Дивата котка

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Прекосяването на Атлантическия океан беше едно от най-лошите, които Джейми беше преживявал. Бушуваха ужасни бури и ги преследваха през цялото време, докато флагманският кораб на малката флотилия от четири двумачтови платнохода достигна до американския бряг и беше понесен от силните северни течения. Джейми стоеше до капитан Ръскин на борда на своя „Хоук“ и неотстъпно се взираше с далекогледа към сушата. Сиви дъждовни облаци се стелеха като пелена над морето!

— Това стана и със сепаратистите, пилигримите, които отплаваха от Лондон в късното лято на миналата година — отбеляза мрачно Ръскин. — Бяха решили да се заселят на юг, в страната, отбелязана на картата като Северна Вирджиния. Само че течението ги отнесе на север, към мястото, нанесено в картите на Джон Смит под името Плимут. Там си и останаха.

Джейми изпитателно изгледа капитана. При нормални обстоятелства би се радвал да посети макар и за кратко пуританската община. Интересуваше се от съдбата на мъжете и жените в колонията Плимут, тревожеше се как са преживели първата зима и дали са се приспособили към суровите условия. Доколкото знаеше, мнозина бяха намерили смъртта си. Можеше само да се надява, че останалите са живи и здрави.

В колонията Джеймстаун и разположените наоколо имения също имаше починали заселници. Въпреки това Джеймстаун продължаваше да расте, а с него и плантациите на полуострова Джеймс Ривър. Тази област изглеждаше предопределена от съдбата да се съпротивлява срещу всички опасности.

Пилигримите бяха избягали от религиозните преследвания, докато жителите на Джеймстаун се бяха преселили в Америка по чисто практически съображения. Джейми търсеше приключения. Освен това споделяше мнението на баща си, че млад мъж в неговото положение трябва да обиколи света и едва след това да избере бъдещия си дом. Беше видял за първи път Вирджиния още преди глада на 1609 година и веднага беше почувствал странната й привлекателна сила.

Заливът Чийзпийк разполагаше с много естествени пристанища. Почвата беше плодородна, още индианците го бяха доказали. Гъстите гори гъмжаха от дивеч и просто канеха на лов. Джейми никога не беше виждал толкова красиво кътче земя. Възхищаваше го преди всичко самотата на тази местност, необлагородената пустош.

През 1613 година, едва двадесет и едногодишен, той беше поел наследството на майка си и скоро го беше утроил чрез мъдри инвестиции съвместно с усърдни лондонски търговци. После беше вложил почти всичките си пари в кораби. Малката му флота обикаляше Карибско море, изплъзваше се от нападенията на испанците, които не криеха стремежа си да владеят цяла Америка, и стигна почти до Бермудската колония, преди да се върне в Англия.

Вече не му трябваше търговска печалба. Беше събрал достатъчно пари за охолен живот и си беше построил красива къща в Англия. И сам не знаеше какво толкова го привлича Вирджиния, та е решил да създаде нов дом тук. Понякога оприличаваше страната на прекрасна любовница, която през смях флиртува с него, прелъстява го и накрая налага своята воля. Вирджиния беше също така непредвидима, както бяха и жените. За да слезеш на брега, трябваше да преодолееш опасни плитчини. На сушата те заплашваха глад, отровни змии и индиански стрели. Само че Джейми Камерън беше убеден, че си струва да се изправиш лице в лице с трудностите, за да си създадеш ново жизнено пространство. Беше завладян от тази мисъл също както от Жасмин…

— Ще се приближим до брега и ще хвърлим котва за нощувка — заговори той и подаде далекогледа на капитана. — Не ми се иска течението да ни отвлече още по на север. Така може да загубим цял месец. В началото на есента очаквам жена си. Трябва да подготвя всичко за пристигането й.

— Разбира се, милорд — отговори почтително капитанът и даде заповед на екипажа.

Джейми остана на палубата, докато свиваха платната, за да не позволят на бурния вятър да си играе с тях. Беше облечен като обикновен моряк — с широки панталони и скромен кожен жакет, макар че дрехите му бяха от доста по-изискана материя. Често, когато бушуваха силни ветрове или се изискваше промяна на курса, сам заставаше на кормилото. Обичаше да пътува по море, обичаше да наблюдава развилнелите се стихии. Една от любовниците му беше казала, че е с гореща кръв и цени всичко, което го предизвиква. Сега се питаше дали е имала право.

Погледа, докато сваляха голямото платно, после отиде на задната палуба, където се намираше кабината му. Тя беше разположена над водното равнище и имаше прозорци откъм десния и откъм левия борд. Беше елегантно обзаведена със скъпоценни завеси от дамаска, писалище от черешово дърво, широка койка, скрин и тапицирани с кадифе кресла. Всички мебели бяха завинтени за пода, за да издържат на капризите на морето.

За нещастие Джейми беше сам в тази кабина.

Извади бутилка с уиски от шкафчето на писалището, отпи глътка, отпусна се на койката и затвори очи. Трябваше да я принудя да замине с мен, каза си той. Защо не го направих?

Беше се оженил, защото искаше да си създаде дом във Вирджиния. Искаше да вижда как синовете му секат дървета, как в дивата местност възниква прекрасна тухлена постройка — неговият дом. Искаше и след сто години името му да се споменава като един от основателите на колонията, допринесъл най-много за благополучието и процъфтяването й.

Допря бутилката отново до устните си и потрепери, когато течността опари гърлото му. Да, трябваше да принуди Жаси да тръгне с него. Сигурно щеше да свикне по-лесно с мизерните условия в колонията, ако беше споделяла с него трудностите на пътуването, и щеше да повярва, че може да обзаведе дома им в Карлайл Хъндрид също така разкошно като тази кабина. Може би въодушевлението му от Новия Свят щеше да се пренесе и у нея.

Още от самото начало беше повярвал на обещанието в очите й. Малко преди да я напусне дори беше успял да разпали огъня на страстта в тялото й. Никога не се беше съмнявал, че ще го направи. Нали затова се ожени за нея. И защото я обичаше, както с горчивина трябваше да си признае.

Вероятно беше постъпил зле, като я принуждаваше да прави всичко, което той искаше. Може би ако беше проявил повече нежност, по-лесно щеше да спечели сърцето й. Засрамено си припомни последния път, когато я люби. Беше толкова разгневен от държанието й, че забрави всички нежни чувства и я взе със сурова сила. Споменът за простряната в леглото фигурка сред бъркотията от чаршафи и фусти още дълго щеше да го преследва. Никога жена му не беше му се струвала толкова лесно ранима, толкова крехка и беззащитна, с разбъркани руси къдрици и замъглени от сълзи големи очи.

Е, нали все пак беше разбудил чувствеността й. Беше се уморил да търси ответни чувства за своята страст и почти беше стигнал до убеждението, че се е измамил в нея и наистина се е оженил за една бездушна малка мръсница, неспособна на сърдечна топлота, и се е осъдил на живот, изпълнен с омраза и нещастие.

А ето че последната нощ жена му буквално разцъфтя и отговори на страстта му със същото горещо желание. Макар все още да се отвращаваше от него — вече знаеше поне, че във вените й тече гореща кръв, също като неговата. Замисли се за благородните дами, които се бяха старали да го очароват, за усърдните им майки, които мечтаеха да свържат дъщерите си с третия син на херцог Карлайл. Беше познавал много жени. Някои бяха успявали да го привлекат към себе си — но никоя не намери път към сърцето му. Докато в живота му влезе Жаси, незаконното дете, законната съпруга, която непрекъснато го гневеше. Каква ирония на съдбата! Как можа да се влюби в този дявол в женски образ! Той, гордият лорд Камерън, да бъде омаян от някаква си прислужница в кръчма…

Е, съдбата ги беше свързала завинаги. Може би никога нямаше да успее да събуди любовта в сърцето й. Но да бъде проклет, ако й позволи да мисли за друг. Дори до края на живота си да проклина деня, в който се е омъжила за него — тя щеше да си остане негова жена във всяко отношение. Може би трябваше да вземе пример от Робърт Максуел, да я разсмива и да й прави галантни комплименти. Двамата щяха да бъдат цели три месеца заедно на борда на „Сладкия рай“. Джейми обичаше Робърт, макар твърде добре да познаваше грешките му. Веднъж беше изплатил дълговете му и по този начин го беше спасил от затвора в Нюгейт. Робърт беше много чаровен, но нямаше никакво чувство за отговорност. Новият Свят беше последният му шанс да си изгради почтено и заможно съществование. Баща му не желаеше да има нищо общо с лекомисления си син, ала Джейми беше останал верен на приятеля си и му беше обещал парче земя във Вирджиния.

С мъка си припомни мига, когато беше заловил нежно прегърнатите Робърт и Жаси. Беше сигурен, че жена му никога няма да го измами. Дори тя нямаше да отиде толкова далеч. Въпреки това мисълта за дългото презморско пътуване не преставаше да го измъчва. Корабът не беше голям. Но пък, от друга страна, Робърт трябваше да се грижи за съпругата си, а и Елизабет винаги щеше да е с Жаси.

Грозна сцена изникна пред очите му. Представи си жена си, седнала в скута на най-добрия му приятел, с трептящи закръглени гърди и готови да го приемат бедра. Чу дори веселия й смях. Ала разумът побърза да укроти надигналия се в сърцето му гняв. Това беше само фантазия. Робърт му беше толкова задължен. Колкото и да желаеше Жаси, никога нямаше да се осмели да я докосне. Но ревността не преставаше да го измъчва. Беше събудил страстта на Жаси, но никога не беше успял да я накара да се засмее, а на Робърт това се удаваше без усилия.

Може би наистина трябваше да я ухажва, да бъде по-нежен и мил. Тя го смяташе за арогантен, избухлив и жесток. Ако се постараеше да се представи в друга светлина, може би щеше да я накара да се засмее.

На вратата на кабината се почука.

— Кой е? — извика Джейми.

Влезе капитан Ръскин с широка усмивка под гъстите мустаци.

— Вятърът се обърна благоприятно за нас, милорд!

Джейми скочи, запуши бутилката с уиски и я пъхна в шкафчето, после тръгна след капитана към палубата. Наистина, вятърът духаше от североизток и щеше бързо да отнесе кораба към целта. Към къщи.

Да. В Карлайл Хъндрид Джейми наистина си беше в къщи.

Три седмици по-късно корабът влезе в естественото пристанище, което беше част от земите му. Застанал на палубата, Джейми гледаше към брега и сърцето му се пълнеше с гордост и радост. Когато миналата есен си тръгна оттук, беше изготвил подробни планове за развитието на Карлайл Хъндред и беше дал прецизни указания на хората си. Тогава беше оставил само крепостната стена, палисадата и няколко малки къщи.

Сега сградите бяха много повече. Четирите оръдия, които беше изпратил през пролетта, бяха монтирани върху дървената палисада и трите бяха насочени към вътрешността на страната, а едно — към морето. Макар да се съмняваше, че испанците ще посмеят да ги нападнат, Джейми считаше, че е по-добре да бъде въоръжен. Полята отляво и отдясно на реката бяха ожънати, по крайбрежието пасяха говеда, овце и кози. Зад пасищата растяха тютюн, царевица и жито. В средата на палисадата се издигаше неговата къща.

Първоначално тя представляваше набързо построена сграда от дърво и замазан с глина плет. Междувременно беше пораснала с още един етаж и две странични крила.

— Къщата много се е променила, милорд — обади се капитан Ръскин.

— Наистина. Спуснете котвата, капитане, а после се разпоредете да свалят товара. Дайте двойна порция ром на хората си. Най-после пристигнахме и аз горя от нетърпение да стъпя отново на своята земя.

Двайсет минути по-късно корабът беше на кея. Облян от топлата слънчева светлина, Джейми скочи върху дървения кей, където нетърпеливо го очакваше сър Уилям Тибалт, комендант на десетината войници на Карлайл Хъндрид и в отсъствието на Джейми губернатор на малката община. Двамата бяха стари приятели и още като млади момци бяха водили битки с индианците, както и с испанците в открито море. Уилям беше възседнал бял жребец и водеше коня на Джейми за юздите. Двамата веднага потеглиха към палисадата.

— Е, как вървят нещата? — осведоми се весело Джейми.

— Отлично — ухили се Уилям. Беше тридесетгодишен, с тъмнокафяви очи и руса коса. Беше възхитен от колонията също като Джейми. Не се интересуваше от живота в Джеймстаун, където ставаха непрекъснати борби за власт, предпочиташе Карлайл Хъндрид, когото обичаше като свой. — Работим упорито и смятам, че ожънахме достатъчно пшеница за зимата.

— Младият Том Лейн е първокласен ловец и редовно ни снабдява с диви пуйки. Тютюнът и зеленчуците се развиват отлично. Но сега побързай, Джейми! Мъжете са ти подготвили парад, а отец Стивънс гори от нетърпение да те види. Тази вечер те очаква и друга приятна изненада.

Портата на палисадата стоеше отворена. Тъй като отникъде не се задаваше опасност, хората спокойно влизаха и излизаха, погълнати от работата си. Жените на работниците мъкнеха ведра с вода или кошове с пране. Видимо зарадвани, те поздравяваха Джейми с почтителни поклони. Пред къщата му се бяха наредили войниците, облечени в брони и стоманени шлемове, с дълги пики в ръце. Уилям застана на края на редицата и даде рязка заповед. Мъжете отлично изпълниха военните упражнения, които бяха подготвили. Джейми въодушевено заръкопляска и командващият освободи войниците. Когато лордът обяви, че следобед ще нареди да заколят една от големите свине, които бяха на борда, и да я изпекат на шиш специално за тях, мъжете извикаха гръмогласно ура.

— Имаме още работа — произнесе предупредително Уилям. — Трябва да разрешиш някои спорни въпроси.

— Нека почакат, докато разгледам къщата — отвърна Джейми, скочи от седлото и се изкачи по стълбите към входната врата.

Дъсченият под беше изцяло готов, вита стълба водеше към втория етаж В края на дългия салон беше поставена красива, полирана до блясък маса, украсена с цветя. Джейми изкачи стъпалата към втория етаж и се озова в разделено на две помещение. В едната стая върху дървена стойка беше поставен груб матрак. Тук щяха да сложат поръчаното в Лондон легло. Трите стени на втората стая бяха покрити с лавици за книгите му, а в четвъртата беше вградена каменна камина. До нея стоеше огромно писалище. От другата страна на коридора бяха разположени още две спални.

Джейми слезе отново на долния етаж и отиде да разгледа стаите на прислугата. Вляво от салона имаше просторно помещение с подиум и няколко реда столове. Щяха да го използват за бална зала и съд.

Естествено къщата не можеше да се сравни с великолепието на английската му резиденция, но Джейми въпреки това остана доволен. Всеки нов корабен товар щеше да увеличава комфорта на новия му дом.

На входа го очакваше Уилям.

— Моряците слязоха на сушата и всички неомъжени слугинчета жадно зяпат подире им. Чакат с нетърпение тържествения пир. Но, както вече казах — първо трябва да свършим някои неща.

Джейми трябваше да посети свещеника, да уреди възникналите между заселниците спорове и да приеме назначената от Уилям прислуга. Едва тогава приятелите седнаха на масата.

— Мисля, че сме заслужили глътка ром — усмихна се Джейми и свали украсената с пера шапка.

— Аз, разбира се, няма да кажа не — отвърна ухилено Уилям.

Джейми помоли икономката мисис Лоутън да донесе бутилка и две чаши, след което жената дискретно се оттегли. Двамата вдигнаха наздравица и Уилям започна да разказва за събитията, които бяха станали след заминаването на лорда. Бяха се родили десетина деца, две от които починали веднага след раждането и били погребани в общинското гробище. Няколко мъже от Джеймстаун и Карлайл Хандрид посетили Опеханканеф и се върнали с впечатлението, че индианците са доволни от царуващия в момента мир.

— Кой знае… — Джейми замислено смръщи чело. — Опеханканеф е войнствен мъж, също като Поухатан. Скоро ще пристигне жена ми, а никак не ми се иска да видя златните й коси, увиснали на кръста на някой индианец.

— Охо, значи най-после се улови в капана на някоя лондонска красавица!

— Не е лондончанка — отговори Джейми. Как ли щеше да реагира Уилям, ако научи, че лейди Камерън е незаконородена, работила е като прислужница в кухня и е влязла за първи път в спалнята на бъдещия си съпруг, за да го прелъсти и ограби? — Скоро и тя ще тръгне на път, придружена от Робърт Максуел и сестрите си.

— Нима наистина смяташ да живееш със своята лейди тук, в тази къща от дърво и глина?

— Точно така — отговори решително Джейми и се изправи. — Да вървим, Уилям, вече усещам миризмата на свинското печено. Не ме оставяй да умра от глад.

Заселниците се бяха събрали насред площада около огромното огнище и всеки носеше по нещо за празничния пир — индианска царевица, хляб, грах в маслен сос. Благородниците се смесиха с простия народ и макар че всички се отнасяха с почтително уважение към Джейми и Уилям, в общината цареше другарство, немислимо за английските нрави.

Джейми седеше с подвити под себе си крака на една от плетените рогозки. Ромът се лееше в изобилие. Свиреха цигулари, тромпетисти и барабанисти и скоро весели млади двойки се завъртяха по затревената танцова площадка. Млади момичета с усмивка канеха Джейми на танц. Той галантно им се кланяше и не отказа нито един танц. Луната осветяваше, празника с меката си сребриста светлина. Джейми, изтощен до смърт, се прибра рано, ала останалите продължиха веселието си до късна нощ.

Лордът се съблече и уморено се отпусна в леглото. В този миг под него се чу тихо хихикане. Джейми смаяно заопипва матрака и пръстите му докоснаха гола женска кожа.

— Какво, по дяволите, беше това? — изръмжа той, скочи и запали една свещ от огъня в камината.

В леглото му лежеше млада жена, гола-голеничка. Облегната на лакът, тя го наблюдаваше развеселено с огромните си зелени очи. Припомни си смътно, че тази вечер беше танцувал и с нея. Казваше се Хопи, около седемнадесетгодишна индианка памунки, която беше приета в поселището, тъй като зелените й очи издаваха смесена кръв. Сигурно беше потомка на някой от оживелите бели от разрушеното селище Роаноук. Джейми не можа да устои на изкушението и впи поглед в стройното медноцветно тяло с гъвкави, пълни гърди. От черната като въглен коса до прашните малки крачета тази жена беше възхитително привлекателна.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Желая да ви служа.

Джейми се поколеба. Никога не беше отклонявал подобни покани, а тялото му беше зажадняло за любов. Сигурно щеше да бъде приятно разнообразие да спи с жена, която не го отблъсква, особено с екзотичното създание насреща му, смесица от два различни свята.

Коленичи до матрака и улови ръцете й. Усмихна се със съжаление, защото нещо дълбоко в сърцето му забраняваше да приеме предложението й. Тя не беше Жаси. В очите й липсваше онзи кристалносин пламък, пълните устни не го мамеха, пръстите му не се изкушаваха да помилват младите гърди.

— Аз съм женен.

Хопи смръщи чело. Очевидно не беше срещала мъже, които да откажат приятното приключение поради семейното си положение. Може би наистина съм глупак, каза си Джейми. Ако имах поне капчица разум в главата си, щях да взема в обятията си тази малка индианка и да забравя поне за няколко часа съпругата си.

— Женен? — повтори въпросително Хопи.

— Имам жена.

— Къде е тя?

— Скоро ще прекоси морето, за да дойде при мен.

— Но сега не е тук.

— Не. Въпреки това съм женен за нея.

Хопи се усмихна.

— Сър Тибалт каза да ви изненадам.

Значи Уилям му беше пратил момичето…

— Прекрасна изненада.

Погледът й се плъзна по бедрата му и сякаш замилва интимните части на тялото му. По устните й се появи триумфална усмивка.

— Харесвате ме. Значи ще остана тук.

Джейми се изсмя, вдигна я от леглото и я пусна на пода.

— Много си мила, Хопи, но аз ще чакам жена си.

— Вие сте готов за Хопи.

Тя посегна към бедрата му, но Джейми побърза да улови китката й.

— Недей. Жена ми ще пристигне само след няколко месеца.

— Толкова ли е красива?

— Прекрасна.

— А вие… много ли я обичате?

— Тя ми е жена. Облечи се и си върви. Денят беше дълъг и ужасно ми се спи. — След кратка пауза попита: — Хопи, ти нали разбираш езика на Поухатан?

Индианката кимна. Езикът на съюзените племена на Поухатан принадлежеше към семейството на алгонкуините, индианците, които живееха в северните области. В търсене на път към северозапад много изследователи се бяха сблъсквали с тях. Джейми беше научил някои думи, но предпочиташе да води със себе си преводач. Смяташе скоро да посети земите на им.

— Ако искаш да ми помогнеш, трябва да ме придружиш при Опеханканеф, Хопи.

— Кога?

— Може би след седмица. Имам доста работа тук. Трябва да отнеса писмата и документите от краля в Джеймстаун. Ще дойдеш с мен и после ще продължим навътре в страната.

— О, толкова се радвам, че ще пътувам с кораб! Ще се грижа добре за вас.

— Не е нужно. — Джейми вдигна от пода скромната ръчнотъкана рокля и Хопи без излишна скромност я нахлузи през главата си.

— Въпреки това ще ви служа.

— Благодаря ти. Аз съм женен.

— Може би ви трябват повече жени, милорд.

Джейми се засмя.

— Кой знае… Още не съм сигурен за себе си. Във всеки случай ще работиш за мен.

Най-после остана сам. Отпусна се в леглото, но образът й не преставаше да го преследва. По дяволите, трябваше да я задържи тук, да загаси светлината и да си представи, че държи в прегръдките си Жаси. Не, невъзможно. Прекалено добре знаеше как изглеждат меките коси и твърдите гърди на жена му. Познаваше аромата на тялото й, възбуждащите движения на бедрата й под неговите. Настойчиво й беше повтарял, че няма да го забрави. Дали и тя мислеше за него също така често, както той за нея?

Най-после очите му се затвориха и Джейми заспа дълбоко и непробудно.

След седмица отново се качи заедно с капитан Ръскин и екипажа на борда на своя кораб. Взе със себе си още петима войници, отец Стивън, младия англикански свещеник, и Хопи. Вятърът беше благоприятен и бързо достигнаха Джеймстаун Айлънд. Хвърлиха котва следобед. Градът също беше нараснал с нови редици къщи. Постовете отдавна бяха забелязали „Хоук“ и кралският губернатор вече го очакваше на кея. Поздрави сърдечно, осведоми се за последните лондонски новини и го покани на вечеря.

По време на яденето Джейми размишляваше за изминалите години, за многобройните грешки на Лондонската компания във Вирджиния, за липсата на далновидност в управлението й. Въпреки това колонията се разрастваше. Преди 1619 година тук живееха много малко бели жени. Сега броят им беше много по-голям, сред тях имаше и млади дъщери. Джейми преценяваше, че в Джеймстаун и околните имения белите заселници са около три хиляди. В къщата на губернатора се хранеха със сребърни прибори, в съдове от най-фин порцелан. Первазът на камината беше украсен с делфтски мраморни плочки. Джейми реши също да си поръча от тях. Жаси непременно щеше да ги хареса.

Жаси… Дали ще успее да прогони от съзнанието си русите коси, сините очи и прекрасната й фигура!

Губернаторът настояваше да му гостува, ала Джейми тръгна на път още същата нощ. Бяха му обяснили, че Опеханканеф се намира в Разаурак, една от индианските столици. Купиха няколко коня и малката група напусна Джеймстаун.

Нощем спяха на открито. Джейми се вслушваше в крясъка на совите и другите животни, вглеждаше се в небето през гъстата мрежа от клони и усещаше странен вътрешен мир. Гората шумеше и към обичайните нощни шумове се примесваха нови звуци. Беше сигурен, че Хопи няма да дойде при него. Достатъчно често беше слушала отец Стивън да проповядва за почтеното поведение на младите момичета.

На сутринта откри следи от стъпки и разбра, че индианците наблюдават групата и й позволяват да продължи пътя си. Дали съгледвачите бяха изпратени от вожда? Племената памунки, паспахи, кечоухтан, нансемонд и чийзпийк бяха обединени в съюза Поухатан, а в съседство с тях живееха чикахомини, потомак и монакан. Джейми не знаеше кой следва малката им група, ала усещаше, че не ги заплашва опасност. Въпреки това преди тръгване намести меча на колана си и провери дали ножът е на обичайното си място в ботуша му. Мускетите и пиките не бяха особено полезни в горските битки. За да се дръпне спусъкът, мускетът трябваше да се постави върху здрава основа, освен това зареждането отнемаше много време. Добрите стрелци даваха по четири изстрела на минута, но това не помагаше срещу дивите атаки на индианците, които изскачаха като дяволи от сенките между дърветата. Мечовете и ножовете бяха най-подходящите оръжия.

Стигнаха в Разаурак след три дни. Пресрещнаха ги индиански воини, изрисувани в ярки цветове, изпълниха пред тях дан танц, придружен с луди крясъци, и ги пропуснаха да минат. Джон Смит настоятелно беше посъветвал Джейми да не дава оръжия на индианците. И сега го помолиха за това, но лордът отклони исканията им и те престанаха да го притесняват.

Отведоха го в къщата на вожда, продълговата постройка от млади дървета, чиито клони бяха навързани един за друг и образуваха овален покрив. Другите индиански къщи бяха направени по съшия начин, ала Опеханканеф обитаваше най-голямата.

Вождът изглежда се зарадва на гостите и припомни на Джейми първата им среща, при която белият гост беше съвсем млад момък.

Джейми не разбираше някои неща и Хопи трябваше да превежда. Англичанинът увери, че владичеството на Опеханканеф много го радва. Индианецът се усмихна загадъчно и Джейми започна да се опасява, че ще възникнат някакви проблеми.

По-възрастен от него с десетина години, вождът беше висок, силен мъж с благородни черти на лицето. Очите му бяха черни, носът — дълъг, а скулите силно изпъкнали. Когато покани госта си на вечеря, Джейми заяви, че е съгласен — стига храната да не е приготвена от пленници, които са били убити на кола на мъчението. Опеханканеф отговори през смях, че не е предвидено нищо подобно. Днешният празник бил на сътворението.

Пред къщата му бяха запалени множество огньове. Няколко мъже, само с кожени препаски около бедрата, танцуваха около набитите в земята греди. Отец Стивън се оглеждаше наоколо с известна неловкост и Джейми ухилено му пошепна, че сцената е почти същата като при европейските майски тържества.

— Племето поухатан е било създадено от огромен заек — разказваше Опеханканеф. — Той ни държал години наред в плен и много старици се опитвали да ни освободят. Водили люти битки и най-после заекът ни разрешил да живеем в гората.

Млади индианки внесоха купи със задушено заешко. Всички ядяха с пръсти и топяха соса с царевичен хляб. По-късно към танцьорите се присъединиха голи, изрисувани в синьо жени, с поли от листа около бедрата. Запяха високо някаква песен, която преливаше от чувственост и телата им се залюляха във все по-възбуждащ ритъм. Войниците бяха въодушевени, докато свещеникът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Самозабравилата се Хопи също се поклащаше в ритъма на музиката.

Белите останаха два дни в дома на вожда. Отец Стивън усърдно описваше на индианците живота и страданията на Христос, а те му се отплащаха с разкази за своите богове Океус и Ахоне. Вождът и Джейми дълго разговаряха за Покахонтас. Джейми спомена, че Джон Ролф е отново във Вирджиния и е създал приличен и заможен дом на сина за принцесата. А Опеханканеф описа погребението на Поухатан, при което опечалените носели великолепни корони от пера и били изрисувани в цветовете на войната.

На сбогуване Джейми подари на вожда торбичка пъстри стъклени перли, два ножа с дръжки от слонова кост и синя ленена риза с втъкани златни конци. Вождът видимо се зарадва на щедрите подаръци и настоя Джейми да приеме многобройни чували, пълни със сушени плодове и жито.

Като цяло срещата мина много успешно. Английският лорд и Опеханканеф се бяха заклели да останат приятели. Джейми беше сигурен, че вождът изпитва уважение към него. Само нещо в хитрия му поглед не преставаше да го смущава.

Обратният път беше по-дълъг, защото разстоянието между Джеймстаун и Карлайл Хъндрид трябваше да бъде преминато на кон, а не с кораба, който междувременно беше поел обратния път към Англия. Когато най-сетне излязоха от гората, Джейми смаяно забеляза, че в пристанището му е хвърлил котва кораб — и това беше „Сладкият рай“! Беше едва пети октомври и той го очакваше най-рано след две седмици. Препусна в галоп през обработените поля. Устата му пресъхна, сърцето му силно заби. Най-после щеше отново да види жена си…

За щастие беше облечен елегантно, с копринена риза, кожен жакет, панталони до коленете и обичайните високи ботуши. Индианците познаваха английската мода и ценяха старанието на белите да се обличат добре в тяхна чест. Беше дори гладко обръснат, защото Хопи го беше освободила от наболата брада по метода на поухатан с островърха мида. Беше и достатъчно чист, защото всеки ден се беше къпал в реката. Въпреки това му стана неприятно, защото беше планирал съвсем друга среща. Искаше му се предварително да се увери, че в къщата цари пълен ред. Освен това имаше нужда от още малко време за размисъл — а и за мечти. Образът на Жаси не преставаше да го преследва. Виждаше я винаги такава, каквато я беше оставил — изтощена, с разбъркани коси, невероятно красива. И безпомощна.

Сър Уилям беше застанал на кея и поздравяваше лейди Камерън. Първите пътници вече слизаха от борда и Джейми веднага видя жена си. Нищо не можеше да затъмни златния блясък на косите й. Беше облечена в светлосива рокля и тъмна кадифена наметка. Беше видяла очакващия ги Уилям, но не и ездача, който препускаше към кея.

Жаси се усмихна любезно на Уилям, ала когато видя палисадата с оръдията и скромните, измазани с глина къщи, стъписано смръщи чело.

— Джейми! — Елизабет беше тази, която се провикна толкова радостно. Лордът дръпна юздите и скочи от седлото. Уилям ухилено се извърна.

В този миг всички наоколо престанаха да съществуват за него. След продължилата месеци раздяла жена му най-после беше дошла при него. Ала тя не се усмихваше, в очите й нямаше блясък. Беше толкова тънка и бледа, че Джейми се уплаши да не се е разболяла. Кожата й беше почти прозрачна, струваше му се по-красива от всякога, като кристална богиня. Как му се искаше да я сграбчи и да я разтърси, за да я свали от пиедестала й, да изкрещи с все сила, че трябва най-после да престане да го мрази. Още по-силно копнееше Жаси да падне в обятията му и да пролее сълзи на радост. Но не стана нито едното, нито другото.

— Добре дошла в Карлайл Хъндрид, милейди. — Джейми се приведе да я целуне, но Жаси бързо извърна глава и устните му едва докоснаха бузата й.

— Джейми! — Хладният му поглед си остана втренчен в Жаси, докато Леонор пристъпи към него и го прегърна.

— Елизабет… — Джейми отговори на сърдечната й целувка, после поздрави Робърт и усмихнато изслуша шеговитите укори на Леонор, че не е присъствал на сватбата й.

Запозна новодошлите с Уилям, после отиде при капитан Хорнби и го поздрави, че толкова бързо е прекосил океана.

— Вятърът беше благоприятен — обясни старецът.

— Но пътуването беше ужасно — прошепна Жаси. В очите й се четеше дълбока болка.

Джейми посегна към ръката й.

— Ти ще яздиш с мен, Жаси, а останалите ще ни последват в каретата. Така ще стигнем първи в нашата къща и ще можеш да ги поздравиш като домакиня.

— Не… — възпротиви се Жаси, ала Джейми не пожела да изслуша обясненията й. Беше забравил намерението си да бъде нежен и мек. Тя не можеше да върви в крак с него и той я вдигна на ръце. Потънал в мрачно мълчание, я понесе към коня си, вдигна я на седлото и скочи зад нея.

Жаси поиска да слезе, но ръцете му я обхванаха в желязна хватка.

— Направих за теб всичко, каквото можах, взех в дома си приятелите ти, подарих ти скъпоценни рокли и бижута. В тази дива местност също ще разполагаш с достатъчно прислуга. Въпреки това при всеки удобен случай се опитваш да ме унижиш. Предупреждавам те — не смей да го повтаряш!

— Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, дай ми свобода!

— Какво?

Жаси унило сведе глава.

— Мразя тази страна. Не мога да живея тук с теб.

Джейми се опита да преглътне горчивото разочарование и насочи коня към палисадата.

— Ти си моя жена и ще си останеш такава, Жасмин.