Див и опасен

ГЛАВА ВТОРА

Изглежда нямаше избор. Ако се опита да упорства, цялата работа отива по дяволите. Ако отстъпи, значи да прежали гордостта си и да позволи на този господинчо да се надува още повече…

Серена вдишваше бавно и дълбоко спарения лепкав въздух, от който в устата й оставаше метално-горчив вкус. Призовавайки цялото си високомерие, тя вирна финото си носле и изгледа Лъки надменно.

Очите му проблеснаха като златни дублони над смешно дългите му, като че натежали от аркансил мигли. Едното ъгълче на устата му се изви нагоре като котешка опашка.

— Какво става, скъпа? Май че предпочитате да издавате заповеди, но не и да ги изпълнявате? Знаете, че не съм ви слуга. Ако ще тръгвате с мене, качвайте се в лодката. А ако си търсите някой, когото да водите за носа, можете да тръгвате пеша.

Серена почувства, че кипва. Прехапа устни и призова цялото си самообладание, за да не се изтърве да му каже къде — според нея — може да си завре лодката. В противовес на името си, което всъщност означаваше „Спокойната“, нейното спокойствие бе всъщност само щит, някакъв защитен механизъм, някакво прикритие. През целия й живот й се бе налагало да се бори с пристъпите си на гняв и упорство. Но сега именно упорството й помогна да надвие гнева. Този човек беше решил да я ядоса на всяка цена — е, добре, тя няма да се остави да я изкара от равновесие.

— Вие сте удивително неприятен човек, мистър Дусе — отбеляза тя с вбесяващо спокойствие, като че говореше за времето.

— Правим каквото можем, мадам!

— Просто възхитително!

— Ще се качите ли най-после?

Той сложи кутията с разглобения двигател до себе си, седна на мостика и потопи дългите си крака във водата.

— Трябва да спрем в Шансон дю Тер, искам да си взема някои неща. Няма да имате нищо против, нали?

Той я погледна с безизразно лице. Серена посочи нетърпеливо костюма си.

— Не очаквате, надявам се, да тръгна из блатата с такова одеяние?

Лъки смръщи чело и измърмори нещо, след което се плъзна надолу в лодката си.

— Не, не очаквам. Идвайте, и без това достатъчно се забавих! Виждате ли какво си навлякох на главата! Сега значи ще трябва да ви разхождам и из околностите.

Серена стъпи на крайчеца на мостика и погледна надолу. Чак сега осъзна какво безумие фактически бе цялото това начинание. Лодката на Лъки беше най-много около четири метра дълга, тясна като ствол на дърво, а за стабилност — по-нестабилна и от листо, поне на вид. Седналият в нея се намираше само на педя разстояние от черните води на реката.

В гърдите й се надигна страх и заседна като топка за тенис в гърлото й. Какво прави?! Трябва съвсем да се е побъркала! Готви се да повери живота си в ръцете на човек, до който не би посмяла да седне дори в автобуса. Тръгва с него из тресавищата, настанява се в лодката му, която надали може да плува по-добре от пробита обувка…

Из дивите тресавища… Какво ли не се случва. Хора изчезват завинаги…

Побиха я ледени тръпки, цялата й кожа настръхна. Серена прехапа устни и задържа дъха си обратно на всички дихателни техники за релаксация, на които учеше пациентите си. Но отдавна не беше изпитвала такъв страх! Неговата интензивност я изуми. Той се засилваше, пълзеше, напираше в гърлото й като вик, който иска да се откъсне от нея…

Лъки бе застанал прав в пирогата и явно се забавляваше от колебанието й. Но когато лицето й побеля като вар, хиленето му премина в нещо друго, нещо, което би предпочел да не нарича с истинското му име. Серена Шеридан се бе държала като дама, която може да се справи с всяка ситуация, беше застанала лице срещу лице с него, и то много по-решително от мнозина мъже. Сега тя приличаше на порцеланова статуетка, която заплашва да се спука от свръхголямо вътрешно напрежение. Да, хиленето му премина в съжаление към нея.

Той стисна челюсти — това чувство му беше неприятно, но ето че допусна то да се появи. Държеше да го имат за корав човек, но не можеше да седи и да гледа как тя ще рухне! Дори си намери и оправдание: последното, което желае, е да се разправя с някаква изпаднала в истерия жена. Освен това той вече беше стигнал до заключението, че за него ще е най-сигурно, ако непрекъснато подклажда гнева й. Всеки човек е нащрек, когато има срещу себе ей разлютена змия. Но много по-опасни са другите, неподвижните, дето се приличат спокойно на слънцето…

— Нещо лодката не ви харесва, така ли? — Подигравката в гласа му бе явна.

— Ох, ами… — Серена изплува мъчително от своя транс и се опита да се откъсне от спомените си и да се съсредоточи само върху лодката и този мъж в нея, който се беше облегнал лениво на дългия прът. — Всъщност… аз си представях работата малко по-иначе. Нямате ли нещо… по-голямо?

— Може би яхта? — вдигна той вежди саркастично. — Това тук не ви е Пето авеню, сладка моя. Не притежавам колекция, от която да си изберете лодка. Ще скочите ли долу или ще трябва цял ден да надзъртам под полата ви?

Вълната от ярост, която я заля, беше просто добре дошла — тя прогони обзелия я хлад, който я караше да трепери. Серена стисна очи, събра гневно коленете си и дръпна тясната пола. Хвана чантата и обувката си и се отпусна тромаво върху дъските на пристана. Размаха крака над борда на лодката и направи кисела гримаса — усети каква бримка се спуска отзад на чорапа й.

Серена погледна надолу към пирогата, която меко се полюшваше върху омаслената вода. Гърдите й все още бяха стегнати, не можеше да си поеме дъх. Имаше петнадесет години, откак не е пътувала с лодка из разливите на Делтата. Навярно не би се чувствала сигурна и на борда на „Куин Елизабет“, а камо ли в тази орехова черупка от кипарисово дърво. Поне да беше метална моторница с кабина и външен мотор! Кой използва днеска пироги? Кой, освен Лъки Дусе?

— На мен пирогата ми е напълно достатъчна — заяви Лъки, прочел сякаш мислите й и й подаде ръка. — Да не мислите, че ще бръмча наоколо с кръстосвач само защото един ден може да ми излезе късмета да закарам някоя хубавица до място, където няма какво да търси?

Серена го стрелна сърдито с очи.

— Не. Но просто се надявах, че противно на всички очаквания не сте чак толкова нецивилизован, колкото изглеждате.

Лъки се разсмя и обхвана с големите си лапи тънката й талия. Очите на Серена се разшириха от възмущение и изненада, когато той разпери нагоре палците си и погали с тях долната част на гърдите й. Докосването изстреля залп от искри по тялото й. Тя издаде някакъв вик на протест, докато той я сложи да стъпи в лодката. Пирогата се разклати под разкрачените му крака, страхът помете гордостта й, тя изпусна и обувка, и чанта, и се вкопчи в рамото на Лъки.

Остана за миг притисната до него, като че ли само той можеше да я спаси да не бъде погълната от преизподнята. Именно в този единствен миг той сякаш сложи отпечатъка на здравото си мъжко тяло върху нейното. Всяка жила, всеки мускул се запечатиха, сякаш жигосани, в паметта й. Гърдите й се притиснаха о ребрата му, коремът й се допря до неговия — той беше сложил длани на гърба й и я притискаше още по-силно към себе си. Краката му се възправиха като два дъба пред нейните. Прониза я някакъв примитивен инстинкт и я накара да потрепери. Тръпките разтърсиха целия й гръб и тя погледна Лъки безпомощно.

Усмивката му беше такава, че и дяволът би настръхнал.

— О, аз съм много по-малко цивилизован, отколкото изглеждам… — Гласът му загъргори в гърлен смях, от който нервите й затрептяха като камертон. — Да не би да искате да ме промените, скъпа? Да не се каните да ме опитомите?

Несъзнателно това предложение я накара да се окопити. Сякаш в коремната й кухина избухна фойерверк. Тя прокле това усещане, знаеше, че е чисто безумие — всеки, който би се заел да опитомява Лъки Дусе, би си навлякъл само ядове. И въпреки това, странното чувство не я напусна. Тръпките отново плъпнаха по гърба й, когато погледна лицето му с ъгловатата, тъмнееща от наболата брада челюст и тази абсурдно чувствена уста.

Лъки я остави да се поотдалечи на няколко сантиметра от него, но чак след като й беше дал да разбере, че би могъл да я държи така цял ден, стига това да му харесва.

— Да опитомявам вас?! — повтори Серена иронично и вдигна изящното крило на веждата си. — Няма ли да е много по-просто, ако изпратя да ви кастрират?

— Не е необходимо. — Той лекичко я бутна и тя се тръшна твърде неелегантно на дъската, която служеше за седалка. След това той прибра и кутията с разглобения двигател. — Нямам намерение и с пръст да ви докосна, мадам!

— Това е първата добра новина за днес. — Серена се направи, че изобщо не забеляза бодилчетата, които той вложи в думите си, за да засегне нейното женско самочувствие.

Тя започна да си вее с ръка, за да се поразхлади. Изведнъж й стана страшно горещо. Лъки се пресегна да вземе кутията, мускулите на гърба му изпъкнаха и заиграха под изпънатата тъмна кожа. Той подреди кутията на носа на лодката и на седалката, та лодката се разклати силно, малко остана да се обърне.

Серена заби пръсти в седалката, докато гледаше със завист и копнеж към една лъскава алуминиева моторница, завързана по-долу на кея. В сравнение с тази самоделно скалъпена пирога онази лодка изглеждаше огромна и луксозна. Някакъв дебелак с кепе от колежа в Ню Орлийнс и с карирана риза с отрязани ръкави седеше на кърмата и дърпаше въженцето на извънбордовия мотор.

— Ще се съгласите, предполагам, че все пак може да се живее и в двайсетия век — каза Серена със захаросано сладка усмивчица. — Днес хората използват мотори.

Лъки погледна маслото и бензина, които пръскаха от двигателя при всеки опит на дебелия мъж да запали мотора. Той смръщи вежди така, че надвиснаха чак над очите му и взе пръта за каране на лодката.

— Без мене.

Отблъсна пирогата от мостика и насочи носа й на юг. Серена се раздвижи неспокойно и го погледна стреснато през рамо:

— Но това не е пътят към Шансон дю Тер, нито към колибата на Джифорд. Къде ме водите, мистър Дусе?

Лъки я изгледа мрачно, но почти веднага като опарен премести очи от гърдите — изпънали тънката коприна.

— Да не мислите, че си нямам друга работа, освен да разхождам хубавата ви муцунка нагоре-надолу из разливите?

По всичко личеше, че няма намерение да й даде никакъв свестен отговор. Изражението му ясно показваше, че счита темата за изчерпана, а Серена не искаше да дразни повече лъва. В края на краищата той не е таксиметров шофьор! Тя не може да окупира цялото му време само за себе си. Като го гледаше как се държи, беше истинско чудо, че изобщо склони да я откара.

Тя се обърна отново с лице напред и се опита да насочи вниманието си към пейзажа, да не се вторачва в лодката. Бяха в южната част на градчето — единствените постройки край брега на реката бяха все разни полуразрушени бараки от насмолен картон, хангари за лодки от ръждясала ламарина и тук-там по някое магазинче за въдици и рибарски принадлежности.

Една голяма сива чапла с възлести крака проточваше шия измежду тръстиката и ги наблюдаваше. Всичко беше като някаква картина: едно грациозно създание пред оранжевите цветове на виещите се каталпи и тъмнозелените папрати. Зад тях каркасовите дървета извисяваха клони в синьото като порцелан небе, а от престарелите дъбове висяха разпокъсани повлекла от мръсносив мъх.

Сега вече се разбра накъде са се запътили. Лъки насочи лодката към пристан с провесени по него стари автомобилни губи, целите в миди. Недалеч от него се издигаше барака — нещо като стар хамбар, построен на колове, с плочест покрив. Боята на дъските се беше поолющила, на фасадата висеше табела, на която с големи, половинметрови червени букви беше изписано „Москито Мътънс“. Въпреки че бе едва пладне, на посипания с натрошени миди паркинг имаше доста коли и откъм двойната врата долитаха на вълни, на вълни звуци на акордеон и цигулка, съпроводени от избухвания на смях и глъч.

— Бар, значи! — избухна Серена. Тя се извърна сърдито към Лъки, който прекара лодката по дължина до самия пристан. — Затова значи заобикаляхме толкова много! Заради един бар!

— Имам малко работа тук — отвърна Лъки. — Няма да се бавя. Вие чакайте в лодката.

— Да седя в лодката! — Серена не довърши думите си, защото той бе вече изскочил навън, без дори да я погледне. — Добре тогава.

Един господ знае каква е тая негова работа и колко ли ще се бави. А тя трябва да седи в тази проклета лодка и да се пече на слънцето, което я изгаряше безмилостно, още по-жарко поради влагата. Серена усети как лененият й костюм залепна на нея и тя просто увяхва, като орхидея, оставена без вода. „И без това вече нищо не става от него!“ — помисли си и изгледа с гримаса на отвращение мазните отпечатъци от пръстите на Лъки върху ръкава си.

Прокле необуздания си темперамент, който я беше тласнал в тази авантюра. Ако не се беше оставила Шелби да я навие, ако не беше хукнала през глава да търси водач… Ако не се беше поддала на старото си чувство за вина… Ако беше обмислила всичко спокойно и рационално, както би направила в Чарлстън.

Така става, като човек се върне в къщи. В Чарлстън тя си беше изградила съвършено нова личност, нещо като автопортрет, предназначен за кръга от познати, които сама си бе подбрала. Но тука си беше у дома, върна се и си стана отново внучката на Джифорд Шеридан, сестрата-близначка на Шелби Шеридан, някогашната председателка на Клуба за дискусии в гимназията. Старите чувства и старите схеми на поведение се надигаха като призраци от своите гробове и направиха на пух и прах цялото й защитно снаряжение, което беше изградила с възрастта.

Всъщност това беше една от причините, да не обича да се връща. Харесваше да бъде онова, което беше в Чарлстън — една компетентна и делова жена, която държи в свои ръце кормилото на живота си. Докато тук никога нямаше чувството, че изобщо може да управлява нещо. Самата атмосфера тук й отнемаше цялата самоувереност и тя се чувстваше неспокойна и несигурна.

Ето, тази барака тук, „Москито Мътънс“, беше идеален пример. Най-долнопробното свърталище наоколо! Беше чувала, че тук се навъртат само пропаднали типове, побойници и измет. Едно порядъчно момиче не би посмяло да се появи и на километър от това заведение. Седнала в пирогата на Лъки Дусе, тя се свиваше, не смееше да се озърне, за да не я види някой познат. Чувстваше се като дете, избягало за първи път от училище.

Серена скръсти ръце на гърдите си, изпъшка, затвори очи и се замисли за красивото си прохладно жилище в Чарлстън. Всичко в него беше издържано в меки, подчертано женствени тонове, с просторен изглед към реката, Имаше си прекрасна градина, още по-прекрасна поради факта, че бе толкова далеч от всякакви блата, мочурища и от Лъки Дусе.

Крилата на вратата се хлопнаха зад гърба му и всички глави се обърнаха към Лъки.

Барът по това време беше полупразен, но към залез слънце щеше да се пука по шевовете. „Мътънс“ беше синоним на порока. В задната стаичка се играеше комар, а се намираха и момичета, които за пари или просто за удоволствие се съгласяваха на всичко. Тук човек можеше да понаучи нещо за следващия бой с кучета, за някое сбиване или за някоя страхотна далавера, тук знаеха и за онези бърлоги, истинско тресавище на греха, дето уж вече отдавна не съществували в цивилизования Юг.

В „Москито Мътънс“ човек можеше да срещне истински бракониери и мъже, чието минало беше по-неизбродимо от разливите на Мисисипи. Но дори и всред тези хора Лъки Дусе беше считан за опасен човек. Мъжете го изгледаха подозрително, жените алчно, но никой не посмя да се приближи.

Барманът, снажен мъж с гъста, късо подстригана, прошарена вече брада, изпъшка и извъртя очи, като че го присви стомахът. Той вдигна машинална парцала, с който току-що бе изтрил бара, и потупа с него двойната си брадичка — като някаква стара матрона, която ей сегичка ще припадне.

— Господи, Лъки! Тук вътре разправии не искам! — И той се спусна към края на плота, за да пресрещне Лъки. Късите му пръсти, издути като наденички, стиснаха парцала в умолителен жест. — Точно оправих всичко, дето изпотроши миналия път!…

Лъки сви рамене престорено и го изгледа невинно.

— Разправии? Аз и разправии, Скитър? Мили Боже! Аз просто минавам да пийна едно. Дай чашка и бутилка „Джакс“.

Шепнейки нещо като молитва, старият Скитър се спусна да изпълни поръчката. По голото му теме блестяха капчици пот — като топка за боулинг, с капки вода по нея.

Погледът на Лъки се спря върху Пу Пере, дребно човече, със сипаничаво лице и тъжно провиснали мустаци. Беше седнал на другия край на бара, задълбочен в разговор с тукашния съдия на боя с петли. Лъки хвана бутилката бира, мина с провлечени стъпки край бара и тупна съдията по рамото.

— Виж какво, мой човек, майчето ти те вика.

Мъжът извърна лице към Лъки и моментално се смъкна от високото столче. С един нервен поглед към Пере, той се измъкна към задименото дъно на помещението. Държейки с устни гърлото на бутилката, Лъки се покачи на столчето и заби токове на хромираната стъпенка за краката.

— Как е, Пу? Къде ти е Уилис? Играе комар вътре, нали? А ти седиш тука и пазиш, невестулка такава!

Пере го стрелна с гневен поглед и се поотдръпна към другия край на стола си. Като куче, което се страхува, че ще го ритнат. Измърмори само някаква мръсотия под носа си.

— Е, това е анатомически невъзможно, за съжаление! — заяви Лъки и отпи от бирата си. — Виждаш ли какви работи щеше да научиш, ако не беше напуснал училище още в шести клас. И оттогава тренираш, предполагам, все това дето ми го предложи! — Той се разсмя на обидената муцуна на Пере, взе си цигара от пакетчето, оставено на плота, и я запали. Вдъхна с наслада, издиша дима безкрайно бавно и се ухили: — Може и Уилис да ти помага в тая работа, а?

Кучешките очи на Пере станаха като цепки:

— Копеле!

Лицето на Лъки остана опасно спокойно. Само усмивката му се втвърди. Сега излъчваше нещо, което би накарало и един идиот да се позамисли разумно ли ще е да се задява с него.

— И гледай да не говориш лоши думи за моята маман, драги, защото ще ти отрежа езика! — Гласът на Лъки продължаваше да бъде кадифено гукащ. — Моите хора са свестни, не забравяй това!

— Ахъ-ъ — изрече Пере нечленоразделно и започна да свива като лешояд глава ту нагоре, ту надолу между кокалестите си рамене. Той се почеса по гърдите през мръсната си черна фланелка и отново събра кураж: — Като са свестни, как са могли да направят копеле като тебе?

Очите на Лъки проблеснаха в полумрака и се впиха в пихтиестото лице на Пу Пере.

— Аз съм дявол, това не го ли знаеш? Идвам направо от пъкъла.

Пере се размърда на столчето си. В тъмните му очи трепна суеверен страх. Той сложи ръка върху монетата, която висеше на лента от врата му. С бързо движение измъкна цигарите си и извади с тръскане една. Чак сега изгледа Лъки с крайчеца на окото си.

— Какво искаш, Дусе?

Лъки не бързаше да отговори, стана, бутна високото столче настрана, за да се облегне по-удобно на бара. Остави цигарата си в пепелника и дръпна голяма глътка бира, преди да се обърне към Пере:

— През последната седмица се навърташ, където не ти е мястото, въшко такава! — каза той спокойно. — Мисля, че за тебе ще е по-здравословно, ако престанеш да заничаш из блатото.

Пере изкриви лице и отхвърли предупреждението с едно повдигане на рамене.

— Живеем в свободна страна. Блатото не е само твое, Дусе!

Лъки вдигна вежда, като че чак сега се заинтересува от разговора.

— Не е ли? Ама това ножче тука е само мое, нали? — Той измъкна ловджийския си нож от канията, хвана с другата ръка тениската на Пере и се надвеси над него, та дребното човече едва не се преобърна назад. Широкото острие проблесна на няколко сантиметра от носа на дребосъка. — И мога да те накълцам с него и да те хвърля на крокодилите, нали така?

Разговорите в бара секнаха. Зад плота Скитър Мътън се защура тревожно и започна да се кръсти — само да не се случи пак нещо с бара му. Акордеонът на Клефтън Тение продължаваше да подкряква от мюзикбокса, но звучеше съвсем не на място — като реге в църква.

— Стига, Лъки! Само не започвай да го кълцаш тука! — замоли се Скитър. — Как ще изчистя кръвта после?!

Пере посивя и запреглъща, като че му бе заседнал камък в гърлото. Очите му шареха между лицето на Лъки и острието на ножа.

Внезапно в западното помещение се чу тупурдия, една врата зейна с трясък и неколцина мъже се втурнаха в бара — по лицата им се четеше гняв, но и някакво оживление. Пред тях вървеше Мийн Джин Уилис. Уилис работеше на петролните кладенци в Залива, беше лежал дълго в някакъв затвор в Ангола. Беше представителен мъж, с юмруци като свински бутове, дори и лицето му приличаше на парче мазно, тлъсто месо. С блеснали кръвожадни очи, той се насочи направо към Лъки.

Лъки се отвърна от Пере, грабна все още пълната бутилка уиски и я запрати в лицето на Уилис. Исполинът изрева и се хвърли слепешката към Лъки, който го пресрещна с ритник в корема. Пере се възползва от случая, докопа бирената бутилка на Лъки и отчупи гърлото й с един удар в плота. Но точно когато замахна да забие счупената бутилка в лицето на Лъки, проехтя изстрел. Жените се разпищяха. Някой измъкна с ритник щекера на мюзикбокса. В празничната тишина проехтя силен мъжки глас:

— Достатъчно! Ако не престанете на момента, стрелям, а после ще кажа, че е било в самоотбрана!

Пере пусна шишето и побягна като плъх да се скрие. Уилис лежеше проснат на пода и се държеше за корема.

Лъки отстъпи спокойно назад, пъхна ножа в калъфа и изгледа униформения главен пазач на резервата, който дойде от задната стаичка. Лъки бе учил заедно с Пери Дейвис и оттогава още го мразеше. Дейвид беше русоляв, с кръгло бабешко лице, от дете си беше отвратителен подлизурко — качество, което се беше засилило още повече, да не говорим, че не си гледаше работата като главен пазач.

Лъки вдигна цигарата си от пепелника и дръпна силно от нея.

— Затова ли прекръстиха отдела ти „Дива природа и рибовъдство“, Дейвис? За да играеш на комар из кръчмите?

Дейвис го изгледа студено.

— Какво аз правя, не е твоя работа, Дусе.

— Така ли ще дойде? Достопочтеният правителствен чиновник, който проиграва парите на честните данъкоплатци. И това ли не е моя работа?

— Точно пък тебе какво те засяга? Съмнявам се, че плащаш данъци, а за честен гражданин…

Лъки се засмя сухо.

— Правилно, драги, не съм. И по-добре ще е да не го забравяш!

— Заплашваш ли, Дусе?

— Аз и заплашване?! Аз никога не заплашвам — погледът на Лъки стана студен и твърд като полиран месинг, гласът му затихна: — Не ми се е налагало.

Едно мускулче щракаше нервно върху челюстта на Дейвис.

— Не ме е страх от тебе, Лъки.

Лъки се засмя.

— Тогава значи не е вярно онова, което разправят хората за тебе, така ли? Явно си толкова тъп, колкото изглеждаш!

Лицето на Дейвис стана на червени петна, но не отговори.

Той прибра пистолета в кобура и започна да отпъжда хората да си сядат по местата.

Уилис бавно се съвземаше. Превит на две, забил ръка в корема си, той мяташе гневни погледи нагоре към Лъки:

— Ще те пипна аз, мръсно копеле! Ще ми паднеш!

Лъки пусна фаса си на пода и го размаза с крак.

— Божичко, няма да мога да мигна от страх! — каза той провлачено. — И да не съм те видял в моето блато, Уилис!

Той се обърна да си върви и занемя — точно пред него стоеше Серена Шеридан, стиснала през гърдите си чантата от телешки бокс, с ококорени очи и полуотворени устнички. В своя строг делови костюм и пригладената назад коса тя приличаше на стара мома, зърнала гол мъж за пръв път в живота си.

Лъки изруга под носа си. Ядоса се на себе си. Защо се забърква с хора като Джин Уилис и Пу Пере? А и положително не се бе молил да се превръща в бавачка на Серена Шеридан! Хора, хора, хора! Чужди животи, които непрекъснато се намесваха в неговия! Пълна досада!

Той хвана Серена за рамото и я бутна към вратата.

— Пъхате се там, където не ви е мястото, не мислите ли?

Серена вдигна очи към лицето му, но не каза нищо. Всеки човек, който е що-годе с ума си, би разбрал веднага, че Лъки Дусе е побойник. Но до този миг тя не бе осъзнала колко груб и — о, да, колко опасен — може да бъде той. Фактът, че е познат на дядо й, беше приспал някак си инстинкта й за самосъхранение. Но днешната случка я накара да прогледне.

Този човек е бракониер и крадец. Той урежда разприте си с нож в ръка, опълчил се срещу държавната власт! Изсмя се направо в лицето на шефа на резервата. Един Господ знае колко ли други закони нарушава, без да му мигне окото!

— Серена?! Серена Шеридан? — Пери Дейвис пристъпи към нея с добре изиграно смайване. Виждаше се, че не би могъл да бъде по-изненадан, ако я видеше под ръка с някой циклоп. — Досажда ли ви този човек?

Серена местеше поглед ту към единия, ту към другия. Това е последният й шанс. Сега е моментът й — има такъв момент по филмите, когато всички викат тревожно на героинята да бяга… Но гласът й отказа. Възможността бе пропусната.

— Изпарявай се, Дейвис! — изръмжа Лъки. — Дамата е с мене!

Дейвис съвсем не изглеждаше убеден, но след като Серена не се опита да възрази, само сви рамена и се дръпна от тях.

— Познавате ли този тип? — запита Лъки и я поведе към вратата.

— Той е… приятел на нашето семейство.

Лъки изсумтя.

— Трябва да си подбирате приятелите, сладка моя!

Серена едва не се изсмя. Поклати глава, отново си припомни сцената, която беше видяла в бара. Какво, по дяволите, търси тя тука? Защо не се бе възползвала от възможността да се отърве от този човек? Тя се взираше в него, като че търсеше под цялото това нагло безочие нещо като самородно сребро.

— Нали казахте, че ще чакате в лодката? — изръмжа Лъки гневно, но избегна да срещне погледа й.

— Аз чаках в лодката, но пристигнаха хора от петролното поле. Трябваше да избирам между две злини. Реших, че вътре все пак ще е по-безопасно, отколкото навън.

— Но сега вече не сте чак толкова убедена?

Той отвори вратата пред нея и тя излезе под навеса. Навън я посрещнаха луди подсвирвания и недвусмислени предложения. Серена стисна очи, въздъхна и поразтърка слепоочията си. Отвратителен ден!

Летящата врата зейна зад гърба й и шумът рязко секна, когато Лъки застана до нея и обгърна с ръка раменете й. Направи го някак собственически, покровителствено, без следа от сексуално желание. Серена изненадано вдигна очи към него. Но той гледаше предизвикателно групата мъже, струпали се на предната веранда.

— Вас никой ли не ви е учил как да се държите? — попита той с онзи негов кадифено мек глас, от който космите по тила на Серена отново настръхнаха.

Никой от работниците не отговори. Бяха хора груби, готови да се бият ако трябва, но не и да се заяждат.

„Май че са по-разумни от мен самата“ — помисли си Серена. А може би и да се бяха срещали вече с Лъки и неговия нож. Сигурно се чудят сега какво ли общо може да има тя с най-опасния тип в цяла Луизиана.

Серена вдигна брадичка и изкара на показ цялото достойнство, което й беше останало — така вече позволи на Лъки да я води надолу по стъпалата и през паркинга.

— Бих искала да се прибера вкъщи, ако нямате нищо против! — каза тя. — Виждам, че вие сте много зает, мистър Дусе. Ще потърся някой, който да ме отведе утре до Джифорд.

Лъки рязко спря и подпря ръце на бедрата си. Погледна към мочурищата на Делтата, примижа срещу слънцето и издиша въздуха от дробовете си през стиснати зъби.

Идиотска история! Нали иска да се отърве от нея? Или не иска? Или се опитва да я накара да мисли за него най-лошото? Или не е така? Би трябвало да се радва, че тя най-после решава да се откаже. Защо не се радва? Боже мили! Държи се като някакъв глупак! Защо трябва да го е грижа, че жена като Серена Шеридан го презирала или се бояла от него? Ами чудесно! Тъкмо чувството ще е взаимно. Той не може да я погледне, без да…

Без какво?

Без да му става горещо. Но това е чисто инстинктивна реакция. Той е мъж със силно изявени сексуални нужди — естествено е да я желае. Всеки мъж, който има нещо под линията на пояса си, би я пожелал. В нея има нещо от хладната одухотворена красота на богиня. Естествено, че го подлудява! Естествено е желанието му да махне фибите от косите й с цвят на пчелен мед и да се зарови в копринения им блясък. Разбира се, че му се иска да се пъхне между тези дълги, стройни крака. Разбира се, че иска да гали и целува гърдите й… Но той много добре знае, че под тези съблазнителни, прекрасни гърди може да се таи злото…

Гняв. Ето какво изпитва всъщност! Точно така. Гняв. Омраза. Тя е сестрата-близначка на Шелби. Тя е Шелби! А отгоре на всичко и доктор по психология. Истински кошмар!

Ала тя е и внучката на Джиф Шеридан. А той е обещал на Джифорд.

Лъки изпъшка и тръсна полугласно някаква ругатня на френски.

— Вижте какво — започна той, — не зная какво сте успели да видите или да чуете вътре в бара, но то няма нищо общо с факта, че ще ви заведа до Джифорд. Обещавам да ви доставя там здрава и читава! Не възнамерявам нито да храня алигаторите с вас, нито да ви продам на някой от търговците на бели робини. Джифорд ми е приятел.

Серена го погледна изненадано. По високите му скули бяха избили червени петна. Той ровеше с ботуша си в натрошените мидени черупки по паркинга и продължаваше упорито да избягва погледа й. Изглеждаше наистина притеснен, съкрушен и… сладък.

Господи, какво я прихваща?! Сладки могат да бъдат котенцата или малките кученца. Но Лъки Дусе е стар тигър, дето излапва на закуска разни такива сладки котенца или кученца, а на края си заслажда с наперени руси психоложки, дето само гледат да открият у всеки човек и нещо добро… Безсмислено е да търси под вола теле! Има всички основания да се страхува от него… Но… не се страхуваше.

Явно е загубила здравия си разум. От обстановката ще да е, от тази дива, праисторическа земя, от хилядите чужди, непознати миризми, които мътят съзнанието й. Последните остатъци от здрав разум й нашепваха да не тръгва с този човек, да не му се доверява. Но просто не можеше да си наложи да се раздели с него…

— Това ме изненадва — успя да каже тя само.

— Кое? Че не възнамерявам да ви продам като бяла робиня? — Едното, ъгълче на устата му се изкриви в лека усмивка. — Или че имате приятел?