Дивачката

Глава 19

Индия…

Обвила ръце около коленете си, Мериъл седеше на перваза на прозореца в тъмната спалня и леко се люлееше напред-назад. Срещата с Джена бе отприщила поток от смътни спомени, които вече сякаш принадлежаха на някой друг. От години избягваше да мисли за Индия, макар че кошмарите често смущаваха сънищата й.

Но сега екзотичните цветове и аромати заплашваха да я завладеят изцяло. Първите месеци представляваха великолепно приключение. Тогава видя цветя, животни и хора, съвсем различни от тези в Уорфийлд. Преди да срещне Джена, нямаше истинска приятелка. Въпреки различията си, те се привличаха. Всяка една от тях имаше чувството, че е открила сестрата, за която отдавна е мечтала. Месецът в Камбей се оказа може би най-щастливият в живота й. Беше изпълнен с постоянни вълнения, родителите й я обожаваха и закриляха, а и най-после си имаше близка приятелка.

След това напуснаха военната база. Вече не помнеше за колко дълго. Изведнъж спокойният и приятен живот, който познаваше дотогава, бе взривен. Жестокостта избухна пред красотата на Индия, сеейки смърт и опустошение. Тя бе оцеляла. И бе избягала в себе си, връщайки се към хладните зелени хълмове на своя роден дом.

Уорфийлд тогава бе много по-реален от лудостта, която я заобикаляше. Най-хубавият ден в живота й бе, когато вуйчо й я доведе тук. Земята бе вечна и истинска. Най-сигурното нещо в живота й. Не искаше друго нищо. И никого.

Поне преди да дойде Ренборн с пронизващия си поглед и опасното излъчване.

А сега и Джена.

Докато Мериъл рисуваше mehndi, старата й приятелка й разказа за предателството на съпруга си и за ужасните месеци в лудницата. Тъмните й очи бяха засенчени от тъга, но духът й не бе прекършен. Тя си бе останала същото огнено създание — енергично, борбено и стремително. Присъствието й събуди миналото. Мериъл си помисли с тъга за куклата, която бе подарила на Джена, и за книжката със старателно преписаните поеми, която бе получила и която толкова отдавна се бе превърнала в пепел.

В този миг се залюля по-силно и зарови лице в коленете си.

Доминик въздъхна, докато си сваляше сакото и разхлабваше вратовръзката. Мериъл отново бе пропуснала вечерята. Понякога се чудеше дали неговото присъствие не я караше да гладува. Сигурно живееше от слънцето и дъжда. Като цветята.

Според дамите Джена си тръгнала усмихната. И двете китки били украсени с татуировки. Обещала, че много скоро пак ще ги посети. Мериъл очевидно се зарадвала на срещата, ала изчезнала по-късно — когато станало време Доминик да се връща от градината. По време на вечерята докато после играеха карти, той все се надяваше, че тя ще се появи. Напразно.

Когато отметна покривката на леглото си, отново откри букет между възглавниците. Малка китка от дребни карамфили, привързани с бял вълнен конец. Пулсът му се ускори, докато вдъхваше аромата им. Защо ги бе оставила?

Езикът на цветята! Имаше цяла система от символи, точно както съществуваше език на жестовете. Не знаеше точното им значение, но предположи, че букетите на Мериъл имаха за цел да го подразнят и в същото време заинтригуват и пленят. Трябваше да си признае — доста успешно.

Въпреки умората в главата му препускаха твърде много мисли, за да му позволят да заспи. Изведнъж му хрумна да отиде в библиотеката и да вземе някоя книга за Индия. Ако научеше повече за страната, може би щеше да успее да разбере и Мериъл по-добре.

Кайл знаеше много за Индия — той винаги бе обичал книгите за далечни и екзотични земи. Доминик обаче се запита дали брат му се бе отдалечавал на повече от шестстотин километра от Лондон, защото старият Рексъм държеше изкъсо юздите на своя по-голям син и наследник.

Не знаеше дали да се радва, или ядосва, че брат му навярно е добре информиран относно страната, в която бъдещата му съпруга е прекарала две години от живота си. Доминик тръсна глава, взе лампата и слезе тихо на долния етаж. Библиотеката бе пълна с книги и удобно обзаведена. Би било приятно да седи и да чете тук през някой дъждовен следобед край камината, заобиколен от домашните любимци на Мериъл.

Когато приближи, видя, че вратата е отворена и отвътре се процежда светлина. Сигурно някоя от дамите също бе дошла да си избере книга преди лягане. Доминик спря на прага и погледът му обходи стаята. В дъното горяха няколко свещи. В края на кръга от светлина се виждаше малка женска фигура, застанала до една от лавиците с книги и съсредоточена в някакво томче. Полумракът и сребърната коса го наведоха на мисълта, че е госпожа Ректър.

В този миг жената върна книгата на мястото й и издърпа друга. Тогава се обърна леко. Доминик я видя по-ясно и челюстта му увисна. Мериъл! Четеше! Шокът не бе по-малък отколкото, когато я чу да пее и разбра, че не е няма.

Дали просто не разглеждаше някой том с гравюри и илюстрации? Наблюдаваше я как погледът й пробягва по страницата. Не, тя съвсем определено четеше. Джена Еймс му бе казала, че Мериъл се е научила да чете още на четири години, но той предположи, че вследствие на ужасната травма е забравила това умение, както и много други.

Младият мъж влезе с решителни крачки. Едва се сдържаше да не избухне. Мериъл чу стъпките му и рязко вдигна глава. Очите й се присвиха като на котка.

— Каква изненада, лейди Мериъл — студено рече той. — Коя е тази книга, дето толкова ви е завладяла?

Очите й блеснаха. Изглежда обмисляше дали да не побегне, ала нямаше как да се промуши край него. Доминик застана до нея и взе томчето от ръката й.

— Уилям Блейк13. „Ода за невинността“. — Мнозина го смятаха за луд, но Доминик харесваше работите му. Илюстрациите и стиховете му за неземния свят сигурно са събудили възхищението на Мериъл.

Остави книгата на масата и взе друго тънко томче. Джон Кийтс. Отвори го и погледът му попадна на следните стихове:

Затвори рязко книгата. Мили Боже! Нима Кийтс бе срещнал Мериъл!

Опитвайки се да запази самообладание и да прикрие болката си, Доминик рече:

— Значи си ни правила на глупаци! След като можеш да четеш, със сигурност разбираш и говоримия език. А цялата тази къща се върти около теб и всички се опитват да ти доставят удоволствие. Ти обаче не даваш нищо в замяна. Нищо!

Когато гласът му се извиси, Мериъл го заобиколи и се втурна към вратата. Доминик я улови за раменете и я завъртя към себе си. Достатъчно бързо се отдръпна, за да избегне хищно извитите й нокти.

— Дръж се прилично, малка дивачке!

Изтегли разхлабената си вратовръзка и завърза китките й. Мериъл го ритна, но босите й крака не му причиниха особена болка. Доминик я грабна и я понесе към дълбокото кресло, осветено от свещите.

— Защо, Мериъл? — попита тихо той. — След като можеш да четеш и да пееш, значи можеш и да говориш. Стига да поискаш. Сигурен съм в това. Защо си мълчала през всичките тези години?

Тя рязко извърна глава, за да избегне пронизващия му поглед. Ала не се опита да избяга. Само се сви на топка, изолирайки се от него и от всичко наоколо. С копринения пеньоар, наметнат върху фината нощница, тя изглеждаше малка, крехка и много женствена.

Доминик се почувства като последен грубиян, затова развърза ръцете й и захвърли вратовръзката си.

— Това е твоят начин да избегнеш въпросите, нали? Ти си накарала всички да те смятат за побъркана, за да те оставят на мира. Плащаш обаче дяволски висока цена за свободата си.

Мериъл не отговори нищо, но Доминик бе сигурен, че го разбира. Отстрани на шията й една вена ускорено пулсираше.

Объркан, Доминик пое дълбоко дъх и се опита да си се представи на нейно място. Тя е била умно, чувствително и нежно закриляно дете, изведнъж брутално изтръгнато от семейството си, което се е затворило в себе си и се е отдалечило от всички и всичко, за да оцелее. Повече от година изобщо не е имало с кого да разговаря, дори и да е искала. Така че разбираше защо ужасът и нещастието са я затворили в света на мълчанието. Но защо не беше проговорила, когато отново се бе озовала сред хора, които я обичат?

— Мълчанието е твоята защита, нали? — бавно рече младият мъж. — Да разговаряш с другите, е означавало да се върнеш в нормалния свят. И да отговаряш на болезнените въпроси около смъртта на родителите ти и твоето пленничество. След като си пораснала, да бъдеш нормална, е означавало да поемеш определени отговорности. Задължения. Например, щяха да те отведат в Лондон и да ти намерят подходящ съпруг.

Мериъл потръпна и прехапа устни. Реакцията й го наведе на друга мисъл.

— Бракът може би е достатъчно основание за притеснение на всяко нормално момиче, но мисля, че за теб е бил много по-страшен фактът, че ще те принудят да напуснеш дома си. — Припомни си ужаса й, когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд. — За теб е било истинско изпитание да се отдалечиш дори на километър от твоя парк. А от една нормална млада дама се очаква да пътува на доста по-големи разстояния.

Тя въздъхна и клепачите й потрепнаха. Дори и да бе прав, а Доминик бе сигурен, че е, тя все още не бе готова да го признае.

Наведе се развълнувано напред.

— Ще говориш ли с мен, Мериъл? Ако държиш, ще се закълна, че няма да кажа на никого. Но много искам да чуя как говориш. — Гласът й сигурно бе нежен и мелодичен. Като вълшебни звънчета.

— Навярно си намерила сигурност в мълчанието, но си пропуснала толкова много. Приятният разговор е едно от най-големите удоволствия на земята. — Прониза го остра болка, тъй като си припомни безкрайните приятелски разговори с Кайл. Мислите им се допълваха, обогатяваха и винаги водеха до нови и интересни идеи. — Споделянето сближава двама души, които дори не се докосват физически. Всъщност понякога речта е много по-интимна от всяко докосване.

По лицето й се изписа недоверие. Доминик затаи дъх. Усещаше, че тя е на крачка от преградата, която сама бе издигнала между себе си и външния свят. Освен това тъжно осъзна, че последните му думи не бяха съвсем верни, защото, макар че тя никога не бе говорила с него, той я чувстваше невероятно близка.

Изразът на лицето й се промени, ала вместо да заговори, Мериъл изпъна свитото си тяло и стъпи с босите си нозе на пода, без да откъсва поглед от него. Пръстите й почти докосваха обувките му. Обзе го непознато досега усещане.

Тя се намираше неприлично близо до него и Доминик се облегна назад в креслото, питайки се смутено какво ли си е наумила този път. Вече не вярваше, че е луда, ала все пак тя не приличаше на никое живо същество, което познаваше.

Мериъл развърза панделката, която придържаше плитката й. После прокара пръсти през сребристия водопад, който стигаше до кръста й. Въздухът се изпълни с ухание на розмарин.

Доминик заби нокти в облегалките на креслото. Струваше му огромно усилие на волята да се сдържи да не я докосне. Жени са ставали кралици и империи са се сгромолясвали заради такива великолепни коси.

— Ако се опитваш да ме побъркаш, няма да стане — рече с пресъхнало гърло младият мъж. — Ти си много… много хубава, но аз предпочитам да чуя как говориш, дори и от устните ти да излязат само ругатни по мой адрес.

Без да отмества поглед от него, Мериъл развърза колана на пеньоара си, разкърши рамене и дрехата се плъзна на пода. Фината ленена нощница под него бе изкусно избродирана. Тънките й китки се гушеха в гънките на кремава дантела. Полупрозрачната материя очертаваше чувствените извивки на стройното й тяло. Господи, трябваше да се обърне и да побегне, и то много бързо. Вместо това обаче не можеше да откъсне очи от хипнотизиращата гледка.

Мериъл наведе глава и притисна устни към слепоочието му. Косата й разпиля копринената си мекота по лицето му. Никога не бе изпитвал нещо по-възбуждащо — сякаш десетки крила на пеперуди погалиха бузата му. С разтуптяно сърце Доминик протегна ръце и взе лицето й в шепите си, притегляйки я за целувка. Устните й се разтвориха с желание, топли и опияняващи.

Докато се целуваха, тя се плъзна в скута му и го възседна. Гъвкава и отдаваща се. Като оживяла мечта и страстно безумие.

Наистина беше безумие. Младият мъж си пое дъх и леко я отмести.

— Ти наистина си много, много добра, когато искаш да смениш предмета на разговора, малка вещице — дрезгаво прошепна той.

Мериъл меко се засмя и зарови лице в шията му, вдъхвайки мириса му, а езикът й се плъзна дразнещо към ухото. В същото време обви бедра около неговите, възпламенявайки слабините му.

Здравият разум тутакси се разби на хиляди късчета. Жаден да я притежава, да се слее с нея, Доминик я взе в прегръдките си и нежно я положи върху дебелия персийски килим — принцеса от слонова кост в пищна рамка от пурпурно злато. Алчната му уста се спусна по меките й устни и нежната шия, за да стигне до извивките, предизвикателно скрити от полупрозрачната материя. Гърдите й бяха малки и съвършени. Зърната й се втвърдиха под езика му.

Мериъл простена. Едната й ръка се обви около врата му, а другата се впи в гърба му. После се засмя по женски триумфираща.

Част от разума се опитваше да се върне. Доминик вече не се съмняваше, че тя е наясно с действията си и знае точно какво иска, дори и то да извираше от евиния й инстинкт, а не от правилата в английското общество. Мериъл бе открила женската си сила, ала и двамата щяха да пострадат, ако той захвърлеше моралните си принципи и забравеше за честта заради една опустошителна, но мимолетна страст.

Задъхан, Доминик се надигна. Със замъглените си от желание очи тя бе портрет на порочната невинност. Устните й бяха извити в подканваща усмивка и единственият му копнеж бе да ги целува отново и отново.

Вместо това обаче изрече с треперещ глас:

— Ти може и да си се превърнала във варварка по собствено желание, но със сигурност знаеш, че нашето общество осъжда всяка интимна връзка извън брака.

Изражението й се промени. Смутено протегна ръка и плъзна длан по тялото му. Доминик се претърколи, за да не може да го стигне, отчаяно опитвайки се да укроти кипналата си кръв.

— Ще проговориш ли, за да ме убедиш да ти стана любовник? — прегракнало попита той. — Или прелъстяването е начин да избегнеш моите въпроси?

Очите й се разшириха от гняв. Пъргаво се сви и от устните й излезе съскащ звук. Приличаше на разярена котка. Доминик не се съмняваше, че всеки миг може да се спусне и да издере лицето му. Би било почти забавно, ако ситуацията не бе толкова дяволски объркана.

— Знам, че си ядосана. Не се гордея със себе си — тихо рече той. — Но кълна се, че ти желая само най-доброто, Мериъл. Ти си като принцеса, затворена във висока кула, където не се съмнявам, се чувстваш в безопасност. Но кулата е много самотно място, Мериъл, ако не пускаш никого там.

Улови скованата й ръка, надявайки се, че докосването му ще освободи част от напрежението.

— Аз отчаяно искам за твое добро да ме пуснеш да вляза. Но първо ще трябва да опознаем мислите си, преди да съединим телата си.

Устните й се разтвориха и за миг Доминик помисли, че ще проговори. Но тя рязко издърпа ръката си, скочи на крака и грабна пеньоара, за да излезе царствено от библиотеката също като обидена лъвица.

Този път я остави да си иде.

Доминик се отправи към стария замък. Луната посребряваше всичко. Но в душата и тялото му царяха смут и отчаяние. Имаше чувството, че е на границата на лудостта. Не, сигурно вече я бе прекрачил, щом позволи сцената в библиотеката. Ако Мериъл бе приела предизвикателството му и бе заговорила, трябваше ли в името на дадената дума да се люби с нея? Дали щеше да има сили да не я направи своя? Нищо чудно, че обществото пазеше толкова строго младите невинни момичета. Без тези правила страстта с катастрофална лекота можеше да победи разума.

Бог му е свидетел, че той е живото доказателство за това. Въпреки всички предупреждения към себе си се бе влюбил в нея. Тя предизвикваше неговите нежност и желание, смях и учудване, пламенната му жажда да я закриля.

С хладна яснота, макар и със закъснение, Доминик осъзна, че отдалечаването от семейството и желанието му да бъде самият себе си бяха само първата стъпка. Наистина не се превърна в сянка на брат си, но не направи и следващата крачка към зрелостта. Вместо това с години се носи безцелно по течението, защото най-силното му желание — да пусне здраво корени в собствена земя — му изглеждаше непостижимо. Ето защо прие с такава стръв предложението на Кайл за Брадшо Манър, въпреки че то означаваше да стане лъжец. Да бъде земевладелец обаче щеше да осмисли живота му.

А сега Мериъл му даваше много по-голяма цел. Какво по-висше благо от това да закриляш тези, които обичаш?

Докато се изкачваше към руините на замъка, в главата му се оформи една предателска мисъл. Какво щеше да стане, ако помоли Мериъл да се омъжи за него, за Доминик Ренборн, а не за отсъстващия лорд, който й бяха определили за съпруг? Еймуърт желаеше за племенницата си любящ съпруг, който ще се отнася добре към нея. Доминик бе най-добрият избор, защото никой друг нямаше да я обича повече.

Но как щеше да я издържа? Парите едва му стигаха да покрива собствените си ергенски разходи.

Стомахът му се сви, тъй като си припомни, че тя е много богата наследница. Мериъл не се нуждаеше някой да я издържа — тъкмо обратното, с нейното богатство щяха да се радват на богат и охолен живот до края на дните си. Светът — в това число и Еймуърт — ще решат, че е просто зестрогонец, безскрупулен измамник, съблазнил бъдещата невеста на брат си. Господи!

Интересуваше ли се всъщност от това какво ще си помислят другите? Да, в този случай това го интересуваше. Никога не бе имал нищо против да го смятат за пройдоха и безделник, но мисълта, че хората ще си помислят, че се е възползвал от една невинна девойка, го изпълваше с отвращение.

Но най-лошото щеше да бъде реакцията на Кайл. Брат му едва ли е имал възможност да се влюби в Мериъл, но със сигурност е бил заслепен от красотата й. Навярно тъкмо тя го е подтикнала към мисълта за брак. Ако му я откраднеше, щеше да стане предател.

Доминик бавно навлезе сред окъпаните в лунна светлина руини на древния замък. Трябваше да признае тъжната истина, че ако се ожени за Мериъл, ще скъса и последната си връзка с Кайл. Лорд Максуел си бе недоверчив по природа, защото твърде много хора искаха какво ли не от бъдещия граф. Така че, ако Доминик сега го предадеше, това щеше да бъде фатално за техните отношения.

Изкачи бавно каменните стълби, водещи към назъбените кули. Спомни си първото си идване тук. Мериъл тогава го бе изплашила до смърт. През онзи ден май започна да се влюбва в нея. Беше открил дяволското й чувство за хумор, но едновременно с това и състраданието й, когато се бе нахвърлила срещу бракониера, за да защити ранената лисица.

Тя наистина беше специална жена.

И той вече толкова бе обвързан с Мериъл, че да се оттегли, щеше да бъде не по-малко предателство, отколкото да открадне бъдещата съпруга на брат си. Как, по дяволите, се оказа толкова глупав и луд, че позволи това да се случи?

Облегна се на каменния зид и погледна тъмната стена. Сребристите води на реката тихо шумоляха някъде долу. Не беше трудно един отчаян човек да се изкуши да потърси спасение в дълбините им. Няколко мига полет и сетне пълно забвение. И разрешение на всички проблеми.

Извърна се и с горчиво съжаление си помисли, че не е от отчаяните самоубийци.