство. Шийла седеше на канапето по халат и пантофи. Момчетата лежаха по пижами на пода край елхата и разтърсваха кутиите, за да разберат какво има в тях.

Тя не спомена, че е закъснял. Стана и го прегърна.

— Весела Коледа! Ще ти налея кафе. Сигурно си се скапал.

— Може ли сега, татко? — рече Паркър, без да поздрави. — Моля те.

— Само минутка. — Той отиде до дрешника в антрето и извади видеокамерата. Фукливият му зет наскоро беше ходил до Съркит Сити и беше купил камера с вградена касета за осемстотин долара.

Джеймс пък си взе от евтините, с малките касети, които още нямаше представа как да гледа. Някой ден щеше да им дойде времето.

Шийла се върна с две чаши кафе и седнаха заедно на канапето. Нямаше друго място на света, където би предпочел да бъде в този момент.

— Добре — въздъхна той.

— Какво пише на ръката ти, татко? — попита Паркър.

Джеймс погледна надолу. Ивлин Пиърсол. Беше написал името й на дланта си. Ама и той беше един крадец.

— Просто името на пациентка, която не искам да забравя — отвърна той. — Вие кога се събудихте?

— В четири — отвърнаха едновременно Шийла и Паркър, тя — обзета от отчаяние, той — от гордост.

Джеймс посочи познат пакет.

— Този ми се струва интересен. Защо не отвориш първо него, Паркър?

Шийла го стрелна с поглед. Може би трябваше да започнат с чорапите и да стигнат до робота постепенно, но Джеймс реши, че няма смисъл да кара малкия да чака. Сигурно това беше последната година, в която синът му вярваше в Дядо Коледа с убеждение, което нищо на света не бе в състояние да сломи. Имаше нещо много специално в това чувство. Прииска му се да го изпита отново.

Паркър разкъса бавно и демонстративно червената хартия.

— Възможно ли е? — Откъсна мъничко парченце. — Дали пък не е? — Ново късче и още едно. — Леле, боже, мамо, това е роботът Роли!

Затанцува из стаята и размаха кутията над главата си. Дани се разсмя.

— Знаех си! — натърти доволно Паркър.

— Знаел си значи, а? — отвърна Джеймс.

Шийла го докосна по рамото и зашепна:

— Да не сме забравили батериите?

Паркър се приближи и седна в краката му.

— Татко, ще ми разкажеш ли отново за киното, където се ходи с автомобили?

Беше през лятото, когато за пръв път разказа историята на Паркър. Бяха отишли при един от старите екрани в Брейнтрий. Самото кино беше затворило преди години, но не бяха демонтирали екрана.

— Какво е това квадратното, бялото? — попита Паркър и Джеймс се почувства на хиляда години.

— Защо се сети за него? — попита той сега.

— Снощи разказах за него на Дани, вместо приказка за лека нощ — рече Паркър. — Не успях обаче да си спомня как братовчедите ти се измъкнали от багажника.

Джеймс се разсмя.

— С чичо ти Боби и братовчедите Брайън и Джон отидохме на кино. Не помня кой филм даваха, но знам, че по някаква причина Джон караше колата на баба ти. Плащаше се на човек, ние не искахме да харчим пари, затова преди портата накарахме Джон и Брайън да се скрият в багажника. Щом Боби хлопна багажника, се обърна към мен: „Да вървим.“ „Добре, дай ключовете“, отвърнах аз.

Развълнуваният Паркър го прекъсна:

— Той казал, че не са у него. Тогава чак сте се сетили, че са у братовчед ви Джон.

— Точно така — потвърди Джеймс. — Наложи се да повикаме автомонтьор, за да ги извади. Удоволствието ни струваше петдесет кинта.

— А Джон се разплакал в багажника — добави Паркър. Това беше любимата му част.

— Аха.

— Аз няма да напъхам Дани в багажника — обеща сериозно Паркър и Джеймс се запита дали не са му минавали подобни мисли.

— Много добре. Недей.

Половин час по-късно децата заспаха сред опаковъчна хартия и тиксо.

Шийла се засмя и се наведе да го целуне.

— Страхотна Коледа.

— Нали?

— Няма да познаеш какво е подарил Джон Траволта на сестра ми. Тя ми се обади, преди да се прибереш.

— Какво? — попита той.

— Телефон за колата.

— Какво? — Не беше чувал някой да има телефон в автомобила си. Такива неща се виждаха единствено в „Живота на богатите и известните“.

— Тъпо — заяви той.

— Знам.

— Според мен ние ще се справим по-добре.

— Какво?

— Има още един подарък.

Тя погледна към пода.

— Така ли? Къде? А, бонбонките „Пез“ ли? Аз ги сложих в чорапите?

Той постави ръка върху нейната.

— Не говоря за „Пез“. — Бръкна в джоба си и извади кутийката. — Това.

Шийла ахна.

— Джеймс Макийн, какво си направил?

Взе я и я отвори предпазливо, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да я ухапе. Когато видя пръстена, заговори строго:

— Не можем да си го позволим.

— Продадох форда — обясни той.

— Какво си направил?

— Продадох колата на татко, купих го и дори останаха пари.

Не беше сигурен дали трябваше да казва последното. Тя дали имаше представа колко струва автомобилът и за колко върви пръстенът? Шийла обаче му се стори зашеметена.

— Как ще я продадеш, ти я обичаш?

Разплака се и избърса сълзите от бузите си.

— Вече е продадена — заяви той. — Кажи? Харесва ли ти?

Тя кимна.

— Разбира се, че ми харесва. Погледни го само. Достоен е за филмова звезда.

— Сложи си го — настоя той.

Тя го плъзна на пръста си и двамата го загледаха. Диамантите уловиха блясъка на лампата зад нея и искрици светлина се разпиляха по стената. Това бе пръстенът, който трябваше да й подари още в самото начало, преди четиринайсет години.

— Ще се омъжиш ли отново за мен? — попита той.

Шийла се разсмя.

— Да, Джеймс, ще се омъжа за теб.

Дълго се питаше дали някой няма да го издири и да си поиска пръстена. После обаче се преместиха и спря да мисли за него. Притискаше го тежко чувство на вина, но това се очакваше. Можеше да го понесе. Беше направил каквото трябва.

Две години по-късно, приблизително по същото време, на Коледа на осемдесет и девета, видя тухлената къща отново. Този път във вечерните новини. Позна я веднага и се замисли за онова утро с Морис, който вече се беше прехвърлил като мениджър в Провидънс.

Оказа се, че Ивлин Пиъсол не беше оставила наследството на сина си и снаха си, а на двете си внучки, които живееха на Западното крайбрежие. Те й ходели на гости за един месец всяко лято. Момичетата бяха високи, руси, в средата на двайсетте. Едната каза, че и двете били станали учителки, също като бабата. Описаха я като един от най-благородните хора на света, които са променяли живота на младите към по-добро.

Джеймс усети как сълзите се стичат по лицето му.

Ивлин беше завещала значителна част от парите си за строежа на център за деца в риск в Бостън. До края на живота си, винаги когато разполагаше с повече пари, Джеймс ги изпращаше на центъра на Ивлин. Веднъж Шийла го попита защо и той й каза, че Ивлин Пиъсол била негова пациентка. Направила му впечатление на свястна жена. Отбеляза, че ако е имало човек като нея в живота му, когато е бил дете, може би е щяло да излезе нещо от него.

Не беше цялата истина, но поне донякъде беше така.

2012 г.

От всяко кътче на къщата се носеше невъобразим шум. Мей беше включила сешоара на максимална мощност в банята на долния етаж. Синовете й бяха седнали на стълбището и се биеха. Дан беше под душа и пееше песен от стар анимационен филм, както винаги когато някой се женеше. Беше заразна песничка и след това тя не можеше да си я избие от главата дни наред. „Всички са готови. Всички на сватбата!“

Най-ужасният шум обаче създаваше дъщерята на Кейт, която не спираше да пищи вече петнайсет минути. Оставаха им деветдесет минути, за да отидат до мястото, на което щеше да се проведе церемонията, и Ейва избра точно този момент, за да започне да се тръшка, както никога досега. Кейт обвиняваше Мей, задето й беше дала мини кексчета, а на връщане от фризьорския салон — пилешки хапки от „Макдоналдс“ и ягодов шейк.

Сега дъщеря й се гърчеше на пода в стаята си по гащи на звездички и отказваше да се облече. Рокличката беше просната на леглото, а розовите обувчици бяха на пода, сякаш онзи, който е бил облечен с тях, се беше изпарил.

— Не искам да разнасям цветя — изхлипа тя през сълзи.

— Но ти очакваш този момент от седмици — настоя Кейт. — А колко красива ще бъдеш с роклята!

— Не искам! — изпищя Ейва и потри бурно глава в килима. Кичури от плитката се бяха изплъзнали и сега приличаше на малка горгона.

Макар че беше ставала леля три пъти, преди Ейва да се роди, Кейт се изненада колко много страни от майчинството се научават единствено от личен опит. Най-трудни бяха плачът и истеричното хлипане. Когато Ейва беше съвсем малка, понякога Кейт плачеше с нея, дори когато се опитваше да я успокои. Страхуваше се, че бебето ще се задуши, ако не си поеме дъх, страхуваше се от какво ли не.

Сега вече беше по-лесно, тъй като Ейва беше напълно оформено човече, което говореше и можеше да мисли. В момента обаче Кейт нямаше представа какво да направи. Никога не беше виждала дъщеря си толкова разстроена.

Ефектът от уискито, което изпи с Тоби, започваше да отшумява и тя усети леко главоболие. Прииска й се да си полегне.

Ейва се тръшна по гръб, изрита я и на устата й се появи пяна.

— Няма да нося цветя! Няма!

Майката на Кейт мина по коридора, облечена в костюм с патладжанен цвят, на токчета, притиснала мобилен телефон до ухото си. Погледна осъдително Кейт, сякаш Ейва се глезеше по време на среща на борда в кабинета й, а не в собствената си стая.

Кейт се оплези и Ейва млъкна.

— Мамо, ти се оплези на баба.

— Точно така.

Кейт привлече Ейва в скута си, преди тя да започне отново. Бузите на дъщеря й бяха червени и горещи от плач и Кейт притисна хладните си пръсти към кожата й.

— Миличка, защо не искаш да носиш цветята?

Кейт очакваше тя да каже нещо важно, като: „Не ми харесва, че момичетата носят бухнали розови роклички, мамо“ или пък: „Реших, че сватбите не са за мен“.

Ейва подсмръкна и заговори тъжно:

— Оливия каза, че било за бебета.

— Виж ти.

На Кейт й се прииска да сграбчи племенницата си, да я завлече на горния етаж и да я накара да се извини. Никога обаче не би направила подобно нещо с дете, въпреки че сестра й Мей не би се колебала дори секунда. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Оливия просто ти завижда. Май тя иска да е момичето с цветята.

Ейва я погледна подозрително.

— Наистина ли?

— Тази вечер ще правиш каквото ти се иска, не е нужно да обличаш рокличката. Знам обаче, че чичо Джеф много се вълнува и ако откажеш, ще се обиди.

Сега вече бе привлякла вниманието на дъщеря си. Отиде до гардероба и извади любимото й гащеризонче. Беше от яркозелено кадифе, Ейва беше направила дупка на лявото коляно, която Кейт закърпи с парче плат, обсипано с пеперуди.

— Ако предпочиташ, облечи това — предложи тя. — Какво ще кажеш?

Ейва поклати глава. Отиде до леглото и грабна рокличката.

— Ще облека нея.

Кейт си пое дълбоко дъх. Кризата бе потушена. Оставаше обаче въпросът с пръстена. Бе напълно сигурна, че Оливия го е взела. Да не би племенницата й да се опитваше да я накаже? Дали нямаше да го върне в последния момент? Да не би вече да бе направила нещо откачено — да го е глътнала или да го е хвърлила в гората? Майката на Кейт надникна в стаята.

— Току-що говорих с Кармен и тя каза, че ще намерим пръстена в училището.

— Коя е Кармен?

— Парапсихоложката ми от Нюарк — отвърна майка й така, сякаш беше очевидно.

— Какво е това училище? — попита Кейт.

— Не знам. Сигурно на Ейва.

Ейва ходеше единствено на часовете „Мама и аз“, курс, който се провеждаше две сутрини в седмицата, на приземния етаж на Мейсън Хол.

— Щом Кармен е казала, да вървим и да накараме някой да отвори училището в събота вечер.

— Не се подигравай, обикновено е много точна — отвърна Мона. — Ти така ли ще ходиш?

Кейт погледна дънките и тениската си.

— Да, ще ходя с дънки на сватба.

— Тогава върви да се оправиш.

— Трябват ми точно пет минути.

— Хм.

Това „хм“ разкриваше много. То означаваше: „Личи, че ти трябват точно пет минути“. Кейт помнеше как наблюдаваше майка си, докато си слагаше грим — заставаше пред огледалото в банята или седеше зад волана и плескаше пласт върху пласт по съвършената си кожа. Цялата операция траеше поне трийсет минути. Не можеше да си представи да отделя по толкова време на ден, за да се омаже с нещо, което осем часа по-късно трябва да почисти.

Кейт помогна на Ейва да облече роклята, след това нежно среса къдриците й, които изглеждаха естествени и по-красиви от тъпата прическа. Косата й стоеше твърда на местата, където лакът я беше слепил. Кейт нямаше търпение да я изкъпе и да отмие блясъка.

— Искаш ли една магнолия зад ухото? — попита тя.

Ейва кимна и Кейт я стисна за ръката.

— Дървото отзад цъфти — рече тя. — Ела.

На излизане минаха покрай момчетата, които продължаваха да се бият на стълбите, както бяха облечени с тъмните си костюми.

— Дай на мен! — изкрещя Лио.

— Мое си е! — настоя Макс.

— Пръдльо!

— Дрисльо.

— Внимавайте да не паднете — предупреди ги тя.

Момчетата бяха трудна работа. Имаше късмет със своето момиченце. Надяваше се Дан да ги чува, за да се излекува от желание за второ дете.

Оливия седеше на терасата в официална рокля на цветя и си играеше с кукли Барби. Въпреки че не бе забравила какво е казала на Ейва, Кейт я съжали. Дали не трябваше да помоли Джеф момиченцата с цветята да са две. Тя беше майка, трябваше да прояви повече разбиране. Щеше да бъде нещастна, ако Ейва беше изолирана.

Кейт седна до племенницата си на дървеното дюшеме и Ейва също се настани до тях.

— Какво е това? — попита малката.

Оливия я погледна пренебрежително.

— Барбита!

Ейва взе една и погали изкуствената коса.

— Аз ще имам ли Барби, когато порасна?

— Ще си играеш с тези на Оливия, когато ни идва на гости — отвърна Кейт. „Няма да получиш Барби, докато съм жива.“

Вината не беше единствено на Оливия, каза си тя. Много скоро Ейва щеше да тръгне на училище с деца, чиито родители им позволяват да вършат каквото пожелаят, да говорят както им скимне и да ядат какви ли не гадости. Времето, което оставаше на Кейт, се изнизваше. Понякога й се искаше да върне дъщеря си в утробата и да я защити от всички злини.

Кейт много се страхуваше от бременността, но нейната беше лека. Реши да роди у дома, след като гледа документален филм за раждането в болниците. Акушерката донесе надуваем басейн, напълни го с вода и го постави между телевизора и канапето. На Кейт не й беше приятно коремът й да плува вътре, затова я преместиха на леглото.

Шестнайсет часа по-късно, малко след изгрев, докато тя гледаше през прозореца към познатите сгради и синята тента на бара от другата страна на улицата, Ейва дойде на бял свят. Да, беше болезнено, но след това усети огромен прилив на радост. Дула, акушерката, сложи детето върху голата й гръд и Кейт бе обзета от благодарност. Ейва беше зачената в същото легло и понякога това й се струваше особено важно. Беше говорила с много от приятелите си в Бруклин и всички проявиха разбиране. Сестра й и майка й заявиха, че е напълно побъркана.

— Да родиш у дома без каквито и да било лекарства е като да търкаш две пръчки всяка вечер, за да свариш вода за вечеря, докато в съседната стая имаш всички необходими уреди — заяви Мей, която бе родила със секцио и трите пъти.

— Оливия — повика я Кейт. — Като споменах, че ще вземе назаем твоите кукли, се питах дали ти не си взела назаем пръстена от перваза на кухнята. Няма проблем, ако си го взела. Трябва ми обаче за сватбата.

— Не съм го взела — нацупи се Оливия. Очевидно Мей вече я беше питала, по всяка вероятност и Мона.

— Добре. Вярвам ти.

Оставаше само една възможност.

— Чакайте ме тук, момичета, връщам се веднага.

Влезе вътре и откри визитката на златаря на дъното на червеното пликче. Беше убедена, че не е оставила пръстена в магазина, но прецени, че няма да е зле да попита. Ами ако той й кажеше, че го пази, да дойде веднага и да го вземе?

Щом човекът вдигна, Кейт се представи:

— Запознахме се преди няколко дни. Братовчедката на Джеф и Тоби.

Прииска й се да се беше държала по-любезно, но той се зарадва, когато чу гласа й.

— Заповядайте — отвърна той.

— Единият пръстен не е тук — продължи тя.

— Не беше в кутийката?

— Не. Искам да кажа, че и кутийката я няма.

— Но вие си тръгнахте с две кутийки.

— Така ли? Добре. Значи съм го изгубила.

Той мълчеше. Тя си го представи как се пита дали е най-обикновена крадла, или просто луда.

— Много жалко — отвърна той. — Сватбата не беше ли довечера?

— Да.

— Дано го намерите — въздъхна той. — Много странно. Този пръстен се е губил и преди.

— Как така?

— Всичко в магазина ми е купено от хора. Събирам от разпродажби на частни колекции, понякога от полицейски разпродажби. Пръстенът на братовчедите ви е от такава разпродажба.

Кейт нямаше представа защо й разказва всичко това.

— Не се притеснявайте — продължи той. — Не купувам скъпоценности, намерени на ужасно местопрестъпление. Този е бил намерен в такси и никой не си го е потърсил. Моля ви, не казвайте на братовчед си тази подробност. Може да съсипе вълшебството.

Тя се запита дали човекът не бърка Джеф с друг.

— Нали вие сте правили пръстените им? — напомни му тя.

— Точно така.

Кейт поклати глава.

— Много ви благодаря и приятен уикенд.

Когато се върна на верандата, момичетата си шушукаха.

— За какво си говорите? — полюбопитства Кейт.

— Може и да знам къде е пръстенът — прошепна Оливия. — Не казвай обаче на мама, защото е тайна.

Кейт усети как гърдите й се стягат. Значи беше у нея. „Не прави резки движения“, помисли си тя, сякаш Оливия беше тежковъоръжена.

— Къде е? — попита небрежно, сякаш щяха да си приказват за нещо незначително.

— Не знам.

Кейт стисна очи и преброи до десет.

— Моля те, кажи ми.

Как стигна дотам да се моли на петгодишно дете?

— Истината ти казвам, не съм го взела — настоя Оливия. Отново сведе поглед към куклите.

Кейт се замисли над възможностите. Очевидно трябваше да повика на помощ тежката артилерия. Не можеше обаче да понесе грубото отношение на сестра си към децата, когато бяха непослушни.

От къщата долетя трясък, който сякаш продължи цяла вечност, последван от плача на Макс.

Сешоарът в банята спря. Кейт се стегна, когато чу отварянето на вратата и крясъка на Мей.

— Лио, какво беше това, по дяволите?

Сестра й тръгна с бързи тежки стъпки към момчетата. Кейт се напрегна още повече, сякаш тя беше загазила. Влезе вътре и момичетата я последваха. Лио и Макс лежаха преплетени в основата на стълбите.

Мона се показа на най-горното стъпало.

— Какво става, за бога?

— Паднахте ли, момчета? — попита Кейт.

— Той ме блъсна — оплака се Макс.

— Лио! — Мей го изтегли грубо за ризата. — Върви и седни в колата, докато не дойде време да тръгнем.

Лио също се разплака.

— Макс ме дръпна — оправда се той. — Аз го блъснах, затова той ме сграбчи за крака и ме повлече след себе си.

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще те съжали? — сопна се Мона. — И аз щях да те дръпна, ако си ме блъснал. Ти защо го блъсна? Най-голям си, би трябвало да им даваш пример.

Лио тропна с крак. Сърцето на Кейт блъскаше неудържимо. Сестра й никак не умееше да се справя с напрежението. Разстройваше децата още повече. Мей беше средна на ръст и също като Кейт тежеше петдесет и три килограма. Децата й обаче изпитваха ужас от нея, дори Лио, който след две години щеше да е по-висок от майка си.

— Исках да пробвам монголския капан за пръсти, но той не ми го даде.

— Какво е монголски капан за пръсти? — попита Мей.

— Покажи й — нареди Лио.

— Няма! — рече Макс. Погледна Мей с най-милия си поглед и заяви невинно: — Само си го представям.

— Лъжец — изрева Лио и се обърна към сестра си. — Оливия, ти знаеш ли какво е монголски капан за пръсти?

Тя кимна мрачно.

— Макс за малко да ми счупи пръста днес сутринта. — Тя показа левия си показалец, който изглеждаше съвсем здрав.

Мей вдигна поглед към тавана.

— Добре, дай го. Дай ми го веднага, или и тримата няма да гледате телевизия цял месец.

— Не! — разплака се Оливия. Ейва също ревна, за да й приглася.

Макс въздъхна.

— Седнал съм върху него.

— Тогава стани! — изсъска нетърпеливо Мей.

Той стана. На пода видяха кадифената кутийка от бижутерията. Кейт усети как въздухът и облекчението изпълват гърдите й до пръсване. Тя хукна към племенника си и грабна бързо кутийката, сякаш щеше да изчезне отново.

Мей ахна.

— Макс Роузън! — започна тя. — Яко си загазил. Не можеш да си представиш колко. Джош! Веднага ела тук!

Мона заслиза по стълбите и защрака с пръсти.

— Кармен беше права! Пръстенът беше при децата, в къщата. Това си е чиста проба училище.

Кейт изви очи.

Мей лепна длан на челото си.

— Ти наясно ли си, че цял ден търсим пръстена? Кажи? Наказан си до колежа, чу ли ме? Това е кражба, Макс. За подобни неща се ходи в затвора.

— Щях да го върна — оправда се тихо той.

— Веднага се извини на леля си.

— Извинявай, лельо Кейт.

— Няма нищо — отвърна тя. Знаеше, че трябва да се ядоса, но се почувства замаяна от облекчение.

— Имаш късмет, че не повикахме полиция — продължи Мей.

Кейт въздъхна. Сестра й не пропускаше случай да направи от мухата слон.

— Как действа? — попита го Кейт.

Макс се приближи предпазливо до нея и взе кутийката от ръката й. Отвори капачето. Пръстенът беше по-висок, отколкото го помнеше.

— Приближаваш се до някого и питаш: „Искаш ли да пробваш пръстена?“ — Обясняваше бързо той, очевидно уплашен, че Мей ще избухне всеки момент. — И тогава, прас! — В този момент щракна кутийката. — Пръстът ти е мой!

Кейт се разсмя, макар да знаеше, че не бива. Той беше изобретателно дете. От сега нататък щеше да нарича годежните пръстени монголски капани за пръсти.

Мей взе кутийката от сина си.

— Трябва да пийна нещо. С леля ви Кейт ще отидем за малко отзад и не искам никой да ни безпокои. Ако искате нещо, питайте бащите си.

Този път Кейт беше на едно мнение със сестра си.

Извадиха бутилка вино от хладилника и две чаши. Мей се отпусна на стол и остави кадифената кутийка на страничната масичка. Майка им ги последва и се настани между тях.

— Ти ще пийнеш ли, мамо? — попита Мей.

— Ако искам, ще си налея.

— Много се извинявам — рече Мей. — Момчетата са истински дяволчета. Представа нямаш.

— Всичко е наред — отвърна Кейт. — Чувствам се гузна, че заподозрях Оливия.

— Всички подозирахме Оливия — призна Мей.

— Всичко е добре, когато свършва добре — добави Кейт. — Не мога да повярвам, че Джеф ще се жени довечера.

— Не мога да повярвам, че ще се ожени преди теб — натякна Мей. — Не бих и предположила подобно нещо преди десет години.

Кейт изпъшка.

— Бракът сега е различен — продължи Мей. — Не можеш да съдиш за него по този начин.

— По кой начин?

Мей сви рамене. Посегна отново към кадифената кутийка и вдигна капачето.

— Хм. Много гейски дизайн, но пък камъкът е истински разкош.

— Така ли? — попита Кейт.

Сестра й направи позната физиономия и Кейт се замисли къде я е виждала. Оливия беше направила същата, когато Ейва я попита какво е Барби.

— Джеф каза, че всеки е малко повече от карат — обясни Кейт.

Мей погледна собствения си пръстен.

— Скоро ще ми трябва по-голям и по-хубав. Много от жените в квартала си избират нови за десетата годишнина от сватбата. Прибавят по-голям камък в средата и по-малък от другата страна.

— Много хитро — отбеляза Мона.

— Иска ми се отново да си направя сватба — призна Мей. — Този път ще е различно. Не им завиждам обаче за първата година от брака. Тя е най-трудната.

— Така ли?

— О, да. Даваш си сметка, че си се врекъл за цял живот на някого — обясни Мей. — Интересно дали Джеф и Тоби са подписали предбрачен договор?

— Не, разбира се! — възмути се Мона.

— Не бъди толкова старомодна, мамо — сряза я Мей. — Много двойки подписват предбрачни договори. Изкарваш добри пари и те стават още повече с течение на времето. Разводите са кофти работа. Сама го знаеш.

— Да не говорим за развода им точно в сватбения ден — помоли Мона.

Кейт вдигна поглед към синьото небе и отпи глътка вино.

Пристигнаха във „Феърмаунт“ в шест и четирийсет и пет. Джеф и Тоби бяха в откритата беседка до градината, в която щеше да се проведе церемонията. Родителите на Джеф бяха наблизо. Докато останалите от семейството заемаха местата си, Кейт и Ейва отидоха при младоженците.

Те бяха красиви, както винаги, застанали един до друг, хванати за ръце.

— Ейва! — извикаха едновременно, когато я видяха с рокличката.

От тях щяха да излязат прекрасни родители, помисли си Кейт. Когато имаха деца, тя нямаше да се чувства чак толкова чужда на този нов начин на живот.

— Приличаш на принцеса! — рече Джеф. Погледна Кейт. Очевидно очакваше тя да започне да недоволства. — Извинявай, но тя е наистина прекрасна.

Ейва бе повикана от пралеля си и заподскача из градината, за да събере още овации.

Кейт прегърна Тоби и Джеф.

— Как сте? — попита тя, все пак беше развълнувана.

— Всичко е супер — отвърна Тоби.

— Лъже — прошепна Джеф. — Чу ли, че ужасната му майка няма да дойде? Трябваше да го отведе до олтара и сега не знаем какво да правим.

— Мили! — въздъхна Тоби. Обърна се към Кейт. — Възнамерявахме родителите на Джеф да го отведат до олтара, а мама да отведе мен. Нищо. Ще съм сам. И без това така е по-добре. Все пак съм самостоятелен човек, който ще свърже живота си с друг самостоятелен човек. Така е по-зряло.

— Глупости — възмути се Кейт. — Аз ще те отведа.

И двамата се ококориха.

— Ти? Най-върлият противник на сватбите? — възкликна Джеф, но се усмихваше. — Да не ни разиграеш сценка от „Булката беглец“?

Тоби стисна ръката й.

— Благодаря ти.

— За мен е чест — усмихна се Кейт.

— Добре, стига приказки — намеси се Джеф. — Давай пръстените, за да ги дам на свещеника.

Тя извади двете кутийки от червеното пликче. Тоби я погледна изненадано, но не каза и дума.

След малко се подредиха за церемонията. Кейт хвана Тоби под ръка и той зашепна.

— Слава богу, че си го намерила. Оливия ли беше?

— Не. Макс.

Той изви вежди.

— Нямаш представа какво удоволствие е за мен да чуя, че един от синовете на Мей има вкус към бижута.

— Не е това.

— Жалко. Благодаря ти, че си до мен. А и за одеве. Спасяваш ми живота.

Преди тя да отговори, музиката зазвуча и те тръгнаха по пътеката, предвождани от Ейва, която ръсеше розови листенца на всяка крачка.

Коктейлите бяха по-изискани от всяко официално събитие, на което Кейт беше присъствала. В полето, закътано сред планините, беше издигната красива тривърха тента, която приличаше на старовремски цирк. Малки цветни крушки осветяваха навсякъде, а вътре имаше бели японски фенери. От многобройните си разговори с Джеф знаеше, че японските фенери не светят на пълна мощност, за да създадат по-романтична атмосфера.

Кейт седеше със сестра си, зет си и Дан, сложил Ейва на скута си. Покрай тях сякаш на кънки се плъзгаха сервитьори във фракове, предлагаха подноси шампанско, кюфтенца от раци, пелмени, пилешки шишчета и още поне сто вида хапки.

Започна да се смрачава. Кейт срещна погледа на Джеф и той се усмихна.

— Връщам се веднага — рече тя и целуна Дан по бузата.

Запромъква се сред гостите и чу късчета от разговорите им, които й се сториха смешни, както бяха извадени от контекста: Без глутен е, но ако питаш мен, това е просто начин да прикриеш хранително разстройство… Дори ФДР50 не беше ФДР. Не новият подход спаси икономиката, ами войната. Дните ни на ковачи на война отминаха. Какво сега?… Изключиха я от списъка за приемане и ни се налага да чакаме още два месеца като всички други тъпаци…

Стигна до братовчед си и се прегърнаха. Излязоха от тентата, за да се чуват по-добре.

— Успя — започна тя.

— Да.

Джефри протегна лявата си ръка, сякаш за да покаже доказателството.

— Казах ли ти как са направени пръстените ни? — попита той.

— Не.

Запита се колко ли време ще изчакат, докато му кажат, че пръстенът му е липсвал през целия ден. Сигурно след като обърнат още две чашки.

— Търсехме два отделни мъжки пръстена в бижутерията в Стокбридж, където ходи ти — започна той. — Аз обаче се влюбих в женски пръстен. Беше необичаен, с два едри диаманта, еднакви по форма и размер, заобиколени от малки. Трябваше да прилича на нещо като пчела. Както и да е, страшно ми хареса идеята и двамата да носим част от едно цяло. Затова бижутерът го претопи, раздели двата камъка и ги направи на два отделни пръстена. Готино, нали?

Тя кимна.

— Този диамант е сигурно на повече от сто години. Направо да не повярваш. Виж как блести. Понякога се питам кой ли го е носил преди мен. С Тоби се чудехме дали чужд пръстен няма да ни донесе лош късмет. Ами ако другата двойка, или двойки, са се намразили след време? Ами ако браковете им са били кофти?

Тя си спомни думите на бижутера, че пръстенът бил намерен в такси. Никога нямаше да каже на Джеф.

Беше сватбеният му ден и тя много го обичаше, затова отговори:

— Според мен браковете им са били хубави. Този пръстен ще ти донесе любовта на вековете.

Той я целуна по челото.

— И аз мисля така.

Кейт погледна камъните. За момент се запита откъде са, много по-назад във времето, отколкото Джеф си представяше. Къде ли са били изтръгнати от земята и от кого? Пръстите на колко хора са украсявали през изминалото столетие? По всяка вероятност повечето собственици вече бяха мъртви, а любовта им се бе оказала нетрайна, както на всички други. Тя изрече безмълвна молитва да са били щастливи, доколкото е възможно. Стисна ръката на братовчед си и се върнаха на партито. Кръглата луна беше надвиснала над градината и осветяваше нощта.