Дивата котка

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Детето се появи на бял свят по-рано от предвиденото. Лекарят от Джеймстаун беше обещал да пристигне в Карлайл Хъндрид на двадесет и пети февруари, но болките започнаха още сутринта на петнадесети. Жаси помагаше на Джонатан в кухнята, когато я прониза първата остра болка. Спазмите бяха доста силни и тя побърза да се изправи, защото си помисли, че е седяла твърде дълго до печката. Последните седмици бяха същинско мъчение. Не можеше да си намери място, не знаеше как да легне, да седне или да застане. Всяка крачка изискваше усилие, а страхът от раждането непрекъснато нарастваше.

Жаси изправи гръб, подпря ръце на хълбоците и след известно време болката престана. Джонатан Хайес я изгледа загрижено.

— Ще проверим подправките после, милейди…

Жаси с усмивка поклати глава.

— Не знаем кога ще влезе в пристанището следващият кораб, Джонатан. Пък и солта скоро ще свърши. Да започваме. Яденето ще се готви само.

Двамата седнаха до кухненската маса и Джонатан започна да тегли чувалчетата с карамфил. Той съобщаваше теглото на всяка отделна подправка и Жаси записваше цифрите в домакинската книга. Внезапно гласът на готвача заглъхна. Цялата долна част на тялото й се разтърси от силни спазми. Скочи с вик и присви очи.

— Милейди…

— Няма нищо. — Жаси безсилно се отпусна на стола и след малко вдигна очи към Джонатан. — Не… Май наистина не съм добре.

— Ще повикам помощ! — Готвачът скочи, дръпна наметката от куката на стената и хукна към двора през задната врата. Болката отшумя и Жаси се уплаши, че напразно е вдигнала тревога. Понечи да стане и в същия миг между краката й потече топла влага. Полите й се напоиха и спазъмът отново се появи, по-силен от всякога. Младата жена отчаяно се залови за ръба на масата.

Вратата се разтвори с трясък и заедно с ледения вятър в кухнята нахлу Тамсин. Старият лекар застана пред нея със загрижено лице.

— Още е рано! — опита се да протестира Жаси.

— Не можеш да обясниш на бебето, че е още рано. Щом е тръгнало да излиза, то ще си пробие път — заяви ухилено старецът. — Хайде, бъдете послушно момиче. Веднага в леглото!

— И какво?

— Ами ще чакаме. Вървете с мен, ще ви помогна. — Той я издърпа от стола и обгърна с ръка раменете й.

Вратата отново се разтвори и в кухнята се втурна Джейми. След като хвърли кратък поглед към жена си, той свали кожените ръкавици, пусна ги на пода и блъсна Тамсин настрана.

— Махайте се оттук! — изкрещя и вдигна Жаси на ръце.

— Не! — изплака тя и умолително се улови за Тамсин. — Моля те, Джейми, Тамсин е следвал в Оксфорд… — Обгърна с треперещи ръце врата на мъжа си, защото беше замръзнала в мокрите си поли, и неловко прибави: — Ще те намокря.

Джейми не се интересуваше от нищо. Изгледа втренчено Тамсин. Беднякът, когото беше измъкнал от страноприемницата на мастър Джон, беше променен до неузнаваемост. Добре обръснат, облечен в чисти дрехи, почтителен и скромен, Тамсин не пиеше нищо по-силно от чаша бира. Колебанието на Джейми трая само секунди. Не беше сигурен дали старецът наистина е следвал в Оксфорд, но се довери на инстинкта си. А той му казваше, че на Тамсин може да се има абсолютно доверие.

— Добре, елате с нас!

— Благодаря ти — пошушна във врата му Жаси.

Джейми бързо я изнесе от кухнята, мина покрай стаите на прислугата и излезе в салона. Там ги очакваше Ейми Лоутън.

— Тичайте в къщата на Танън да извикате Моли! Къде е Елизабет?

— Тук съм! — обади се откъм стълбата момичето.

— Бебето идва — съобщи кратко Джейми и се заизкачва по-стълбите с Жаси на ръце.

Положи я на леглото в спалнята и започна да я разсъблича. Жаси смутено изгледа мокрите си поли.

— Не би трябвало да стоиш тук…

Джейми продължи да я разсъблича, без да се засяга от думите й, докато Елизабет търсеше нощница в гардероба. Двамата заедно облякоха Жаси. В следващия миг родилката бе обхваната от нов спазъм и се сви на кълбо.

Джейми улови ръцете й и ги стисна в своите.

— Дишай дълбоко, Жаси… Ето така, така е добре.

Когато болката премина, Жаси се пъхна под завивките. Джейми се обърна към Тамсин, който стоеше до вратата.

— А сега?

— Ще чакаме, милорд.

— И това е всичко?

— Нищо друго не може да се направи.

Жаси посегна към ръката на мъжа си.

— Още е много рано…

— Оставаха по-малко от две седмици — отговори окуражително той и си пожела да знаеше повече за протичането на едно раждане. Толкова неща беше научил през живота си. Можеше да управлява кораб, да се ориентира в най-гъстите гори, да оцелее във водата и на сушата. Ала напразно се питаше как би могъл да заглади бръчките по челото й. Ами бебето? Дали щеше да се роди достатъчно силно, за да оживее в страшните зимни студове?

— Две седмици — повтори замислено Тамсин. — Ако не ме лъжат старите ми очи, това детенце е създадено още през сватбената нощ, милорд. А щом родителите толкова са бързали, сега и то няма търпение да види белия свят. — Старецът се обърна към Елизабет: — Милейди, щом дойде Моли, й кажете да се погрижи за топла вода и достатъчно чисти кърпи. Когато му дойде времето, трябва да измием малкия лорд и Жаси… ъ-ъ, лейди Камерън.

Елизабет хукна навън и Джейми попита:

— Какво да правя аз?

— Най-добре слезте долу, изпушете една лула и изпийте чаша уиски, милорд. Ще се наложи да чакаме още доста.

Джейми решително заклати глава.

— Обещах на жена си да бъда до нея.

— Добре тогава — усмихна се Тамсин. — Седнете до нея, слагайте хладни кърпи на челото й, ободрявайте я.

Джейми последва съвета му.

В началото Тамсин се чувстваше неловко и не смееше да докосне Жаси в присъствието на господаря, но после се примири със ситуацията. Старецът усещаше съмненията на Джейми относно уменията му на лекар, но решително изпъна рамене и се зае да прегледа младата си господарка. После направи всичко възможно да облекчи болките й. Жаси стискаше ръката на мъжа си с такава сила, че пръстите му изтръпнаха. Но Джейми дори не трепна.

— Добре напредваме — заяви весело Тамсин. — Бебето е в правилно положение.

Жаси облекчено въздъхна. Джейми впи очи в разкривеното лице на жена си и веднага разбра за какво мисли тя — за бедната Джоан Танън, за бебето, родено мъртво на борда на „Сладкия рай“. Сложи ръка на корема й и почувства силата на спазмите, които го бяха направили твърд като камък.

— Болките стават все по-чести! — проплака страхливо Жаси.

Елизабет и Моли внесоха чисти кърпи и ведро с гореща вода. Джейми загрижено изтриваше челото на жена си и ободрително разговаряше с нея между пристъпите. Напъните следваха един след друг, все по-болезнени. Джейми стискаше ръката й със силното желание да отнеме част от болките й, да й даде поне малко от своята сила.

По някое време Жаси нададе пронизителен писък и лордът укорително изгледа Тамсин.

— Направете нещо!

— Какво мога да сторя аз, милорд?

— Не може ли да ускорим раждането? Жаси няма да издържи още дълго.

Тамсин и двете жени, застанали до него, размениха кратки погледи, после Елизабет пристъпи напред и окуражително го потупа по рамото.

— Болките едва сега започнаха. Понякога минават много часове, преди да се роди детето. Такава е природата на нещата. Ти не разбираш нищо от тези неща.

— Ти обаче си добре осведомена, така ли?

— Нали бях при сестра ти, когато се роди малката ни племенница. Смятам, че все пак разбирам някои неща.

Джейми покорно кимна. Елизабет никога не го беше виждала в това състояние — кротък и примирен, треперещ от страх. Сърцето й преливаше от съчувствие.

— Не се бой, Джейми. Раждането протича съвсем нормално.

В този миг Жаси отново изпищя и Джейми веднага се наведе над нея.

— Спокойно, мила, спокойно…

— Не мога повече!

— Ще се справиш, не се тревожи. Дишай дълбоко!

— Не мога…

— Заповядвам ти, мила. Дишай равномерно, стискай ръката ми и пусни най-сетне сина ми да излезе на белия свят.

— Да пусна най-сетне сина ти на белия свят? — повтори гневно Жаси и очите й блеснаха.

Джейми се засмя.

— Така е, милейди. Не се мотай, а си дай малко повече труд!

Жаси му изкрещя, че е безчувствен негодник, а при следващата болка изруга като пристанищен работник и заби нокти в ръката му. Но престана да пищи.

Тамсин заяви, че краят наближава. Новият гражданин на земята щеше да се появи на бял свят още преди настъпването на вечерта. Старецът изгледа пепелносивото лице на лорд Камерън и окуражаващо обясни:

— Скоро ще го извадим. — Обърна се към Жаси и продължи: — Вие никога не можете да чакате, момиче. Така и не ви научиха на търпение, не понасяте половинчати неща. Не се задоволихте с обикновен търговец, а се омъжихте за голям лорд. И то прибързано. Бебето явно се е метнало на майка си и също не можа да изчака. Затова му помогнете, мила! Напъвайте! Колкото можете!

Жаси се надигна и след малко със стон се отпусна на възглавницата.

— Не мога…

Джейми сграбчи раменете й и изсъска:

— Слушай какво ти казва Тамсин!

— О! — Жаси се опита да се изтръгне от ръцете му, но не успя и когато дойде следващият напън, стисна зъби и напрегна всичките си сили.

— Виждам тъмната му главица! — извика въодушевено Моли.

— Още веднъж! — произнесе повелително Тамсин.

— Не!

— Жаси, време е да родиш сина ми!

— Ами ако е дъщеря? — простена безсилно тя.

— Напъвай! — процеди през стиснати зъби Джейми.

Бебето се плъзна от тялото на майката. Жаси никога не беше изпитвала подобно облекчение. Новият живот се изтръгна от утробата й с последен силен тласък и болката изчезна. Веднага прозвуча детски плач, оглушителен и много енергичен.

— Син! — извика засмяно Тамсин. — И колко е жизнен!

— О… — пошушна Жаси.

Син. Нали така беше заповядал Джейми.

Тамсин сложи бебето в ръцете на Моли. Камериерката бързо го уви в затоплената кърпа и започна да почиства личицето му. Джейми целуна устните на Жаси и погали страните й. Младата жена беше малко замаяна, но все пак успя да различи дълбоката нежност в очите му. Той се изправи, отиде при детето, поставено на масата, разви го и внимателно прегледа телцето му. После с усмивка се върна при жена си.

— Синът ни е съвършен, мила. По десет пръстчета на ръцете и краката, решителна, своенравна брадичка и черни коси. Или поне изглеждат такива. Още е съвсем мокър.

Младият Камерън отново заплака и Жаси видя мъничкото юмруче, подало се изпод завивката. Странно чувство изпълни гърдите й.

— Може ли да го видя? — пошушна тя и се опита да се изправи, ала беше още твърде слаба.

— Трябва да се напънете още веднъж, Жаси — обади се Тамсин и Жаси объркано го изгледа. — За последен път. Нали трябва да излезе плацентата.

Този път не беше толкова трудно. Жаси гореше от нетърпение всичко да свърши и най-после да вземе в ръце сина си. Затова напъна с всичка сила. Отново почувства чудно облекчение и уморено затвори очи.

Когато отново ги отвори, Джейми стоеше до нея. Погледна я и внимателно положи бебето на гърдите й. Жаси почувства как в сърцето й покълва съвсем нова любов. Той беше толкова малък — и толкова прекрасен. Пронизителният му рев кънтеше като небесна музика в ушите й. Очичките му блещукаха тъмносини, но цветът им сигурно щеше да се промени. Малкото телце беше здраво и силно. Очевидно не му беше навредило, че се е родил две седмици по-рано.

Жаси потръпна от ужас. Кошмарът беше отминал. Синът й беше жив и здрав.

— О, Джейми… — Едва не избухна в сълзи. — Толкова е сладък.

— Страхотен е — поправи я съпругът й и докосна личицето му с върха на пръстите си.

— Време е да го накърмите, милейди — подкани я пристъпилата към леглото Моли. — Няма да изпие кой знае колко, но млякото трябва да потече в гърдите на майката. — Тя се поколеба. — Разбира се, ако смятате да го храните сама, Жаси. Много благородни дами не искат, нали, лорд Камерън?

Нима наистина съществуваха майки, които не искаха да кърмят децата си? Жаси не можеше да проумее подобно нещо. Тя копнееше да запази тясната връзка със сина си, искаше да се наслади докрай на майчинството — това толкова ново и силно чувство. Отчаяно се примоли Джейми да не й отказва кърменето. Някои мъже сигурно назначаваха дойки, защото не искаха жените им да посвещават твърде много време на бебето.

— В Карлайл Хъндрид сигурно няма много кърмачки… — прошепна нерешително тя.

— Жена ми ще кърми сама бебето — реши Джейми.

Жаси се усмихна с искрена благодарност. Съпругът й очевидно беше възхитен от сина си не по-малко от нея. Отвори нощницата си с треперещи, несръчни пръсти и пъхна зърното на гърдата в малките уста. Детето веднага засмука жадно и по тялото й се разля сладостна топлина.

Бебето лакомо премляскваше и Моли се засмя с глас.

— Колко е жадно за гърдата ви, Жаси.

— Като баща му — промърмори Жаси. Внезапно осъзна какво е казала и почервеня до корените на косите си. Джейми обаче избухна в луд смях, към който веднага се присъединиха Елизабет и Тамсин.

Това беше един от най-хубавите моменти в живота й. Подържа бебето на гърдите си още няколко минути, после го подаде на Елизабет, която побърза да го увие в пелените.

— Сега Моли ще те измие и ще оправи леглото, Жаси. После ще се наспиш хубаво.

Очите й вече се затваряха. В полусън усети, че изтриват тялото й с мокра кърпа, после Джейми я вдигна на ръце, за да може Моли да смени бельото. Само след минута заспа дълбок сън, несмущаван от лоши сънища.

Посред нощ я събуди висок, сърдит крясък. Джейми седеше до нея и държеше в ръце почервенялото от гняв бебе.

— Синът ти е гладен — заяви той и Жаси усмихнато пое ревящото бебе.

— Надявам се, че го правя както трябва.

— Разбира се — усмихна се Джейми. — Във всеки случай момчето ни изглежда напълно доволно. Нали виждаш, че суче енергично. Още утре ще го кръстим. Как да го наречем?

— Утре? — Жаси усети как в гърдите й се надига паника — Дали всичко му е наред, Джейми? Не се ли страхуваш…

— Синът ни е здрав и силен. Тамсин изрично ме увери в това. Безсмислено е да отлагаме кръщенето. Трябва да си има име.

— Почти всеки баща желае синът му да носи неговото име.

— Той е и твой син, милейди. Освен това имах впечатлението, че не си кой знае колко доволна от бащинството ми.

Жаси не можа да възрази нищо. Беше много просто да създадеш дете, докато раждането беше много по-трудно.

— Нека се казва Джеймс.

— На краля?

— Не, на баща си. Все пак е първороден син.

— О, това да не е заявка за цяла сюрия дечица?

— В никакъв случай! — изсъска сърдито Жаси и Джейми се разсмя весело.

— Добре тогава. Ще го кръстим Джеймс Даниел Камерън и ще му викаме Даниел, за да не ни бъркат.

— Джеймс Даниел Камерън… Харесва ми. — Жаси нежно целуна тъмните косички на детето. — Обичам те, Джеймс Даниел.

Бебето затвори очи, а тя вдигна поглед към Джейми, който се усмихваше.

— Обикновено лордът подарява на съпругата си нещо много ценно, когато му роди наследник. Ако бяхме в Англия, можех да ти подаря перли, но тук няма такова нещо…

— Не е нужно. Наистина…

— Затова пък имам нещо друго — прекъсна я Джейми и извади от джоба си тънка кожена връв, на която висеше странен амулет. Върху розова мида бяха примитивно изрисувани мъжка и женска ръка, над които светеше слънце — като Бог, който благосклонно наблюдаваше сключените ръце.

Жаси учудено пое украшението и го завъртя между пръстите си.

— Прекрасен е…

— Когато за първи път пристигнах в Новия Свят, се запознах с Покахонтас. Тя беше спасила живота на Джон Смит, макар че беше едва единадесетгодишна. Учудвах се колко се възхищава на белите заселници и колко е великодушна към тях. Тогава още не бях навършил двадесет. Тя ми благодари, че съм попречил на белите да убият Поуан. При втората ни среща ме предпази от войнствени поухатан и ми връчи този амулет. Пазих го през цялото това време и се надявам да означава нещо и за теб — макар да е само заместител на перлите, които непременно ще ти подаря. — Без да я гледа в очите, Джейми внимателно вдигна спящото бебе.

— Джейми…

— Какво?

— Амулетът е прекрасен. Ще го пазя като най-голяма скъпоценност, повярвай.

Джейми усмихнато я изчака да окачи амулета на врата си.

— Моли все още е тук. Ще ни донесе нещо за ядене, а после ще спиш.

— Скоро ще стана.

— О, не, милейди! През следващите дни ти е позволено да напускаш леглото за не повече от два часа. Така каза Тамсин, а аз ще се погрижа да спазваш нарежданията му.

Вратата се затвори и Жаси усмихнато издърпа завивката до брадичката си. Никога не беше вярвала, че е възможно да бъде толкова щастлива.

През следващата седмица Жаси се занимаваше изключително с Даниел. Можеше часове наред да наблюдава личицето му и да сравнява чертите му с тези на баща му. Малкият приличаше на Джейми още от първите дни на живота си, не само по външен вид, а като че ли и по характер, защото понякога оставаше дълго време тих и сериозен, втренчил очи пред себе си, а после внезапно изпищяваше като северен вятър. Жаси упорито твърдеше, че бебето вече се усмихва, макар Моли да настояваше, че е твърде малко за това.

— Само криви устенца, защото има твърде много въздух в стомахчето си — обясняваше тя.

Ала Жаси не й вярваше. Синът й не беше като другите деца, той беше нещо съвсем особено. Когато го притискаше в обятията си, беше безкрайно щастлива. Той представляваше великолепно допълнение на собственото й „аз“ — нещо, което беше липсвало в досегашния й живот.

През тези дни усещаше една единствена липса — Джейми оставаше при нея твърде малко. Не спеше в спалнята, а беше внесъл там кушетка за Моли, която се грижеше за Жаси ден и нощ. На сутринта след раждането се появиха няколко работници и поднесоха на младата лейди прекрасна дървена люлка, украсена с дърворезба и с изрязан герб на фамилията Камерън. Жаси щастливо им благодари, а Джон Танън, предводителят на малката група, произнесе кратка реч.

— Много се радваме, че малкият ни дар ви достави радост, милейди. Ние малко се страхувахме от пристигането ви в колонията, защото си мислехме, че съпругата на лорд Камерън може да се окаже някоя студена и надменна господарка, която няма за общува с хората от нашата черга. Ала вие се появихте сред нас като ангел на милосърдието и ние ще ви бъдем вечно признателни за това — Моли, аз и всички останали. Винаги ще помня, че моята бедна Джоан и бебето са били изпроводени към Всевишния от вашата мека ръка. Желая ви всичко добро, милейди, също и на милия ви малък син.

— Много ви благодаря, Джон, на вас и на всичките ви приятели. Ще запазим вашата люлка и ще помним винаги, че това е дар от сърце. — Жаси не посмя да погледне към Джейми, застанал мълчаливо в ъгъла. Страхуваше се да не избухне в сълзи, толкова беше трогната. Беше дошла в тази колония с чувство на отвращение и омраза, а сега се чувстваше тук като у дома си. Беше се омъжила за Джейми, за да избяга от бедността и отчаянието, и добре знаеше, че той ще й предложи много повече — живот сред лукс и богатство. В Карлайл Хъндрид не се живееше сред лукс, но тя не го и търсеше вече. Сега най-важни бяха Даниел, благополучието на семейството й, на добрите приятели и на всички заселници. И на съпруга й.

— В салона ще ви поднесат бира — покани ги сърдечно Джейми. — Да се постоплите, че навън вее леден вятър.

Работниците се сбогуваха с Жаси и си излязоха. На вратата Джейми се извърна и втренчи очи в жена си. Както често се случваше, тя не можа да разбере какво изразява погледът му.

Седмица след раждането на Даниел Моли се върна при семейството си. Жаси усещаше липсата й, но пък мисис Лоутън, Елизабет, Пейшънс и Чарити бяха винаги около нея. Само не и Джейми. Той продължаваше да нощува в стаята, обитавана по-рано от Робърт и Леонор. Когато една сутрин влезе да си вземе панталон, обясни с известно смущение, че не искал да й пречи. Тя се нуждаела от повече сън, както и Даниел.

Жаси се почувства засегната, но не посмя да възрази. Каза си, че той също се нуждае от достатъчно сън, за да събере сили през дългите зимни месеци. Борбата за оцеляване беше безмилостна.

Понякога чуваше стъпките му до среднощ по коридора. Отчаяно се надяваше интересът му към нея да не е угаснал. Естествено знаеше, че още не могат да подновят брачния си живот. Но и преди раждането на Даниел бяха лежали един до друг, без да се любят. Беше толкова прекрасно да чувства до себе си силните му ръце, равномерните удари на сърцето му. Тамсин й беше заявил, че трябва да изчака четиридесет дни, преди да поднови брачния си живот, и след това да бъде много внимателна. Дали беше говорил и с Джейми за това? Или тя просто не беше в състояние да събуди желанието на мъжа си?

Нощите, през които Джейми неспокойно бродеше наоколо, я тревожеха. Ала нощите, през които не го чуваше, я безпокояха още повече. Тогава не знаеше къде е — и при кого.

Когато снегът се стопи, се появи група индианци с подаръци от Опеханканеф. Великият вожд изпрати на бебето амулет, подобен на онзи, който Джейми беше получил от принцеса Покахонтас. Жаси не сваляше своя талисман от врата си. Закрепи за люлката на Даниел получения от Опеханканеф, без да осъзнава защо го прави. Тъй като често губеше вяра в собствения си Бог, не би трябвало да изпитва някакви чувства към странните, взискателни демони на индианските племена. Ала инстинктивно усещаше, че амулетът ще предпазва сина й. Християнският Бог тепърва щеше да разпространява влиянието си по тези диви места. Езическите богове обаче владееха земите им много отдавна.

За да смекчи гнева на отец Стивън, помоли Джон Танън да изработи дървен кръст и го прикрепи от другата страна на люлката. Джейми изглежда се забавляваше от протестите на младия свещеник.

— Не се страхувайте, отче — успокояваше го той. — Тази безобидна малка мида надали ще попречи на Даниел да възприеме нормите на англиканската вяра.

Отец Стивън примирено разпери ръце и Жаси с благодарност изгледа съпруга си. Ала той като че ли не забеляза топлотата в очите й. Мислите му бяха някъде много далеч, при неотложните работи на колонията.

Когато Даниел навърши две седмици, снегът се стопи. Джонатан твърдеше, че тази зима няма да вали повече, и тъй като живееше отдавна в колонията, Жаси се доверяваше на оценките му.

Февруари отмина и настъпи март.

Тамсин вече не работеше в обора на Джейми. Както с учудване узна Жаси, той се беше нанесъл в малка къща в центъра на поселището. Повериха му всички запаси от лекарства и медицински инструменти и кръгът от пациенти непрекъснато се разширяваше.

— За всичко това трябва да благодаря на съпруга ви — разказа той на Жаси. — След раждането на Даниел ме помоли да го последвам в салона и аз си помислих, че ще ми отреже главата, задето не съм направил нищо да намаля болките ви. Вместо това започна да ме разпитва за пребиваването ми в Оксфорд и ужасно се разсърди, когато узна, че съм се пропил и съм разрушил кариерата си на лекар. Уверих го, че съм се отървал окончателно от този порок. Тогава ми каза, че в Новия Свят не мога да си позволя да пилея познанията си. Даде ми на разположение тази къща и ми изпрати първите пациенти. В началото идваха с колебание. Ала откакто излекувах стомашните спазми на мисис Денвър и наместих счупената ръка на Тимоти Хейлс, вече имат повече доверие в мен.

Жаси се зарадва, че животът на Тамсин е тръгнал в щастлива за него посока, и вечерта сърдечно благодари на Джейми. Мъжът й нетърпеливо отговори:

— Не съм направил нищо друго, освен да се възползвам от познанията на един лекар. Знаеш, че тук спешно се нуждаем от тях. — После рязко й обърна гръб и тя не посмя да продължи разговора.

Март донесе със себе си бури и дъжд, но на петнадесети, когато Даниел навърши един месец, пролетта вече тропаше на вратата. Небето беше безоблачно, слънцето пращаше първите си топли лъчи. Полските работници започнаха да подготвят сеитбата. Навсякъде се чуваха весели смехове и всички се радваха, че е дошъл краят на зимата.

Всички освен Джейми.

Понякога Жаси мислеше, че мъжът й я мрази. Друг път беше готова да повярва, че му е напълно безразлична. Избягваше да се мярка пред очите й, говореше й с остър тон и прекарваше голяма част от времето си извън къщи.

Понякога обаче го улавяше да я наблюдава — сериозен, вглъбен, като че ли очакващ нещо. Когато се осмеляваше да го попита какво е станало с него, кратко й отговаряше:

— Нищо.

— И бързаше да излезе.

Смутена, засегната, с нарастващ страх в сърцето, Жаси продължаваше да го наблюдава. Без съмнение, съпругът й обичаше Даниел. Всяка вечер нареждаше да го занесат в стаята му и Жаси го предаваше на Ейми, Чарити или Пейшънс. Виждаше го отново едва когато почваше да пищи от глад и трябваше да го накърми.

На петнадесети март реши, че е крайно време да върне мъжа си в семейното легло. Копнежът по него беше станал непоносим. Накърми Даниел рано сутринта, окъпа се и изми косата си. Облече се извънредно грижливо — в люляковосиня рокля с дълбоко деколте, украсено с дантели. Превърза дългата руса коса на челото и я разпусна по гърба. После се запъти към кабинета на долния етаж, където сър Уилям и Джейми тъкмо картографираха земите по течението на реката. Голямата маса беше отрупана с пергаменти и гъши пера.

Сър Уилям вдигна поглед, когато Жаси влезе, и в очите му просветна възхищение. Ала Джейми видимо се разгневи, че им е попречила.

— Добър ден, сър Уилям — поздрави Жаси и се обърна към съпруга си: — Както виждам, тъкмо сте заети.

— Работата никога не може да бъде толкова важна, че да развали удоволствието ни от вашето присъствие, милейди — отбеляза галантно Уилям.

— Какво искаш? — попита кратко Джейми.

Дори Уилям го изгледа слисано. После сметна, че е по-уместно да изчезне от кабинета и да остави съпрузите да се разправят сами. Сбогува се набързо с извинението, че е забравил да провери постовете.

— Ще се върна след няколко минути.

Жаси остана сама със съпруга си и двамата потънаха в мрачно мълчание. Най-после Джейми попита:

— Е, кое беше това важно нещо, което те накара да прекъснеш работата ни и да ми направиш сцена?

— Аз? Сцена?

— И да объркаш бедния Уилям?

— Не ми изглеждаше особено смутен.

— Разбира се, на теб ти е много приятно да будиш възхищение и да чуваш галантни комплименти от устата му…

— Каквито твърде рядко излизат от твоята уста.

— Не съм свикнал да си губя времето с жени. Е, какво искаш?

— Ти очевидно не си свикнал да следваш дори най-простите правила на учтивост, мой велики лорде. Какво искам от теб ли? Нищо друго, освен онова най-висше благо, към което се стремя толкова отдавна — свободата си! — Жаси гневно се обърна към вратата и не видя болката, изписала се в очите му.

Джейми веднага се овладя и задържа ръката й.

— Това ли е, което наистина искаш?

— Кое? — изсъска тя.

— Свободата си.

Жаси се поколеба. Устните й пресъхнаха. Колко й се искаше да се хвърли с плач в обятията му и да му заяви, че няма да понесе да живее далеч от него. Само дума да й беше казал в този миг — само един мил жест да беше направил — и тя нямаше да овладее напора на чувствата си.

Ала лицето му оставаше безизразно. Каква ирония… Преди се отвращаваше от него, а сега, когато го беше обикнала и го желаеше с цялото си сърце, той я беше намразил.

— Попитах те нещо, Жаси.

— Аз… — започна колебливо тя, но в този миг вратата се отвори и в кабинета нахлу сър Уилям.

— Джейми, „Лейди Дестъни“ тъкмо влиза в пристанището! Най-после! Вече е ясно, че дойде пролетта. — Той забеляза царящото в кабинета напрежение и смутено замълча.

— Да отидем да ги поздравим. — Джейми пусна ръката на жена си и бързо излезе от стаята. Жаси остана неподвижна, загледана след него. Сърцето й тежеше като олово.

Корабът докара не само оръжия, муниции и мечове, а и прекрасни английски дрешки за Даниел. От борда слязоха десетки нови заселници — сър Алън Уетингтън и Седрик Ейхърн, един картограф, един ковач, дърводелци, работници и занаятчии, освен това семействата на някои от мъжете, които вече живееха в колонията.

Сър Алън и сър Седрик бяха подслонени в една къща вътре в палисадата, която беше оскъдно обзаведена само с най-необходимото. Вечерта след пристигането бяха поканени у лорд и лейди Камерън. Жаси изпълняваше домакинските си задължения, обхваната от някаква треска. Щом съпругът й вече не се интересуваше от нея, тя щеше да му докаже, че другите господа ще съумеят да оценят прелестите й.

Леонор и Робърт също бяха поканени. Поднесоха диви пуйки, убити съшия ден от индианци, месни пастети и царевичен хляб. „Лейди Дестъни“ беше докарала и богат запас от кафе — питие, все по-популярно в Италия, а към него и прекрасни порцеланови чашки.

След вечерята мъжете доволно запалиха лулите си. Джейми с нетърпение очакваше да чуе новините от Англия. Всички се смееха, докато сър Алън иронично описваше скуката, която царяла в двора на крал Джеймс и съпругата му, датчанката Ана.

Седрик, Алън и Джейми бяха стари приятели. Бяха на една възраст и се бяха обучавали при едни и съши учители. Русият, синеок, винаги весел Алън напомняше на Жаси за Робърт. Седрик, представителен мъж с огненочервена коса и буйна брада, беше доста закръглен, но широкоплещест и с мускулести бедра. Двамата новодошли засипаха Жаси с галантни комплименти и тя направи всичко, което зависеше от нея, за да предизвика избухливия темперамент на мъжа си. Въпреки че на пръв поглед се държеше дискретно и образцово изпълняваше домакинските си задължения. Лека усмивка към Седрик, доверително докосване по рамото на Алън, което продължаваше малко повече от нормалното… Нищо друго. Нямаше да даде основания на Джейми да се оплаче, че се е оженил за прислужница в кръчма. Въпреки това завладя с щурм сърцата на новодошлите.

— Вече знаехме, че си офейкал надалеч и си се оженил, Джейми — отбеляза лукаво Алън. — Но не знаехме, че си взел най-прекрасната дама в цяла Англия. Къде я откри? Вероятно е била заключена в някой омагьосан замък, нали? Затова ли никога не сме я виждали?

Джейми беше изправен до камината, облегнат на перваза. Хвърли кратък поглед към Жаси и едва тогава отговори:

— Срещнахме се на път. Тя отиваше в семейното си имение, което е близо да моята къща, и аз я придружих.

Жаси сведе очи — смаяна, че въпреки безразличието си мъжът й не използва случая да я унижи в очите на приятелите си, като заяви, че е била прислужница в кръчма и се е промъкнала в стаята му, за да предложи услугите си. Защо ли се стараеше да запази доброто й име? Изправи се, допълни чашата на Робърт Максуел и мило му се усмихна.

Чарити изтича надолу по стълбата и пошепна нещо на ухото на господарката си. Жаси се усмихна на гостите си и весело заяви:

— Трябва да се извиня и да ви оставя, уважаеми господа. Синът ни е едва на един месец. По това време винаги се събужда и плаче за майка си.

Мъжете се надигнаха и Алън промълви:

— Трябваше да наемеш кърмачка, Джейми. Така щяхме по-дълго да се наслаждаваме на компанията на прекрасната ти съпруга.

— Майчинството е един от най-ярките таланти на моята лейди — отговори Джейми. — Тя никога не би допуснала друга жена да кърми детето й. Лека нощ, скъпа.

Говори така, сякаш майчинството е единственият ми талант, помисли горчиво Жаси. Джейми не се притесняваше, че жена му няма да присъства на празненството. Понечи да заяви, че скоро ще се върне, но плачът на Даниел долетя чак до салона и тя засрамено забърза по стълбата. Ала не можа да устои на изкушението и се обърна още веднъж, за да заяви на мъжете, които очаровани гледаха подире й, че ще се радва да ги види в дома си още утре. Срещна усмихнато мрачния поглед на Джейми, после погледна смутените лица на гостите, и забърза нагоре. Нека всички се питат какво не е наред в брака им.

Двадесет минути по-късно Джейми влезе в спалнята й. Жаси лежеше в леглото с Даниел. Бебето жадно сучеше от гърдата й, притиснало в нея малките си юмручета. Жаси не беше съблякла роклята, само беше разтворила корсета си.

Когато Джейми разтвори вратата с трясък, младата жена бързо се опита да прикрие гърдите си.

— Трябваше поне да почукаш.

— Нима забрави, че не се съобразявам с нормите на учтивостта? Освен това влизам в собствената си спалня. Не виждам причина да чукам.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Сега спиш в другия край на коридора.

— Въпреки това влизам тук, когато аз реша.

Даниел, стреснат от нахлуването на баща си и резкия му глас, започна да плаче. Джейми стреснато побърза да затвори вратата.

— Ако идваш да ми кажеш нещо, слушам те — поде учтиво Жаси. — След това ще се посветя отново на майчинската си роля — моя особен талант. Впрочем смяташ ли, че това е единствената ми дарба, милорд?

— Ти притежаваш много дарби, Жаси. Продължавай да кърмиш детето. Ще остана тук.

Жаси прехапа устни, сведе глава и отново подаде зърното на Даниел. Джейми щеше да остане тук. Беше го разгневила, но най-после беше успяла да го върне в семейната спалня.

Настъпи неловко мълчание. Скоро Жаси не можа да го понесе повече и се обади:

— Много интересен отговор даде на приятелите си, когато те попитаха за първата ни среща…

— Какво би трябвало да им кажа? Че съм се оженил за кръчмарска проститутка? Те и сами го забелязаха по безсрамното ти кокетство…

— Не съм кокетирала с никого — изсъска Жаси.

Джейми се приближи до леглото, докосна бузката на Даниел и помилва гърдите й. В тялото й пламна огън. Нека се карат, нека я вземе брутално и без задръжки — само да се озове отново в обятията му…

Ала Джейми побърза да отдръпне ръката си.

— Чуй какво ще ти кажа. Ако наистина се стремиш да получиш свобода, имаш позволението ми да напуснеш Америка с „Лейди Дестъни“. Но докато все още си тук — внимавай!

— Какво? — пошепна смаяно Жаси.

— Позволявам ти да ме напуснеш. Даниел остава тук, разбира се. Той е мой син и наследник.

— Никога няма да ме разделиш от него! — избухна възмутено младата жена. — Той е и мой син! Порасна в моето тяло и има много по-голяма нужда от мен. Нали го кърмя…

— По всяко време мога да назнача кърмачка.

— В никакъв случай.

— Лека нощ, скъпа.

— Джейми…

— Утре ще продължим разговора си. Щом си толкова загрижена за Даниел, би трябвало да му посветиш цялото си внимание. Нека се насуче добре, иначе пак ще се разплаче. Лека нощ.

Затвори тихо вратата след себе си и Жаси трябваше да притисне с ръка устата си, за да не изпищи. Даниел като че ли усети мъката й, защото изпусна зърното и се разплака.

— Тихо, миличък — пошушна майката и нежно го залюля в ръцете си. — Аз съм тук, при теб и никога няма да те напусна. Толкова те обичам…

Не. Джейми не можеше да я принуди да се раздели със сина си. Тя беше негова жена Нямаше да й отнеме Даниел. Бебето скоро замлъкна и отново засмука топлото майчино мляко. По бузите й се стичаха сълзи, но след няколко минути изсъхнаха. Щеше да остане тук, да се пребори с мъжа си и да си го върне.

Нима самият той не беше казал, че жена му може да се справи с всяка ситуация?