Дивачката

Глава 23

Доминик стана рано със смътната надежда, че ще успее да изчезне в градините и по този начин да избяга от баща си. За съжаление не остана дълго сам в трапезарията. Едва успя да напълни чинията си от блюдата, подредени върху бюфета, когато членовете на домакинството започнаха да се появяват един по един.

Първа дойде госпожа Маркс, не след дълго и госпожа Ректър. После пристигна Мериъл, която се държа толкова добре, че Доминик започна да се пита какво ли си е наумила. Тя му хвърли един срамежлив поглед, докато си взимаше от варените яйца и препечените филийки. После се настани на масата срещу него. Стига да поискаше, маниерите й наистина бяха безупречни.

Появи се и Лусия със сияещи очи и когато мина покрай брат си, прошепна:

— Рисунките на лейди Мериъл са прекрасни! — Отдалечи се, преди да е успял да я попита нещо, за да поздрави весело дамите и Мериъл.

Групичката изобщо се чувстваше доста свойски, докато не се появи граф Рексъм, когато внезапно се възцари неловка тишина. Доминик мислено се наруга, задето не се бе хранил по-бързо.

Баща му накуцваше — признак, че подаграта отново го измъчва, — което не му попречи да изръмжи дружелюбно:

— Добро утро. Хубаво е човек да се наспи след дълго и уморително пътуване. — Надникна през прозореца. — Денят е прекрасен. Много подходящ за разходка из имението.

Доминик се изкуши да изтъкне, че е проява на доста лош вкус да проявява толкова явно апетита си към собствеността на лейди Мериъл, но се сдържа, защото Кайл би постъпил така.

— Добро утро, лорд Рексъм. — Госпожа Маркс понечи да стане.

Графът махна с ръка.

— Не прекъсвайте закуската си заради мен.

След като си сервира значително количество яйца, шунка, пикантни пържени бъбречета, тънко нарязан студен език и препечени филийки, той докуцука до масата. Мериъл не му обръщаше никакво внимание, но Доминик забеляза, че се отдръпна, когато графът сложи чинията си до нейната.

Вместо обаче да седне, Рексъм впери изучаващ поглед в сведения й профил.

— Хубавичка е. Жалко, че е толкова дребна, но изглежда здрава. Хайде, погледни ме!

Сграбчи брадичката й и повдигна лицето й. Очите й блеснаха и тя бързо извърна глава, за да не срещне погледа му. Рексъм се засмя.

— Хайде, момиче, не бъди толкова срамежлива. Искам да знам как ще изглеждат моите внуци. — Отново посегна към брадичката й.

Тогава Мериъл ухапа пръста му. Разнесе се смаяно ахване и всички около масата се втренчиха в двойката.

— Дявол да го вземе! — Графът бързо отдръпна ръката си, а слисаното изражение на лицето му се замени с гневно. — Как смееш! Нима никой не те е научил на добри обноски?

Доминик видя как ръката на баща му се свива в юмрук, скочи от стола си, дискретно го улови за китката и със спокоен глас, както би направил Кайл, каза:

— Вие я изплашихте, сър.

Погледна към Мериъл. Очите й изпускаха гневни мълнии. Изглеждаше готова отново да хапе. Доминик леко отдръпна баща си.

Графът успя да се овладее.

— Еймуърт ме увери, че момичето не е опасно.

Ядосан от държанието на Мериъл, Доминик рязко заяви:

— А нима на вас ще хареса някой непознат да се отнесе така? — Доминик сграбчи брадичката на баща си и го застави да го погледне в очите. Изуми се като забеляза, че е само няколко сантиметра по-висок от него. Графът винаги му изглеждал огромен.

— Дяволите да те вземат, момче! Ти си по-лош и от нея — изрева баща му и рязко се освободи. — Как се осмеляваш да ми вдигаш ръка?

Доминик получи помощ оттам, откъдето най-малко очакваше. В следващия миг се разнесе спокойният глас на Лусия:

— Както Максуел току-що показа, никак не е приятно, да те третират като кон, папа. — Хвърли една ослепителна усмивка към баща си. — Макар да знам, че са водени от добри чувства, не мога да ти кажа колко често ми се е искало да ухапя възрастните вдовици и джентълмени, които са ме потупвали по бузите, мърморейки какво сладко създание съм. — Погледна към Мериъл. — А понеже лейди Мериъл никога не е живяла в обществото, тя не знае, че човек не бива да хапе, независимо колко силно му се иска.

С тези думи Лусия стана и премести чинията на баща си.

— Хайде, папа, ела и седни до мен. От този прозорец се открива прекрасна гледка към градините. — Хвана го под ръка и го заведе до стола. — Ей сега ще ти донеса кафе.

Докато Лусия изпълняваше ролята си на загрижена дъщеря, Мериъл напусна трапезарията. Приличаше на разгневена котка. Доминик можеше само да бъде благодарен, че тя и баща му повече не са в една стая. Господ да му е на помощ, денят едва сега започваше!

Съветът на Лусия — да говори с баща си колкото се може по-малко — беше наистина добър. Двамата излязоха от парка и препуснаха из имението, водени от управителя. Кар говореше почти през цялото време. Рексъм оглеждаше внимателно полята и стадата и от време на време правеше по някоя забележка. Доминик беше впечатлен. Не бе предполагал колко задълбочени са познанията на баща му по селско стопанство.

След обиколката се върнаха в къщата точно за лекия обяд. Доминик се съсредоточи в чинията си, без да взима дейно участие в разговора. Първо възнамеряваше да се измъкне незабелязано, но после реши, че поведението му може да се стори подозрително, затова предложи на баща си:

— Искаш ли да се поразходим из градините? Работата в тях е любимото занимание на лейди Мериъл. Наистина са великолепни.

Графът се поколеба, после поклати глава.

— Предпочитам да прекарам един тих следобед вътре в къщата на хладно. А ти намери онази малка дива котка, която ухажваш, и се опитай да я научиш на по-добри обноски.

Възмущението на Доминик от определението за Мериъл бързо се стопи, когато погледна баща си. Изпита чувството, че го вижда за пръв път. Рексъм се бе оженил късно, а синовете му не се бяха родили веднага, затова вече наближаваше седемдесетте. Когато Доминик бе напуснал дома си, за да отиде в армията, графът бе преминал от разцвета на живота и силите си към старостта. Замъглените му очи издаваха начало на катаракт, а явно бе започнал и да недочува, защото говореше прекалено високо.

Освен това бе натрупал доста килограми и вече не бе набит, а възпълен и тежко подвижен. Децата му бяха наследили слабите и стройни фигури от майка си. Като се имаха предвид възрастта и килограмите му, тазсутрешната езда трябва да е била доста уморителна за него. Но както не щадеше децата си, така не щадеше и себе си. Винаги бе приемал много сериозно задълженията си като едър земевладелец и член на Камарата на лордовете. Никога не се бе отдавал на разточителни удоволствия, разврат и изтънчени екстравагантности, както повечето представители на неговата класа.

Умората и болката бяха набръчкали лицето му. Мака че не беше човек с лек характер, той заслужаваше уважение. Дали Кайл виждаше графа именно в тази светлина затова бе толкова търпелив и внимателен?

— Ще кажа на Мериъл, че не бива никога повече да хапе — отвърна Доминик, малко смутен от внезапните с прозрения относно баща си, и побърза да се отдалечи, да не издаде истинските си чувства.

Тъкмо излизаше от къщата, когато го настигна сестра му.

— Ще ме разведеш ли из градините? — Макар че не използваше истинското му име, в гласа й прозвуча скрит намек, когато добави: — Струва ми се, че не съм те виждала цяла вечност.

Доминик с болка осъзна колко много му бе липсвала Лусия. Разбира се, бе отишъл на първия й бал, но оттогава срещите им бяха редки и случайни, защото той не посещаваше Рексъм Хаус от страх да не налети на баща си или на брат си. Предложи й ръка.

— За мен ще бъде удоволствие.

Докато я водеше през лехите, младият мъж тихо каза:

— Съжалявам, че те виждах толкова рядко, Лусия. Забравил съм как бързо порастват малките сестрички.

Тя сви рамене.

— Разбирам защо не се чувстваш удобно в Дорнлей. Все едно да събереш три буйни жребеца под един покрив. Понякога е доста тежко с папа и Кайл. Липсваше ми.

Доминик откъсна едно малко синьо цвете и го затъкна зад ухото й.

— След като се оттеглих и освободих пространството само за Кайл, реших, че той е станал любимият ти брат.

Лусия спря и го изгледа сърдито.

— Престани! Защо винаги се сравняваш с него? Вие сте близнаци, но не сте еднакви. Познавам Кайл по-добре, защото през по-голямата част от живота си сме живели под един покрив, но обичам еднакво и двама ви.

Острите й думи го изненадаха и го накараха да се замисли.

— Съжалявам, Лусия. Дори и когато сме се разбирали най-добре, двамата с Кайл винаги сме се състезавали. Може би щеше да бъде по-лесно, ако единият от двама ни беше по-добър. Вместо това ние все се боричкахме, за да запазим позициите си. Не беше честно от моя страна да те въвличам в нашата малка война, дори и само на шега.

— Не, не беше — язвително отвърна тя. — Искам и двамата да присъствате на моята сватба и да се държите като джентълмени.

— Аз ще бъда там и ще се държа прилично. — Макар че, като се замислеше за евентуалните последствия от чувствата му към Мериъл, никак не бе сигурен, че Кайл ще бъде настроен толкова доброжелателно към него. Стомахът му се сви. Господи, дали дотогава Мериъл и Кайл вече няма да бъдат съпруг и съпруга?

Отпъди неприятните мисли и зави по пътеката, която извеждаше до къщата на Мериъл. Лусия ахна, като видя невероятната постройка, сгушена в короната на огромния дъб.

— Прекрасно! Това е мечтата на всяко дете. Качвал ли си се горе?

— Това е убежището на Мериъл. Никога не ме е канила. — Погледна към дървото и си представи как Мериъл като господарка на обсаден замък излива врящо олио през прозорците. Усмихна се. — Стълбата не е спусната, което значи, че вероятно е горе.

Тайно се надяваше, че Мериъл ще се появи. Сестра му вдигна глава и заслони очите си с ръка.

— Виждам, че има ключалка на капака. Тя наистина ревностно пази усамотението си. Мериъл, там ли си? Ще ни позволиш ли да те посетим в дървената ти къщичка или ще дойдеш с нас на разходка?

Не последва никакъв отговор. Доминик не се изненада.

— Сигурно още е ядосана от това, което се случи на закуска. — Улови Лусия за ръка и я поведе през малката полянка, където веднъж бе примамил Мериъл на пикник.

— Не я обвинявам. Много често съм изпитвала желание да ухапя някого. — Лусия се усмихна. — Радвам се, че тя не нарани сериозно папа, но й завиждам за свободата. Сигурно не е чак толкова лошо да те смятат за малко смахнат.

„Малко смахнат“. Това определение му харесваше много повече отколкото „луд“.

— Ти спомена за рисунката й с къна. Показа ли ти гривната си?

Лусия кимна.

— Веднага щом ти си тръгна миналата вечер, тя ми донесе цветя. Прекарахме си много добре. Разказах й за Робин и тя ми нарисува татуировка.

Доминик бе сигурен, че не би искал да знае къде точно е рисунката.

— Сега ще ти покажа живия плет. Уорфийлд се гордее с най-хубавия жив плет.

Докато двамата с Лусия вървяха по пътеките, той осъзна, че най-опасното от посещението може би вече е отминало. Все още не го бяха познали. Оставаше само вечерта. След като Мериъл очевидно не харесваше графа, сигурно нямаше да се появи и така щеше да има по-малко неприятности.

И все пак за един ужасен миг си представи какво щеше да стане, ако баща му разбере, че всъщност по-малкият му син ухажва лейди Мериъл. Дали това ще го накара да оттегли съгласието си за годежа? Трудно беше да се каже. Баща му със сигурност бе много впечатлен от имението и искрено му се искаше то да стане част от семейната собственост. Едно обаче беше сигурно: разобличаването на измамата щеше да причини хаос и публичен скандал, ако се разчуеше извън кръга на двете семейства.

Обърканите му мисли бавно изкристализираха в едно доста неприятно заключение. Не трябваше да остава в Уорфийлд и с всеки изминал ден да желае Мериъл все повече и повече. Еймуърт и Рексъм дойдоха и дадоха мълчаливата си благословия. Момичето бе свикнало с присъствието му. Значи беше направил това, което искаше Кайл.

И беше време да си тръгне. Разстоянието и развлеченията може би щяха да развалят магията на Мериъл. Разбира се, той бе омаян от нея — тя беше най-хубавото и интересното създание, което някога бе срещал. Което не означаваше, че е сериозно влюбен. Раздялата щеше да му помогне да разбере сам собствените си чувства.

Колкото и да ненавиждаше тази мисъл, постепенно се убеди, че това е единственото правилно решение.