Дракон

6 август 1945 г.

Остров Шемя, Аляска

В лявата си ръка дяволът стискаше бомба, в дясната — тризъбец и се хилеше самодоволно и ехидно. Видът му можеше да бъде заплашителен, ако не бяха твърде дебелите му вежди и очите с форма на полумесец. Те му придаваха вид по-скоро на сънливо дяволче, отколкото на всяващ ужас сатана, какъвто се очакваше да бъде повелителят на ада. Въпреки това той носеше обичайните червени одежди, неотменните рога красяха главата му, а зад него се извиваше дългата му островърха опашка. Необичайното тук бе, че пръстите на краката му, с дълги и извити като на хищник нокти, бяха сграбчили едно златно кюлче, на което пишеше „24К“.

От горната и долната страна на оградената с кръг фигура върху фюзелажа на бомбардировача „B-29“ бяха изписани с черни букви думите „Демоните на Денингс“.

Самолетът, наименуван в чест на командира и екипажа му, стоеше като самотен призрак под плътната завеса дъжд, която вятърът носеше на талази над Алеутските острови по пътя си от Берингово море на юг. Сноп светлина от няколко преносими прожектора осветяваше пистата под отворения търбух на самолета и фигурите на сновящия насам-натам наземен персонал хвърляха пробягващи сенки върху лъщящото алуминиево тяло. Призрачността на сцената се усилваше от ярките светкавици, които пронизваха тъмнината над самолетната писта с обезпокояваща честота.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си пилотско яке, майор Чарлс Денингс се бе облегнал на една от двойните гуми на десния колесник и наблюдаваше суетнята около неговия самолет. Целият участък около пистата бе отцепен и в него кръстосваха въоръжени патрули на военната полиция и кучета пазачи от корпуса „К-9“. Един малък снимачен екип регистрираше събитието. С неспокоен трепет майорът наблюдаваше как дебелата бомба бе внимателно вдигната с лебедка в преустроения бомбен отсек на „B-29“. Тъй като бе твърде голяма за приземния клиренс1 на бомбардировача, тя трябваше да бъде вдигната от една шахта.

Въпреки че имаше зад гърба си две години служба като един от най-добрите пилоти на бомбардировачи в Европа, с над четиридесет мисии в сметката си, очите му никога не бяха съзирали подобно чудовище. Тя му изглеждаше като гигантска, надута до пръсване футболна топка с нелепи стабилизатори, разположени под прав ъгъл в единия й край. Облото й балистично тяло бе боядисано в светлосиво и бе хванато през средата със скоби, които отдалеч приличаха на огромен цип.

Денингс изпитваше боязън от това нещо, което той трябваше да пренесе на близо три хиляди мили разстояние. Предишния следобед учените от Лос Аламос, които сглобиха бомбата край самолетната писта, бяха инструктирали него и екипажа му. На младите хора им бе показан филм за опитната експлозия в Тринити, който ги накара да онемеят при вида на ужасната детонация на едно-единствено оръжие, което притежаваше достатъчна мощ да срине до основи цял град.

Той постоя там още половин час, докато не затвориха вратите на бомбения отсек. Атомната бомба бе натоварена и застопорена, самолетът — зареден с гориво и готов за излитане.

Денингс обичаше самолета си. Горе във въздуха той и голямата сложна машина се сливаха в едно цяло. Той бе мозъкът, а тя тялото на един общ организъм, който той никога не можеше да опише. Долу на земята нещата бяха съвсем други. Осветено от ярките прожектори и обливано от проливния дъжд, който бе станал леденостуден, призрачното сребристо тяло на красивия бомбардировач му изглеждаше като негова гробница.

Той прогони болезнената мисъл от главата си и забърза през дъжда към една барака Куонсет2 за последен инструктаж на екипажа. Влезе вътре и седна до капитан Ърв Стантън, бомбохвъргачът, кръглолик веселяк с големи, извити надолу мустаци.

От другата страна на Стантън, с изпружени напред нозе и лениво отпуснал тяло върху стола, седеше капитан Морт Стромп, вторият пилот на Денингс. Той бе самодоволен южняк, който се движеше с бързината на трипръст ленивец. Непосредствено зад него седеше лейтенант Джозеф Арнолд, навигаторът, както и командирът от военноморските сили Ханк Бърнс, който бе оръжеен инженер и щеше да отговаря за бомбата по време на полета.

Началото на инструктажа бе дадено от един офицер от разузнаването, който свали покривалото от едно табло и показа въздушни снимки на целите. Главната цел бе промишленият район на Осака, а резервната, в случай на плътна облачна покривка, бе историческият град Киото. Посочени бяха и посоките за подхождане към целите за бомбардиране, през което време Стантън спокойно си водеше записки.

Един офицер от метеорологичните служби извади синоптични диаграми и прогнозира лек насрещен вятър с разкъсана облачност над целите. Той също така предупреди Денингс да очаква турбулентност над северна Япония. За още по-голяма сигурност преди един час бяха излетели два самолета „B-29“ с цел да разузнаят напред и да докладват визуалните си оценки за времето по маршрута на полета, както и за облачната покривка над целите.

Денингс взе думата, докато раздаваха предпазни тъмни очила.

— Няма да ви изнасям окуражителни речи, както правят треньорите в съблекалнята преди състезание — каза той и забеляза широките усмивки на облекчение по лицата на екипажа му. — В рамките на един кратък месец ние преминахме една сгъстена програма на обучение, която иначе отнема цяла година, но аз съм уверен, че ще доведем тази мисия до успешен край. По мое скромно мнение, вие сте най-добрият самолетен екипаж във военновъздушните сили. Ако всички свършим работата си както трябва, може и да сложим край на войната.

След това той кимна на свещеника на базата, който отправи молитва за безопасен и успешен полет.

Докато мъжете се изнизваха към чакащия „B-29“, към Денингс приближи генерал Харолд Морисън, който бе изпратен тук лично от генерал Лесли Гроувс, ръководителя на проекта „Манхатън“.

Морисън огледа Денингс за момент. В крайчеца на очите му се четеше умора, но зениците му грееха в очакване. Генералът протегна ръка.

— На добър час, майоре.

— Благодаря ви, сър. Задачата ще бъде изпълнена.

— И за миг не се съмнявам в това — каза Морисън, като с усилие наложи уверено изражение на лицето си. Той зачака Денингс да отговори, но пилотът бе млъкнал.

След няколко неловки момента Денингс попита:

— Защо ние, генерале?

Усмивката на Морисън бе едва доловима.

— Искаш да се откажеш?

— Не, екипажът ми и аз ще изпълним всичко докрай. Но защо ние? — повтори той. — Простете, че казвам това, сър, но не мога да повярвам, че ние сме единственият самолетен екипаж във военновъздушните сили, на който бихте поверили задачата да пренесе атомна бомба през Тихия океан, да я пусне насред Япония и след това да кацне в Окинава с едва ли нещо повече от няколко капки гориво в резервоарите.

— Най-добре е да знаете само това, което ви е съобщено.

В очите и гласа на по-възрастния мъж Денингс прочете лошо предчувствие.

— „Майчино дихание“. — Той повтори думите бавно и безизразно, както някой би повторил името на някакво неописуемо, смразяващо кръвта чудовище. — Чие перверзно съзнание е измъдрило такова откачено кодово име за бомбата?

Морисън сви примирено рамене.

— Струва ми се, че бе президентът.

Двадесет и седем минути по-късно Денингс се взря през предното стъкло на самолета и усърдно движещите се по него чистачки. Дъждът се бе усилил и той можеше да вижда на не повече от двеста ярда напред в мокрия мрак. Натиснал с двата крака спирачките, той форсира двигателите до две хиляди и двеста оборота в минута. Бордовият инженер сержант Робърт Моузли докладва, че двигател номер четири се върти с над петдесет оборота по-бавно. Денингс реши да не взема под внимание това съобщение. Без съмнение, причината за лекото спадане на оборотите бе влажният въздух. Той отпусна газта и остави двигателите да работят на празен ход.

В мястото на втория пилот вдясно от Денингс, Морт Стромп потвърди разрешението от контролната кула за излитане. Той спусна задкрилките. Двама от екипажа в средните огневи гнезда потвърдиха тяхното спускане.

Денингс се пресегна и включи интеркома.

— Е, момчета, да тръгваме.

Той премести лоста за газта напред, като компенсира огромния въртящ момент посредством лек аванс на левите двигатели спрямо тези от дясната страна, след което отпусна спирачките.

С пълен товар от 68 тона и с резервоари, напълнени до пръсване с над седем хиляди галона гориво, с шесттонна бомба в предния бомбен отсек и екипаж от дванадесет души, „Демоните на Денингс“ се плъзна напред по пистата. Товароподемността му бе превишена с близо седемнадесет хиляди фунта.

Четирите двигателя „Райт циклон“, с обем три хиляди триста и петдесет кубични инча, издаваха вой, сякаш щяха да изскочат от местата си, тяхната комбинирана мощ от осем хиляди и осемстотин конски сили въртеше яростно 16.5-футовите витла през носената от вятъра дъждовна пелена. Тръбите на ауспуха забълваха сини пламъци, облак ситни пръски обви крилата. Със силен рев огромният бомбардировач изчезна в тъмнината.

Той набираше скорост мъчително бавно. Пред него се простираше дългата писта, която бе изсечена в голата вулканична скала и накрая завършваше отвесно на осемдесет фута над студеното море. Една хоризонтална светкавица окъпа в зловеща синя светлина пожарните коли и линейките, които бяха подредени на известно разстояние една от друга по протежение на пистата. При скорост осемдесет възела Денингс пое пълно управление на вертикалното кормило и даде аванс на десните двигатели до крайното им положение. Той сграбчи здраво кормилото, твърдо решен да вдигне „Демоните“ във въздуха.

Напред, в издадената носова част, пред пилотите, бомбохвъргачът Стантън наблюдаваше с безпокойство как пистата бързо намаляваше. Дори летаргичният Стромп се изправи в седалката си, като се мъчеше напразно да прониже с поглед тъмнината пред него, за да види черното петно, което бележеше края на пистата и началото на морето.

Отминаха три четвърти от пистата, а самолетът бе все още залепен към земята. Времето сякаш забави своя ход и загуби ясните си очертания. Струваше им се, че летят в празно пространство. Внезапно през завесата от дъжд блеснаха запалените фарове на джиповете, паркирани по края на пистата.

— Боже всемогъщи! — изрева Стромп. — Вдигай го във въздуха!

Денингс изчака още три секунди и след това леко придърпа кормилото към гърдите си. Колелата на „B-29“ се отлепиха от земята. Той едва се бе издигнал на тридесет фута в небето, когато пистата изчезна и той се понесе с мъка над мрачната вода.

Морисън стоеше под проливния дъжд, далеч от топлината на бараката, в която се помещаваше радарът. Зад него покорно стоеше екипът му от четири души. Той наблюдаваше излитането на „Демоните на Денингс“ по-скоро в съзнанието си, отколкото с очите си. С изключение на мига, в който самолетът се люшна напред, когато Денингс премести напред лоста на газта и отпусна спирачките, той едва ли бе успял да види нещо друго, преди тъмнината да погълне самолета.

Той сви ръцете си на фуния до ушите си и се заслуша във воя на двигателите, който замираше в далечината. Неравномерният шум се долавяше едва-едва. Никой, освен опитен бордови механик или самолетен инженер, не би могъл да го долови, а Морисън бе изпълнявал и двете длъжности в началото на своята кариера в Армейския авиационен корпус.

Звукът на един от двигателите се различаваше от този на останалите. Един или няколко от неговите осемнадесет цилиндри не работеше равномерно.

Изпълнен със страх, Морисън се заслуша за някакъв признак, че бомбардировачът няма да излети. Ако „Демоните на Денингс“ катастрофираше при излитане, всяко едно живо същество на острова щеше да бъде изпепелено за броени секунди.

В този момент операторът на радара извика през отворената врата:

— Излетяха!

Морисън въздъхна напрегнато. Едва тогава обърна гръб на лошото време и влезе вътре.

Нямаше какво друго да прави, освен да изпрати съобщение на генерал Гроувс във Вашингтон, за да го информира, че „Майчин дъх“ е на път за Япония. След това щеше да чака и да се надява.

Но дълбоко вътре в себе си генералът бе обезпокоен. Той познаваше Денингс. Пилотът бе твърде упорит, за да се върне в случай на неизправност в двигателя. Той щеше да закара „Демоните“ до Осака, дори и ако се наложеше да носи самолета на гръб.

— Господ да им е на помощ — промърмори под носа си Морисън. Той знаеше с мрачна убеденост, че неговата част от огромната операция нямаше почти никакви шансове за успех.

— Прибери колесниците — заповяда Денингс.

— Така се радвам да чуя тези думи — изсумтя Стромп, като местеше един лост. Двигателите на колесниците нададоха тънък вой и трите двойни колела се вдигнаха нагоре и се прибраха в гнездата си под носа и крилата. — Колесници вдигнати и прибрани.

Когато набраха скорост, Денингс отпусна малко лоста на газта, за да пести гориво. Той почака скоростта да достигне двеста възела, преди да започне бавно и постепенно да набира височина. Отвъд дясното крило, невидима в далечината, веригата на Алеутските острови бавно се извиваше на североизток. В продължение на две хиляди и петстотин мили те нямаше да видят нито едно късче земя.

— Как е двигател номер четири? — попита той Моузли.

— Върши си работата, но е малко позагрял.

— Веднага щом се качим на пет хиляди фута, ще му понижа малко оборотите.

— Няма да навреди, майоре — отвърна Моузли.

Арнолд даде на Денингс посоката на курса, който те щяха да поддържат следващите десет часа и половина. При височина четири хиляди и деветстотин фута Денингс предаде управлението на Стромп, след което се отпусна и се загледа в черното небе. Не се виждаха никакви звезди. Стромп започна да провира самолета през зловещата маса от гръмотевични облаци и вътре започнаха да усещат ударите от турбулентните въздушни маси.

Когато накрая оставиха най-лошата част от бурята зад себе си, Денингс разкопча предпазния колан и стана от седалката. Докато се обръщаше, погледът му премина през един прозорец на левия борд, под тунела, който водеше към средната част и опашката на самолета. Той едва успя да различи очертанията на единия край на бомбата, окачена на освобождаващия механизъм.

Тунелът, по който се минаваше само с пълзене, бе стеснен, за да приеме огромното тяло в бомбения отсек, и човек с мъка можеше да се промъкне през него. Като извиваше тяло, Денингс запълзя напред, премина край бомбения отсек и се спусна от срещуположния край. След това той отвори малката херметична врата и се плъзна вътре.

След като извади едно фенерче от джоба на крачола си, той тръгна по тясното мостче, което вървеше по дължината на двата бомбени отсека, които сега бяха съединени в един. Поради огромния си размер бомбата бе обрала всяко възможно свободно пространство. В най-широката си част тя бе на по-малко от два инча разстояние от надлъжните преградни стени.

Денингс колебливо протегна надолу ръка и я докосна. Стоманената й обвивка бе леденостудена при допир. Той не можеше да си представи стотиците хиляди хора, които тя можеше да изпепели за броени секунди или ужасяващия брой на поразените от изгаряния и радиация. От един черно-бял филм не можеше да се схванат мащабите на термоядрените температури или мощта на ударната вълна при ядрения опит в Тринити. За него това бе просто средство за слагане край на една война и спасяване живота на стотици хиляди негови съотечественици.

Като се върна в пилотската кабина, Денингс спря, за да побъбри с Бърнс, който преглеждаше една схема на детонационните вериги на бомбата. Експертът по въоръженията често поглеждаше към едно малко табло, монтирано над скута му.

— Има ли вероятност тя да се взриви, преди да стигнем дотам? — попита Денингс.

— Една светкавица би могла да го направи — отвърна Бърнс.

Денингс го погледна с ужас.

— Не си ли малко позакъснял с предупреждението, а? От полунощ насам непрекъснато летим в центъра на гръмотевична буря.

Бърнс вдигна поглед и се ухили.

— Спокойно можехме да се взривим и долу на земята. Какво толкова, по дяволите, нали се справихме?

Денингс бе шокиран от безгрижното отношение на Бърнс.

— Генерал Морисън знаеше ли за тази опасност?

— Повече от всеки друг. Той участва в проекта за атомната бомба от самото му начало.

Денингс потрепери и се извърна. Лудост, помисли си той, цялата операция бе една лудост. Щеше да бъде цяло чудо, ако някой от тях оцелееше, за да разкаже за нея.

Пет часа по-късно и с две хиляди галона по-малко гориво, Денингс изравни бомбардировача „B-29“ на височина 10 000 фута. Екипажът живна, когато небето на изток се обагри в оранжево от пукването на зората. Бурята бе останала далеч зад тях и те вече виждаха надигащите се вълни на морето. Под тях бяха останали само няколко бели парцаливи облака.

„Демоните на Денингс“ летеше на югозапад с умерената скорост от 220 възела. За щастие, те бяха хванали лек попътен вятър. Изгревът на слънцето ги завари сами над огромната пустош на Северния Тих океан. Един незнаен самолет, който идва отникъде и лети за никъде, размишляваше бомбохвъргачът Стантън, докато гледаше разсеяно през прозорците на носа.

На триста мили от Хонсю, най-големия японски остров, Денингс започна бавно и постепенно да се издига до височината от тридесет и две хиляди фута, от която Стантън щеше да пусне бомбата над Осака. Навигаторът Арнолд съобщи, че се движат с двадесет минути аванс. При сегашната скорост, пресметна той, те щяха да кацнат в Окинава след по-малко от пет часа.

Денингс погледна индикаторите за гориво. Изведнъж той почувства прилив на оптимизъм. Ако не се появеше насрещен вятър със скорост сто възела, горивото им щеше да се окаже предостатъчно и след кацането щяха да им останат още четиристотин галона в резервоарите.

Не всички се радваха на добро настроение. Седнал до своя пулт, Моузли наблюдаваше температурния индикатор на двигател номер четири. Показанието на прибора не му се нравеше. По навик той почука с пръст по циферблата.

Стрелката трепна и се залюля към червената зона.

Той запълзя назад в тунела и погледна през едно прозорче към долната част на двигателя. По повърхността на гондолата течеше масло на струйки, а от ауспуха се носеше дим. Моузли се върна в кабината и коленичи в тясната пътека между Денингс и Стромп.

— Лоши новини, майоре. Ще трябва да изключим номер четири.

— Не можеш ли да го закрепиш още няколко часа? — попита Денингс.

— Не, сър, всеки момент той може да погълне клапан и да се запали.

От другата страна на пътеката Стромп погледна към Денингс с мрачно лице.

— Предлагам да изключим номер четири за известно време и да го оставим да изстине.

Денингс знаеше, че Стромп е прав. Те трябваше да поддържат сегашната си височина, като използват икономично останалите три двигателя, за да не допуснат те да прегреят. Когато дойдеше моментът, в който трябваше да се изкачат до тридесет и две хиляди фута и да започнат подхождането към целта за бомбардиране, те отново щяха да включат номер четири.

Той се обърна към Арнолд, който се беше навел над навигаторския си пулт и следеше маршрута на полета.

— Колко остана до Япония?

Арнолд отбеляза лекото понижение на скоростта и пресметна бързо.

— Един час и двадесет и една минута до голямата земя.

Денингс кимна.

— Окей, ще изключим номер четири, докато не ни потрябва отново.

Той още не беше свършил, когато Стромп затвори газта, завъртя обратно ключа за запалване и изключи двигателя. След това включи на автопилот.

Следващия половин час никой не откъсваше осторожен поглед от двигател номер четири, докато Моузли съобщаваше на висок глас спадането на температурата.

— Виждам земя — съобщи Арнолд. — Един малък остров на около двадесет мили точно пред нас.

Стромп го разгледа с бинокъла си.

— Прилича на хотдог, който стърчи от водата.

— Отвесни скални стени — отбеляза Арнолд. — Никъде не се вижда пясъчна ивица.

— Как се нарича? — попита Денингс.

— Няма го дори на картата.

— Някакви признаци на живот? Жълтите биха могли да го използват като морска предупредителна станция.

— Изглежда гол и пуст — отвърна Стромп.

За момент Денингс се почувства в безопасност. Не бяха забелязали никакви неприятелски кораби, освен това бяха твърде далеч от брега, за да бъдат прехванати от японски изтребители. Той се настани удобно в седалката си и се загледа с невиждащ поглед към морето.

Мъжете се отпуснаха. Раздадоха си кафе и сандвичи със салам, без да усещат монотонното бръмчене на двигателите и без да забележат малката точица, която се появи вляво, на разстояние десет километра от тях и на седем хиляди фута над височината на техния полет.

Екипажът на „Демоните на Денингс“ не знаеше, че им остават само няколко минути живот.

Младши лейтенант Сато Окинага забеляза мимолетното проблясване на отразена слънчева светлина под него. Той направи вираж и пикира леко, за да разузнае по-отблизо. Това бе самолет. Нямаше място за никакво съмнение. Самолет от друг патрул, най-вероятно. Той се пресегна да включи радиото, но се поколеба. След няколко секунди щеше да бъде в състояние да идентифицира обекта с положителност.

Млад и неопитен пилот, Окинага бе един от щастливците. Той бе току-що завършил училище и от всичките двадесет и двама випускници, които преминаха повърхностна и кратка военна подготовка по време на най-отчаяните дни на Япония, той и още трима други получиха заповед да патрулират по крайбрежието. Останалите отидоха в камикадзе ескадрони.

Окинага бе силно разочарован. Той с радост щеше да жертва живота си за императора, но прие отегчителното задължение да патрулира само като временна бойна задача, като се надяваше да бъде призован да вземе участие в по-славна мисия, когато американците нахлуеха в родината му.

Когато самотният летателен апарат се приближи, Окинага не можа да повярва на това, което виждаше. Той разтри очи с ръка и ги присви. Не след дълго той лесно можеше да различи деветдесетфутовия фюзелаж от блестящ алуминий, огромните сто четиридесет и един футови крила и триетажния вертикален стабилизатор на американския „B-29“.

Той го гледаше слисан. Бомбардировачът идваше от пустото море от североизток, като летеше на двадесет хиляди фута под бойния си таван. В съзнанието му нахлуха безброй въпроси, на които той не можеше да намери отговори. Откъде бе дошъл? Защо летеше към централна Япония с един изключен двигател? С каква мисия?

Като акула, която се спуска хищно към кървящ от раните си кит, Окинага намали дистанцията на една миля. Отново никакъв опит за изплъзване. Екипажът сякаш бе заспал или бе решен на самоубийство.

Окинага нямаше повече време да си играе на въпроси и отговори. Огромният крилат бомбардировач нарастваше заплашително пред него. Той натисна газта на своя „Мицубиши А6М Зироу“ до краен предел и пикира в кръг. „Зироу“ литна като лястовица. Двигателят „Сакае“, с мощност хиляда сто и тридесет конски сили, го понесе стремително към опашката на „B-29“. След това той се плъзна под гладкото и блестящо тяло на бомбардировача.

Твърде късно картечарят в опашката на самолета забеляза изтребителя и не успя веднага да открие огън. Окинага натисна бутона за стрелба върху лоста за управление и неговият „Зироу“ потрепери, когато двете картечници и двете двадесет и две милиметрови оръдия разкъсаха метал и човешка плът.

Едно леко докосване на кормилото и трасиращите куршуми прорязаха крилото и двигател номер три на „B-29“. Обтекателят бе направен на решето. Той се разкъса и от дупките започна да шурти масло, последвано от пламъци.

Бомбардировачът като че ли замря за момент, след което се наклони на една страна и се понесе, кръжейки надолу към морето.

Едва след сподавения вик на картечаря в опашката и краткия му откос, „Демоните“ осъзнаха, че са атакувани. Те нямаха и най-малката представа откъде бе дошъл неприятелският изтребител и едва бяха успели да се съвземат от изненадата, когато куршумите на „Зироу“ поразиха дясното крило.

Един сподавен вик дойде от Стромп.

— Падаме!

Денингс изкрещя в интеркома, докато се опитваше да хоризонтира самолета:

— Стантън, изхвърли бомбата! Изхвърли проклетата бомба!

Бомбохвъргачът, притиснат от центробежната сила към бомбардировъчния прицел, извика в отговор:

— Тя не може да се освободи, ако не хоризонтираш самолета.

Третият двигател сега бе целия в пламъци. Поради внезапната загуба на два двигателя, и то от една и съща страна, самолетът се бе преобърнал и сега стоеше на едното си крило. Работейки в синхрон, Денингс и Стромп се бореха с органите за управление, като се мъчеха да хоризонтират умиращия самолет. Денингс дръпна назад лоста за газта и изправи бомбардировача, който започна постепенно да пада и губи скорост, от което стомасите на всички се свиха на топка.

Стантън успя да се издърпа с ръце до изправено положение и отвори рязко вратичката на бомбения отсек.

— Дръж го стабилно! — провикна се напразно той.

Нямаше време за нагласяване на бомбения прицел и той натисна бутона за освобождаване на бомбата.

Нищо не се получи. Мощното завъртане на самолета бе заклещило бомбата в тясното й убежище.

С побеляло лице Стантън удари с юмрук бутона, но бомбата упорито не мръдваше от мястото си.

— Заклещила се е! — извика той. — Не може да се освободи.

Като продължи да се бори още няколко минути за живота си, знаейки, че ако оцелееха, те всички трябваше да се самоубият с цианид, Денингс се помъчи да приводни аварийно смъртно ранения самолет в морето.

Почти успя. Оставаха му още двеста фута, за да плъзне „Демоните“ по корем върху спокойното море, когато магнезият в аксесоарите и картера на третия двигател избухна като запалителна бомба и пламъците обхванаха моторната рама и лонжерона на крилото. Лонжеронът падна, като прекъсна кабелите за управление.

Лейтенант Окинага направи остър завой със „Зироу“ и започна да кръжи около поразения „B-29“. Той наблюдаваше черния дим и оранжевите пламъци, които се виеха по синьото небе и оставяха следа, нарисувана сякаш с едно мацване на четката. Той видя как американският самолет се сгромоляса в морето и гейзера разпенена вода, който последва след това.

Окинага направи един кръг, като търсеше оцелели, но видя само няколко плаващи отломки. С приповдигнат дух от това, което щеше да бъде неговия първи и последен боен подвиг, той направи още един вираж около димящата погребална клада, преди да се отправи обратно към Япония и летището, от където бе излетял.

Когато поразеният самолет на Денингс и мъртвият екипаж в него докосна морското дъно на хиляда фута под повърхността, един друг „B-29“, който се намираше на шестстотин мили на югоизток в по-късен часови пояс, се готвеше да измине последната отсечка до целта за бомбардиране. С полковник Пол Тибетс на командния пулт Енола Гей се бе озовал над японския град Хирошима.

Нито един от двамата командири на бомбардировачи не знаеше за другия. Всеки един от тях си мислеше, че само неговият самолет и екипаж са тези, които носят първата атомна бомба, която ще бъде пусната по време на война.

„Демоните на Денингс“ не успяха да отидат на срещата със съдбата. Тишината и спокойствието, които се възцариха на морското дъно, можеха да се сравняват единствено с безмълвието на облака, който увисна над мястото на събитието. Героичният подвиг на Денингс и неговия екипаж бе погребан в секретните архиви от бюрократите и забравен.

1

3 октомври 1993 г.

Западен Тих океан

Най-лошата част от тайфуна бе отминала. Беснеещите, сгромолясващи се с грохот водни маси се бяха успокоили, но вълните все още се издигаха ту зелени, ту оловносиви до носа на кораба и заливаха палубите, след което се оттичаха, оставяйки следи от пяна след себе си. Плътните черни облаци се разкъсаха. Вятърът утихна, като само от време на време подухваше на пориви, стигащи тридесет възела. От югозапад слънчевите лъчи пробиха облаците и зарисуваха сини кръгове по надигащата се водна повърхност.

Без да обръща внимание на вятъра и на морските пръски, капитан Арне Корволд застана на открития мостик на норвежкия товаро-пътнически лайнер „Нарвик“ на Риндал Лайнс и насочи бинокъла си към един огромен кораб, който се люшкаше безжизнен между белите зайчета на вълните. По външния си вид той приличаше на японски автотранспортен съд. Горната му част започваше от един тъп нос и завършваше със съвършено квадратна кърма, което придаваше на целия кораб форма на хоризонтална правоъгълна кутия. С изключение на мостика и помещенията на екипажа на горната палуба отстрани нямаше никакви илюминатори или прозорци.

Корабът изглеждаше, че има постоянен крен от десет градуса, който се увеличаваше до двадесет, когато вълните се блъскаха в беззащитната му лява страна. Единственият признак за живот бе тънката лента дим, която се виеше от комина. Корволд мрачно забеляза, че спасителните му лодки са били спуснати, но погледът му, след като обходи неспокойното море, не успя да открие никаква следа от тях. Той фокусира отново бинокъла си и прочете името на английски език, изписано под японските йероглифи на носа.

Корабът се наричаше „Дивайн стар“3.

Корволд се върна в уютния централен мостик и надзърна в свързочната кабина.

— Още ли няма отговор?

Радистът поклати глава.

— Нищо. Нито дори един сигнал, след като го забелязахме. Радиостанцията му трябва да е изключена. Невъзможно е да се повярва, че са напуснали кораба без сигнал за бедствие.

Корволд се загледа мълчаливо през прозорците на мостика към японския кораб, който се носеше по вълните на по-малко от километър от релинга на десния борд. Норвежец по рождение, той бе нисък мъж със забележителни способности, който никога не правеше прибързани жестове. Леденостудените му очи рядко трепкаха, а устните, скрити под късата брада, като че ли бяха вечно застинали в лека усмивка. С двадесет и шест години морска служба зад гърба си, главно на презокеански кораби, той имаше топъл и сърдечен характер, екипажът го уважаваше, а пътниците му се възхищаваха.

Той подръпна късата си прошарена брада и тихичко изруга наум. Тропическата буря се бе неочаквано отклонила на север и бе пресякла маршрута му, като го бе забавила близо два дни по пътя му от пристанището Пусан, Корея, до Сан Франциско. Корволд не бе напускал мостика от четиридесет и осем часа и бе изтощен. Той тъкмо се канеше да си вземе така желаната почивка, когато съзряха очевидно изоставения „Дивайн стар“.

Сега пред него бе изникнала една загадка и той трябваше да претърси района за лодките от японския автотранспортен кораб. Освен това капитанът носеше на плещите си и отговорността за сто и тридесет пътника, повечето от тях доведени до плачевно състояние от морската болест, на които съвсем не им бе до благородни спасителни операции.

— Ще разрешите ли да отида там с няколко души от екипажа, капитане?

Корволд вдигна поглед към изваяното скандинавско лице на главния офицер Оскар Стеен. Очите, които отвърнаха на погледа му, бяха по-тъмносини от тези на Корволд. Главният офицер бе слаб и строен, с изпънато като струна тяло. Кожата на лицето му бе загоряла, а косата изсветляла от стоене под открито слънце.

Корволд не отговори веднага. Отиде до прозорчето на мостика и се загледа в морето, което разделяше двата кораба. Вълните, които се нижеха една след друга, се издигаха на височина три-четири метра.

— Не възнамерявам да рискувам живота на хора, мистър Стеен. По-добре да изчакаме, докато морето се поуспокои малко.

— Карал съм лодка и в по-бурни води.

— Няма защо да бързаме. Корабът пред нас е мъртъв като труп в моргата. И ако се съди по вида му, товарът се е изместил и той се пълни с вода. По-добре да го оставим така, както е, и да потърсим лодките му.

— Там може да има ранени — упорстваше Стеен.

Корволд поклати глава:

— Нито един капитан не би напуснал кораба си, изоставяйки ранените от екипажа.

— Нито един капитан, който не е загубил разсъдъка си, може би. Но що за човек би изоставил здрав кораб и спуснал лодки по средата на тайфун със скорост 65 възела, без да изпрати сигнал за бедствие?

— Пълна мистерия — съгласи се Корволд.

— Не трябва да забравяме и товара — продължи Стеен. — Ватерлинията показва, че корабът е натоварен догоре, а размерите му са такива, че той може да превозва над седем хиляди автомобила.

Корволд хвърли проницателен поглед към Стеен.

— Мислите да спасите товара ли, мистър Стеен?

— Да, сър. Ако корабът е напълно изоставен с пълен товар и ние успеем да го закараме до някое пристанище, нашият иск към спасената стока трябва да бъде равен или по-голям от половината от нейната стойност. Компанията, както и екипажът биха могли да си поделят пет-шестстотин милиона крони.

В продължение на няколко секунди Корволд размишляваше над думите му. Примамливата мисъл, подхранвана от алчността, се бореше с някакво лошо предчувствие, появило се нейде дълбоко в душата му. Накрая победи алчността.

— Вземи хората си, като включиш и помощник-инженера. Щом от комина му излиза дим, значи машините му са още в изправност. — Той направи пауза. — Но аз все пак предпочитам да изчакате, докато морето се успокои.

— Няма време — заяви решително Стеен. — Ако кренът му се увеличи с още десет градуса, тогава ще бъде твърде късно. По-добре да тръгнем веднага.

Корволд въздъхна. Той вървеше против убежденията си, но през ума му мина и мисълта, че след като положението на „Дивайн стар“ се разчуе, всеки един корабен влекач за спасителни операции в околовръст от хиляда мили щеше да се понесе с пълна пара към тяхното местоположение, както шофьорите на автовлекачи се стичат към мястото на някоя катастрофа на близката магистрала.

Накрая той сви рамене.

— Щом се уверите, че на „Дивайн стар“ няма никой от екипажа му и че можете да го подкарате, докладвайте ми обратно и аз ще организирам претърсването за неговите лодки.

Още преди Корволд да бе свършил, Стеен вече го нямаше. Той събра хората си и след десет минути те бяха спуснати във водовъртежа на морските води. Групата му се състоеше от него самия, четирима моряка, помощник главния инженер Олаф Андерсон и радиста Дейвид Сакагава — единственият моряк на борда на „Нарвик“, който знаеше японски. Задачата на моряците бе да огледат съда, докато Андерсон прегледа машинното отделение. Ако се установеше, че транспортният кораб е бил изоставен, Стеен щеше официално да го постави под свое разпореждане.

Със Стеен на руля велботната моторница пореше бурните води, като с мъка се изкачваше по гърба на вълните, които заплашваха да я потопят, преди да се спусне отново стремглаво надолу в падината, в очакване на следващата. Мощният морски двигател „Волво“ боботеше с безупречен ритъм и те се носеха към автотранспортния кораб с попътен вятър зад кърмата.

На стотина метра от „Дивайн стар“ те откриха, че не са сами. Едно стадо акули кръжеше около наклонения кораб, сякаш някакво вътрешно чувство им подсказваше, че той ще потъне, оставяйки няколко апетитни късове храна.

Рулевият плъзна лодката под късия нос и се приближи до подветрената страна. Хората в лодката изпитваха чувството, че при всяка една вълна, която се разбиваше в корпуса на „Дивайн стар“, корабът щеше да се сгромоляса върху тях. Когато огромното туловище се снижи, Стеен метна нагоре една лека стълбичка от найлонови въжета, на чийто край имаше абордажна кука. На третия опит куката прехвърли горния ръб на фалшборда и се хвана здраво.

Пръв нагоре по въжената стълба се покачи Стеен и се прехвърли на палубата. Андерсон и останалите бързо го последваха. След като се събраха отново до огромните лебедки на котвите, Стеен ги поведе нагоре по една стълба, която наподобяваше аварийните стълби, използвани при пожар. Тя бе закрепена върху носовата преградна стена, върху която нямаше нито един прозорец. След като изкачиха пет палуби, те влязоха в най-обширния мостик, който Стеен някога бе виждал през своята петнадесетгодишна морска служба. След малката икономична рулева кабина на „Нарвик“, тази тук изглеждаше просторна като гимнастически салон. Въпреки че в средата й бе струпана огромна грамада от електронно оборудване, то успяваше да запълни само една малка част от нея.

Вътре бе безлюдно, но подът бе целия осеян с пръснати карти, секстанти и други навигационни прибори, които бяха изпадали от отворени шкафове и чекмеджета. Върху един плот лежаха две отворени куфарчета, сякаш собствениците им бяха излезли за малко и всеки момент щяха да се върнат.

Бягството, изглежда, е било паническо.

Стеен разгледа главния пулт.

— Корабът е напълно автоматизиран — каза той на Андерсон.

Главният инженер кимна:

— И още как. Органите за управление се задействат от човешки глас. Тук никой не мести лостове, нито дава нареждания на кормчията за посоката на курса.

Стеен се обърна към Сакагава.

— Може ли да включиш това нещо и да говориш с него?

Роденият в Норвегия азиатец се наведе над компютризирания пулт и в продължение на няколко секунди мълчаливо го разучаваше. След това натисна бързо един след друг два бутона. Лампичките на пулта светнаха и устройството тихо забръмча. Сакагава погледна Стеен с лека усмивка.

— Японският ми е малко ръждясал, но мисля, че ще може да ме разбере.

— Поискай да съобщи състоянието на кораба.

Сакагава избърбори нещо на японски в един малък приемник и зачака с надежда да получи отговор. След няколко мига един мъжки глас отговори в бавен отчетлив тон. Когато той млъкна, Сакагава погледна неразбиращо Стеен.

— Казва, че кингстоновите клапани са отворени и нивото на водата в машинното отделение наближава два метра.

— Заповядай му да ги затвори — рязко изрече Стеен.

След кратка размяна на думи, Сакагава поклати глава.

— Компютърът казва, че кингстоновите клапи са били блокирани в отворено положение. Те не могат да бъдат затворени с компютърна команда.

— Изглежда, че ще имам трудна задача пред себе си — каза Андерсон. — По-добре да сляза долу и да ги затворя. И кажи на този проклет робот да пусне помпите.

Докато говореше, той направи знак на двама от моряците да го последват и те изчезнаха надолу по една стълба, тичайки към машинното отделение.

Един от останалите моряци се приближи до Стеен. Очите му щяха да изскочат от ужас, а лицето му бе бяло като тебешир.

— Сър… открих един труп. Мисля, че е радистът.

Стеен се втурна в свързочната стая. Върху един стол, прегърбен над пулта на радиопредавателя, седеше един почти безформен труп. От човешкото същество, което някога бе стъпило на палубата на „Дивайн стар“, не бе останало и следа. Трупът нямаше никаква коса и ако не бяха напълно оголените зъби, Стеен не можеше да различи дали той гледаше напред или назад. Покъртителният ужас на гледката се допълваше и от това, че кожата на тялото му бе цялата в мехури, а плътта отдолу бе изгорена и отчасти стопена.

Въпреки това нямаше и най-малка следа от прекомерна топлина или пожар. Дрехите му бяха чисти и изгладени, сякаш току-що ги беше облякъл.

Човекът изглеждаше така, сякаш бе изгорен отвътре.

2

Ужасната воня и шокиращата гледка разтърсиха Стеен до основи. Трябваше му цяла минута, за да се възстанови. След това той бутна настрана стола с отвратителния му собственик и се наведе над радиото.

За късмет циферблатът за радиочестотите бе изписан с арабски цифри. След няколко минути на проби и грешки той откри правилните превключватели и извика капитан Корволд на „Нарвик“.

Корволд се обади веднага.

— Слушам ви, мистър Стеен — отвърна той с официален тон. — Какво открихте?

— Капитане, тук се е случило нещо зловещо. Досега установихме, че корабът е бил изоставен с един труп, този на радиста, който е изгорял до неузнаваемост.

— Има ли пожар на борда?

— Никаква следа. Компютризираната система за автоматично управление е включила само зелените лампички на противопожарните системи.

— Някакви видими причини защо екипажът се е качил на лодките? — попита Корволд.

— Няма такива. Екипажът изглежда е напуснал панически кораба, след като е направил опит да го потопи.

Устните на Корволд се изопнаха. Кокалчетата на ръката му побеляха от силата, с която той стисна слушалката.

— Повтори отново.

— Кингстоновите клапи са били отворени и блокирани в това положение. Андерсон сега работи по тяхното затваряне.

— Защо, по дяволите, им е притрябвало на екипажа да потопяват един здрав кораб с хиляди нови коли на борда? — попита неразбиращо Корволд.

— Ситуацията трябва да се разглежда с известна доза подозрение. Нещо на борда не е наред. Трупът на радиста е ужасен. Той изглежда така, сякаш е бил опечен на шиш.

— Искаш ли корабният лекар да дойде при вас?

— Нищо не може да направи добрият доктор тук, освен аутопсия.

— Разбрано — отвърна Корволд. — Ще остана на позиция още тридесет минути, след което тръгвам да търся изчезналите лодки.

— Свързахте ли се с компанията, сър?

— Изчаквам, докато се уверите, че не е останал нито един жив от тамошния екипаж, който да оспори нашия иск за стоката. Довършете разследването. Веднага щом сте сигурни, че корабът е изоставен, аз ще изпратя съобщение до директора на нашата компания, с което ще го уведомя, че поставяме „Дивайн стар“ под наше разпореждане.

— Инженер Андерсон вече се е заел със задачата по затварянето на кингстоновите клапи и изпомпва водата от трюма. Имаме захранване и можем да потеглим след малко.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Корволд. — Течението ви носи към един британски океанографски кораб, който е заел стационарна позиция.

— На какво разстояние?

— Приблизително дванадесет мили.

— Достатъчно далече са.

Корволд не можеше да измисли нищо друго какво да каже. Накрая той просто промълви:

— Късмет, Оскар. Успешно плаване до пристанището.

След това той прекъсна връзката.

Стеен се извърна от радиото, като избягваше с поглед обезобразения труп на стола. Усети как го полазиха ледени тръпки. Той почти очакваше да види призрачния капитан на „Летящия холандец“ да крачи напред-назад по мостика. Няма нищо по-отвратително от един изоставен кораб, помисли мрачно той.

Той нареди на Сакагава да намери и преведе корабния дневник и изпрати останалите двама моряка да претърсят палубите с колите, докато той систематично провери помещенията на екипажа. Изпитваше чувството, че върви през къща, обитавана от призраци.

Ако не се брояха няколкото пръснати дрехи, всичко изглаждаше така, сякаш екипажът щеше да се завърне всеки момент. За разлика от безпорядъка на мостика тук нещата си бяха на мястото и личеше, че стаите са били обитавани. В каютата на капитана имаше поднос с две чаши за чай, които като по чудо не бяха паднали на пода по време на бурята. Върху леглото бе положена униформа, а на покрития с килим палубен под една до друга се мъдреха чифт излъскани до блясък обувки. От стената върху подреденото и чисто бюро, бе паднала една рамкирана снимка на една жена с тримата си сина в юношеска възраст.

Стеен се поколеба. Не му се искаше да надзърта в тайните и спомените на други хора. Чувстваше се като нежелан натрапник.

Кракът му ритна нещо, което лежеше под бюрото. Той се наведе и вдигна предмета. Това бе един деветмилиметров пистолет. Автоматичен австрийски „Стейр ГБ“. Той го пъхна зад колана на панталоните си.

Сепна го иззвъняването на един монтиран върху стената хронометър и той можеше да се закълне, че почувства как косата му се изправя. Завърши претърсването и си плю на петите обратно до мостика.

Сакагава седеше в щурманската кабина, вдигнал крака върху малко шкафче и разглеждаше корабния дневник.

— Виждам, че си го намерил — каза Стеен.

— В едно от отворените куфарчета. — Той се върна на първите страници и зачете: — „Дивайн стар“, седемстотин фута, пуснат на вода на 16 март 1988 г. Експлоатиран и притежаван от Сушимо Стиймшип Кампъни, Лимитед. Пристанище на домуване Кобе. По време на този курс той превозва седем хиляди двеста осемдесет и осем нови автомобила „Мурмото“ до Лос Анджелис.

— Някакви следи, които да сочат причината, поради която екипажът го е напуснал? — попита Стеен.

Сакагава поклати озадачено глава.

— Не се споменава нищо за бедствие, чума или бунт. Няма съобщение и за тайфуна. Последната записка в дневника е малко странна.

— Прочети я.

На Сакагава му трябваха няколко секунди, за да се увери, че английският му превод на японските йероглифи е горе-долу правилен.

— Всичко, което мога да схвана от нея, е: „Времето се влошава. Вълнението се усилва. Екипажът страда от непозната болест. Всички повръщат, включително капитанът. Подозренията са за хранително отравяне. Нашият пътник, мистър Ямада, високопоставен директор на фирма, по време на истеричен пристъп поиска от нас да напуснем и потопим кораба. Капитанът смята, че мистър Ямада е получил нервна криза и нареди да го поставят под арест в каютата му“.

Стеен погледна надолу към Сакагава с безизразно лице.

— Това е всичко?

— Последната записка — каза Сакагава. — Няма друга.

— Коя е датата?

— Първи октомври.

— Това е преди два дена.

Сакагава кимна разсеяно.

— Те трябва да са избягали от кораба малко след това. Повече от странно е, че не са взели дневника със себе си.

Бавно, без да бърза, Стеен влезе в свързочното помещение. Умът му се напрягаше да разбере смисъла на последната записка в дневника. Внезапно се спря и протегна ръка, за да се подпре на рамката на вратата. Стаята се завъртя пред очите му. Прилоша му. В гърлото му се покачи жлъчен сок, който той с усилие преглътна надолу. След малко пристъпът изчезна така бързо, както бе дошъл.

Той отиде с неравномерна стъпка до радиото и извика „Нарвик“.

— Първи офицер Стеен вика капитан Корволд. Край.

— Да, Оскар — отговори Корволд. — Продължавай.

— Не си губете времето да търсите лодките. От дневника на „Дивайн стар“ може да се предположи, че екипажът е напуснал кораба преди тайфунът да ги връхлети с пълна сила. Те са заминали преди близо два дни. Досега ветровете може да са ги закарали на двеста километра оттук.

— При условие, че са оцелели.

— Което е малко вероятно.

— Добре, Оскар. Съгласен съм. Безполезно е да ги търсим. Сторихме всичко, което се очакваше от нас. Известих за бедствието американските морски спасителни екипи в Мидуей и Хаваи, както и всички съдове в района. Веднага щом достигнете скоростта, при която корабът се подчинява на руля, ние ще подновим курса си към Сан Франциско.

— Разбрано — отвърна Стеен. — Отивам в машинното, за да видя докъде е стигнал Андерсон.

Стеен едва бе свършил съобщението си, когато корабният телефон иззвъня.

— Тук е мостикът.

— Мистър Стеен — каза един отпаднал глас.

— Да, какво има?

— На телефона е матрос Арне Мидгаард, сър. Можете ли да слезете веднага на товарна палуба С? Мисля, че открих нещо.

Гласът на Мидгаард секна внезапно и Стеен дочу шум от повръщане.

— Мидгаард, лошо ли ти е?

— Моля, побързайте, сър.

Връзката се прекъсна.

Стеен извика на Сакагава:

— Кой бутон да натисна за машинното?

Никой не отговори. Стеен се върна в щурманската кабина. Сакагава седеше вътре блед като платно и дишаше учестено. Той вдигна поглед и заговори, като мъчително си поемаше дъх за всяка дума.

— Четвъртият бутон… звъни в машинното.

— Какво ти е? — попита с тревога Стеен.

— Не знам. Чувствам се… ужасно… повърнах два пъти.

— Дръж се — рязко каза Стеен. — Ще събера другите и се махаме от този кораб на смъртта.

Той сграбчи телефона и позвъни в машинното. Никой не отговори. Обля го вълна от страх. Страх от някаква неизвестна сила, което ги поразяваше. Той си представи как целият кораб е изпълнен с дъх на смърт.

Стеен хвърли един бърз поглед върху схемата на палубите, поставена върху една от преградните стени, и се спусна стремглаво надолу по вертикалната стълба, като взимаше по шест стъпала наведнъж. Опита се да затича към огромните трюмове, където бяха разположени колите, но стомахът му се сви в пристъп на гадене и той закрета, олюлявайки се по коридора, като пияница по някоя задна уличка.

Накрая той влезе в товарната палуба С, препъвайки се през прага на вратата. На сто метра по посока на кърмата и носа пред него се простираше едно огромно море от автомобили с най-различни цветове. Удивителното бе, че въпреки люшкането от бурята и крена на кораба те всички стояха стабилно по местата си.

Стеен изкрещя неистово, търсейки Мидгаард. Гласът му отекна в стоманените стени. Единственият отговор бе тишината. Изведнъж той забеляза нещо. Една особеност, която изпъкваше на фона на общото еднообразие от подредените коли, също както човек, който единствен държи плакат в море от хора.

Предният капак на една от колите бе вдигнат.

Той се заклатушка между дългите редици, като падаше връз врати и калници, наранявайки коленете си в издадените напред брони на колите. Когато се доближи до колата с вдигнатия капак, той отново извика:

— Има ли някой тук?

Този път дочу леко стенание. След десет крачки стигна до колата и замръзна на мястото си, когато погледът му срещна Мидгаард, който лежеше до едната гума.

Лицето на младия моряк бе цялото в циреи, които се пукаха и течаха. От устата му течаха струйки кръв, примесени с пяна. Очите му гледаха с невиждащ поглед. Ръцете му бяха морави от вътрешни кръвоизливи.

Обзет от ужас, Стеен се отпусна върху колата. Сграбчи с две ръце главата си от безпомощност и отчаяние, без да забележи кичура коса, който остана в ръцете му, когато ги отпусна до тялото си.

— Защо, по дяволите, умираме? — прошепна той, като виждаше в Мидгаард отражението на собствената си зловеща кончина. — Какво ни убива?

3

Дълбоководната подводница „Олд Герт“ висеше окачена на въжетата под един голям кран, разположен на кърмата на британския океанографски кораб „Инвизибъл“. Вълнението се бе уталожило достатъчно, за да може „Олд Герт“ да бъде изпратена на изследователска мисия на океанското дъно, на дълбочина пет хиляди и двеста метра, и екипажът изпълняваше строга последователност от проверки за безопасност.

За разлика от името4 й, в подводницата нямаше нищо старо. Моделът й бе последната дума на техниката. Тя бе построена предходната година от една британска въздухоплавателна компания и сега висеше във въздуха, готова за първото си пускане под вода, по време на което щеше да изследва разлома Мендосино — огромна пукнатина в дъното на Тихия океан, която се простираше от крайбрежието на северна Калифорния до средата на океана.

Външният й вид нямаше нищо общо с този на останалите аеродинамични подводници. Вместо пурообразния корпус с една издатина, прикрепена отдолу, тя имаше четири прозрачни сфери, направени от полимер с втъкани в него нишки титаний. Сферите бяха свързани помежду си посредством кръгли тунели, които придаваха на подводницата вид на детска играчка. Една от сферите съдържаше пълен комплект снимачно оборудване, докато другата бе запълнена с въздушни и баластни резервоари и акумулатори. В третата се поместваха електрическите двигатели и кислородното оборудване. Най-голялата, четвърта сфера, бе разположена над другите три и побираше екипажа и органите за управление.

„Олд Герт“ бе конструирана да издържа на огромното налягане, съществуващо в най-дълбоките падини по дъното на световния океан. Поддържащите й системи можеха да осигуряват живота на екипажа в продължение на четиридесет и осем часа, а захранването й позволяваше да пътува през черните бездни със скорост до осем възела.

Крейг Планкет, главен инженер и пилот на „Олд Герт“, подписа последната форма от документите за предстартова проверка. Той бе мъж на четиридесет и пет — петдесет години, с посивяваща коса, вчесана напред, за да прикрие плешивостта му. Лицето му бе румено, а очите — умерено кафяви с увиснали отдолу торбички като на хрътка. Той бе помогнал при проектирането на „Олд Герт“ и сега я третираше като своя частна яхта.

Той навлече един дебел пуловер, за да се предпази от очаквания хлад на студената придънна вода и пъхна краката си в чифт меки, подплатени с кожа мокасини. Спусна се във входния тунел и затвори люка след себе си. След това слезе в сферата за управление и включи компютризираните животоподдържащи системи.

Доктор Раул Салазар, морският геолог на експедицията от Мексиканския университет, бе вече на мястото си и нагласяше сонарното устройство за изследване на морското дъно.

— Готови сме и чакаме вас — каза Салазар.

С неизчерпаемата си енергия той приличаше на едно малко динамо. Огромни черни коси покриваха главата му, движенията му бяха чевръсти, черните му очи се стрелкаха насам-натам постоянно, без да се спират върху човек или предмет за повече от две секунди. Планкет го харесваше. Салазар бе от онзи тип хора, които събираха данните си, без да се суетят. Той взимаше правилни решения, без да забулва фактите, и бе свикнал да ръководи дълбоководните изследвания по-скоро с деловитостта на бизнесмен, отколкото с академичността на университетски учен.

Планкет хвърли поглед към празната седалка в дясната част на сферата.

— Смятах, че Стейси е на борда.

— Да, тук е — отвърна Салазар, без да извръща глава от пулта си. — Тя е в сферата с камерите и извършва последна проверка на видеосистемите.

Планкет се наведе над тунела, който водеше към сферата със снимачното оборудване и се улови, че зяпа в чифт крака, обути в топли чорапи.

— Готови сме за спускане — каза той.

Оттам долетя женски глас, придружен от глухо ехо:

— Свършвам след секунда.

Планкет изпружи нозе под таблото си за управление и тъкмо се отпускаше върху ниската си, полегнала назад седалка, когато, извивайки тяло, Стейси Фокс се придвижи обратно към сферата за управление. Лицето й бе поруменяло от работата й в почти вертикално положение с главата надолу.

Стейси не бе от тези, които хората биха нарекли вълнуващо привлекателни, но бе хубава. Дългата й права руса коса падаше от двете страни на лицето й и тя често тръсваше глава, за да я прибере назад. Тя бе стройна, с широки за жена рамене. За гърдите й екипажът можеше само да гадае. Никой не беше ги виждал, разбира се, а тя винаги носеше широки, свободно падащи по тялото пуловери. Но от време на време, когато се прозяваше или протягаше, очертанията говореха за стегнатост и твърдост.

Тя изглеждаше по-млада от своите тридесет и четири години. Веждите й бяха гъсти, очите широко разделени, а ирисът им бе обагрен в нежно бледозелено. Устните над издаващата решителност брадичка с охота се разтягаха в искряща усмивка от равномерно подредени зъби, която почти не слизаше от устата й.

Стейси някога бе момиче с кехлибарен тен от слънцето по калифорнийските плажове, което специализираше художествена фотография в института „Шонард“ в Лос Анджелис. След дипломирането си тя обиколи света, като снимаше морска флора и фауна, които никога преди това не бяха запечатвани на лента. Два пъти омъжвана и два пъти развеждана, с дъщеря, която живееше при сестра й, присъствието й на борда на „Олд Герт“, за да фотографира дълбините на океана, бе в действителност прикритие на една по-отговорна мисия.

Веднага щом тя се настани на седалката си в дясната част на сферата, Планкет даде сигнал, че всичко е наред. Кранистът плъзна подводния апарат надолу по една наклонена рампа през отворената кърма на кораба и леко го спусна в морето.

Бурните води бяха утихнали, но вълните, които минаваха покрай кораба, все още се издигаха на метър-два височина. Кранистът подбра умело момента за спускане на подводница, така че „Олд Герт“ докосна гребена на вълната и се спусна в падината след нея, където бе освободена, за да се издига и пада в съвършен синхрон с вълните. Носещите въжета бяха откачени чрез команда от компютъра, след което няколко водолази направиха последен външен оглед на апарата.

Няколко минути по-късно диспечерът на повърхността, един веселяк шотландец на име Джими Нокс, докладва на Планкет, че подводният апарат е готов за спускане под вода. Баластните резервоари бяха напълнени с вода и „Олд Герт“ бързо се скри под искрящата повърхност на морето и започна своето пътуване към дъното.

Въпреки че „Олд Герт“ бе най-новата подводница, слязла от чертожната маса, тя все още се спускаше чрез старата изпитана и доказана система с напълване на баластните резервоари с морска вода. За да се издигне към повърхността, трябваше да се изхвърлят няколко метални тежести с различен размер, за да може да се увеличи подемната сила, тъй като съществуващата помпена техника не можеше да преодолее противодействащото налягане в големите дълбочини.

На Стейси дългото падане през огромната водна пустош й изглеждаше като хипнотичен транс. Един по един избледняваха цветовете на дъгата от отразената във водната повърхност слънчева светлина, за да изчезнат накрая в пълен мрак.

Ако не се брояха отделните им командни пултове, монтирани по вътрешния диаметър на сферата, стената пред тях бе свободна и им осигуряваше панорамен изглед от сто и осемдесет градуса. Прозрачният полимер с тънките нишки титаний вплетени в него, предлагаше изображение, което по своята разделителна способност бе равно на телевизионен приемник с голям екран.

Салазар не обръщаше внимание на черното пространство, нито го интересуваха луминесцентните риби, които от време на време преминаваха отвън. Него повече го занимаваше това, което те щяха да открият на дъното. Планкет следеше дълбочината и животоподдържащите прибори, като наблюдаваше внимателно за неизправности, тъй като с всеки изминал момент налягането се увеличаваше, а температурата спадаше.

„Инвизибъл“ не носеше резервен подводен апарат в случай на авария. Ако се случеше неочаквано бедствие и те по някакъв начин се заклещеха в скалите на дъното или оборудването им се повредеше, правейки по този начин невъзможно връщането на „Олд Герт“ на повърхността, те можеха да освободят сферата за управление и да я оставят да изплава до повърхността като един огромен мехур. Но това бе сложна система, която никога не бе изпитвана при условия на високо налягане. Някоя неизправност тук и там и надеждата им за спасение щеше да отлети, обричайки ги на сигурна смърт чрез задушаване в гроб, изгубен нейде дълбоко във вечния мрак на бездната.

Покрай сферата се плъзна една змиевидна риба. Тялото й хвърляше отблясъци светлина, които просветваха като фаровете на поток коли, виещи се по серия от завои. Зъбите бяха невероятно дълги в сравнение с главата и бяха извити като на китайски дракон. Омагьосана от вътрешната светлина на подводницата, тя заплува безстрашно нагоре до командната сфера и хвърли поглед вътре със страховитото си око. Стейси насочи батареята си от фотоапарати и камери и я хвана в седем обектива, преди тя да изчезне.

— Можеш ли да си представиш как ще изглежда това нещо, ако е дълго двадесет фута? — прошепна тя със страхопочитание.

— За щастие черните дракони живеят в дълбините — каза Планкет. — Голямото налягане долу не им позволява да растат повече от няколко сантиметра.

Стейси включи външните светлини и мракът изведнъж се превърна в зеленикава мъгла. Бездната бе пуста. Не се виждаше никакъв признак на живот. Черният дракон си бе отишъл. Тя изключи светлините, за да пести акумулаторите.

Вътре в сферата влажността се повиши. През дебелите стени започна да се просмуква студ и ставаше все по-хладно. Стейси забеляза как кожата по ръцете й настръхна. Тя вдигна поглед, обви с ръце раменете си и потрепери.

Планкет схвана намека и включи едно малко нагревателно устройство, което едва-едва възпираше студа.

Двата часа, които им бяха нужни, за да стигнат до дъното, щяха да минат бавно и отегчително, ако те не бяха така погълнати от работа по местата си. Планкет се бе настанил в удобно положение и наблюдаваше монитора на сонарното устройство и ехолота. Той също така следеше осторожно и индикаторите за захранването и нивото на кислорода. Салазар чертаеше мрежата, по която щяха да изследват дъното, а Стейси се опитваше да изненада обитателите на дълбините, за да ги хване на кадър.

За музикален фон Планкет предпочиташе мелодиите на Йохан Щраус, но Стейси настоя да пусне своята „ню ейдж“ музика в касетофона, като твърдеше, че тя успокоява и не е така напрегната. Салазар я нарече музика на „водопадите“, но се примири.

Гласът на Джими Нокс от „Инвизибъл“ прозвуча като безплътен глас на призрак, тъй като се филтрираше през подводния акустичен телефон.

— Дъно след десет минути — съобщи той. — Пристигате малко по-рано от очакваното.

— Точно така — отвърна Планкет. — Виждам го на сонара.

Салазар и Стейси спряха работа и се извърнаха, за да погледнат екрана на сонара. Изображението бе обработено и увеличено от компютъра и показваше морското дъно в триизмерни очертания. Погледът на Планкет се стрелкаше от екрана към водата и обратно. Той вярваше и на сонара, и на компютъра, но не повече отколкото на собственото си зрение.

— Бъдете бдителни — предупреди ги Нокс. — Спускате се покрай стените на един каньон.

— Виждам го — отвърна Планкет. — Скалите продължават надолу и стигат до широка падина.

Той се пресегна към един ключ и откачи една от баластните тежести, за да намали скоростта на спускане. Тридесет метра над дъното той откачи още една, което придаде на подводния апарат почти идеална нулева подемна сила. След това той включи трите тласкача, монтирани върху външните краища на долните сфери.

Бавно дъното се появи през нефритения мрак с начупен, неравен наклон. Една странна черна скала, която бе нагъната и усукана в най-невъзможни форми, се простираше, докъдето им стигаше погледът.

— Спуснахме се край един поток лава — каза Планкет. — Ръбът е на около километър пред нас, след това следват още триста метра надолу до дъното на падината.

— Разбрано — отвърна Нокс.

— Какви са всички тези скали с форма на червеи? — попита Стейси.

— Ръкави от лава — отговори Салазар. — Получават се, когато огнената лава навлезе в студеното море. Външният слой изстива и образува тръба, през която течната лава продължава да тече.

Планкет натисна и включи с крак системата за височинно позициониране, която автоматично държеше подводницата на четири метра над наклоненото дъно. Докато се плъзгаха над набразденото лице на платото, те забелязаха следи от пълзящи дълбоководни организми в пръснатите тук-таме локви тиня, дошли вероятно от крехките морски звезди, скариди или други дълбоководни организми, които се спотайваха в тъмнината отвъд светлината на прожекторите.

— Пригответе се — каза Планкет. — След малко се спускаме.

Няколко секунди след предупреждението му дъното отново изчезна в черния мрак и подводният апарат се наклони напред и започна да пада надолу, като поддържаше разстоянието си от четири метра от стръмната стена на каньона.

— По моите уреди вие сте на пет хиляди триста и шестдесет метра дълбочина — проехтя гласът на Нокс по подводния телефон.

— Точно така, по моите също — отвърна Планкет.

— Когато стигнете дъното на падината — каза Нокс, — ще се намирате върху равнината на разломната зона.

— Близо е до ума — измърмори Планкет, фокусирал вниманието си в командния пулт, компютърния екран и един видеомонитор, който сега показваше терена под шейната за приземяване на „Олд Герт“. — Къде другаде бихме могли да отидем, по дяволите.

Изминаха дванадесет минути, след което пред тях започна постепенно да се показва едно плоско дъно и апаратът отново се хоризонтира. От сферата се завихриха подводни частици, един лек поток ги пое и разпръсна като снежинки по вятъра. Снопът светлина от прожекторите осветяваше в широк кръг вълнообразното пясъчно дъно. Пясъкът не бе пуст. Дебел слой от хиляди черни предмети с кръгла форма като стари оръдейни гюлета покриваше морското дъно.

— Манганови гранули — заобяснява Салазар, сякаш изнасяше лекция. — Никой не знае с точност как са се образували, но се предполага, че ядрото им може да се е образувало от зъби на акули или от ушни кости на китове.

— Имат ли някаква стойност? — попита Стейси, като задейства системата си от фотоапарати и камери.

— Освен мангана те са ценни и с малките си количества кобалт, мед, никел и цинк. Предполагам, че тези залежи могат да се простират на стотици мили по протежение на разломната зона, а стойността им може да достигне до осем милиона долара на квадратен километър.

— При условие, че можете да ги изгребете от повърхността, която е на пет километра и половина над тях — добави Планкет.

Салазар посочи на Планкет посоката, в която да започнат изследването и „Олд Герт“ се понесе безшумно над постлания с килим от гранули пясък. След малко нещо проблесна от лявата им страна. Планкет направи лек завой към предмета.

— Какво виждаш? — попита Салазар, като вдигна поглед от приборите си.

Стейси надзърна надолу.

— Топка! — възкликна тя. — Огромна метална топка със странни скоби по нея. По мое мнение диаметърът й е три метра.

Планкет не й отдаде голямо значение.

— Трябва да е паднала от някой кораб.

— Не е било твърде отдавна, ако се съди по липсата на корозия — отбеляза Салазар.

Внезапно те съзряха широка ивица от чист пясък, в която нямаше нито една гранула, сякаш някаква огромна прахосмукачка бе минала веднъж през средата на дъното.

— Права линия! — възкликна Салазар. — По морското дъно не съществуват такива неща като дълги прави линии.

Стейси зяпна в удивление.

— Твърде е съвършена и точна, за да бъде направена от нещо друго, а не от човек.

Планкет поклати глава.

— Невъзможно, не и на тази дълбочина. Нито една инженерна компания на този свят не е в състояние да разработва подводни находища в бездната.

— Също както и никакво разместване на земните пластове, за което съм чул, не би могло да прокара чист и прав път по морското дъно — заяви категорично Салазар.

— Тези вдлъбнатини в пясъка, които вървят успоредно на краищата на пътя, изглеждат така, сякаш са направени от огромната топка, която открихме.

— Добре тогава — измърмори скептично Планкет. — Що за машини биха могли да изгребат дъното на такава дълбочина?

— Някаква огромна хидравлична драга5, която изсмуква гранулите по тръби до един шлеп на повърхността — започна да теоретизира Салазар. — От години тази идея се подхвърля насам-натам.

— Както и пилотирания полет до Марс, но все още не е построена ракета, която може да стигне дотам. Както и чудовищната драга. Познавам много хора, специалисти в областта на корабното машиностроене, но не съм чул дори и най-лек намек от тяхна страна за такъв проект. Нито една операция за разработване на подводни находища с подобна величина не може да бъде опазена в тайна. Ще бъде необходима една флотилия от поне пет кораба на повърхността и дълги години упорит труд на хиляди хора. Всичко това не може да стане, без да бъде открито от минаващи кораби или от спътници.

С безизразно лице Стейси погледна Салазар.

— Може ли да се установи кога е станало?

Салазар сви рамене.

— Може да е вчера, може да е било преди години.

— Но кой тогава? — попита Стейси с неопределен тон. — Кой може да стои зад такава технология?

Никой не отговори веднага. Откритието им не се поместваше в общоприетите представи. Те гледаха втренчено празната ивица с невярващ поглед и мълчаха, обзети от страх пред неизвестното. По гърбовете им запълзяха студени тръпки.

Накрая Планкет даде отговор. Отговор, който сякаш дойде отдалеч, извън подводницата.

— Никой на тази земя. Никой, който е бил създаден по човешки образ и подобие.

4

Стеен изпадна в силен емоционален шок. Той гледаше безмълвно мехурите, които се образуваха по ръцете му и трепереше неудържимо, почти обезумял от шока и внезапния болезнен спазъм в корема. Той се сви надве и повърна, като си поемаше дъх на пресекулки. Сякаш всичко го бе връхлетяло изведнъж. Сърцето му започна да прескача, а тялото му пламна в треска.

Чувстваше се прекалено отпаднал, за да се върне обратно до свързочното помещение и да предупреди Корволд. Когато капитанът на норвежкия кораб не получеше отговор на сигналите си към Стеен, той щеше да изпрати втори спасителен екип, за да видят какво се е случило. Още хора щяха да умрат безсмислено.

Сега Стеен бе прогизнал от пот. Той впи поглед в колата с вдигнатия капак и очите му се изцъклиха от непозната омраза. Обзе го унес и полудялото му съзнание видя в стоманата, тапицерията и гумите пред него едно неописуемо зло.

Опитвайки се за последен път да се изправи срещу бедствието, Стеен изля отмъщението си върху неодушевеното превозно средство. Той измъкна от колана си автоматичния „Стейр“, който бе намерил в каютата на капитана и вдигна дулото. След това натисна спусъка и заби куршумите в предния край на колата.

На два километра на изток, капитан Корволд гледаше „Дивайн стар“ през бинокъла си, когато корабът се взриви и изчезна, изпарявайки се пред очите му, които мигнаха за последен път.

Изригна чудовищно огнено кълбо със син блясък, чиято мощ бе по-силна от слънчевата. Бели горещи газове избухнаха и за миг покриха участък с диаметър четири километра. От кондензиралите пари се образува един полусферичен облак, който се разпростря като огромна гъба, чиято вътрешност бързо бе изгорена от огненото кълбо.

Повърхността на морето хлътна надолу и образува падина, подобна на купа с ширина триста метра. След това в небето се издигна един огромен стълб, състоящ се от милиони тонове вода, от чиито стени бликаха хоризонтално хиляди гейзери, всеки един от тях с големината на „Нарвик“.

От огненото кълбо тръгна и се понесе стремително една ударна вълна, която приличаше на разширяващ се пръстен около Сатурн и летеше напред със скорост близо пет километра в секунда. Тя удари „Нарвик“, смилайки кораба в безформена маса.

Корволд, който стоеше на открито върху крилото на мостика, не видя настъпилия ад. Очите и мозъкът му нямаха време да го възприемат. Той бе овъглен за хилядна от секундата от топлинното излъчване на огненото кълбо.

Целият му кораб бе повдигнат от водата и стоварен отново в нея, сякаш бе ударен с огромен парен чук. Върху разбитите палуби на „Нарвик“ започна да се излива дъжд от стопени стоманени части и прах от „Дивайн стар“. От разкъсания му трюм избухна пожар и пламъци погълнаха потрошения съд. Последваха експлозии дълбоко вътре в него. Контейнерите върху товарната му палуба се разхвърчаха като листа от порив на ураган.

Нямаше време за дрезгави викове на болка и страдание. Всеки, който бе заварен на палубата, пламна като клечка кибрит, изпращя и изчезна. Целият кораб се превърна в мигновена погребална клада за своите двеста и петдесет пътници и екипаж.

„Нарвик“ започна да се накланя, като потъваше бързо. Пет минути след експлозията той се преобърна. Не след дълго се виждаше само малка част от дъното му, след което то се плъзна под бушуващите води и изчезна в дълбините.

Всичко приключи така внезапно, както внезапно се бе изпарил и „Дивайн стар“. Огромният облак с форма на цветно зеле, който се бе образувал над огненото кълбо, бавно се разнесе и се скри в облачната покривка. Беснеещите водни маси се успокоиха и повърхността стана гладка, с надигащи се тук-там вълни.

На дванайсет километра от мястото на експлозията „Инвизибъл“ все още плаваше. Невероятната мощ на ударната вълна още не бе започнала да намалява, когато тя стигна до кораба и го смачка като кутийка. Надстройката му бе изтърбушена и отнесена и отдолу зейнаха вътрешните преградни стени. Коминът му бе изтръгнат от основите си и запокитен във водовъртежа на кипящите вълни, докато мостикът изчезна в страшен вихър от стомана и плът.

Мачтите му се огънаха и изкривиха, големият кран, който се използваше за изваждане на „Олд Герт“ от водата, бе усукан и хвърлен на една страна, металните плочи на корпуса се разкъсаха и извиха навътре между шпангоута и надлъжните греди. Подобно на „Нарвик“, „Инвизибъл“ бе смазан и превърнат в безформена маса, която бе почти невъзможно да се разпознае.

Боята по страните му се напука и почерня от огнения вихър. От разбития ляв борд се виеше стълбче черен мазен дим, който се разстилаше над водата около корпуса като горещо покривало. Топлината изгаряше всеки, който бе на открито. Останалите под палубата получиха тежки наранявания от удари и летящи отломки.

Джими Нокс се удари в една твърда стоманена преградна стена, след което падна назад, като се мъчеше да си поеме дъх, сякаш бе във вакуум. Той се просна по гръб, разпери ръце и крака и втренчи зашеметен поглед в една дупка, която като по чудо се появи в тавана.

Той полежа там, докато чакаше шокът да отмине, като се мъчеше да съсредоточи мислите си, за да разбере състоянието си. Той се чудеше замаян какво се бе случило със света около него. Започна бавно да разглежда помещението и видя силно повреденото електронно оборудване, което приличаше на робот с извадени вътрешности. Ноздрите му подушиха дима от пожара и той почувства как го обзема истеричния страх на дете, загубило родителите си в тълпата.

Той погледна през цепнатината нагоре към помещенията на мостика и щурманската кабина. Те бяха изтърбушени и от тях беше останал само измъченият скелет от деформирани греди. Рулевата кабина бе цялата в тлеещи руини. Тя се бе превърнала в гробница на изгорените и премазани мъже, чиято кръв капеше в помещенията отдолу.

Нокс се претърколи на една страна и започна да стене във внезапна агония, причинена от три счупени ребра, изкълчен глезен и безброй рани. Бавно и внимателно той се избута до седящо положение. Посегна нагоре и нагласи очилата си учуден, че бяха останали закачени на носа му по време на необяснимото опустошително бедствие.

Постепенно тъмната завеса на шока се разнесе и първата му мисъл бе за „Олд Герт“. Точно както в кошмар той виждаше подводницата повредена и загубила връзка с повърхността, потънала нейде в черния мрак на бездната.

Със замаяна глава той запълзя на ръце и крака по палубата, мъчейки се да потисне болката. Най-сетне успя да се пресегне нагоре и да сграбчи слушалката на подводния телефон.

— Герт? — изкрещя той със страх. — Чуваш ли ме?

Изчака няколко секунди, но нямаше никакъв отговор. Той тихо изруга под носа си.

— Дяволите да те вземат, Планкет! Обади се, копеле такова!

Единственият отговор бе тишината. Всички връзки между „Инвизибъл“ и „Олд Герт“ бяха прекъснати. Сбъднаха се най-лошите му страхове. Каквато и сила да бе поразила изследователския кораб, тя се бе движила през водата и бе смазала подводницата, която и без това бе подложена на невероятно налягане.

— Мъртви — прошепна той. — Смачкани на пюре.

Вниманието му внезапно се върна към спътниците му на кораба и той им извика. В отговор чу само стона и стърженето на метала в умиращия кораб. Обърна очи към отворената врата и фокусира поглед в пет трупа, проснати върху палубата. Те бяха застинали в грозни и вдървени пози, като изхвърлени непотребни чучела на манекени.

Той седеше пронизан от мъка и недоумение. Смътно почувства как корабът потрепери конвулсивно, кърмата се завъртя и се плъзна под вълните, сякаш бе хваната във водовъртеж. Около него всичко започна да се тресе. „Инвизибъл“ се канеше да поеме своя път към бездната.

Вътре в него се надигна жаждата за живот и той запълзя нагоре по една наклонена палуба твърде замаян, за да чувства болката от раните си. Обзет от паника, Нокс се втурна през вратата към платформата на крана, като заобикаляше мъртвите тела и прескачаше изпотрошените метални части, които се въргаляха навсякъде. Шокът отстъпи мястото си на страх, който се загнезди като една твърда, растяща буца в него.

Той стигна до изкривените останки от релинга. Без да поглежда назад, той ги прекрачи и се спусна в очакващото го море. На няколко метра от него във водата подскачаше част от счупена дървена щайга. Той заплува сковано към нея, докато не я докопа, след което я пъхна под мишница и се остави водата да го носи. Една тогава той се обърна и погледна „Инвизибъл“.

Той потъваше откъм кърмата, носът му се бе извисил над тихоокеанските вълни. За миг спря така, сякаш искаше да отплава към облаците, след което започна да се плъзга назад все по-бързо и по-бързо, за да изчезне накрая, оставяйки няколко плаващи отломки и водовъртеж от разпенена вода. Скоро всичко утихна. Последните следи бяха само няколко мехурчета, обагрени в цветовете на дъгата от разлятото масло.

Обезумял, Нокс претърси с поглед морето за останалите членове на екипажа на „Инвизибъл“. Сега, след като стоновете на потъващия кораб бяха заглъхнали, над морето се бе настанила зловеща тишина. Нямаше нито спасителни лодки, нито глави на плуващи в морето хора.

Той се оказа единственият оцелял от една страшна, необяснима трагедия.

5

Под повърхността ударната вълна се движеше в разширяващ се кръг през плътната вода, с приблизително шест хиляди и петстотин километра в час и смазваше всякаква морска флора и фауна по пътя си. Стените на каньона спасиха „Олд Герт“ от мигновена гибел. Те се извисяваха над подводницата и я предпазиха като щит от главната ударна сила на разширяващото се налягане.

Въпреки това подводницата бе хваната в мощен водовъртеж, който я завъртя и раздруса силно. В един момент тя заемаше хоризонтално положение, в следващия започваше нескончаемо да се преобръща от турбулентните потоци, подобно на футболна топка, ритната с всичка сила. Издутият отсек, съдържащ главните акумулатори и двигателните системи, се удари в подобните на камъни гранули, пропука се и се сплеска от огромното налягане. За щастие, люковете на двата края на свързващата тръба издържаха, иначе водата щеше да нахлуе в сферата на екипажа със силата на топовен изстрел и да ги смачка на кърваво пюре.

Шумът от експлозията дойде по подводния телефон като гръмотевичен тътен, почти в съзвучие с грохота от бързодвижещата се ударна вълна. След като те отминаха, в бездната стана измамно тихо. След малко спокойствието бе нарушено отново от стържене и стонове на разкъсан метал. Разбитите кораби потъваха надолу през водните дълбини, като се гърчеха и свиваха, за да се ударят накрая в дъното, вдигайки огромни облаци от тиня с формата на гъба.

— Какво става? — извика Стейси, като сграбчи здраво стола си с ръце, за да не изхвърчи от него.

Дали от шок или от тотална всеотдайност към работата си, Салазар и за миг не отмести очите си от своя пулт.

— Това не е земетресение. Приборът го дава като смущение на повърхността.

След повредата на тласкачите Планкет загуби изцяло управление над „Олд Герт“. Единственото, което можеше да стори, бе да седи безпомощен и безучастен, докато подводният апарат подскачаше и се удряше в дъното, покрито с манганови гранули. Машинално той извика по подводния телефон, като прескочи всички позивни и общоприети процедури при воденето на такива разговори.

— Джими, попаднахме в необяснима турбулентност! Загубихме отсека с тласкачите! Отговори, моля те.

Джими Нокс не можеше да чуе. Той се бореше за живота си, носен от вълните високо над тях.

Планкет все още правеше отчаяни опити да вдигне „Олд Герт“, когато подводният апарат накрая спря да подскача и се удари в дъното под ъгъл от четиридесет градуса, след което полегна върху сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване.

— Това е краят — прошепна Салазар, без всъщност да знае какво иска да каже с това. Умът му бе замъглен от шок и объркване.

— Как пък не! — рязко отвърна Планкет. — Все още можем да изхвърлим баластните тежести и да стигнем до повърхността.

Още като казваше това, той знаеше, че освобождаването на всички метални баластни тежести може да не преодолее допълнителното тегло на водата в разбития отсек, плюс засмуканата вътре в него тиня. Той задейства превключвателите и стотици фунтове мъртво тегло се откачиха и паднаха от долната част на апарата.

В продължение на няколко мига нищо не се случи. След това сантиметър по сантиметър „Олд Герт“ се изтръгна от дъното и започна бавно да се издига, сякаш бе тласкана нагоре от стаения дъх и лудо биещите сърца на тримата души в главната му сфера.

— Десет фута нагоре — съобщи Планкет след, както им се стори, цял час, но в действителност бяха изминали само тридесет секунди.

„Олд Герт“ се изправи и те всички се осмелиха да си поемат дъх. Планкет напусто се опитваше да се свърже с Джими Нокс.

— Джими… тук е Планкет. Обади се.

Стейси бе втренчила поглед в дълбокомера с такава сила, че й се струваше, че стъклото на циферблата ще се спука.

— Давай… давай — молеше се тя.

В този миг ги връхлетя без предупреждение най-лошият им кошмар. Сферата, съдържаща електрическото и кислородното оборудване, внезапно имплодира. Загубила част от здравината си при удара в морското дъно, конструкцията й не издържа и тя бе смачкана като яйце от безмилостното налягане.

— Хиляди дяволи! — простена Планкет, когато подводният апарат падна обратно в тинята с леко подрусване.

Като капак на ужасяващия обрат светлините премигнаха и угаснаха, като захвърлиха сферата в свят от чист абанос.

Злокобността на този мрак, който може да се сравни единствено с черната тъмнота на преизподнята, всява ужас, познат само на напълно слепите. Внезапната дезориентация изпълва съзнанието на зрящите с парализиращ страх, който им внушава, че някакви неописуеми зли сили се приближават отзад и стягат обръча около жертвата си.

Накрая дрезгавият глас на Салазар наруши мълчанието.

— Майчице боже, свършено е с нас.

— Още не — каза Планкет. — Все още можем да се доберем до повърхността, като освободим командната сфера.

Той протегна ръка над пулта си и започна да опипва таблото, докато пръстите му не докоснаха ключа, който той търсеше. Чу се щракане и аварийното осветление се включи, като освети отново вътрешността на сферата.

Стейси въздъхна с облекчение и за миг се отпусна.

— Слава богу, поне можем да виждаме.

Планкет програмира компютъра за аварийно издигане до повърхността. След това нагласи освобождаващия механизъм и се обърна към Стейси и Салазар.

— Дръжте се здраво. Може здравата да се раздрусаме, докато стигнем догоре.

— Да става каквото ще, стига само да се измъкнем от това проклето място.

— Готова съм и чакам — каза дръзко Стейси.

Планкет свали предпазния щифт от ръчката на освобождаващия механизъм, сграбчи я здраво с ръка и дръпна.

Нищо не се случи.

Три пъти Планкет повтори трескаво процедурата от начало докрай, но командната сфера упорито отказваше да се отдели от главната секция на подводницата. Отчаян, той се обърна към компютъра, за да открие причината за тази неизправност. Отговорът дойде след по-малко от секунда.

Освобождаващият механизъм е бил изкривен от косия удар и морското дъно, в резултат на което бе заял и не можеше по никакъв начин да се оправи.

— Съжалявам — каза Планкет с чувство на безсилие, — но изглежда, че ще трябва да останем тук, докато ни спасят.

— Ще има да чакаш — троснато рече Салазар, като бършеше потта от лицето си с ръкава на скиорското си яке.

— Как сме с кислорода? — попита Стейси.

— Главната захранваща линия бе прекъсната, когато отсекът имплодира — отвърна Планкет, — но аварийните ни контейнери в командната сфера и пречиствателното устройство с литиев хидроокис, което преработва издишания от нас въглероден двуокис, трябва да ни осигурят кислород за дишане в продължение на десет-дванадесет часа.

Салазар поклати глава и сви рамене в примирение.

— Дори всички хора по земята да отправеха молитва за нас, ние няма да можем да се спасим навреме. Ще са необходими най-малко седемдесет и два часа, докато докарат нов подводен апарат и го спуснат при нас. Дори и тогава ще е съмнително дали ще могат да ни извлекат до повърхността.

Стейси погледна Планкет в очите за някаква малка искрица надежда, но не откри нищо. Изражението на лицето му бе сдържано и далечно. Тя остана с впечатление, че той е опечален по-скоро от загубата на ценната си подводница, отколкото от изгледа да умре. Той усети погледа й и се върна към действителността.

— Раул е прав — каза стегнато той. — Колкото и да не ми се иска, принуден съм да призная, че трябва да се случи някакво чудо, за да видим отново слънцето.

— Но „Инвизибъл“… — каза Стейси. — Те ще сторят всичко на този свят, за да стигнат до нас.

Планкет поклати глава.

— Горе е станала някаква трагедия. Последният шум, който чухме, бе от кораб, който се разпадаше по пътя си към дъното.

— Но горе се виждаха още два други кораба, когато напуснахме повърхността — възрази Стейси. — Може да е бил някой от тях.

— Няма никакво значение — каза уморено Планкет. — Пътят нагоре е отрязан. Освен това имаме и нов неприятел — времето, който не можем да победим.

Дълбоко отчаяние се възцари в командната сфера. Всяка надежда за спасение бе в кръга на фантазията. Единственото нещо, което бе сигурно, бе, че една бъдеща спасителна мисия щеше да открие „Олд Герт“ и техните тела дълго след като те вече бяха мъртви.

6

Дейл Никълс, специален помощник на президента, пуфтеше с лулата си и надзърна над старомодните си очила за четене, когато Реймънд Джордън влезе в офиса му.

Джордън докара нещо като усмивка на лицето си, въпреки гъстия тютюнев дим, от чийто тежък и сладък мирис му прилошаваше, и който бе увиснал в офиса като смог под инверсионен слой.

— Добър ден, Дейл.

— Още ли вали? — попита Никълс.

— Не, само ръми малко.

Джордън забеляза, че Никълс е под напрежение. „Защитникът на президентското царство“ бе човек с голям опит и самообладание, но сега гъстата му тъмнокестенява коса приличаше на житна нива след буря, очите му шареха насам-натам по-често от обикновеното, а лицето му бе напрегнато и набраздено от бръчки, които Джордън никога не бе виждал преди.

— Президентът и вицепрезидентът чакат — каза бързо Никълс. — Те изгарят от нетърпение да чуят последното развитие на нещата по отношение на тихоокеанския взрив.

— Нося най-новата сводка — успокои го Джордън.

Въпреки че бе един от петимата най-влиятелни мъже в официален Вашингтон, Джордън не бе известен на широката общественост. Не го познаваха и повечето от чиновниците и политиците. Като директор на централното разузнаване Джордън оглавяваше Националната служба за сигурност и докладваше директно на президента.

Той живееше в призрачния свят на шпионажа и разузнаването и много малко бяха външните лица, които знаеха от какви бедствия и трагедии той и неговите агенти бяха успели да спасят американския народ.

Джордън не правеше впечатление на страничните наблюдатели като човек с блестящ интелект, който притежава фотографическа памет и свободно говори на седем езика. Той изглеждаше съвсем обикновен, също както служителите в неговото ведомство. Среден на ръст, той наближаваше шестдесетте и в косата му имаше сребърни нишки. Лицето му излъчваше здраве, а тъмнозелените му очи грееха с топла светлина. Имаше набито здраво тяло с леко коремче. Предан съпруг, с тридесет и седем години семеен стаж зад гърба си, той и съпругата му имаха две дъщери близначки, които и двете следваха морска биология.

Президентът и вицепрезидентът разговаряха тихо помежду си, когато Никълс въведе Джордън в Овалния кабинет. Те се обърнаха мигновено и погледнаха към Джордън. Той забеляза, че и те бяха под напрежение както специалния помощник на президента.

— Благодаря ти, че дойде, Рей — каза президентът без излишен показ на емоции и нервно направи знак към едно зелено канапе под портрета на Андрю Джаксън. — Седни, моля те, и ни разкажи какво, по дяволите, става там в Тихия океан.

Джордън винаги намираше за забавно това мъчително безпокойство, което обземаше политиците, когато над тях надвиснеше криза. Нямаше политик, който да притежава закалената твърдост и опит на хората от разузнаването, един от които бе и директорът на централното разузнаване. Те упорито отказваха да зачитат или да приемат факта, че Джордън и сродните нему служби притежават огромна власт, с която могат да управляват и дирижират международните събития.

Джордън кимна на президента, който се извисяваше над него с цяла глава и седна. Спокойно и както се струваше на другите, мъчително бавно, той постави на пода един голям кожен куфар, какъвто обикновено носеха счетоводителите, и го отвори. След това извади от него една папка, която съдържаше доклада.

— Имаме ли кризисна ситуация? — попита нетърпеливо президентът. Той използва официалния термин за опасност, която застрашава живота на цивилното население, каквато например бе една ядрена атака.

— Да, сър, за нещастие.

— Какво е положението?

Джордън погледна доклада просто за ефект. Той вече бе успял да научи наизуст тридесетте му страници.

— Точно в единадесет часа и петдесет и четири минути в северния Тих океан, на около деветстотин километра североизточно от остров Мидуей е станала експлозия с огромна сила. Един от шпионските ни спътници „Пирамидър“ е заснел с камери избухването и атмосферното смущение и е регистрирал ударната вълна посредством тайни хидрофонни шамандури. Данните са били предадени директно в Агенцията за национална сигурност, където са били анализирани. Те са били последвани от показанията на сеизмологичните станции, свързани със системата НОРАД, която на свой ред препредала информацията на експертите от ЦРУ в Лангли.

— И заключението? — избърза президентът.

— Всички са единодушни, че експлозията е била ядрена — спокойно каза той. — Нищо друго не може да бъде с такива големи мащаби.

С изключение на Джордън, който изглеждаше така спокоен, сякаш гледаше някоя сапунена опера по телевизията, изражението на останалите трима души в Овалния кабинет със сигурност стана повече от мрачно, когато ужасяващата дума най-после бе изречена на глас.

— Обявихте ли тревога ДЕФКОМ? — попита президентът, имайки предвид степените за бойна готовност при ядрена тревога.

Джордън кимна.

— Позволих си волността да наредя НОРАД да премине на тревога ДЕФКОМ трета степен, с готовност за преминаване на ДЕФКОМ втора степен в зависимост от реакцията на Съветите.

Никълс погледна Джордън.

— Изпратихте ли самолет?

— Преди двадесет минути от военновъздушната база „Андрюс“ излетя един разузнавателен самолет „Каспър“ CP-90, за да извърши оглед и събере допълнителни данни.

— Сигурни ли сме, че ударната вълна е била причинена от ядрена експлозия? — попита вицепрезидентът, мъж скоро прехвърлил четиридесетте, който бе прекарал само шест години в Конгреса, преди да бъде издигнат на втория по важност пост. Типичен политик, той бе несведущ в областта на разузнаването и събирането на информация.

Джордън поклати глава.

— Сеизмографните уреди регистрираха силен импулс, чиято стойност отговаря на мощта на ядрена детонация. Трусовете след едно земетресение утихват по-бавно. Компютърната обработка потвърждава този факт. Ще имаме една доста точна представа за енергията в килотонове, след като „Каспър“ събере радиационни проби от атмосферата.

— Някакви предположения?

— Докато не се получат всички данни, най-добрите предположения са между десет и двадесет килотона.

— Достатъчни да изравнят Чикаго със земята — измърмори Никълс.

Президентът се страхуваше да зададе следващия въпрос и се колебаеше.

— Възможно ли е… възможно ли е някоя от нашите собствени атомни подводници да е експлодирала?

— Началникът на главния щаб на военноморските сили ме увери, че в радиус от петстотин километра от мястото на събитието не е имало нито един наш съд.

— Може би е руски?

— Не — отговори Джордън. — Аз уведомих моя съветски колега Николай Голанов. Той се закле, че всичките съветски атомни кораби и подводници в Тихия океан са налице и съвсем естествено обвини нас за произшествието. Въпреки че съм сто процента сигурен, че той и неговите хора знаят, че това не е вярно, те няма да признаят, че и те са в неведение като нас.

— Не ми е познато това име — каза вицепрезидентът. — Той от КГБ ли е?

— Голанов е началник на Управлението за международна и държавна сигурност към Политбюро — търпеливо обясни Джордън.

— Може да лъже — предположи Никълс.

Джордън му хвърли един пронизителен поглед.

— Николай и аз се познаваме от двадесет и шест години. Може малко да сме увъртали и хитрували, но никога не сме се лъгали един друг.

— Щом не сме ние и не са Съветите — размишляваше президентът, като гласът му странно утихна, — кой може да е тогава?

— Най-малко десет други нации притежават бомбата — каза Никълс. — Всяка една от тях може да е провела ядрен опит.

— Малко е вероятно — отвърна Джордън. — Не можеш да държиш подготовката в тайна от нашите и западните разузнавания. Подозирам, че ще открием, че това е било просто една злополука, някакво ядрено устройство, което никога не е било планирано да бъде взривено.

Президентът изглеждаше замислен за момент, след което попита:

— Знаем ли от каква националност са били корабите в района на експлозията?

— Все още не разполагаме с всички подробности, но изглежда, че в това са били замесени три кораба, или поне са били невинни наблюдатели. Един норвежки товаро-пътнически лайнер, японски автотранспортен кораб и британски научноизследователски кораб, който е извършвал дълбоководни изследвания.

— Трябва да е имало жертви.

— Фотоснимките от нашите спътници преди и след взрива показват, че всичките три кораба са изчезнали. Предполага се, че са потънали по време на експлозията или непосредствено след нея. Много е съмнително дали има оцелели. Ако не са били поразени от огненото кълбо и ударната вълна, то силната радиация ще ги довърши за много кратко време.

— Предполагам, че се планира спасителна акция — каза вицепрезидентът.

— Военноморски единици от Гуам и Мидуей са получили нареждане да отплават за района.

Президентът се загледа продължително в килима, сякаш виждаше нещо там.

— Не мога да повярвам, че англичаните тайно са извършили ядрен опит, без да ни уведомят. Министър-председателят никога не би сторил това зад гърба ми.

— В никакъв случай не са и норвежците — каза твърдо вицепрезидентът.

Лицето на президента придоби озадачен израз.

— И японците не са. Няма никакво доказателство, че те някога са направили атомна бомба.

— Устройството може да е било откраднато — предположи Никълс — и тайно транспортирано от нищо неподозиращите норвежци или японци.

Джордън сви безцеремонно рамене.

— Не смятам, че е било откраднато. Бих обзаложил едномесечната си заплата, че едно разследване ще докаже, че то е било умишлено пренасяно до определено местоназначение.

— Кое е то?

— Едното от две калифорнийски пристанища.

Всички погледнаха Джордън, изпълнени със смразяващи предположения. Съзнанието им започваше да осъзнава чудовищността на проблема.

— „Дивайн стар“ е плавал от Кобе за Лос Анджелис с над седем хиляди автомобила „Мурмото“ — продължи Джордън. — „Нарвик“, превозващ сто и тридесет пътника и разнообразен товар от корейски обувки, компютри и кухненски уреди, е отплавал от Пусан за Сан Франциско.

Президентът се усмихна леко.

— Това ще намали, макар и с малко, търговския ни дефицит.

— Боже господи — промърмори вицепрезидентът, като клатеше глава. — Каква ужасяваща мисъл. Чужд кораб да внася контрабандно атомна бомба в Съединените щати.

— Какви са ти препоръките, Рей? — поиска да узнае президентът.

— Да изпратим незабавно разузнавателни екипи на мястото. За предпочитане е потъналите кораби да бъдат изследвани от военноморски съдове, специализирани в подводни спасителни операции. Така ще се открие кой кораб е превозвал бомбата.

Президентът и Никълс си размениха многозначителни погледи. След това президентът погледне Джордън.

— Мисля, че адмирал Сандекър и неговият технически екип за океанографски проучвания от НЮМА са по-подходящи за подобна дълбоководна операция. Ще оставя на теб, Рей, да ги инструктираш.

— Ако мога най-почтително да изразя несъгласието си, сър. Ако използваме флота, ще можем да пазим по-плътна информационна завеса над събитието.

Президентът хвърли един самодоволен поглед на Джордън.

— Разбирам загрижеността ти, но ми повярвай. Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА може да свърши работата, без да изтече информация към медиите.

Джордън се надигна от канапето. Професионалното му достойнство бе накърнено от това, че президентът знаеше нещо, за което той не знае. Той мислено си отбеляза да проучи това по-подробно при първа възможност.

— Ако Дейл извести адмирала, аз ще се отправя незабавно към неговия офис.

Президентът протегна ръка.

— Благодаря ти, Рей. Ти и хората ти свършихте великолепна работа за толкова кратко време.

Никълс придружи Джордън, когато той напусна Овалния кабинет на път за сградата на НЮМА. Щом се озоваха в коридора, Никълс попита с нисък глас:

— Да си остане само между нас и стените тук, но кой смяташ, че стои зад тайното внасяне на бомбата?

Джордън помисли за момент, след което отговори с равномерен, обезпокоителен глас:

— Ще узнаем отговора на това до двадесет и четири часа. Големият въпрос, който далеч повече ме плаши, е защо и с каква цел.

7

Въздухът вътре в подводницата бе станал зловонен и влажен. От стените на сферата капеше кондензирала влага, нивото на въглеродния двуокис доближаваше смъртоносната граница. Никой не помръдваше и рядко разменяха по някоя дума, с цел да пестят въздуха. След единадесет часа и половина животоподдържащият им запас от кислород бе почти на привършване, а малкото останала енергия в аварийните акумулатори не можеше повече да захранва пречиствателното устройство за CO₂.

Страхът и ужасът бавно бяха преминали в примирение. С изключение на краткия миг на всеки петнадесет минути, когато Планкет включваше осветлението, за да прочете показанията на животоподдържащите системи, те седяха мълчаливо в мрака, всеки насаме с мислите си.

Планкет бе съсредоточил вниманието си върху следенето на приборите и бърникаше по оборудването, като не искаше да повярва, че любимата му подводница може да откаже да отговаря на командите му. Салазар седеше като статуя, проснал тяло върху стола си. Той изглеждаше затворен в себе си и едва се крепеше в съзнание. Въпреки че го деляха само няколко минути от вечния унес, той не виждаше смисъл да бяга от неизбежното. Искаше да умре и всичко да свърши.

Стейси извика във въображението си фантазиите от детството си, като се преструваше, че се намира на друго място и в друго време. Край нея започнаха бързо да прелитат мимолетни образи от миналото. Ето я да играе бейзбол на улицата с братята си. Сега кара новия си велосипед на Коледа. Вече гимназистка, първото й излизане с момче, което не харесваше, но бе единственото, което я бе поканило. Почти чуваше мелодиите от танцувалната зала на хотела. Тя бе забравила името на групата, но си спомняше песните. Любимата й беше „Може никога да не минем по този път отново“ на Сийл и Крофтс. Тогава тя бе затворила очи и си представяше, че танцува с Робърт Редфорд.

Тя надигна глава, сякаш слушаше. Нещо не бе на мястото си. Песента, която тя чуваше в съзнанието си, не бе от средата на седемдесетте. Тя звучеше по-скоро като стара джазова мелодия, отколкото като рок.

Тя се събуди, отвори очи и видя само непрогледен мрак.

— Объркали са песента — смотолеви тя.

Планкет включи осветлението.

— Какво стана?

Дори Салазар вдигна неразбиращо очи и промърмори:

— Тя има халюцинации.

— Те би трябвало да свирят „Може никога да не минем по този път отново“, но излиза нещо друго.

Планкет погледна Стейси. Лицето му се смекчи от състрадание и скръб.

— Да, аз също я чувам.

— Не, не — възрази тя, — не е същата. Песента е друга.

— Както кажеш — каза Салазар, като дишаше тежко. Дробовете го боляха от усилието, с което той се мъчеше да поеме колкото се може повече кислород от замърсения въздух. Той сграбчи Планкет за ръката. — За бога, човече. Изключи системите и да приключим с всичко. Не виждаш ли, че тя страда, всички страдаме.

Гърдите на Планкет също го боляха. Той добре знаеше, че е безсмислено да удължава мъчението, но не можеше да победи примитивния инстинкт, който го караше да се бори със зъби и нокти за живота си до последен дъх.

— Ще успеем — с мъка отвърна той. — Може да са докарали по въздуха друга подводница на „Инвизибъл“.

Салазар го изгледа с изцъклени очи. Връзката на съзнанието му с реалността се крепеше на една тънка нишка.

— Ти си луд. В радиус от седем хиляди километра няма друг дълбоководен апарат. И дори да са го докарали и при условие, че „Инвизибъл“ е все още на повърхността, ще са им нужни още осем часа, за да го спуснат и стигнат до нас.

— Не мога да споря с теб. Никой от нас не иска да остане за вечни времена в гроб, загубен нейде в бездните на океана. Но не ще престана да се надявам.

— Луд — повтори Салазар.

Както седеше, той се наведе напред и започна да си тръска главата насам-натам, като че ли искаше да прогони растящата болка. С всяка изминала минута той сякаш се състаряваше с по една година.

— Не я ли чувате? — промълви Стейси с нисък грачещ глас. — Те се приближават.

— И тя е луда — каза Салазар със стържещ глас.

Планкет вдигна нагоре ръка.

— Тихо! Аз също я чувам. Там навън наистина има нещо.

Не последва отговор от Салазар. Той бе твърде отпаднал, за да мисли или говори свързано. Един мъчителен обръч стягаше белите му дробове. Жаждата за въздух пропъди всички мисли от главата му с изключение на една. Той седеше и се молеше смъртта да дойде по-бързо.

Стейси и Планкет впиха заедно поглед в тъмнината отвъд сферата. В смътната светлина, която идваше от вътрешността на „Олд Герт“, изплува едно странно същество с миша опашка. То нямаше очи, но направи един кръг около сферата, като се придържаше от нея на разстояние два сантиметра, преди да продължи по-нататък по пътя си в дълбините.

Внезапно водата заблещука. Нещо мърдаше в далечината, нещо с чудовищни размери. След малко от черния мрак изгря странен син ореол, придружен от пеещи гласове, чиито думи бяха твърде заглушени от водата, за да бъдат разбрани.

Стейси гледаше, изпаднала в транс, докато по врата на Планкет започнаха да лазят студени тръпки. Това трябва да е някакъв неземен ужас, помисли си той. Чудовище, родено от страдащия му от кислороден глад мозък. Невъзможно бе приближаващото нещо да е реално. През ума му минаха образи на извънземни от други светове. Разкъсван от страх и напрежение, той го изчака да се приближи, като възнамеряваше да използва последния заряд на аварийния акумулатор, за да включи външните светлини. Без значение дали това щеше да бъде някакво страшилище, дошло от дълбините, или нещо съвсем друго, Планкет осъзна, че това бе последното нещо, което той щеше да види на този свят.

Стейси допълзя до края на сферата, докато носът й не се долепи до стената й. В ушите й заехтя хор от гласове.

— Казах ти — каза тя с измъчен шепот, — казах ти, че чух пеене. Слушай.

Сега Планкет почти можеше да различи думите, много тихи и далечни. Помисли си, че полудява. Опита се да си внуши, че липсата на годен за дишане въздух му играе лоши номера с очите и ушите. Но синята светлина ставаше все по-ярка и той позна песента:

Планкет натисна бутона за външното осветление и се вкамени. Изтощен и уморен до смърт, той бе изпълнен с безнадеждност и отчаяние. Съзнанието му отказа да възприеме това, което се появи от черния мрак, и той припадна.

Стейси бе така онемяла от шока, че не можеше да откъсне очи от привидението, което пълзеше към сферата. Една огромна машина, която се движеше върху две големи гъсенични вериги и носеше една продълговата конструкция, от чиято долна страна излизаха два чудновати манипулатора, спря и застана неподвижно под светлините на „Олд Герт“.

В прозрачния нос на странния апарат само на два метра от сферата, седеше едно човекоподобно тяло със замазани черти. Стейси стисна здраво очи и ги отвори отново. Тогава чертите на съществото отсреща започнаха смътно да приемат човешки очертания. Тя сега го виждаше ясно. Той носеше гащеризон с тюркоазен цвят, чийто цип бе полуотворен отпред. Гъстите черни косми на гърдите му отговаряха на тъмната рунтава коса на главата му. Закаленото му от бури лице имаше твърдо, мъжествено изражение, и шеговитите бръчки около чифт изумително зелени очи се допълваха от лека усмивка върху устните му.

Той отвърна на погледа й и я разгледа със задълбочен интерес. След това се пресегна зад себе си, постави една подложка на скута си и написа нещо на едно блокче с бели листи. След няколко секунди откъсна листчето и го постави върху своето прозорче.

Стейси напрегна очи, за да ги фокусира върху написаното. Там бе написано: „Добре дошли в «Мочурливи поля». Дръжте се, докато свържем линията за кислород“.

„Така ли умира човек?“ — зачуди се Стейси. Тя бе чела за хора, които преминават през тунели, преди да излязат на светлина и да срещнат хора и роднини, починали в миналото. Но този мъж й бе напълно непознат. Откъде се бе взел той?

Преди да успее да подреди късчетата мозайка, мандалото хлопна и тя изпадна в забрава.

8

Пъхнал ръце в джобовете на гащеризона си от НЮМА, Дърк Пит стоеше сам в центъра на едно огромно сводесто помещение и разглеждаше „Олд Герт“. Опаловите му очи гледаха безизразно подводния апарат, който седеше като счупена играчка върху гладкия под от черна лава. Той се изкачи до люка, влезе вътре и се метна върху полегналата седалка на пилота. След това започна да разучава приборите, вградени в пулта.

Пит бе висок мъж със здрави мускули и широки рамене, тялото му бе изправено и малко мършаво, но това не му пречеше да се движи с лекотата и пъргавината на котка, която се готви за скок. Той излъчваше една пронизваща суровост, която долавяха дори и хората, които не го познаваха, но въпреки това той никога не страдаше от липса на приятели и съюзници в правителството и извън него, които го уважаваха и се възхищаваха от лоялността и интелигентността му. Успехът си той дължеше и на невъзмутимото си чувство за хумор и на безгрижния си характер — черта, която десетки жени бяха намерили много привлекателна — и въпреки че той обожаваше тяхната компания, най-пламенната му любов бе запазена за морето.

Като директор по специалните проекти в НЮМА той прекарваше под водата почти толкова време, колкото и на сушата. Основното му физическо занимание бе водолазният спорт, той рядко прекрачваше прага на гимнастически салон. Отказал пушенето преди години, той небрежно пазеше диета и пиеше малко. Постоянно бе зает, движеше се непрекъснато и през работния си ден извървяваше пеш до пет мили. Най-голямото му удоволствие извън работата му бе да се гмурка в призрачния трюм на потънал кораб.

Отвън се дочуха стъпки, които заехтяха в сводестото помещение под извитите стени. Те се приближаваха към „Олд Герт“ по гладко изсечения в скалата под. Пит се завъртя на стола и видя своя отдавнашен приятел и колега от НЮМА Ал Джордино.

Черната коса на Джордино бе така къдрава, както косата на Пит бе вълниста. Гладкото му лице руменееше под светлината на лампите с натриеви пари на тавана. Устните му бяха извити в обичайната лукава усмивка на Фейгън6. Джордино бе нисък — главата му едва стигаше до рамото на Пит. Тялото му обаче бе стегнато в масивни бицепси и гръден кош, който вървеше пред него като стоманена топка, използвана за събаряне на сгради — черта, която правеше походката му да изглежда още по-решителна и създаваше впечатление, че ако той не спре, просто щеше да премине през каквато и да било ограда или стена, изпречили се на пътя му.

— Е, какво разбра от него? — попита той Пит.

— Британците са направили страхотна машина — отвърна Пит с възхищение, докато излизаше през люка.

Джордино разгледа смачканите сфери и поклати глава.

— Имаха късмет. Още пет минути и щяхме да намерим само трупове.

— Как са те?

— Бързо се възстановяват — отговори Джордино. — Седнали са в камбуза и унищожават запасите ни от храна, като настояват да бъдат върнати на кораба им на повърхността.

— Някой не ги ли е осветлил вече по въпроса?

— Както ти нареди, те са затворени в помещенията на екипажа и всеки, който се приближи на разстояние по-малко от това, на което може да плюе, се прави на глухоням. Представление, което докара нашите гости почти до лудост. Те биха дали левия си бъбрек да разберат кои сме, откъде сме дошли и как сме построили съоръжения, годни за обитаване на такава дълбочина в океана.

Пит погледна отново „Олд Герт“, след което махна с ръка из помещението.

— Толкова години го държахме в тайна, а сега всичко отиде по дяволите — промърмори той, внезапно обзет от гняв.

— Вината не е твоя.

— По-добре да ги бях оставил там да умрат, отколкото да компрометирам нашия проект.

— Кого се опитваш да заблудиш? — засмя се Джордино. — Виждал съм те как вдигаш ранени кученца от улицата и ги караш на ветеринарния. Дори плати сметката, макар че друг ги бе прегазил. Ти си един голям добряк, приятелю мой. Тайната операция да върви по дяволите. Ти щеше да спасиш тези хора дори ако бяха болни от бяс, проказа или черна чума.

— Толкова ли ми личи?

Закачливият израз върху лицето на Джордино се смекчи.

— Спомни си, че аз бях побойникът, който ти насини окото в детската градина, а ти в отговор ми разкървави носа с една бейзболна топка. Познавам те по-добре от собствената ти майка. Външно можеш да се правиш на най-големия негодник, но отвътре си състрадателен.

Пит сведе поглед към Джордино.

— Знаеш, разбира се, че желанието ни да се правим на добри самаряни ни докара куп неприятности с адмирал Сандекър и Министерството на отбраната.

— Не ще и дума. И като говорим за дявола, свързочникът току-що получи кодирано съобщение. Адмиралът е тръгнал насам от Вашингтон. Самолетът му се очаква да пристигне след два часа. Едва ли би нарекъл това предварително известие. Наредих да приготвят един подводен апарат, който да отиде до повърхността и да го прибере.

— Сигурно е надушил нещо — размишляваше Пит.

— Обзалагам се, че зад неочакваното му посещение стои онова странно смущение.

Пит кимна и се усмихна.

— Тогава няма какво да губим, ако повдигнем завесата пред нашите гости.

— Да — съгласи се Джордино. — Така или иначе, щом адмиралът разбере какво е станало, той ще нареди те да бъдат държани тук под охрана, докато ние довършим проекта.

Пит тръгна към една кръгла врата, придружен отстрани от Джордино. Преди шестдесет години това сводесто помещение можеше да съществува само във въображението на някой архитект като футуристичен самолетен хангар. Сега то обаче не предпазваше самолети от дъжд, сняг или слънце. Под неговите стени от пластмаса, подсилена с въглерод и керамика, се помещаваха дълбоководни апарати, на пет хиляди и четиристотин метра под повърхността на морето. Върху изравнения под до „Олд Герт“ стоеше едно превозно средство, приличащо на трактор, чийто горен корпус бе с пурообразна форма. Една до друга стояха два по-малки подводни апарата, които наподобяваха къси и дебели атомни подводници, чиято предна и задна част са били съединени, след като централната е била премахната. Около съдовете се суетяха няколко мъже и една жена, заети с тяхното обслужване.

Пит поведе Джордино през един тесен кръгъл тунел, който приличаше на обикновена дренажна тръба и преминаха през две отделения със сводести тавани. Никъде не се виждаха прави или остри ъгли. Всички вътрешни повърхности бяха закръглени, за да може конструкцията им да устои на огромното налягане на водата отвън.

Те влязоха в едно тясно и спартанско помещение за хранене. Единствената маса и столовете, подредени покрай продълговатото й тяло, бяха направени от алуминий. Камбузът не бе много по-голям от ресторант-вагона на някой нощен пътнически влак. Двама души от екипажа на НЮМА стояха от двете страни на вратата и следяха зорко нежеланите гости.

Планкет, Салазар и Стейси се бяха скупчили в противоположния край на масата и водеха приглушен разговор, когато Пит и Джордино влязоха. Гласовете им секнаха рязко и те погледнаха нагоре подозрително към двамата непознати.

За да може да говори с тях, без да ги принуждава да вдигат постоянно глава, Пит се разположи удобно в един стол наблизо и погледът му бързо обходи лицата им, сякаш бе полицейски инспектор, който оглежда подредената пред него редица хора.

След това той учтиво каза:

— Здравейте. Казвам се Дърк Пит и оглавявам проекта, на който вие случайно попаднахте.

— Слава богу! — избумтя Планкет. — Най-после някой, който може да говори.

— И то на английски — добави Салазар.

Пит направи жест към Джордино.

— Мистър Албърт Джордино, главният двигател на всички дейности тук. За него ще бъде цяло удоволствие да ви разведе на една голяма обиколка, да ви настани по стаите и да ви помогне с всичко, от което се нуждаете по отношение на облекло, четки за зъби и всичко останало.

Размениха си ръкостискания над масата и се представиха един на друг.

Джордино поръча за всички кафе и тримата посетители от „Олд Герт“ накрая започнаха да се отпускат.

— От името на всички — искрено каза Планкет — искам да ви благодаря за това, че ни спасихте живота.

— Ал и аз можем само да се радваме, че успяхме да стигнем навреме до вас.

— Акцентът ви ми подсказва, че сте американец — каза Стейси.

Пит заби поглед в очите й и я погледна унищожително.

— Да, всички сме от Щатите.

Пит плашеше Стейси както планински лъв млада кошута, но въпреки това я привличаше по един странен начин.

— Вие сте мъжът, когото видях в странната подводница, преди да загубя съзнание.

— ДСГП — поправи я Пит — и означава Дълбоководен съд за геоложки проучвания. Всички го наричат „Големият Джон“. Предназначението му е да взима проби от морското дъно.

— Това е американски геоложки проект? — попита невярващо Планкет.

Пит кимна.

— Свръхсекретен проект за изследване и вземане на геоложки образци от океанското дъно, финансиран от правителството на Съединените щати. Осем години от първоначалния проект, през етапа на строителство до неговата реализация на практика.

— Как го наричате?

— Има някакво засукано кодово име, но ние всички с нежност наричаме това място „Мочурливи поля“.

— Как го държите в тайна? — попита Салазар. — На повърхността трябва да имате цяла флотилия от поддържащи кораби, които лесно могат да бъдат открити от минаващи кораби или от спътници.

— Нашата малка обител е напълно автономна. Има свръхмодерна животоподдържаща система, която извлича кислород от морето и ни позволява да работим под налягане, равно на това на морското равнище, обезсоляващо устройство за получаване на прясна питейна вода, топлина от хидротермичните отвори в морското дъно, малко храна от миди, скариди и раци, които преживяват около тези отвори. Къпем се под ултравиолетова светлина и антисептични душове, за да предотвратим развитието на бактерии. Провизиите или частите за ремонт на оборудването, които не можем да си набавим, се спускат в морето от въздуха, а ние ги прибираме под водата. Ако се наложи да се смени някой от персонала, една от нашите подводници излиза на повърхността, където я посреща реактивен хидроплан.

Планкет просто кимаше с глава. Струваше му се, че живее в света на сбъднатите си мечти.

— Трябва да имате уникален начин за връзка с външния свят — каза Салазар.

— Една шамандура на повърхността, свързана с кабел. Предаваме и приемаме чрез спътник. Нищо специално, но крайно ефективно.

— От колко време сте тук долу?

— Не сме виждали слънцето малко повече от четири месеца.

Планкет загледа учудено в чашата си за кафе.

— Нямах представа, че технологията ви е развита до такава степен, че да сте в състояние да построите изследователска станция на такава дълбочина.

— Може да се каже, че ние сме първата експедиция — каза гордо Пит. — Изпълняваме едновременно няколко проекта. Освен изпробване на оборудването нашите инженери и учени анализират морския живот, геологията, минералите по морското дъно и съставят доклади за своите открития, които въвеждат в компютър. Действителното изгребване на дъното и разработването на находища остават за бъдещите етапи.

— Колко души е екипажът ви?

Пит сръбна от кафето си, преди да отговори.

— Не са много. Дванадесет мъже и две жени.

— Виждам, че и тук жените изпълняват традиционните си задължения — кисело каза Стейси, като кимна към една хубава червенокоса жена, наближаваща тридесетте, която режеше на ситни парчета зеленчуци в кухнята.

— Сара сама предложи услугите си. Тя следи също така и компютърните ни архиви, изпълнявайки две длъжности както повечето от нас.

— Предполагам, че другата жена работи като прислужница и механик.

— Близо сте — каза Пит, като й хвърли една язвителна усмивка. — Джил наистина много ни помага като техник по поддръжката на подводното оборудвано. Тя е също нашия местен биолог. И ако бях на ваше място, не бих тръгнал да й изнасям лекции за правата на жените на морското дъно. Тя спечели първо място в състезанието по културизъм „Мис Колорадо“ и може да вдигне на гладиатора двеста фунта.

Салазар бутна стола си назад от масата и изпружи нозе.

— Обзалагам се, че в проекта участват и вашите военни.

— Тук няма да откриете никакви униформи и чинове — заобиколи въпроса му Пит, — ние всички сме само научни работници.

— Бих искал да ми обясните едно нещо — каза Планкет. — Как узнахте, че сме в беда и как ни открихте?

— Двамата с Ал вървяхме по дирите на една наша предишна обиколка за събиране на образци, като търсехме един сензор за откриване на злато, който бе по някакъв начин паднал от „Големият Джон“, когато влязохме в обсега на вашия подводен телефон.

— Уловихме сигналите ви за бедствие, макар че бяха извънредно слаби, и се насочихме към вашето място — завърши Джордино.

— След като открихме подводния ви апарат — продължи Пит, — двамата с Ал нямаше как да ви пренесем от вашия съд до нашето превозно средство, тъй като щяхте да бъдете смазани на пихтия от водното налягане. Единствената ни надежда бе да използваме големите манипулатори на „Големият Джон“, за да вкараме линията за кислород във външния ви авариен съединител. За щастие, вашият накрайник и нашият паснаха идеално.

— След това използвахме и двата манипулатора, за да хванем с тях подемните ви куки — на свой ред продължи Джордино, като използваше ръцете си, за да илюстрира думите си, — и пренесохме съда ви в помещението, където държим нашите подводни апарати, като влязохме през шлюзовата камера.

— Спасили сте „Олд Герт“? — попита Планкет, като бързо се оживи.

— Намира се при нашите апарати — каза Джордино.

— Кога можем да се върнем на нашия кораб? — Думите на Салазар прозвучаха по-скоро като искане, отколкото като въпрос.

— Няма да е много скоро, страхувам се — каза Пит.

— Ние трябва да уведомим нашия екипаж на повърхността, че сме живи — запротестира Стейси. — Вие, разбира се, сте влезли във връзка с тях?

Пит и Джордино си размениха напрегнати погледи.

— Когато отивахме да ви спасяваме, минахме покрай един кораб, който бе потънал съвсем скоро на дъното.

— Не, не „Инвизибъл“ — прошепна Стейси невярващо.

— Той бе тежко пострадал като от силна експлозия — отвърна Джордино. — Съмнявам се дали е имало оцелели.

— Когато се спуснахме под вода, наблизо имаше други два кораба — изтъкна Планкет. — Трябва да е бил някой от тях.

— Не знам — призна Пит. — Нещо горе се е случило. Някакво огромно смущение. Нямахме време да го проучим, затова не можем да ви дадем твърд отговор.

— Вие несъмнено сте усетили същата ударна вълна, която повреди нашата подводница?

— Съоръжението ни се намира в една защитена падина встрани от разломната зона, на тридесет километра от мястото, където открихме вас и потъналия кораб. Това, което бе останало от нея, или от която и да е друга ударна вълна, мина над нас. Всичко, което усетихме, бе едно леко раздвижване на водата и завихряне на утаената тиня по дъното. Получи се това, което на сушата наричат виелица.

Стейси погледна Пит истински ядосана.

— Възнамерявате ли да ни държите като затворници?

— Нямах предвид точно тази дума. Но тъй като това наистина е един свръхсекретен проект, трябва да ви помоля да приемете нашето гостоприемство за известно време.

— Какво наричате „за известно време“? — попита бдително Салазар.

Пит хвърли един язвителен поглед на малкия мексиканец.

— По график нямаме излизане на повърхността в близките шестдесет дни.

Настъпи мълчание. Планкет погледна Салазар, Стейси и накрая Пит.

— Хиляди дяволи! — извика той с мъка. — Не можете да ни държите тук два месеца.

— Съпругата ми — изпъшка Салазар. — Ще си помисли, че съм мъртъв.

— Имам дъщеря — каза Стейси в миг сломена.

— Бъдете търпеливи — тихо каза Пит. — Съзнавам, че изглеждам като безсърдечен тиранин, но вашето присъствие ме постави в трудно положение. Когато получим по-ясна представа какво се е случило на повърхността и аз говоря с моите шефове, бихме могли да измислим нещо.

Пит направи пауза, тъй като видя Кийт Харис, сеизмолога на проекта, който бе застанал на вратата и кимна на Пит, че иска да говори с него вън от стаята.

Пит се извини и се приближи до Харис. Веднага видя загрижения израз в очите на сеизмолога.

— Проблем? — лаконично попита той.

Харис заговори през огромната си сива брада, с чийто цвят бе и косата му.

— Това смущение доведе до нарастващ брой трусове в морското дъно. До този момент почти всички са леки и на малка дълбочина и все още не можем реално да ги усетим. Но силата и интензивността им нарастват.

— Какво показват уредите ти?

— Ние седим върху един разсед, който е дяволски нестабилен — продължи Харис, — и е вулканичен. Напрежението на земната кора се освобождава със скорост, каквато никога преди не съм срещал. Страхувам се, че предстои голямо земетресение със степен шест цяло и пет.

— Няма да оцелеем — каза студено Пит. — Една пукнатина в някой от нашите сводове и водното налягане ще сплеска цялата база като грахови зърна под парен чук.

— И аз така го виждам — мрачно каза Харис.

— С колко време разполагаме?

— Не съществува начин, по който тези неща могат да се предвидят с каквато и да било сигурност. Съзнавам, че не е кой знае какво успокоение, освен това само мога да гадая, но като се съди по темпа на нарастване, бих предположил може би дванадесет часа.

— Достатъчно време, за да се евакуираме.

— Може и да греша — отстъпи колебливо Харис. — Ако действително усетим първите трусове, земетресението може да последва само след няколко минути. От друга страна, трусовете могат по същия начин да утихнат и спрат.

Той едва бе завършил последните си думи, когато и двамата усетиха леко треперене под краката си и чашките за кафе върху масата за хранене затракаха в чинийките си.

Пит погледна Харис и устните му се разтвориха в напрегната усмивка.

— Изглежда, че времето не е на наша страна.

9

Трусовете се усилваха с ужасяваща бързина. Чу се далечен тътен, който като че ли се приближаваше към тях. След малко подводните постройки закънтяха от ударите на малки скални късове, които падаха върху тях от склоновете на каньона. Всички вдигаха непрестанно поглед към огромния сводест покрив на камерата, под който се помещаваха подводните апарати, страхувайки се каменната лавина да не пробие стените. Достатъчно бе само едно миниатюрно пропукване и водата щеше да нахлуе вътре с унищожителната мощ на хиляда оръдия.

Всичко бе спокойно, никъде не се забелязваха признаци на паника. С изключение на дрехите върху себе си, те не носеха нищо друго, освен компютърните дневници на проекта. На екипажа му бяха необходими общо осем минути, за да сглоби и приготви дълбоководните превозни средства за спускане във вода.

Пит веднага бе разбрал, че няколко души трябва да умрат. Всяка една от двете пилотирани подводници бе проектирана да носи максимум шест души. Възможно бе да се натъпче по още един човек в тях, като по този начин щяха да станат общо четиринадесет — точния брой на екипа от изследователския проект — но в никакъв случай повече. Сега те бяха обременени и с непредвиденото присъствие на хората от екипажа на „Олд Герт“.

Трусовете вече бяха по-силни и приближаваха все повече към тях. Пит не виждаше как някоя подводница щеше да се изкачи до повърхността, да разтовари оцелелите и да се върне навреме, за да спаси останалите. Пътуването в двете посоки отнемаше не по-малко от четири часа. Постройките върху океанското дъно постепенно губеха здравина, разтърсвани от усилващите се трусове и бе въпрос на броени минути, когато те щяха да поддадат, за да бъдат премазани от връхлитащите върху им водни маси.

Джордино прочете мрачното предчувствие в неподвижното изражение на лицето на Пит.

— Ще трябва да направим две пътувания. По-добре да изчакам за следващото.

— Съжалявам, стари приятелю — отряза го Пит. — Ти ще караш първата подводница. Аз ще те последвам с втората. Излизаш на повърхността, разтоварваш пътниците си върху надуваеми салове и се спускаш с адска скорост на дъното за онези, които е трябвало да останат.

— Не ще мога да успея да се върна навреме — каза напрегнато Джордино.

— Знаеш ли по-добър начин?

Джордино поклати глава сломено.

— Кой ще остане?

— Британският изследователски екип.

Джордино настръхна.

— Няма ли доброволци? Не ти приляга да изоставяш жена.

— Трябва да са погрижа първо за хората си — отвърна студено Пит.

Джордино сви рамене. Върху лицето му бе изписано неодобрение.

— Първо ги спасяваме, след това им подписваме смъртната присъда.

Един продължителен трус разтърси морското дъно, последван от дълбок, заплашителен тътен. Десет секунди. Пит погледна ръчния си часовник. Трусът бе продължил десет секунди. След това всичко отново се смълча и утихна. Настъпи мъртва тишина.

Джордино се взря неразбиращо в очите на приятеля си. Там нямаше и следа от страх. Пит изглеждаше невероятно безразличен. Джордино и за миг не се съмняваше, че Пит го лъжеше. Той никога не бе имал намерение да кара втората подводница. Пит бе решил да напусне базата последен.

Сега бе вече твърде късно за спорове, нито имаше време за дълги сбогувания. Пит сграбчи Джордино за ръката и донякъде с побутване, донякъде с повдигане той успя да вкара жилавия малък италианец през люка в първата подводница.

— Ще пристигнеш тъкмо навреме, за да приветстваш адмирала — каза той. — Предай му моите най-добри поздрави.

Джордино не го чу. Гласът на Пит бе заглушен от една скала, която се разби в купола и изпълни помещението с кънтящи оглушителни звуци. След това Пит затръшна люка и изчезна.

Шестимата едри мъжаги, натъпкани вътре, изглеждаха така, сякаш изпълваха всеки един квадратен сантиметър от вътрешността. Те не говореха и избягваха взаимно погледите си. След това с очи, които сякаш следяха футболна топка, хвърлена в игра в последните секунди от мача, те загледаха очаквателно как Джордино се провира като змиорка покрай наблъсканите им едно до друго тела, за да стигне до мястото на водача.

Той бързо включи електрическите двигатели, които придвижваха подводницата по релсите към шлюзовата камера. Набързо прегледа списъка с предстартовите процедури и едва бе програмирал компютъра, когато масивната вътрешна стена се затвори и от леденостуденото море навън започна да влиза вода през специални ограничителни клапани. В момента, когато шлюзовата камера бе запълнена и налягането й изравнено с огромното налягане на водата отвън, компютърът автоматично отвори външната врата. Тогава Джордино премина на ръчно управление, включи тласкачите на максимална мощност и подкара подводницата към вълните високо над тях.

Докато Джордино и неговите пътници бяха в шлюзовата камера, Пит бързо пренасочи вниманието си към извеждането на втората подводница. Той заповяда първо да се качат жените от екипа на НЮМА. След това мълчаливо кимна на Стейси да ги последва.

Тя спря, колебаейки се, до отвора на люка и го стрелна с напрегнат въпросителен поглед. Стоеше напълно неподвижна, сякаш бе зашеметена от това, което ставаше около нея.

— Означава ли това, че ще умреш, тъй като ти взех мястото? — попита тихо тя.

Пит й хвърли една ослепителна усмивка на дързък до безразсъдство човек.

— Бъди готова да се срещнем на чашка ром „Колинс“ при залез-слънце на верандата на хотел „Халекалани“ в Хонолулу.

Тя се опита да каже нещо в отговор, но преди думите й да излязат от устата, човекът от опашката зад нея я побутна доста грубичко и тя влезе в подводницата.

Пит пристъпи към Дейв Лоудън, главния инженер по транспортните средства на проекта. С вълнение, не по-голямо от това на мида, той дръпна нагоре с едната си ръка ципа на коженото си пилотско яке, докато с другата намести очилата си.

— Искаш ли да действам като втори пилот? — попита Лоудън с нисък глас.

— Не, ще я изведеш до повърхността сам — каза Пит. — Аз ще чакам Джордино да се върне.

Лоудън не можа да скрие наскърбеното изражение, което премина по лицето му.

— По-добре да остана с теб.

— Ти имаш красива жена и три деца. Аз съм ерген. Качвай си задника в подводницата и действай бързо.

Пит обърна гръб на Лоудън и отиде до мястото, където стояха Планкет и Салазар.

И в Планкет не се забелязваха признаци на страх. Едрият корабен инженер излъчваше онова задоволство, с което овчарите хвърлят по някой и друг небрежен поглед към стадото си по време на пролетен дъждец.

— Имате ли семейство, докторе?

Планкет поклати леко глава.

— Аз? Как не! Аз съм един стар заклет ерген.

— Така си и мислех.

Салазар нервно триеше една о друга длани. В очите му се четеше страх. Той болезнено съзнаваше безпомощността си и това, че със сигурност ще умре.

— Струва ми се каза, че имаш съпруга? — попита Пит, насочвайки въпроса си към Салазар.

— И син — промърмори той. — Живеят във Веракруз.

— Има място за още един. Побързай и скачай вътре.

— Ще бъда осмият — каза неразбиращо Салазар. — Мислех, че вашите подводници побират само седем.

— Сложих най-едрите мъже в първата подводница и натъпках по-дребните и трите жени във втората. Трябва да е останало достатъчно място, за да може един такъв дребосък като тебе да се промъкне вътре.

Без да благодари, Салазар се покатери в подводницата и Пит затвори капака на люка в петите му. След това Лоудън го заключи херметически отвътре.

След като подводницата се плъзна към шлюзовата камера и вратата се затвори окончателно и безвъзвратно, Планкет потупа Пит по гърба с огромната си мечешка лапа.

— Вие сте храбрец, мистър Пит. Никой не би могъл да изиграе по-добре ролята на господ.

— Съжалявам, че не успях да намеря свободно място за вас.

— Няма значение. За мен е чест да умра в добра компания.

Пит зяпна Планкет с лека изненада в погледа си.

— Някой да е говорил за умиране?

— Е, хайде, човече, аз познавам морето. Не е необходимо човек да е гений по сеизмография, за да знае, че вашата база всеки момент ще се срути върху главите ни.

— Докторе — каза Пит общително по време на един силен трус. — Вярвай ми.

Планкет погледна скептично Пит.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Нека просто да кажем, че ще хванем последния товарен влак от „Мочурливи поля“.

Дванадесет минути по-късно ударните вълни заприиждаха в непрекъсната последователност. Тонове скали се срутиха и се понесоха като лавина надолу по склоновете на каньона. Те удариха облите постройки с унищожителна сила.

Накрая очуканите стени на подземната обител имплодираха и милиони литри ледена черна вода нахлуха, пенейки се вътре и пометоха човешкото творение из основи, сякаш то никога не бе съществувало преди.

10

Първата подводница се показа на повърхността в падината между две вълни и подскочи нагоре като кит, преди да цопне по корем в синьо-зеленото море. Водните маси се бяха значително успокоили, небето бе кристалночисто и вълните се надигаха на не повече от метър височина.

Джордино се пресегна бързо към капака на люка, хвана квадратната ръчка и я завъртя. След два оборота тя започна да се върти по-лесно, докато не стигна до крайното си положение. Джордино бутна отвътре капака и го отвори. Вътре в подводницата се изля тънка струйка вода и натъпканите пътници с благодарност си поеха дъх от чистия благоуханен въздух. За някои това бе първото излизане на повърхността от месеци.

Джордино се изкачи нагоре през люка и малката овална кула, която предпазваше отверстието от вълните. Той очакваше да види един празен океан, но когато обходи с поглед хоризонта, устата му зяпна от ужас и смайване.

На по-малко от петдесет метра от тях една джонка, класически китайски кораб от Фуджоу7 се носеше право към показалата се върху повърхността подводница. С правоъгълна палуба, издадена над носа и висока овална кърма, корабът имаше три мачти с квадратни платна от груба тъкан, опънати върху бамбукови пръчки и модерен фок. Нарисуваните на носа очи сякаш се вдигаха нагоре и поглеждаха надолу към Джордино.

В продължение на един кратък миг Джордино не можеше да повярва на невероятността на тази среща. От цялата огромна шир на Тихия океан той се бе показал на повърхността точно на мястото, където да бъди премазан от кораб. Той се наведе в кулата на подводницата и извика вътре:

— Всички навън! Бързо!

Двама от екипажа на джонката забелязаха синьо-зелената подводница, когато тя се издигна на върха на една вълна и започнаха да крещят на техния кормчия да направи пълен десен завой. Но разстоянието между двата съда бе вече твърде намаляло. Носен от свеж бриз, лъщящият корпус от тиково дърво летеше право към хората, които излизаха бързо от подводницата и скачаха във водата.

Джонката се приближаваше все повече и повече, носът й хвърляше пръски вода, а масивният й рул завиваше и се бореше упорито срещу течението. Екипажът й стоеше вцепенен до релинга и зяпаше смаяно подводницата, която неочаквано се бе появила на пътя им. Те тръпнеха от страх при мисълта, че един сблъсък може да сцепи носа на джонката и да я изпрати на дъното.

Изненадата, времето, изминало докато съзрелите подводницата успеят да извикат, закъснението на кормчията, докато разбере и завърти модерното кормило, заместило традиционния румпел — всичко това водеше до един неизбежен сблъсък. Твърде късно тромавият съд започна мъчително бавно да завива.

Сянката на големия издаден напред нос падна върху Джордино, когато той бе сграбчил протегната ръка на последния човек вътре. Той тъкмо го измъкваше, когато носът на джонката се издигна върху една вълна и връхлетя върху кърмата на подводницата. При сблъсъка не се чу никакъв трясък, нито някакъв друг шум, освен тих плясък, последван от клокочещ звук. Подводницата се килна надясно и водата нахлу във вътрешността й през отворения люк.

Тогава по палубите на джонката се разнесоха викове и крясъци, докато екипажът спускаше платната, като ги смъкваше надолу като жалузи. Двигателят на кораба се закашля и забумтя отново, давайки пълен назад, докато от палубата хвърляха спасителни пояси.

Джордино бе отхвърлен встрани, когато джонката се плъзна на около една ръка разстояние от него. Той дръпна с всичка сила последния пътник през люка, като ожули коленете му, след което падна назад и потъна във водата, притиснат от тежестта на човека, когото бе спасил. Джордино предвидливо си бе затворил плътно устата, но пое солена вода през носа. Изпръхтя, за да я изхвърли и се огледа наоколо. За щастие, той преброи шест глави, които подскачаха по вълните. Някои от тях се носеха спокойно, други плуваха към спасителните пояси.

Подводницата обаче се бе бързо напълнила с вода и бе загубила плаваемостта си. Джордино наблюдаваше с ярост и огорчение как дълбоководният апарат се плъзна с кърмата напред под една вълна и се отправи към дъното.

Той вдигна поглед към минаващата джонка и прочете името й върху пищно украсената й с шарки кърма. Тя се казваше „Шанхай Шели“. Джордино изсипа куп ругатни по адрес на невероятно лошия си късмет. Как бе възможно, проклинаше той, да се блъснат в единствения кораб в радиус от стотици километри? Чувстваше се виновен и смазан от мисълта, че не е оправдал доверието на приятеля си Пит.

Единствената мисъл в главата му сега бе, че трябва да седне зад кормилото на втората подводница, да се спусне на дъното и да спаси Пит, независимо колко малки бяха шансовете за това. Двамата с Пит бяха по-близки от братя, той дължеше твърде много на свободолюбивия търсач на приключения, за да го изостави без борба. Никога не можеше да забрави колко много пъти Пит му се бе притичвал на помощ, когато всякаква надежда за спасение бе угаснала у него. Но най-напред трябваше да свърши най-важното.

Той се огледа.

— Ако има ранени, да вдигнат ръка — извика високо той.

Показа се само една ръка — на един млад геолог.

— Мисля, че съм си навехнал глезена.

— Ако това е всичко, което си получил — изсумтя Джордино, — считай се за голям късметлия.

Джонката се приближи и намали ход. След малко тя спря от наветрената им страна на десет метра от тях. Един възрастен човек със снежнобяла коса, буйно развявана от вятъра, и с дълги, извити бели мустаци, се наведе над релинга. Той сви ръце на фуния пред устата си и извика:

— Има ли ранени? Да спуснем ли лодка?

— Пуснете стълбата си — нареди Джордино. — Ще се качим на борда. — След това той добави: — Дръжте си отворени очите. Имаме още една подводница, която всеки момент ще се покаже на повърхността.

— Разбрано.

Не бяха изминали и пет минути от размяната на тези думи, когато всички от екипажа на първата подводница стояха на борда на джонката, с изключение на геолога с навехнатия глезен, когото вдигаха с една мрежа през борда. Мъжът, който ги приветства, се приближи до тях и разпери извинително ръце.

— Много съжалявам, че загубихте съда си. Видяхме ви чак когато бе станало твърде късно.

— Нямате вина — каза Джордино, като пристъпи напред. — Ние изскочихме почти под кила ви. Вахтените ви бяха по-бдителни, отколкото можехме въобще да очакваме.

— Някой липсва ли?

— Не, всички сме налице.

— Да благодарим на бога за това. Днес се случиха толкова объркани неща. Извадихме още един човек от водата на не повече от двадесет километра западно от тук. Много е зле. Разправя, че се казва Джими Нокс. Той от вашите ли е?

— Не — каза Джордино. — Останалите от хората ми идват след нас с друга подводница.

— Наредих на екипажа си да държат очите си отворени на четири.

— Много сте любезен — каза машинално Джордино, докато внимателно обмисляше действията, които трябваше да предприеме.

Непознатият, който, както личеше командваше кораба, огледа откритото море и лицето му придоби озадачен израз.

— Откъде идвате всички вие?

— Обясненията по-късно. Мога ли да ползвам радиото ви?

— Разбира се. Между другото, казвам се Оуен Мърфи.

— Ал Джордино.

— Ето там, мистър Джордино — каза Мърфи, потискайки благоразумно любопитството си. Той махна към една врата в голямата каюта на квартердека. — Докато сте там, аз ще се погрижа вашите хора да получат сухи дрехи.

— Много съм ви задължен — каза Джордино през рамо, като бързаше към кърмата.

На няколко пъти след рискованото напускане на подводницата през ума му мина картината как Пит и Планкет стояха безпомощни пред милионите тонове вода, които нахлуват в подводните постройки. Той хладнокръвно съзнаваше, че вероятно вече е твърде късно. Шансовете те да са живи бяха по-малки от нула. Но през ума му нито за миг не премина мисълта да ги изостави, приемайки ги за мъртви. Каквото и да станеше, той бе решен повече от всякога да се върне на морското дъно, независимо от кошмара, който можеше да намери там.

Управляваната от Дейв Лоудън подводница на НЮМА изскочи на повърхността на половин километър от бимса на джонката. Благодарение на умелите маневри от страна на кормчията на Мърфи, „Шанхай Шели“ се закова на по-малко от два метра от кулата над люка на подводницата. Този път целият екипаж на подводницата, с изключение на Лоудън, стъпиха сухи на борда.

Джордино се втурна обратно на палубата, след като бе предупредил адмирал Сандекър за ситуацията и бе дал наставления на пилота на хидроплана да кацне до джонката. Той погледна надолу към Лоудън, който се бе подал наполовина от подводницата.

— Стой така — извика Джордино. — Искам да се спусна с нея долу.

Лоудън направи отрицателен знак с ръка.

— Няма да стане. Получи се пробойна в корпуса на акумулаторите. Четири от тях дадоха на късо. Няма да има достатъчно захранване за повторно спускане.

Гласът на Лоудън замря. Настъпи ледено мълчание. Зашеметен от пълния си провал, Джордино удари с юмрук по релинга. Учените и инженерите от НЮМА, Стейси и Салазар, дори и екипажът на джонката гледаха безмълвно сгърченото му лице, върху което се четеше болката от поражението.

— Не е честно — промърмори той с внезапно кипнал у него гняв. — Не е честно.

Джордино остана така дълго време, загледан надолу в безмилостното море, сякаш искаше да проникне с поглед в дълбините му. Той още стоеше там, когато хидропланът на адмирал Сандекър се появи от облачното небе и закръжи над носещата се по вълните джонка.

Стейси и Салазар бяха заведени до каютата, в която лежеше Джими Нокс. Той едва се крепеше в съзнание. Един човек с рядка сива коса и очи, които излъчваха топла светлина, се надигна от стола до леглото и кимна с глава.

— Здравейте. Аз съм Хари Диърфийлд.

— Може ли да влезем? — попита Стейси.

— Познавате ли мистър Нокс?

— Приятели сме от британския изследователски кораб — отговори Салазар. — Как е той?

— Почива си добре — каза Диърфийлд, но изражението на лицето му подсказваше всичко друго, но не и бързо възстановяване.

— Лекар ли сте?

— В действителност съм педиатър. Прекъснах работата си за месец и половина, за да помогна на Оуен Мърфи да закара лодката си от корабостроителницата до Сан Диего. — Той се обърна към Нокс. — Можеш ли да приемеш гости, Джими?

Нокс, блед и неподвижен, повдигна пръстите на едната си ръка в положителен отговор. Лицето му бе подуто и покрито с мехури, но очите му гледаха с твърд поглед. Те забележимо грейнаха, когато той позна Стейси и Салазар.

— Слава богу, че сте се спасили — дрезгаво изрече той. — Никога не съм мислил, че ще видя отново вас двамата. Къде е онзи шемет, Планкет?

— Ще дойде скоро — каза Стейси, като хвърли поглед на Салазар да мълчи. — Какво стана, Джими? Какво се случи с „Инвизибъл“?

Нокс поклати изнемощяло глава.

— Не знам. Мисля, че имаше някаква експлозия. Както си говорех с вас по подводния телефон, корабът внезапно се разцепи на две и се запали. Спомням си, че се опитах да ви предупредя, но вие не отговорихте. След това се втурнах навън, като прескачах през трупове и отломки, докато корабът потъваше под мен.

— Потъваше? — промълви Салазар, като не вярваше на ушите си. — Корабът е потънал заедно с екипажа ни?

Нокс кимна едва-едва.

— Видях го как се отправи към дъното. Виках и се озъртах непрекъснато за други оцелели. Морето бе пусто. Не знам колко време съм се носил по морето, преди мистър Мърфи и екипажът му да ме забележат и извадят от водата. Те претърсиха района наоколо, но не откриха нищо. Казаха, че трябва да съм единственият оцелял.

— Ами другите два кораба, които бяха наблизо, когато се спуснахме под вода? — попита Стейси.

— Не видях следи от тях. Те също изчезнаха.

Гласът на Нокс замря и се превърна в шепот. По всичко личеше, че той губеше битката, която водеше да остане в съзнание. Той бе мобилизирал цялата си воля, но тялото му бе изтощено до крайност. Очите му се затвориха и главата му леко се наклони на една страна.

Доктор Диърфийлд направи знак на Стейси и Салазар да излязат навън.

— Можете да поговорите отново по-късно, след като си почине.

— Ще се възстанови ли? — тихо попита Стейси.

— Не мога да кажа — избегна прекия отговор Диърфийлд в духа на старата лекарска традиция.

— Какво точно му има?

— Две или повече пукнати ребра, доколкото мога да преценя без рентгенова снимка. Подут глезен — може да е навехнат, може да е счупен. Контузии, изгаряния първа степен. С тези рани мога да се справя. Останалите симптоми не са това, което бих очаквал от човек, преживял корабокрушение.

— За какво говорите? — попита Салазар.

— Треска, артериално хипоналягане — научното наименование за ниско кръвно налягане — силно зачервяване, спазми в стомаха, странни мехури по тялото.

— А причината?

— Не е точно в моята област — с усилие каза Диърфийлд. — Чел съм само няколко статии в медицинските списания. Но смятам, че няма да сгреша, ако кажа, че най-сериозното състояние на Джими е било причинено от излагане на свръхсмъртоносна доза радиация.

Стейси замълча за момент, след което попита:

— Ядрена радиация?

Диърфийлд кимна.

— Иска ми се да греша, но фактите ме подкрепят.

— Вие, разбира се, можете да направите нещо, за да го спасите?

Диърфийлд направи жест из каютата.

— Огледайте се — каза кисело той. — Прилича ли ви това на болница? Аз тръгнах на това пътуване като прост моряк. Медицинският ми комплект съдържа само хапчета и превръзки за оказване на първа помощ. Едва когато наближим сушата, Нокс може да бъде вдигнат с хеликоптер, но дори и тогава се съмнявам, че ще може да бъде спасен с терапевтичните лечения, които съществуват в момента.

— Обесете ги! — извика Нокс, като сепна всички. Очите му внезапно се отвориха и погледът му премина през хората в каютата, насочен към някакъв неизвестен образ отвъд преградната стена. — Обесете гадните убийци!

Те го зяпнаха смаяни. Салазар бе потресен. Стейси и Диърфийлд се втурнаха към леглото, за да успокоят Нокс, докато той немощно се опитваше да се изправи.

— Обесете копелетата! — повтори Нокс с отмъстителен тон. Гласът му звучеше така, сякаш произнасяше проклятие. — Те отново ще убиват. Обесете ги!

Но преди Диърфийлд да успее да му инжектира успокоително, Нокс се вдърви, очите му блеснаха за момент, след което се покриха със смътна пелена. Той падна назад с тежка и дълбока въздишка и престана да се движи.

Диърфийлд бързо приложи сърдечен масаж, но се опасяваше, че Нокс бе твърде изтощен от острата форма на лъчевата болест, за да дойде обратно в съзнание. Той продължи, докато се задъха от умора и по него започнаха да се стичат струйки пот от влажната атмосфера. Накрая той призна унило, че е направил всичко, което неговите ограничени възможности му позволяваха. И чудо да станеше, не можеше да върне обратно Джими Нокс.

— Съжалявам — прошепна той, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Изпаднали като в хипнотичен транс, Стейси и Салазар бавно излязоха от каютата. Салазар запази мълчание, докато Стейси тихо заплака. След няколко мига тя избърса с ръка очите си и се стегна.

— Той видя нещо — прошепна тя.

Салазар я погледна.

— Какво е видял?

— Той разбра. По някакъв непонятен начин той разбра. — Тя се обърна и погледна през отворената врата към смълчаната фигура на койката. — Малко преди края Джими успя да види кой стои зад опустошителното бедствие и ужасната гибел на толкова много хора.

11

Още при вида на фигурата му, толкова тънка и стройна, че можеше да мине почти за мършава, човек можеше да познае, че мъжът насреща му бе маниак на тема физически упражнения и хранителни диети. Той бе нисък, с издадена напред брадичка и гръден кош като на боен петел и бе спретнато облечен в светлосиня риза за голф с отговарящи по цвят панталони. Върху късо подстриганата си червеникава коса той носеше сламена шапка, която бе нахлузил до ушите си, за да не я отнесе вятърът. Той имаше прецизно оформена къса червена брадичка а ла Ван Дайк, която завършваше с толкова остър връх, че човек би се заклел, че той можеше да промуши с нея някого, ако се наведеше внезапно с нея напред.

Той се понесе нагоре по мостчето на джонката, забол в устата си огромна пура, която пръскаше искри от бриза. Движеше се величествено, сякаш бе кралска особа, която дава прием. Ако се раздаваха награди за стилно поведение при драматични излизания на сцената, адмирал Джеймс Сандекър, директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА, щеше да спечели с лекота всичките.

Лицето му бе напрегнато от печалните новини, които бе получил от Джордино по време на полета си. Веднага щом кракът му стъпи на палубата на „Шанхай Шели“, той вдигна ръка към пилота на хидроплана, който му махна в отговор, че е разбрал съобщението. Хидропланът се обърна срещу вятъра и заподскача напред върху гребените на вълните, докато не се издигна във въздуха, след което с изящен вираж започна да набира височина в югоизточна посока към Хавайските острови.

Джордино и Мърфи пристъпиха напред. Сандекър фокусира погледа си върху собственика на джонката.

— Здравей, Оуен. Никога не съм очаквал да те срещна тук.

Мърфи се усмихна и се ръкува.

— И аз също, Джим. Добре дошъл на борда. Радвам се да те видя. — Той направи пауза и посочи към екипа на НЮМА, които стояха с мрачни физиономии около тях на откритата палуба. — Сега може би някой ще ми каже какво беше това представление вчера, което святкаше и трещеше на хоризонта и откъде изскачат всички тия хора в средата на океана.

Сандекър не отговори директно. Той огледа палубата и спуснатите платна.

— Каква е тази твоя придобивка?

— Построиха я по моя поръчка в Шанхай. Екипажът ми и аз отплавахме за Хонолулу, откъдето сега сме на път за Сан Диего. Там възнамерявам да я установя на док.

— Вие се познавате? — попита накрая Джордино.

Сандекър кимна.

— Този стар пират и аз заедно следвахме в Анаполис. Само че Оуен излезе по-хитър. Той напусна флота и основа една фирма за електроника. Сега той има повече пари от финансовото министерство на Съединените щати.

Мърфи се усмихна:

— Де да беше така.

Сандекър внезапно стана сериозен.

— Какви са новините от базата, след като ми докладвахте по радиото? — попита той Джордино.

— Страхуваме се, че е разрушена — тихо отвърна Джордино. — Опитахме се да се свържем с нея посредством подводния телефон на оцелялата подводница, но не получихме отговор. Кийт Харис смята, че главната ударна вълна трябва да е помела базата малко след като я напуснахме. Както докладвах, в двете подводници нямаше достатъчно място за всички. Пит и един британски океанолог останаха долу доброволно.

— Какво се прави за тяхното спасяване? — поиска да узнае Сандекър.

Изражението на Джордино видимо посърна, сякаш всички чувства го бяха напуснали.

— Озовахме се в безизходица.

Лицето на Сандекър придоби студен израз.

— Вие сте се провалили, мистър. Подведохте ме да повярвам, че се връщате долу с втората подводница.

— Това беше преди Лоудън да се появи на повърхността с изгорял акумулатор! — възнегодува в отговор Джордино. — След като първата подводница потъна, а втората излезе извън строя, ние се оказахме с вързани ръце.

Изражението на Сандекър омекна. Студенината се стопи, очите му се изпълниха с мъка. Той осъзна, че Джордино бе упорито преследван от лош късмет. Дори самата мисъл, че дребничкият италианец не бе опитал всичко възможно, бе погрешна и той съжали за това. Очевидната гибел на Пит покруси и него.

За адмирала Пит бе синът, който той никога не бе имал. Ако съдбата му отпуснеше още тридесет и шест часа, той щеше да вдигне по тревога цяла армия от специално обучени хора и секретни оръжия, за чието съществуване американската общественост нямаше и най-бегла представа. Сандекър разполагаше с голяма власт в столицата. Той не бе пристигнал тук, за да отговори на обява за търсене на помощ във „Вашингтон Поуст“.

— Има ли някаква възможност акумулаторът да се ремонтира? — попита той.

Джордино кимна встрани към подводницата, която се люшкаше по вълните на двадесет метра от тях, вързана с въже към кърмата на „Шанхай Шели“.

— Лоудън работи като бесен. Опитва се да го стегне набързо, но не е оптимистично настроен.

— Ако има някой виновен, то това съм аз — каза мрачно Мърфи.

— Пит може все още да е жив — каза Джордино, без да обръща внимание на Мърфи. — Той не е от тези, които лесно загиват.

— Да. — Сандекър направи пауза, след това продължи с почти отсъстващ тон: — Той много пъти е доказвал това в миналото.

Джордино погледна адмирала с искрящи очи.

— Ако можем да докараме друга подводница тук при нас…

— „Дийп Куест“ може да се спуска до десет хиляди метра — каза Сандекър, като възвърна самообладанието си. — Тя се намира в нашите докове в пристанището на Лос Анджелис. Мога да се разпоредя да я натоварят на един „С-5“ от военновъздушните сили и да я докарат тук до залез-слънце.

— Не знаех, че един „С-5“ може да каца върху вода — прекъсна го Мърфи.

— Не може — категорично каза Сандекър. — „Дийп Куест“, с общо тегло дванадесет тона, ще бъде хвърлена от товарните врати. — Той погледна часовника си. — Предполагам след около осем часа.

— Вие смятате да спуснете с парашут от самолет една дванадесеттонна подводница?

— Защо не, по дяволите? Иначе ще ни трябва цяла седмица, за да я докараме тук с кораб.

Джордино се загледа замислено в палубата.

— Щяхме да избегнем куп проблеми, ако зад гърба си имахме един поддържащ кораб с подводно и спасително оборудване.

— „Саундър“ е най-близкият до нас океански научноизследователски кораб, който отговаря на тези условия. В момента той извършва сонарно картографиране на океанското дъно южно от Алеутските острови. Ще наредя на капитана му да прекъсне мисията си и да тръгне към нас с колкото се може по-голяма скорост.

— С какво мога и аз да помогна? — попита Мърфи. — След като потопих подводницата ви, най-малкото, което мога да направя, е да предложа услугите на моя кораб и екипаж.

Джордино се усмихна вътрешно, когато Сандекър вдигна ръце и сграбчи раменете на Мърфи. Хващане на „канарче“, наричаше го Пит. От нищо неподозиращия субект Сандекър не искаше просто услуга, той караше жертвите си да се чувстват така, сякаш получаваха светото си кръщение.

— Оуен — каза адмиралът със своя най-почтителен тон, — НЮМА ще ти бъде много задължена, ако можем да използваме твоята джонка като флагмански кораб на флота.

Оуен Мърфи не бе вчерашен и усети, че му готвят капан.

— Какъв флот? — попита той, като се преструваше, че не разбира нищо.

— Ами половината от военноморския флот на Съединените щати се е насочил към нас — отвърна Сандекър, сякаш секретният инструктаж, който той бе получил от Реймънд Джордън, бе публична тайна. — Не бих се изненадал, ако в този момент една от техните атомни подводници кръстосва дълбините под нашия кораб.

Това бе, размишляваше Мърфи, най-откаченото нещо, което някога бе чувал през живота си. Никой обаче на борда на „Шанхай Шели“, с изключение на самия адмирал, нямаше и най-бегла представа колко пророчески бяха думите му, нито някой знаеше, че спасителната акция щеше да се окаже само прелюдия към главното действие.

На двадесет километра разстояние от тях ударната подводница „Тъксън“ се движеше на четиристотин метра под повърхността на водата и се приближаваше към местоположението на джонката. Тя бе подранила. Нейният капитан, флотски командир Боу Мортън, я бе подкарал с пълна скорост, след като получи заповед в Пърл Харбър да достигне с максимална бързина до района на експлозията. След като пристигнеше, той трябваше да проведе изследвания за подводно радиационно замърсяване и да събере всички плаващи отломки, които могат безопасно да бъдат прибрани на борда.

Небрежно облегнат на една преградна стена, Мортън полюшваше в ръката си една празна чашка за кафе и наблюдаваше лейтенант командир Сам Хаузър от флотската лаборатория за радиационна защита. Флотският учен не обръщаше внимание на присъствието на Мортън. Той бе изцяло съсредоточил вниманието си върху своите радиохимични прибори и изчисляваше интензитетите на бета и гама-излъчванията, получавани от сондите, които подводницата влачеше след себе си.

— Превърнахме ли се вече в светещи фенери? — попита саркастично Мортън.

— Радиоактивността е твърде неравномерно разпределена — отвърна Хаузър, — но е доста под максимално допустимите стойности на облъчване. Най-голямата концентрация е на повърхността.

— Детонация на повърхността?

— Да, от кораб, не от подводница. По-голямата част от замърсяването се е разнесло по въздуха.

— Има ли опасност за онази китайска джонка на север от нас?

Хаузър поклати глава.

— Вятърът е духал от тях към мястото на взрива, а и те са били твърде далеч, така че едва ли са получили нещо повече от една съвсем лека доза.

— А сега, когато плават през района на детонацията? — упорстваше Мортън.

— Поради силните ветрове и бурното вълнение по време и непосредствено след експлозията — започна търпеливо да обяснява Хаузър, — най-опасната радиация се е разнесла из атмосферата на голямо разстояние в източна посока. Там, където са, радиацията трябва да е в безопасни граници.

Телефонът в помещението издаде тих мелодичен звън, присъщ на високотехнологично оборудване. Хаузър вдигна слушалката.

— Да?

— Капитанът там ли е, сър?

— Почакай така. — Той подаде слушалката на Мортън.

— Капитанът на телефона.

— Сър, сонарен оператор Кайзър. Получих връзка. Мисля, че трябва да я чуете.

— Идвам веднага. — Мортън окачи слушалката, като се чудеше разсеяно защо Кайзър не се обади по интеркома, както си му беше редът.

Командирът намери сонарния оператор първи клас Ричард Кайзър наведен над своя пулт със слушалки на глава, да слуша нещо с набръчкано от озадачение чело. Старши помощникът на Мортън лейтенант командир Кен Фазио бе долепил резервни слушалки до ушите си. Той изглеждаше напълно шашардисан.

— Имате ли връзка? — попита Мортън.

Кайзър не отговори веднага, а продължи да слуша още няколко секунди. Накрая той отмести слушалката от лявото си ухо и промърмори:

— Това е лудост.

— Лудост?

— Получавам сигнал, който не би трябвало да получавам.

Фазио поклати глава, сякаш се съгласяваше.

— Умът ми не го побира.

— Бихте ли ме посветили във вашата тайна? — попита нетърпеливо Мортън.

— Ще го пусна по високоговорителя — каза Кайзър.

Мортън, няколко офицери и морякът, които бяха предали един на друг новината за странната връзка, се скупчиха около сонарния апарат и вдигнаха очаквателно погледите си към високоговорителя. Звуците не бяха съвършени, но достатъчно ясни, за да бъдат разбрани. Това не бе пискливият рев на китове, нито тихото бръмчене от кавитация на някое витло. От високоговорителя се чуваха човешки гласове, които пееха песен:

Мортън впи леден поглед в Кайзър.

— Какъв е шифърът?

— Няма никакъв шифър, сър.

— Това трябва да идва от онази китайска джонка.

— Не, сър, не идва нито от джонката, нито от който и да е друг съд на повърхността.

— Друга подводница? — попита скептично Мортън. — Може би руска?

— Само в случай, че те ги правят десет пъти по здрави от нашите — каза Фазио.

— Какъв е обхватът и посоката?

Кайзър се поколеба. Той приличаше на малко момченце, което бе изпаднало в беда и се страхуваше да каже истината.

— Посоката, която засякохме по компаса, не бе хоризонтална, сър. Пеенето идва от дъното на морето на пет хиляди метра точно под нас.

12

Жълтеникавата тиня, съставена от микроскопичните останки от едно морско растение, наречено диатомея, се носеше бавно, като се завихряше на малки облаци, обгърнати от абсолютната тъмнина на бездната.

Дъното на падината, където преди бе разположена геоложката станция на НЮМА, бе запълнено с тиня и скални късове, свлечени от стръмните склонове и сега представляваше една равнина, чиято неравномерна и накъсана повърхност бе осеяна с полузарити камъни и пръснати отломки. След като последният грохот на земетресението утихна, тук трябваше да се възцари мъртва тишина. Изпод дъното на обезлюдената падина обаче долитаха изкривените звуци на „Русалката Мини“ и се издигаха нагоре, пулсирайки през водната пустош.

Ако някой можеше да закрачи по полето с отломките и стигнеше до източника на този звук, той щеше да открие едно стебло на антена, изкривено и усукано, да стърчи от калта. Една сиво-розова рибка с мишеподобна опашка8 проучи за момент антената, но след като не откри нищо апетитно в нея, махна с продълговата си опашка и лениво отплува в тъмнината.

Рибата още не бе изчезнала, когато тинята на няколко метра от антената се раздвижи и се завихри в кръг, който бе загадъчно осветен отдолу и растеше с всеки изминал миг. Внезапно през тинята проби лъч светлина, придружен от една механична ръка, която бе съчленена в китката и завършваше накрая със скреперна кофа. Стоманеното привидение се спря и се изправи като прерийно куче, застанало на хълбоците си и душещо хоризонта за койот.

След това скреперната кофа се наведе надолу и започна да дълбае морското дъно, като копаеше дълбок канал, който се издигаше в единия си край като рампа. Когато срещнеше камък, твърде голям, за да се побере в кофата, до нея като по вълшебен начин се появяваха огромни метални клещи. Острите и продълговати щипци на клещите хващаха камъка отстрани, изваждаха го от седиментния слой и го пускаха встрани от канала в носещи се на талази облаци кал. След това клещите се прибираха и скреперната кофа продължаваше да копае.

— Добре работите, мистър Пит — каза Планкет, като се усмихна с облекчение. — Ако продължавате така, ще можем да се измъкнем и да подкараме машината по сушата, за да стигнем точно навреме за следобедния чай.

Пит се бе облегнал назад в една седалка и зяпаше нагоре към един телевизионен монитор със същата внимателна загриженост, с каквато би наблюдавал футболен мач.

— Все още не сме се озовали на пътя.

— Да се качим на един от вашите дълбоководни съдове за геоложки проучвания и да го закараме в шлюзовата камера, преди да дойде големият трус, бе гениална идея.

— Не бих отишъл толкова далеч — промърмори Пит, докато програмираше компютъра на подводния съд да промени малко ъгъла на скреперната кофа. — Наречи го кражба на логиката на мистър Спок.

— Стените на шлюзовата камера издържаха — възрази Планкет, — но по една щастлива случайност не бяхме смазани като буболечки.

— Камерата бе построена така, че да издържа на четири пъти по-голямо налягане от другите постройки на базата — каза Пит с непоколебима увереност. — Щастливата случайност, както я наричате, ни даде време да изравним налягането на камерата, да отворим външната врата и да изминем достатъчно разстояние напред, за да можем да пуснем в действие скреперната кофа и щипците, преди лавината да се изсипе. Иначе щяхме да останем хванати в капана толкова дълго, че не ми се ще да мисля за това.

— О, дяволите да го вземат — засмя се Планкет. Вече нямаше почти нищо, което можеше да го учуди или обърка. — Какво значение има всичко това, щом успяхме да избегнем гроба.

— Бих желал да не използвате думата „гроб“.

— Съжалявам. — Планкет седна на една седалка встрани и малко по-назад от Пит. Той огледа вътрешността на ДСГП. — Страхотна машина. Какъв е източникът на захранването й?

— Малък атомен реактор.

— Атомен, а? Вие, янките, никога не преставате да ме учудвате. Обзалагам се, че с това чудовище можем да преминем по цялото дъно и да се озовем на плажа Уайкики.

— И би спечелил облога си — каза Пит с лека усмивка. — Реакторът и животоподдържащите системи на „Големият Джон“ биха могли да ни отведат там. Единственият проблем е скоростта, която е цифром и словом пет километра в час. Ние ще умрем от глад доста преди да стигнем дотам.

— Не взехте ли нещо за обяд? — попита Планкет с чувство за хумор.

— Нямам дори и една ябълка.

Планкет погледна иронично към Пит.

— Дори и смъртта би ми се сторила по-приятна, ако не трябваше отново да слушам тази проклета мелодия.

— Не харесвате „Мини“? — попита Пит с престорена изненада.

— След като чух припева й за двадесети път, не.

— При положение, че външната кутия на телефона бе смачкана, единствената ни връзка с повърхността остана акустичният радиопредавател. Обхватът му не е достатъчен, за да постигнем връзка, но това е всичко, с което разполагаме. Мога да ви предложа валсовете на Щраус или мелодиите на големите оркестри от четиридесетте, но няма да са подходящи.

— Мнението ми за вашата фонотека не е високо — изсумтя Планкет. После погледна към Пит. — Какво му е лошото на Щраус?

— Музиката му е инструментална — отвърна Пит. — Изкривените от водната среда звуци на цигулката могат да приличат на тези на китовете или на няколкото други морски бозайници. В „Мини“ пеят човешки гласове. Ако някой на повърхността слуша, той ще разбере, че някой тук долу все още диша. Независимо колко неясна и изопачена е песента, никой няма да обърка човешкото бръщолевене с нещо друго.

— Колкото и да може това да ни бъде от помощ — каза Планкет, — ако бъде организирана спасителна акция, ние по никакъв начин няма да можем да се прехвърлим от този съд в някоя подводница без шлюзова камера. Това е устройство, което напълно липсва във вашия иначе забележителен трактор. Ако мога да говоря реалистично, в близкото бъдеще не виждам нищо друго, освен нашата неизбежна кончина.

— Бих желал да не използвате думата „кончина“.

Планкет пъхна ръка в един джоб на големия си вълнен пуловер и извади едно плоско шише.

— Останали са само около четири глътки, но те трябва да ни повдигнат духа за известно време.

В момента, в който Пит пое предложеното му шише, един приглушен тътен разтърси големия верижен съд. Скреперната кофа заскърца в един масивен камък и се опита да го отмести. Далеч над безопасната си граница на претоварване, машината се мъчеше да вдигне отломката, като издаваше силен вой. Подобно на олимпийски щангист, напънал мускули до скъсване в стремежа си да грабне златния медал, кофата повдигна масивния си товар над морското дъно и го стовари върху растящата купчина покрай канала.

Външните прожектори не можеха да пробият през облаците от тиня и мониторите вътре в командната кабина показваха само непрекъснато преливащи се жълти и сиви цветове. С помощта на компютъра обаче те получаваха върху дисплея му триизмерно сонарно изображение, което показваше дълбочината на изкопа.

Бяха изтекли пълни пет часа, откакто Пит бе започнал изкопната работа. Накрая обработеното по компютърен път изображение показа един тесен, но достатъчно чист коридор, който се издигаше нагоре към повърхността на морското дъно.

— Ще поодраскаме малко боята на предната броня, но смятам, че ще можем да се промъкнем — уверено каза Пит.

Лицето на Планкет грейна.

— Дайте газ до дупка, мистър Пит. До смърт се отегчих да гледам тази гадна тиня.

Главата на Пит се наклони леко и той мигна с едното си зелено око.

— Както желаете, мистър Планкет. — Той пое ръчното управление от компютъра и потри ръце като пианист, който се кани да свири. — Стискайте палци веригите да захапят здраво тинестото дъно, иначе ще трябва да се установим тук за постоянно.

Той леко премести лоста за газта напред. Широките гъсенични вериги от двете страни на „Големият Джон“ започнаха да се движат, като разбъркваха меката тиня. След малко те се завъртяха по-бързо, когато Пит увеличи газта.

Постепенно започнаха да се придвижват напред. След малко едната верига стъпи върху пласт от малки камъни и получи здраво сцепление, което наклони гигантската геоложка машина към отсрещната страна на канала. Пит се помъчи да коригира положението, но стената поддаде и едната страна на подводния съд бе залята с поток от тиня.

Той натисна лоста за газта до крайно предно положение, след това го дръпна назад, докато включваше на заден ход, след което отново даде пълен напред. „Големият Джон“ се люшкаше напред-назад. Компактният атомен реактор имаше нужната мощност, но веригите не можеха да намерят твърда опора. От шарнирните шипове на гъсеничните вериги захвърчаха камъни и тиня, докато те се врязваха в гъстата лепкава глина.

Въпреки това ДСГП остана заседнал в тесния си капан.

— Може би ще е добре да спрем и да изгребем калта — каза Планкет, станал напълно сериозен. — Или което е още по-добре, да седнем спокойно и да разгледаме положението.

Пит отдели няколко секунди, за да хвърли на британеца един пронизващ, леденостуден поглед. Планкет можеше да се закълне, че очите на Пит изгориха доста голям брой от мозъчните му клетки.

— Много от колегите ми и аз работихме дълго и упорито, за да построим първата дълбоководна база — каза той с тон, който граничеше със сатанински. — И някой някъде носи отговорност за нейното унищожение. Този някой стои също така и зад загубата на вашата подводница, поддържащия ви кораб и екипажа. Ето какво е положението. Сега, що се отнася до мен, аз смятам да се измъкна от тази лепкава гадост, ако ще дори да скапя тази машина, да стигна цял-целеничък до повърхността, да намеря негодниците, които стоят зад тази трагедия и да им натикам зъбите в гърлото.

След това той се обърна и пусна веригите бясно да се въртят през обграждащите ги скални късове и тиня. С тромаво поклащане огромната машина заби надолу в дъното, след което се придвижи на метър напред, след това на два.

Планкет седеше неподвижен като пън, уплашен донемайкъде, но същевременно изпълнен с непоколебима увереност. О, боже, мислеше си той, тоя тип като нищо ще успее!

13

На осем хиляди километра разстояние от „Големият Джон“, дълбоко в една шахта изсечена във вулканична скала, група миньори отстъпиха встрани, за да позволят на двама мъже да се приближат и надзърнат през един пробит отвор в бетонна стена. От отвора се носеше отвратителна воня, която всяваше в двадесетчленния земекопен екип страх от неизвестното.

Прожекторите, които осветяваха тясната шахта, хвърляха зловещи изкривени сенки вътре в пространството отвъд дебелата един метър бетонна стена, което, както по всичко изглеждаше, представляваше един голям тунел. Вътре те успяха да различат един стар ръждясал камион, обграден от нещо, което приличаше на огромен пласт от сиво-кафяви дървени пръчки и клони.

Въпреки хладния влажен въздух дълбоко под набраздените от минали сражения склонове на остров Корегидор, който се намираше на входа на манилския залив, двамата мъже, които надничаха през дупката, се потяха обилно. След дълги години на проучване те знаеха, че са на път да открият част от огромната военна плячка, останала от Втората световна война, известна като „Златото на Ямашита“, получила прозвището си от името на генерал Томоюки Ямашита, командир на японските сили във Филипините след октомври 1944 г.

Несметното съкровище, събирано от японците по време на войната от Китай, от държавите в югоизточна Азия, холандските колонии и Филипините, се състоеше от хиляди тонове екзотични скъпоценни камъни и бижута, сребърни и златни кюлчета, както и статуи на Буда и украшения от католически олтари, инкрустирани с безценни камъни и излети от масивно злато.

Манила бе служила като сборен пункт, от който пратките щяха по-късно да бъдат експедирани за Япония, но поради тежките транспортни загуби в по-късните стадии на войната от американските подводници в Токио пристигнаха по-малко от двадесет процента от плячката. Без да имат къде да отидат и поставени под угрозата островът да бъде нападнат от изпълнените с чувство на мъст американци, японците, пазители на съкровището, бяха изправени пред една дилема. Те нямаха намерение да го върнат на народите и хората, които бяха ограбили. Единственият им избор бе да скрият огромното съкровище на стотици различни места из остров Лусон и около него, с надеждата да се върнат след войната и да го пренесат тайно у дома.

По най-скромни оценки стойността на плячкосаното съкровище по текущи пазарни цени се изчисляваше между четиристотин и петдесет и петстотин милиарда долара.

Изкопните работи в този конкретен участък на Корегидор, на няколкостотин метра западно и на повече от километър под страничния тунел, който някога бе служил за главна квартира на генерал Дъглас Макартър, преди той да бъде евакуиран в Австралия, бяха продължили четири месеца. Като използваха копия на стари карти на OSS9, които те бяха открили погребани в архивите на ЦРУ в Лангли, агентите от американските и филипинските разузнавателни служби работеха заедно в екип и ръководеха изкопните дейности. Това бе една изтощителна работа, която напредваше изключително бавно.

Указанията върху картите бяха дешифрирани, след като се установи, че са били написани на един древен японски диалект, използван преди хиляда години. До шахтата, водеща към съкровището, трябваше да се стигне под страничен ъгъл, тъй като първоначалният й вход бе миниран с няколко бомби с тегло хиляда-две хиляди фунта и трябваше да се срути при едно директно влизане. Проникването през двадесеткилометровия лабиринт, прокопан от японците по време на тяхната окупация на Лусон, трябваше да бъде прецизно изчислено, тъй като в противен случай миньорите можеха да изгубят месеци, копаейки на погрешно ниво и да минат встрани, само на няколко сантиметра от тунела със съкровището.

По-високият от двамата, Франк Манкузо, поиска с ръка по-голям прожектор. Подадоха му един и той го пъхна през отвора в стената. Лицето му побледня в жълтеникавия сумрак. Вцепенен от ужас, той осъзна какво всъщност представляваха късите дървени клонки.

Рико Акоста, минен инженер, прикрепен към филипинските сили за сигурност, се приближи до Манкузо.

— Какво виждаш, Франк?

— Кости — каза Манкузо с едва доловим глас. — Скелети. Господи, там трябва да има стотици от тях. — Той отстъпи назад и кимна на Акоста.

Нисичкият човечец подкани с жест миньорите към отвора.

— Разширете го — нареди той.

На групата филипински миньори бе необходим по-малко от един час, за да пробият с тежките си чукове достатъчно голям отвор, за да може да мине през него човек. Циментът, от който бяха изградени стените на тунела, бе долнокачествен, напукан и ронлив и се къртеше лесно. Това те считаха за късмет, тъй като никой не искаше да рискува галерията да се срути върху тях, ако използваха взривни вещества.

Манкузо седна встрани и докато чакаше, запали една къса извита лула. На четиридесет и две, той все още бе запазил стройното, с дълги крайници тяло на баскетболен играч. Дългата му кестенява коса се спускаше надолу по врата му на мазни кичури, които плачеха за баня, а мекото му кръгло лице от немски тип подхождаше повече на счетоводител, отколкото на инженер, който се рови под земята. В сините му очи се забелязваше замечтаност, която като че ли никога не придобиваше ясни очертания. Въпреки това те попиваха всичко, което виждаха, и го запечатваха в съзнанието му.

Завършил колорадския минно-геоложки институт, той бе прекарал първите си години в скитосване по света, обикаляйки геологопроучвателни рудници, както и рудници в редовна експлоатация, в търсене на скъпоценни камъни — опали в Австралия, смарагди в Колумбия и рубини в Танзания — с променлив успех. Три години той прекара на северния японски остров Хокайдо в безплодно дирене на най-редкия от редките — червения пайнит.

Малко преди да навърши тридесет, той бе ухажван и вербуван от едно почти неизвестно разузнавателно ведомство във Вашингтон и бе назначен за специален агент. Първата му задача бе да търси златото на Ямашита като част от екипа на филипинските служби за сигурност.

Изкопните работи бяха извършени в най-строга секретност. Нито едно златно кюлче или скъпоценен камък нямаше да бъдат върнати на предишните им собственици. Цялото открито съкровище трябваше да бъде задържано от филипинското правителство, за да облекчи бремето от големите външни дългове и съживи западналата икономика, разсипана от неизчислимите финансови злоупотреби на режима на Маркос.

Неговият колега Акоста също бе работил като минен инженер, преди да отиде в службите за сигурност. Той бе висок за филипинец и очите му подсказваха за високия процент китайска кръв, която течеше в жилите му.

— Значи слуховете са верни — каза Акоста.

Манкузо вдигна очи.

— Моля?

— Японците са принудили съюзническите военнопленници да прокопаят тези тунели, след което са ги погребали живи, за да не могат никога да разкрият тяхното местоположение.

— Така изглежда. Ще узнаем всичко, щом влезем вътре.

Акоста вдигна каската си и избърса с ръкав челото си.

— Дядо ми бе в Петдесет и седми филипински разузнавателен отряд. Той бе пленен и хвърлен в испанския затвор във Форт Сантяго. Никога не излезе оттам. Над две хиляди военнопленници са умрели от глад или от задушаване. Точният им брой никога не стана известен.

Манкузо кимна с усилие.

— Сегашните поколения не могат да си представят дивото варварство, което опетни тихоокеанския военен театър. — Той дръпна от лулата си и изпусна облаче син дим, преди да продължи. — Ужасната статистика гласи, че петдесет и седем процента са умрелите съюзнически войници в японските концентрационни лагери, срещу само един процент от онези, пленени от немците.

— Странно защо японците не са се върнали и опитали с всички средства да заграбят съкровището — каза Акоста.

— Разни групи, които се представяха за строителни компании, наистина се опитаха да получат договори за следвоенно строителство, за да могат тайно да копаят за златото, но след като Фердинанд Маркос научи за съкровището, той затръшна вратата под носа им и започна сам да го търси.

— И откри известна част — добави Акоста — на стойност може би тридесет милиарда щатски долара, които той изнесе тайно от страната, преди да го свалят.

— Плюс това, което открадна от твоите сънародници.

Акоста се изплю с отвращение на пода.

— Той и жена му бяха болни от алчност. Ще ни трябват сто години, за да се оправим след тяхното управление.

Ръководителят на групата миньори махна с ръка към тях.

— Сега вече трябва да може да се проврете — каза той.

— Давай. — Акоста кимна към Манкузо. — Първо ти.

Вонята бе отвратителна и на тях им прилоша. Манкузо върза една пъстра носна кърпа около долната част на лицето си и като усукваше тяло, успя да се провре през тясната цепнатина в стената на тунела. Той чу как нещо тихо изпука, след което последва звук от цамбуркане, когато ботушите му срещнаха малка локвичка. След като премина през отвора, той почака малко и чу как от пукнатините в извития таван капеше вода. След това отново запали фенерчето си и насочи голия му лъч надолу.

Той бе стъпил върху една протегната костелива ръка и я бе счупил. Тя бе свързана с един скелет, облечен в плесенясали останки на униформа и покрит с мръсотия. Чифт инкрустирани лични табелки лежаха от едната страна на черепа и малката верижка все още бе увита около врата.

Манкузо коленичи и взе една от табелките под светлината на фенерчето си. Той започна да трие с палец и показалец мръсотията, докато накрая успя да различи името: Уилям А. Милър.

Имаше и армейски сериен номер, но Манкузо пусна табелката на земята. След като уведомеше своя началник за откритието си, в Корегидор щеше да бъде пратен един екип за регистриране на загиналите във войната и Уилям А. Милър и неговите отдавна починали другари щяха да бъдат върнати в домовете им и погребани с почести петдесет години след гибелта им.

Манкузо се обърна и описа с фенерчето пълен кръг. Дотам, докъдето стигаше лъчът, тунелът бе покрит със скелети, някои пръснати, някои натрупани на купчини. Той разгледа още няколко идентификационни табелки, преди Акоста да влезе с малко фенерче на една връв.

— Пресвета майчице Исуса — изохка той, когато видя зловещите останки. — Една армия от мъртъвци.

— Съюзническа армия — каза Манкузо, — американци, филипинци, дори няколко британци и австралийци. Изглежда, че японците са докарали в Манила пленници от други райони на войната, за да ги използват за робски труд.

— Само господ знае колко са страдали — промърмори Акоста. Лицето му почервеня от гняв и в гърлото му се покачи жлъчен сок. Той сключи пръсти около кръста, който висеше на врата му. — Как са били убити?

— Няма следи от огнестрелни рани. Те трябва да са се задушили, след като са били погребани живи вътре.

— Онези, които са издали заповедта за тази масова екзекуция, трябва да платят.

— Те вероятно са мъртви, убити при клането около Манила от армията на Макартър. А ако са все още живи, дирите им са безвъзвратно загубени. Съюзниците в Тихия океан им простиха твърде бързо. Издирването на онези, които носеха отговорност за жестокостите, не продължи дълго, както например направиха евреите с нацистите. Ако не са били открити и обесени досега, те никога няма да бъдат.

— Те все пак трябва да платят — повтори Акоста. Гневът му премина в безсилна омраза.

— Не си губи времето в мисли за отмъщение — каза Манкузо. — Нашата задача е да намерим златото.

Той се отправи към първия от една дълга редица камиони, които стояха паркирани сред мъртвите. Гумите му бяха сплескани и горната част на брезента над каросерията бе изгнила от постоянно капещата върху него вода. Той свали рязко задния капак и светна с фенерчето вътре. С изключение на няколко счупени дъски от щайги каросерията бе празна.

Манкузо усети как едно лошо предчувствие се загнезди в стомаха му. Той се втурна към следващия камион, като внимателно избягваше мъртвите. Ботушите му шляпаха в покритата с мръсотия вода. Потта от влажния въздух изстина по тялото му. Трябваше да положи големи усилия на волята си, за да продължи. Вътре в себе си сега той чувстваше как го обзема страх от това, което можеше да не намери.

Вторият камион бе празен, както и следващите шест. На двеста метра вътре в тунела пътят бе препречен от едно срутване, което опитните му очи на миньор разпознаха, че е било причинено от взривни вещества. Шокиращото тук обаче, бе наличието на една малка каравана, чиято модерна алуминиева конструкция не пасваше на епохата на четиридесетте. По страните й нямаше никакви отличителни знаци, но Манкузо забеляза маркировката на производителя върху гумите.

Той се покачи по металната стълбичка и застана в преддверието, като шареше с лъча на фенерчето си из вътрешността му. Караваната бе обзаведена като онзи тип офиси, които често можеха да се видят по строителните площадки.

Акоста се приближи, следван от четирима от хората си, които развиваха кабела до големия прожектор. Той отстъпи назад и освети цялата каравана в ярко сияние.

— Откъде, по дяволите, се е взело това тук? — попита смаяно Акоста.

— Вкарай прожектора вътре — каза Манкузо. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали.

На по-ярката светлина те видяха, че караваната бе почистена. Бюрата бяха подредени, кошчетата изпразнени, никъде не се забелязваха пепелници. Единственият признак, че тук е имало някой, бе една предпазна каска, закачена на кука и една голяма черна дъска, която висеше на стената. Манкузо разгледа подредените колонки, изписани върху нея. Числата бяха арабски, докато думите над тях бяха написани със символите катакана.

— График? — попита Акоста.

— Опис на съкровището.

Акоста се тръшна на един стол зад едно от бюрата.

— Взели са го, всичкото са го изнесли тайно.

— Преди около двадесет и пет години, според датата на дъската.

— Маркос? — попита Акоста. — Той трябва да се е добрал дотук първи.

— Не, не е бил Маркос — отвърна Манкузо, сякаш винаги бе знаел истината. — Японците. Те са се върнали, взели са златото и са ни оставили костите.

14

Къртис Мийкър паркира „Мъркюри Кугър“, колата на съпругата му, и небрежно извървя трите пресечки до театър „Форд“ на Десета улица, между улици Е и Ф. Той закопча палтото си, за да се предпази от острия есенен вятър и закрачи заедно с група възрастни граждани, тръгнали на обиколка из столицата в късната съботна вечер.

Техният екскурзовод ги спря пред театъра, където Джон Уилкс Бут бе застрелял Ейбрахам Линкълн и им изнесе кратка лекция, преди да ги преведе през улицата до „Питърсън Хаус“, където президентът бе починал. Без да бие на очи, Мийкър се изплъзна, показа за миг значката си на агент от федералната служба на портиера и премина във фоайето на театъра. Той проведе кратък разговор с управителя, след което седна на едно канапе, като си даде вид, че чете спокойно една програма.

В очите на закъснелите, непропускащи нито една премиера посетители, които бързо преминаваха край Мийкър запътени към своите места, той изглеждаше като незаинтересован посетител, който е бил отегчен от пресъздаването на пиеса от края на деветнадесети век на тема испано-американската война и е предпочел да изчака края й във фоайето.

Мийкър в никакъв случай не бе турист или любител на театралното изкуство. Званието му бе заместник-директор по високотехнологичните операции и той рядко ходеше другаде нощем освен в офиса си, където разучаваше спътникови разузнавателни снимки.

По своята същност той бе свит човек, който рядко казваше повече от едно-две изречения наведнъж, но бе високо уважаван от разузнавателните кръгове като най-добрия анализатор на спътникови снимки в бранша. Той бе това, което жените наричаха „мъж с приятна външност“, черна коса с тук-там сиви кичури, лице, излъчващо доброта и вечно готово да се усмихне, както и очи, от които искряха приятелски чувства.

Докато вниманието му изглеждаше приковано в програмата, едната му ръка се плъзна в джоба и натисна бутона на един предавател.

Вътре в театралната зала Реймънд Джордън се бореше със съня си. Под гневния поглед на жена му до него той се прозя като един вид защита срещу стогодишния диалог на сцената. За облекчение на зрителите, които седяха в старомодни твърди седалки, пиесите и сцените в театър „Форд“ бяха кратки. Джордън се завъртя в по-удобно положение върху твърдата дървена седалка и остави съзнанието му да се понесе от пиесата към един риболовен излет, който той бе планирал за следващия ден.

Внезапно унесът му бе прекъснат от три тихи писукания от електронния часовник на китката му. Това бе така наречения часовник „Делта“, по името на кода, който приемаше, но носеше етикет на „Рейтек“, за да изглежда обикновен и да не бие на очи. Кодът Делта го известяваше, че става въпрос за нещо особено важно и че някой щеше да го вземе или посрещне.

Той прошепна едно извинение на жена си и си проправи път към пътеката и оттам отиде във фоайето. Когато Джордън позна Мийкър, лицето му помрачня. Въпреки че това излизане от залата му бе добре дошло, той не остана очарован от факта, че някъде се е получила кризисна ситуация.

— Какво е положението? — попита той без предисловие.

— Знаем кой кораб е носил бомбата — отвърна Мийкър, като стана на крака.

— Не можем да говорим тук.

— Уредих с управителя на театъра да ползваме служебния му офис. Там мога да ви докладвам на спокойствие.

Джордън знаеше стаята. Тръгна натам, следван по петите от Мийкър и влезе в едно преддверие, обзаведено с декори в стил шестдесетте години на миналия век. Той затвори вратата и отправи поглед към Мийкър.

— Сигурен ли си? Няма никаква грешка?

Мийкър поклати сериозно глава.

— Снимките от една по-ранна метеорологична птичка показаха три кораба в района. Ние задействахме „Скай Кинг“, нашия стар разузнавателен спътник, когато той минаваше над експлозията и открихме два от корабите.

— Как?

— С компютърно увеличение на радарно-сонарната система, което ни позволява да виждаме през водата така, сякаш е прозрачна.

— Осведомихте ли вашите хора?

— Да.

Джордън погледна Мийкър в очите.

— Уверен ли си в заключенията си?

— Няма нито капка съмнение — отвърна категорично Мийкър.

— Солидни ли са доказателствата?

— Да.

— Знаеш, че ще поемеш своята част от отговорността, ако се провалиш.

— Веднага щом свърша с доклада, ще се прибера вкъщи и ще заспя като младенец… е, почти.

Джордън се отпусна и седна в един стол до масата. Сетне вдигна очаквателно поглед към Мийкър.

— Окей, какво откри?

Мийкър извади една папка с кожена подвързия от един дълбок вътрешен джоб на палтото си и я постави на масата.

Джордън се усмихна.

— Виждам, че нямаш доверие в куфарчетата.

— Предпочитам ръцете ми да са свободни — каза Мийкър, като сви рамене.

Той отвори папката и подреди пет фотоснимки върху масата. Първите три показваха корабите на повърхността с невероятно големи подробности.

— Ето, тук виждате норвежкия товаро-пътнически лайнер да обикаля дрейфуващия японски автотранспортен кораб. На дванадесет километра от тях британският изследователски кораб в момента спуска една подводница в морето.

— Това е снимката преди — каза Джордън.

Мийкър кимна.

— Следващите две са от „Скай Кинг“, направени след експлозията и разкриват два разбити корпуса на дъното. Третият се е разпаднал. С изключение на няколко разпръснати отломки от двигателя от него практически не е останало нищо друго.

— Кой е бил той? — попита бавно Джордън, сякаш очакваше отговора.

— Идентифицирахме с положителност двата съда, които са потънали цели. — Мийкър направи пауза, като извърна глава от снимките и погледна Джордън в очите, за да подчертае отговора си. — Корабът, който е превозвал бомбата, е бил японският автотранспортьор.

Джордън въздъхна и се облегна назад.

— Не идва като кой знае какъв голям шок новината, че японците притежават бомбата. Те от години имат технологията за това.

— Те се издадоха, когато построиха реактор размножител с бързи неутрони за течни метали. При делене с бързи неутрони реакторът създава повече плутониево гориво, отколкото изгаря. Първата стъпка към производството на ядрено оръжие.

— Добре си си научил урока — каза Джордън.

— Трябва да знам какво да търся.

— Нещо като фабрика за производство на ядрени оръжия, чието откриване все още ни се изплъзва — язвително каза Джордън.

Мийкър го изгледа без да мигне, след което се усмихна.

— Вашето наземно разузнаване също не разполага с никакви следи, които да сочат къде ги произвеждат.

— Вярно — призна Джордън. — Японците са извършили това под едно невероятно прикритие. Имам чувството, че ръководителите на тяхното правителство са също в неведение.

— Ако производствените им съоръжения бяха над земята, нашите нови шпионски спътници щяха да ги открият.

— Странно, че няма райони с необичайна радиоактивност.

— Не сме засекли нищо извън техните енергийни реактори и едно находище за ядрени отпадъци близо до един крайбрежен град, наречен Рокота.

— Виждал съм докладите — каза Джордън. — Японците прокараха една шахта на дълбочина четири хиляди метра, за да изхвърлят отпадъците си. Възможно ли е да сме пропуснали нещо?

Мийкър поклати отрицателно глава.

— Трябваше поне да открием признаци за голямо строителство или съответното движение на строителната техника към и от района.

— По дяволите! — с рязък тон каза Джордън. — Японците свободно си плават из океаните с ядрени бомби, предназначени за пристанищата на Съединените щати, докато ние седим със скръстени ръце, без да знаем мястото, където са произведени, тяхното крайно местоназначение или плана за цялата операция.

— Вие казахте „бомби“ в множествено число? — попита Мийкър.

— Показанията на сеизмографския център в Колорадо сочат, че е имало втора детонация на една милисекунда от първата.

— Колко жалко, че не успяхте да проведете една мащабна операция, за да намерите отговора преди десет години.

— С какви пари? — изсумтя Джордън. — Последната администрация продъни бюджетните сметки, които финансираха събирането на разузнавателна информация. Всичко, от което политиците се интересуват, е Русия и Близкият изток. Последните хора, които Държавният департамент би ни позволил да разследваме, са нашите приятелчета от Япония. Всичкото, което ни е позволено да държим там, са двама пенсионирани агенти, чийто договори трябваше да продължим. Израел е другата държава, за която няма ограничения. Не можеш да си представиш колко пъти ни бе заповядано да се правим, че нищо не сме видели, когато Мосад хвърляха прах в очите на международната общественост, за което после обвиняваха арабите.

— Президентът ще трябва да ви даде неограничени пълномощия, когато го запознаете със сериозността на положението.

— Ще разбера това веднага щом му докладвам утре сутринта. — Гладката, излъскана маска на Джордън се бе мъничко пропукала и гласът му стана леденостуден. — Каквито и ходове да предприемем по въпроса, ние ще бъдем догонващите. Това, което ме плаши и ме изпълва с ужас, е, че вече е твърде късно да пресечем заговора, след като е набрал инерция.

През вратата се чу шум от гласове. Пиесата бе свършила и публиката се стичаше към фоайето.

Джордън се изправи на крака.

— Ще трябва да прекратя срещата и да се мерна за малко пред хората, иначе жена ми няма да ми продума по целия път до вкъщи. Благодаря, че ме осведоми за откритието на твоята птичка.

— Има и още едно нещо — каза Мийкър. Той извади една нова снимка от папката и я вдигна към светлината.

Джордън се взря в обекта в центъра на снимката.

— Прилича на някакъв вид голям селскостопански трактор. Кое е същественото?

— Това, което виждате, е неизвестно дълбоководно транспортно средство, което се движи по морското дъно на пет хиляди метра под повърхността на не повече от двадесет километра от района на експлозията. Знаете ли чия собственост е то и какво прави там?

— Да… — бавно каза Джордън. — Не знаех, но сега вече знам. Благодаря ти, Къртис.

Джордън се обърна, оставяйки един напълно объркан Мийкър, отвори вратата и се стопи в тълпата, която напускаше театъра.

15

Верен на обещанието си, Пит изкара измъчения ДСГП от смъртната хватка на тинестото дъно. Стоманените вериги заскърцаха остро, когато стъпиха върху вулканичните късове, смилайки ги с тежестта си. Започнаха бавно да се придвижват, сантиметър по сантиметър напред. С мъчителна мудност огромното превозно средство изпълзя до повърхността на морското дъно, отърси се от камъните и тинята, които се повлякоха след него като огромна мътна река и стъпи върху голия терен.

— Излязохме — извика възторжено Планкет. — Страхотна работа!

— Страхотна работа — имитира го Пит. Той включи компютърното управление и изведе последователно географски изображения на монитора. — Цяло чудо е, че се измъкнахме без механична повреда или пробив в системите за херметичност.

— Скъпи мой друже, вярата ми в теб е толкова дълбока, колкото морето… ъ-ъ-ъ, под което се намираме. И за миг не се усъмних в силата на твоя дух.

Пит му спести един любопитен поглед.

— Щом толкова лесно можеш да бъдеш измамен, аз имам един мост в Ню Йорк, на който бих искал да те поканя.

— Това пък какво означава?

— Играеш ли бридж10?

— Да, много съм добър. Спечелил съм доста турнири. А ти?

— Винаги мога да те закопая на „Олд Мейд“11.

Като се вземеше предвид положението, в което те се намираха, можеше да се каже, че разговорът, който Пит и Планкет водеха помежду си, бе най-малкото странен. Но те бяха мъже, потопили се в естествената си среда и вътре в себе си пределно ясно съзнаваха опасността да останат за вечни времена в плен на тъмната бездна.

— Сега, след като избегнахме земното свличане, какъв е планът? — попита Планкет със същото спокойствие, с което би помолил за втора чаша чай.

— Планът е да отидем горе — отвърна Пит, като посочи към покрива.

— Тъй като този великолепен стар трактор няма никаква плаваемост, а ние имаме над пет километра океан над главите си, как очакваш да постигнеш невъзможното?

Пит се ухили.

— Просто се облегни назад и се наслаждавай на морския пейзаж. Ще се отправим на малко пътешествие през планините.

— Добре дошли на борда, адмирале.

Изпънат като струна, командир Мортън отдаде чест и протегна ръка, но поздравът му бе чисто официален. Той не бе доволен и не направи лицемерен опит да го прикрие.

— Много редки са случаите, когато получаваме заповед да се покажем на повърхността по време на плаване, за да приемем посетители. Трябва да ви кажа, че това не ми харесва.

Сандекър сдържа усмивката си, докато прекрачваше от моторницата на „Шанхай Шели“ върху мостика на отчасти подаващата се над водата кула на „Тъксън“. Той разтърси ръката на Мортън с нехайно безгрижие, а властната му осанка искаше да подскаже, че ако не друго, то такива визити за него са ежедневие.

— Това не е приумица от моя страна да ви накарам да се отклоните от оперативните си мероприятия, за да мога да се отбия при вас за коктейл, командире. Тук съм по заповед на президента. Ако присъствието ми е неудобно, ще бъда щастлив да се върна на джонката.

Изражението на лицето на Мортън ясно свидетелстваше, че отговорът на Сандекър го беше жегнал.

— Не исках да ви обидя, адмирале, но съветските спътници…

— Ще ни заснемат с ярки цветове за удоволствие на техните специалисти, занимаващи се с анализ на разузнавателни данни. Да, така е, но на нас наистина не ни пука какво те виждат или мислят. — Сандекър се обърна, когато Джордино се качи на борда. — Моят заместник-директор на проекта, Ал Джордино.

Почти несъзнателно Мортън приветства Джордино, като козирува, без да изпъва докрай ръка, и ги поведе през люка надолу към командния център на подводницата. Те последваха командира в едно малко отделение с прозрачна маса за чертане с вдлъбната отстрани вътрешност, чиято горна повърхност показваше триизмерно сонарно изображение на морското дъно.

Лейтенант Дейвид де Лука, щурманът на „Тъксън“, се бе надвесил над масата. Той се изпъна, когато Мортън представи новодошлите и се усмихна топло.

— Адмирал Сандекър, за мен е чест. Не съм пропуснал нито една от вашите лекции в Академията.

Сандекър засия.

— Надявам се, че не съм ви приспивал.

— Ни най-малко. Описанията ви за проектите на НЮМА бяха много увлекателни.

Мортън стрелна с поглед Де Лука и кимна надолу към масата.

— Адмиралът е много заинтригуван от твоето откритие.

— Какво можеш да ми покажеш, синко? — каза Сандекър, като сложи ръка на рамото на Де Лука. — Съобщението бе, че сте засекли необичайни звуци на морското дъно.

Де Лука се поколеба за момент.

— Чуваме странна музика.

— „Русалката Мини“? — изтърси Джордино.

Де Лука кимна.

— Да, в началото. Сега обаче звучи като маршовете на Джон Филип Соуса.

Очите на Мортън се присвиха.

— Откъде може да знаете това?

— Дърк! — категорично каза Джордино. — Той все още е жив.

— Да се надяваме — каза Сандекър с растяща радост. Той погледна Де Лука. — Все още ли чувате музиката?

— Да, сър. След като получихме стабилен сигнал, ние успяхме да проследим източника.

— Той се движи?

— С около пет километра в час по дъното.

— Той и Планкет трябва да са оцелели и избягали след земетресението с „Големият Джон“ — заключи Джордино.

— Опитахте ли се да установите контакт? — Сандекър попита Мортън.

— Да, но системите ни не са предназначени да предават сигнали във вода на дълбочина по-голяма от хиляда метра.

— Можем да влезем във връзка с тях посредством подводния телефон в подводницата — каза Джордино.

— Освен ако… — Сандекър се поколеба. Той хвърли поглед към Мортън. — Бихте ли могли да ги чуете, ако те се опитваха да се свържат със съд на повърхността, командире?

— Щом можем да чуваме музиката им, бихме могли да чуем и техните гласови съобщения. Може би неясни и объркани, но смятам, че нашите компютри биха могли да съединят отделните части в едно членоразделно съобщение.

— Да сте приемали подобни звуци?

— Не, никакви — отвърна Мортън.

— Телефонната им система трябва да е повредена — изказа предположение Сандекър.

— Тогава защо могат да предават музика?

— Аварийна усилвателна система за указване местоположението на съда в случай на повреда — отвърна Джордино. — Един спасителен съд би могъл да се насочи по звука. Но тя не е направена да предава или приема гласови съобщения.

Мортън се размърда, обзет от бавно надигащ се гняв. Не му харесваше това, че губеше контрол над положението на борда, на който командващият бе той.

— Мога ли да попитам кои са тези хора в „Големият Джон“, както му викате вие, и как така се е получило, че те пътешестват по дъното на Тихия океан?

Сандекър махна небрежно с ръка.

— Съжалявам, командире, секретен проект. — Той върна вниманието си обратно към Де Лука. — Казваш, че се движат.

— Да, сър. — Де Лука натисна последователно няколко бутона и дисплеят, скрит в масата, разкри част от морското дъно в триизмерна холография. На хората, скупчени около масата, им се струваше, че гледат от върха на един аквариум надолу към Големия каньон, потопен на дъното му. Подробностите на изображението бяха увеличени посредством най-съвременно компютърно и сонарно картографиране, което показваше морското дъно в приглушени цветове с преобладаващи нюанси на синьо и зелено.

Разломната зона Мендосино караше известната туристическа забележителност в северна Аризона да изглежда като малко джудже в сравнение с нейните стръмни склонове, високи средно около три хиляди метра. Неравните ръбове на тази огромна пукнатина в подводната повърхност на планетата бяха назъбени от стотици хребети, които й даваха вид на огромна резка през низ от пясъчни хълмчета.

— Последната дума на технологията за подводно наблюдение — представи гордо Мортън. — „Тъксън“ бе първата подводница, на която я инсталираха.

— С кодово име „Грейт Карнак“ — каза с чувство на превъзходство Сандекър. — Всичко знае, всичко вижда. Нашите инженери от НЮМА помогнаха при разработването й.

Навъсеното и необичайно зачервено лице на Мортън придоби определено жалко изражение при това поражение в надпреварата кой да ръководи. Но той се овладя и отговори както подобава:

— Лейтенант, покажете на адмирала играчката му в действие.

Де Лука взе една къса показалка с формата на жезъл и прокара един светлинен лъч по дисплея.

— Вашето подводно превозно средство се появи в тази точка в един малък каньон в непосредствена близост до главната разломна зона и сега се движи в зигзаг нагоре по склона към ръба на разлома.

Джордино се загледа мрачно в изравнения участък, където някога бе разположена базата на геоложкия проект.

— Нищо не е останало от „Мочурливи поля“ — каза тъжно той.

— Тя не бе построена, за да бъде вечна — утеши го Сандекър. — Резултатите компенсираха неколкократно загубата.

Без да чака подкана, Де Лука увеличи изображението, докато всички видяха размазания образ на подводния съд, който се катереше с мъка нагоре по един стръмен склон.

— Това е най-ясното изображение, което мога да постигна.

— Идеално е — похвали го Сандекър.

Като гледаха малкото петънце на фона на необятната пустош, никой от тях не можеше да повярва, че вътре в него имаше двама живи човека, които все още дишаха. Движещото се изображение изглеждаше толкова истинско, че те едва издържаха да не посегнат с ръка и да го докоснат.

Мислите им бяха най-различни. Де Лука си представяше, че е космонавт, който наблюдава отвисоко живота на чужда планета, докато на Мортън гледката му напомняше камион по магистрала, който той следи от самолет, летящ на тридесет хиляди фута. Сандекър и Джордино виждаха в съзнанието си как техните приятели се борят срещу една враждебна среда, за да запазят живота си.

— Не можете ли да ги спасите с вашата подводница? — попита Мортън.

Джордино стисна перилото около масата с дисплея, докато кокалчетата му побеляха.

— Можем да се срещнем, но нито един от съдовете не разполага с шлюзова камера, за да ги прехвърлим от едната на другата под тонове водно налягане. Ако те направят опит да напуснат „Големият Джон“ на тази дълбочина, те ще бъдат сплескани като пита.

— Ами ако ги издърпаме до повърхността с кабел?

— Не съм чувал за кораб, който да може да носи шест километра кабел, който да е достатъчно дебел, за да издържа на собственото си тегло и това на ДСГП.

— „Глоумър Иксплорър“ би могъл да го направи — каза Сандекър, — но той се намира край Аржентина, където извършва нефтени сондажи. Невъзможно е той да прекъсне работите там, да се преоборудва и да пристигне тук за по-малко от четири седмици.

Мортън започна да разбира критичността на положението, както и безизходицата, в която се бяха озовали.

— Съжалявам, че моят екипаж и аз не можем нищо да направим.

— Благодаря ви, командире — въздъхна тежко Сандекър. — Оценявам това.

В продължение на една минута никой не проговори. Погледите им бяха фокусирани върху миниатюрното изображение на превозното средство, докато то пълзеше по дисплея като някоя буболечка, която се катери по стената на пътна канавка.

— Чудя се накъде ли се е запътил? — промърмори Де Лука.

— Моля? — каза Сандекър, сякаш се бе събудил внезапно.

— Откакто го следя, той пътува в една определена посока. Когато склонът става по-стръмен, той започва да го изкачва на зигзаг, но когато се изравнява, той винаги се връща на първоначалния си курс.

Като гледаше Де Лука, Сандекър внезапно загря.

— Дърк се е насочил към някой висок участък. Господи, аз почти го бях отписал, без да се опитам да разгадая намеренията му.

— Начертай една приблизителна крайна цел на курса — заповяда Мортън на Де Лука.

Де Лука програмира навигационния компютър, като въведе в него съответните данни, след което впери поглед в монитора и зачака посоката да бъде изчислена. Числата светнаха почти мигновено.

— Вашият човек, адмирале, се движи по азимут три-три-четири.

— Три-три-четири — повтори отчетливо Мортън. — Напред няма нищо, освен мъртва земя.

Джордино погледна към Де Лука.

— Моля, увеличете сектора пред ДСГП.

Де Лука кимна и разшири обхвата на дисплея в посоката, която Джордино поиска.

— Районът изглежда абсолютно същия, с изключение на няколко подводни върха.

— Дърк се е насочил към гайот12 Конроу — каза категорично Джордино.

— Гайот? — попита Де Лука.

— Това е подводна планина с плосък връх — обясни Сандекър. — Вулканична планина, чийто връх някога се е подавал над водата, но с течение на времето е бил изравнен от действието на вълните и бавно е потънал под повърхността.

— На каква дълбочина се намира върхът? — попита Джордино Де Лука.

Младият навигационен офицер издърпа една карта от шкафчето под масата и я простря върху прозрачната горна повърхност.

— Гайот Конроу — прочете високо той, — дълбочина триста и десет метра.

— На какво разстояние е от ДСГП? — въпросът дойде от Мортън.

Де Лука измери разстояние с чифт пергели и го нанесе върху една мащабна скала в долната част на картата.

— Приблизително деветдесет и шест километра.

— При осем километра в час — изчисли Джордино, — и като удвоим разстоянието, отчитайки неравния терен и обходните маневри около дълбоките падини, и ако късметът е на тяхна страна, те трябва да достигнат върха на Конроу утре по това време.

Очите на Мортън се присвиха скептично.

— Изкачването на гайота може да ги доближи до повърхността, но все още няма да им достигнат триста метра, което е близо хиляда фута. Как смята този тип…

— Името му е Дърк Пит — помогна му Джордино.

— Окей, Пит. Как смята да се добере до повърхността — с плуване?

— Не и от тази дълбочина — отговори бързо Сандекър. — Налягането вътре в „Големият Джон“ е една атмосфера — същото, при което стоим на морското ниво. Външното налягане на водата долу е тридесет и три пъти по-високо. Дори и ако ги снабдим с най-модерни водолазни апарати и смес от хелий и кислород за дишане при големи дълбочини, шансовете им са нулеви.

— Ако внезапното повишаване на налягането, когато те напуснат „Големият Джон“ не ги убие — добави Джордино, — кесонната болест ще ги довърши по пътя им към повърхността.

— Какво ли тогава е замислил Пит? — упорстваше Мортън.

Очите на Джордино се взряха в преградната стена, сякаш виждаха нещо отвъд нея.

— Нямам готов отговор, но се страхувам, че ще трябва да измислим нещо, и то адски бързо.

16

Безжизнената сива шир отстъпи място на гора от скални израстъци с причудлива форма, които се издигаха от морското дъно. Те наподобяваха изкривени комини, чиито отвори изхвърляха горещи — триста шестдесет и пет градуса по Целзий — облаци от черна пара, която тутакси биваше задушавана от студения океан.

— Черни гейзери — съобщи Планкет, когато ги позна под претърсващите лъчи на „Големият Джон“.

— Трябва да са обградени с колонии от морски създания — каза Пит, без да отделя очи от навигационния дисплей на командния монитор. — Ние картографирахме над дузина от тях по време на геоложките ни изследвания.

— По-добре да завиеш встрани. Няма да мога да понеса това чудовище да ги стъпче.

Пит се усмихна и премина на ръчно управление, като зави с подводния съд, за да избегне странната колония от екзотичен морски живот, която процъфтяваше без слънчева светлина. Тя бе като пищен оазис в пустинята и покриваше близо един квадратен километър от морското дъно. Широките вериги на чудовището натрапник заобиколиха бълващите пара отвори и виещите се дълги лиани от сплетени тела на гигантски тръбни червеи, които леко се полюшваха от течението, сякаш бяха блатни тръстики, разклащани от бриз.

Планкет гледаше с благоговение кухите стебла, докато червеите вътре развяваха своите нежни розови и виненочервени пера в черната вода.

— Някои от тях трябва да са с дължина над три метра! — възкликна той.

Дъното около гейзерите и тръбните червеи беше осеяно и с огромни бели миди от видове, които Планкет никога не бе виждал преди. Създания с лимонен цвят, които имаха някаква биологична връзка с медузите и приличаха на гъба прахавица, се бяха смесили с бодливи малки рачета и синкави скариди. Нито едно от тях не се нуждаеше от фотосинтеза, за да живее. Те се хранеха с бактерии, които превръщаха изхвърления от гейзерите сероводород и кислород в органични хранителни вещества. Ако слънцето внезапно угаснеше, тези създания щяха да продължат да съществуват в тъмната като рог водна бездна, докато всички други форми на живот на повърхността щяха да изчезнат.

Той се опита да запечати в съзнанието си картината с различните обитатели около гейзерите, докато те изчезваха в облака тиня зад тях, но не можеше да се съсредоточи. Затворен в херметичната кабина на подводното превозно средство, Планкет изпитваше огромно вълнение, докато гледаше непознатия свят. Макар че не за първи път се спускаше на такава дълбочина, той внезапно се почувства самотен като космонавт, загубил се нейде отвъд галактиката.

Пит хвърли само няколко бегли погледа към невероятната сцена навън. Той нямаше време за развлечения. Очите и рефлексите му разчитаха на бързината, с която той реагираше, когато на монитора се появяваха опасни участъци пред тях. Той на два пъти почти изгуби управление и „Големият Джон“ за малко да политне в зейналите пукнатини, но в последния момент съумяваше някак си да спре на по-малко от метър от ръба. Неравният терен често се оказваше непроходим като поток лава на Хаваите и той трябваше бързо да програмира компютъра, за да начертае обиколен маршрут, който крие най-малко опасности.

Пит трябваше особено да внимава в участъци на земни свличания и ръбове на каньони, които не можеха да издържат теглото на превозното средство. Веднъж той бе принуден да заобиколи един малък, но действащ вулкан, чиято стопена лава се изливаше през една дълга пукнатина и се стичаше надолу по склона, преди да се втвърди под ледената вода. Той лъкатушеше между дълбоки набраздени падини и високи скали, пресичаше широки полегати кратери — терени и повърхностни образувания, които иначе човек би очаквал да намери само на Марс.

Пит караше подводния съд, като се ръководеше по данните, които сонарните и радарните сонди изпращаха на компютъра, вместо да се осланя на ограничената видимост, осигурявана от фаровете на ДСГП. Това правеше пътуването му всичко друго, но не и приятно. Напрежението, на което бе подложен, започна да се проявява с болки в мускулите и смъдене в очите и той реши да предаде временно командването на Планкет. Британецът бързо схвана тънкостите на управлението на „Големият Джон“.

— Току-що преминахме двете хиляди метра — съобщи Пит.

— Добре изглежда — отвърна бодро Планкет. — Изминали сме повече от половината.

— Не бързай още да се радваш толкова. Наклонът стана по-голям. Ако той се увеличи с още пет градуса, веригите ни няма да могат да постигнат сцепление.

Планкет прогони от съзнанието си всякаква мисъл за неуспех. Той имаше пълно доверие в Пит, подробност, която дразнеше човека от НЮМА до безкрайност.

— Повърхността на склона стана по-гладка. Сега можем да вървим директно към върха.

— Скалите от лава наоколо може и да са позагубили острите си ръбове и да са станали по-заоблени — уморено промърмори Пит. Думите му излизаха бавно и неохотно като от устата на изтощен човек. — Но в никакъв случай не могат да бъдат наречени гладки.

— Не се тревожи. Ние излязохме от дълбоката зона и сега се намираме на междинна дълбочина. — Планкет направи пауза и посочи през прозорчето за наблюдение към един проблясък от синьо-зелена биолуминесценция. — Порихтис мириастер, риба, която може да свети две минути.

— Да я съжали човек — каза шеговито Пит.

— Защо? — възрази Планкет. — Този порихтис се е адаптирал много добре. Луминесценцията й плаши хищниците, служи й за стръв, за да привлича плячката си и разбира се, привлича противоположния пол в пълния мрак.

— Да плуваш в студена черна пустош през целия си живот. Това аз бих нарекъл страхотна скука.

Планкет усети, че го будалкат.

— Много умно наблюдение, мистър Пит. Жалко, че не можем да предложим на тези риби някакъв вид развлечение.

— Мисля, че можем да ги накараме да се посмеят малко.

— О, много добре. Какво имаш предвид?

— Те могат да те наблюдават, докато караш „Големият Джон“ за известно време. — Той направи жест към командния пулт. — Той е изцяло на твое разположение. И бъди така добър да следиш неотлъчно изображението на подводното дъно върху монитора, вместо да зяпаш по разни медузи с неонови реклами по себе си.

Пит се сви върху седалката си, затвори очи и сякаш в миг заспа.

Около два часа по-късно Пит се събуди от силен пукот, който прозвуча като пушечен изстрел. Той мигновено надуши беда. Изправи се и обходи с поглед пулта. Забеляза една малка червена лампичка, която мигаше.

— Неизправност?

— Получили сме пробойна — осведоми го бързо Планкет. — Предупредителната лампичка светна едновременно с трясъка.

— Какво казва компютърът за повредата и нейното местоположение?

— Съжалявам, но ти не ми каза кода, с който да активирам програмата.

Пит бързо набра съответния код от клавиатурата. На монитора мигновено се появи исканата информация.

— Имаме късмет — каза Пит. — Отделенията, съдържащи животоподдържащите системи и електронното оборудване, са херметични. Същото се отнася и за бронирания отсек на реактора. Пробойната е долу, някъде под отделението на двигателя и генератора.

— И ти викаш на това късмет?

— В този отсек има достатъчно свободно място, за да влезе там човек и да стигне до стените, за да запуши открилата се пробойна. Силните удари, които бедният стар автобус понесе, трябва да са причинили микроскопичен дефект в отливката на кожуха на долния корпус.

— Силата на външното водно налягане през отвор с размера на карфица може да запълни вътрешния обем на тази кабина за два часа — каза неспокойно Планкет. Той се размърда неловко. Когато погледна унило към монитора, оптимизмът бе изчезнал от очите му. — А ако отворът се разшири и корпусът се сплеска… — Гласът му замря.

— Тези стени няма да се сплескат — каза натъртено Пит. — Те са конструирани да издържат на налягане шест пъти по голямо от това на тази дълбочина.

— Тогава все пак остава една тънка струйка вода, която влиза вътре с мощта на лазерен лъч. Докато ти мигне окото, силата й може да среже електрически кабел или човешка ръка.

— Значи трябва много да внимавам, нали? — каза Пит, докато се изхлузи от стола си и запълзя към задната част на командната кабина. Той трябваше непрекъснато да държи едната си ръка здраво хваната за нещо, за да не бъде запокитен нейде от силното странично и надлъжно люлеене на подводния съд, докато той пъплеше по пресечения терен. Малко преди да стигне до изходния люк, той се наведе, повдигна един малък капак в пода и запали осветлението в тясното пространство на машинното отделение.

Той чу едно остро свистене, което се открояваше на фона на монотонното боботене на парната турбина, но не можеше да види откъде идваше то. На пода вече имаше четвърт метър вода, която покриваше металното мостче. Той се спря и се заслуша, мъчейки се да установи местоположението на звука. Щеше да бъде нелепо да се втурне сляпо и да попадне под острата като бръснач струя.

— Виждаш ли го? — извика му Планкет.

— Не! — рязко му отвърна Пит с нервен тон.

— Да спра ли?

— За нищо на света. Продължавай да се движиш към върха.

Той се наведе през отвора в пода. В непоносимия свистящ шум имаше нещо заплашително, нещо, което вещаеше беда по-ужасна от враждебния свят около тях. Да не би струята от пробойната да е повредила жизненоважно оборудване? Да не би да е твърде силна и да не може да бъде спряна? Нямаше време за губене, нито за размишления и за преценка на шансовете за успех. Колебанието неминуемо водеше до провал. Сега вече му бе безразлично дали щеше да умре, като се удави или като бъде нарязан на парчета, или смазан от безмилостното налягане на дълбокото море.

Той се спусна през капака в пода и се сви за няколко секунди, щастлив, че все още е цял. Свистенето бе близо, почти на една ръка разстояние и той усети върху лицето си пръските от струята, която срещаше някаква преграда по пътя си. От сблъсъка на струята с препятствието отделението бе изпълнено с мъгла и той не можеше да види пробойната.

Пит леко мръдна напред през мъглата. Осени го идея и той си свали едната обувка. Вдигна я и я завъртя отляво надясно с тока навън, също както слепец опипва пътя пред себе си с бастун.

Изведнъж част от тока бе срязана като с бръснач. Тогава той я видя. Един лек проблясък напред и вдясно от него.

Тънката като игла струя биеше във фундамента на компактната парна турбина, която задвижваше огромните ремъци на теглителния механизъм на ДСГП. Дебелият фундамент от титаний издържаше на концентрираната мощ на струята от пробойната, но твърдата му повърхност бе вече разядена и напукана от съсредоточената в една малка точица огромна сила.

Пит бе локализирал проблема, но тепърва трябваше да търси решение. Бликащата струя, чиято сила можеше да разреже метал, ако действаше достатъчно време, не можеше да бъде спряна нито с чеканене13, нито посредством уплътняващо вещество или лепенки. Той се изправи и като заобиколи турбината, отиде до един шкаф с инструменти и резервни части. За момент той разгледа съдържанието му, след което извади една високоякостна резервна тръба за парогенератора. След това той измъкна един тежък чук от типа на ковашките.

Когато привърши, водата се бе покачила на близо половин метър. Импровизираният му план трябваше да проработи. Ако не, тогава всички надежди пропадаха и той и Планкет нямаше да има какво друго да правят, освен да чакат да се удавят или да бъдат смазани от налягането на водата отвън.

Бавно, с безкрайна предпазливост той протегна напред ръцете си, в които държеше тръбата и чука. Легна, като балансираше тялото си в бързо покачващата се вода, пое дълбоко дъх, задържа го за момент и после го изпусна. Едновременно с това той постави единия край на тръбата върху пробойната, като внимателно държеше другия й край далеч от себе си и бързо го заклещи в наклонената защитна стена между отделението на турбината и реактора. Яростно започна да бие с чука по долния край на тръбата, докато тя се заклини неподвижно. Сега горната и долната част на тръбата изхвърляха само леки пръски вода.

Импровизираната запушалка на пробойната можеше да изглежда много хитро измислена, но не напълно подходяща. Заклинената тръба бе намалила влизащия вътре поток до тънка струйка, което щеше да бъде достатъчно, докато се изкачат до върха на подводната планина, надяваше се той, но не решаваше проблема завинаги. Бе само въпрос на часове, когато пробойната щеше да се разшири или тръбата да се спука от мощната като лазерен лъч струя.

Пит изправи гръб и седна назад. Измръзнал, мокър и с притъпени от психическото напрежение сетива, той не усещаше водата, която се плискаше около него. Странно, помисли си той след една дълга минута, как човек може да седи в ледена вода и в същото време да се облива в пот.

След двадесет и два изтощителни часа откакто успя да се измъкне от гроба си, верният ДСГП се изкачи на подводното било, откъдето се виждаше върхът на планината. С Пит отново зад кормилото, двете вериги дълбаеха, поднасяха, след което здраво забиваха шипове в покритата с тиня вулканична скала, и подводният съд, напъвайки сетни сили, напредваше метър след метър по стръмния склон, докато накрая достигна ръба и стъпи на плоския връх.

Едва тогава „Големият Джон“ спря окончателно и двигателят му заглъхна. Обграждащият го облак от размътена тиня бавно започна да се утаява върху плоското чело на гайота Конроу.

— Успяхме, старче — засмя се развълнувано Планкет, като удари Пит здравата по гърба. — Успяхме, наистина успяхме.

— Да — съгласи се уморено Пит, — но все още ни остава да преодолеем последното препятствие. — Той кимна към цифровото показание на уреда за дълбочина. — Трябва да изминем още триста двадесет и два метра.

Радостта на Планкет тутакси се изпари.

— Някаква следа от твоите хора? — попита той със сериозен тон.

Пит натисна бутона за сонарно-радарната сонда. Дисплеят разкри един връх, простиращ се на площ от десет квадратни километра, който бе пуст и гол като празна тепсия. Очакваният спасителен съд не бе успял да пристигне.

— Няма никой в къщи — тихо продума той.

— Трудно е за вярване, че никой на повърхността не е чул гърмящата ни музика, за да се насочи към нашия съд — каза Планкет, повече ядосан, отколкото разочарован.

— Те разполагаха с твърде малко скъпоценно време, за да организират спасителна операция.

— Все пак аз очаквах една от твоите подводници да се върне, за да ни прави компания.

Пит сви уморено рамене.

— Повреда в оборудването, неблагоприятни атмосферни условия, колко ли други проблеми е възможно да са ги възпрепятствали.

— Ние не изминахме цялото това разстояние, за да пукнем сега тук на това дяволско място. — Планкет погледна нагоре към повърхността. Черният цвят на непрогледната бездна бе заменен от леко просветващо тъмносиньо.

— Не и толкова близо.

Пит знаеше, че Джордино и адмирал Сандекър щяха да положат всички усилия, за да спасят него и Планкет. Той отказваше да приеме възможността те да не са разгадали плана му и да действат съобразно него. Без да продума, той се изправи, отиде в задната част и повдигна капака към машинното отделение. Пробойната се бе разширила и нивото на водата бе над един метър. След около четиридесет минути, най-много час, то щеше да достигне турбината. В мига, когато тя се наводнеше, щеше да замре и генераторът. При положение, че животоподдържащите системи не функционират, Пит и Планкет скоро щяха да ги последват.

— Ще дойдат — мислено изрече Пит, изпълнен с непоколебима увереност. — Те ще дойдат.

17

Изминаха десет минути, след това още десет. Мисълта, че са сами в безкрайната бездна ги изпълни със страх. Чувството на обреченост, че са изгубени нейде на морското дъно, заобиколени от безкрайна тъмнина и странен морски живот, бе като един ужасен кошмар.

Пит бе паркирал „Големият Джон“ в средата на подводния връх, след което бе програмирал компютъра да следи пробойната в машинното отделение. Той гледаше внимателно цифрите на дисплея, които показваха, че само няколко сантиметра делят генератора от нивото на водата.

Въпреки че поради изкачването към по-плитко място външното налягане на водата бе силно спаднало, пробойната се бе разширила и по-нататъшните усилия на Пит да обуздае нахлуващата вода не се увенчаха с успех. Той изпусна навън известно количество въздух, за да компенсира повишеното атмосферно налягане вътре в съда, причинено от повдигащото се ниво на водата.

Планкет се полуобърна и започна да изучава Пит. Загрубялото му, излъчващо сила лице бе напълно спокойно и бе така съсредоточено, че клепачите му сякаш не трепкаха. В очите му блещукаха искрици от гняв, който не беше отправен към конкретна личност или предмет, а бе по-скоро предизвикан от положението, което той не можеше да овладее. Той се бе вглъбил в себе си и бе оставил Планкет в най-далечните кътчета на съзнанието си, сякаш британският океанограф се намираше на хиляди километри от него. Съзнанието на Пит бе бронирано срещу всякакво чувство на страх от смъртта. Той пресяваше през ума си безброй планове за бягство, като преценяваше от всички страни и най-малката подробност, за да бъдат накрая всички до един изхвърлени от съзнанието му като невъзможни.

Останала бе само една възможност, която имаше някакъв, макар и минимален шанс за успех, но всичко зависеше от Джордино. Ако приятелят му не се появеше в близкия един час, след това щеше да бъде вече твърде късно.

Планкет се пресегна и стовари голямата си лапа върху рамото на Пит.

— Великолепен опит, Пит. Успя да ни изведеш от дълбоката бездна почти до повърхността на морето.

— Не бе достатъчно добър — измърмори Пит. — Изминахме толкова дълъг път, за да се провалим на самия край.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как смяташе да се справиш без удобството на шлюзова камера, през която да напуснем този съд, и подводна транспортна капсула, с помощта на която да стигнем до повърхността?

— Първоначалната ми идея бе да се доберем дотам с плуване.

Планкет повдигна вежда.

— Надявам се, че не си очаквал да сдържаме дъха си.

— Не.

— Добре — каза Планкет удовлетворен. — Що се отнася до мен, аз ще хвърля топа още преди да съм се издигнал на тридесет метра. — Той се поколеба и погледна любопитно Пит. — Без майтап, с плуване ли мислеше?

— Една абсурдна идея, родена от отчаяние — отговори философски Пит. — Не съм толкова глупав, за да повярвам, че телата ни ще издържат на атаката на външното налягане и декомпресията.

— Ти каза, че това е била първоначалната ти идея. Имаш ли някоя друга като например да се издигнем с това чудовище от дъното?

— Започваш да загряваш.

— Повдигането на един петнадесеттонен подводен апарат може да бъде извършено само в сферата на въображението.

— Всъщност всичко зависи от Ал Джордино — отвърна сдържано Пит. — Ако е прочел мислите ми, той ще ни посрещне с една подводница.

— Но той те изостави — каза Планкет, като направи кръг с ръка, сочейки пустия морски пейзаж.

— Трябва да има някаква много основателна причина за това.

— Мистър Пит, ти знаеш, като и аз знам, че никой няма да дойде. Нито в близките часове, нито в близките дни, нито когато и да било. Ти заложи на това, че ще стане чудо, но загуби. Ако те наистина дойдат да ни търсят, то това ще бъде при останките от вашата подводна геоложка база.

Пит не отговори, а се загледа във водата. Светлините на ДСГП бяха привлекли едно ято рибки с форма на малки брадвички14. Те имаха сребристи, удължени надолу и сплескани странично тела, които махаха с малките си опашки във водата, докато в долната част на стомасите им проблясваха низ луминесцентни органи. Очите им, несъразмерно големи и поместени във вертикални тръбички, гледаха нагоре. Той ги наблюдаваше, докато те се въртяха грациозно в бавни кръгове около огромния нос на „Големият Джон“.

Пит бавно се наведе напред, сякаш бе дочул нещо, след което отново се облегна назад.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Цяло чудо е, че можем все още да чуваме при тази гърмяща музика — изсумтя Планкет. — Продъниха ми се тъпанчетата.

— Напомни ми да ти изпратя по-късно една съболезнователна картичка — каза Пит. — Или би предпочел да се откажем, да отворим люковете и да сложим край на всичко?

Той замръзна неподвижно, с поглед фокусиран в малките рибки. Над тях запълзя една огромна сянка и те като една се стрелнаха в тъмнината и изчезнаха.

— Нещо не е наред? — попита Планкет.

— Имаме си компания — отвърна Пит с усмивка от рода „нали ти казах“. Той се извърна на седалката си, наведе назад глава и погледна през горния илюминатор.

Една от подводниците на НЮМА от „Мочурливи поля“ висеше в празното пространство непосредствено над задната част на ДСГП. Джордино бе разтегнал устата си в усмивка, която беше широка като фенер от динена кора. До него адмирал Сандекър му махна оживено с ръка през големия кръгъл илюминатор.

Това бе мигът, който Пит бе очаквал, мигът, за който се беше искрено молил. Голямата меча прегръдка на Планкет свидетелстваше колко много се радваше и той.

— Дърк — каза тържествено той, — най-смирено се извинявам за моята лоша компания. Това надхвърля границите на инстинкта. Ти си един хитър негодник.

— Правя каквото мога — призна Пит с шеговита скромност.

Едва ли бяха много моментите в живота му, когато Пит бе виждал нещо дори и наполовина толкова чудесно, колкото бе усмихнатото лице на Джордино вътре в подводницата. Откъде бе дошъл адмиралът? — чудеше се той. Как бе успял да пристигне толкова бързо на мястото на действието?

Джордино не се помая и миг. Той посочи с ръка към една малка вратичка, която закриваше външния електрически контакт. Пит кимна и натисна един бутон. Вратичката се отвори, плъзгайки се вътре в един скрит прорез, и за по-малко от минута една от съчленените роботизирани ръце на подводницата свърза един кабел.

— Чувате ли ме? — ясно проехтя гласът на Джордино от високоговорителите.

— Не знаеш колко се радвам да чуя отново гласа ти, приятелю — отвърна Пит.

— Съжалявам, че закъсняхме. Другата подводница се наводни и потъна, след като стигна до повърхността. Тази получи късо съединение в акумулаторите и загубихме сума ти време, докато ги ремонтираме.

— Всичко е простено. Приятно ми е да ви видя, адмирале. Не очаквах вашето почетно присъствие тук долу.

— Престани с ласкателствата — избумтя гласът на Сандекър. — Какво ви е положението?

— Имаме пробойна, която ще прекъсне източника ни на захранване след не повече от четиридесет-петдесет минути. Иначе сме в добра форма.

— Тогава ще е по-добре да се залавяме на работа.

Без повече излишни думи Джордино започна да маневрира с подводницата, докато носът й не застана наравно с ДСГП и се обърна с лице към долната широка страна на превозното средство. След това той започна да движи манипулаторните ръце, монтирани отпред под командната сфера. Те бяха много по-малки от тези на „Големият Джон“ и бяха по-фини и сложни.

Модулните ръце на подводницата бяха предназначени да захващат няколко различни типа ръчни механизми и да ги задействат по хидравличен път. Лявата ръка завършваше с въртяща се китка, която на свой ред бе свързана с три пръста, на чиито връх имаше датчици. Те можеха да разпознаят всякакъв материал от дърво и стомана до пластмаса, памук и коприна. Само с едно леко докосване от страна на оператора, което компютърната сензорна система на свой ред усилваше, пръстите можеха сръчно да вдянат конец в ухото на малка игла и да изплетат дантела или ако случаят го изискваше, да разтрошат скала.

Плавно механичната ръка разви един маркуч, който тръгваше от един малък резервоар и завършваше накрая с голям прът, през чиято сърцевина вървеше един отвор.

Китката на дясната ръка бе снабдена с четири кръгли дискове за рязане на метал. Дисковете имаха различна режеща повърхност и в зависимост от твърдостта на материала се използваше един или друг от тях.

Пит отправи любопитен поглед към механизма на лявата ръка.

— Помня, че дисковете се съхраняваха на борда на подводницата, но откъде намери оборудването за кислородно рязане?

— Взех го назаем от една минаваща подводница — отвърна Джордино, без да се впуска в подробности.

— Логично. — В гласа на Пит звучеше една уморена примиреност. Той не бе сигурен дали приятелят му не го будалкаше.

— Започвам разделянето — каза Джордино.

— Докато вие режете метала, за да ни освободите, аз ще напомпя вътре още няколко атмосфери въздух, за да компенсирам допълнителното тегло от наводнението от пробойната.

— Разумна идея — съгласи се Сандекър. — Ще имаш нужда от всичката подемна сила, която можеш да постигнеш. Но трябва да следиш внимателно да не превишите безопасните граници на налягането, тъй като в противен случай ще имате проблеми с декомпресията.

— Декомпресията ще бъде следена от нашия компютър — увери го Пит. — Нито доктор Планкет, нито аз имаме намерение да се разболеем от кесонната болест.

Докато Пит започна да помпи сгъстен въздух вътре в командното и машинното отделение, Джордино разположи подводницата по такъв начин, че двете манипулаторни ръце да работят независимо една от друга. Ръката с трите съчленени пръста разположи дебелата заваръчна пръчка до един болт, който минаваше през една от монтажните връзки. Пръчката бе заредена с положителен заряд, докато ДСГП бе с отрицателен. Когато пръчката се допря до болта, внезапно избухна една ярка дъга. Докато зачервеният метал се топеше, през отвора на пръчката излизаше струя кислород, която изхвърляше стопения метал встрани от мястото на среза.

— Газо-дъгово рязане — обясни Пит на Планкет. — Те възнамеряват да прережат всички монтажни съединения, задвижващи валове и електрически връзки, докато командното отделение не се освободи от шасито и верижния механизъм.

Планкет кимна разбиращо към Пит. Джордино разгъна другата манипулаторна ръка и след малко рой хвърчащи искри сигнализира за това, че режещите дискове са започнали своята работа.

— Ето, това е нашият билет. Ще се понесем нагоре към повърхността с лекотата на празна бутилка от шампанско „Вьов Клико Понсарден“ със златен етикет.

— Или изпита бутилка от бира „Коорс“.

— В първата кръчма, която се изпречи на пътя ни, мистър Пит, пиенето е от мен.

— Благодаря, доктор Планкет. Приемам, при условие че имаме достатъчно подемна сила, за да ни издигне до повърхността.

— Напомпи кабината до пръсване — настоя безразсъдно Планкет. — Бих предпочел риска от кесонна болест пред сигурното удавяне.

Пит не се съгласи. Мъчителната агония, причинена от кесонната болест, от която водолазите страдаха векове наред, надхвърляше далеч представата за човешко мъчение. Смъртта бе облекчение, а оцелелите често оставаха с деформирано тяло, измъчвано от болка, която никога не намаляваше. Той не отделяше поглед от показанието на цифровия уред, докато червените числа не наближиха три атмосфери, налягането на приблизително двадесет метра. При тази дълбочина телата им можеха безопасно да издържат на натиска на повишеното налягане, изчисли той, в краткия период от време, който оставаше, преди в кръвта им да започне да се образува азотен газ.

Двадесет и пет минути по-късно той тъкмо се канеше да преразгледа оценката си, когато силен шум от скърцане и вой на метал отекна вътре в кабината. Последва го басово стържене, което поради плътността на водата се чуваше като през усилвател.

— Остава само една монтажна връзка и една опора към шасито — информира ги Джордино. — Бъдете готови да се откъснете.

— Разбрано — отвърна Пит. — Имаме готовност да изключим всички захранващи и електрически системи.

Сандекър не понасяше мисълта, че може ясно да вижда лицата на мъжете отвъд тясната междина, разделяща двата съда и да знае, че съществува голяма вероятност те да умрат.

— Как сте със запаса от въздух? — попита тревожно той.

Пит провери на монитора.

— Достатъчен, за да ни закара в къщи, ако не спираме за пица.

Чу се остро изскърцване, което ги накара да настръхнат. Командната кабина потрепери и се наклони нагоре, напред с носа. Тогава нещо поддаде и внезапно цялата конструкция се разтресе така, сякаш искаше да се освободи. Пит бързо изключи главното захранване на генератора и премина на аварийните акумулатори, за да поддържа работата на компютъра и телефона. Но изведнъж движението им нагоре рязко спря и те увиснаха неподвижно над огромното шаси на трактора.

— Стойте така — дойде вдъхващият увереност глас на Джордино. — Пропуснал съм няколко хидравлични линии.

След това той добави:

— Ще се опитам да стоя колкото се може по-близо до вас, но ако се раздалечим твърде много, телефонният кабел ще се скъса и ще загубим гласов контакт.

— Побързай. Вътре нахлува вода през някои от прерязаните линии и връзки.

— Разбрано.

— Пригответе се да отворите изходния люк и да се измъкнете с бясна скорост отвътре, когато стигнете вълните — нареди Сандекър.

— Като гъски, болни от диария — увери го Пит.

Пит и Планкет се отпуснаха за няколко секунди, заслушвайки се във воя на въртящите се дискове, които режеха тръбите. След малко кабината силно залитна встрани, последва звук от скъсване и те започнаха бавно да се издигат от върха на подводната планина, като оставиха под себе си шасито на трактора. Срязаните кабели и стопените останки от „Големият Джон“ висяха под тях като разкъсани механични вътрешности.

— Вече сме на път! — изрева Планкет.

Пит присви уста.

— Твърде бавно. Нахлулата вътре вода е намалила положителната ни подемна сила.

— Предстои ви дълго изкачване — каза Джордино. — По мои изчисления вертикалната ви скорост е само десет метра в минута.

— Ние влачим с нас двигателя, реактора, както и един тон вода. Обемът ни едва преодолява допълнителното тегло.

— С приближаването до повърхността вие трябва да започнете да се издигате по-бързо.

— Няма да стане. Водата, която влиза вътре, ще компенсира понижаването на налягането.

— Няма опасност да изгубим комуникационния кабел — каза радостно Джордино. — Аз лесно мога да следвам вашата подемна скорост.

— Голяма утеха — промърмори под носа си Пит.

— Изминати двадесет метра — каза Планкет.

— Двадесет метра — повтори като ехо Пит.

Два чифта очи не се откъсваха от показанията на дълбокомера, които светеха на дисплейния екран. Минутите бавно течаха. Никой от двамата не продумваше. Светът на здрача остана под тях и тъмносиният цвят на дълбоката вода леко избледня от приближаващата филтрирана светлина отгоре. За първи път се появи зеленият цвят, последван от жълтия. Малко ято от риби тон ги поздрави, преди да се стрелне и изчезне за миг. На сто и петдесет метра дълбочина Пит започна да различава циферблата на часовника си.

— Забавяте ход — предупреди ги Джордино. — Подемната ви скорост спадна на седем метра в минута.

Пит въведе номера на уреда, следящ утечката от пробойната. Числата, които получи на дисплея, не му харесаха.

— Нивото на водата е стигнало червената линия.

— Можеш ли да увеличиш обема на въздуха? — попита Сандекър с очевидна загриженост в гласа си.

— Не и без да получим фатална доза от кесонната болест.

— Ще успеете — каза с надежда Джордино. — Отминахте осемдесетия метър.

— Когато подемната ни скорост спадне на четири метра, хванете ни на буксир с вашите манипулатори.

— Добре.

Джордино придвижи подводницата си напред и я наклони така, че кърмата й да сочи към повърхността и той да гледа надолу към Пит и Планкет. След това той зададе на автопилота да поддържа заден ход, еднакъв с подемната скорост на кабината на „Големият Джон“. Но преди да успее да разгъне механичната ръка, той видя как ДСГП се отдалечава и разстоянието между тях започна да се увеличава. Той бързо реагира и го скъси.

— Два метра в минута — каза Пит с ледено спокойствие. — Добре е да побързаш със скачването.

— Правя го вече — изпревари го Джордино.

В мига, в който съчленената манипулаторна ръка на подводницата успя да хване като в менгеме един изпъкнал край на разкъсания корпус, кабината спря напълно.

— Достигнахме нулева плаваемост — съобщи Пит.

Джордино изхвърли останалите железни баластни тежести на подводницата и програмира компютъра на пълен заден ход. Витлата се завъртяха мощно във водата и подводницата, взела на буксир кабината на ДСГП, започна отново да се издига мъчително бавно към примамливата повърхност.

Осемдесет метра, седемдесет. Борбата да достигнат дневната светлина сякаш никога нямаше да свърши. После на двадесет и седем метра, или около деветдесет фута, тяхното изкачване спря окончателно. Водата, която пълнеше машинното отделение, нахлу вътре със силата на водна струя от пожарникарски маркуч, като минаваше през нови отвори, образувани от скъсани тръби и пресни пукнатини.

— Губя ви — каза Джордино потресен.

— Излизайте, евакуирайте се! — извика Сандекър.

Пит и Планкет не чакаха подкана. Те нямаха никакво желание „Големият Джон“ да се превърне в тяхна гробница. Кабината с хората вътре започна да потъва, като повлече и подводницата след себе си. Единственото им спасение бе вътрешното налягане на въздуха, което бе почти изравнено с водното отвън. Но това, което съдбата им бе дала, сега си го взе обратно. Водата, наводнила кабината, не можа да избере по-неподходящ момент, за да предизвика късо съединение в аварийната акумулаторна система, като изключи по този начин хидравличното задвижване на изходния люк.

Планкет панически освободи люка и се помъчи да го бутне навън, но малко по-високото външно налягане не му позволи. След това Пит застана до него и двамата опитаха заедно.

Вътре в подводницата Джордино и Сандекър наблюдаваха борбата с растящ страх. Отрицателната подемна сила се увеличаваше бързо и кабината започваше да потъва в дълбините с обезпокояваща скорост.

Люкът поддаде, сякаш го бутаха през море от гъсто лепило. Когато водата започна да нахлува през люка в кабината, Пит извика:

— Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и не забравяй да издишваш по малко по пътя си нагоре.

Планкет кимна отсечено, пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да отстрани въглеродния двуокис от белите си дробове и задържа последния си дъх. После потопи глава в потока вода, който нахлуваше през люка, и изчезна.

Пит го последва, като изпълни докрай дробовете си с кислород, за да може да сдържи дъха си за по-дълго време. Той приклекна на ръба на люка и се тласна нагоре. В този момент Джордино освободи хватката на механичната ръка и последните останки от ДСГП потънаха в пустата бездна.

Пит не можеше да знае, но той напусна кабината на дълбочина четиридесет и два метра, или сто тридесет и осем фута от проблясващата повърхност, която му се струваше, че се намира на десет километра от него. Той би дал годишната си заплата за чифт плавници. Също така му се искаше да бе с петнадесет години по-млад. Доста често в миналото, в късните си юношески и ранни младежки години, той се бе гмуркал свободно до осемдесет фута, докато плуваше с шнорхел покрай Нюпорт Бийч в Калифорния. Тялото му все още бе в добра физическа форма, но времето и изпълненият му с премеждия живот си бяха казали думата.

Той заплува нагоре с мощни и равномерни движения на ръцете и краката си, като от време на време издишваше по малко въздух, за да не допусне разширяващите се газове в дробовете му да разкъсат капилярите и да вкарат мехурчета газ директно в кръвообращението му, предизвиквайки по този начин въздушна емболия.

Блясъкът на слънцето танцуваше по повърхността, като изпращаше лъчи от светлина в плитчините. Той откри, че се намираше в сянката на два съда. Без подводни очила той можеше само смътно да различи размазаните очертания на дъната им. Единият от тях приличаше на голяма лодка, докато другият бе направо с чудовищни размери. Той промени посоката си, така че да изплува между тях и да си спести някоя и друга цицина по главата. Под него Джордино и Сандекър ги следваха с подводницата, подобно на група привърженици, които окуражават с викове любимия си плувец по време на плувно състезание.

Той заплува успоредно с Планкет, който бе здравата загазил. По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш всички сили бяха изцедени от мускулите му. На Пит му бе ясно, че Планкет бе на ръба да изгуби съзнание. Той го сграбчи за яката и го повлече след себе си.

Пит издиша последното количество въздух, което бе събрал в дробовете си. Помисли си, че никога няма да достигне повърхността. Кръвта пулсираше в ушите му. В този миг, тъкмо когато той събираше целия си останал запас от физически сили, за да направи последно усилие, Планкет се отпусна във водата. Британецът бе направил героичен опит да не изпадне в безсъзнание, но не бе добър плувец.

На Пит започна да му притъмнява пред очите и в главата му започнаха да избухват фойерверки. Липсата на кислород изтощаваше мозъка му, но желанието му да достигне до повърхността бе по-силно от всичко. Морската вода започна да щипе очите му и да влиза в ноздрите му. Секунди го деляха от удавянето, но той в никакъв случай не бе решен да се предава.

Той събра последните остатъци от бързо гаснещите си сили и направи последен опит да достигне вълните. Като дърпаше отпуснатото тяло на Планкет, той започна да удря яростно с крака и да гребе със свободната си ръка като обезумял. Той виждаше блясъка на светлината, която се отразяваше от вълните като от огледало. Вълните изглеждаха примамливо близки, но въпреки това сякаш се отдалечаваха непрекъснато от него.

Той чу един тъп и силен звук, сякаш нещо се стовари тежко във водата. Изведнъж от двете му страни във водата се появиха четири черни фигури. Две от тях сграбчиха Планкет и го отнесоха. Една от другите пъхна мундщука на дихателния си апарат в устата на Пит.

Останал почти без дъх, той пое една огромна глътка въздух, след което последва втора, трета, докато водолазът не отдели леко мундщука от устата му, за да подиша малко и той. Това бе добрият стар въздух, обичайната смес от азот, кислород и дузина други газове, но на Пит му се стори, че вкусът му бе съчетание от кристалночистия въздух от Скалистите планини в Колорадо и уханието на борова гора след дъжд.

Главата на Пит се показа над водната повърхност и той зяпна слънцето така, сякаш никога не беше го виждал преди. Небето никога не бе изглеждало така синьо, а облаците така бели. Морето бе спокойно, гребените на вълните се издигаха на не повече от половин метър височина.

Спасителите му се опитаха да го подкрепят отстрани, но той ги отпрати с едно свиване на раменете. Обърна се и се понесе по гръб. Погледът му срещна огромната кула на една атомна подводница, която се извисяваше над него. След това той съзря джонката. Откъде, по дяволите, се бе взела тя? — зачуди се той. Подводницата обясняваше флотските водолази, но китайската джонка?

На джонката имаше тълпа от хора, наредени един до друг край релинга. В повечето от тях той позна своя екип от подводната геоложка база. Те крещяха радостно и махаха с ръце като луди. Той съзря Стейси Фокс и й махна в отговор.

Загрижеността и вниманието му бързо се върнаха обратно към Планкет, но той видя, че не е трябвало да се тревожи. Едрият британец вече лежеше на палубата върху корпуса на подводницата, обграден от моряци от американския флот. Те бързо го докараха в съзнание и той започна да кашля и да повръща през борда.

Подводният апарат на НЮМА се показа на повърхността почти на една ръка разстояние. Джордино бързо цъфна на люка на кулата, като изглеждаше досущ като човек, който току-що е спечелил джакпот от лотарията. Той бе толкова близо, че можеше спокойно да разговаря с Пит, без да повишава глас.

— Видя ли каква бъркотия създаде? — засмя се той. — Скъпичко ще ни струва това.

Макар и щастлив и радостен, че е отново сред живите, лицето на Пит внезапно се изпълни с гняв. Твърде много бе разрушеното и, както той все още не знаеше, твърде много бяха загиналите. Когато отговори, гласът му бе напрегнат и неестествен.

— Нито на мен, нито на теб. Но този, който е отговорен за това, ще плати скъпо и прескъпо за всичко.