Досиетата „Орегон“

8

Виктория Болинджър бавно идваше в съзнание. Обгръщаше я мъгла от болка. Първо установи, че всеки сантиметър от тялото я боли; после, че най-ужасната болка е съсредоточена в пищяла и главата й. Останалото просто пулсираше. Тя отвори очи. Флуоресцентната лампа на тавана светеше ярко и безразлично. През илюминатора встрани проникваше още светлина. Над нея се бяха навели трима души — двама мъже и една жена. Тори не ги познаваше, но почувства, че не са заплаха. Жената беше с лекарска престилка и черните й очи бяха изпълнени със съчувствие и компетентност. Единият мъж беше доста възрастен, на шестдесет и няколко, и изглеждаше мил и добродушен. Незапалената лула в ъгъла на устата му й напомни за дядо й Сиймъс. Но вниманието й привлече вторият. Бръчките около очите и широката му уста не се дължаха на неизбежния ефект на годините, а бяха врязани в кожата му от трудни преживявания — белези на човек, който ежедневно се бори с живота. А после забеляза очите му — сини и бездънни, леко загатващи за весело настроение — и разбра, че е спечелил повече битки, отколкото е загубил.

Имаше чувството, че го познава или би трябвало да знае кой е. Не беше актьор. Може би беше някой от безбройните авантюристи, които летяха с балони с горещ въздух по света или си плащаха, за да пътуват в космоса. В него определено имаше нещо закачливо, но и самоувереност, породена от постигнати успехи.

— А, събуди ли се? — каза лекарката. — Как се чувстваш?

Тори се опита да отговори, но от гърлото й излезе само дрезгаво грачене. Възрастният мъж взе чаша и внимателно поднесе сламката към устните й. Водата навлажни езика й като отдавна чакан дъжд в пустиня. Тя засмука жадно, радваше се на течността, която отмиваше лепкавия слой в устата й.

— Мисля, че… — започна Виктория и се закашля. — Мисля, че съм добре. Само ми е студено.

Осъзна, че лежи под планина от одеяла и че най-долното е електрическо. И въпреки това беше настръхнала.

— Когато те донесоха, температурата ти беше два градуса по-ниска от необходимата за оцеляване. Голяма късметлийка си.

Тори се огледа.

— Това е лазарет на кораб — обясни лекарката. — Аз съм Джулия Хъксли. Това са Макс Ханли и нашият капитан Хуан Кабрило. Той те спаси.

Виктория отново почувства, че познава този мъж и че е чувала името му.

— Спасил ме е?

— Не си ли спомняш какво се случи? — попита Ханли.

Тори се замисли.

— Нападнаха ни. Аз спях. Чух изстрели. Това ме събуди. Скрих се в каютата си и после… — И млъкна смутено.

— Спокойно — каза Кабрило. — Няма защо да бързаш. Преживяла си същински ад.

— След атаката обиколих кораба. — Тори изведнъж закри лицето си с ръце и се разрида. Хуан сложи ръка на рамото й и това я успокои. — Трупове. Всички от екипажа бяха мъртви. След това… не си спомням нищо.

— Не е за чудене — рече доктор Хъксли. — Съзнанието има защитен механизъм, който ни предпазва от травма.

— Пиратите са нападнали кораба ви и са го потопили — каза капитанът. — Случайно минавахме оттам, преди да беше потънал прекалено дълбоко, и те извадихме.

— Разминала си се на косъм от смъртта — добави Макс Ханли. — От атаката са изминали няколко дни. Корабът ви се е задържал в област с вода с високо съдържание на сол.

— Дни? — възкликна Виктория.

— Представи си, че си била като Йона. — Кабрило се усмихна. — Само че ние трябваше да те измъкнем от корема на кита.

Очите й се отвориха широко.

— Сега си спомних кой си! Видях те през илюминатора. Ти доплува, за да ме извадиш.

Хуан махна пренебрежително, сякаш искаше да каже, че не е направил нищо особено.

— Ти ми каза да отида до люка на задната палуба и да затворя херметичните врати. И сигурно си пробил дупки в люка. Мислех, че ще ме убиеш, насмалко да се върна в каютата. После обаче разбрах, че изравняваш налягането, за да можеш да ме измъкнеш. Най-лошото беше да усещам как водата сантиметър по сантиметър се издига. Качих се на палубата на мостика, за да съм по-далеч от нея, но накрая нямаше къде да отида. — Тори млъкна, сякаш отново почувства агонията от смразяващата вода. — Накрая стигна до гърдите ми. Сякаш измина цяла вечност. Господи, никога не ми е било толкова студено. Изненадана съм, че зъбите ми не се строшиха от тракане. И следващото, което помня, е, че се събудих тук.

— Корабът ви започна да потъва много по-бързо и се наклони, щом носът се напълни с вода. Сигурно си се блъснала в перило или в тръба и си си ударила главата. Когато най-после отворих вратата, ти не дишаше и имаше рана на черепа.

Тори докосна мястото и усети дебела превръзка.

— Свързахме се с Кралското географско дружество — продължи Кабрило. — Сигурно вече са казали на семейството ти, че си добре. В Япония чака чартърен хеликоптер, който ще те закара в болница веднага щом стигнем дотам. Убедена ли си, че не си спомняш нищо друго за атаката? Много е важно.

Виктория се намръщи в опит да се съсредоточи.

— Не, съжалявам. — Погледна Джулия. — Мисля, че имаш право. Съзнанието ми е блокирало всичко.

— Снощи, когато те доведоха на кораба, ти разговаря с третия помощник-капитан. Казва се Линда Рос. Помниш ли, че говори с нея?

— Не — малко раздразнено отвърна Тори. — Сигурно не съм била на себе си.

Въпреки предупредителния поглед на Джулия Хуан продължи:

— Ти й каза името си и че си изследовател. Разказа за нападението. Скрила си се, докато един пират претърсил каютата ти. Бил с черна униформа и черни кубинки.

— Щом казваш, така трябва да е било.

— Видяла си два други кораба наблизо. Отначало си помислила единия за остров, защото бил много голям. Описа го като огромен паралелепипед. Другият бил по-малък и изглеждало така, сякаш двата щели да се сблъскат.

— Щом не си спомням, че съм била затворена на „Авалон“ цели четири дни, със сигурност нямам представа какво се е случило минути преди нападението. Съжалявам. — Тори се обърна към Джулия. — Докторе, искам да си почина.

— Разбира се — отвърна Хъксли. — Кабинетът ми е пред стаята ти. Извикай, ако се нуждаеш от нещо.

— Благодаря. — Виктория погледна Хуан със странно изражение, което бързо изчезна. — Благодаря и на теб, че спаси живота ми.

Той отново докосна рамото й.

— Моля.

— Страхотна хубавица — отбеляза Макс, когато двамата с Кабрило излязоха в коридора.

— Страхотна лъжкиня — поправи го Хуан.

— Да, и това — съгласи се Макс и почука с лулата си по големите си зъби.

— Е, какво мислиш?

— За кое? Че е добра лъжкиня или защо ни излъга?

— И за двете.

— Нямам представа. Радвам се обаче, че Линда предвидливо я разпита снощи.

— Аз не бих се сетил да го направя — призна Кабрило.

— Ти беше в такова състояние, че се чудя как изобщо си намерил каютата си.

— Линда каза, че начинът, по който Тори описала корабите и пиратите, я навел на мисълта, че има военна подготовка.

— Или изследователска и просто прилага уменията си за научни наблюдения към всичко, което види.

— Тогава защо излъга, че не си спомня какво й се е случило, докато е била затворена на „Авалон“? — Хуан се навъси. — Никой не й каза колко време е била там, но тя знаеше точно колко дни. В нея има нещо повече, отколкото показва.

— Не можем да я принудим да ни каже, нито да я задържим. Хеликоптерът на Кралското географско дружество ще е тук след няколко часа.

— И униформите — продължи Кабрило, сякаш не беше чул думите на Ханли. — Каза, че пиратите били с черни униформи. Типовете, с които се сблъскахме снощи, бяха с джинси, къси панталони и тениски. Нещо не се връзва.

Влязоха в оперативния център. Дежурна беше Линда Рос. Седеше пред командната станция и ядеше сандвич.

— Как мина? — попита с пълна уста и веднага я закри със салфетка. — Извинявайте.

— Може да се смяташ за служител на месеца — отвърна Хуан. — Разговорът ти с Тори снощи е гениално хрумване. Днес тя твърди, че не си спомня нищо — нито корабите и униформите, нито дори какво е правила, докато „Авалон“ е потъвал. Между другото, Тори не можа да огледа добре басейна, нали?

— Не. Джулия уви главата й в гореща хавлия веднага щом я извадиха от водата. Всъщност Тори проговори едва когато я заведохме в лазарета и Хъксли започна да я затопля. Беше посиняла като сойка и трепереше като трепетлика, но беше абсолютно сигурна какво е видяла. Накара ме да повторя, че големият кораб бил като паралелепипед. А сега не си спомня, така ли?

— Убедени сме, че си спомня, но не иска да каже — отвърна Макс.

— Защо?

Кабрило провери списъка с дежурствата.

— Това е въпрос за един милион долара. Ако отговориш, получаваш място на служебния паркинг.

— Хубава награда, но колата ми е на десет хиляди мили в гараж в Ричмънд. — Линда се засмя, но веднага стана сериозна. — Както вече споменах, когато разговаряхме, имах чувството, че Тори ми докладва, сякаш съм й командир.

Хуан не се съмняваше в преценката й. Линда имаше богат опит в разпитите и знаеше какво говори.

— Не е била сигурна дали ще оживее, затова е трябвало да каже на някого какво знае.

Линда кимна.

— И аз мисля така.

— А сега, като разбра, че ще се оправи, млъкна като риба. Струва ми се, че госпожица Болинджър е нещо повече от скромна морска изследователка.

— Да, това би обяснило как е успяла да оцелее от изпитанието, без да загуби разсъдъка си — отбеляза Макс.

Кабрило изведнъж осъзна, че съвсем не става дума за рутинна операция за изчистването на Японско море от пирати, а за нещо много по-голямо. Ако можеше да се вярва на Тори, а нямаше нищо по-искрено от предсмъртна изповед, в тези води имаше два вида пирати — бандити като тези, които бяха срещнали предишната нощ, и мъжете в черни униформи, нападнали „Авалон“. Виктория беше казала на Линда, че са методични и бързи. Според описанието й приличаха по-скоро на командоси, отколкото на недисциплинираните главорези, опитали се да превземат „Орегон“. А загадъчните кораби, които Тори бе забелязала по време на атаката? Хуан нямаше представа каква е ролята им. И затворените в товарния контейнер безобидни китайски емигранти? Бяха ли платили най-високата цена, за да са на неподходящото място в неподходящия момент, или по някакъв начин бяха замесени?

Не разбираше защо Виктория отказва да съдейства. Ако беше в пълно съзнание, докато я спасяваха, както му се бе сторило, тогава сигурно си спомняше какво бе написал на водолазната плоча: че е член на охранителна компания, която се бори с пиратството. Дали тази задача пречеше по някакъв начин на работата й? Това беше малко вероятно, но как би могъл да не го вземе под внимание? В нищо нямаше логика.

Реши, че е най-добре да я свалят от „Орегон“ колкото е възможно по-скоро и да продължат с издирването. Вярваше, че хората му ще разнищят загадката и ще разберат какво всъщност става.

Марк Мърфи не беше на смяна, но Хуан се зарадва, като го намери в оръжейната станция. Мърфи се беше издокарал с тениска от концерт на група на име „Повръщащите музи“. Като имаше предвид музикалните му предпочитания, Кабрило не се изненада, че не ги е чувал, и за пореден път благодари на Бога, че каютата му не е близо до тази на младия специалист по оръжията. Щом го видя, Марк свали слушалките от главата си. Дори от разстояние Хуан чу звуците на техно музиката, увеличени до децибели, от които би се напукала мазилка.

— Искаш ли да проучиш нещо, Мърфи?

— Разбира се. Какво?

— Търся кораб, достатъчно голям, за да бъде сбъркан с остров, и с абсолютно правоъгълен силует.

— Само това ли? — Марк очевидно очакваше още информация.

— Бил е в района преди четири дни.

Мърфи като че ли очакваше по-голямо предизвикателство.

— В такъв случай търся или голям контейнеровоз, супертанкер или може би самолетоносач.

— Съмнявам се да е самолетоносач, но все пак въведи това в параметрите на търсене.

Всички станции на мостика имаха достъп до главния компютър на „Орегон“, така че Марк остана на мястото си, докато преравяше морската база данни за издирване на плавателни съдове в Японско море. Беше прегърбил рамене и тактуваше с крак в ритъм с музиката, лееща се от слушалките му.

— Какво е положението с хеликоптера от Япония? — попита Хуан.

— Ще пристигне след три часа — отговори Линда. Трафикът в региона беше натоварен — в обхвата от сто мили на радара на „Орегон“ имаше пет кораба — и те не можеха да се изложат на риск от разкриване, като подадат пълна тяга на огромните двигатели. Така че сега се движеха само с двадесет и два възела и чакаха срещата с чартърния хеликоптер.

— Ще отида в каютата си да информирам Хироши Кацуи, че консорциумът му ни дължи два милиона долара. Извикай ме, когато Марк попадне на нещо, или щом хеликоптерът се приближи на десет мили.

— Слушам, капитане.

От час и половина скрийнсейвърът сменяше различни геометрични фигури на екрана с течни кристали. Хуан седеше на бюрото си и ги гледаше, без да ги вижда. Беше написал само единадесет думи от доклада си до Хироши. Дори ако оставеше настрана сдържаността на Тори, нищо не отговаряше на очакванията му. Екип от командоси ли беше нападнал „Авалон“? И ако беше така, защо? Най-вероятният отговор беше да попречат на екипажа да види какво става на другите два кораба. Прав ли беше Марк, че единият е бил самолетоносач и че това е било операция на правителството?

Проблемът беше, че единствената военноморска сила в района, която имаше самолетоносачи, бяха Съединените щати. Китай искаше да купи един стар руски самолетоносач, но доколкото Кабрило знаеше, все още се водеха преговори, а нямаше начин пиратите да са откраднали самолетоносач. Хуан беше убеден, че Тори е видяла някакъв друг вид плавателен съд. Не отхвърляше вероятността „Авалон“ да е бил нападнат от обучени командоси, но нямаше представа какво общо могат да имат те с пиратите, които Хироши ги беше наел да унищожат. Заедно ли действаха?

Вътрешният телефон иззвъня.

— Хуан, обажда се Джулия. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?

Кабрило се зарадва, че поне временно ще се отърве от въпросите, който се въртяха в съзнанието му, излезе от каютата и слезе в лазарета.

Джулия беше в модерно обзаведеното травматологично отделение. Температурата на въздуха беше осемнадесет градуса. На носилка под ярките лампи лежеше покрит с чаршаф труп. Хъксли беше със зелена хирургична престилка. Ръкавиците й бяха изцапани с кръв. Мощните вентилатори не позволяваха в помещението да се натрупат неприятни миризми, но Хуан долови смрад на разложение.

— Това някой от китайските емигранти ли е?

— Не, един от пиратите. Искаш ли да погледнеш?

Кабрило не каза нищо и Джулия смъкна чаршафа.

Смъртта както винаги изглеждаше унизителна, особено при вида на големия разрез, който Хъксли бе направила, за да прегледа гърдите и корема. Мъжът беше млад, най-много двадесетгодишен, и мършав, сякаш беше умрял от глад. Косата му беше черна и провиснала, дланите и петите му бяха загрубели. Маратонките му вероятно бяха откраднати в някое предишно нападение и бяха първото, което бе притежавал. В средата на челото му имаше дупка от куршум, грозно трето око с набръчкани краища.

Кабрило не можеше да отрече жестокостта на пиратите, но въпреки това изпита и известно съчувствие. Не знаеше какви обстоятелства са принудили този младеж да извършва престъпления, но знаеше, че би трябвало да е със семейството си, а не положен върху маса за аутопсии като екземпляр за дисекции.

— Е, какво разбра? — попита той, когато Джулия отново покри трупа с чаршафа.

— Мъртъв е.

— Виждам. Нали си му направила аутопсия.

— Искам да кажа, че дори ако не беше прострелян в главата, пак щеше да умре, вероятно след няколко месеца. — Тя му направи знак да се приближи до компютъра. Екранът показваше спектрографските линии на пробата, която анализираше. Хуан нямаше представа какво гледа. Озадаченото му изражение настояваше за обяснение. — Това е косъм, анализиран с оптически емисионен спектрограф. — Корпорацията беше купила апарата на стойност един милион долара не само за лазарета, но и за изследване на незабележими с просто око доказателства. Предишната година спектрографът беше изиграл ключова роля в проследяването и намирането на изчезнал товар с експлозиви. — Докато го преглеждах, забелязах много важна симптомология. Първо, той е бил на път да получи пълна бъбречна недостатъчност. Второ, страда от анемия. Венците му са силно възпалени от гингивит в късен стадий. Видях поражения в храносмилателния тракт и съсирена кръв в двете ноздри. Това ме накара да стигна до определен извод и изследването на косъма го потвърди.

— Какво?

— Бил е изложен на продължително излагане на токсични нива на живак.

— Живак?

— Да. Ако човек не се лекува, живакът, като другите тежки метали, се натрупва в тъканите и косата и накрая отравя организма, но преди това причинява умопомрачение, просто разяжда мозъка. Обзалагам се, че ако отново изгледаш видеозаписа на пиратската атака, ще видиш, че те се бият, без да мислят за живота си. Нивото на отравяне с живак е увредило преценката на този младеж дотолкова, че той се е биел каквото и да се случи.

— Някои се опитаха да избягат — подчерта Хуан.

— Не всички са били изложени толкова продължително на въздействието на живака.

— Ами китайците?

— Проверих само един. Беше чист.

— А този е пълен с живак?

— Може да напълниш няколко термометъра. Изследвах двама от другите пирати и открих същото. Обзалагам се, че всичките страдат от отравянето в една или друга степен.

Кабрило потърка брадичката си.

— Ако намерим източника на живака, може да открием бърлогата на пиратите.

— Логично е — съгласи се Джулия, изхлузи ръкавиците си, свали хирургичната си шапка и завърза опашката си с отработено движение. — Може да получиш живачно отравяне, като ядеш заразена риба, но рискът е предимно за децата и бременните. Ако се съди по количеството в този човек, бих се обзаложила, че базата им се намира близо до замърсен индустриален обект или стара живачна мина.

— Знаеш ли дали в района има такива мини?

— Работата ми е да разкривам медицински загадки и да ви шия — усмихна се Джулия. — Ако искаш уроци по геология, обади се на някой друг.

— А каква е етническата им принадлежност? Това може да ни помогне да стесним кръга на издирването.

— Съжалявам. Петнадесетимата пирати в камерата за дълбоко замразяване са същински представители в Обединените нации. Този прилича на тайландец или виетнамец. Другите са или китайци, или корейци. Има и двама индоевропейци, а останалите са индонезийци, филипинци и смесица от различни раси.

— Страхотно — язвително отбеляза Хуан. — Значи сме попаднали на шайка политически правилно ориентирани пирати, които вярват в етническото разнообразие. Нещо друго?

— Това е всичко засега. Трябват ми още няколко дни, за да приключа с всичко.

— Как е пациентката ти?

— Спи. Или поне се преструва, че спи, за да не говори с мен. Имам чувството, че иска да се махне от кораба колкото е възможно по-скоро.

— Защо ли не съм изненадан? Благодаря, Хъксли.

Кабрило се върна в каютата си и поръча пържола и пай с агнешки бъбреци за обяд. На вратата почука Марк Мърфи.

— Какво научи, Мърфи?

— Мисля, че го открих.

— Седни. Товарен кораб ли е, или контейнеровоз?

— Нито едното от двете — отвърна Марк и му подаде тънка папка. Вътре имаше снимка и половин страница описание.

Хуан погледна фотографията и озадачено се втренчи в Мърфи.

— Сигурен ли си?

— Пътува от Тайван за Орату, Япония, където е бил използван за ремонт на панамски танкер, повредил се по време на буря.

Кабрило отново погледна снимката. Плавателният съд беше дълъг двеста и четирийсет и широк седемдесет метра. И точно както го беше описала Тори, представляваше абсолютен паралелепипед. Носът и кърмата му не бяха скосени и от палубата не стърчеше нищо. Хуан прочете информацията, която беше успял да намери Марк. Странният плавателен съд беше четвъртият най-голям плаващ сух док на света. Беше произведен в Русия, за да обслужва огромни подводници от клас „Оскар II“ като злочестата „Курск“, преди година беше продаден на германска фирма за изваждане на потънали кораби, а след това препродаден на индонезийска корабоплавателна компания, която го използваше за аварийни ремонтни работи.

Пулсът на Кабрило се учести.

Използването на плаващ сух док за отвличане на цял кораб в морето беше вдъхновяваща идея, но и стъписваща по мащаб и сложност. Опасенията му за водач, обединител на пиратите в Тихия океан в организирана група, можеше да са само върхът на айсберга. Със сух док с подобни размери те можеха да отмъкнат всеки кораб, който пожелаят.

Представи си как го правят. Първо екип пирати се качва на набелязаната мишена, за да сломи съпротивата на екипажа. След това пиратите закарват пленения кораб до мястото за среща със сухия док. Под прикритието на нощта и само когато атмосферните условия са благоприятни — работата си беше рискована, — сухият док изхвърляше баласта така, че дъното на отворения му трюм да е по-ниско от кила на откраднатия кораб. После големите подемници на кърмата на сухия док изтеглят вътре пленения кораб. Вратите на носа се затварят, баластът се изхвърля и теглейки сухия док на буксир, пиратите продължават по пътя си. Освен ако някой не прелети точно над тях, никой няма да заподозре, че в сухия док се намира плячката на най-авангардния пиратски канал в историята.

— Хитро, нали, шефе?

— Да.

— Идват и просто поглъщат жертвите си. — Марк жестикулираше оживено. — И ги издърпват до тайната си база. Имат предостатъчно време да ги разтоварят и после да ги разглобят. Вместо да ровят като хиени, тези типове връхлитат върху плячката си като лъвове.

— Защо да разглобяват корабите? — Кабрило размишляваше на глас. — Защо не променят външния им вид, не напишат ново име на кърмата и не ги продадат или не плават с тях?

— Не помислих за това, но има логика.

— Какво знаем за компанията собственик на сухия док? Чакай, как се нарича?

— Сухият док ли? — попита Мърфи и Кабрило кимна. — „Маус“, мишка.

— Остроумно. Коя е компанията?

— „Европейски и ориенталски линии“ — ЕОЛ. Съществува от стотина години. По-рано е била държавна, но през последното десетилетие повечето акции са купени от неизвестни лица.

— Фасадни компании?

— Толкова кухи, че дори имената им звучат фалшиво. „Търговски консултанти“, „Търговия Аякс“, „Равностойни международни партньори“, „Финансови проби“, всичките с ограничена…

— Отговорност — довърши изречението му Хуан и в същия миг му хрумна нещо. — Почакай. „Проба“ е термин, който се употребява от миньорите. Джулия каза, че пиратите умирали от отравяне с живак, и смятаме, че базата им може би се намира близо до изоставена живачна мина. Дали „Финансови проби“ не притежава мини в района?

— Още не съм започнал да ровя във фасадните компании. Реших, че веднага ще искаш да научиш за сухия док.

— Да, но има да търсиш още много. Искам да знам кой е собственикът на „Маус“ — не корпоративната черупка, а реалният човек, който го притежава.

— Какво ще правиш със сухия док? Ако онова, което каза англичанката, е вярно, в трюма му може би има откраднат кораб и някои членове на екипажа са взети за заложници.

— И най-мощните влекачи на света не могат да теглят плавателен съд с размерите на „Маус“ с повече от шест-седем възела. Колко време мислиш, че ще продължи преднината им, ако ние се движим с петдесет?

Мърфи се ухили като ученик, на когото са дали ключовете на ферари, и стана да излезе.

Хуан бързо взе решение. Знаеше, че в определен момент ще трябва да раздели силите. „Орегон“ беше идеална платформа за шпионски операции, но му беше необходима гъвкавостта на хора на сушата с достъп до пътуване със самолет. Нямаше представа къде ще го отведе този случай. По всяка вероятност в Индонезия, ако „Европейски и ориенталски линии“ имаха офис там, така че моментът беше подходящ да подготви екип.

— Направи ми услуга и намери Еди Зенг. Кажи му да си приготви някои неща. Ще действаме в международен мащаб, затова да не носи нищо, което не може да мине през властите на летищата. Нека избере двама души. Качваме се на хеликоптера на Виктория Болинджър и отлитаме на лов за хиени и лъвове.

— Къде?

Кабрило посочи доклада на Марк.

— Ще разберем отговора, докато кацнем в Япония.