Досиетата „Орегон“

15

Когато гумите на турбореактивния пътнически самолет изсвириха на тармака на летището в Цюрих, Хуан Кабрило вече беше оформил плана си. Признаваше, че е един от най-безумните, които му бяха хрумвали, но като се имаха предвид параметрите на мисията и краткият срок, инстинктите му подсказваха, че не му остава нищо друго, освен да действа безумно.

През по-голямата част на полета от Токио Хуан поддържаше връзка с „Орегон“ чрез защитен срещу проникване преносим компютър. Макс Ханли му беше събрал екипа, който искаше в Швейцария, и бе изпратил необходимата екипировка от кораба. „Орегон“ плаваше към Тайпе, където беше най-близкото международно летище. Отказването от следенето на „Маус“ беше пресметнат риск, но Кабрило беше сигурен, че екипажът отново ще намери плаващия сух док, който се движеше само с четири възела. Двамата с Макс изчислиха, че отклоняването ще им отнеме по-малко от един ден, ако нямат неприятности в Тайван. Хуан помоли началника на пристанището в Тайпе да му върне стара услуга, за да е сигурен, че всичко ще мине гладко.

В Швейцария трябваше да импровизират, ако част от екипировката не минеше през митническата проверка на международното летище, но Кабрило не смяташе, че ще възникне проблем. Той имаше много връзки в Цюрих от дните си в ЦРУ. Нужни им бяха само оръжия. Можеха и сами да направят експлозиви с подръчни материали, а всичко друго, от което се нуждаеха, се даваше под наем или се продаваше.

Екипът щеше да пристигне двадесет и четири часа след него. Първата работа на Хуан беше да намери тайна квартира и да разузнае маршрута между затвора „Регенсдорф“ и съда в центъра на града.

Двадесет минути след като мина през митницата той вече седеше зад волана на взет под наем спортен мерцедес ML–300. Съмняваше се дали всичките потенциални възможности на автомобила ще му потрябват, но пък колата беше анонимна в този пълен с мерцедеси град. Е, все пак имаше глобална система за позициониране. Пролетното утро беше хубаво и Кабрило бе смъкнал стъклата и покрива.

За разлика от Токио, Цюрих му харесваше със смесицата си от старо и ново. Една до друга бяха наредени барокови и модерни сгради. Не си съперничеха, а създаваха атмосфера на успокояваща хармония. В Цюрих той беше спал с една свръзка, докато работеше за Фирмата. Тя беше нископоставена служителка в руското посолство и не можа да му даде ценна информация, но въпреки това го накара да се почувства като Джеймс Бонд. Споменът за тази случка предизвика усмивката му, докато караше по околовръстното шосе и търсеше изход, който да го отведе до затвора. Тайната квартира трябваше да почака, докато не намереше най-подходящото място за плана си.

Точно преди да стигне до отбивката за „Регенсдорф“, Кабрило обърна и се отправи обратно към града. Нямаше смисъл да показва колата на пазачите на портала, тъй като знаеше, че ще трябва да мине по маршрута няколко пъти, преди да реши къде екипът му ще направи удара. Така че реши да отиде до съда, където Рудолф Исфординг играеше ролята на главен свидетел в процеса на века.

Улиците около съда бяха тесни и задръстени, още повече че наблизо се строеше нова сграда и десетки камиони блокираха пресечките. Строежът все още представляваше стоманена рамка с бетонни плочи, вдигнати на седем етажа, над които стърчеше кран. Стрелата му можеше да се простре далеч над оградата от плоскости и телената мрежа, опасваща парцела. Хуан спря на червено и се загледа как кранът вдига някаква арматура, и се стресна, когато шофьорът зад него натисна клаксона. Светофарът беше светнал зелено. Кабрило махна с ръка, за да се извини, и бързо потегли.

Мина пътя между затвора и съда още шест пъти, движеше се по различни маршрути. Ако той отговаряше за охраната, която караше Исфординг в града за съдебните заседания, щеше да избира произволен маршрут всеки път, за да направи нападението на бронирания микробус по-трудно. Проблемът обаче беше, че крайната цел бе една и съща. Колкото повече се приближеше до съдебната палата, толкова по-предсказуем и уязвим ставаше микробусът.

Хуан намери свободно място за паркиране на няколко преки от съда и през следващите два часа обикаля квартала, оглеждаше го внимателно. Купи си кафе в пластмасова чаша и си напомни, че трябва да се свърже с централата на компанията в Сиатъл и да провери дали е възможно да купи специалното им оборудване за „Орегон“.

Движението около съда и строежа в съседство беше натоварено, но главната улица зад двете сгради беше сравнително спокойна. Кабрило трябваше да изпрати хора там за няколко дни, за да опознаят по-добре схемите на трафика, ако решаха да използват това място. Беше необходимо да направи само няколко промени в първоначалния си план.

Малко след обяд Хуан нае апартамент в една четириетажна сграда на шест преки от съда. Обясни на агента на недвижими имоти, че с група американски адвокати ще е в Цюрих за няколко месеца, защото са ангажирани в съдебен процес срещу застрахователна компания. Апартаментът имаше три спални и кабинет. Мебелите бяха малко изтъркани, но кухнята беше наскоро ремонтирана и в банята имаше голяма вана. Най-важното беше, че апартаментът се намираше на последния етаж и ако се наложеше, можеше да се качат на покрива по аварийните стълби от задната уличка. Наложи се да наеме апартамента за половин година, което означаваше, че трябва да го задържи и след удара, за да се избегнат всякакви съмнения.

Престъпниците често се заселваха в квартал близо до банката, която смятаха да оберат, и след като направеха удара, незабавно напускаха. До няколко дни полицаите откриваха това и се сдобиваха със сериозна следа. Хуан смяташе да сменя оперативни агенти или външни наемници в апартамента няколко месеца, така че никой да не заподозре нещо гнило. Именно такива подробности гарантираха анонимността и успеха на Корпорацията.

След няколко телефонни разговора за осигуряването на оръжия Кабрило нямаше какво друго да прави, освен да ги чака да пристигнат. Хапна в ресторанта наблизо. Не смяташе да изпие цялата гарафа вино, но всяка глътка сякаш правеше чудеса с напрежението в раменете и врата му. Хуан рядко се тревожеше за собствената си безопасност. Мислеше предимно за хората си.

Имаше лидерски стил на командване и никога не искаше от подчинените си да направят онова, което не беше готов да извърши сам. Точно затова хората му му бяха предани. Знаеше, че може да им вярва във всяка ситуация. Не му беше лесно обаче да ги излага на риск. Вярно, всеки член на Корпорацията взимаше дял от общата печалба и беше милионер, но както бяха обсъждали с Макс на борда на „Орегон“, в случая не ставаше дума за пари, а за всеотдайността да постъпваш правилно. Кабрило и екипът му бяха мотивирани от идеала на каузата на справедливостта и затова се изправяха пред новите опасности, грозящи двадесет и първи век.

На крепостните стени на свободата бяха нужни хора, които да стоят на стража срещу всички, обявили се срещу нея.

Екипът му беше поел задачата да е таен пазач на портите. И всеки път, когато четеше вестник или гледаше новини по сателитната телевизия и научаваше за нови жестокости, Кабрило осъзнаваше, че още дълго ще стоят на поста си.

Доктор Джулия Хъксли пристигна последна. Вместо да я изпрати в тайната квартира, Хуан й каза да отиде на хотел близо до известната в Цюрих Банхофщрасе, улицата с банки и магазини, която придаваше специфичния облик на града като Пето авеню на Ню Йорк или Родео Драйв на Бевърли Хилс. Въпреки че Джулия се беше доказала в няколко тайни операции, главната й функция беше лекар. Кабрило би предпочел да използва Линда Рос, но нито тя, нито някоя от другите шест жени на борда на „Орегон“ нямаха телосложението и ръста, каквито изискваше планът му. Джулия с готовност се съгласи да дойде в Цюрих, но Хуан искаше да се погрижи да я изолира от останалите в екипа.

Едва я позна, когато Хали Казим я доведе във всекидневната на тайната квартира. Нежните й кафяви очи бяха променени. Беше си сложила цветни контактни лещи и очите й зад очилата с големи рамки бяха воднистосини. Обичайната й опашка беше скрита под перука с прошарени коси, увити около главата й като ошмулен храст. Тялото й беше закръглено като на манекенка от петдесетте години на миналия век, но измачканите й от пътуването дрехи скриваха отпуснатите тлъстини на почтена омъжена жена на средна възраст. Бръчките на челото й бяха наистина дълбоки.

Тоест нямаше нищо общо с доктор Джулия Хъксли, но много приличаше на фрау Кара Исфординг, съпругата на съдения за злоупотреби Рудолф Исфординг.

— Леле! — възкликна Кабрило. — Толкова си грозна, че може да изгониш булдог от месарница.

Джулия направи реверанс и се усмихна.

— Винаги си знаел как да направиш комплимент на една жена, Кабрило. Все пак трябва да призная, че Кевин надмина себе си.

Кевин Никсън отговаряше за Работилницата за вълшебства, както я наричаха в Корпорацията, голямо пространство на борда на „Орегон“, където заедно с екипа си изработваше всякакви униформи, дегизировки и всевъзможни мръсни номера.

— Може да останем тук известно време — отбеляза Кабрило, докато критично оглеждаше лекарката. — Ще можеш ли да си слагаш дегизировката сама?

— Кевин ми показа как. — Джулия полюшна едрите си бедра. — Костюмът не е нещо особено, но слагането на грима така, че подплънките на лицето да не се забелязват, е сложно. Все пак мисля, че разбрах как става. Малко е страшно. Кевин знае повече за козметиката и грижите за кожата от продавачките в най-луксозните козметични магазини.

— Беше номиниран за „Оскар“ за най-добър грим няколко години преди да дойде при нас — каза Хуан, но не добави, че след терористичните атентати на 11 септември Никсън беше обърнал гръб на Холивуд. Сестра му бе пътувала от Бостън, за да му отиде на гости, когато самолетът й се бе разбил в Северната кула.

— Освен това ми даде толкова много старомодни дрехи, че мога да отворя магазин втора употреба — каза Джулия.

— Не е необходимо да се тревожиш за маскировката, докато не сме готови. Няма защо да рекламираме, че из Цюрих се разхожда клонинг на Кара Исфординг.

— И да лиша мъжете от удоволствието да се възхищават на красотата ми?

— С този вид ще завъртиш главата само на някой болт и дори тогава пак ще ти трябва пневматичен гаечен ключ.

Кабрило събра хората си — петима членове на Корпорацията общо. Екипът беше малък, но щом Джулия приключеше с ролята си, можеше да им бъде подкрепление, когато пристъпеха към действие.

— Обиколих района и мисля, че намерих идеално място. Ще ни трябват няколко дни разузнаване, за да сме сигурни. Ако нещо не ви се стори наред, не се колебайте да ми го кажете и ще го обсъдим заедно. След като се запознаем с обстановката и приготвим екипировката, ще започнем първия етап — отвличането на истинската Кара Исфординг.

— Охраняват ли я? — попита Хали.

— Не знам. Това ще е част от разузнаването.

— Какво ще е прикритието ни?

— Всичките бутафорни компании, основани от Рудолф Исфординг за закупуването на „Маус“, имат руснаци в директорските съвети. Ще използваме това и ще се престорим на руснаци, които уреждат бягството на Исфординг от затвора.

— А той защо ще иска да избяга? — попита Франклин Линкълн, ветеран от „тюлените“. — Доколкото разбрах от инструктажа на Макс, тоя мошеник е сключил изгодна сделка с прокуратурата.

— Ще пуснем слуха, че Исфординг е бръкнал в буркана с меда на Организацията за освобождение на Палестина.

— А така ли е?

— Поръчах на Мърфи да провери дали Рудолф не знае къде са част от изчезналите милиарди на Ясер Арафат. Така или иначе, ще го убедим, че ООП мисли така. И той ще осъзнае, че единственият му шанс сме ние.

— И какво ще правим, след като го хванем? — попита Джулия.

Тонът на Кабрило стана сериозен.

— Ще го изпотим. Яко. Еди все още е в Китай.

— В околностите на Фузоу — обади се Хали.

— Ще трябва да научим каквото можем и ще се молим да сме в позиция да пресрещнем кораба, който използват, за да го изведат от страната. Убеден съм, че Исфординг знае кой стои зад „Маус“ и пиратите.

— Ами ако не знае нищо друго, освен за бутафорните компании, които е създал? — попита Джулия.

Колкото и да не искаше да мисли за тази вероятност, Хуан трябваше да отговори.

— Тогава Еди ще умре, а ние отново ще започнем да гоним пиратите в Японско море поотделно.

През следващите няколко часа Кабрило подробно обясни идеите си и ги обогати с предположения на членовете на екипа си. Всички имаха проницателност, интелект и години опит в тайни операции. Никой не се заблуждаваше, че мисията ще е лесна, но когато приключиха, знаеха, че са измислили възможно най-добрия план. Хуан им даде индивидуални задачи за следващите няколко дни. Някои щяха да следят потоците на трафика и дейността около строежа. Други щяха да осигурят и да модифицират екипировката. Най-важни бяха големият камион с десет колела и ремаркето. Кабрило щеше да разузнае обстановката в дома на Исфординг, да провери с каква алармена система ще трябва да се справя и да наеме къща извън града.

Беше вторник. Марк Мърфи беше научил, че Рудолф Исфординг ще се яви пред съда в понеделник. Дотогава можеха да положат основите на плана, а през уикенда щяха да подготвят всичко за понеделник сутринта. Това означаваше, че трябва хванат фрау Исфординг не по-късно от четвъртък вечерта, ако Джулия щеше да се представя за нея по време на редовното свиждане в петък. На Хуан не му се нравеха кратките срокове, но нямаше друг начин. Не смееше да чака още една седмица. Един Господ знае къде щяха да са Еди или „Маус“ дотогава.

Въпросът беше сега или никога.

— Проверка на комуникациите — каза Кабрило в микрофона на гърлото си.

Линкълн и Хали Казим отговориха, че са готови. Джулия сложи ръка на рамото му. Нямаше да се отдели от него през следващите дванадесет часа. Нощта беше тъмна и безлунна, небето беше облачно. Моравата около триетажната къща блестеше в сребристобяло от росата. Богаташкият квартал в предградието беше тих, само един старец беше разходил страдащия си от запек дакел преди четвърт час.

След три дни наблюдение Кабрило знаеше, че Кара Исфординг живее сама. През деня имаше прислужница, но нощем тя беше единственият обитател на дома си. Имаше и алармена система. Вратите и прозорците бяха свързани и един ден той видя как прислужницата деактивира алармата, когато сутринта дойде на работа. Предположи, че е инсталирана след ареста на съпруга на фрау Исфординг, така че не е прокарана под земята и няма детектори за движение и инфрачервени камери, но въпреки това съпругата на Исфординг трябваше само да натисне паникбутона и да подаде сигнал за тревога.

— Добре, Хали, ти си. Щом Линкълн отвори вратата, имаш шестдесет секунди да деактивираш алармата.

Беше преценил, че шестдесет секунди ще стигнат. Кара Исфординг наближаваше шестдесетте и едва ли имаше голям опит в електрониката. Онзи, който беше инсталирал алармата, сигурно се бе погрижил стопаните да имат достатъчно време да я изключат, за да избегнат фалшиви тревоги.

След като си свършеха работата, бившият „тюлен“ и специалистът по комуникациите на Корпорацията щяха да се върнат в мерцедеса. Хуан щеше да отиде да се представи на фрау Исфординг като член на руската мафия, дошъл да спаси съпруга й от палестински терористи. Щеше да е доста по-трудно да обясни присъствието на ливанец и афроамериканец.

— Смятайте го за етническо разнообразие — пошегува се той, когато приключи с разясняването на плана си.

Франклин Линкълн и Хали Казим изскочиха от укритието си зад дебелия жив плет около дома на семейство Исфординг. Бяха облечени в черно. Хали носеше малка брезентова чанта с инструменти, а Линкълн, който стърчеше една глава над него, беше сложил шперцовете си в тънък портфейл в задния си джоб.

Стигнаха до тежката дъбова врата. В къщата цареше непрогледен мрак. Лампата в спалнята на Кара Исфординг беше угаснала преди три часа. Тя вероятно спеше дълбоко, но въпреки това можеше да се събуди, за да отиде до тоалетната например. Хали изчака Линкълн да подготви шперцовете. Франк се беше упражнявал на еднаква ключалка, купиха я чак в другия край на града. Пръстите му бяха големи, но се движеха ловко като на хирург. Той развинти заключващия механизъм и после започна да работи с друг, по-малък инструмент. Отне му осем секунди да освободи езичето и още петнадесет да превърти дръжката.

Линкълн погледна Хали. Той вече беше отворил чантата си. Носеше малко фенерче, прикрепено на главата. Хали кимна и Линкълн отвори. Разнесе се електронен звук, който щеше да продължи през интервал от пет секунди, докато алармата не бъде изключена или чута от охранителната фирма.

Подът във вестибюла беше от лакирано дърво. Тъмен ориенталски килим покриваше мястото между вратата и стълбището за втория етаж. Вдясно и вляво имаше други стаи — всекидневна и трапезария за десет души. Хали видя всичко това с един-единствен бегъл поглед. Таблото на алармата беше вдясно от вратата. Червената светлина на капака мигаше обвинително.

Той го развинти с отвертка. Вътре имаше цяла плетеница от жици, но Хали не им обърна внимание. Трябваше му цифровият код, който спираше системата. Веднага забеляза двата компютърни чипа, вградени върху малка платка, извади ги и защипа към краищата им тънка жичка. Алармата продължи да свети и да звъни. Линкълн застана до стълбите, ослушваше се дали Кара Исфординг няма да се събуди.

С такава система собственикът имаше три опита да въведе правилния код, за да изключи алармата. След третия опит системата се изключваше автоматично. Ако електрическата верига се прекъснеше, алармената система нямаше как да знае колко опита ще направи Хали.

Казим посипа платката с прах за взимане на отпечатъци. Всъщност беше смлян графит за моливи, но имаше същия ефект. Въздъхна облекчено, когато пролича, че са били натискани само четири бутона. Пръстовите отпечатъци бяха размазани, но това не беше важно. С четири числа за пренастройване на алармата имаше тридесет и шест възможни комбинации. Нямаше време да ги изпробва всичките. Но четирите бутона, използвани от фрау Исфординг, бяха едно, две, три и четири. Това беше най-елементарният код на света, удобен както за собствениците на домовете, така и за крадците. Хали набра цифрите една след друга. Червената светлина продължи да мига, звън на камбанка сигнализира, че са изминали още пет секунди.

Той натисна бутоните в обратен ред, но алармата не спря.

— Времето — изсъска Хали в микрофона.

— Двадесет и три секунди — отвърна Хуан.

Хали нямаше друг избор, освен да набере 1243, 1324, 1342,1423,1432.

— Какво става? — попита Кабрило.

— Произволно число. Още не съм го улучил.

— Имаш десет секунди.

Казим въведе 2134, 2143, 2314 и после 2341.

— Хали — прошепна Линкълн. — Опитай 3142.

— Пет секунди.

Казим не постави под съмнение предположението на Линкълн, набра числата и натисна ENTER.

Камбанката прозвуча отново и светлината замига два пъти по-бързо.

— Трябва да тръгваме — каза Хали. Гласът му беше прегракнал от напрежение.

— Въведи ги отзад напред — заповяда Линкълн. — Опитай 4231!

— Една секунда.

Линкълн не каза поредицата точно в обратен ред, но Хали набра 4231 и натисна ENTER.

Светлината престана да мига. Алармата беше изключена. Хали погледна учудено партньора си.

— Трябваше да внимаваш повече на инструктажа на Макс. — Линкълн се ухили. — Семейство Исфординг има две големи деца. Едното е родено на втори април, а другото на първи март. Четири, две, три, едно. Елементарно, драги Хали.

Хали изключи паникбутоните. Единият беше на таблото, а другият — несъмнено до леглото на Кара Исфординг.

— Добре, чисто е — прошепна Кабрило и двамата с доктор Хъксли влязоха във фоайето. — Ако след двадесет минути все още сме вътре, приемете, че всичко е наред, и отидете в тайната квартира. Утре Джулия ще отиде с колата на госпожа Исфординг в „Регенсдорф“. Когато се върне, ще се грижи за нея през уикенда, а аз ще оставя колата в града.

Хали и Линкълн се качиха в мерцедеса, а Хуан излезе и набра номера на семейство Исфординг на мобилния си телефон. Чуха се две позвънявания, след третото се обади сънен глас.

— Ало?

— Фрау Исфординг, аз съм Юрий Зайцев — каза Кабрило на английски с руски акцент. — Съдружник съм на съпруга ви. Важно е да се видим веднага.

— Was? Nein. Невъзможно — измърмори Кара Исфординг — Mein Gott1, сега е два през нощта.

— Отнася се за безопасността на съпруга ви, фрау Исфординг. — Хуан добави в гласа си заплашителна нотка. Жената сигурно вече беше осъзнала, че мнозина, вероятно дори всичките клиенти на съпруга й се занимават с незаконна дейност. — Аз съм в дома ви. Моля ви, слезте. Изключих алармената ви система. Ако исках да ви направя нещо лошо, вече щях да съм го направил.

— Кой сте вие? — В тона й се прокрадна страх.

— Опитвам се да помогна на вас и на съпруга ви. Той е доверен член на организацията, за която работя, и знаем, че планират да го убият в понеделник сутринта.

— Да го убият?!

— Да, фрау Исфординг. Членове на Организацията за освобождение на Палестина.

— Как беше името ви?

— Юрий Зайцев. Изпращат ме от Санкт Петербург да помогна на семейството ви.

Тя сигурно знаеше, че Рудолф върши много работа с руснаци, защото след кратко мълчание се съгласи да се срещнат. Кабрило изпита облекчение. Можеше просто да я завърже за леглото и да й запуши устата, а на сутринта Джулия да отпрати прислужницата и да задействат плана, но това не беше в стила му. Жената беше невинна и той нямаше намерение да й създава повече трудности, отколкото беше абсолютно необходимо.

На горната площадка на стълбището светна лампа. Гримирана и подходящо облечена, Кара Исфординг не беше привлекателна жена, но сънена, с разрошени коси и с подпухнало от съня лице беше направо страшна. Беше облякла халат върху нощницата си и Кабрило пламенно се надяваше да не се разтвори. За срещата той се беше издокарал с черни джинси, черна риза и широко кожено яке — модната униформа на главорез от руската мафия. Беше боядисал косата си и от пет дни не се беше бръснал. Брадата му беше червеникава. Беше си сложил цветни контактни лещи, които правеха ясните му сини очи черни.

— Много съжалявам, че ви безпокоя, фрау Исфординг — започна Хуан, когато тя стигна до площадката на стълбището на първия етаж. Не посегнаха да се ръкуват. — Но нямаше друг начин. Задействани са планове за освобождаването на съпруга ви, но се нуждаем от вашата помощ. Единствено на вас е разрешено да го виждате в „Регенсдорф“ и той трябва да бъде уведомен какво става.

— Казахте, че искат да убият Руди? — Тя седна на стола. В очите й напираха сълзи.

— Да. Може би не знаете, че някои групировки в освободителното движение на Палестина смятат, че съпругът ви знае къде са парите им. Вероятно милиарди долари.

— Но… той каза, че работата му с палестинците е законна.

Кабрило коленичи пред уплашената жена и хвана треперещите й ръце.

— Може и да е така, но за тези хора слуховете са факти. В понеделник те или ще го убият, или ще се опитат да го отвлекат. Трябва да ги изпреварим.

— Не знам… какво да направя. Не трябва ли да кажете на полицията?

— Свидетелските показания на съпруга ви вече съсипаха кариерата на някои известни личности в бизнеса и правителството. Има и още по-влиятелни хора, които повече от всичко искат да запушат устата на съпруга ви.

Разбра, че е прекалено деликатен. Кара почти беше изчерпала психическите и емоционалните си сили и не схващаше какво й говори. Не можеше да я обвини. Допреди година съпруга на преуспяващ адвокат и доволна швейцарска домакиня, сега тя беше обсадена от репортери и ежедневно засипвана с истории за престъпната дейност на Исфординг.

— Опитвам се да ви обясня, че полицията няма да предотврати атаката срещу съпруга ви.

— Не е честно! — възмутено възкликна тя. — Ние си плащаме данъците.

Кабрило едва не се усмихна на наивността й.

— Както биха се изразили американците, вашият съпруг е разбутал гнездо на оси. Дошъл съм да се погрижа да не го ужилят.

Тя избърса очите си с хартиена кърпичка, която, изглежда, беше в джоба й, откакто бе купила халата, и се опита да изправи рамене.

— Не знам какво да направя. Какво да кажа на Руди? Какъв е планът ви?

— Не е нужно да правите нищо, фрау Исфординг. — Хуан обърна глава и извика към трапезарията. — Людмила.

Джулия излезе на светлината на лампата. Кара ахна, като видя двойничката си, и захапа кокалчетата на пръстите си. За миг Кабрило се притесни, че ще припадне, но фрау Исфординг събра сили и стана. Приближи се до Джулия и я огледа.

— Това е партньорката ми Людмила Демонова. Тя ще отиде в „Регенсдорф“ вместо вас утре. Не искам да ви обиждам, но за операцията е по-безопасно Людмила да се представи за вас, отколкото да ви обясним подробно плана. Ако имахме повече време, сама щяхте да отидете при съпруга си, но… — Хуан спря, оставяше я тя сама да стигне, до каквото заключение иска. — Позволено ли ви е да давате нещо на съпруга си?

— Не, но тайно му предавам бележки. Пазачите не са ми попречили поне досега.

— Добре, това е хубаво. Искам да напишете на съпруга си, че не сме ви сторили нищо лошо и да изслуша внимателно какво ще му каже Людмила. Ще го направите ли?

— Да. — Фрау Исфординг се съвземаше от първоначалния стрес и, изглежда, приемаше, че Кабрило и Хъксли са дошли да й помогнат. — Но какво ще стане след това?

— Имате предвид, след като освободим съпруга ви? Не знам. Аз трябва само да го заведа в тайна квартира, а после… — Хуан сви рамене като войник, който си върши работата, — после всичко зависи от съпруга ви и от моя шеф. Сигурен съм, че ще изпратят хора да ви вземат и че двамата ще заминете например за Южна Франция или Коста дел Сол.

Тя му се усмихна тъжно, сякаш знаеше, че остатъкът от живота й няма да е толкова идиличен.

Сутринта Джулия тръгна към затвора малко след девет. Кабрило нервничеше, че трябва да чака, но винаги съществуваше риск Кара Исфординг да се уплаши и да се обади на полицията. Тя освободи прислужницата за деня и сега двамата седяха в трапезарията и пиеха студено кафе. Хуан продължи да играе ролята си на руски гангстер, затова разговаряха малко, и това го радваше. До отвличането на адвоката оставаха само три дни и той усещаше как минутите летят. Модификациите на камиона още не бяха довършени, въпреки че бяха изпипали всичко в колите под наем и бяха уточнили графика. Най-много се тревожеше за работата, която трябваше да свършат в събота и неделя на строежа. За щастие строителната компания не поставяше нощни пазачи, затова нямаше проблем. Довечера обаче трябваше да пренесат десет тона цимент, ако искаха да спазят крайния срок.

Поглеждаше часовника си толкова често, че в единадесет китката го заболя. Беше разговарял с Линкълн и бе разбрал, че са приключили с ремаркето в склада и сега товарят двадесет и пет килограмовите торби цимент.

Щом чу звука от отварянето на автоматичната врата на гаража, скочи от стола. И отиде да посрещне Джулия, която тъкмо слизаше от беемвето на семейство Исфординг.

— Е?

— Фасулска работа — усмихна се тя. — Той разбра само за пет секунди, че не съм жена му, а пазачите изобщо не се загледаха.

— Браво. Исфординг готов ли е?

— Повече от готов. Изгаря от нетърпение. Мисля, че наистина се е забъркал с ООП. Щом споменах, че искат да го убият, се съгласи на всичко.

— Разказа ли му целия план?

— Исфординг знае къде и кога ще го отвлечем. Ще каже на директора на затвора, че трябва да се срещне с адвоката си рано в понеделник сутринта. Така конвоят му ще е на строителния обект, преди работниците да дойдат.

— Съобщи ли някаква информация?

— За „Маус“ ли? Не. И аз не настоях. Когато обаче му казах, че ме пращат руснаците, ме попита дали работя за Антон Савич. Направих се на луда и отговорих положително. Исфординг, изглежда, остана доволен. Савич трябва да е главната му свръзка.

— Савич? — Хуан се опита да си спомни дали името му говори нещо. — Не съм го чувал. Ще се обадя на Мърфи и ще го помоля да го проучи. Готова ли си да пазиш истинската Кара Исфординг?

— Имам всичко необходимо — отвърна Джулия и потупа чантата на рамото си. Вътре беше инжекцията, която щеше да сложи на Кара, когато заспеше в неделя вечерта. Фрау Исфординг щеше да спи двадесет и четири часа, дълго след като Кабрило и Джулия се отправеха към „Орегон“.