Дивачката

Глава 40

Мериъл нетърпеливо гледаше в посоката, в която изчезнаха Доминик и брат му. Почти очакваше двамата да се сбият на живот и смърт, затова изпита огромно облекчение, когато най-после се появиха. Двамата мъже вървяха спокойно и разговаряха. Доминик се засмя, а лорд Максуел го потупа по гърба. Братята изглеждаха сякаш подмладени и много щастливи. Мериъл реши, че може дори да хареса близнака, ако не тормози повече съпруга й.

Максуел спря при готвачката, за да напълни чинията си с печено говеждо, а Доминик приближи зад нея и обви ръка през кръста й.

— Справи се много добре — весело каза той. — Скоро празненството ще свърши.

— Добре. Готова съм да се оттегля. — Младата жена го стрелна с поглед изпод дългите си мигли. — Радвам се, че с брат ти сте се помирили.

— Аз също. Поговорихме си съвсем откровено за близо двадесетгодишните ни недоразумения. — Ръката му се стегна около гъвкавата й талия. — Може и да ти се стори странно, но аз мисля, че е било по-добре, дето сме били разделени толкова дълго. Така сме пораснали самостоятелно и сега просто трябва да се приемем един друг. Кайл вече не е изпълнен с желание да господства, а аз — да се бунтувам.

Мериъл се съмняваше, че някога ще разбере какво означава да си близнак, но това нямаше значение. Доминик беше щастлив, което бе най-важното.

Когато настъпи вечерта, всички участници в празненството бяха сити и доволни, но малко изтощени от танците и дългия ден. Завършек на веселието щеше да сложи големият огън. Лорд Греъм приближи до високата купчина дърва и гръмогласно обяви:

— Време е да запалим огъня за най-дългия ден в годината. Нека той да лумне и в чест на брака между Доминик и лейди Мериъл!

Чичо й размахваше масивен бастун с месингов накрайник. Бе заявил, че си е изкълчил глезена, но Мериъл подозираше, че е бил толкова вбесен от появата й с Доминик и семейство Еймс, че е ритнал гардероба в стаята си и си е ударил пръста. Оттогава обаче той се държеше безукорно и тя му прости първоначалния гневен изблик.

Тълпата започна да се стича около огъня и Доминик прошепна на младата си съпруга:

— Почакай ме тук. Ще заведа Кайл при татко и Лусия. Двамата ще се зарадват, като видят, че сме оправили отношенията си.

Мериъл кимна. И без това не й се искаше да присъства на подобна семейна сцена, а пък беше заобиколена с толкова весели и дружелюбни хора, които не криеха уважението си към своята господарка.

Управителят Кар запали факлата на лорд Греъм. Чичо й се извърна към нея и извика:

— Мериъл, ще запалиш ли огъня?

Тя потисна обзелите я тръпки. Не харесваше огньове. Напомняха й твърде много за смъртта на родителите й.

— Моля те, направи го ти, чичо.

Греъм се обърна и хвърли факлата към готовата клада. Между дървата бяха пъхнати възпламенителни вещества и огънят лумна незабавно. Пламъците се издигнаха нагоре към небето и радостните викове разцепиха нощта.

Мериъл замръзна. Извитото тяло на чичо й, докато хвърляше факлата, пламъците, виковете… Прониза я ужас, силен и разтърсващ като светкавица.

Обзета от паника, младата жена се обърна и хукна през тълпата към спасителната прегръдка на нощта. Стигна до пътеката, която водеше към Касъл Хил, и продължи по нея, препъвайки се из камънаци и клони.

Вече бе във вътрешния двор на стария замък, когато острата болка в слепоочието я принуди да спре. Пое дълбоко въздух, отпусна се в тревата и се опита да проумее страха, който бе разтърсил цялото й същество. В съзнанието й изплуваха образи от нощните й кошмари — пламъците и дявола, който хвърля първата факла, после зловещите писъци на нещастниците, уловени в капана на пожара.

И… Кемал! Той също беше там — много по-млад, с гладко лице, но все пак беше той.

В далечината искреше големият огън. Хората край него нехаеха за нейната мъка. Мериъл обви ръце около треперещото си тяло и с мрачна решителност се застави да потърси истината, заровена в далечния кошмар.

Рексъм и Лусия се зарадваха на Кайл, особено след като двамата с Доминик отново бяха приятели. Младоженецът остави брат си при семейството си и се запъти обратно към Мериъл. Още бе далеч, когато я видя как побягна от огъня. Намръщи се, чудейки се дали в крайна сметка тълпата не й е дошла твърде много. Загрижен, си проправи път през смеещите се селяни. Явно бе време да отведе съпругата си у дома.

По небето още имаше следи от залязващото слънце, а и оранжевото кълбо на луната осветяваше пътя му. Въпреки това младият мъж пое предпазливо по пътеката, водеща към Касъл Хил.

Мериъл познаваше околността като петте си пръста и сигурно бе пробягала вече целия път. За щастие бе облечена в светла дреха и това щеше да му помогне да я открие в тъмното.

Навлезе сред руините на стария замък. Тъкмо започна да се чуди дали не бе изоставила пътеката и не се бе върнала към къщата, когато съзря призрачната фигура, скупчена на земята. Изтича при нея и тревожно попита:

— Мериъл, какво не е наред?

Тя вдигна глава. На лунната светлина лицето й бе мъртвешки бледо. Доминик коленичи и я прегърна.

— Какво се е случило?

Разтърсвана от конвулсии, Мериъл зарови лице в гърдите му. От цялото й същество се излъчваше страх.

— Да не би да са те нападнали? — попита Доминик.

— Н-не… — Гласът й бе едва доловим шепот. — Аз… си спомних…

По тялото му пробягнаха студени тръпки.

— Огънят и виковете са те върнали към нощта, в която твоите родители са загинали?

Тя не отговори, а скочи на крака и изтича по каменните стълби към парапета. Доминик мигом я последва. Когато Мериъл приближи до кулата, той почти грубо я издърпа назад.

Младата жена вкопчи ръце в камъка и се втренчи в тъмнината.

— През онази нощ луната бе същата. Аз бях на балкона, както сега, и гледах звездите. Страхувах се, че бавачката ще дойде и ще ме прибере в стаята. Мъжкото крило на двореца беше там. — Посочи вдясно. — Алури не беше строго охранявана крепост, защото не се числеше към кралските резиденции. Столицата на махараджата се намираше на север, на два дни път във вътрешността на страната, но той бе дал разрешение на баща ми да остане в Алури.

— Видя ли нападението? — тихо попита Доминик. Тялото й бе напрегнато. Доминик предположи, че в този миг тя вижда Индия, а не тихата шропширска нощ.

— Те препускаха с грохот, крещяха и размахваха факли. Бяха десетки, стотици — цяла армия от побеснели диваци. Много бързо обезвредиха охраната на баща ми, която бе малобройна, защото се предполагаше, че сме на безопасна територия. Нашите хора бяха сварени напълно неподготвени.

Мериъл пое дълбоко дъх.

— Един от конниците бе облечен в черно и лицето му бе покрито. Виждаха се само очите. Не беше водачът им, но той хвърли първата факла. Времето бе сухо и покривът пламна като барут. Помислих, че тъмният мъж е луд, защото нахлу с цвилещия си кон направо в двореца. Не го забелязах да излиза.

Мериъл трепереше. Доминик обви ръка около раменете й с надеждата да я успокои.

— Значи си видяла всичко, което се е случило.

Мериъл хвана плитката си и пръстите й нервно започнаха да я усукват.

— Хората, които успяваха да избягат от огъня, се натъкваха на мечове и копия. Имаше един възрастен и мил старец, който ми носеше шербет. Той… Отрязаха му главата, а един от конниците я набучи на копието си и я метна през двора.

— Видя ли родителите си?

Тя поклати глава.

— Техните стаи бяха отдясно. Там покривът първо пламна. Аз… Надявам се, че са умрели бързо, задушени от пушека.

— Как успя да избягаш?

— Бях изплашена от огъня, но в същото време се страхувах да скоча. Дворът беше пълен с онези диваци… Свих се на топка ужасена, че ще ме набодат на някое копие. После моята бавачка Хирал се появи, олюлявайки се, зад мен. Тя… Робата й бе в пламъци. Извика в нощта и един от ездачите под балкона погледна нагоре. Тогава се случи нещо странно. Двамата дълго се взираха един в друг. Аз… Аз мисля, че този мъж бе потресен от горящата жена и малкото дете. — Мериъл се разплака. — Хирал извика нещо, което накара косата ми да настръхне. После… После ме вдигна и ме хвърли през перилото.

— Господи! — Доминик я притисна към себе си. Самият той трепереше. — И конникът те улови?

— Да… Сигурно го е направил — прошепна в рамото му тя. — Падах и после изведнъж се спрях. Следващото, което си спомням, е, че съм върху коня, а ръката на мъжа подпира гърба ми. Чувствах се като натрошена. — Доминик я прегърна в отчаян опит да отнеме болката й, да я прогони завинаги.

— Сега си в безопасност, любима. Вече всичко е свършило.

— Не, не е — прошепна младата жена. — Не е…

Изгладнял от дългата езда, Кайл се нахвърли с вълчи апетит на вкусната храна. Лусия седеше до него сред вълни от шумоляща коприна.

— Вие двамата с Доминик наистина ли се изяснихте или само се преструвате заради мен и татко?

Брат й прокара печеното със солидна глътка бира.

— Направихме го, Лусия. Ти постъпи правилно, като ме накара да те изслушам.

Тя въздъхна облекчено.

— Радвам се. Мислиш ли, че примирието ви ще продължи дълго?

— Да. И двамата го искаме, а и няма за какво повече да си съперничим. — Кайл усещаше, че смъртта на Констанца го бе променила из основи, изпълвайки го с една свобода, която дори той самият все още не разбираше.

— Това е най-хубавият сватбен подарък, който можехте да ми направите. — Лусия се усмихна, прегърна го и стана, за да се присъедини към празнуващите край огъня.

Кайл тъкмо се канеше да си отреже още едно парче от говеждото, когато ножът му застина във въздуха. Нещо не бе наред и то бе свързано с Доминик. Опасност? По гърба му полазиха студени тръпки. Изправи се и огледа тълпата, но дори и след като се качи на пейката, за да вижда по-добре, не откри никъде брат си.

Кога всъщност го бе видял за последен път? Смътно си спомни, че лейди Мериъл се бе отдалечила от огъня, а не след дълго и Доминик я бе последвал. Може би просто младоженците ще продължат празненството в уединение? Как би могло да ги грози някаква опасност в този ограден парк.

Дали обаче още някой не бе тръгнал след тях? Може би се бе промъкнал в Уорфийлд заедно с гостите и сега се бе притаил в сенките, изчаквайки сгоден случай, за да обере някой благородник?

Глупости! Май даваше прекалена воля на въображението си. Скочи от пейката и се протегна отново към халбата с бира. Но изведнъж застина. Неясното чувство на безпокойство се засилваше. Може би наоколо нямаше никакви престъпници, но Доминик и Мериъл се бяха насочили към стария замък, а мястото бе опасно, особено през нощта. Нищо чудно да има и падащи камъни.

Отмести чинията си и се запромушва през тълпата. Щеше да засрами младоженците, ако ги свари в интимна поза, но не можеше да пренебрегне предупредителното бучене в главата си.

Тъкмо стигна до пътеката, когато една висока и тъмна фигура изведнъж изникна до него. Беше Кемал.

— Нещо не е ли наред, милорд?

Кайл сви рамене, чувствайки се малко засрамен.

— Може би е глупаво, но съм разтревожен за брат си.

— Странно! Аз пък се тревожа за лейди Мериъл. Може би не е зле двамата заедно да проверим. — Въпреки тихия глас думите не бяха молба.

Кайл си каза, че един съюзник няма да му е излишен.

Доминик погледна към Мериъл, опитвайки се да отгатне израза на лицето й в тъмнината.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е свършило?

Тя преглътна.

— Спомняш ли си, че ти споменах за онзи спор за бебетата? Той беше между баща ми и чичо ми. В Камбей. Няколко дни преди да напуснем военната база. Аз… Мисля, че баща ми му е съобщил новината, че майка ми отново е бременна. Ако детето беше момче, неговият брат никога нямаше да наследи титлата и имението.

Доминик затаи дъх.

— И Греъм е бил разгневен, макар да е знаел, че подобна възможност винаги е съществувала.

Мериъл разтри слепоочията си.

— Аз съм се родила доста след сватбата на родителите ми. После са минали още години, така че бременността на майка ми е била голям удар за него. Той избухна, крещейки, че е взел на заем пари, разчитайки на наследството си. Баща ми отвърна, че веднъж вече е платил дълговете му, така че оттук нататък ще трябва да се научи да живее само с рентата си. Чичо ми изруга, после се извини и заяви, че занапред ще е много по-внимателен, след като вече не е сигурно, че някой ден ще стане граф. Но беше… побеснял. Аз… Аз не мога да престана да се питам дали той не е имал нещо общо с клането.

Доминик тъкмо се канеше да я увери, че това е невъзможно, когато един студен глас преряза нощта.

— Значи си спомни. Точно от това се страхувах, когато започна отново да говориш.

Тъмната фигура изплува от мрака. Греъм изкачи последните стълби. Носеше тежкия бастун в ръка. Замислено изгледа Мериъл.

— Предположих, че си загинала в Алури. За мен беше страшен шок, когато се появи, но след като беше полудяла и онемяла, можех да те оставя да живееш. — Завъртя нехайно бастуна между пръстите си. — За теб наистина щеше да е много по-добре, ако си беше останала луда.

Студеният му глас бе като повея на смъртта. Доминик пусна Мериъл и застана между нея и чичо й.

— Наистина ли ти си организирал нападението?

— Бях във връзка с махараджата на Канхар — спокойно отвърна Греъм. — Знаех, че разполага с тайна армия от бандити, които се криеха по хълмовете, и сключих сделка с него. Той да изпрати бандитите в Алури, а аз лично да наблюдавам всичко, за да се уверя, че работата е свършена както трябва. Бандитите щяха да получат плячката, а аз гарантирах на махараджата, че ще има концесията, за която преговаряше с Канхар. — Зъбите му блеснаха в мрака. — Доста изгодна сделка.

— Мили Боже! — изумено промълви Доминик. — Ти си убил собствения си брат и жена му! Колко още са загинали в Алури заради алчността ти?

Греъм сви рамене.

— Може би стотина. Повечето бяха индуси. Те вярват, че съдбата им е предопределена. Аз бях само изпълнител. Дори рискувах живота си, когато влязох в двореца, но всичко бе на моя страна. — Устните му се извиха в усмивка. — Разбира се, бях посещавал Алури и го познавах добре. Все пак боговете можеха да ме унищожат заради неблагочестието ми, но не го направиха. Оставиха ме да живея.

Греъм с бързо движение отвъртя месинговата дръжка. Блесна острие.

Мериъл изсъска като дива котка. Доминик се досети, че се кани да се нахвърли върху чичо си и побърза да хване китките й. За нея беше по-добре да побегне. Познаваше всеки камък и щеше да успее да се спаси.

Доминик пристъпи към Греъм.

— Предполагам, че смяташ да убиеш и двама ни, иначе не би ни казал толкова много. Но две убийства могат да събудят доста подозрения.

— Едва ли. Въпреки че напоследък Мериъл изглежда нормална, всички знаят, че е луда. Така че тя трагично се е самоубила през нощта на сватбеното си празненство. Скочила от стената на замъка в дълбоките води на реката, а съпругът й е загинал, опитвайки се да я спаси. — Греъм се усмихна с жестоката усмивка на палач. — Колко мило от ваша страна, че и двамата дойдохте тук. Обмислях и други варианти — отрова, самоубийство с пистолетите на баща й, може би падане… Но всички щяха да доведат до усложнения. Рисковани са. Този начин е идеален. След като и двамата умрете заедно, аз ще наследя стоте хиляди лири, които брат ми остави на Мериъл. Жалко, че имението ще отиде при семейството на Еймуърт, но човек не може да има всичко.

— Бягай, Мериъл! — извика Доминик, бутна я зад себе си и се хвърли към Греъм, надявайки се да го събори.

Но Греъм бе подготвен. Отстъпи пъргаво и стовари месинговата топка върху главата на Доминик. Последва разкъсваща болка, а после — нищо.