Див и опасен

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Безкрайността на блатото винаги караше Серена да се чувства потисната. Малките островчета суша се губеха всред лабиринта от речни ръкави. Някои от тях бяха толкова широки, че сякаш заплашваха да погълнат всичко, застанало на пътя им. Други пък бяха теснички — като мрежа от езерца между гъстака от върби и потънали в мъхове дървеса. Докъдето поглед стига само вода и гора, вкопчени в извечна смъртна схватка помежду си — водата подяждаше сушата, а земята упорстваше и грабеше своята дан от блатото.

Човек можеше да се лута с дни из разливите, за да стигне до някакво не чак толкова отдалечено място. Пътеките се виеха и въртяха в безброй осморки и серпентини, за да те отведат понякога доникъде, за да те объркат и сломят. Дълбоките сенки те караха да изгубиш всякакво чувство за време.

Не бяха много хората, които живееха тук. Малцината, които все още си изкарваха хляба от блатото, се бяха оттеглили към удобствата на цивилизацията и всяка сутрин избръмчаваха насам с алуминиевите си моторници, а вечер бързаха да избягат към домовете си. Нощем разливите на Делтата принадлежаха на своите истински собственици — дивите животни, змиите, алигаторите… И на Лъки Дусе.

Речният ръкав, по който плаваха, се разклоняваше на всички страни — сякаш някой бе ударил по водното огледало и то се бе напукало паякообразно. На Серена се стори, че Лъки подкара лодката сякаш без посоки — зави на изток, след това на запад, след това на юг… И после пак на север. Не бяха изминали и тридесет минути, откакто бяха на път, и Серена напълно обърка посоките. Страхът парализираше способностите й да следи маршрута. Изправена като свещ, тя седеше като на тръни на твърдата пейка, притиснала ръце до тялото си, забила пръсти в дървото, като че се готвеше за скок.

— Какво има, малката? Да не се боите, че ще се обърнем? — Лъки онагледи въпроса си, като премести тежестта на тялото си върху другия крак и разклати силно лодката.

Серена усети, как и малкото, което имаше в стомаха си, се качи в гърлото й. Тя преглътна с усилие и напрегна цялата си воля, за да прикрие страха си зад привидно безразличие.

„Само не показвай, че се боиш! Не му позволявай да разбере, че се страхуваш!“

— Естествено… че… не — изрече тя на пресекулки.

Лъки изсумтя обидено.

— В тази пирога капка вода не може да влезе, освен, разбира се, когато вали. Сам съм я правил. С нея можеш и по роса да плаваш!

— От това ли живеете? Искам да кажа, лодки ли правите? — попита Серена и спря очи на купчината вещи, струпани на носа на лодката — торби от юта, телени кошове за лов на раци, найлонови мрежи, цяло топче мрежа против комари, въдичарски принадлежности, ловджийска чанта.

— Не — отвърна той кратко.

— Но какво работите? — Тя се обърна и вдигна очи към него. Изглеждаше огромен. Серена се питаше, дали той ще се възползва от възможността да я послъже нещо, или ще поиска да я шокира, като й каже истината. Но Лъки не направи нито едното, нито другото.

— Правя онова, което ми харесва.

Серена вдигна високо едната си вежда.

— И добре ли се заплаща това?

Лъки извърна глава — сега тя виждаше само профила му.

— Pas de betises6 — промърмори той. — Понякога изобщо не се плаща.

Той заби пръта в тинята и отблъсна силно лодката, тъй че тя подскочи напред и се вряза в един плаващ остров от водни зюмбюли — нежни лилави цветчета над гъста маса от зелени листа. Тук отново смениха посоката — водният ръкав стана по-тесен, водата по-черна.

Пирогата се плъзгаше по мастиленочерните води като кънкьор по леда и изведнъж се вряза в грамадна туфа от пача трева, а после навлезе в тесен поток, който се губеше в тунел от надвиснали клони на огромна плачеща върба.

Серена пое дълбоко дъх, преди да навлязат в зеления тунел. Сумракът сякаш я стисна за гърлото. Клоните на върбата се провлачваха по кожата й като змийчета, всяко косъмче по нея беше настръхнало.

Когато лодката излезе от другата страна на тунела, те вече имаха нов спътник — една дебела черна змия се беше навила като забравен от някого кабел на пода на лодката, точно до червената обувка на Серена. Серена се опита да изпищи, но не можа. Тя рязко се дръпна назад и вдигна крака, лодката се разлюля. Ужасена, с единствената мисъл да бяга, Серена щеше като нищо да цопне във водата, ако Лъки не я беше хванал.

Той я притисна към гърдите си със стоманена ръка, докато другата ръка се пресегна, вдигна змията и я метна във водата.

— Само една малка водна змия! — каза той презрително и пусна Серена да се изправи.

С треперещи колене Серена са освободи от прегръдката му, без да сваля ужасени очи от змията, която сега с вирната главичка се отдалечаваше като виещо се камшиче към брега. Дори и гумена змия-играчка да беше, пак си беше змия. Но й стана твърде неприятно, че този човек видя страха й. Серена веднага потърси защита в самоконтрола — своето най-сигурно оръжие.

— Простете, че реагирах като истеричка — каза тя сухо.

Лъки впери зли очи в тила й. Нищо ли не е в състояние да пробие бронята й? Когато видя змията, маската й падна за миг само, ала тя мълниеносно отново се превърна в Госпожица Суперлед. Сега отгоре на всичко и се извинява за държанието си, като че се беше разхълцала по време на ядене. За секунда той я бе притиснал, усети я с цялото си тяло, и това вече бе достатъчно да има чувството, че ще се пръсне от напрежение, а госпожицата си седеше безучастно на мястото си, сякаш нищо не се е случило.

Обзе го ярост. Какво е това равнодушие! Как е възможно той да изпитва такова желание към нея? Какво я е зяпнал, какво току се усуква около нея, след всичко онова, което му направи…

Чакай. Което нейната сестра направи…

Почувства, че полудява. Изведнъж осъзна, че отъждествява Серена и Шелби, оставя се на прастарата си омраза да го задуши като зловонни отровни газове, вдигащи се от дъното на блатото. Напук на всичките изминали години омразата продължаваше да е в него, по-мъчителна от всякога.

— C’est une affaire a plus finir7 — промърмори той и разтърси глава, за да пропъди мислите си.

— Извинете? — Серена се обърна и го изгледа въпросително.

— Казах, скъпа, че ще е по-добре да свикнете със змиите, ако мислите да останете тука. По тия места се въдят петнадесет вида неотровни и шест вида отровни змии: коралова змия, камшичест воден мокасин, дебел колкото човешка ръка, медноглави кобри…

Серена стисна очи, като че да се скрие от думите му. Мозъкът й сякаш само това чакаше — веднага запълни празния екран на съзнанието й с един ужасен спомен — чернилка, люшкаща се около нея, три тъмни, тънки силуета, черни камшици със стреловидни глави, разтворили бледорозова паст, нападащи…

Какво й стана, по дяволите, та се реши да тръгне!? Нали мрази блатото? То я плаши повече от всичко друго на света…

Серена отвори очи и погледна към черните кипарисови стволове и непроходимия гъстак зад тях, губещ се в тъмните сенки и призрачните повлекла от мъх. Като в кошмарен сън.

В очите й избликнаха сълзи. Направи огромно усилие да запази фасадата от безразличие, но усети как тя просто се свлича като стена, по която се катери и се опитва да се задържи отчаяно с мокрите си от пот ръце. До този момент се крепеше на упорството и на гнева си, но сега, изглежда, те я изоставиха.

„Трябва да мислиш, Серена! Мисли! Мисли за нещо, все едно за какво!“

Тази лодка е идиотски тясна…

— Подайте ми манерката!

Чак сърцето й подскочи. Гласът на Лъки я върна моментално в действителността. Радостна, че може да върши нещо, тя взе манерката и му я подаде, като го погледна нравоучително:

— Казва се „моля, мис Шеридан“! „Благодаря, мис Шеридан“! — Говореше му със сиропирано гласче. — За мен е удоволствие, мистър Дусе!

Лъки примигна присмехулно. Отвинти капачката и отпи няколко големи глътки — адамовата му ябълка подскачаше ритмично, докато пиеше.

— Какво пиете? — Серена се опита да не гледа якия му врат.

Той избърса уста с гърба на ръката си и излъга:

— Вода.

Серена погледна манерката. Несъзнателно облиза с език долната си устна и преглътна. Лъки почувства как в жилите му се разлива огън. Подаде й вежливо манерката. Дразнеше се, че нейната уравновесеност продължава да го ядосва. Направо се вбесяваше от факта, че самият той не може да контролира реакциите на тялото си по отношение на нея.

Серена взе манерката и помириса подозрително гърлото.

— Това не е вода, това е ракия! — изкриви лице тя.

Лъки я погледна мрачно:

— С вода вътре.

Серена изфуча с отвращение:

— Пиете я като вода. Може би затова сте такъв нелюбезен.

— Аз си се харесвам такъв — изръмжа той.

— Но май сте единствен, доколкото забелязвам.

— Пийте най-после! Или се страхувате, че можете да прихванете нещо, ако пиете от едно шише с човек като мене?

Очите на Серена се свиха като цепки, но тя отпи глътка от манерката. Хем да го опровергае, хем да добие малко кураж. Като психолог не би одобрила второто съображение. Погрешно е да се опитваш да обясниш рационално консумацията на алкохол. Но все пак отказа да се вслуша в укоризнения си вътрешен глас. Тук тя не е психоложка, а просто човек, който изпитва страх. Гол, отвратителен, лепкав страх. Правеше всичко, за да се освободи от него. Кой знае, може би това преживяване ще й помогне да проявява повече съчувствие и разбиране към пациентите си, страдащи от фобии.

Както бе предположила, течността в манерката явно никога не бе красила лавиците на някой магазин за напитки. Беше домашно печена ракия, толкова силна, че алкохолното й съдържание надали можеше да се измери с градуси. По-подходяща бе да се използва като разтворител на бои или за пълнене на акумулатори. В гърлото й потече огън, заклокочи в стомаха й, лавата се разля по цялото й тяло. Като че и без това не й става достатъчно горещо само като погледна своя превозвач — помисли си Серена и прокле и хормоните си, и всичко.

Възможно е физическото привличане, което той извиква у нея, да е вид болестно състояние, някакво временно психическо заболяване. Навярно мозъкът й търси да отклони вниманието й от блатото и се опитва да я залъгва с широките плещи на Лъки Дусе, с неговите очи на пантера и тази уста на сластна куртизанка. Само така всичко би добило смисъл. Като се остави настрана външният му вид, той бе натворил един куп грешки. Неучтив, примитивен, зъл, категоричен, арогантен, самодоволен, непостоянен. И пие. Нито една разумна жена, имаща поне искрица себеуважение, не би допуснала дори една единствена мисъл да се занимава с него… По какъвто и да е начин.

Погледът на Серена отново се плъзна по тялото му. Или… добре, само по един-единствен начин. Но точно това пък нея изобщо не я вълнува! Естествено! Никога не би се впуснала в една чисто сексуална връзка. Или, казано по-точно, като че ли от векове вече не се бе впускала в никаква връзка.

Беше си доволна от своята частна практика и доброволното си участие в психиатричната клиника в един от бедняшките квартали на Чарлстън. Имаше приятели, имаше широк кръг от добре избрани познати, ала бе свободна от всякакви романтични ангажименти. Беше се женила вече за свой колега-психолог, но бракът се разпадна поради липса на въодушевление и от двете страни. Връзката им почиваше на приятелството, на общите интереси и на удобството. Явно липсваше онзи интензивен физически магнетизъм, който често споява и крепи отделните аспекти на една връзка. Просто всеки си живееше свой собствен живот, отдалечиха се един от друг и четири години след сватбата се разведоха като отлични приятели.

След развода Серена се беше срещала чат-пат с мъже, но не се намери никой, който да я запали така, та да поиска да се срещне с него втори път. Вече бе стигнала до убеждението, че по начало не е особено сексуална. Не бе успяла да развихри у съпруга си някаква бурна страст, а и той не можа да я грабне и хвърли в онзи опияняващ екстаз, за който й разказваха пациентките й. Явно не беше създадена да реагира по такъв начин на мъжката близост. Може би това да имаше някаква връзка с постоянния й страх да не загуби самоконтрол. Ала като гледаше сега Лъки Дусе, й мина през ум, че може и да се е лъгала.

— Какво става, харесвам ли ти, сладурче? — запита той небрежно, с провлачен глас и я погледна с безизразните си кехлибарени очи.

— Не особено.

Тя му протегна обратно манерката, за да няма той време да забележи предателската руменина, която огря страните й.

— Не е вярно.

Казано беше по-скоро като констатация, отколкото като обвинение в лъжа. Лъки взе манерката и нарочно докосна пръстите й. Серена отдръпна ръката си, с което предизвика ехидния му смях. Тя вирна брадичка:

— Имате изненадващо високо мнение за себе си, мистър Дусе!

— О, не, скъпа. Просто отбелязвам това, което виждам.

— В такъв случай ще ви посъветвам да идете час по-скоро на очен лекар. Едни свестни очила биха могли да предпазят куп жени от вашата неприятна компания.

Погледите им се срещнаха — нейният леден, неговият яростен. Серена мислено се поздрави, че успя да обезвреди умело една потенциално опасна сексуална ситуация. Той пък беше доволен, че бе успял отново да я вбеси. Седяха така и се измерваха с погледи. Въздухът между тях пращеше от напрежение.

На източния бряг на канала брегът се раздвижи — един алигатор се събуди от дрямката си, шмугна се през гъстите туфи от водни растения и се плъзна във водата.

Серена скочи от мястото си, вперила очи в животното. Алигаторът плуваше в плиткото между тръстиките, само на няколко метра от пирогата. Дългата люспеста глава се движеше като лодчица над мътната вода, сякаш животното се взираше в тях.

Лъки се разсмя с лаещ смях.

— Е, няма нищо, ангелче! Алигаторът няма да ви изяде. Освен ако не река да ви хвърля през борда, което би било може би най-умното.

— Цяло щастие е, че вашата сила не е точно в ума! — ухапа го Серена, дръпна манерката от ръцете му и отново си сръбна за кураж.

„А умно ли е да се захващаш с този тип, драга ми Серена?“

Бракониер, контрабандист и един Бог знае какво още. И се хили точно като алигатор. Серена почувства как отново я побиха тръпки.

— Никак не е чудно, че Джифорд е пропълзял да се скрие чак тука. — Лъки взе отново пръта, изпъна бицепса си като буца и оттласна лодката напред. — Никой не би могъл да издържи с две такива като вас в дома си.

Серена не откъсваше очи от алигатора, хванала се с две ръце за седалката.

— За ваше сведение, сестра ми и аз изобщо не си приличаме.

— Зная какво представлява сестра ви.

Студената ненавист в гласа му я накара да го погледне.

— Откъде? Не мога да си представя вие двамата да се движите в едни и същи кръгове.

Лъки не отговори. Вратичката на душата му се затръшна отново, но този път май се и заключи. Сега той гледаше някъде през нея, като че тя се бе изпарила във въздуха. Лицето му се беше превърнало отново в каменна маска. Мълчанието му я подтикна да търси свои собствени обяснения.

Възможно е Шелби да е направила някакво публична изказване срещу скитниците или против такива „гнезда на порока“ като „Москито Мътънс“. Беше напълно в стила на Шелби да се изправи и да започне да сипе огън и жулел против всеки, когото не одобрява. И естествено, нейните възгледи щяха да намерят горещ прием всред достопочтените членове на общинското настоятелство, Шелби щеше да бъде поласкана, тя винаги търсеше признание и похвали, готова е да отиде на всичко, за да ги получи. Сигурно не би се уплашила да се захване и с един толкова опасен тип като Лъки Дусе… Премислила е какво ще й донесе една такава атака, без дори да се съобрази с това какви ядове биха могли да последват. Серена се питаше дали сестра й разбира, че си е спечелила враг, който носи у себе си ловджийски нож, дълъг като ятаган.

Лодката се плъзгаше по тъмните води. Тишината в блатото беше не по-малко тежко и плътна от жегата. Колкото по-гъста ставаше растителността, толкова по-тягостно лягаше върху тях мъртвилото на тишината. Нервите на Серена бяха опънати до скъсване. Дори най-невинното обаждане на водна птица я караше да подскача от ужас.

Навлизаха все по-дълбоко в дивия пущинак, тук вече нямаше и следа от човешко присъствие. Единствен знак, напомнящ за цивилизацията, беше по някоя цветна пластмасова лента, вързана за клон, за да маркира мястото на мрежата, заложена за раци.

Лъки спря до такъв един знак — червена лента, завързана за една върба — и започна да събира мрежата, метната в плитчината. По ситната мрежа се бяха оплели десетки раци. Той прибра четири такива капана все покрай този бряг, изсипа страховито боричкащото се съдържание в чувалите от лук, нахвърляни в лодката, погълнат изцяло от своята работа, забравил за Серена, като че тя просто част от багажа. Тя го наблюдаваше с любопитство, но не се осмели да попита дали капаните са негови.

Чак когато пирогата продължи пътя си и завиха на север, тя проговори:

— Скоро ли ще стигнем?

— Скоро. Сама ще разберете кога сме там.

— Съмнявам се. От години не съм ходила.

— Ще познаете — увери я той.

— По какво.

— По изстрелите.

Серена се ококори.

— Но това е смешно! Старият Лоурънс също спомена нещо такова. Зная, че дядо е заядлив понякога, но да стреля по хора! Защо ще стреля по хора?

— За да ги прогони.

— Но защо, защо ще ги гони?

— За да го оставят на мира.

Серена поклати глава нетърпеливо.

— Това не мога да разбера. Съвсем не е в стила на Джифорд да остави плантацията толкова дълго без контрол. Това не е ставало дори през сезона за лов на раци.

— Той си има своите основания — отвърна Лъки тайнствено.

Този човек навярно знае за работите на собственото й семейство повече от нея самата. Изведнъж се почувства като страничен човек. Това не говореше добре за една внучка! Не си идваше често у дома, не питаше какво стана вкъщи, не се обаждаше редовно по телефона… Списъкът на нейните пропуски беше много по-дълъг и засилваше още повече чувството за вина. И въпреки това не можа да се сдържи да не попита:

— И какви са тези негови основания, мистър Дусе?

Лицето му стана безизразно.

— Попитайте Джиф, ако наистина искате да узнаете. Аз в чужди работи не се бъркам.

— Колко удобно за вас, наистина! Така нито има за какво да се безпокоите, нито за какво да се оправдавате.

— Точно така, сладурче.

— Тогава защо ме взехте със себе си, след като явно бихте предпочел да тръгнете сам?

Лъки я погледна и веждите му надвиснаха над очите му като буреносен облак. В тихия му мек глас се криеше предупреждение:

— Само не се опитвайте да се ровите в собствените ми работи, доктор Шеридан!

Серена завъртя очи.

— Да пази Бог! По-скоро бих скочила в змийско гнездо.

„Ти си е горе-долу същото, скъпа!“ — помисли си Лъки, но не изрази мислите си на глас. От едно такова изявление всеки психолог би направил капитал. И така си е добре… Ако хората не се бъркаха постоянно в работите му, щеше да се чувства направо отлично.

— А вие как така не знаете защо Джифорд се е оттеглил чак тук? — премина той в нападение. — Не сте ли говорили по телефона? На вас сигурно ви е все едно какво става тук долу. Надали давате и пет пари за блатото или за Шансон дю Тер.

— Какво искате да кажете? — ядоса се Серена. Налапа въдицата като шаран. — Разбира се, че Шансон дю Тер ме интересува. Това е домът на нашето семейство.

Лъки сви рамене.

— Да, но не живеете там.

— Вас не ви засяга къде живея.

— Абсолютно точно. Не ме засяга и това, че някой се кани да изравни с булдозери къщата със земята. В края на краищата не моето семейство живее в тази плантация повече от двеста години.

Серена го гледаше наежена. Сякаш я беше ударил с чук в гърдите.

— Какви са тези приказки за булдозерите? За какво говорите?

— За Шансон дю Тер, ангелче! Сестра ви е решела да продаде плантацията на „Тристар Кемикълс“.

— Това е абсурдно! — изрече тя несъзнателно и се засмя. „Такова невероятно и смешно твърдение!“ — Шелби би продала Шансон дю Тер толкова, колкото Скарлет О’Хара би се разделила със своята Тара! Явно, че не познавате сестра ми! Тя никога няма да направи такова нещо! Никога!

Серена продължи да се усмихва и да клати глава в неверие, опитвайки се да не вижда ужасяващата увереност в очите на Лъки. Този негов поглед говореше, че той знае неща, за които тя няма и понятие. Нещо в нея отхвърляше категорично подобна възможност, но същевременно чувстваше как започва да я разяжда съмнение…

Серена нямаше време за други въпроси или за възражения. След първия завой на реката се разнесе оглушителен гърмеж — някой стреляше право в тях.