Досиетата „Орегон“

9

Антон Савич предпочиташе да се срещне с Шиер Сингх в офиса му в центъра на Джакарта, но твърдоглавият сикх настоя да се видят на мястото на най-новия му бизнес, срещу пролива Сунда на Суматра. Савич се страхуваше от летене, след като години наред беше кръстосвал Съветския съюз със самолети на „Аерофлот“, и би се качил на ферибот, въпреки големия брой морски катастрофи в Индонезия, но му се размина, понеже Сингх му предложи да използва хеликоптера на компанията.

Сега гледаше през пожълтелия плексиглас плажната ивица, която сякаш пазеше джунглата от морето. Пейзажът беше праисторически. Селата, над които летяха, имаха такъв вид, като че ли не се бяха променили от поколения. Дървените риболовни лодки, скупчени в уединени заливи, по всяка вероятност бяха направени от дядовците на хората, които сега плаваха с тях. Сушата вляво беше закрита от непроходим балдахин от зеленина. Растителността трябваше да бъде изсечена и изгорена, за да възникне земеделие или индустриален добив на дървен материал. Морето вдясно беше ясносиньо и чисто. Шхуна с две мачти, може би крайбрежен товарен кораб, пореше малките вълни. Пасатите издуваха платната й. Шхуната сякаш беше изплавала от деветнадесети век.

Как беше възможно народ, който познава такъв рай като архипелага, да построи град като Джакарта — град с осемнадесет милиона души население, задръстено улично движение, престъпност, беднотия, болести и смог, гъст и отровен като атака с иприт през Първата световна война? В бързината си да се модернизират индонезийците бяха възприели най-лошото, което можеше да предложи Западът, и се бяха отказали от най-доброто в културата си. Бяха създали разнородна смесица от комерсиалност, корупция и наченки на бързо избуяващ религиозен фанатизъм, застрашително клатеща се на ръба на краха. Савич имаше връзки и беше научил, че Съединените щати тайно са изпратили над хиляда войници, за да обучават местните сили да се бият във войната на двадесет и първия век.

Пилотът докосна ръката му и посочи напред. Савич с нежелание отмести поглед от спокойно плаващата шхуна и съсредоточи вниманието си върху крайната им цел.

Комплексът беше скрит в един залив от скалист нос, затова Савич видя само флотилията закотвени кораби. Дори от това разстояние и височина личеше, че са изоставени. Стоманените корпуси на някога гордите плавателни съдове бяха надживели полезността си. Няколко бяха обвити в блещукащи ореоли от разлято гориво — същински трупове, обградени от собствената си кръв и изпражнения. Един беше стоял тук толкова дълго, че беше ръждясал. Носът и кърмата сочеха към небето, а пречупеният комин се очертаваше в средата като орех в гигантска орехотрошачка. На половината разстояние до хоризонта линия от петролно замърсяване прорязваше широка дъга в залива.

Хеликоптерът зави покрай носа и стигна склада за отпадъци „Карамита“. Още кораби с всевъзможни размери и външност бяха натикани в залива като добитък, воден на заколение. Два супертанкера, дълги по триста метра, бяха изтеглени на наклонения бряг от огромни лебедки. Цяла армия хора се тълпеше около тях. Блестяха оксижени. Досами водата се извисяваше кран на широки гъсенични вериги — вдигаше стоманените части веднага щом ги отрежеха и ги пренасяше далеч на брега, където други работници ги режеха на по-лесно преносими парчета. Един екип изтръгваше тръбите и електрическите кабели от вътрешността на корпуса — изкормваше супертанкера, сякаш бе убито животно, което съвсем скоро ще транжират.

В известно отношение наистина беше така. По-малките парчета метал се товареха на вагонетки и се отправяха на кратко пътуване на север, към стоманопреработвателния завод „Карамита“. Там отпадъците се разтопяваха и преработваха в стоманени подпорни греди, предназначени за неспирното строителство в Китай. Отвъд модерния стоманопреработвателен завод искреше изкуствено езеро, сгушено зад най-голямата хидроелектрическа централа в Индонезия — двигателят на тежката индустрия в негостоприемната джунгла.

Някога чистият пясък около залива се беше превърнал в черна смолиста каша, която полепваше по краката като глина, морето зад петролния танкер беше защитено сравнително добре, но отвъд плаващата предпазна стена водата представляваше токсичен бульон от петрол, тежки метали, полихлорбифенили и азбест. Множество хектари земя бяха превърнати в складови пространства, отрупани с парни котли на параходи, купища спасителни лодки, различни видове котви и стотици други неща, които можеше да се продадат на свободния пазар. Зад оградените парцели се издигаха десетки сиви еднообразни жилищни сгради. Покрай тях беше изникнал чергарски лагер на проститутки, мошеници и престъпници, които отнемаха на работниците мизерните пари, спечелени дневно от превръщането на бракуваните кораби в метални отпадъци.

Гората зад базата очевидно умираше: хиляди работници сечаха дърветата, за да палят огньове и да си готвят. Въздухът не беше замърсен, защото заводът на десет мили по-нататък на север работеше с водноелектрическа централа, а не с въглища или петрол, но над склада беше надвиснала мъгла от мръсотия и продажност.

Процесът обаче включваше един модерен елемент и Шиер Сингх непременно искаше да го покаже на Савич. В отсрещната страна зад танкерите блестеше сграда от вълнообразен метал, голяма почти колкото корабите, с десетки прозрачни стъкла в ламаринения покрив, за да осигуряват светлина вътре. Две трети от високата двеста и петдесет метра постройка бяха изградени под водата върху големи пилони. Четири железопътни линии се отправяха към сушата и докато хеликоптерът бръмчеше над склада, Савич видя как четири малки дизелови локомотива изтеглят дълга метър и половина част от кораб от сградата. Виждаше извивката на корпуса, дебелия кил и коридорите вътре, сякаш надничаше в разрязан макет. Напомни му за филия, отрязана от твърд хляб: ръбовете бяха очертани съвсем ясно. Металът блестеше на тропическата светлина. Умът му не го побираше — как нещо тъй грамадно като кораб може да бъде нарязано толкова съвършено?

Площадката за хеликоптери се намираше на няколко мили от склада за метални отпадъци, защитена от шума и миризмата от друго скалисто възвишение. Наоколо имаше добре поддържани морави и прохладни бунгала за надзирателите, чиновниците и старшите работници. До зоната за приземяване чакаше открит джип. Шофьорът стоеше до него, готов да помогне на Савич с багажа. Руснакът нямаше желание да остава в Индонезия по-дълго от необходимото, затова носеше само дипломатическо куфарче и оръфана кожена чанта. Останалият му багаж беше в шкафче на летището. Той позволи на шофьора да сложи чантата му в багажника на джипа, но задържа куфарчето от телешка кожа на коленете си, докато пътуваха към склада.

След няколко минути слухът му се проясни от едночасовото тракане на перките на хеликоптера и Савич чу шума на пневматични длета, чукове и пронизителното пулсиране на безброй генератори. Кранът пусна десеттонна метална плоскост на брега и само след секунди работниците започнаха да я разрязват. Дрехите им бяха дрипави и Савич видя, че краката, гърдите и ръцете им са осеяни с тъмни белези от от хвърчащите искри.

А в следващия миг от оградената сграда се извиси ужасен вой, който прониза въздуха така, сякаш шлифоваха диамант, и продължи една минута, две… Савич имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Шофьорът му предложи предпазители за ушите и той с благодарност ги взе и си ги сложи. Шумът не заглъхна, но намаля и сълзите в очите на руснака пресъхнаха. За негово изумление мъжете продължиха да работят, сякаш не чуваха воя. Шофьорът също изглеждаше невъзмутим.

Джипът спря пред голям хангар и звукът изведнъж секна. Савич осъзна, че е затаил дъх, и шумно го изпусна, после попита с жест шофьора дали вече може да махне предпазителите от пластмаса и дунапрен. Индонезиецът кимна и каза:

— Разбира се. Ние тук сме свикнали.

— Какъв е този звук?

— Трионът за кораби — отвърна шофьорът, направи му знак да се приближи до външния асансьор на десететажната сграда и го предаде на друг служител, който му даде твърда пластмасова каска с предпазители за уши.

Мъжът затвори с трясък вратата на асансьора, натисна един бутон и търпеливо зачака, докато се издигаха нагоре. Въпреки че не беше чак смаян, руснакът се изуми от мащабността на операцията на Сингх. Следващият кораб, който очакваше съдбата си, след като ръждясалите танкери бъдеха нарязани, беше голяма бяла яхта. Приличаше на девствена булка сред опърпани проститутки. В едната й страна вече беше пробита квадратна дупка и плаващ кран пренасяше агрегата за обезсоляване на морска вода към един чакащ лихтер.

Асансьорът стигна до върха на сградата. Служителят отвори и Савич изтръпна от смрадта на изгорял метал, примига и се огледа. Намираше се в огромно помещение с грамадни врати в двата края. Въпреки размерите си помещението изглеждаше тясно, защото повечето място беше запълнено от голям кораб. Или по-скоро от останките му.

Платформата, на която стояха, минаваше почти успоредно на мостика. Преди корабът да бъде вкаран в хангара, работниците бяха отрязали комина и мачтите, за да може да се побере вътре. Корабът беше срязан през половината като с гигантска гилотина. Подемниците в предната част на постройката тъкмо се напъваха да го изтеглят по наклонения под. Щом го поставиха, където трябва, от релсите на тавана се спусна механизъм и затегна около корпуса голяма верига. Савич се вгледа по-внимателно. Във веригата бяха вградени метални зъбци като на трион.

— Е, какво ще кажеш, приятелю? — извика домакинът от мостика на прерязания товарен кораб.

Като всички сикхи, Шиер Сингх имаше дълга брада и главата му беше увита в стегнато намотан тюрбан. Каската върху бялото платно приличаше на детски шлем за игра. Косата и брадата му бяха прошарени и пожълтели около устата от години страстно пушене. Кожата му беше ореховокафява и набръчкана, а напрегнатите му, почти безумни светлокафяви очи притежаваха смущаващата способност да гледат, без да мигат. Сингх беше поне петнадесет сантиметра по-висок от Савич, който съвсем не беше нисък. Раменете му бяха широки, гърдите му бяха като ковашки мях, а коремът голям и твърд като дъб.

От досието, което му бе дал Бернхард Фолкман, Савич знаеше, че петдесет и две годишният сикх е израснал без родители в беден квартал в Лахор и от ранна възраст е използвал ръста и силата си като средство за сплашване. Беше се захванал със законен бизнес на двадесет и шест години и беше купил контролния пакет акции на пакистанска компания за внос и износ по времето, когато Съединените щати изпращаха там пари, за да се противопоставят на съветската инвазия в Афганистан. Въпреки бушуващия в планинската страна конфликт контрабандистите на опиум все още успяваха да закарат стоката си до Карачи, а Сингх беше готов да препрати суровината към производствените центрове на хероин в Амстердам, Марсилия и Рим.

Сингх разбираше, че подкрепата на американците гарантира победата на афганистанците, затова когато талибаните дойдоха на власт и премахнаха търговията с опиум, насочи вниманието си другаде: разнообрази бизнеса си, като използва подкупи, за да си осигури права за дърводобив в Малайзия, Индонезия и Нова Гвинея. Купи цяла флотилия, за да превозва дървения материал, продаде правата си за частен лов на един богат китаец, за да убиват тигри в земите му, да стриват костите им и да произвеждат афродизиак. Във всеки законен бизнес, който предприемаше Сингх, имаше по нещо незаконно. Четири от дванадесетте жилищни сгради, построени от компанията му в Тайван, се срутиха по време на леко земетресение, защото беше поръчал да използват неотговарящи на стандартите материали. Стига богатството му да се увеличаваше, Шиер Сингх не се интересуваше как и откъде печели пари.

Докато сикхът се приближаваше по платформата, Савич си помисли, че в склада за метални отпадъци „Карамита“ несъмнено има нещо незаконно.

— Много внушително — каза руснакът. Гледаше триона за кораби, а не змийските очи на Сингх.

Сикхът запали цигара пред надписа „Пушенето забранено“ и каза доволно:

— В цяла Азия има само един такъв трион. Номерът са зъбците. Дори въглеродната стомана се изхабява. Металът за зъбците е произведен в Германия. Най-здравият на света. Може да срежем десет кораба, преди да се наложи да сменим зъбците. Един техник от Хамбург дойде да ни покаже как става. Наричаме го зъболекаря. — Савич не се засмя и Сингх продължи: — Понеже поправя зъбците. Зъболекаря. Много смешно, нали?

Руснакът махна с ръка към отекващия хангар.

— Сигурно струва скъпо.

— Нямаш представа колко. Но индонезийското правителство ми даде данъчни облекчения за модернизирането. Разбира се, не предполагат, че мога да уволня хиляда работници. Обаче тези маймуни са непохватни. Давам сто хиляди рупии на семейство всеки път, когато някой тъпак се пребие, докато реже кораб. Миналата седмица умряха петнадесет, защото някакъв тъп резач не източи резервоара за гориво и взриви един контейнеровоз в залива. Сега обаче, след като имам триона за кораби, инспекторите от правителството няма да идват толкова често. Мога да започна да изхвърлям азбеста, който смъкваме от корабите, в океана, вместо да го карам до специално сметище. Цената на бракуваните кораби пада, а стойността на стоманата се вдига и с хиляда индонезийски маймуни, на които трябва да плащам, ще си възвърна парите за две години. Ето защо е скъпо в краткосрочен план, но доходно в дългосрочен. — Сингх се усмихна. — Винаги съм казвал, че животът е маратон.

Разнесе се аларма. Сингх сложи предпазителите на ушите си и Савич побърза да направи същото. Широкият двадесет сантиметра трион започна да се върти плавно. Като същинска боа удушвач, стиснала жертвата си, хидравличните тарани започнаха да затягат триона около товарния кораб, на метър и петдесет по-назад от предишния разрез. Страшният писък изпълни металния хангар, отекна в стените и връхлетя върху двамата мъже на платформата от всички посоки.

Водните оръдия от двете страни на корпуса автоматично следяха триона, който започна да реже кораба, пръскаха и охлаждаха зъбците. Стоманени стружки и пара изригнаха от мястото, където зъбците разкъсаха кила, като нажежиха метала до червено. Пушекът, виещ се от разреза, беше гъст и смрадлив. Трионът проби твърдия кил и бързо раздроби много по-тънката плоскост на корпуса, сякаш беше изгнила дървесина.

Само за десет минути въртящият се трион стигна до главната палуба. Савич наблюдаваше като омагьосан как палубата заблестя от горещината на режещите метала зъбци. А после веригата се появи в експлозия от разкъсана стомана и с лекота преряза перилата. Накрая сложната спирачна система спря веригата и целият механизъм се вдигна към тавана и се прибра. Отрязаната част на корпуса вече беше закачена за въртящ се кран. Вратите се отвориха и четирите малки локомотива влязоха да изтеглят товара.

— Ще изкарат парчето в двора — обясни Сингх — и там ще го насекат с ръчни резачки, за да иде в стоманопреработвателния завод. Единствените части, които не можем да срежем с триона, са главните дизелови двигатели, но те се махат лесно, след като пробием машинното отделение. Ако работим на ръка, би ни отнело две седмици да превърнем в метални отпадъци кораб с такива размери, а ние го правим за два дни.

— Много внушително — повтори Савич.

Шиер Сингх поведе руснака към асансьора.

— Е, защо Фолкман те накара да дойдеш тук, на другия край на света?

— Ще го обсъдим в кабинета ти.

След петнадесет минути седяха в кабинет, пристроен към най-голямото бунгало. На стената бяха окачени снимки в рамки на единадесетте деца и съпругата на Сингх, дебела важна жена с тъпо изражение. Савич отказа предложената му бира и предпочете минерална вода. Сингх изгълта шише „Филипо Сан Мигел“ и започна второ. Руснакът отвори куфарчето си и каза:

— Консорциумът прие всичко, което предложихме с Фолкман. Време е да разширим започнатото.

Сикхът се изсмя.

— Да не би да си имал съмнения?

Руснакът не обърна внимание на иронията и плъзна по бюрото една папка.

— Това са планираните ни нужди за идната година. Можеш ли да ги изпълниш?

Сингх сложи очила за четене на големия си нос и прегледа списъка, мърмореше под носа си числа.

— Още хиляда незабавно, по двеста през първите два месеца. Четиристотин през следващите два и шестстотин след това. — Погледна Савич. — Защо има увеличение?

— Болести. Очакваме да избухнат епидемии от коремен тиф и холера.

— Аха.

Обсъждането на подробностите през следващите няколко часа даде възможност на Савич да се увери, че Сингх ясно разбира плана, който двамата с Фолкман бяха усъвършенствали, откакто научиха за намеренията на голямата централна банка да разпродаде златния си резерв. За негова чест или може би позор, сикхът притежаваше вроден усет към престъпни инициативи и дори допринесе с няколко вдъхновяващи уточнения и ценни съвети.

Доволен, че е свършил работата си, руснакът му каза довиждане два часа преди залез-слънце, за да има достатъчно време да отиде до Джакарта. Не искаше да лети с малкия хеликоптер, след като се мръкне. Смяташе да пренощува в града и после да започне следващия етап на пътуването, обиколна одисея, състояща се от шест полета, за да се върне в Русия. Не ги очакваше с нетърпение.

Десет минути след като Савич излезе от кабинета в склада за метални отпадъци, Шиер Сингх се обади по телефона на сина си Абхай. Поради естеството на работата си, Шиер имаше доверие единствено на синовете си и ги беше посветил в пълния мащаб на бизнеса си. Имаше шестима сина. Петте му дъщери бяха само финансови разходи. Едната все още не се беше омъжила и това означаваше, че трябва да мисли за зестрата й. Тя беше най-малката и любимката му, така че Шиер трябваше да надхвърли двата милиона долара, които беше дал на Мамта с конската физиономия.

— Татко, не сме чували „Кра IV“ от два дни — каза най-големият му син след кратка размяна на любезности.

— Кой е капитанът?

— На това пътуване Мохамед Хату.

Въпреки че Шиер Сингх се занимаваше с осъдителна дейност, това не означаваше, че не е проницателен. Той здраво държеше юздите на бизнеса си и държеше да познава всичките си старши служители. Хату беше пират от старата школа и двадесет години бе плячкосвал кораби в пролива Малака, преди Сингх да му направи предложение. Беше безочлив и безразсъден, но и фанатично спазваше процедурата. Щом не се беше обадил два дни, сигурно нещо се беше случило. И с тази мисъл Шиер отписа „Кра IV“, капитана и четиридесетчленния екипаж.

— Има други, които изгарят от нетърпение да заемат мястото му — каза той. — Ще му потърся заместник. Предупреди познатите си да се ослушват дали някой ще спомене за осуетено пиратско нападение. Онзи, който се е бил с Мохамед Хату и е оцелял, ще иска да разкаже историята.

— Да, татко. Помислих за това. Засега няма такива съобщения.

— Сега за другата работа. Антон Савич преди малко напусна кабинета ми. Планът е приведен в действие. Имам списък с изисквания. Всичко е както очаквах.

— По твоя заповед вече започнахме да събираме.

— Да, добре. А хората ти? Ще направят ли необходимото, когато дойде моментът?

— Лоялността им е безспорна. Савич и неговите европейски банкери никога няма да разберат откъде им е дошло, когато нанесем удара.

Шиер изпита гордост от увереността в гласа на сина си. Момчето му приличаше на него. Беше сигурен, че ако Абхай не беше роден в заможно семейство, сам щеше да спечели богатство, да си проправи път нагоре, както беше направил той на млади години.

— Добре, момчето ми, добре. Те се набутаха в уязвима позиция, без дори да го съзнават.

— Не, татко, ти ги набута. Ти превърна страха и алчността им в свое предимство и сега това ще ги унищожи всичките.

— Не искам да ги унищожавам, Абхай. Запомни: можеш да продължиш да ядеш плодове от умиращо, но не и от мъртво дърво. Савич, Фолкман и другите ще страдат, но ние ще оставим достатъчно от тях, за да пируваме дълго.