Див и опасен

ГЛАВА ШЕСТА

— Елате! — каза Лъки и кимна към пирогата. — Утре ще ви върна отново тук. Ще имате време да го обработвате от изгрев до залез слънце.

Серена го последва нерешително до реката. Погледна водите и тъмната гора, която сега на здрачаване изглеждаше още по-заплашителна и страшна от преди. Страхът отново загриза и последните останки от съпротивителната сила на момичето.

— Готова съм да ви дам всичко, ако ме закарате в къщи!

Думите се изплъзнаха неволно от устата на Серена, но тя не се опита да ги омаловажи някак. Това беше истината. Сигурно би понесла някак да прекара нощта в колибата с Джифорд и Пепър, но самата мисъл да остане при чужд човек — ох, при един опасен чужд човек! — който би доловил страха й, й беше непоносима. В този миг бе готова да му даде и ключовете от своя мерцедес, само да каже, че ще я закара обратно в цивилизацията. Серена копнееше за гореща вана, за нещо за хапване, за таблетка аспирин… И за едно обяснение от сестра й! Последователността можеше и да не бъде спазена.

— Всичко? — Лъки вдигна едната си вежда и се засмя ехидно. Явно, размисляше. — Звучи многообещаващо, сладурче, но наистина нямам време да ви върна тази вечер. Имам една уговорка.

Серена стисна зъби, като че да прехапе думата, която трябваше да изрече:

— Моля ви!

Лъки се наведе, вдигна кутията с резервните части от носа на лодката и я остави на брега…

— Внимавай, ангелче! — Той се изправи отново и сложи ръце на хълбоците, точно на смъкнатия ниско колан на дънките си. — Сега сигурно си представяте как ще ви заведа у дома, ще ви завържа на леглото и ще ви изнасилвам цяла нощ. Аз обаче си имам по-важна работа. Така че ще трябва да се задоволите с фантазиите си.

Серена го изгледа с ненавист. Без изобщо да се впечатлява и развълнува, Лъки нагази във водата и отблъсна пирогата от брега.

— Хайде, съкровище! Тръгваме! Качвайте се, иначе току-виж прекарате нощта с кучетата на Джифорд в бараката.

Какво й оставаше? Серена познаваше дядо си. Като нищо ще я остави цяла нощ навън. Изглеждаше достатъчно ядосан. Мисълта да прекара нощта в една къща с Лъки Дусе не бе толкова неприятна, колкото да стои навън всред блатото.

Тя се загърна отново в своя плащ от гордост — междувременно доста поизлинял и разнищен — и пристъпи по разкривения пристан, за да влезе в лодката.

Потеглиха. Навлизаха все по-дълбоко в гъсталаците. Реката се стесни в млък канал — като коридор, ограден с непроницаеми, плътни стени от растителност. През тях непрекъснато изникваха като прътове за слалом отделни кипарисови и тупелови дървета, тъмни и мълчаливи, всред самата вода. Здрачът бе потопил всичко в някаква недействителна, сюрреалистична светлина.

Серена полагаше страхотни усилия да държи гърба си изправен и да сдържа сълзите си. Сега, когато схватката с Джифорд беше приключила и гневът й се бе поуталожил усети как безпрепятствено в цялото й тяло се възцарява болката. Дойде тук заради Джиф. Как е възможно той да не разбира това?! Как може да й подмята, че е алчна и мисли само за наследството си? Никога не бе помисляла дори за смъртта му, а камо ли за това, какво би могъл да й остави.

Джифорд мъртъв… Тя мислено преживя отново страшните мигове, когато го видя да посинява и да рухва на стълбата. Не би понесла да го загуби. Но още по-мъчителна й беше мисълта, че го губи сега, защото й е толкова ядосан и е толкова разочарован от нея.

В очите й избликнаха сълзи. Тя гневно замига, за да ги прогони.

„Няма да плача сега!“ Няма да плаче пред Лъки Дусе, та да му даде възможност отново да й се подиграва. Не може да се скрие и да зареве — боеше се, че започне ли веднъж, няма да има спиране. А има да се направят още толкова неща преди да свърши този проклет ден…

„Изгледите съвсем не са многообещаващи…“ — помисли си тя, борейки се с нова вълна на отчаяние.

Отсега още се чувстваше, като че са я влачили за косите всичките тези осемстотин мили дотук, след това са й отсекли ръцете и краката, не е останало нищо от личността, която тя представляваше само до вчера. Нямаше и следа от старата Серена — мочурищата, хората в тях, старите спомени и вълненията, които те предизвикваха, й бяха отнели цялата индивидуалност. Толкова нещо й мина през главата! Чувстваше се съсипана, но се държеше със зъби и нокти о жалките останки от достойнство и сила, за да се бори поне с плача си.

Лъки седеше зад нея. Видя как потрепват раменете й. Чу я как подсмърча и си поема дъх на пресекулки — Серена отчаяно се бореше да не заплаче. Горделиво, твърдоглаво зверче! Лъки почувства някакво пробождане в гърдите.

Чакай! Какво е пък това?! Зарежи го. Точно сега не е време да му обръщаш внимание…

Никак не му бе лесно да продължи да играе ролята на коравосърдечен тип, на какъвто се правеше пред нея. Жената, която го нае, бе една безупречно фризирана, високомерна и самоуверена бизнесдама, по-скоро отблъскваща в своя строг елегантен костюм, като леден полъх за всякакво чувство. Не се искаше кой знае какво умение, за да се въздържиш да не я харесаш. Онзи образ обаче се бе изпарил отдавна. Пред него едно момиче плачеше и напразните му усилия да се овладее, не го дразнеха, а го трогваха — или поне биха го трогнали, ако той реши да го допусне!…

Серена непрекъснато трепкаше, въртеше се неспокойно, за да отпъди комарите, които ги съпровождаха на облаци. Лъки стисна зъби, за да възпре порива на състрадание, толкова необичаен и не на място.

— Ох, мразя това блато! — Серена продължаваше да се пляска жестоко ту с едната, ту с другата ръка, ту по лицето, ту по ръцете и краката си. Комарите се разлитаха, но след това се събираха отново, за да опитат на някое друго място. — Винаги, винаги съм го мразела!… — Серена потрепваше, охкаше и подсмърчаше, вече малко оставаше да ревне на глас.

Чудесно!… Само това липсва! Съдбата на блатото е в ръцете на една жена, която го мрази!

Той спря пирогата и закрепи пръта да не падне. Предпазливо се приближи до Серена и едва избегна едно яко перване по слабините, което бе предназначено всъщност за комарите. Той взе топчето мрежа от носа на лодката и го метна отгоре й, сякаш покриваше някаква мебел.

— Така ще престанете да се въртите и подскачате. Ще обърнете лодката и ще видите тогава какъв пир ще си устроят алигаторите с нас.

Серена потръпна при споменаване на алигаторите, но не посмя да погледне към водата, за да види дали има алигатор наблизо.

— Благодаря ви за съчувствието — каза сухо тя. — Впрочем защо комарите пропускат една такава мастита стръв като вас?

— Харесва им вашият парфюм. Това са комари с много изискан вкус. Няма ли да пожелаете да си вземете няколко за Чарлстън?

— Не започвайте пак! — предупреди го ядно Серена. В гърлото й сякаш бе заседнала огромна ръбеста буца, гласът й излизаше дрезгав и глух. — Вие изобщо нищо не знаете.

— Зная само, че Джифорд има нужда да бъдете при него — каза Лъки, преди да се настани отново на мястото си зад гърба й. Пирогата се плъзна леко напред. — Разбира се, при положение, че имате изобщо някакво отношение към традициите на вашето семейство. Предполагам обаче, че всичко това съвсем не ви интересува. Ето, казвате, че мразите това блато. Навярно ще сте доволна, ако го изтровят и унищожат?

— Джифорд никога няма да допусне такова нещо.

— Джифорд много скоро няма изобщо вече да има думата по въпроса, ако веднага не предприеме нещо. Той си мисли, че е достатъчно да избяга, да се скрие и да стреля по хората на „Тристар“, щом му се мярнат пред очите.

— Говорите така, като че той е избягал от проблемите. Джифорд Шеридан никога, през целия си живот, не е отбягвал да влезе в бой.

— Този път го направи.

— Но това е нелепо! — възкликна Серена изнервено. — След като не иска да продаде на „Тристар“, трябва просто да им откаже. Не разбирам къде е проблемът.

— Ето защо мисля, че има много неща, които не разбирате — провлече глас Лъки.

„Към които спада и самият той“ — помисли си Серена. Този Лъки Дусе е изтъкан от противоречия. Отнася се към нея като грубиян, а след това мята отгоре й мрежата да я пази от комари; обяснява й, че не се месел в чужди работи, а в същия момент коментира ли, коментира. Серена съвсем не го смяташе за олицетворение на съчувствието, но ето че той именно я спаси от заплахата да прекара нощта под открито небе, като единственият му мотив, доколкото тя можеше да прецени, си оставаше именно състраданието.

Серена се питаше как ли изглежда домът му — не се и надяваше на някакво луксозно жилище. Представите й за убежището на един бракониер я караха да очаква по-скоро някаква пещера, застлана с одрани кожи на диви животни… Или някаква барака, покрита с насмолен картон, с разкалян двор, из който гният разхвърляни празни бутилки от газ, повредени генератори и един Бог знае какво още. А може да има и някаква полусрутена хижа, пълна с разни бракониерски сечива или с цели лавици с крадени скъпи кожи… И кофи с одрани телца на ондатри… Положително няма да е по-приветливо от колибата на Джиф. Не би могла да си представи Лъки да окачва пердета. По-скоро й приличаше да е някой от онези мъже, дето накачват с габърчета по стените изрезки от списание „Плейбой“ и си мислят, че това е истинско изкуство…

Влязоха в един плавен завой на реката и пред тях се откри хубава виличка. Беше построена на височинка, всред неголяма поляна. Обшивката от кипарисово дърво сребрееше на късното слънце. Селска къща в типичен луизиански стил, стъпила на яки колове над влажната земя. Няколко стъпала водеха към дълбока веранда, зад която се виждаха прозорци с капаци и двукрила врата. Външна вита стълба водеше от верандата към таванския етаж, който покриваше цялата къща, включително и верандата — нещо толкова характерно за архитектурата на кейджуните. Стройни дървени колони подпираха надвисналия покрив и придаваха някаква странна елегантност на малката къща.

Серена беше приятно изненадана да открие всред пущинака нещо красиво и цивилизовано. Но направо се изуми, когато Лъки заяви, че това е неговият дом.

Той регистрира с мрачно изражение смаяния й поглед изпод мрежата за комари.

— Какво има, скъпа? Да не би да очаквахте някаква дупка, със свини и кокошки в сметта?

— Престанете да слагате в устата ми думи казани-неказани! — избухна Серена. Разумно се въздържа да разкрие своите наистина неласкави очаквания, колкото и очевидни да бяха те.

Лъки сви устни. Очите му, пронизващи като лазерен лъч изпод тежките клепачи, се втренчиха в устните й.

— А какво да слагам тогава?

Нечакано в главата й започнаха да преминават картини, които извикаха лудо, предателско сърцебиене. Трябваше да положи усилие, за да не погледне към онази част на тялото му, която бе точно на височината на очите й.

— Вие, изглежда… смятате, че арогантността е ваш патент, така ли?

Серена заговори с не свой глас. Изпитваше истински ужас както от Лъки, така и от самата себе си.

— Аз? — Лъки изви очи, самата невинност, и удари с юмрук по гърдите си. — Няма такова нещо. Просто зная какво жените действително желаят, нищо друго.

— Убедена съм, че нямате и най-малка представа в какво жените действително желаят — сопна се Серена, докато се бореше да се измъкне от мрежата за комари. Най-после успя да я отметна настрани. Като същинска кралица тя благоволи да подаде ръка на Лъки, за да й помогне да стъпи на пристана. Щом се намери на дебелите дъски, тя го удостои с пренебрежителна усмивка. — Но ако се опитате да изпробвате теориите си върху самия себе си, няма да срещнете никакви пречки от моя страна.

Лъки остана загледан след нея, остроумието й го развесели. Тя понакуцваше, но това ни най-малко не разваляше гледката на примамливо полюшващото се задниче, стегнато в тесния бял панталон. Желанието изщрака в него като нож с пружина. Може и да не разбира какво мис Шеридан действително желае, но дяволски добре знаеше какво иска собственото му тяло…

Очертават се няколко безкрайно тягостни дни.

Лъки изтегли пирогота на сушата, остави я, както беше пълна с багажа и с раците, и отиде при Серена, която чакаше на верандата.

Неприятно му е, че тя е тук. Тази къща го разкрива твърде много. А взе решение да я държи емоционално колкото е възможно по-далеч. Може и да я желае физически, но това е съвсем друго нещо. Толкова много време му беше необходимо, за да проумее, че не бива да допуска никой да премине стените, с които се е оградил. За него щеше да е по-добре, ако тя останеше с убеждението, че Лъки Дусе живее като животно, в някаква ръждива каравана…

— Не живеете лошо тук — каза Серена вежливо.

— Къща като къща — изръмжа той и разтвори двете крила на вратата пред нея: — Влизайте и сядайте. Трябва да извадя треската от крака ви, иначе може да загнои.

Серена наподоби нещо като усмивка и тръгна пред него:

— Колко галантен домакин!

Вътрешността на къщата я изненада не по-малко от външния й вид. Виждаха се две просторни помещения — кухня с ъгъл, обособен като трапезария, и всекидневна-спалня. Лъки драсна клечка кибрит, запали няколко газени лампи и стаята се потопи в млечножълта светлина. После излезе нанякъде, без да каже нито дума. Серена придърпа един стол и седна, все още като замаяна. Нито следа от разхвърляни мръсни ловджийски ботуши, нито купища стари порносписания, нито купища непрано бельо, немити тенджери и тигани. Доколкото можа да забележи, нямаше и прашинка по пода.

Наредбата беше оскъдна, толкова пестеливо подбирана, като че бе някакво модерно дизайнерско постижение. Стените бяха облицовани до половината с матирано кипарисово дърво. Мебелите положително бяха старинни — груба маса от дебели кипарисови дъски, масивен френски шкаф до стената, столове от дъб и хикори, тапицирани с кожа. В кухнята бяха навесени да съхнат някакви мистериозни треви. Вместо завеса на прозорчето над умивалника висяха плитки чесън и нанизи от чушки. Изглежда имаше хладилник и течаща вода, но ето пък че няма електрическо осветление — още едно странно противоречие…

Серена се чувстваше напълно объркана. Този човек изобщо не отговаряше на образа, който си бе създала за него! Би било твърде лесно да сложиш граница между себе си и някакъв тип, който живее в бидон-вила и се занимава с бракониерство. Тази къща и нейната мебелировка поставяха Лъки в друга светлина. И точно така той не желаеше да се показва — поне така можеше да заключи човек от навъсената му физиономия.

Домакинът се появи — изглежда от банята — със санитарна чантичка в жилестата си ръка. Сложи аптечката на масата, дръпна един стол срещу Серена и дигна крака й на скута си толкова неочаквано, че тя едва не падна от стола. Лъки хвърли обувката й настрани и заразглежда недоволно босото й стъпало, вдигна го на височината на очите си и го завъртя към светлината. Серена се хвана за гърба на стола, а с другата си ръка — за плота на масата, за да не се преобърне назад. Цялата се изви, когато Лъки напипа клечката.

— Твърдоглава сте като дядо си! Да ходите цял ден с тази треска в крака! — Той взе пинцетата. — Especes de tete dure!9

— Какво значи това? Ох!

— Значи, че сте голям инат!

— Ох! Не така! — Тя се опита да измъкне крака си.

— Спокойно!

— Вие сте садист!

— Стига сте мърдала!

— О-о-ох!

— Хванах я. Готово!

Серена изведнъж изпита облекчение, но това трая само миг. Спиртът я парна люто и тя стисна зъби, в очите й избликнаха сълзи.

— Вашите обноски на масата са такива, че надали би могло да се желае нещо повече! — каза тя сухо.

Лъки вдигна глава и я погледна над пръстите на стъпалото й, който още държеше. В ъгълчетата на устните му трепна усмивка.

— Възможно е. Затова пък маниерите ми в леглото са безупречни! Мога да ви го обещая, скъпа!

Серена не можеше да отклони очи от хипнотизиращия му поглед. Почувства, че сърцето й се качи в гърлото. Дългите пръсти на Лъки галеха нежно стъпалото и глезена й. Болката моментално изчезна. Но лавата на желанието се плисна из жилите й, възбуждаща и тревожна.

Всъщност, тя никога не реагира така на мъжете! Но по-важно е да не реагира така на този именно мъж… Къде остана нейното себеуважение!?

Серена с мъка успя да намери отново думи, но гласът й прозвуча толкова жалък и дрезгав, че самата тя не можа да се познае:

— Това не е обещание… Това е закана.

Лъки пусна внимателно крака й на пода и бавно стана. Пръстите му обхванаха облегалката на стола, на който седеше Серена, той го наклони назад — само на задните крака — и се наведе над нея, без да откъсва очи от лицето й.

— Така ли? — Гласът му бе кадифен и тих. Устата му бе само на сантиметър от нейната. — Вие се страхувате от мен, скъпа?

— Не — излъга бързо Серена, но треперенето на гласа й веднага я издаде. Тя го гледаше с разширени очи, едва дишайки през полуотворените си устни. Под пламенния му поглед й стана горещо, изведнъж се улови, че е вперила като омагьосана очи в устата му, тази негова невероятно сладострастна, красиво изрязана уста.

— Значи не се страхувате от мене, така ли да разбирам? — попита Лъки отново, вдигнал високо вежди. Думите му почти не се долавяха, защото той се наведе още по-ниско. — Може би тогава се боите от… това?

Той се приближи бавно, докато докосна устните й.

Бяла експлозия. Пламъци, които бушуваха в тях и около тях, светли и горещи като пламъците в лампите, поставени върху масата.

Серена потисна едно ридание и притегли Лъки по-близо до себе си. Той притисна устни към нейните. Вричаше се в себе си, че е само за този един-единствен път, само сега и не повече. Но огънят го грабна, кръвта закипя в жилите му. Една-единствена целувка… Не можеше да се насити…

Устните й бяха като коприна, напоена с вино — меки, сладки, опияняващи. Езикът му се плъзна между отворените й устни, за да я вкуси по-плътно. Той търсеше, пиеше, искаше все по-настойчиво, докато я подлуди и Серена започна да отвръща инстинктивно на милувките му. Езикът й пресрещна неговия и му поднесе сладостта си. Пламъците лумнаха и ги погълнаха.

Серена нададе къс вик, ръцете й се обвиха около врата му. Почувства, че й се вие свят, тялото й като че плуваше във въздуха. В полутранс тя видя, че Лъки става, че вдига и нея от стола. Ръцете му се сключиха като стоманен обръч около кръста й, вдигнаха я и я притиснаха към неговото тяло. Големите му длани покриваха плътно целия й гръб.

Беше страшно възбуден. Серена усети на корема си огромния му фалос, твърд като камък и изкусителен като грях. Тя се притисна жадно към него, реагира, без да разсъждава. От дълбините на гърдите му се надигна глухо ръмжене, Лъки започна да люлее ритмично бедрата си, докато езикът му проникваше все по-дълбоко в устата й.

Едната му ръка се плъзна по крака й, обхвана едната половина на задничето й и повдигна тялото й така, че да я притисне точно върху слабините си. Серена нададе див, тревожен стон. Насладата я заля като вълна…

Той я желае. Господи, какво желание! Желае я сега и тука, на масата, на пода, сега! Какво безумие.

Безумие.

„Велики Боже, каква правя?!“

В главата му зазвъня пронизително и неистово аларменият звънец.

Какво прави тя с него?!

Лъки я отблъсна толкова силно, че Серена се препъна назад в стола, на който бе седяла. Тя го гледаше с разширени, потъмнели очи, в който тлееше някаква изкусителна смесица от страст и боязън. Златната й коса се бе разпиляла по раменете. Устата й трепереше, подута и алена от целувките му. Гледаше го така, като че вижда пред себе си някакво диво, всяващо ужас същество.

А той наистина се чувстваше подивял, разюздан, отвъд всяка разумна мисъл. Гърдите му се надигаха и спускаха като мощен мях — трябваше му повече кислород, само да може да проясни главата си!… Лъки прокара пръсти през косата си, наведе глава и затвори очи. Да се овладее! Трябва отново да се вземе в ръце!

Да се овладее… Серена чувстваше, че е загубила всякакъв контрол — и върху ситуацията, и върху себе си. Тя преглътна трудно и притисна длан към подпухналите си устни. Как стана това!? Тя дори не може да понася този мъж. Но щом устните му се прилепиха към нейните, нещо в нея избухна, всичко друго изчезна… Остана само неговата уста, неговият вкус, силата на неговите ръце, тялото му, поглъщащо нейното. И досега я разтърсваха ударни вълни, като остатъчни трусове след голямо земетресение.

„Господ да ми е на помощ!“ — помоли се Серена. Вече сама не можеше да се познае. Къде остана нейната безупречна самодисциплина, професионално култивираната й способност да се дистанцира от дадена ситуация и да я анализира научно?…

Ти желаеш този човек, Серена. Какъв анализ бълнуваш?

Объркана и притеснена, тя поклати глава и промълви като на себе си:

— Май че при кучетата на Джифорд щеше да е по-безопасно.

Очите на Лъки проблеснаха. Лицето му застина.

— Не е така. В този дом вие сте в безопасност, мадам. Аз изчезвам.

Той рязко се обърна и тръгна към съседната стая. След него няколко врати се затръшнаха с такава сила, че Серена потръпна. Когато отново се появи, Лъки бе облечен в черна тенис-фланелка, прилепнала плътно до тялото му. Той навлече яке без ръкави. Под него носеше огромен пистолет, като че отиваше да стреля слонове. Серена просто физически усети как очите й станаха кръгли от изненада, и зяпна:

— Нали не е ловен сезон?

Неволно изрече мисълта си на глас. Лъки се обърна и я изгледа с дълъг, смущаващ поглед. Очите му на пантера просто светеха под тежките му черни вежди.

— Това не се отнася за дивеча, по който аз стрелям — каза той с мек като коприна глас.

Извади оръжието си да провери дали е заредено. Пълнителят се плъзна с тихо, премерено изсъскване обратно в магазина и прищрака. Лъки се измъкна безшумно, като сянка през вратата.

Серена почувства как космите на тила й настръхват. Остана неподвижна един безкрайно дълъг миг, разтреперана от страх в душната нощ. Костваше й огромно усилие да раздвижи краката си, да иде до двукрилата врата и да погледне навън.

Нощта беше черна като катран. Над разливите проблясваше тъничкият сърп на месеца. Водите проблясваха като стъклена плоча. Стори й се че зърна Лъки да насочва лодката към няколко кипариса, но в следващи я миг той вече бе изчезнал — някакъв нощен дух, който се появява и изчезва, когато му хрумне.

— Помогни ми, Господи! — простена тя и прекара пръсти по долната си устна. — В какво се забърквам?!