Досиетата „Орегон“

21

Веднага щом чу воя на триона в хангара, Макс Ханли заповяда на Франклин Линкълн и щурмовия му екип да спуснат лодката във водата, после забърза към оперативния център, скрит под надстройката на „Орегон“. Червените лампи светеха и примесени с блясъка на синкавите компютърни екрани, придаваха на помещението ужасяващ лилав оттенък. Въпросът защо не е забелязвал това досега, беше един от милионите, които се въртяха в съзнанието му.

По принцип по това време на нощта складът за метални отпадъци беше тих и Макс беше сигурен, че Шиер Сингх е включил резачката, защото е заловил Кабрило. Ерик Стоун беше на щурвала, Мърфи в оръжейната станция, а Хали Казим и Линда Рос наблюдаваха таблото с алармите. Макс седна на командирския стол и нагласи слушалките и микрофона на плешивата си глава.

— Линкълн, в мрежата ли си?

— Прието, „Орегон“. Приближаваме се незабележимо и безшумно. Време до пристигането седем минути.

Макс понечи да попита защо не са включили извънбордния двигател, все пак звукът на триона щеше да заглуши гърления рев на мотора, но се сети, че лунната светлина ще очертае бяла черта в черното море по дирята на лодката.

— „Орегон“, от брега движението е натоварено — продължи Линкълн. — Преброявам четири, повтарям, четири моторници. Термалното сканиране показва, че са пълни с хора.

— Виждам ги — извика Марк Мърфи от оръжейната станция. Екранът пред него показваше картина от термалната инфрачервена светлочувствителна камера, монтирана на главната мачта на „Орегон“. — Общо петдесет бойци, въоръжени с автоматични оръжия и гранатомети. — Той въведе няколко команди в компютъра и отвори прозорец с огромния арсенал на кораба. След това екранът се раздели и всяка моторница се появи в отделен прозорец. Визирен кръст се фиксира върху всеки тъмен корпус. — Мишените са прихванати. Следя всички приближаващи се.

— Къде е „Зодиак“? — Когато бойниците на „Орегон“ се отвореха, последното, за което трябваше да се тревожи, беше инцидент с приятелски огън.

— Линкълн се отклонява, но се движи бавно.

Макс показа картина от по-голям ъгъл. Хората на Сингх се бяха насочили към „Орегон“, а „Зодиак“ бавно се отдалечаваше от десния борд. Бившият „тюлен“ не можеше да включи мотора, защото пазачите щяха да открият огън веднага щом видят дирята зад лодката. Макс беше принуден да изчака Линкълн да излезе от огневата линия и да се съобразява със скоростта на приближаващите се моторници.

— Ракета откъм брега! — изкрещя Линда Рос.

За двете секунди, през които тя извика предупреждението, ракетата измина половината разстояние до „Орегон“ и преди някой да успее да реагира, преодоля останалото. Тежката два и половина килограма ракета се удари във водача на котвата високо на носа и се взриви. Произведеното в бившия Съветски съюз оръжие откъсна голямо стоманено парче и проби дупка в палубата, но не повреди веригите и механизма на котвата.

— Изстрелват още!

Корабът се намираше близо до брега и разстоянието беше твърде малко, та автоматичните системи за отбрана да се задействат и да прихванат идващите ракети.

Макс нямаше избор.

— Щурвал, пълен назад!

Ерик Стоун очакваше тази заповед и ръцете му вече дърпаха двата контролни лоста за тягата. Четирите грамадни магнитохидродинамични двигателя забръмчаха и мигновено достигнаха пълната си мощност: черпеха от електрическия заряд на морската вода, усилваха го чрез охладени магнити и създаваха силова вълна, която с невъобразима мощ изпомпваше вода през тръбите.

Чиниите в камбуза изпопадаха, листовете на бюрото на Кабрило се разхвърчаха във въздуха от силното ускорение. „Орегон“ обаче не беше достатъчно бърз, за да избегне идващия залп.

Шест от прословуто неточните ракети безобидно изсъскаха в морето. Седмата улучи един от бутафорните товарни кранове и го повали като отсечено дърво. Стоманената мачта се сгромоляса върху палубата и тежкият единадесет хиляди тона кораб се разтресе. Осмата се взриви в надстройката под мостика. Силно експлозивната самонасочваща се бойна глава беше предназначена да пробива дебелата броня на танк, затова когато експлодира в едносантиметровата стомана, голяма част от мощността й се запази. Две от фалшивите каюти, които Корпорацията използваше, когато на кораба се качваха инспектори, се взривиха, но пораженията бяха предимно повърхностни. Компютърът за контрол върху щетите автоматично активира пожарогасителната система и насочи аварийните екипи към местопроизшествието.

— Искам доклад след тридесет секунди — каза Макс по аварийния канал и погледна екрана на глобалната позиционираща система и уредите за скоростта. „Орегон“ се отдалечаваше на заден ход от склада с двадесет възела и увеличаваше скоростта. Още няколко секунди и щяха да са извън обхвата на гранатометите, но пък Шиер Сингх може би имаше по-усъвършенствани оръжия, например ракети „Стингър“. — Линкълн, какво е положението?

— Гонят ни — отвърна „тюленът“. Макс чу рева на мотора на „Зодиак“ и пукота от стрелба на автоматични оръжия. — Една моторница ни преследва. Другите три се приближават към вас.

— Дай ни минута да се измъкнем от обсега на ракетите и ще ви осигурим огън за прикритие. Гомес Адамс изстрелва втория ни безпилотен самолет и след няколко секунди би трябвало да видим ясно бойното поле.

— Прието.

Движеха се вече с почти четиридесет възела и Линкълн не можеше да се надява, че ще улучи нещо, докато сипеше куршуми по моторницата с щурмовата си карабина М–4А1. Откосите не позволяваха на преследвачите да стрелят по тях и поне досега ответният им огън беше далеч.

Той просто не можеше да повярва, че „Орегон“ е обстрелван и търпи поражения. А после разбра, че са ги очаквали. Но всъщност нямаше значение, че сикхът атакува Корпорацията. Най-важното в момента беше да намерят Кабрило и да избягат.

Пронизителният шум на триона беше спрял преди минута. Линкълн не знаеше дали това е добър, или лош знак, но докато „Орегон“ не извадеше от строя моторницата, която ги преследваше, не можеха да рискуват да се отправят към хангара. Или пък можеха?

Майк Троно беше на щурвала на „Зодиак“ и Линкълн му показа с жестове какво иска да направи. Троно кимна, рязко зави и се насочи към огромния хангар.

Маневрата позволи на моторницата да скъси разстоянието между тях и пазачите на борда откриха огън. Ако Троно не караше лодката на зигзаг, гуменият й корпус и четиримата души в нея щяха да бъдат нарязани на парчета.

Линкълн и хората му отвърнаха на огъня. Дори Троно стреля с пистолета си с едната си ръка, докато управляваше с другата. Единият пазач в моторницата се хвана за гърлото и падна върху перилата. Миг по-късно бурните води около носа го повлякоха и той потъна. Дори раната му да не беше смъртоносна, витлата щяха да насекат тялото му.

Моторницата се забави и това даде възможност на Троно да намали скоростта, докато минаваха зад склада. В същия миг трионът за кораби отново се включи, този път по-тихо, сякаш работеше на празни обороти.

Стиснал карабината до гърдите си, Линкълн се претърколи през меката част на „Зодиак“ и пльосна във водата по гръб. Майк зави и подкара успоредно на брега.

Линкълн се промуши под металния ръб на хангара и се вмъкна вътре.

Верижният трион бръмчеше и не се чуваше нищо друго.

— „Орегон“, тук Щурм Едно — обади се Линкълн по предавателя. — В хангара съм и смятам да търся шефа.

— Прието — мигновено отговори Макс. — Почти сме готови да се включим, изтеглянето ти е уредено. Успех.

Линкълн изключи предавателя и заплува покрай кораба, търсеше начин да стигне до палубата. А после чу стрелба близо до отрязания нос.

След секунди през перилата се претърколиха двама души. Бяха облечени в черно, единият в бойна униформа, а другият в неопренов костюм. Вторият със сигурност беше Кабрило. Линкълн не знаеше кой е първият, но не се изненада, като видя, че тялото има женски извивки. Само шефът би намерил жена на такова място.

Щом двамата се гмурнаха под водата, на перилата се появиха двама пазачи. Дулата на оръжията им се местеха наляво и надясно, докато търсеха скочилите през борда. Разстоянието беше голямо и Линкълн не беше сигурен дали ще улучи, затова продължи да плува безшумно, придържаше се близо до платформата, опасваща хангара на метър и нещо от ватерлинията на кораба. Видя, че Кабрило и жената, която му се стори смътно позната, на два пъти се показаха да си поемат въздух. Беше убеден, че са се насочили към откритата метална стълба. „Там Хуан трябва да е скрил ребридера“ — помисли си.

Пазачите стреляха във водата, но очевидно нямаха представа накъде е избягал Кабрило. Линкълн прецени, че е изминала цяла минута, откакто Хуан се бе показал за последен път на повърхността. Знаеше, че шефът е отличен водолаз и може да издържи под водата поне две минути и дори повече, но не и след като по него са стреляли и е паднал от десет метра височина. Сигурно беше стигнал до ребридера.

Точно когато стигна до това заключение, Макс каза, че се включват, и в същия миг се разнесоха гърмежи от четиридесетмилиметровото автоматично оръдие на борда на „Орегон“.

Без да се разсейват от стрелбата, пазачите съсредоточиха огъня в точка, намираща се на три метра от стълбата. Нещо беше привлякло вниманието им. С движение, което изискваше огромна сила, защото беше с бойни ботуши, а не с плавници, Линкълн се изтласка над водата, вдигна щурмовата карабина М–4А1 и преди гравитацията отново да го повлече надолу, изстреля два откоса по три куршума. Калашникът на единия пазач изхвърча от ръцете му, а главата на другия се взриви в червеникава мъгла.

Линкълн се скри под повърхността и зачака още някой стрелец да обсипе водата с куршуми. Неочаквано около глезена му се увиха пръсти. Той устоя на импулсивното си желание да ги изрита, погледна и видя, че е Кабрило.

Хуан притисна шнорхела до устните му. Линкълн благодарно пое няколко глътки въздух и му го върна. После шефът го даде на жената и Линкълн усети как гърдите й се издуват до рамото му. Заплуваха непохватно, редуваха се да дишат от шнорхела.

Стигнаха до задните врати на хангара и подадоха глави на повърхността. Челото на Кабрило беше охлузено, десният му крак пулсираше.

— Появи се в идеалния момент — каза Хуан. — Мисля, че плавникът ми се показа и издаде къде сме.

— Има ли още някой тук, шефе?

— Шиер Сингх избяга веднага щом извадих пистолета си и ако си очистил последните двама на „Тоя Мару“, това са всичките, които видях.

— Значи да не чакаме подкрепления? — попита Тори.

— Съгласен съм с госпожицата. — Линкълн включи радиопредавателя си. — „Орегон“ тук Щурм Едно. Намерих шефа и морската сирена, която извадихме от „Авалон“. Готови сме за изтегляне.

— Ще трябва да почакате. Остана още една моторница. В момента я следим с небесното око, но са ни нужни няколко минути да я унищожим.

Хуан взе слушалката от Линкълн.

— Не, „Орегон“. Шиер Сингх може да избяга. Трябва да го хванем.

— Добре. Насочвам „Орегон“ към вас.

След секунди „Зодиакът“ изрева към мястото, където се беше гмурнал Линкълн, и намали оборотите. Кабрило заряза ребридера и последва Тори и Линкълн под вратата. „Тюлените“ им помогнаха да се качат в лодката и Майк Троно даде газ.

Мъжете на брега незабавно започнаха да стрелят по тях. Оръжията им проблясваха в мрака като разгневени светулки. Троно зави и подкара към открития залив, където „Орегон“ се опитваше да намери последната моторница. Останалите три горяха и скоро щяха да потънат на дъното на пристанището. Четвъртата сигурно се криеше сред десетките ръждясали кораби, които чакаха реда си да влязат в хангара и после да ги изтеглят на брега, за да бъдат доразрязани.

Хуан си сложи прибор за нощно виждане и отиде на носа, за да дава указания на кормчията. Вече навлизаха във флотилията стари кораби. Бръмченето на извънбордовия мотор отекваше между ръждясалите корпуси. Корабите бяха толкова много, че сякаш се носеха с пълна скорост в лабиринт. Троно следваше инструкциите на Кабрило и лодката подскачаше и лъкатушеше по вълните. Префучаха покрай дълъг триста метра супертанкер, после покрай два ферибота за автомобили с емблемата на компанията „Инглиш Чанъл“.

Завиха пред носа на втория и се отправиха към свободното пространство между един отчасти потънал влекач и някакъв контейнеровоз. И тогава се появи моторницата. Екипът на Корпорацията реагира секунда по-бързо и я обсипа с дъжд от куршуми.

Моторницата описа дъга във водата и пое след тях. Морето ставаше все по-бурно и използването на оръжия беше невъзможно. В спокойна вода „Зодиакът“ лесно можеше да избяга от тежко натоварената моторница, но силното вълнение ги забавяше.

Всеки път, когато Троно се опиташе да се измъкне от занемарената армада, моторницата отрязваше пътя им за бягство към „Орегон“. Моторът се задави и скоростта им за миг намаля. Майк Троно прокара пръсти по двигателя и изруга, защото откри дупка от куршум.

— Хуан, пробили са резервоара. Не знам още колко дълго ще можем да си играем на гоненица.

Моторницата като че ли се беше отказала от преследването, но те все още бяха далеч от „Орегон“ и сред толкова много кораби, че не знаеха откъде може да ги атакуват хората на Сингх.

— Отказаха ли се? — попита Виктория.

— Съмнявам се — отвърна Кабрило.

В същия миг моторницата изскочи иззад един голям риболовен кораб.

Троно се опита да изтръгне още поне половин възел от мотора. Замириса на пушек. Куршумът явно беше нанесъл по-големи поражения, отколкото само да пробие резервоара. Докато криволичеха между фериботите, нещо привлече погледа на Кабрило.

— Майк, дай към ей онзи влекач!

Влекачът беше заседнал върху някакво препятствие на морското дъно. Показваше се само носът му, а задната част беше под водата. Счупеният кран, поклащащ се на палубата, почти не се забелязваше на лунната светлина.

Хуан се съсредоточи върху поетия курс и прогони от съзнанието си всичко друго, включително изстрелите от моторницата. Трябваше да успее. Той вдигна ръце и даде указания за смяна на посоката. Кормчията реагира мигновено.

— Добре. Намали и ги привлечи.

Заповедта беше безумна, но никой не я оспори. „Зодиакът“ покорно намали скоростта и моторницата скъси разстоянието на двайсет метра. Кормчията сякаш предвкуси мига на победата и подаде тяга, може би с надеждата да прегази преследваните.

Кабрило продължи да дава инструкции на Троно, насочваше го така, че да минат покрай кърмата на потъналия танкер. Погледна през рамо. Моторницата се приближаваше към тях като акула, която атакува, за да довърши жертвата си. Качествената оптика на прибора за нощно виждане му позволи да види дори удоволствието, изписано на лицето на кормчията, докато се готвеше да убива.

„Още няколко секунди — помисли си Хуан и отново се втренчи напред. — Още няколко секунди. Сега!“

Направи знак на Майк рязко да завие наляво и „Зодиакът“ полетя към пролуката под счупения кран. Кормчията на значително по-голямата моторница изобщо не забеляза, че го водят към капан.

— Залегни! — извика Кабрило, когато минаха зад потъналите перила на танкера и профучаха под стрелата на крана. Имаше един метър свободно пространство и ако не се бяха хвърлили на дъното на лодката, ръждясалият стоманен кран щеше да им отреже главите.

Щом минаха, Хуан се обърна. Моторницата ги следваше и кормчията видя крана в последната секунда. Рязко завъртя кормилото, но вече беше късно. Лодката се блъсна в крана и металът с лекота сряза корпуса от фибростъкло и откъсна единия резервоар за гориво.

Никой от дванадесетте мъже на обречената моторница нямаше време да се подготви и всички изхвърчаха над носа. Повечето паднаха невредими във водата, но един се удари с главата напред в стрелата на крана и умря на място.

Дизеловото гориво, изливащо се от пробития резервоар, образува мазна локва в мръсната вода, но преди морето да го разреди, искра от повредената електрическа система го взриви в облак от оранжево и черно.

— Зачеркнете последната моторница — каза Кабрило в предавателя. — Прибираме се.

Моторът угасна, когато до „Орегон“ оставаха сто метра, и се принудиха да хванат греблата. От брега продължаваше да се чува стрелба. Хората на Сингх стреляха напосоки в морето.

Гумената лодка стигна до рампата и Хуан хвърли въжето на чакащия ги моряк. Когато и последният „тюлен“ слезе от борда, Кабрило с накуцване се приближи до Джулия Хъксли, която вече му беше приготвила резервна протеза. Беше я предупредил по предавателя. Джулия сряза част от неопреновия му костюм с хирургически ножици и прегледа крака му. Беше посинял и подут, но изглеждаше наред, така че тя му позволи да си сложи новата протеза и огледа раната на главата му.

— С какво те фраснаха? — попита, докато осветяваше дълбокия прорез с тънко фенерче.

— С приклад.

Тя светна с фенерчето в очите му, за да провери дали няма мозъчно сътресение. Зениците му реагираха нормално.

— Главата ти е като гюле. Как се чувстваш? Вие ли ти се свят? Повръща ли ти се?

— Не. Само ме щипе от солената вода.

— Нормално. — Джулия знаеше, че като повечето мъже Хуан омаловажава болката. Почисти раната и я превърза. — Ще ти мине като на куче. Съжалявам, но близалките ми свършиха.

— Жалко.

Джулия се обърна към Виктория Болинджър.

— Ти пък какво правиш тук?

— Тори работи за „Лойдс“ — каза Кабрило и стана да изпробва как е нагласил протезата. — Разнищва същия случай като нас, но от другия край.

— Аз пък помислих, че е заради лошите ми обноски до болничното й легло.

Двете си стиснаха ръцете и Хъксли попита Тори дали се нуждае от медицински грижи.

— Благодаря, доктор Хъксли. Чувствам се чудесно. Само съм малко изнервена.

— Хуан има хубав коняк. Предписвам ти най-малко една чашка.

— Шефе? — чу се гласът на Макс Ханли по уредбата и Кабрило натисна бутона, монтиран на напречната преграда.

— Да? Какво е положението?

— Продължават да стрелят по нас от брега, но с малокалибрени оръжия. Не използват гранатомети. Джордж Адамс пусна безпилотния самолет да обиколи склада. Изключиха резачката и е забелязал няколко души да бягат от хангара. Качили са се в джип и с бясна скорост са се отправили към къщите на миля и нещо нагоре по брега. Там има хеликоптер, но засега около него не се забелязва движение.

— Ами нашият?

— Екипажът може да се подготви за излитане за десет минути — отвърна Макс.

— Джордж да предаде управлението на безпилотния самолет на Ерик Стоун. Хлапетата са се упражнявали достатъчно часове на симулатора за полети „Майкрософт“, за да добият правото на неговия лиценз на пилот на пътнически хеликоптер. Трябва да излетим колкото е възможно по-скоро. Сингх ни трябва жив, ако искаме да разберем цялата история.

— Сигурен ли си, че си във форма? — попита Джулия.

— Естествено. И съм бесен. Сингх знаеше, че идваме. — Кабрило отново включи уредбата. — Макс, аз съм. Слушай, Сингх е една крачка пред нас. Отдавна е разтоварил „Тоя Мару“ от „Маус“. Вероятно е станало, когато се отделихте от тях в Тайван. Танкерът на Хироши вече е в хангара и скоро ще се превърне в ножчета за бръснене.

— Как е възможно?

— Вече няма значение. Изглежда обаче „Маус“ има по-добър радар, отколкото мислехме. Разбрали са, че ги следим. Кажи на Хали да се приготви да изпрати доклад на индонезийските власти. Подозирам, че Сингх има връзки в правителството, така че Хали ще трябва да мине през много бюрократични препятствия, но най-важното е, че трябва да направим така, че военноморският флот или бреговата охрана да претърсят склада веднага щом се махнем оттук.

— Чувам ви — намеси се Хали Казим възбудено. — Шефе, няма да повярваш, но току-що получих сигнал от предавателя на Еди.

— Кога?

— Преди две секунди.

— Господи! Къде е той?

— Няма логика. — В тона на отговорника по комуникациите прозвуча съмнение.

— Казвай, Хали.

— В Русия. На западния бряг на Камчатка. Какво прави там, по дяволите? Мислех, че каналите на змийските глави водят до САЩ или Япония.

Хуан млъкна и се замисли. Вече не чуваше Линкълн и другите „тюлени“, които прибираха „Зодиак“ и екипировката, нито усещаше загрижения поглед на Джулия и заинтригуваните, изпитателно втренчени в него очи на Виктория Болинджър. Еди Зенг беше откаран в Камчатка. Докато част от съзнанието му тревожно си задаваше въпроса защо, разумът му съставяше план и изчисляваше скоростите, разстоянията и приоритетите на мисията. Той взе под внимание скоростта на „Орегон“, максималната скорост на хеликоптера „Робинсън R–44“ и необходимостта да разпита Шиер Сингх.

Беше сигурен, че Еди не е единственият, закаран насила в онзи изолиран район на Русия, осеяния с вулкани къс земя, затворен за света през по-голямата част от миналия век. Нямаше представа колко още хора са се озовали на скалистите му брегове, но инстинктът му подсказваше, че са много.

Каква беше връзката със Сингх? Транспортът беше очевидният отговор. Сингх можеше безнаказано да превозва хора и товари в двата плаващи сухи дока, да отвлича плавателни съдове с емигранти в открито море и да ликвидира всички свидетели като безобидния „Авалон“, за да не могат да съобщят какво са видели. Просто трябваше да знае кои кораби пренасят емигранти и можеше да вземе на прицел, който си иска. Това означаваше, че някой в Китай му предава информация, но дали контрабандата беше единственото му престъпление, или бе само средство за постигане на някаква цел?

— Трябва им евтина работна ръка — каза той.

— Какво? — попита Тори. Беше съблякла мокрото си яке и бе останала само по тънка черна тениска. Гърдите й бяха покрити с пухкава хавлия, метната на раменете. Черната й коса беше влажна, разрошена и невероятно красива. И да имаше въпроси за онова, което бе разбрала за Корпорацията, разумно ги запазваше за себе си.

— Става дума за евтина работна ръка, за роби. В нощта, когато те спасихме, извадихме от строя и пиратски кораб, пренасящ товарен контейнер. Потопихме го и успяхме да извадим контейнера, но не навреме, за да спасим заключените вътре хора. По-късно разбрахме, че са били нелегални китайски емигранти. Единият от моите хора проследи маршрута им с надеждата да узнае какво са намислили трафикантите и как това е свързано с пиратите… и току-що се оказа, че е на Камчатка.

— В „Лойдс“ подозирахме, че Сингх отвлича кораби в района и използва склада си, за да унищожава доказателства.

— Има и още нещо. Той отвлича и кораби, превозващи китайски емигранти, и ги кара в Камчатка. А щом му трябват кораби, големи колкото „Маус“ и близнака му, това значи, че са отвлекли стотици, а може би хиляди нелегални емигранти, и ги използват като роби.

— За какво? — попита Тори.

— Не знам. — Хуан отново включи вътрешната уредба. — Макс, приготви се да ни изкараш оттук. Ще взема Линкълн и Майк Троно да намерим Шиер Сингх. Искам да се отправиш с максимална скорост към мястото, където е Еди. Ще вземем полет до… — той се замисли, докато си спомняше името на столицата на Камчатка — Петропавловск.

— Няма да стане, шефе — рече Марк Мърфи. — В интернет съм, откакто Хали каза, че Еди е там. Правителството съобщава, че ще има силно вулканично изригване. В уебсайта на Американския институт по геология го потвърждават. Руснаците твърдят, че са принудени да затворят летището заради пепелта. Никой не може нито да влезе, нито да излезе.

Хуан изруга.

— Добре. Това не променя нищо. Пак искам „Орегон“ да потегли колкото е възможно по-скоро.

— Ами Шиер Сингх? — попита Макс.

— Просто времето ми да го хвана намаля. Ако „Орегон“ се движи с максимална скорост, ни остава половин час, за да сме в обсега на хеликоптера.

— Може ли да кажа нещо, капитан Кабрило? — попита Тори.

Хуан кимна.

— Проникнах в склада откъм сушата. Адски е огромен. Наблюдавам го от седмица и пак не знам какъв е пълният мащаб на бизнеса на Сингх.

— Какво имаш предвид?

— Щом си даваш само тридесет минути да го намериш, мисля, че мога да те заведа там, където живее, когато е тук.

Хуан се поколеба само за секунда. Виктория Болинджър беше почти непозната, но той имаше чувството, че я познава отдавна, защото бе видяла много неща от себе си в непоколебимия й поглед. Тя се беше справила добре преди малко, а и той все още се чудеше как е успяла да запази разсъдъка си затворена на „Авалон“. В нея Кабрило виждаше непобедимия британски дух, който някога бе направил англичаните най-силната нация на света и бе съхранил страната по време на бомбардировките през Втората световна война. Погледът на Уинстън Чърчил може да излъчваше арогантност и прекомерно самочувствие, но очите на Тори бяха очарователна мотивация.

Отгоре на всичко разследването й я беше довело до същото място като него, а той се съмняваше, че тя би взривила сграда и отвлякла корумпиран адвокат, за да стигне дотук.

— Добре.

Тори очакваше, че Кабрило ще възрази — личеше от буреносните облаци, сгъстяващи се в ясните й сини очи. Фактът, че Хуан веднага прие предложението й, я обърка за миг и тя чак отвори уста от почуда.

— Имаме пет минути да се преоблечем и екипираме. Ела с мен. И ти, Линкълн. Още не сме приключили.

Няколко минути след като хеликоптерът „Робинсън R–44“ излетя от хидравлично задвижваната площадка, „Орегон“ направи тесен кръг в залива и Линда Рос заповяда на Ерик Стоун да даде пълен напред. Макс Ханли беше долу в любимото си машинно отделение. Четирите магнитохидродинамични двигателя работеха като самолетни турбини и водата зад кърмата буквално кипеше. Линда нареди на Марк Мърфи да обсипе морето с куршуми с картечницата „Гатлинг“, за да осигури прикритие на излитащия хеликоптер.

Джордж Адамс седеше на лявата седалка, Хуан беше до него. Линкълн и Тори се бяха настанили на пейката отзад. Носеха личните си оръжия и екипировка и снайперова пушка „Барет“ петдесети калибър. Адамс зави и прелетя над брега на север от склада.

— На една миля нагоре има жилищен комплекс — каза Тори по вътрешната радиоуредба. — Там живеят шефовете на „Карамита“. Наблюдавах ги два дни миналата седмица. Едната къща е много по-голяма от останалите и сега, след като видях Шиер Сингх отблизо, си спомних, че той живее там.

— Има ли пазачи? — попита Кабрило.

— Малко. Но след случилото се тази нощ районът сигурно ще бъка от пазачи.

Хуан се усмихна на израза й, но знаеше, че трябва да очаква най-лошото.

— Как се влиза в комплекса?

— Има път, който завива на север и после на юг зад него. На север са водната електрическа централа и леярната фабрика.

— Оживено ли е движението?

— Предимно камиони, превозват стоманени плоскости за претопяване. И почти никакво, след като се мръкне.

— Наближаваме. — Шлемът на Адамс беше свързан с камера за нощно виждане, монтирана на носа на хеликоптера. — Виждам жилищния комплекс. Има много светлини и хора. За наш късмет поне някои не са въоръжени.

— Задръж на безопасно разстояние и да видим какво ще стане.

— Виждам площадка за хеликоптери малко по-нататък от жилищния комплекс — докладва Адамс. — И един „Джет Рейнджър“. Перките му започват да се въртят.

— Можем ли да го последваме? — попита Тори.

— Превъзхожда ни с четиридесет-петдесет възела в скорост и най-малко със сто мили пробег — отговори Кабрило и се обърна да погледне Франклин Линкълн. — Какво ще кажеш?

— Аз съм „за“, шефе.

Линкълн откачи предпазния си колан и отвори вратата, без да обръща внимание на бурния ураган от въздушната струя, предизвикана от перките. „Барет“ беше грозно оръжие, дълго почти метър и половина, и в ръцете на експерт тежките куршуми поразяваха безпогрешно целта до километър и половина.

Адамс зави, за да предостави видимост на Линкълн. Пазачите в комплекса вече стреляха по тях, но разстоянието беше прекалено голямо. Линкълн вдигна тежката пушка до рамото си и щракна прибора за нощно виждане на оптическия прицел. Светът през оптиката беше свръхестествено зелен, но и някак интимен. Той видя отчаянието на лицата на пазачите, после се прицели в излитащия хеликоптер. Образът беше толкова ясен, че виждаше как въздухът трепти от горещината, излизаща от турбината.

Пукотът на оръжието прозвуча като оръдеен залп. Линкълн пое силния откат, без да откъсва очи от мерника. Куршумът попадна в целта много преди някой на земята да чуе изстрела, улучи оста точно под перките, най-уязвимата част на всеки хеликоптер. Тя се пръсна и двете перки изхвърчаха като смъртоносни коси. Едната се вряза в група мъже, които тъкмо зареждаха гранатомет. Дори ветеранът Франклин Линкълн трудно понесе гледката.

Другата перка се удари в голям резервоар, монтиран на колове. Горивото в него се взриви в извисяваща се към небето експлозия, която претовари светлинните филтри на мерника. Линкълн погледна над пушката. Пламъците се разрастваха като гъба встрани и нагоре. Всички на разстояние тридесетина метра от резервоара бяха повалени от ударната вълна, а на пет — убити.

— Виждам движение — извика Адамс. — Задната врата на хеликоптера се отваря. Слиза мъж с тюрбан.

— Трябва да е Шиер Сингх — каза Тори. — Къде отива?

— Чакай малко. — Изминаха няколко изпълнени с напрежение секунди. — Качва се в кола. Прилича на мерцедес. Сяда отзад. Отпред е само шофьорът.

— Да го очистя ли, Хуан? — попита Линкълн и отново вдигна пушката.

— Не тук. Нека излезе на магистралата и се отдалечи от всичките тези пазачи.

— Сингх сигурно се е обадил на някого — съобщи Джордж. — Друга кола излиза от жилищния комплекс. Вътре има поне четирима въоръжени мъже.

— Е, знаехме, че няма да е лесно. — Кабрило си погледна часовника. Една трета от тридесетминутния период да настигнат „Орегон“ беше изминала.

След миг всички видяха фаровете на две коли — излязоха от задната порта на комплекса и зафучаха на юг. От двете страни на пътя имаше тъмна джунгла и светлините се отразяваха, сякаш автомобилите минаваха през тунел. Джордж подаде пълна тяга и бързо ги изпревари.

Шофьорите караха на четири-пет метра един от друг. Беше малко трудно за онова, което Хуан беше намислил, но нямаше друг избор. Той извади една граната от раницата си и отвори прозорчето на дясната врата на хеликоптера. При оптималния вариант гранатата трябваше да се взриви след пет секунди, но винаги трябваше да се отчита плюс-минус една. Проблемът не беше голям, когато хвърляш граната в стрелково гнездо или се опитваш да убиеш войници, вървящи пеша. Колите под тях обаче летяха със сто и четиридесет километра в час, което означаваше почти четиридесет метра в секунда.

Кабрило извади предпазителя и подаде гранатата през прозореца. Хвърлянето бе по-скоро въпрос на опит и инстинкт, отколкото на пресмятане. Той изчака няколко мига и хвърли гранатата.

Мракът я погълна мигновено, но след секунда мерцедесът рязко зави, шофьорът очевидно реагира на тежкото нещо, което отскочи от багажника. Гранатата изтрака върху колата, падна на шосето и се затъркаля по асфалта. Следващият автомобил мина над нея, шофьорът вероятно не я видя или не разбра какво е. Измина още една секунда — най-дългата в живота на Кабрило. Той вече беше сигурен, че колата на пазачите се е спасила от гранатата, и посегна за друга… и в същия миг гранатата избухна точно под резервоара.

Двете експлозии станаха една след друга. Първо се взриви гранатата, последва зрелищната детонация на бензина. Задната част на колата излетя нагоре, тя се преобърна, стовари се на покрива си и се запреобръща, като разпръскваше метални парчета. Блъсна се в един електрически стълб и буквално се уви около него.

Шофьорът на Шиер Сингх неволно намали, вероятно виждаше какво става в огледалото. Джордж изпревари мерцедеса — летеше на три метра над зеления балдахин на джунглата и на петнадесет метра вдясно от пътя. Линкълн вдигна пушката и стреля. Обикновен куршум само би пробил гумата на мерцедеса, но патронът петдесети калибър разби на парчета шпонката, където предната ос се съединяваше с колелото, и то се откъсна от автомобила. Тежката кола хлътна върху строшената си ос в дъжд от искри, шофьорът се мъчеше да я задържи на шосето.

За всеки случай Линкълн изстреля два куршума в предния капак и доволно кимна, когато от пробития радиатор изригна пара.

Адамс сниши хеликоптера и кацна. Кабрило, Линкълн и Виктория Болинджър изскочиха навън. Линкълн и Хуан носеха карабини М–4А2, а Тори полуавтоматичен пистолет „Берета“ от арсенала на „Орегон“.

Шофьорът изскочи от колата, скри се зад вратата и обсипа пътя с куршуми. Тримата се хвърлиха на земята. Линкълн също откри огън: съсредоточи изпепеляващ порой от 5.56 милиметрови куршуми в отворената врата.

Мерцедесът явно беше брониран, така че Кабрило стреля под вратата. Първият откос не улучи шофьора, но вторият разкъса прасеца и глезена му. Той падна, вратата се затвори и Тори го простреля с два куршума. Мъжът се свлече на земята.

Хуан се опита да отвори задната врата, но беше заключена. Той изпразни почти целия пълнител в стъклото от упор. Първите десетина куршума само напукаха твърдия пласт и Кабрило удари стъклото с приклада и проби дупка. Отстъпи назад и Линкълн стреля, за да разшири отвора. Разхвърчаха се стъкла, същински искрящи диаманти.

Кабрило го потупа по рамото, за да спре, и викна:

— Сингх, давам ти три секунди да си подадеш ръцете през прозореца.

От колата не се чуваше нито звук.

— Едно… две… три!

Хуан и Линкълн откриха огън едновременно. Куршумите минаха през разбитото стъкло и започнаха да трошат отсрещния прозорец. Няколко се забиха в задната седалка, два рикошираха в бронираното стъкло и изсвистяха в задната част на колата. Над пукота на оръжията се извиси пронизителен вик на болка. Двамата спряха да стрелят.

— Сингх!

— Ранен съм — отвърна сикхът. — О, хвала на Аллаха, ще умра.

— Протегни проклетите си ръце през прозореца или ще хвърля граната.

— Не мога да помръдна. Улучихте ме в краката.

Кабрило и Линкълн се спогледаха. Бяха убедени, че не могат да му имат доверие, но нямаха избор. Хуан отвори вратата, а Линкълн насочи карабината си към вътрешността. Лампите светнаха. Легналият на пода Сингх стреля с картечния си пистолет. Куршумите се отплеснаха от бронираната врата и това спаси живота на Линкълн. Бившият „тюлен“ направи онова, на което го бяха научили хилядите часове тренировки: докато се хвърляше встрани, изстреля два куршума в лицето на сикха — единия под окото, а другия в гърлото. Тюрбанът на Сингх се размота като атакуваща змия и тилът му се пръсна в разцъфващ цвят от кръв и мозък.

— По дяволите — изруга Линкълн. — Съжалявам, Хуан. Беше просто…

— Инстинкт — довърши Кабрило и надникна в колата. — Нямаше избор. И аз бих направил същото.

Тори се промъкна между тях и се вмъкна в мерцедеса. Без да обръща внимание на кръвта, претърси трупа на Шиер Сингх и извади кожения му портфейл, след това измъкна изпод седалката куфарче, огледа се да провери дали не е пропуснала нещо и се измъкна навън.

— Задънена улица, а, момчета? — Избърса ръце в панталона си и посочи пътя зад бръмчащия хеликоптер. — Хората на Сингх скоро ще тръгнат да търсят шефа си. Както се казва, дискретността е другото име на храбростта, така че предлагам да се махаме оттук.

Тръгнаха към хеликоптера. Джордж Адамс увеличи тягата, подготвяйки се за излитане, и въздухът се изпълни със ситни песъчинки, което ги принуди да се наведат. Хуан потупа Тори по рамото, посочи с палец мерцедеса зад тях и каза:

— Само следовател за „Лойдс“, а?

Тя интуитивно разбра какво има предвид и се усмихна доволно.

— Е, преди това служех в правителството на Нейно величество.

— И какво правеше?

Тори потупа кобура и отвърна:

— Отстранявах проблеми.

Хуан Кабрило се беше прегърбил на командирския стол във фалшивия мостик на „Орегон“. Въпреки че кожата беше окъсана, та столът да изглежда стар като останалата част на товарния кораб, Хуан го беше преправил по поръчка и сега той беше може би най-удобният стол на борда. Всеки дежурен трябваше да използва главната работна станция в оперативния център, но този стол беше запазен само за Кабрило.

Слънцето залязваше зад левия борд. Феерията от цветове и светлина беше още по-зрелищна на фона на завесата от вулканична пепел, изригваща от върховете далеч на север.

Дневната горещина се беше запазила на мостика. Металните части пареха, а коланът на късите панталони на Хуан беше мокър от пот. Той беше съблякъл ризата си и носеше гуменки. „Орегон“ се движеше с бясна скорост и с отварянето на някоя врата в мостика би нахлул истински ураган, затова помещението бе затворено и беше горещо и задушно.

Вместо да рискуват да минат през Източнокитайско и Японско море, където трафикът на кораби беше натоварен като уличното движение в Лос Анджелис в най-оживения час, Кабрило беше решил да поемат на изток, така че минаха край най-северната точка на Филипинските острови и поеха покрай тихоокеанското крайбрежие на Япония. Тук корабоплавателните маршрути бяха по-малко и не трябваше да се тревожи, че други плавателни съдове ще докладват за кораб, движещ се със скорост над петдесет възела. Радарът беше включен, тъй като го интересуваше визуалната информация. След още няколко часа щяха да пресекат линиите за Токио и движението щеше да намалее още, така че нямаше да е необходимо да маневрират около фериботи с автомобили, контейнеровози и десетки други плавателни съдове, кръстосващи Тихия океан.

При заминаването си бяха загубили по-малко от половин час, но загубата на време беше единственото, което Хуан не можеше да си позволи. До Еди оставаха още два дни път, а оскъдните репортажи на руските вулканолози в Петропавловск бяха обезпокоителни. Полуостровът се разтърсваше от почти непрестанни трусове, три вулкана от планинската верига бълваха пепел и отровни газове. Засега нямаше съобщения за смъртни случаи, но повечето селища в Камчатка бяха толкова отдалечени, че можеше да минат седмици, докато новината се разчуе.

Единствената светлина в тунела, ако можеше да се нарече така, беше, че предавателят на Еди продължаваше да излъчва сигнал и Хали го получаваше чрез чадъра от сателити. Дори с това обаче имаше проблем. Според сателитната информация Зенг беше на брега в сянката на единия от изригващите вулкани. Кабрило можеше да попита доктор Хъксли колко дълго ще издържат батериите на предавателя, след като Еди умре, но вече знаеше отговора. Зенг можеше да е починал преди седмица и никой от „Орегон“ нямаше да разбере.

— Какво си се замислил?

Хуан рязко завъртя стола си и чак след това позна гласа. Намръщи се, че го безпокоят.

— Извинявай — каза Тори. — Не исках да те стресна.

— Няма нищо. — Той отново се втренчи в хоризонта, сякаш като го наблюдаваше, щеше да го доведе по-близо.

— Мисля, че това ще ти хареса. — Тя му показа бутилка бира „Сан Мигел“ — единствената, която Кабрило смяташе, че заслужава да бъде изнасяна в чужбина.

Виктория носеше бяла ленена пола, зелена памучна блуза и ниски обувки. Черните й коси бяха прибрани назад и разкриваха изящната извивка на високите й скули. Изкусно сложеният грим подчертаваше поразителните й сини очи и сочните й устни. Хуан я гледаше с неприкрит интерес и усещаше, че и нейното внимание е съсредоточено върху него. Тори огледа широките му рамене, яките мускули и стегнатия му корем, но когато погледът й се плъзна по-надолу, към изкуствения му крак, бързо отмести очи.

Кабрило умело криеше протезата си и обикновено не носеше къси панталони пред хора, така че рядко бе изпадал в неловко положение, откакто загуби крака си. Внезапното неудобство на Тори го накара да усети липсата му, още повече че изкуственият съвсем не приличаше на истински. Беше черен цилиндър от стомана и карбоново влакно. Кабрило изведнъж съжали, че не си е обул дълги панталони или поне не си е сложил една от протезите с по-човешки вид.

Смъкна краката си от парапета под прозореца и ги скри под стола. Беше и притеснен, и заинтригуван от мисълта защо мнението на Тори има значение за него.

Взе бирата, прокара студеното изпотено стъкло по челото си и отпи няколко големи глътки. Джулия беше сменила превръзката му и той вече не изглеждаше така, сякаш има памперс на главата. Май наистина трябваше да си направи пластична операция, след като мисията приключи.

— Благодаря. Извинявай за убийствения поглед, с който те сразих. Бях се вглъбил в собствения си свят.

— Мислиш за твоя човек, нали? За Еди.

— Да, за Еди Зенг. Един от най-добрите ми хора.

— Макс ми каза някои неща за него. И за теб. — Тя се усмихна. — Събрал си страхотна банда.

Кабрило се ухили.

— Бандити и разбойници до един. Не съм работил с по-добър екип през целия си живот. Съжалявам, че не ми остана време да ти покажа кораба и да те запозная с всички.

— Знам, че си зает. Линда беше така любезна да играе ролята на домакиня. — Тори прокара ръце по хълбоците си. — И ми позволи да взема дрехи от Работилницата за вълшебства.

— Ами каютата ти? Харесва ли ти?

Тори се засмя.

— По-голяма е от апартамента ми в Лондон и ако откриеш, че мраморната вана е изчезнала, след като си тръгна, не се изненадвай. Изглежда, обичаш хубавите неща в живота. Храната съперничи на тази, която поднасят в прочутата британска корабоплавателна фирма „Кунард“, а стюардът Морис е абсолютен сладур.

— Фактът, че се борим с диваци, не означава, че и ние трябва да сме диваци.

— Как така станахте наемници?

Хуан й направи знак да седне до него — на мястото на Макс.

— Когато Студената война свърши, разбрах, че глобалното разделение, спирало развитието на света половин век, е приключило. Щяха да избухнат регионални конфликти и необходимостта от осигуряване на охрана щеше да нарасне. Ето защо създадох Корпорацията. А що се отнася до „Орегон“, вместо да установя базата си в някоя страна, където ще съм подвластен на местните закони, реших, че един кораб ще ми даде нужната свобода.

— За пари ли го правиш?

— Доста съм алчен, но подбирам клиентите си.

— Мисля, че си по-скоро придирчив, отколкото алчен.

Кабрило се засмя.

— Морис пак е клюкарствал.

— Той те обожава — усмихна се Тори. — Всички много те обичат. Чух, че през последните години си отказал някои много изгодни предложения.

— И съм приел други.

— Според мен не става дума за пари.

— Да речем, че е удовлетворяващо да ти плащат да правиш онова, което мислиш за правилно. А ти, госпожице следовател? Как получи работа в „Лойдс“? Обявата им във „Файненшъл Таймс“ обещаваше по-голяма заплата, отколкото да станеш борсов посредник, така ли?

— Без коментар. — Тя отпи глътка от бирата си. — Е, имаш ли теории какво става?

— Теории да, но отговори не. Особено след като изгубихме последната брънка във веригата.

— Франклин още не си е простил.

— Той е най-добрият приятел на Еди. Няма да си прости, докато не види Еди в безопасност. Което ми напомни нещо. — Кабрило скочи от стола, грабна една папка от бюрото и я даде на Тори. — Компютърът го изготви преди час. Може да ти се стори интересно.

— Какво е? — попита тя, докато отваряше папката.

— Преводът на книжата в куфарчето, което взе от колата на Сингх. Накратко казано, там са изброени всички кораби, отвлечени от групировката му в Тихия океан през последните няколко години. Сигурно ще приключи много от твоите случаи. Повечето кораби са превърнати в метални отпадъци в „Карамита“, но някои все още плават под удобни флагове на фалшивите компании, които Сингх контролира.

— Контролираше — поправи го Тори и зачете. След малко добави: — За съжаление не се споменава нищо по въпроса какво е правил близнакът на „Маус“, „Соури“, откакто Сингх го е купил. Подозирам, че също е пренасял кораби, но Сингх е водил друго счетоводство, за да отдели този аспект на престъпното си феодално владение… Хм, всъщност защо да го прави?

— Нямам представа.

— Ами ако не той контролира този аспект на престъпната си дейност?

Кабрило се наведе напред. Усети, че Тори може да е открила нещо.

— Антон Савич?

— Макс каза, че това име се е появило по време на вашето разследване, но признавам, че не съм го чувала по време на моето.

— Научихме само, че е бил функционер в съветската Агенция за природни ресурси и след разпадането на СССР работи за руския й наследник. Не знаем по какъв начин може да е свързан с контрабандист като Шиер Сингх.

— В Камчатка има ли природни богатства? Може би е попаднал на нещо още навремето? Скъпоценни камъни или ценни метали?

— Марк Мърфи провери цял куп бази данни, но не откри нищо, поне в значителни количества.

Очите й блеснаха.

— Ами ако не е съобщил за находката си? И докато е работил за Съветския съюз, на бюрото му е попаднал доклад за големи залежи и той просто го е скрил?

Хуан кимна.

— Възможно е. Всъщност мислим, че там използват евтина китайска работна ръка. Може би кара емигрантите да работят в някаква мина. — И в същия миг го осени прозрение и той извади мобилния си телефон.

Марк Мърфи отговори на третото позвъняване.

— Хуан съм. Къде си?

— В Работилницата за вълшебства. Оправям си скейтборда — отвърна специалистът по оръжията.

— Сядай на компютъра и ми кажи дали живакът се използва в някаква минна техника.

Марк беше свикнал да изпълнява странните му желания, така че отговори, че ще се заеме веднага; и прекъсна връзката.

— Какво беше това за живака? — попита Тори.

— Джулия откри отравяния с живак, докато правеше аутопсия на пиратите, които се опитаха да нападнат кораба ми.

— Мислиш, че са получили отравянето в Камчатка?

Кабрило кимна.

— Китайците в контейнера не бяха отровени, само моряците. Ако са ходили често там да карат работници или да сменят пазачите, възможно е това да е източникът.

Двамата се умълчаха. След две минути мобилният телефон на Хуан иззвъня.

— Какво откри? — направо попита той.

— Живакът е единственият елемент, който си взаимодейства със златото — отвърна Марк. — Използва се за отделяне на необработеното злато от рудата. Тази практика е забранена в много страни поради опасността за околната среда и здравето на хората, но все още се прилага в Южна Америка.

— Злато — каза Кабрило на Виктория, после добави: — Благодаря, Мърфи. Може да продължиш работата си върху скейтборда.

— Значи Антон Савич използва робския труд на китайските работници, осигурени от Шиер Сингх, за да добива злато на полуостров Камчатка, по всяка вероятност под носа на руското правителство — каза Тори.

— Да, това май обобщава всичко — съгласи се Хуан и отпи голяма глътка бира.

— Тогава загадката е решена. Знаем кой, как и защо.

— Така изглежда.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Какво има?

— Ами сега, след като Шиер Сингх, така да се каже, е извън пиратския бизнес, твоето разследване приключи. Не знам какво ще намерим, когато стигнем там, но ако може да се съди по срещите ни със Сингх и бандата му, ще се лее кръв.

— Е, и? — попита тя. Подозираше какво ще й каже.

— Не е необходимо да идваш с нас. Ще загубим само час и нещо да те закараме с хеликоптера, докато минаваме покрай северния край на Япония и навлизаме в Охотско море.

Тори се ядоса. Стана, сложи ръце на облегалките на стола му и се наведе към лицето му.

— Отдадох цели шест месеца на това разследване. Посветих му живота си. Непрекъснато мислех за него. Трябваше да се преборя с Кралското географско дружество, за да ни позволят да се включим в експедицията им, но не можах да направя нищо, когато пиратите ни нападнаха. Имах приятели на „Авалон“… онези чудовища ги убиха. Така че дори за секунда не си помисляй, че няма да видя тази история до горчивия й край, господин председателю на проклетата ти Корпорация.

Гледаха се в очите няколко секунди, без нито единият да трепне. Кабрило знаеше, че Тори е силна и интелигентна, но сега видя, че е и страстна. Ако можеше да забрави, че го привлича, веднага щеше да й предложи да работи за Корпорацията.

— Просто искам да знаеш, че не мога да гарантирам безопасността ти — тихо каза той.

Виктория долови промяната в тона му и гневът й се смени с нежност. Устните им бяха съвсем близо, но и за двамата разстоянието беше непреодолимо.

— Не искам безопасност. Искам да съм там, когато всичко това свърши. До теб. — И с нежелание се изправи.

Гърлото на Хуан изведнъж пресъхна. Просто нямаше как да не довърши бирата. После каза:

— Разбрахме се.