Диамантите са завинаги

1972 г.

Високият старинен часовник удари дванайсет и трийсет.

Теди щеше скоро да пристигне, а на Ивлин й оставаше още много работа.

Джералд беше оставил телевизора в кабинета да работи, когато се качи на горния етаж, за да вземе душ. През отворената врата на кухнята Ивлин чуваше гласовете от телевизионната игра, аплодисментите, последвани от по-сериозния глас на обедните новини. Докато режеше целината, различи думите: Сайгон, Капитолия, студен фронт, ежегоден парад по случаи Деня на Вси светии.

Тръгна да го изключи, но спря за момент, докато репортерът обявяваше, че след като седмици наред е подхождал съвсем плахо към идеята, Джордж Макгавърн е заговорил открито за убеждението си, че президентът Никсън е лично свързан с аферата „Уотъргейт“.

— Но — каза водещият — скандалът „Уотъргейт“ е нещо досадно за повечето хора. Политика, както обикновено, казват те.

— Така си е — потвърди Ивлин. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи.

Завъртя копчето, докато чу щракването, картината се смали и изчезна.

През последните няколко години имаше толкова много неуредици, толкова много опити да се промени статуквото: граждански права, права на жените, дори права на хомосексуалистите. Светът беше различен и старите се чувстваха още по-стари. Беше доволна, когато училищата станаха смесени за черни и бели. Това бе много важна крачка напред. Сега обаче беше напълно законно в цяла Америка да се сключват междурасови бракове. Не беше сигурна как да го разбира.

Появи се дори чернокожа жена, която се включи в надпреварата за президент. Джералд каза, че не било сериозно, но Ивлин не мислеше така. Приятелката й Рути я беше поканила на среща за определяне и насочване на самосъзнанието, където обсъдиха дали да поведат кампания за Шърли Чизъм25. Говориха и за новия бестселър „Отворен брак“, в който имаше глава, посветена на въпроса как двойките могат да изберат и приемат извънбрачни връзки като част от здрава връзка. Бяха измислили понятие като „жена — председател“ и се обръщаха към всички жени с „госпожице“, което според Ивлин бе началото на съвършено нов ред.

Рути приемаше всичко буквално — тя винаги се стараеше да бъде в крак с младите, — но нямаше мнение за половината от онова, което се проповядваше.

— Поне е различна тема за разговор от ужасната война — казваше тя.

Ивлин бе на мнение, че някои от промените са много добри. Въпреки това не отиде на друга сбирка. Имаше нещо, което я плашеше.

Изглежда, книгата я беше разтърсила най-силно.

— Отворен брак — сподели тя с Джералд същата вечер. — Нищо чудно, че синът ни не знае какво е морал, след като живеем в такъв свят.

Сега се замисли отново за това, макар да знаеше, че не бива да обръща внимание. Ако се задълбочеше над лошите черти на Теди, докато той пристигнеше, щеше да е побесняла. Опита се да си го представи като бебе, повит в синьо одеялце, след като я изписаха от болницата. Нямаше смисъл. Беше по-ядосана от когато и да било. Спомни си думите на Джули, че бил поискал развод.

Зачуди се дали да не го отпрати, макар да знаеше, че не би го сторила.

Напомни си, че и тя не е била винаги такава, каквато родителите й биха искали, а ето че всичко се бе подредило. Този път обаче беше различно. След като Натаниъл почина, майка й и баща й настояха тя да се върне в Ню Йорк, но Ивлин отказа. Единственото, което й оставаше от него, беше Бостън. Ресторантите, в които бяха вечеряли, залите, в които бяха танцували, бяха се смели и потили в летните вечери. Най-сетне тя се върна на работа, където учениците я наричаха „госпожа Дейвис“. Всеки път, когато чуеше това име, сърцето й се изпълваше и с щастие, и с тъга. Присъствието на децата й носеше удоволствие, но й напомняше и че никога няма да има свои.

Джералд се върна в Чикаго. Разговорите им й липсваха, както и начинът, по който я разсмиваше дори в най-потискащите дни. Когато разговаряше с хората, имаше чувството, че времето е забавило хода си — не можеше да проведе нормален разговор, не помнеше какво са й казали преди минута. Имаше група неомъжени момичета, които преподаваха в същото училище, повечето малко по-млади от нея. В петък вечер ходеха на боулинг и винаги я канеха. Тя не приемаше. Все пак беше омъжена жена. Освен това беше по-лесно да си стои сама.

Няколко месеца след погребението Джералд й писа, че се връща окончателно в Бостън. Това бе родният му град, затова Ивлин не се замисли над новината, просто й стана приятно. Фирмата на баща му имаше офис на Парк Скуеър и тя предположи, че Джералд ще постъпи на работа там. Когато обаче се срещнаха за вечеря още първата вечер след завръщането му, той й каза, че е дал на баща си предупреждение за напускане. Старият бил бесен, но Джералд обяснил, че не може да избие Натаниъл от главата си и думите му, че трябва сам да се издигне. И така, вместо да продължи по стъпките на баща си в света на банковото дело, Джералд си намери работа в застрахователна компания. Налагаше се да започне от дъното, което го очароваше, поне донякъде. Надяваше се да си създаде приятели. Наследството му, разбира се, означаваше, че не се справя съвсем сам, и той го знаеше, въпреки това имаше чувството, че постъпва благородно, като се опитва да тръгне по свой път. Ивлин смяташе, че Натаниъл щеше да се гордее, ако знаеше какво въздействие му е оказал.

Помисли си, че може би Джералд се опитва да се промени за добро и в други отношения. Изглеждаше по-здрав, изпи само един джин с тоник.

Също като нея, той се тревожеше как ще живее сега майката на Натаниъл. Беше й изпратил достатъчно пари за цяла година. (Продължи да й изпраща, докато тя не почина.) Ивлин се стараеше да посещава свекърва си в Питсбърг веднъж в месеца, въпреки че тези уикенди бяха ужасни. Къщата й се струваше мрачна, потискаща, никой не смееше да спомене името на Натаниъл. Така и не разбра дали присъствието й им е приятно, или им навява болезнени спомени.

С Джералд беше различно. Те плачеха, но и говореха за Натаниъл през смях, разказваха си любимите случки от миналото. Между приятели съществуваха моменти на близост, случки, които един мъж не би могъл да разкаже пред любимото си момиче. Сега обаче Джералд й ги разказа. Тя остана очарована, че още има страни на Натаниъл, които й предстоеше да открие. Все едно да разбереш, че любимият ти роман има още четири допълнителни глави, които незнайно как не си забелязала досега. Джералд разбираше това, а Ивлин не можеше да си представи по-ценен дар.

Досега не беше прекарвала време само с Джералд. Откакто Натаниъл го нямаше, той й се струваше по-внимателен, по-искрен. Призна, че като момче бил срамежлив, а когато тя поклати глава през смях, той настоя:

— Кълна се, че е самата истина. След това компенсирах повече от достатъчно, като се превърнах в клоуна на класа.

Макар да беше от известно и богато семейство, той предпочиташе простички удоволствия. Харесваше обикновена храна и бейзболни мачове. Ненавиждаше балета. Не разбираше смисъла на романите. Четеше единствено вестници, като твърдеше, че ставали все по-странни и по-тъжни, дори по-забавни от романите.

Понякога в неделя я канеше на вечеря в грандиозния дом на родителите си в Уелзли. Родителите на Ивлин бяха сравнително богати, но в сравнение с тези на Джералд приличаха на просяци. Тя малко се притесняваше, но се стараеше да не го показва. Харесваше й, че Джералд се държи напълно естествено, че подхвърля пиперливи шеги, въпреки че майка му свиваше вежди, а икономът заставаше с изпънат гръб до него и му предлагаше да налее десертно вино.

Никой друг не беше в състояние да я развесели така. Често Джералд я заварваше потънала в самосъжаление: хлипаше в кърпичка у дома, слушаше „Някой да ме пази“26 на грамофона.

— Дай да излезем, малката — предлагаше той и излизаха.

Прекарваха почти цялото си свободно време заедно. Беше различно да бъде с мъж, на когото не му се налагаше да мисли за пари. Джералд предлагаше „Лок-Оубър“ за вечеря, докато Натаниъл щеше да я заведе във „Уърстнаус“. Ивлин почти имаше чувството, че предава Натаниъл, затова казваше на Джералд, че предпочита хамбургер пред филе миньон.

Един зимен следобед двамата вървяха през обществената градина в снега и обсъждаха колко щеше да се развълнува Натаниъл, ако можеше да види, че Франклин Рузвелт е избран за президент. Джералд спомена, че е присъствал на реч, изнесена от Рузвелт в Ню Йорк, докато излизал с Фран. Тогава Ивлин се замисли над нещо, което й беше направило впечатление и се сещаше за него от време на време — не знаеше Джералд да е излизал на среща, откакто Натаниъл почина. Запита се дали вината не е нейна.

— Едва ли щях да се справя без приятелството ти — призна тя. — Благодаря ти, Джералд. Надявам се не обсебвам времето ти.

— Това е напълно невъзможно.

— Ама сериозно… Ти се върна в Бостън, за да започнеш нова работа и да си създадеш приятели, да срещнеш хубаво момиче. Не ти ли преча?

Той я погледна изненадано.

— Аз се върнах заради теб.

— Как така? — попита тя.

— Така.

— Мислех, че си се върнал заради работата.

— И в Чикаго можех да си намеря работа — сви рамене той. — Обещал съм на Натаниъл да се грижа за теб.

— Така ли?

— Освен това те харесвам, малката.

Тя се усмихна немощно. Не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да спрем на Нюбъри Стрийт и да пийнем по чаша горещ шоколад? — попита той и на нея не й се наложи да казва каквото и да било.

Случи се няколко месеца по-късно, през пролетта, когато отидоха да вечерят в „Паркър Хаус“. Натаниъл бе починал преди една година, една седмица и два дни — тя всяка сутрин пресмяташе колко време е минало. Докато се хранеха, се разплака над омара си. Каза на Джералд, че вече не помни аромата на Натаниъл, нито смеха му. Джералд отвърна, че много добре знае как се чувства. Понякога забравял името на някоя песен или ресторанта, който са харесвали, докато са били в колежа, и първата му мисъл била да звънне на Натаниъл и да го попита.

Когато сервитьорът попита дали искат десерт, Джералд предложи да си разделят един. Тя кимна.

— Мелба — обърна се Джералд към сервитьора.

— Бостънски пай със сметана — поръча в същия момент Ивлин.

Разсмяха се.

— Какво ще кажете — попита Джералд сервитьора, — ще разрешите ли дилемата?

— Ще трябва да приемете избора на съпругата си — предложи сервитьорът. — Паят е нашият специалитет.

След като той се отдалечи, те останаха смълчани.

— Леле! — възкликна Джералд.

— Това беше съвсем неволна и разбираема грешка. — Тя вдигна лявата си ръка, на която блестеше смарагдът. — Още го нося. Май винаги ще го нося. Дали влизаш в категорията на старите моми, когато съпругът ти почине?

— Едва ли някой ще те вземе за стара мома, независимо от обстоятелствата.

Тя се усмихна.

— Чувствам се като пълна егоистка, че го казвам, но ревнувам от другите жени. Говоря за онези, които ходят по срещи, които си имат бебета, които се омъжват. Чувствам се наполовина жива, Джералд. Вече не съм част от този живот.

— Ще бъдеш — рече той. — Ще видиш.

Преди месец или два щеше да й стане неприятно от тези думи, но пък той едва ли щеше да ги изрече. Както обикновено, тя се почувства благодарна, че е част от живота й.

След десерта излязоха на улицата. Вечерта беше топла и Ивлин предложи да пийнат някъде по чашка. Понечи да попита Джералд какво ще каже, когато забеляза, че я наблюдава със странно изражение.

— Какво? — попита тя.

— Сервитьорът реши, че сме женени.

— О, Джералд, не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Стана ми приятно.

— Как така?

Той заговори бързо:

— Не е ли очевидно, Ивлин? Луд съм по теб.

— Не говори така.

— Мислех, че…

— Какво? Само защото казах, че съм самотна, ти реши да предприемеш офанзива. Казал си на Натаниъл, че ще се грижиш за мен, и това включва да ме съжаляваш, така ли?

Той се намръщи.

— Да те съжалявам ли? Иви, харесвам те от деня, в който се запознахме.

— Престани — помоли тя.

— Ти беше с червен бански, а мокър кичур се беше лепнал за бузата ти.

— Така ли?

— Беше най-красивото момиче, което съм виждал. Исках да те поканя на вечеря, но Натаниъл те покани пръв. Ще ти призная, че отначало побеснях. Когато обаче те опознах, разбрах, че не си за такъв като мен. Беше над моето ниво, сякаш беше създадена за него.

— Не говори така.

— Истина е, нали?

Ивлин не знаеше какво да каже.

— Тъкмо затова той винаги се тревожеше дали ще си намеря подходящо момиче — продължи Джералд. — Чувстваше се виновен, защото знаеше, че си падам по теб, макар да бяхме наясно, че никога няма да си моя.

— Трябва да вървя — рече тя, когато едно такси спря до тротоара.

Цяла седмица нито се срещаха, нито разговаряха. Джералд й липсваше. Смееше се, когато си припомняше негов виц. Щом прочетеше нещо интересно, й се приискваше да му разкаже веднага.

Когато се върна от църква следващата неделя, той седеше на прага й. Тя усети прилив на радост.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — покани я той.

Тя се усмихна.

— Добре.

Тръгнаха по калдъръмените улици, разказваха си как е минала седмицата им. Не споменаха казаното от него и тя откри с известна изненада, че й се иска той отново да повдигне въпроса. Продължиха така още два месеца. Всеки път, когато се замислеше над положението, в което се намираха, тя се чувстваше озадачена. Искаше й се Джералд да я целуне.

Най-сетне, в една гореща юлска вечер, тя го целуна. В целувката имаше искра, която не бе вярвала, че ще се появи, за която не бе и предполагала преди пет години, дори преди пет месеца.

— Сигурна ли си? — попита Джералд.

— Да.

Ожениха се след четири месеца, в задната градина на вилата на родителите му в Бъркшърс. Когато й предложи, Джералд й подари тънка златна верижка с пръстена. Без да каже и дума, той свали пръстена на Натаниъл и го сложи на верижката, след това я закопча на врата й.

Никога не обсъждаха дали Натаниъл би одобрил, защото знаеха отговора. Бяха наясно, че хората приемат положението като скандала на сезона. Един ден, когато влизаше във фоайето на училището, Ивлин чу коментара на една от учителките.

— А младоженецът е най-добрият приятел на първия й съпруг! Според мен не е редно.

Когато Ивлин се показа иззад ъгъла, жената поруменя.

Тя обаче не се вълнуваше какво говорят хората. С Джералд се бяха влюбили, въпреки че обстоятелствата бяха наистина необичайни. Дори Натаниъл да беше невидимият трети в брака им, той присъстваше само в най-добрия смисъл — мисълта за него и краткия му живот ги караше бързо да изглаждат неразбирателствата.

Тя забременя на медения месец, точно както се надяваше. Кръстиха сина си Тиодор Натаниъл и поне отначало им се струваше, че детето носи сърцето и душата на Натаниъл — беше невероятно щастливо бебе, непрекъснато се смееше и се удивяваше и на най-незначителните неща. Когато се роди, Ивлин се наслади на първите мигове с него. Струваше й се толкова близък. По-късно, когато позволиха на Джералд да влезе в стаята, тя си помисли, че последния път, когато бяха заедно в болнична стая, бе най-ужасният момент в живота им, докато сега можеха да се порадват на щастието си.

Все още виждаше Теди като дете, седнал под върбата в задния двор, където четеше комиксите за Супермен, сложил очила за рентгенови лъчи. Беше се постарала да го обгради с грижи и любов, да поощрява интересите и надеждите му. Тъй като той нямаше братя и сестри, двамата с Джералд непрекъснато играеха с него — на криеница или гоненица в хола след вечеря. Много различен подход от този на родителите й.

Теди обаче растеше и Ивлин започна да го губи. Той се оказа с лош характер и често се биеше в училище. В „Харвард“ непрекъснато получаваше порицания заради побоища, пиянство и вандализъм. Накрая го изключиха, задето преписа на изпита по история. Той откликна с гняв, сякаш му го бяха причинили. След това започнаха дълговете от хазарт, които бяха в хиляди, и нови сбивания. Пиеше прекалено много и едва ли това бе единственият му порок. Никога не бе постъпвал на истинска работа, луташе се от една вятърничава идея към друга и в повечето случай Джералд плащаше. Веднъж Теди открадна празен чек от бюрото му и го написа на свое име за десет хиляди долара. По-късно се извини и каза, че щял да ги върне. Така и не ги върна, въпреки това му простиха. Сладкото й малко момченце се превърна в мъж, когото тя не познаваше и не можеше да разбере.

Джералд твърдеше, че няма причина, ала тя бе убедена, че майчината любов е от първостепенно значение за формирането на едно дете. Какво ли бе направила, за да съсипе Теди до такава степен?

Педиатър веднъж й каза, че сигурно го е носила прекалено много като бебе. Щом той се роди, на нея й се искаше да го притиска завинаги до себе си. Когато Теди стана в шести клас, семейството на Джералд настоя да го запишат в частно училище, но Ивлин отказа да го пусне. Може би защото вече бе изгубила твърде много или защото той беше първото й и единствено дете.

Понякога се питаше дали Теди я мрази, задето започна да преподава отново, когато той беше на дванайсет. Дали не й се сърдеше, задето бе дала от обичта си на други деца? Имаше ученици, които си бяха проправили път до сърцето й. Момче, чийто баща беше пияница и чиято майка бе починала, се грижеше съвсем само за трите си малки братчета. Казваше се Адам и едно лято Ивлин се грижи за тях, докато баба им пристигне от Мемфис. Имаше и едно момиче, Сабрина, която не можеше да чете много добре. Ивлин работеше с нея по три пъти в седмицата. Преподаваше й в къщата, защото Сабрина много се страхуваше другите деца в училище да не открият тайната й. Когато някое дете беше изложено на риск, Ивлин го държеше под око дълго след като вече не му преподаваше, понякога дори след като завършеше. Пишеше писма. Канеше ги на вечеря. Дали Теди разбираше, че го обича повече от всички останали.

Независимо от причината, нещата започнаха да се объркват, а сега той мислеше за развод, след като съпругата му бе най-доброто, което му се беше случвало. Ивлин обичаше сина си, но имаше нещо, което не бе казала дори на Джералд — макар да бе благодарна, че се получи, тя често се бе питала кое е накарало Джули да се влюби в него. Теди не беше мил и внимателен мъж, не беше дори кавалер, нито пък чаровник. Тя се тревожеше, че някоя сребролюбка ще се ожени за него единствено заради наследството му. Джули обаче бе видяла нещо в него.

Може би онова, което Джули бе видяла, не беше истинско и никога не е било; може би всяко качество, което си въобразяваше, че Теди притежава, бе просто отражение на силното й желание.

Когато в един и петнайсет на вратата се позвъни, Ивлин тръгна бавно към антрето, стиснала юмруци, сякаш й предстоеше да се качи на гилотината.

Нямаше никакво желание да чува обясненията му. Изобщо не трябваше да му позволява да идва.

Тъкмо протягаше ръка, когато дръжката хлътна и Теди отвори от външната страна. Изглеждаше същият, както последния път, когато го видя — преди пет месеца. На лицето му нямаше и следа от срам. Държеше букет завяхващи карамфили, увити в капеща хартия.

— Мамо — рече той и я целуна по бузата. — Запознай се с гаджето ми, Никол Стандиш.

Ивлин застина на място.

Беше довел другата жена.

1987 г.

Докато Морис чакаше вътре за бургера, Джеймс мина в задната част на линейката и отвори вратите. Още усещаше вонята на бездомника. Миризмите бяха най-противната част от работата, а през лятото бяха наистина нетърпими.

Отметна чаршафа от носилката с върховете на пръстите си, както когато някое от децата му се беше напишкало в леглото. На два пъти през последната година бе хващал въшки от един и същи нещастник на Сентрал Скуеър. Отвори бутилка спирт и изля една четвърт върху дебела хавлиена кърпа. Докато търкаше седалката, се замисли за съпругата си, как се шегуваше, когато той миеше чиниите.

— Търкай, Макийн, не се помайвай.

Бяха гаджета три години в гимназията. След това Шийла реши, че той трябва да учи в колеж, ако не за друго, то поне за да отложи военната си служба, но в мига, в който получи дипломата си, единственото желание на Джеймс беше да изстреля бандата си във висините. Наричаха се „Алтириър Моутив“. Джеймс свиреше на бас китара и пишеше всичките песни. В продължение на осемнайсет месеца те се опитваха да вмъкнат репетициите в свободното си време. Джеймс работеше на деликатесния щанд в „Стоп енд Шоп“ четири дни в седмицата след училище и в събота, което означаваше, че единственото му свободно време бяха петъчните вечери и неделите. Това бе и причината да се разправят постоянно с вокала Чип Макинтайър. Чип не разбираше какво е да имаш самотна майка, която има нужда от помощ, за да си купи храна. Неговият баща беше лекар, който притежаваше огромна къща на Хоспитал Хил, и живееше в Куинси единствено защото бе расъл тук и му беше мъчно за тази дупка. За Джеймс Чип беше пълен кретен, който влезе в бандата, след като барабанистът Франк Роджър събра другите трима. Свиреха кавъри, когато Джеймс се присъедини към тях, а сега изпълняваха свои парчета. Така музиката им изглеждаше истинска. Важна.

Джеймс знаеше, че колежът не е за него. Дори да можеше някак да си го позволи, той открай време мразеше училището. Колко часа само бе изгубил, докато зяпаше как бавно се движат стрелките на часовника, сякаш се противопоставяха на законите на пространството и времето. На колко от часовете по алгебра и химия бе писал песни в тетрадката си и се преструваше, че внимава. Веднъж го хванаха и госпожа Пиърс (по американска история) повика майка му, за да се оплаче. Тя му се стори разочарована и уморена, когато се върна от работа същата вечер.

— Джими, защо си губиш времето, когато трябва да учиш?

Прииска му се да й каже, че дълбоко в себе си знае, че музиката ще го спаси. Само в това го биваше. Искаше му се да обясни, че не може да си представи, че ще остарее и ще стане някой дебелак зад бюро. Но каза само:

— Извинявай, мамо, ще престана.

Някаква искра у майка му угасна, когато изпратиха Боби във Виетнам. Джеймс знаеше, че той е всичко, което й остава, поне за момента. Мислеше, че тя ще живне, когато бандата поеме по пътя към успеха. След като й купеше голяма къща и нова кола и я заведеше на екскурзия в Ирландия, нещата щяха да се променят.

Училището приключи и те можеха да репетират по-често, въпреки че сега Джеймс беше на пълен работен ден в магазина. Направиха демо с парите, които заеха от бащата на Чип, и го раздадоха навсякъде, където се сетиха. Започнаха да получават поръчки. Свиреха в популярни клубове в града. Във „Финикс“ ги описаха като „изгряващи звезди на местната рок сцена.“ Пиеха, понякога се друсаха, но това бе част от успеха.

Шийла се записа в школа за медицински сестри. След дипломирането останаха заедно още два месеца, но накрая тя го заряза, като заяви, че не се отнасял сериозно към бъдещето си. Не го разбираше. Мислеше, че онова, с което се занимава, е глупост, измишльотина. Той реши, че това са страховете на баща й, не нейните, но така и не успя да промени мнението й. Не му беше никак приятно да са разделени. Знаеше, че трябва да си я върне, дори за целта да се пребори за договор за плоча или да напише песен, която да стане номер едно в класацията на „Билборд“.

Не излизаше с други. Изчука някакво момиче в тоалетната на „Диди“, единствената, с която прави секс след Шийла. По-късно същата вечер, след пет шота уиски и един господ знае колко бири, той се разрева в „Кътласа“ на таткото на Дейв Конъли и удари с юмрук прозореца, след което му направиха четиринайсет шева на ръката и му забраниха да припарва до къщата на семейство Конъли. Забраната остана в сила чак до раждането на първото му дете.

Шийла започна да излиза с някакъв тип от курса — мъж медицинска сестра, ни повече, ни по-малко. Семейство Конъли се опитаха да разведрят Джеймс, като го наричаха Местрата. Болеше го, но не бе толкова зле, колкото при следващия, студент по право в колежа на Бостън.

Деби, сестрата на Шийла, му каза за въпросния тип, когато един следобед се отби в магазина.

— Как върви, Джими? Половинка шунка и четвърт от пушеното. Още ли живееш с майка си? Разбра ли, че Шийла излиза с адвокат?

През август, след завършването, по време на участие някой си Марти Клайн проведе разговор с „Алтириър Моутив“. Беше мениджър на „Сноумен“ и „Негатив Атеншън“, местни банди, които бяха подписали звукозаписни договори и тръгнаха на национални турнета. Каза, че искал да работи с тях, да качи демото им в ефир.

Джеймс напусна работа и най-сетне събра смелост да отиде до апартамента на Шийла и да я помоли да се върне при него, защото в противен случай ще умре. Беше на прага на големия успех. Обаче нямаше да може да го постигне, ако тя не повярва в него. Никога не се бе чувствал толкова възторжен, както когато застана пред нея и заговори. А когато Шийла го прегърна и каза, че е готова да рискува и все още го обича…

Заряза адвокатчето и след месец заживяха заедно. Факт, който успяха да скрият от родителите си.

Демото така и не видя бял свят. Пуснаха го само по две студентски радиостанции. Китаристът влезе в затвора, защото преби човек в бар, а Франк Роджърс го взеха в армията. Тъй като много се страхуваха, че идва и неговият ред, родителите на Чип Макинтайър го накараха да се запише да учи. И така, Джеймс остана сам. Цялата работа изведнъж се разкапа.

Той увеси нос почти за цяла година, пушеше джойнт след джойнт в апартамента им, чистеше и подреждаше, приготвяше обяда на Шийла, да не би да й дойде до гуша и да го изхвърли.

Един ден тя му каза, че гаджето на нейна приятелка работи в противопожарната служба на Лин и в момента набират хора. Спомена, че тези длъжности се търсели, плащали добре, а осигуровките били супер. Трябвало единствено да се издържи тест, като посочи верните отговори.

Лин беше гадно място, на цели четирийсет и пет минути с кола.

— Наистина ли искаш да работя на онова място? — попита Джеймс. — Знаеш какво казват. „Лин, Лин, град на автоджамбазин исполин; никога не излизаш такъв, какъвто си влязъл.“ Извинявай, ама не ме интересува.

Шийла заяви, че ако не отиде в пожарната и не кандидатства за работата, се разделят.

И така. Джеймс стана огнеборец.

Момчетата, с които работеше, бяха бивши атлети от гимназията и приличаха на трикрилни гардероби. Той изглеждаше хърбав в сравнение с тях. Вейка. Започна да вдига тежести в пожарната между повикванията. Качи пет килограма.

Някои от момчетата бяха служили във Виетнам и познаваха хора, които бяха загинали. У дома почти не говореха за войната, въпреки че брат му беше участвал, както и много от старите им приятели от гимназията. Джеймс изпитваше ужас, че може да получи повиквателна. Единственият начин да се справи с проблема бе да се преструва, че тя не съществува. Имаше един жилищен комплекс на Стороу Драйв в Бостън, където рекламираха с билборд: „Ако живеехте тук, сега щяхте да си бъдете у дома“. През август 1972-ра някой го беше променил на: „Ако живеехте във Виетнам, сега щяхте да сте мъртъв“. Джеймс заобикаляше почти петнайсет километра, само и само да не минава покрай билборда.

През октомври обаче Фред, братовчед на Шийла, беше убит от бомба в Куанг Нгаи. Същата вечер Джеймс я завари свита на канапето, разплакана, а на масичката стоеше празна бутилка вино.

— Можеше да си ти — рече тя. — И все още може да си ти.

— Не може — отвърна той. — Тъпата война почти свърши. Правителството няма да набира повече хора.

— Никсън каза същото и преди четири години, а виж какво става.

— Това с Фред е ужасно, но няма смисъл да си повтаряш „ами ако“. Не можем да направим абсолютно нищо.

— Хайде да се оженим — предложи тя.

— Вземат в армията и женени.

Преди седем години, без каквото и да било предупреждение, Линдън Джонсън промени политиката, която спасяваше женените мъже от армията. Той посочи, че единствено мъже, които се оженят до полунощ на същата дата, или мъже с деца ще бъдат изключени. Всички женени мъже без деца щяха да бъдат третирани като неженени. Джонсън съобщи това в пет часа източно време, прекалено късно за тази част на страната. Единственото място на Западното крайбрежие, на което можеше да се ожениш без период на изчакване и без кръвен тест, беше Лас Вегас. Хиляди мъже и момичетата им се отправиха натам същата вечер. Джеймс имаше по-голям братовчед в Калифорния, който бе отишъл с автомобил и се бе оженил за момиче, с което се познаваше от шест седмици. Бракът им беше анулиран, но тя вероятно му спаси живота.

— Родителите ми излъгали за възрастта си, за да се оженят, преди татко да го пратят да се бие във Втората световна война — обясни Шийла. — Сега разбирам защо.

Той поклати глава.

— Ти искаш ли да се омъжиш?

— Защо не? Рано или късно ще го направим, нали? Каква е разликата, ако е сега, вместо след две или три години?

Не бе и помислял по този въпрос. Но пък сърцето му заблъска от щастие. Тя искаше да се омъжи за него.

— Пияна си — отсече той.

— Знам, Джеймс. Това обаче не означава, че не говоря сериозно. — Тя го привлече върху себе си. — Какво ще кажеш?

Той я целуна и се запита дали да приеме сериозно въпроса й. Надяваше се да говори сериозно. На сутринта тя отново подхвана темата.

— Искам да се оженим. Ако нещо ти се случи, искам да знам, че съм ти била съпруга. Моля те, помисли си.

Джеймс се потеше обилно, когато три седмици по-късно отиде да говори с баща й. Седна на масата в кухнята на Том и Линда. Лампата от витражно стъкло над тях му заприлича на лампа за разпит. Преди да отиде, беше изпил три бири, но отпуснатите в скута му ръце продължаваха да треперят.

— Сигурни ли сте, че сте готови? — попита Том. — Говоря от гледна точка на зрелост, не финансово.

— Да, господине — рече Джеймс, макар да съзнаваше, че звучи като хлапе. Беше едва на двайсет.

— Едно време мама казваше: „Когато се жениш бързо, си остави достатъчно време, за да се разкайваш“ — добави застаналата до мивката Линда, преструваше се, че мие чинии. — Защо не изчакате малко, Джими?

Той само кимна. Щеше да се зарадва да получи благословията им, но всъщност пет пари не даваше какво мислят. Вече бе купил пръстена.

Похарчи абсолютния максимум, който можеше да си позволи, въпреки това пръстенът, който подари на Шийла, беше съвсем мъничък; диамантът беше само четвърт карат. Независимо от това, когато го купи, за пръв път в живота си се почувства възрастен. Помоли бижутера да вгради камъка в халката, тъй като Шийла беше медицинска сестра и той прецени, че може да разкъса гумените ръкавици и да й пречи.

Все още помнеше как се чувстваше, докато държеше пръстена в джоба си. Страхуваше се да не оплеска предложението — Шийла щеше да получи един-единствен пръстен, а казваха, че това бил най-важният момент в живота на жената. Колкото и бедняшки да бе изборът му, той знаеше, че диамантът ще предаде нещо, което думите не биха могли. Жените искаха диаманти. Това означаваше, че си сериозен. Предложи й на дигата край Улъстън Бийч и Шийла се разплака от изненада, когато той се отпусна на колене, сякаш предложението бе негова идея.

Бяха сгодени вече месец, когато в една януарска събота войната най-сетне приключи. Седяха в тихия хол и гледаха по телевизията подписването на съглашението за прекратяване на огъня. Телефонът звънна. Навън биеха църковните камбани. На две пресечки от тях в пожарната зави алармата.

— Господи! — рече Шийла. — Най-сетне се свърши.

Джеймс заби пръсти в подлакътника на канапето. Знаеше, че трябва да се радва, но се почувства напрегнат.

Погледна Шийла и се опита да разбере дали няма нещо друго, освен облекчение в изражението й. Тя бе поискала да се оженят, за да не се случи най-лошото, но сега вече нямаше подобна опасност. Знаеше, че трябва да я попита дали все още иска и да й даде възможност да се откаже. Само че не можеше.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо — отвърна той. — Страхотна новина.

Шийла, сестра й и майка им прекараха следващите седем месеца в непрестанни разговори за сватбата. Той нямаше представа, че трябва да се обсъдят толкова много неща — храна, избор на цветове, дали да покани тази или онази приятелка за шаферка. Не се намеси нито веднъж, а когато тя го питаше за мнението му, неизменно отговаряше: „Както ти прецениш“. Това я вкисваше, но пък той не можеше с нищо да допринесе за цветята на масата.

Баба му много обичаше да разказва как с дядо му се оженили за десет кинта. Запознали се на Касъл Айлънд и той й предложил на петата среща, след три месеца. След церемонията отишли в дома на братовчедка й на сандвичи, бира и сладолед. И това било всичко, единственото тържество на баба му. Доколкото той помнеше, тя носеше единствено семпла златна халка на безименния пръст.

Сватбата на Джеймс обаче щеше да е истинско събитие. Родителите на Шийла възнамеряваха да организират страхотно парти във „Флориан Хол“ с вечеря, оркестър и безплатен бар, който след четири часа щеше да се плаща.

В продължение на два месеца преди церемонията всяка събота ходеха при енорийския пастор в „Мери Стар ъв дъ Сий“ за предсватбено обучение, където монсеньорът говореше за прошка и разрешаване на конфликтите и как да се разберат кой какво да върши у дома. Това обучение беше задължително, ако искаш да се венчаеш в църквата.

„Че кой по-добре ще ни научи на тънкостите в брака от врекъл се на безбрачие свещеник?“, заяви Джеймс един следобед, докато отиваха към църквата. Шийла изшътка, но се разсмя.

В деня на сватбата им се очакваше дъжд. Предишната вечер майка й закачи броеници на всички дървета на Уилет Стрийт, за да го прогони. На сутринта, когато се събудиха, небето беше безоблачно. За Джеймс всичко премина сред вихър от размазани познати лица, шампанско и музика. Шийла и баща й танцуваха на „Малкото момиченце на татко“, а старият дръпна реч, за която Джеймс още не му беше простил напълно.

Същата вечер двамата седнаха в хотелското легло, което гостите бяха посипали с розови цветчета и презервативи, и разкъсаха един по един пликовете, които бяха получили. Тя ги отваряше, той броеше парите и слагаше чековете и новичките стодоларови банкноти на две спретнати купчинки. Бяха събрали общо шест бона. Легнаха си с мисълта, че са богати като крале. Похарчиха парите още преди да измине година от сватбата.

Шийла винаги казваше, че много харесва пръстена си и че той е помислил как и кога ще го носи. С течение на годините обаче, когато видеше пръстените на други жени — на Деби, на приятелките й, — Джеймс усещаше срам. Трябваше да й подари нещо зашеметяващо красиво, нещо, с което да докаже на всички, че я обича достоен мъж.

След кражбата тя каза, че й липсвал единствено диамантът. Беше го носила десет години и половина и както всички предмети, които някога са ти се стрували изключително важни, и той бе останал на заден план. През последния месец поглеждаше ръката си с неподправена тъга. Джеймс не помнеше кога точно реши да й купи нов. Независимо от всичко.

Две години след като се ожениха, шефът му дойде при него с предложение: имали нужда от няколко човека, които да преместят на медицински постове, и според него Джеймс бил много подходящ. До войната във Виетнам полицейските управления и погребалните домове откарваха спешните случаи до болниците, като се подразбираше, че при смърт погребалната агенция ще поеме мъртвия, и тъкмо затова грозните им стари линейки приличаха на катафалки — те си бяха такива. Катафалките бяха единствените превозни средства, в които човек можеше да легне. Хората обаче бяха започнали да разбират, че колкото по-бързо откарат даден човек в болницата, толкова по-добри грижи ще получи и толкова по-големи са шансовете му да оцелее. Сега пожарната поемаше тези случаи и бе организирана школа специално за новата работа. Джеймс отиде на десетседмичен курс по животоспасяване и от пожарникар в Лин стана медицински консултант при спешни случаи в Лин.

Отначало му беше приятно да е част от спасителния екип. Шийла каза, че бил създаден за тази работа — беше чула някои от сестрите да го хвалят, защото бил много добър с пациентите и върнал към живота доста критични случаи. Когато нещата вървяха към подобряване, той се чувстваше като герой. Имаше обаче и много нещастни случаи. Казваха, че не били по негова вина. Ако това беше истина, защо тогава обираше лаврите за добрите? С течение на времето стигна до извода, че деветдесет процента от случаите нямат нищо общо с уменията му. Всичко беше свързано с това колко бързо бе открит проблемът и в кой момент хората са позвънили на 911, с трафика, дали телефонните линии са свободни, с раздрънканите стари асансьори, на които бяха необходими часове, за да изкачат три етажа.

Дванайсет години минаха, откакто започна работа в линейка, а сега разбираше, че никога не е вземал самостоятелно решение. Шийла му каза да стане огнеборец и той го направи. Тя му каза да й предложи. Шефът му реши, че трябва да стане медицинско лице. Нито едно от тези неща не бе замислено и решено от него.

Единственото, за което носеше отговорност, бе решението да изгуби първата и единствена добра работа, която някога щеше да има. В пожарната партньор му беше Макели. Мак притежаваше харизма. Той можеше да убеди куче да се дръпне от камион, пълен с месо. Бяха приятели, почти като братя, но така, както хората си представят братята, а не както братята се държат наистина. Дори си приличаха: ниски, бледи ирландчета с тъмни коси.

Мак пиеше твърде много. Беше и избухлив. Съпругата му непрекъснато го заплашваше, че ще го напусне, и веднъж наистина го направи. Върна се след месец, но, изглежда, раздялата беше прекършила нещо у Мак. Той имаше деветгодишен син със синдром на Даун и непрекъснато говореше за хлапето — не за факта, че му има нещо, ами: „Синът ми много харесва това предаване“ и „Синът ми каза нещо изключително смешно“. За Джеймс това показваше, че е невероятен човек. Чувстваше се късметлия в сравнение с него. Паркър беше на четири годинки, здраво дете и макар хората да разправяха, че децата подлагали брака на огромно изпитание, сега с Шийла бяха по-влюбени от когато и да било. Джеймс изкарваше добри пари и най-сетне имаше чувството, че нещата си идват на мястото.

Опита се да помогне на Мак. Няколко пъти го покри, когато идваше на работа пиян. Мак вечно беше на изпитателен срок в пожарната заради едно или друго нарушение. Всички се шегуваха с този факт, тъй като бе всеизвестно, че няма човек, уволнен от пожарната.

Няколко месеца преди края чакаха на червен светофар, когато бездомник почука на прозореца от шофьорската страна. Мак свали стъклото.

— Какво има, приятел?

Бездомникът навря пистолет в лицето му и Мак потегли по-бързо, отколкото Джеймс предполагаше, че е възможно. Скапанякът стреля по тях; чу как куршумите барабанят по задните врати. Джеймс беше сигурен, че той щеше да оплеска работата, да застине на място или да поеме в грешната посока. Мак обаче запази самообладание и подкара право към полицейското управление. Спаси живота и на двамата. Ченгетата бързо откриха бездомника — някакъв луд, който си търсел пари за дрога.

Подобни гадости се случваха на талази. Седмица по-късно огромен пияница в задната част на линейката най-неочаквано халоса Джеймс в лицето. Джеймс падна назад и докато се изправи, пациентът имаше прясна рана в средата на челото — Мак го беше заковал с клипборда. Кръвта капеше по носа му и влизаше в очите.

В линейката имаше ченге, което видя какво стана.

— Нараняването си го имаше, когато го прибрахме, нали така, мой човек? — попита Мак.

Ченгето кимна.

— Така си е.

— Според мен му трябват шевове — продължи Мак. — Сега лягай и млъквай, мама ти стара.

Нещото, както Джеймс и Шийла започнаха да го наричат, се случи скоро след това. Късно една вечер с Мак отидоха в парк в покрайнините на града, където преди няколко месеца бяха започнали да се събират наркомани. Някой беше позвънил и предупредил за опит за самоубийство.

— Как изобщо са забелязали? Не са ли прекалено заети да се унищожават? — попита Мак. Той беше от Лин, момче от работническата класа, което беше станало добър човек, поне в сравнение с момчетата, с които беше израснал. Не проявяваше абсолютно никаква толерантност към наркоманите.

Надрусаните бяха непредсказуеми. Ако някой от тях започнеше да се опъва, със сигурност следваше бой. Момче под наркотично въздействие можеше да те тръшне като нищо и бяха необходими двама, дори трима, за да го усмирят. Наркоманчетата не знаеха какво е страх.

Джеймс не бързаше, дори не си направи труд да включи сирената.

Когато пристигнаха, паркът се оказа толкова тъмен, че се наложи да се върнат до линейката да вземат фенери, които закрепиха на главите си, преди да тръгнат по пътеката. Като миньори. Под краката им се чуваше хрущенето на мускалчета за крек. Някъде в далечината се носеха стоновете на момиче. Тръгнаха натам и оглеждаха за игли, въпреки че хората тук едва ли можеха да си позволят хероин. Преди две години момче от отряда им се убоде и се зарази с хепатит С. Почина след десет месеца.

Момичето лежеше върху гаджето си, и двамата покрити с неговата кръв, надрусани до припадък. Малкият — кльощав, бял, около метър и деветдесет — си беше прерязал вените. Първоначално отказа да тръгне с тях. Най-сетне Мак го накара да се изправи. Беше го разсмял.

Джеймс се качи на предната седалка, а Мак положи пациента на носилка. Всичко беше наред, после най-неочаквано се обърка. Когато Мак понечи да захване китките на хлапето, то започна да буйства и кръвта му опръска навсякъде.

— Успокой се! — изкрещя Мак. — Стига де.

Малкият се подчини, но след това заговори:

— Познавам те.

— Нима?

— О, да. Братовчед ми изчука жена ти миналата година. Детето ти е умствено изостанало, нали?

Мак откликна на секундата. Удари го с юмрук в главата и хлапето изпадна в безсъзнание. Последва втори юмрук, просто така. Джеймс много добре разбираше Мак. Той самият не беше удрял пациент, но имаше случаи, когато едва се сдържаше. Запита се дали казаното от хлапето беше истина, но не се замисли дори за миг над инцидента.

Няколко дни по-късно, когато ги повикаха в кабинета на началника, те решиха, че сигурно ще получат повишение.

— На кого от вас, тъпаци, трябва да благодаря за тази работа? — попита шефът им.

Побутна купчина снимки на масата. Под бледата светлина на лампата на челника, се виждаше как хлапето се свива, когато юмрукът се вдига към лицето му. След това юмрукът се стоварва и главата му отскача под неестествен ъгъл. Джеймс забеляза техния номер на автомобила, виждаше се ясно в долната част на снимките.

Видя капка пот да се стича по лицето на Мак.

— Кой ги е направил? — заекна Мак.

— Преди седмици монтираха камери за наблюдение на паркинга.

Джеймс бързо пресметна: партньорът му и без това се движеше по тънък лед, а той нямаше нито едно нарушение. За първо прегрешение ти се разминаваше само с предупреждение.

— Аз бях — намеси се той. — Извинявай, шефе.

Шефът изви вежди.

— Ти ли? Наистина ли?

— Позволете да обясня…

— Не си прави труда. Уволнен си, Макийн.

— Какво?

— Уволнен си. Малкият, когото си ударил, си има богата приятелка. Баща й заплашва да изпрати въпросните снимки на „Глоуб“ и да ни съди, ако някой не изхвърчи заради тази работа. Със сигурност няма да бъда аз. Не трябваше да го биеш на отворена врата. Как можа да направиш подобна глупост!

Джеймс беше зашеметен. Мак не се намеси, за да го спаси. Просто остави нещата така.

Когато разказа на Шийла, тя побесня.

— Опитах се да помогна на приятел — обясни той.

— Ами! Какъв рицар си се извъдил! Не помисли ли за собственото си дете? Какво ще правим сега. Джими?

Не му говори два дни, освен един-единствен път, посред нощ, докато и двамата лежаха будни.

— Щях да те уважавам повече, ако наистина беше ударил келеша. Но тази работа е напълно откачена.

През годината, докато беше безработен, Джеймс не спираше да мисли за бандата. Копнееше за китарата си, будеше се, обзет от паника, мислеше как е оставил всичко да му се изплъзне.

Не беше свирил извън къщи от цяла вечност, но дълбоко в себе си още мечтаеше да постигне успех. Знаеше, че всяко момче фантазира как става Тед Уилямс или Пол Макартни, но той чувстваше, че има талант. Имаше ли начин да върне времето назад?

Беше музикален и се опита да проследи как се развива музикалният свят, макар вече да беше стар задръстеняк. Понякога гледаше „Ем Ти Ви“. Отиде до „Тауър Рекърдс“ и се опита да поговори с покритите с пиърсинг момчета с боядисани коси, които работеха там. Те гледаха на него като на изкопаемо. Когато го попитаха за Удсток, Джеймс им каза, че Монтерей Поп може да ги сложи в малкия си джоб.

— Монтерей беше върхът — обясни той. — Той беше отдаден на музиката, човече. Ами Отис Рединг. Хендрикс направо те забиваше в земята. Грейс Слик беше на върха, а пък каква готина беше. Наричаха я „Лицето, което може да те изпрати на хиляди пътешествия“.

— Ти беше ли там? — попита едно от момчетата.

— Не, бях едва на четиринайсет. Брат ми обаче ходи.

Джеймс дълго се бе молил на Боби да го вземе. Година по-рано гледа документален филм в кино „Кливланд Съркъл“, още в деня на първата прожекция.

През осемдесет и първа едно от момчетата от „Тауър“ му пусна запис от чужбина, наречен „Момче“ на бандата „Ш“. Звученето допадна на Джеймс: и повторенията на китарата, и гласът на младия и гневен ирландец Боно Вокс. По-рано същата година „U2“ бяха направили нова, по-изчистена (не чак толкова впечатляваща, въпреки това страхотна според Джеймс) плоча с Брайън Ино и сега бяха на път да се превърнат в най-великите рок звезди в света.

— Само че трябва да внимават — обясни той на хлапето зад щанда, когато си купи „Дървото на Джошуа“ миналата година. — Прекалено много внимание от самото начало може да те прецака. Вземете „Клаш“. Разпаднаха се адски бързо през осемдесет и втора, когато заминаха на турне с „Ху“ и неочаквано всички заговориха, че факлата на рок музиката е предадена. Дошло им е времето.

Когато се върна, повтори това пред Шийла.

— Нали знаеш, че си на средна възраст? — беше единственият й коментар.

— Пи четири — чу се сега гласът на диспечерката по радиото. Това бяха те.

Нона работеше за Кеймбридж от сто години. Джеймс би познал гласа й дори на онзи свят — продран пушачески глас със силно изразен бостънски акцент.

Тъкмо слагаше нов чаршаф на носилката. Втурна се към предната част, грабна слушалката и натисна страничното копче.

— Пи четири слуша.

— Пациент припаднал в Уитсън Хол. Полицията на кампуса вече пътува натам.

— Няма ли застреляни или самоубийци, при които да ме изпратиш? — попита той. — Моля те, Нона. Прати ме където пожелаеш, само да не е в „Харвард“.

— Това е положението.

Той изпъшка и слезе от линейката. Кеймбридж беше странно място, пълно с контрасти. В единия край на улицата живееха милионери, а в другия — единствено ченгета и тираджии. В този град се сблъскваш с какви ли не хора — от безделници, които се въргаляха в собствените си фекалии, до най-видните възпитаници на колежите от Бръшляновата лига.

Той предпочиташе безделниците. Хлапетиите от „Харвард“ бяха най-обикновени разглезени келешчета, които не знаеха как се пие. Работата му изискваше да се отнася внимателно с всеки пациент, да покаже уважение. В повечето случаи имаше желание да направи точно това, тъй като се натъкваше на хората, когато им е най-зле, когато са най-слаби и уязвими. Джеймс повтаряше, че единственото общо между пациентите е, че не очакват да го виждат всеки ден. С възпитаниците на „Харвард“ обаче му се налагаше да полага огромни усилия. Обикновено впрягаше цялата си воля, за да не ги удари. Шийла казваше, че иска Паркър да учи в „Харвард“, а първата мисъл на Джеймс беше: „Само през трупа ми“.

През уикендите, когато беше нощна смяна, му се налагаше да ходи до кампуса по шест, дори седем пъти. Ако някой в нормалните колежи се напиеше, съквартирантът му даваше аспирин и чаша вода, след което си лягаха и се наспиваха. Мърлячите от „Харвард“ звъняха на 911, след това оповръщаха линейката и разправяха, че ще те съдят, ако се опиташ да им промиеш стомаха, или че прегрешението им ще бъде записано в досието.

В квартала, в който Джеймс беше израснал, възрастните непрекъснато заплашваха с въпросното досие. В неговото се мъдреше сбиване в бар, когато беше на седемнайсет, и обвинение в кражба на алкохол от магазин в Дорчестър приблизително по същото време. Някои от приятелите му още се забъркваха в такива гадости и понякога той също се изкушаваше — те изкарваха годишната му заплата за два месеца, като продаваха наркотици или подправяха чековете от социалните служби, изпратени до разни бабки. Той обаче знаеше, че не може да се занимава с подобни неща и да живее спокойно. Нямаше да може да гледа майка си в очите.

Влезе в заведението и кимна на Морис.

Партньорът му се беше облегнал на бара и бъбреше с Фил, собственика.

— Точно сега ли? Бургерът ми още не е готов.

— Извинявай, приятел.

Фил поклати глава.

— Ще те чака, когато се върнеш.

Когато стигнаха кампуса, Джеймс погледна странните наклонени отоплителни решетки, които университетът беше инсталирал на тротоарите в началото на зимата. Бяха махнали плоските, за да не могат бездомниците да спят върху тях.

Минаха през портите на двора. Цареше неестествена тишина.

— Това хлапе какво изобщо прави тук? — попита Морис. — Нали всички са в коледна ваканция?

Джеймс сви рамене.

Пред общежитието, което наподобяваше Белия дом, извадиха носилката. Джеймс усети как гърбът му изпука, а след това остра, прорязваща болка. Направи гримаса.

— Добре ли си? — попита Морис.

— Добре съм.

Ченге от кампуса чакаше на входа на общежитието. Джеймс го беше виждал няколко пъти, но не успя да си спомни името му.

— Как е? — попита той. — За съжаление тя е на петия етаж.

— Естествено.

Заизкачваха се. На четвъртия етаж Джеймс имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Когато застанаха пред вратата, видяха залепени три розови ленти — Сара, Дженифър и Адира.

Ченгето почука.

— Влезте — обади се глас.

Момичето беше индийка или нещо такова. Беше седнала на канапето в обща стая, която миришеше на тамян. На стената бе закачено червено килимче и навсякъде бяха натрупани книги. Тя беше с долнище на анцуг и тениска. Черната й коса се стелеше по раменете. Приличаше на дванайсетгодишна.

— Вече съм по-добре — рече тя. Говореше с британски акцент. — Не трябваше да звъня.

— Какво се е случило? — попита Джеймс.

— Бях под душа и неочаквано ми причерня, имах чувството, че ще припадна.

— Така ли?

— Да. Излязох от банята и седнах на канапето, наведох глава между коленете си и се почувствах по-добре.

— Добре — отвърна Джеймс. — Случвало ли ви се е и преди?

— Не, господине.

Господи, на колко ли години й изглеждаше?

— Днес ядохте ли нещо? — продължи да пита той.

— Не.

— Душът горещ ли беше?

— Да! — отвърна тя, сякаш той беше Макгайвър. — Колкото можах да издържа.

Джеймс потропа с крак по дюшемето. Огледа топлото, удобно канапе и кожения стол в ъгъла. Това общежитие беше по-хубаво от собствения му дом.

— Смятате ли, че имате нужда да ви откараме в болница? — попита той.

Тя поклати глава.

— Вече се чувствам добре.

Дадоха й да подпише. Джеймс я посъветва да легне, да се отпусне, да изпие чаша вода и да хапне нещо.

— Кога ще се върнат съквартирантките ви? — продължи той.

— Заминаха за празниците — обясни тя.

Запита се защо никоя не я беше поканила, след като тя очевидно беше далече от дома. Беше глупаво, но за момент му се прииска да я покани вкъщи.

— Имате ли планове за Коледа? — полюбопитства той, макар да не му влизаше в работата.

— Утре ще съм с приятели — кимна тя.

Морис, Джеймс и ченгето излязоха. Беше започнал да прехвърча сняг, който се задържаше по тревата и по предното стъкло.

— Значи душът е бил поне трийсет и осем градуса, а тя е била с ниска кръвна захар и се чуди, че й е прилошало — отбеляза ченгето. — Тези хлапета от „Харвард“ направо ме убиват.

Джеймс си помисли, че вероятно момичето просто се е почувствало самотно. Срещаха доста такива хора, въпреки че повечето бяха възрастни или откачени.

— Миналия петък се наложи да интубират момиче от същото общежитие. Пила толкова много, че не можела да диша.

Морис кимна.

— С други думи, обикновена петъчна вечер.

— Леле, човече, мразя ги тези хлапета — продължи ченгето. — Знаете ли, че по време на баскетболните мачове говорят против Университета на Масачузетс? Наричат ги Школа за безопасност. Това е тяхната представа за обида. Смотаняци. — Той поклати глава. — Както и да е. Лека работа.

Когато се качиха в линейката, Джеймс се наведе напред и отвори жабката. Извади шишенце „Адвил“, изтръска три хапчета в ръката си и пресметна, че с тези ще станат шест за деня. Преглътна ги и подкара към бара на „Елси“.

След минута чуха познатия глас на Нона:

— Пи четири.

— Мама му стара — въздъхна Морис.

Джеймс посегна към радиото. Преди да натисне копчето, се обърна към партньора си:

— Докато си вземеш бургера, май наистина ще дойде време за ядене, мама му стара.

Изражението на Морис беше много сериозно, когато го погледна.

— Господи, дано грешиш!

2003 г.

Делфин беше застанала в средата на хола и оглеждаше стореното. Беше преобърнала масичката за кафе, не че имаше причина, просто така й се прииска, и надраска повърхността й с острието на ножицата.

Счупи великолепна лампа, която беше открила в антикварен магазин в Бруклин. С Пи Джей се бяха скарали заради лампата. Той настояваше, че не била неговата, сякаш някога бе имал усет за стил и красота. По това време вече се караха за всичко.

През шестте години брак Делфин и съпругът й се бяха карали само за две неща. Първо, скоро след сватбата, Анри реши, че иска дете. Мечтаеше да има дъщеря, която да се казва Жозефин. Това бе името на по-голямата му сестра, която се бе удавила едва на три. Беше странно. Делфин се съмняваше, че родителите му биха искали да им се напомня за момиченцето толкова дълго след смъртта й, а и тя нямаше желание да ражда. Беше на четирийсет, прекалено стара. Дори да се беше съгласила, бе убедена, че съпругът й е твърде стар, за да стане баща. На петдесет и пет не му бе работа да иска бебе.

Другото, заради което се караха, беше Страдивариусът.

Цигулката беше гордостта на съпруга й. Когато канеха някого на вечеря, той я донасяше на масата още преди Делфин да е сервирала сирената. Нищо друго не бе в състояние да го накара да грейне така. Ако имаше нова публика, Анри можеше да говори за Страдивари цяла нощ. Разказваше на гостите, че имало много теории за това какво придава съвършенство на звука, но според него най-убедителната била свързана с период, известен на метеоролозите като Минимум на Маундер — период между 1645-а и 1715-а, по време на малкия ледников период в Европа. Недостигът на слънчева светлина бил причината за ниски температури, които забавили растежа на дърветата и това довело до неестествено плътна дървесина. Ако погледнеш дървесните кръгове на който и да е Страдивариус, веднага се виждало.

— Плътността е съвършена навсякъде — подчертаваше Анри и вдигаше цигулката, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна. — Ако Страдивари беше отнел дори един допълнителен милиметър дърво, звукът нямаше да е толкова балансиран.

Обикновено гостите проявяваха интерес, ала любимият й съпруг не знаеше кога да спре.

— Това е оригиналният лак. Представяте ли си? Той не е само за красота. Оказва влияние върху звука. Има незначителна капка вода, попаднала върху долната част, но тя придава характер. Доколкото знам, „Лейди Блънт“ от 1721-ва е най-добре запазеният Страдивариус. Има си струни, но не и магаренце. Така е, защото е била единствено при колекционери, почти не е свирено на нея, което е истинско престъпление.

Делфин винаги се впечатляваше от знанията му по въпроса и дори се забавляваше. Анри знаеше местонахождението на почти всички от петстотин и четирийсетте страдивариуса и обичаше да споделя тази безполезна информация с другите: четири се намирали в музея Метрополитън в Манхатън, осем — в Кралската академия по музика, над десет — в музикална фондация „Нипон“, три — в института „Смитсониън“, две били собственост на Ицках Пърлман, и така нататък.

Тъй като се страхуваше някой да не заспи, преди той да приключи, Делфин го окуражаваше да разказва по-пикантните истории, свързани със скандал или трагедия. В средата на деветдесетте Давиловият Страдивариус от 1727-а бил откраднат от дома на виртуоза Ерика Морини дни преди смъртта й, когато била на деветдесет и една. По това време тя била в болница, а семейството й така и не посмяло да й каже, че цигулката е изчезнала, искали да й спестят болката.

През 1936-а, по време на петнайсетминутна почивка между изпълненията си в руския ресторант „Беър“ в Ню Йорк, неизвестният цигулар Джулиан Олтман пресякъл улицата до Карнеги Хол, където изнасял концерт полякът Бронислав Хуберман. Хуберман пътувал с двоен калъф за цигулки, в който поставял два от най-прекрасните инструмента на света: един Гурниери и Страдивариуса „Гибсън“. След като прочела това във вестника, майката на Олтман му подхвърлила да открадне цигулката, която Хуберман не използвал същата вечер.

И така, Олтман подкупил пазача на вратата към сцената с хубава пура и се вмъкнал в съблекалнята на Хуберман. Грабнал Страдивариуса и го скрил под палтото си, докато Хуберман бил на сцената и изпълнявал безупречно соната на Франк.

Олтман скрил идентичността на цигулката, като я намазал с вакса. Свирел с нея на сватби и в кръчми почти петдесет години и казал истината едва когато бил на смъртно легло. Хуберман получил трийсет хиляди долара компенсация за загубата, която претърпял през трийсетте. Когато вдовицата на Олтман отнесла цигулката в „Лойдс“ в Лондон през 1987-а, тя била оценена на повече от милион.

Страдивариусът на Анри се казваше „Солсбъри“. Понякога той го даваше, за да свирят на него за шест месеца или за година, но след известно време си го искаше обратно. Не можеше да търпи да са разделени и когато му го върнеха, веднага го поставяше в стъклената витрина и го съзерцаваше.

Много колекционери и музиканти се бяха опитвали да го купят от него. Той бе отказал на всички. Делфин го видя да се колебае един-единствен път, на вечеря, когато стар куратор, негов приятел от Москва, Пьотр Ефимов, каза:

— Да знаеш, че Виртуоза се интересува.

Очите на съпруга й заблестяха за миг, като на дете, което гледа свещите върху тортата по случай рождения си ден. Виртуоза беше един от любимите изпълнители на Анри. Млад цигулар от Ню Йорк. Като цяло, съпругът й не се интересуваше от американските изпълнители, надути типове, които записваха албуми със Стинг и смесваха Саймън и Гарфънкъл с Бах. Въпреки че беше млад и елегантен, Виртуоза беше традиционалист, също като Анри. Веднъж гледаха негово изпълнение на концерт за цигулка на Бетовен с Берлинската филхармония и Анри го призна за гений.

— Той е необичаен — заяви Ефимов, докато вечеряха. — Бяло американче, хранено с царевица, някъде от Средния запад, а какви умения само притежава!

— Какво значение има, че е бял и е от Средния запад? — попита друг гост, млада американка, която беше дошла да купи необходимото за „Парамаунт Пикчърс“. Делфин затаи дъх. Американците бяха толкова докачливи по отношение на расата, а тя имаше нужда от продажбата.

— Тези умения са характерни за определени групи, докато при други не съществуват — обясни Ефимов. — През първата половина на двайсети век най-великите солови изпълнители на света бяха руските евреи и източноевропейците. Яша Хайфец, Нейтън Милщайн. Ефрем Зимбалист. Миша Елман. Талантът е водещото, но какво превръща едно талантливо дете в дете чудо? Репетициите. Това е всичко. А кое дете е в състояние да си избере само пътя в живота? Това произлиза от нужда, която движи родителите. Когато евреите на някои места нямат право дори да живеят в столиците, родителите приемат децата си като своя билет за Запада.

Момичето от „Парамаунт“, изглежда, остана доволно от отговора, тъй като Ефимов беше руски евреин, а американците бяха убедени, че можеш да кажеш всичко за собствения си народ.

След това обаче той продължи:

— Ще забележите, че днес повечето от надарените млади цигулари са азиатци. И в този случай родителите копнеят да се изнесат на Запад. Всички знаем, че азиатците са най-трудолюбивите, така че от чисто техническа гледна точка те са великолепни. Според мен обаче им липсва музикалност. Цигулката не се е превърнала в част от телата и кръвта им, както е при нас. Заслушайте се, когато един китаец свири на примитивен народен инструмент, и ще чуете такава красота, звукът ще ви изпълни. За цигулка обаче не може и дума да става. Там е безнадеждно.

Сега вече американката остана ужасена. Делфин прецени, че това е подходящият момент за mille-feuille27, макар и по-рано от предвиденото.

Седмица след вечерята получи официално писмо от самия Виртуоз. Той искаше да съобщи, че се интересува от цигулката. Беше готов да плати два милиона американски долара. Това бяха повече пари, отколкото платиха за магазина преди пет години, повече, отколкото струваше домът им. Тя обаче знаеше, че съпругът й няма да я продаде.

— Дай му я назаем — предложи тя. — Може да ти е приятно да чуеш как свири на нея.

— Да — отвърна Анри, но не спомена нито дума по този въпрос повече от година. Току-що си я беше взел от млад френски изпълнител и още не беше готов да се раздели с нея.

Един вторник, през пролетта на 2001-ва Делфин обслужваше единствения клиент в магазина, колекционер от Лондон. Беше дошъл да види чело на Тонони от осемнайсети век. Тя бе потърсила информация за него в интернет; беше вицепрезидент на водеща рекламна агенция и изкарваше по милион лири на година. Хобито му беше да събира инструменти.

— Сигурна съм, че ще ви заинтригува и лъкът, който току-що получихме — обясняваше тя на английски, когато в магазина влезе жена с тъмен костюм.

Делфин извади лъка от калъфа и го постави в ръцете му.

— Турт père28 — изтъкна тя и вдъхна дълбоко, сякаш лъкът бе напарфюмиран. — Който и да е свирил с него, е пукнал едва забележимо върха. Почти не се вижда, но, разбира се, оказва влияние върху качеството на звука. Все пак си остава ценен.

Жената остана до вратата. Не откъсваше поглед от Делфин.

— Un moment, s’il vous plaît29 — обърна се тя към жената. Беше развълнувана. Ако успееха да продадат и двете, това щеше да е най-доброто им постижение от месеци. Анри щеше да се зарадва.

Делфин приближи до жената.

— Заповядайте.

— Аз съм Хелена Кауфман — представи се тя, сякаш името й бе всеизвестно. — От Международния конгрес на евреите.

Вероятно видя, че Делфин не разбира, защото продължи:

— Бих искала да говоря със собственика, ако е възможно.

— Аз съм собственикът — отвърна Делфин.

Хелена Кауфман я погледна учудено.

— Да не би Анри Пети вече да не е собственик?

— Той ми е съпруг. В момента е в Берлин и оценява инструменти. За какво става въпрос?

Жената въздъхна.

— Моля да ме извините. Не искам да съм груба, но идвам чак от Брюксел с „Евростар“, за да говоря с него.

— Той очаква ли ви?

— Не, но така и не отговори на писмата ми, затова се наложи да взема нещата в свои ръце — обясни тя. — Сигурно сте ги получили.

Делфин нямаше представа за какво става въпрос.

— Аз поне не съм — призна тя. — Може Анри да ги е получил.

— Може ли да поговорим? — попита тихо жената и погледна англичанина. — Знам, че вероятно не е удобно.

— За какво става въпрос? — попита Делфин.

— Говорим с всички собственици, с които е възможно — продължи жената.

— Собственици на какво?

— Значи наистина не сте получили писмата. Собственици на цигулки — обясни тя. — Говоря за цигулки Страдивариус, Гуарнери и Амати. Най-добрите. На вас може и да не ви е известно, госпожо Пети, но хиляди от най-добрите инструменти в света са принадлежали на евреи, които са изчезнали или избягали по време на войната. Нацистите са набелязали въпросните инструменти, за да бъдат използвани в бъдещ университет в родния град на Хитлер. Знаем, че са избили много хора, за да се сдобият с цигулка като вашата.

Делфин не беше чувала за подобно нещо. Запита се защо Анри не е споменал за писмата.

Тя поведе жената към два тапицирани с плюш стола до вратата. Даде й знак да седне на същото място, на което тя бе седяла преди години, докато слушаше как децата на Франсоа Дюбре разговарят с мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

— Моля ви, почакайте ме — помоли тя. — Ще се върна след няколко минути.

— Да не би да имате Страдивариус в магазина? — попита англичанинът.

Стори й се разочарован, сякаш, ако беше знаел, щеше да си тръгне с него преди половин час.

— Не — увери го тя. — Цигулката е от колекцията на съпруга ми.

Почувства се неловко. Искаше й се той да си тръгне, не се интересуваше дали ще купи нещо.

Той купи челото и обеща да помисли за лъка. Щом си тръгна, Делфин отиде при жената до вратата и седна на стола срещу нея.

— Казахте, че нацистите са крали страдивариуси. Какво общо има това със съпруга ми?

— По времето, когато са били откраднати — започна жената, — инструментите не са имали кой знае каква стойност, освен сантиментална. Повечето са били пазени в семействата от поколения. Евреите, които са били изпратени в концентрационни лагери, са изгубили безкрайно много. Дори не са се замисляли за нещо толкова незначително като цигулка. Сега обаче тези инструменти струват милиони. Опитваме се да ги върнем на законните им собственици.

Делфин разбра защо Анри е пренебрегнал писмата — нямаше никакво намерение да връща Страдивариуса.

— Разбирам колко ви е трудно — рече тя. — Само че съпругът ми е наследил цигулката от баща си. За него е много ценна.

— А баща му кога се е сдобил с нея? — попита жената.

— Трябва да е било през петдесетте.

Хелена Кауфман кимна многозначително и я погледна така, сякаш й казваше, че трябва да се засрами.

— „Солсбъри“ е сред цигулките, за които подозираме, че са били откраднати — заговори тя. — Сигурно си давате сметка, че документите отпреди свекър ви да я купи не са били проверени.

Бащата на Делфин веднъж я заведе до мемориала на мъчениците от депортацията, издигнат в памет на 200 000 френски жертви на нацистките концентрационни лагери. От 78 000 евреи, депортирани от Франция — 11 000 били деца — само 2500 се върнали живи. Тя дълго не можа да забрави тъмния коридор, осветен с кристал за всяка жертва, и плочата на пода: „Те отидоха на края на света и не се върнаха“.

Месеци наред след това сънуваше кошмари. Разплака се пред баща си една вечер и го попита защо я е завел там. Той й разказа какво е било да се живее в Париж по време на нацистката окупация. Никога нямало да забрави началото на окупацията, хората и животните, които извеждали от града, за да ги качат на влакове, незнайно за къде. След това германските войници марширували всеки ден по Шанз-Елизе. Знамената със свастиката се развявали пред „Отел льо Мьорис“. Имало купони за бензин и само тук-там се мяркал по някой автомобил. Почти всички карали колела. Нямало нито достатъчно топлина, нито храна. Хората били гладни, кожа и кости. Бабата и дядото на Делфин и съседите им се редували да отглеждат пилета в апартаментите. Ако чуели, че месарят е заредил стока, хората се нареждали на опашка в четири сутринта, въпреки че било незаконно.

По-големият братовчед на баща й бил арестуван и застрелян, задето бил на улицата след вечерния час, който започвал в девет. Обикновено подобни прегрешения се разминавали, но за нещастие същия ден хора от Съпротивата застреляли германски войник, а винаги когато се случвало подобно нещо, германците избивали двайсет французи за отмъщение, независимо какви били престъпленията им.

Много хора изчезнали, разказваше баща й, вещите им оставали и били единственото доказателство, че някога са съществували. Една нощ съседите им евреи били изведени. По-късно научил, че измрели в Аушвиц — и слабият, тих баща, който винаги четял книга, и многословната майка, която пеела, докато простирала, и момченцата близнаци, едва на осем.

Сега се замисли за всичко това.

— Няма как да ви я дадем — беше единственото, което каза. — А и откъде сте сигурна, че това е една от търсените цигулки?

Делфин знаеше, че светът на редките инструменти е печално известен с потайностите си. За разлика от картините или скулптурите, някои инструменти нямаха почти никакви документи, така че невинаги можеше да си сигурен къде са живели, преди да попаднат в ръцете ти.

— В миналото постигнахме много успехи при връщането на онова, което нацистите са отнели от нашите хора — банкови сметки, картини и други. Оказа се, че те се проследяват по-лесно. С инструментите е по-трудно, но сме убедени, че задачата си струва. Може би е най-важното, с което сме се заемали. Една картина ще я закачите на стената, но цигулката разказва историята на хората, които са свирили на нея.

Делфин й обеща да говори със съпруга си. След като жената си тръгна, тя се почувства нервна и превъзбудена. През нощта не можа да спи, не спря да мисли за това. По някое време след три влезе в кабинета на Анри и отключи стъклената витрина. Гледа цигулката дълго, сякаш дървото щеше да й разкаже историята си.

През 1940-а баща й е бил едва на дванайсет. Не беше участвал в Съпротивата, но се прекланяше пред онези, които бяха участвали дори по най-незначителния начин.

Повечето от хората, които бяха посмели да се включат, бяха или арестувани, или убити до шест месеца. Беше пресметнато, че са загинали около трийсет хиляди. Само че дори обикновените хора надигаха глас. Всяка сутрин всички пътници се изправяха, когато метрото навлизаше на гара „Джордж V“, и сядаха отново, щом влакът потегляше — това бе поздрав към краля.

Баща й обичаше да разказва историята за пътуването на Хитлер до Айфеловата кула. Фюрерът се възхищавал на Париж. Искал да го превърне във втората столица на Райха, въпреки че го бил посетил един-единствен път. Чичото на баща й работел на Айфеловата кула и когато се разбрало, че Хитлер иска да се качи на върха, той и негов приятел бързо развалили асансьора.

Често говореше за великите герои: Жан Мулен. Луси Обра. Любима му беше Роз Валан. Веднъж каза на Делфин, че искал тя да се казва Роз, но майка й отказала.

Валан работела като пазач в Галери Насионал дьо Жо дьо Пом30 по време на окупацията. Германците уведомили предварително, че няма да закачат произведенията на изкуството и музеите, но французите им нямали доверие. Когато войските нахлули през 1940-а, Лувърът се оказал наполовина празен. Французите крили произведенията на изкуството почти две години — в криптата на Сен Сюлпис, в провинцията, където щели да бъдат в безопасност. „Мона Лиза“ била пренесена в Тулуза с линейка.

Французите постъпили разумно, защото останалите произведения на изкуството били откраднати. Нацистите използвали „Жо дьо Пом“, за да сортират и трупат заграбеното от големите музеи и частни колекции в Париж. Разпределили го за германските випове и офицери с висок чин. Не предполагали, че Роз Валан знае немски и записва откъде идва всяко произведение и къде отива. След освобождението на Париж тя помогнала за връщането на четирийсет и пет хиляди творби. Делфин се запита защо е решила да се прави на герой. Какви ли качества притежаваха тези хора?

Когато Анри се върна, тя му разказа за посетителката и заяви:

— Трябва да направим нещо по въпроса.

Той махна недоволно с ръка.

— Стига глупости.

— Ами ако е истина. Ако нацистите са откраднали „Солсбъри“ от истинския собственик? Сега и ние ставаме част от кражбата.

Анри въздъхна.

— Това е нелепо предположение. Само защото нацистите са вършили подобни ужасни неща, ние ли трябва да правим репарации? Та ние дори не сме били родени по време на войната. Освен това не можеш да притежаваш Страдивариус. Можеш само да го пазиш известно време, след това да го предадеш на следващия му закрилник.

Стори й се, че долови отчаяние в думите му, опитваше се да убеди сам себе си.

Анри продължи:

— Не знаем историята на нито един от инструментите, които продаваме или колекционираме. Може да са имали щастливо минало или да са преживели трагедия. Сега обаче това има ли значение?

Той, изглежда, имаше право, но от този момент насетне всеки път, когато Делфин видеше цигулката, я побиваха тръпки. Когато Анри пътуваше, тя покриваше стъклената витрина с чаршаф. Когато някой споменеше възможен купувач, независимо дали ставаше въпрос за Виртуоза, или за друг, тя се оживяваше, записваше си цялата информация и дни наред напомняше на Анри за възможността.

Едва пет месеца след посещението на Хелена Кауфман терористи блъснаха самолети в Световния търговски център в Ню Йорк. Докато гледаше събитията по телевизията, Делфин не можеше да повярва, че подобно нещо се случва. Плака, когато си представи колко семейства са съсипани.

— Това ще ни се отрази ужасно — заяви Анри.

Тя се почувства неловко, защото той се проявяваше като егоист, макар и единствено пред нея.

— Стига глупости — сряза го тя.

Той обаче се оказа прав. Бизнесът им започна да запада. Американците се страхуваха да летят и на никого не му беше до купуване на инструменти. Следващата година се оказа най-лошата.

Анри беше невероятно депресиран. Мълчеше, минаваха дни, без да проговори.

През повечето време магазинът беше празен. Дълговете им се трупаха. И преди бе имало подобни спадове, които продължаваха един или два месеца и винаги завършваха с облекчение в последния момент, докато този път кризата продължи десет месеца и нямаше изгледи нещата да се променят. През юни той й каза през сълзи, че ще се раздели с цигулката „Солсбъри“, за да спаси магазина. Виртуоза щеше да записва Двоен концерт на Бах с главния цигулар на Парижката опера в края на юли и се разбраха да дойде да я вземе.

До пристигането му Анри седеше сам със Страдивариуса почти всяка вечер, след като станеха от масата. Галеше нежно цигулката, сякаш се радваше на старо куче, което иска да приспи. На Делфин й мина през ум, че би я занесъл в леглото, ако тя позволи.

Изпита облекчение, когато разбра, че ще се отърват от нея, но я болеше за съпруга й. Последната вечер останаха до късно, загледани в стъклената витрина. Тя стисна ръката на Анри. Той беше толкова чувствителен, толкова лесно раним. Делфин се запита колко ли време ще му е необходимо, за да се възстанови.

— Когато бизнесът ни потръгне, ще я откупим от него — обеща тя, макар да знаеха, че това няма как да се случи.

На следващия ден чакаха у дома и не отвориха магазина. Апартаментът им приличаше на погребален дом, но тя се постара да му придаде празничен вид. Извади купички солени фъстъци, маслини и поднос с хапки.

Двайсет минути след определеното време Виртуоза още не беше дошъл.

— M’a pose un lapin31 — заяви Анри.

— Не, ще дойде.

Пристигна с половин час закъснение, с черни дънки, неприбрана в панталоните риза и гуменки „Кънвърс“. Беше изключително красив във всяко отношение — едър мъж, с дълбок, тътнещ смях, приятен глас, широки рамене и гъста черна коса. Когато го гледаха в Берлин, не им се беше сторил толкова едър, но сега, в апартамента им, сякаш изпълваше стаята.

Настоя да му казват Пи Джей, име, което й се стори ексцентрично, типично американско. Заговориха на английски, не казаха и дума на френски.

Тя се притесняваше как ще се държи Анри, но той й се стори доволен. Извади Страдивариуса и помоли Виртуоза да посвири. Тя не беше сигурна дали не прекалява с тази молба; беше чела в един вестник, че на Виртуоза понякога му плащат хиляда долара на минута за изпълненията. Но беше важно той да пробва цигулката и явно нямаше нищо против те да слушат.

През годините имаше няколко теста, в които слушателите не бяха направили разлика между Страдивариус и детска цигулка. Когато обаче Пи Джей седна на канапето й и засвири „Адажио“ на Албинони, тя веднага разбра, че пред нея е забележителна двойка. Забеляза цветовете в музиката му. Наситено сапфиреносиньо и великолепно червено. Звукът беше толкова сладък и красив, същевременно в него имаше нещо тъжно. Когато той свиреше, тъгата в живота й се връщаше, събираше се в гърлото й, изливаше се в сълзи.

Заведоха го на вечеря в „Льо Флоримонд“.

Този път той закъсня само с петнайсет минути.

— Bonjour! — поздрави с подчертано „р“, след това влезе в ресторанта. — Изгубих се. Всички улици тук ми се струват еднакви.

По време на вечерята Анри се държа така, сякаш провеждаше официално интервю.

— Значи си от щата Охайо?

— Точно така.

— Професионалният ти дебют е на шестнайсет с оркестъра на Кливланд, нали така? Първият ти албум излиза следващата година. Завършваш обучение в „Джулиард“, след това получаваш стипендия „Ейвъри Фишър“ за обещаващи американски изпълнители на класическа музика.

Делфин се намръщи. Анри говореше така, сякаш се опитваше да информира Пи Джей как е протекъл собственият му живот.

— Точно така. Спечелих стипендията на двайсет и една. Страшно вълнуващо — призна той, макар че начинът, по който го каза, съвсем не беше вълнуващ.

— Formidable32 — въздъхна Анри. — Разкажи ни за записа, над който работиш тук. И двамата сме почитатели на Бах.

Пи Джей понечи да отговори, но съпругът й продължи:

— Изключително трудна работа, тъй като Бах не е поставил никакви обозначения за динамика. Как да спазиш точно намеренията му, след като нито един от оригиналните нотни листа не е запазен.

— Освен концертите за клавесин — изтъкна Делфин.

— Да, но какво ли би казал Бах, ако ги чуеше изпълнени на пиано? — вметна Анри.

Тя се разсмя.

— Още малко и ще кажеш на Пи Джей, че концертът трябва да се свири задължително с помощни струни.

— Невероятно е, че музиката му е жива почти триста години — рече Пи Джей. — Понякога се питам какво би казал Бах по този въпрос. Прекарал съм безброй часове в изучаване на динамиката и орнаментиката. Това е една от любимите ми творби.

— Ами новите композитори? — попита Анри. — Често ли свириш техни произведения?

— Не. Срам ме е да си призная, но е така. Все още уча по един концерт на година и имам чувството, че едва съм се докоснал до класиците. Но пък ги харесвам — разказваше Пи Джей. — Фен съм на Арво Пярт. С удоволствие бих изпълнил неговата „Spiegel im Spiegel“33 някой ден. Струва ми се обаче, че публиката предпочита по-традиционни творби. Искат Брамс. Но тази музика е толкова предсказуема.

Делфин остана доволна от преценката му.

— Напълно съм съгласна.

— А какво ще кажеш за френските композитори? Равел, например? — попита Анри.

— Музиката му много ми харесва, разбира се.

— Стори ми се интересно, че си избрал да запишеш Двойния концерт с французин — отбеляза Анри. — Има ли някаква разлика в начина, по който свирим ние и американците. Как мислиш?

Делфин въздъхна и поклати глава. Единственият отговор, който щеше да свърши работа, бе да каже, че французите са по-добри във всяко отношение.

Пи Джей сви рамене.

— Забелязал съм, че французите държат лъка по-високо и дясната им ръка е вдигната по-високо. Така се получава огледален звук.

Тя се разсмя, но те не забелязаха.

— Реших да свиря на цигулката „Солсбъри“ по време на записа утре. Не съм и предполагал, че ще свикна с нея толкова бързо, но имам чувството, че винаги сме били заедно. Донесох старата си Гуарниери за всеки случай, въпреки че ще я продам веднага щом се върна в Ню Йорк. Вече имам купувач.

— От колко време свириш на Гуарниери? — попита тя.

— От три години. Получих я, когато бях на двайсет. Преподавателят ми, покойният Джордж Сенет, ми я остави в завещанието си.

— Какъв калъф имаш? — попита Анри.

— „Бам“, раница.

Анри се усмихна доволно. Фирмата беше добра, при това френска. Какъв глупав въпрос!

— Защо искаш цигулката „Солсбъри“ толкова много? — полюбопитства тя.

— Открай време мечтая да притежавам Страдивариус. Дълбочината на звука е невероятна — отвърна Пи Джей.

— Музикант от твоя калибър трябва да свири на такъв невероятен инструмент — отвърна Анри.

— Докато стана на двайсет, свирех на Страдивариус, но я ползвах назаем.

Анри въздъхна.

— Преди сто години всеки сериозен музикант е можел лесно да се снабди с Гуарниери или Страдивариус. Сега повечето трябва да вземат назаем инструментите си от фондация или от спонсор, а има толкова ограничения как да се свири на тях. Нелепо е.

Пи Джей кимна, но тя се напрегна. Прииска й се Анри да престане да се държи като чак такъв авторитет.

— Много е неприятно, когато зависиш от капризите на покровител — подхвърли Пи Джей. — Трябва да свириш винаги когато ти се нареди.

Нещо у него й напомняше за баща й. Макар да бе нелепо да ги сравнява, тя си помисли как баща й е зависел от благоволението на мадам Делкур на долния етаж. Тя го караше да свири Шопен следобед, докато пишеше писма, или да изпълнява „Песен без думи“ на Менделсон, докато тя поднасяше коктейли на вечерите у тях. Бащата на Делфин приемаше весело това задължение. Обичал да свири на красивото пиано и това му давало възможност да изпълнява класиците.

— Направо ти се къса сърцето, когато трябва да върнеш чуждата цигулка — рече Пи Джей. — Просто не е редно да е така. По принцип музикантите могат да си позволят свой собствен инструмент. Само че хубавата цигулка и лък понякога струват повече от покрива над главата ти.

— Това част от споразумението ли е, когато подписваш договор за мениджмънт? — попита Анри. — На шестнайсет ли беше, когато започна?

— Точно така — потвърди Пи Джей. — Преподавателят ми уреди да свиря във вечерното шоу на Джони Карсън, когато бях на дванайсет — тогава ме приеха в института в Кливланд. Карсън беше върхът. Не мога да си представя някой от днешните водещи да позволи на дете да свири Вивалди. Както и да е, мениджърът има интерес от цялата работа, но аз не подписах за дълъг период. Имах късмет, защото много младежи днес трябва да участват в конкурс след конкурс. За мен бе много по-лесно. Дължа всичко на Джордж Сенет. Имах невероятен късмет, че започнах да уча при него.

Сега вече и двамата я дразнеха. Пи Джей явно бе свикнал да бъде звездата. Цялата вечер не ги беше попитал нищо за тях самите. Не спираше да се възторгва от човек, когото не познаваха и чиято безценна цигулка се канеше да продаде на онзи, който предложеше най-висока цена.

След вечерята Анри предложи:

— Хайде да те изведем някъде утре, след като приключиш със записа. Има едно място в Маре, което много харесваме. В девет добре ли е?

Пи Джей го погледна изненадано, но се съгласи. Тя се запита дали Анри не се опитва да задържи любимата си цигулка, като се сближи с американеца. Още малко и щеше да я помоли да го осиновят.

— Утре ще ви оставя сами — рече тя, докато вървяха към къщи.

Той кимна.

— Добре, добре.

На сутринта обаче Анри се преви, притисна стомаха си и каза, че му е лошо. За момент тя се запита дали пак не е в депресия. Депресиите му понякога започваха с болки в корема. Случваше се без всякакво предупреждение, дори когато имаха билети за симфония или се канеха да заминат за Великобритания през уикенда. Налагаше се да отложат всичките си планове. Когато съпругът й се почувстваше по този начин, почти нищо не беше в състояние да му върне добрата форма. Тя пробваше да го развесели, да му разкаже нещо, пускаше му любимата музика, обличаше специално бельо и му приготвяше специална вечеря. Той обаче се търкаляше в леглото с дни, обзет от отчаяние, и се връщаше към нормалното си състояние внезапно. Делфин се страхуваше, че някой ден той ще отиде на онова тъмно място и няма да се върне.

Този път обаче Анри изглежда наистина беше болен. Хукна към банята и повърна.

— Добре съм, нищо ми няма — рече, когато се върна в стаята и се просна на леглото. — Merde!34 Как е възможно да се случи точно когато ще ходим на вечеря?

Делфин се изненада. Анри почти никога не ругаеше.

— Сигурна съм, че Виртуоза ще си намери по-интересно занимание — отвърна тя.

— Не! Не можем да се проявим като чак толкова невъзпитани и да го оставим сам. Ти ще отидеш.

— Аз ли? Защо?

— Доколкото знам, не си е взел мобилен телефон. Няма как да се свържем с него, за да го предупредим, че няма да идем.

— Можем да оставим съобщение в хотела му.

— Просто го забавлявай, мила. Знам, че не ти харесва много, но бъди любезна. Става въпрос за бизнес.

Тя знаеше, че е много повече от това, но нямаше желание да му противоречи.

Делфин пристигна в ресторанта точно в девет. Беше с червена пола до коляното, бяла копринена блуза без ръкави, шал и сандали. Тоалетът, с който беше ходила на работа. Косата й беше вдигната на хлабав кок.

Той закъсня с петнайсет минути, както предишната вечер.

— Леле, че си хубава. Къде е Анри?

Тя се почувства поласкана, макар че той не се извини за закъснението. Когато седнаха, му каза, че съпругът й е останал у дома, защото е настинал.

— Много неприятно — рече Пи Джей. — Не трябваше да се разкарваш заради мен, а да си останеш у дома и да се грижиш за него.

— Той може и сам да се грижи за себе си — отвърна тя.

— Щом казваш. — Погледна менюто. — Какво е хубаво тук?

Двойката до тях ги погледна. Заведението беше малко, само с десет маси, поставени съвсем близо една до друга. Пи Джей говореше по-високо от останалите, но, изглежда, не забелязваше. Делфин сниши глас почти до шепот с надеждата той да последва примера й.

— Всичко е хубаво — отвърна тя. Запали цигара и му предложи. Той поклати глава.

— Кажи как мина записът?

— Много добре! След това се правих на турист, което сигурно ще ти се стори тъповато.

— Тъповато ли?

— Отегчително.

— Ясно.

— Ходих на върха на Айфеловата кула — рече той. — Чакането беше пълна лудница, но пък горе е адски красиво. Ти ходиш ли там?

— За последно съм се качвала като дете.

Той кимна.

— Аз никога не съм се качвал на върха на Емпайър Стейт Билдинг, а живея на четирийсет пресечки оттам. Както и да е, след това се разходих покрай Сена и се опитах да отида в Лувъра… всъщност отидох, но… боже, той се оказа огромен. Купих това за мама. — Бръкна в малка хартиена торбичка и извади пластмасово преспапие със сняг и малък Нотр Дам. — Тя ги събира — обясни той. — После седнах пред едно кафене, защото в самолета четох пътеводител и там пишеше, че това било задължително.

Тя се разсмя и се замисли колко типично американско е всичко това: сяда пред някое кафене и се радва на деня, защото е прочел в пътеводителя, че така се прави.

— Как ти се стори?

— Добре. Не беше по-различно от това да пиеш кафе в Ню Йорк, само дето повече хора пушеха. Жените тук са толкова красиви — знам, че е стереотип, но е истина. Виж, езикът е труден. Напоследък все съм някъде, където не знам как да кажа друго освен „здрасти“. Тук обаче имам чувството, че десет парижани ме преценяват всеки път, когато отворя уста. Чувствам се малко неловко.

Делфин се усмихна. Не се чувстваше чак толкова неловко, след като не си беше направил труд да научи друго освен bonjour и merci.

— Какво друго да направя, преди да си замина? — попита той. — Има толкова много неща за гледане. Невероятно е. Един приятел ми каза да видя Сен Мартен.

Делфин кимна. Кварталът беше нов, бохемски и на Анри дори не би му минало през ум да го разгледа. Тя не знаеше много за него.

— Колко време ще останеш? — попита.

— Още две седмици.

— Така ли? Анри не ми е казал.

— Сигурно не съм му казал. Никога не оставам повече от ден, максимум два, но този път реших да си направя истинска ваканция. Графикът ми е почти празен до септември, което ми се случва рядко. Моля те, не ме разбирай погрешно. И двамата бяхте много мили. Аз обаче гледам да не се събирам много с хора от музикалните среди, стига да е възможно.

Тя не се обиди от думите му, беше на същото мнение, но той реши, че я е засегнал.

— Не че разговорите не са ми приятни — продължи той. — Израснал съм в семейство с пет деца и най-сериозната тема за разговор беше дали да гледаме „Семейни връзки“, или телевизионна игра. Родителите ми са свестни хора, умни, но нямат много фантазия. Понякога това ми липсва.

Делфин се трогна от думите му. Повечето млади таланти в техния свят държаха да присъстват на всеки концерт и социално събиране в Париж. Говореха за високопоставените си семейства, сякаш си бяха спечелили членство. Остана впечатлена, че животът му на виртуоз не го е променил. Едва сега разбра, че предишната вечер е бил любезен.

— Надявам се съпругът ми да не ти е досадил. Той толкова се вълнува — обясни тя. — И моето семейство не беше царството на фантазията. Обичахме музиката, но не всичко, което допадаше на другите. Понякога, когато Анри заговори за разни теории, мислите ми започват да блуждаят. Татко се интересуваше единствено от звученето.

Той кимна.

— Същата работа. Предпочитам да свиря, а не да говоря за свирене. Изнасям по петдесет концерта на година. Почти по един на седмица. Трудно ми е да намеря място в живота си за нещо друго, освен за цигулката. Преди две години се прехвърлих към голяма фирма, която се занимава с мениджмънта. Списъкът им с клиенти е впечатляващ. При тях е Йо-Йо Ма, за бога. Но всичко е напълно безлично, напълно изкуствено. Моят мениджър се казва Марси. Страхотна е, но всяка моя крачка е добре пресметната. Свиря по три концерта с благотворителна цел — тя го реши — заради добрите отзиви в пресата. Господи, говоря като пълен кретен!

— Не, разбира се.

— Искам да кажа, че тя се опитва да се възползва от историята за бедното момче от малък град. Така че, когато даря приходите от някой концерт, все едно давам средства на своята общност. Просто ми се струва пресилено. Горките деца не искат да слушат солово изпълнение на цигулка, те искат айпод.

Делфин се замисли за нощта с Ефимов, колко изненадан беше, че бяло момче от Средния запад свири толкова добре. Запита се дали това има предвид Пи Джей.

— Приятно ли ти е да пътуваш толкова много? — попита тя.

— Не съвсем. Не мога да разгледам нито едно място. Просто влизам и излизам от различни хотелски стаи. Обикновено свиря в осем вечерта и докато съм на сцената, чувам как стомахът ми къркори. Само че след това се налага да отида на прием, да благодаря на донорите, да приказвам с хората. По това време вече съм умрял от глад. Ресторантите са затворени. Често трябва да си припомням в кой град се намирам, преди да си легна, за да не се паникьосам, когато се събудя. Да не говорим, че вечно бъркам имената. Още като дете имах чувството, че всички знаят моето име, докато аз не зная техните.

Тя отново се замисли за баща си, който веднъж й каза, че единственият недостатък да си пианист в хотел е анонимността — на никого не му пука как се казваш.

— Ти си знаменитост — отбеляза тя.

Той се разсмя.

— Нищо подобно. Девет цяло и девет от всеки десет души на улицата нямат представа кой съм. Не че съм неблагодарен. Обикновено не казвам тези неща на никого. Но живея в този ритъм вече от пет години. Много е самотно. Кучето ми липсва.

Тя се разсмя.

— Сериозно! Когато си солов изпълнител, всички мислят, че разполагаш с пълна свобода — продължи той. — Това обаче означава да свириш, без дори да познаваш хората от оркестъра. Свириш на една репетиция, след това още веднъж — може би — с диригента, и това е всичко.

Тя кимна. Често си мислеше, че не е честно елитните музиканти да решават бъдещето си, преди да са научили много за живота.

— Трябва да отидеш на стълбите на Сакре Кьор с термос вино по залез — каза му тя. — Центърът „Помпиду“, ако харесваш модерното изкуство.

Той сбърчи нос.

— След това музеят „Орсе“ — продължи да изброява тя. Открай време харесваше Дега, като момиче беше влюбена в красивите му балерини, а по-късно и в „L’absinthe“35. — Отиди в музея „Роден“. Великолепен е. Творбите му са изложени в собствения му дом. Има и скулптури на Камий Клодел. Изключително красиви произведения. Заредени с чувство.

— Клодел? Той пък кой беше?

— Любовницата на Роден.

— Ама каква е тая работа с французите и техните любовници? — попита той.

— Да не би да е различно при другите?

— Да. Например американците.

— Бил Клинтън ли? — засече го тя.

— А, не започвай с него. Говоря ти за истинските американци. Рок звездите и политиците не се броят.

— А художниците се броят — пошегува се тя. — Така и не разбрах защо американците толкова държат на личния живот на обществените фигури. Като че ли сексуалните подвизи на мъжа имат нещо общо с умението му да управлява.

— А нямат ли? — попита той. — Една свирка в Овалния кабинет през работно време, например.

— Да не би да обвиняваш човек, че е отишъл да се поразходи, за да се освободи от стреса?

Той се ококори.

— Да не би да сравняваш следобедна разходка с орален секс със стажантка? Ти си невероятна жена.

— Вземи нашия Митеран — изтъкна тя. — Беше женен, със синове, и имаше дъщеря от любовницата си. Любовницата и дъщерята бяха до останалата част от семейството на погребението му. Никой нямаше нищо против. Според французите на хората не им влиза в работата какво вършиш. Освен това проявяваме повече здрав разум към тези неща. Не че ги правим по-често от вас, но не сме чак толкова възмутени, когато се случи нещо подобно. Дори Елисейският дворец, където живеят френските президенти, е бил построен като резиденция за любовницата на Луи XV, мадам Помпадур. В Америка вие сигурно щяхте да изгорите сградата до основи.

Когато сервитьорът дойде, Пи Джей наблюдаваше внимателно как Делфин поръчва.

Изпиха бутилка вино и по чаша шампанско с десерта. Без Анри атмосферата беше коренно различна. Почти не говориха за работа. Пи Джей се оказа по-приятен събеседник, отколкото тя предполагаше, обсъждаха филми, филмови звезди, които бяха разбунили духовете в Америка, и начина, по който страната му се беше променила след терористичните атаки. Когато вечерята приключи, Пи Джей настоя да плати.

— Толкова се радвам, че дойде — призна той. — Благодаря ти.

Канеше се да се сбогува и тя усети разочарование. Представи си как се прибира в апартамента си, тихото жужене на телевизора в хола, включен на новините.

— Трябва да отидеш и във Версай — подхвана отново старата тема. — Дворецът й градините са невероятно красиви. Пътуването с влака е много приятно. Ще минеш през много симпатични градчета.

— Добре. Благодаря. Слушай, ще бъде ли невъзпитано, ако те поканя на питие?

Сърцето й затрепка.

— Ни най-малко. Знам едно приятно място.

След няколко минути тя вече даваше напътствия на таксиметровия шофьор да ги откара до „Отел дьо Грийон“. На тъмната задна седалка Пи Джей протегна ръка към предпазния колан и пръстите му докоснаха нейните.

— Трябва да кажа на Анри какво сме намислили — рече тя.

Думите й прозвучаха странно, но той гледаше през прозореца към профучаващите сгради.

— Градът е много красив — изтъкна Делфин. — Няма друг като него.

Написа есемес на съпруга си: „Американецът иска още едно питие. Прибирам се скоро, надявам се.“

Анри отговори бързо: „Горкичката. Извинявай! Благодаря ти, че се съгласи.“

— Какво е това? — посочи Пи Джей.

Тя погледна към неоновата реклама над градините „Тюйлери“.

— Летен карнавал.

— Да отидем ли? — предложи Пи Джей.

— Сега ли?

— Разбира се.

Той се ухили. Тя помоли шофьора да спре на портата. Вътре цигански оркестър дрънкаше на тамбурини, семейства се бяха настанили до масите за пикник, пиеха вино, ядяха палачинки и захарен памук. Деца скачаха на батути и сякаш летяха във въздуха. Двамата тръгнаха по пътеката и минаха покрай къща с призраци, след която имаше поне двайсет различни игри. Някакъв човек слизаше с олюляване от въртележка.

— Май някой се е издрайфал — посочи го Пи Джей.

Градът беше оживен в този час. Тя не помнеше откога не е ходила вечер на друго място, освен в концертна зала или ресторант.

Когато стигнаха до края на панаира, минаха през една порта и пресякоха площад „Конкорд“. Тя кимна на портиера пред „Льо Крийон“ преди да влязат през въртящата се врата, сякаш очакваше той да я познае, макар никога да не се бяха виждали.

Когато влязоха във фоайето с шахматно подредени мраморни плочи на пода, бели колони и позлатени кристални полилеи, Пи Джей погледна дрехите си.

— Подходящо ли съм облечен за тук?

Делфин кимна.

— Добре си.

Преведе го покрай затворените врати на бутика, където бяха изложени най-добрите модели на „Диор“, „Прада“, „Лансел“. Фоайето се разшири, след това отново се стесни, докато минаваха покрай огромни сребърни вази, пълни със свежи бели рози. Завиха наляво към бара с червени кадифени столове, стени с тъмна ламперия и матирани прозорци. Когато Делфин беше момиче, барът беше в сутерена и съвсем не беше толкова изискан. Наричаха го Американския бар.

— Ела насам — посочи тя към маса до пианиста. — Това е любимото ми място.

Все още беше рано, едва единайсет, и заведението предстоеше да се напълни. Имаше осем малки масички и двайсет и четири места плюс още осем на бара. Много по-малко, отколкото по времето на баща й.

Тя запали цигара, вдъхна дълбоко, издиша и погледна дима. Не беше идвала тук поне десет години.

— Ти не пушиш — отбеляза тя.

— Не. Пробвал съм няколко пъти в гимназията. След това мама ме хвана и за наказание ме накара да изям една цигара.

— Да я изядеш? — ахна тя, но реши, че сигурно не е разбрала.

— Да я изям — потвърди той и се огледа. — Приятно местенце.

— Татко свиреше тук на пиано, когато бях дете.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— По цяла вечер седях на маса в ъгъла и го гледах как свири. Барманът ми правеше коктейли „Шърли Темпъл“, а сервитьорката играеше на карти с мен, докато хората не си тръгнат. На следващия ден заспивах в училище.

— Доста… необичайно — заяви той. — Не че да свириш на цигулка между три и пет часа на ден, когато си на девет, се брои за обичайно.

Делфин се усмихна.

— Някога искал ли си по-обикновено детство?

— Да. А ти?

Тя сви рамене.

— Не познавах друго детство.

— Майка ти къде беше? — полюбопитства той.

— Почина, когато бях на четири.

Така твърдеше баща й, но когато тя стана на двайсет и пет, той й разкри истината. Майка й ги напуснала, когато Делфин била на четири, просто една нощ изчезнала, без да каже и дума. Четиринайсет години нямал никаква вест от нея, докато съдебният лекар в Сен Манде не изпратил писмо, за да му съобщи, че е починала и най-близкият роднина трябва да прибере тялото.

Делфин мисли за това седмици наред, докато то не я смаза. Най-накрая реши да го изхвърли от мислите си. Майка й беше починала, има ли значение кога? Така или иначе нея я нямаше открай време.

Беше казала истината единствено на Анри.

— Леле, боже! — въздъхна Пи Джей. — Тежка работа. Моите съболезнования.

— Беше отдавна.

— Сигурно си била много самотна — отбеляза той.

Тя често бе рисувала красиви картини от детството си пред съпруга си и бизнес партньори. Те много се забавляваха, докато вечеряха в „Льо Крийон“ с американски актьори или богати парижки бизнесмени и евтините им курви. Ако разкажеш една история достатъчно пъти, тя става почти истина. Сега обаче, докато седеше с Пи Джей, си спомни. Имаше много нощи, в които баща й се напиваше до припадък и тя трябваше да го влачи до дома. А колко се страхуваше, вечно я беше страх. Беше едва на единайсет, когато една нощ някакъв бизнесмен я последва в тоалетната. След това убеди баща си, че е достатъчно голяма, за да остава сама вкъщи. Все пак мразеше тихия апартамент и непрекъснато поглеждаше към часовника и чакаше той да се прибере.

Разказа част от това на Пи Джей, но пропусна да спомене за бизнесмена в тоалетната.

— Моят старец също си пийваше — призна той. — От него научих сто думи за напиване. Наквасен, натряскан, вързал кънките, накъркан, напоркан…

Почувства се виновна, когато разбра какво си е помислил той.

— Баща ми обаче бе готов на всичко за мен — добави тя. — Беше толкова талантлив. Преди мама да си отиде, той пътуваше с известно трио. Започна тази работа единствено за да не му се налага да пътува. През деня даваше уроци по пиано, за да си е вкъщи, когато се прибера. Записа ме в престижно католическо училище, въпреки че не можеше да си го позволи. Направи го заради мен.

Момичетата в „Сен Агата“ бяха жестоки. Не я канеха на рождени дни, нито да си играе с тях. Беше на четиринайсет, когато някой пусна слух, че била прелъстила млад свещеник, и оттогава никой не разговаряше с нея. Всяка сутрин броеше часовете до обяд, когато тичаше към къщи, за да се нахрани. Не призна всичко това пред баща си. Искаше той да вярва, че е най-щастливото момиченце на света. Понякога, когато той влезеше в кухнята, се преструваше, че клюкарства по телефона, въпреки че в другия край на линията нямаше никого.

— Когато си спомня жертвите, които правеше за мен, сърцето ми се къса — завърши тя.

През отворената врата към фоайето видя забързана чистачка с черна рокля и бяла престилка.

— И татко беше същият — вмъкна Пи Джей. — Отказа се от всичко заради нас, децата. Това е достойно за уважение, въпреки че понякога го поглеждам и се питам защо му е бил такъв живот. Питам се дали не ни мрази. Баща ти зае ли се с по-сериозна музика, след като ти порасна?

— Не. Зае се с недвижими имоти. Приятелката му го вкара в този бизнес — и мен също, за известно време. Не че ни беше приятно. Аз се чувствах… изгубена. Но пък изкарахме доста пари.

Тя бе използвала парите, за да купи магазина, което щеше да допадне на баща й. Мислеше, че го прави заради него, но може би изборът й бе егоистичен. Може би просто се опитваше да поддържа спомена за него жив в деня, когато се запозна с Анри. Баща й беше починал на шейсет, все още пълен с живот.

Приближи се сервитьор — кльощав старец с бяла коса и стегнат черен костюм. Делфин не го познаваше.

Поръчаха си шампанско.

— Този хотел е най-добрият в Париж — рече тя. — Правят всичко с финес. Ако гостът е жена, всеки ден подреждат свежи цветя в стаята й, оставят женски списания, има специално диетично меню и пътеводител за най-добрите места за шопинг.

Той се подсмихна.

— Ако някой хотел в Америка се опита да направи подобно нещо, сигурно ще ги съдят.

— Защо? — учуди се Делфин.

— Феминизъм.

— Имаш ли си приятелка в Ню Йорк? — попита тя.

— Не, госпожо. Имам много момичета и приятелки, но не и гадже.

— Защо така?

— Просто нямам късмет в любовта. Имаше едно момиче. Шанън. Беше отдавна.

— Какво значи отдавна за двайсет и три годишен мъж? — попита тя. — Та ти си още почти дете.

Той се разсмя.

— Скъсахме преди година.

— Какво се случи?

— Първо, аз нямам време. Почти не се виждахме. Тя обаче беше специална. Умна, но от семейство като моето. Мама я обожаваше. По едно време си мислех да се оженим. Само че непрекъснато се карахме. Карахме се, после се сдобрявахме, после пак се карахме. Както става обикновено.

— Чакай да позная — прекъсна го тя. — Влюбваш се безумно в жените още щом се запознаете. След това излизате веднъж, втори път, говорите си цяла нощ, ти ги вкарваш в леглото и губиш интерес. Никой не е виновен, но въпросните жени страдат за теб, молят те да ги приемеш обратно, а ти не изпитваш нищо.

Той наклони глава на една страна.

— Може би.

— Ти си мъж в голям град, възможностите са толкова много, че не можеш да се въздържиш и се възползваш също като момче в сладкарница.

— От опит ли говориш?

— Може би. Ти си un cavaleur36. Опитен женкар.

— Предпочитам да се наричам романтик — поправи я той.

Тя се разсмя.

— Май не си твърде впечатлена от мен — отбеляза той. Беше очарован от тази мисъл.

— Млад си — оправда го тя. — Не можеш да се сдържаш.

Не спираше да споменава младостта му, сякаш за да докаже на себе си, че не флиртува, а просто му дава съвети. Често се наслаждаваше на очарованието на флирта, когато беше с Анри. Откакто беше омъжена, мъжете се държаха различно с нея. Този път обаче й се струваше по-опасно от обикновено.

— Ами Анри? Той на колко е? На шейсет? — попита Пи Джей. — Сигурно е трийсет години по-възрастен от теб.

— Престани да ме ласкаеш.

— Говоря сериозно — отвърна той. — Ама каква е тази работа с готините жени и старите мъже? Трябва да дадеш шанс на някой млад мъж.

Думите му увиснаха за момент, когато сервитьорът донесе шампанското. Делфин имаше чувството, че са ученици, на които им се е разминало на косъм, след като са преписали на теста. Отпи малка глътка шампанско, за да се стегне. Трябваше да прекрати този разговор. Не беше честно към горкия Анри.

— Анри е едва на петдесет и пет — прошепна тя. — Разликата ни е петнайсет години. — Тя не разкриваше възрастта си пред никого, но този американец… Цялата тази вечер й се струваше напълно нереална.

— И двамата не изглеждате на годините си — отвърна той. — Ти си великолепна. Сигурно хората ти го повтарят непрекъснато. Сигурно те спират на улицата.

Делфин се разсмя.

— Ти май се напи.

— Не искам да обидя стария Анри, но той сигурно коленичи всеки ден и благодари на Господ, че си е хванал готина жена като теб.

Истината бе, че мъжете цял живот й повтаряха, че е красива, докато Анри рядко споменаваше външния й вид.

— Съпругът ми се интересува повече от красотата на инструментите.

В мига, в който думите й се изплъзнаха, тя разбра, че е много пияна. Трябваше да се прибира. Щеше да допие чашата и да си тръгне. Междувременно щеше да смени темата.

— Харесва ли ти музиката? — попита. Пианистът беше преполовил съвършеното си изпълнение на „Нощ и ден“, една от любимите й мелодии.

— Много. Обожавам Коул Портър.

— О, и аз — призна тя. — Когато става въпрос за пиано, този бар има една интересна история. Тук Мария Антоанета идвала на уроци, докато сградата била дом на граф Дьо Крийон. Горе има апартамент, в който отсядал Ленард Бърнстейн заради красивото дървено пиано в хола. Не съм го виждала, но било невероятно.

— Да отидем да го видим — предложи той.

В този момент тя усети топлата му ръка на бедрото си. Не бе никак изненадана от усещането. Той се наведе напред и я целуна.

— Ти си най-невероятната жена, която съм срещал.

— Колко пъти досега си мислил същото? — попита тя, въпреки че й се искаше да е истина.

— Ако отида на рецепцията и взема стая, ще се качиш ли с мен? — прошепна той.

Тя усети как зърната й се втвърдяват, а краката й потръпват.

— Май трябва да ти зашия един шамар.

Той я целуна отново и плъзна ръка в косата й. След това стана от масата.

— Дай ми две минути.

Делфин помаха на сервитьора и плати спокойно, сякаш непрекъснато правеше подобни неща. Напитките бяха по двайсет евро. Знаеше, че стаите са по деветстотин на вечер. Никога не се беше качвала горе.

Когато Пи Джей се върна, не спомена цената, нито пък факта, че вече си има чудесно жилище в Латинския квартал. Протегна ръка.

— Ела.

В асансьора се притиснаха един към друг, гърбът й бе опрян в стената, а ръцете му пълзяха по цялото й тяло. Целуна я със сила, почти с жестокост. Докато вървяха по коридора, продължаваха да се целуват, притиснати, а на всеки няколко крачки се блъскаха в стените.

Той отключи вратата на стаята и още преди тя да чуе затварянето, я вдигна за дупето и я положи на леглото, сякаш не бе по-тежка от перце. Събу бикините й, след това коленичи на пода и нежно разтвори краката й.

След като се любиха, на нея не й се искаше да се прибира. Струваше й се невъзможно да стане от леглото. Само че минаваше полунощ, а и какво щеше да каже на Анри?

Стана и си събра дрехите. Той лежеше и я наблюдаваше как се облича.

— Ще дойдеш ли с мен във Версай? — попита.

Тя се разсмя.

— Кога?

— Утре.

— Няма как.

— Намери начин — отвърна той. — Моля те. Ще те чакам тук в десет.

В таксито на път към къщи тя се чувстваше толкова лека, че трябваше да притисне ръка към гърдите си, за да не се понесе. Опита да си напомни, че той е просто едно американче, което иска да се възползва максимално от френската си ваканция — хубаво вино, Айфеловата кула и гола парижанка в хотелското легло. Само че й се стори, че има нещо повече.

Анри спеше. Сърцето й блъскаше, когато се отпусна до него. Стори й се, че бие толкова силно, че ще го събуди, но той не помръдна. На сутринта, когато будилникът издрънча точно в седем, тя така и не бе успяла да заспи. Той се обърна и я погледна.

— Какво ново? Как прекара с американеца?

— Добре — отвърна тя.

— Толкова ли беше зле?

— Добре беше. Просто в момента не ми е съвсем добре.

— Миличката ми — заговори той като на любимо дете. — Искаш ли от специалното ми лекарство?

Специалното лекарство, което тя често му носеше след твърде дълъг обяд, беше чист, хубав скоч, който той пазеше в килера.

— Не. Май съм прихванала твоя стомашен грип.

Беше сигурна, че ще забележи лъжата, но той не се усети.

— Защо не си починеш днес? Аз се чувствам много по-добре, а днес нямаме срещи. Мога сам да се справя с магазина.

Тези думи тласнаха съдбите им в различни посоки.

Тя остана да лежи, заслушана как той се подготвя за деня в другите стаи на апартамента. Донесе й топла препечена филийка с масло и кафе на поднос, преди да излезе.

— Да не започнеш да подреждаш гардеробите или нещо подобно — предупреди я той. — Просто си почини.

Щом той излезе, тя взе душ, облече се, гримира се внимателно, сложи си парфюм и избра хубаво бельо. Предишната нощ Пи Джей й беше казал, че момичетата в Ню Йорк, дори младите, носят огромни грозни памучни гащи. Как ги нарече? Бабешки гащи, нещо подобно. Делфин избра сутиен и прашка от фина дантела в черно и виолетово.

Взе метрото до „Льо Крийон“. На всяка спирка си казваше да не се надява прекалено много. Можеше дори да не го завари там. Когато пристигна. Пи Джей беше застанал отпред и щом очите им се срещнаха, по лицето му се разля прекрасна усмивка.

Обядваха във Версай, в кафене на тротоара, целуваха се на масата като тийнейджъри. Тя му показа живописното кметство — истински палат, сладкарниците, в които се продаваха съвършени, дребни плодове и зеленчуци от марципан. Разхождаха се през селото хванати за ръце, след това отидоха до двореца, където продължиха да се целуват. Целуваха се и в галерията с огледалата, и в градините, и под сянката на дъба на Мария Антоанета, който според надписа, кралицата спасила от изкореняване през 1790-а, малко преди да бъде обезглавена.

— По този път се стига до Симетиер де Гонар — посочи тя, докато се връщаха към влака. — Едит Уортън е погребана там.

Пи Джей я погледна недоумяващо.

— Писателката — подсказа му тя.

— Аха! — Той се смути. — Не познавам добре френските писатели.

— Едит Уортън — повтори тя, като се опита да произнесе името като американка, защото реши, че акцентът й го е объркал. — Тя е нюйоркчанка.

Той поклати глава.

— А, ясно.

Когато се върнаха в Париж, отидоха в хотела му, бутикова сграда на странична уличка. Той й каза, че навремето бил метох. Съблече я пред тесния прозорец, дървените кепенци бяха отворени към алеята. Докато я водеше към леглото, тя чу как гълъбите пляскат с криле и смеха на възрастните клиенти, които пушеха пред киното отсреща. Чуваше и собственото си дишане, смесено с неговото.

След това се отпуснаха в леглото и той заспа с глава на голите й гърди. Делфин не можа да заспи. Огледа стаята и видя Страдивариуса, подпрян на стол в един ъгъл. Неочаквано й се прииска да каже на Анри, че Пи Джей го е оставил просто така, че дори не го е заключил в сейфа на хотела. Стори й се безотговорно и същевременно вълнуващо.

Трябваше да си тръгва. Анри щеше да се прибере в седем.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се почувства разголена, прииска й се да се сгуши някъде в провинцията заедно със съпруга си и да чете Зола или последния роман на Жан Екноз.

— Още не — спря я Пи Джей, но тя вече бе скочила.

Когато същата вечер Анри се прибра, тя лежеше на канапето по нощница и се престори на заспала.

Пи Джей позвъни на мобилния й около полунощ. Тя го чакаше, стискаше телефона в ръка, цялото й тяло бе изтръпнало от нетърпение. Щом усети първата вибрация, изтича в банята, за да отговори.

— Трябва да те видя отново — заяви той. — Можеш ли да дойдеш веднага?

Тя се разсмя.

— Не!

— Тогава утре. Много те моля.

Магазинът затваряше всеки ден от дванайсет до три. Разбраха се да се видят в „Брасри Елиз“ в дванайсет и половина.

Съпругът й само кимна, когато му каза, че има среща със стар приятел на баща си, който бил от Тулуза.

— Трябва да се върна чак до къщи — рече тя. — Отседнал е близо до Рю Клер.

Беше намислила това, в случай че някой от съседите я види и спомене пред Анри. Стори й се, че прозвуча изкуствено, но Анри не забеляза нищо.

— Трябва да вземеш колата. Аз имам предостатъчно документи, с които да се занимавам.

— Добре.

Заведението се намираше на четири пресечки от апартамента. Когато Делфин видя, че Пи Джей я чака, тя го хвана за ръка и без да каже и дума, го поведе към дома си. Всяка незначителна подробност от живота й неочаквано се взриви — и когато отвори тежката порта към вътрешния двор, и когато завъртя ключа в ключалката, и когато влезе в асансьора и дръпна вратата, а устните му се впиха в нейните, докато се качваха етаж след етаж. След като се любиха, тя остана в кухнята и го наблюдаваше как седи без риза на масата и разгръща страниците на вчерашния „Льо Монд“. Той сякаш бе част от апартамента. Представи си идващите години — двамата седят в същата стая по абсолютно същия начин.

Следващият ден беше петък. Както обикновено, вечерта с Анри трябваше да заминат за вилата. Беше си казала, че няма начин да се измъкне, че така е по-добре, че трябва да си поеме дъх, да се отърси от тази глупава връзка. Никога не бе правила подобен секс, нито с Анри, нито с друг. Обаче не биваше да забравя, че Пи Джей е изпълнител, при това много добър. Беше изключително убедителен, докато я любеше, сякаш наистина беше влюбен в нея, но това не означаваше, че е така. Бе допускала тази грешка твърде често в миналото.

Делфин му каза, че няма да я има целия уикенд. Той запротестира, но тя му напомни, че разполагат с цяла седмица и може да се срещнат отново. Беше горда с решителността си, но към четири часа започна да се разколебава. В пет стомахът й се сви при мисълта, че ще бъде без него. В шест, докато затваряха за деня, тя се обърна към съпруга си.

— Тази седмица просто не съм на себе си. Не се чувствам добре.

Той кимна.

— Въздухът в провинцията ще ти се отрази добре. Много се вълнувам за понеделник сутринта. Казах ли ти, че Шеймъс О’Мали идва от Галуей?

Призля й. Очевидно не беше достатъчно настоятелна.

— Той е един от четиримата в света, които правят първокачествени ирландски гайди.

Думите й избликнаха, сякаш някой друг ги изричаше:

— Питам се дали ще имаш нещо против, ако този път остана.

Той я погледна загрижено.

— Не е нужно да ходя. Можем да останем в града, ако предпочиташ.

— Не, не — побърза да го спре тя. — Ти върви. Знам, че очакваш с нетърпение камерната музика в събота. Надявам се да не се засегнеш, но ще ми се отрази добре да остана сама.

— Да не би да съм направил нещо нередно? — попита той.

— Не, разбира се. От време на време жената има нужда да остане сама.

— Добре — рече той. — Щом искаш.

Делфин отиде в хотела на Пи Джей, само че той беше тръгнал да разглежда Париж. Тя слезе във фоайето, където имаше бар на самообслужване. Наля си чаша бяло вино и остави пет евро в кошничката. След това седна на масата и почти цял час наблюдава как туристите влизат и излизат, стиснали покупките си и карти. Представи си най-лошото: че се е върнал в Ню Йорк или че влиза в хотела с друга жена. Когато той най-сетне се появи, я подмина, след това се обърна два пъти, преди да осмисли видяното.

— Та това си ти! — възкликна възторжено. — Първо си помислих, че съм си въобразил. Мисля единствено за теб и си представям лицето ти непрекъснато, откакто ме събуди вчера.

Разходиха се край Сена, покрай bouquinistes37, които продаваха стари книжки с меки корици и постери. По реката минаваха лодки с туристи, а пътниците махаха като обезумели от палубите. Делфин и Пи Джей също махаха, двама flâneurs38 без планове и без задължения. Макар това да беше Париж, нейният град, всичко й се струваше различно, когато той беше с нея. Дори дърветата покрай реката изведнъж станаха по-живи, клоните им завършваха със съвършени зелени листенца.

Спряха в едно кафене за вечеря. Когато излязоха на улицата, тя с изненада забеляза, че слънцето е залязло. Попита го колко е часът. Беше един след полунощ.

Десетки млади се бяха събрали на брега на реката, пееха и танцуваха, разбиваха празни бутилки в калдъръма. Пи Джей се смееше и поглеждаше надолу.

— Дали да не слезем?

Тя понечи да откаже, да изтъкне, че е прекалено стара за подобно нещо, и тогава й хрумна, че животът й беше станал еднообразен, сериозен, но тя съвсем не беше стара. Целуна го, стисна ръката му и го поведе към най-близките стъпала към водата.

Съботата прекараха в леглото й, говориха си, любиха се часове наред, докато не се сетиха, че цял ден не са хапвали нищо. Късно вечерта тя му приготви стек алангле.

В неделя сутринта се събуди сама и го завари в хола. Той беше отворил кепенците и гледаше навън.

Заведе го на пълния с народ открит пазар под железопътната линия на булевард „Дьо Гренел“, където ходеше два пъти в седмицата. От двете страни на алеята имаше поне сто сергии, всичките красиво подредени, с много вкус. На някои се продаваха зрели плодове: череши, горски плодове и ревен; огромни домати и патладжани, артишок, гъби — дълги и тънки или широки и месести; на трети бяха изложени поне трийсет вида маслини в обикновени квадратни тенекии и какви ли не подправки и ядки. Пи Джей снима poissonneries39 със сребърни риби и миди, пъстърва, прозрачни пурпурни октоподи върху легло от листа и лед. Тя посочи fromagerie40, която се държеше от баща и дъщеря. Имаше над двайсет пити сирене, от които те режеха парчета и ги увиваха в бледосиня хартия. На сергия за колбаси имаше каци с говеждо по бургундски, паеля и малки пилета, които се печаха на грил. Доставчикът флиртуваше с всяка възрастна госпожа, която теглеше количка за покупки. Бялата му престилка беше изпръскана с кръв. На цветните сергии имаше рози и кали в розово. Най-различни божествени миризми изпълваха пазара, оживял в очакване на удоволствието от хубава храна и напитки.

Тръгнаха бавно към дома по авеню „Дьо ла Мот Пике“ и ядоха яркочервени fraises41. Тя с удоволствие наблюдаваше как той рее поглед към Айфеловата кула, която тя виждаше всеки ден.

— Не ми се тръгва от Париж — призна той.

— Тогава недей — рече тя. — Ти си човек на изкуството. Можеш да живееш навсякъде.

В този момент тя повярва, че вероятно има начин да продължат. Не можеше да си представи, че той ще си тръгне.

— Животът ми е в Ню Йорк — отвърна Пи Джей. — Не ми отговаряй веднага, просто си помисли. Би ли дошла с мен?

— Знаеш, че не мога — отвърна тя.

Той кимна.

— Знам, че не устройва никого от двамата, но се влюбих в теб.

— Не говори така — рече тя, макар да имаше чувството, че също се влюбва. Напомни си, че трябва да е силна — мъжете като него даваха обещания, които не можеха да изпълнят.

— Много мислих — отвърна той — и съм сигурен, че чувствата ми са истински. Не е защото сме в Париж или защото ти не си свободна, нито защото си красива. Обичам те. Това е.

Тя кимна и не отговори, уплашена от онова, което може да обещае, ако проговори.

— Ще се преместя в Париж, ако пожелаеш — заяви той. — Но не и по този начин. Не и докато си омъжена за друг и трябва цял живот да се крием.

За пръв път този уикенд Делфин се замисли за Анри. Той беше сам на вилата, както никога досега. Сигурно през целия уикенд беше чел и слушал музика, беше се притеснявал за съпругата си, която му се струваше малко отнесена през изминалата седмица. Едва ли се е хранил, след като нея я нямаше, за да му напомня. Докато беше ерген, живееше на супи от консерва.

— Ти още ли си влюбена в съпруга си? — попита Пи Джей. — Извинявай. Нямам право да питам.

— Никога не съм била влюбена в него. Не и по този начин. Но не става въпрос дали съм влюбена, или не.

В този момент забеляза проблясък на надежда у него, макар той да не каза и дума.

В понеделник имаше стачка на служителите в метрото. Тя се замисли за Пи Джей, докато се занимаваше с документацията и показваше на момченце и майка му колекция от сравнително евтини африкански инструменти — балафон. Двоен кларинет от Египет. По обяд Пи Джей се обади, за да каже, че ще вземе такси и ще дойде. Тя затвори магазина за обедна почивка и двамата се разхождаха дълго из Монмартър, докато Анри изнасяше лекция в Сорбоната. Показа му блока, в който беше израснала, на тясна уличка, която, макар и скромна, беше само на две пресечки от изключителния квартал, пълен с voies privées42.

— Живеехме на петия етаж — каза тя. — Нямаше асансьор. Тук, в Париж, бедни и богати живеят в една сграда. Колкото по-беден си, толкова по-малък е апартаментът ти и толкова на по-висок етаж е.

Той се разсмя.

Когато му показа тухлената къща, в която беше живяла, преди да се пренесе при Анри, той ахна.

— Красота — възкликна и я снима. — Как си я е позволил баща ти?

— Хазяйката го обичаше. Той даваше уроци по пиано и на нея, и на всичките й приятелки. Освен това й свиреше винаги когато тя пожелаеше.

— Сигурно се е дразнел.

— Според него размяната си струваше — отвърна тя.

— За това е бил прав.

Тя се почувства горда с къщата, доволна, че той наистина я е оценил като нещо изключително.

Стисна ръката му и поеха по булевард „Клиши“ с евтините секс магазинчета. На места имаше магазини за биохрани или бутици, което означаваше, че хората в Монмартър са всякакви.

— Тук беше по-скоро quartier populaire43. Травестити и проститутки живееха на ъгъла до нас, когато бях дете — спомни си тя. — Татко казваше, че това е добро, защото означавало, че някой си държи очите отворени за всичко, което става.

Никога не би споменала това пред Анри, но бе сигурна, че на Пи Джей ще му стане смешно.

— Да, по-добре е от квартален патрул — отбеляза той насмешливо.

Замълча, после продължи:

— Това е любимата ми част от Париж.

Във вторник се любиха в хотелската му стая, а на Анри каза, че ще ходи на лекар. Пи Джей си заминаваше в събота вечерта и това тежеше и на двамата. В сряда не можа да се измъкне. Не спря да мисли за него, за устните и ръцете му, за всяка дума, която си бяха казали през изминалата седмица.

До четвъртък не спомена за предложението му.

— Нали знаеш, че ако замина с теб, ще се откажа от всичко? От целия си живот.

— Знам — отвърна той.

— Няма ли да е твърде голямо напрежение за мъж на твоята възраст?

— Ти си единствената жена за мен — увери я той. — Сигурен съм.

— Ами ако това се промени?

— Няма.

— Ами горкият Анри? Какво ще му кажа?

— Мислех, че всички французи имат извънбрачни връзки и половинките им нямат нищо против — отвърна той.

— Гледал си прекалено много филми. А и това не е просто извънбрачна връзка.

Делфин се разплака. Когато той я попита защо плаче, тя каза, че не знае, но истината бе, че бе влюбена. Току-що беше осъзнала, че се замисля дали да не замине с него.

Прииска й се да имаше поне една добра приятелка, на която да позвъни и да поиска съвет. Тя обаче беше прекъснала връзките с малкото си приятелки от университета, след като те се омъжиха и родиха деца. Когато се запозна с Анри, беше съвсем сама на света, а сега имаше само общите им познати. Прииска й се да поговори с баща си, дори се замисли дали да не отиде на гроба му, но нямаше смисъл. Отговорите, които можеше да й даде, бяха в миналото. Налагаше се да реши сама.

В петък отново си остана вкъщи, за да размисли. Разходи се из Париж, опитваше се да разсъждава разумно, като прецени всички възможности. Щеше да се възползва от шанса и да рискува всичко — и брака си, и бизнеса, и единствения град, който бе наричала дом. Можеше да остави Пи Джей да замине и да се върне към нормалния скучен и еднообразен живот.

Всеки август затваряха магазина. След седмица щяха да заминат за три седмици в провинцията. Къщата щеше да е тиха, както винаги. Делфин не беше сигурна дали ще издържи.

Ако мислеше практично, просто не можеше да изостави съпруга си. Освен това рискът беше прекалено голям. Щеше да преобърне живота си заради мъж, когото познаваше от две седмици. Ако обаче се замислеше за себе си като за зрънце звезден прах сред милиарди други, когато си казваше, че животът й е невероятно кратък и че всичко това няма да означава абсолютно нищо след сто години, беше склонна да рискува. Защо не? Собствената й майка я беше изоставила и тя бе оцеляла. Анри щеше да се възстанови.

У дома си свари чай от липа и лавандула, с какъвто баща й я успокояваше, когато беше дете. Сега обаче имаше нужда от нещо по-силно, затова си наля от скоча на Анри.

Когато той се върна от работа, куфарът й беше готов и тя трепереше. Беше му сипала скоч и му подаде чашата, щом той влезе в хола. Трябваше да му каже веднага, преди да изгуби смелост. Беше решила да не споменава Пи Джей, просто да каже, че има нужда да се разделят за известно време. В мига, в който отвори уста, всичко излезе.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Тъй като няма лесен начин, ще го кажа направо. Влюбена съм в друг. L’Américain. Виртуоза. Прекарах известно време с него и той иска да замина с него за Ню Йорк. Съгласих се. Може и да е грешка, но няма да разбера, ако не опитам. Трябва да опитам.

Анри я погледна объркано за момент, сякаш бе влязъл в грешния апартамент, след това лицето му се сгърчи. Отпусна се на стола зад себе си, като че ли краката не го държаха.

— Усетих, че нещо се е променило — призна той. — Помислих, че си бременна.

След тези думи отпусна глава на ръцете си и Делфин усети тежестта на престъплението, което вършеше.

— Прости ми — прошепна като глупачка. — Моля те.

Последва ужасен час, може би най-кошмарният в живота й.

Анри не попита абсолютно нищо. Не я помоли да размисли. Просто седеше на стола и плачеше. Най-сетне Делфин го целуна по косата и излезе.

Щом усети свежия въздух навън, я обзе радост. Обърна се и се усмихна на стареца, с когото се размина. Никога не беше изпитвала толкова силни, толкова завладяващи чувства. Сигурно това беше грозен егоизъм, непростим, но неописуемо сладък. Пи Джей я чакаше в брасерито. Когато тя го поздрави, той я сграбчи, завъртя я във въздуха и рече:

— Наистина ще го направим.

— Наистина!

Пусна я на земята и за момент й се стори, че той пропада. Отпусна се на колене и извади пръстен от джоба на ризата си.

— Беше на мама — рече. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прошепна „да“ и се прегърнаха. Когато Пи Джей плъзна пръстена на ръката й, той иззвъня в семплата златна халка — напомняне, че цялата тази работа е малко нелепа. Как бе възможно да е тук, да обещава да се омъжи за него, след като вече бе омъжена?

Пропъди тази мисъл.

— Да не би да носиш годежния пръстен на майка си навсякъде, в случай че ти се прииска да предложиш брак на някоя? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Позвъних на приятел в Ню Йорк и го помолих да ми го изпрати още миналия уикенд.

— Миналия уикенд ли? Но аз не се бях съгласила да дойда с теб миналия уикенд.

Той се ухили.

— Аз обаче много се надявах да се съгласиш.

На следващата вечер отпътуваха за „Джей Еф Кей“ и тя усети как гърдите й се изпълват с дива тръпка. „Ще се омъжа за този красив, великолепен мъж — мислеше си, докато го гледаше. — Започвам нов живот.“ Нямаше търпение да сподели новината с някого, с човек, който я обичаше и щеше да бъде щастлив. Колкото и да беше странно, си помисли за Анри.

Значи трябваше да поиска развод. Знаеше, че това ще го съсипе. Притесни се за черните настроения, в които изпадаше. Той не можеше да се овладее и просто потъваше. Прииска й се да го прегърне, да го утеши. Но това вече не беше нейна работа.

2012 г.

След като остави Тоби и Джеф в хотела, на Кейт й се прииска да има още някоя задача, която да свърши, за да не мисли за пръстена. Само че нямаше какво, освен да се прибере у дома и да продължи да търси.

Завари зет си Джош да рита с момчетата в задния двор.

— Е? — попита той. — Как го приеха?

— Още не съм им казала — отвърна тя, малко подразнена от любопитството му.

През мрежестата врата чу Дан да пее Марвин Гей, докато миеше чиниите от закуската. Баща й беше невероятен готвач, докато бяха малки. Работата му даваше най-голяма свобода, затова си беше вкъщи с тях по-често от майка им и обикновено им приготвяше вечеря. Сега Кейт готвеше, а Дан вдигаше масата и чистеше. Опитваха се да създадат партньорство на базата на равноправие, въпреки че родителските грижи я караха да разбере колко е трудно. Когато обличаше Ейва, Дан, без да се замисля, й обуваше два различни чорапа. Когато й миеше косата, използваше четиринайсет пъти повече шампоан от необходимото.

Въпреки това Кейт не можеше да си представи как ще се справи без него. Имаше две приятелки в Бруклин, които бяха решили да имат деца без партньори — едната щеше да осинови, а другата се беше спряла на донор на сперма. Кейт никога не би се престрашила.

Влезе в кухнята.

— Казвай? — погледна я той с надежда.

— Не им казах.

— Добре. Това е добре. Тъкмо ще имаме повече време.

Тя сви рамене.

— Просто не разбирам как е възможно пръстенът да изчезне просто така. Нали не мислиш, че съм го скрила, без да се замисля? Нещо подсъзнателно?

Дан се разсмя.

— Нали не си?

— Наистина не съм! Знаеш какво е отношението ми към диамантите.

— Да, и има защо.

— Благодаря ти. — Тя сниши глас: — Мислиш ли, че някое от децата го е взело?

— Оливия ли? — попита той.

— За нея си мислех. Как ще се справим с тази работа?

— Ако е у нея, сигурно вече се разкъсва от чувство за вина и по някое време ще го върне.

— Надявам се. Познай колко струват пръстените.

Той сви рамене.

— Четиринайсет бона всеки.

Изражението му я ужаси.

— Мама му стара! Трябва да го намерим.

— Знам.

Неочаквано всяка салфетка, връзка за обувки и кутия с играчки сякаш имаше за цел да скрие пръстена. Кейт отвори чекмеджето, в което държеше всякакви боклуци, извади старите отвертки и марки, кутия с картонени кламери, няколко магнита с букви, които бяха изпопадали от хладилника.

— Да не би да мислиш, че е там? — погледна я скептично Дан.

— Не знам.

Той наля кафе в една чаша.

— Вземи, пийни си — настоя и я целуна по врата, когато й го подаде.

— Струваш ми се много по-ведър от мъжа, до когото се събудих тази сутрин — отбеляза тя.

— Радвам се за тях — рече Дан. — Просто си мислех, че бракът им може да се окаже единственият светъл лъч в иначе ужасното хилядолетие.

— Да, след като последното десетилетие беше повлияно от тероризъм, геноцид, криза, цунами, урагани, земетресения, война и мъчения, бракът изглежда съвсем невинен в сравнение с тях.

— Забрави да споменеш смъртта на магазина за плочи.

— А, да, и това.

— Не че деветдесетте бяха върхът — рече той. — Родни Кинг, Колумбайн. Уейко. Бомбата в Оклахома Сити. О Джей Симпсън.

— Да. И всички те ми се струват нищожни в сравнение с това последно десетилетие.

— Така си е. Слушай, никога не позволявай някой да каже, че не сме жизнерадостна двойка.

Тя се ухили.

— Два слънчеви лъча.

Пощата, получена този ден, бе поставена на масата. Тя я прегледа — сметка за мобилен телефон, покана за рожден ден на една от приятелките на Ейва и няколко безполезни листовки до госпожа Даниъл Уестли. Фактът, че не бяха женени, не пречеше на хората да я наричат с фамилията на Дан или да го наричат неин съпруг. В повечето случай тя нямаше много против.

Първия път, когато Ейва се разболя — още беше бебе, — Кейт я закара по най-бързия начин в Спешното в Бруклин. След като попълни необходимите формуляри, жената зад гишето заяви студено:

— Бихте ли ми казали каква се падате на това дете?

— Аз съм й майка.

— Тя има две фамилни имена — отбеляза жената. — Системата ни не може да обработи тази информация, изберете само едното. — Сякаш се беше върнала в 1952-ра. Сякаш десетки омъжени жени не запазваха моминските си имена и не даваха фамилии с тире на децата си.

Най-много се вбеси, защото подобни неща не биваше да се случват в Бруклин. Можеше и да се очаква подобно отношение в градчето, където живееше Мей. Там всички се гордееха с връщането към старите, закостенели разбирания; там на момиченце, чиито родители не са женени, ще му се подиграват, там жените задължително приемат фамилиите на съпрузите си, сякаш изобщо не бе имало феминистко движение. „Просто така е по-лесно“, уверяваха я приятелките й. Те искаха да бъдат семейна единица, а в семейните единици всички имат едни и същи имена.

Тя бе готова да признае, че думите са подвеждащи, но това съвсем не означаваше, че трябва да потъпчеш ценностната си система, за да опростиш нещата. Получаваше се неудобно, когато хората се опитваха да разберат как да наричат Дан. Ако опреше ножът до кокала, тя го наричаше свой партньор, но за повечето непознати тази дума разкриваше, че тя е или лесбийка, или адвокат. Стараеше се да не го нарича никак, просто Дан.

Влезе бавно в хола. Мей се беше настанила на канапето между Ейва и Оливия. Момиченцата гледаха епизод от „Барни“ по телевизията. Мей беше пуснала лаптопа си, но гледаше през прозореца. Най-вероятно спеше с отворени очи. Тя обичаше да казва, че не е спала и една нощ през изминалото десетилетие, откакто Лио се роди и не спираше да реве.

Оливия и Ейва бяха с розови пластмасови тиари с медальони в средата, на които бяха нарисувани принцеси на „Дисни“. Оливия си беше сложила розова балетна рокличка върху пижамата, а Ейва се беше омотала с розов шал от пера, а голите й крачета бяха обути с пластмасови розови обувки на висок ток. Обувките и този розов цвят накараха Кейт да се почувства неловко. Никога не беше виждала тези джунджурии. Сигурно Мей ги беше донесла. Несъмнено, щом си тръгнеха, Ейва щеше да поиска свои боклуци в този захаросан цвят.

На Кейт й се прииска денят да е приключил. Искаше семейството й да си отиде и да ги оставят на мира.

— Здрасти — обади се тя, — какво става?

— Току-що видях във Фейсбук, че приятелката ми Рейчъл отново е бременна — отвърна Мей.

— Виж ти.

— Кълна се, че ако кръсти бебето Амилия, ще й прережа гърлото.

Кейт погледна Ейва. Подборът на изразни средства на сестра й беше доста грубичък за събота сутрин. Вниманието на Ейва обаче беше погълнато от действието на екрана.

— На теб какво ти пука? — попита Кейт. — Ти няма да имаш повече деца, нали?

— Може би. Две момичета и две момчета би било хубаво.

Тя знаеше, че сега е на мода двойките от Ъпър Ист Сайд да имат по четири, пет, дори шест деца. Все едно подчертаваха: „Вижте ни колко сме богати! Можем да си позволим всички тези деца, при това в най-скъпия град на света.“ Очевидно тази тенденция започваше да се пренася и в Джърси.

— Нещо ново за пръстена? — попита Мей.

Кейт поклати глава.

— Момичета, слушайте ме внимателно — заговори строго Мей. — Ако някоя от вас е взела пръстена, да го върне веднага, иначе лошо й се пише.

Ейва я погледна ужасено — никой не й беше говорил по този начин. („Дали не гледа гузно?“, помисли си Кейт.)

— Кълна се, Господ да ме порази — заяви драматично Оливия.

— Кълна се, Господ да ме порази — повтори Ейва. Погледна с обожание братовчедка си, която на пет вече беше мъдра, опитна, вряла и кипяла.

Барни и приятелите му на екрана започнаха да пеят песничка за семейството. Кейт мразеше децата в „Барни“; приличаха й на миниатюрни членове на култ, думите им бяха прекалено ведри, но без да носят и следа от обич.

„Колко сте в семейството?“, попита Барни публиката с превъзнесен, прекалено ентусиазиран глас на прероден християнин.

— Колко? — обърна се Мей към Оливия, прозвуча отегчено.

— Петима! — отвърна Оливия. — Ейва, колко сте в семейството?

— Петима? — изкрещя Ейва.

Оливия разкриви лице разочаровано.

— Не. Трима сте, глупачке.

— Оливия! — сряза я Мей. — Внимавай какви ги приказваш. Това беше първи рунд.

На екрана деца с гащеризони се качиха върху маса за пикник и заявиха оживено: „Има едно момиченце, което живее с майка си, а татко й е далече. Въпреки че вижда родителите си поотделно и двамата я обичат, при това всеки ден!“

— Защо вижда родителите си поотделно? — попита Оливия. След това отговори на въпроса си: — Разведени са като баба и дядо.

— Може би — отвърна Мей.

— Родителите на приятелката ми Лили са разведени — продължи Оливия почти гордо, че знае нещо по въпроса. — Също и на Джо и Сара на нашата улица, но аз не ги харесвам. Не защото родителите им са разведени, просто не ги харесвам.

Кейт и Мей бяха от първата голяма вълна деца на разведени родители. Когато постъпи в колеж, Кейт познаваше повече хора, чиито родители са разделени, отколкото такива, чиито родители са заедно. Всички разказваха ужасии — съквартирантката й през първата година. Тейлър, беше качила четири килограма в годината, когато техните се разделили, защото си я разменяли в понеделник и четвъртък вечер и в тези дни и двамата й приготвяли вечеря. На нея сърце не й давало да им каже да престанат. Когато друго момиче от техния коридор се прибрало вкъщи, след като спало у приятелка, заварило майка си да прави секс със съседа, докато баща й бил в командировка. Тя веднага казала на баща си, а след това, в продължение на десет години, се обвинявала за развода. Най-откачената история разказваше Ед, който твърдеше, че всички приятели завиждали на родителите му, защото си имали красив дом, три деца и къща на брега на езеро в Ню Хампшър. Баща му се прибирал от работа всяка вечер точно в шест — весел, мил. Целувал съпругата си, изкарвал боклука и прибирал играчките от двора. Една вечер седнал на масата, както обикновено. Когато съпругата му сложила храната, той най-неочаквано изкрещял: „Ненавиждам пилешко.“ Излязъл и повече не се върнал.

Кейт бе въвличана във всеки спор, докато не разбра, че собствената й майка я е използвала. Мона обикновено разпитваше колко пари е похарчил баща й за новата си кола и дали се вижда с друга. След това използваше информацията срещу него в съда.

— Къде е мама? — попита Кейт.

— Излезе на разходка — рече Мей. — Според мен е притеснена за представянето си.

— Аз не съм нервна — рече Ейва.

— Браво на момичето! — отвърна Мей.

Кейт трепна при този отговор. Нямаше нищо лошо в това да се чувстваш нервен, както нямаше нищо хубаво в това да не си нервен. Запита се дали сестра й притежава умението само за два дни да съсипе три години внимателно подредени родителски грижи.

— Не съм много развълнувана, защото няма булка — обади се Оливия. — Искам да видя принцеса!

Мей я погали по рамото.

— Миналия април станахме в четири сутринта, за да гледаме кралската сватба по телевизията. Направих кифлички с бита сметана и гледахме с огромно удоволствие. На Оливия много й хареса. Съсипа всички бъдещи сватби.

— Ти майтапиш ли се? — отвърна Кейт.

— Беше велик ден. Веднъж в живота. Не помниш ли, когато станахме рано, за да гледаме как Даяна върви към олтара? Не помниш ли колко развълнувани бяхме?

— Бях на пет. Както и да е, виж къде съм сега.

Мей продължи:

— Оливия е луда по Кейт Мидълтън.

Сякаш за да подчертае думите на майка си. Оливия заговори:

— Има си кученце, което се казва Лупо — изтърси, без да откъсва очи от телевизора.

Мей грейна, сякаш това бяха най-ценните думи, които някое дете беше изричало.

— Рисува я в училище, докато другите рисуват мечки или разни подобни.

Кейт се намръщи.

— Тази работа ми се струва опасна и вредна.

— Кейт, просто се опитвам да водя нормален разговор с теб. Трябва ли винаги да правиш неприятни забележки?

Мей притежаваше невероятната способност да помни дати и да е в течение на онова, което става в поп културата. Не беше изненада, че докато предишния април Кейт мислеше за арабската пролет, Мей бе мислила за принцеса в сватбена рокля. Сестра й не беше лош човек и съвсем не беше глупава. Просто вярваше, както много други хора, че животът е достатъчно труден и няма нужда да се обременяваш с нещастието на непознати. Представите им за успех бяха коренно различни. За Мей успехът се измерваше с онова, което човек може да натрупа през живота си, а не на колко хора си помогнал.

Когато видя по новините кадри от сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън, Кейт забеляза, че минават с автомобил по улиците на Лондон без кортеж, че са поканили на сватбата си собственика на местния пъб и пощальона. Всичко бе така изпипано, че да не дразни безработните маси или онези, които нямаха достатъчно храна, за да се почувстват и те радостни и доволни. Когато хората страдаха, правителствата им осигуряваха сватби или война, за да ги разсеят, а понякога и двете.

Кейт беше прочела, че еднополовите сватби ще донесат триста милиона долара на щата Ню Йорк през следващите три години. Това я караше да се пита дали вземането на такова решение в този конкретен момент няма общо с парите. Попита баща си, но той каза, че е малко крайно, както казваше за всички нейни идеи. Въпреки това подчерта, че я уважава, задето подлага всичко на съмнение. Мей приемаше всичко за чиста монета и за него това бе недостатък. Беше много важно да се търси истината, въпреки че човек рядко попадаше на нея.

Години наред бе редактор на колонката с писмата в „Стар Леджър“. Макар да бе крайно неетично, понякога, когато се запалеше по някой въпрос, той пишеше писма под фалшиво име и ги публикуваше. Беше искал да стане редактор на страницата за мнения и по някое време разбра, че едва ли ще се добере до мечтата си.

Миналата година, след повече от три десетилетия във вестника, бе освободен напълно безцеремонно — предложиха му „компенсация“, за да смекчат удара. Съпругата му изгуби работата си от раз, тъй като раждането на интернет означаваше смърт за библиотеката в нюзрума, която тя държеше и която, колкото и иронично да звучеше, бе наричана „моргата“. Сега прекарваха дните си у дома, решаваха кръстословици и от време на време си търсеха работа, макар да знаеха, че в тази криза и на тяхната възраст няма да се получи. От друга страна, бяха твърде млади, за да се пенсионират.

— Говорила ли си с татко напоследък? — попита Кейт.

— Да, видяхме ги миналия уикенд — отвърна Мей.

— Как ти се стори?

Мей сви рамене.

— Татко си е татко.

След няколко минути Кейт се качи на горния етаж. Бодна я чувство на вина, когато влезе в стаята на Ейва. Розовият сак на племенницата й беше отворен на пода. Кейт погледна през рамо, преди да претърси всеки малък сатенен джоб, но така и не намери пръстена.

1988 г.

Диагностично проучване разкри, че жените приемат годежа като „начало“ на сватбения процес, а диамантеният пръстен е „част“ от този процес. Тъкмо затова цената на диамантения пръстен се съревновава с всички други разходи, свързани с брачната церемония и останалата подготовка на дома. Следователно жените често упражняват натиск за спад в цената на годежния диамантен пръстен.

В сравнение с тях, за мъжете годежът е просто етап, който сигнализира съществена промяна в живота. За тях диамантеният пръстен е символ на узряването и на отговорността, която го съпътства — семейство, дом, стабилна работа и постоянство в живота. Тъй като мъжете влагат такова огромно значение в диамантения пръстен, той е и извор на гордост, която трябва да подчертае събитието. Мъжете са готови да похарчат повече, като направят финансови жертви, за да покажат важността на намеренията си и първото публично доказателство за отговорността им към връзката. На тях обаче им липсва увереност за купуването на диамант, тъй като не са запознати с цените или качеството на диамантите.

Двумесечна заплата е границата, която си поставят и към която се стремят.

Докладна записка, „Н. У. Еър“, 1990 г.

Франсес беше станала късно, в лошо настроение. Стискаше чаша кафе. Повечето жени на нейната възраст избягваха кофеин следобед, но тя имаше проблеми със съня открай време и откри, че е без значение дали ще пие кафе. Така или иначе нямаше да заспи.

Говорът на телевизора звучеше като фон. Черният й лабрадор Блейзър лежеше на килимчето в краката й, отпуснал глава върху пръстите й. Тя надписваше коледните картички, които току-що бе получила от печатницата. На тях беше кучето с еленови рога. Подписа ги една по една, въпреки че печатарят настоя, че никой не го прави. Бяха с шрифт, който изглеждаше ръкописен. Тази мисъл я потисна неимоверно.

Мислеше за Хауард Дейвис и необичайното му предложение. Опитваше се да прецени дали да приеме.

Преди няколко дни, когато добрият стар Хауард се обади, за да каже, че със съпругата му пристигат с автомобил от Манхатън, за да я заведат на вечеря, Франсес разбра, че става въпрос за нещо важно. Не беше виждала Хауард от осемнайсет години, от последния си ден в „Еър“. Беше й неприятно да си спомня, дори сега. Нямаше фанфари, нямаше и прощално парти. Беше излязла сама, стиснала кашон под едната ръка, а силите не й стигнаха да загаси лампата. Сякаш, като я остави да свети, ще се върне утре и ще започне отново.

Светът се променяше и напредваше с огромни скокове, дори офисът във Филаделфия, който й се беше струвал вечен, сега го нямаше. Първата сграда, издигната специално за рекламна агенция в Америка, сградата, в която работеше пет дни в седмицата в продължение на двайсет и седем години, сега стоеше празна.

Накрая „Еър“ се изнесе при останалите в Манхатън. Агенцията обаче се включи в започналата надпревара прекалено късно и вече бе просто сянка на мощната фирма, която представляваше навремето. Никой не се интересуваше от факта, че те бяха положили началото. Рекламата беше за настоящия момент и понякога насочена към бъдещето, но никога към миналото.

Когато Хауард и съпругата му Хана пристигнаха в „Уейн“ същия следобед, Франсес видя, че и те са остарели, макар да бяха поне с десет години по-млади от нея. Разказаха й, че най-големият им син е писател, на четирийсет години, и си има свои деца, и Франсес усети как потръпва. Не трябваше да се изненадва, разбира се, но изпита шок, че старостта е неизбежна. Понякога имаше чувството, че това е единственото, което й се е случило.

Беше си представяла, че ще й направят комплимент за къщата, че може да забележат малката сърничка, която цяла сутрин похапваше от хранилката за птици. Беше се преместила тук скоро след пенсионирането. Каменната къща с три стаи се намираше на хълм в края на задънена уличка, сгушена зад множество улички в жилищен квартал, пълен с красиви къщи, цветя и дървета. Имаше тъмнозелени кепенци и бял кант на гаража. Високи борове се издигаха в предния двор. Всичко й се струваше внушително, особено за сама жена.

Когато обаче отвори вратата, първите думи на Хауард бяха:

— Това газ ли е?

Хана стисна носа си.

— Тук мирише ужасно, Франсес!

Очевидно проклетата сигнална светлина беше изгоряла, а тя, незнайно защо и как, не беше забелязала. За нея нямаше особено значение, но те много се разтревожиха.

— Можеше да загинеш! — възкликна Хана и се разтича да отвори всички прозорци.

Горкият Хауард се просна на пода и започна да се занимава с печката.

Напомниха й за младите й братовчеди в Канада, които все й повтаряха, че трябва да продаде къщата и да отиде в някой от ужасните старчески домове. Глаукомата й се беше влошила през последните години, но иначе се чувстваше чудесно. Беше се съгласила да си вземе помощничка, която идваше три пъти в седмицата, за да оправи сметките и да се увери, че тя не е умряла.

— Оправих я — рече доволно Хауард и се изправи. — И така, Франсес. Кажи как си, по дяволите.

Тя се почувства безкрайно смутена и ги заведе в приятен ресторант в града. Надяваше се храната да ги накара да забравят за теча на газ. Поръча пържола и първото от двете мартинита, които винаги пиеше с обяда.

— Кажи за какво става въпрос, Хауард — подкани го тя, докато връщаха менютата на сервитьора.

Той се разсмя.

— Ти май не си губиш времето. Бях забравил каква си.

— На седемдесет и три съм. Няма за кога да си губя времето.

— Сега Лу Хагопян е председател на „Еър“ — започна той.

— Да, знам.

— Решил е да отпразнува петдесетата годишнина на „Еър“ с „Де Беерс“ подобаващо.

— Виж ти.

Много добре помнеше как се нахвърли на Джери Лок след двайсет и петата. „Къде ми е златният часовник?“ Усети вина, въпреки че Джери беше починал преди цяла вечност.

— Планират нещо забележително — рече Хауард. — Цяла седмица на празненства в Лондон, където е централата на фирмата. Всеки ден ще има обяд, всяка вечер — парти.

— Наистина забележително.

— Кулминацията ще бъде страхотна вечеря и отбелязване на твоя принос. Искат да кажеш няколко думи. Да разкажеш как си създала известната фраза.

Франсес остана поразена.

— Искат да присъствам?

— Да — потвърди Хауард. — Всички разходи са платени. Ти ще бъдеш звездата на шоуто.

Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли — че това е изключителна чест, че най-сетне получава онова, което й се полага. Единствената й мисъл обаче беше, че няма какво да облече. Сърцето й се сви. „Седем обяда и седем вечери със семейство Опенхаймер.“ Те едва ли щяха да се впечатлят от кафявия костюм с пола, който обличаше на службите в неделя.

— Не ти ли се ходи? — попита Хауард.

— Ще ти изпратят придружителка — добави жена му. — Тя ще ти помогне да се облечеш. Ще те наглежда.

Франсес осъзна едва сега защо са дошли лично. Сигурно Хагопян ги беше изпратил, за да преценят дали не е прекалено стара, прекалено немощна, дали няма да се напие от един коктейл и да каже нещо неприемливо. Дори тя самата не беше сигурна в отговора. От много време не бе ходила никъде, освен на църква и три пъти в седмицата да играе бридж. Не се беше качвала на самолет, откакто леля й почина преди дванайсет години.

— Може ли да си помисля? — попита тя. — Предложението е невероятно щедро, но трябва да премисля много неща.

— Разбира се — отвърна Хауард.

Ето че тя мислеше, или по-скоро се опитваше да мисли.

Макар че бяха минали почти двайсет години, откакто напусна „Еър“, Франсес все още се чувстваше свързана с агенцията. Поддържаше връзка с доста от старите колеги и съпругите им, главно в „Мериън“. От онова, което бе научила, новият „Еър“ в Ню Йорк по нищо не приличаше на „Еър“ във Филаделфия.

Следеше как върви работата им с „Де Беерс“. Преди десет години прочете статия в „Ад Арт Текнийкс“, в която се казваше, че „Де Беерс“ са поръчали реклама на стойност десет милиона долара на година. А самият картел изкарваше по два милиарда на година.

Това обаче беше в края на седемдесетте. Напоследък се чуваха слухове за неприятности. Преди няколко години Франсес изряза статия от вестника за важен спор, който „Де Беерс“ бяха повдигнали в Австралия, когато там били открити диаманти. Семейство Опенхаймер се бяха опитали да ги купят, както винаги обзети от желание да контролират целия световен добив. В миналото бяха получавали всичко, което искаха, с лекота, но някои хора от австралийското правителство се опънали и заявили, че „Де Беерс“ няма да платят справедлива цена и ги обвинили, че тъкмо те са отговорни за апартейда.

Запита се дали „Еър“, „Де Беерс“ и тя самата не са преминали възхода си и не е време да си вървят. Може би седмицата в Лондон бе посветена тъкмо на това. Да им напомни за по-добрите времена.

Франсес можеше да потвърди със сигурност, че напълно е загубила представа за желанията и интересите на хората, които днес купуваха диаманти, ако рекламите, които „Еър“ пускаха, можеха да й послужат за ориентир.

За кралската сватба на принцеса Даяна и принц Чарлс преди няколко години тя бе чула клюката, че „Де Беерс“ са платили половин милион долара само за няколко минути телевизионно време за реклама. Това я озадачи, но когато телевизията навлезе с пълни сили, за Франсес вече бе прекалено късно. Тя беше вестникарска писателка и нищо повече.

Дори рекламите в пресата й се струваха ужасни напоследък. Всички изглеждаха небрежни. В „Лайф“ видя снимка на двама възрастни, които пиеха шейк като тийнейджъри, а отдолу прочете: „С този диамант обещаваме винаги да останем приятели“.

Нима можеше да има нещо по-малко романтично? Ами да! Снимката на мъж и жена на мотор, облечени с черни кожени якета над думите: „Знам, че тя обожава рокендрол. Затова този диамант ще заблести в такт с музиката“.

Независимо от всичко, завършваха всяка реклама с нейните думи. Понякога й се искаше да не е така.

Само преди месец тя едва не изхвърли програмата за телевизията в другия край на хола, когато попадна на лъскава страница, на която бяха лепнали въпроса: „Не е ли двумесечната заплата малка цена за нещо, което е завинаги?“

Имаше и още. „Имате любов, която не можете да купите с пари. Искате диамантен годежен пръстен, който е специален също като тази любов. Каква е реалистичната цена за него? В днешни дни двумесечната заплата е добро начало.“ (Най-долу, от дясната страна на страницата, пишеше: „Диамантите са завинаги“.)

— Как така, за бога? — рече тя на глас.

Седмица или две по-късно се натъкна на един от творческите директори, Теди Ригън, в трапезарията на „Мериън“.

— Тед! — провикна се тя. — Какво означава тази работа с двете заплати?

Той се разсмя и пристъпи към нейната маса.

— Не ти ли харесва?

— Адски посредствено е — отвърна тя.

— Така ли мислиш, Франсес?

— Знаеш го не по-зле от мен. Поне се надявам да го знаеш.

— Аз не се занимавам с тази поръчка — сви рамене той. — Екипът е разбрал, че младите мъже, които купуват диаманти, питат бащите си колко са платили за пръстена на мама и сравняват цените на тази база. Идеята за цената не е съобразена с икономическото състояние. Трябва ни нещо, което е достъпно за всеки мъж. Двумесечната заплата е отправна точка. Да приемем, че заплатата ти е малка. Ще се отрази на пръстена. Това ще ги окуражи да се поотпуснат, поне доколкото могат. Може би дори малко да се поизхвърлят. Онова, което тя носи на безименния си пръст, говори много за него.

— Въпреки това ми се струва неприлично — настоя Франсес.

Той сви рамене.

— Съгласен съм, но дава резултати.

Оттогава тя започна да забелязва реклами в същия дух, които приличаха на написаното от нея през петдесетте.

„Докажи й, че тя е причината никога да не се чувстваш самотен на върха.“

„Карат или повече. Когато постиженията на мъжа се превърнат в късмета на жената.“

Тези писания почти я накараха да копнее за рекламите, които Дийн беше написала през хипарските години, с анимационните лъвове и децата на цветята.

Хауард беше казал, че искат да разкаже за приноса си. Първо, в днешно време те правеха онова, което бе започнала тя за „Де Беерс“ — предлагаха бижута за различни филми, заемаха накити на знаменитости, за да ги показват пред публика.

Искаха да разберат как е измислила онези думи. Както повечето забележителни моменти в живота, до съвсем скоро те не изглеждаха никак забележителни. През 1981-ва, когато Гранвил Тугуд почина, тя с изненада прочете в некролога му във „Филаделфия Инкуайърър“, че тъкмо той е написал фразата. Тугуд беше неизменна част от висшето общество на Филаделфия, член както на голф клуб „Мериън“, така и на клубове по крикет, със собствено място в оркестъра на Филаделфия. През 1930-а написа книгата „Небесен ловец“. Беше от изпълнителните директори на „Еър“ и нямаше връзка с писателския отдел, но очевидно беше разправял на децата и внуците си, че „Диамантите са завинаги“ е негово творение.

Уорнър Шели, президент на „Еър“ по онова време, й беше позвънил у дома, за да изрази възмущението си. Уорнър се обади във вестника и поиска да пуснат опровержение. Така и не написаха нищо по въпроса, а това го вбеси още повече. Франсес обаче бе поласкана от случката: явно фразата, която съчини късно една нощ, си струваше да бъде открадната, дори от далечното отвъдно.

Лондон. Искаха да замине за Лондон.

Защо тази възможност не се появи преди десет години? Тогава щеше да подскочи от радост. Сега вече беше старица. Почти не виждаше, а някои дни се чувстваше немощна. Но пък беше толкова приятно да си мисли, че животът поднася изненади дори на нейната възраст.

— Май ще отида — каза си тя. — Защо не?

Беше три след полунощ. Кучето дори не вдигна поглед. Дочака да стане приличен час и се обади в дома на Хауард.

— Кажи на господин Хагопян, че ще отида — заяви тя.

— Чудесно — възкликна той. — Лу много ще се зарадва. Сигурно ще ти позвъни до края на седмицата, за да уточните подробностите. А някой от пиарите ще ти звънне по-късно днес.

— Добре, добре.

Понякога минаваше по цяла седмица, без да звънне никой. Сега обаче, двайсетина минути след като приключи разговора с Хауард, се започна. Хлапетата от отдел „Връзки с обществеността“ в „Еър“ изведнъж се заинтересуваха коя е и какво мисли. Задаваха въпроси, настояваха за снимки. Франсес им каза всичко за себе си и за работата си, най-вече за „Де Беерс“. Приятно й беше, че има извинение да се върне назад във времето. Независимо дали й харесваше или не, животът й беше неразривно свързан с агенцията.

Разпитваха я с какво се занимава, откакто се е пенсионирала. Тя им обясни, че играе голф и бридж в „Мериън“, участва в различни църковни дейности и се грижи за кучето си. В последната минута добави и езда към списъка, въпреки че не се беше качвала на кон от петнайсет години. Но пък звучеше добре.

Реши да изпрати хубава снимка — с елегантна жилетка и перли, без очила. Даде инструкции, че ще изглежда добре, ако е цветна, а луничките й са заличени. Добави и втора снимка, от времето, когато бе на трийсет и пет, седнала зад бюрото си в „Еър“. На нея беше с рокля с къси ръкави и якичка като на Питър Пан, която много обичаше. Франсес гледа снимката дълго, преди да я пъхне в плика — сивата й коса изведнъж стана кестенява отново, бръчките се изгладиха по заоблените бели бузи.

В един часа трябваше да вземе Мег, за да играят бридж.

Горкичкият Хам беше починал от инфаркт преди три години, а съпругата му все още не шофираше и никога нямаше да се научи. Франсес също трябваше да престане, но не можеше да се откаже.

— Няма да повярваш какво се случи — започна тя, щом Мег седна до нея.

— Какво?

— Нали ти казах, че Хауард Дейвис иска да се срещнем? Дойде вчера и обядвахме.

— Как е Хауард? Хам много го обичаше.

Франсес излезе на пътя.

— Добре. Слушай. „Еър“ искат да ме изпратят в Лондон за голямо честване с диамантените хора.

Мег плесна с ръце.

— Фран! Това е чудесно!

Петнайсет минути по-късно, когато влязоха в ресторанта, все още обсъждаха въпроса. Жените около тях заемаха местата си и вадеха картите.

— Дами, чуйте голямата новина. Франсес заминава за Лондон — провикна се Мег.

Всички вдигнаха поглед, нетърпеливи да научат още.

Франсес се разсмя. С течение на годините тези момичета се бяха превърнали в нейно семейство. Когато през седемдесет и трета се присъедини към клуба по бридж, тя си каза, че нямат абсолютно нищо общо, освен Мег, която я накара да се запише. Групата се състоеше от запалени играчи на голф и жени, които вече не можеха да играят голф заради проблеми с коленете, но искаха да поддържат контакт с останалите.

Повечето бяха съпруги на известни мъже. Франсес беше единствената между тях, която никога не се беше омъжвала, и една от двете работили, след като бяха навършили двайсет и пет. С течение на времето тя започна да ги приема не просто като съпругите, а като отделни личности. Страхуваше се, че няма да проявят никакъв интерес към жена като нея, но те бяха очаровани от разказите й за годините, прекарани в „Еър“. Изглежда, виждаха у нея изтънченост, която самите те не притежаваха. Не ставаше въпрос за социални събития и бални зали, а за представяния и вечери с клиенти. Възприемаха я като единственият човек, който можеше да отговори на въпроса „Какво са правили мъжете ни по цял ден през всичките тези години?“.

Съпрузите на повечето от тях вече бяха починали. Това в известен смисъл напомняше на Франсес за военните години, когато мъжете бяха малко, а момичетата се събираха често, и то без чувство на вина. Просто чакаха момента, когато щяха отново да са заедно.

— О, Франсес, сигурно много се вълнуваш — подхвърли Рут Елдър от мястото си пред шкафа с трофеи.

— Да, много — призна тя. — Само че, колкото и глупаво да ви звучи, съм малко ужасена.

— Защо? — попита Мег.

— Нямам какво да облека.

Жените избухнаха в смях.

— Значи си попаднала на правилното място, скъпа — обади се отново Рут. — Жените в тази стая имат купища дрехи. И повече бижута, отколкото им трябват! Ние ще ти помогнем.

— Наистина ли? — ахна Франсес.

— Разбира се — потвърди Мириам Тътъл. — Имам поне пет рокли, които висят в гардероба и събират прах, а ще ти стоят чудесно.

— Аз току-що си купих великолепна синя официална рокля за круиза — похвали се Роуз Томпсън. — Цветът много ще отива на тена ти.

Същата вечер в шест пристигнаха у тях, дванайсет автомобила се подредиха един зад друг в задънената уличка. Франсес ги наблюдаваше как се качват по предните стълби, ръцете им пълни с рокли, брошки, обувки и кожи, истинско модно дефиле.

— Влизайте, влизайте! — канеше ги тя и отвори мрежестата врата.

Влязоха в спалнята й, където върху тоалетката ги чакаха подноси с мартинита.

— Пробвай първо тази — настоя Рут и й подаде дълга права копринена рокля.

Франсес влезе в банята и я облече през главата.

Отвори вратата.

— Казвайте.

— Страхотно! — възкликна Мег.

— Все още имаш чудесна фигура, Франсес — отбеляза Мардж Самюълс. — По-често трябва да се докарваш.

Франсес се разсмя.

— Защо? За да разхождам кучето или да простирам?

Мардж сви рамене.

— То не се знае. Може да се запознаеш с някой готин англичанин там и да не се върнеш.

— Много се съмнявам.

Пробва роклите една след друга, докато приятелките й си казваха мнението — тази била твърде тясна в бедрата, онази прекалено къса, третата обаче била идеална за прием.

Бяха донесли много бижута и Франсес ги сложи всичките наведнъж, за да се посмеят — огромни рубинени обеци, десет колиета и шест гривни.

— Нали събитието е свързано със скъпоценни камъни — подхвърли Мег. — По-точно казано, с диаманти. Дължим ти ги, защото благодарение на теб сме получили бижутата си. Ако искаш назаем, заповядай. — Тя свали диаманта от пръста си и го хвърли на леглото, сякаш не беше най-ценната вещ, която притежаваше.

Франсес се запита дали Мег не е пийнала някое и друго мартини повече.

— Аз мога да ти предложа друг — каза Мардж. Свали красивия си годежен пръстен. — А, и това. — Подхвърли диамантената си халка.

— И още един — рече Роуз. Дръпна пръстена, но той не помръдна. — Чакай малко. — Изтича в банята и го пъхна под силна струя студена вода, докато той най-сетне не се измъкна.

— Така! — заяви доволно тя. — Готови сме!

Пусна го върху купчинката.

Всички жени свалиха диамантените си пръстени. Беше просто шега. Знаеха, че тя няма да ги вземе. Франсес обаче никога нямаше да забрави купчинката скъпоценни камъни, която блестеше пред нея.