Див и опасен

ГЛАВА ДЕСЕТА

Сънувал беше този сън стотици пъти…

Пълзи в някакъв мръсен канал под частния затвор на Хуан Рафаел Рамос, самопровъзгласилия се за генерал наркобарон. Зловонията спират дъха му. Отвъд страничните стени се разнасят писъците на затворниците в килиите за мъчения и достигат до ушите му като злощастните викове на души в пъкъла…

Замисли това бягство още от мига, в който дойде в съзнание след първия „разпит“. Всеки път, когато го изтезават, той се опитва да мисли само за този план. Мисли винаги само за свободата, никога за болките… Обмислял е това бягство отново и отново през безкрайните часове в тъмната влажна килия…

И ето сега вижда най-сетне светлинката в края на тунела. Пръстите му се промушват през ръждивата решетка, избутват я навън. В ярката светлина се възправят срещу него Рамос, Амалинда Рока и старши лейтенант Р. Дж. Ламбер! Той се хвърля най-напред върху Ламбер и го пробожда с някакъв примитивен метален болт. Кръвта избликва от тялото му като вода от отворен кран, стича се, гъста и топла, в локва, образува цяло езеро, стига чак до раменете му… Лъки чува кикот на жена, едва се обръща в тежката лепкава кръв — Амалинда се издига във въздуха над главата му, вятърът развява дългите й коси като знаме.

В същия миг лицето й се изкривява, стопява се, остава само чудовищна муцуна, само зейнала паст с отровни зъби. Пръстите на жената се превръщат в змии, те се обвиват около него, задушават го, притискат го да се потопи под кървавата лава… Той се дави! Болката… болката… Дробовете му парят, обзема го ужас…

Лъки се стряска. Опитваше се напразно да си поеме въздух, изпаднал в паника. Наистина нещо го душеше! Тази тежест на гърдите му… Върху самото му сърце лежеше главата на жена — златната коприна на косите се спускаше като завеса по бронзовата му кожа.

Шелби.

„Не, Не! — опита се той да парира тази мисъл и да отпъди неприятните спомени. — Не е Шелби. Серена…“

Трябваше му малко време, за да може да отдели съня от действителността, да осъзнае коя е Серена, къде се намират. Откъслечни мисли и чувства се мяркаха в главата му. Лъки с усилие се опитваше да събере частиците в едно цяло, да отблъсне неприятните образи.

Серена. Сигурност. Дом.

Тя вдигна глава и го погледна със сънливи очи. Лъки не проговори. Измъкна се изпод нея, стана от леглото и отиде гол до прозореца.

Изби го ледена пот. Той прокара ръка през мократа си коса. Трепереше — може външно да не личеше, но вътре в него всичко играеше, сърцето блъскаше в гърдите му като лудо. Той опря ръце на рамката на отворения прозорец, опита се да вдъхне дълбоко свежия въздух, да се опълчи срещу страха, който стягаше пипала около гърдите му, за да го задуши. Лъки се закашля, стисна по-здраво рамката на прозореца и разтърси глава да отпъди този кошмар.

Те бяха отколешни негови спътници — тези кошмари и онова, което оставяха след себе си — треперене, ужасен страх, изтощение, тъга. Би искал да си легне отново и да потърси спасение в съня, но знаеше, че тази нощ няма да може да мигне повече. Сънищата бяха толкова ужасни, толкова живи, тласкащи го неумолимо към безумието.

Няма да може да мигне. И от страх, и от срам, задето изпитва страх. Един по-силен мъж би могъл навярно да спи. Един истински мъж не би се измъчвал от демонични видения. А самата мисъл, че Серена може да долови всичко това, правеше страха му стократно по-лош.

Серена го наблюдаваше от леглото. Не можеше да види в мрака лицето му, но бледата светлина на луната, сребрееща през прозореца, очертаваше раменете и гърба му под силно приведената му глава. Всеки мускул беше напрегнат, свит, очертаващ се ясно под гладката кожа. Виждаше се как целият му гръден кош се повдига и спуска от тежкото му дишане. Серена нямаше представа какъв ли кошмар го накара да скочи от сън, да се бори отчаяно с невидимата канара, която притискаше духа му. Знаеше само, че иска да му помогне, да се доближи до него, да подели с него силата си…

Серена дръпна ризата на Лъки от купчината дрехи, нахвърляни пред леглото, и я облече — ризата стигна чак до коленете й. Тя отиде и застана до Лъки.

— Какво има? — запита тихичко тя.

Известно време останаха така, заслушани в звуците, от които кънтеше нощта: квакане на жаби, нестихващо жужене и цвърчене на насекомо, някакви крясъци на животни…

— Rien19 — отвърна най-сетне Лъки и поклати глава, като усети, че е говорил на френски. — Нищо.

Серена сложи ръка на рамото му:

— Лъки…

— Нищо! — ревна той и се извърна грубо към нея.

Това беше тактическа грешка. Серена не отстъпи. Вместо това сега тя можеше да вижда лицето му. За нея бе като задачка с понижена трудност да разгадае чувствата му.

Лъки отново се обърна към прозореца и се насили да говори по-спокойно:

— Това няма нищо общо с тебе. Това е нещо, което ми остана от една разходка в Централна Америка.

— Какво си правил в Централна Америка?

Около устните му трепна иронична усмивка.

— Важното е, че не съм бил там със следотърсачите.

— С армията ли беше?

— Именно. Една дребна задачка за чичо Сам. Дреболия.

— От дреболии човек не получава кошмари.

— Pas de betises!20 — изръмжа Лъки.

— Ако ти се иска да говориш за това, може би ще мога да ти помогна. — Погледът на Серена беше изпълнен с топлота и съчувствие.

Лъки се засмя престорено.

— Ти на себе си дори не можеш да помогнеш… — Той се сепна и едва не прехапа езика си, като усети колко просташки се държи.

Серена се направи, че не чу заядливата му забележка. Той се страхува и е наранен, толкова естествено е да се отбранява!

— По-лесно е да решаваш чуждите проблеми.

— Да, да, добре. Забрави го! — избоботи Лъки.

Серена вдигна рамене и скръсти ръце пред гърдите си. В тази огромна риза, с разрошена коса и светлата си нежна кожа, осветена от лунните лъчи, приличаше на съвсем младо момиче. Лъки усети как желанието отново трепва в него, съпътствано от някакъв опасен копнеж за нежност. Това го натовари още повече, струваше му се, че няма да може да устои на напрежението и ще рухне.

— Добре — кимна Серена. — Мислех си само, че…

— Какво? — пресече я Лъки. — Какво си мислеше? Че е достатъчно да прекараме половин нощ заедно и вече имаш право да ми отхлупиш черепа и да започнеш да надзърташ какви ли змии се вият в него. Лъжеш се, ангел мой!

Серена за малко не избухна. Той трябва да й признае правото да пита поне какво го измъчва. Иска да научи всичко за него. Най-хубаво би било, ако той би й разказал всичко доброволно, по свое желание. Но знаеше, че той няма да я допусне до чувствата си, също както не бе й позволил да припари до картините му. Би предпочел тя да го смята за някакъв престъпник.

А може би за нея наистина така би било по-добре. Много по-лесно ще е да запази дистанция към човека, за какъвто го бе приела първоначално.

Серена се обърна и спря поглед на леглото, в което бяха лежели през изминалите часове. Нощта беше сменила деня. Сред изблиците на нежност смениха твърдия под на ателието с удобния старовремски матрак, напълнен с вирджински мъх и ароматични треви. Бяха се любили пак, бавно и нежно, докато се стигна до още по-разтърсващ, неизпитван оргазъм… Струваше й се, че това чувство още я държи, тя реагираше на присъствието на този мъж с всяка своя нервна клетка.

— Само не си въобразявай кой знае какво! — каза сухо Лъки, като улови погледа й. — Беше само секс.

Серена изкриви устни в иронична, малко горчива усмивка:

— Ясно. Благодаря ти! Ти ме караш да се чувствам като евтино момиче за по една нощ.

— Само не го приемай като лична обида.

— Разбирам — отвърна тя сухо. — Значи аз съм само едно от многото евтини момичета за по една нощ. Сега изведнъж ми стана по-леко. Ти наистина умееш да ласкаеш жените, Лъки.

— Ако искаш да слушаш излияния, сбъркала си човека. Аз не съм лигльо.

Серена помисли за завладяващата красота на картините му, но нищо не каза. Пак ще се ядоса, че ги е видяла, сигурно няма да допусне тя да продължи да повдига крайчеца на бронята му.

— Аз съм просто честен, скъпа! Нали вие, психолозите, все за това пледирате? Честност. Без увъртания.

Серена не отговори. С ужас констатира, че би предпочела да я беше излъгал тази нощ. Чувстваше се оголена и беззащитна. Толкова неща се случиха през тези два дни, толкова неприятности! Би се радвала, ако той я вземе сега в ръцете си и започне да й шепне, че тя е всичко за него… дори и да не е така…

Беше глупаво да мисли, че точно този мъж би направил такова нещо. Лъки няма никога да допусне някого толкова близо до себе си, дори и на ужким.

С предпазливо движение Серена се отдръпна от него. В несвикналото й на любов тяло я боляха мускули, за чието съществуване дори не беше подозирала. Тя застана до двукрилата врата и погледна навън към реката. Не беше останала и следа от страха, който бе изпитала предишната нощ. Сега мисълта й бе заета с прекалено много други неща: Джифорд, Шелби, и преди всичко, Лъки. Лъки — нейният герой, нейният антигерой. Нейният любим.

Досега не беше имала истински любовник. Изобщо не познаваше мъж като Лъки — суров, мрачен, труден, объркан… Струваше й се някак нереално да бъде с него. Имаше чувството, че вече не може да познае самата себе си. Изпитваше необяснима потребност да се види в някое огледало, да провери останала ли е изобщо някаква прилика с жената, която тя беше допреди два дни.

— Наред ли е всичко? — попита Лъки.

Беше застанал зад нея. Серена почувства топлината на тялото му и не можа да устои на изкушението да се облегне на него. Ръцете му автоматично се сключиха около нея и й дадоха повече утеха, отколкото той би могъл да изрази с думи.

Серена въздъхна и изви устни в горчива усмивка.

— Да, ясно. Целият ми живот ще се обърне наопаки.

— Би могла да си заминеш. Да се върнеш в Чарлстън. Джифорд нека се оправя сам.

— Не. За разлика от тебе, аз имам задължения към други хора. Може и да не живея заедно с тях, но това не означава, че те нямат място в моя живот. Не мога да избягам, преди всичко да се уреди.

Лъки не пропусна да отбележи колко примирено и въпреки това убедено прозвучаха думите й. Почуди се как е могъл в началото да я сравни със сестра й. Общото между тях беше само красивата външност. Серена бе напълно завършена личност, с някаква дълбока вътрешна сила, от която черпеше като от извор, щом станеше дума за Джифорд и за Шелби. Беше и жилава, и крехка — комбинация, която го привличаше по-неотразимо, отколкото би желал да признае. Болеше го, като си помислеше, че тя ще загуби завинаги своята невинност след всичко, което се случи между тях. Болеше го, въпреки че бе започнал да се надява, че вече има имунитет срещу болката.

От чист инстинкт за самосъхранение той беше затръшнал вратата пред тези чувства. Към Серена изпитваше само похот, нищо повече. Повтаряше си го за кой ли път вече — беше някакво ненаситно желание, което пареше слабините му като жарава, която тлее, но не гасне.

Лъки наклони глава, потърка леко с устни бузата и слепоочието й.

— Мога ли да те имам, когато „всичко се уреди“? — промълви той и се притисна към нея.

Серена потръпна от горещата ласка и ледените думи.

Лъки дори не си дава труд да излъже, че я обича или че изобщо изпитва нещо към нея. Тя се опита да намери някаква защита, да предпази сърцето си от болезнения удар, който й нанесе тази истина. Лъки не беше човек за трайна връзка. Ако го желае, тя трябва да се ограничи с онова, което той й предлага, да не вижда в негово лице нищо друго освен един забележителен любовник. Не би могла да очаква повече. Една авантюра, една одисея, за която ще може да си спомня, когато се върне в Чарлстън, при здравия си разум, когато ще има да се чуди на цялата тази безскрупулност…

Всъщност, нима има избор? Тя иска да получи от него всичко, което може. Тялото й реагира така, като че са любовна двойка не от часове, а от месеци… Ето, отново я облазват пламъци само от докосването на ръцете му през тънката памучна риза. Пръстите му настойчиво галят втвърдените зърна на гърдите й, тя се притиска към него, към подлудяващата, невероятна твърдост в слабините му…

Лъки вдигна ризата и голата й кожа се допря до неговата.

— Не мога да ти се наситя, знаеш ли? — прошепна той, обсипвайки устните й с кратки, палещи целувки. — Пак те искам!

Серена опря глава на гърдите му.

— Струва ми се, че нямам сили…

Лъки вдигна брадичката й с един пръст. Нямаше отказ в очите й, само смущение. Той се усмихна с разбиране.

— Знаеш ли, това може да се оправи… Ела сега с мен в леглото и ще видиш.

Когато потеглиха за Шансон дю Тер, мъглата все още въртеше разпокъсани вълни над блатото. То никога не й се беше виждало толкова призрачно, толкова недействително. Като в праисторически времена, сякаш лавата продължаваше да дими сред студените води на съзиданието. Липсваха само динозаврите…

Серена си представи, че са пропаднали през някаква дупка във времето. Върнали са се в праисторическите времена и те с Лъки са единствените хора…

Беше нелепо романтично, ала й беше приятно да си го мисли, докато Лъки избутваше лодката в калните води. У нея все още се таеше някакво злокобно чувство, блатото все още й навяваше страх — сигурно никога няма да го преодолее напълно, но възприятията й се бяха променили, след като видя картините на Лъки. Сега виждаше пейзажа през неговите очи, опитваше се да разбере и природата, и самия Лъки.

И блатото, и мъжът бяха пълни с тайни, забулени в загадъчност, недостъпни и самотни. Не беше чудно, че Лъки се е оттеглил именно тук — това място беше като самия него. Серена се питаше дали изобщо някога ще може да го разбере, дали ще разгадае тайните му или и той ще си остане мистерия като безкрайните мочурища.

Нуждата да научи нещо повече за него беше зейнала в нея като кухина, която чака да бъде запълнена. Искаше да разбере какъв е бил като момче, защо е напуснал колежа, как така се е превърнал в безпощаден циник… Въпросите изгаряха устните й, но тя не смееше да ги зададе. Беше глупаво да си прави някакви илюзии за техните отношения. Лъки беше изяснил това убийствено точно: ще делят леглото, докато тя е тук, ще си бъдат в помощ, когато се наложи, но нищо повече!

— За какво мислиш?

Серена се сепна и погледна Лъки с виновни очи:

— За нищо. — Не беше добра лъжкиня. Самата тя имаше усещането, че на челото й е изписано, че лъже. Лъки се навъси и тя побърза да смени темата, преди да чуе неговия коментар. — Просто ми е неприятна мисълта, че трябва да се оправям с работите на Шансон дю Тер. Имам чувството, че не е редно аз да им се меся.

Лъки забучи пръта в тинята и пирогата подскочи напред.

— Сама каза, че нямаш друг изход.

— Зная, но това не означава, че ми е приятно да го правя. Чувствам се като външен човек, който се набърква неканен. Шелби положително няма да бъде очарована.

— Тук са заложени много по-важни неща от чувствата на мис Шелби — провлече Лъки хапливо.

Серена се обърна към седалката, за да вижда лицето му — беше стиснал зъби, вперил поглед напред, някъде в далечината. Лицето му не изразяваше нищичко.

— Твоите роднини държат ли един на друг?

Лъки вътрешно трепна. Държат ли роднините му един на друг? Да, те стояха плътно един до друг, като нишките в кейджунско платно… С едно изключение… И това изключение е самият той. Откакто се беше върнал, все странеше от тях, макар да знаеше, че това ги наскърбява и безпокои. Бяха добри хора — родителите, братята и сестрите му. Прекалено добри, за да ги обременява със своите истории и проблеми. От време на време посещаваше чинно родителите си, виждаше се рядко и с останалите, но той беше скъсаната нишка в тъканта на клана Дусе. Една изскубната нишка…

— Лъки?

— Да — отвърна той кратко. — Държат един на друг.

— За съжаление, не мога да кажа такова нещо за мене и сестра ми. Каквото и да стане с плантацията, то положително няма да ни направи по-близки.

— Вече ти казах, скъпа, че сега има да се мисли за по-важни неща.

Лъки насочи пирогата към брега. Серена се озърна — бяха навярно в сърцето на блатото. Докъдето ти поглед стига не се виждаше следа от човешко присъствие и от цивилизация — нищо, освен черни води и гъста гора. Тя погледна Лъки учудено.

— Искам да ти покажа нещо…

Той скочи от пирогата и изтегли носа й на сушата. Серена остана упорито на мястото си, въпреки че той й протегна ръка.

— Къде е това, което искаш да ми покажеш?

— Там на пътеката — отвърна той и посочи с ръка към гората.

Пътека не се виждаше. Само див гъсталак и стволове на вековни дървета — кой знае какво пъплеше под тях. Старите страхове полепнаха като маслен слой върху възприятията й и ги задушиха. Лъки хвана нежно в ръка брадичката й и извърна лицето й да гледа към гората, а не в него:

— Не се бой, скъпа! — прошепна той. — Аз съм с тебе. Ти ми принадлежиш и аз не ще допусна да ти се случи нещо лошо.

Серена се вгледа в решителното му лице — някаква силна духовна връзка се беше създала между нея и Лъки, навярно родена от техните страстни прегръдки, без да го е осъзнала. Тя беше негова. Жената на Лъки Дусе. Той ще я пази и закриля, както мъжете защитават своите жени откакто свят светува…

— Не ми ли се доверяваш, скъпа?

— Да — отвърна Серена.

„Поверявам ти живота си, защото не ми позволяваш да ти поверя сърцето си…“

О, да, тя му се доверяваше. Само допреди два дена това би й се струвало невероятно. Никога не би повярвала, че един мъж, толкова безскрупулен, толкова див, противопоставящ се на всякакъв авторитет, предпочитащ да решава проблемите си със сила и оръжие, може да бъде достоен за нейното доверие. Ала сега вече Серена знаеше, че в Лъки се крие много повече от онова, което се вижда на пръв поглед. Той беше като нешлифован диамант — никой не знаеше колко фасетки се крият под грубата обвивка.

Серена хвана ръката му, за да й помогне да слезе от лодката. Щом стъпи на твърда земя, той я вдигна и я понесе към мястото, което искаше да й покаже. Пътеката беше обрасла в бръшлян и трънливи къпини, тънещи в сянката на огромни дървета. Блатото упорито работеше, за да заличи всяка човешка следа. На места пътеката почти не личеше, но Лъки вървеше уверено и спокойно като по магистрала.

Занесе я до една поляна край брега на съседния ръкав, заобиколена от каркасови дървета й магнолии — целият въздух беше пропит от аромата на късните им цветове. На отсрещния бряг пъстрееше килим от бели маргаритки и модрооки теменужки. На фона на изгряващото слънце се очертаваше силуетът на кошута, довела двете си малки на водопой.

Лъки бутна Серена да залегне, като подложи двете си ръце, за да не се удари. Посочи към един плаващ остров — туфа от водни хиацинти, разпростряла се от бряг до бряг.

— Виждаш ли, това чудо може да задуши цялото блато — каза тихо той. — За един сезон само едно-еднично растение образува шестдесет и пет хиляди нови — отнемат светлината на растенията под себе си и всичко умира. Изчезва фитопланктонът, с който се храни рибата, изчезва и рибата. Водните растения, с които се хранят птиците намаляват — птиците вече не идват. И това опасно растение тук е било пренесено от човека чисто случайно.

Лъки се обърна и посочи към няколко купчини тръстикови стъбла, между които се мярна главичка на някакво животинче.

— Виж това бобърче. През тридесетте години са ги пренесли в Луизиана, за да ги развъждат. Някои от животните избягали на свобода. А сега има толкова много бобри, че просто ще излапат цялата страна. Навсякъде, където петролните компании забраняват лова, бобрите са изгризали тръстиката до самата тиня — сега няма коренчета, които да стягат почвата и всичко се отмива и изчезва. А така се отваря пътят на солената вода от Залива, тя ще изпотрови всичко. Ето ти го пак човека, който е пренесъл бобрите… Виждаш два примера за гибелната намеса на човека. Блатото може да ти се струва опасно и безпощадно, но то всъщност се крепи на една свръхчувствителна система. Разруши ле се това екологично равновесие, ще унищожим и блатото.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Прости исках да го знаеш, преди да говориш с Шелби, Талбът и „Тристар Кемикълс“. Тук не става дума само за Шансон дю Тер, ангелче, нито само за отношенията ти със сестра ти или с Джифорд. Става дума за една екосистема, която човечеството никога не може да създаде отново!

Лъки впери очи в пущинака, сякаш искаше да запечати у себе си гледката, преди да е станало късно.

— Блатото умира, малко по малко. Отстъпва пред все по-широките канали, които се прокопават за отводняване, та Мисисипи да не наводнява обработваемите земи. А тези земи съвсем не са подходящи за земеделие! „Тристар“ пък планира да прокопае собствен плавателен канал. Това ще ускори края на блатото. Един господ само знае какви ли боклуци ще струпат тука, където няма кой да им попречи. Списъкът на компаниите, извършили престъпления по отношение на околната среда, е дълъг вече цял лакът.

Серена го слушаше внимателно. Вслушваше се не толкова в думите, колкото в чувствата, които той влагаше в тях. Сега не говореше Лъки, набеденият бракониер, нито Лъки — суровият войник. Сега говореше Етиен, студентът по биология, младежът, израснал в мочурищата на Мисисипи, познал тайните на тази неповторима природа.

— Ти обичаш блатото, така ли?

Лъки дълго мълча. Блатото беше негова родина, то беше неговото спасение, беше го изцелило със своята самота тогава, когато бе изправен на ръба на лудостта…

Мълчанието на Лъки стана просто потискащо. Но отговорът на нейния въпрос имаше неизказано огромно значение за него.

— Да — отвърна най-сетне той. — Зная, че ти го мразиш. Но това блато означава за мене живот.

Признанието му трогна Серена дълбоко, почувства се не по-малко развълнувана от Лъки. За пръв път той разкриваше частица от себе си, чистосърдечно, по своя воля.

Сега вече нямаше никакво значение, че разумът й се противеше и я предупреждаваше. Сърцето й се вкопчи жадно в тази мъничка надежда.

Тя се завъртя в ръцете му и го прегърна. Копнееше за нещо, което не смееше да назове. Струваше й се, че ще направи всичко, за да спаси блатото — колкото и да я плашеше то — само за да даде на Лъки нещо по-голямо и по-дълбоко от едно чисто плътско желание.