Диамантите са завинаги

1972 г.

На масичката в антрето бе оставена купчина от петдесет плика с марки, залепени и адресирани до пощенска кутия в Ню Джърси. Ивлин ги взе в ръка.

— Мили, тръгвам! — провикна се тя, за да я чуе Джералд в кабинета в задната част на къщата.

— Чао! — отвърна съпругът й.

— Ще пусна заявките ти за участие.

— Ти си истински ангел!

Докато затваряше вратата, той извика още нещо, но тя не го чу.

Ивлин въздъхна и се върна.

— Какво каза?

Отговор не последва. Все още не беше свикнала той да си е вкъщи в девет сутринта във вторник. Тръгна към кабинета — мина покрай всекидневната, хола, голямата трапезария, където вече бе заредила масата за трима с ленена покривка и хубавия порцеланов сервиз от майка си. В средата беше поставила голяма кристална ваза, в която по-късно щеше да натопи цветя. Сама не знаеше защо си правеше толкова труд за сина си. След онова, което беше сторил, трябваше да му направи един сандвич с риба тон, да му го поднесе в пластмасова чинийка и да го остави да го изяде на алеята пред къщата. Открай време знаеше, че неспособността й да вдигне скандал е един от най-големите й недостатъци.

Джералд седеше на бюрото в кабинета, поставил пишещата машина пред себе си и подпрял кутия с пликове на чашата кафе.

— Още ли? — намръщи се тя.

— За друго състезание са. Обиколка на Тоскана с колело, спонсорирано от спагети „Принс“! — Очите му заблестяха. Приличаше на детския си портрет, който навремето бе закачен в хола на майка му.

Съпругът й, на шейсет и шест, не се вълнуваше от красиви жени, нито от бързи автомобили, палеше се от лотарийни залагания и какви ли не състезания. Ивлин съжаляваше амбициозните млади секретарки, назначавани в застрахователната му фирма, които сигурно си въобразяваха, че ще помагат за важни договори, а вместо това часове наред надписваха приложени пликове с марки.

Откакто се пенсионира, хобито му се беше превърнало почти в мания. Обикновено не печелеше, но в редките случаи, когато късметът го спохождаше, той се окуражаваше и следващия път влагаше двойно повече усилия. Настояваше, че шансът е на негова страна, тъй като повечето хора участват в състезания само от време на време и когато (по-скоро никога, мислеше си тя) се предлага нещо, което ги интересува. Джералд участваше във всички. Занимаваше се с това повече от двайсет години и бе печелил, но наградите не бяха кой знае колко вълнуващи: два билета за мач на „Ред Сокс“, каяк, отвратителна хладилна чанта, която стоеше в гаража, моторно масло, картина на кучета в лодка, запаси за цял живот от зърнена закуска „Къбум“, която и двамата не ядяха.

„Винаги можеш да спечелиш…“ Колко пъти бе виждала тези думи, написани с едри букви? Повечето игри бяха престанали да съществуват преди години, когато Федералната търговска комисия разкри факт, който тя отдавна подозираше — че най-големите награди се присъждат много рядко. Напоследък малкото останали игри бяха на магазини за хранителни стоки и бензиностанции и служеха като промоции.

Една от тях се наричаше „Хайде на надбягванията“ — получаваш безплатен талон за „Стор енд Шоп“ и след това гледаш ежеседмично конно надбягване по телевизията. Ако конят на талона ти спечели, получаваш голямата награда. Съпругът й се настаняваше пред телевизора всеки петък, стиснал талона в ръка, изпълнен с надежда. Ивлин така и не събра смелост да му каже, че надбягванията сигурно са записани отдавна и човекът, измислил да ги раздават в магазина, много добре знае колко ще бъдат печелившите.

Срамуваше се от цялата тази работа. Нямаха нужда от абсолютно нищо. Тя обаче разбра, че нуждата и печалбата са две коренно различни неща.

— Обиколка с велосипед ли? — повтори тя. — Ти кога за последно си се качвал на велосипед?

— Когато бях малчуган с къси панталонки, Иви, но точно това е идеята — пенсионер съм! Всичко е възможно!

— Да, но, от друга страна, вече трябва сам да попълваш бланките за участие.

— Така си е — потвърди той. — Де да можех да накарам съпругата си да се включи.

Тя вдигна пръст.

— Няма начин. Както и да е, какво ми каза преди малко? Не те чух.

— Питах дали искаш да свърша нещо, докато си навън.

Ивлин се усмихна. Пенсионирането бе превърнало Джералд в различен човек, по-скоро като намерения, отколкото като изпълнение. Никога преди не й беше предлагал да помогне в къщната работа. На няколко пъти през последните седмици се възползва от предложението му и се получи следното — чиниите бяха измити и прибрани с пяната, живият плет беше окастрен дълбоко и храстите приличаха на глутница тъжни, подстригани пудели.

— Няма какво, но си ми такава душичка — отвърна тя.

— Леглата горе оправени ли са? — продължи той. — Довечера къде ще го настаним?

Ивлин се напрегна.

— Няма да остане — отсече тя.

— Няма ли?

— Няма.

Беше поканила сина си на обяд, а не на вечеря, тъкмо по тази причина.

— Имаме шест празни стаи — изтъкна Джералд.

Ивлин го погледна остро. В тази битка бе отстъпила прекалено много, но сега възнамеряваше да остане твърда. Беше добър знак, че Теди ще дойде. Надяваше се това да означава, че му е дошъл акълът в главата. Когато обаче си помислеше за съпругата и децата му в другия край на града, за факта, че ги беше зарязал преди пет месеца, сърцето й се свиваше.

Теди не беше споменал дали има намерение да се прибере в дома си. Ако нямаше да се прибира, тогава най-добре беше да върви на хотел.

— Извинявай, трябваше да… — започна Джералд.

— Не, не. Всичко е наред.

Когато разговаряха по телефона миналата седмица. Теди бе казал, че иска да ги види.

— Налага се да обсъдим някои неща — подхвърли той. — Освен това така и не отпразнувахме пенсионирането на татко.

Стана й тъжно, когато си помисли колко много се зарадва Джералд на тези думи. Нямаше значение, че фирмата му организира страхотно прощално парти преди два месеца, а Теди дори не си направи труда да дойде от Флорида. Съпругът й имаше добро мнение за сина им, въпреки че всички факти сочеха обратното.

Джералд беше убеден, че Теди се връща, за да оправи брака си. Ивлин се надяваше да е така, но хранеше известни съмнения. Защо й каза, че ще дойде сам, след като тя предложи да доведе Джули и момичетата на обяд? Джералд предположи, че Теди иска да поговорят, преди да се прибере при съпругата си.

— Може дори да ни се извини — предположи той с надежда.

При тези думи Ивлин само кимна. Много държеше да цари мир и спокойствие, най-вече у дома. С Джералд рядко се караха, а когато усетеше, че назрява скандал, тя го пресичаше в самото начало и безмълвно си рецитираше стихотворението на Огдън Наш „Думи за съпрузите“, макар според нея да бе подходящо и за съпругите.

Само че последните няколко месеца, покрай проблемите с Теди, в отношенията им се чувстваше напрежение. Джералд даде ясно да се разбере, че независимо от всичко трябва да го подкрепят, а той така или иначе ще осъзнае, че е направил нещо нередно. Ивлин никога не се бе месила в любовния живот на сина си, докато беше млад. На няколко пъти се бе насилвала да си държи езика зад зъбите. Първото му гадже беше пияница и двамата бяха изхвърлени от почти всички барове в Бостън, в повечето случаи заради шумните им кавги. Следващата я арестуваха, след като се сби със собствената си майка. Теди поиска пари от Джералд, за да й плати гаранцията и да я измъкне от затвора. След това обаче се ожени за Джули, прекрасно момиче, и имаха две чудесни дъщери.

Ивлин много съжаляваше, че е родила само едно дете. Щеше да осинови пет, ако Джералд й беше разрешил. Когато Джули влезе в живота им, тя почувства, че има дъщеря. Двете се смееха толкова много, разменяха си книги и списания. Джули й искаше рецепти, а Ивлин ги преписваше на ръка и една Коледа й даде цяла колекция. Беше невероятно щастлива през десетте години, откакто синът й се ожени. За пръв път имаше чувството, че къщата е пълна. Хранеха се заедно, като едно семейство, веднъж или два пъти в седмицата. В неделя, след църква, децата хвърляха стар хляб на патиците, които се събираха в плиткия край на езерото, а тя и Джули седяха във вътрешния двор, пиеха лимонада и си говореха. Веднъж в годината четирите се обличаха официално и отиваха да пият чай в „Риц“. Момичетата вземаха любимите си кукли и им даваха капчици „Ърл Грей“ от фини порцеланови чашки.

Ивлин и Джули се запознаха като учителки в гимназията. Отначало тя само наблюдаваше Джули. Момичето беше високо, слабо, с красива руса коса, овладяваше учениците с лекота и ги обичаше. В учителската стая мъжете се надпреварваха да седнат до нея по време на обедната почивка. Ивлин веднага си помисли за Теди. Той трябваше да е точно с такова момиче — да обича децата, сериозна, с добро сърце.

Няколко седмици по-късно събра кураж и я заговори. Цялата потръпваше от нерви, сякаш бе хлътнала. Научи, че Джули се е преместила от Орегон преди няколко месеца и познава малко хора в града. Беше най-голяма от четири деца. Родителите й бяха преподаватели, установили се в черешова ферма през петдесетте.

Ивлин сподели плановете си с най-добрата си приятелка. Рут Дайкема преподаваше алгебра на осмокласниците и винаги говореше открито.

— Внимавай — предупреди я тя. — Сватовничеството понякога се отразява зле на момичето.

Ивлин се опита да не вижда обида в тези думи и да не се пита дали предупреждението на приятелката й е свързано с непрокопсания й син. А от това, че Рути беше много близка със собствения си син, я заболя още повече.

Всъщност Ивлин мислеше доброто на Джули. По онова време, ако жената не беше омъжена до средата на двайсетте, бе малко вероятно да се омъжи. Джули беше на двайсет и три.

— Заповядай на малко парти, което ще организирам следващата седмица — покани я Ивлин по време на обедната почивка на следващия ден. Щеше да ги запознае там. Знаеше, че човек не може да насилва тези неща, но поне можеше малко да ги побутне в желаната посока.

В нощта преди партито, Ивлин не можа да спи и обмисляше кой е най-подходящият начин да ги накара да си поговорят. Ако Теди усетеше, че е замислила нещо, щеше да откаже да участва в заговора. За нейна изненада и огромно удоволствие, те се намериха на верандата още с пристигането. Когато тя отвори вратата, двамата бяха застанали пред нея. Теди грееше по начин, който не беше виждала от цяла вечност.

Започнаха да излизат и след шест месеца се сгодиха. Понякога Ивлин се питаше дали Теди е разказал на Джули за миналото си и ако не е, дали трябва тя да го стори. Накрая реши да не се тревожи. Джули, изглежда, го беше променила. По всичко личеше, че той е от мъжете, които съзряват късно. Обзе я облекчение, когато си представи, че с течение на времето Теди ще стане същият като баща си. Родиха се момичетата и тя реши, че това е краят на историята. Наистина нямаше нужда да се притеснява повече. Трябваше обаче да се сети, че човек никога не може да предвиди какво следва.

По-голямата й внучка, Мелъди, първа й каза новината, че той ги е изоставил. Случи се миналата пролет.

— Татко замина за Нейпълс по работа и там се е влюбил — заяви простичко тя, когато Ивлин се отби у тях с лалета от градината и завари снаха си разплакана на масата в кухнята.

Погали Джули по косата и наля две чаши бренди. Никога не пиеше през деня, но случаят беше спешен. Увери Джули, че Теди е допуснал глупава грешка, но скоро ще съжали и със сигурност ще се покае.

— Той се обади и каза, че ще остане известно време във Флорида — обясни замаяна Джули. — Каза, че никоя друга жена не го е карала да се чувства по този начин. Когато го попитах какво иска да каже, той отвърна, че с нея се чувствал като мъж. Бил свободен. Стори ми се толкова развълнуван. Стори ми се, че очаква да се зарадвам.

— Побъркал се е — заяви Ивлин.

Същия ден им приготви вечеря и остана, докато момичетата си легнаха.

— Утре сутринта ще позвъни, за да се извини. Сигурна съм — рече тя. Запита се дали не е започнал да пие отново. Имаше желание да се извини заради него, да падне на колене и да помоли Джули да му прости, макар да знаеше, че няма смисъл.

Когато се прибра у дома и разказа на Джералд, той каза само:

— Каква каша…

— Как е могъл, Джералд? Какво да направим? Не трябва ли да отидеш до Флорида и да се опиташ да му набиеш разум в главата?

Очакваше той да застане на нейна страна, ала Джералд поклати глава и я погледна тъжно.

— Не бива да се месим, Иви. Не е правилно да се съюзим с Джули. Той ни е син.

Известно време тя пренебрегваше съвета на съпруга си. Всяка вечер говореше със снаха си по телефона и двете обмисляха как да накарат Теди да се върне у дома. Накрая обаче Джули започна да я възприема като част от Теди. Напоследък Ивлин виждаше внучките си все по-рядко. Джули дори нямаше желание да разговаря с нея.

Погледна часовника на бюрото на Джералд. Теди щеше да пристигне в един часа. Разполагаше с по-малко от четири часа, за да купи месо, цветя, торта, да сложи обяда във фурната и да се преоблече.

— Трябва да излизам, мили — напомни му тя. — Няма да се бавя.

Джералд тръгна към нея и отпусна ръце на раменете й.

— Каквото и да ни поднесе този ден, ще се справим.

Тя му се усмихна топло.

— Знам.

Няколко минути по-късно тя запали колата изпълнена с надежда. Щеше да се постарае да мисли положително. Не биваше да предизвиква бедите, като се отчайва. Седмица преди Теди да се обади, тя бе убедена, че той никога няма да се върне. Ето че много скоро щеше да си дойде. Един ден щяха да си спомнят за това като за мрачен период. Мъжете допускаха грешки и когато молеха за прошка, жената им я даваше. Случваше се всеки ден.

Позволи си да се наслади на свежото есенно утро. Листата пожълтяваха и дърветата в целия град се бяха обагрили в оранжево, червено и златно. Ивлин си напомни, че не бива да се заглежда дълго, докато е зад волана, да не би да кривне от пътя.

Бяха благословени с 12 140 квадратни метра гора в Белмонт Хил, къщата бе разположена далече от пътя, а в далечината искреше езерце. Целият имот бе сякаш създаден за есента — жълтите листа изглеждаха прекрасно на фона на тухлената къща, скорошните дъждове бяха придали наситенозелен цвят на тревата, а момчетата от „О’Мали Лендскейпинг“ бяха окосили преди два дни. Високите люлякови дървета и рододендроните бяха прецъфтели отдавна, но още бяха зелени и изпъкваха добре. Преди години тя засади целогодишни растения, зеленчукова градина и рози отзад. Много обичаше да се занимава с градината. Веднъж в седмицата работеше като доброволец в „Арнолд Арбъритъм“ и влизаше в ролята на гид към учебна програма, организираше ежегодно благотворително събитие за набиране на средства с екскурзии до исторически домове в Масачузетс, включително и нейния.

Ивлин постави пликовете на Джералд на съседната седалка, до списъка с покупките и чантата, и отвори прозорците, за да влезе малко въздух. По радиото пуснаха мелодия, която тя познаваше и харесваше — симфонията „От новия свят“ на Дворжак. Усили звука, докато шофираше по дългата алея към улицата.

Първо се отби в пощата и пусна пликовете на Джералд. Те бяха за звукозаписно устройство. С парите, които беше похарчил за марки, можеше да си купи такова, но това нямаше значение.

В центъра на града намери свободно място за паркиране пред книжарницата. Събра си нещата, пресече Ленард Стрийт и тръгна към Сейдж Маркет, малко по-надолу. Тъкмо стигна, когато се натъкна на Бернадет Хопкинс, стиснала за ръка момиченце с плитки. Бяха минали десет години. Бернадет беше трупнала няколко килца на талията и корема, косата й беше тупирана, но бебешкото й излъчване не се беше променило ни най-малко. Ивлин не забравяше учениците си. Много от тях бяха чудесни и продължаваха да поддържат връзка с нея. Години след като им беше преподавала, те я канеха на сватби и изпращаха десетки коледни картички със снимки на бебетата си, които тя пазеше в кутия на тавана.

— Госпожо Пиърсол! — повика я Бернадет и се обърна към момиченцето. — Роузи, това е госпожа Пиърсол. Беше любимата ми учителка в гимназията.

— Вече можеш да ми казваш „Ивлин“ — усмихна се тя.

— В никакъв случай. Не мога.

Ивлин се разсмя. Много често чуваше този отговор.

— Да не би да си дошла при вашите на гости?

Бернадет кимна.

— Братовчедка ми от Нютън си има бебе.

— Къде живееш сега?

— В Кънектикът. Дариън, съпругът ми, е оттам. Запознахме се в колежа — той беше в „Нотр Дам“, а аз в „Сейнт Мери“, разбира се. — Обърна се към детето. — Госпожа Пиърсол ми написа препоръчително писмо.

Ивлин стисна устни. Едва ли момиченцето се интересуваше от подобни неща. Може би Бернадет просто искаше да подскаже, че помни това.

— Вие бяхте всеобщата любимка — продължи тя. — Помните ли приятелката ми Марджъри Прайс? Работи в издателството на „Лейдис Хоум Джърнъл“ в Ню Йорк Сити. Разправя на всички, че благодарение на вас е станала писател.

— За мен е чест — отвърна Ивлин. — Предай й много поздрави. Поддържаш ли връзки с много момичета от класа?

Помнеше, че Бернадет беше член на ученическия съвет, може и да не беше най-умната, но определено беше най-ентусиазираната. Беше много популярна и се държеше мило с всички, което бе рядко срещана комбинация.

— О, да — закима Бернадет. — Уенди Роудс и Джоан Мур са домакини като мен. И трите имаме по едно дете на две и едно на четири. Джейс Дъглас работи като стоматологична сестра, което си е голям майтап, като си помислите, че братята й играеха хокей години наред. Нали разбрахте какво се случи с горкичката Нанси Бърд?

Ивлин поклати глава, макар да предполагаше какво ще чуе.

— Преди година и половина съпругът й Рой си дошъл в отпуск от Виетнам. Казал й, че командирът му ги уверил, че след шест месеца всички американци ще се приберат. Върнал се и няколко седмици по-късно загинал.

Ивлин усети как я притиска тежест. Горката Нанси, бе толкова млада.

— Тя как е?

— Истинска развалина. Има си момченце. Разбрала, че е бременна, дни преди Рой да загине.

Ивлин се стресна, имаше чувството, че се превръща в изкопаемо. Когато беше млада, никой не изричаше „бременна“ на глас.

Каза си, че трябва да пише на Нанси и да я попита дали може да й помогне с нещо.

Гласът на Бернадет стана по-небрежен.

— Когато разбрах, че вече не работите в гимназия „Белмонт“, ми стана тъжно за племенниците ми, които никога няма да имат щастието да водите часовете им — рече тя. — Сестра ми още живее тук. В същия квартал като мама и татко.

За момент Ивлин се изкуши да я попита дали познава Джули — бяха приблизително на една възраст, — но Бернадет продължи да бъбри, без дори да си поеме дъх.

— Между другото, изглеждате чудесно. Открай време сте невероятно красива. Спомням си, че всички момчета си падаха по вас, въпреки че бяхте толкова…

— Стара ли? — подхвърли Ивлин.

— По-стара от нас — довърши Бернадет. — Честно ви казвам, че сте си същата.

Всички го казваха, макар да не беше истина. Ивлин носеше същите дълги поли и блузи с високи яки още откакто завърши колежа, а косата си прибираше на хлабав кок. През по-голямата част от живота й беше руса, също като на Джули и момичетата, но напоследък бе започнала да придобива неприятен сребрист оттенък. Беше висока за жена, един и седемдесет и пет, слаба, но не и кльощава. Цял живот ходеше на плуване, а като студентка в „Уелзли“ дори бе участвала в състезания.

Пенсионира се преди девет години, когато се роди първото й внуче. Искаше да помага на Джули и за нея това бе удоволствие, но й липсваше работата като учителка. Любимият й ден от септември беше първи, когато лятната ваканция свършваше и тя се връщаше в класната стая. Все още помнеше удоволствието, което изпитваше от мириса на нов тебешир, литературните цитати, написани върху хартия за художествен печат, които тя всяка година закачваше на таблото, празните бележници с имената на всеки ученик в края на страницата, пълни с обещания.

Преподаваше английски език и литература на втори и трети курс. Други учители правеха всичко по силите си, за да избегнат децата на тази възраст, но тя обожаваше възпитаниците си. Дори най-обърканите и най-дразнещите имаха какво да предложат, ако се постараеш да надникнеш под повърхността. Някои учители никога не се занимаваха с подобни проблемни тийнейджъри, докато тя ги поемаше с готовност.

Единственото дете, до което така и не успя да достигне, бе собственият й син. Това бе най-големият й провал. Всички очакваха да напусне работа, след като се омъжи, както правеха повечето жени, и тя наистина напусна за известно време, за да бъде с Теди и да отстъпи място на друг през последните години на Депресията. По онова време гледаха с неодобрение на работещите момичета, особено на омъжените. Повечето училища в страната дори отказваха да вземат жени на работа.

Тя обаче копнееше да се върне в класната стая и щом Джералд се прибра от войната, започна да преподава отново, след десет години. Беше необичайно мъж с положение като съпруга й да позволи на половинката си да работи. Джералд обаче я разбираше и знаеше какво означава за нея преподавателската работа.

С течение на годините децата се променяха. Беше странно и същевременно поучително да се превърне в спирка и убежище за всички момчета и момичета на петнайсет и шестнайсет в града. Родителите също се променяха с времето, към по-добро. Тя разбираше, че причините за лошите родителски грижи са в тежкото детство. Това бе просто омагьосан кръг. Мразеше родителите, които проявяваха жестокост и изпращаха децата си на училище със синини по ръцете и краката, без да изпитват срам. Тя не си бе позволила нито веднъж да удари сина си, не позволяваше и на Джералд, въпреки че по онова време всички го правеха.

Приятелката й Рути все още преподаваше и я държеше в течение за новостите. Наскоро се отби и донесе брошура, озаглавена „Как да разберете дали детето ви е потенциално хипи и как да постъпите“.

Ивлин прочете издайническите признаци:

1. Неочакван интерес към култ, вместо към общоприетата религия.

2. Неспособност да поддържа индивидуална любовна връзка, повече го привличат „груповите“ преживявания.

3. Склонност да говори с неясни философски термини и никога да не се спира на въпроса.

4. Иска пари, но няма желание да работи, за да ги изкара.

5. Засилен, дори прекален интерес към поезията и изкуството.

6. Непрекъснато се подиграва на всички форми на организирано правителство.

7. Винаги се смята за прав, никога не признава допуснатите грешки.

8. Непрекъснато отсъства от училище.

9. Склонност да излиза на срещи единствено с представители на други раси и вероизповедания.

На последната страница от брошурата беше включена бележка от психиатър, която Рути й прочете на глас с ужасен акцент: „Напълно естествено е някои от тези признаци да се проявят при напълно нормални подрастващи. Когато обаче повечето от изброените характеристики са налице, детето е на път да се превърне в «хипи». Има и очевидни признаци — като рошава коса и прекалено модерни дрехи. Само те обаче не правят «хипито». Понякога това е просто бунт. Трябва да се разговаря с децата — разговорите могат да се окажат много болезнени, — за да създадете доверие у младите хора. Те до последно ще отричат, че се държат враждебно. Докато въпросната враждебност не излезе наяве, децата ще са склонни да се бунтуват. Проявете разбиране и бъдете по-толерантни. Пубертетът е изключително труден период.“

Рути бе избухнала в смях, но Ивлин се замисли за по-голямата си внучка, Мелъди, която само след няколко години щеше да се сблъска с всичко това.

Дъщерята на Бернадет започна да нервничи и заподскача на пети.

— Хайде да си ходим, мамо.

Бернадет продължаваше да се усмихва, широко, непрекъснато, като тиквен фенер. Не обърна никакво внимание на детето.

— Имате ли си някакво занимание? — полюбопитства тя.

— О, да — увери я Ивлин. — Имам две внучки.

Истината бе, че напоследък не ги виждаше често. Преди Теди да замине, тя ги вземаше от училище два пъти в седмицата и обикновено ги гледаше в събота вечер, за да могат Теди и Джули да излязат. Винаги бе замислила какво да правят — папиемаше в задния двор или печене на сладки в кухнята. Обичаше да им чете от същите книжки, на които й бяха чели като дете. Понякога им измисляше приказки и се радваше, когато харесваха някоя и я молеха да им я разказва отново и отново. Джули обаче не я беше молила да ги гледа от два месеца. Когато Ивлин ги канеше на гости, Джули отговаряше, че са много заети и нямат време да дойдат.

Ивлин освободи чистачката, тъй като нямаше смисъл някой да й чисти банята и да оправя леглата, след като тя разполагаше с предостатъчно време. Майката на Джералд, лека й пръст, щеше да остане ужасена, но тя открай време бе на мнение, че Джералд и Ивлин живеят прекалено скромно. Ивлин не се интересуваше от показността, която богатите демонстрираха на благотворителни балове, и макар Джералд да обичаше да играе голф, предпочитаха да се приберат у дома, вместо да търпят досадните социални ангажименти. Тя излизаше единствено заради любимите си благотворителни организации или с избрани двойки от техния кръг, чиято компания допадаше и на двамата, и веднъж в месеца, в неделя, обядваше с Рути.

Тъй като Джули престана да пуска децата, Ивлин беше сама през повечето време и с тъга си припомняше детството си в Ню Йорк. Беше отгледана от гувернантка, най-малкото от четири деца, а разликата й с предишното бе петнайсет години. Сега й се струваше, че появата й на този свят е била просто грешка. Баща й вечно работеше. Ивлин го виждаше за половин час вечер, докато пиеше шерито си. Викаха я при него, когато той пожелаеше, след това бързо я извеждаха.

Майка й, изглежда, малко се дразнеше от съществуването й. Беше се надявала да води свой живот по това време. Ивлин си я спомняше като висока, забележителна жена, готова за лекция на суфражетките, облечена с дълга черна рокля и бели ръкавици, наметната с пелерина от норка, обута с черни ботуши. Носеше черна шапка с черно перо от щраус. Родителите й сигурно са били влюбени някога, но после си проговаряха единствено за да се скарат.

Като дете, Ивлин откриваше приятели и интересни занимания на страниците на любимите си книги — повечето бяха романи за дръзки героини с огромно въображение. Любима й беше „Малки жени“. Беше я чела поне петдесет пъти. Все си представяше, че сестрите Марч са нейните сестри.

Напоследък четеше по две книги на седмица. Обичаше викторианските писатели, най-много Дикенс и Елиът. Обожаваше Джейн Остин. Най-голямото й удоволствие беше да седне следобед край езерото и да чете поезията на У. Б. Йейтс или Елизабет Барет Браунинг.

Докато беше бременна с Теди, се страхуваше да не роди дете, което мрази да чете. Все едно ражда извънземно. Това обаче бе една от силните страни на Теди. Той много обичаше да чете — поне като момче. Обожаваше „Тайната градина“ и навремето тя бе решила, че това е знак, че си има чувствително дете, готово да проявява състрадание. Освен това постоянно разнасяше плюшеното агне, което наричаше Агънце-Багънце. Така и не разбра защо тя не му позволи да го занесе в училище. Разплака се. Имаше къдрици, руси масури, които сърце не й даваше да отреже. Как стана толкова коравосърдечен?

Ивлин не слушаше Бернадет.

— На колко са? — попита Бернадет, очевидно за втори, може би дори за трети път.

— Моля? — попита на свой ред Ивлин.

— На колко са внучките ви?

— На девет и седем. Живеят в града.

Побъбриха още малко и най-сетне се сбогуваха. Ивлин излезе на слънце, на пълния с хора пазар, и се отправи към месарницата, където четири млади жени чакаха на опашка. По-възрастна дама пред тях никак не бързаше и искаше да види всяко парче месо.

— Рибица за осемдесет и девет цента на половин килограм? — подхвърли тя. — Става ли поне?

Ивлин се усмихна немощно на последното момиче на опашката и се нареди зад нея. Гъс, месарят, й помаха и тя му отвърна. Погледна си часовника. Самолетът на Теди със сигурност бе вече на летище „Логан“. Тя отправи безмълвна молитва да е кацнал безпроблемно.

Започна да върти годежния си пръстен, нервен навик. Носеше го толкова отдавна, че под него се бе очертала гладка бяла кожа, сякаш пръстенът я защитаваше от възрастта и сухото време, от слънцето и бръчките, от всичко.

Не бе от хората, които се увличат по бижута, но този пръстен беше изключение. Много го обичаше. Дори след четири десетилетия брак понякога го гледаше дълго. Беше уникален — с два едри, кръгли стари диаманта, рязани в Европа — в дизайна наречен байпас. Двата края на халката се срещаха над пръста, но вместо да образуват кръг, се увиваха около камъните като лози от малки диамантчета. От всяка страна имаше по три маркизита, в които всеки внимателен наблюдател би забелязал листа. Повечето годежни пръстени бяха с по един едър диамант, понякога с по три. Два бяха рядкост, но за нея бяха напълно естествени — с Джералд бяха двама, запечатани в камъка за вечни времена, любовта им бе силна, неподвластна на времето, също като диамант.

Преди години беше завещала пръстена на Джули.

Беше изработен от лондонски бижутер през 1901-ва и бе от личната колекция на госпожа Пиърсол. Тя настоя Ивлин да го вземе. Диамантите бяха още по-стари, поне на прабабата на Джералд. Той каза на Ивлин, че може да си избере пръстен от „Тифани“, но тъй като искаше да достави удоволствие на новата си свекърва, тя прие подаръка. Семейство Пиърсол бяха от хората, които вярваха, че бижутата, произведенията на изкуството и мебелите трябва да останат в семейството. И тя харесваше това у тях.

— Отива ти — каза Джералд в деня, когато й го подари. — Това би трябвало да е цвете, нали? Погледни, вече е изцяло твой.

Посочи вътрешната страна на платинената халка. Беше поръчал да гравират галеното име, с което я наричаше: Иви.

Понякога тя се чувстваше неудобно заради пръстена. Беше красив, но толкова фрапантен, че се страхуваше да го носи в училище или пред родителите на учениците си. Не искаше да създава погрешно впечатление. Подобен пръстен говореше, че с Джералд са богати. Беше направен за по-нежна жена, която разчита на персонал, никога не оправя легла и не пише на черна дъска. Камъните толкова стърчаха над халката, че тя вечно закачаше по нещо с тях, изтегляше нишки от пуловера си или някой косъм се пъхваше под коронката.

Години след като се омъжи за Джералд, годежният пръстен от първия й брак висеше на верижка на врата й. Когато отидоха на екскурзия на гръцките острови — Теди беше още дете, — тя свали верижката и я остави върху хавлията, за да поплува. Върна се и не я намери. В този момент имаше чувството, че първият й съпруг, Натаниъл, е умрял отново. Хората реагираха странно на някои вещи. Пръстенът бе най-обикновена халка с мъничък смарагд — зодиакалния й камък, — въпреки това тя го ценеше така, сякаш струваше милиони.

Най-сетне дойде и нейният ред и тя плати за три килограма ребра, които бе поръчала преди няколко дни. Гъс ги опакова в дебела хартия и ги прибра в кафяв хартиен плик.

— Това месо обикновено се приготвя в неделя — отбеляза той, докато й връщаше ресто. — Да не би поводът да е специален?

— Вече сме пенсионери. Неделя, вторник, на нас ни е все едно! — Ивлин се стараеше да говори весело, но думите й се сториха потискащи.

В цветарския магазин се опита да се поразведри и купи далии, орхидеи и рози. Букетът се получи толкова голям, че едва успя да го обхване с едната си ръка. Налагаше се да остави покупките в колата и едва след това да отскочи до пекарната. Беше поръчала кокосова торта в „Олин“. Друг път щеше да направи тортата сама, но щом си помислеше за обяда, се чувстваше объркана и решаваше, че нещо друго е по-важно — или трябваше да прибере летните дрехи, или да извади зимните. Трябваше да измие и прозорците.

Върна се в колата и остави месото и цветята на задната седалка. Забеляза на пода малката розова панделка, която внучката й Джун си беше слагала безброй пъти. Въздъхна и я вдигна, плъзна пръсти по материята, дори я поднесе към носа си, за да провери дали не носи сладкия аромат на детето. След малко я пъхна в чантата си. Най-добре да не мисли за това точно сега.

Беше решила да направи сос от авокадо преди обяд, тъй като младите, изглежда, много го харесваха. Щеше да поднесе любимите си топчета от сирене и пълнена целина, да направи салата „Уолдорф“. Прехвърляше съставките наум, когато мина покрай книжарницата и се обърна към витрината, за да се огледа.

От другата страна на стъклото стоеше Джули. Погледите им се срещнаха. Ивлин се усмихна и тръгна към вратата.

Джули се обърна и закрачи към дъното на книжарницата.

Ивлин я заболя, но забърза след нея и отпусна ръка на рамото й.

— Здравей.

— Ивлин, моля те, остави ме — прошепна тя.

— Джули, миличка.

Най-сетне Джули се извърна към нея. Ивлин забеляза, че е плакала.

— Ти знаеш ли, че той си идва? — попита младата жена.

Ивлин кимна.

— Знаеш ли какво иска от мен?

Тя се сви.

— Не.

— Иска развод.

Ивлин усети как сърцето й се пропуква също като тънък лед.

— Трябва да има някакво основание — рече Джули. — Някой трябва да е извършил прелюбодеяние, да е изоставил другия, да е импотентен или непрекъснато пиян, или жесток побойник.

„Прелюбодеяние“, помисли си Ивлин, но Джули продължи:

— Не е виждал децата си от пет месеца, дори не им се е обаждал, а когато най-сетне благоволява да се обади, ми казва, че адвокатът му е предложил да запише в молбата тормоз. Очевидно това се доказва най-лесно, защото за всичко друго не могат да призоват свидетели. Каза, че ще ми направи услугата да не споменава, че съм го хванала с друга жена в леглото. Щял да ми направи услуга! Иска да се изправя в съдебната зала и да кажа, че ми е насинил окото, че ме е удрял в лицето, че ме е блъскал в стената. Аз пък трябва да намеря приятелка или съседка, които да потвърдят, че са видели всичко. Дори предложи ти да се явиш.

— Но това означава да лъжесвидетелствам — възмути се Ивлин.

— Той каза, че хората го правели непрекъснато.

Почувства се засрамена, сякаш тя беше виновна за онова, което той искаше. Как бе възможно синът й да иска собствената му съпруга да лъже за нещо толкова ужасно? Нима наистина бе повярвала, че той се връща, за да се сдобрят? Беше я лишил от семейството й. Ощетяваше и децата си, и съпругата си. Беше дълбоко възмутена от егоизма му. Теди бе почти на четирийсет и дори не се замисляше как ще повлияе решението му на другите.

— Джули, това е лудост. Теди се е побъркал.

— Ще заведа момичетата в Юджийн, за да съм близо до нашите — призна Джули.

Ивлин кимна.

— Това ще се отрази добре на всички, докато нещата се изяснят.

Джули я погледна в очите. На Ивлин й се стори, че забеляза едва доловими следи от нежност на лицето й.

— Заминаваме завинаги, Ивлин.

Ивлин се почувства така, сякаш я бяха ударили.

— Не заминавай — помоли тя. — Още не е прекалено късно. Можеш да му кажеш, че няма да се съгласиш на развод. Не му позволявай да определя всички правила.

— Знам, че се опитваше да направиш нещо добро, но те моля да не го правиш. Умолявам те. Върви си.

— Но…

— Много те моля — настоя Джули. — Замесени са адвокати. Не трябва да разговарям с теб.

На Ивлин й се прииска да каже, че ще свидетелства в нейна полза, ако се стигне дотам. Искаше да каже, че днес следобед ще убеди някак сина си да се върне завинаги.

Вместо това кимна и се отправи към вратата. Намери сили да купи торта от пекарната и да излезе на заден ход на улицата, но след като шофира известно време, се разплака. Хлипаше дълбоко и звукът я накара да заплаче още по-сърцераздирателно. Сълзите й не спряха чак до дома.

1987 г.

Термометърът до задната врата показваше минус десет градуса.

Беше пет сутринта преди Коледа, в двора бе тъмно като в рог. Джеймс беше запалил лампата на верандата, но едва виждаше. Тъмнината сви от страх гърдите му. Знаеше, че е детинско, но напоследък беше все неспокоен, непрекъснато нащрек. Заключи вратата след себе си, нещо, което доскоро не правеше. Шийла и децата още спяха на горния етаж.

Алеята за автомобили пак беше заледена. Преди два дни беше хвърлил сол, също и у майка си, но очевидно трябваше още.

Кучето се дръпна и той опъна повода, тъй като падането по задник му се стори неприемлив начин да започне деня.

— Спокойно, момче. За бога, Роки, давай по-спокойно.

Деветгодишният басет изсумтя, но се подчини на Джеймс, който бавно пристъпваше към тротоара. Там кучето пусна дълга струя върху чемшира на Шийла в края на градината. Оранжевата светлина на уличната лампа озаряваше квартала.

Живееха в самия край на улица с къщи, подредени плътно една до друга, като зъби. Домът им беше на ъгъл и гледаше към натоварено кръстовище. Когато се стъмнеше, през прозорците на долния етаж се виждаха фаровете на автомобилите и блясъкът не им позволяваше да гледат нито вечерните новини, нито Джони Карсън. Затова се качваха в спалнята и гледаха тринайсетинчовия черно-бял телевизор с копче за програмите.

Джеймс вдигна очи към небето и раздвижи врата си. Гърбът го болеше. Разтри долната му част през палтото. Вече беше твърде стар, за да вдига носилки по цял ден.

Предната поляна беше покрита с паднал преди седмица сняг. Метеоролозите предричаха, че до вечерта може да навали още трийсет сантиметра. Денят на работа сигурно щеше да е спокоен, но когато се прибра у дома вчера сутринта, му се наложи да изрине стъпалата и пътеките. Стар негов приятел, Дейв Конъли, работеше в градската управа и винаги почистваше, когато се разразеше буря. Грижеше се и за алеята пред дома на майка му. Джеймс всеки път му носеше стек „Будвайзер“, за да му се отплати за услугата, и го оставяше на закритата му веранда, без да напише бележка. Сега наблюдаваше как някакъв с ван дава газ и минава на червено, за да се спусне към северната гара „Куинси Ти“.

— Идиот — измърмори Джеймс на кучето и тръгнаха на разходка.

На една пресечка имаше бензиностанция, срещу нея — автокъща, „Макдоналдс“ и „Дънкин Донътс“. По земята винаги се търкаляха боклуци и в събота сутрин той ги събираше, докато почистваше или косеше моравата отпред. Пликчета от чипс, кутийки от безалкохолно, станиоли от шоколадчета и дори един презерватив. Живееха на три пресечки от гимназия „Куинси“ и понякога му се струваше, че това е наказанието му за всички боклуци, които е хвърлял по улиците или през прозореца на колата си като тийнейджър.

Шийла никога не позволяваше на децата да играят отпред. Страхуваше се някое от тях да не бъде отвлечено или прегазено. Играеха в малкия заден двор с телена ограда, където имаше място колкото за люлка, пластмасово сандъче с пясък във формата на костенурка и статуя в синьо и бяло на Светата Дева, която бебето наричаше „мама кукличка“.

През октомври едно бебе в Тексас беше паднало в кладенец. В продължение на два дни всички говореха само за това. Пациентите в линейката му, които бяха много по-зле от бебето Джесика, се тревожеха за нея, питаха дали е чул нещо ново по радиото. А Шийла прибави поредната тревога към дългия списък притеснения за децата. Джеймс се опита да изтъкне, че и двете им момчета са едри като прасенца и дори единият им крак няма да се побере в подобна дупка.

Къщата им беше малка, наполовина на къщата в другия край на града, където бе израсла Шийла. Беше с външна облицовка от сив винил. На горния етаж имаше две стаи и стара баня. На долния се намираха кухничката — с шкафове в цвят тъмен клен, монтирани през шейсетте, чиито вратички не се затваряха — хол и трапезария, в която никога не се хранеха. По масата трупаха несгънатото пране, качено от мазето, пощата, стари броеве на „Тиви Гайд“ и вестник „Хералд“ — събиран цяла седмица, който той възнамеряваше да прочете.

В къщата не влизаше много светлина. Дори по обяд, когато навън грееше слънце, стаите си оставаха мрачни. Шийла обаче много я биваше в обзавеждането и това личеше навсякъде — стените на банята бяха украсени с патици, в стаята на момчетата имаше тапети на пиратски кораби. Е, можеха да минат и без нейните парцалени кукли — шест на брой, подредени на секцията в трапезарията. Шийла отчаяно искаше момиченце, но според него две деца им бяха предостатъчно.

Имаше късмет, че я убеди да вземат Роки. Тя нямаше да му позволи да си вземат куче, след като децата се родиха. Джеймс го разхождаше сутрин и вечер, когато не работеше. Дори и камъните да се пукаха от студ, както сега, той се наслаждаваше най-много на тази част от деня. Когато времето беше хубаво, водеше Роки до Уоластън Бийч и го оставяше да потича. През зимата обаче и двамата бяха доволни да повървят няколко пресечки, след което се прибираха.

Завиха по Холмс Стрийт. По някои от къщите близнаци се виждаха коледни светлини — според Шийла белите бяха най-класни, затова бе закачил такива. Съседите от едната им страна бяха закачили светлини с цветовете на дъгата, а от другата бяха избрали сини. Сините изглеждаха най-кичозни, според Шийла. За четиринайсет години брак той така и не й призна, че като дете е мечтал да има сини светлини за Коледа.

Беше израснал на около километър и половина от тук, в по-приличен квартал, в малка едноетажна къща, където майка му все още живееше. Тъстът и тъщата, Линда и Том, също живееха в дома, в който беше расла жена му — огромна стара къща на самия бряг на океана, в Скуонтъм. Линда и Том много им помагаха с децата. Бяха десет години по-възрастни от майка му, но изглеждаха десетки години по-млади. Всяка събота през лятото излизаха с малката си яхта и канеха приятели на коктейли, за да се насладят на залеза от верандата. Понякога, когато ги изпращаше, Джеймс се замисляше за майка си — затворена сама в дома си, пуши цигара от цигара пред телевизора — и му се приискваше да забие юмрук в стената.

Знаеше, че според тях Шийла е могла да си намери по-добър мъж. Може би този факт щеше да го притесни, ако не бе съгласен с мнението им. Веднъж чу Том да й казва: „Трябваше да се омъжиш за адвоката, когато имаше шанс.“

„Шега! Той просто се шегуваше“, настоя Шийла, когато той я попита. Да бе, сигурно.

Всъщност бяха добри хора. Том обаче, който притежаваше строителна фирма, вечно се опитваше да им каже какво да правят — беше предлагал работа на Джеймс, също и пари. Преди месец погледна олющеното петно на тавана в кухнята им и заяви:

— Това не се нуждае от обикновен козметичен ремонт, Джими. От банята на горния етаж тече. Гледай да го оправиш по-скоро.

Сякаш Джеймс не знаеше, че тече, дяволите да го вземат. Сякаш чакаше някой да му каже, че е крайно време да извика водопроводчик и да профука парите, заработени за цяла седмица.

— Имаш ли нужда от помощ за коледните подаръци на децата? — попита го Том миналата седмица. Джеймс се обиди и веднага отказа, но всъщност беше останал без пари и се налагаше да купи половината от подаръците с кредитната си карта — едва ли щяха да успеят да платят вноските, — а за другата половина бръкна в спестяванията.

Според Шийла децата трябваше да се научат, че могат да минат и без подаръци, но той отказа категорично, защото беше Коледа. Още помнеше времето, когато беше на осем и видя велосипед „Джей Си Хигинс“ в „Сиърс“. Майка му го бе завела, за да купят дрехи за училище. Как само го искаше, мечтаеше за него месеци наред, но той струваше трийсет и девет долара и деветдесет и пет цента, а той знаеше, че майка му няма толкова пари, затова не каза и дума. Сподели желанието си с един Дядо Коледа в центъра на Бостън, просто за всеки случай, макар да знаеше, че на Коледа сутринта няма да получи колелото. Получи тракторче, което светеше, играчка за много по-малко дете. Заради майка си Джеймс се престори, че подаръкът много му харесва. Не спря да му се радва, вечерта дори го взе в леглото. Сега вече разбираше, че му е било мъчно не защото не е получил колелото, а защото не би трябвало дори да мечтае за подобен подарък. А искаше момчетата му да мечтаят. Те не бяха виновни, че не умее да печели пари и сякаш нарочно се старае да е беден.

Купиха къщата във възможно най-неблагоприятния момент, точно след раждането на Паркър. Няколко години преди това щеше да им струва двойно по-малко, но когато събраха парите за начална вноска, инфлацията беше кошмарна, цените на къщите бяха скочили до небето в цялата страна и най-добрата лихва бе четиринайсет процента. През първата година тук, когато нямаха почти никакви пари, ядяха овесени ядки за вечеря и откриха, че мазето е покрито с мухъл. Джеймс изобщо не бе наясно с подобни неща — къщата беше проверена, всичко бе направено както трябва, затова остана шокиран, че е негова отговорност да се справи с проблема.

Това бе мечтата: да имаш собствена къща, да я напълниш с мебели, да боядисаш кепенците на прозорците в цвят, който ти харесва. Само че една хубава къща можеше да крие какви ли не ужасии. Имаше чувството, че са прекарали половината си живот в опити да я кърпят. След като откриха мухъла, на всеки няколко месеца изникваха нови проблеми. Водосточните тръби трябваше да се оправят. Коминът се запуши. Паркър пукна порцелановата мивка в кухнята и се наложи да сменят целия долен ред шкафове. Дърво падна върху покрива на гаража по време на урагана Глория.

Родителите на Шийла им дадоха пари назаем, за да се справят с мухъла. Тя каза, че те не чакат да им ги върнат, но Джеймс не можеше да търпи тъстът му да го хрантути. Спести и върна сумата на Том, като купуваше много от необходимите неща с кредитната си карта — храна и мебели, бензин и дрехи за бебето. След като цял живот бе икономисвал, също като майка си, сега се чувстваше опиянен, че е открил нов подход за разходите. Нещата не бяха напълно излезли от контрол; не заминаха за Флорида с пари от картата „Виза“, не купиха маса за билярд за мазето, както повечето им приятели. Използваха кредитната карта само когато имаха нужда от нея. Това обаче се случваше все по-често.

През осемдесет и четвърта, когато го уволниха от пожарната в Лин и остана без работа цяла година, харчеха както обикновено и купуваха всичко с картата. Рефинансираха къщата. Опита се да спечели нещичко, като заложи малкото пари, с които разполагаше на конните надбягвания и на няколко игри. Дейв го убеди, че това е лесен начин за печелене на пари, и за известно време им потръгна. Накрая обаче Джеймс изгуби всичко. Когато майка му се разболя, спестяванията й се стопиха за шест месеца. Наложи се те да платят част от лечението. И досега й помагаха понякога, въпреки че не можеха да си го позволят. Той знаеше, че вината за натрупаните дългове е изцяло негова. Дължеше се на неправилни решения в съчетание с лош късмет. Отначало го правеха, за да оцелеят, да си помогнат да излязат от калта. Той не разбираше, че се закопава все по-дълбоко. Усети се едва когато стана прекалено късно.

Вечер престанаха да вдигат телефона. Обикновено звъняха кредитори. Бяха в постоянно напрежение, тъй като знаеха колко пари дължат и колко малко вероятно е да платят скоро. На два пъти тази есен им спираха електричеството. Казаха на децата, че ще се престорят, че са в пустошта — сложиха свещи на масата в трапезарията, разказваха им приказки за лека нощ на светлината на фенерче. След това, както можеше да се очаква, Паркър настояваше да живее в мрак всяка вечер.

Когато се караха, обикновено беше за пари. За Шийла проблем нямаше; заради недостига на медицински сестри в Бостън болниците плащаха цяло състояние, вземаха жени чак от Ирландия. Неговата заплата обаче беше смешна. На какво ли не бе готов, за да е обратното, въпреки че накрая пак щяха да разполагат със същите пари.

Казваха си отвратителни неща, непростими, ала винаги си прощаваха. Той имаше чувството, че я познава на сто процента, по-добре от всеки друг, но понякога тя казваше нещо и той започваше да се пита дали не разбира погрешно живота си. Тя заяви, че вече не бил човекът, за когото се е омъжила, че бил противно тъжен и вечно ядосан. Нарече го жесток, въпреки че не се беше сбивал цели шестнайсет години. Тя заяви, че това нямало значение, човек можел да бъде жесток и без да размахва юмруци.

Той се чувстваше ужасно след всеки скандал, тя също. Дори най-незначителният проблем бе в състояние да ги подпали. Тъстът и тъщата се гордееха, че никога не си лягат скарани — бяха го записали под заглавието „Златни правила на брака!“ на картичката, която подариха на Шийла в деня на сватбата. Как бе възможно двама души да си обещаят подобно нещо? Джеймс се питаше дали Том и Линда са се сблъсквали с трудности, или просто не им пука особено един за друг.

Стараеха се да не се карат пред момчетата. Всички твърдяха, че това е най-лошото, което може да направи един родител. Те обаче не планираха кавгите си предварително — „Всяка сряда, докато децата са на тренировка, ще се изпокараме!“. Най-разтърсващите скандали обикновено гръмваха спонтанно, често след моменти на затишие: приятна семейна вечеря или ходене на кино.

Тя се цупи седмици наред, задето той се беше съгласил да работи на Коледа, а Джеймс мислеше, че и двамата знаят, че въпросът е предрешен. Шефът му предложи двойна надница и той не можа да откаже.

След това, преди няколко дни, в неделя, докато закусваха спокойно — Шийла беше направила бекон с яйца и дори се смееха за нещо, — когато най-неочаквано, изневиделица, тя отново повдигна въпроса. Ядоса се, че ще ги остави сами на подобен празник. Той не можа да повярва, че тя не разбира нито защо го е направил, нито колко малко желание има да работи на празника.

— Би трябвало това да са най-щастливите ни години — натякна му тя. — Защо тогава ми се струват толкова противни?

— Не знам, мила, ти ще кажеш. Сигурен съм, че всичко е по моя вина.

— Точно така, давай, прави се на жертва. Справяш се великолепно.

— Уча се от най-добрата.

Дори не бе усетил, че си крещят, докато Паркър не запуши уши с ръце.

— Моля ви, хора, направо не знам на чия страна да застана.

Тези думи едва не го довършиха.

Ако трябваше да мине отново по същия път, щеше да тропне с крак и да не позволи детето му да се казва Паркър. Искаше да го кръстят Бърд, като Лари Бърд, който беше отбелязал най-много точки от всички играчи на „Селтикс“ през 1980-а, годината, в която се роди първият му син. Шийла обаче заяви, че самото предложение е основателна причина за развод, според някои женски книги. Той я остави да прави каквото иска, тъй като бе изкарала безобразно тежка бременност. Бе преживяла шест спонтанни аборта преди Паркър. Вече бяха женени от седем години и хората ги гледаха странно, сякаш нямаше причина да са женени, след като нямат намерение да имат деца.

Сега, незнайно как, сякаш за минутка, Паркър беше станал на цели седем години. Бебето Дани пък беше вече на две.

Джеймс спря пред къщата на Пат Флахърти, където кучето започна да души тревата, която се показваше изпод снега. По храстите нямаше коледни светлини, нито паркирани коли отпред. Съпругата на Пат го беше напуснала една неделя след вечеря. Докато сервирала пая, признала, че има връзка с местния енорийски свещеник. Дейв Конъли каза, че го била обрала до шушка.

— Как иначе, след като вече ще разчита единствено на заплатата на свещеника — пошегува се Джеймс, но мислеше за Шийла и дали няма и тя някой ден да си отиде просто така. Беше на осемнайсет, когато си татуира името й на дясната си ръка. Ожениха се на двайсет и една. Понякога, особено напоследък, той се питаше дали днес би направила същия избор.

Нова табела „Продава се без посредник“ бе забита на поляната пред дома на Пат Флахърти. Джеймс нямаше представа къде е заминал Пат. Може би при майка си в Уоластън. Той беше на трийсет и четири и му се налагаше отново да започне от нулата. Тази мисъл му се стори ужасно потискаща.

Много скоро щеше да научи всички подробности. Приятелите му от гимназията обичаха да клюкарстват като бабички. Конъли, О’Нийл и Големия бяха женени, с деца. На всеки няколко седмици гледаха заедно мач, като се редуваха в чий дом да се съберат, а понякога ходеха в бара „Дий Дий“, докато майка му гледаше момчетата. Имаше и неколцина от едно време, които той избягваше — все беляджии, пияници, които и досега нарушаваха закона, биеха се както когато бяха на седемнайсет. Други пък бяха завършили колеж. С тях се виждаше веднъж в годината, вечерта преди Деня на благодарността, когато всички от гимназия „Норт Куинси“ отиваха в „Дий Дий“ и се натряскваха като прасета. Той не можеше да си намери място от срам, когато трябваше да каже на поредния от тях, че все още живее в града. Преди не спираше да се хвали с плановете си.

Чу дрънчене зад себе си и се обърна. Дорис Мълкахи влачеше две метални кофи за боклук към тротоара.

— Дайте да ви помогна — предложи той и пресече улицата.

— Няма нужда — отвърна предпазливо тя. Присви очи в бледата утринна светлина. — Джими Макийн ли е?

Мразеше това име. В училище го наричаха „Джими“. Когато започна работа, се опита да накара колегите да му казват „Джеймс“. Някои уважиха желанието му — партньорът му Морис, Шийла, когато се сетеше. Майка му и брат му, старите му приятели и всички останали продължаваха да му казват „Джими“ и той не можеше да ги накара да престанат.

— Здравейте, госпожо Мълкахи.

Тя от години играеше в един отбор по боулинг с майка му. Нито една от тези гаднярки не я беше посетила, откакто се разболя, заради което той ги мразеше всичките.

— Как е майка ти? — поинтересува се тя.

Той кимна.

— Горе-долу добре.

— Тя е корава жена, Господ я обича. Пожелай й весела Коледа от мен. Все се каня да й отида на гости.

— Сигурно.

— Ами момчетата ти? Вълнуват ли се за утре?

— Броят дните още от Вси светии — отвърна той. Натисна в тротоара върха на обувката си като дете, което няма търпение да избяга.

След това тя прошепна поверително:

— Как е горкичката Шийла?

Значи знаеше. Сигурно цял Норт Куинси знаеше.

— Добре — рече Джеймс рязко, сякаш искаше да подчертае, че разговорът приключва тук.

— Готов ли си да се прибираме, приятел? — наведе се той към кучето. Роки вдигна към него големите си кафяви очи, които можеха да те разтопят. — Да, чакаш закуска. И аз. Пазете се, госпожо Мълкахи.

— Весела Коледа, Джими.

Изминаха петте минути до дома в мълчание. Дъхът на Джеймс излизаше на бели валма. Всеки път, когато си припомнеше случилото се, имаше чувството, че е готов да прибегне до насилие — ако някой случайно го докоснеше, докато се разминаваха, или го нагрубеше, той бе готов да му откъсне главата, а след това да го гледа как умира.

Преди месец Шийла бе ограбена на връщане от магазина. Някакъв страхливец с нож й взел всичко — часовника, халката, годежния пръстен, чековата книжка, дори тъпата чанта с памперси за детето. Когато се прибра час по-късно, Джеймс я завари разплакана на масата в кухнята. Децата бяха в другата стая, пред телевизора, звукът бе усилен докрай. Първата му работа беше да намали телевизора, след това се пошегува за шума и едва тогава видя лицето й.

Бебето беше видяло всичко. Двегодишният му син беше гледал как някакъв лайнар е притиснал нож в гърлото на майка му. Нещастникът я беше душил. Два дни след случката по врата й избиха сини петна. Когато ги видя. Джеймс се затвори в банята и плака, скрил лицето си в шепи.

Вината беше негова. Колата й беше на сервиз, а той трябваше да се прибере в осем сутринта, за да иде тя до магазина, преди тя да тръгне на работа в девет. Обаче закъсня. Партньорът му — Морис беше болен и той го изпрати да си ходи, като обеща да почисти. Отне му двойно повече време от обикновено — на Кендъл Скуеър имаше инцидент на строеж и линейката беше изцапана с кръв. Ако оставеше всичко така, щеше да отнесе солидна глоба, а не можеше да си позволи подобно нещо. Затова изтърка купето възможно най-бързо. Усещаше, че минутите се изнизват и от опит знаеше, че тя ще е бясна.

Шийла го беше чакала до осем и петнайсет, след това преценила, че не може да се бави повече. Трябвало да направи обяд на Паркър и да купи мляко за Дани. Взела бебето и за пръв път оставила Паркър сам. Тъй като се притеснявала за него, напазарувала бързо и решила да мине напряко — по алея до Ханкок Стрийт. Там мръсникът й изскочил в гръб и я стиснал толкова силно, че останала без дъх.

Джеймс позвъни на брата на свой приятел, който работеше в полицията. Той изпрати две ченгета у тях, за да вземат показания, но Джеймс веднага разбра, че това е просто формалност, опит да ги накарат да се чувстват така, сякаш владеят положението. Когато ченгетата си тръгнаха, той се разбесня и описа на Шийла какво точно ще стори на хлапето, когато го намери — нямаше да се задоволи само с мъчения. Щеше да удари мизерника там, където боли най-много; щеше да го завърже за стол, след това ще наръга баба му, майка му, децата му, да ги гледа как се мъчат, ще го накара да изпита истински страх. След това ще го остави да живее с видяното.

Шийла го погледна през сълзи.

— Какъв е смисълът да ми приказваш тези дивотии? Ти не беше там.

Оттогава той не можеше да спи. И без това имаше проблеми със съня, а сега, въпреки че беше уморен до смърт, когато си легна и отпусна глава на възглавницата, сърцето му заблъска и той неочаквано се разсъни. Насилваше се да затвори очи. През следващите няколко часа се мяташе и опитваше да си намери удобно място. На сутринта нямаше представа дали изобщо е спал. Не се чувстваше отпочинал. По цял ден копнееше за малко сън. Беше замаян, разсеян. Когато най-сетне успяваше да се добере до леглото, отново се случваше същото.

Шийла имаше кошмари. По два, дори по три пъти на вечер настояваше да провери всички врати и прозорци. Искаше да се преместят. Тревожеше се за децата, за майка му, която живее съвсем сама в ужасен квартал. Той се опитваше да защитава улицата, на която беше израснал, макар да знаеше, че съпругата му е права. Преди две години майка му се бе нанесла за кратко при тях, след като получи удар. Шийла трябваше да се грижи за новороденото бебе, но гледаше и нея, опитваше се да я върне към живота, сякаш бе нищо работа; упражняваше я да чете, правеше й физиотерапия, учеше я как да държи четката и да се качва и слиза по стълбите. Миеше я с гъба в леглото, лакираше ноктите на краката й. И не се оплака нито веднъж.

На Джеймс му се искаше да има начин да започне отново. Нападението над съпругата му бе пречупило нещо у него, част, която вече така или иначе не си беше на мястото. Всичко, което подозираше за себе си, се бе оказало истина. Не бе успял да защити собственото си семейство. Вече беше ясно, че не може да направи нищо. Не можеше да си позволи да ги премести на по-безопасно място с голям заден двор и басейн. Беше вързан тук, а те бяха вързани с него.

В гимназията го смятаха за едно от най-красивите момчета в класа, макар да не беше висок като брат си. Шийла все му повтаряше, че е извадила късмет да я избере красавец като него. Той помнеше искрите, които прехвърчаха помежду им, докато танцуваха на училищните тържества. Монахините поставяха линийка между тях и нареждаха да се отдалечат в името на Светия Дух, в противен случай щели да уведомят майките им. Сега Джеймс имаше чувството, че я е подвел. Приятелките й, на които тя навремето гледаше отвисоко, си имаха съпрузи, които не бяха нищо особено на пръв поглед, но бяха станали богати мъже, с власт, водеха ги на Бахамските острови за годишнини, всеки петък вечеряха в различен ресторант. С какво можеше да се похвали Шийла? Някогашният красив младеж не беше показал онова, на което е способен.

Преди няколко месеца отидоха до „Папа Джино“ на пица, един от редките случаи, когато вечеряха навън. Докато момчетата се занимаваха с джубокса, Джеймс забеляза как Шийла подаде купон на момичето на касата — две средни пици на цената на една. Когато момичето се обърна, за да вдигне телефона, Шийла бързо дръпна купона и го пъхна в чантата си. Погледна го и му смигна, сякаш току-що бяха обрали банка. Тя се гордееше със себе си и той се почувства най-големият несретник на света.

Дори слепец щеше да види, че се е провалил напълно, но вместо да замаже положението, като се държи като принц, той понякога й се нахвърляше. Поредната проява на ирландския му темперамент, както казваше майка му. Никога не би наранил Шийла или децата, но обзет от неудовлетворение, му се случваше да чупи неща — пукна една лампа, пръсна чаша на парчета, остави дупка в стената. Веднъж, по време на поредната разправия с Шийла, се удари в лицето и си насини окото. Тя му се подиграва дълго след това. Истината беше, че тя бе всичко за него. Ако я изгубеше, това щеше да е краят.

Щом влезе в къщата, свали каишката на кучето и пусна кафеварката. Пристъпи към шкафа вляво на мивката и извади голяма опаковка ибупрофен. Взе три хапчета и ги преглътна без вода. Когато вдигна глава, забеляза, че боята се е напукала. Преди петното беше колкото палачинка, а сега бе колкото обръч. Извърна очи. Зарече се да не го поглежда, докато не минат коледните празници.

Почувства се смъртно уморен, когато си помисли, че го чака третата му двайсет и четири часова смяна за седмицата. Какво ли не би дал, за да си легне — просто да се отпусне до Шийла, да я гушне и да спи до вечерта. Не се бяха гушкали така от цяла вечност, още отпреди децата да се родят. Шийла работеше в операционната в Бирмингам, три осемнайсетчасови смени всяка седмица, в почивните му дни. Организираха се така заради момчетата, но почти не се виждаха, освен в неделя.

Той не искаше тя да работи, след като се родиха децата. Майка й беше спряла да работи, а сега и сестра й Деби си стоеше вкъщи. Шийла никога не споменаваше този факт, но той усещаше, че й тежи, когато сестра й започваше да я врънка да прекарат вторника в „Уай“ с децата или да й натяква, че трябва да участва по-активно в дейността на родителския комитет.

Деби беше неговото проклятие. Беше омъжена за мазника Дрю, който беше завършил „Амхърст“ и сега си живееше славно в хубава къща в Милтън. През седемдесетте Дрю и Деби бяха диско маниаци. Едно беше жена да се запали по тази простотия, но кой уважаващ себе си мъж би го направил? До ден-днешен Джеймс го наричаше Джон Траволта. Дрю беше от онези адвокати мошеници, които рекламираха по телевизията: „Съпругът ви е починал от отравяне с азбест? Обадете се незабавно!“, „Детето ви е яло оловна боя? Обадете се незабавно!“, „Бик е ухапал баба ви…“

Но Джеймс мразеше Дрю най-много заради начина, по който се бяха запознали с Деби: веднага след завършването на гимназията, когато той и Шийла бяха разделени за близо година. Тя излизаше с някакъв кретен, който учеше право. Дрю беше най-добрият приятел на кретена.

Всеки път, когато ходеха на вечеря у Деби и Дрю, Джеймс усещаше, че не спират да изтъкват колко добре си живеят, че скоро щели да си купят вила. За нещастие Шийла и Деби бяха близки и се виждаха често. Според него Деби използваше всяка възможност, за да го плюе пред нея, но съпругата му твърдеше, че това било нормално при сестрите.

Шийла беше трупнала няколко килца след раждането на момчетата, най-вече на корема, и се притесняваше, макар да беше красива като в деня, когато я видя за първи път. Купуваше си видеокасети с упражнения и се шегуваше, като казваше на децата: „Погледнете мама, има си второ дупе отпред.“ Затова пък Деби се стараеше като луда да остане слаба. За нея това бе работа на пълен работен ден — всяка сутрин ходеше на аеробика, тичаше, два пъти в седмицата посещаваше часове по нещо, наречено джазерсайз, за което се докарваше с ярко цикламени гети и черно трико, а после лягаше в солариума поне за половин час. Независимо от това, все се оплакваше на Шийла от теглото си, от което тя се чувстваше още по-зле. Миналото лято Деби се върна от екскурзия в Хаянис с подарък за Шийла: картина с хипопотам в бански над думите „Не ми скривай слънцето“.

— Нали е много смешно — настоя Деби. — Купих и за себе си.

Когато видя колко се обиди съпругата му, на Джеймс му се прииска да удари шамар на сестра й или — тъй като никога не би ударил жена — на Джон Траволта.

Изчака водата да заври и си наля кафе. Дръпна чиста кърпа от купчината на масата в трапезарията и надникна в хола, където бяха сложили коледната елха, килнала се на една страна. Шийла беше луда по Коледа. Беше закачила гирлянди навсякъде и от цял месец пееше коледни песни. Джеймс излезе и купи елхата в първата сутрин, когато ги пуснаха в разсадника. Беше малка и те я задушиха със златни гирлянди, чиито нишки понякога се виждаха и в косите на момчетата, и в джоба му, и полепнали по подметките на обувките му. Миналата година изчакаха Бъдни вечер, защото тогава всички елхи се продаваха на половин цена, но тази година беше твърдо решен да й осигури съвършения празник, каквото и да му струва.

Качи се към банята и спря пред вратата на момчетата. Надникна. Гърдите им се вдигаха и спускаха ритмично; ароматът на сън се усещаше в стаята. Паркър беше подредил в спретната редичка до главата си четири костенурки нинджа. Винаги настояваше Джеймс да пожелае на всяка от тях „лека нощ“.

— Сладки сънища, Рафаело — започваше Джеймс и вдигаше пластмасовата фигурка към лампата, преди да я пъхне под завивката и да посегне към следващата.

— Микеланджело, знам, че си купонджия, но е време за лягане.

Паркър се заливаше от смях. Беше много лесно да го разсмееш.

Вечерите, когато оставаше сам вкъщи, Джеймс хранеше момчетата с размразени рибни пръстчета или затопляше в микровълновата пилешки хапки с кетчуп и към седем ги слагаше да спят. Четеше им приказки и им пееше — „Черно птиче“, „Норвежка гора“, все тъжни, мрачни песни, напълно неподходящи за деца, но те, изглежда, не обръщаха внимание на думите. След това оставаше да ги гледа как спят, понякога по половин час.

Сега, през отворената врата в другия край на коридора, видя как Шийла се намести под завивките. Тръгна към спалнята и дюшемето проскърца под краката му.

Шийла рязко вдигна глава.

— Аз съм — успокои я той.

— Здравей, миличък. Не съм те чула, когато си влязъл.

Той отиде при нея и седна на крайчеца на леглото.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

— Не си ме уплашил. Колко е часът?

— Почти пет и половина.

— Панталоните от униформата ти са в сушилнята — рече тя. — Закачила съм ризата ти в мазето.

— Благодаря — отвърна той. — Казаха, че днес щяло да натрупа още трийсет сантиметра сняг.

Тя въздъхна.

— Господи!

— Ужас.

Паркър изтопурка по коридора и влезе в стаята им, като примигваше сънливо.

— Остава само ден до Коледа, мамо! — предупреди той. — Колко часа има?

— Двайсет и четири. Върви да си легнеш, миличко — нареди Шийла. — Много е рано.

— За мен не е много рано — отвърна гръмко Паркър.

— За мен обаче е рано — отвърна тя. — По-тихичко, да не събудиш бебето.

— И за тати не е много рано. Ще ми почетеш ли нещо смешно, преди да излезеш, тате? Знам, че трябва да ходиш, но само две приказки. — В гласа му се прокрадна плаха надежда, сякаш бе поискал луната.

— Ще закъснееш — предупреди Шийла. — Паркър, връщай се в леглото.

Тя все повтаряше, че Джеймс я превръща в лошото ченге, като влиза в ролята на суперзабавното. Но как да не изпълниш толкова мила и незначителна молба?

— Само едничка — молеше Паркър. — „Семеен цирк“ или пък „Гарфийлд“.

— Само една — съгласи се Джеймс, макар и двамата да знаеха, че ще му прочете всичките приказки. Хвана сина си за ръка и го поведе към коридора, после надолу по стълбите.

— Ще говориш ли с различни гласове, тате?

— И още как.

Паркър грейна.

— Мама не може да прави гласовете.

Шийла се обади от банята.

— Чух какво каза!

Джеймс долови усмивката в гласа й и прошепна:

— Разбира се, че може.

Паркър изпъна гръб, както правеше винаги когато беше с братовчедите си. Поклати глава и каза многозначително:

— Разбира се.

След това попита:

— Тате, дали Дядо Коледа ще ми донесе робота Роли?

Роботът Роли се намираше много трудно. Във всички магазини за играчки в Масачузетс казваха, че на трети януари ще получат нова доставка. Като че ли беше притрябвал на родителите на трети. Джеймс и Шийла се бяха побъркали към средата на месеца. И заедно, и поотделно бяха ходили чак до Устър, спираха във всеки магазин по пътя, дори в железарските, макар да знаеха, че е безсмислено. Най-сетне той намери един, пъхнат зад масажорите за гръб в „Рейдио Шак“ на Саут Шор Плаза. Може би някой нарочно го беше пъхнал там или Господ най-сетне бе решил да му улесни живота. Независимо от причината, той не можа да обясни чистата, неподправена радост, която го завладя в онзи момент. Имаше чувството, че нищо не е в състояние да го спре. Все едно бе изобретил пеницилина.

Паркър беше в стаята си, когато същата вечер Джеймс се прибра у дома и съобщи новината на Шийла.

— Открих нещото — похвали се той.

— Какво?

— Купих нещото. — Ако го беше казал преди двайсет години, тя щеше да реши, че се отнася за бира, може би за джойнт, но сега веднага разбра за какво говори.

— Боже! Ти си моят герой.

Сега той се обърна към Паркър.

— Зависи дали ще слушаш мама, докато съм на работа.

— Ще слушам — обеща искрено Паркър.

— Значи има голяма вероятност да го получиш.

— Ихааа! — изкрещя Паркър колкото сили имаше.

В този миг писъкът на Дани проехтя в къщата. Роки заподскача по стълбите и започна да вие в знак на солидарност.

— Започва се! — въздъхна Шийла. След малко изскочи в коридора, като си обличаше халата. Приличаше на ангел.

2003 г.

Роклята беше стара и вталена, на майка й: тъмносиня, на малки светлосини цветчета по полите и на гърдите. Имаше тънък кожен колан с цвят на безоблачно небе. На Делфин й се струваше, че помни кога майка й я е обличала, въпреки че както и при всички останали спомени, свързани с нея, най-вероятно си въобразяваше.

Рано сутринта сгъна внимателно роклята и я уви в опаковъчна хартия, преди да я пъхне в куфара с останалите й неща. След това обаче реши да я пробва. През последните две седмици беше отслабнала. Дори след като стегна колана, той й висеше на талията.

Сложи си ретро обувки на „Шанел“, които беше купила в бутик на Рю дьо Паси, докато беше в университета, преди двайсет години. Поне десет пъти беше сменяла подметките им.

Бе облечена със същия тоалет в нощта, когато се качиха на самолета от Париж за Ню Йорк. Стискаше ръката на Пи Джей от излитането чак до кацането. Спомняше си как гледаше сградите под тях, които искряха като играчки, и се чувстваше малка и крехка до мъжа до нея. Диамантеният пръстен, който той й подари, проблясваше на пръста й. Стана й идеално, сякаш бе правен специално за нея, въпреки че беше поне на сто години.

Когато тръгнаха да слизат от самолета, стюардесата докосна рамото й, стиснала в ръка пуловер.

— На съпруга ви ли е?

Делфин не я поправи и не обясни, че са годеници. Много й хареса как звучи. Съпругът ви. Животът беше пред тях. Пи Джей помагаше на възрастна дама да свали претъпкана чанта, пъхната в отделението над седалките — беше метър осемдесет и шест, с широки рамене и едър, мускулест гръб. В черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Всеки път, когато го видеше, притаяваше дъх.

Делфин не беше изпитвала подобно чувство досега. Заради него изостави целия си живот — и бизнеса, и дома, и брака с Анри.

От онази нощ бе минала едва година. Тъкмо заради това болката й беше по-силна; изминалото време й се струваше съвсем кратко. Беше тръгнала по път, за който историята бе доказала, че води до катастрофа. Въпреки това се прояви като съвършената егоистка и повярва, че в нейния случай всичко ще бъде различно.

На Западна седемдесет и четвърта улица слезе от таксито и се озова под августовското слънце. В едната ръка носеше куфара си, а с другата придържаше кафяв плик с покупки. Блокът, в който той живееше, се извисяваше над нея и хвърляше сянка на тротоара. Сградата си имаше име, „Уилфред“, и всеки път, когато го чуеше, тя си представяше възрастен господин с оредяла коса и пура. Ню Йорк й се струваше мъжки град, пълен с високи здания и остри ъгли, нямаше никаква мекота.

— Добрутро — поздрави портиерът руснак, когато отвори стъклената врата. — Имате ли нужда от помощ с багажа?

Тя погледна ръката в бяла ръкавица, стиснала медната дръжка.

— Не, благодаря.

— Пи Джей вече отиде на работа — уведоми я той.

По настояване на Пи Джей всички портиери го наричаха на малко име. Това винаги я изненадваше. Струваше й се твърде интимно, прекалено натрапчиво.

— Знам — усмихна се тя. — Имам ключ.

Той я погледна подозрително и тя се запита дали Пи Джей не му е разказал всичко. Представи си го как се клатушка пиян на връщане от някой бар и прегръща портиера през раменете. „Приятелю, да знаеш само какво имам да ти разправям.“

Може пък портиерът сам да бе забелязал отсъствието й. Той не беше дежурен вечерта, когато тя си тръгна преди две седмици. На работа беше по-възрастният, ирландец, който сведе глава, докато тя излизаше разплакана с багажа си. Сигурно портиерите обсъждаха всички в блока. Докато тя живееше тук, бяха виждали годеника й да влиза и излиза с друга жена — колко ли пъти се беше случвало? — въпреки това винаги й се усмихваха и пазеха тайната на Пи Джей.

През последните няколко месеца, още преди всичко да рухне, домът й в Париж на четвъртия етаж в типична сграда стил Хаусман, в седми арондисман, бе започнал да й липсва. Сградата от 1894-та се намираше на Рю дьо Гренел, непосредствено до Рю Клер, квартал, който открай време й се струваше ужасно буржоазен. Съпругът й наследи апартамента, когато родителите му отидоха да живеят в провинцията. Беше просторен — с четири спални, приемна, хол и кабинет. Делфин никак не го харесваше. Дори след като подмени голяма част от мебелите стил Луи XVI с модерни, с изчистени линии в бяло и сиво, и натъпка книгите си в библиотеката до книгите на Анри, понякога се чувстваше като гостенка. Сега обаче изпитваше необяснимо желание да се върне. Искаше й се отново да се отпусне във ваната с лъвски крачета, да се качи в асансьора с черната метална решетка, която трябваше да затваря и отваря със сила.

Странно как те обзема копнеж по неща, за които никога не те е било грижа. Понякога й липсваше някое кръстовище или парфюмериен магазин, старците, които всеки следобед играеха boules1 на Еспланад дез Енвалид. Макар и рядко, й се приискваше да застане на comptoir2 в кафенето, където понякога се отбиваше сутрин, докато беше на двайсетина години, или да види децата, които ядяха сладолед във фунийки, оформени като цвете, както бе станало модерно точно преди да замине.

Влезе в мраморното фоайе на „Уилфред“ и, както обикновено, то й се стори прекалено студено. След всичкото това време така и не свикна с манията на американците към климатиците. Работеха във всеки магазин, във всеки вагон на метрото — истинска екологична катастрофа. Очевидно бяха задължителни за комфорта на американците. В апартаментите хората закачваха грозни метални кубове на первазите, които използваха огромно количество електричество, за да напълнят стаята със студен въздух. Задните части на тези кубове висяха от хиляди прозорци из целия град; през цялото лято кондензацията от тях капеше по главата ти, докато вървиш по тротоара. И с това не можа да свикне.

Не свикна и с порциите, които се сервираха в ресторантите. Храната бе достатъчна за цяло семейство, а бе поднесена на един човек. „Опаковайте ми остатъка за вкъщи“. Ами сервитьорите — дори не те изчакваха да си доядеш, за да ти грабнат чинията, още преди да поднесеш последната хапка към устата си, или те изпровождаха навън в мига, в който платиш сметката, и не се интересуваха дали си изпила кафето.

Ами кафето! Истинско нашествие на „Старбъкс“. Жени в панталони за йога поръчваха лате сутринта, без дори да са си сложили грим, косата им беше прибрана на рошав кок, сякаш току-що се бяха събудили от дълбок сън и някой ги беше заставил с пистолет да се юрнат навън. При мъжете беше още по-зле. Косите им бяха подстригани като каски, всички бяха с бирени шкембета, а пък обувките… Във Франция обувките на мъжете бяха от мека кожа, с тънки като хартия елегантни подметки и заострени носове. Тук приличаха на лодки.

Имаше както големи, така и малки неща. Водата се поднасяше с лед. Насипна захар, вместо на бучки. Изкуствената фамилиарност на непознати — поговориш си с някого на парти и веднага ти предлага да излезете да пазарувате заедно или да вечеряте, казва, че ще ти се обади, а след това така и не го прави.

Ню Йорк имаше и известно очарование, както всеки друг град. Тя не можеше да забрави красотата на сградата „Крайслер“. Ами как блестяха слънчевите лъчи по стъклените небостъргачи по обед! Ами как се чувстваш, когато избираш на кое представление на „Бродуей“ да отидеш! Не понасяше склонността на американците да се юркат навсякъде, въпреки това се възхищаваше, че всеки може да постигне мечтите си, независимо какво детство е имал. Пи Джей беше живо доказателство. Не, не биваше да мрази Ню Йорк.

Но дори нюйоркчани понякога се оплакваха от него. Като че ли изпитваха удоволствие да изреждат всички недостатъци на живота в този град: вонята на боклуци през лятото, гъстите тълпи на Таймс Скуеър, скъпотията, забързаното темпо, стресът, малките апартаменти, анонимността. Парижани се гордееха с града си. „Обичам Париж всеки миг, всеки ден от годината“, пееше Коул Портър в любимата песен на баща й.

При асансьорите натисна бутона за нагоре и той светна. След миг сребристите врати вдясно от нея се отвориха и тя пристъпи в кабината, като ги остави да я погълнат. Стените бяха огледални — нямаше къде другаде да погледнеш. Хората в Ню Йорк често й казваха, че прилича на Жаклин Кенеди. „Най-големият комплимент, който можеш да получиш в тази страна“, отбеляза Пи Джей с гордост и тя си спомни, че французите харесваха Жаклин Кенеди, защото приличаше на една от тях, а не на американка.

Сега видя тъмните подпухнали кръгове под очите си, бръчиците до устните. Беше на четирийсет и една и за първи път изглеждаше на годините си, вероятно дори по-стара. Когато беше момиче, баща й казваше, че много неща могат да разкрасят една жена, но не така, както я разкрасява любовта.

Когато разбра истината, Делфин изпита отчаяние, което сякаш заля цялото й тяло, пропълзя във всяка частица от нея, изпълни я така, че можеше само да лежи в затъмнената хотелска стая. Виеше от мъка, не спеше, не ядеше. Превърташе в ума си всеки миг от любовната им афера и се чудеше кога нещата са се объркали. Отношенията им се бяха влошили от няколко месеца, но не бе очаквала подобно предателство.

Беше останала почти без пари, нямаше работа, вече нямаше и приятели. Разбра това още щом въведе Пи Джей в своя свят.

След седмица и половина в хотела един следобед Делфин се събуди и се приближи до прозореца. Дръпна тежките завеси и се загледа в грозния град под нея. Сърцето й още беше разбито, но сега се усещаше някак по-силна, с по-ясна глава, както се чувстваш в първата сутрин след тежко заболяване. Вече знаеше какво да направи.

Щеше да напусне Ню Йорк — нямаше защо да стои тук без него, — но пък не можеше просто да се измъкне като жалка подиграна жена. Щеше да го накара да я запомни.

Не беше отговорила на обажданията му, което го разсърди — изпращаше й съобщение след съобщение, настояваше да разбере къде е, и то с тон на заинатило се дете, което отказва да си изяде зеленчуците и се зарича, че няма да си поеме дъх, докато майка му не махне чинията.

Пи Джей беше дете. Трябваше да го разбере още от самото начало. Може и да го беше забелязала, но тогава беше напълно полудяла. Да, беше млад. Едва на двайсет и четири и това несъмнено беше важно. Но той беше американец и човек на изкуството. Никой не бе изисквал от него да се държи като мъж в истинския смисъл на думата.

Най-бързият начин да изгубиш чувствата си към мъж беше да заживееш с него. Други хора възприемаха Пи Джей като виртуоз и се държаха с него така, сякаш бе водещ експерт във всяка сфера на човешкото съществуване. Истината бе, че той притежаваше едно-единствено качество — умението да свири на цигулка по-добре от всеки друг. Само че извън това умение не притежаваше друго. Беше се фокусирал върху музиката от толкова време, че някои части у него бяха закърнели неизползвани или просто никога не са били развити. Той не беше нито кой знае колко образован, нито ерудиран, а и не беше чувствителен.

Докато стоеше пред него онази вечер и хлипаше, крещеше, че я е съсипал, той я стисна за раменете.

— Не мога да живея с мисълта, че ме мразиш. Трябва да ме увериш, че ще намериш начин да останеш моя приятелка.

Тъкмо тези думи, а не стореното от него не я оставяха на мира и я държаха будна нощем.

Той бе съсипал съвместния им живот, а сега единственото, което го интересуваше, бе, че тя сигурно го мрази. Как бе възможно да се влюби така силно в този жалък страхливец? Как можа да рискува толкова много?

Асансьорът я остави на шестнайсетия етаж. Тя вдъхна познатия мирис на почистващ препарат и наскоро изчистен с прахосмукачка мокет, докато вървеше към апартамента и пъхаше ключа в ключалката. След последната им разправия той не си го поиска, а тя не предложи да го върне — нито ключа, нито пръстена. Задържа и двете. Днес, на тръгване, щеше да остави ключа и да прати по пощата пръстена на майка му веднага щом пристигнеше там, за където се беше запътила. Можеше да го изпрати и от Ню Йорк, но от американските пощи и мърлявите служители, които се държаха така, сякаш говори на латински, я побиваха тръпки.

— Не ви разбирам — отговаряха грубо и тя усещаше как се изчервява от неудобство, докато зад нея се трупаше дълга опашка непознати.

В апартамента цареше тишина, единствено кучето Чарли се дотътри откъм банята. То наклони любопитно глава, след това се върна да легне на хладните плочки. Пи Джей беше луд по него. Сподели с нея, че кучето му напомняло за по-простички времена, когато е тичал из двора на родителите си в Охайо.

Пускаше животното да спи в леглото му. Веднъж, когато имаше представление с филхармонията на Лос Анджелис, пътуваха с автомобил и отсядаха в противни мотели, защото той категорично отказа да го остави в багажното отделение на самолета, а единственият човек, на когото имаше доверие и оставяше къщата, беше заминал. Делфин не обичаше кучета, нито пък хора, побъркани по тях. Кучетата искаха много грижи, за тях господарите им бяха богове. Сега вече й беше ясно, че Пи Джей е точно човекът, който би поел подобен ангажимент.

Мина през антрето и остави куфара си на пода, преди да влезе в хола. Страдивариусът си имаше почетно място, изправен на стойка в един далечен ъгъл. Тази сутрин Пи Джей водеше майсторски клас в „Джулиард“. Сигурно бе взел по-малко впечатляващ инструмент, въпреки това изключителен — може би цигулката Гуаданини.

Делфин си спомни, че беше видяла часа, записан с червено на календара му, по средата на дни без ангажименти. Беше се зарадвала на празните дни и си бе представила какво ще правят през тази свободна седмица. Той пътуваше толкова често, имаше по петдесет концерта на година. Тя мечтаеше за време, когато темпото им на живот щеше да се позабави. След няколко години можеха да му предложат място в престижна консерватория и тогава нямаше да пътува толкова много.

Това бяха мислите, които я вълнуваха допреди две седмици. Невероятно колко бързо се променя животът, при това без никакво предупреждение. Може би все пак имаше предупреждение. Точно така.

Делфин пристъпи до цигулката. Тъкмо Страдивариусът ги беше сближил. Познаваше инструмента по-отдавна от него. Беше красив. Най-изящният, който бе виждала, изработен от самия майстор през 1712-а. Когато Пи Джей свиреше на него, един-единствен инструмент превръщаше музиката в симфония, изпълнявана от оркестър.

Критиците не спираха да редят хвалебствия за уникалния му начин на свирене, който бил технически съвършен, но изпълнен с въображение. Наричаха го Виртуоза, защото нито един друг жив концертираш цигулар не свиреше като него. В изпълненията участваше цялото му тяло, движеше се под напора на ритъма, косата му падаше над очите с всеки замах на лъка. В най-емоционалните моменти притискаше бузата си към цигулката и затваряше очи като момче, което се опитва да се зарови във възглавницата. Усмихваше се, когато свиреше. Насаме може и да се оплакваше — и от пътуванията, и от напрежението, на което беше подложен, — но излезеше ли на сцената, отлиташе далече от всички грижи. Преди Делфин си мислеше, че това е доказателство за любовта му към изкуството, но сега бе наясно, че е по-скоро свързано с умението му да заблуждава хората.

Отиде в кухнята и остави кафявия плик на плота. Тук беше чисто и спретнато и тя остана изненадана. Следващата мисъл й подейства като удар в корема. Естествено. Той държеше да е хубаво за нея.

Когато се нанесе, имаше неща, които нямаше как да знае за него; още не бяха прекарали достатъчно време заедно. Пи Джей обикновено пускаше звука на телевизора на максимум, когато си беше вкъщи, и го оставяше включен заради кучето, когато излизаше. Сътворяваше небивал хаос, без дори да забележи, и пълнеше мивката с чинии.

Щом видя апартамента, Делфин едва не се разплака. Когато й каза, че има голям едностаен апартамент в хубава сграда в стил ар деко в Ъпър Уест Сайд, очевидно бе пропуснал да спомене, че е обзаведен като стая в общежитие. Имаше диван тип футон, разположен на сравнително малко разстояние от най-големия телевизор в света, а от двете му страни се мъдреха каси за мляко. В спалнята се виждаха матрак, проснат на пода до напукана тоалетка, библиотека, която беше взел от боклука в деня, когато се е местил, и две яркооранжеви седалки от микробус, за които дори бе платил — любимата му рок банда била в града и решили междувременно да си вземат автобус за турнетата.

— Пътувам непрекъснато — беше обяснил той, докато я привличаше до себе си. — А и досега бях сам тук. Има нужда от женска ръка.

Обикновено подобна забележка не би я накарала да се задейства. Само че сега, сякаш под властта на някаква магия, Делфин се зае да преобрази апартамента. След като години наред се беше опитвала да се конкурира с майката на Анри за ролята на дизайнер експерт, сега имаше картбланш да прави каквото пожелае.

Цялата есен бе замаяна от любов, обикаляше Мадисън Авеню и харчеше неприлично високи суми от парите и на двамата за ориенталски килими, чаршафи и хавлиени кърпи с хиляди нишки, качествен костен порцелан, маса за трапезарията със стъклен плот, в комплект с бели тапицирани столове, и огромен матрак, а отдолу — пружина с бяла табла. Спалното бельо също беше бяло, с бяла пухена завивка, толкова мека и нежна, сякаш ще полети.

В една галерия в центъра откри чертежи на Линкълн Сентър, които постави в рамки и закачи над камината. Работата в Париж не й липсваше и дори не се сещаше да се запита как ли върви магазинът без нея. Вечер се връщаше при Пи Джей с последните съкровища, които бе открила, и той я обсипваше с хвалби за напредъка й. След това се любеха и оставаха прегърнати чак до сутринта.

Сега Делфин бръкна в хартиения плик, извади две бутилки каберне и ги отвори. Наля си голяма чаша и отпи, макар още да нямаше десет. Запали цигара, дръпна дълбоко и я остави в чинийка. Беше й забранил да пуши в апартамента. Когато той си беше у дома, тя винаги слизаше долу и пушеше на тротоара. Заминеше ли, отново се страхуваше, че ще усети миризмата, затова пушеше подала глава през прозореца на спалнята, като тийнейджърка.

Щеше да започне от тук, от спалнята. Влезе решително, стиснала бутилка вино във всяка ръка. Изправи се пред леглото, протегна ръце настрани и разтърси бутилките, сякаш заливаше салата. Първите петна по бялата кувертюра накараха сърцето й да заблъска. След това стана по-лесно и тя изпразни едната бутилка върху бледосиния килим, а другата — върху възглавницата. Отстъпи крачка назад, за да огледа творението си.

Беше се чудила дали няма да й стане мъчно, когато започне да съсипва апартамента. Почувства се свободна, сякаш преимуществото да гледа как светът й се разпада бе във факта, че не й е останало нищо, от което да се страхува. Беше създала съвършеното жилище за тях двамата, а не за него и някоя друга.

Пусна бутилките върху леглото. Следваха ризите.

Често настояваше той да се облича по-добре, както подобава на мъж. На концерт Пи Джей носеше задължителното официално облекло, а през останалото време се обличаше като размъкнат тийнейджър. Когато не работеше, държеше да носи меките тениски в бонбонени цветове, които бе събрал през годините, износени, посивели от пране. Ако човек го видеше на улицата, никога не би познал кой е. Тя му купи изтънчен черен костюм от „Диор“ и великолепни кожени обувки, които той никога не сложи.

Остави костюма, и без това нямаше да го облече, но извади тениските от чекмеджето и ги натрупа на едната си ръка. Отнесе ги до плота, отвори чекмеджето, в което държаха какво ли не, и взе кухненските ножици, които беше купила от „Уилям-Сонома“ за осемдесет долара.

Започна с черната тениска, на която пишеше „Колеж“, след това мина на тъмно оранжевата с надпис „Тексаски закон“, после на една зелена с лекета от пот, покрита с изображения на доларови банкноти и тъпото твърдение „Банкерите го правят с интерес“. Щракането на неръждаемата стомана през памучната материя беше премерено и спокойно. Напомни й за есенни листа, които хрущят на всяка крачка. Пое си дъх и накълца повече от двайсет тениски, докато в краката й не останаха единствено ивички плат.

Погледна си часовника. Беше планирала всяка крачка, като генерал, който се кани да влезе в битка. Засега избързваше с няколко минути. Отвори шкафа и извади бурканче фъстъчено масло, махна капака и го постави на плота. След това вдигна купчина чинии. Хвърли една, но без замах. Тя се търкулна на пода, завъртя се и остана здрава. Нещо я накара да спре. Спомни си как стояха в отдела за порцелан в „Блумингдейл“ и игриво спореха коя шарка да изберат. След това се наредиха на опашка в „Дейн енд Делука“ за чаши горещо капучино, а той я бе прегърнал през кръста.

Пое си дълбоко дъх и изпълни дробовете си. Вдигна следващата чиния, този път я запокити с всички сили и видя как се пръсна на парчета. Повтори същото и с останалите и при всеки трясък усещаше нещо като сексуална възбуда. По едно време, както и бе очаквала, кучето пристигна, за да провери какво става. Тя го хвана за нашийника, преди да настъпи някое остро парче, взе фъстъченото масло и го поведе към банята. Там то щеше да прекара следващите трийсет минути в близане на маслото направо от бурканчето, докато вентилаторът над главата му бръмчеше. Пи Джей правеше така всеки път, когато се караха, да не би животинчето да се травмира.

Върна се в кухнята и надникна в хладилника, в който завари онова, което беше оставила: камамбер и синьо сирене от „Забар“, туршия и яйца. На плота до хладилника имаше ново попълнение: зелена бутилка пастис3, една четвърт от него беше изпита.

Отвори по-широко вратата на хладилника и я остави така. Отвори и фризера, след това изтегли контакта от стената.

2012 г.

Кейт се събуди, когато чу притеснения шепот на майка си, който долиташе от кухнята.

— В хладилника нямат нищичко, освен соево мляко. Човек би казал, че когато чакат гости…

Тогава сестра й Мей й се притече на помощ.

— Ще отскоча да потърся магазин и ще купя нормално мляко. Чакай малко, тук дали има обикновени магазини?

Тъй като братовчед й Джефри беше решил да се ожени в Хъдсън Ривър Вали през април, Кейт имаше шестима роднини — включително три деца, които щяха да отседнат у тях през уикенда. През оберлихта на спалнята се виждаше късче съвършено синьо небе, първата слънчева събота през пролетта. Колко много хубави неща й се искаше да свърши днес — да се поразходи с дъщеря си, да прекопае задната градина, да прекара целия следобед на верандата с книга в ръка. Нямаше да се наслади на нито едно от тях.

— Мразя сватбите — рече тя.

Дан лежеше до нея, изтеглил олекотената завивка под брадичката си, както всяка сутрин. Веднага позна, че е буден, но вместо да отвори очи, той ги стисна още по-силно.

— Защо трябва да страдаме, задето те са влюбени?

Кейт изпъшка.

— Нали?

Трябваше да стане по-рано, преди останалите. Трябваше да се е изкъпала и облякла, преди те да слязат. Трябваше да е приготвила вкусна закуска. Или омлет, или фритата, или нещо подобно. Обикновено Ейва й служеше за будилник, но, изглежда, днес малката се беше измъкнала тайничко. Кейт знаеше, че трябва да е благодарна, но това означаваше, че минава осем, а майка й вече преценяваше съдържанието на хладилника. Като леля и кръстница на Джефри, тя щеше да изнесе реч на тържеството довечера. Затова несъмнено бе по-изнервена от обикновено.

Мей и съпругът й, Джош, бяха довели трите си деца, на десет, на осем и пет, защото, както Мей се изрази по телефона: „Доста е различно от убежденията ни, но една гей сватба е поучителен момент. Днес е истинско постижение да накараш някого да покани децата ти на подобно събитие.“

Бяха пристигнали от Ню Джърси предишната вечер и разбиха на пух и прах провинциалната тишина и спокойствие в мига, в който огромният джип на Мей спря на алеята пред къщата. Кейт излезе да ги посрещне, пое си дълбоко дъх и помоли Господ, в когото не беше сигурна, че вярва, да я дари със сили.

Още със слизането най-големият син на Мей, Лио, извади от джоба си зелена тръбичка от плетена слама.

— Лельо Кейт, пъхни си пръста тук.

— Недей! — предупреди я брат му Макс и застана зад него. — Това е китайски капан за пръсти.

Кейт помнеше играчката от времето, когато беше дете. Купуваха ги с цели торби за по пет цента.

— Млъквай, Макс! — скара му се Лио. — Скапа всичко.

— Лио, внимавай какви думи употребяваш — обади се майката на Кейт, Мона — следващата, която слезе от клоунския автомобил. Последва я най-малкото дете на Мей. Оливия, облечена със синя рокля като Пепеляшка.

— Здравей, миличка — продължи Мона. — Как си?

Целуна Кейт по бузата.

— На едно момиче в мола трябвало да му отрежат ръката, след като си пъхнало пръста в китайски капан — обясни Макс. — Да знаеш, че са много опасни.

— Това си го измислих, тъпчо — изкиска се Лио. — Не знам защо момичето нямаше ръка, но не е било заради китайски капан за пръсти. Хайде, лельо Кейт. Пробвай!

— Правилно ли е да се говори така? — намръщи се Мона и погледна Кейт. — Не трябва ли да се казва азиатски капан за пръст?

— Добре, дай да видя — съгласи се Кейт и пъхна пръсти в дупчиците в двата края на тръбичката. После разигра страхотна сценка, че уж се е заклещила.

— Дай и аз да пробвам на някого — помоли Макс.

— Няма — сопна се Лио.

— Аз пък си имам нещо по-хубаво — нацупи се Макс. — Монголски капан за пръсти.

— Няма такова нещо — сряза го Лио и му обърна гръб.

Мей слезе от колата и изви очи към Кейт.

— Моля те, не ги поощрявай.

Сякаш тя им беше дала китайския капан за пръсти като подарък за добре дошли. Сякаш тя беше на осем години. Започва се, помисли си.

Репетицията вечерта мина, без да успеят да се скарат, въпреки че момчетата на Мей не спряха да шават и да се оплакват, докато най-сетне не им разрешиха да играят на видеоигра на масата, което никак не се понрави на Джефри. Тя открай време не одобряваше възпитателските методи на сестра си. Мей вечно й повтаряше: „Чакай. Когато си родиш деца, ще разбереш.“ Кейт бе майка от три години и още не разбираше защо трябва да влиза в омагьосания цикъл от подкупване на децата, за да са добри, и да ги плашиш до смърт, когато станат непослушни.

Сега се обърна към Дан.

— Най-добре да сляза долу.

Той я привлече към себе си, тялото му беше топло под завивката.

— Хайде днес да останем тук. Ще им кажем, че сме болни.

Тя се ухили.

— Да, бе. И да лишим момиченцето с цветята от изпълнените ни с обожание погледи?

— Ще й кажем, че ще разгледаме снимките й във Фейсбук по-късно. Много добре знаеш, че сестра ти ще намери начин да ги качи още преди сватбата да започне.

Мей беше запечатала на лента всеки миг — или поне така изглеждаше — от живота на децата си и го беше качила онлайн, сякаш парти за рожден ден или партия тенис не бяха истински, ако не разкажеше за тях на 437 от най-близките си приятели и познати.

Кейт и Дан останаха смълчани за кратко и така успяха да чуят следващата размяна на реплики.

Първият глас беше на майка й.

— Това пък какво е? Оргазмичен ябълков сок.

— Какво? — повиши глас Мей. — Я дай да видя! Мамо, пише „органичен“.

Кейт се разсмя.

— Леле, сигурно е останала много разочарована — подхвърли Дан.

— Слизам — реши Кейт и стана. — Пожелай ми успех.

Трите деца на Мей бяха седнали на масата в кухнята и хапваха бисквити с плодов пълнеж. Мей и Мона се бяха облегнали на плота, стиснали чаши с кафе. Кейт не помнеше кога за последно са се събирали рано сутрин. Майка й и сестра й винаги се появяваха гримирани сред хората. Сега без грим изглеждаха странно, сякаш някаква малка, но жизненоважна част от лицата им липсваше — вежда или горна устна.

Ейва, все още по пижама гащеризон, беше настанена в столчето за хранене и държеше бисквита с пълнеж. На три години вече имаше свое мнение.

— Мамо — започна тя. — Това ми харесва. Искам още.

На Кейт й се прииска да изтръгне „това“ от ръката й и да го изхвърли. Трябваше да реши възможно най-бързо дали си струва да води тази битка. Хранеше Ейва само с естествени продукти, не й даваше нищо преработено или пълно със захар, въпреки че тя и Дан се тъпчеха с мазна китайска храна веднъж в седмицата и понякога с „Доритос“. Стараеха се да се хранят разумно, запознати твърде добре с капаните, които фабриките за храни бяха заложили. Бяха изключили месото почти напълно. Въпреки това ядяха твърде много боклуци. В някои отношения те бяха изгубена битка, но Ейва, красивата Ейва, беше чиста. Кейт се замисли дали да не попита сестра си защо смята за необходимо да подбива авторитета й още от сутринта.

— Донесла си бисквити? — отбеляза тя.

Мей се намръщи.

— Добро утро и на теб, слънчо! Извинявай. Децата ми отказват да ядат друго.

— Направени са с истински плодове — изтъкна Лио в опит да помогне.

Кейт знаеше, че според тях е пълна глупост да държи чак толкова на това какво яде Ейва.

— Вие сте отгледани с хотдог и макарони със сирене на „Крафт“, а я виж какви момичета пораснахте — повтаряше майка й всеки път, когато заговореха по този въпрос.

Мона и Мей се отнасяха към Кейт и Дан като към радикали, въпреки че в живота им нямаше почти нищо необикновено. Всеки избор на Кейт, който противоречеше на онова, което майка й правеше, се възприемаше като шамар. Преместването в провинцията, фактът, че хранеше детето си с органична храна, решението да не се омъжва.

Кейт вярваше, че раждането на Ейва ще накара майка й да забрави за брака, но се оказа, че не е познала. През последните месеци, покрай хаоса около подготовката за сватбата на Джеф, всичко се върна: в деня, след като съобщи, че е бременна, майка й купи бяла рокля. „Просто, като я видях, се сетих за теб, това е.“ В седмицата, когато разбраха, че бебето ще бъде момиченце, Мей накара съпруга си да изведе Дан да пият по бира и да го убеди да направи предложение на сестра й.

— Детето ти ще е незаконно. Не ти ли пука? — натякна майка й, когато Кейт беше в седми месец и вече нямаше време за недомлъвки.

— И по какъв точно начин ще е незаконно? — попита Кейт.

— Родителите й няма да са женени.

— И моите не са — отвърна Кейт.

— Да, но това е различно.

— И как точно е различно?

— Защото бяхме женени.

Детството на Кейт бе съвсем обикновено, прекарано в покрайнините. Беше расла в Монтклер, Ню Джърси. Баща й беше редактор в „Стар Леджър“ в Нюарк, а майка й — декан на студентите в малък колеж наблизо.

Кейт беше учила в престижно частно училище, играеше сокър и софтбол, макар и не много добре, и беше в групата на скаутите до осемгодишна. Къщата на родителите й, обикновена къща в колониален стил, почти винаги беше разхвърляна и се чистеше и подреждаше за гости в рамките на трийсет и пет минути, дори по-малко. Имаше си собствена стая, Мей също.

Разликата им беше четири години, достатъчно, за да не играят заедно, ако имаше по-приятна възможност. Всяка си имаше приятелки и се съюзяваха единствено на семейни партита или когато ходеха на почивка.

Почти се сближиха по време на развода на родителите си. Кейт започваше гимназия, а Мей я завършваше. Нито една от тях не бе усетила какво е надвиснало. Родителите им се караха много и от време на време майка й заплашваше с развод. Една сутрин, докато ги караше на училище, тя им съобщи, че най-сетне е готова да напусне баща им, сякаш те щяха да я поздравят за решението. Мей се разплака. Кейт замълча, въпреки че месеци наред бе изпълнена с тревоги. След това минаха две години и нищо не се промени.

Плака, когато техните й казаха, че са го направили. Донякъде разбираше, че ще бъдат по-щастливи, ако живеят отделно, но майната му на щастието им. Тя не искаше да бъде дете на разведени родители. Не можеха ли поне да изчакат, докато замине в колеж? За нея гимназията беше най-неподходящото време за подобно нещо. Познаваше хора, чиито родители са се разделили преди първия им рожден ден, и ги смяташе за невероятни късметлии, защото те познаваха само това състояние на нещата.

След като родителите й се разведоха, съдът им даде съвместно попечителство. Тя и Мей щяха да прекарват дните от неделя до сряда при баща си в дома им, а от четвъртък до неделя с майка си, в евтин апартамент под наем, който колежът й осигури в кампуса. Кейт ненавиждаше това време от гимназията.

След развода Мей се стараеше повече от всякога да бъде съвършена — красива, любезна, добре облечена, популярна, винаги с гадже. Сякаш всеки избор, който правеше, имаше за цел да заличи петното, оставено от разбития дом. Кейт пък пое в обратната посока. Всеки петък оставаше до късно с приятелката си Бранди и компания колежани, с които се запознаха на парти. Те двете твърдяха, че учат в университета в Бостън, и прекарваха много вечери в общежитията, пиеха, пушеха трева, слушаха „Рейдиохед“ и Ани ди Франко, обсъждаха литературни творби, феминизма и живота с момичетата в компанията, а след това се натискаха с надрусани момчета, които миришеха на „Тайд“ и цигари.

Разликата между двете сестри се подчертаваше още повече от външната им прилика. И двете бяха по един шейсет и четири, с кестенява коса и маслинова кожа. Имаха слаби крака и ръце, дребни гърди, дори същите дупчици без косъмчета по веждите, на които Мей посвещаваше неописуемо много време и пари, за да изскубе и премахне с лазер, сякаш за да поправи несъвършенството, докато Кейт изобщо не се занимаваше. Поглеждаше сестра си и си представяше как би изглеждала тя, ако всяка сутрин прекарваше цял час пред огледалото, за да се гримира и да се грижи за тоалетите си. Стилът на Кейт, ако можеше да се твърди, че има стил, бе постигнат без каквото и да било усилие. Понякога си слагаше гланц за устни и нищо повече. Така и не се научи да си слага очна линия — малкото пъти, когато се опита, клепачите й се затвориха в мига, в който доближи молива, и тя се зачуди дали в предишен живот очите й не са били избодени.

Баща им се ожени повторно, когато Кейт беше първи курс в колежа. Съпругата му, Джийн, беше приятна жена от вестника, също разведена, с две деца. Кейт се радваше за него и се почувства облекчена — можеше да зачеркне самотата му от списъка си с грижи. Струваше й се странно обаче, че баща й и Джийн живееха в къщата, в която тя беше расла. Все едно беше заменил една жена с друга, а всичко останало бе запазил същото. Дори канапето в кабинета беше същото, както и леглото с медни рамки в голямата спалня. Децата на Джийн от първия й брак бяха израснали с баща непрокопсаник, затова приемаха бащата на Кейт като свой, въпреки че бяха на по двайсет години. Трудно й беше да разбере този факт. „Трябва да звъннеш на брат си и да го поздравиш за новата работа“, казваше баща й по телефона и на Кейт й трябваше известно време, докато разбере какви ги приказва. Брат ли? Тя нямаше брат.

Майка й така и не се омъжи повторно. Мона беше омъжена за живота си — за работата и приятелите си. Веднъж каза на Кейт, че след като се измъкнат от кофти бракове, жените най-сетне проявяват здравия разум да се държат далече от тази институция. Затова пък мъжете се опитваха да закърпят положението, защото не умееха да живеят сами.

И все пак Мона искаше дъщерите й да се омъжат. Беше като полудяла, докато подготвяше сватбата на Мей, сякаш бе спечелила награда. Също като сестра й, много от приятелите на Кейт бяха наблюдавали как родителите им гаснат в нещастни бракове или се подлагат на мъчителни разводи, след което самите те бързаха да се омъжат, сякаш така щяха да оправят кашата, забъркана от предното поколение.

Кейт се отнасяше предпазливо към брака още когато беше в гимназията. Популярното схващане беше толкова тъжно и потискащо, толкова в стила на „Всички обичат Реймънд“. След развода баща й започна често да повтаря един лаф на актрисата Рита Ръднър: „Мъжете, които са с пробито ухо, са по-добре подготвени за брака — те са изпитали болка и са купили бижу.“ И всеки път избухваше в смях. На Кейт й прилошаваше.

През есента на втората година в университета на Върмонт тя записа курса „История на брака“, в който научи, че от историческа гледна точка в брака изобщо не става въпрос за любов. Беше преди всичко сделка.

През вековете и в различните култури жените са били плашени и принуждавани да се омъжват по най-ужасни начини — с отвличане, физическо насилие, дори масово изнасилване. В Англия през осемнайсети век омъжената жена по закон нямала права в брака, освен по преценка на съпруга. Ранните американски закони приели същото и не го променили чак до 60-те. Преди това повечето щати имали закони за „главата и господаря“ като на съпрузите се давало право да бият жените си и да контролират семейните решения, да управляват финансите, включително и собствеността на жената.

Цялата тази информация я отврати. Това ли беше бракът?

Когато се върна у дома за Деня на благодарността, даде ясно да се разбере какво мисли по въпроса: някой ден щеше да има семейство, но нямаше никакво намерение да се омъжва.

— Бракът е създаден изкуствено — обясни тя, докато заливаше пуешките гърди със сос. — Измислен е като начин да държи жените в безопасност или да направи живота им по-лек, но всъщност е бил използван като начин за потисничество. Днес в Афганистан дори карат жените да се омъжват за изнасилвачите си.

— Ние не живеем в Афганистан — отвърна майка й и я погледна с неудобство.

— Тук е Америка, а до седемдесетте жените не са могли да си извадят кредитна карта или да вземат кредит от банката без писменото съгласие на съпруга. Дотогава мъжът е можел да насили жена си да прави секс с него. Няма такова нещо като изнасилване в семейството.

— Стига си повтаряла „изнасилване“ на масата — сряза я майка й. — Дядо, би ли подал боровинковия сос?

Всички мислеха, че е просто период, включително и Тод, гаджето й в колежа. Бяха заедно от пет години, преместиха се в Ню Йорк, след като завършиха, и се разделиха през лятото, когато и двамата навършиха двайсет и пет. Когато той й предложи един уикенд в Бърлингтън, Кейт остана шокирана. Беше му казвала стотици пъти, че не иска да се омъжва, а той се съгласяваше с нея, или поне така й се струваше. Дълго време се държеше сякаш беше ударил джакпота, като си е намерил жена, която не се интересува от брак. Няколко месеца преди да й предложи сякаш нещо у него прищрака — започна да повтаря, че било детинско човек да не се жени, какво щели да си помислят хората, как щели да се чувстват бъдещите им деца? Освен това правителството усложнявало нещата, когато двойката не е женена, настоя той. Ако си женен, получаваш разни облаги и намаляване на данъците. Тя побърза да отвърне, че не е точно така.

— Това важи единствено за традиционните, патриархални бракове, в които мъжът изкарва парите, а жената си стои вкъщи. Данъчната ни система наказва двойките, в които и двамата изкарват добри пари.

Той поклати глава.

— Все едно. Не искам да се оженя за теб, за да ми смъкнат данъците, Кейт. Намери начин да съсипеш романтиката.

Тя обясни, че иска да бъде с него, но не и да се омъжи за него. Той пък отвърна, че това били пълни глупости, че всяка жена дълбоко в себе си искала да се омъжи. Разделиха се. След шест месеца Тод беше сгоден за друга.

Приблизително по същото време, майката на Кейт започна да се паникьосва.

— Държа да ти кажа — започна тя, — че много от нас витаят в облаците, докато са в колежа, раждат идеи, които по-късно зарязват завинаги. — Предложи да отидат заедно на терапия и да разберат доколко разводът е травматизирал Кейт.

Тя се опита да обясни на майка си, че разводът няма нищо общо. Бракът бе остаряла работа, обречен на изчезване, освен това се получаваше едва в петдесет процента от случаите. Опитът й да обясни начина си на мислене се провали. Във всяко друго отношение тя беше съвършената дъщеря: постигаше успехи, беше предана. Само че фактът, че не искаше да се омъжи, я превръщаше в черна овца в очите на майка й.

Мъжете, с които излизаше в края на двайсетте си години, ставаха подозрителни. Щом им кажеше, че няма желание да встъпва в брак, те я поглеждаха с недоверие или я мислеха за нещо средно между феминистка и нацист. Когато стана на двайсет и осем, Кейт вече бе убедена, че никога няма да срещне човек, с когото да бъде дълго време. Прие това. Живееше под наем в малка гарсониера в Бруклин Хайтс. Справяше се добре сама, работата я удовлетворяваше, разчиташе на чудесни приятели и може би това й беше достатъчно.

Тогава се запозна с Дан — колкото и да беше иронично, двамата се срещнаха на сватбата на общата им приятелка Табита. Той беше от Уисконсин, уебдизайнер. Преди да се премести в Ню Йорк, бе работил осем години в Швеция. Там бе напълно нормално хората да не се женят. Много негови приятели от Стокхолм си бяха купили къщи, имаха деца, но така и не бяха узаконили връзката си. Вероятно щеше да се ожени, ако се беше запознал с друга жена, но на него му допадаше идеята партньорите да се избират един друг всеки ден, вместо да се чувстват вързани и провалени, ако от връзката им не излезе нищо. Дан се отнасяше подозрително към всяка проява на власт и се съгласи, че няма причина правителството да става част от връзката им. Този път тя не се натъкна на непробиваема стена, както ставаше с другите мъже, напротив, оказа се, че идеите й са напълно приемливи.

Тъкмо затова бяха чудесна двойка, но имаше и стотина други причини. На сватбата, на която се запознаха, жената свещеник в широка бяла роба каза нещо, което Кейт не искаше никога да забравя: „Нека всеки от вас надмине другия с нежността си.“ С Дан се стараеха да постигнат тъкмо това. Ако нещо в отношенията им ги дразнеше, тя се опитваше да разреши проблема или да говори с него тихо, спокойно и с разбиране.

Помнеше много уикенди от детството си, съсипани от скандалите между родителите й. Обикновено започваше майка й, докато закусваха. Човъркаше отрано.

— Гари, нали ти казах снощи да пуснеш съдомиялната. Сега няма нито една чиста чаша за кафе в цялата тъпа къща.

Повечето мъже биха се извинили или пошегували, ала бащата на Кейт обикновено я пренебрегваше, насочваше вниманието си към децата, които се явяваха нещо като буфер.

— Какво ще правим днес? Предлагам да отидем до аквариума.

Подобно отношение направо побъркваше майка й. Може би той тъкмо затова се държеше така.

— Гари, на теб говорех — повишаваше глас тя. — Гари!

— Чух те, Мона. Просто има много по-добри начини да прекарам съботата, отколкото да се карам с теб за тъпата съдомиялна.

Кейт седеше между тях, тялото й натежаваше като оловно и тя се опитваше да внуши на майка си да престане. Мона обаче не познаваше граница. Обикновено насочваше разговора към някое болезнено и напълно неочаквано място.

— Ако беше в състояние да приемаш поне малко заслужена критика, щеше да получиш повишение през последните десет години.

Оттам скандалът се разрастваше като лавина и Кейт знаеше, че много скоро баща й ще се затвори в бараката с инструментите, а майка й ще свие рамене и ще започне да го пита какъв му е проблемът.

Кейт много се страхуваше, че притежава същото умение да наранява хората. Когато се запозна с Дан, тя веднага разбра какво представлява той. Беше прям, свестен човек от Средния запад, имаше правилни политически възгледи и голямо сърце. Беше от хората, които ще оставят намерената монета на улицата, за да я вземе някой, който има по-голяма нужда от късмет.

Семейството й се обнадежди, когато се запознаха с него.

— Мислиш ли, че ще се ожените? — попита Мей, след като двамата бяха излизали няколко месеца.

— Мисля, че той ще бъде баща на децата ми — уточни Кейт. Това решение й се струваше правилно и много важно. Очакваше сестра й да я прегърне.

Мей обаче се разгорещи.

— Ако не си се представяш в сватбена рокля, това е много лош знак.

Освен брака, оставаше проблемът със сватбата. Тези две коренно различни концепции бяха неразривно свързани в представите на сестра й — ако си влюбена, разсъждаваше Мей, непрекъснато ще си представяш торта с бяла глазура, банда, която изпълнява суинг парчета, и рокли за шаферките, а това не бе по-различно от мисълта да прекараш целия си живот с някого. Тези неща никак не допадаха на Кейт. Тя знаеше, че от жената се очаква да се омъжи, но всичко, свързано с една сватба, я караше да настръхва от ужас, също като булките, които държаха да са различни, независимо от начина.

— Изобщо не съм като останалите булки! — настояваха всичките й приятелки малко преди да изпълнят ролята си като всяка друга булка в историята на сватбите. Беше ходила на сватби в Хамптън, за които бяха похарчени шестцифрени суми, на сватба в Бруклин пред каравана за бързи закуски, на спокойна провинциална сватба в Кентъки, дори на ирландска сватба в Ирландия. Всички бяха еднакви.

Кейт беше отишла на всяка от тях широко усмихната. Купуваше хубав подарък, танцуваше, вдигаше тостове за щастливата двойка. Нямаше никакво намерение да разваля удоволствието на хората. Същевременно много й се искаше да е по-непредубедена. Дълбоко в себе си обаче мразеше сватбените снимки. Мразеше начина, по който булката вдига победоносно букета си, след като каже „да“, сякаш бе постигнала нещо велико. Ненавиждаше факта, че дори жените с нормално тегло гладуват преди сватбата си, докато не заприличат на топлийки. Възмущаваше се колко пари се хвърлят в една черна дупка, след като могат да бъдат използвани за поне милион смислени неща. Всичките й приятелки така се превъзнасяха по събитието, сякаш планираха парада на Мейси за Деня на благодарността. Вече имаше дори блогове за стресирани булки, за изпълнени със съмнения булки, за нестандартни булки. Нито една от булките, които познаваше, не се беше спряла, макар и за кратко, за да се запита: „Защо изобщо трябва да съм булка?“.

Околните оказваха огромен натиск да се омъжиш. Преди десет години това я изненада много, но сега разбираше, или поне така си мислеше. Хората искаха да оправдаят избора си, като те накарат да направиш същото като тях. Тя беше благословена — или прокълната, зависи кой как възприемаше положението — да е от хората, които пет пари не дават какво мислят другите, стига да бе убедена, че постъпва правилно. С Дан никога не бяха обсъждали дали трябва да се оженят единствено за да доставят удоволствие на родителите си или да накарат близки и познати да ги оставят на мира. Въпреки това понякога Кейт се дразнеше, че връзката им не се приема сериозно, тъй като не са обвързани с брак. Тя бе живяла с Дан много по-дълго, отколкото някои от омъжените й приятелки познаваха съпрузите си.

Имаше жени, които признаваха пред нея, че много им се иска да бяха проявили повече смелост, за да обърнат гръб на традицията, но бяха сторили онова, което всички очакват от тях, само и само близките им да са доволни и щастливи. Други пък не можеха да повярват, че тя наистина иска да живее по този начин. С Дан бяха заедно от две години, когато една вечер излязоха с негов колега и годеницата му.

— Вие имате ли намерение скоро да се сгодите? — попита я жената.

— Не — отвърна Кейт.

Жената я погали по ръката и зашепна:

— Вероятно още не си плакала достатъчно.

Дан се пошегува, че трябва да кажат на всички, че и двамата са разведени, защото след като веднъж си се женил, хората са склонни да те оставят на мира. Този факт обясняваше необяснимото: причината, поради която мъж и жена не искат да сключат брак.

Известно време Дан казваше на всички, че двамата бойкотират брака, докато не бъде разрешено и на гей приятелите им да минат под венчилото. Това си беше лъжа, но хората млъкваха. Истинските причини бяха твърде сложни, а и никой не им вярваше. С часове можеш да обясняваш на хората надълго и нашироко, че според теб държавата не би трябвало да се намесва в най-интимната ти връзка, как се опитваш да избегнеш брачната индустрия, която те всмуква, и въпреки това те винаги ще си мислят: „С други думи, страхуваш се да се обвържеш.“

Ето че вече гей приятелите им можеха да се оженят. Кейт си спомни вечерта, когато Джеф и Тоби им казаха, че са се сгодили. Бяха дошли от града за уикенда, седяха на терасата и гледаха залеза.

— Мразиш ли ме? — попита Джеф, след като съобщи новината.

— Да — призна тя.

— Ще се превърна в булката чудовище.

Тя изпъшка.

— Значи твоята сватба ще бъде още по-мъчителна от тази на Мей.

— Може и да е по-мъчителна, но в никакъв случай няма да е толкова безвкусно натруфена — отвърна той. — Хубавата новина е, че няма да организираме истинско сватбено парти. Малко сме старички за тази част, нали? Въпреки че много ни се искаше Ейва да носи цветята. След като аз не мога да се облека с бухнала бяла рокля, тя ще облече такава. Освен това ни се иска да направим сватбата тук, в провинцията. Значи трябва да ми помогнеш да си намеря фирма за кетъринг, цветар и всичко необходимо. Вече сме резервирали мястото.

— Къде? — попита Дан.

— „Феърмаунт“ — отвърнаха в един глас двамата и преплетоха пръсти.

— Господи, предали са се на тъмната страна. Дори говорят едновременно — отбеляза Дан и стана от стола си. — Доколкото си спомням, от Нова година ни остана бутилка шампанско. Ей сега се връщам.

Докато Дан излизаше, Джеф продължи да обяснява:

— Резервирахме градината за церемония по залез и коктейли. Триста и шейсет градуса изглед към планините и Хъдсън.

Тоби грейна.

— Невероятно е, Кейт. Ако не вали, ще бъде върхът.

— Майката природа няма да посмее да ни скапе деня — заяви Джеф. — Чакам го цели десет години.

Кейт се усмихна.

— Сигурна съм, че няма да посмее.

— Вечерята ще бъде в балната зала „Ривървю“. Да я запазиш за събота през април си е истинско чудо, но ние успяхме — ликуваше Джеф. Струваше й се дори по-доволен, отколкото когато издържа изпита за адвокат и спечели първото си голямо дело. — Представи си само! Прозорци от пода до тавана. Неутрални цветове, като кремаво, слонова кост и млечно бяло, които придават безупречен вид на всеки сватбен декор.

— Скъпи, престани. Плашим момичето — скара му се Тоби.

— Нищо подобно! — рече Кейт. — Продължавай. Струва ми се невероятно. Каквото и да разправяш за млечно бялото. И то ми се струва хубаво.

Много й се искаше да се зарадва за тях. Те бяха най-добрите й приятели. С Джефри бяха близки открай време, черните овце в семейството. Той беше гей, а тя си беше просто Кейт, и точка по въпроса. Сега обаче и той искаше да стане като всички тях. Искаше да се ожени. Не можеше да го разбере.

Късно същата вечер тя застана до братовчед си и погледна планините в далечината.

— Ти си добро приятелче — подхвърли Джеф. — Макар да съм сигурен, че не разбираш.

С изключение на Дан, той бе единственият човек, с когото обсъждаше тези въпроси, единственият, който, изглежда, разбираше защо тя няма желание да се омъжи. Макар да знаеше, че събитието няма общо с нея, то й се струваше като предателство.

— В света има толкова много страни, в които хората изобщо не се женят — рече тя.

— В Америка не е така — подчерта той.

— Не е.

— Ти всъщност откъде си?

— Не знам. Имам чувството, че Мей е изсмукала преди мен от утробата на мама някое хранително вещество, което помага за нормалното развитие на детето.

— Звучи разумно. Какво беше казала Фран Лебовиц4? — попита Джефри. — Защо гейовете държат да се женят и да постъпват в армията — двете най-ужасни неща в живота на нормалните? Нещо такова. Ние искаме връзките ни да бъдат приети и признати, като тези на останалите. Може и да ти се стори тъпо, но е съвсем просто. Искаме да се отнасят към нас по същия начин, както към останалите.

— Тъкмо затова не искам да се женя — рече тя, — защото съм сигурна, че това между нас с Дан няма нищо общо с онова между Мей и Джош, между приятелите ни или, да пази Господ, между родителите ми. Няма две връзки, които да са еднакви. Защо тогава гледаме да ги уеднаквим?

— Нямах предвид еднакви — отвърна той, — а равнопоставени.

— Знам.

— Дълбоко в сърцето си двамата винаги сме били женени. Сега обаче ще имам същите основни права като нормалните. И застраховка, и наследствени права, и всичко останало. Знаеш, че ни се иска някой ден да осиновим дете. Много ме е страх, че ако нещо се случи с Тоби и не сме женени, откачените му родители ще се опитат да ми отнемат детето.

Тя го прегърна и се опита да прояви разбиране.

Оттогава се стараеше да им влиза в положението. След няколко седмици момчетата отново пристигнаха за уикенда. Тя им приготви угощение: хляб с тиква и мъфини с боровинки, ребърца на скара, огретен от картофи, зелен боб и ябълков сладкиш, лееше се червено вино. Цели два дни седяха на масата в кухнята, разлистваха сватбени списания, преглеждаха материали и идеи на лаптопите и планираха. Дан нарече кухнята „военния щаб“.

В едно от многобройните списания имаше публикация, наречена „Младоженческа гордост“. Кейт си беше въобразявала, че на сватбената индустрия ще й бъде трудно да комерсиализира браковете между мъже, но се оказа, че греши: тук бе царството на реклами за избелване на зъби, за ботокс, за очна хирургия с лазер, защото никой не би и помислил да се яви на собствената си сватба с очила. Джеф се подразни, когато попадна на статия, озаглавена: „Моят голям, безумен, дебелашки меден месец: десет места по света, където посрещат гейовете с отворени обятия.“

— Я стига! — изсъска той. — Ще отида на меден месец, където ми е кеф.

Тоби погледна страницата и отбеляза:

— Това е практично. Има много места, на които ще се чувстваме неловко. Хората ще се държат враждебно с нас. Ти си от Източното крайбрежие и нямаш представа за какво става въпрос.

— Ало! Учил съм в чужбина, в Мадрид — рече Джеф и годеникът му изви очи.

Джеф беше сложил бележник в скута си и си записваше.

— Какво правиш? — полюбопитства Кейт.

— Това е булчинската ми тетрадка — обясни той.

— Какво?

— „Сватбеният бележник на Емили Поуст“.

Тя погледна Тоби, но той сви рамене.

— Я ми го дай — сопна се тя. Разлисти пастелните страници и с всяка записана задача тревогата й растеше. Трябваше да се мисли за цветя, за сватбен уебсайт, за банда за тържеството и музика за церемонията, за картички с имената и разположението на гостите, за прибори и салфетки. Покани и подаръци за всички гости. Имаше и нещо, наречено оформление на масите.

— Имам чувството, че ще получа пристъп на паника, а не съм аз тази, която ще се омъжва — рече тя и посочи страницата. — Трябва да имаш телефон за спешни случаи за всяка от шаферките, да знаеш височината и теглото им и кога точно са пробите им.

— Ние обаче няма да имаме шаферки, така че можем да пропуснем тази точка — рече Джефри.

— Добре. — Тя обърна на друга страница. — Трябва да се подготвят лични торбички с подаръци за всеки гост и да им кажеш какви забавления предлага местността.

— Да, разбира се.

В неделя се поразходиха с колата и прегледаха петте любими места на Джефри, за да се уверят, че е направил най-добрия избор. Дегустираха предложенията на кетъринг фирма и бяха единодушни, че манията на готвачката е да тъпче храна в храната — домати, пълнени с шисо5 и уасаби, смокини, пълнени с горгонзола, червени чушки, пълнени с пиле и ориз. Толкова много плънки се сториха прекалени на Кейт, но тя не го спомена пред Джеф, единствено пред Тоби.

— Може пък браковете да я дразнят — отбеляза той.

Кейт бе наясно, че сватбите са се превърнали в огромен бизнес: всеки път, когато пуснеше телевизора, попадаше на поредното предаване как да избереш съвършената рокля, съвършената тема, съвършената торта. Въпреки това остана потресена от разходите: празен хамбар, окичен с пъстроцветни светлини и нищо друго, струваше шест хилядарки на ден. Провинциална странноприемница искаше по двеста долара на човек за вечеря.

Докато работеше за благотворителна организация в Ню Йорк, често й възлагаха да пише реклами за пресата, които да разкрият нуждата от дарения. Хората бяха по-склонни да дадат, ако си представяха за какво отиват парите им. Тя пък имаше лошия навик да екстраполира този факт в истинския живот. За цената на две вечери на тази сватба те можеха да си купят помпа за кладенеца, която щеше да осигури чиста вода за цялата общност, или да плати образованието за цяла година на шейсет ученици в бежански лагер в Кения. За цената на цветята можеха да купят хиляда мрежи против комари, които да предпазят хиляди камбоджанчета от малария. По време на едно проучвателно пътуване Кейт се запозна с майка на девет деца, която беше изгубила съпруга си и двамата си най-големи синове, на четиринайсет и дванайсет, заради тази страшна болест. Семейството имаше само една мрежа, достатъчно голяма, за да защити пет тела, затова всяка нощ жената трябвало да избере кои две от децата й да спят отвън с нея. Пет долара бяха необходими, за да бъде спасен животът им. Кейт изпразни джобовете си и даде всичко, което имаше, на жената и съседите й. Когато видя радостта им, щом посегнаха за малките суми, тя се засрами от американските излишества. Сега си представи осемнайсетте великолепни аранжировки за маса, които Джеф планираше — рози, макове, хортензия и уханно мушкато, които на следващата сутрин щяха да бъдат изхвърлени в боклука. Догади й се.

Разбираше, че хората не възприемат парите като нея. Джефри и Тоби бяха щедри и когато ги молеха да дадат, те даваха. Затова и никой не можеше да ги обвини, че харчат хиляди долари за сватба с двеста гости. Просто така се правеше.

Те искаха нещо в по-тесен кръг, може би за осемдесет души, но щом леля й и чичо й научиха за годежа, направиха списък от сто човека.

— Ти предполагала ли си, че нашите ще настояват да поканят хора на сватбата на сина си гей? — попита Джеф. — Татко вече стана член на програмата за отслабване „Уейт Уочърс“. Иска да свали дванайсет килограма. А пък мама се е наежила, защото тържеството няма да се състои в Ню Джърси. Каза ми, че било традиция сватбата да се организира в родния град на булката и хората щели да си кажат, че е много странно, че организираме всичко тук. Тогава й обясних, че нямаме истинска булка.

Тоби изви вежди.

— Нима?

След този уикенд Джефри се вманиачи, също като останалите булки, които тя познаваше. Когато заговореше с него за нещо друго, той отвръщаше, че не може да се съсредоточи. Каза й, че нощем лежи буден и мисли дали от кетъринга да поднесат скалопини като ордьовър, когато предлагат шампанското, или да изберат следващото по цена предложение и да разчитат на мини рула с омари. Дали не беше необмислено или дори глупаво, след като бяха толкова далече от океана? Той прекарваше часове наред над стари графики за определяне на времето и „Алманах на фермера“ онлайн, за да разбере дали ще вали.

Веднъж, по средата на телефонен разговор за болната им пралеля, той превключи на нещо ново:

— Бурканите „Мейсън Джарс“ са супер популярни в момента. Забелязала ли си?

— Какво? — попита тя.

— Хората ги използват за какво ли не по сватбите — и за свещи, и за коктейли, и за украса по средата на масата. Харесват ми, но не са ли вече банални?

Беше стресиран почти непрекъснато. Призна й, че косата му започнала да пада и имало сутрини, когато се будел пъпчасал. Отиваше в офиса, но вместо да свърши някаква работа, започваше да рови в Гугъл като полудял, разглеждаше сватбените снимки на непознати, за да открадне някоя идея за цветята и осветлението. Губеше цели дни в TheKnot.com. Полудя по Принтерест, което си беше чиста проба онлайн сватбено порно: снимки на великолепни шатри и маси, голдън ретривъри с папийонки, обсипани с лунички дечица, които носеха пръстените, сякаш слезли от картина на Норман Рокуел.

Джеф не пропускаше да прочете блога, наречен „Почти госпожа“, за жени, които са развалили годежите си. Показа й сайта, наречен „Сватбен вопъл“ — беше попаднал на него, докато търсеше съвети за тържеството. Бъдещите булки си имаха свой език, пълен с акроними: Б — булка, БС — бъдещ съпруг, СК — сватбен координатор, ЛС — луднала от страх, НД — насрочила дата.

Имаха си имена в профилите като Бъдещата госпожа Джонсън, а отдолу имаше брояч, който гласеше „Само Х дни, докато се омъжа за голямата си любов“, а думите се носеха над ред танцуващи сърца. (Имаше и по-лоши попадения — розов метър, който се виеше като панделка и показваше свалените килограми и колко още трябва да бъдат свалени преди големия ден).

— Истинска трагедия е, когато започне да показва нула дни. Напомня ти, че ще настъпи момент, когато сватбата ще приключи и край — обясни Джеф и тя разбра, че е загубил битката.

Кейт също започна да разглежда такива сайтове. Освен въпросите за най-добрите свещеници или калиграфи, там споделяха как разбрали, че годениците им се срещали с други жени онлайн за секс, или признаваха, че искрицата между тях е угаснала точно две седмици след брака. След като започнеха да разкриват мъката си, просто не можеха да спрат — някои бяха омъжени от години и вече пишеха хроника на новото поколение. Бъдещата госпожа Джонсън се беше превърнала в Майката на Лейла.

Имаше нещо хипнотично в манията им за постигане на съвършенство — Ще вали ли? Коя рокля да избера? Ще бъде ли вкусна храната? — в най-тъмните им подозрения за любовта и живота и колко лесно всичко може да се разпадне. Кейт се питаше дали тъкмо това не е причината сватбите често да излизат от контрол. Може би целта им бе да те разсеят от страховете и несигурността?

— Дръж се мило с Джеф — инструктира я сестра й по телефона една вечер. — Това е един от най-стресиращите моменти в живота. Казват, че е като да изгубиш родител.

Кейт се опита да прояви разбиране, въпреки това едва потискаше раздразнението си. Как така нормален човек изведнъж се превръщаше в булка зомби? Какво точно караше здравомислещи хора да се вълнуват чак толкова за едно петчасово парти? Малка, тъмна и много любопитна част от нея — същата, която се питаше какво ли ще стане, ако пробва хероин или изкрещи в пълен театър — я караше да пожелае да преживее поне за кратко чувствата на този специален ден, за да разбере.

1955 г.

Значителна част от пазара всяка година се обновява от хора, които навлизат във възрастта за брак. Бъдещите продажби зависят от умението да бъдат убедени милиони нови клиенти, че годежният пръстен с диамант е задължителен. Подобна цел не е краткосрочна, тъй като са необходими години индивидуалното мнение да се превърне в курс на действие — в нашия случай, в целенасочено търсене на годежен пръстен с диамант.

„Н. У. Еър“, Годишен доклад до „Де Беерс“, 1952 г.

По-възрастните хора — родители, други роднини и приятели — оказват неусетно, същевременно много силно влияние върху пазара. Тъкмо тяхното очакване, че символ на годежа ще бъде диамантът, ще окаже важно въздействие в опазването на традицията на годежния диамантен пръстен.

За да не позволим на младите да прекъснат традицията, имаме нужда от въпросните по-възрастни хора.

Целта на рекламата ни е да оставим у младите впечатление, че диамантът е единственият важен символ на любовта, заложена в годежните обещания. Въпросните млади хора трябва да се превърнат в целта на рекламата, но по такъв начин, че масовата публика да подкрепи традицията на диамантения пръстен.

„Н. У. Еър“, Годишен доклад до „Де Беерс“, 1966–1967 г.

В девет часа Франсес спря автомобила си пред колеж „Хавърфорд“. Ослепително слънце се промъкваше през мъглата и обещаваше топло, сухо утро. Как иначе? През дванайсетте години, откакто бе наета, нито веднъж не валя по време на излет на фирмата, за нейно най-голямо съжаление. Събитието се провеждаше всяка година във втория петък на юни. Студентите от „Хавърфорд“ си бяха заминали за лятната ваканция, а служителите на „Н. У. Еър енд Сън“ идваха за няколко часа игри и укрепване на служебните отношения. В този ден, още със събуждането, Франсес усещаше как гърдите й се стягат. Ако имаше как, би предпочела да отиде на работа, но от „Еър“ се гордееха със „семейната“ атмосфера, която създаваха, а това включваше задължителното присъствие на излета.

Фирмата си имаше дамски баскетболен отбор, клуб по театрално изкуство, отбор по бейзбол и игрови клуб от всички отдели, все под крилото на фирмения Комитет по отдих и развлечения. На сутерена в сградата на „Еър“ имаше кафене, по чиито стени служителите от творческия отдел бяха нарисували прозорци и пердета. Тези елементи караха Франсес да се чувства като в гимназията, но не си позволи да го сподели с никого.

Не разкриваше много за себе си пред колегите, държеше се по-консервативно от тях. Винаги се отнасяше приятелски, но поддържаше професионална дистанция. Винаги приемаше покани за обяд, пиеше две мартинита и пускаше някой и друг майтап. С изключение на Дороти, никой не знаеше нищо за нея.

В далечината забеляза огромния банер за добре дошли, закачен на два бора, и масите с покривки на червено и бяло каре. Зави надолу по хълма към паркинга, където Хауард Дейвис и съпругата му Хана събираха момчетата си в червен ван. Хана й помаха и Франсес също помаха в отговор.

Хауард беше красавец — висок и слаб като Джими Стюарт, неспасяем флиртаджия, макар да бе влюбен в съпругата си — дребна, поразително красива германка, която беше довел след войната.

В края на паркинга Мич Дънкан и съпругата му бяха застанали пред забита на дърво картонена табела, на която бе нарисувана стрела за волейбол. Жената клатеше глава и подрусваше дебело бебе. Мич беше старши автор на реклами, много избухлив. Никога не позволяваше негова идея да бъде подмината, ако преценеше, че е добра. Сега обаче само сви рамене и последва послушно жена си и децата към тентите на занаятите.

Том Уилямс слезе от един форд и присви очи, докато палеше цигара срещу вятъра. Съпругата му Джуди заобиколи колата, близна длан и приглади кичура коса над челото му. Том дори не реагира.

Франсес притисна уста с ръка. Беше свикнала да вижда тези мъже в различни ресторанти, докато обядваха, пиеха скоч с разхлабени вратовръзки и пускаха мръсни шеги за задните части на машинописките. Сега обаче, докато ги наблюдаваше как се държат в присъствието на семействата си, се почувства странно. Беше смешно, бяха неузнаваеми. Тъкмо затова никога не бе имала желание да се омъжи. Нямаше намерение да изпълнява ролята на нечия женичка. Искаше да бъде себе си.

Паркира, слезе от автомобила, приглади предницата на тясната си черна пола и изпъна раменете на късата наметка. Не беше облечена съвсем като за пикник, но с Дороти си бяха уговорили среща с главния редактор на „Моушън Пикчър Мегазин“, който беше дошъл от Калифорния. Казаха на Джери Лок, че е напълно невъзможно срещата да се проведе на друга дата и се надяват да му осигурят статия „Денят, в който получих диаманта си: как шест актриси играха на «Ринги-ринги-рае». Шърли Маклейн и Джейн Мансфийлд вече се бяха съгласили да участват. Работата на Франсес като автор на реклами бе да ходи на подобни срещи и, за щастие, Джери не протестираше.

— Добрутро, Франсес! — провикна се Том през паркинга.

— Здрасти! — провикна се в отговор тя. — Здравей, Джуди!

Джуди й помаха, въпреки че на лицето й се беше изписало кисело изражение.

«Нали така се казваше?» Беше почти сигурна, че се казва «Джуди».

Всяка година, в деня на излета, Франсес се стараеше да е весела в компанията на съпругите на колегите си, правеше им комплименти за роклите и за очарователните, невероятно възпитани деца, викаше възторжено, когато недораслите изчадия влагаха всички сили и цялото си внимание в подхвърлянето на яйца, омаловажаваше гневните им изблици, когато някой неминуемо пристигаше последен в надбягването на три крака.

Повечето съпруги се държаха приятелски, макар да й беше ясно, че някои от тях я съжаляват, а тя, на свой ред, съжаляваше тях. Други пък се отнасяха към нея като към екзотично животинче — жена на четирийсет, която работеше наравно със съпрузите им и очевидно не проявяваше никакъв интерес към семейство и деца. Задаваха й глупави въпроси, като например на кого звъни, когато се натъкне на мишка или огромен паяк в мазето, и дали мъжете, с които ходи на срещи, не гледат на жената с кариера като на заплаха. (Не беше излизала на среща от години и криеше този факт.) Канеха я на вечеря, за да похапне домашно сготвена храна, сякаш неомъжените жени бяха неспособни да си сготвят.

Някои пък се държаха направо противно.

— Мислят си, че се опитваш да се докопаш до съпрузите им — прошепна Дороти миналия път. — Има и по-лош вариант. Решили са, че съпрузите им те желаят.

За Франсес това беше нелепо. Поне сто пъти беше чувала въпросните мъже да я описват като обикновена и посредствена. Веднъж Рандолф Спиърс я определи като «симпатична към хубавка» и се предполагаше, че това е комплимент. Тя не правеше абсолютно нищо, за да промени мнението им. Обличаше се в тъмни, мрачни цветове с високи яки и не слагаше грим. С лекота можеше да надпие всеки от тях и те го знаеха. За колегите си Франсес бе почти мъж. Ако се държеше като момиче и я възприемаха като момиче, щяха да я изядат жива.

Бе уверена, че не е дала на нито една съпруга повод за тревога, но очевидно съществуваха неуверени жени. Джени Уелч беше такава — слабичка, дребна, с бяло-руса коса и вежди и четири малки бозави дечица, същите като нея. Тя, изглежда, бе убедена, че е въпрос на време Франсес да попадне под влиянието на прелъстителните умения на съпруга й Ралф, трътлест тип от бизнес отдела, който отчаяно се опитваше да опази четирите останали косъма на главата си, сякаш те го поддържаха жив.

— Според мен не е естествено жена на определена възраст да иска по цял ден да работи в претъпкан, задушен офис наравно с мъжете — заяви Джейни миналия юни, когато много добре знаеше, че Франсес ще я чуе. — Има нещо неприемливо в това, нали така?

Два месеца по-късно Франсес никак не се трогна, когато видя Ралф Уелч да прегръща секретарката си на закътана маса в «Шойър».

Истината бе, че тя никога не бе искала да се омъжи и да има деца. Като момиче не виждаше как ще се измъкне. Докато растеше, си имаше бездетната леля Дорийн. Всички се държаха така, сякаш леля Дорийн е луда, задето е предпочела да остане стара мома, да чете романи и гушка пухкавите си декоративни кученца пред семейния рай. Единствените жени в семейството, които имаха право да останат неомъжени без всякакво подозрение, бяха монахини.

— Кой ще вземе Дорийн за Коледа? — попита майка й веднъж.

— Горката Дорийн. Какво ли ще стане с нея? — бяха повтаряли у тях повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Дълго време Франсес вярваше на казаното от тях, но когато стана тийнейджърка, забеляза, че леля Дорийн е съвсем доволна от живота си. Истината бе, че останалите не разбираха как е възможно. В този миг Франсес се почувства свободна.

Когато се премести с родителите си в Пенсилвания, веднага след като завърши гимназия, тя си намери работа в местен вестник и започна вечерен курс към школата по реклама и журналистика «Чарлс Морис Прайс», а в съботните сутрини посещаваше университета на Пенсилвания, където се записа във всички курсове по английски език, които предлагаха. Както и останалите курсисти, тя възнамеряваше да напише великия американски роман. Чрез «Чарлс Морис Прайс» получи първата си работа като рекламен мениджър на обувки за разходка «Стайгър». Когато ангажиментът й там приключи, постъпи в малка агенция в Уилмингтън, където се занимаваха с какви ли не дребни поръчки.

Целта й беше да работи във Филаделфия, а за «Еър» не бе и помисляла. Тази компания беше твърде голяма и внушителна. Франсес предпочиташе да работи в някоя малка агенция, където да върши всичко. Ето че през 1943-та потърси място в такъв офис и шефът остана изключително впечатлен от работата й.

— Според мен мястото ти не е тук, но преди да ти дам отговор, искам да отидеш в «Еър».

Изпрати я при Джордж Сесил, шеф на отдела по писане на реклами, или при самия Хари Батън. И така, тя позвъни от телефонна будка в Уилмингтън и разговаря с някой си Пиърс Къминс, втория след Сесил. Той каза, че господин Сесил бил в отпуск по болест, затова щял лично да поговори с нея. Човекът обаче й беше казал да се срещне със Сесил или Батън, затова тя затвори и пусна нова монета в апарата, за да говори с господин Батън. Свърза се с него.

— Всъщност тъкмо останахме без една от жените, които пишеха реклами. Може да се окаже, че се интересуваме. Позвънете на Пиърс Къминс.

Срещата й с Къминс беше насрочена за един петък през юли, но когато отиде, него го нямаше. Затова пък Сесил беше на работа. На Франсес вече й беше писнало да я подмятат. Не проявяваше достатъчно здрав разум и не се страхуваше от тези мъже. Всъщност не се страхуваше от никого.

Нахлу в кабинета на Сесил.

— Аз съм новият ви писател на реклами. — Нямаше намерение да приеме работата, но те бяха възхитени от мострите, които им бе предоставила, и й предложиха поста веднага, със заплата от сто и четирийсет долара на седмица.

Беше подчинена на белокосата Бети Кид. Франсес я харесваше, но чакаше с нетърпение деня, когато Бети ще се пенсионира и всичките й поръчки ще бъдат предадени на следващите по ранг. Денят настъпи след година и Франсес усети, че това е началото на кариерата й.

Оттогава светът около нея разцъфтя. Имаше си чудесна група неомъжени приятелки. Ходеха на ски във Върмонт и Квебек, излежаваха се по плажовете на Мексико. Работата й беше натоварена: след дванайсет години в «Еър» тя беше главен текстописец, най-високият пост, който жена можеше да заеме в творческия отдел. Участваше активно в мероприятията, организирани от църквата. Живееше сама в апартамент на Дрексъл Хил. Преди години си купи дог, Чарлс, от приятел на майка й, който отглеждаше кучета. През уикендите го водеше във фермата на родителите си и го пускаше да тича на воля, докато тя яздеше коне и помагаше на майка си с най-новата партида новородени козлета. Родителите й бяха в началото на седемдесетте. Болеше я, когато виждаше, че остаряват. Като цяло обаче беше щастлива с живота, който водеше.

По време на войната изпращаше подаръци на всички роднини в Хамилтън: стоки и продукти с купони, които струваха луди пари във Филаделфия и не се намираха в Канада. Найлонови чорапогащи в точен размер за лелите си, термофор за бременната си братовчедка, бонбони за всички деца. Гордееше се, че разполага с пари и не й се налага да пита когото и да било как да ги похарчи.

Сравнително рядко си спомняше, че останалите я намират за странна. Случваше се по празници, когато ходеше на гости на братовчедите си в Торонто и ги наблюдаваше как се суетят около децата си, или по време на фирмения излет, когато усещаше, че другите жени я наблюдават, преценяват и съдят мълчаливо.

Тази година обаче не й пукаше. Тази година излетът нямаше да бъде просто няколко часа, които й се налага да изтърпи, а начин да постигне важна цел. Беше стояла до късно, за да репетира какво ще каже на Хам Патърсън, щом остане насаме с него.

Пое бавно надолу по хълма, като вдъхваше сладкия, ароматен въздух, и се огледа за Хам. Отправи се към поставени близо една до друга маси на тревата пред просторно каменно общежитие. Имаше кутии с понички и термоси кафе. След няколко часа щяха да бъдат заменени с бургери и хотдози. Мъжете щяха да започнат тайно да си подават фласки с уиски, а тя щеше да се упреква, че не се е сетила да си донесе.

Взе чашка кафе с надпис «Хилс Брос», изпечено от една от съпругите. След това седна на пейка. Това бе един от малкото случаи всяка година, когато усещаше колко е необичайно положението й. В офиса бяха сами, всеки беше отделна личност — да, много добре знаеше, че след работа се прибират у дома при семействата си. Никога обаче не й минаваше през ум колко е различна. Самотна ли беше? Не, не беше това. Да си сама бе истинско изкуство, което тя владееше до съвършенство. Понякога обаче беше приятно да си част от отбора. Тръсна глава при тази мисъл. «Част от отбора. Много романтично, Франсес!»

Наблюдаваше момиченце на четири или пет, което се занимаваше много старателно в края на бейзболното игрище и, без да каже и дума, посипваше с пясък косата на малкото си братче. Франсес се огледа с безразличие за възрастен, на когото да каже, но просто извърна очи и отпи глътка кафе.

Запали цигара и запуши бавно, за да успокои нервите си.

— Как е? — попита някой.

Тя вдигна поглед към изправилия се пред нея Пол Дароу. Той беше чудесен човек, всепризнатият най-добър директор на творчески отдел в цялата страна. Изготвяше оформлението на всички реклами за «Де Беерс», които тя пишеше, макар да не се виждаха често на работа. Пол беше нисък и не спираше да мига. Понякога й беше трудно да се съсредоточи над думите му заради цялото това мигане и факта, че пушеше пурата си толкова близо до края, че човек можеше да се закълне, че я е изял.

— Хубав ден, нали? — попита той.

— Страхотен.

Побъбриха няколко минути и той се отправи към тенис кортовете.

След известно време, най-сетне, Хам се показа на пътеката. Съпругата му, Мег, го следваше на няколко крачки, понесла тенджера. Беше облечена с три четвърти панталони с висока талия, а косата й бе вързана с кърпа. Франсес обожаваше и двамата. Хам беше сладур на двайсет и девет, с гръмък смях. Жена му беше невероятно забавна и тя също харесваше Франсес. Бяха се опознали на коледното тържество на фирмата и по време на няколко дълги вечери с клиенти.

Беше очевидно, че двамата умират един за друг, но нямаха деца, което бе необичайно за хора, женени от няколко години.

Франсес се изправи.

— Търсих ви!

Мег я целуна по бузата.

— Много се радвам да те видя. Франсес. Изглеждаш чудесно.

— Не си ли облечена малко по-официално, отколкото трябва? — попита Хам.

— Ами и ти си един — сряза го съпругата му и го перна с ръкавица. — Така ли се говори с дама?

Франсес се усмихна.

— Следобед имам малко работа. Среща.

— В деня на фирмения излет? — продължи Хам. — Не разбираш ли, че това е светотатство?

— Да, отборът по голф ще трябва да се справи и без мен.

Лицето на Хам засия.

— Тази година голф ли ще има?

— Едва ли. Но като спомена…

Това беше шансът й! Хам обаче я прекъсна.

— Франсес, тъкмо разказвах на Мег как си се запознала с Мерилин Монро.

— Наистина ли? — попита Мег и на лицето й се разля прекрасната й усмивка.

— Да — отвърна Франсес. Не се бяха запознавали, но бяха в една стая, при това съвсем близо. — Благодарение на диамантения ни клиент.

— «Де Беерс» — уточни Хам.

Франсес кимна.

— Нали помниш мелодията от «Мъжете предпочитат блондинки»? «Диамантите са най-добрите приятели на жените.»

— Разбира се! — отвърна Мег. — Ти ли го написа?

— Не, мила. Аз пиша текстове за реклами, не за песни. Преди няколко години гледахме Каръл Чанинг да изпълнява песента на «Бродуей», това е всичко — изясни Франсес. — С Дороти Дигнам бяхме на премиерата. Още от самото начало на представленията Дороти започна да популяризира идеята на песента. Когато същото лято всички модни редактори дойдоха в Ню Йорк, за да видят есенните модели, една вечер ги заведохме на представлението, след това отидохме на ресторант и там се снимаха с Каръл Чанинг. Тя беше с оригиналната диамантена тиара на императрица Жозефина. Събитието пожъна огромен успех.

— Колко забавно!

— Да, а когато разбрахме, че ще направят филм по пиесата, убедихме хората от «Фокс» да дадат на Мерилин Монро истински диаманти за снимките. Не мога да си припиша славата. Дороти го измисли. Та двете с нея отидохме в Калифорния и се позабавлявахме славно.

— О! Нямах представа, че си правила подобни неща.

— Дотогава не бях.

Франсес си спомни как седеше на пълната с мъже маса, тя в единия край, Дороти — в другия, и как се опитваше да обясни защо е по-разумно да се използват истински диаманти вместо имитация. Помещението беше задимено, някой бе разлял Мартини по тъмния килим, а тя се питаше дали планът им ще сполучи.

Дороти бе все още красива, въпреки че Франсес подозираше, че е в края на петдесетте. Винаги бе като слязла от корицата на списание, с широкопола шапка с перо, дори в офиса. Даваше един съвет на всички нови момичета: «Жените в рекламата трябва да се държат надменно и никога да не си позволяват да остават без грим и червило.» Освен това, обичаше да им натяква, че ако «Еър» искат най-обикновен текстописец, ще си наемат мъж. Вземат жени, които да пишат реклами за жените, тъй като са наясно какво точно искат те. На теория поне беше така.

— Сега вече е нещо обичайно — продължи Франсес. — Даваме диаманти на актрисите за връчването на наградите на Академията, за конните надбягвания в Кентъки и за какво ли още не. Понякога клиентът плаща да покажат накитите му в някой филм или за удоволствието да бъдат носени от Елизабет Тейлър.

— Как се помага на клиента, след като името му не се споменава? — попита Мег. — Помня онази част от филма, когато Мерилин пее — тя зае поза и започна с дрезгав, дълбок глас: — «Тифани», «Картие». Говори ми, «Хари Уинстън», разкажи ми всичко.“ Обаче не спомена „Де Беерс“.

Хам се разсмя.

— Държа да подчертая, че ми хареса, каквото и да беше.

— „Де Беерс“ притежават почти всички диаманти в света — обясни Франсес. — Глас в полза на диамантите е глас за тях. — Те доставят камъните в „Тифани“ или „Хари Уинстън“.

— Я! — възкликна Мег. — Колко хитро.

Беше очевидно, че й е много интересно. Тя беше умно момиче. Франсес се питаше какво прави у дома по цял ден, докато Хам е на работа. Мег беше традиционалистка, но преди да се омъжи, беше работила като стюардеса. Веднъж призна пред Франсес, че й се иска отново да работи, поне докато не роди, но фирмата имала много строги правила и категорично отказвали да назначават омъжени жени.

— Летях на девет километра височина, а сега Хам не ми позволява дори да шофирам — оплака се тя, но се засмя, сякаш не я вълнуваше особено.

— Какво представлява Мерилин? — попита сега.

Франсес се замисли.

— Забележителна, разбира се. Срамежлива.

— Срамежлива ли? Мерилин Монро ли?

— Да. Джейн Ръсъл я придружаваше всяка сутрин на снимачната площадка. Изпитваше ужас от камерите.

— Горкичката.

Продуцент, приятел на Дороти, ги бе поканил да гледат една от сцените. Стояха в тъмното, стиснали клипбордовете си, заобиколени от хора от екипа. Всички зяпаха. Беше невероятно! Жени с впити черни дрехи висяха от полилеите. Красиви момичета в бледорозови бални рокли се въртяха в ръцете на красиви младежи. Мерилин Монро беше в центъра, в наситенорозовата си копринена рокля и ръкавици, накичена с диаманти. Спускаше се по червено стълбище, заобиколена от момчета във фракове, и повтаряше „Не, не, не, не“ с тъничкия си бебешки гласец. След това превключи на жива оперна песничка, като перваше с ветрилото си строилите се в редица потенциални ухажори, докато те не се простреляха в главата и не тупнаха на пода.

По-късно, между заснемането на сцените, Франсес остана да наблюдава Монро и Ръсъл, седнали на същите стълби. Монро отпиваше от бутилка кола, а Ръсъл проверяваше пудрата си. Дългите им крака сякаш бяха поникнали направо от обсипаните с пайети полички.

Когато отиде да гледа премиерата на филма, Франсес остана на мястото си дълго след като включиха осветлението. Тя бе присъствала. Беше видяла как става всичко. Колко други можеха да се похвалят със същото?

— Франсес написа мотото на фирмата: „Диамантите са завинаги“ — напомни Хам. — Много добре казано. Кога го написа? Минаха ли вече пет години?

— Осем.

— Цели осем! Още го използват.

Мег не скри, че е впечатлена.

— Обзалагам се, че така си станала звездата на отдела за реклама.

— Ами.

Франсес беше получила малък бонус за рекламата и й бяха казали, че сър Ърнест е доволен, но това бе всичко. Никой не вдигна шум около постижението й. То беше просто част от работата.

Докато седеше в киното и гледаше как Мерилин Монро пее, тя забеляза фраза, която много наподобяваше на нещо, написано от нея, само че не достатъчно изпипано: „Времето тече, младостта си отива и когато се превиеш, не успяваш да се изправиш. Независимо дали те боли гърбът, или коленете, ти се изправяш, когато заставаш пред «Тифани»… Диамантите са най-добрите приятели на жените.“

Да, това беше идеята — че диамантите ще надживеят любовта. Младостта също щеше да остане в миналото.

Мег носеше огромен кръгъл диамант на безименния си пръст. Напоследък почти всички момичета имаха такива. Всеки осем от десет американски булки. Когато Франсес ги забелязваше — в магазина или в църквата, — я завладяваше гордост. Те не знаеха защо искат диаманти, въпреки това ги искаха. Нямаше такава традиция, не и установена. Но тя ги беше убедила в противното.

Само в две години продажбата на диаманти не бе надвишила миналогодишната: броят на браковете се беше покачил през 1946-а, но през 1948-а започна да спада и това съвпадна със страха от рецесия, който понижи малко продажбите. Налагаше се да подходят творчески. Когато осъзнаха, че пазарът на годежни пръстени зависи от броя на момичетата, които се омъжват през дадена година, те насочиха вниманието си към нещо по-разтегливо, което нарекоха „Диамантите на зрелостта“. Те се деляха на две категории: бижута за годишнини и други събития, както и закъснели годежни диамантени пръстени за вече женени хора, които така и не бяха получили диамантен пръстен или искаха да подменят малкия камък с по-голям.

През 1950-а, когато момчетата започнаха да заминават за Корея, продажбата на годежни диамантени пръстени надигна глава и оттогава се повишаваше с всяка година. Повечето бижутерийни магазини продаваха пръстени от по два карата или по-големи — седемдесет процента повече в сравнение с няколко години по-рано. Диамантените халки също добиха популярност. Трийсет процента от днешните американски булки носеха и диамантена халка, и пръстен с диамант.

Скоро „Еър“ щеше да започне първата си международна кампания за „Де Беерс“ в опит да разпространи традицията на диамантения пръстен по цял свят.

Продължиха да упорстват с идеята за диаманта като подарък и като закъснял годежен пръстен, тъй като пазарът се състоеше главно от двойки по на четирийсет и по-възрастни, с по-добра покупателна способност от средните младоженци. Те добавяха списания към обичайните издания, които четяха заможните хора, като „Таун енд Кънтри“, „Нюйоркър“, „Нюзуик“ и „Тайм“.

Джери Лок четеше „Теория на незаетата класа“ на Торстайн Веблен6 и призна, че му хрумнали много идеи.

— Нарича се „потребление на изключително скъпи стоки с цел парадиране“ — обясни й той. — Трябва да промоцираме диаманта като нещо задължително, благодарение на което човек може да покаже благосъстоянието си.

Джени й подаде докладна с подробностите. Франсес наведе глава и видя описание на тона, който искаше да предаде: „Трябва да носи аромата на скъп вълнен костюм, на стара кожа, на лакирано дърво, задължително за престижен клуб.“

И така, направиха серия снимки на преуспели мъже в хубави костюми с предложения като: „Никой друг подарък не ви разкрива толкова добре. Вашият безупречен вкус… Вашето нежно внимание… Вашият неповторим усет за качество… Вашето място в света“.

Имаше и още: „Диамантът, най-забележителният от всички скъпоценни камъни, умело подчертава силата на предаността ви“.

Франсес не беше сигурна дали диамантът е по-ценен от останалите камъни, но след като написа това изречение, то се превърна във факт.

Искаха средният човек и момичето му да виждат диаманти навсякъде. Дороти притежаваше невероятното умение да вмъква реклами за диаманти в пресата. Поне веднъж в месеца пускаше каре във всички вестници с тираж над петдесет хиляди, които слагаха снимки на страниците, посветени на модата. В тези карета имаше фотографии на последните модни тенденции при диамантите, често придружени от статия. Тя редовно изпращаше в пресата интересни клюки за филмови звезди и техните диаманти. Тези материали излизаха всяка седмица в цялата страна и бяха представяни като новини.

Всяка Коледа тя неочаквано се появяваше като гост писател на страниците, посветени на жените, под името „Даймънд Дог Дигнам“. На пръв поглед тези статии бяха посветени на факта, че през декември се продават повече диамантени пръстени, отколкото през останалите месеци. Само че Дороти не пропускаше да вмъкне нещичко за знаменитостите: „Ценностите са в малки опаковки, понякога дори в необикновени. Франк Синатра, обзет от нежната романтична любов, подари на Нанси диамантен часовник гривна в пакетче от желирани бонбонки за десет цента. Елън Лиман Маклъски, известната нюйоркска дизайнерка по вътрешно оформление, веднъж създаде мъничка елха, която бе поднесена на подноса със закуската на съпругата на клиент. На елхата имаше едно-единствено украшение — диамантена панделка.“

Дороти беше готова да пробва всичко, за да направи рекламната кампания по-забавна. Тя беше човекът, решил да продава автомобили „Форд“ на жени с помощта на парижки модни ревюта, в които манекенките се бяха облегнали или изтегнали върху колите. Сега всяка година играеше ролята на домакиня на изложения на диаманти в Ню Йорк и Париж. Уреждаше диаманти да бъдат представени на кориците на списания и по телевизията. Убеждаваше крупни рекламодатели да отразят диамантите в своите реклами, за да започнат хората да ги свързват с луксозни стоки.

Дороти дори се беше обърнала към британското кралско семейство, тъй като те проявяваха открит интерес в рекламирането на най-важната стока за износ от Южна Африка. Тя пишеше десетки материали за слабостта им към диамантите. През 1952-ра, по време на посещението на бъдещата кралица Елизабет II в Америка, благодарение на „Де Беерс“ Дороти беше единственият човек, който разполагаше със снимки на всички бижута, които височайшата особа щеше да донесе. Пътува с кралския влак и всеки ден изпращаше сведения до „Асошиейтед Прес“. Скоро след това й предложиха да напише материал за коронацията, като обърне специално внимание на скъпоценните камъни в британската корона. Получиха се над триста запитвания и историята беше пусната за милиони читатели. Хитрото начало на Дороти бе разсмяло Франсес. „Говори се, че когато малкият принц Чарлс видял майка си, младата кралица Елизабет да позира на фотограф с диамантената си тиара, той прихнал, посочил я и попитал: «Каква е тази смешна шапка, мамо?».“

Бумът на изселване в покрайнините бе наложил тенденция към по-небрежно облекло, а възможностите хората да си слагат диамантите, за да ги видят с тях в ежедневието намаляваха. Така че тяхната работа беше да убедят жените, че всички виждат диамантите на дамите, които бяха техни идоли. Когато ставаше въпрос за диаманти, Дороти все повтаряше: „Големите помагат да се продадат малките.“

Франсес създаде цяла кампания около светски дами и това й докара може би най-голямото главоболие в кариерата. Тайничко наричаха тези хора „примери“ за средната класа, ала тя спокойно можеше да им лепне няколко други определения по свой избор. Всички те имаха собствено мнение как трябва да се обличат и да позират. Всяка реклама в серията представляваше портрет на булка, която се перчеше с диамантения си пръстен, като държеше или ветрило, или цигара, или нещо друго. След това беше написано името й, дали е омъжена, и звучеше по следния начин: „Госпожа Уошингтън Ъвинг, бивша госпожица Франсис Шмидлап от Ню Йорк, нарисувана от Джералд Брокхърст.“

Брокхърст беше художник с име в светските среди. Беше рисувал дами като Марлене Дитрих и херцогинята на Уиндзор, затова момичетата нямаха търпение да нарисува и тях. След като една от рекламите беше вече готова и одобрена, моделът позвъни на Франсес в истерия, за да й съобщи, че годежът е развален.

— Моля ви, не сваляйте рекламата — подсмърчаше тя. — Много ви моля! Ще се сгодя отново, преди рекламата да излезе.

Под всеки портрет се мъдреха изпълнените с надежда, но и поучителни думи на Франсес: „В неповторимите отблясъци на годежния диамантен пръстен се отразяват радостта и красотата от най-сериозното и искрено обещание, давано в живота. Традицията зарежда вашия диамант със специално единствено за вас значение и макар и скромен като цена, той трябва да бъде внимателно избран. За тази цел, ви е необходим съветът на доверен бижутер.“

Всички бижутерийни магазини в страната се облагодетелстваха от рекламите на „Де Беерс“, от „Тифани“ до малки семейни магазинчета в Арканзас. „Еър“ разработи „Диамантена служба за промоции“, за да повиши интереса към диамантите, с помощта на какви ли не трикове.

Серията лекции беше съществена част от всичко това. Още от 1944-а Гладис Ханафорд говореше пред младежи в гимназии, колежи и в женски клубове. Представяше идеите си пред десет хиляди студенти на седмица. Двете с Дороти бяха написали серии лекции за различни специалности: геология, гемология, бизнес икономика, география, мода и стил, търговия на дребно, подбор и аранжиране на стоки в магазин и дизайн. В зависимост от името на курса или специалността, Гладис винаги насочваше разговора към годежния диамантен пръстен.

Подбираше теми като „Кой определя модата при диамантите“, „Историята на известни диаманти“, „Тайни на диамантените експерти“ и „Диаманти с минало“ и носеше мостри на скалната формация, в която са били открити диаманти, необработени скъпоценни камъни и най-важното — съвременни годежни пръстени, които момичетата можеха да пробват.

Очакваха огромен брой бракове през шейсетте след бейби бума през четирийсетте и съвсем не беше рано да започнат да въздействат на бъдещите булки и младоженци.

Мег Патърсън докосна Франсис по рамото.

— Ще дойдеш ли да поиграем крикет?

— С удоволствие.

Тримата тръгнаха по тревата и Франсес най-сетне започна да ги обработва.

— Е, значи сте в „Мериън“, нали?

Този път ги прекъсна онази змия Джейни Уелч и противните й деца, които също искаха да играят. През следващите два часа Франсес трябваше да се усмихва през стиснати зъби.

По време на обяда Хари Батън изнесе пред събралите се обичайната си реч.

— Не мога да ви опиша колко съм горд, че съм председател на тази велика фирма, новатор в рекламния бизнес с централа в най-великия град на света: Филаделфия.

Повечето хора се развикаха възторжено, аплодираха, но Франсес забеляза, че някои от момчетата от Ню Йорк извиват очи с неприкрита досада.

Батън беше станал президент през 1937-а и беше повишен до председател преди няколко години. Бе започнал във фирмата като момче за всичко и си беше проправил път до отдела за реклама. Беше маниак на тема Филаделфия. Харчеше всичките си пари и отделяше цялото си свободно време, за да купува къщи в града около Уошингтън Скуеър, и подкрепяше най-популярните местни политици.

Батън не даваше пет пари какво става в Ню Йорк. Рекламният бизнес бе започнал да се променя, така че някои бяха убедени, че е особено важно да са там. Той обаче не виждаше причина „Еър“ да се променя. Бяха най-добрите в бизнеса и така беше открай време.

Гордееше се, че не е въвел отношението, типично за агенциите в големите градове, най-вече нюйоркските. „Еър“ бяха базирали там единствено бизнес страната от дейността си. Ако някой се осмелеше да спомене Манхатън в присъствието на Батън, той се нахвърляше на некадърниците в „Джей Уолтър Томпсън“, които бяха много далече от действителността в Америка. „Трябва да влезете в главата на потребителя! Трябва да пожелаете същото, което той желае, и да разберете защо го иска. Защо според вас всички рекламни агенти на Мадисън Авеню са били на Кони Айлънд? Те не са истински американци, това е истината. Как мислите, получихме телефонната система? Ние сме единствените в този бизнес, които не са социалисти!“

На Франсес й се струваше, че вечно се опитват да докажат, че Филаделфия е по-близо до нюйоркските клиенти, отколкото нюйоркските агенции. Миналата година бе работила по поръчка на „Левър Брадърс“. Наложи се да замине за Ню Йорк и да представи идеята си, да изслуша производителя. Върна се късно у дома, след полунощ. На сутринта трябваше пак да бъде в Ню Йорк, за сутрешното кафе.

Батън продължи:

— „Н. У. Еър“ е създадена през 1869-а от Франсис Уейланд Еър. Кръстил фирмата на баща си, провинциален учител. През 1892-ра Еър назначил писател на пълен работен ден и това било началото на първия отдел за рекламни текстове на агенцията. Някои от вас, млади хора, вероятно не знаят, че преди началото на нашия век рекламодателите сами пишели текстовете си и работата на агента била да посредничи между издателя и клиента. „Еър“ промени това. Нашият творчески отдел е първото от дълга серия нововъведения. „Еър“ е първата агенция, която урежда радиопредаване от името на клиент, през 1924-а. Ние сме първата агенция, която работи в телевизията. Преди десет години започнахме да излъчваме телевизионни материали за „Атлантик Газолин“, „Гудиър Тайър енд Ръбър Къмпани“, „Ей Ти енд Ти“, „Юнайтед Еърлайнс“, агенциите за набиране на доброволци за армията и военновъздушните сили и други.

Франсес въздъхна. Всички бяха чували тези факти. След половин час трябваше да тръгне, а още не бе намерила подходящ момент да помоли Хам.

— Нямаше да постигнем успех, ако не беше интегритетът ни — продължи Батън. — Открай време се въздържаме да използваме звездите като притегателна сила или да се възползваме от несигурността на хората. Някои в бизнеса може и да ни наричат скучни досадници, но истината е, че ние просто се опитваме да избегнем капаните на рекламата и да представяме истината.

Гръмнаха бурни аплодисменти. Франсес се съмняваше, че някой се е трогнал от казаното; хората нямаха търпение той най-сетне да млъкне, за да си хапнат на спокойствие. Макар тя да мислеше, че всички се гордеят с работата си в „Еър“, беше хубаво да знаят как и кога е започнало всичко и как агенцията е успяла да се задържи на върха. Оплаквания, разбира се, имаше, също както човек се оплаква от собственото си семейство. Не бяха обаче недоволни или възмутени.

Усети, че някой я докосва по гърба, и се обърна към Дороти — стиснала яйце в ръка, нахлупила прословутата си шапка, с дълга разкроена пола, стегната на талията.

— Досадници, нали? Тези типове са най-обикновени досадници. Не ги издържам!

Намигна и лапна яйцето.

Франсес я прегърна.

— Боже, как се радвам да те видя, миличка.

— И аз се радвам. Да ти кажа ли някои от последните въпроси, които момчетата в Ню Йорк ми задаваха? Така времето ще мине по-бързо.

— Разбира се.

Дороти извади лист от джоба си, разгърна го драматично и прочисти гърло.

— Жените занимават ли се с производството на покривала за автомобили? Каква е разликата между парти и купон? Жената знае ли кога трябва да се смени маслото? Какво се подарява на момиче, което е завършило образованието си в манастир? Колко високи са средните токчета? Дали мъжете някога ще започнат да използват пудра с телесен цвят? Какво ще си помислиш, ако видиш кон в реклама за спално бельо?

Двете избухнаха в смях. Никой не разбираше ежедневието на Франсес по-добре от Дороти.

Дороти й бе казала за заплащането. Никой в „Еър“ не коментираше колко пари изкарва и Франсес дори не се замисляше за това. Една вечер в Ню Йорк преди няколко седмици Дороти й каза след коктейлите:

— Ти знаеш ли, че изкарваме половината от сумите, които плащат на мъжете? Освен това ни държат настрани от сериозния бизнес. Всички най-важни срещи във фирмата се сключват на игрището за голф в „Мериън“.

— „Мериън“ ли?

— Ами да. Онова, което те определя като водеща личност, е членството в голф клуб „Мериън“ или в клуба за крикет „Мериън“. А всички ръкопляскат на мъжете, които членуват и в двата. Повечето господа от ръководния състав на „Еър“ са членове.

Същата вечер Франсес се замисли над въпроса с парите. Общият консенсус в бизнеса беше, че жените са след мъжете. Наемаха ги единствено за да работят по дамските продукти, които мъжете не разбираха, и затова им се плащаше по-малко. Тя реши, че не може да направи почти нищо по въпроса, но непрекъснато мислеше за онова, което Дороти каза за „Мериън“.

На следващия ден отиде право в кънтри клуба.

Беше, меко казано, лъскаво място. През 1950-а тук се беше провел общоамериканският турнир по голф. Голямата сграда беше с табела „Частен имот“. Франсес обаче никак не се стресна. Замисли се за роднините си в Канада — тези хора — не бяха с нищо по-добри от тях. Пресече голямата трапезария с ориенталски килим и плюшени столове. На едната стена имаше камина, а точно срещу нея бе закачен трофей.

В администрацията на горния етаж помоли да се срещне с управителя. Кльощав мъж с очила излезе от съседен кабинет и я посрещна топло.

— Искам да стана член — започна тя направо.

— Добре, отскоро ли живеете в района?

— Не, господине, живея тук почти цял живот.

— Чудесно. — Той извади химикалка, сякаш се канеше да записва. — Как се казва съпругът ви, госпожо?

— Нямам съпруг.

Мъжът изпухтя.

— Моля да ме извините, госпожо, но всички членства тук са за мъже.

— Познавам жени, които членуват тук. Роуз Джаксън. Мег Патърсън.

— Да, но съпрузите им също са членове. Никога не сме имали сама жена.

— Както баща ми обича да повтаря, за всичко си има пръв път.

Той се усмихна предпазливо.

— Тук, госпожо, нещата не се променят много. Членовете ни харесват тъкмо това.

— Така ли? — Тя прокара облечен в бяла ръкавица пръст по ръба на бюрото. — И как трябва да постъпя, ако искам да стана член?

— Трябва ви поръчител, но едва ли някой ще изяви желание да направи подобно нещо.

Тя веднага си помисли за Хам.

— Ще видим — отвърна тя. — Благодаря ви, господин…

— Адамс — представи се той. — Флойд Адамс.

— Ще се видим отново, господин Адамс.

Когато тя се обърна, за да си тръгне, той заекна.

— Дори да намерите някого, бордът ще трябва да разгледа кандидатурата ви. Досега не е правено подобно нещо. Дори да ви одобрят, жените тук нямат право да гласуват. Това не подлежи на коментар. Противоречи на политиката на клуба.

Тя усети тръпка на въодушевление. Значи той обмисляше желанието й.

— Много добре.

— И не можете да играете голф с мъжете, разбира се. Това е против правилата.

— Разбира се. А ще ми бъде ли разрешено да дишам същия въздух, или и това противоречи на правилата?

Той се подсмихна, докато тя излизаше.

Беше решила, че пикникът на фирмата е най-подходящото място да помоли Хам и Мег да й станат поръчители. Сега обаче не й оставаше време.

— Чакай ме при колата ми след десет минути — помоли тя Дороти.

— Дадено. Нямам търпение да се измъкнем, Фран! Може да отида на паркинга още сега и да се помотая там.

Франсес откри семейство Патърсън край едно дърво — ядяха бургери от картонена чиния.

— Трябва да ви помоля за огромна услуга — рече тя.

Хам я погледна с тревога.

— Така ли?

— Е, не е чак толкова голяма. Просто идея, която ми хрумна. Знаете, че обичам голфа и съм едно от момчетата в „Еър“. Иска ми се да стана член на „Мериън“.

Хам се разсмя. Не бе очаквала подобна реакция, но продължи да настоява:

— Казаха ми, че имам нужда от поръчител, и си помислих, че вие можете да ми помогнете.

Хам явно предпочиташе да е където и да било другаде, само не и тук.

— Доколкото ми е известно, там няма други сами жени — каза той.

— Знам.

— Няма ли да се чувстваш неловко?

— Не бих казала.

— Говори ли с администрацията на „Мериън“? Те разрешават ли?

— Обещаха да помислят. Първо обаче ми трябва поръчител.

— Хм — намръщи се той и тя разбра, че иска голяма услуга. На мъжете от „Мериън“ може би нямаше да им е приятно тя да се мотае около тях и той не искаше да е отговорен за присъствието й.

— Може ли да си помисля? — попита Хам.

— Разбира се.

Франсес целуна Мег по бузата и тръгна към автомобила си. Не беше плакала от цяла вечност. Може би от години. Сега обаче усети как сълзите напират и бързо примигна, за да ги прогони.

Много добре знаеше, че жената трябва да избере един път или друг, а тя беше избрала своя много отдавна. Понякога обаче трудно преодоляваше болката, когато виждаше от какво се е отказала. Не ставаше въпрос нито за децата, нито дори за любов, а за напълно обикновените, нормални неща, които всяка омъжена или сгодена жена приемаше за даденост.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Мег.

— Почакай! — повика я тя. Докосна ръката й и зашепна: — Не би трябвало да ти го казвам, но има голяма вероятност с Хам да се преместим в Ню Йорк.

— Какво? — ахна Франсес. — Какво?

— Той е получил предложение от „Янг енд Рубикам“. Става въпрос за много пари. Човекът каза, че неговите умения и талант ще бъдат по-добре оценени и използвани в Ню Йорк. Каза, че дейността им там била много по-изтънчена, заплатата била по-добра, а и… няма значение. И без това вече ти казах прекалено много.

— Моля те, кажи ми — настоя Франсес. — Какво каза той?

— Каза, че „Еър“ умирали. Естествено, че ще го каже, как иначе? Нали работи за конкуренцията!

Франсес чуваше това не за пръв път. Преди няколко години разправяха, че Доил Дейн Бърнбак бил обърнал бизнеса с главата надолу.

Тя бе съгласна с Хари Батън за едно: не вярваше в подобни неща. А и това не я засягаше, дори да беше истина. Тя никога нямаше да напусне Филаделфия. Не беше от хората, които безпроблемно се местят на всеки шест месеца или както се правеше — в Ню Йорк. Може да ти плащат купища пари, но разбираш по трудния начин, че когато им скимне, ще те изритат, без да им мигне окото. Беше чувала, че новата мода в Ню Йорк сега е да карат всички потенциални служители да минават на психологическа оценка. Водят те на обяд и ако само посмееш да използваш солницата, няма да те вземат на работа.

Там беше истински зверилник. Коктейли на закуска, висене по ресторанти цял следобед. Във Филаделфия пиеш по две чашки на обяд, след това се връщаш на бюрото. Просто тук беше много по-почтено място. А единственото й желание беше да си има работа и да израства в нея. „Еър“ беше съвършената агенция за нея — старомодна и консервативна, но също така солидна, на която можеш да разчиташ.

— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че не ми пука какво си мислят в „Мериън“, на Хам също — продължи Мег. — И без това няма да ходим там още дълго. Не се тревожи, Франсес. Аз ще го накарам да те препоръча.

Тя се почувства неописуемо благодарна.

— Наистина ли?

— Разбира се! Ще бъде невероятно забавно да поразтърсим стария мухлясал „Мериън“. Ние сме сред най-младите членове. Със сигурност очакват нещо необичайно от нас.

— Мег, ти си истински разкош.

Франсес мярна Дороти в далечината — облегната на вратата на колата, с цигара в ръка. След срещата сигурно щяха да излязат да изпият по няколко коктейла. След това Франсес щеше да се прибере вкъщи и да си направи нещо за вечеря, да гледа телевизия, а кучето да сумти в краката й.

Беше щастлива така, свободна. Беше чудесно.