Дивачката

Глава 4

На следващата сутрин Доминик се облече и се приближи до прозореца на просторната спалня. Бяха го настанили в един от апартаментите за гости в задната част на къщата с изглед към градините на Уорфийлд, ширнали се на стотици акри като пъстроцветен килим. Изрядно опънатите лехи, грижливо подрязаните чимшири и тесните пътеки, очертани с тухли по краищата, погледнати от високо смътно напомняха на малтийски кръст, в чийто център се издигаше великолепен фонтан на няколко нива.

Морисън се приплъзна безшумно зад господаря си. Този човек се промъкваше по-тихо и от гущер.

Доминик се извърна.

— Искам да те питам нещо за двете дами. Разбрах, че по-дребната се казва Ейда. Тя госпожа Маркс ли е, или госпожа Ректър?

— Госпожа Ректър, милорд. По-високата е госпожа Маркс. — Морисън се изкашля. — Докато закусвах с прислужниците, разбрах, че тази нощ лейди Мериъл не е спала в стаята си.

Доминик се намръщи.

— А те бяха ли разтревожени?

— Съвсем не. Останах с впечатлението, че младата дама често нощува извън къщата особено когато времето е топло.

В гласа на камериера се прокрадна нотка на неодобрение.

— Значи не е домошарка. — Доминик измери Морисън с изпитателен поглед. — Какво ти е мнението за предстоящата женитба на Кайл с тази дама?

— Дълбоко се съмнявам в мъдростта на този съюз, милорд — бавно отвърна камериерът. — Бракът е сериозен ангажимент за цял живот. Не е разумно да се подхожда лекомислено към такава отговорна стъпка.

Изглежда този мъж притежаваше повече здрав разум от Кайл.

— Може би господарят ти ще преосмисли плановете си през идните седмици.

Морисън отмести поглед и се загледа безизразно през прозореца.

— Ако девойката не ви хареса, брак няма да има.

Нима камериерът му предлагаше съзнателно да отблъсне от себе си лейди Мериъл? Очевидно точно това намекваше.

— Аз не бих могъл да вземе толкова важно решение вместо брат си.

Морисън разочаровано сведе поглед.

От долния етаж долетя гонгът за закуска. Докато слизаше по стълбите, Доминик се запита дали не бе предназначен специално за лейди Мериъл.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че тя ще се отзове. Двете вдовици бяха заели вече местата си. Доминик ги поздрави любезно и отиде до блюдата върху бюфета, за да напълни чинията си с тънко нарязани парчета шунка.

— Започвам да си мисля, че лейди Мериъл дотолкова ме е намразила, че е решила да избягва докрай срещата с мен. Или за нея е навик да не се появява с дни на трапезата?

— Изглежда ви избягва — извинително отвърна госпожа Ректър. — И друг път се е случвало да се плаши от непознати.

Очевидно жената се опитваше да омаловажи постъпката на повереницата си.

— Трябва ли да очаквам, че ще продължи да се крие, докато не си замина?

— Не е изключено — неохотно кимна госпожа Маркс.

— Може би ще се наложи да организираме лов с викачи и хрътки, за да я принудим да напусне скривалището си — сухо добави младият мъж и се настани на стола.

— В никакъв случай! — рязко вдигна глава госпожа Ректър. Войнственият блясък в очите й странно контрастираше с нежните черти. — О, разбирам, че се шегувате.

Да, наистина се шегуваше. Но ако се наложеше да чака с дни тази неуловима луда да се появи, ловът сигурно ще започне да му се струва доста примамлива идея.

— Имате ли представа къде мога да я открия?

Госпожа Маркс се замисли.

— Прекарва по-голяма част от времето си в градините, но те са толкова огромни, че може да си играете на криеница с дни. Уорфийлд винаги се е гордял с градините си. Всички поколения са добавяли по нещо. За да откриете лейди Мериъл, ще се наложи да наблюдавате къщата на дървото. Сигурна съм, че спи там.

— Попитайте Кемал — предложи госпожа Ректър. — Той знае най-добре. След закуска може да го потърсите из бараките.

Кайл му бе споменал за индийския прислужник.

— Кемал градинар ли е?

Госпожа Ректър кимна.

— Той е единственият, който разбира желанията на лейди Мериъл.

Доминик повдигна вежди.

— Значи тя има специални изисквания?

— О, да. Когато беше малко момиче, изпадаше в истинска ярост, ако главният градинар вършеше нещо, което не й харесваше. — Отряза си малко парче от вареното яйце. — Накрая се принудихме да се откажем от услугите му и назначихме Кемал на неговото място. Освен че отговаря за персонала, занимаващ се с градините, той е и нашата връзка с управителя, господин Кар. Всъщност именно Кемал управлява фермата и надзирава арендаторите. Не знам какво щяхме да правим без него.

Доминик се намръщи при споменаването за избухливостта на лейди Мериъл, но в чутото имаше и нещо обнадеждаващо.

— Щом лейди Мериъл има специални изисквания за градините, то тя не е загубила напълно разсъдъка си.

— Дори и едно куче ще се разгневи, ако промените нещо, с което е свикнало — изтъкна госпожа Маркс. — Нейните предпочитания често са… много странни. Страхувам се, че това е още едно доказателство за лудостта й. — Погледът й се плъзна по увехналите цветя в средата на масата, които тази сутрин изглеждаха още по-гротескно.

Доминик потисна въздишката си, помоли да му опишат как да стигне до градините и след като привърши закуската си, се запъти навън. Излезе в просторния вътрешен двор, покрит с каменни плочи. Отляво имаше голяма оранжерия със стъклен покрив, която бе свързана със задната част на къщата.

Доминик реши да я разгледа по-късно и закрачи към лехите. Двойка пауни пиеха вода от фонтана. Мъжкият го изгледа с лъскавите си като мъниста черни очи и гордо разпери опашката си, все едно искаше да му каже:

— Няма друг като мен!

Женската изрази възторга си с остър и пронизителен крясък.

Доминик се усмихна и ги заобиколи. Винаги бе харесвал пауните. Като малък бе купил от съседа си една двойка и тържествено ги бе връчил на баща си в Дорнлей. Графът бе отвратен от звуците, които издаваха. Доминик бе убедил Кайл да му помогне да ги заловят и да ги върнат на предишния им собственик, преди граф Рексъм да заповяда да прережат дългите им шии.

Следвайки инструкциите на госпожа Ректър, младият мъж пое по малката пътека и скоро се озова в една по-раздвижена част. Подрязани тисови дървета ограждаха разцъфнали храсти и цветя. Доминик предположи, че от ранна пролет до късна есен тук все има водопад от багри.

Изглежда обаче зави в погрешна посока, защото се озова в розовата градина. Никога досега не бе виждал такова разнообразие от рози. Ароматът им бе сладък и упойващ.

Когато стигна до бараките, сутринта вече преваляше. Видя поне четирима градинари, погълнати от работа.

Огледа първо склада за инструменти. После — за торовете. И той бе празен.

Последната постройка се оказа просторен парник, където се съхраняваха по-нежните растения през зимата. Щом влезе, го лъхна гореща вълна, тъй като стъклата усилваха топлината на слънчевите лъчи. Зърна гърба на мъж, застанал до широка дървена маса. Високите растения наоколо съперничеха на бразилската джунгла.

Доминик забеляза, че мъжът е с тюрбан. Носеше широка памучна риза, свободно падаща върху провиснали памучни панталони. Очевидно индийските дрехи бяха много подходящи за градинска работа.

— Кемал? Аз съм лорд Максуел.

Индиецът бавно се извърна. Беше широкоплещест и силен, с гъста брада, а тюрбанът го правеше още по-висок. Наистина приличаше на страховит пазач, ревниво бдящ над лудата си господарка.

Но това, което най-много изуми Доминик, бяха сложните татуировки, покриващи ръцете на Кемал от китките до раменете. Мили Боже, дори по шията и страните му имаше плетеници от фигури! Гъсти черни мустаци довършваха екзотичната картина.

— Лорд Максуел. — Индиецът притисна длани върху гърдите си и наклони глава. — Namaste. — Жестът бе любезен, но не сервилен.

— Добър ден — отвърна Доминик. — Търся лейди Мериъл. Имате ли някаква представа къде може да е?

Индиецът го изучи с черните си пронизващи очи. Кайл сигурно щеше да побеснее от подобен безцеремонен оглед. Дори Доминик усети как се наежва.

— Предполагам, че знаете защо съм дошъл.

— Знам, милорд. — Английският на Кемал бе безупречен и с едва доловим акцент.

— Трябва да преценя дали този брак е осъществим — остро рече Доминик. — А това едва ли би било възможно, ако не открия дамата.

— Беше в градината с билките — посочи Кемал с брадичка. — По този път, покрай парника. Но не съм сигурен дали е още там. Може и да си е отишла.

— Ако я няма, ще се върна отново тук.

Пътеката, която Кемал му бе посочил, бе обградена с жив плет, по-висок от човешки бой и неподрязан. Скоро се озова в градината с билките, но момичето не беше там. Разходи се по дългите правилни пътеки, очертани с тухли по краищата, и забеляза следи от скорошна работа. Дали го бе видяла и бе избягала, или просто си бе тръгнала, след като е привършила? Наведе се и вдигна едно мъхесто листо, откъснало се от близкия храст, обсипан със сиво-сини цветове. Усети остър мирис. Навярно беше някакъв вид джоджен.

— Мяу-у-у!

Огромна оранжева котка се измъкна изпод близкия храст. Гъвкавото й тяло се изви, а златистите й очи се впиха в него. После се отърка в крака му и помириса пръстите, с които бе държал листото.

— Значи това е коча трева. — Погали меката козина. — Добре е поне, че само ближеш, а не хапеш. Голям котарак като теб може да бъде доста опасен. Искаш ли да ти откъсна едно листо?

Котката отърка глава в дланта му.

Приемайки това за „да“, Доминик откъсна няколко листа, сви ги в дъхава топка и я подхвърли. Котаракът скочи върху нея с войнствен звук и я разкъса с дългите си нокти. След акробатичното изпълнение се надигна, отръска глава и се пльосна върху храста.

Доминик тъкмо се изправяше, когато съзря една млада жена в другия край на градината. Лейди Мериъл се бе върнала, явно привлечена от мяученето на котката.

Доминик затаи дъх и застина като омагьосан. Господи, защо никой не му бе казал, че е красива? Дребна и грациозна, с фини и изящни черти като на порцеланова кукла, лейди Мериъл сякаш бе оживяла ренесансова картина или приказна горска нимфа. Сребристозлатистата й коса бе сплетена в тежка плитка, която стигаше до кръста, а погледът й бе втренчен в нещо, недостъпно за очите на простосмъртните.

В следващия миг тя го видя. Очите й се разшириха от изненада. Тутакси се извъртя и побягна като подплашена кошута. Доминик зърна босите й крака, които изчезнаха в пролуката на живия плет, откъдето навярно бе дошла.

— Почакай! — Младият мъж се спусна след нея, но когато стигна до плета, тя вече бе изчезнала. Наоколо се виждаха само гъсталаци и високи дървета. Пътеката се разклоняваше. Доминик спря. Едва ли с подобно преследване щеше да спечели доверието на едно срамежливо и наплашено момиче.

Разтърсен от преживяното, той се върна в билковата градина и се отпусна на каменната пейка. Пулсът му ускорено биеше, и то не само заради бягането. Едва сега, след като я бе видял, разбираше защо Кайл бе готов да пренебрегне психическото й състояние. Мили Боже, та тя бе истинска прелест! Притежаваше някаква особена неземна хубост, която бе в състояние да заплени всеки мъж. В живота си бе виждал подобни коси само един-единствен път — украсяваха главата на една норвежка куртизанка, чиято цена не бе по джоба му.

Опита се да възстанови образа, който бе зърнал само за миг. Какъв цвят бяха очите й? Светли, но достатъчно контрастни, за да подсилят красотата на малкото съвършено лице. Беше с обикновена синя туника, която падаше върху широка пола в по-тъмен нюанс на синьото. Тънката й гъвкава талия бе препасана с колан като този на Кемал. Дали дрехите й бяха индийски? Може би… Или пък бяха ушити по подобие на селските облекла от средните векове. Костюмът й придаваше вид на същество от друг свят, извън времето и пространството.

След като дишането му се нормализира, Доминик се запита защо красотата правеше всичко толкова различно. Тъжното й минало и опропастеният й живот щяха да бъдат също толкова трагични дори и ако бе грозна като вещица. Но изящната й красота задълбочаваше съжалението, правейки го почти непоносимо. Опита се да си внуши, че сигурно е доста повърхностна. Но не можа да прогони тъгата, загнездила се в сърцето му, нито пък да забрави прекрасното й изплашено лице.

Единствено запознанството им би могло да разреши мистерията. То щеше да му помогне да възприеме по-лесно поразителната й външност. Ала как да го осъществи, след като момичето изчезваше само като го зърне?

Изтощен от упойващата схватка с кочата трева, оранжевият котарак скочи на пейката и се излегна в скута му. Доминик погали меката козина. Притежаваше вродена дарба да се разбира с животните. Умението му да обяздва и най-дивите коне бе прословуто. Кучетата и котките също мигом се сприятеляваха с него. Това със сигурност щеше да му помогне да спечели доверието на дивачката.

Измина ден и половина, а Доминик все още не бе успял да улови изплъзващата му се плячка. За да запълни дългите часове на бездействие, той се снабди от госпожа Маркс с няколко карти на имението. След като изучи подробно плановете на обширните градини, си нарисува груба скица, която носеше винаги със себе си. Ала това не му помогна да открие лейди Мериъл.

Започна да го обзема скука, когато най-после му хрумна нещо обнадеждаващо. Животните обикновено се примамваха в капана с храна, а щом това даваше резултати при тях, защо да не сработи и при дивачката? На следващия следобед Доминик излезе с тежка кошница в ръка.

Имението имаше поне десетина градини с различни размери и форми — като се започне от малката градина с пъстроцветните пеперуди и се стигне до джунглата, в която бе изчезнала лейди Мериъл. Ала колкото и просторни да бяха, градините заемаха само една четвърт от цялата площ на парка, а той пък бе само едно ъгълче от невероятно огромното имение, включващо голяма ферма и пет къщи на арендатори. Доминик се опита да потисне завистта, която се прокрадна в сърцето му. Тези прекрасни земи щяха да станат собственост на Кайл, който един ден щеше да наследи и огромните семейни владения. Истинска ирония на съдбата бе, че брат му не изпитваше особено влечение към земята.

Доминик стигна до малка градина, от която няколко тераси се спускаха до езеро с водни лилии. Спря се, за да разгледа скицата си. Къде ли се намираше? Аха, да, ето тук. Целта му бе къщата на дървото, а госпожа Ректър му бе казала, че е в средата на градината с езерото. Ако минеше покрай плодните дръвчета, накрая неминуемо щеше да открие потайното убежище.

След няколко минути Доминик се озова пред най-големия дъб, който някога бе виждал. Дървото навярно бе на няколко века. От него можеше да се получи материал, достатъчен за прилично голям кораб.

Но много повече го впечатли къщата, сгушена сред китните клони. Вероятно бе построена от Кемал, защото напомняше източен палат. Беше квадратна, приблизително три метра и половина широка, с покрив луковица, който завършваше с високо и тясно минаре. Боядисана в меки златистобели тонове и украсена със зелени и златни плетеници, къщата бе идеално убежище за приказна фея. Причудливата гледка го накара да прихне от смях.

Влизаше се по въжена стълба, която се спускаше от една дупка в средата на пода. Госпожа Маркс му бе обяснила, че когато момичето е вътре, обикновено вдига стълбата. Значи в момента лейди Мериъл си беше в резиденцията.

Предположението му се потвърди, когато зърна кучешката глава. Госпожа Маркс му бе казала, че Роксана следва господарката си навсякъде с изключение на убежището й сред клоните на вековния дъб, тъй като не можела да се качва по въжената стълба, но стояла под дървото, за да пази усамотението й.

Време бе да се залавя за работа. Без да обръща внимание на подозрителния поглед на Роксана, Доминик извади едно одеяло от кошницата и го постла в средата на слънчевата горска поляна. Тутакси долови вълшебни аромати. Готвачката на Уорфийлд го бе осведомила, че лейди Мериъл не бе идвала в кухнята през целия ден, което означавало, че е здравата изгладняла. По негова молба тя бе приготвила някои от любимите ястия на господарка си.

Доминик се настани с кръстосани крака върху одеялото и бръкна в кошницата. Извади препечен до златисто пай със сирене, малки парченца пушена шунка и ароматни подправки от градината на Мериъл.

Макар да му бяха казали, че девойката не разбира какво й говорят, със сигурност щеше да откликне на интонацията, както го правеха кучетата или конете. Затова заговори приятелски подканващо:

— Добър ден, лейди Мериъл. Бихте ли желали да споделите храната ми?

Не последва никакъв отговор. Кучето обаче започна да трепери и да души въздуха с черния си нос. Доминик наряза пая на малки парчета и ги побутна към края на одеялото.

— Искаш ли и ти да опиташ, Роксана?

Тя се изправи на крака и приближи. Беше наистина внушителен звяр. Опитвайки се да не мисли с каква лекота можеше да гризне гърлото му, Доминик подхвърли във въздуха голямо парче от пая. Роксана го улови с дългите си остри зъби.

— Добро куче! — Хвърли й още едно парче.

След като изгълта и него, Роксана се настани съвсем близо. Всякаква враждебност и недоверие бяха забравени, когато започна да я чеше зад клепналите уши. Подозираше, че е потомка на ловджийска хрътка. Пропорциите й бяха малко странни, но изглеждаше умно и добро куче.

Доминик се извърна към кошницата и заизважда чинии, чаши, кърпи и вилици. Накрая измъкна и голяма стомна.

— Донесъл съм и ябълково вино. Искате ли да пийнете една чаша?

Хвърли крадешком поглед към къщичката, където се мярна дребен женски силует.

— Освен това имам и съвсем прясно опечен сладкиш с мед и джинджифил. Може би сте усетили уханието му.

Наля си чаша от стомната и си сложи парче от пая. Не бе ял от закуска и самият той вече бе огладнял. Преглътна първата хапка и въздъхна със задоволство. Творението на готвачката на Уорфийлд бе достойно и за кралската трапеза.

И тогава се спусна въжената стълба. Понеже не искаше да подплаши плячката си, Доминик не се обърна. Наблюдаваше само с крайчеца на окото си. Видя строен бос крак, който се нуждаеше от сапун и вода. Изобщо слизането на младата дама по въжената стълба представляваше доста привлекателна гледка. А тези изящни глезени… Запазвайки обаче невъзмутим израз на лицето си, Доминик отряза още едно парче от пая и го сложи в другата чиния.

После бавно се обърна. Изключителната й красота отново го порази. Изглеждаше толкова крехка и нежна, че му бе трудно да си представи как е оцеляла след трагичната гибел на родителите си. Доколкото изобщо можеше да се каже, че е оцеляла, след като духът й беше опустошен.

Младият мъж остави втората чиния в края на одеялото, после наля още една чаша. Лейди Мериъл бе вече стъпила на земята и сега стоеше с ръка върху стълбата. Гледаше към него, но избягваше погледа му. Очите й бяха с необикновено светъл и бистър зелен цвят. Очи на пророчица… или на луда.

Само едно погрешно движение и тя щеше да се изкачи обратно на дървото с ловкостта и бързината на катерица.

— Никога няма да ви нараня, лейди Мериъл — меко рече младият мъж. — Имате думата ми.

Роксана се изправи и се насочи към господарката си, махайки с опашка. Навярно успокоена от факта, че кучето бе приело този непознат, Мериъл пусна стълбата и бавно пристъпи към Доминик. Движеше се с грацията на сърна. Стъпките й бяха толкова леки, че сякаш краката й не докосваха тревата.

Доминик затаи дъх, когато тя коленичи до одеялото и взе чинията. Виждаше се, че е готова да побегне всеки миг, но въпреки това изглеждаше спокойна. Явно се чувстваше съвсем като у дома си. Градината бе нейното царство.

Крепейки чинията с една ръка, лейди Мериъл ядеше изискано като дама на официална вечеря. Доминик наблюдаваше като омагьосан как белите й зъби се забиват в топлото парче пай. Имаше нещо интимно в това, че се хранеха заедно. Да споделиш хляба с някого, бе една от най-древните човешки традиции.

Отмести поглед. Не биваше да забравя, че целта му е да не я изплаши, а не да става близък с нея. Отвори буркана с маринованите лукчета и й го подаде. Мериъл го взе, давайки му възможност да разгледа ръцете й. Макар че не бяха добре поддържани като на изисканите дами, а силни, здрави и с мазоли от работата в градината, те нямаше да бъдат по-красиви, ако всеки ден ги миеше в магарешко мляко.

Независимо от мръсните си боси нозе, момичето бе чисто и спретнато. Дебелата й плитка блестеше като излъскана слонова кост. Веждите и миглите й бяха по-тъмни и подчертаваха фините й черти. На ушите й блестяха малки сребърни обеци във формата на полумесец.

Огледа внимателно дрехите й. Туниката и полата бяха от памук, който много подхождаше на деликатната й кожа. Деколтето и краищата на ръкавите й бяха украсени с изящна бродерия. Представи си госпожа Ректър, която очевидно смяташе за свой дълг да закриля и пази момичето. Навярно тя бе бродирачката.

Лейди Мериъл приключи с парчето си. Доминик приближи чинията с останалия пай към нея, за да си вземе още, ако пожелае. Тя протегна ръка, широкият ръкав се разтвори и той видя гривната около китката й. Не, всъщност не беше гривна. Сепна се, когато осъзна, че филигранната ивица е татуировка. Сигурно е била направена по време на пленничеството й.

В съзнанието му за миг проблесна ужасяващото видение на безпомощно дете, което се гърчи от болка, докато иглата боде нежната му кожа. Дали тогава не бе изгубила гласа си, крещейки отчаяно? Имаше ли и други татуировки?

Мисълта го накара да потръпне. Наведе се над кошницата и извади сладкиша с джинджифил. Отряза си едно парче и го намаза обилно със сметанов крем. После постави сладкиша и бурканчето с крем близо до лейди Мериъл. Тя вече бе привършила с пая и си взе едно голямо парче. Обичаше явно сметановия крем не по-малко от него.

Човек лесно можеше да я помисли за съвсем нормално момиче, чиито сведен поглед се дължи единствено на прекомерна срамежливост. Но никое нормално момиче, колкото и да е стеснително, не би се държало толкова безразлично към компаньона си. Погледът й нито веднъж не срещна неговия. Ако прекараше повече време край нея, сигурно щеше да започне да се нита дали не е станал невидим.

Макар че се съмняваше, че ще го разбере, Доминик заговори:

— Ще прекарам няколко седмици в Уорфийлд, лейди Мериъл. Бих искал да ви опозная по-добре.

Без да му обръща никакво внимание, тя отчупи парче от сладкиша и го хвърли на Роксана. Кучето лакомо го погълна и приближи към господарката си за още. Доминик унило си даде сметка, че забелязва поне кучето.

Дали не бе глуха? Досега никой не го бе споменал, но това би обяснило липсата й на реакция към околните. Реши да опита и пронизително изсвири. Главата й се завъртя рязко към него, за да се извърне още преди да е успял да улови погледа й. Значи все пак не бе глуха.

Реши да опита отново.

— Градините на Уорфийлд са великолепни, най-прекрасните, които някога съм виждал. Бих искал да ги разгледам всичките. Бихте ли ми позволили утре да ви придружа, докато работите. Обещавам, че няма да ви преча. Всъщност бих могъл да ви помогна. Разбира се, вие ще ми казвате какво да правя, но трябва да ви уверя, че много ме бива в копането, торенето и плевенето.

Изведнъж млъкна. Осъзна, че макар да бе облечен в дрехите на брат си и да имитираше интонацията и маниерите му, това, което казваше, никак не бе присъщо на Кайл, който не беше мързелив, но никога не би предложил да работи на полето.

По дяволите! Мериъл нямаше да разбере, а той все пак трябваше да направи нещо, за да се сближи с нея.

Хрумна му, че тя заслужава поне да узнае името на своя ухажор. Но кое име по-точно? Мисълта да го наричат Кайл му се стори странно отблъскваща. По-добре да използва името, което бе общо и за двамата. Ако брат му го попиташе защо бе решил така, щеше да му обясни, че не е искал да затруднява момичето с името Максуел, което един ден щеше да се смени с Рексъм.

— Предполагам, че при предишното ми посещение са ме представили като лорд Максуел, но предпочитам да си мислите за мен като за Ренборн. Това е фамилното ми име, а някой ден може да стане и ваше. Може ли да ви наричам Мериъл, след като съдбата ни е отредила отсега нататък да се виждаме доста често?

Както и очакваше, тя не възрази.

Доминик посегна към стомната с ябълковото вино, без да забележи, че и Мериъл е направила същото. Пръстите им се срещнаха. Той трепна, а тя побърза да отдръпне ръката си, сякаш се бе опарила. Доминик изпита задоволство. Изглежда все пак бе забелязала присъствието му.

Но това си имаше своята цена. Девойката пъргаво скокна и прекоси поляната.

— Почакай, Мериъл! Бихме могли да се поразходим наоколо. Ще бъде много мило от твоя страна, ако ми покажеш градините.

Все едно, че не бе казал нищо. Тя бързо се заизкачва по стълбата, а широките й поли се развяха около глезените. След миг вече бе изчезнала. Въжената стълба я последва, а големият дървен капак се захлопна с трясък пред лицето му.

Доминик стисна зъби и потисна желанието си да се изкатери по дървото и да влезе през прозореца при нея. Все пак беше тук, за да я спечели с търпение, а не да я преследва.

Събра остатъците от храната и сгъна одеялото. Без съмнение бе постигнал известен напредък, но явно недостатъчен.