Досиетата „Орегон“

24

Кабрило отиде в каютата си и облече черни дрехи, кевларена жилетка и боен колан. Повечето малокалибрени оръжия на Корпорацията се държаха в специален шкаф, но той пазеше пистолета си в старинен сейф, реликва от отдавна излязло от употреба железопътно депо в Санта Фе. Сложи двата си пистолета „Фабрик Насионал 5–7“ в еднаквите кобури. Бяха тежки, но щеше да спести ценни секунди, защото нямаше да му се налага да презарежда. Взе автомат М–4А1 и шест резервни пълнителя. Не си направи труда да вземе втори нож. Дългият десет сантиметра „Гербер“ му беше достатъчен.

Завърза си наколенки и нахлузи на ръцете си ръкавици без пръсти с кожени подплънки за предпазване на дланите, после погледна отражението си в огледалото в банята. Решителността и мотивацията, които го бяха поддържали през годините в ЦРУ и бяха довели до основаването на Корпорацията, се виждаха в твърдите му като кремък съсредоточени очи. Лицето му беше сплав от подготовка, опит и воля.

За пореден път щеше да преодолее себе си и да отиде да се жертва заради други. Вгледа се изпитателно в очите си, видя непрощаващ блясък и се засмя на глас.

Независимо дали беше смел, или не, Кабрило знаеше, че не може да живее без опасности. Защо инак се беше заловил с тази работа? Адреналинът и ендорфините бяха запели примамливата си песен, тананикаха в главата му и го въодушевяваха. Да се изправиш пред врага означаваше да се изправиш пред себе си. А победата над врага укрепва вярата в самия теб.

Хангарът беше студен и влажен — и претъпкан с хора, довършващи последните си приготовления. Вместо да използват „Зодиака“, предпочетоха щурмовата лодка на „тюлените“, която имаше корпус от поликарбонат, сравнително добре защитена кабина на щурвала и два извънбордови мотора. Можеше да плава в бурно море и да достига скорост петдесет възела.

Осветлението беше намалено, за да съответства на мрачното време навън. Движенията им бяха бързи и сигурни; всички проверяваха екипировката си. Звуците от поставяне на пълнители и зареждане на оръжия звучаха в ушите на Кабрило като победна симфония.

Погледна Виктория Болинджър. Беше се съгласила, макар и с нежелание, да стои в щурмовата лодка, когато екипът слезе да атакува брега. Наемниците на Корпорацията бяха тренирали до безкрай и бяха попадали под обстрел повече пъти, отколкото искаха да си спомнят. По време на сражение се движеха и разсъждаваха като един, сякаш четяха мислите си. Кабрило накара Тори да осъзнае, че присъствието й сред тях ще изложи на риск тази трудно постигнатата съгласуваност.

Не успя да я убеди да не участва в атаката, но всъщност и не положи големи усилия да го направи. Разбираше, че тя се нуждае от това заради вината си на оцеляла от нападението срещу „Авалон“. Докато не отмъстеше по някакъв начин, случилото се щеше да я измъчва до края на живота й. Хуан всъщност смяташе да й помогне, като я направи свидетел на операцията.

Тори вдигна палец в знак, че всичко е наред, и му кимна. Кабрило й се ухили и тя също се усмихна.

Предавателят в ухото му изпращя.

— Хуан, обажда се Макс.

— Казвай.

— Мърфи съобщи, че видеокартината ще бъде включена в реално време всеки момент. Препращам ти я.

— Прието.

Кабрило прескочи планшира на щурмовата лодка и включи плоския екран в лоцманската каюта. Вградените в основата на камерата автоматични стабилизатори компенсираха постоянното клатене и подскачане. Мърфи тъкмо показваше в едър план какво става, докато „Орегон“ влиза в залива.

Кадрите се редуваха с равномерна скорост. Първо показаха ожесточена престрелка близо до голяма метална сграда, вдигната върху шлеп, после хора, досущ като пиратите, които бяха ликвидирали преди седмици. Те нападаха влекач, готов да тегли шлепа. След това се видяха стотици китайски работници, тичаха по стръмен кален склон, за да избягат от стрелбата. Хуан забеляза, че корабите, засечени на радара, са стари. Всичките до един бяха затънали дълбоко на брега, потопени почти до палубите от вълните и приливите. Единственото изключение беше очевидно последният, докаран тук: той все още не беше заседнал в скалистия бряг. Накрая Мърфи показа кратък кадър на вулкана в далечината. Върхът беше обвит в пара и пушек.

Кабрило бързо прецени ситуацията. Заповедите му раздвижиха всички членове на екипажа и виковете им отекнаха по дългите коридори на кораба. Председателят беше призовал към отчаяни действия и за да постигнат успех, трябваше да са нащрек и изключително предпазливи.

След няколко минути „Орегон“ се приближи до брега достатъчно, за да привлече внимание. Войниците с черни униформи сякаш не го забелязаха, но дрипавите индонезийци започнаха да стрелят по него.

Двама моряци натовариха на лодката голяма греда с вериги в двата края и Хуан нареди на Ерик Стоун да обърне кораба странично към брега. Така щяха да са по-голяма мишена за стрелците, но пък щяха да излязат от хангара, без да ги видят.

Вратата плавно се вдигна. Всички скочиха в лодката, пъхнаха ръце в специално направените халки и извикаха, че са готови. Майк Троно включи двигателите и Хуан махна с ръка. Като изстреляна от гигантска прашка, лодката се плъзна по рампата.

Студеният въздух жулеше кожата като шкурка. Капките вода, които паднаха върху тях, бяха ледени. Щурмовата лодка бързо заобиколи кораба, прорязваше широка бразда в тъмното море. Когато хората на брега я забелязаха, тя вече се движеше с петдесет възела, прекалено бързо, за да я улучат.

Троно криволичеше към мястото, където Хуан искаше да слязат — в сянката на един полуизтеглен на брега кораб. Районът около него беше осеян с боклуци, които дори прибоят не можеше да отнесе.

Лодката летеше като стрела по пенестите вълни. Стигнаха до брега, изгазиха през прибоя и залегнаха. Лодката вече се отдалечаваше. Хуан погледна, за да се увери, че Тори е изпълнила заповедта му да остане на борда. Олекна му, като видя, че стои между Майк Троно и бившия морски пехотинец Пуласки.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Линкълн.

— Мисля, че попаднахме в малка война. Обзалагам се, че Сингх е платил на индонезийците, а хората на Антон Савич са онези в черно.

— Значи не е задължително врагът на моя враг да е мой приятел, така ли?

— Така излиза.

Тръгнаха нагоре по склона. Корабът беше между тях и главната зона на престрелката. Десетки китайци лежаха на земята и трепереха от страх. Хуан им се развика да се скрият, но те бяха толкова вцепенени от уплаха, че се отказа.

Разбираше, че ако иска да спаси поне някои от тях, първо трябва да сложи край на сражението.

— Шефе, готови сме — извика Макс по тактическия радиопредавател.

„Орегон“ беше сменил позицията си. Люкът пред картечницата „Гатлинг“ все още беше затворен, но корабът се беше обърнал така, че да имат пряка видимост към двата риболовни кораба до влекача.

— И ние сме почти готови. Успяхте ли да откриете Еди?

— Не. Получаваме добри кадри, но на брега има толкова много хора, че на компютърния софтуер за разпознаване на лица е трудно да ги обработи.

— Проверете района най-близо до престрелката. Ако е във форма, Еди ще е там.

— Има логика. Хали?

— Чух — отговори офицерът по комуникациите на Корпорацията. — Променям фокуса.

Кабрило и хората му стигнаха до равен участък на неколкостотин метра над брега. По-нататък към центъра на обекта имаше дълбоко разкопан район. Водните оръдия за отмиване на почвата лежаха изоставени, дулата им сочеха към небето. По земята бяха пръснати лопати и кофи. Всички работници бяха избягали, а пазачите се бяха включили в сражението.

Предпазливо се приближиха до работната площадка. Оръжията им бяха в готовност, очите им не се застояваха на едно място за повече от секунда.

Отдолу отекна експлозия и облеченото в черно тяло на един от хората на Савич излетя в дъга във въздуха и падна на брега. В същата секунда се чу пукотът на калашник.

Кабрило се хвърли на земята, около него се разхвърча кал. Той инстинктивно обсипа с куршуми района около едното водно оръдие, изпразни половината пълнител. Стрелбата беше неточна, но принуди нападателя да потърси укритие и автоматът му млъкна.

Линкълн се прицели по-добре — изстреля три куршума и индонезиецът пльосна по гръб в пълния с черна като кафе вода басейн. Екипът се скри зад дигата. Въздухът сякаш се надипли от оглушителната стрелба.

— Нямаме време! — извика Линда Рос, докато слагаше нов пълнител.

Хуан погледна надолу по склона. Щурмовата лодка вече заемаше позиция и картечницата на „Орегон“ щеше да я прикрие, но той не можеше да си позволи да бъде прикован. Най-старото правило във войната — че всеки план се проваля при първия контакт с врага — се оказваше вярно повече от всякога.

Кабрило се обади на хората в лодката по микрофона на гърлото си.

— Майк, чуваш ли ме? — Не получи отговор и отново извика. Лодката се движеше с петдесет възела и бученето на мотора явно правеше комуникацията невъзможна.

Изруга и се свърза с Марк.

— Мърфи, трябваш ни. Над нас има поне петдесетина бандити. Не можем да мръднем.

— Майк има проблеми с влекача — каза Мърфи. — Не ме бави повече.

— Прието — отвърна Кабрило и след кратка пауза добави: — Извинявай, Майк.

Последният от членовете на щурмовия екип прескочи планшира и Майк Троно отдалечи лодката от брега, маневрираше на заден ход.

Извади слушалката от ухото си, за да говори с Тори, докато лодката набираше скорост.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожице?

— Само ако не ме наричаш „госпожице“ и ми говориш на „ти“.

— Съжалявам — усмихна се Троно. — Навик.

— Какво искаш да ме питаш?

— Можеш ли да управляваш лодка?

— Работя за „Лойдс“ в Лондон. Целият ми живот се върти около лодки и кораби. Имам лиценз за капитан на всякакви плавателни съдове до двадесет хиляди тона. Това включва и вашия „Орегон“, ако не го бяхте превърнали в нещо като от „Междузвездни войни“.

— А тази? — Той тропна с крак по палубата.

— Прилича на моторницата „Рива“, която взех под наем по време на последната си почивка в Испания. Защо питаш?

— Налага се да свършим една работа и ми трябваш на щурвала, докато с Пуласки се оправим.

— Да не е свързана с онова, дето го натоварихте?

— Заповеди на капитана. Мисли, че можем да спасим малко повече от шепа емигранти от този кошмар.

Тори се усмихна. Очите й блеснаха и лицето й поруменя, но не от вятъра.

— Защо ли не съм изненадана?

Вече се бяха скрили зад „Орегон“, но сега отново се отправиха към влекача. Единият траулер се отделяше от него, но другият бе здраво завързан за борда му. По палубата сновяха хора. Повечето бяха пирати, избиваха последните живи моряци.

Моментът беше критичен, но Мърфи ги пазеше с картечницата, така че се включиха в битката. На двадесет метра от кораба Майк си спомни, че е махнал слушалката си, пъхна я в ухото си, чу пронизителния писък на картечницата и увеличи тягата.

Пиратите на влекача вече ги обстрелваха. Куршумите на калашниците пробиха надуваемия пояс около борда и рикошираха в моторите, но като по чудо не засегнаха никого. Троно трескаво въртеше кормилото и крещеше на Марк Мърфи да им помогне.

Изведнъж земята между Кабрило и индонезийците експлодира, взривена от петстотин куршума с обеднен уран. Дебелият метър и двадесет насип се разхвърча и видяха скрилите се зад него стрелци. Онези, които не бяха покосени от залпа, бяха буквално разкъсани от летящи камъни.

Линкълн огледа за оцелели, макар да знаеше, че няма смисъл. Никой не можеше да остане жив след подобна атака.

— Чисто е.

— Елементът ни на изненада е разкрит, но ще се придържаме към плана — каза Хуан. — Слизаме долу и ще се опитаме да намерим Еди. Надявам се, че е спечелил доверието на китайците, защото ако ще ги спасяваме, ще ни е необходимо.

Тръгнаха надолу по склона.

Еди Зенг се криеше зад един камък и наблюдаваше как сражаващите се ще реагират на пристигането на „Орегон“. Както очакваше, руснаците не му обърнаха внимание и продължиха да се сражават умело и дисциплинирано. Успяха да убият значителен брой индонезийци, но те все още ги превъзхождаха по численост. От десетината, приковани в началото на засадата, четирима бяха мъртви, а трима ранени, но все още отбраняваха позицията си. Вълната от индонезийци продължаваше да обстрелва могилата, където се бяха укрепили руснаците. Крайният резултат от престрелката беше неизбежен и руснаците го знаеха, но вече не се сражаваха за живота си, а разбираха, че трябва да умрат с достойнство.

Нещо в отсрещния край на преработвателната фабрика привлече вниманието на Еди. Разстоянието беше голямо, но му се стори, че Ян Паулус излиза от кораба, използван за спално помещение. Да, наистина беше Паулус и бързаше към площадката, където беше хеликоптерът на Антон Савич. И блъскаше някакъв човек, беше опрял пистолет главата му. Вероятно беше взел пилота за заложник и го принуждаваше да излетят. Нямаше следа от Антон Савич и Еди се запита дали южноафриканецът вече не го е убил.

Преследването на надзирателя на мината щеше да е тактическа грешка, но гневът, лумнал в гърдите на Еди, заслепи здравия му разум. Болката, гладът и лишенията бяха оказали въздействие върху трезвата му преценка. Убиването на южноамериканския садист щеше поне да сложи началото на отмъщението. Вече беше казал на Танг да събере колкото може повече работници и да тръгнат към последния докаран кораб. От всички кораби, осеяли усамотения бряг, той беше най-добрият им шанс да оцелеят при изригването на вулкана, ако Хуан не измислеше друг начин да се измъкнат.

Знаеше, че е прекалено слаб, за да гони Паулус, но когато хукна след него, усети прилив на енергия. Белите му дробове изпомпваха въздуха като ковашки мехове. Почувства се жив за пръв път, откакто бе предал живота си в ръцете на змийските глави в Лантан. Дори някои от стрелците да го забележеха, докато тичаше между ръждясалите контейнери, щяха да го помислят за работник, опитващ да се спаси. Беше скрил автомата на убития под широката си риза.

Излезе от зоната на най-ожесточената престрелка и се запрепъва по рампата, използвана за пренасянето на златото към влекача. Стигна до следващия залив, тесен и защитен от големи скали. Щом излезе на открито, видя осем пирати, които тъкмо отплуваха с една лодка. Те също не би трябвало да му обърнат внимание, но един посегна към оръжието си. Еди се хвърли на земята и в следващия миг няколко куршума се забиха в скалата над него. Той измъкна автомата, изчака стрелбата да спре и се надигна.

Стрелялият се беше обърнал да се посмее с другарите си. Първият откос от три куршума го просна безжизнен в ръцете на стреснатия му приятел на съседната седалка. Вторият повали и него. Еди застреля още един, преди останалите да се усетят и да отвърнат на огъня, мина от другата страна на скалата и се закатери по хлъзгавия камък.

Скалата беше висока само два-три метра, но Еди нямаше сили. Ръцете му трепереха от напрежението да повдигат отслабналото му тяло, автоматът тежеше на гърба му колкото петдесеткилограмова раница. Моторът на лодката запърпори точно когато Еди стигна до върха, просна се по корем и вдигна автомата.

Някой пират сигурно бе отгатнал намеренията му, защото от канарата изведнъж се разхвърчаха парчета. Още поне трима откриха огън отдолу. Еди закри главата си с ръце: върху него се посипаха парещи каменни отломки, сякаш беше паднал в гнездо на оси. Пиратите продължиха да стрелят, докато лодката не се отдалечи.

Еди рискува и надникна. Пиратите плуваха към влекача, от който обстрелваха щурмовата лодка на „тюлените“ на „Орегон“. Планът на Кабрило търпеше сериозен провал. В лодката имаше само трима души. Трябваше им прикритие от „Орегон“, ако мислеха да атакуват влекача, но картечницата мълчеше.

В следващия миг многоцевното оръжие откри огън. От бойницата изхвърча триметров пламък и частта на хълма високо над брега, където имаше няколко басейна за утаяване на рудата, изчезна. Калта се разхвърча на десетина метра във въздуха.

Еди не можеше да предупреди щурмовата лодка за приближаващите се пирати, така че се плъзна надолу по скалата и отново хукна след Ян Паулус.

Майк Троно стреляше с едната си ръка, а с другата въртеше кормилото. Тори беше приклекнала и отправяше точни изстрели към пиратите на перилата на влекача. Стреляше отлично като олимпийски състезател и имаше търпението на снайперист.

Оръжието в ръцете й не трепваше. Човекът, по когото стреляше, се беше скрил зад металния парапет, изстрелите щяха да го задържат така за няколко критични секунди. Един изпръскан с кръв стрелец се надигна изведнъж и изстреля откос с калашника си. Тори се прицели внимателно, отчете движението на вълните и натисна спусъка. Куршумът пръсна искри от перилата точно пред индонезиеца, отплесна се в гърдите му и го повдигна във въздуха.

— Чакай! — извика Троно. — Връщаме се. Спри огъня.

Завъртя кормилото и лодката се понесе към влекача. Тъй като бяха спрели стрелбата, пиратите вече се изправиха, за да се прицелят.

— Време е за шоу — чу се гласът на Мърфи по радиопредавателя на Троно.

Оръжейният офицер на „Орегон“ отмести картечницата от хълма и изстреля откос в бавно носещия се по водата кораб. По палубата се посипа градушка от трески и скъсани мрежи. Лоцманската кабина се разпадна. Потокът куршуми проникна в машинното отделение, откъсна дизеловия двигател от основата му и проби резервоара с горивото. Последвалата експлозия изпрати мазно огнено кълбо към небето. В морето се посипаха отломки.

Корабът потъна за секунди й пламъците угаснаха в облак пара.

Разрушаването на влекача не беше толкова драматично: Мърфи насочи картечницата към него и отново натисна спусъка. Пиратите бяха покосени от канонадата. В завързаните за палубата товарни контейнери цъфнаха стотици дупки, стъклото на помощния мостик, гледащ назад към теглените кораби, се пръсна в искрящ водопад. Мърфи още веднъж обсипа палубата с автоматичен огън, за да е сигурен, че никой няма да остане жив, и извика:

— Това би трябвало да ги спре.

Майк Троно приближи лодката до най-ниската част на перилата и предаде кормилото на Тори.

— Просто я дръж тук. Няма да се бавим.

— Какво правите? — Тя гледаше как Пуласки и Троно качват тежката стоманена греда върху долната палуба на влекача.

Троно й даде тактическия си предавател и се усмихна, очите му блестяха.

— Шефът смята, че на борда има плячка, и че не е багажът на някоя холивудска звезда.

Двамата с Пуласки се прехвърлиха на палубата и се огледаха дали има оцелели. Гледката беше страшна, нещо като сцена от филм на ужасите, защото картечницата „Гатлинг“ беше накълцала пиратите на кайма. Троно и Пуласки нарамиха гредата и загазиха в кашата от окървавени трупове към единия контейнер.

Троно извади пистолета си, простреля ключалката, отвори вратите и веднага ги затвори. Пуласки го погледна учудено.

— Шефът се оказа прав — каза Троно.

— Злато?

— Злато.

Нагласиха тежката греда върху контейнера и започнаха да прокарват веригата през халките. В същия миг от брега потегли малка моторница, скрита от зрителното поле на Мърфи от влекача. Троно преброи на борда шестима въоръжени мъже. Моторницата мина през линията на прибоя и заплува в спокойни води.

— Имаме проблем.

Пуласки погледна през рамо и изруга:

— По дяволите!

Моторницата се приближаваше бързо и нямаше да имат време да вържат контейнера. Нямаха обаче намерение да изоставят плячката си.

— Тори — извика Майк. — Идва шайка главорези в открита моторница. Изчезвай.

— Няма да ви оставя.

— Не се правим на герои. Искам да ги подмамиш така, че Мърфи да ги очисти с картечницата.

Тори разбра и подаде пълна тяга на мотора. Щурмовата лодка се отдалечи от влекача, рязко зави и се скри зад кораба. Тори обаче беше забравила за буксирните въжета, с които влекачът беше завързан за шлепа на брега. Нямаше време да маневрира и профуча под първото; успя да се наведе, преди то да отреже стърчащата лоцманска кабина. Ако беше реагирала миг по-късно, щеше да я обезглави.

Лодката се стрелна под второто въже и зави към моторницата. Движеше се толкова бързо, че пиратите можеха само да гледат с широко отворена уста, когато ги блъсна. Един падна в морето. Докато останалите се сетят да стрелят, Тори вече беше на двадесет метра и бързо се отдалечаваше.

Криволичеше, за да избегне куршумите, и крещеше възбудено:

— Знам, знам, проклети жени шофьори! Блъскат те и после бягат. Ами опитайте да ме настигнете, да си поговорим за застраховката!

Обърна се да види дали са захапали стръвта и се ужаси: те плуваха към влекача. Тя сложи в ухото си предавателя на Троно.

— Говори Тори от щурмовата лодка.

— Чувам те — каза Макс Ханли. — Какво има?

— Шестима терористи в малка моторница всеки момент ще стигнат до влекача. Троно и Пуласки са в капан на борда само с пистолети. Нямат шанс.

— Ти защо си в лодката? — попита Макс небрежно, явно за да я успокои.

— Майк искаше да отвлека вниманието им, но те не се вързаха.

— Добре. Чакай малко. Пуласки? Троно? Чувате ли ме?

Отговорът беше тих шепот.

— Макс, тук Пуласки. Залегнали сме на единия контейнер. Пиратите току-що се качиха на борда.

— Знаят ли, че сте там?

— Не. Завихме се с една мушама. Ако не тръгнат да проверяват, няма да ни видят.

— Какво правят?

— Май смятат да откачат буксирните въжета и да офейкат. Какво да направим?

— Помогнете им — намеси се Хуан Кабрило по отворения комуникационен канал.

— Какво? — едновременно попитаха Макс и Пуласки.

— Казах, помогнете им. Спокойно, момчета. Майк, срежи буксирните въжета. — От предавателя на Хуан се чуваше стрелба — пронизителният пукот на пушки и отсечените откоси на калашници — и писъци на ранени.

— Мога да го направя с картечницата — включи се Марк Мърфи. — Прякото попадение в макарите на кърмата би трябвало да свърши работа.

— Но защо? — попита Макс.

— Над хиляда китайски работници са приковани от кръстосания огън тук и колкото по-дълго трае сражението, толкова повече ще загинат. Руснаците, изглежда, ще издържат още няколко часа. В момента влекачът е единственият изход на пиратите от залива и ако видят, че е готов за отплаване, ще забравят за битката и ще хукнат към него.

— И така ще се разкарат от цивилните…

— Което пък ще ни даде възможност да ги очистим — довърши мисълта му Кабрило.

— Ами руснаците?

— Ще им дадем шанс да се предадат и да си тръгнат живи. Ако не приемат, може да ги застреляте.

Сякаш да подчертае неотложността на положението, вулканът с оглушителен гръм изригна облак пепел, истинска ядрена гъба. Хуан нямаше представа с колко време разполагат — часове или минути. Все още не бяха намерили Еди и ако планът му бързо да сложи край на сражението не успееше, трябваше сериозно да се замисли дали да не изтегли хората си от брега и да избягат.

Развълнуваният глас на Хали Казим прекъсна мрачните му мисли.

— Шефе, намерих Еди! От другата страна е. Изглежда, следи двама души. Единият прилича на заложник.

— Накъде са се отправили?

— Нагоре и встрани от брега. Обхватът е твърде голям, но мисля, че там има хеликоптер.

— Гръмни го — заповяда Кабрило и двамата с Линкълн се спогледаха.

Линкълн пое оперативния екип, а Хуан затича. В бързината стъпи в някаква дупка между камъните. Ако беше истинският му крак, глезенът щеше да се счупи или поне жестоко да се изкълчи, но за късмет беше протезата и Кабрило само се стовари тежко на земята. Това спаси живота му, защото над него запищяха куршуми. Той се претърколи зад купчина камъни. Стрелецът беше някъде под него, скрит зад струпани един върху друг варели.

Хуан провери дали гранатометът под дулото на карабината е зареден, прицели се и стреля. Оръжието издаде комично глух звук и след секунда гранатата падна зад варелите. Експлозията взриви горивото и тежките сто и петдесет килограма варели се разхвърчаха като ракети. Някои избухнаха още докато летяха, други се стовариха на земята и разсипаха горящото си съдържание.

Кабрило се изправи. Един варел се устреми право към него като метеор, сгромоляса се на пет метра зад гърба му и избухна в горящо езеро от бензин. Хуан се пребори с инстинкта си да побегне надолу по хълма и хукна диагонално. Пламъците ближеха коленете му, горещината пареше белите му дробове, но за няколко секунди той се измъкна от огъня само с опърлена коса. „От трън на глог“ — помисли си, докато тичаше към Еди Зенг.

Еднократният откос на картечницата „Гатлинг“ беше достатъчен, за да скъса стоманеното буксирно въже и моментът беше изключително добре подбран, защото пиратите на влекача бяха увеличили оборотите на двигателите и от комина се издигна гъст пушек. Реакцията на хората на брега беше точно каквато Кабрило очакваше.

Пиратите мигновено хукнаха към залива. Някои задържаха оръжията си, но повечето ги хвърлиха, когато скочиха в леденостудената вода и заплуваха към влекача. На Линкълн му приличаха на плъхове, напускащи потъващ кораб. Неколцина обаче останаха: сражаваха се толкова ожесточено, че не забелязаха, че превозът им се готви да отплава.

Линкълн уби двама с граната и тъкмо се прицели в трети, когато трупът в краката му оживя. Пиратът изби карабината от ръцете му и се опита да го наръга в гърдите със зловещо извита кама. Линкълн блокира атаката, но камата все пак проряза дълга рана в рамото му. Той удари пирата с юмрук под мишницата и парализира ръката му за секунда, точно колкото му трябваше, за да извади пистолета си и да го застреля между очите. После, без да обръща внимание на стичащата се по рамото му кръв, продължи напред.

Еди разбра, че няма да настигне Ян Паулус. Приливът на енергия го беше напуснал. Призляваше му от глад и не можеше да си поеме достатъчно въздух, но не спираше, подтикван от силното си чувство за справедливост. Паулус и заложникът му бяха на една минута от хеликоптера МИ–8 и колкото и да насилваше краката си да бягат по-бързо, Еди знаеше, че изостава.

А в следващия миг от „Орегон“ се чу характерният пукот на четиридесетмилиметровото оръдие. Пет куршума прелетяха високо над Еди и улучиха хеликоптера. Когато прахът се слегна, Еди видя, че кабината е разрушена. От разбития плексиглас излизаха пламъци, земята бе осеяна със строшена електроника.

Той погледна през рамо към кораба и видя, че някой тича към него. Нямаше начин да сбърка непогрешимия силует на Хуан Кабрило.

Паулус безцеремонно застреля заложника веднага щом разбра, че хеликоптерът е унищожен, и побягна надолу по хълма. Вероятно мислеше, че ще стигне до влекача и ще сключи някаква сделка, или може би го направи, без да мисли, просто от паника.

Еди хукна след Хуан, остави на гравитацията да върши работата, която краката му вече не можеха. На тридесет метра от брега Зенг изведнъж спря и вдигна калашника до рамото си. Трепереше толкова силно, че едва виждаше през мерника. Натисна спусъка, но оръжието изстреля само един куршум. Паулус чу изстрела, обърна се за миг, после отново побягна. Зенг провери автомата. По време на преследването извитият като банан пълнител почти се беше откачил. Еди го намести, зареди оръжието и обсипа бягащия южноафриканец с куршуми.

От прасеца на Паулус бликна кръв и той се олюля и падна. Докато бавно се изправяше, Еди стигна до него и го блъсна. Макар и ранен, Паулус беше едър мъж, свикнал с трудния живот в мините, и не падна.

— Ще те смачкам, маймуно жълта — със стиснати зъби изръмжа той.

— Сериозно? — Еди се възползва от объркването му от американския му акцент и замахна с автомата към главата му. Паулус се наведе навреме, но Еди успя да го ритне в коляното.

Южноафриканецът пое удара, без да трепне, уви ръце около гърдите му и стисна силно като менгеме. Еди го удари с чело в носа, но това сякаш само удвои силата на южноафриканеца. Еди го удари отново и този път Паулус изрева от болка и отслаби хватката. Еди измъкна едната си ръка, хвана го за ухото и яростно дръпна. Паулус го пусна. Еди го ритна. Докато падаше, южноафриканецът протегна ръце и сграбчи ризата му. Еди падна върху него. Тежестта му би трябвало да изкара въздуха на Паулус, но не стана така, защото паднаха на меко, не, в нещо дори течно. Еди имаше чувството, че тупна върху водно легло. Ужасен, той осъзна, че са паднали в басейн с живак.

Преди Паулус да се съвземе, Еди заби коляно в слабините му и натисна главата му под повърхността. Миньорът неволно пое дъх от болка и напълни устата си с отровния течен метал. Загърчи се конвулсивно, но Еди не го пусна. Паулус все пак успя да измъкне главата си, закашля се и изплю големи сребристи мехури живак, но Еди отново го прикова с тежестта на тялото си и го бутна долу. След минута южноафриканецът престана да се съпротивлява. Когато Еди най-после стана, трупът се издигна на повърхността. Устата и ноздрите на Паулус представляваха малки искрящи петна от живак.

— Това определено е в списъка ми с десетте най-гадни начина да умреш — каза Хуан и сложи ръка на рамото му.

— За малко си помислих, че ще трябва сам да изтрепя всичките главорези — задъхано отвърна Еди.

Кабрило му помогна да стане.

— И да ни отнемеш дяла от славата? — Кимна към мъртвеца. — Това Антон Савич ли е?

— Не. Някакъв южноафриканец, нает да надзирава този кошмар. Ян Паулус.

— Имаш ли представа къде е Савич?

— За последен път го видях на кораба на брега. Паулус беше взел пилота му за заложник, затова мисля, че е мъртъв.

— По дяволите!

— Защо? Спести ни труда да го убиваме.

— Той беше посредникът — каза Кабрило.

— Посредник ли? Какъв посредник?

— Човекът, който купува крадени стоки от крадец — обясни Хуан. — Докато не е официално анализирано и щамповано от официален монетен двор, златото няма стойност. Никой търговец няма да го докосне. Савич сигурно го е знаел, преди да пристъпи към изпълнението на плана си, и това означава, че е уредил някой да го купи от него. Човек, който може да удостовери автентичността на златото и да го пусне в системата.

Трябва да е някоя важна клечка, за да може да го направи, голям банкер със сериозни връзки.

— Съжалявам, шефе, но нямам представа кой е.

— Не се тревожи. Ще го намерим това алчно копеле.

Линкълн се обади по предавателя:

— Брегът е обезопасен, шефе. Руснаците разбраха какво им се пише и се предадоха в замяна за транспортиране.

— Време е да се махаме оттук — каза Хуан и се огледа. Стотици китайски работници сякаш се материализираха от земята. Бяха се крили между скалите и сега, след като престрелката беше спряла и влекачът бе преполовил залива, излизаха. — Всички.

Кабрило издаде заповедите си и само след пет минути се разчу, че работниците ще се качат на новопристигналия кораб. Но щеше да отнеме час и нещо, докато се покатерят по единствената стълба.

Докато Хуан чакаше на пристана, Тори дойде с щурмовата лодка и попита закачливо:

— Искаш ли да те повозя, моряче?

Той скочи на борда и импулсивно я целуна в устата. Целувката им обаче беше прекъсната от поредното изригване на вулкана.

— Чак земята се разтресе от теб — засмя се Тори.

За Кабрило мигът беше отминал. Отдавна се надпреварваха с времето и всяка секунда беше ценна. Тори изтълкува изражението му правилно и подаде тяга на мотора.

По заповед на Хуан Макс обърна „Орегон“ с кърмата към изтегления на брега океанския лайнер. Моряците вече изтегляха с джетове буксирните въжета на брега.

— Макс, чуваш ли ме? — попита Кабрило по предавателя.

— Да.

— Какво е положението?

— Готови са да изтеглят въжето на океанския кораб. Между другото, казва се „Селандрия“. Линда и Линкълн са там и ръководят работата. Кнехтовете са ръждясали и изгнили, така че ще прокараме въжето през дупките за котвата. Би трябвало да издържат на напрежението.

— Добре. Връщам се. Щом прикрепят въжето, искам всички наши хора на борда на „Орегон“.

— Доктор Хъксли иска да й помогна. Много от китайците са в ужасно състояние.

— Ами помогни й — троснато отвърна Хуан. — Ако не успеем, тъжната истина е, че ще се наложи да ги оставим и да се молим да успеем да им изпратим помощ, преди вулканът да изригне.

— След престрелката опитах да се свържа с руската брегова охрана, но има смущения. Комуникациите ни са прекъснати. Работи само късовълновата тактическа мрежа.

— Няма кой да ни помогне, така ли?

— За жалост, да.

— Стой в оперативния център. Аз ще съм на мостика. Изпрати някой да ми донесе чисти дрехи. — Погледна Тори и тя кимна. — И за Тори също.

Щом се качиха на „Орегон“, Кабрило смъкна изцапаното си в сражението яке и тръгна по коридора. Не му беше приятно, че персоналът ще се затрудни, докато изтърка калните следи от ботушите му от хубавите килими. Стигна до мостика точно когато Морис излезе от асансьора от оперативния център. Буташе лъскава количка. Даде им дрехите и Тори влезе в стаята с радиостанцията да се преоблече.

— Е, така е по-добре — каза Кабрило, след като си сложи чисти дрехи.

Морис махна лъскавия капак на количката и устата на Хуан се напълни със слюнка от уханието на топлата храна — бурито4 с говеждо и кафе.

— Морис, току-що удвои заплатата си — заяви Кабрило и захапа пикантния мексикански специалитет.

Възрастният сервитьор извади плоско шише и изля малко от съдържанието му в кафето на Хуан.

— Утроявам я.

Бурята, която бяха изпреварили в Охотско море, ги настигна. По стъклото забарабани дъжд, над главите им блеснаха светкавици. Морис извади от долната табла на количката два еднакви дъждобрана, бейзболни шапки и гумените ботуши на Хуан.

— Предчувствах, че времето ще се развали.

Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.

— Господи, не знаех, че съм толкова гладна!

— Шефе? — обади се Макс по предавателя.

— Казвай.

— Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.

— Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.

Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.

Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море — потегляше да вземе последните хора от брега.

— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Тори.

— Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.

— Наистина ли ще оставиш китайците?

Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.

След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.

— Добре, Ерик. Тръгвай.

„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.

— Готово — отвърна кормчията. — Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.

— Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.

Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.

— Мръдна! — извика Ерик. — С метър и нещо.

— Не, това са въжетата. — Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. — След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.

Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.

— Петдесет процента — докладва Ерик. — Няма движение.

— Увеличи на осемдесет.

— По-добре недей — предупреди Макс Ханли. — Вече натовари достатъчно много бебчето ми.

Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място — високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.

— За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.

„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан — помпите изхвърляха стотици тонове в минута.

— Нищо — каза Ерик. — Заседнал е. Не можем да го издърпаме.

Хуан не обърна внимание на песимизма му.

— Дай рязко дясно на борд.

Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.

— Ляво на борд!

Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.

— Хайде, бебчо. Хайде! — възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. — Става ли нещо?

Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:

— Не. Скоростта на дъното остава нула.

— Хуан — намеси се Макс, — охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.

Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.

— Намали — каза Кабрило.

Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.

Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.

— Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.

Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.

— Хуан, наистина ли мислиш…

— Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили — каза Кабрило. — Ще ги използваме до последното пони.

В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.

— Дай леко назад — заповяда Кабрило.

Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.

— Готови сме — докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.

— Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. — Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.

— Тридесет процента — докладва Ерик. — Няма движение по дъното.

— Увеличи на петдесет процента — каза Кабрило, без да откъсва очи от „Селандрия“. — Как са котвите?

— Нулево движение на лебедките — отговори Макс. — Трети и четвърти двигател загряха. На тридесет градуса сме от червената линия и автоматичното изключване.

Силите, действащи върху взетия на буксир кораб, бяха титанични — груби конски сили срещу двадесет хиляди тона инертна маса, заседнала на брега. Дърпан от въжетата, носът на „Селандрия“ се вдигна и вълните вече минаваха под него.

— Какво става? — извика Кабрило.

— Лебедките не теглят — мрачно отвърна Макс. — Нулево движение на дъното.

— Осемдесет процента!

— Хуан!

— Действай! И свали предпазителите на двигателите. — Гласът на Кабрило трепереше от гняв. — Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!

Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха червени, след това се покачиха над безопасната граница. Макс протегна ръка, изключи монитора и въздъхна:

— Съжалявам, милички.

„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.

— Хайде, копеле — изръмжа той. — Давай!

В залива отекна тътен — усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.

Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.

— Трябва да срежем въжетата — каза Макс.

Кабрило не отговори.

— Хуан, трябва да тръгваме, ако искаме да се мъкнем живи!

Кабрило го знаеше. Отровният облак от вулкана щеше да задуши всичко живо. Той обаче продължи да мълчи.

— Движение! — изведнъж извика Ерик. — Лявата лебедка се движи с пет метра в минута.

— Сигурно се прехлъзга — възрази Макс.

В същия миг слънцето се скри. Мракът връхлетя толкова бързо, че очите на Кабрило се насълзиха. Едва виждаше „Селандрия“ във вихрушката сажди. Горещата пепел пареше ръцете му. Той пак вдигна бинокъла. Не можеше да разбере дали „Селандрия“ е помръднала, или Макс е прав и котвата се е изплъзнала.

Стори им се, че измина цяла вечност. Стоун не отместваше очи от индикаторите за скоростта, които упорито показваха нула.

А после, на фона на изригването, „Селандрия“ издаде стон — предсмъртен, почти човешки звук, сякаш вече не издържаше на огромното напрежение на буксирното въже и бурята.

— Издърпахме го — извика Ерик, щом индикаторите за скоростта леко помръднаха.

Макс отново включи екрана на компютъра.

— Движение и върху двете лебедки.

— Скоростта на дъното е десет метра в минута. Петнадесет. Двадесет…

Скоростта продължаваше да се увеличава. Тори стисна ръката на Хуан. „Орегон“ започваше да извлича „Селандрия“ в морето. Килът й се влачеше по скалите. А после дойде една голяма вълна и корабът се издигна върху нея в първия си миг на свобода.

— Измъкнахме го! — извика Кабрило и чу радостните възгласи на екипажа в оперативния център. Някой, вероятно Макс, който беше много сантиментален под фасадата на корав и невъзмутим човек, наду сирената — пронизителен, отекващ над вълните звук за поздрав.

— Още сме в опасност обаче — предупреди Хуан и поведе Тори към мостика.

Слязоха в оперативния център и Кабрило нареди да намалят тягата и да пуснат на главния екран картината от обърнатата назад камера.

Водата около ватерлинията на „Селандрия“ се пенеше, а „Орегон“ се движеше все по-бързо в залива.

— Господи! — ахна Тори.

Изведнъж върхът на планината изчезна. От кратера на вулкана се изля черна стена, бурна, клокочеща маса, която сякаш беше жива. Всичко рухваше пред яростта й. Стогодишни дървета се чупеха като кибритени клечки. След секунди чуха и оглушителната експлозия.

Китайците на борда на „Селандрия“ побягнаха да се скрият. Лавата се спусна по склона във взрив от пара, поглъщаше изоставените на брега кораби. Шлепът с рудопреработвателната фабрика се преобърна.

— Дръжте се — викна някой, когато пепелта обви „Селандрия“ и замъгли образа от камерата.

Ураганът от пепел и пемза удари „Орегон“ като ковашки чук, строши прозорците и го люшна така, че перилата на десния борд забърсаха вълните. Корабът обаче продължи да се движи и след минути излезе от облака.

Никой не помръдна и не проговори. Всички наблюдаваха екрана. Секундите течаха бавно като разтопено олово. А после носът на „Селандрия“ изведнъж се появи от завесата пепел като оживял призрак. Корпусът беше покрит с лепкав прах, но никога не бе изглеждал по-красив. Екипажът все още чакаше и гледаше леко движение привлече вниманието на всички. Марк Мърфи бързо увеличи образа, когато вратата на горната палуба предпазливо се открехна. Отвътре излезе човек, огледа се и после направи знак на някого в кораба. След секунди на палубата изскочиха десетина души и заподскачаха в облаците пепел — танцуваха да отпразнуват оцеляването си.

Морис се появи като по магия. Носеше поднос с три бутилки шампанско и кристални чаши.

— Е, кое беше копелето? — прошепна Тори в ухото на Хуан по време на шумното празненство.

— Какво?

— Докато бяхме на мостика, ти викна: „Хайде, копеле, давай!“ Кое копеле? „Орегон“ или „Селандрия“?

— А, не. Нямах предвид корабите.

Ъгълчетата на устата й се вдигнаха, после устните й се отвориха в ослепителна усмивка.

— Макс има право. Ти си хитър негодник. Имал си предвид вулкана. Майката Природа.

Кабрило се усмихна доволно.

— Знаех, че ще има силно земетресение точно преди вулканът да изригне. Напоената с вода почва се втечнява. Това можеше да ни позволи да измъкнем „Селандрия“.

— На косъм, а?

— Получаваш голямата награда само ако си готов да поемеш голям риск.

— Шефе — обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. — Радарът засече нещо на шест мили право напред. Движи се със седем възела.

— Влекачът — каза Макс.

— Още една награда.

Въпреки че теглеше „Селандрия“, „Орегон“ настигна бягащия влекач само след петнадесет минути. Хуан изпрати екипаж на палубата да заеме позиции и заповяда на Ерик да атакува ниския тумбест влекач откъм левия борд. Пиратите опитаха да открият огън, но бързо се скриха, когато Мърфи помете палубата с олово.

— Майк, Пуласки, чувате ли ме? — попита Кабрило по предавателя.

— Реших, че си ни забравил — отвърна Пуласки. — С Майк тъкмо си мислехме, че сме излезли в отпуска.

— Съжалявам, момчета, но отпуската ще почака. Виждам двата контейнера на кърмата. На кой сте се покатерили?

— На задния.

— А повдигащият механизъм?

— Готов е.

— Ще бъдем при вас след минута — каза Хуан и после се обърна към Мърфи. — Извади от строя механизма на щурвала на влекача, ако обичаш.

— С удоволствие.

Мърфи активира четиридесетмилиметровото оръдие „Бофорс“, изчака го да се покаже пред люка и изстреля шест снаряда под задния край на влекача. Скоростта му мигновено намаля и от дупките в корпуса започна да се процежда диря от гориво.

Ерик Стоун ловко се справяше с контролните уреди, докато приближаваше „Орегон“ до влекача и намаляваше скоростта. Разстоянието между двата кораба се смали до няколко метра. Мърфи нито за миг не откъсваше очи от камерите, готов да осигури огън за прикритие, ако някой от пиратите се покаже.

Стрелата на главния кран се люшна и куката увисна на няколко сантиметра от контейнера. Троно и Пуласки се измъкнаха изпод мушамата и я закачиха. След миг контейнерът се издигна във въздуха.

Мохамад Сингх, вторият син на Шиер, беше оцелял от първата атака срещу влекача, защото се беше скрил в каютата, докато хората на баща му се сражаваха, избиха екипажа и по-късно бяха застреляни с картечницата „Гатлинг“. Битките бяха нещо, за което баща му плащаше на други. Когато обаче видя, че стрелата на крана надвисва над кораба, веднага разбра, че някой се опитва да го ограби, така че изскочи на задната палуба с пистолет в ръка.

Марк Мърфи го видя, но се забави с част от секундата, докато извърти картечницата.

Сингх се хвърли към контейнера, който се люлееше като махало във въздуха, хвърли пистолета и увисна на него.

Кранистът вдигна контейнера над перилата и той се люшна към „Орегон“. В същия миг между двата кораба се надигна голяма тежка вълна. Стоун свърши отлична работа, като не позволи на корабите да се блъснат, но кранистът не удържа контейнера и той описа дъга и се стовари върху мостика на влекача. Когато кранистът го вдигна, от Мохамад Сингх бе останало само грапаво червено петно.

Вкараха контейнера в трюма и всички се събраха там. Морис даде на Пуласки и Троно по една бутилка шампанско и те поръсиха всички с водопад от пяна.

— Да пием за любопитството! — извика Хуан. — Тези двамата изобщо не трябваше да гледат какво има в контейнера, но…

И отвори тежките врати.

Осветлението в трюма не беше особено силно, но блясъкът на сияещото в контейнера злато беше най-красивото нещо, което бяха виждали.

Кабрило взе едно кюлче и го вдигна над главата си като трофей. Мъжете и жените от Корпорацията около него обезумяха от радост.