Досиетата „Орегон“

6

Замъкът се намираше в долина в подножието на връх Пилат на север от Люцерн и на кратко пътуване с влак от Цюрих. Въпреки че изглеждаше използвана от няколко поколения, голямата сграда с четиридесет стаи беше построена само преди пет години. С традиционния си стръмен покрив с плочи и безброй кули и комини, постройката беше красива като в приказка. Кръглата алея за коли се извиваше около огромен мраморен фонтан, украсен с десетина нимфи, които изливаха вода в бистрия басейн от изящно украсени амфори.

Около главната сграда имаше няколко каменни пристройки, които придаваха на имението по-скоро вид на бивша ферма. По алпийските поляни наоколо пасяха кафяви крави с месингови хлопки.

На паркинга до гаража бяха наредени седем черни лимузини. Зад паркинга се ширеше оградено поле, където бяха кацнали два хеликоптера „Аероспатиале Газела“. Пилотите пиеха кафе от термоси в кабината на единия.

Срещата на върха на европейските министри на финансите в Цюрих бе привлякла слаб интерес от страна на медиите, тъй като от нея не се очакваше почти нищо, но бе осигурила оправдание на хората, събрали се в замъка, да са тук точно сега. Бяха се събрали в голямата зала, помещение с висок таван и дъбова ламперия, украсено с глигански и еленски глави и ГРАМАДНИ швейцарски рогове, кръстосани над огромната камина.

Швейцария е един от най-големите банкови центрове на света и не беше чудно, че с едно-единствено изключение петнадесетимата, събрали се тук, бяха представители на някои от най-мощните банкови концерни в Европа и Америка.

Начело на масата седеше Бернхард Фолкман. Възпитан като католик в строго семейство, ръководено от баща му, Фолкман се беше отрекъл от религията на ранен етап в живота си и я беше заменил с друга — богатството. Парите се бяха превърнали в негов бог, идол и фетиш. Той беше жрец в света на финансите, уважаван за всеотдайността си и дори малко всяващ страх заради свръхестествените си инстинкти. Всяко негово действие беше насочено към натрупването на все повече пари за банката му и личното му богатство. Фолкман имаше съпруга, тъй като това се очакваше от него, и три деца, защото си беше позволил да спи с нея пет-шест пъти. Той ги смяташе за необходимо разсейване от професионалния си живот, но не помнеше рождените им дни, нито кога за последен път е видял най-малкия си син — двадесетгодишен студент в Сорбоната.

Фолкман пристигаше в кабинета си на Банхофщрасе в Цюрих в шест часа всяка сутрин и излизаше в осем всяка вечер. С нежелание нарушаваше установената практика в неделя и в празниците, когато работеше в дома си най-малко дванадесет часа на ден. Не пиеше и не пушеше и вероятността да влезе в казино беше колкото мюсюлманин да стане свинар. Беше шестдесетгодишен и имаше шкембенце и прошарени коси. Кожата му беше в същия сивкав оттенък като косата, а очите му зад очилата имаха мътния цвят на помия. Фолкман дори се беше пристрастил към сивите костюми и въпреки че бяха бели, ризите му неизбежно изглеждаха сивкави.

Служителите му не го бяха виждали да се усмихва, още по-малко да се смее. Единствено някой силен финансов катаклизъм можеше да предизвика леко потрепване на ъгълчетата на устата му.

Около него се бяха наредили също така сериозни и неотстъпчиви мъже, не по-малко отдадени на парите. Те бяха президенти на банки и решенията им оказваха въздействие върху милиарди долари и живота на милиони хора. Днес се бяха събрали, защото основите на световната икономика бяха на път да рухнат.

На масата пред Бернхард Фолкман имаше малък правоъгълен предмет, покрит с обикновен черен плат. Мъжете се настаниха около масата. Прислужниците наляха минерална вода в чашите им и се оттеглиха. Фолкман протегна ръка и дръпна плата.

Банкерите и гостите им бяха от малцината хора в света, които не биха реагирали видимо на предмета на масата, но Фолкман видя, че дори тези опитни професионалисти не могат да прикрият чувствата си. Неколцина затаиха дъх, а един замислено потърка брадичката си. Трети отвори широко очи за миг и после смутено се огледа, сякаш се беше издал на покер. Останалите шест милиарда души на планетата биха ахнали от почуда и биха се втурнали да докоснат предмета, а съзнанието им би се изпълнило с най-различни вероятности.

Трапецовидното блокче тежеше тринадесет килограма и половина и беше известно като „Лондонската стока“. Шлифованите му ръбове излъчваха топъл масленожълт блясък. Пречистен до 99,9%, слитъкът от чисто злато струваше приблизително сто и шестдесет хиляди долара.

— Господа, възникна криза — започна Фолкман на безупречен английски. Говореше енергично и произнасяше отчетливо всяка дума, за да няма объркване или недоразумение. — Както всички знаете, златото в света ще свърши много скоро. Всъщност търсенето далеч превишава доставките поради една елементарна причина. Някои от вас станаха алчни. Преди повече от десетилетие мнозина от вас се обърнаха към централните банки в страните си с предложение, което тогава изглеждаше доходно за всички заинтересовани страни. Вие, като банкери, поискахте да вземете назаем златото, държано в резерв, с обещанието да го върнете с една четвърт процент лихва. Златото, което се пазеше в трезорите на Ню Йорк, Париж, Лондон и на други места, нямаше стойност, щом не беше в обръщение. С изплащането на четвърт процент вие щяхте да направите така, че златото да работи за централните банки като никога дотогава. Ако бяхте спрели дотам, сега нямаше да сме изправени пред криза. Вие обаче се отметнахте и продадохте златото на свободния пазар или използвахте стойността на наличността си като средство и допълнителна гаранция за други търговски спекулации. По същество вие заложихте или продадохте стока, която имахте правото само да вземете назаем. Централните банки мълчаливо одобриха това действие, но си запазиха правото да си поискат златото, когато решат. Ако планът беше осъществен само в една държава или в по-малък мащаб, на пазара щяха да останат достатъчно запаси от злато, за да покрият такава претенция. Вашата алчност обаче надделя. Така както стоят нещата днес, дванадесет хиляди тона злато, оценени на един билион евро, се намират в счетоводните книги на централните банки, но всъщност са на пръстите и шиите на жените по света. С една дума, господа, златото не може да бъде изплатено. Няколко централни банки съзнават какво е положението и продължават да приемат своя четвърт процент върху стойността на златото, но други искат златото да бъде върнато. Преди две години френската национална банка обяви, че ще продаде част от резервите си. Събрахме се да финансираме покупката на достатъчно злато, което да попълни хазната им. Както си спомняте, цената на златото се повиши на петдесет евро само за няколко седмици, когато търговците разбраха, че покупката се осъществява. Французите им продадоха златото си и цената отново се стабилизира. Усилията ни да покрием това задължение ни струваха един милиард евро. Казахме на акционерите, че това е еднократен разход, но истината е, че ще бъдем изправени пред такива разходи винаги когато някоя централна банка поиска авоарите си.

— Берн, не се нуждаем от урок по история — раздразнено каза един нюйоркски банкер. — Ако се огледате, ще видите, че някои познати лица липсват, защото бяха изритани от директорските бордове.

— Изритването от директорските бордове, както се изразихте, господин Хершел, в момента е последната ни грижа. — Фолкман погледна смразяващо американеца, за да му затвори устата. — Банковото дело е бизнес на доверие — продължи той. — Работникът осребрява чека за заплатата си, похарчва колкото пари му трябват, за да оцелее, и има доверие на банката, че ще пази останалите. Какво ще се случи след това е извън разбирането и нивото на интереса му. Той си е свършил работата, превърнал е труда си в капитал и вярва, че и ние ще си свършим работата и ще увеличим капитала му до максимум. Ние даваме назаем парите му на предприемачи, които създават нови видове бизнес, за да наемат повече работници и да превърнат още труд в още капитал в система, която работи добре от векове. Какво става обаче, ако изменим на доверието? И в миналото е имало банкови скандали, но сега сме изправени пред криза на доверието в безпрецедентни измерения. Запасът от капитали, използван от правителствата, за да уверят народите си в силата на държавата, златният им резерв, е разпродаден срещу бележки за дълг, които вече не може да бъдат изплатени. Не сме в състояние да изпълним обещанието си към централните банки. Дори ако имахме пари да купим златото и да го върнем на централните банки, на света няма достатъчно злато, за да покрием дължимото.

— Производството може да се увеличи и да ни даде време да отговорим на изискванията — обади се англичанин с костюм от „Савил Роу“.

— Не може. — Отговорът беше кратък и категоричен. Обадилият се също говореше с британски акцент, но с колониално произношение.

— Господин Брус, бихте ли обяснили?

Брус стана. За разлика от другите, той имаше загоряла от слънцето и загрубяла кожа и сините му очи бяха постоянно присвити. Ръцете му бяха големи, с подути кокалчета. Този човек се беше трудил, за да спечели богатството си, и беше положил усилия, каквито банкерите не можеха да разберат.

— Избран съм да представлявам южноафриканските минни концерни — започна Брус. — Господин Фолкман ми каза какво ще обсъждаме, затова разговарях с моите хора, за да ви съобщя точна информация. Миналата година Южна Африка произведе около три хиляди и четиристотин тона злато на цена близо двеста и осемдесет долара за унция. Тази година предвиждаме същия брой тонове, но на цена триста и осемдесет долара за унция. Трудът поскъпна след края на апартейда заради силата на профсъюзите и сме подложени на голям натиск да подпишем нови, още по-неизгодни за нас договори.

— Не отстъпвайте — намеси се президентът на най-голямата холандска банка.

Брус го стрелна с поглед.

— Миньорството в твърда скала не е работа на конвейерна лента. Изискват се години практика, за да станеш специалист. Една стачка в момента би парализирала дейността ни и профсъюзите го знаят. Те предвиждат, че златото ще се търгува по петстотин долара за унция, и знаят, че мините няма да загубят пари.

— Можете ли да увеличите производството? — попита друг банкер.

— Нашите мини са дълбоки две мили. Всяко ниво, което изкопаваме по-надолу, означава геометрично нарастване на разходите. Това е все едно да строиш небостъргач. За да го направиш по-висок, не може просто да добавиш един етаж на върха. Първо трябва да укрепиш основите и цялата структура. Трябва да се погрижиш асансьорите да могат да го стигнат и водопроводите и канализацията да поемат допълнителното натоварване. Архитектите твърдят, че добавянето на един етаж на върха струва колкото да пъхнеш нов етаж под вече построена сграда и е също толкова скъпо. Всяко ново ниво, което изкопаваме в нашите най-дълбоки мини, струва два-три повече, отколкото онова над него. Да, можем да осигурим златото, но цената далеч надвишава печалбата.

— Тогава трябва да намерим алтернативни източници на злато. Може би Русия? Или Канада? Съединените щати?

— Те нямат достатъчно капацитет да направят пробив в дефицита — отговори Фолкман. — Пък и опазването на околната среда в Северна Америка добавя тридесет-четиридесет долара допълнително към унцията.

— А проучването? Ние разработваме нови мини и може би ще внесем ред в хаотичните златни мини в Бразилия, за да увеличат производството.

— Дори с най-модерна техника и управление златните жили в Бразилия не са достатъчно големи да напълнят и една бронирана кола годишно — отвърна Брус. — А що се отнася до проучването, там има златни рудни жили. Дори знаем къде са някои от тях. Ще минат обаче години само докато преодолеете бюрократичните препятствия, за да получите правото за експлоатиране, а после ще трябва да инвестирате милиарди долари, за да доведете някоя от тях до нивата на производство, каквото желаете, господа.

— Тогава решението е лесно — каза един французин след краткото мълчание, последвало мрачната преценка на Брус. — Трябва да убедим централните банки да не искат резервите си. Вероятно ще можем да им обещаем по-голяма лихва, за да си осигурим съдействието им.

— Това би решило въпроса само временно — отбеляза друг нюйоркчанин. — Не можем вечно да бягаме от задълженията си.

— Ако обаче имаме време да напълним трезорите на централните банки, ще можем да поддържаме цените стабилни и ще избегнем онова, което се случи, когато моята страна обяви продажбата.

— А какво ще правим, когато „Уолстрийт Джърнъл“ публикува тази история? — възрази нюйоркчанинът. — Хората ще поискат да видят златото, което правителствата са им обещали, че пазят. Обикновеният човек мисли, че трезорите във Форт Нокс преливат от злато, и няма да остане доволен, като чуе, че там няма нищо, освен купчини хартийки без никакво покритие. Ще изпадне в паника, защото правителството му е излъгало за сигурността на долара.

— Именно това казах. Изправени сме пред криза с безпрецедентни измерения — намеси се Фолкман. — Премахнахме основите на капиталистическата система и щом обществеността научи това, всичко ще рухне като къщичка от карти.

Швейцарският банкер млъкна, огледа присъстващите и видя, че е приковал вниманието им. Намусеното изражение на някои показваше, че се досещат какво се готви да им каже, въпреки че не знаеха подробностите. Той отпи глътка вода от чашата пред себе си и продължи.

— През последните шест години Германия предприе поредица от неуспешни икономически политики. Резултатът превърна страната от индустриалния двигател на Европа в нещо подобно на държава, препитаваща се със социална помощ. Производителността спадна, безработицата стигна допустимите граници, позволени от Европейския съюз, и скоро правителството ще бъде изправено пред вероятността да не може да изплати прекалено щедрите пенсии, които раздава. Накратко, Германия е на път да бъде разорена. Преди две седмици научих, че ще разпродадат златния си резерв.

Всички ахнаха като хора, разбрали, че се намират на ръба на бездна.

— Шест хиляди тона, господа, или приблизително две години от производството на Южна Африка, а в резерва на Берлин и Бон има само две хиляди тона. Трябва да осигурим недостига от четири хиляди тона.

— С колко време разполагаме? — попита французинът, беше загубил предишното си нахакано държане.

— Не съм сигурен — отвърна Фолкман. — Предполагам, че ще ни е необходимо известно време, за да поддържаме цените стабилни.

— Но време няма — измърмори нюйоркчанинът.

— И не забравяйте, че ако търговците на стоки осъзнаят какви проблеми имат банките ни, ще ни изнудват и цените ще се удвоят и дори утроят — упорито продължи Фолкман, струпваше катастрофа след катастрофа.

— Разорени сме — извика банкерът от Холандия. — Всички! Дори ако германците приемат валута, ние не можем да я изплатим. Парите, които спечелихме от продажбата на златото, вече са дадени назаем на други. Ще трябва да съберем всичките си заеми. Това ще съсипе холандската икономика.

— И не само вашата — каза банкерът Хершел. — Ние купихме и продадохме немско злато на стойност двадесет милиарда долара и голяма част от него се изпари в проектиране, разработка, поддръжка и интеграция на софтуерни приложения. Ще трябва да източим сметките на вложителите си, за да ги върнем. Ще има фалити на банки навсякъде в Съединените щати. Отново ще настъпи Голямата депресия.

В залата настана унило мълчание, присъстващите обмисляха казаното. Бяха твърде млади, за да си спомнят депресията, обхванала света през двадесетте и тридесетте години на миналия век, но бяха чували разкази на свидетели — дядовци и други роднини. Този път обаче положението щеше да е много по-лошо, защото световната икономика беше взаимно свързана. Неколцина дори се замислиха какво ще се случи, след като те и държавите им понесат загубите. Всяка нация щеше да се бори да осигури народа си и международната помощ щеше да спре. Колко хора щяха да умрат в развиващите се страни, защото банкерите на тази маса бяха продали взето назаем злато, за да станат по-дебели портфейлите им?

— Има ли начин да разубедим германците? — попита след няколко минути един.

— Може да опитаме — отвърна друг, — но те трябва да се грижат за собствените си интереси. Златото трябва да им бъде върнато или ще бъдем изправени пред неплатежоспособност и вероятно метежи, дори бунтове.

Фолкман остави разговорът да продължи още няколко минути, слушаше как банкерите се чудят как да спасят себе си, банките си и света. Но нямаха отговори и отново млъкнаха. Накрая Фолкман помоли Брус, представителя на мините в Южна Африка, да излезе.

Щом Брус излезе, банкерите насочиха вниманието си към Фолкман. Той мълчеше, чакаше някой да му зададе въпроса, на който всички се молеха да има отговор.

— Повикахте ни тук, защото имате решение, така ли? — попита накрая един англичанин, изпълнителен директор на една шестте най-големи банки на света.

— Да — отвърна Фолкман и чу как всички въздъхнаха облекчено.

Написа съобщение на джобния си компютър и след миг вратите на залата се отвориха. Мъжът, който влезе, крачеше със самочувствие, каквото банкерите никога не биха демонстрирали като фасада, за да прикрият несигурността си. Вървеше спокойно и с високо вдигната глава. Беше на техните години, петдесет и няколко, може би малко по-млад. Трудно беше да се определи възрастта му. На лицето му нямаше бръчки, но очите му бяха като на старец. Късо подстриганата му щръкнала кестенява коса беше прошарена. За разлика от банкерите, той не излъчваше самодоволството на човек, който има право на това, чувството за превъзходство, произтичащо от илюзията за богатство и власт. И безспорно имаше силно присъствие и излъчваше сила. Веднага се превърна в център на внимание, без още да е проронил и дума.

— Господа — каза Фолкман, когато непознатият седна до него. — Това е Антон Савич, бивш служител в съветската Агенция за природни ресурси. Сега е частен консултант.

Никой не каза нищо, никой не помръдна. Не разбираха защо бившият руски функционер е тук.

— От известно време знаех, че ще се случи нещо подобно, и тайно правех планове — продължи Фолкман. — Предложението ми няма да бъде обсъждано, нито оспорвано. Това е единствената ни възможност и когато приключа, всеки от вас ще се съгласи без възражения. Господин Савич ще опише в общи линии детайлите.

Без да става — говореше непринудено, с ръка, преметната на облегалката на стола — Антон Савич им разказа как ще спаси банките им. Отне му десет минути. На лицата на присъстващите се изписа смесица от шок, гняв и неприкрито отвращение. Холандският банкер сякаш щеше да повърне. Дори коравите американци, единият от които се беше сражавал във Виетнам, пребледняха.

— Няма друг начин, господа — каза Бернхард Фолкман.

Никой не беше в състояние да изкаже съгласието си на глас. Фолкман ги изгледа един по един, втренчваше се в очите им и разбираше, че одобряват предложението, когато отместеха поглед или едва забележимо кимнеха. Последен беше холандецът: изпъшка тихо при мисълта на какво се съгласява и избърса очите си.

— Аз ще уредя всичко — каза в заключение Фолкман. — Няма да се наложи да се срещаме отново.

— Сигурен съм, че ще се срещнем — каза нюйоркчанинът, който беше говорил за Форт Нокс. — В ада.