Див и опасен

ГЛАВА ПЕТА

Този път не й беше трудно да изпищи. Тя извика, закри глава с ръцете си и се смъкна на колене в лодката. Сачмите удариха точно пред тях и ги обляха с кални пръски.

Първата й мисъл бе, че е някой от мъжете, в чийто периметър Лъки бракониерства. Може да беше и собственикът на същите тези раци, които се боричкаха в торбите от лук пред самия й нос…

Серена изчака да последва втори изстрел, питайки се трескаво дали Лъки държи някъде в лодката скрита пушка, за да се отбранява. Но първият изстрел заглъхна. В настъпилата тишина тя повдигна главата си на няколко сантиметра и погледна през кръстосаните си пръсти.

На брега, разкрачил крака, стоеше Джифорд, пушката в ръцете му още димеше. Беше едър, добре сложен мъж, възрастта му личеше само по гъстата му снежнобяла коса, падаща напред върху челото му. С широките си плещи и тънък кръст той изглеждаше като истински атлет. Изражението на лицето му недвусмислено говореше за лошо настроение — рунтавите бели вежди се бяха смъкнали чак до очите, брадичката беше вирната бойко. Големият му нос бе зачервен от безмилостното южно слънце.

— По дяволите, Лъки! — ревна той с гръмък баритон, като че отново изгърмя с пушката си. — Взех те за онова копеле Бурке!

— О-о! — обади се Лъки в отговор и тласна с пръта лодката напред, като че намираше за съвсем естествено някой да стреля по него. — Току-виж наистина ме застреляш, като видиш кого ти водя.

Серена изправи гръб, изгледа Лъки мрачно и отново обърна лице към дядо си. Приглади с една ръка разчорлената си коса, докато с другата се стискаше здраво за седалката. В гърдите й се бореха противоречиви чувства. Срещу нея беше човекът, който всъщност я бе отгледал и възпитал. Ала в момента в кръвта й имаше все още твърде много адреналин, ушите й още пищяха от изстрелите, та гневът взе връх.

Пирогата се плъзна до разкривен от времето пристан, скован от възлести колове и дебели талпи. Серена дочака лодката де спре и се покатери на разкования мостик. От нейното движение пирогата се измести под нея, Серена се подхлъзна и удари силно коляното си, но успя някак да се задържи и не можа да падне в калните води. Мръсна, раздърпана, с петна от кръв по белия панталон — беше като изваден от кутийка сутринта! — с разчорлена коса, Серена се втурна с куцане към сушата.

— По дяволите, Джифорд! Що за идиотщина? Да стреляш по-хора! Ти те си с всичкия си!

Джифорд я погледна навъсено.

— Исусе Христе! Чудесни изрази за една дама, няма що!

— От тебе съм ги научила! — Серена застана пред него, сложи ръце на хълбоците си и го изгледа гневно.

— Хм, хм… — Джифорд не намери какво да възрази. Отвори пушката и изтърси патроните, като ги остави да се изсипят направо в големия джоб на избелялата му фланелена риза. — Бас държа, че там горе в Чарлстън не употребяват такива изрази!

— Сега не съм „там горе в Чарлстън“!

— По изключение — изпръхтя той. — И какво търсиш тука? — Джифорд отново смръщи вежди и погледна Серена право в очите. — Най-малко съм очаквал да те видя на разходка с пирога из блатото.

— Съвсем не го правя за удоволствие, повярвай ми! — Серена хвърли сърдит поглед към Лъки. — Мога да си представя хиляди по-приятни занимания за една отпуска, при това в много по-приятна компания.

— Намеква за моя темперамент — намеси се Лъки с подигравателна усмивка. В ръката си стискаше един шаващ чувал с раци.

— Освен останалото — изфуча Серена като сърдито коте.

Лъки застана до нея, остави чували на земята и без да сваля очи от нея, запали бавно цигара и я остави да види в ъгъла на устните му. Серена усети как погледът му я изгаря като запаленото връхче на цигара. Страните й поруменяха. Лъки вдигна лице към небето и издуха право нагоре тънка струйка дим.

— Май че трябва да се обадя на моята даскалица по добро държане, има какво да уча още — каза той провлечено.

— Хич не му вярвайте нито дума, мис Рена! — Пепър Фонтено се засмя със скърцащ звук, надигна се от лежащия си стол и тръгна бавно към тях. Пепър беше тънък като върлина и имаше същата почти абаносово черна кожа и същите светли очи като сестра си, прословутата Одил. Беше успял някак да съхрани веселия си нрав, въпреки че бе живял през целия си живот с Одил. Имаше широко усмивка, с която явно се чувстваше толкова добре, колкото и в избелелия си гащеризон. Той удари Лъки по рамото. — И да знаете, този тип може да одере жив алигатор, само да рече!

Серена вдигна едната си вежда и се обърна към Лъки.

— Явно не е рекъл.

— Навярно се дължи на компанията — подметна Лъки през стиснати зъби.

Серена потисна детинското желание да му се изплези и отново се обърна към дядо си.

— Можеше поне да кажеш колко се радваш, че ме виждаш! — Явно беше, че се чувства засегната от този хладен прием.

— Можех. Но чак след като разбера какво правиш тука!

— Аз какво правя тука? — повтори Серена смаяна и сложи ръка на гърдите си. — Тука съм, защото ти си духнал от къщи, без да кажеш никому нито дума. Пристигам на гости и първото, което научавам, че си изчезнал от две седмици и няма вест от тебе. Какво трябваше да направя според тебе? Да кажа: „Ах, колко жалко, че не го заварих!“ и да си гледам отпуската? Господи, Джифорд, та ние не знаехме жив ли си, не си ли!

— Все още съм жив — изръмжа той. — Ако си дошла само за това, можеш да си тръгваш обратно. А за наследството ще трябва да почакате. Поне докато съм в състояние да ви попреча.

— Как можеш да говориш такива долни приказки?!

— Може да ти ги каже всеки, който наближава осемдесетте, на който помпата му е развалена и който е наказан с две неблагодарни внучки!

Джифорд затвори с изщракване цевта на пушката, врътна се най-неочаквано и тръгна нагоре по възвишението към колибата.

Серена беше като ударена по главата. Всеки път, когато застанеше пред Джифорд, се изненадваше от това колко болезнено копнее да получи от него обич и признание, и колко я боли, че той й отказваше и едното, и другото. Изправеше ли се пред него, сякаш отново ставаше дете.

Беше уморена и изплашена, гладна и мръсна. Единственото, което искаше, беше да се гушне в ръцете на дядо си и да забрави огромното издевателство над волята й, каквото представляваше идването й тук. Да може най-после да си позволи да хълца и да трепери, като че е малко момиченце, а Джиф да я успокоява… Но за такова нещо сега не можеше и дума да става. Тя не беше дете, а Джифорд отдавна беше престанал да проявява разбиране към нейния страх от блатото.

След определен, достатъчен според неговите мерки, период от време, през който тя не може да преодолее страха си, проявеното от Джифорд съчувствие постепенно се беше превърнало в разочарование и презрение — от тогава то характеризираше техните отношения. Джифорд я провъзгласи за страхливка.

Като го гледаше сега как се отдалечава, Серена си помисли колко хубаво би било, ако Джифорд може да разбере какво й е коствало да тръгне да го търси. Една страхливка не би намерила толкова кураж…

— Не бих казал, че това прилича много-много на сърдечно посрещане на роднини — измърмори Лъки. Той също гледаше след стария човек.

Серена го стрела гневно с очи:

— Вие не се бъркайте, Дусе!

Тя се затича след дядо си, еспадрилите й зашляпаха в калта около колибата.

Ловджийската хижа на Джифорд беше примитивна правоъгълна постройка, облицована с кафяви, пропити с асфалт пластове. За да се предпази от неизбежните пролетни наводнения, къщичката бе построена на хиляди кипарисови колове, криви и възлести, които я издигаха на един метър над земята. Покривът беше направен от пъстрееща от ръждивите петна вълниста ламарина, от която под някакъв невероятен ъгъл стърчеше кюнец вместо комин. Предната врата беше боядисана в синьо — едно такова ярко синьо, че чак те блъсваше в очите. Двете малки прозорчета на фасадата бяха без пердета.

В колибата нямаше и помен от удобства и от всичко онова, което би могло да бъде наречено обзавеждане, освен, разбира се, ако човек се съгласеше да нарече така лавиците, натъпкани с трофейни рога. Серена беше убедена, че от последното й идване тук нищичко не се е променило. Ловната хижа беше един от онези чисто мъжки бастиони, от които е прогонено всичко естетично и приятно. Вътре положително щеше да намери старомодните очукани мебели, които дори Армията на спасението би отказала да приеме за своите бедни и преди двадесет години. Подът на двете стайчета сигурно си беше със същия отвратителен сив линолеум, който щеше да трае навярно вечно и от който нямаше отърваване.

Но Серена можеше да се увери във всичко това едва по-късно, защото Джифорд не влезе в колибата. Той изкачи наполовина стъпалата, а след това се обърна и се тръшна на едно от тях, сложил пушката напреки в скута си, като че искаше да прегради пътя на Серена. Тя се поколеба за малко — време достатъчно, за да дотичат от дървената барака зад колибата ловджийските кучета на Джиф — с техните вечно тъжни муцуни — и да започнат да скачат по нея, опрели мръсни лапи на блузата й. Серена ги прогони ядно.

— По-рано обичаше кучета — изръмжа Джифорд с мрачен, изпълнен с презрение поглед. — Сигурно в Чарлстън такива кучета са забранени.

Серена застана в подножието на стълбата и насочи гневно показалеца си към него:

— Не започвай пак, Джифорд! Не започвай пак да ми навираш в очите си колко ме бил променил Чарлстън!

— Ама те е променил, дяволите да те вземат!

— Но не това съм дошла да обсъждам е тебе!

Джифорд изруга, цветисто и гръмко.

— Не те оставят да живееш на спокойствие! — оплака се най-сетне той, като че се обръщаше към целия свят. — Дойдох тук, за да ме оставят на мира, а не да организирам дискусионен клуб.

Серена пропусна покрай ушите си неговото оплакване и продължи да говори:

— Просто не ти прилича да зарежеш всичко и да се чупиш, още повече по това време на годината. Когато в плантацията има толкова много работа!

Джифорд изтегна врат между тежките си рамене и заби поглед в краката си.

— Арно за какво е? След като е управител, нека да управлява, по дяволите! Уморените стари мъже като мене си вземат някой и друг ден отпуска и отиват на риба.

— Макар да знаеше, че пристигам?! — Серена подсмръкна, далеч не като дама. Костваше й огромно усилие да не покаже колко е наскърбена. — И откога се превърна в стар уморен мъж?

— Откакто разбрах, че нямам наследник, който да милее поне на йота за онова, заради което съм се изгърбил от работа!

— Господи, Джиф! Какви ги говориш?

— Говоря за това, че ти живееш на осемстотин мили от тука, а сестра ти няма търпение час по-скоро да продаде плантацията. Такива ги говоря!

— Какви са тези безсмислици, че Шелби щяла да продава Шансон дю Тер? През целия си живот не съм чула нещо по-нелепо! Та тя от дете разправя как ще се омъжи и ще остане да живее в плантацията. Никога и на сън няма да й хрумне да продава Шансон дю Тер.

— Виждаш ли, всичко това само доказва колко малко знаеш за собственото си семейство, млада госпожо — погледна я Джифорд високомерно.

— О, стига с тези идиотски измишльотини! — избухна Серена. Но осъзна, че трябва да обуздае гнева си, иначе всяка следваща дума можеше да се окаже още по-опустошителна.

Тя стисна устни и започна да се разхожда пред стълбата, скръстила ръце пред гърдите си.

— Вече не зная какво да мисля — каза тя по-скоро на себе си, а не на Джифорд. — Цял свят разправя, че Шелби е полудяла да продава Шансон дю Тер. Шелби пък твърди, че ти си се вдетинил…

— Вдетинил?! — Джифорд скочи от мястото си, като че го изстреляха, и се изправи в целия си огромен ръст. Сбръчканото му лице доби пръстенокафяв цвят. — Мили Боже! Това е вече капак на всичко! Затова ли си тук, Серена? Нещо като посещение при вдетинения старец. Искаш да видиш дали старият наистина е изкукал. Та след това да ме обвините с онзи дебелогъз адвокат, дето се ожени за Шелби за невменяем и да ме сложите под попечителство! Да продадете имота и да живеете от моята пот и моята кръв? Не, казвам ти! Кълна се във всички светии и в Бога се кълна, само през трупа ми!

Джифорд се хвана с една ръка за перилата, стиснал в другата пушката, но люшна глава назад и задиша през зъби.

Серена се спусна нагоре по стъпалата. Сърцето й биеше до пръсване.

— За бога, Джиф, седни!

Той се подчини безпрекословно. Колената му се огънаха и той тупна глухо на протритото стъпало. Мускулите му се вдървиха. Широките му рамене увиснаха, той задиша дълбоко, на пресекулки. Започна да рови в джоба си за хапче, но извади само празна гилза и я захвърли с безразличие.

Разтреперана като лист, Серена коленичи пред него, притиснала с длан устата си, за да не заплаче. За първи път осъзна колко е стар, колко е смъртен… Наблюдаваше, затаила дъх, как пъхва малкото хапче под езика си, как лицето му бавно променя цвета си от червено в бледосиво. Изведнъж Джифорд беше остарял пред очите й сякаш с двадесет години, яркият му вътрешен пламък се сви, сякаш някой намали фитила…

— Наред ли е всичко, Джиф? — втурна се Лъки. Дълбокият тъмен глас прозвуча напрегнато. Серена чак сега видя, че е застанал зад нея. Лъки се наведе напред, за да види по-добре лицето на Джифорд и сложи ръка на рамото му, като да го успокои.

Джифорд изтърси една от своите цветисти ругатни.

Пепър провря глава между перилата и се ухили успокоен.

— Ругае ли, значи е наред! Спре ли да ругае, трябва да го питаме да не е умрял!

— Смрадлив хитрец! — излая Джифорд.

Пепър се засмя дрезгаво, измъкна предпазливо главата си от перилата и се втурна да прогони от торбата с раците кучетата, които душеха подозрително и опитваха с лапа какво мърда.

Серена почувства как краката й се подкосяват от облекчение. Не се сдържа и сложи ръка на коляното на дядо си.

— Сега трябва да влезеш и да полегнеш, Джиф. Ще говорим по-късно.

— Няма нужда да лягам! — възпротиви се старецът. — Зави ми се малко свят, иначе нищо ми няма. Бас ловя, че от такава суматоха на всеки ще му се завърти главата. А аз съм толкова ядосан, че постоянно ми е червено пред очите. Споменах само нещо за продажба и сестра ти, дето няма да си мръдне пръста и на умиращ водица да даде, хуква и моментално ми води купувач! Да я вземат мътните! А пък ти в това време къде си? Переш болни мозъци в Каролина, като че в Луизиана си нямаме достатъчно превъртели…

— Можем да говорим за всичко това, като си идем вкъщи — предложи тихичко Серена.

В главата й се блъскаха хиляди въпроси. Защо Шелби не й се обади по телефона, че Джиф е изчезнал? Защо каза, че не знае причините за неговото бягство? Защо е трябвало Джифорд да заплашва, че ще продаде плантацията… И как Шелби веднага се е съгласила, та и купувач е намерила?

Серена се почувства като Алиса в страната на чудесата. Изправи се бавно и изтри сълзите от очите си. Въпросите ще почакат. Сега не бива да притеснява Джифорд, иначе току-виж получи нов пристъп. Всичко ще се изясни като се приберат у дома. Колкото по-скоро се върнат, толкова по-добре.

Тя се обърна към малкия пристан. Металната моторница на Джифорд беше завързана срещу пирогата.

— Пепър, ще изкараш ли лодката?

Петър поклати глава неопределено и се усмихна, също както бе направил Лоурънс Готие.

— О, не, съкровище! Още ми е мил животът! Питайте Джифорд, ама не вярвам да тръгне нанякъде.

Серена отново се обърна към дядо си. Той отбягваше да срещне погледа й.

— Джифорд, моля те! Не можеш да останеш тука!

— Разбира се, че мога, дявол да го вземе!

Тя опита чрез Лъки:

— Кажете му, мистър Дусе!

Но Лъки сви рамене и се оттегли демонстративно от разговора:

— Живеем в свободна страна.

— Просто не мога да повярвам! — С трепереща ръка Серена отмахна косите от лицето си. — По дяволите, Джиф! Та ти току-що се размина на косъм с инфаркта! Не можеш да останеш тук в дивотията!

— Мога и ще направя онова, което ми харесва, млада госпожо!

Той с мъка се изправи, позалитна, но се вкопчи здраво за перилата, така че чак кокалчетата на ръката му побеляха. — Няма да оставя нито ти, нито сестра ти да се разпореждате с живота ми!

Серена хвърли последен умолителен поглед към Пепър и към Лъки, но без всякакъв резултат. Пепър ровеше с крак, загледан с престорено любопитство в торбата с раците. Избягваше упорито погледа й. Лъки я погледна, но нищо не каза, не предложи помощ. Серена поклати глава:

— Мисля, че всички сте се побъркали.

— Ами чудесно тогава! Защо не си се върнеш в Чарлстън, там поне няма да се тревожиш за побърканите си родственици. — Тонът на Джифорд беше хаплив. — Далеч от очите, далеч от сърцето! И без това на тебе ти е безразлично какво става тук…

Серена вдигна ръка, за да го прекъсне, и премигна няколко пъти да задържи гневните сълзи, които отново напираха в очите й.

— Сега няма да говоря с тебе за това, Джиф! Не сега.

— Чудесно! В такъв случай изчезвай от тука! Остави ме на мира!

— Никъде няма да ида! — заяви тя. — Оставам тука, докато те убедя да се върнеш вкъщи.

— Не си търси белята! Това аз няма да го допусна! — излая Джифорд. — Лъки, вземаш я и я закарваш обратно в Шансон дю Тер!

Лъки отстъпи още една крачка назад. Веждите му бяха надвиснали застрашително над очите му.

— Забрави го! Аз не съм ти лодкар. А в Шансон дю Тер няма да я върна. Стъмва се вече. Имам си работа.

— Ами да остане у вас тогава. Тука аз няма да я приема! — обяви Джифорд. — Затова съм в блатото, защото не желая да виждам никакви неблагодарници!

— Да остана при Дусе? — повтори Серена ужасена.

„Да остане при мене?“ Самата мисъл за това остави Лъки без дъх. Той и Серена се гледаха един друг с такъв неподправен ужас, че това не убегна на Джифорд. Старецът повтори натъртено:

— У мене тя няма да остане!

— У нас не може — заяви Лъки не по-малко категорично. — Не може да става и дума. Изобщо, да не говорим!

Неговият дом беше тайната му светая светих. Това бе мястото, където лекуваше раните си, където намираше мъничко покой. Това беше неговото убежище, единственият бастион между него и полудяването… Последният човек, който би искал у дома си, беше тази жена, която той напук на всякакъв разум желаеше, жената, която му напомняше за предателството на една друга жена.

— Не, не — промълви той, клатейки глава. — Ca c’est de la couillonnade!8

Джифорд изпръхтя:

— Значи и ти ме смяташ за изкуфял? Господи, вие сте си плюли един на друг в устата! Може да седнете довечера на кафе и да обсъдите как най-добре да ме притиснете.

Лъки се врътна на токовете си, взе наведнъж три стъпала и размаха заканително показалеца си под самия нос на Джифорд:

— Вървиш по много тънък лед, старче! — Говореше през стиснати зъби. — Не съм ти длъжен с нищо! Не съм длъжен и на Шансон дю Тер!

— Разбира се, разбира се! — съгласи се саркастично Джифорд, без да се впечатли от яростния поглед на Лъки. Беше твърде стар, за да се плаши от смъртта. — Ти с нищо и на никого не си длъжен. Ти сам си си господар. Блазе ти, Лъки! Можеш да се самопотупваш по рамото, когато пресушат блатото и всичко тук измре.

— Не ми говори точно ти за отговорност, Джифорд! — пресече го Лъки. — Ти също носиш част от нея. А виж къде си се напъхал! Да ловиш риба и да стреляш по глинени гълъби, вместо по хората на „Тристар“. Какво ще постигнеш така, по дяволите?

— Уреждам нещата по свой начин.

— Естествено! — Лъки се засмя горчиво. — Като просто нищо не правиш.

Серена застана между двамата:

— Извинете! Нямам ли право и аз да кажа една дума?

Двамата мъже я погледнаха с искрящи от гняв очи и отговориха хорово:

— Нямаш!

Тя смаяно слезе едно стъпало надолу.

Лъки скочи от стъпалото и започна отново да се разхожда напред-назад. Познава Джифорд — по-упорит е от десет мулета. Казал ли е веднъж, че няма да пусне Серена в къщата си, значи наистина е решил. Като нищо може да я остави да клечи цяла нощ на прага му. Представата за това накара Лъки да потръпне, макар че отдавна се смяташе за безчувствен.

Той погледна Серена под око и в него избухна канонада от неизречени проклятия. Тя е точно толкова горда и твърдоглава, колкото дядо си. Не би отстъпила нито на йота, въпреки че явно го обича, едва не плаче от тревога за Джифорд. А Джиф й нанесе удар под пояса! Тя прилича на екзотично цвете, което някой е извадил от оранжерията и го е оставил навън на бурята. Горкото цвете, изкаляно, изранено, загиващо…

Джифорд е решен. Проклета история!

Не че Лъки държи особено на нея, не че би искал да бъде въвлечен в техните раздори. Най-малко пък го интересува как се отнася Джиф с внучката си. Доколкото познаваше вече Серена, Лъки би казал, че тя си заслужава да прекара дори и цяла нощ на верандата. Но външните условия го принуждават да предприеме нещо… Ето ти пак пример за това как в живота му непрекъснато се набутват разни чужди проблеми… Но блатото, блатото е неговият свят. Той не може да понесе мисълта този свят да бъде разрушен.

Лъки изпъшка и прекара пръсти през косата си. Какво му става? Искаше му се Джифорд да реши проблема „Тристар“, преди да се е стигнало до катастрофа — преди Джиф да застреля Лен Бурке или Шелби да продаде плантацията на предприятие, което вече е компрометирано, че съсипва околната среда. А това означава, че Джифорд трябва да се върне и да се изправи лице в лице с проблемите…

Серена си е поставила за цел да го прибере, а тя е достатъчно упорита, сигурно ще успее да го убеди, стига да има възможност да го уговори. А това означава, че тя трябвало да остане около стария човек и най-вече извън обсега на онази пепелянка, сестра й. А това вече означава…

Да се провали в пъкъла дано!

Лъки се опита да разгледа дилемата от друг ъгъл. Колко време ще е нужно на Серена, за да убеди Джифорд да се прибере в плантацията? Един, два… Най-много три дена. Добре. А колко дълго би могъл да издържи един мъж на нейните безкрайни капризи? Е, той не е длъжен да бъде през цялото време с нея, ще си намери какво да прави, та да не е с нея. И все пак никак не му се харесваше, че е притиснат до стената.

Лъки стоеше и гледаше Джифорд със святкащи от неприязън очи.

— Добре, ще я взема у дома.

Джифорд едва прикри усмивката си, а Серена зяпна от учудване.

В продължение на една безкрайна секунда никой не продума. Във въздуха се усещаше такова напрежение, че чак кучетата заскимтяха и побързаха да се скрият.

— Ще ме вземете? — повтори тихо Серена, без да сваля очи от Лъки. — Мене ли ще вземете? — Към гласа й се притуриха няколко децибела. Серена сложи ръце на хълбоците и се наведе към Лъки, най-после веднъж поне беше по-висока от него. — Аз пък ви казвам, че няма да ме вземете. — Тя се извърна с пламнало от гняв лице към Джифорд: — Няма да остана при този човек! Не зная почти нищо за него, а малкото, което зная, е всичко друго, но не и многообещаващо. За Бога, Джифорд! Ти не можеш да очакваш сериозно, че аз ще пренощувам при него!

— Никой не знае вече какво мога да очаквам! — заяви Джифорд, явно засегнат. — Аз съм само един изкуфял старец, който седи и чака да мре.

— Престани вече с това, моля те! — избухна Серена.

Гледаше го, застанал пред нея в бледата светлина на късния следобед и чувстваше как страх издува като балон дробовете й. Беше точно както едно време, когато тя беше на седемнадесет и шерифът я отведе вкъщи, след като ги бе пипнал нея и други две студентки с бутилка евтино вино под трибуната на футболния стадион…

Гласът й замря в шепот:

— Джиф?

Той поклати глава:

— Не трябва да ме молиш, Серена! Толкова съм бесен, че мога да започна да плюя карфици! Ти си мислиш, че е достатъчно да огрееш тука като слънчице и всичко ще се оправи с една-две приказки, само защото госпожицата е завършила с отличие и си има елегантна частна практика горе в Чарлстън! Ти и понятие нямаш какво става тук долу, а ти е и все едно, всъщност. На тебе ти се иска всичко да си е постарому, да си изкараш приятно отпуската и толкова… — Джифорд поклати отново глава и издиша въздуха от дробовете си през свити устни. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше. Руменината пълзеше бавно нагоре като живак в термометър. — А сега да те няма! При Лъки ще си на сигурно място.

Той й обърна гръб, изкачи последните няколко стъпала и изчезна в колибата, без да се обърне. Серена имаше чувството, че някой я е ударил с камък между очите. Получи си каквото заслужава, така ли? По типичния за него начин Джифорд бе ликвидирал случая. Тя беше решила, че е достатъчно да се появи, за да изясни проблемите, да нивелира всичко и да сложи ред. Нали Джифорд я беше учил винаги да хваща бика за рогата?! В Чарлстън този начин на действие се радваше на страхотен успех, но те не са в Чарлстън…

Да върви по дяволите това блато!

Серена затвори очи и прокара длани по лицето си, без дори да помисли за остатъците от своя грим.

— Съжалявам, мис Рена — Пепър изкачи стъпалата и се изправи до нея. Още държеше в ръка торбата с раците, която вреше от живот. — Знаете го стария Джиф. Ядоса ли се, не знаеш какви ще ги наговори. Каза го без да мисли.

Серена се насили да се усмихне, но не се получи.

— Значи ли това, че все пак ще ме върнете вкъщи?

Пепър сбърчи чело, изражение съвсем не на място върху неговото вечно ухилено лице.

— Не мога. Старата лодка на върви. Лъки докара сега части, ама не е само това — трябват ми няколко дни, докато я стегна.

Серена не бе предполагала, че има още много възможности да се обезкуражава — явно се бе лъгала. Стори и се, че пропада в някаква черна, бездънна дупка. Сигурно наистина е представлявала жалка гледка, защото Пепър пак направи несполучлив опит да се намръщи. Той почна да рови с крак по изтърканото стъпало, като че се готвеше за старт.

Защо, защо се остави да я подлъжат да хукне да търси Джифорд?! Трябваше първо да разбере какво става. Сега бе заседнала в това забравено от Бога тресавище, изгонена от собствения си дядо. Остави я в ръцете на човек, който няма никакви скрупули.

Тя погледна към Лъки с безизразни очи. Той стоеше замислен, чешеше зад ушите едно от кучетата и я гледаше така, като че не се познават. В дългите сгъстяващи се сенки и чезнещата светлина той изглеждаше по-опасен от всякога.

— Качвайте се в лодката, скъпа! — каза тихо Лъки. — Изглежда че ще трябва да се търпим още известно време.