Дракон

31

12 октомври 1993 г.

Билефелд, Западна Германия

Есенната утрин бе свежа със северен вятър, който пощипваше. Аугуст Клаузен излезе от паянтовата си къща и хвърли поглед към нивите си и склоновете на Тойтобург Форест край Билефелд в Северен Рейн, Вестфалия. Фермата му се намираше в долина и граничеше с един криволичещ поток, който той наскоро бе преградил. Той закопча догоре тежкото си вълнено палто, пое си няколко пъти дълбоко въздух и се отправи към хамбара.

Едър здравеняк, току-що чукнал седемдесет и четири, Клаузен все още работеше по цял ден, от изгрев до залез-слънце. Фермата бе собственост на семейството му от пет поколения. Той и жена му бяха отгледали две дъщери, които се омъжиха и напуснаха дома, предпочитайки градския живот в Билефелд пред фермерството. С изключение на работниците, които наемаха по време на жътва, Клаузен и жена му управляваха сами фермата си.

Той отвори вратата на хамбара и се качи на един голям трактор. Издръжливият стар газов двигател запали от първия път. Клаузен включи на директна предавка и изкара трактора на двора. След това зави по един черен път и се отправи към нивите, които бяха ожънати и обработени за следващото засаждане през пролетта.

За този ден той бе запланувал да запълни с пръст един хлътнал участък в югозападния край на лехата с марули. Това бе една от няколкото дребни работи на открито, които той искаше да приключи, преди да настъпят зимните месеци. Предишната вечер той бе оборудвал трактора с кофа отпред, с която да донесе пръст от една могила близо до стария бетонен бункер, останал от войната.

Част от имота на Клаузен в миналото представляваше самолетна писта за ескадрилите изтребители на Луфтвафе. Когато се върна вкъщи, след като бе служил в една танкова бригада, сражавала се с Трета армия на Патън през Франция и половината от Германия, той завари едно сметище с метални отпадъци от изгорели и унищожени самолети и моторни превозни средства, струпани на камари, осеяли почти всичката му обработваема площ. Той запази за себе си това, което бе годно за употреба, останалото продаде на търговци на отпадно желязо.

Тракторът се движеше с добра скорост по пътя. През последните две седмици бе валяло оскъдно и коловозите бяха сухи. Тополите и брезите бяха обагрени в ярки жълти петна, които изпъкваха на фона на повехналия зелен цвят. Клаузен се провря през един отвор в оградата и спря край хлътналия участък. Той слезе долу и започна да разглежда отблизо падината. Странно, тя изглеждаше по-широка и по-дълбока от предишния ден. Той отначало се зачуди дали не е била причинена от някакво подземно просмукване, дошло от потока, който той бе завирил. Земята в средата й обаче изглеждаше напълно суха.

Той се качи отново на трактора, отиде до могилата с пръст край стария бункер, който сега бе полускрит от храсти и лози, и спусна кофата. Когато я напълни догоре с пръст, той се върна обратно и се доближи до падината, докато предните му колела не стъпиха на ръба й. Той вдигна малко кофата с намерение да я наклони, за да изсипе товара с пръст, но предницата на трактора започна да се накланя напред. Предните колела потъваха в земята.

Клаузен зяпна от смайване, когато в хлътналия участък зейна дупка и тракторът се сгромоляса в една шахта, която се разширяваше с неимоверна бързина. Той замръзна в ужас, когато човек и машина се понесоха надолу в тъмнината. Изгубил ума и дума от страх, той инстинктивно опря здраво крака в металния под и сграбчи с ръце кормилото. Тракторът прелетя надолу повече от дванадесет метра, преди да падне с плясък в един дълбок подземен поток.

Огромни буци пръст се стовариха във водата и тя закипя като водовъртеж, който скоро бе забулен от облаци падащ прах. Шумът заехтя далеч навътре в невидими пространства. Тракторът потъна във водата до горния ръб на големите задни колела и замря неподвижно.

От удара дъхът на Клаузен спря. Една мъчителна болка прониза гърба му и той се сети, че това означаваше наранен прешлен. Две от ребрата му, а може би и повече изпукаха след като удари гърдите си в кормилото. Той изпадна в шок, сърцето му биеше до пръсване, а дъхът му излизаше на мъчителни пресекулки. Зашеметен, той почти не усещаше водата, която се плискаше около гърдите му.

Клаузен благослови трактора за това, че се бе приземил с правилната страна нагоре. Ако машината се бе завъртяла и паднала странично или върху кабината си, по всяка вероятност той щеше да бъде смазан до смърт или заклещен и удавен. Клаузен седеше и се мъчеше да разбере какво му се бе случило. Погледна нагоре към синьото небе, за да проумее положението, в което се намираше. След това се озърна наоколо в мрака и носещите се слоеве прах.

Тракторът бе паднал в езерото на една варовикова кухина. Единият й край се намираше под водата, но другият се издигаше над езерцето и водеше към една просторна пещера. Той не видя следи от сталактити, сталагмити или други природни образувания. Както малкото подземно преддверие, така и по-голямата пещера имаха нисък и плосък шестметров таван, който бе издълбан в земята от земекопни машини.

Огъвайки болезнено тялото си, той успя да се измъкне от седалката на трактора, и къде с плуване, къде с пълзене започна да се движи нагоре по подобния на товарна рампа под, който водеше към сухата пещера. Коленете му се поднасяха, ръцете му се хлъзгаха по тинестото покритие, което покриваше дъното на пещерата, но той упорито продължаваше да пълзи на четири крака нагоре, докато не почувства под себе си суха земя. Изтощен, той придърпа тялото си до седнало положение, завъртя се и погледна към мрачните недра на пещерата.

Тя бе изпълнена със самолети, десетки самолети. Всички паркирани в прави редици, сякаш очакваха ескадрила от пилоти фантоми. Клаузен ги позна. Това бяха първите турбореактивни самолети на Луфтвафе, „Месершмит“-262 Швалбе (Лястовица). Те стояха като призраци в пъстрите си сиво-зелени цветове и въпреки близо петдесетте години, прекарали в забвение, изглеждаха в отлично състояние. Само лека корозия по алуминиевите повърхности и сплесканите гуми подсказваха за това, че не са били поддържани от дълго време. Обитателите на тайната въздушна база трябва да са били евакуирани и всички входове запечатани, преди съюзническите армии да пристигнат.

Временно забравил за раните си, Клаузен вървеше в благоговение между самолетите, из помещенията за екипажите и зоните за поддръжка и ремонт. Когато очите му се адаптираха към тъмнината, той бе удивен от съвършения порядък, който цареше там. Нямаше и следа от прибързано заминаване. Той имаше усещането, че пилотите и техните механици бяха извикани горе на повърхността за строеви преглед и че всеки момент щяха да се върнат.

Той изпадна в екстаз, когато се сети, че цялата военновременна находка бе в неговия собствен имот или под него и че му принадлежи. Стойността на самолетите за колекционери и музеи трябва да беше от порядъка на милиони германски марки.

Клаузен се върна до ръба на подземното езеро. Тракторът представляваше жалка гледка — над водата се подаваха само кормилото и горната част на гумите му. Той погледна още веднъж нагоре към отвора към небето. Нямаше надежда да успее да се изкачи сам. Отворът бе твърде високо, а стените прекалено стръмни.

Клаузен не бе ни най-малко разтревожен. В края на краищата жена му щеше да дойде да го търси и да извика съседите, когато го откриеше да стои щастлив сред новооткритото им подземно богатство.

Някъде трябваше да има генератор за електричество. Той реши да открие местоположението му. Може би, разсъждаваше Клаузен, щеше да успее да го запали и да освети пещерата. Той присви очи над ръчния си часовник и пресметна, че ще изминат още четири часа, преди жена му да се заинтересува от дългото му отсъствие.

Той се поколеба, загледан замислено в далечния ъгъл на пещерата, който се спускаше под наклон в мрачното езеро, и се зачуди дали зад скритите под водата дълбини не се криеше друга пещера.

32

— Само да знаеха какво става зад гърба им, хората щяха да подпалят Вашингтон — каза Сандекър, докато равните поля на Вирджиния летяха покрай тъмните бронирани прозорци на специалния подвижен команден център, дегизиран като автобус на известна в цялата страна автобусна линия.

— Ние сме в положение на война, в която сме затънали до гуша — промърмори заместник-директорът на екипа МЕР. — И никой не знае за това, освен ние.

— Прав си за войната — каза Пит, като съзерцаваше една чаша с газирана вода, която държеше в ръка. — Не мога да повярвам, че тия типове са имали смелостта да отвлекат Лорън и сенатор Диас в един и същи ден.

Кърн сви рамене.

— Сенаторът излязъл от рибарската си вила в шест часа тази сутрин, влязъл с лодка в едно езеро, което не е много по-голямо от градинско езерце и изчезнал.

— Как разбрахте, че не е било самоубийство или нещастен случай, при който той да се е удавил?

— Нямаше труп.

— Тази сутрин сте драгирали и претърсили цялото езеро? — попита скептично Пит.

— Въобще не сме използвали такива примитивни методи. Отклонихме нашия най-нов шпионски спътник и го разположихме над района. Нямаше труп нито над водата, нито под нея.

— Разполагате с технология, която може да открие от космоса толкова малък обект като човешко тяло под водата?

— Все едно че нищо не си чул — каза Кърн с лека усмивка. — Просто ми повярвай, когато казвам, че втори японски екип от професионални полеви агенти са отвлекли Диас посред бял ден, заедно с лодката и извънбордовия му двигател, като са успели да извършат всичко това под погледа на поне пет други рибари, които се кълнат, че нищо не са забелязали.

Пит погледна Кърн.

— Отвличането на Лорън обаче бе забелязано.

— Да, разбира се, от Ал и Франк, които са се досетили какво става. Но зрителите по трибуните са били съсредоточени в състезанието. Ако някой от тях е погледнал случайно към Лорън по време на всеобщата възбуда от надпреварата по пистата, всичко, което той би видял, е жена, която влиза в една лимузина по свое собствено желание.

— Това, което провали умело съставения план на похитителите — каза Сандекър, — бе, че вие сте разбрали, че я отвличат и сте започнали веднага да ги преследвате. Благодарение на бързите ви действия се потвърди също така и японската връзка зад отвличането на сенатора Диас.

— Този, който е ръководил отделните заговори, е бил много добър — съгласи се Кърн. — Твърде добър за Кръвното червено братство.

— Терористичната организация — каза Пит. — Те са били зад това?

— Това е, което искат да ни накарат да си помислим. Във ФБР се е получило телефонно обаждане от някой, който се е представил за техен член и е поел отговорността. Класически опит за отвличане на вниманието ни. Ние успяхме да прозрем истината за по-малко от минута.

— Ами хеликоптерът, който управляваше лимузината? — попита Пит. — Проследихте ли го?

— До Хамптън Роудс. Там той се взривил във въздуха и паднал във водата. В този момент един спасителен екип от военноморските сили трябва да се спуска там под вода.

— Бутилка скоч, че няма да открият трупове.

Кърн погледна проницателно Пит.

— Облог, който вероятно ще спечелиш.

— Някакви следи от лимузината, която се изплъзна?

Кърн поклати глава.

— Все още никакви. Тя вероятно е била скрита и изоставена, след като са прехвърлили депутатката Смит в друго превозно средство.

— Кой се занимава с издирването?

— ФБР. Най-добрите им полеви агенти вече сформират екипи за разследване и събират всички известни данни.

— Смяташ, че това е свързано с нашето издирване на колите бомби? — попита Джордино, който заедно с Пит и Манкузо бе прибран от Кърн и Сандекър на няколко мили от мястото на катастрофата.

— Възможно е това да е предупреждение от тяхна страна да преустановим търсенето — отвърна Кърн. — Но всички се съгласихме, че стремежът им е бил да разтурят сенатската анкетна комисия и да елиминират законодателите, които ковяха законопроект за орязване на японските инвестиции в САЩ.

Сандекър запали една от скъпите си пури, след като отряза края й.

— Президентът се намира в изключително трудно положение. Дотогава, докато има шанс Смит и Диас да са живи, той не може да позволи новината за отвличането да бъде съобщена на медиите. Един господ знае каква врява ще се вдигне, ако Конгресът и обществеността научат за това.

— Поставени сме в изключително трудно положение — каза мрачно Кърн.

— Щом не е Кръвното червено братство, тогава кой е? — попита Джордино, докато палеше една пура, която бе свил от запасите на адмирал Сандекър във Вашингтон.

— Само японското правителство разполага с възможности за такава сложна операция за отвличане — размишляваше Пит.

— Доколкото можем да установим — каза Кърн, — министър-председателят Юнширо и неговият кабинет не са пряко замесени. Много е вероятно те да нямат представа какво става зад гърба им. Това не е рядко срещано явление в японската политика. Подозираме една свръхтайна организация, съставена от богати индустриалци ултранационалисти и лидери от подземния свят, които са предприели поход за разширяване и защита на растящата икономическа империя на Япония, както и на техните собствени интереси. Точните сведения, които получихме от група „Хонда“ и други източници, водят към един изключително влиятелен негодник на име Хидеки Сума. Шоуолтър е сигурен, че Сума е главното действащо лице зад колите бомби.

— Много гаден тип — добави Сандекър. — Хитър, с чувство за реалност, той е съвършен манипулатор, който в продължение на три десетилетия е дърпал конците на японските политици.

— Както и баща му три десетилетия преди него — каза Кърн и се обърна към Манкузо. — Франк е експерт относно фамилията Сума. Той е събрал една обемиста папка с информация за тях.

Манкузо седеше на един голям въртящ се стол и пиеше газиран сок от корени на различни растения, тъй като в командния автобус на Агенцията за национална сигурност алкохолните напитки не бяха позволени. Той вдигна поглед.

— Сума — баща или син? Какво желаете да узнаете?

— Кратка история на тяхната организация — отвърна Кърн.

Манкузо отпи няколко глътки от чашата си и погледна към тавана, сякаш подреждаше мислите си. След това започна да говори така, сякаш разказваше съдържанието на книга пред ученици в час по английски език.

— По време на японската офанзива през Втората световна война японските армии конфискували огромни количества плячка от религиозни ордени, банки, търговски корпорации и хазните на падналите правителства. Това, което започнало като малко ручейче от Манджурия и Корея, скоро се превърнало в пълноводен поток, когато Китай и цялата югоизточна Азия, Малая, Сингапур, Холандска Източна Индия и Филипините паднали под свирепия ботуш на настъпващата империя на изгряващото слънце. Може само да се гадае за общото количество на откраднатото злато, скъпоценни камъни и безценни предмети, но по обща оценка стойността им е около двеста милиарда, повтарям двеста милиарда долара по сегашни цени.

Сандекър поклати глава.

— Умът ми не го побира.

— Само кюлчетата злато се изчисляват на над седем хиляди тона.

— И всичко е отишло в Япония? — попита Джордино.

— Отивало е до хиляда деветстотин четиридесет и трета година. След това американските бойни кораби и особено нашите подводници са прекъснали потока. Архивите сочат, че повече от половината плячка е била изпратена във Филипините, за да бъде описана и оттам препратена към Токио. Към края на войната обаче тя е била заровена на тайни места из островите и станала известна като „златото на Ямашита“.

— Къде е мястото на фамилията Сума във всичко това? — попита Пит.

— Стигам до тях — каза Манкузо. — Окупационните войски били последвани от японски престъпни групи, които бързо сложили ръка върху влоговете в банките, националните съкровища и богатствата на частните лица, всичко в името на императора. Двама второстепенни агенти от една престъпна организация, известна като „Черното небе“, която управлявала престъпния свят на Япония след началото на века, дезертирали и основали свое собствено общество, което нарекли „Златните дракони“. Единият е бил Корори Йошишу. Другият — Кода Сума.

— Кода е бащата на Хидеки — заключи Сандекър.

Манкузо кимна.

— Йошишу е бил син на дърводелец от един храм в Киото. Баща му го изпъдил от дома, когато бил на десет години. Постъпил в редиците на „Черното небе“ и се издигнал в неговата йерархия. През хиляда деветстотин двадесет и седма, на осемнадесетгодишна възраст, шефовете му уреждат той да постъпи в армията, където Йошишу изкусно се издигнал до чин капитан до завладяването на Манджурия от имперската армия. Започнал да се занимава с пренасяне на хероин, което донесло на бандата стотици милиони долари печалба, която била поделена с армията.

— Почакай — каза Джордино. — Казваш, че японската армия е била замесена в търговия с наркотици?

— Те са въртели бизнес, на който наркобароните от Колумбия биха могли само да завиждат — отвърна Манкузо. — Съвместно с главатарите на японските банди военните въртели търговия с опиум и хероин, принуждавали окупираното гражданство да участва в нагласени лотарии и да играе хазартни игри в игрални домове, както и контролирали продажбата на стоки на черния пазар.

Автобусът спря на един червен светофар и Пит погледна в лицето един шофьор на камион, който напразно се мъчеше да пробие с поглед тъмните стъкла на прозореца. Макар че Пит зяпаше през прозореца, умът му следеше всяка дума на Манкузо.

— Кода Сума е бил на същата възраст като Йошишу, първороден син на обикновен моряк от имперските военноморски сили. Баща му го принудил да постъпи във флота, но той дезертирал и е бил вербуван от мафиотите на „Черното небе“. Приблизително по същото време, когато вкарали Йошишу в армията, главатарите на бандата замазали провинението на Сума за дезертьорство и го възстановили отново във флота, този път само че като офицер. Като раздавал услуги и бутал пари в необходимите ръце, той бързо се издигнал до чин капитан. Тъй като били агенти от една и съща престъпна групировка, съвсем естествено е било те да работят заедно. Йошишу координирал операциите за хероина, докато Сума систематизирал плячката и уреждал транспортирането й чрез имперските военноморски съдове.

— Колосални кражби, които да сложат край на всички кражби — отбеляза мрачно Джордино.

— Целият обхват на тази мрежа никога не ще може да бъде документиран.

— Стойността на плячката е била по-голяма дори в сравнение с ограбването на Европа от нацистите? — попита Пит, като отваряше втора бутилка с газирана вода.

— Далеч по-голяма — отвърна Манкузо, като се усмихваше. — Тогава, както и сега, японците са се интересували повече от икономическата страна на нещата — злато, скъпоценни камъни, твърда валута — докато нацистите са се съсредоточили върху шедьоври на изкуството, скулптурата и редки ценни предмети. — Изражението му внезапно стана отново сериозно. — Следвайки японските сили в Китай и останалата част от югоизточна Азия, Йошишу и Сума доказали способностите си на заговорници от най-престъпен вид. Подобно на героите от книгата на Хелър „Параграф 22“, те сключвали изгодни сделки с враговете си. Продавали луксозни стоки и военни материали на Чан Кай Ши, като установили доста добри приятелски отношения с генералисимуса, комбина, която им донесла огромни дивиденти, след като комунистите завзели Китай и по-късно, когато китайското правителство се преместило във Формоза, станал по-късно Тайван. Те купували, продавали, плячкосвали, внасяли и изнасяли контрабандни стоки, изнудвали и убивали в нечувани мащаби, като обезкървявали всяка страна, в която им стъпел кракът. Излишно е да се споменава, че Йошишу и Сума са играели според правилата на играта „едно за теб, две за мен“, когато са описвали плячката и са я поделяли с имперските сили.

Пит стана от стола си и се протегна, като с лекота докосна тавана на автобуса.

— Каква част от общата плячка е стигнала в действителност до Япония?

— Малък процент от нея влязъл в имперската военна хазна. По-лесно преносимите съкровища, скъпоценните камъни и платината Сума и Йошишу успешно внесли тайно в Токио с помощта на подводници и ги скрили в една ферма в провинцията. Огромната маса от кюлчета злато останала на главния остров на Филипините Лусон. Те били съхранявани в тунели с дължина стотици километри, прокопани от хиляди военнопленници от съюзническите армии, използвани за робски труд. Японците ги принуждавали да работят, докато умрат от изтощение или ги екзекутирали, за да запазят в тайна местоположението на скритата военна плячка, за да могат да я приберат обратно след войната. Аз открих един тунел в Корегидор, който съдържаше костите на триста пленника, които са били погребани живи.

— Защо това никога не е било предоставяно на вниманието на обществеността? — попита Пит.

Манкузо сви рамене.

— Не мога да кажа. Едва след като изминаха четиридесет години, в няколко книги се спомена нещо за това варварство. Но тогава от похода на смъртта в Батаан и армиите от американски, британски и филипински войници, загинали в концентрационните лагери, бяха останали само смътни спомени.

— Германците все още ги преследва кошмарът на холокоста — размишляваше Пит, — но японците излязоха почти неопетнени от жестокостите, извършени от тях.

Лицето на Джордино бе мрачно.

— Има ли съкровища, които японците да са взели обратно след войната?

— Някои от тях са били изкопани от японски строителни компании, които са претендирали, че помагат на Филипините да се възстановят от опустошенията на войната чрез разработване на различни проекти за изграждане на промишлеността. Естествено, те работили в такива райони, под чиято повърхност е имало заровена плячка. Друга част е била открита от Фердинанд Маркос, който изнесъл няколкостотин тона злато извън страната и дискретно го превърнал във валута на световните пазари. Доста голям дял бил открит и отмъкнат от Сума и Йошишу двадесет години по-късно. Може би някъде около седемдесет процента от плячката е все още заровена и може никога да не бъде открита.

Пит погледна въпросително Манкузо.

— Какво е станало със Сума и Йошишу след края на войната?

— Тези типове въобще не са били глупави. Още през хиляда деветстотин четиридесет и трета те видели в листенцата чай на дъното на чашките си бъдещото поражение и започнали да градят планове за по-нататъшното си оцеляване по един грандиозен начин. Тъй като нямал намерение да загине в бой по време на завръщането на Макартър в Лусон, нито да извърши ритуално самоубийство поради унижението от разгрома, Сума поел командването на една подводница. След това като награбили здравата от императорския дял, те отплавали за Валпараисо в Чили, където живели пет години в луксозен комфорт. Когато Макартър се ангажирал в корейската война, опитните крадци се върнали вкъщи и станали първокласни организатори. Сума посветил гения си на икономическите и политическите интриги, докато Йошишу затвърдил своята власт над подземния свят и новото поколение азиатски безскрупулни търговци. За десет години те успяват да станат най-влиятелните фигури в Далечния изток.

— Двама големи сладури — каза саркастично Джордино.

— През хиляда деветстотин седемдесет и трета Кода Сума починал от рак — продължи Манкузо. — Подобно на двойка гангстери от времето на Сухия режим синът на Сума, Хидеки, и Йошишу се споразумели да разделят огромната организация на клонове, които да се занимават с различни видове дейности. Йошишу ръководел престъпните дела, докато Хидеки създал могъща база в правителството и промишлеността. Макар че старият мошеник се оттеглил почти изцяло, той участвал активно в редица дела, давал напътствия на настоящите престъпни лидери на „Златните дракони“ и от време на време осъществявал по някое и друго съвместно начинание със Сума.

— Според група „Хонда“ — информира ги Кърн, — Сума и Йошишу са обединили сили, за да обезпечат построяването на ядрената инсталация и реализирането на проекта „Кайтен“.

— Проекта „Кайтен“? — повтори Пит.

— Тяхното кодово наименование за операцията с колите бомби. В буквален превод на английски означава „промяна в небето“. Но за японците то има по-широк смисъл, като „раждане на нов ден, голяма промяна в хода на събитията“.

— Но Япония претендира, че е забранила въвеждането на ядрените оръжия — позволи си да възрази Пит. — Изглежда дяволски странно как Сума и Йошишу са могли да построят инсталация за производство на ядрени оръжия, без правителството да знае или подкрепя това.

— Политиците не ръководят Япония. Конците се дърпат от лица, които се намират зад кулисите на държавната бюрокрация. Не бе тайна, когато Япония построи реактор размножител с бързи електрони за течни метали. Но това, което широката публика не знаеше, бе, че успоредно с функционирането му като източник на енергия той произвеждаше също така и плутоний и превръщаше литий в тритий, основните компоненти за термоядрените оръжия. Предположението ми е, че министър-председателят Юнширо е дал тайната си благословия за ядрен арсенал, колкото и неохотно да е сторил това, поради риска от обществен скандал. За проекта „Кайтен“ обаче той умишлено е бил държан в неведение.

— Тяхната представа за държавно управление явно доста се различава от нашата — каза Сандекър.

— Група „Хонда“ установила ли е местонахождението на ядрената инсталация? — Пит попита Кърн.

— Те са стеснили обхвата на търсене до площ от шестдесет квадратни километра около подземния град Едо.

— И все още не могат да я открият?

— Джим Ханамура смята, че градът има дълбоки тунели, които го свързват с инсталацията. Съвършено прикритие. Няма постройки над земята или пътища, които да я издават. За хилядите хора, които живеят и работят в Едо, се доставят огромни количества провизии, които след това се изхвърлят под формата на отпадъци. На този фон всякакъв тип ядрено оборудване или материали биха могли да бъдат тайно внесени или изнесени.

— Някакви следи, които да водят към детонационния център? — попита Джордино.

— Център „Дракон“?

— Така ли го наричат?

— Те имат имена за всичко — усмихна се Кърн. — Нищо съществено. В последния си доклад Ханамура съобщаваше, че е по следите на нещо, което има връзка с някаква картина.

— Това наистина има много дълбок смисъл — заяде се Джордино.

Вратата в задната част на автобуса се отвори и откри едно тясно и претъпкано помещение, в което се помещаваше комуникационното отделение. От него излезе един мъж и подаде три листа хартия на Кърн.

След като очите му обходиха бързо текста по тях, лицето му придоби покрусено изражение. Накрая, след като стигна до края на третата страница, той удари с кокалчетата на ръката си по облегалката на стола, шокиран от прочетеното.

— О, боже мой.

Сандекър се наведе към него.

— Какво има?

— Това е доклад от Мел Пенър в Палау за текущото развитие на нещата. Той казва, че Марвин Шоуолтър е бил отвлечен на път за посолството. Една двойка американски туристи са съобщили, че са видели двама японци да влизат в колата на Шоуолтър, когато той спрял поради изпречил се на пътя му камион на една пресечка от посолството. Мъжът и съпругата му са съобщили за това в посолството само поради американския регистрационен номер на колата и изненадата, показана от шофьора, когато двамата натрапника са скочили в колата. Не са успели да видят нищо повече, тъй като до тях спрял един туристически автобус и им препречил погледа. Когато те отново можели да виждат улицата, колата на Шоуолтър била изчезнала в движението.

— Продължавай.

— Джим Ханамура е закъснял с рутинното си обаждане, което трябва да прави на всеки седемдесет и два часа. В последния си доклад до Пенър Джим съобщил, че потвърждава със сигурност местонахождението на ядрената инсталация на триста и петдесет метра под земята. Основната й част се намира на четири километра северно от град Едо, с който тя е свързана посредством електрически влак. През серия от тунели този влак отива също така и до арсенали, пещери за отпадъци и технически офиси.

— Има ли още? — попита Сандекър с лека настойчивост.

— Ханамура продължил със съобщението, че е попаднал на сигурна следа към център „Дракон“. Това е всичко.

— Някаква вест за Рой Орита? — попита Пит.

— Само едно мимолетно споменаване.

— И той ли е изчезнал?

— Не, Пенър не казва това. Той просто споменава, че Орита настоява да остане в сянка, докато придобием по-ясна представа за положението.

— Бих казал, че гостите водят срещу отбора на домакините с три на едно — каза философски Пит. — Те отвлякоха двама от нашите законодатели, отсякоха ръцете на група „Хонда“ и „Кадилак“ и накрая, което е най-лошото, те знаят какво търсим и откъде идваме.

— Сума държи всички силни карти — съгласи се Кърн. — По-добре веднага да информирам мистър Джордън, за да може той да предупреди президента.

Пит се наведе над облегалката на стола си и втренчи безизразен поглед в Кърн.

— Защо се безпокоиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Не виждам основания за паника.

— Президентът трябва да бъде предупреден. Ние не сме изправени само пред заплахата от ядрен шантаж, но и пред политически откуп за Диас и Смит. Всеки момент Сума може да стовари брадвата си върху нас.

— Не, няма. Поне не сега.

— Откъде знаеш? — поиска да узнае Кърн.

— Нещо възпира Сума. Той има цяла армада от онези скрити коли бомби. Всичко, от което той се нуждае, е да подкара една от тях по улиците на Манхатън или Лос Анджелис и да уплаши до смърт Белия дом и американската общественост. Той буквално е хванал правителството за скротума. Но какъв е следващият му ход? Прави се на дребен похитител. Не, съжалявам. Нещо не върви както трябва. Сума не е готов за главното действие. Струва ми се, че увърта.

— Мисля, че Дърк има право — каза Манкузо. — Възможно е агентите на Сума да са внесли тайно колите бомби, преди да са успели да въведат в действие детонационния команден център.

— В това има логика — заключи Сандекър. — Значи все още може да имаме време да изпратим нова група, за да го намери и неутрализира.

— В момента всичко зависи от Ханамура. — Кърн се поколеба, измъчван от опасения. — Можем само да се надяваме той да е открил център „Дракон“. Но ние трябва също така да имаме предвид и твърде реалната възможност той да е мъртъв или заловен от силите за сигурност на Сума.

Те се умълчаха, докато равнините на Вирджиния летяха край прозорците на автобуса. Листата на дърветата грееха със златни багри под лъчите на есенното слънце. Малцина от хората, които вървяха край пътя, обръщаха внимание на минаващия автобус. Ако някой от тях бе зърнал табелата с името на компанията върху предното стъкло над шофьора, той щеше просто да си помисли, че това е група туристи, които обикалят бойните полета на Гражданската война.

Накрая Сандекър изказа на глас мисълта, която бе в глава на всички:

— Само да знаехме каква нишка разплита Ханамура…

33

В този момент от другата страна на земното кълбо Джим Ханамура би дал новия си „Корвет“ и музикалната си система „Редондо Бийч“, последна дума на техниката, която бе закупил за ергенското си жилище, за да си размени мястото с който и да е от онзи автобус във Вирджиния.

Дрехите и кожата му бяха прогизнали от студения дъжд през нощта, докато лежеше в една канавка, покрит с кал и гниещи листа. Преди десет минути полицията и униформените сили за сигурност, които го преследваха, бяха претърсили района и преминали по-нататък, но той лежеше в тинята, като се опитваше да си почине и да състави план за действие. Той с мъка се изви и се подпря на здравия си лакът, за да погледне първо нагоре и след това към пътя. Единственият признак за движение бе един мъж в гаража на една малка къщичка, който се бе навел под вдигнатия капак на един малък товарен камион.

Ханамура се отпусна обратно в канавката и загуби съзнание за трети път, след като бе прострелян по време на бягството си от град Едо. Когато отново дойде на себе си, той се зачуди колко ли време е бил в несвяст. Вдигна дясната си ръка, но часовникът му бе спрял, счупен, когато той блъсна колата си. Не можеше да е било за дълго обаче, тъй като шофьорът на товарния камион все още бърникаше из двигателя му.

Трите куршума от автоматичните пушки на охраната го бяха улучили в лявата ръка и рамото. Това бе една от онези случайности и непредвидени инциденти, чиято вероятност да се случат е едно на хиляда и които изневиделица връхлитат върху професионалния оперативен агент.

Планът му бе прецизен и изпълнен до най-малката подробност. Той бе подправил пропуска на един от главните конструктивни инженери на Сума на име Иро Миаца, който силно приличаше на Ханамура в лице и тяло.

Влизането в град Едо и преминаването през пропусквателните пунктове, които водеха към проектно-конструктивния отдел, премина съвсем гладко. Нито един от охраната не видя нещо подозрително в един човек, който се връща в офиса си след няколко часа и остава там да работи до късно през нощта. Всички японци оставаха да работят извънредно, рядко някой от тях се задоволяваше само с нормалните осем часа.

Проверката на документите бе повърхностна, но все пак по-щателна от онази, която се извършваше, преди да пуснат някого в сградата на Пентагона във Вашингтон. Пазачите кимнаха на Ханамура и наблюдаваха как той пъха картата на пропуска си в електронния компютър за установяване на самоличността. Чу се съответният звън, светна зелената лампичка на една видеокамера и пазачите му махнаха с ръка да премине, удовлетворени, че Ханамура е бил допуснат да влезе в тази част на сградата. При толкова много хора, които влизаха и излизаха по всяко време на денонощието, те не можаха да си спомнят, че мъжът, за който Ханамура се представяше, си бе тръгнал за вкъщи само преди няколко минути.

За час и половина Ханамура претършува три офиса, преди да попадне на ценната находка. В задната част на едно чекмедже на една чертожна маса той намери навити на руло груби скици на тайна инсталация. Скиците е трябвало да бъдат унищожени. Той можеше единствено да предположи, че чертожникът е пропуснал поради небрежност да ги пусне в близката машина за унищожаване на документи. Без да бърза, той пусна чертежите през една копирна машина, сложи ги в плик и постави оригиналите обратно в чекмеджето в същото положение, в което ги бе намерил. Пликът той нави и прикрепи със самозалепваща лента към прасеца на единия си крак.

След като премина на излизане през пропусквателния пункт, Ханамура помисли, че си е вече вкъщи. Той влезе в огромния атриум и зачака реда си за асансьора, който се отваряше към пешеходния тунел и отвеждаше към етажа на паркинга, където той бе оставил своя пикап „Мурмото“ с четворно предаване. Вътре в асансьора се бяха натъпкали около двадесет души и Ханамура има нещастието да бъде принуден да застане в първата редица. Когато вратите се отвориха на етажа на неговия паркинг, съдбата му изигра мръсен номер.

Тласнат напред от тълпата зад него, Ханамура се озова лице в лице с Иро Миаца.

Инженерът, чиято самоличност бе взел Ханамура, бе излязъл от съседния асансьор със съпругата и децата си. Те отиваха към същия етаж на паркинга за вечерна разходка с колата над земята. Необяснимо как очите на Миаца бяха привлечени към пропуска, закачен на джоба на Ханамура.

За момент той просто го погледна, след това очите му се разшириха и той зяпна Ханамура в лицето с невярващ поглед.

— Какво правите с пропуска ми? — попита той възмутено.

— Отдел за вътрешна сигурност — отвърна спокойно Ханамура с авторитетен вид. — Проверяваме охраняваните зони, за да видим дали охраната е бдителна и ще ни разпознае в тълпата. Така стана, че на мен ми издадоха пропуск с вашето име и идентификационен номер.

— Моят брат е помощник-началник на отдела за сигурност. Той не ми е споменавал за такава проверка.

— Не е нужно да го разгласяваме на всички — каза Ханамура, като гледаше заплашително Миаца, който отказваше да отстъпи.

Ханамура се опита да се промуши край него, но инженерът го сграбчи за ръката.

— Почакайте! Искам да проверя това.

Светкавичният ход на Ханамура бе почти неуловим. Той заби дланта си в гърдите на Миаца, счупвайки гръдната му кост. Инженерът зяпна с уста, мъчейки се да си поеме въздух, хвана се за гърдите и се свлече на колене. Ханамура го бутна встрани и спокойно отиде до пикапа си, който бе паркирал в посока към изхода. Той бързо отвори незаключената врата на „Мурмото V-6“ с четворно предаване, шмугна се зад волана и завъртя ключа за запалване. Двигателят запали на второто превъртане. Ханамура включи на скорост и потегли към изходната рампа и портала, които се намираха само на един етаж над него.

Той щеше да успее, ако съпругата и децата на Миаца не бяха надали писък до небето, сочейки като обезумели към Ханамура. Един от охраната, който бе наблизо, се втурна към тях и ги заразпитва. Той почти нищо не разбра от истеричното им бръщолевене, но бе достатъчно съобразителен, за да използва портативното си радио и предупреди охраната на главния вход.

Всичко се бе обърнало против Ханамура. Той закъсня с частица от секундата. Един пазач излезе от къщичката на портала и вдигна ръка на Ханамура да спре. Двама от колегите му, разположени на пост от двете страни на изходния тунел, вдигнаха оръжието си и се прицелиха в него. И накрая над улицата бе спусната една тежка стоманена бариера.

Ханамура прецени обстановката с бърз трениран поглед. Нямаше смисъл да спира и да прави опит да измами по някакъв начин охраната. Той се стегна, за да посрещне удара, натисна педала за газта до дупка и се сви колкото се може по-ниско върху седалката. Той удари бариерата отчасти с издадената броня, отчасти с предните фарове. Последните се счупиха и смачкаха в бронята, а решетката се заби в радиатора.

Ударът не бе толкова силен, колкото очакваше Ханамура, просто малко изкривено желязо, счупени стъкла и тънко пронизително изскърцване, когато набралият инерция камион огъна и откъсна бариерата от бетонния стълб, на който бе окачена. След миг прозорците изчезнаха в облак от малки парченца.

Пазачите бяха открили огън с автоматичните си пушки. Това бе единственото нещо, в което малко му провървя. Пазачите се целеха високо, вместо да взривят отделението на двигателя и резервоара с бензин или да спукат гумите.

Стрелбата рязко секна, когато той излезе от тунела и премина през потока от коли, които влизаха в подземния град от другото входящо шосе. С еднакво внимание Ханамура наблюдаваше както огледалото за обратно гледане, така и шосето и движението отпред. Той и за миг не се съмняваше, че силите за сигурност на Сума са предупредили полиция да блокира пътищата. Като включи четворното предаване на „Мурмото“, той свърна от шосето и се спусна по един черен път, разкалян от проливния дъжд. Едва след като подскача по неравния път в продължение на десет километра през един горист район, той усети пареща болка в рамото си и нещо лепкаво да се стича по лявата му страна. Той спря под един голям бор и прегледа лявото рамо и ръката си.

Бе улучен на три места. Един куршум бе минал през бицепсите, друг бе засегнал ключицата му, а третият бе преминал през месестата част на рамото му. Това не бяха смъртоносни рани, но ако не се погрижеше за тях, можеха да станат изключително сериозни. Това, което тревожеше Ханамура, бе голямата загуба на кръв. Вече бе започнал да чувства ранните пристъпи на замайване. Той разкъса ризата си и направи няколко груби превръзки, за да спре, доколкото можеше, кръвотечението.

Шокът и болката бавно отстъпваха място на вцепененост. Съзнанието му започна да се замъглява. Посолството бе на сто и шестдесет километра, в сърцето на Токио. Той никога нямаше да успее да стигне до него през множеството оживени улици, без да бъде спрян от полицай, чието внимание щеше да бъде привлечено от направения на решето камион или да бъде заловен от мрежата въоръжени отряди на Сума, които щяха да блокират всички по-главни пътища, водещи към столицата. В един кратък миг през ума му мина мисълта да се възползва от сигурността на хана на екипа МЕР, но Асакуса се намираше в североизточната част на Токио, докато град Едо бе в противоположна, западна посока.

Той погледна нагоре през разбитото предно стъкло към дъждовното небе. Ниските облаци щяха да затруднят издирването му по въздуха от хеликоптери. Това бе едно предимство. Като се осланяше на четворното предаване на стабилния „Мурмото“, Ханамура реши да кара по пресечения терен, като използваше обиколни пътища. След това възнамеряваше да изостави пикапа и ако му се отдадеше възможност, да открадне кола.

Ханамура продължи да кара през дъжда, заобикаляйки потоците и оризовите ниви, като неотменно държеше посока към светлините на града, които грееха с мъждива светлина на фона на облачното небе. С приближаването му към столицата, областта започна да става все по-гъсто населена. Откритите поля свършиха почти мигновено, а малките черни пътища скоро се разшириха в оживени шосета и магистрали.

Пикапът също започна да дава признаци на умора. Радиаторът бе повреден при сблъсъка с бариерата и парата излизаше със свистене изпод капака на все по-големи бели облаци. Той погледна арматурното табло. Стрелката на индикатора за температура трептеше в червената зона. Време беше да намери друга кола.

В този момент той изпадна в несвяст от загубата на кръв и се стовари върху кормилото.

„Мурмото“ се понесе извън пътя и удари странично няколко паркирани коли, преди да се блъсне в една къща, разбивайки тънката й дървена стена. Ударът го върна в съзнание и той се заозърта замаян в малкото дворче, което „Мурмото“ бе унищожил. Той бе благодарен на това, че обитателите на къщата ги нямаше и че той не бе разбил някоя обитавана стая.

Единият от фаровете все още работеше, като осветяваше една порта в задната част на двора. Като се препъваше, Ханамура премина през нея и се озова в една уличка зад къщата, когато зад него се разнесоха виковете на стреснатите съседи. Десет минути по-късно след като премина, олюлявайки се, през един малък парк, той се строполи изтощен в една кална канавка, където се скри.

Той остана да лежи там, като слушаше сирените, които летяха с писък към катастрофиралия му пикап. След като почувства отново прилив на сили, той започна да се придвижва все по-навътре в един от уединените квартали на Токио, но една кола на силите за сигурност започна да се движи нагоре-надолу по улицата, като осветяваше с прожектори парка и близките тесни пресечки. Тогава той отново изпадна в несвяст.

Когато студът от водата го събуди, Ханамура ясно осъзна, че бе твърде слаб, за да открадне кола и да продължи. Бавно, с вдървено тяло и стиснати зъби, за да превъзмогне болката, която се върна с мъчителни пулсации, той прекоси, олюлявайки се, улицата и се приближи към мъжа, който работеше по двигателя на камиона си.

— Можете ли да ми помогнете? — помоли немощно Ханамура.

Мъжът се обърна и зяпна онемял към ранения непознат, който се олюляваше пред него.

— Вие сте ранен — каза той — и кървите.

— Катастрофирах нагоре по улицата и се нуждая от помощ.

Мъжът хвана Ханамура през кръста.

— Нека да ви заведа вкъщи, жена ми може да ви окаже помощ, докато аз извикам линейка.

Ханамура извъртя тяло и се освободи.

— Не се безпокойте за това, ще се оправя.

— Тогава трябва да отидете направо в болницата — каза искрено мъжът. — Аз ще ви закарам.

— Не, моля ви — отклони предложението му Ханамура. — Но ще ви бъда много задължен, ако доставите един пакет вместо мен в американското посолство. Много е спешно. Аз съм куриер и бях тръгнал от град Едо, когато колата ми се поднесе и излетя от пътя.

Собственикът на товарния камион стоеше в недоумение, докато Ханамура надраска нещо на английски на гърба на плика и му го подаде.

— Искате да занеса това до американското посолство, вместо да ви закарам до болницата?

— Да, трябва да се върна на мястото на катастрофата. Полицията ще се погрижи за линейка.

Нищо от това не изглеждаше смислено на шофьора на товарния камион, но той прие молбата, без да спори.

— Кого да търся в посолството?

— Мистър Шоуолтър. — Ханамура извади портфейла от джоба си и подаде на шофьора една дебела пачка с йени.

— За всякакво неудобство. Знаете ли къде да отидете?

Лицето на шофьора светна от неочаквания му късмет.

— Да, посолството е близо до пресечката на магистрали три и четири.

— Кога може да тръгнете?

— Току-що привърших със сглобяването на разпределителя на камиона. Мога да тръгна след няколко минути.

— Добре — поклони се Ханамура. — Благодаря ви много. Кажете на мистър Шоуолтър, че трябва да ви плати двойно по-голяма сума от тази, която ви дадох, когато получи плика.

След това Ханамура се обърна и тръгна клатушкайки се под дъжда, за да изчезне в мрака.

Той можеше да тръгне с шофьора на камиона до посолството, но не смееше да рискува да изпадне в безсъзнание или дори да умре. И в двата случая шофьорът можеше да изпадне в паника и да го откара до най-близката болница или да извика някой полицай. Тогава ценните чертежи вероятно щяха да бъдат конфискувани и върнати в главната квартира на Сума. Вместо това той разчиташе на късмета си и на честността на шофьора на товарния камион, като същевременно щеше да насочи преследването в друга посока.

Окрилян единствено от смелостта и силата на духа си, Ханамура извървя пеш почти километър, когато от тъмнината на парка излезе една бронирана кола. Тя зави към улицата и се понесе след него. Твърде изтощен, за да бяга, той се свлече на колене край една паркирана кола и заопипва палтото си за смъртоносното хапче. Пръстите му едва-що бяха напипали капсулата с отровата, когато бронираната кола с армейски опознавателни знаци и червени мигащи светлини спря с насочени към него фарове. Светлината им проектира сянката на Ханамура върху стената на един склад на няколко метра отзад.

От колата слезе една фигура с очертан силует, и се приближи. С необичайния си вид човекът изглеждаше така, сякаш бе дошъл от друга епоха. Той бе облечен със странно кожено палто, скроено като кимоно и носеше самурайския меч катана, чието излъскано острие проблясваше на светлината. Когато се приближи достатъчно, за да може лицето му да се види на светлината на фаровете, той погледна надолу към Ханамура и заговори със самодоволен глас.

— О-хо, ето го прочутият детектив, ценител на изкуството. Едва те познах без перуката и фалшивата ти брада.

Ханамура погледна нагоре в змийското лице на Моро Каматори.

— О-хо — повтори като ехо той. — Не е ли това водоносецът на Хидеки Сума?

— Водоносец?

— Жалък шут, така да се каже, блюдолизец, подлизурко.

Лицето на Каматори побеля от ярост. Святкащите му зъби се оголиха.

— Какво откри в Едо? — попита властно той.

Ханамура не благоволи да удостои Каматори с отговор. Той дишаше тежко, устните му бяха опънати в напрегната усмивка. Внезапно той метна смъртоносното хапче в устата си и го сдъвка с кътниците си, за да пусне течността. Отровата мигновено се абсорбира през тъканта на венците. След тридесет секунди сърцето му щеше да спре да бие и той щеше да е мъртъв.

— Сбогом, глупако — процеди той.

Каматори нямаше време да действа, но въпреки това вдигна меча, сграбчи дългата дръжка с двете си ръце и описа с острието широка дъга, влагайки в удара всичката сила, на която бе способен. Шокът от смайването проблесна в очите на Ханамура за един кратък миг, преди да бъде заменен с изцъкления поглед на смъртта.

Каматори получи окончателното удовлетворение да види как мечът му спечели състезанието с отровата, когато острието отсече главата на Ханамура от раменете му така гладко, сякаш бе гилотина.

34

Боядисаните в мръснокафяво автомобили „Мурмото“ бяха паркирани в неравномерна колона зад рампата, която водеше към пещерообразната вътрешност на голямото полуремарке. Джордж Фурукава изпита огромно облекчение от факта, че тези четири коли бяха последната пратка. Документите за освобождаване, които бе намерил както обикновено под предната седалка на спортната си кола, съдържаха и една кратка бележка, която го уведомяваше, че неговата част от проекта е завършила.

Той получи също така и инструкции да провери колите за предавателни устройства. Не бяха дадени обяснения, но той стигна до заключението, че Сума проявяваше малко позакъсняло безпокойство от това да не би последната му пратка да бъде проследена от някаква неизвестна група хора. Мисълта, че това можеха да бъдат федерални следователи изпълваше Фурукава с изключително безпокойство. Той бързо обиколи всяка една от колите, като гледаше цифровите показания на едно електронно устройство, което откриваше дали се предават радиосигнали.

Удовлетворен, че спортните седани с техните грозни шарки в кафяво бяха чисти, той махна на шофьора на камиона и неговия помощник. Те се поклониха леко, без да продумат нищо в отговор и като се редуваха, вкараха колите нагоре по рампата в ремаркето.

Фурукава се обърна и се запъти към колата си доволен, че се бе освободил от едно задължение, което чувстваше, че е по-долу от поста му на вицепрезидент на лабораториите „Самюъл Дж. Винсент“. Тлъстите хонорари, които Сума му бе вече платил за неговите усилия и лоялност, щяха да бъдат умело вложени в японски корпорации, които отваряха офиси в Калифорния.

Той подкара колата си към портала и връчи на пазача копие от документите за освобождаване. След това насочи полегатия нос на спортното си „Мурмото“ към оживеното движение на камиони около товарния пристанищен терминал и се отправи към офиса си. Този път не прояви любопитство, нито погледна назад. Интересът му към тайното местоназначение на леките коли бе изчезнал.

Стейси дръпна ципа на якето си догоре, като плътно затвори яката около врата си. Страничната врата на хеликоптера бе свалена и хладният бриз от океана свиреше вътре в командната кабина. Дългата й руса коса се развя пред лицето й и тя я върза отзад с къса кожена лента. В скута й лежеше една видеокамера. Тя я вдигна и я нагласи. След това се обърна странично, доколкото й позволяваше предпазния колан и фокусира телеобектива в задната част на спортната „Мурмото“, която излизаше от пристанищната зона.

— Улови ли регистрационния номер? — попита русокосият пилот, докато поддържаше с хеликоптера хоризонтален курс.

— Да, в ясен кадър. Благодаря ти.

— Мога да се приближа още малко, ако искаш.

— Стой надалеч — нареди Стейси, като говореше в микрофона на слушалките си, докато гледаше през окуляра. Тя отпусна бутона и сложи отново компактната камера в скута си. — Изглежда са били предупредени за това, че някой ги следи, иначе нямаше да проверят колите за предавателни устройства.

— Старият Уедърхил извади късмет, че не предаваше в този момент.

Всеки път, когато погледнеше Бил Маккъри, Стейси я побиваха тръпки от студ. Той носеше само къси панталони, отрязани от дълги дънки, тениска, рекламираща мексиканска бира, и сандали. Когато бяха представени един на друг по-рано тази сутрин, на Стейси той й заприлича повече на спасител от плажа, отколкото на един от най-добрите разузнавачи от Агенцията за национална сигурност.

С дълга, избеляла от слънцето коса, с тъмен загар на кожата от южнокалифорнийското слънце и светлосини очи, широко отворени зад червени слънчеви очила с пластмасови рамки, умът на Маккъри бе наполовина в преследването на автотранспортния автомобил и наполовина във волейболната среща, в която бе обещал да участва по-късно тази вечер на плажа край Марина дел Рей.

— Камионът завива към магистралата, която тръгва от пристанището — каза Стейси. — Спусни се ниско, извън полезрението на шофьора и ще следваме лъча на Тимъти.

— Трябваше да имаме по-добра поддръжка — каза сериозно Маккъри. — Без група, която да следва влекача долу на земята и без хеликоптер, който да ни замени в случай, че имаме проблеми в двигателя, можем да ги изпуснем и да поставим в опасност Уедърхил.

Стейси поклати глава.

— Тимъти е напълно запознат със ситуацията, а ти не. Повярвай ми, когато ти казвам, че не можем да рискуваме да използваме наземни превозни средства или ято хеликоптери, които да кръжат наоколо. Онези типове в камиона са били предупредени и следят дали не ги наблюдават.

Внезапно в слушалките им прозвуча провлеченият тексаски акцент на Уедърхил.

— Горе ли сте, група „Буик“?

— Чуваме те, Тим — отвърна Маккъри.

— Безопасно ли е да се обаждам?

— Лошите хора направиха проверка за предавателни устройства — отвърна Стейси, — но вече можеш да предаваш.

— Имаме ли визуален контакт?

— Временно, да, но се спускаме ниско и ще ви следваме на няколко километра отзад, за да не ни забележат от шофьорската кабина.

— Разбрано.

— Не забравяй да продължаваш да предаваш на фиксираната честота.

— Стойте наблизо.

— Добре. Не бих и помислила да те изоставя.

След като свали фалшивите прегради зад и под задната седалка и изправи тялото си от сгънатото положение, в което то се намираше, Уедърхил изпълзя в затвореното багажно отделение на третата „Мурмото“, натоварена в ремаркето. Той натисна отвътре пружината на ключалката и отвори задната врата. След това излезе, изправи се и раздвижи схванатите си стави.

Свит на две, Уедърхил бе прекарал в страдания близо четири часа, след като специална група митнически агенти му помогна да се скрие в колата, преди Фурукава и камионът да пристигнат. Слънцето, което бе напекло покрива и липсата на вентилация — прозорците не можеха да бъдат дори малко открехнати поради страх това да не предизвика подозрение от страна на шофьорите — скоро го обляха целия в пот. Той никога не бе мислил, че може да му прилошее от миризмата на нова кола.

Вътрешността на ремаркето бе тъмна. Той извади едно фенерче от торбичката, която носеше на колана на безличната униформа на механик, и освети с лъча му колите, завързани вътре в ремаркето. Две от тях бяха разположени върху рампа над долните две, които бяха на пода.

Тъй като камионът се движеше по една равна калифорнийска магистрала и пътуването в ремаркето бе гладко, Уедърхил реши да изследва първо двете „Мурмото“ на горната рампа. Той се покачи горе и тихо отвори предния капак на онази кола, която бе най-близо до шофьорската кабина. След това извади един малък радиационен анализатор от торбичката и проследи показанията му, докато описваше с него кръг около компресорното устройство на климатика на колата.

Той записа показанията на гърба на ръката си. След това постави един комплект с компактни инструменти върху бронята. Спря за малко и заговори в радиото.

— Ало, група „Буик“?

— Казвай — отвърна Стейси.

— Започвам проучвателната операция.

— Внимавай да не оплескаш нещо.

— Няма страшно.

— Оставаме на линия.

След петнадесет минути Уедърхил бе вече разглобил кутията на компресора и разглеждаше бомбата. Той бе леко разочарован. Моделът не бе толкова усъвършенстван, колкото бе предположил. Хитър, да, но той сам можеше да изобрети и построи едно много по-ефективно и разрушително устройство.

Той замръзна неподвижно, когато чу звука на пневматичните спирачки и почувства как ремаркето забавя ход. Но това бе само защото камионът бе тръгнал по едно отклонение, водещо към друга магистрала и не след дълго отново набра скорост. Уедърхил сглоби обратно компресора и сигнализира на Стейси.

— Все още ли сте с мен? — попита кратко той.

— Все още сме тук — отвърна Стейси.

— Къде съм?

— Преминавате Уест Ковина. Движите се в източна посока към Сан Бернардино.

— Изтеглих сметката си и нямам повече работа в банката — предаде по радиото той. — На коя спирка трябва да сляза от автобуса?

— Един момент да проверя разписанието — отвърна Стейси. След няколко секунди тя се обади отново. — Има един контролен пункт от тази страна на Индио. Той е задължителен. Шофьорите трябва да спрат за проверка. Ако по някаква причина те завият в друга посока, ние планираме да ги спрем с полицейска кола. Иначе трябва да пристигнеш на контролния пункт след около четиридесет и пет — петдесет минути.

— Ще се видим там — каза Уедърхил.

— Приятно пътуване.

Както повечето агенти под прикритие, чийто адреналин започва да пулсира във вените по време на критичните фази на дадена операция, сега, когато трудната част бе останала зад гърба му, Уедърхил бързо се отпусна. Скоро той се отегчи от бездействието си. Всичко, което му оставаше сега, бе да се изкачи през вентилационните отвори на покрива и да се спусне от задната страна на ремаркето, извън полезрението на страничните огледала на шофьорите.

Той отвори жабката и извади пакета, който съдържаше гаранционните документи на колата и наръчника с инструкции на шофьора. Включи вътрешното осветление и започна лениво да прелиства наръчника. Въпреки че първата му специалност бе ядрена физика, електрониката винаги го бе привличала. Той отвори на страницата, където бяха дадени електрическите схеми на „Мурмото“ с намерение да проследи обвръзката им.

Но тази страница в наръчника не съдържаше никакви електрически схеми. Това бе карта с инструкции за разполагане на колите на определени места, където щяха да бъдат взривени.

Изведнъж стратегията на Сума стана толкова прозрачна и ясна на Уедърхил, че той трябваше да се насили, за да я повярва. Колите бомби не бяха просто част от някаква заплаха, целяща да защити плановете за икономически експанзионизъм на Япония. Ужасният кошмар се оказа истински.

Колите бомби щяха да бъдат използвани.

35

Поне десет години бяха минали от последния път, когато Реймънд Джордън бе преодолявал заключени врати, не и след като, разбира се, той се бе издигнал нагоре по йерархичната стълбица от обикновен полеви агент. Хрумна му да провери дали все още е във форма.

Той пъхна една малка компютърна сонда в кабелите на алармената система на хангара на Пит. Натисна един бутон и вкара комбинацията в сондата. Алармената кутия разпозна кода и му го показа на светодиодния дисплей. След това, с измамно спокойствие и безгрижие, той въведе съответната комбинация, която изключваше алармата, отвори ключалката на вратата с шперц и влезе безшумно вътре.

Той съзря Пит, коленичил с гръб към него пред тюркоазния „Статс“ в далечния край на хангара. Пит изглеждаше съсредоточен в ремонтирането на един от предните фарове.

Влизането на Джордън не бе забелязано и той започна да разглежда колекцията. Мащабите й го удивиха. Той бе чувал Сандекър да говори за нея, но словесното описание не можеше да я представи в истинската й светлина. Той тръгна тихо зад първия ред коли, зави и се приближи към Пит от страна на апартамента му. Това бе една проверка. Той бе любопитен да види каква ще бъде реакцията на Пит спрямо един натрапник, който внезапно се появява на една ръка разстояние.

Джордън се спря, преди да измине последните три метра и разгледа за момент Пит и колата. „Статс“-ът бе здравата одраскан на много места и се нуждаеше от пребоядисване. Предното стъкло бе пукнато, а предният ляв фар висеше едва ли не само на една жица.

Пит бе облечен небрежно. Носеше чифт панталони от рипсено кадифе и плетен пуловер. Черната му коса бе вълниста и небрежно сресана. Видът му излъчваше решителност, зелените очи, с надвиснали над тях гъсти черни вежди, гледаха с проницателност и сякаш изгаряха всичко, към което се насочваха. Доколкото Джордън можеше да види, Пит завинтваше лещите на фара в една хромова рамка.

Джордън бе тъкмо преполовил крачката си, когато Пит внезапно заговори, без да се обръща.

— Добър вечер, мистър Джордън. Добре направихте, че се отбихте.

Джордън замръзна, но Пит продължи работата си с безразличното изражение на шофьор на автобус, който очаква да получи точната сума за билета от някой пътник.

— Трябваше да почукам.

— Нямаше нужда. Знаех, че сте дошли.

— Свръхчувствителни сетива ли имаш, или очи на гърба? — попита Джордън, като бавно се придвижваше към периферното зрение на Пит.

Пит погледна нагоре и се ухили. Той вдигна и наклони стария рефлектор на фара, върху чиято сребриста повърхност се отрази образът на Джордън.

— Наблюдавах вашата обиколка на хангара. Влизането ви беше изключително професионално. Бих казал, че не ви отне повече от двадесет секунди.

— Пропуснал съм да забележа втората видеокамера. Трябва да съм започнал да остарявам.

— От другата страна на пътя, на върха на телефонния стълб. Повечето посетители забелязват тази, която е монтирана на сградата. Инфрачервена. Задейства един предупредителен звънец, когато край вратата мине човек.

— Имаш невероятна колекция. — Джордън похвали Пит. — Колко време ти отне да я събереш?

— Започнах с кафявото купе „Форд“ от четиридесет и седма хей там в ъгъла преди около двадесет години и колекционирането след това стана страст. Някои от тях придобих по време на проекти с НЮМА, други купих от частни лица или на търгове. Старите и класическите автомобили са инвестиции, с които можеш да се перчиш. Те са много по-голямо забавление, отколкото една картина. — Пит завърши завинтването на рамката на фара около лещата и се изправи на крака. — Мога ли да ви предложа питие?

— Чаша мляко за един пренатоварен стомах като моя звучи добре.

— Моля, елате горе. — Пит направи жест към стълбите, които водеха към апартамента му. — За мен е чест, че е дошъл да ме види самият директор, вместо да изпрати за това помощника си.

Когато Джордън стъпи на първото стъпало, той се поколеба и каза:

— Сметнах, че аз трябва да бъда този, който ще ти го съобщи. Лорън Смит и сенатор Диас са били тайно изведени извън страната.

Настъпи кратка пауза. Пит бавно се обърна и го погледна с тревога, която бързо бе заменена от облекчение.

— Лорън е невредима.

Думите му прозвучаха по-скоро с увереност, отколкото с безпокойство.

— В случая нямаме работа с откачени терористи — отвърна Джордън. — Операцията по отвличането бе твърде сложна, за да бъде целта й нараняване или смърт. Имаме всички основания да вярваме, че към Лорън и Диас се отнасят добре.

— Как са успели да се изплъзнат?

— Нашето разузнаване установи, че тя и Диас са излетели от Нюпорт Нюз, щата Вирджиния, вкарани в частен реактивен самолет, собственост на една от американските корпорации на Сума. Докато успеем да пресеем всички полети, редовни и извънредни от летищата в район с площ хиляда квадратни километра и да проследим всяка самолетна регистрация, докато открием самолета на Сума и да проследим пътя му чрез спътник, той вече се носеше над Берингово море към Япония.

— Твърде късно да го принудим с помощта на боен самолет да кацне на някоя от военните ни бази?

— Безнадеждно късно. Той бе посрещнат и ескортиран от ескадрила изтребители ФСХ на японските сили за въздушна самоотбрана. Самолети, които бяха построени в сътрудничество между „Дженеръл Дайнамикс“ и „Мицубиши“, бих могъл да добавя.

— А след това?

Джордън се обърна и погледна към лъщящите коли.

— Изгубихме ги — каза безизразно той.

— След като са кацнали?

— Да, на международното летище в Токио. Не е нужно да се впускам в подробности защо те не са били спрени или поне проследени, но по причини, дължащи се единствено на идиотския манталитет на Държавния департамент ние нямаме оперативни агенти в Япония, които биха могли да ги спрат. Това е всичко, с което разполагаме в този момент.

— И с най-добрите разузнавателни умове в целия свят, ето с какво разполагате вие. — Гласът на Пит звучеше уморено. Той отиде в кухнята, отвори хладилника и наля малко мляко, след което подаде чашата на Джордън. — Ами вашите специални екипи в Япония? Къде бяха те при приземяването на самолета?

— След убийството на Марвин Шоуолтър и Джим Ханамура…

— И двамата са убити? — прекъсна го Пит.

— Токийската полиция открила тялото на Ханамура в една канавка обезглавено. Главата на Шоуолтър, без тялото, е била открита преди няколко часа, набучена на оградата на посолството ни. В допълнение на тази каша, ние подозираме, че Рой Орита е дълбоко законспириран агент. Той ни е мамил от самото начало. Само господ знае колко информация е предал на Сума. Може би никога няма да успеем да изчислим щетите.

Гневът на Пит се поуталожи, когато видя мъката и огорчението по лицето на Джордън.

— Съжалявам, Рей, нямах представа, че нещата са тръгнали толкова зле.

— Никога не съм имал екип МЕР, който да е бил подложен на такива удари.

— Какво ви насочи към Орита?

— Няколко най-общи предположения. Шоуолтър бе твърде хитър, за да бъде отвлечен без вътрешна помощ. Той е бил предаден от някой, в когото е имал доверие. Този някой е знаел точните му ходове. След това идва Джим Ханамура, който изрази своите смътни подозрения относно Орита, но нямаше нищо конкретно, по което да продължи. За да допълним това подозрение, Орита е прекъснал връзката и се е потопил някъде. След изчезването на Шоуолтър той не е докладвал на Мел Пенър. Кърн смята, че се е скрил при Сума в град Едо.

— Какво е потеклото му?

— Трето поколение американец. Баща му спечелил „Сребърна звезда“ в италианската кампания. Не ни е ясно каква примамка е използвал Сума, за да го вербува.

— Кой е извършил екзекуцията на Ханамура и Шоуолтър?

— Все още няма доказателства. Прилича на ритуално убийство. Един полицейски патолог смята, че главите им са били отсечени със самурайски меч. Главният убиец на Сума е известен любител на древните бойни изкуства, но не можем да докажем, че той го е извършил.

Пит бавно се отпусна на един стол.

— Загуба, страхотна загуба.

— Джим Ханамура не си отиде напразно — каза Джордън с внезапна упоритост. — Той ни даде нашата единствена нишка към детонационния команден център.

Пит вдигна очаквателно поглед.

— Открили сте местоположението му?

— Все още няма повод за празнуване, но сме с половин стъпка по-близо.

— Каква информация е открил Ханамура?

— Джим проникнал в офисите на строителните проектанти и намерил нещо, което изглеждало като чернови на чертежи на някакъв електронен команден център, който по вид отговаря на това, което търсим. Имало указания, които сочели, че това е подземна инсталация, до която се стига през тунел.

— Нещо за местоположението й?

— Краткото съобщение, което написал на гърба на плика, който е бил доставен в посолството от шофьора на един товарен камион за доставка на авточасти, е твърде енигматично, за да бъде дешифрирано с някаква точност.

— Какво е съобщението?

— Той е написал: „Погледнете остров Аджима“.

Пит сви леко рамене.

— Е, какъв е проблемът?

— Няма такъв остров — отвърна с пораженчески тон Джордън. Той вдигна чашата и я разгледа. — Това е обезмаслено мляко.

— За теб е по-полезно от пълномасленото.

— Все едно че пиеш вода — измърмори Джордън, докато разглеждаше една витрина с трофеи. Повечето бяха награди за отличили се автомобили на представителни изложби, имаше и футболни награди от гимназията и военновъздушната академия, както и две за фехтовка.

— Ти фехтовач ли си?

— Не съм точно от олимпийска класа, но все още се справям добре, когато успея да отделя малко време.

— Шпага, рапира или сабя.

— Сабя.

— Правиш ми впечатление на човек със силен удар. Аз се състезавам с рапира.

— Предпочиташ тънкия финт.

— Жалко, че не можем да се състезаваме един срещу друг — каза Джордън.

— Бихме могли да направим компромис и да използваме шпага.

Джордън се усмихна.

— Предимството все още ще бъде на моя страна, тъй като точките при рапира и шпага се постигат при докосване на противника с върха на острието, докато при сабята те се броят при удар с ръба й.

— Ханамура трябва да е имал солидна причина, за да посочи Аджима за място на командния център — каза Пит, като се върна отново на темата.

— Той бе луд на тема изкуство. Операцията му с инсталирането на подслушвателни устройства в офиса на Сума бе съставена на базата на познанията му за ранното японско изкуство. Ние знаехме, че Сума колекционира картини, особено творбите на един японски художник от шестнадесети век, който нарисувал поредица от малки островчета, обграждащи главния остров Хонсю, затова аз наредих да фалшифицират една. След това Ханамура, представяйки се за експерт, я продаде на Сума. Единствената картина на остров, която Сума не притежава, е на Аджима. Това е единствената връзка, за която мога да се сетя.

— Тогава Аджима трябва да съществува.

— Сигурен съм в това, но името не може да бъде проследено до нито един известен остров. То не фигурира на нито една древна или съвременна карта. Мога единствено да предположа, че това е било някакво име, измислено от художника Масаки Шимцу и като такова е влязло в каталозите на неговите творби.

— Подслушвателните устройства на Ханамура записали ли са нещо интересно?

— Един твърде съдържателен разговор между Сума, убиеца му Каматори, стария Корори Йошишу и един играч от тежка категория на име Ихиро Цубой.

— Финансовият гений зад „Каноя Секюрити“. Чувал съм за него.

— Да, няколко дни преди отвличането на сенатора и депутатката от Конгреса той води разгорещен спор с тях по време на заседанието на анкетната подкомисия на Капитолийския хълм.

— И казваш, че е свързан със Сума?

— По-здраво от струна на банджо — отвърна Джордън. — Благодарение на подслушвателните устройства на Джим в офиса на Ханамура ние научихме, че Цубой е извършил финансови манипулации, с цел да набере средства за строителството на ядрения арсенал зад гърба на японските политически лидери. Чухме и за пръв път кодовото наименование проект „Кайтен“.

Пит си наля чаша старо студено кафе и го пъхна в микровълновата печка. Той се загледа през стъкленото прозорче във въртящата се чашка, присвил очи замислено.

Джордън наруши мълчанието.

— Знам за какво си мислиш, но не разполагам с достатъчно хора, за да спася Диас и Смит и унищожа проекта „Кайтен“ с една операция.

— Не мога да повярвам, че президентът им обръща гръб.

— Той не може да се появи пред обществеността и да заплаши с война заради отвличането, когато е в подчертано неизгодно положение. Нашата основна цел е да осуетим проекта „Кайтен“. Едва след като постигнем това, президентът ще ни даде благословията си да използваме всякаква сила, каквато се налага, за да освободим Диас и Смит.

— И така, отново се връщаме към мистичния остров Аджима — каза с дрезгав глас Пит. — Казваш, че това е единствената картина от поредицата, която Сума не притежава?

— Да — отвърна Джордън. — Ханамура каза, че той би дал всичко, за да я има.

— Някакви насочващи следи към мястото, където може да се намира?

— Картината на остров Аджима е била видяна за последен път в японското посолство в Берлин малко преди падането на Германия. Стари архиви от отдела на стратегическите служби твърдят, че тя е била част от произведенията на изкуството, които германците плячкосали в Италия и транспортирали с влак до северозападна Германия, пред настъпващата руска армия в последните седмици на войната. След това тя изчезнала от историята.

— Няма никакво съобщение за това дали е била открита отново?

— Никакво.

— И нямаме и най-малка представа за общото местоположение на острова или външния му вид?

— Абсолютно нищо.

— Лошо — отбеляза Пит. — Намерете картината, сравнете очертанията на бреговата й линия, както е изобразена от художника и ще имате мястото на скривалището на изнудвача Сума или поне така се разправяше в една приказка, разказвана на децата преди да заспят.

Джордън присви очи.

— В момента това е най-сигурна следа, с която разполагаме.

Пит не бе убеден.

— Вашите шпионски самолети и спътници би трябвало лесно да открият инсталацията.

— Четирите главни острова на Япония — Хонсю, Кюсю, Хокайдо и Сикоку — са обградени от почти хиляда по-малки острови. Откриването на този, който търсим, едва ли би могло да се нарече лесно.

— Тогава защо не отделите само онези, които могат да бъдат свързани посредством тунел с един от четирите острова?

— Позволи ни и ние малко да разбираме от тези неща — каза сприхаво Джордън. — Вече изключихме всички острови, които са на повече от десет мили от брега и се съсредоточихме в останалите. Преди всичко, над повърхността им няма никакви следи от подозрителни дейности или постройки, което не е необичайно, когато приемем, че цялата инсталация трябва да бъде някъде дълбоко под земята. И накрая, геоложкият състав на почти всички острови се състои от вулканична скала, в която нашите датчици не могат да проникнат. Отговорих ли на въпроса ти?

Пит не се предаваше.

— Никой не може да изкопае тунел, без да изхвърля пръст и камъни.

— Очевидно японците могат. Анализът на нашите спътникови снимки не показва следи от крайбрежни изкопни работи за тунел или пътища, които да водят към отвор в земята.

Пит сви рамене и вдигна белия флаг.

— Значи отново се връщаме към някаква картина, която се намира нейде в отвъдния свят.

Джордън внезапно се наведе напред в стола си и погледна втренчено Пит.

— Ето къде ще заработиш заплатата си.

Пит усети, че нещо се задава, но не можеше да разбере точно какво.

— Смяташ да ме изпратиш в Япония да се гмуркам около островите, това ли е номерът?

— Грешиш — каза Джордън с покровителствена усмивка, която въобще не се понрави на Пит. — Отиваш в Германия, където ще се спуснеш под вода в един бункер на Луфтвафе.

36

— Те просто се потопиха и изчезнаха.

Пит се отпусна на коляно и впери поглед покрай полузатъналия трактор в черната зловеща вода. Той беше уморен от дългото пътуване и смяната на часовите зони, въпреки че беше успял да подремне няколко часа в самолета от Вашингтон. Колко жалко, че нямаше време да закуси добре в някоя от местните гостилници и да поспи до късно, изпаднал в самосъжаление, си мислеше той.

— Обезопасителните им въжета бяха прерязани. — Младият офицер, който оглавяваше екипа водолази от немската флота, вдигна найлоновото въже, чийто край изглеждаше като срязан с бръснач. — От какво? Дори не можем да си представим.

— И кабелите за връзка ли? — Пит бавно отпи от чашата с кафе. Той взе едно камъче със свободната си ръка и безцелно го хвърли във водата, като наблюдаваше вълничките, които се образуваха от цопването му.

— Телефонният кабел на водача на групата също беше срязан — призна немецът. Той беше висок и мускулест. Английският му беше с едва доловим акцент. — Скоро след като групата от двама души се спусна в езерото, те откриха под водата тунел, който води на запад. Преплуваха около деветдесет метра преди да докладват, че тунелът свършва при едно малко помещение със стоманена врата. Няколко минути по-късно телефонният кабел и обезопасителните въжета провиснаха. Изпратих друга група, да провери какво става. Те също изчезнаха.

Пит извърна глава и погледна към мъжете от немските военноморски сили, които стояха безпомощни и опечалени от загубата на приятелите си. Те се бяха скупчили около сгъваемите масички и столове на временния команден пункт, обслужван от група за подводни спасителни операции на немската полиция. Трима мъже в цивилни дрехи, за които Пит предполагаше, че са правителствени служители, тихо разпитваха водолазите.

— Кога влезе последният човек? — попита Пит.

— Четири часа преди да пристигнете — каза младият офицер водолаз, който се беше представил като лейтенант Хелмут Райнхарт. — Дяволски трудно ми беше да удържа останалите да не ги последват. Ала нямам никакво намерение да рискувам нечий друг живот, преди да разбера какво става там вътре. — Той замълча и кимна с глава към водолазите на полицията, които бяха облечени в яркооранжеви неопренови костюми. — Онези идиоти от полицията обаче си мислят, че нищо не може да им се случи. Канят се да изпратят свой екип вътре.

— Някои хора са родени самоубийци — заяви Джордино, като се прозяваше. — Вземете пример от мен. Без ядрена подводница не бих влязъл там вътре. Никакви безразсъдни авантюри от момчето на мисис Джордино. Възнамерявам да умра в леглото си, в прегръдките на някоя сексапилна красавица от Далечния изток.

— Не му обръщайте внимание — каза Пит. — Сложете го на някое тъмно място и веднага започват да му се привиждат разни неща.

— Ясно — промърмори Райнхарт, но по всичко личеше, че нищо не му е ясно.

Най-сетне Пит се изправи и кимна към Франк Манкузо.

— Поставили са капан — само каза той.

Манкузо кимна.

— Съгласен съм. Входовете към тунелите със съкровища на Филипините бяха натъпкани с бомби, нагласени така, че да избухнат, ако бъдат ударени от земекопни машини. Разликата е, че японците са възнамерявали да се върнат и да измъкнат съкровищата, а нацистите са искали бомбите им да унищожат и плячката заедно с търсачите.

— Каквото и да е задържало хората ми там вътре — горчиво заяви Райнхарт, който не беше в състояние да произнесе думата „убило“, — в никакъв случай не е било бомба.

Един от мъжете с вид на правителствен служител приближи откъм командния пункт и се обърна към Пит:

— Кои сте вие и кого представлявате? — попита на немски той.

Пит погледна към Райнхарт, който преведе въпроса. После се обърна към мъжа, който беше задал въпроса.

— Кажете му, че ние тримата бяхме поканени.

— Вие сте американци? — изломоти непознатият на развален английски. По лицето му беше изписано объркване и изненада. — Кой ви е упълномощил да бъдете тук?

— Кой е този смотаняк? — попита Джордино в блажено неведение.

Райнхарт не можа да сподави леката си усмивка.

— Хер Герт Халдер, министър на историческото и културно наследство. Сър, хер Дърк Пит и неговият екип от американската Агенция за подводни и морски изследвания във Вашингтон. Те са тук по лична покана на канцлера Ланге.

Халдер имаше вид на човек, когото някой беше ударил с юмрук в корема. Той бързо се окопити, изпъчи се така, че не му достигаше половин глава, за да мине за висок и се опита да накара Пит да се почувства неловко с високомерно тевтонско държание.

— Каква е целта ви?

— Дойдохме поради същата причина, заради която и вие сте тук — отвърна Пит, докато внимателно оглеждаше ноктите на ръката си. — Ако може да се вярва на протоколите от разпитите на нацистки водачи, които се намират във вашите архиви в Берлин и в библиотеката на нашия Конгрес, в тунели, изкопани под някакво засекретено летище, са били скрити осемнадесет хиляди произведения на изкуството. Твърде вероятно е това да се окаже въпросното летище със скривалище на творбите, което да се намира някъде отвъд водната преграда.

Халдер прояви достатъчно разум, за да си даде сметка, че не би могъл да сплаши грубоватите, изпълнени с решителност мъже, облечени в свободни синьо-зеленикави неопренови костюми „Вайкинг“.

— Знаете, разбира се, че всички произведения на изкуството, които бъдат открити, принадлежат на Германската република, докато не бъдат установени истинските им собственици, на които ще бъдат върнати.

— Много добре знаем — каза Пит. — Интересува ни само един точно определен предмет.

— Кой точно?

— Съжалявам, не ми е разрешено да кажа.

Халдер изигра последния си коз.

— Настоявам полицейският екип от водолази да влезе първи в скривалището.

— Нямаме нищо против. — Джордино се поклони и посочи с ръка към тъмната вода. — Може би, ако някой от помощниците ви има късмет и успее да проникне вътре и да се върне, ще открием какво мори хората в онази адска дупка там долу.

— Аз загубих четири от моите момчета — мрачно се обади Райнхарт. — Твърде вероятно е да са мъртви. Не може да допуснете да загинат и други хора поради това, че не знаем какво ги очаква там.

— Те са професионални водолази — отвърна Халдер.

— Такива са и хората, които изпратих вътре. Най-добрите водолази във флота, в отлична форма и много по-всестранно подготвени от полицейския екип за спасителни операции.

— Ще ми позволите ли да предложа компромис — каза Пит.

Халдер кимна.

— Нямам нищо против да ви изслушам.

— Да сформираме екип за проучване от седем души. Ние тримата, тъй като Манкузо е минен инженер, а аз и Ал имаме опит в изваждане на потънали плавателни съдове. Двама от хората на лейтенант Райнхарт от Военноморските сили, тъй като са обучени да обезвреждат взривни устройства, на които можем да се натъкнем. И двама от водолазите на полицията като медицинско и спасително подкрепление.

Халдер впери поглед в очите на Пит, но съзря в тях единствено непреклонна решителност. Предложението беше убедително и логически обосновано. Той се усмихна насила.

— Кой ще влезе първи?

— Аз — без да се колебае каза Пит.

В продължение на няколко дълги секунди тази кратка дума сякаш кънтя из подземието, а после напрежението изведнъж спадна и Халдер протегна ръка.

— Както желаете. — Той раздруса ръката на Пит и отново изпъчи гърди, за да си възвърне властния вид, подобаващ на длъжността му. — Но ще държа вас отговорен, хер Пит, ако задействате по невнимание някое взривно устройство и унищожите произведенията на изкуството.

Усмивката, с която Пит удостои Халдер, беше изпълнена с презрение.

— В такъв случай, хер Халдер, можете да вземете главата ми — в буквалния смисъл.

Пит нагласи времето на микроелектронния компютър, прикрепен с кабел към бутилката му за въздух и направи последна проверка на регулатора на дихателния апарат и колана с тежести. За петдесети път откакто се беше спуснал по стълбата от нивата на фермера Клаузен, той впери поглед в тъмната вода, която сякаш безмълвно го приканваше да влезе.

— Индикаторите ти действат — заяви Джордино, докато нагласяше ремъците на своя дихателен апарат.

Пит потри замислено брадичката си, без да отговори.

— Какво мислиш, че става там вътре? — попита Манкузо.

— Мисля, че наполовина съм решил ребуса — отвърна Пит. — Но срязването на кабелите и въжетата? Ей това е наистина загадъчно.

— Как е акустичният ти говорител? — попита Манкузо.

Пит пъхна мундщука на регулатора в устата си и заговори през него:

— „Мери си имаше малко агънце…“ — Думите прозвучаха приглушено, но разбираемо.

— Май е време, храбри предводителю — промърмори Джордино.

Пит кимна към Райнхарт, придружен от един от своите хора.

— Готови ли сте, господа? Моля, опитайте се да поддържате разстояние от два метра между вас и човека отпред. Видимостта е около четири метра, така че спазването на това разстояние не би трябвало да ви затрудни. Нашият екип ще се свързва с вас посредством акустичните говорители.

Райнхарт махна с ръка в знак, че е разбрал и се обърна, за да предаде инструкциите на немски на полицаите водолази, които бяха застанали зад него. После отривисто отдаде чест на Пит.

— След вас, сър.

Повече не можеше да се отлага. Пит протегна ръце напред, като показалците му сочеха встрани.

— Аз ще застана в центъра. Франк, два метра в ляво и зад мен. Ал, ти мини в дясно. Наблюдавайте внимателно за необичайни механизми, които стърчат от стените.

Тъй като нямаше какво повече да се каже, Пит включи водолазното си фенерче, обтегна обезопасителното въже, за да се увери, че е здраво закрепено и се хвърли с лице надолу във водата. За момент остана неподвижен на повърхността, а после много бавно потопи главата си и се гмурна към дъното, като държеше фенерчето пред себе си.

Водата беше студена. Той погледна цифровия индикатор на компютъра. Температурата беше 14 градуса по Целзий или 57 градуса по Фаренхайт. Бетонното дъно беше покрито със зелена слуз и тънък слой утайка. Той внимаваше да не провлече плавниците си по дъното, защото щяха да се вдигнат облаци от утайка, които щяха да попречат на хората зад него да виждат.

Всъщност на Пит му беше приятно. Той отново се чувстваше като човек, попаднал в стихията си. Насочи водолазното фенерче нагоре и погледна към тавана на бункера. Таванът беше започнал да се снижава и постепенно потъваше под водата, като образуваше тесен тунел така, както беше очаквал. Водата при дъното беше непрогледна, а песъчинките, които се носеха край маската му, снижаваха видимостта до три метра. Той спря и каза на мъжете да намалят малко разстоянието помежду си. После продължи, като плуваше леко и плавно. Подът постепенно се спускаше надолу и след известно разстояние, както и беше очаквал, се изравняваше и тъмнината го поглъщаше.

След като измина още двадесетина метра, той отново спря и остана неподвижен в продължение на минута, като се озърташе за Джордино и Манкузо. На светлината на водолазните им фенерчета фигурите им изглеждаха като размити сенки, но те точно спазваха определените им места. Той погледна компютъра си. Индикаторът за налягане показваше, че дълбочината е само шест метра.

Не след дълго подводният тунел започна да се стеснява, а дъното да се издига. Пит се придвижваше внимателно, напрягайки очи в мрака. Той вдигна свободната си ръка над главата и почувства как тя излиза над повърхността. Обърна се по гръб и включи фенерчето. От движенията му повърхността на водата проблясваше и се люлееше като разлят живак пред маската му.

Като някое страховито създание от дълбините призрачно осветената му от водолазното фенерче глава, върху която беше надянал гумен шлем с маска и регулатор, изплува от студената вода в малко помещение със застоял влажен въздух. Той предпазливо размаха плавниците си и се блъсна леко в късо стълбище от няколко бетонни стъпала. Той пролази напред и се изтегли върху равния под.

Гледката, от която се страхуваше, не се разкри пред очите му, поне засега. Пит не видя труповете на водолазния екип на немската флота. Личеше къде плавниците им бяха остъргали тинята по бетонния под, но това беше единственият знак за тяхното присъствие.

Той внимателно огледа стените на помещението, но не откри заплашителни издатини. В отсрещния край водолазното фенерче освети голяма покрита с ръжда врата. Той тромаво изкачи стъпалата с плавници на крака и пристъпи към вратата. Натисна я с рамо. Пантите се завъртяха около осите си с невероятна лекота, сякаш са били смазвани по някое време миналата седмица. Вратата се отвори навътре, но когато Пит я пусна, бързо се върна на мястото си под натиска на пружини.

— Здрасти, я да видим какво има тук. — Пит чу думите, но гласът на Манкузо прозвуча през акустичния говорител, прикрепен към регулатора, така, сякаш си правеше гаргара.

— Познай какво има зад първата врата и ще спечелиш запас от Brillo pads, който ще те изкара цяла година — заяви Джордино в изблик на блестящ хаплив хумор.

Пит свали плавниците си, коленичи и открехна вратата още няколко сантиметра. Той огледа внимателно прага за момент и посочи към долния ръб на покритата с ръжда врата.

— Това обяснява прекъснатата телефонна линия и обезопасителни въжета.

Джордино кимна.

— Срязани от острия долен ръб, след като водолазите са влезли и пружинният механизъм е затръшнал вратата обратно.

Манкузо погледна към Пит.

— Каза, че си разгадал другата половина на ребуса.

— Да — промърмори Джордино, — най-интересната част, като например какво е погубило най-добрите водолази на немската флота.

— Газ — отсече Пит. — Отровен газ, освободен по някакъв начин, след като са минали през тази врата.

— Логично предположение — съгласи се Манкузо.

Пит насочи фенерчето си към водата и видя приближаващите въздушни мехурчета от Райнхарт и неговия колега.

— Франк, стой тук и не пускай останалите да влязат. Ал и аз ще влезем сами. Но каквото и да се случи, гледай на всяка цена хората да дишат въздух само от бутилките. В никакъв случай да не свалят регулаторите си.

Манкузо вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал и се обърна да посрещне следващия екип.

Джордино се облегна на стената, сви единия си крак и свали плавника.

— Няма смисъл да се клатушкам като паток.

Пит също свали плавниците си. Той прокара краката си, обути в гумени ботуши, по грубия бетонен под, за да провери какво е сцеплението им с хлъзгавата повърхност. Липсваше всякакво триене. При най-малката загуба на равновесие щеше да падне.

Провери за последен път компютърния индикатор за налягане на резервоара. При атмосферно налягане въздухът щеше да му стигне за един час. Вън от студената вода околната температура беше такава, че се чувстваше сравнително добре в неопреновия си костюм.

— Внимавай къде стъпваш — каза той на Джордино. После бутна вратата, отвори я и пристъпи внимателно вътре, сякаш вървеше по въже. Изведнъж въздухът стана сух, а влажността спадна почти до нула процента. Той спря и обходи пода с лъча на фенерчето, като внимателно се оглеждаше за опънати корди и кабели, водещи към детонатори на експлозиви или контейнери с отровен газ. Досами краката си съзря тънко, скъсано на две рибарско влакно, сиво на цвят и почти незабележимо на мъждивата светлина.

Лъчът на фенерчето му проследи единия край на влакното, който стигаше до метален контейнер с надпис ФОСГЕН. Слава богу, помисли си с дълбоко облекчение Пит. Фосгенът беше фатален само при вдишване. Германците бяха открили нервнопаралитичните газове по време на Втората световна война, но поради някаква причина, забулена в далечното минало, не бяха си послужили тук с такъв. Нервнопаралитичният агент би могъл да убие човек, ако влезе в допир с плътта му, а кожата по ръцете и около водолазните маски на всички беше оголена.

— Прав беше за газа — заяви Джордино.

— Вече е твърде късно, за да помогнем на онези нещастни моряци.

Той откри още четири капана с отровен газ, два от които бяха задействани. Фосгенът беше извършил смъртоносното си дело. Сгърчените трупове на водолазите от флота лежаха само през няколко метра един от друг. Всички бяха със свалени бутилки за въздух и регулатори, без да подозират за наличието на газа, докато не беше станало твърде късно. Пит не си направи труда да проверява за пулс. Посинелите им лица и невиждащи очи красноречиво показваха, че са мъртви отдавна.

Той насочи лъча на фенерчето към дълга галерия и замръзна.

Беше застанал почти очи в очи срещу една жена, кокетно склонила глава. По прелестното й лице с високи скули и гладка розова кожа играеше усмивка.

Тя не беше сама. Край нея и зад нея стояха още няколко женски фигури, втренчили немигащи очи в Пит. Бяха голи, ако не се смятат дългите плитки, които се спускаха почти до коленете им.

— Сигурно съм умрял и съм се възнесъл в рая на амазонките — промърмори изпадналият в захлас Джордино.

— Не бързай да се възторгваш! — предупреди го Пит. — Това са само оцветени скулптури.

— Де да можех да си направя такива!

Пит заобиколи статуите в естествена големина и вдигна водолазното фенерче над главата си. Пред очите му затанцува океан от златисти отблясъци, които идваха от варакосани рамки на картини. Докъдето стигаше светлината и по-нататък, още по-нататък, дългата галерия беше изпълнена от безброй разположени един над друг рафтове, върху които се намираше огромно съкровище от разкошни картини, скулптури, църковни реликви, гоблени, редки книги, древни мебели и археологически находки, спретнато подредени в сандъци и отворени каси.

— Мисля — промърмори Пит през акустичния си говорител, — че току-що направихме щастливи доста хора.

37

Деловитостта е типична немска черта. След четири часа на мястото вече бяха пристигнали специалисти по дегазация, които монтираха помпено оборудване и спуснаха шланг в галерията със съкровища. Отровният въздух бързо и без опасност за присъстващите беше изтеглен в камион с цистерна за химикали, който беше спрял на повърхността. Докато се извършваше почистването, Райнхарт и хората му обезвредиха механизмите за изпускане на фосгена и предадоха контейнерите на екипа по дегазация. Едва тогава водолазите от флотата отнесоха мъртвите си колеги в линейките, които чакаха.

След това през дупката в земята спуснаха голяма прилична на гигантска сламка алуминиева тръба, подкачена към огромна смукателна помпа, която скоро започна да изпомпва водата от подземния тунел в малък поток, който течеше наблизо. Появи се бригада за изкопни дейности с оборудването си и започна да разкопава първоначалната входна рампа към тунела, зарит в края на войната.

Манкузо крачеше нетърпеливо из бункера, като през няколко минути спираше и поглеждаше към приборите, които замерваха намаляващата концентрация на отровния газ. После се запътваше към края на рампата и се взираше в бързо спадащото ниво на водата. Напред-назад, напред-назад, наблюдавайки как върви работата, броейки минутите до момента, в който щеше без опасност за живота да влезе в галерията, пълна с ограбената от нацисти плячка.

Джордино, верен на себе си, спа през цялото време. Той откри едно плесенясало походно легло в помещение, обитавано някога от механиците на Луфтвафе и веднага откърти.

След като докладва на Халдер и Райнхарт, Пит реши да убие времето, като приеме поканата да похапне домашно приготвена от фрау Клаузен храна в нейната топла и уютна къща. После тръгна из бункера, като оглеждаше старите самолети. Той спря и обиколи от всички страни един „Месершмит 262s“, вперил възхитен поглед в издължения му корпус с форма на пура, триъгълния вертикален стабилизатор и грубоватите на вид кожуси на реактивните двигатели, които висяха от подобните на бръснач криле. С изключение на черните кръстове с бял контур по крилете и фюзелажа и свастиката върху опашката, единствената друга маркировка беше голяма деветка, изрисувана точно пред пилотската кабина.

Първият действащ реактивен изтребител в света, той бил произведен твърде късно, за да спаси Германия, въпреки че всявал неописуем страх у британските и американските пилоти през няколкото кратки месеца до края на войната.

— Летеше така, сякаш ангелите го тласкаха напред.

Пит се обърна щом чу гласа и видя, че зад него е застанал Герт Халдер. Сините очи на немеца бяха вперени замислено в пилотската кабина на „Месершмит“-а.

— Изглеждате твърде млад, за да сте го пилотирали.

Халдер поклати глава.

— Това са думи на един от нашите асове по време на войната, Адолф Галанд.

— Не се иска кой знае колко работа, за да станат отново годни за полет.

Халдер огледа ескадрилата от самолети, обгърнати от призрачна тишина в огромния бункер.

— Правителството рядко отпуска средства за проект от този род. Ще имам късмет, ако успея да запазя пет или шест от тях, за да бъдат изложени за показ в музеи.

— А останалите?

— Те ще бъдат разпродадени или оттъргувани с музеи и колекционери от целия свят.

— Де да можех да участвам в наддаването — замечтано каза Пит.

Когато Халдер погледна към него, от надменността му не беше останала и следа. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка.

— Колко самолета има тук?

Пит се отдръпна и пресметна на ум броя на реактивните изтребители.

— Излизат точно четиридесет.

— Грешка. Тридесет и девет са.

Пит отново ги преброи и отново се оказаха четиридесет.

— Не искам да споря, но…

Халдер махна с ръка и не го остави да довърши.

— Ако единият бъде измъкнат, когато разчистят входната рампа и транспортиран през границата, преди да ми представят официален опис на наличността…

Не беше нужно Халдер да довърши изречението си. Пит го чу, но не беше сигурен дали правилно е разбрал казаното. Един добре запазен „Ме-262“ сигурно струваше над милион долара.

— Кога очаквате да ви представят описа? — попита той, опипвайки почвата.

— След като бъде съставен каталог на ограбените произведения на изкуството.

— Това може да отнеме седмици.

— Вероятно по-дълго.

— Защо? — попита Пит направо Халдер.

— Да го наречем разкаяние. Отнесох се изключително грубо с вас в началото. Освен това се чувствам задължен да възнаградя смелите ви действия при достигане до съкровището, които по всяка вероятност спасиха пет човешки живота. Ако не бяхте вие, щях да изпадна в положението на формен глупак и най-вероятно да загубя работата си.

— И предлагате да се направите, че не забелязвате как отмъквам един от тях.

— Те са толкова много, че никой няма да усети липсата на един.

— Благодаря — искрено произнесе Пит.

Халдер го погледна.

— Докато проучвахте тунела, помолих мой приятел от разузнаването ни да прегледа досието ви. Мисля, че един „Месершмит-262“ ще бъде добро попълнение в колекцията ви и ще допълва чудесно вашия тримоторен „Форд“.

— Вашият приятел си е свършил работата изключително прецизно.

— Мисля, че като колекционер на „изящни“ машини от миналото ще се отнесете към него с подобаващо уважение.

— Ще бъде възстановен в първоначалното му състояние — обеща Пит.

Халдер запали цигара и се облегна небрежно на един от кожусите на реактивните двигатели, като издишваше синкав дим.

— Предлагам да потърсите влекач с платформа. До довечера входът на бункера ще бъде разширен достатъчно, за да се изтегли през него самолет. Сигурен съм, че лейтенант Райнхарт и оцелелите хора от екипа му с радост ще ви помогнат да измъкнете най-новата си придобивка.

Преди слисаният и изпълнен с благодарност Пит да успее да каже и дума, Халдер вече беше се обърнал и се отдалечаваше.

Минаха още осем часа преди огромната помпа да изтегли по-голямата част от водата и въздухът в галерията, пълна с плячка от войната, да стане годен за дишане. Халдер беше застанал върху един стол с мегафон в ръка и даваше указания на своя екип от изкуствоведи и историци и на тълпа от немски правителствени служители и политици, които искаха да присъстват при откриването. Във вече опустошените насаждения от маруля на чифликчията Клаузен беше започнала да се събира армия от телевизионни екипи и вестникарски репортери, които настояваха да влязат в бункера. Но Халдер трябваше да се подчини на заповедите на своя шеф в Бон. Никакъв достъп на средствата за информация, докато съкровището не бъде проучено.

Галерията, която започваше от вратата, се простираше цели петстотин метра навътре. Касите и сандъците стигаха до отсрещната стена и се издигаха на височина четири метра. Въпреки водата в тунела, здраво уплътнената входна врата и висококачествената бетонна конструкция бяха направили невъзможно проникването на влага вътре. Дори и по-крехките предмети бяха успели да се запазят в отлично състояние.

Немците започнаха незабавно да оборудват фотолаборатория и лаборатория за консервиране, работилница и архив. След инструктажа Халдер се премести в помещението с произведения на изкуството и започна да ръководи операцията от набързо сглобена от заготвени елементи канцелария, мебелирана и оборудвана с телефони и факс апарат.

Пит почти несъзнателно поклати глава и тръгна през вече сухия тунел с Манкузо, като се удивляваше на това, което беше постигнато за по-малко от двадесет и четири часа.

— Къде е Ал? — попита Манкузо.

— Отиде да задигне отнякъде един камион.

Манкузо го изгледа с повдигнати вежди.

— Да не сте решили да офейкате с товар шедьоври, а? Ако е така, не го препоръчвам. Швабите ще ви изпозастрелят, преди да сте успели да се измъкнете от чифлика.

— Не и когато имаш влиятелни приятели — ухили се Пит.

— Не искам и да знам за това. Какъвто и да е пъкленият ви замисъл, осъществявайте го, след като си замина.

Те минаха през вратата, която водеше към галерията и влязоха в разположената встрани канцелария на Халдер. Той ги покани с жест и посочи към два походни стола, докато разговаряше на немски по един от четирите телефона. Когато седнаха, той остави слушалката.

— Разбирам напълно, че имате разрешение от канцлера Ланге да потърсите това, което ви трябва, но преди да започнете да ровите из сандъците и касите, искам да науча за какво става дума.

— Интересуват ни само произведения на изкуството, които са били изнесени от японското посолство в Берлин — отговори Пит.

— Мислите, че са тук?

— Нямало е време да ги прехвърлят в Япония — обясни Манкузо. — Руснаците са обкръжавали града. Посланикът заключил сградата и едва успял да избяга с персонала в Швейцария. Историческите документи сочат, че античните произведения на изкуството, които красели посолството, са били поверени за съхранение на нацистите, които ги скрили под някакво летище.

— И вие смятате, че те могат да се намират измежду откритите тук предмети.

— Да, смятаме.

— Мога ли да попитам защо американското правителство проявява такъв интерес към изчезнали произведения на японското изкуство?

— Съжалявам — искрено отвърна Пит. — Не можем да ви съобщим това. Но мога да ви уверя, че нашето търсене няма да създаде проблеми на вашето правителство.

— Имам предвид японците. Те ще поискат тяхното имущество да им бъде върнато.

— Нямаме намерение да присвояваме каквото и да било — увери Халдер Манкузо. — Само искаме да фотографираме някои неща.

— Добре, господа — въздъхна Халдер. Той впери настойчив поглед в Пит. — Разчитам на вас, хер Пит. Вече имаме уговорка. Направете това, което казвате и аз ви гарантирам, че ще се направя на разсеян.

Докато излизаха от канцеларията на Халдер, Манкузо прошепна:

— За какво говореше той? Каква уговорка?

— За вербуване.

— Вербуване? — повтори Манкузо.

Пит кимна.

— Придума ме да постъпя в Луфтвафе.

Те откриха рафта с предметите от японското посолство на около петдесет метра зад скулптурите, които някога бяха красили музеите на Европа. Немците вече бяха инсталирали редица от лампи, които тръгваха от преносим генератор и осветяваха несметните съкровища, които сякаш се простираха в безкрайността.

Лесно откриха японската част, тъй като касите, които служеха за опаковка, бяха надписани със знаци от кана30 и изработени на ръка много по-майсторски от грубите сандъци, сковани набързо от нацистките грабители.

— Да започнем с тази — каза Манкузо, като сочеше към една тясна кутия. — Размерът й изглежда подходящ.

— Прекарал си известно време в Япония за извършване на геоложки проучвания. Какво пише на нея?

— „Кутия номер четири“ — преведе Манкузо. — „Собственост на негово Имперско Величество — Императорът на Япония“.

— Голяма помощ! — Пит се захвана за работа и внимателно надигна капака с чук и щанга. Вътре имаше малък изящен параван, върху който бяха изрисувани птици, кръжащи около планински върхове. — Това определено не е остров. — Той сви рамене.

Пит отвори още две, но картините, които извади на мъждивата светлина, бяха от период, по-късен от шестнадесети век, когато беше творил художникът Масаки Шимцу. Болшинството от по-малките каси бяха пълни с внимателно подредени предмети от порцелан. Оставаше само още една каса в задната част на рафта, в която евентуално можеше да се побере картина.

Манкузо започна да показва признаци на напрежение. По челото му блестяха капчици пот, нервно въртеше в ръце своята лула.

— Дано да е тук — промърмори той. — Иначе ще излезе, че сме си пропилели времето.

Без да каже дума, Пит се залови за работа. Тази каса изглеждаше изработена по-здраво от останалите. Той повдигна капака с помощта на щангата и надзърна вътре.

— Виждам вода. Мисля, че това е морски пейзаж. И още по-точно — остров.

— Слава богу! Извади я, човече, дай да я видим.

— Почакай. — Тъй като липсваше външна, украсена с орнаменти рамка, Пит хвана картината за подложката и внимателно я измъкна от касата. След като я извади, той я повдигна към лампата, за да я огледа.

Манкузо припряно измъкна от джоба си малък каталог с цветни репродукции на творби на Масаки Шимцу и започна да разгръща страниците, като сравняваше снимките с картината.

— Не съм специалист, но това прилича на стила на Шимцу.

Пит обърна картината обратно и огледа гърба й.

— Има някакъв надпис. Можеш ли да го разчетеш?

Манкузо присви очи.

— Остров Аджима от Масаки Шимцу — тържествуващ възкликна той. — Открихме го, мястото, където се намира командният център на Сума. Сега остава само да сравним бреговата линия със снимките от сателитите.

Очите на Пит механично обходиха картината, която Шимцу беше нарисувал преди четиристотин и петдесет години на остров, известен по онова време като Аджима. Той в никакъв случай не би могъл да се превърне в рай за туристи. Стръмни канари, извисяващи се над разпенения прибой, ни най-малка следа от плаж и почти пълна липса на растителност. Островът изглеждаше гол и отблъскващ, мрачен и непристъпен. Нямаше никакъв начин човек да приближи откъм морето или да се спусне от въздуха, без да бъде забелязан. Естествена крепост, която Сума несъмнено бе подсигурил с надеждна защита срещу нападение.

— Да се проникне в тази скала — замислено каза Пит, — ще бъде почти невъзможно. Който се опита да го стори, неминуемо ще загине.

Тържествуващото изражение бързо изчезна от лицето на Манкузо.

— Не говори така — промърмори той. — Дори не си го помисляй.

Пит се взря в очите на минния инженер.

— Защо? Промъкването на острова не е наш проблем.

— Грешиш. — Той уморено избърса потта от челото си. — След провала на групите „Кадилак“ и „Хонда“ на Джордън не му остава нищо друго, освен да изпрати там теб, мен и Джордино. Помисли.

Пит се замисли и разбра, че Манкузо беше прав. Сега всичко му стана от ясно по-ясно. Хитрият Джордън беше запазил тях тримата, за да нанесат ненадеен удар върху центъра на Сума за взривяване на ядрените бомби.

38

Президентът беше забил поглед в разтворената върху писалището му папка. Когато вдигна глава, върху лицето му се беше изписало мрачно изражение.

— Те наистина възнамеряват да взривят тези неща? И не блъфират?

Джордън кимна с безизразно лице.

— Не блъфират.

— Това е немислимо.

Джордън не отговори и даде възможност на президента да събере мислите си. Струваше му се, че този човек изобщо не се променя. Изглеждаше точно така, както и в първия ден, когато Джордън беше представен на новоизбрания сенатор от Монтана. Същото суховато телосложение, същият буден поглед на сините очи, същата топлота и отзивчивост в поведението. Невероятната власт, с която разполагаше, не го беше главозамаяла. Той се държеше учтиво и сърдечно със служителите в Белия дом и рядко пропускаше да си спомни за нечий рожден ден.

— За бога, та ние не сме обсадили техните острови с боен флот.

— Станали са болезнено подозрителни, защото световното мнение изведнъж се обърна срещу тях — каза Дон Кърн.

— След като Китай и Русия приеха принципите на демокрацията, а страните от Източния блок станаха независими, след като в Южна Африка се провеждат свободни избори, а напрежението в Близкия изток спада, вниманието на света бе привлечено от японците, които отидоха твърде далеч за твърде кратко време.

Кърн кимна.

— Не бих казал, че тяхната икономическа агресивност е смекчена от излишна деликатност. Колкото повече пазари завладяват, толкова по-безогледни стават.

— Но не можеш да ги обвиниш за това, че създават един икономически свят, който отговаря на собствените им виждания — каза Джордън. — Техните морални принципи по отношение на бизнеса се различават коренно от нашите. Те не виждат нищо лошо в това да извличат изгода от благоприятните възможности в търговията, които им се предоставят, както и да се възползват от икономическите слабости, независимо от нападките по техен адрес. Единственото престъпление в техните очи е всеки опит да бъде спрян непрестанният им възход. Честно казано, нашите търговски похвати след Втората световна война по отношение на задокеанските страни не бяха много по-различни.

— Безспорно — съгласи се президентът. — Малцина от нашите някогашни и настоящи бизнесмени биха могли да минат за светци.

— Конгресът и страните от Общия пазар са обхванати от антияпонски настроения, що се касае до бизнеса. Ако гласуват за търговско ембарго и национализация на японските корпорации, Токио ще се опита да преговаря, но Сума и неговите приятелчета са твърдо решени да нанесат ответен удар.

— Но да заплашват с ядрена смърт и разруха…

— Опитват се да печелят време — обясни Джордън. — Техният икономически натиск навред по света е част от много по-мащабен план. Японците живеят в ужасни условия, тъй като страната им е пренаселена. Сто двадесет и пет милиона души на територия с големината на Калифорния, по-голямата част от която е планинска и неподходяща за заселване. Тяхната далечна цел, на която не дават гласност, е да заселят милиони от най-образованата част от населението си в други държави, където да образуват колонии, запазили верността си към родината и поддържащи с нея здрави връзки. За пример могат да послужат Бразилия, както и Съединените щати, като се има предвид масовата им имиграция на Хаваите и в Калифорния. Японците са обсебени от мисълта за оцеляване, а за разлика от нас те планират за десетилетия напред в бъдещето. Стопанската търговия им помага да изградят огромна световна икономическа общност, в основата на която ще залегнат японските традиции и култура. Това, което дори и те самите не могат да осъзнаят, е, че Сума възнамерява да се самоназначи за неин изпълнителен директор.

Президентът отново хвърли поглед към разтворената папка.

— И той е решил да брани престъпната си империя, като разполага ядрени бомби на стратегически места в други държави.

— Не можем да виним японското правителство, както и по-голямата част от техния народ — опита се да смекчи нещата Джордън. — Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят Юнширо е бил подведен и излъган от Хидеки Сума и неговият картел от индустриалци, финансисти и главатари на престъпния свят, които тайно са създали ядрен арсенал, прераснал по-късно в проекта „Кайтен“.

Президентът разпери ръце.

— Може би трябва да насроча среща с Юнширо и да го уведомя за разкритията на нашето разузнаване.

Джордън поклати глава.

— Не ви препоръчвам това в настоящия момент, сър. Не и докато не успеем да обезглавим проекта „Кайтен“.

— Последния път, когато се срещнахме, все още не знаехте къде се намира командният център.

— Разполагаме с нова информация, която ни насочи към евентуалното му местонахождение.

Президентът погледна към Джордън с още по-голямо уважение. Той разбираше шефа на управлението за събиране на разузнавателна информация, неговата преданост към родната страна, дългите години служба, започнали по времето, когато все още гимназист, той бил обучаван за извършване на оперативна разузнавателна дейност. От президента не оставаше скрита и цената, която той беше платил за всички тези години, изпълнени с невероятно напрежение. Джордън непрекъснато гълташе таблетки „Маалокс“, като че ли бяха пуканки.

— Знаете ли вече къде ще бъдат разположени колите с бомби, които трябва да бъдат взривени?

— Да, сър — отговори Кърн. — Един от нашите екипи откри плана, докато проследяваше партида от колите. Конструкторите на Сума са планирали сатанинска и добре замислена катастрофа.

— Предполагам, че ще бъдат паркирани в гъсто населени райони, за да унищожат колкото се може повече американски граждани.

— Грешите, господин президент. Те ще бъдат стратегически разположени така, че да причинят минимална загуба на живот.

— Не те разбирам.

— Както в Съединените щати, така и в останалите развити страни по света — обясни Кърн, — колите ще бъдат разположени в система от мрежи в пустеещи местности, така че съгласуваните по време експлозии ще доведат до възникване на електромагнитен импулс на земята, който ще се разпространи в атмосферата. В резултат на това ще се осъществи подобна на чадър верижна реакция, която ще стане причина за преустановяване на всички връзки със световните сателитни системи за комуникация.

— Всички радио, телевизионни и телефонни мрежи просто ще престанат да съществуват — добави Джордън. — Федералните правителства и местните управи, военните части, полицейските участъци и шерифските служби, противопожарните команди, линейките и целият транспорт ще преустановят дейността си, защото не могат да функционират без информация.

— Свят без комуникации — промълви президентът. — Това е немислимо.

— Картината ще стане още по-грозна — мрачно продължи Кърн. — Много по-грозна. Вие, разбира се, знаете, господин президент, какво става, когато поставите магнит в близост до дискета за компютър или до аудиокасета.

— Записите върху тях се изтриват.

Кърн бавно кимна.

— Електромагнитният импулс от ядрените експлозии ще направи същото. На стотици мили около мястото на всяка експлозия информацията в паметта на компютрите ще бъде напълно изтрита. Силициевите чипове и транзистори, гръбнакът на компютризирания свят, в който живеем, са безпомощни срещу импулс, протичащ през електрическите и телефонни мрежи и антени. Всичко, направено от метал, ще се превърне в проводник на импулса — от водопроводните тръби през железопътните релси, та до микровълновите предаватели и стоманените опори в сградите.

Президентът беше втренчил в Кърн невярващ поглед.

— Говорим за пълен хаос.

— Да, сър, пълен срив в национален мащаб с катастрофални последици, които по никакъв начин не ще могат да бъдат преодолени. Всички записи и данни, въведени някога в компютър от банки, застрахователни компании, гигантски корпорации, малки предприятия, болници, супермаркети, универсални магазини — списъкът няма край — ще изчезнат заедно с всички запаметени научни и проектни данни.

— Всяка дискета, всяка касета?

— Във всеки дом и канцелария — заяви Джордън.

Кърн не сваляше очи от президента, за да подсили своите ужасяващи обяснения.

— Всички електронни компютърни устройства, които използват памет, а това включва и запалителните и карбураторни системи на модерните автомобили, дизеловите локомотиви и приборите за управление на самолетите по време на полет, ще престанат да функционират. Последиците, особено за самолетите, ще бъдат ужасни, тъй като много от тях ще се разбият на земята преди екипажите им да успеят да задействат ръчното управление.

— И, разбира се, обикновените уреди, които ежедневно ползваме и за които дори не се замисляме — каза Джордън, — също ще бъдат засегнати. Имам предвид микровълновите печки, видеокасетофоните и охранителните системи. Започнали сме да разчитаме на компютърните чипове до такава степен, че никога не сме се замисляли колко са уязвими.

Президентът взе един химикал и започна нервно да почуква по писалището. Лицето му беше изопнато, изражението му — объркано.

— Не мога да позволя това проклятие да се стовари върху американския народ и да го измъчва дори и през следващия век — категорично заяви той. — Ще се наложи сериозно да обмисля възможността за нанасяне на удар, дори ядрен, ако се наложи, върху техния арсенал от бойни глави и командния център за взривяване на бомбите.

— Не бих ви посъветвал, господин президент — спокойно и убедено заяви Джордън, — освен като крайна мярка.

Президентът го изгледа.

— Какво имаш предвид, Рей?

— Инсталацията на Сума ще бъде готова чак след седмица. Нека се опитаме да съставим план за проникване в нея, за да я разрушим отвътре. Ако успеем, това ще ни спести огромни неприятности. Имам предвид градушката от обвинения, които ще завалят от целия свят, по повод такава постъпка. В чуждите очи тя ще изглежда като непредизвикано с нищо нападение върху приятелска страна.

Президентът мълчеше замислен. После бавно каза:

— Прав си, ще бъда принуден да поднасям извинения, на които никой няма да повярва.

— Докато единствено нашият Междуведомствен Екип за Разследване и ние тримата знаем какво става, времето работи за нас — продължи Джордън.

— И добре, че е така — промърмори Кърн. — Ако руснаците знаеха, че страната им е осеяна с чужди бойни глави, не биха се поколебали да заплашат Япония с масирано нападение.

— А на нас такова нещо не ни трябва — тихо каза президентът.

— Нито пък на невинните японци, които нямат никаква представа за безумната заплаха на Сума — заяви Джордън, привеждайки още един довод в полза на казаното.

Президентът се изправи, показвайки по този начин, че срещата е приключила.

— Четири дни, господа. Имате на разположение деветдесет и шест часа.

Джордън и Кърн размениха едва доловими усмивки.

Планът за нападението срещу Сума беше готов още преди да влязат в Овалния кабинет. Трябваше само едно телефонно обаждане, за да бъде приведен в действие.

39

В четири часа сутринта малката писта за излитане и кацане на самолети в правителствения резерват близо до Сенека, Мериленд, изглеждаше пуста. От двете страни на тясната асфалтирана ивица липсваха светлини. Единственият ориентировъчен знак за пилот, извършващ нощно кацане, беше синкавата светлина на три улични лампи с живачни пари, които бяха надвиснали над кръстопътя, образуван от два черни пътя и сочеха към южния край на пистата.

Покоят на ранното утро беше нарушен от воя на реактивни двигатели с отнета газ, който проряза неподвижния въздух. Блеснаха два прожектора и лъчите им осветиха центъра на пистата. Реактивният транспортен самолет „Гълфстрийм“, върху горната част на чийто фюзелаж беше изписано „Съркълърт еърлайнс“, се приземи и като измина бавно няколко метра, спря до един джип комби „Гранд Уегъниър“.

По-малко от три минути след като вратата за пътници се отвори и от нея излязоха двама мъже, които стовариха багажа си на земята, самолетът се устреми към края на пистата и отново се издигна във въздуха. Докато грохотът му затихваше в тъмното небе, адмирал Сандекър се ръкува с Пит и Джордино.

— Поздравявам ви — сърдечно заяви той — с успешно проведената операция.

— Не сме чули за резултатите — каза Пит. — Отговарят ли снимките на картината, които Манкузо изпрати по факса, на някой от съществуващите острови?

— И още как! — отвърна Сандекър. — Оказва се, че островът бил наречен Аджима от рибари, след като един от тях бил изхвърлен на брега му около хиляда и седемстотната година. Но останал на картите като остров Сосеки. И като много от географските местности, свързани с местния фолклор, името Аджима лека-полека потънало в забрава.

— Къде се намира? — попита Джордино.

— На около шестдесет километра от брега, право на изток от град Едо.

По лицето на Пит изведнъж се изписа безпокойство и загриженост.

— Разбрахте ли нещо за Лорън?

Сандекър поклати глава.

— Само това, че тя и Диас са живи и са скрити на тайно място.

— И това е всичко? — раздразнен каза Пит. — Никакво разследване, никаква операция за освобождаването им?

— Докато не бъде премахната заплахата от колите бомби, президентът е с вързани ръце.

— Легло — измънка Джордино, умело сменяйки темата, за да се успокои Пит. — Заведете ме до леглото ми.

Пит погледна към дребния италианец.

— Пак го прихващат. Не е отворил очи, откакто напуснахме Германия.

— Пристигнахте навреме — каза Сандекър. — Добре ли мина полетът?

— Спах през повечето време. И тъй като летяхме на запад и смяната на времевите зони беше в наша полза, сега съм свеж като кукуряк.

— Франк Манкузо остана да се погрижи за произведенията на изкуството, така ли? — попита Сандекър.

Пит кимна.

— Точно преди да отлетим, той получи съобщение от Кърн, с което му нареждаше да опакова предметите от японското посолство и да ги транспортира със самолет до Токио.

— Димна завеса, за да се успокоят немците — усмихна се Сандекър. — В действителност произведенията на изкуството ще бъдат пренесени в един трезор в Сан Франциско. Когато му дойде времето, президентът ще ги подари на японския народ като жест на добра воля. — Той посочи към седалките на джипа. — Качвайте се. Щом си толкова бодър и напет, ще те оставя ти да караш.

— Нямам нищо против — съгласи се Пит.

След като метнаха чантите си в багажника, Пит се настани зад волана, а адмиралът и Джордино влязоха от другата страна. Сандекър седна отпред, а Джордино — на задната седалка. Пит включи пърпорещия двигател на скорост и потегли по неосветения път към рубката при портала, скрита сред горичка от дървета. От нея излезе униформен пазач, който надникна за миг в колата, след което отдаде чест на Сандекър и им махна с ръка да продължат към едно второстепенно шосе.

След три километра Пит пое с джипа по столичното околовръстно шосе и се отправи към светлините на Вашингтон. По това време на утрото нямаше почти никакво движение. При скорост 110 километра той включи на следващата предавка и се отпусна, докато големият автомобил с четворно предаване се носеше без видимо усилие по пътната настилка.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание. Сандекър гледаше разсеяно през предното стъкло. Пит не се нуждаеше от силно развито въображение, за да разбере, че адмиралът не е напуснал топлото си легло, за да ги посрещне, без основателна причина. За разлика от друг път, дебелата хаванска пура липсваше от устата му, а ръцете му бяха скръстени на гърдите — сигурни признаци на вътрешно напрежение. Очите му приличаха на ледени кубчета. Умът му определено беше зает с нещо сериозно.

Пит реши да му даде възможност да каже какво го мъчи.

— Накъде отиваме? — попита той.

— Повтори — смотолеви Сандекър, като се престори на разсеян.

— Какво ни готви големият белоглав орел31 оттук нататък? Надявам се, чудесна едноседмична почивка.

— Наистина ли те интересува?

— Не особено, но вие така или иначе ще ни кажете, прав ли съм?

Сандекър се прозя, за да удължи мъчителното очакване.

— Ами, боя се, че ще ви се наложи отново да летите.

— Накъде?

— Към Тихия океан.

— Къде точно в Тихия океан?

— Палау. Екипът, или това, което е останало от него, трябва да се събере в сборния пункт за събиране на информация, за да получи нови инструкции от директора по полеви операции.

— Като оставим настрана глупавите бюрократични титли, искате да кажете, че ще се срещнем с Мел Пенър.

Сандекър се усмихна и изражението в очите му значително омекна.

— Притежаваш забележителното умение майсторски да вникваш в същината на проблемите.

Пит застана нащрек. Той усещаше как капанът всеки момент ще щракне.

— Кога? — бързо попита той.

— Точно след час и петдесет минути. Ще летите с пътнически самолет от Дълес.

— Жалко, че не кацнахме там — кисело отбеляза Пит. — Щяхме да ви спестим пътуването.

— Налагат го причини, касаещи сигурността. Кърн мислеше, че ще бъде най-добре да пристигнете на летището с кола, да си вземете билетите и да се качите на самолета като всички останали туристи, които летят към южните морета.

— Няма да е зле да се преоблечем.

— Кърн прати човек да ви опакова чисти дрехи в куфари. Вече са предадени на гардероб в летището.

— Много съобразително от негова страна. Да не забравя да си сменя алармената инсталация, когато се върна…

Пит млъкна и погледна отражението в ретровизьора. Пак тези фарове, които следваха неотклонно джипа, откакто поеха по околовръстния път. През последните няколко километра те спазваха едно и също разстояние. Той премести скоростния лост и леко увеличи скоростта. Фаровете изостанаха и отново ги догониха.

— Нещо не е наред ли? — попита Сандекър.

— Имаме опашка.

Джордино се обърна и се взря през големия заден прозорец.

— Не е само една. Различавам три микробуса, които се движат в пакет.

Пит погледна замислено в огледалото. По лицето му се появиха наченки на усмивка.

— Този, който ни следи, не си поплюва. Изпратил е цял взвод.

Сандекър грабна телефона в колата и набра номера на линията на MAIT team, която беше обезопасена срещу подслушване.

— Тук е адмирал Сандекър — рязко заговори той, без да спазва кодовите процедури. — Намирам се на столичното околовръстно, близо до Морнинг Сайд и пътувам на юг. Следят ни…

— По-добре кажете „преследват ни“ — прекъсна го Пит.

— Започват бързо да скъсяват дистанцията.

Изведнъж по покрива на джипа точно над главите им се посипа откос от куршуми.

— Поправка — абсолютно невъзмутимо заяви Джордино. — Променете „преследват ни“ на „нападат ни“.

Сандекър се смъкна на пода и заговори бързо в слушалката, като даваше координатите им и указания. Пит вече беше настъпил здраво педала на газта. Големият въртящ момент на 5.9-литровия осемцилиндров V-образен двигател накара автомобила да изреве и джипът бързо се стрелна надолу по околовръстното шосе със сто и петдесет километра в час.

— Дежурният агент ще се обади веднага на пътната полиция — съобщи Сандекър.

— Кажете им да побързат — настоя Пит, който сновеше с големия джип от единия до другия край на трите платна на магистралата, за да попречи на преследвачите да ги вземат на прицел.

— Не играят честно — жално каза Джордино. Той се спусна на пода между седалките и в същия момент върху му се посипаха стъкълца от следващия откос, който разби задното стъкло, мина през колата и отнесе половината предно стъкло. — Те са въоръжени, а ние не сме.

— Мисля, че мога да уредя това. — Пит хвърли поглед назад и надолу към него.

— Как?

— Като се махнем от тази проклета магистрала, където представляваме идеална мишена и се възползваме от всеки завой на следващия път, който успея да открия, докато стигнем до някой град.

— Приближаваме отбивката за Фелпс Пойнт — уведоми го Сандекър, който надзърташе над арматурното табло.

Пит хвърли поглед към ретровизьора. Сега успя да види, че микробусите бяха боядисани като линейки. Дори и в този момент, докато ги наблюдаваше, техните сини и червени сигнални лампи не преставаха да присветват, но сирените им оставаха безмълвни. Шофьорите изравниха микробусите един до друг, като покриха всички водещи на юг платна на магистралата, за да увеличат огневата си мощ.

Пит различи облечени в черно мъже, които се целеха с автоматично оръжие през страничните прозорци. Който и да беше планирал това убийство, беше взел всички необходими мерки. В микробусите сигурно имаше по четирима човека. Дванадесет въоръжени до зъби срещу трима, които вероятно разполагаха с едно-единствено джобно ножче от онези на въоръжение в швейцарската армия.

Пит имаше идея как да изравни до известна степен шансовете. До разклонението за Фелпс Пойнт оставаха все още двеста метра. Нямаше време. Следващият масиран залп щеше да ги издуха от пътя. Без да натиска спирачките, за да не светнат червените стоп лампи и да предупредят по този начин преследващите ги убийци за намерението му, той рязко завъртя волана на джипа, който с лъкатушене занесе, пресече две платна и се стрелна надолу по крайпътния насип.

Моментът беше отлично избран. Градушката от куршуми не успя да уцели големия „Гранд Уегъниър“, който се стрелна през затревената ивица и профуча през плитка канавка, пълна с половин метър вода. После гумите му се отлепиха от земята, той прелетя над ръба на канавката и с пронизително свирене на каучук се приземи върху шосето, което вървеше успоредно на околовръстния път.

Объркани, преследвачите загубиха време, докато успяха със занасяне да спрат. Пит спечели почти десет секунди, преди те да се прегрупират, да се спуснат с рев по отклонението, което извеждаше на шосето и да подновят преследването.

За втори път в разстояние на два дни Пит шофираше така, сякаш участваше в автомобилна надпревара за „Гран при“. Професионалните пилоти обаче имаха едно преимущество. Те носеха шлемове с визьори против насрещния вятър. Студеният утринен въздух брулеше лицето на Пит през разбитото от куршуми предно стъкло и го принуждаваше да извръща настрани глава и да присвива очи срещу ледения въздушен поток.

Те излязоха на дълга широка улица, от двете страни на която растяха дъбове и влетяха в жилищен квартал. Пит направи поредица от резки завои първо наляво в една пресечка с къщи, отново наляво и после надясно. Шофьорите на микробусите добре познаваха този начин на кормуване. Те се разделиха и се опитаха да отрежат пътя му на кръстовищата, но той винаги успяваше да стигне там пръв и да профучи с няколко секунди преднина.

Убийците бяха престанали да стрелят сред пълните с хора домове, но неумолимо затягаха обръча, като пресичаха пътищата им за бягство. Всеки път, когато Пит успяваше да завие, преди те да се появят от квартала зад тях, той загасяше фаровете на джипа и продължаваше напред в тъмнината. За нещастие, уличните лампи издаваха къде се намираше. Той използва всички хитрости, които знаеше, печелейки няколко метра тук, няколко секунди там, но не успя да се измъкне напълно от решените на всичко убийци.

Пит зави обратно и отново пое по главната улица, която водеше към града. Джипът профуча край една бензиностанция, местното кино и няколко магазинчета.

— Оглеждайте се за железарски магазин — надвика той писъка на протестиращите гуми.

— За какво? — попита Сандекър, който не можа да повярва на ушите си.

— За железарски магазин. Трябва да има такъв в града.

— „Търговски център за железарски изделия на Оскар Браун“ — съобщи Джордино. — Видях табела веднага щом се отклонихме от околовръстния път.

— Каквото и да си намислил — каза адмиралът спокойно, — побързай да го направиш. Червената лампичка на индикатора за гориво току-що започна да свети непрекъснато.

Пит хвърли поглед към арматурното табло. Стрелката беше закована на „празен“.

— Сигурно са направили резервоара на решето.

— Приближаваме търговския център на Оскар, от дясната страна на улицата е — каза Джордино, който наблюдаваше през останалия без стъкло преден прозорец.

Пит рязко попита Сандекър:

— Имате ли джобно фенерче?

— В жабката има едно.

— Извадете го.

Пит погледна за последен път в ретровизьора. Първият микробус тъкмо завиваше иззад един ъгъл на две пресечки зад тях. Той насочи джипа към канавката от лявата страна на улицата и след това рязко завъртя волана надясно.

Сандекър се вцепени от изненада.

— О, не! — простена Джордино.

За миг джипът застана напряко, после четирите колела, всяко със собствено задвижване, зацепиха, колата прелетя над бордюра, прекоси тротоара и като се вряза в огромната стъклена витрина, нахлу в железарския магазин. Джипът помете предните щандове и в тъмнината се разлетяха касови апарати. В самия край, купчина градински гребла, изложени за разпродажба, се разхвърчаха като клечки за зъби. Наклонена на една страна, колата се понесе по една пътека между рафтовете, разпилявайки във въздуха водопроводни части и гайки, болтове и винтове като картеч от някой топ.

Пит, който според Джордино и Сандекър беше обхванат от лудост, не спря. Той продължи да натиска педала на газта, като сновеше нагоре-надолу по пътеките, сякаш търсеше нещо, а след себе си оставяше пълна разруха. Към шума от вилнеещия джип, който се носеше бясно, се прибави и воят на охранителната алармена система.

Най-сетне Пит заби предната броня в един шкаф със стъклена витрина, в резултат на което наоколо се разлетяха нащърбени парчета стъкло. На мъждивата светлина на единствения останал фар проблясваха двадесет или тридесет пистолета, разпилени из разбития шкаф и няколко редици бойни и ловни пушки, подредени в друг голям шкаф до стената.

— Ах ти, потайно копеле — възхитено промълви Сандекър.

40

— Изберете си оръжия — надвика Пит неистовия вой на алармената сигнализация и изби с ритник вратата.

Сандекър не чака да го подканят повторно. Той изскочи от джипа и започна да тършува из шкафа за муниции, стиснал фенерчето под мишница.

— Какво ще желаете, господа? — извика той.

Пит грабна два автоматични пистолета „Колт Комбат Командер“, единият от оксидирана, а другият от неръждаема стомана. Той извади пълнителите.

— Четиридесет и пети, за автоматично оръжие.

Сандекър започна да рови из кутиите в шкафа и само след няколко секунди откри нужния калибър. Той подхвърли на Пит две кутии.

— „Уинчестър Силвър Тилс“. — После се обърна към Джордино. — Ти какво искаш, Ал?

Джордино беше свалил от рафта три ловни пушки „Ремингтън-1100“.

— Калибър дванадесет, две нули.

— Съжалявам — рязко отвърна Сандекър. Той подаде на Джордино няколко кутии с ловни патрони. — Най-доброто, което мога да ти осигуря без предварителна заявка, е магнум четвърти номер с едри сачми. — После се приведе и се втурна към щанда за бояджийски материали.

— Побързайте и изгасете фенерчето — предупреди го Пит, който разби останалия здрав фар с дръжката на единия „Колт“.

Микробусите бяха спрели малко по-нагоре в пресечката извън полезрението на мъжете, които се намираха в магазина. Наемните убийци, облечени в черни костюми на нинджи, бързо и пъргаво се изсипаха от колите. Те не се втурнаха веднага към железарския магазин, а спряха и изчакаха известно време.

Предварително отработената им тактическа операция да направят на решето джипа и мъжете, които се намираха в него, се беше провалила заради Пит, който неочаквано беше изхвърчал с джипа от околовръстното шосе и беше влетял във Фелпс Пойнт. Сега се налагаше на място да разработят нова тактическа операция. Те хладнокръвно обмислиха ситуацията.

Тяхната самонадеяност им попречи да направят правилна преценка. Тъй като тримата мъже, които се опитваха да избягат с джипа, не бяха отвърнали на огъня им, те бяха сигурни, че набелязаните от тях жертви не разполагат с оръжие и нямаха търпение да нахълтат през витрината на магазина и да довършат работата си.

Водачът им, който беше достатъчно благоразумен, ги предупреди с жест да бъдат предпазливи. Той застана в един вход от другата страна на улицата и се взря в тъмнината, която обгръщаше вътрешността на разбития железарски магазин. Въпреки светлината на една самотна улична лампа зад отломките не се виждаше нищо. Тъмнината беше погълнала джипа. Дразнещият вой на алармената инсталация не му позволяваше да чуе никакви други звуци от вътрешността на магазина.

Не разполагаше с много време да анализира ситуацията, защото в апартаментите над няколко от магазините започнаха да светват лампи. Тълпа от свидетели беше последното нещо, от което се нуждаеше в този момент. Освен това трябваше да се съобрази и с местните сили за поддържане на реда и законността. Би могло да се очаква, че само след минути на местопроизшествието щяха да се озоват шерифът и неговите помощници.

А после поради погрешна преценка допусна една фатална грешка. Тъй като си мислеше, без да има основание за това, че мъжете в джипа са получили тежки наранявания при сблъсъка или треперят от страх, той не изпрати част от хората си да завардят задната страна на магазина.

Предвиждаше три минути, за да нападнат джипа, да довършат жертвите си и да се измъкнат с микробусите. Акцията щеше да бъде бърза и лесна, мислеше си той. Като предпазна мярка той простреля уличната лампа и потопи улицата в тъмнина, за да не се виждат силуетите на неговите хора по време на нападението. Опря до устните си свирка и подаде сигнал да приготвят оръжията си и да освободят предпазителите на автоматичните пушки „Сава“, калибър 5.56 милиметра с петдесет и един куршума в пълнителя. После нададе три кратки изсвирвания и настъплението започна.

Те се плъзнаха тихо в мрака като рибарски ботуши в някоя блатиста речна долина в Джорджия, нахълтаха през разбитата витрина по двойки и бързо се загубиха в тъмнината. Първите шестима, които влязоха, замръзнаха по местата си с насочени напред дула, като държаха под прицел цялото помещение, напрягайки очи да пробият мрака.

В този момент между тях внезапно профуча двадесетлитрова тенекиена кутия с разредител за боя. Вместо тапа, в гърловината й беше затъкнат запален парцал. Тя се търколи на тротоара и избухна във водовъртеж от сини и оранжеви пламъци. Като по даден знак Пит и Джордино откриха огън, а Сандекър запокити още една кутия, пълна с летливата течност.

Пит стреляше едновременно с двата колта, като ги насочваше, без да се прицелва внимателно. Масираният огън, който поддържаше, повали тримата приведени вдясно от прозореца мъже почти преди да разберат, че са били улучени. Единият от тях успя да изстреля кратък откос, който попадна в редица от кутии с боя и по купищата изпотрошени и разбити стоки на пода се посипаха разноцветни пръски от емайллак.

Изстрелът на Джордино отхвърли първия мъж вляво обратно през прозореца и тялото му остана да лежи проснато до половина на улицата. Останалите двама бяха само силуети в мрака, но той продължи да стреля по тях, докато патроните в единия „Ремингтън“ свършиха. После го пусна на земята, грабна другия, който предварително беше заредил и продължи да стреля, докато ответният огън не престана.

Пит презареди пълнителите опипом, докато се взираше през пламъците и дима, които обвиваха предната част на магазина. Убийците в черни костюми на нинджи бяха изчезнали, трескаво търсейки прикритие или проснати в канавката зад високия бордюр. Ала те не бяха избягали. Бяха все още там, все така опасни. Пит знаеше, че са зашеметени, но бесни от яд.

Те щяха да се прегрупират и отново да настъпят, но по-обмислено, по-предпазливо. И следващия път щяха да имат видимост — вътрешността на железарския магазин беше ярко осветена от пламъците, които бяха обхванали дървената рамка на витрината. Само след няколко минути цялата сграда и хората в нея можеха да се превърнат в пепел.

— Адмирале? — извика Пит.

— Тук съм — отвърна Сандекър. — На щанда за бои.

— Застояхме се повече, отколкото трябва. Можете ли да потърсите някакъв изход отзад, докато Ал и аз удържаме положението?

— Тръгвам.

— Добре ли си, друже?

Джордино размаха ремингтъна си.

— Нямам нови дупки.

— Време е да тръгваме. Трябва да хванем самолета.

— Разбрано.

Пит огледа за последен път сгърчените трупове на непознатите, които беше убил. Той протегна ръка и смъкна качулката на един от мъртъвците. На светлината от пламъците успя да различи лице с азиатски черти. В гърдите му закипя ярост. Името Хидеки Сума изпълни съзнанието му. Човек, когото не беше срещал, за когото нямаше представа как изглежда. Но мисълта, че Сума беше олицетворение на подлостта и злото, беше достатъчна да изличи угризенията на Пит, че е убил тези мъже. Той беше обзет от хладнокръвна решителност, че човекът, отговорен за смъртта и хаоса, трябва също да умре.

— През щанда за дървен материал — внезапно извика Сандекър. — Има врата, която води към товарната рампа.

Пит сграбчи Джордино за ръката и избута приятеля си напред.

— Тръгваш първи. Аз ще те прикривам.

Стиснал здраво единия от ремингтъните, Джордино се шмугна между рафтовете и изчезна. Пит се обърна и откри за последен път огън с колтовете, като натискаше спусъците толкова силно и бързо, че те стреляха като картечници. Патроните свършиха и автоматичните пистолети замлъкнаха в ръцете му. Той бързо реши да ги задържи и да плати за тях по-късно. Затъкна ги в колана си и хукна към вратата.

Почти успя да я достигне.

Предводителят на убийците, по-предпазлив от всякога след загубата на шестима от хората си, метна две зашеметяващи гранати във вече обхванатия от пламъци магазин, последвани от градушка от куршуми, които започнаха да се сипят край Пит.

В този момент гранатите избухнаха в унищожителна експлозия, която разкъса и опустоши последните останки на „Търговски център за железарски изделия на Оскар Браун“. Ударните вълни срутиха покрива сред дъжд от искри, а гръмотевичният тътен разтърси прозорците на всяка сграда във Фелпс Пойнт, преди да заглъхне в околностите на градчето. Това, което остана, приличаше на пламтящ казан в скелета, който образуваха оцелелите тухлени стени на магазина.

Взривът настигна Пит изотзад и го отхвърли през задната врата над товарната рампа в една уличка зад магазина. Той падна по гръб и дъхът му секна. Все още лежеше там с отворена уста и се мъчеше да си поеме въздух, когато Джордино и Сандекър го вдигнаха на крака, помогнаха му с клатушкане да прекоси задния двор на съседната къща и го довлякоха до естрадата за оркестъра в парка от другата страна на улицата, където поне временно бяха в безопасност.

Алармената сигнализация беше замлъкнала след изгарянето на проводниците и те успяха да чуят воя на сирените от колите на шерифа и пожарната команда, които приближаваха към мястото на пожара.

Джордино, който винаги успяваше да направи така, че последната дума да е негова, и този път се оказа на висота, докато тримата лежаха под покрива на естрадата изтощени, натъртени, но благодарни, че все още са живи.

— Мислите ли — зачуди се невъзмутимо той, като се взираше разсеяно в огъня, който озаряваше утринното небе, — че ги предизвикахме с нещо, казано от нас?

41

Беше събота вечер и централната улица на Лас Вегас гъмжеше от коли, които пъплеха по булеварда, а боята им блестеше на ярката светлина от неоновите реклами. Като елегантни стари проститутки, които сякаш разцъфват след падането на мрака под искрящите си бижута, старите хотели по Лас Вегас булевард криеха овехтелите си фасади и безкрайно остарялата си архитектура зад електрическо сияние от ослепителна светлина, която обещаваше още блясък срещу заплащане.

През годините обаче, стилът и изискаността се бяха загубили. Екзотичното великолепие и вътрешната подредба на казината, заимствани от публичните домове, изглеждаха също тъй безлични и лишени от емоции като крупиетата край игралните маси. Дори и посетителите, жени и мъже, които някога се обличаха по последна мода, за да присъстват на грандиозните вечерни представления, сега пристигаха по шорти, ризи и полиестерни гащеризони.

Стейси облегна глава на седалката на кабриолета „Аванти“ и се вторачи в големите плакати, които рекламираха представленията в хотелите. Бризът, който подухваше откъм пустинята, развяваше русата й коса, а очите й проблясваха под яростната атака на искрящите светлини. Искаше й се да може да си почине и да се порадва на престоя тук като обикновен турист, но посещението й беше чисто служебно. Според разпорежданията тя и Уедърхил трябваше да играят ролята на богати младоженци, тръгнали на меден месец.

— С какви средства за залагане разполагаме? — попита тя.

— Две хиляди долара от парите на данъкоплатците — отвърна Уедърхил, докато лавираше между многобройните коли.

Тя се засмя.

— Това трябва да ми стигне за няколко часа игра на ротативките.

— Жени и ротативки — започна да размишлява той на глас. — Трябва да има нещо общо със сграбчването на лост.

— Как тогава ще обясниш пристрастието на мъжете към играта на зарове32?

Стейси се зачуди как би отговорил Пит. Язвително и по мъжки отявлено, беше готова да се обзаложи тя. Но Уедърхил не можа да измисли ответна реплика. Остроумието не спадаше към силните му страни. По време на пътуването през пустинята от Лос Анджелис той я беше отегчил почти до смърт с безкрайни лекции върху възможностите за ядрен космически полет.

След като Уедърхил се беше измъкнал от камиона, който превозваше колите бомби, той и Стейси получиха заповед от Джордън да се върнат в Лос Анджелис. На тяхно място беше застъпил друг екип от специалисти по проследяване и наблюдение, които последваха камиона с товарна платформа за автомобили до Лас Вегас и хотел „Пасифик Парадайз“, където, според техния доклад, колите били разтоварени в охраняем склад в един подземен паркинг.

При това положение Джордън и Кърн разработиха операция за Стейси и Уедърхил. Те трябваше да откраднат един компресор на климатична инсталация, в който се намира бомба, за да бъде проучена, акция, за която беше преценено, че е твърде рисковано да бъде осъществена по време на проникването в камиона по пътя. Освен това беше им необходимо време, за да изработят копие за подмяна по размерите, записани от Уедърхил.

— Ето го хотела — най-сетне каза той, като кимна с глава нагоре по булеварда, към гигантска рекламна табела, обкичена с неонови палми и лъскави делфини, които се рееха по краищата й. Гвоздеят на програмата, който таблото рекламираше, беше най-голямото водно шоу в света. На друга табела, която се простираше по цялата дължина на покрива на главната сграда, примигващи яркорозови, сини и зелени букви оповестяваха, че огромният комплекс се нарича „Пасифик Парадайз“.

Хотелът беше построен от бетон, боядисан в светлосиньо, с кръгли като илюминатори прозорци на стаите. Архитектът би трябвало да бъде напердашен със собствената му фланелка за това, че е проектирал подобна безвкусица, помисли си Стейси.

Уедърхил зави към главния вход и подмина огромен плувен басейн, зеленината около който беше оформена като тропическа джунгла с множество каскади и водопадчета, които обграждаха целия хотел и паркинга.

Стейси вторачи поглед в тази грозотия, която се наричаше хотел.

— Има ли нещо, което Хидеки Сума да не притежава?

— „Пасифик Парадайз“ е само един от десетте хотела из курорти по целия свят, в които той има дял.

— Чудя се, какво ли биха казали членовете на Невадската комисия за хазартни игри, ако знаеха, че под казиното има четири ядрени бомби.

— Няма да бъдат особено впечатлени — заяви Уедърхил. — Щом крупиетата в него не са механици.

— Механици?

— Мамят в полза на заведението.

Той спря кабриолета пред главния вход и даде бакшиш на портиера, който свали куфарите им от багажника. Един от прислужниците паркира колата, а те се регистрираха на рецепцията, Стейси с блеснали очи и престорено скромна усмивка, в опит да изглежда като младоженка, събитие, което с труд си спомняше от собственото си минало.

Щом стигнаха в стаята си, Уедърхил даде бакшиш на пиколото и затвори вратата. Той веднага отвори един от куфарите, измъкна комплект хелиографски копия на плановете на хотела и ги разгърна върху леглото.

— Колите са заключени в голямо складово помещение, което се намира на трето подземно ниво — каза той.

Стейси разгледа внимателно листа, който показваше плана на цялата подземна част и прегледа доклада на един от членовете на екипа за проследяване и наблюдение.

— „Двойно армиран бетон със стоманено покритие.“ — започна да чете на глас тя. — „Голяма стоманена врата, която стига до тавана. Камери за следене и трима пазачи с два добермана.“ Не можем да се промъкнем отпред. Лесно ще се справим с електронните системи, но с хората и кучетата ще ни дойде нагорно, ако сме само двамата.

Уедърхил почука с пръст по едно от хелиографските копия.

— Ще влезем през вентилационната шахта.

— Цяло щастие за нас е, че има такава.

— Задължително изискване според строителния стандарт. Без вентилация, която да попречи на разширяването и свиването на бетона, могат да се образуват пукнатини, които ще засегнат фундамента на хотела.

— Къде се намира отдушникът?

— На покрива.

— Твърде далеч за нашата екипировка.

— Можем да се промъкнем през някое сервизно помещение на второ подземно ниво на паркинга.

— Искаш ли аз да вляза?

Уедърхил поклати глава.

— Ти си по-дребна, но ядрените устройства са по моята част. Аз ще се спусна, а ти ще останеш при въжетата.

Тя разгледа размерите на вентилационния въздуховод.

— Тесничко ще ти бъде. Надявам се, че не страдаш от клаустрофобия.

С големи чанти и ракети за тенис в ръце, облечени в бели екипи, Уедърхил и Стейси приличаха на една от многото двойки, тръгнали да играят на хотелските кортове. Като изчакаха да дойде празен асансьор, те се качиха в него и се спуснаха до гаража, който се намираше на второ подземно ниво. Уедърхил се справи с ключалката на вратата към сервизното помещение за по-малко от пет секунди.

Тясната стаичка беше претъпкана с паропроводи и водопроводни тръби и прибори с цифрови индикатори, които следяха температурата и влажността. Подредените в редица шкафове бяха пълни със стирки, препарати за почистване и кабели за повдигане на коли, които не можеха да се измъкнат от паркинга.

Без да се бави, Стейси разкопча циповете на чантите и започна да изважда различни части от екипировката им, докато Уедърхил навличаше един шушляков гащеризон. Той препаса около кръста си специален колан и екипировка за подсигуряване при спускането.

След това Стейси сглоби задействан с пружина харпун с широка цев, който носеше необичайното име „пушка за бобени шушулки“. После прикрепи към него „таралеж“, странен предмет, покрит с обли, подобни на сачмени лагери колелца, в центъра на който се намираше макара. Като размота три тънки найлонови въжета, тя ги свърза към таралежа и пушката за бобени шушулки.

Уедърхил хвърли последен поглед на хелиографското копие на вентилационната система. От покрива се спускаше голяма вертикална шахта, от която тръгваха по-малки въздуховоди, които минаваха хоризонтално между таваните и подовете на площите за паркиране. Въздуховодът, който отиваше до складовото помещение, където се намираха колите бомби, минаваше между пода под краката им и тавана на следващото подземно ниво.

Той извади портативен електрически циркуляр, захранван от батерии и се зае да направи голям прорез в тънката ламаринена стена. Три минути по-късно Уедърхил отмести настрана капака, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вътрешността на въздуховода.

— Спуска се около метър надолу, преди да завие към складовото помещение — каза той.

— А после колко? — попита Стейси.

— Според чертежа, около десет метра.

— Ще можеш ли да се промушиш през коляното, където въздуховодът преминава от вертикална в хоризонтална посока?

— Само ако си поема дъх и го задържа — с лека усмивка отвърна той.

— Проверка на радиото — каза тя, като нагласи на главата си миниатюрен микрофон и приемник.

Той се обърна и зашепна в малък предавател, прикрепен към китката му:

— Проба, проба. Чуваш ли ме?

— Кристалночисто, а ти мен?

— Добре.

Стейси го прегърна окуражаващо, а после се наведе над вентилационната шахта и натисна спусъка на пушката за бобени шушулки. Тласкано от пружината, ударното бутало изстреля таралежа в тъмнината, където инерцията и колелцата му го отведоха плавно зад чупката. Те чуваха как се носи във въздуховода в продължение на няколко секунди, като теглеше трите найлонови въжета след себе си, а после доловиха тракане, което им показа, че той е спрял, след като се е ударил в решетката на филтъра, разположена на стената в складовото помещение. Тогава Стейси натисна друг спусък и от таралежа към стените на въздуховода изскочиха два шипа, които го закрепиха здраво на място.

— Надявам се, че редовно тренираш в залата за фитнес — заяви Уедърхил, докато промушваше въжето през скобите на екипировката за спускане. — Защото ще трябва здраво да напънеш старите си мускули тази вечер.

Тя се усмихна и посочи към макарата, която вече беше прикрепила към едно въже и водопроводна тръба.

— Целият номер е в лостовия механизъм — шеговито подхвърли тя.

Уедърхил притегна здраво малкото, но мощно фенерче около китката си. Той се наведе и измъкна от чантата си точно копие на компресор на автомобилна климатична инсталация.

Беше го направил, за да замени с него този, който се канеше да открадне.

Той се надвеси над вертикалната шахта и бавно започна да се спуска с главата напред, протегнал пред себе си фалшивия компресор, докато Стейси опъваше едното въже. Тук имаше достатъчно място, но когато стигна до коляното в хоризонталната част на въздуховода, трябваше да извие тялото си като змия, за да се промуши.

— Добре, Стейси, почвай да теглиш — заговори той в радиопредавателя на китката си.

— Има ли достатъчно място?

— Просто едва си поемам дъх.

Тя надяна чифт ръкавици и започна да тегли едно от найлоновите въжета, което минаваше около макарата на таралежа и беше прикрепено към екипировката за спускане на Уедърхил, като по този начин го издърпваше през тесния въздуховод на вентилационната система.

Той не можеше да й помогне с нищо, освен да издиша всеки път, когато почувстваше, че тя тегли въжето. Започна да се поти в шушляковия си гащеризон. Климатичната инсталация не минаваше през вентилационната шахта и въздухът, който нахлуваше от отвора, разположен върху покрива на хотела, беше горещ и задушен.

Стейси също не можеше да се похвали, че работи на хладно. Паропроводите, които минаваха през сервизното помещение, поддържаха топлината и влажността близки до тези на някоя сауна.

— Виждам таралежа и решетката на вентилатора — съобщи той след осем минути.

Още пет метра и Уедърхил се озова при тях. На хелиографските копия не беше показано наличие на камери в складовото помещение, но той се взря в мрака, който обгръщаше вътрешността, за да провери дали има такива. Освен това извади от джоба на ръкава си малък датчик, с който провери за лазерни скенери и скенери, които следят за промени в температурата. За щастие, резултатът от проверката беше отрицателен.

Той се усмихна на себе си. Всички предприети сложни мерки за охрана и алармено сигнализиране се отнасяха за външната част на складовото помещение, недостатък, който често се срещаше в по-голяма част от охранителните системи.

Уедърхил завърза с корда решетката и безшумно я спусна на пода. Той натисна лостчето, което освобождаваше захващащите шипове на таралежа и го спусна в складовото помещение заедно с фалшивия компресор. После бавно започна да се свлича с главата надолу, докато най-сетне се претърколи върху бетонния под.

— Вътре съм — съобщи той на Стейси.

— Разбрано.

Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Колите бомби изглеждаха двойно по-застрашително, застинали зловещо в изпълнената с мирис на плесен тъмнина и заобиколени от дебели бетонни стени. Трудно беше човек да си представи страховитата разрушителна мощ, която се криеше в това затворено пространство.

Уедърхил се изправи на крака и свали екипировката за спускане. Той заобиколи най-близката кола бомба, извади малък пакет с инструменти, който беше прикрепен към крака му и го разтвори върху калника. Фалшивият компресор постави на пода. После, без да си направи труда да надникне в колата, той бръкна вътре и дръпна ръчката за отваряне на предния капак.

Той се взря за момент в истинската бомба, като се опитваше да прецени какво представлява. Беше направена така, че да избухне при подаване на кодиран радиосигнал. Това поне му беше известно. Възможността детониращият механизъм да бъде активиран в резултат на рязко движение беше съмнителна. Атомните физици, които работеха за Сума, сигурно бяха конструирали бомбата така, че да може да понесе сътресение, дължащо се на движението на автомобил с голяма скорост по неравни пътища. Но той нямаше намерение да рискува, още повече при положение, че причината за взрива на „Дивайн стар“ все още не беше установена.

Уедърхил отпъди от съзнанието си всички страховити мисли и се захвана за работа. Той свали от компресора маркучите за подаване на течности и газове под налягане. Както и подозираше, електрическите проводници към серпентините на изпарителя, които изпълняваха ролята на антена, бяха скрити в един от маркучите. Електронната част беше конструирана точно така, както самият той би го направил. Уедърхил внимателно разкачи проводниците и ги подсъедини към фалшивия компресор, без да прекъсне техните вериги. Сега можеше без да бърза, да развие болтовете от монтажните скоби на компресора.

— Бомбата благополучно извадена от колата — докладва той. — Сега ще извърша подмяната.

След още шест минути фалшивият компресор беше монтиран и подсъединен.

— Излизам.

— Имам готовност да те изтегля.

Уедърхил се отправи обратно към отвора на вентилационната шахта и надяна екипировката си. Изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснал в тъмнината на складовото помещение.

Нещо седеше на предната седалка на колата.

Той обходи с лъча на фенерчето складовото помещение. Сега вече успя да види, че зад воланите и на четирите коли бяха разположени някакви механизми. В складовото помещение беше хладно, но Уедърхил имаше чувството, че се намира в сауна. Беше подгизнал от пот под шушляковия гащеризон. Като продължаваше да стиска фенерчето в едната си ръка, той избърса лицето си с ръкав и се наведе, докато очите му се изравниха с рамката на прозореца откъм страната на шофьора на колата, по която беше работил.

Щеше да бъде абсурдно предметът зад волана да се нарече механичен човек. Беше дори преувеличено да се приеме, че е робот, въпреки че представляваше точно това. Главата приличаше на система за визуално следене, кацнала върху метален гръбнак, а за гърди служеше кутия, натъпкана с електронни прибори. Трипръстите стоманени ръце, които стискаха волана, приличаха на лапи. Крайниците бяха подвижно свързани на местата на ставите, точно като на човек, но всяка далечна прилика, която можеше да се долови, свършваше дотук.

В продължение на няколко минути Уедърхил внимателно разглежда робота шофьор, като се опитваше да запамети конструкцията му.

— Докладвай, ако обичаш — нареди Стейси, която беше започнала да се притеснява, че той се бави.

— Открих нещо интересно — отвърна Уедърхил. — Нов съучастник.

— По-добре да побързаш.

Той се радваше, че тръгва. Роботите, които седяха безмълвни в тъмнината в очакване на команда да подкарат колите към предварително програмираните цели, започнаха да му изглеждат като скелети. Той прикрепи въжетата към екипировката си за спускане и легна на студения под, като вдигна крака над главата си, нагоре по стената и с гръб към нея.

— Дърпай.

Стейси опря крак на една тръба и започна да тегли въжето, което минаваше през макарата на таралежа. В другия край краката на Уедърхил достигнаха вентилационната шахта и той влезе в нея така, както беше се спуснал, само че този път държеше компресора, в който се намираше ядрената бомба в протегнатите над главата си ръце.

Щом се озова изцяло в шахтата, той заговори в предавателя:

— Добре, спри да наглася таралежа и да поставя решетката на вентилатора. Няма смисъл да оставяме следи от посещението си.

Като действаше около компресора с бомбата, той повдигна таралежа и заклини шиповете му в стените на вентилационната шахта. После издърпа решетката с помощта на кордата и бързо я закрепи с болтове на мястото й. Едва сега си позволи да си отдъхне и да се отпусне. Не можеше да стори нищо, освен да лежи и да бъде изтеглен от шахтата, като остави цялото физическо усилие на Стейси, да гледа бомбата и да се чуди колко ли му беше писано да живее.

— Виждам краката ти — най-после каза Стейси. Мускулите на ръцете й бяха започнали да изтръпват, а сърцето й биеше силно от напрягане.

Докато излизаше от тясната хоризонтална шахта, той й помагаше доколкото може, като се избутваше встрани и нагоре. Сега вече имаше достатъчно място да прехвърли бомбата над рамото си, за да може Стейси да се пресегне и да я извади благополучно в сервизното помещение. Щом уви цилиндъра с парче мек плат, тя помогна на Уедърхил да се измъкне през отвора на вентилационната шахта.

Той бързо откачи найлоновите въжета и свали екипировката си за спускане, а Стейси задейства втория спусък, който прибра шиповете на таралежа. След това го измъкна от шахтата, нави въжетата около него и го постави в една от чантите. После, докато Уедърхил обличаше фланелката и шортите си за тенис, тя закрепи капака върху принудително направения отвор с помощта на изолираща самозалепваща лента.

— Някой обезпокои ли те? — попита я Уедърхил.

Тя поклати глава.

— Няколко души минаха оттук, след като паркираха колите си, но никой от служителите на хотела не се появи. — Тя замълча и посочи чантата, в която се намираше компресорът. — Почти невъзможно ми е да повярвам, че тук има ядрена бомба.

Той кимна.

— При това с мощност, достатъчна да изпари целия хотел.

— Някакви проблеми? — попита Стейси.

— Никакви, но открих, че нашият приятел Сума е измислил нов номер — отвърна той, като пъхаше гащеризона и екипировката си в чантата. — Шофьорите на колите са роботи. Не им трябват хора, за да откарат колите до местата за взривяване.

— Мръсник! — Умората и напрежението бяха изчезнали, заменени от гняв. — Няма да има човешки емоции, които биха причинили угризения, малодушни изпълнители, които биха размислили и отказали да откарат бомбите до определените места, никой, който би могъл да бъде разпитан или да предаде източника, ако полицията спре колата.

— Сума не е глупав, иначе нямаше да се издигне толкова високо. Използването на роботи, които да свършат мръсната работа, е страшно хитро от негова страна. Япония е водеща в света по отношение на роботиката и при едно разследване би станало ясно, че неговите учени и производствените съоръжения в Едо се занимават усилено с проектирането и направата им.

В очите на Стейси се появи разбиране, примесено с ужас. Тихият й шепот бе изпълнен с мрачно предчувствие.

— А центърът за взривяване, какво ще стане, ако се обслужва и охранява от роботи?

Уедърхил закопча ципа на чантата си.

— Това е проблем на Джордън. Предполагам обаче, че ще се окаже почти невъзможно да проникнем в него.

— В такъв случай няма начин да попречим на Сума да го завърши и да взриви бомбите.

— Възможно е да не успеем да го спрем — каза той. В гласа му се долавяше мрачно опасение. — Средствата, с които той разполага, далеч превъзхождат най-доброто, което ние имаме.

42

Тоши, облечена в късо, скроено не като за гейша кимоно, пристегнато хлабаво в кръста с платнен пояс, сведе леко глава и подаде голяма мека хавлиена кърпа на Сума, който излезе от облицована с плочки сауна. Той уви кърпата около тялото си като тога и седна на ниско столче, върху което беше поставена възглавница. Тоши коленичи и започна да масажира стъпалата му.

Тоши беше дъщеря на беден рибар, четвъртото от осемте му деца, когато Сума я видя за първи път. Като малка тя беше мършаво, грозновато дете, на което момчетата не обръщаха никакво внимание поне до момента, в който тя не започна да се превръща в красавица с хармонично оформено тяло и гърди, доста по-големи отколкото на повечето японски момичета. Постепенно чертите на лицето й добиха завършен вид, с високи скули, подчертани от големите й тъмни очи.

Един ден Сума, който се разхождаше по залез-слънце, я съзря застанала в прибоя да хвърля мрежа в големите пенести вълни. От нея се излъчваше спокойствие, а фигурата й се къпеше в златистите лъчи на залязващото слънце. Беше облечена в риза от тънко платно, която беше станала прозрачна от водните пръски и разкриваше всичко, без да оставя нещо скрито.

Сума беше запленен. Без да говори с нея, той успя да разбере как се казва и когато звездите започнаха да блещукат, той вече беше сключил сделка с баща й и беше купил Тоши за сума, която изведнъж беше превърнала мизерстващия рибар в най-богатия човек на острова и собственик на нова рибарска лодка, оборудвана по последна дума на електрониката.

Отначало Тоши изпадна в истерия от ужас и мъка, че ще трябва да се раздели със семейството си, но лека-полека богатството и властта на Сума започнаха да я изпълват с благоговение и скоро тя се привърза към него. На нея като че ли й харесваше подчиненото й положение на секретарка и любовница. Той нае за подготовката й най-добрите частни учители, които я научиха на чужди езици, на бизнес и финанси, посветиха я в тънкостите на висшата мода, както и в по-изтънчените техники за правене на любов.

Тя знаеше, че той никога няма да се ожени за нея. Имаше твърде много други жени, а Хидеки Сума не беше способен да обича само една. Но той се отнасяше добре с нея и тя знаеше, че когато дойдеше време да бъде заменена, той щеше да прояви щедрост.

Каматори, облечен в жълта юката, традиционното дневно облекло, с изрисувани по нея тъмносини птици, седеше наблизо до ниска черна лакирана масичка, точно срещу Рой Орита и отпиваше чай. От уважение към техния шеф двамата мъже изчакваха Сума пръв да заговори.

В продължение на няколко минути, докато се наслаждаваше на действията на Тоши, Сума не ги удостои с никакво внимание. Свел очи, Каматори избягваше гневния му поглед. За втори път през тази седмица той се беше провинил и се чувстваше безкрайно унизително.

— Така значи, твоят екип от идиоти се провали — най-после каза Сума.

— Случи се нещо непредвидено — отвърна Каматори, все още забил поглед в повърхността на масата.

— Нещо непредвидено? — рязко изрече Сума. — Катастрофа е по-близо до истината.

— Пит, адмирал Сандекър и мъжът на име Джордино имаха голям късмет.

— И дума не може да става за късмет. Твоите убийци просто са подценили хитрината и способностите на американците за оцеляване.

— Действията на професионалните агенти са предсказуеми — направи неубедителен опит да се оправдае Каматори. — Цивилните не се придържат към правилата.

Сума направи знак на Тоши да спре.

— Колко човека загуби?

— Седем, включително и предводителя.

— Нито един не е бил пленен, надявам се!

— Оцелелите успели да приберат всички трупове и да се измъкнат преди пристигането на местните власти. Не е останало нищо, което да послужи като следа.

— Реймънд Джордън ще разбере кой стои зад всичко това — заяви Рой Орита.

— Това няма значение. — По лицето на Каматори се изписа презрително изражение. — Той и неговият жалък МЕР вече не представляват заплаха за нас. Японската част на операцията му претърпя провал.

Сума се отказа от чая и пое малката чаша саке, която Тоши му поднесе.

— Джордън все още може да бъде опасен, ако агентите му открият къде се намира нашият команден център.

— Джордън и Кърн бяха попаднали в задънена улица, когато прекъснах връзката си с тях преди двадесет и четири часа — уверено каза Орита. — Те не разполагаха със следа, която да ги отведе до инсталацията.

— Но се опитват да открият къде са разположени колите бомби — помъчи се да го обори Сума. — Това поне знаем със сигурност.

Каматори сви равнодушно рамене.

— Джордън се мъчи да лови призраци в тъмна стая. Колите са скрити на сигурно място и се охраняват. Допреди час нито една не беше открита и конфискувана. Но дори и ако агентите му се натъкнат случайно на няколко от тях, станалото ще бъде като след дъжд качулка. Ние все още ще разполагаме с повече, отколкото са необходими да създадат електромагнитен екран над половината земя.

— Нещо ново от КГБ или разузнавателните управления на Европейската общност? — попита Сума.

— Те нямат никаква представа — отвърна Орита. — Поради неизвестни за нас причини Джордън не ги е посветил в разследването си.

Каматори отпи от чая и погледна над чашата си към Сума.

— Ти ги надхитри, Хидеки. Нашите техници, които отговарят за роботите, почти са завършили работата си по електрониката на оръжейната система. Скоро, много скоро ти ще бъдеш в състояние да диктуваш условия на загнилия Западен свят.

Лицето на Сума приличаше на самодоволна, изсечена от камък маска на злото. Подобно на много хора, изложени на корумпиращото влияние на парите, той беше надраснал ламтежа за богатство и беше попаднал в плен на най-заразителната форма на поквара — всепоглъщащата жажда за абсолютна власт.

— Мисля, че вече е дошло време — заяви той с тон, в който се долавяше садистична наслада — да обясним на нашите гости целта на тяхното присъствие тук.

— Ако ми разрешите — каза Орита, като сведе леко глава.

Сума кимна, без да проговори.

— Рангът и властта правят голямо впечатление на гайджин33. Психологията им лесно може да бъде разбрана по благоговението, което изпитват пред артисти, певци и богати знаменитости. Вие сте най-влиятелният финансов експерт в света. Накарайте жената, член на конгреса, и сенатора да се поизпотят от напрежение и смут в очакване на срещата с вас, а вие през това време се дръжте резервирано и недостъпно. Изпратете някой друг да разпали любопитството им, като им подхвърля по малко стръв, докато съзнанието им узрее за вашата височайша поява и божествени заповеди.

Сума се замисли над съвета на Орита. Това беше една детинска игра, която приятно гъделичкаше неговото его, ала в същото време щеше да даде резултат. Той погледна към Каматори.

— Моро, оставям на теб да започнеш обработката на нашите гости.

Лорън беше объркана. Никога през живота си не се беше чувствала толкова объркана. Бяха я упоили почти веднага след като я отвлякоха от състезанието с класически автомобили и едва преди два часа беше успяла да дойде напълно в съзнание.

Когато най-сетне замъгленото й от упойващите вещества съзнание се проясни, тя установи, че се намира в красиво обзаведена спалня с разкошна баня, оборудвана с вградена в пода мраморна вана и биде. Обстановката в стаята наподобяваше тази от някой остров в южната част на Тихия океан, с мебели от бамбук и малка горичка от засадени в саксии тропически растения. Подът беше от светло, излъскано до блясък кедрово дърво, а стените изглеждаха покрити с преплетени палмови клонки.

Тя й напомняше за едно ваканционно селище в Таити, където веднъж беше прекарала отпуската си — като се изключат две необичайни неща: липсата на прозорци и на дръжка от вътрешната страна на вратата.

Тя отвори шкафа, поставен до една от стените и надникна вътре. Там бяха окачени няколко скъпи кимона от коприна. Лорън облече едното и остана приятно изненадана, когато откри, че е почти като шито по поръчка за нея. Тя отвори долните чекмеджета. В тях имаше дамско бельо, което също й беше точно по мярка, както и чифтът сандали на пода до шкафа.

Ама че тъмница, помисли си Лорън. Който и да беше я пленил, очевидно нямаше намерение да я измъчва или убива. Въпросът защо беше отвлечена остана на заден план в съзнанието й. Като реши да се възползва докрай от незавидното положение, в което се намираше, тя се отпусна във ваната и се изкъпа. После се подсуши, оправи прическата си с помощта на необходимия сешоар и приставките към него, които някой предвидливо беше поставил на полицата в банята заедно с набор от скъпи, специално подбрани козметични препарати и парфюми.

Тя тъкмо обличаше едно от кимоната с изрисувани по него бели и розови цветя, когато на вратата леко се почука и в стаята безшумно влезе Каматори.

Той постоя мълчаливо известно време, скрил ръце в ръкавите на своята юката. На лицето му беше изписано надменно презрение. После очите му бавно се отместиха от голите стъпала на Лорън, задържаха се на гърдите й и най-накрая се спряха на лицето й.

Лорън уви плътно кимоното около тялото си и като завърза колана му, и се обърна с гръб към него.

— Нима мъжете в Япония винаги влизат в стаята на една дама без покана?

— Приемете моето искрено извинение — заяви Каматори с ясно доловима нотка на сарказъм. — Не исках да проявя неуважение към една прочута американска законодателка.

— Какво искате?

— Изпратен съм от мистър Хидеки Сума да проверя дали сте се настанили удобно. Казвам се Моро Каматори. Аз съм приятел, телохранител и довереник на мистър Сума.

— Досетих се, че той стои в дъното на моето отвличане — решително му отвърна тя.

— Обещавам ви, че неудобството, което ви причинихме, ще бъде само временно.

— Защо ме държите като заложница? Какво друго очаква да постигне той, освен омразата и отмъщението на американското правителство?

— Той желае с ваше съдействие да предаде едно съобщение на вашия президент и на Конгреса.

— Кажете на мистър Сума да си пъхне някоя остра пръчка в ректума и сам да предаде съобщението си.

Безочие, породено от чувство за уязвимост, помисли си Каматори. Той беше доволен. Реши да разбие първата отбранителна линия на Лорън.

— Какво съвпадение. Почти същото каза и сенатор Диас, въпреки че си послужи с доста по-солени изрази.

— Майк Диас? — В храбрата фасада на Лорън се появи пукнатина, която ставаше все по-широка. — И него ли сте отвлекли?

— Да, бяхте докарани тук заедно.

— Къде е това тук?

— На един островен курорт край бреговете на Япония.

— Сума е безумец.

— Не бих казал — търпеливо отвърна Каматори. — Той е много умен и проницателен човек. Само след няколко дни той ще оповести правилата, към които икономиката на страните от Запада ще трябва в бъдеще да се придържа.

Лицето на Лорън почервеня от гняв.

— Той е много по-голям безумец, отколкото си мислех.

— Не смятам. Нито един човек в цялата история на света не е успявал да натрупа такова голямо богатство. Той постигна това с ум. Скоро ще повярвате, че той е в състояние напълно да контролира вашето правителство и икономиката на страната ви. — Каматори замълча и погледна надолу, втренчил очи в гърдите на Лорън, които напираха изпод диплите на кимоното. — Като имам предвид предстоящата промяна, ще бъде добре от ваша страна да се замислите към кого да насочите своята лоялност.

Лорън не можеше да повярва на ушите си.

— Ако със сенатор Диас или с мен се случи нещо, вие и мистър Сума ще си изпатите. Президентът и Конгресът няма да стоят със скръстени ръце, когато разберат, че ни държите като заложници.

— Терористите мюсюлмани от години вземат американци като заложници, а вие нищо не правите. — Каматори изглеждаше развеселен. — Само час след изчезването ви вашият президент беше уведомен за станалото и за това кой го е извършил. Повярвайте ми. Той е наредил да не се предприемат никакви действия за освобождаването ви и нищо да не се съобщава на средствата за масова информация. Вашите сътрудници, роднини и колеги от Конгреса — никой не знае, че тайно сте били прехвърлени със самолет в Япония.

— Лъжете! Моите приятели никога няма да си мълчат.

— Да не би под приятели да разбирате Дърк Пит и Алфред Джордино?

Умът на Лорън кипеше. Тя започваше да губи самообладание.

— Вие знаете за тях?

— Да, те се намесиха в работи, които не ги засягаха и станаха жертви на злополука.

— Пострадали ли са? — заекна тя.

— Не знам, ала няма да сбъркам, ако кажа, че не са успели да се измъкнат здрави и читави.

Устните на Лорън започнаха да потрепват. Тя се чудеше какво да каже.

— Защо мен? Защо сенатор Диас?

— Вие и сенаторът сте просто пионки в една стратегическа игра за икономическо надмощие — продължи Каматори. — Така че не очаквайте да бъдете освободени преди мистър Сума да даде разрешение за това. Една атака на вашите Специални сили ще бъде съвсем безполезна, тъй като разузнавателните ви служби нямат ни най-малка представа къде се намирате. А дори и да имаха, нито една армия не може да преодолее нашата отбрана. Във всеки случай, вие и сенаторът ще бъдете свободни и ще пътувате със самолет за Вашингтон вдругиден.

Точно на объркването, което се появи в очите на Лорън, се беше надявал Каматори. Той измъкна ръцете си от ръкавите на своята юката, пресегна се внезапно и смъкна кимоното на Лорън надолу до кръста й, като прикова ръцете й към нейното тяло.

Каматори се усмихна садистично.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да направя краткия ви престой приятен. Може би дори ще успея да ви науча как жените трябва да се подчиняват на мъжете.

После се обърна и почука два пъти силно по вратата. Невидим пазач отвън отвори и Каматори излезе, като не остави никакво съмнение в ума на Лорън за това, което я очаква, преди да бъде освободена.

43

— Ето го — каза Мел Пенър, като дръпна рязко покривката на голямата маса с жест на фокусник и откри триизмерен макет на остров, заобиколен от синьо гипсово море и осеян с миниатюрни дръвчета и постройки. — Остров Сосеки, известен в миналото като Аджима.

— Свършил си страхотна работа — похвали го Стейси. — Изглежда като истински.

— Отдавна се занимавам с изработването на макети на железници — гордо заяви директорът по полевите операции. — Хобито ми е да строя диорами.

Уедърхил се наведе над масата и внимателно заразглежда стръмните реалистично оформени скали, които се издигаха от морето.

— Каква е големината му?

— Четиринадесет километра дълъг, пет в най-широката си част. Има почти същата форма като Сан Мигел, един от островите край брега на Калифорния.

Пенър измъкна една синя кърпа от джоба на панталоните си и попи потта, която се стичаше по слепоочията му. Климатичната инсталация поддържаше поносима температура в малката постройка, не по-голяма от хижа, разположена на пясъчната плажна ивица на остров Корор в Палау, но не можеше да се пребори с деветдесет и осем процентната влажност.

Стейси, облечена в плътно прилепнали шорти и блузка без гръб, с дълбоко изрязано деколте, започна да обикаля масата, като оглеждаше внимателно прецизно изработения от Пенър макет. Скалистите, осеяни с изкорубени борови дръвчета зъбери, над които се простираха миниатюрни ориенталски мостчета, придаваха на острова някаква загадъчност.

— Сигурно е… — Тя замълча, като се опитваше да намери точната дума. — … приказен — каза тя най-накрая.

— Едва ли това е думата, която би ми дошла на ума — промърмори Пит, докато отпиваше от чашата си, пълна до половината с текила, резенчета лимон и лед от бутилка, която беше донесъл със себе си от Вашингтон. Той беше надянал плувки и тениска с надпис „НЮМА“. Дългите му крака, обути в кожени сандали, бяха подпрени на облегалката на стола пред него. — Може би на пръв поглед изглежда като градина, но в нея се спотайва чудовище.

— Мислите, че ядреният арсенал на Сума и центърът за управление на бомбите се намира под острова? — попита Франк Манкузо, който последен от петимата членове на екипа беше пристигнал в сборния пункт за събиране на информация, разположен в южната част на Тихия океан.

Пенър кимна.

— Сигурни сме в това.

Стейси протегна ръка и докосна стръмната верига от високи скали, които се издигаха вертикално от морето.

— Няма подходящо място, където би могъл да пристане кораб. Сигурно са пренесли строителното оборудване по въздуха.

— Как е било възможно да го построят, без действията им да бъдат забелязани от нашите разузнавателни сателити? — зачуди се на глас Уедърхил.

Със самодоволно изражение на гордост, изписано по лицето му, Пенър повдигна част от морето, която се простираше от острова до дебелия ръб на масата. Той посочи към малка тръба, която минаваше през сивия гипс.

— Тунел — обясни той. — Инженерите на Сума са прокарали тунел, който започва от най-дълбоко разположеното подземно ниво на град Едо, простира се цели десет километра до брега, а после още петдесет под морското дъно до Сосеки.

— Един на нула за Сума — каза Пит. — Нашите сателити не са забелязали необичайно раздвижване, защото земната маса, изкопана от тунела, е била изхвърляна заедно с пръстта, изкопана по време на строителството на града.

— Идеално прикритие — заяви Джордино. Забележката му много приличаше на игра на думи34. Той беше яхнал един стол и замислено се взираше в умаления макет. За да се спаси от горещината, той беше облякъл само чифт срязани джинси.

— Най-дългият тунел в света — каза Пенър. — По-дълъг и от онзи, който жълтурчетата построиха под океана от Хоншу до Хокайдо.

Уедърхил поклати изненадано глава.

— Невероятно постижение. Жалко, че целият този труд не е бил положен за някоя мирна цел.

Като минен инженер Манкузо добре разбираше огромните проблеми, свързани с осъществяването на такъв мащабен проект.

— При положение, че са работили само от единия край, сигурно са им били необходими цели седем години — силно впечатлен заяви той.

Пенър поклати отрицателно глава.

— Инженерите на Сума са го завършили за четири, като са работили по двадесет и четири часа в денонощието и са използвали най-новите сондажни и земекопни съоръжения.

— Още по-невероятно, като знаем, че всичко е станало в пълна тайна. — Откакто беше видяла макета, очите на Стейси нито за миг не се отделяха от него.

В този момент Пенър повдигна част от острова, под която се намираше миниатюрен лабиринт от коридори и стаи, разположени като спици около голяма кръгла зала.

— Ето как изглежда вътрешното разположение на съоръжението. Мащабът може и да не е съвсем точен, но направих каквото можах по грубите скици, които Джим Ханамура ни изпрати.

— Мисля, че си свършил страхотна работа — заяви Стейси, възхитена от изработката на Пенър. — Детайлите са толкова прецизни.

— Голяма част се базира единствено на догадки, но Кърн събра екип от проектанти и инженери и те изчислиха размерите с доста голяма точност по отношение на това, което очакваме в действителност. — Той замълча и започна да раздава на четиримата членове на МЕР, които се намираха в хижата, купчина папки. — Тук са плановете на онази част от тунела, която се намира в град Едо и на центъра за управление, така както са разработени и прецизирани от хората на Кърн.

Всички разгърнаха чертежите и започнаха да изучават разположението на съоръжението, представляващо най-голямата заплаха, грозила някога свободния свят от времето на кубинската ракетна криза насам. Те мълчаливо проследяваха коридорите, запаметяваха надписите на стаите и внимателно разглеждаха размерите.

— Центърът сигурно е на цели триста метра под повърхността на острова — отбеляза Манкузо.

— На острова няма писта за излитане и кацане на самолети, нито пристан — промърмори съсредоточено Стейси. — Дотам може да се стигне само с хеликоптер или през тунела от град Едо.

Пит допи последните останки от текилата.

— Не може да се подходи откъм морето, освен ако групата за нападение не е съставена от професионални алпинисти. При това защитните системи на Сума ще ги открият веднага като мравки, които пълзят по бяла стена.

— Какви са тези постройки на повърхността? — попита Уедърхил.

— Луксозни къщички за отдих, предназначени за управляващата администрация на Сума. Събират се тук за делови съвещания. Освен това мястото е идеално за тайни срещи с политици, правителствени чиновници и главатари на престъпния свят.

— Картината на Шимцу изобразяваше остров, лишен от растителност — каза Пит. — А сега половината остров е покрит с дървета.

— Засадени са от хората на Сума, които се грижат за озеленяването, през последните двадесет години — обясни Пенър.

Манкузо се почеса замислено по носа.

— А има ли асансьор между къщичките за отдих и центъра за управление?

Пенър поклати глава.

— На плановете не е показано нищо. Не можем да рискуваме да проникнем надолу през шахтата, ако не знаем къде извежда.

— Подземно съоръжение от този род се нуждае от външна вентилация.

— Нашият инженерен екип е на мнение, че няколко от къщичките за отдих представляват макети, които служат за прикритие на отдушници и изпускателни канали.

— Можем да опитаме оттам — засмя се Уедърхил. — Бива ме да се спускам в шахти.

Пенър сви рамене.

— И в този случай нямаме достатъчно информация. Възможно е въздухът да се нагнетява с помпи от Едо, а замърсеният да се изпуска с градските отпадъци.

Пит погледна към Пенър.

— Какви са шансовете да държат Лорън и Диас като затворници на острова?

Пенър сви рамене в знак, че не знае.

— Между средни и добри. Все още не сме ги открили. Но наличието на курорт на непристъпен остров със сигурност би направило от него идеално скривалище за заложници.

— Да, заложници — каза Стейси, — но в замяна на какво? Не сме чули нищо за мис Смит, член на конгреса и сенатор Диас, откакто бяха отвлечени.

— Не са предявени никакви искания — обясни Пенър, — което принуждава президента да изчаква, за да види какво ще стане. А докато не успеем да му осигурим достатъчно разузнавателна информация, за да бъде в състояние да прецени необходимостта от спасителна операция, той няма да даде такова нареждане.

Джордино изгледа втренчено Пенър, сякаш размишляваше за нещо.

— Сигурно има план как да се разпердушини това свърталище, винаги има някакъв план.

— Има — отвърна Пенър, който се хвана на въдицата. — Дон Кърн е разработил сложна, ала осъществима операция за проникване и обезвреждане на електронните системи на центъра.

— За какви защитни съоръжения става дума? — заинтересува се Пит. — Сума не би положил толкова усилия и хвърлил толкова пари за осмото чудо на света, без да се погрижи да го защити по всички възможни начини.

— Не можем да кажем със сигурност. — Очите на Пенър загрижено обходиха макета на острова. — Разбира се, знаем какви охранителни и военни технологии има на разположение Сума и следва да приемем, че е инсталирал най-добрата система от датчици, която би могъл да закупи с пари. Сложно радиолокационно оборудване за засичане на обекти по суша и вода, сонарни датчици за подводни цели, лазерни датчици и датчици за топлина, разположени по целия бряг. Немаловажна част от тази система представлява и цяла армия от въоръжени роботи.

— И докато не сме забравили, арсенал от скрити ракети земя-вода-въздух. — Тази забележка бе направена от Пит.

— Костелив орех — казаното от Уедърхил в никакъв случай не можеше напълно да отрази колко труден ще бъде достъпът до острова.

Джордино изгледа Пенър развеселен и изпълнен с любопитство.

— Струва ми се, че единственият начин някой да се промъкне на тази скала, ще бъде нападение на поне пет отряда от Специалните сили, предшествано от атака по въздуха и артилерийски обстрел от ударен флот, които да отслабят отбраната.

— Или това — присъедини се към него Пит, — или някоя дяволски голяма ядрена бомба.

Пенър сдържано се усмихна.

— Тъй като нито едно от предложенията ви не може да бъде осъществено на практика, ще трябва да използваме други средства, за да свършим тази работа.

— Я да видим дали ще позная — жлъчно заяви Манкузо. Докато говореше, той посочи с жест Стейси, Уедърхил и себе си. — Ние тримата ще влезем през тунела.

— Ще влезете и петимата — тихо промърмори Пенър. — Макар и не всички през тунела.

Стейси зяпна от изненада.

— Франк, Тимоти и аз сме професионалисти, добре обучени за насилствено проникване. Дърк и Ал са морски инженери. Те нямат нито умения, нито опит в опасни операции, свързвани с проникване в обекти. Нима смятате да изпратите и тях?

— Да, смятам — спокойно продължи да упорства Пенър. — Те не са толкова безпомощни, колкото твърдиш.

— Може би ще ни накарате да облечем черни дрехи на нинджи и да прелетим през тунела като прилепи? — В гласа на Пит се долавяше неприкрит цинизъм.

— В никакъв случай — невъзмутимо заяви Пенър. — Ти и Ал ще бъдете спуснати на острова за отвличане на вниманието, а в същото време останалите ще проникнат откъм Едо.

— Не с парашут — изпъшка Джордино. — Господи, мразя парашутите.

— Така! — замислено каза Пит. — Великият Пит и Джордино Прекрасни връхлитат в личната курортна крепост на Хидеки Сума с надути фанфари, звънящи камбани и биещи барабани, след което биват екзекутирани по самурайски като шпиони, заловени на чужда територия. Май приемаш за дадено, че ще решим да се жертваме, а, Пенър?

— Има известен риск, признавам — опита се да се защити Пенър. — Но нямам никакво намерение да ви изпращам на смърт.

Джордино погледна към Пит.

— Нямаш ли чувството, че ни използват?

— Да беше казал „прецакват“.

С присъщата си проницателност Пит разбираше, че директорът по полеви операции не действа само от позицията на собствените си правомощия. Планът беше предложен от Кърн с одобрението на Джордън и отгоре на всичко, с благословията на президента. Той се обърна и погледна към Стейси. „Не тръгвайте!“ — беше изписано по лицето й.

— И какво ще правим, като стигнем на острова? — попита той.

— Ще се опитате да останете на свобода колкото се може по-дълго, за да отвлечете вниманието на охраната на Сума и ще се криете, докато успеем да организираме и предприемем спасителна операция да изтеглим цялата група.

— Срещу последната дума на техниката в охранителните съоръжения няма да можем да издържим и десет минути.

— Никой не очаква чудеса.

— Тогава? — каза Пит.

— Какво тогава?

— Падаме от небето и си играем на криеница с роботите на Сума, докато тримата професионалисти се промъкват през шестдесеткилометров тунел? — С голямо усилие на волята Пит успя да скрие раздразнението, скептицизма и отчаянието си. — И това е планът? Това е всичко?

— Да — каза Пенър, като нарочно избягваше гневния поглед на Пит.

— Твоите изобретателни приятелчета във Вашингтон сигурно са изтеглили тази блестяща идея от някоя баница с късмети.

В съзнанието си Пит нито за миг не се съмняваше какво ще бъде неговото решение. Ако съществуваше и най-малката вероятност Лорън да се намира като затворничка на острова, той щеше да тръгне.

— Защо просто не прекъснете техния източник на захранване, който се намира на континента? — попита Джордино.

— Защото центърът за управление е напълно независим и разполага с всичко необходимо — отвърна Пенър. — Той има собствена електроцентрала.

Пит погледна към Джордино.

— Какво ще кажеш, големи Ал?

— В този курорт има ли гейши?

— Сума се слави с това, че наема само красиви жени — отговори Пенър с едва доловима усмивка.

— Как ще долетим до острова, без да ни свалят от небето?

Този път усмивката на Пенър като че ли вещаеше нещо добро за разнообразие.

— Точно тази част от плана получава най-високата оценка за успех.

— Дано да е така — каза Пит, а от очите му с цвят на опал лъхаше леден студ. — Или някой здраво ще загази.

44

Както беше предположил Пенър, вероятността да ги свалят и да паднат сред пламъци беше твърде малка. Свръхлеките мотопланери, с които Пит и Джордино щяха да излетят от площадката за полети и кацане на кораба за откриване и определяне на цели с РЛС35 на Военноморските сили на САЩ „Ралф Р. Бенет“, изглеждаха като миниатюрни бомбардировачи, произведени по технологията „Стелт“. Те бяха боядисани в тъмносиво и имаха същата странна форма, която правеше невъзможно засичането им от радар.

Те стояха като някакви извънземни буболечки под сянката на фазираната антенна решетка с форма на кутия. Високата колкото шестетажна сграда система се състоеше от осемнадесет хиляди антенни елементи, които събираха най-различни разузнавателни данни за съветските ракетни изпитания с невероятна степен на точност. „Ралф Р. Бенет“ беше изтеглен с президентска заповед от задачата, която изпълняваше край бреговете на полуостров Камчатка, за да могат мотопланерите да излетят от борда му и да следи развитието на събитията на и около остров Сосеки.

Лейтенант командир Реймънд Симпсън, мъж, наскоро навършил тридесет години, с изсветляла от слънцето русолява коса, беше застанал до хората от НЮМА на откритата палуба. Следящ изкъсо действията на екипа за техническо обслужване, чиито членове се бяха скупчили около малките летателни апарати, за да заредят резервоарите им с гориво и да проверят изправността на приборите и уредите за управление, той имаше вид на упорит човек, който си разбира от работата.

— Мислиш ли, че ще успеем да се справим без пробен полет? — попита Пит.

— За стари пилоти от ВВС като вас няма да е никак трудно — безгрижно отвърна Симпсън. — Свикнете ли веднъж да пилотирате по корем, ще ви се прииска да си вземете по един такъв в къщи за лично ползване.

Пит никога не беше виждал такива странни, свръхлеки летателни апарати, докато той и Джордино не кацнаха преди час на кораба със самолет „Оспри“ със завъртащи се двигатели. Сега, само след четиридесетминутен учебен инструктаж от тях се очакваше да прелетят с планерите над стотици километри открито море и да се приземят, без да се наранят върху криещата опасности скалиста повърхност на остров Сосеки.

— От колко време имате тези птички? — заинтересува се Джордино.

— „Ибис X-20“ — поправи го Симпсън — току-що е слязъл от чертожните дъски.

— О, господи! — изпъшка Джордино. — Те все още са експериментални.

— Точно така. Още не са преминали изцяло програмата от изпитания. Съжалявам, че не мога да ви предоставя нещо, което е доказало възможностите си, но вашите хора във Вашингтон бързаха страхотно и настояха да ги доставим едва ли не от другия край на света за осемнадесет часа.

— Те, естествено, летят? — замислено изрече Пит.

— О, естествено — разпалено заяви Симпсън. — Аз самият имам вече десет летателни часа на тях. Задвижват се от компактни газотурбинни двигатели, които са последна дума на техниката в своята област и могат да осигурят крейсерска36 скорост от триста километра в час при дължина на полета сто и двадесет километра. „Ибис“ е най-усъвършенстваният мотопланер в света.

— Може би като се уволниш, ще можеш да откриеш търговско представителство — сухо заяви Джордино.

— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Симпсън, който не беше усетил иронията в забележката му.

Капитанът на радарния кораб командир Уендъл Харпър пристъпи към площадката за излитане и кацане с голяма снимка в ръка. Висок и пълен, със солидно шкембе, кривокраката походка на Харпър му придаваше вид на човек, който току-що е слязъл от коня, след като е яздил през равнините на Канзас, за да хване „Пони Експрес“.

— Нашият офицер метеоролог обещава за полета попътен вятър със скорост четири възела — бодро заяви той. — При това положение горивото няма да бъде проблем.

Пит кимна за поздрав.

— Надявам се, нашият разузнавателен сателит е открил някое прилично място за кацане.

Харпър разгърна уголемената обработена от компютър сателитна снимка върху една преграда.

— Е, не е точно като летище „О’Хеър“ в Чикаго. Единственото равно място на острова е затревена площ с размери двадесет на шестдесет метра.

— Достатъчно място за приземяване срещу вятъра — подметна оптимистично Симпсън.

Пит и Джордино приближиха и впериха погледи в изненадващо ясната снимка. В центъра й се виждаше добре оформена градина, ограждаща правоъгълна морава, единственият подстъп към която беше откъм изток. Останалите три страни бяха плътно обградени с дървета, храсти и постройки с покриви като на пагода и високи, извити мостчета, които водеха от откритите балкони към ориенталско езерце в единия край.

Като осъдени на смърт хора, на които току-що им бяха казали, че могат да избират между въжето на бесилото и разстрела, изправени пред някоя стена, Пит и Джордино се спогледаха и размениха уморени, пренебрежителни усмивки.

— Да се крием, докато дойдат подкрепления — умърлушено продума Джордино. — Защо имам чувството, че някой друг е взел решение вместо мен, без да ме пита?

— Не ще и дума, няма нищо по-хубаво от това да пристигнеш пред портала с духовата музика — съгласи се Пит.

— Нещо не е наред ли? — недоумяващо попита Харпър.

— Жертви на агресивна търговска реклама за привличане на клиенти — отвърна Пит. — Някой във Вашингтон се е възползвал от нашето лековерие.

Харпър доби смутен вид.

— Искате ли да се откажете от операцията?

— Не — въздъхна Пит. — Вече сме се хванали на хорото.

— Нямам желание да ви командвам, но до залез-слънце остава един час. Ще имате нужда от дневна светлина, за да виждате накъде летите.

В този момент към тях приближи старшият на екипа на Симпсън и докладва, че мотопланерите са обслужени и готови за полет.

Пит погледна към крехките малки летателни апарати. Името планер беше твърде неподходящо за тях. Без силната тяга на газотурбинните им двигатели те щяха да паднат като камъни от небето. За разлика от високото, широко крило на свръхлекия планер, с плетеницата му от жици и кабели, крилата на „Ибис“ бяха къси и дебели, с вътрешно укрепване. Липсваше и характерното за свръхлеките планери крило с хоризонтален стабилизатор и хоризонтални кормила, което противодействаше на загубата на скорост и въртенето. Той си спомни поговорката за мъхестата пчела, която на пръв поглед нямаше никакви качества да лети, ала все пак летеше не по-зле, ако не и по-добре от доста други насекоми, които майката природа беше дарила с аеродинамична форма.

След като приключи с предстартовата проверка, наземният екип се изтегли и застана отстрани на площадката за излитане и кацане. На Пит му се струваше, че те приличат на зрители на автомобилно състезание, по чиито лица е изписано очакване за катастрофа.

— Може би ще успеем да се приземим навреме за коктейлите — каза той, като надяваше шлема си.

С неизменното си спокойствие, Джордино само се прозя.

— Ако пристигнеш първи, поръчай ми чиста водка мартини.

Харпър с изненада осъзна, че леденото равнодушие представляваше висшата степен на вълнение, което тези мъже бяха способни да проявят.

— Успех — каза той, като стисна здраво ръцете на двамата. — Ще ви следим през цялото време. Непременно активирайте сигналното си устройство като кацнете. Искаме да уведомим Вашингтон, че сте се приземили благополучно.

Пит се усмихна кисело.

— Ако съм в състояние.

— Никакво съмнение — каза Симпсън, като че ли окуражаваше местния отбор. — Гледайте да не забравите да включите таймерите за самовзривяване. Не можем да подарим на японците нашата технология за свръхлеки планери.

— Довиждане, благодарим на вас и на екипите ви, че се погрижихте за нас.

Джордино докосна Пит по рамото, намигна му окуражително и без да каже дума, се запъти към своя апарат.

Пит приближи към своя мотопланер, вмъкна се отдолу през един тесен люк в покрития с брезент корпус и се плъзна по корем напред, докато се намести в контурите на облицовката от порест каучук с дължина на човешко тяло. Главата и раменете му се намираха малко по-високо от краката, а лактите му висяха свободно на сантиметър от пода. Той нагласи предпазните презрамки и колани, които опасваха раменете и бедрата му. После вмъкна изпънатите си стъпала в стъпенките на педалите за вертикалния стабилизатор и спирачката, а след това стисна с едната си ръка късия и дебел щурвал, като с другата щеше да регулира ръчната газ. Той махна с ръка през миниатюрното предно стъкло на хората от екипа, които бяха готови да освободят застопоряващите въжета и включи стартера. Воят на газовата турбина, по-малка от буренце за бира, бавно започна да се усилва, докато се превърна в пронизителен писък. Той погледна към Джордино, като едва успя да различи чифт изпълнени с решимост кафяви очи. Пит вдигна палец и Джордино му отвърна със същия жест, придружен с усмивка.

Той огледа за последен път приборите, за да се увери, че двигателят работи, както е записано в летателния наръчник, който едва бе имал време да прегледа и хвърли последен поглед към плющящия на кърмата флаг, който силният бриз развяваше откъм левия борд.

За разлика от самолетоносачите, пътят за излитане напред беше блокиран от огромната радарна конструкция и надстройката, ето защо командир Харпър беше обърнал „Бенет“ откъм наветрената страна.

Пит натисна спирачката, като изпъна напред пръстите на краката си. После подаде газ и почувства как „Ибис“-ът се опитва да се устреми напред. Краят на площадката за излитане и кацане се намираше обезпокоително близо. Подемната сила на „Ибис“ възникваше при четиридесет и пет километра в час. Силата на вятъра, към която се прибавяше и скоростта на „Бенет“, му даваше начална скорост от двадесет и пет километра в час, но той трябваше да развие още двадесет километра преди колесниците да се издигнат във въздуха.

Настъпи решителният момент. Той даде знак на наземния екип да освободи застопоряващите въжета. После Пит отне напълно газта и „Ибис“-ът се разтресе под напора на бриза и тягата на газовата турбина. С очи вперени в края на площадката за излитане и кацане, Пит освободи спирачките и „Ибис“-ът се понесе напред. Пет метра, десет и след това той започна постепенно, без да спира, да дърпа щурвала назад. Малкият носов колесник на летателния апарат се отлепи от палубата и Пит съзря облаците. До края на площадката оставаха още три метра, когато Пит издигна „Ибис“-а в небето над развълнуваното море.

Той направи вираж и на четиридесет метра височина пое направо, като наблюдаваше как Джордино се понася във въздуха зад него. Пит направи кръг над кораба, размаха криле към екипажа на „Ралф Р. Бенет“ и пое курс на запад към остров Сосеки. Водите на Тихия океан бушуваха под главния колесник, оцветени от залязващото слънце в искрящо златисто.

Пит придвижи напред ръчната газ до делението за полет с крейсерска скорост. Искаше му се да мине през цялата процедура за излитане на малкия летателен апарат, да набере височина и да опита някои фигури. Но това беше невъзможно. Имаше вероятност японските радари да засекат резките му маневри. При прав, хоризонтален полет над гребените на вълните „Ибис“-ът беше невидим.

Сега Пит започна да се чуди дали на острова няма да ги очакват посрещачи. Той не виждаше почти никаква надежда да се измъкнат от курортното селище. Добре ни насадиха, помисли си той. Да извършим изневиделица принудително кацане в предния двор на Сума и да създадем бъркотия сред охраната му, за да отвлечем вниманието от останалите.

Екипажът в оперативния пункт на „Бенет“ беше засякъл насрещните радарни сигнали, изпратени от отбранителните съоръжения на Сума, но командир Харпър реши да не ги заглушава. Той позволи „Бенет“ да бъде следен, като правилно предположи, че командата, отговаряща за отбраната на острова ще си отдъхне, щом види, че самотният американски кораб плава спокойно на изток, сякаш това е един обичаен курс.

Пит се съсредоточи върху управлението, като непрестанно държеше под око компаса. При сегашната им скорост, пресметна той, трябваше да кацнат на острова след тридесет и пет минути. Ако обаче се отклоняха само на няколко градуса на север или на юг, можеха със сигурност да го пропуснат.

Този път при летенето и управлението трябваше да разчита единствено на инстинкта си, придобит от опит. „Ибис“-ът не можеше да си позволи допълнителното тегло на бордови компютър и автопилот. Той провери отново скоростта, посоката и скоростта на вятъра и изчисли приблизително курса четири пъти, за да е сигурен, че няма да допусне грешки.

Пит си помисли, че да остане без гориво и да извърши принудително кацане в бурното море посред нощ беше изпитание, на което нямаше желание да се подлага.

Той мрачно забеляза, че радиоприемниците са свалени. Без съмнение, по заповед на Джордън, така че нито той, нито Джордино биха могли да се впуснат в излишни разговори, които щяха да издадат тяхното присъствие.

След като изминаха двадесет и седем минути и на хоризонта остана да свети само една малка слънчева дъга, Пит се взря напред през прозореца.

Той беше там, малко, потънало във виолетови сенки петънце между морето и небето. Почти неусетно то се превърна в остров с ясни, осезаеми очертания. Назъбените му канари се издигаха вертикално от гребените на огромните вълни, които се разбиваха в подножието им.

Пит се обърна и погледна през страничното прозорче. Джордино го следваше на по-малко от десет метра отзад и вдясно. Пит размаха крилете на мотопланера и посочи напред. Джордино скъси разстоянието, което ги делеше и Пит видя как той кимна в отговор и посочи с крайчеца на ръката си към острова.

Той провери за последен път приборите, а после наклони „Ибис“-а и започна плавен вираж, докато се озова над центъра на острова от потъмнялото на изток небе. Нямаше да има кръжене, за да проучи релефа на местността, нямаше да има повторен подход, ако приближеше твърде ниско или твърде високо. Изненадата беше техният единствен съюзник. Разполагаха с една-единствена възможност да приземят малките „Ибис“-и в градинската морава преди да бъдат обсипани от ракети земя-въздух.

Той ясно виждаше покривите в стил пагода и просеката между дърветата, които заобикаляха откритата градина. Забеляза площадка за кацане и излитане на хеликоптери, която отсъстваше от макета на Пенър, но реши, че не става за резервно място за приземяване, тъй като беше твърде малка и обградена от дървета.

Леко извиване на китката вляво, вдясно, после задържане. Той започна постепенно да отнема газта. Морето се превърна в размазано петно, високият скалист склон стремително приближаваше и бързо изпълни предното стъкло. Той леко дръпна щурвала назад. После внезапно, като че ли някой беше издърпал килим изпод краката му, морето изчезна и колесниците се понесоха само на няколко метра над твърдата скална повърхност на острова.

Право напред, без да се оглежда встрани, леко натискане на педала на дясното вертикално кормило, за да компенсира наличието на насрещен вятър. Той се извиси над редицата от храсти, а гумите на колесниците бръснаха върховете им. Пит отне изцяло газта, „Ибис“-ът започна да се спуска и вече не можеше да бъде вдигнат във въздуха. Леко дръпване на щурвала и мотопланерът започна да се снишава. Той почувства силен тласък, когато колесниците меко докоснаха моравата на не повече от пет метра от края на една леха с цветя.

Пит задейства бутона за изключване на двигателя и плавно, но силно натисна спирачките. Не последва нищо. Липсваше инерцията, която да отхвърли тялото му напред. Тревата беше мокра и гумите се плъзгаха по нея сякаш бяха намазани с масло.

Той изпита непреодолимо желание да натисне ръчната газ докрай и да дръпне назад щурвала, още повече, че лицето му се намираше само на няколко сантиметра от носа на „Ибис“. Дали нямаше да се блъсне в някое дърво, сграда, скала? Право пред него редица от пламнали в есенно червено и златисто храсти му пречеше да види дали зад тях не се крие някакво твърдо препятствие.

Пит се напрегна, наведе глава и се вкопчи с всичка сила в мотопланера.

Летателният апарат все още се движеше с тридесет километра в час, когато се вряза в храстите, крилата му се откъснаха и корпусът влетя с шумен разтърсващ плясък в малко езерце, пълно с огромни шарани.

За момент настъпи мъртва тишина, нарушена само няколко секунди по-късно от шум на трошене и разкъсване, когато „Ибис“-ът на Джордино връхлетя през храстите, плъзна се край разбития летателен апарат на Пит и като занесе, спря в една пясъчна градинка, разрушавайки изкусната композиция от сложни фигури, прецизно оформени с гребло.

Пит опита да се освободи от предпазните ремъци, но краката му бяха приковани, а ръцете му не можеха да се движат свободно. Главата му беше полупотопена в езерцето и той трябваше да извие лицето си нагоре, за да диша. Той ясно виждаше ято гигантски бели, черни и златисти шарани, чиито зинали усти се отваряха и затваряха, а огромните им кръгли очи се взираха учудено в натрапника, който беше нахлул в частното им владение.

Корпусът на „Ибис“, в който се намираше Джордино, беше сравнително запазен и той успя да се измъкне без проблеми. Той се втурна, скочи в езерцето и се устреми напред през тинята и островчетата от лилии като побеснял хипопотам. Със сила, придобита по време на дългогодишните тренировки по културизъм, той огъна встрани смачканите конструктивни укрепващи елементи, които бяха приковали краката на Пит, сякаш бяха клечки за зъби. После разкопча предпазните ремъци, измъкна Пит от разбития летателен апарат и го извлече на брега.

— Добре ли си? — попита той.

— С натъртени пищяли и пресрещнат палец — отвърна Пит. — Благодаря, че ме измъкна.

— Ще ти изпратя сметката — каза Джордино, като оглеждаше с отвращение покритите си с тиня ботуши.

Пит свали шлема си и го хвърли в езерцето, като накара опулените шарани да се стрелнат и потърсят убежище сред островчетата от лилии. Той кимна към останките на мотопланерите.

— Ще тръгнат да ни търсят. По-добре включи сигналните устройства и нагласи таймерите за взривяване.

Докато Джордино се зае със задачата да предупреди „Бенет“ за тяхното пристигане, преди да задейства таймерите на малките пакети с пластичен експлозив, поставени в мотопланерите, Пит се изправи сковано на крака и огледа градината.

Тя изглеждаше пуста. Армията от хора и роботи пазачи не се появи. По верандите и прозорците на сградите липсваха признаци на живот. Невъзможно му беше да повярва, че никой зад тънките стени на постройките в японски стил не е чул воя на газотурбинните двигатели и шума от разбиването на двата мотопланера. Някой трябваше да живее тук. Градинарите сигурно бяха някъде наоколо, безупречният вид на мястото говореше, че за него постоянно се полагат грижи.

Джордино се върна.

— Разполагаме с по-малко от две минути да се измъкнем преди да избухнат — бързо каза той.

— Тръгнах — изрече Пит и затича към обраслата с дървета местност отвъд курортното селище.

Изведнъж той застина, когато чу странен електронен глас, който извика:

— Останете по местата си!

Пит и Джордино реагираха по един и същ начин. Те се втурнаха към прикритието на гъстите храсти и защитата, която им осигуряваха дърветата, като се привеждаха и придвижваха бързо от едно към друго, опитвайки да се отдалечат от неизвестния преследвач. Едва бяха успели да изминат петдесет метра, когато пред тях внезапно изникна висока ограда, отрупана с изолатори и проводници, по които течеше ток.

— Най-краткото бягство в историята — умърлушено промърмори Пит.

В този момент експлозивите в „Ибис“-ите избухнаха в интервал от пет секунди един след друг. Пит не можеше да види какво става, но си представи как грозните лениви шарани се разлитат във въздуха.

Той и Джордино се изправиха да посрещнат опасността и въпреки че бяха предупредени, те не бяха напълно подготвени за трите механични привидения, които се появиха иззад храсталаците и отрязаха всичките им пътища за бягство. Трите робота нямаха нищо общо с получовешките фигури, които се появяваха в телевизионните и игрални филми. Те се движеха с помощта на гумени вериги и не притежаваха никакви човешки качества, освен може би речта.

Автоматизираните машини бяха отрупани с всевъзможни подвижно съчленени ръце, видеокамери и топлинни датчици, говорители, компютри и цял арсенал от автоматични пушки, насочени право към коремите на Пит и Джордино.

— Моля, не мърдайте или ще ви убием.

— Те май не бъркат думите, а? — с искрено недоумение каза Джордино.

Пит разгледа внимателно робота в средата и забеляза, че по всяка вероятност се управлява посредством сложна система за следене и комуникация от контрольор, който се намираше далеч оттук.

— Ние сме програмирани да разпознаваме различни езици и да отговаряме на тях — заяви роботът в центъра с кънтящ глас, който звучеше изненадващо отчетливо. — Със сигурност ще загинете, ако се опитате да избягате. Пушките ни се насочват от телесната ви топлина.

Настъпи кратко неловко мълчание. Пит и Джордино се спогледаха с израз на хора, които се бяха заели да свършат някаква работа и след като бяха изпълнили задачата си, не можеха да сторят нищо повече. Бавно и внимателно те вдигнаха ръце над главите си, като не пропуснаха да забележат, че насочените хоризонтално към тях дула на пушките нито за миг не трепнаха.

— Мисля, че на пропуска ни очакваше засада от машини — тихо промълви Пит.

— Поне не дъвчат тютюн — изсумтя Джордино.

Към тях бяха насочени дванадесет пушки, зад тях се намираше оградата, по която течеше ток. Нямаше никакъв начин да се измъкнат. Пит можеше само да се надява, че контрольорите на роботите бяха достатъчно съобразителни да преценят, че Джордино и той не представляваха заплаха за тях.

— Смяташ ли, че сега е моментът да помолим да ни отведат при техния шеф? — Джордино зададе въпроса си с усмивка, хладна като камък.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — кротко отвърна Пит. — За такъв изтъркан лаф могат да ни застрелят.

45

Никой не обърна внимание на Стейси, Манкузо и Уедърхил, които проникнаха сравнително лесно и точно в дълбините на град Едо. Холивудският гримьор, когото Джордън беше изпратил със самолет в Токио, майсторски положи изкуствени гънки около очите им, промени и потъмни веждите им и им приготви перуки от пищна и гъста черна коса. Манкузо, който говореше отлично японски, беше облечен в делови костюм и изпълняваше ролята на шеф на Стейси и Уедърхил, които бяха облечени с жълтите гащеризони на инженерните инспектиращи екипи на Сума.

Като използваха информацията за мерките за сигурност от доклада на Джим Ханамура, заедно с картите за самоличност и пропускателните кодове, осигурени от дълбоко законспирирания британски агент, който сътрудничеше на Джордън, те безпрепятствено преминаха през пунктовете за проверка и най-сетне стигнаха до входа към тунела. Това беше най-опасната част от операцията. Не им беше трудно да измамят охраната от хора и машини за установяване на самоличност, ала според казаното от Пенър по време на окончателния инструктаж, последната бариера щеше да бъде най-трудната част от проверката.

Влязоха в една съвсем безлична, ярко осветена и боядисана в бяло стая, където ги посрещна роботизирана сензорна система за охрана. На пода нямаше никакви мебели, по голите стени — никакви надписи. Вратата, през която се бяха озовали вътре, изглеждаше като единствения вход и изход.

— По каква работа сте тук? — попита роботът на механичен японски.

Манкузо замълча нерешително. Бяха му казали да очаква роботизирани охранителни машини, но не и нещо подобно на кофа за боклук на колелца, което издаваше заповеди.

— Отиваме в отделението за влакнесто-оптични комуникации, за да извършим модификация и проверка на системата — чинно отговори той, като се опитваше да скрие неудобството си от факта, че трябва да общува с изкуствен интелект.

— Разпореждане за работа и пропускателен код.

— Извънредно разпореждане четиридесет и шест „Р“ за проверка на комуникациите и програма за изпитания. — После приближи дланите си една към друга, допря леко върховете на пръстите си и повтори думата „ша“ три пъти.

Манкузо можеше само да се надява, че британският агент им беше съобщил правилния знак парола, както и кодовата дума и беше програмирал техните генетични кодове в паметта на роботизираната охранителна машина.

— Един по един, притиснете дланта на дясната си ръка към сензорния ми екран — нареди роботът пазач.

Тримата покорно се изредиха, поставяйки дланите си върху малък трептящ син екран, разположен навътре в облия му като варел гръден кош. Роботът помълча известно време, докато обработваше данните от компютъра си и сравняваше чертите на лицата им и техния ръст с имената и описанието им, които се намираха в запаметяващите му дискове — което според Уедърхил представляваше забележително постижение. Той никога не беше виждал компютър, способен да запаметява данните, подавани му от телевизионна камера и да обработва образите в реално време.

Те чакаха спокойни и делови, известени по време на инструктажа, че роботът е програмиран да улавя и най-малкия признак на нервност. Освен това очите им останаха вперени през цялото време в него. Блуждаещи очи, очи, които се опитваха да го избягват, щяха да събудят подозрение. Уедърхил дори успя да се прозее отегчено, докато машината сравняваше генетичните им кодове и отпечатъците от дланите и пръстите им.

— Разрешението за достъп потвърдено — каза най-сетне роботът. После цялата отсрещна стена на голата стая се завъртя навътре и се отмести встрани. — Можете да влезете. Ако останете повече от дванадесет часа, трябва да предупредите група за охрана номер шест.

Британският оперативен агент беше свършил работата си както трябва. Те успешно бяха преодолели това препятствие. Минаха през вратата и се намериха в покрит с килим коридор, който водеше към главния тунел. Щом стигнаха до един перон за пътници, се чу бръмчене на зумер и започнаха да премигват сигнални лампи. От едно огромно депо потегляше работна композиция, натоварена със строителни материали. Релсите се събираха при входа на главния тунел, който по преценка на Манкузо имаше диаметър четири метра.

След три зловещи минути на пълна тишина към перона приближи алуминиев вагон със заоблена горна част от стъкло, предназначен за превозване на десет човека, който се движеше върху единична релса. Вагонът беше празен, при уредите за управление нямаше никой. Вратата му се отвори с леко свистене и те влязоха вътре.

— Маглев — тихо произнесе Уедърхил.

— Какво? — попита Стейси.

— Маглев, съкратено за „магнитна левитация“. Това е концепция, която се основава на отблъскването и привличането между два магнита. Взаимодействието между мощни магнити, монтирани под влака, с други, разположени върху единична релса, повдигната в централната си част, движи вагоните по електромагнитно поле. Ето защо за такъв влак обикновено казват, че се носи във въздуха.

— Жълтурчетата са разработили най-усъвършенстваната система в света — добави Манкузо. — След като се справиха с охлаждането на бордовите електромагнитни свръхпроводници, те се сдобиха с превозно средство, което буквално лети на инчове от релсата със скоростта на самолет.

Вратата се затвори и малкият вагон остана неподвижен, докато компютризираните му датчици чакаха сигнал, който щеше да разреши потеглянето. Над релсата премигна зелена лампа и те безшумно се плъзнаха в главния тунел, като постепенно набираха скорост, докато най-накрая монтираните по тавана на тунела натриеви лампи се сляха в ослепително и размазано жълто петно.

— С каква ли бързина се движим? — зачуди се Стейси.

— Без да съм сигурен, предполагам, с около триста и двадесет километра в час — отвърна Уедърхил.

Манкузо кимна.

— С този темп пътуването би трябвало да продължи само пет минути.

Стори им се, че влакът едва бе успял да достигне оптималната си скорост, когато започна да намалява. Плавно, като асансьор на небостъргач, той се плъзна и спря безшумно. Те излязоха от вагона и се озоваха на друг пуст перон. Щом слязоха, вагонът зави по един обръщател, застана върху отсрещната релса и пое обратно към град Едо.

— Краят на линията — тихо каза Манкузо. Той се обърна и ги поведе през единствената врата на перона. Тя ги изведе в друг застлан с килими коридор, дълъг тридесетина метра, който завършваше при един асансьор.

Щом влязоха, Уедърхил кимна към арабските цифри върху бутоните.

— Нагоре или надолу?

— Колко нива има и на кое се намираме ние? — попита Стейси.

— Дванадесет. Ние сме на второ.

— Скиците на Ханамура показваха само четири — каза Манкузо.

— Те сигурно са били предварителни чертежи, които по-късно са били променени.

Стейси се взираше замислено в осветеното табло.

— Толкова за разположението във форма на център със спици.

— Без точни указания за пътя към отсеците с компютризирана електронна апаратура — заяви Уедърхил — ще трябва да се откажем от първоначалния си план и да се заемем с електростанцията.

— Ако успеем да я открием, преди да събудим съмнение — недоволно каза Манкузо.

— Това е единственото, което ни остава. Проследяването на електрическите проводници до източника им ще отнеме по-малко време, отколкото да се опитваме наслуки да попаднем в центъра за управление.

— Дванадесет нива със стаи и коридори — промърмори притеснено Стейси. — Можем да се лутаме из тях часове наред.

— Вече сме тук и нямаме друг избор — каза Манкузо, като погледна часовника си. — Ако Пит и Джордино са успели да се приземят на повърхността на острова и да отвлекат вниманието на охранителните системи на Сума, би трябвало да имаме достатъчно време да поставим пластичен експлозив и да се измъкнем обратно през тунела до Едо.

Уедърхил изгледа Стейси и Манкузо, а после погледна към таблото на асансьора. Беше му ясно как точно се чувстваха те — с опънати нерви, нащрек, с напрегнати, готови за действие тела. Бяха стигнали дотук и сега всичко зависеше от решенията, които щяха да вземат в следващите няколко минути. Той натисна бутона, върху който беше изписана цифрата 6.

— Нищо не ни пречи да започнем от средното ниво — заяви той, като изхождаше от практическата логика на нещата.

Манкузо вдигна куфарчето, в което бяха замаскирани две автоматични оръжия и го стисна под мишница. Той, Стейси и Уедърхил стояха неподвижни и притихнали в тревожно очакване. След няколко секунди се чу мелодичен звук, лампичката за шесто ниво светна и вратите се плъзнаха встрани.

Манкузо излезе първи, следван от Стейси и Уедърхил. Само след две секунди той се закова на място и дори не почувства как останалите се блъснаха в него. Тримата стояха и се взираха като селски глупаци, тръгнали на космическо пътешествие към Марс.

В огромната сводеста галерия, където бяха попаднали, цареше трескаво оживление, което човек би очаквал от армия сръчни работници, обслужващи поточна линия, като се изключеше факта, че липсваха устни заповеди, подвиквания или групови разговори. Всички специалисти, техници и инженери, които работеха край разположените в голям полукръг компютри и конзоли с прибори, бяха роботи с безброй различни размери и форми.

Още от първия опит бяха попаднали право в целта. Без да знае, Уедърхил беше натиснал бутона, който ги беше отвел направо в електронния мозък на ядрения команден център на Сума. В този комплекс нямаше хора. Целият персонал беше напълно автоматизиран и се състоеше от сложни, високотехнологични машини, които работеха по двадесет и четири часа в денонощие без почивки за кафе, обяд или отпуск по болест — нещо съвсем немислимо за някой американски профсъюзен лидер.

Повечето се движеха върху колелца, а някои с гъсенични вериги. Част от тях имаха по седем свързани подвижно ръце, които стърчаха подобно на пипала на октопод от подвижни платформи, друга част биха минали за познатите машини с общо приложение, които можеха да се видят в някой зъболекарски кабинет. Но нито един не вървеше с помощта на крака, нито пък приличаше на СЗРО от „Междузвездни войни“ или на „Роби от забранената планета“. Роботите бяха погълнати от изпълнението на зададените им програми и вършеха работата си, без да обръщат внимание на неканените гости.

— Нямате ли чувството, че сме станали излишни? — прошепна Стейси.

— Май сбъркахме — каза Манкузо. — По-добре да се връщаме в асансьора.

Уедърхил поклати глава.

— В никакъв случай! Това е комплексът, който дойдохме да разрушим. Тези неща дори не подозират, че сме тук. Те не са програмирани да се намесват в работата на хора. Освен това наоколо няма роботи пазачи. Пит и Джордино сигурно са успели да ни помогнат, като са отвлекли вниманието им. Казвам, да пратим този автоматизиран мравуняк на луната.

— Асансьорът е тръгнал нагоре — каза Стейси, като натискаше бутона „надолу“. — В следващите няколко минути не можем никъде да мръднем оттук.

Без да губи повече време в пререкания, Манкузо остави куфарчето на пода и започна да измъква пакетите с пластичен експлозив „С-8“, които бяха прикрепени със самозалепваща лента около глезените му. Останалите направиха същото, като започнаха да вадят експлозива изпод униформените си гащеризони.

— Стейси, компютърния отсек. Тим, системите за взривяване на ядрените бомби. Аз ще се заема с комуникационните съоръжения.

Бяха успели да направят по-малко от пет стъпки по посока на определените им цели, когато прогърмя глас, който отекна из бетонните стени на залата.

— Останете по местата си! Не мърдайте или със сигурност ще умрете! — Перфектен английски, почти без следа от японски акцент, а гласът беше студен, заплашителен.

Изненадата беше пълна, ала Манкузо реши да блъфира, докато се опитваше да открие цел за автоматичните оръжия, които се намираха в куфарчето.

— Ние сме инженери от отдела за изпитания. Тук сме, за да извършим проверка и проведем програма от тестове. Искате ли да видите и да чуете нашия пропускателен код?

— Всички хора, инженери и инспектори, заедно с техните кодове бяха освободени, когато напълно автономните машини достигнаха състояние да изпълняват програмите си без намеса и надзор от тяхна страна — недоволно избоботи безплътният глас.

— Не знаехме за тази промяна. Нашият шеф ни нареди да извършим проверка на влакнесто-оптичните комуникации — продължи да настоява Манкузо, докато ръката му натискаше един бутон, замаскиран като кабар върху дъното на куфарчето.

В този момент вратата на асансьора се отвори и в центъра за управление влезе Рой Орита. Той спря за момент и очите му обходиха с несъмнен респект неговите бивши колеги, членове на МЕР.

— Спестете си безсмисленото геройство — заяви той с тържествуваща усмивка. — Вие се провалихте. Вашата подривна операция да спрете изпълнението на проекта „Кайтен“ претърпя пълен и абсолютен неуспех. И затова всички вие ще умрете.

Джордън и Сандекър закусиха леко с президента в неговата резиденция в Кемп Дейвид. Те бяха насядали около една маса в малка вила пред огъня от пращящи пънове от хикория. За Джордън и Сандекър топлината в стаята беше нетърпима, ала президентът явно й се наслаждаваше, докато отпиваше от чаша южняшко кафе с аромат на цикория, надянал дебел, изплетен от ирландска вълна пуловер.

От кухнята с чаша мляко в ръка влезе Дейл Никълс — специалният помощник на президента.

— Дон Кърн е отвън — докладва той, като се обърна към Джордън.

— Мисля, че е дошъл с последните данни от остров Сосеки — каза Джордън.

Президентът направи жест към Никълс.

— Разбира се, покани го да влезе. — А после добави: — Налей му чаша кафе и виж дали не иска да хапне нещо.

Кърн прие само кафе и седна на съседната кушетка. Президентът го гледаше с очакване, ала Джордън беше вперил невиждащ поглед в пламъците.

— Те са вътре — съобщи Кърн.

— Те са вътре — повтори президентът. — Всички до един?

Кърн кимна.

— И тримата.

— Някакви проблеми? — попита Джордън.

— Не знаем. Преди сигналът на нашия британски сътрудник загадъчно да изчезне, той каза, че са преминали безпрепятствено през тунела.

Президентът се пресегна и разтърси ръката на Джордън.

— Поздравявам те, Рей!

— Все още е твърде рано, господин президент — каза Джордън. — Тепърва им предстои да преодолеят още трудности. Проникването в центъра „Дракон“ е само първият етап от плана.

— А какво става с моите хора? — раздразнено попита Сандекър.

— Те изпратиха сигнал, че са се приземили благополучно — отговори Кърн. — Нямаме причина да смятаме, че пазачите от охраната на Сума са ги наранили или са се отнесли грубо с тях.

— А какво предстои оттук нататък? — попита президентът.

— След като поставят експлозивите и попречат временно на пуска на центъра „Дракон“, нашите хора ще се опитат да спасят члена на Конгреса мис Смит и сенатора Диас. Ако всичко се развие според плана, ще имаме на разположение достатъчно време, за да разпънем Сума на най-близкия кръст и да изпратим военни части, за да разрушат до основи центъра.

По лицето на президента се изписа безпокойство.

— Възможно ли е двама мъже и една жена да извършат всичко това в следващите тридесет и шест часа?

Джордън се усмихна уморено.

— Повярвайте ми, господин президент, моите хора могат да направят невъзможното.

— А Пит и Джордино? — продължи Сандекър да притиска Кърн.

— Щом нашите хора подадат сигнал, че са готови, от океана ще изплува подводница, от която ще се спусне отряд от Делта Едно, за да ги евакуира от острова.

— Струва ми се, че приемате твърде много неща за дадени — заяви Сандекър.

Кърн самоуверено се усмихна на адмирала.

— Анализирахме и прецизирахме всяка фаза от операцията, докато не се уверихме, че вероятността за успех е деветдесет цяло и седем процента.

Сандекър стрелна Кърн с изпепеляващ поглед.

— По-добре считайте този процентен коефициент деветдесет и девет цяло и девет.

Всички отправиха към Сандекър въпросителни погледи. После Кърн неуверено каза:

— Не ви разбирам, адмирале.

— Пропуснали сте да отчетете способностите на Пит и Джордино — отвърна с рязък тон Сандекър. — Няма да им бъде за първи път да спасяват от провал някоя „блестящо“ замислена от разузнаването операция.

Кърн го изгледа с недоумение, а после се обърна за помощ към Джордън, но президентът беше този, който отговори.

— Мисля, че това, което адмирал Сандекър има предвид, са няколкото случая, в които мистър Пит измъкна правителството от батака. Един от тях, в частност, се отнася лично за мен. — Президентът замълча, за да засили ефекта от казаното. — Виждате ли, именно Пит беше човекът, който спаси живота ми заедно с този на мис Смит, преди четири години в Залива.

— Спомням си. — Джордън извърна поглед от огъня. — За да го стори, той използва един стар речен параход от Мисисипи.

Ала Кърн продължи да настоява на своето. Той чувстваше, че репутацията му на най-добрия разузнавателен стратег в страната е поставена на карта.

— Повярвайте ми, господин президент. Бягството и евакуацията ще протекат според плана и без помощ от страна на НЮМА. Взели сме предвид всички възможни пропуски, всички непредвидени обстоятелства. Само някое природно бедствие би ни попречило да го изпълним успешно.

46

Не природно бедствие попречи на Манкузо, Уедърхил и Стейси да изпълнят прецизния план на Кърн. Нито пък липсата на умения и опит. Те можеха, а и от време на време им се налагаше, да отворят кой да е банков трезор в света, да избягат и от най-строго охраняваните затвори, както и да проникнат в Главното управление на КГБ в Москва или в личната резиденция на Фидел Кастро в Куба. Не съществуваше такава ключалка или охранителна алармена система, с която те не биха се справили за по-малко от десет минути. Непредсказуемостта на обучените да нападат кучета представляваше сериозна пречка, ала те вещо прилагаха множество методи, с които или умъртвяваха или укротяваха ръмжащите псета.

За съжаление, в тяхната торба с усвоени до съвършенство хитрости нямаше такива, които биха им позволили да избягат от затворнически килии без прозорци или врати, които можеха да се отворят само откъм пода, когато таванът и стените от неръждаема стомана бъдеха повдигнати с механична стрела. А след като им бяха отнети всички оръжия, владеенето на бойни изкуства се оказа безполезно срещу роботи стражи, които не изпитваха болка и чиято компютърно програмирана бързина на реакция беше по-голяма от тази на хората.

Сума и Каматори ги смятаха за изключително опасни и ги затвориха в отделни килии, в които имаше само по една японска рогозка татами, тясна дупка в пода вместо тоалетна и говорител, монтиран на тавана. Тъй като нямаше лампи, те бяха принудени да стоят сами, обгърнати от непрогледна тъмнина, лишени от всякакви емоции, напрягайки умовете си в търсене на някаква вратичка, колкото и малка да беше тя, към бягство.

После дойде горчивото прозрение, че от тези килии е невъзможно да се избяга. То беше последвано от вцепеняващия отказ да повярват и от разочарованието, че въпреки техните почти свръхчовешки умения, нямаше никакъв начин да се измъкнат. Бяха попаднали в капан, от който беше абсолютно безнадеждно да се освободят.

Самоличността на Пит и Джордино беше установена от Рой Орита, който внимателно изгледа видеокасетите с тяхното залавяне. Той незабавно докладва своето откритие на Каматори.

— Сигурен ли си?

— Да, за мен няма никакво съмнение. Те седяха срещу мен, от другата страна на масата във Вашингтон. Вашите хора от разузнавателната служба за сигурност ще потвърдят това, което казвам, след като направят проверка на генетичните им кодове.

— Каква е целта им? Те не са професионални агенти.

— Те са били просто примамка за отвличане на вниманието от групата, на която е била възложена задачата да унищожи центъра за управление.

Каматори не можеше да повярва на късмета си, че човекът, когото търсеше, за да убие, се беше появил изневиделица и сам се беше напъхал в ръцете му.

Той отпрати Орита и след като остана сам, се отдаде на медитация, а умът му започна да планира до най-малки подробности играта на котка и мишка, спорт, който щеше да изпита умението му на ловец срещу човек като Пит, чиято смелост и изобретателност бяха добре известни и който щеше да бъде достоен за него противник.

Това беше игра на живот и смърт, в която Каматори беше участвал многократно срещу хора, дръзнали да се противопоставят на Сума и в която никога не беше губил.

Пит и Джордино бяха строго охранявани през цялото денонощие от малка група роботи стражи. Джордино дори завърза някакво подобие на приятелство с един от роботите, които бяха участвали в залавянето им и го кръсти Макгун.

— Не се казвам Макгун — заяви роботът на сносен английски. — Името ми е Мурасаки. Означава „виолетов“.

— Виолетов! — изсумтя Джордино. — Ти си боядисан в жълто. Макгун повече ти отива.

— След като бях приведен в действие, аз бях осветен от един шинтоистки свещеник с принасяне на дарове от храна, закичен с гирлянди от цветя и ми дадоха името Мурасаки.

— Значи ти си независим агент на свободна практика? — каза той, поразен от факта, че говори на машина, която можеше да води разговор.

— Не съвсем. Моят изкуствен мисловен процес, разбира се, е ограничен до известна степен.

Джордино се извърна към Пит.

— Дали не се опитва да ме преметне?

— Нямам представа — повдигна рамене Пит. — Защо не го попиташ какво ще направи, ако се опитаме да избягаме?

— Ще предупредя моя отговорник по охраната и ще стрелям по вас, както съм програмиран да правя.

— Добре ли стреляш? — попита Пит, заинтригуван, че разговаря с изкуствен интелект.

— Програмиран съм да не пропускам целта.

— Е, сега знаем как стоят нещата — кратко заключи Джордино.

— Вие не можете да избягате от острова, а няма и къде да се скриете. Ще се удавите и акулите ще ви изядат или ще бъдете обезглавени. Ще бъде неразумно от ваша страна, ако се опитате да избягате.

— Все едно че слушам Спок.

Някой почука отвън и като бутна встрани плъзгащата се врата фусума, чиято решетъчна рамка беше облепена с полупрозрачна хартия шоджи, в стаята влезе мъж с вечно смръщено лице. Той застана мълчаливо и очите му се насочиха към Джордино, който стоеше до робота, а после се прехвърлиха към Пит, излегнат удобно върху три поставени една върху друга рогозки татами.

— Аз съм Моро Каматори, главен помощник на мистър Хидеки Сума.

— Ал Джордино — поздрави го нисичкият и набит италианец, усмихнат широко като някой търговец, който продава коли на старо. — Приятелят ми, заел хоризонтално положение, е Дърк Пит. Съжаляваме, че се изтърсихме без покана, но…

— Много добре ни е известно как се казвате и по какъв начин сте се озовали на остров Сосеки — прекъсна го Каматори. — Спестете си опитите да отричате, да разказвате как сте се заблудили или лицемерно да се извинявате със собственото си незнание. Със съжаление трябва да ви уведомя, че нахлуването ви тук с цел да отвлечете вниманието ни, не можа да постигне целта си. Останалите трима души от групата ви бяха заловени малко след като напуснаха тунела от Едо.

Всички мълчаха. Джордино изгледа мрачно Каматори, а после се обърна към Пит в очакване.

По лицето на Пит беше изписано спокойствие.

— Да ви се намира нещо за четене тук? — отегчено проговори той. — Може би справочник за местните ресторанти?

Каматори изгледа с неприкрита враждебност Пит. След близо минута мълчание, той тръгна към него и почти се надвеси над Пит.

— Обичате ли да ходите на лов за дивеч, мистър Пит? — рязко попита той.

— Не особено. Удоволствието се губи, когато жертвата не може да отговори на изстрелите.

— В такъв случай, вие се отвращавате от гледката на кръв и от смъртта?

— А нима това не важи за повечето нормални хора?

— Може би предпочитате да застанете на страната на преследвания?

— Знаете какви са американците — охотно обясни Пит. — Винаги симпатизираме на жертвите.

Каматори изгледа Пит убийствено. После сви рамене.

— Мистър Сума ви удостои с честта да ви покани на вечеря. В седем часа ще ви отведат под стража до трапезарията. В шкафа ще намерите кимона. Моля, облечете се подходящо. — После рязко се обърна и излезе от стаята.

Джордино се загледа с любопитство след него.

— Какъв беше този двусмислен разговор за лов?

Пит затвори очи, като се готвеше да подремне.

— Мисля, че той възнамерява да ни преследва като зайци, докато ни хване и ни отреже главите.

Трапезарията беше от онези, които все още съществуват в повечето великолепни европейски замъци и в които се устройват приеми за кралски особи и знаменити гости. Тя беше огромна, с разгънат, укрепен с тежки греди таван, висок дванадесет метра. Подът беше покрит с килим от бамбук, в който беше втъкана червена коприна, а стените бяха облицовани с излъскано до блясък палисандрово дърво.

По стените, на равни разстояния една от друга, сякаш в хармония помежду им, бяха окачени оригинали на картини от японски майстори. Стаята беше осветена изцяло със свещи, поставени в хартиени фенери.

Лорън никога не беше виждала нещо подобно, което би могло да се сравни с нейната красота. Тя стоеше като статуя, изпълнена с възхищение от изумителното й въздействие. Край нея мина Майк Диас. Той също спря като закован, втренчил поглед в богато украсените стени.

Единственият предмет, който се набиваше в очи и изглеждаше не на място и който определено не беше японски, представляваше дълга керамична маса, заемаща половината стая в поредица от извивки. Изглеждаше така, сякаш е била изпечена в грънчарската пещ като един цял гигантски къс. Столовете и приборите за хранене, които бяха в тон с масата, бяха разположени така, че гостите, вместо да докосват лактите си, седяха леко пред или зад съседите си по маса.

Тоши, облечена в традиционно кимоно от синя коприна, пристъпи напред и се поклони.

— Мистър Сума моли да го извините за закъснението му и след малко ще се присъедини към вас. А докато чакате, мога ли да ви приготвя нещо за пиене?

— Говорите английски много добре — похвали я Лорън.

— Освен това мога да разговарям на френски, испански, немски и руски — каза Тоши със сведени очи, като че ли й беше неудобно да изтъква знанията си.

Лорън беше облякла едно от няколкото кимона, които откри в шкафа на вилата, където се намираше под охрана. То красиво се диплеше около гъвкавото й тяло, а коприната, боядисана в тъмночервено, подсилваше лекия бронзов загар, останал от летния й тен. Тя се усмихна топло на Тоши и каза:

— Завиждам ви. Аз едва мога да си поръчам храна на френски.

— Така значи, най-сетне ще се срещнем с великата жълта заплаха — промърмори Диас. Той не беше в настроение да се държи учтиво и правеше всичко възможно, за да бъде груб. В знак на своето непокорство той беше отказал предложеното му облекло в японски стил и беше останал с измачканите рибарски дрехи, с които го бяха отвлекли. — Може би сега ще открием в какъв безумен заговор сме въвлечени тук.

— Можете ли да ми приготвите „Мейдън’с Блъш“37?

— Да — потвърди Тоши. — Джин, кюрасо, гренадин и лимонов сок. — Тя се обърна към Диас. — Сенаторе?

— Нищо — отсече той. — Искам умът ми да бъде бистър.

Лорън видя, че масата беше приготвена за шест човека.

— Кого очакваме още освен мистър Сума? — попита тя Тоши.

— Дясната ръка на мистър Сума, мистър Каматори и двама американци.

— Без съмнение, събратя по съдба — промърмори Диас.

Без да отговори, Тоши пъргаво застана зад бара от лакирано абаносово дърво, облицован със златисти керамични плочки и започна да приготвя напитка за Лорън.

Диас приближи до една от стените и започна да разглежда голяма картина, нарисувана с туш, на която от птичи поглед бяха изобразени няколко селски къщурки, в които се виждаха хора, заети с ежедневната си работа.

— Чудя се, колко ли струва нещо подобно?

— Шест милиона американски долара.

Това беше произнесено тихо от японец на неуверен английски със следа от британски акцент, дължащ се на учител англичанин.

Лорън и Диас се обърнаха и с притеснение погледнаха към Хидеки Сума. Те веднага го познаха от снимките в стотиците списания и вестникарските статии.

Сума влезе бавно в просторната стая, следван от Каматори. Той постоя няколко мига, като ги оглеждаше благоразположено, а по устните му играеше лека загадъчна усмивка.

— „Легендата за принц Генджи“, нарисувана от Тойама през хиляда четиристотин осемдесет и пета година. Имате отличен търговски нюх, сенатор Диас. Картината, на която се любувахте, е най-скъпото произведение на изкуството в тази стая.

Заради страховитата слава на Сума Лорън очакваше да види някой огромен мъж. В никакъв случай и човек, който беше малко по-нисък от самата нея.

Той приближи, поклони им се едва забележимо и се ръкува с тях.

— Хидеки Сума. — Ръцете му бяха меки, но ръкостискането му здраво. — Мисля, че вече се познавате с моя главен помощник Моро Каматори.

— Нашият тъмничар — язвително заяви Диас.

— Доста впечатляваща особа — каза Лорън.

— Ала изключително способен — рязко отвърна Сума с хаплив тон. Той се обърна към Каматори. — Струва ми се, че двама от нашите гости ги няма.

Сума едва бе изрекъл това, когато почувства зад себе си някакво движение. Той погледна през рамо. Два робота стражи грубо избутаха Пит и Джордино през входа на трапезарията. Те все още носеха своите летателни костюми, а около вратовете си бяха завързали ярки вратовръзки, отрязани, както по всичко личеше, от платнените пояси на кимоната, които бяха отказали да облекат.

— Те не показват уважение към теб — изръмжа Каматори. Той понечи да тръгне към тях, но Сума протегна ръка и го спря.

— Дърк! — ахна Лорън. — Ал! — Тя се спусна към тях и буквално влетя в ръцете на Пит, като започна да го целува буйно по лицето. — О, господи, никога не съм се радвала толкова на срещата с някой човек. — После тя прегърна и разцелува Джордино. — Откъде се взехте? Как попаднахте тук?

— Долетяхме от един туристически кораб — бодро отвърна Пит, като прегръщаше Лорън така, както баща прегръща детето си, което е било отвлечено, а после върнато.

— Чухме, че това местенце било с четири звезди и решихме да се отбием, за да поиграем голф и тенис.

Джордино се ухили.

— Вярно ли е, че инструкторките по аеробик имат тела на богини?

— Ах, вие, луди глави! — щастливо избърбори тя.

— И така, мистър Пит, мистър Джордино — каза Хидеки Сума. — Радвам се да се запозная с хората, станали легендарни в цял свят благодарение на подвизите си под вода.

— Едва ли имаме нужните качества, за да бъдем легендарни — скромно заяви Пит.

— Аз съм Хидеки Сума. Добре дошли на остров Сосеки.

— Не мога да кажа, че срещата с вас ме изпълва с трепет, мистър Сума. Трудно е човек да не оцени таланта ви на предприемач, но методите ви на действие представляват нещо средно между тези на Ал Капоне и Фреди от „Елм Стрийт“.

Сума не беше свикнал да бъде оскърбяван. Той спря за миг, втренчил в Пит невярващ поглед, изпълнен с подозрение.

— Хубаво местенце си имате тук — каза Джордино, който се беше насочил към бара и безочливо оглеждаше Тоши.

За пръв път сенатор Диас се усмихна широко, докато разтърсваше ръката на Пит.

— Нямате представа, колко щастлив се чувствам.

— Сенатор Диас — поздрави Пит законодателя. — Радвам се да ви видя отново.

— Бих предпочел да ви видя, следван от група бойци на отряд „Делта“.

— Държат ги в резерв за финала.

Без да обърне внимание на забележката, Сума се отпусна в един от ниските бамбукови столове.

— Напитки, господа?

— Текила мартини — поръча Пит.

— Текила и сух вермут — отвърна Тоши. — С кори от портокал или от лимон?

— От сладък лимон, благодаря.

— А за вас, мистър Джордино?

— Един „Баркинг Дог“38, ако знаете как се приготвя.

— По петдесет грама джин, сух вермут, сладък вермут и една-две капки горчиви добавки — подробно обясни Тоши.

— Умно момиче — каза Лорън. — Тя говори няколко езика.

— И може да приготви „Баркинг Дог“ — промърмори Джордино, чийто очи бяха добили унесен вид, когато Тоши му се усмихна предизвикателно.

— Да вървят по дяволите всички тези светски дрънканици! — избухна горящият от нетърпение Диас. — Всички се държите така, сякаш се намирате на някакъв дружески коктейл. — Той замълча за миг, а после се обърна към Сума. — Настоявам да ни кажете защо по такъв нагъл начин отвлякохте членове на Конгреса и ни държите като заложници. И държа да го узная веднага.

— Моля ви, сенаторе, седнете и се успокойте — тихо отвърна Сума с леденостуден тон. — Вие сте един нетърпелив човек, който съвсем неправилно смята, че всичко, което си струва да се направи, трябва да бъде направено незабавно, на момента. Животът си има ритъм, до който вие, хората от Запада, никога не сте се докосвали. Ето защо нашата култура превъзхожда вашата.

— Вие не сте нищо друго, освен раса от тесногръди нарцисисти, които си мислят, че стоят над всички останали раси — гневно изрече Диас. — А ти, Сума, си най-отвратителният от цялата пасмина.

Сума се държеше като патриарх, мислеше си Пит. По лицето му не беше изписан гняв, нито враждебност, нищо, освен върховно безразличие. Струваше му се, че за Сума Диас не беше нищо повече от едно нагло малко дете.

За разлика от него Каматори стоеше изправен, стиснал юмруци, с лице, изкривено от омраза към американците, към всички чужденци. Очите му бяха почти затворени, устните опънати в права линия. Изглеждаше като побеснял чакал, който се готви за скок.

Още в началото Пит беше преценил, че Каматори е един опасен убиец. Той приближи нехайно до бара, взе питието си, а после ловко се вмъкна между Каматори и сенатора. Изразът на лицето му красноречиво показваше: „Първо ще трябва да се справиш с мен!“. Маневрата се оказа успешна. Каматори насочи гнева си към Пит и втренчено го изгледа с преценяващи очи.

Избрала най-подходящия момент с точност, граничеща със съвършенство, Тоши се поклони, поставила длани между коленете си, коприната на нейното кимоно леко изшумоля и тя обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент.

— Ще продължим разговора след вечеря — заяви Сума и сърдечно подкани с жест всички да заемат местата си.

Пит и Каматори седнаха последни. Те се спряха и се изгледаха един друг, без да мигат, като двама боксьори, всеки от които се опитва да накара другия да сведе поглед, докато съдията им дава указания преди началото на схватката. Слепоочията на Каматори почервеняха, изражението му беше мрачно и изпълнено със злоба. Пит наля масло в огъня, като му се ухили презрително.

И двамата мъже знаеха, че скоро, много скоро, единият от тях ще убие другия.

47

Вечерята започна с древна кулинарна церемония. Появи се един човек, когото Сума представи като майстор на шикибочо и коленичи пред гладка дъска. В ръката си държеше риба, която Пит правилно определи като тон. Облечен в костюм от копринен брокат, с висока островърха шапка на главата, майсторът на шикибочо извади чифт стоманени пръчици за хранене и дълъг прав нож с дървена дръжка.

Като си служеше с приборите с главоломна бързина, той наряза рибата с точно определен брой удари на ножа. Когато ритуалното изпълнение приключи, той се поклони и се оттегли.

— Това ли е главният готвач? — попита Лорън.

Сума поклати глава.

— Не, той просто е майстор на церемонията за рязане на риба. Главният готвач, който е специализиран в епикурейското изкуство за приготвяне на ястия от морски продукти, сега ще събере рибата, която ще бъде сервирана като мезе.

— Вие държите на служба няколко главни готвачи в кухнята си?

— Имам трима. Един, както споменах, който отговаря за рибните блюда, един, който е майстор в готвенето на меса и зеленчуци и един, който е съсредоточил уменията си само в приготвяне на супи.

Преди да сервират рибата, поднесоха на всички подсолен чай със сладки курабийки. После им раздадоха изпускащи пара кърпички ошибори, за да избършат и почистят ръцете си. Донесоха отново рибата, чиито парченца бяха внимателно подредени в едно цяло. Тя трябваше да бъде изядена сурова, като сашими39.

На Сума сякаш му доставяше удоволствие да наблюдава как Джордино и Диас непохватно боравят с пръчиците за хранене. От друга страна, той беше леко изненадан, когато видя как Пит и Лорън умело се хранят с пръчиците от слонова кост, като че ли цял живот са си служили с тях.

Всяко едно от блюдата беше умело и сръчно сервирано от двойка роботи, чиито дълги ръце вдигаха и слагаха чиниите с невероятно бързи движения. Не падна нито едно парченце храна, нито пък се чуваше някакъв звук при поставянето на съдовете върху твърдата повърхност на масата. Те проговаряха само когато трябваше да попитат вечерящите дали са свършили с дадено блюдо.

— Струва ми се, че сте обсебен от идеята за автоматизирано общество — обърна се Пит към Сума.

— Да, гордеем се с нашия преход към роботизирана империя. Моят заводски комплекс в Нагоя е най-големият в света. Там имам компютризирани машини роботи, които всяка година произвеждат по двадесет хиляди напълно годни за работа роботи.

— Една армия, която произвежда друга армия — каза Пит.

— Вие неволно се докоснахте до слабото ми място, мистър Пит — разпалено продължи Сума. — Ние вече започнахме да изграждаме новите роботизирани военни части на Япония. Моите инженери проектират и конструират напълно автоматизирани бойни кораби, които не се нуждаят от човешки екипажи, самолети, пилотирани от роботи, управлявани от роботи танкове, които се движат и сражават с помощта на дистанционно управление и цели армии, съставени от стотици хиляди бронирани машини, въоръжени с мощни оръжия и оборудвани с датчици с голям обсег на действие, които могат да извършват петдесетметрови скокове и да се движат с шестдесет километра в час. Тъй като ремонтът им е много лесен, а възможностите, осигурявани от датчиците, твърде големи, те са почти непобедими. До десет години нито една от армиите на великите сили не ще може да се изправи срещу нас. За разлика от генералите и адмиралите във вашия Пентагон, разчитащи на мъже и жени, които да се бият, да проливат кръвта си и да загиват в сражения, ние ще можем да провеждаме широкомащабни бойни операции, без да дадем нито една човешка жертва.

Измина цяла минута, докато американците около масата се опитваха да вникнат във важността на казаното от Сума. Тази идея им се струваше толкова необхватна, толкова футуристична, че им беше трудно да приемат факта, че в скоро време армиите от роботи ще се превърнат в действителност.

Единствено Джордино изглеждаше безразличен към неограничените възможности на войната с киборги.

— Механичният ни компаньон твърди, че е бил осветен — заяви той, небрежно чоплейки рибата.

— Опитваме се да съчетаем нашата религия, шинтоизма, с националната ни култура — отвърна Сума, — като вярваме, че предметите, също като хората и животните, са надарени с душа, едно преимущество, което имаме пред вас, хората от Запада. Ние почитаме нашите машини, независимо дали става дума за роботите в промишлеността или самурайския меч, като човешки създания. Разполагаме дори с машини, които обучават работниците да се държат като машини.

Пит поклати глава.

— Звучи в разрез със собствените ви интереси. Вие отнемате работата на хората си.

— Това е една остаряла измислица, мистър Пит — отвърна Сума, като почукваше с пръчиците по масата. — В Япония между машините и хората са се оформили много близки взаимоотношения. В началото на следващото столетие ние ще разполагаме с милион роботи, които ще вършат работата на десет милиона души.

— А какво ще стане с тези десет милиона души, които ще останат без работа?

— Ще ги изнесем в други страни точно както изнасяме нашите промишлени изделия — спокойно заяви Сума. — Те ще се превърнат в добри, почтени граждани на държавите, където са отишли да живеят, но ще останат верни на Япония, с която ще поддържат тесни икономически връзки.

— Нещо като световно братство — каза Пит. — Виждал съм го в действие. Спомням си как наблюдавах строителството на една японска банка в Сан Диего — проектирана от архитекти японци, поверена на строителни предприемачи японци, построена от работници японци, които използваха само японско оборудване и японски строителни материали, внесени в Щатите на борда на японски кораби. Местните предприемачи и доставчици бяха напълно елиминирани.

Сума равнодушно повдигна рамене.

— В борбата за икономическо надмощие няма правила. В основата на нашата етика и морал стоят убеждения, различни от вашите. В Япония честта и дисциплината са здраво свързани с предаността — към императора, семейството и корпорацията. Ние не сме възпитани в уважение към принципите на демокрацията или благотворителната щедрост. Пътят на обединението, доброволният труд, благотворителните прояви за събиране на пари за гладуващите в Африка, както и организациите, които осигуряват помощи за отглеждане на деца в страните от третия свят, са практически непознати в моята родина. Нашите благотворителни усилия са насочени към собствените ни хора. — Той замълча и посочи към роботите, които отново бяха влезли в стаята с подноси в ръце. — А, ето че идва ред на следващото блюдо.

След рибата тон раздадоха на всички дървени табли, отрупани с небелени плодове от гинко40, украсени с борови иглички, и пирамиди от ситно нарязани морски охлюви. Последва цветна супа, бистър бульон с по една орхидея, която плуваше във всяка купичка.

Лорън притвори очи, докато с наслада вкусваше от супата.

— Вкусът й е също тъй прекрасен, както и видът й — каза тя.

Сума кимна.

— Вие гастроном ли сте, мистър Пит?

— Да, доставя ми удоволствие да опитвам изтънчени ястия.

— А предпочитанията ви разнообразни ли са?

— Ако питате дали ям всичко, отговорът е положителен.

— Добре. — Сума плесна с ръце. — В такъв случай, очаква ви вълнуващо угощение с отбрани ястия.

Лорън си мислеше, че вечерята наполовина е привършила, но тя едва беше започнала. Последва нескончаем поток от умело подбрани и изключително вкусни ястия с красиво подредени съставки. Смокини в сос от сусам, ориз с босилек, още една супа, този път с яйчен жълтък, тънко нарязана морска змиорка, репички, гъби, гарнирани с хайвер от морски таралеж, щука и сепия, скрита в мозайка от различни видове водорасли, коренчета от лотос с умело нарязани миди, краставица и дребни тиквички. Сервираха трета супа от мариновани зеленчуци, ориз и сусам. Най-накрая поднесоха десерта, който се състоеше от няколко вида сладки плодове и пиршеството приключи с неизбежната чаша чай.

— Последна вечеря за осъдените на смърт? — остро попита Диас.

— В никакъв случай, сенаторе — с любезен тон отвърна Сума. — Вие и членът на конгреса мис Смит ще се върнете след двадесет и четири часа във Вашингтон на борда на личния ми реактивен самолет.

— Защо не сега?

— Първо трябва да ви съобщя моите цели. Утре лично ще разведа вас и мис Смит из центъра „Дракон“ и ще ви покажа източника на новата мощ на Япония.

— Центърът „Дракон“ — изпълнен с любопитство повтори Диас. — С каква цел?

— Нима не знаете, сенаторе, за колите с ядрени бомби, които нашият домакин е пръснал из половината свят? — предизвикателно попита Пит.

Диас все още нищо не разбираше.

— Коли бомби?

— Сума е решил да накара „батковците“ да играят по свирката му и за тази цел е измислил специален план за изнудване. Веднага щом неговият прехвален център „Дракон“ бъде завършен, той може само с едно натискане на бутон да взриви ядрена бомба на всяко място, където роботите му са паркирали кола, в която има вградена бомба.

Очите на Лорън се разшириха от изненада.

— Вярно ли е това? Япония тайно е изградила ядрен арсенал?

Пит кимна към Сума.

— Защо не попиташ него?

Сума втренчено гледаше Пит както мангуста, която наблюдава кобра.

— Вие сте много проницателен човек, мистър Пит. Казаха ми, че именно вие сте подсказал на мистър Джордън и неговите хора от разузнаването какъв метод използваме, за да внасяме тайно бойните глави във вашата страна.

— Признавам, че идеята ви да ги скриете в компресорите за климатичните инсталации на автомобилите беше направо гениална. Почти успяхте да осъществите безнаказано цялата операция, искам да кажа, докато една от бомбите не избухна случайно на борда на вашия кораб, който превозваше колите.

— Какво се опитвате да постигнете? — попита Лорън, сбърчила озадачено чело.

— Нещо много просто — отвърна Сума. — Казано на вашия жаргон, досега контрата винаги е оставала у Япония. Неприкритите всеобщи антияпонски настроения са дълбоко вкоренени в белия Запад. От триста години на нас гледат отвисоко като на някаква чудата раса от дребни ориенталци. Дойде време с нас да започнат да се отнасят почтително, така, както заслужаваме.

Лицето на Лорън почервеня от гняв.

— И заради някаква фалшива гордост и алчност ще разпалите война, която ще струва живота на милиони хора? Не си ли извлякохте поука от смъртта и разрухата, които причинихте през четиридесетте години?

— Нашите управници се включиха във войната едва след като страните от Запада почти ни задушиха с търговското си ембарго и бойкоти. Днес с нарастването на нашата икономическа мощ вече сме преодолели разрушенията, които понесохме и човешките жертви, които дадохме тогава. Сега отново сме заплашени от международен остракизъм и световна омраза само защото полагаме усърдни усилия, посветени на изграждането на печеливша търговия и развита промишленост. И тъй като нашата огромна икономика зависи от чуждестранен нефт и минерали, не можем да допуснем отново да се окажем зависими от политиката на Вашингтон, интересите на европейските страни или религиозните конфликти в Близкия изток. Проектът „Кайтен“ е средството, което ще ни позволи да защитим себе си и нашите постигнати с упорит труд икономически успехи.

— Проектът „Кайтен“? — повтори Диас, който никога до този момент не беше чувал за него.

— Неговият долен план да изнудва света — обясни язвително Пит.

— Вие си играете с огъня — каза Лорън на Сума. — Съединените щати, Съветският съюз и европейските страни ще се обединят, за да ви унищожат.

— Те ще отстъпят, когато разберат каква цена ще трябва да заплатят за това — самоуверено заяви Сума. — Няма да им остане нищо друго, освен да свикат пресконференции и да заявят, че ще решат проблема по дипломатически път.

— Вие пет пари не давате за спасението на Япония! — внезапно отсече Диас. — Правителството на вашата страна ще изпадне в ужас, ако узнае какво чудовищно нещо сте създали. Действате само за собствена изгода, за да заграбите властта. Вие сте обладан от мания за власт.

— Прав сте, сенаторе — спокойно отвърна Сума, запазил самообладание. — Във вашите очи сигурно изглеждам като безумец, който се стреми към абсолютна власт. Не крия това. И като всички останали безумци в историята на човечеството, тласкани от стремежа да защитят родината си и нейния суверенитет, аз няма да се поколебая да използвам властта си, за да застана начело на експанзията на нашата раса из целия свят, като същевременно защитавам културата ни от покварата на Запада.

— И каква точно поквара виждате в страните от Запада? — поиска да узнае Диас.

В очите на Сума се появи презрение.

— Погледнете собствения си народ, сенаторе. Съединените щати са страна на наркомани, гангстери от мафията, изнасилвачи и убийци, бездомници и неграмотни. В градовете ви се шири расизъм, породен от смесването на толкова много култури. Вие западате, така както са западали Гърция, Рим и Британската империя. Държавата ви се изражда и процесът е необратим.

— Значи мислите, че устоите на Америка са разклатени и с нея като велика сила е свършено — раздразнено каза Лорън.

— В Япония не ще откриете такъв морален упадък — самодоволно отговори Сума.

— Господи, ама че лицемер! — избухна в смях Пит и всички обърнаха глави към него. — Корупцията във вашата малка страна с древна култура е достигнала до най-висшите политически кръгове. Всеки ден вашите вестници и телевизионни програми гъмжат от репортажи за поредния скандал. Престъпният свят в Япония е толкова влиятелен, че командва правителството. Половината от вашите политици и правителствени чиновници открито получават подкупи срещу политическо влияние. За да извлечете печалба, продавате дори строго секретни военни технологии на комунистическия блок. Обикновените хора плащат два пъти повече от американците за стоки, произведени в Япония, защото разходите за живота в страната са абсурдно високи и непосилни за тях. Вие крадете модерни технологии откъдето ви падне. Имате рекетьори, на които се заплаща, за да разтурват системно събранията на работниците от фирмите. Обвинявате ни в расизъм, когато най-продаваните в страната ви книги проповядват антисемитизъм, в универсалните ви магазини са изложени и се продават черни манекени „Самбо“ и кукли негърчета, а в списанията, които са изложени на лавките по улиците, жените са изобразени като робини. И вие имате наглостта да седите тук и да твърдите, че културата ви превъзхожда нашата. Това са глупости.

— Амин, приятелю — каза Диас, като надигна чашата си с чай. — Амин.

— Дърк е сто процента прав — гордо добави Лорън. — Нашето общество не е идеално, но ако сравним двата народа като цяло, качеството на живота у нас пак е по-добро.

Лицето на Сума се превърна в гневна маска. Очите му бяха добили твърдостта на топаз. Зъбите му бяха стиснати. Когато заговори, думите му заплющяха като камшични удари.

— Преди петдесет години ние бяхме една претърпяла поражение страна, оплювана от Съединените щати! А сега изведнъж се оказва, че ние сме победители, а вие сте победените от нас. Ние спряхме проникването на американската и европейска зараза в Япония. Нашата култура ще възтържествува. Нашата нация ще бъде господстваща през следващия век.

— Звучите също като онези войнолюбци, които преждевременно ни бяха отписали след Пърл Харбър — рязко му напомни Лорън. — След войната Съединените щати се отнесоха с Япония много по-добре, отколкото вие щяхте да се отнесете с нас, ако бяхте победили. Вашите армии щяха да изнасилват, убиват и ограбват Америка, както сториха с Китай.

— Освен с нас ще трябва да се справите и със страните от Европа — предупреди го Диас. — Тяхната търговска политика спрямо Токио в никакъв случай не е толкова толерантна и покровителствена като нашата. Най-малкото, новата Европейска общност твърдо ще се противопостави на вашето икономическо проникване. Независимо дали ще бъдат подложени на ядрено изнудване, или не, те ще затворят пазарите си за японски стоки.

— В края на краищата, ще използваме нашите възлизащи на милиарди парични запаси, за да изкупим постепенно тяхната промишленост, докато си изградим основа, която ще бъде непоклатима. Тази операция е напълно възможна, като имате предвид, че дванадесетте най-големи банки в света са японски, а тяхната пазарна стойност представлява почти три четвърти от общата стойност на останалите чуждестранни банки. Това означава, че ние управляваме света на големите пари.

— Не можете вечно да държите света като заложник — каза Пит. — Вашето собствено правителство и народ ще се надигнат срещу вас, когато разберат, че бойните глави на света са насочени към Японските острови, вместо към Съединените щати и Съветския съюз. А вероятността от ядрено нападение ще стане напълно реална, ако някоя от колите бомби избухне случайно.

Сума поклати глава.

— Нашите електронни предпазители са далеч по-съвършени от вашите и от тези на руснаците. Експлозии няма да има, освен ако лично аз не програмирам нужния код.

— Нима наистина ще предизвикате ядрена война? — ахна Лорън.

Сума се засмя.

— В никакъв случай не и нещо толкова глупаво и хладнокръвно като това, което Белият дом или Кремъл могат да предприемат. Забравяте, че ние, японците, добре познаваме ужаса на атомната война. Не, проектът „Кайтен“ е много по-съвършен технически от стотиците ракети с бойни глави, насочени към градове и военни съоръжения. Предвидено е бомбите да бъдат взривени в отдалечени стратегически райони с малобройно население, така че да породят огромна електромагнитна вълна, която ще бъде в състояние да предизвика срив на цялата ви икономика. Смъртните случаи и нараняванията ще бъдат сведени до минимум.

— Май наистина смятате да го направите, а — каза Пит, който беше прочел мислите на Сума. — Вие наистина смятате да взривите бомбите.

— Защо не, щом обстоятелствата позволяват това. Не се боя от незабавен ответен удар, тъй като електромагнитната вълна на практика ще прекъсне всички комуникации на Америка, НАТО и Съветския съюз и ще неутрализира оръжейните установки. — Японският индустриалец впери студения си деспотичен поглед в Пит. — Но вие, мистър Пит, няма да сте жив, за да разберете дали ще предприема, или не тази стъпка.

По лицето на Лорън се изписа тревога.

— Нима Дърк и Ал няма да летят със сенатор Диас и с мен за Вашингтон?

От гърдите на Сума се отрони дълга безмълвна въздишка и той бавно поклати глава.

— Не… Тях подарих на моя добър приятел Моро Каматори.

— Не разбирам.

— Моро е майстор на лова. На вашите приятели и на тримата агенти, които бяха заловени по време на опита им да разрушат центъра, ще бъде дадена възможност да избягат от острова. Но само ако успеят да се изплъзнат от ръцете на Моро в продължение на двадесет и четири часа.

Каматори отправи към Пит смразяващ поглед.

— Мистър Пит ще има честта да опита първи.

Пит се обърна към Джордино с едва доловима усмивка на лицето.

— Виждаш ли, аз ти казах.

48

— Да избягаме — мърмореше Джордино, докато крачеше из малката вила под зоркия поглед на Макгун, — къде да избягаме? Дори и най-добрият плувец на дълги разстояния в света не би могъл да преплува шестдесет километра в студена вода, която гъмжи от течения със скорост пет възела. А дори и да го направи, биячите на Сума ще го чакат, за да го изкормят веднага щом стъпи на някой от плажовете в континенталната част.

— Е, какъв ще бъде планът тогава? — попита Пит между две лицеви опори.

— Да останем живи колкото се може по-дълго. Какво друго можем да направим?

— Да умрем като храбреци.

Джордино повдигна вежда и изгледа Пит подозрително.

— Да бе, ще се разгърдим, ще откажем да ни сложат превръзки на очите и ще пуфкаме цигари, докато Каматори замахва с меча.

— Защо да се опълчваме срещу неизбежното?

— Откога започна да се предаваш още в първия рунд? — каза Джордино, който започваше да се чуди дали някоя чавка не е изпила ума на стария му приятел.

— Можем да опитаме да се скрием някъде на острова, но това е безнадеждна работа. Каматори няма да играе честно и ще използва датчиците на роботите, за да ни проследи.

— А какво ще кажеш за Стейси? Не можеш да стоиш със скръстени ръце и да оставиш тази кръглолика отрепка да убие и нея.

Пит се надигна от пода.

— Без оръжия какво очакваш? Не можеш да победиш с голи ръце механични киборги и един човек, който майсторски владее боя с меч.

— Очаквам да проявиш куража, който стотици пъти си показвал в безнадеждни ситуации, в които сме изпадали заедно.

Като внимаваше да стъпва леко на десния си крак, Пит мина накуцвайки край Макгун и застана с гръб към робота.

— Лесно ти е да приказваш, друже. Ти си в добра физическа форма. Аз си навехнах коляното по време на принудителното кацане в онази зарибена локва и едва ходя. Нямам никакъв шанс да се изплъзна от Каматори.

В този момент Джордино забеляза лукавата усмивка по лицето на Пит и всичко му стана ясно. Изведнъж той се почувства като пълен глупак. Освен датчиците на Макгун, в стаята сигурно имаше дузина подслушващи устройства и видеокамери, скрити наоколо. Той разбра какво цели Пит и влезе в тон с него.

— Каматори е твърде голям самурай, за да преследва ранен човек. Ако в кръвта му има и капчица спортсменство, трябва да ти даде някаква преднина.

Пит поклати глава.

— Стига ми нещо, което ще облекчи болката.

— Макгун — обърна се Джордино към робота пазач, — има ли тук лекар?

— Тази информация не е зададена в управляващата ми програма.

— Обади се тогава на твоя невидим шеф и разбери.

— Моля, изчакайте.

Той замълча, докато комуникационната му система направи запитване до центъра за управление на роботи. Отговорът дойде незабавно.

— Има малоброен медицински екип в една клиника на четвърто ниво. Нуждае ли се мистър Пит от лекарска помощ?

— Да — отвърна Пит. — Трябва да ми бият болкоуспокояваща инжекция и да ми направят стегната превръзка, ако мистър Каматори желае в двубоя му с мен да има поне грам предизвикателство.

— Преди няколко часа не куцахте — опита се Макгун да постави натясно Пит.

— Коляното ми беше изтръпнало — излъга Пит. — Но схващането и болката се увеличиха до такава степен, че ми е трудно да вървя. — Той направи няколко колебливи стъпки и стисна зъби, като че ли изпитваше остра болка.

Като машина, от която се очакваше точно това, Мурасаки, известен още като Макгун, надлежно предаде на своя контрольор, намиращ се някъде в дълбините на центъра „Дракон“, визуалното си наблюдение от покъртителното изпълнение на Пит и получи разрешение да отведе наранения затворник в медицинската клиника. Появи се друг робот пазач, за да държи под окото на камерата си Джордино, който веднага даде на новодошлия името Макгурк.

Като продължаваше да се преструва така, сякаш от играта му зависеше дали ще получи наградата на Националната филмова академия, Пит се затътри тромаво през лабиринт от коридори, докато най-сетне Макгун го набута в един асансьор.

Роботът натисна с металния си пръст бутона за етажа и асансьорът безшумно пое надолу, макар и не толкова тихо, колкото този в главната квартира на Федералното ведомство.

Много лошо, че МЕР не разполагаше с информация за асансьор, който се спуска от повърхността на острова към подземния център, мислеше си Пит, докато слизаха надолу. Шансовете за успех на едно проникване през селището за отдих щяха да бъдат по-големи. След малко вратата се отвори и Макгун избута Пит в ярко осветен коридор.

— Четвъртата врата вляво. Отворете я и влезте.

Вратата като всички останали плоски повърхности в подземното съоръжение беше боядисана в бяло. Малък червен кръст беше единственото указание, че това е център за медицинско обслужване. Вратата нямаше дръжка, а само един бутон, монтиран в рамката. Пит го натисна и тя безшумно се плъзна встрани. Като накуцваше, той влезе вътре. Привлекателна млада жена в униформата на медицинска сестра вдигна поглед от бюрото и го изгледа със сериозните си кафяви очи. Тя му заговори на японски, но Пит неразбиращо повдигна рамене.

— Съжалявам — каза той. — Говоря само английски.

Без да каже дума, тя стана, прекоси стаята с шест празни легла и изчезна в някакъв кабинет. След няколко секунди оттам излезе усмихнат млад японец, облечен с джинси и поло под стандартната бяла престилка, с висящ на врата стетоскоп, следван по петите от сестрата.

— Мистър Пит, мистър Дърк Пит? — попита той с акцент, присъщ на хората от Западното крайбрежие.

— Да.

— Уведомиха ме, че ще дойдете. Джош Ногами. За мен е истинска чест. Аз съм верен ваш поклонник, откакто вдигнахте „Титаник“ от дъното на океана. Всъщност заради вас се захванах с леководолазен спорт.

— Удоволствието е мое — заяви почти стеснително Пит. — Изглежда, не сте местен.

— Роден и израснал в Сан Франциско под сянката на Бей Бридж. Вие откъде сте?

— Аз израснах в Нюпорт Бийч, Калифорния.

— Нима? Стажът ми премина в болницата „Сейнт Пол“ в Санта Ана. Отскачах да карам сърф в Нюпорт при всяка възможност.

— Озовал сте се доста далеч от родните води.

— Вие също, мистър Пит.

— Може би Сума ви е направил предложение, на което не сте могъл да устоите?

Усмивката охладня.

— Започнах работа при него, без да ме е купувал.

— Вярвате ли в това, което прави той?

— Сто процента.

— Извинете, че ви казвам това, но сигурно сте подведен.

— Не подведен, мистър Пит. Японец. Аз съм японец и вярвам в превъзходството на нашата мисловност и естетика над разлагащото се общество, в което Америка се е превърнала.

Пит не беше в настроение да се впуска в друг философски спор за начина на живот. Той посочи към коляното си.

— Ще имам нужда от него утре. Сигурно съм го навехнал. Можете ли да облекчите достатъчно болката, така че да си служа с него.

— Моля, вдигнете крачола на панталоните си.

Пит се подчини, като правеше съответните гримаси и рязко издишаше, за да симулира болка, докато докторът опипваше коляното.

— Не изглежда подуто или натъртено. Няма показания за скъсано сухожилие.

— Адски ме боли, обаче. Не мога да го свивам.

— Да не би да сте се наранили, когато самолетът ви се разби в селището за отдих на мистър Сума?

— Тук новините се разнасят бързо.

— Със системата за предаване на съобщения, която роботите са си изградили, биха се гордели дори затворниците от „Сан Куентин“. След като разбрах за вашето пристигане, аз се качих догоре и разгледах останките от самолета ви. Мистър Сума не беше никак доволен, че сте избили скъпоценните му шарани, които струват над четиристотин хиляди йени.

— В такъв случай знаете, че аз ще бъда първата жертва в касапницата утре.

Усмивката напусна лицето на Ногами и очите му помръкнаха.

— Въпреки че изпълнявам заповедите на мистър Сума, искам да поясня, че не одобрявам смъртоносните ловни игри на Каматори.

— Ще дадете ли някакъв съвет на един смъртник?

Ногами махна с ръка към стаята.

— Стените имат повече очи и уши, отколкото публиката в театрален салон. Ако се осмеля да застана на ваша страна, ще ме принудят утре да се присъединя към вас. Не, благодаря, мистър Пит. Тъжно ми е, че сте изпаднал в такова тежко положение, но не бива да вините никой друг, освен самия себе си, че сте нагазили в опасни води.

— Все пак ще видите какво можете да направите за коляното ми.

— Като лекар ще сторя всичко възможно да облекча болката ви. Освен това имам заповед от Каматори да се погрижа да бъдете в добра форма за преследването утре.

Ногами инжектира коляното на Пит с някакво лекарство с трудно произносимо име, което трябваше да намали болката и го превърза с еластичен бинт. После му подаде шишенце с таблетки.

— На всеки четири часа вземайте по две. Внимавайте да не превишите дозата, защото ще се чувствате отпаднал и ще се превърнете в лесна плячка за Каматори.

Пит беше наблюдавал внимателно как сестрата влезе в малко складово помещение, откъдето излезе с бинта и таблетките.

— Ще ми позволите ли да се възползвам от едно от незаетите легла, за да си почина малко. Тези японски рогозки за спане не са за моите кокали.

— Нямам нищо против. Ще уведомя вашия робот пазач, че ще ви оставя под наблюдение тук за един-два часа. — Ногами го изгледа втренчено. — Не си и помисляйте за бягство. Тук няма никакви прозорци или резервни изходи и роботите ще ги спипат, преди да сте направили и две крачки към асансьора.

— Не се безпокойте — заяви Пит, като се усмихваше дружелюбно. — Имам намерение да запазя всичките си сили за утрешния купон.

Ногами кимна.

— Настанете се на първото легло. Неговият матрак е най-мек. Самият аз също го използвам. Единственият порок на Запада, от който все още не съм се отказал. И аз не мога да понасям тези проклети татами.

— Банята?

— През складовото помещение и после наляво.

Пит разтърси ръката на лекаря.

— Благодаря ви, доктор Ногами. Жалко, че гледаме на нещата по различен начин.

След като Ногами се върна в кабинета си, а сестрата отново се настани зад бюрото с гръб към него, Пит се запъти с накуцване към банята, ала само отвори и затвори вратата без да влезе, като вдигна необходимия шум, за да не предизвика съмнението им. Сестрата, която попълваше някакви документи, не се обърна, за да проследи действията му през вратата на складовото помещение.

Пит започна безшумно да претърсва чекмеджетата и лавиците с медикаменти и лекарства, докато най-сетне откри кутия с найлонови пликове, с прикрепени към тях тънки тръбички, които завършваха с игли за спринцовки. На пликовете пишеше „CPDA-1 червени кръвни телца с антикоагулиращ разтвор“. Той измъкна един плик от кутията и го напъха под ризата си. Пликът дори не я изду.

В един от ъглите на помещението имаше подвижен апарат за рентгенови снимки. Той постоя за миг втренчил поглед в него, а в главата му започна да назрява идея. Като използва ноктите си, Пит свали пластмасовата фирмена табелка и с нейна помощ отвинти задния капак. Той бързо счупи съединителните клеми, предназначени за две шестволтови акумулаторни батерии от сухи клетки и като извади едната, напъха я отпред в панталоните си. После изтръгна част от електрическите проводници, без да вдига излишен подозрителен шум и ги уви около кръста си.

Най-сетне Пит тихо влезе в банята и след като я използва, пусна водата в тоалетната чиния.

Сестрата дори не погледна към него, когато той се отпусна на леглото. В кабинета си Ногами изглаждаше погълнат от телефонния разговор, който тихо водеше.

Успокоен, Пит се загледа в белия таван. Според представите на Джордън и Кърн това, което беше намислил, не би могло да се нарече страхотен план, но той беше всичко, с което разполагаше и Пит имаше намерение да се възползва от него докрай.

49

Моро Каматори не само изглеждаше зъл, той беше зъл. Втренченият поглед на очите му неизменно оставаше мрачен, злостен и изпълнен с жестокост, а в редките случаи, когато тесните му устни се разтягаха в усмивка, под тях лъсваха два реда зъби, по които имаше повече злато, отколкото в компстънската златна жила.

Дори в този ранен час — в пет часа небето все още беше тъмно — около него витаеше дух на изтънчена надменност. Той беше безупречно облечен с хакама, торбести панталони, които много приличаха на прихваната в средата пола и катагину, извезан със сърма копринен ловен елек, характерен за периода Едо. На краката си беше обул само сандали.

Пит, от друга страна, изглеждаше като изваден от торбата на някой просяк, ровещ из боклукчийските кофи за стари дрехи. Той беше надянал само една тениска и шорти, срязани от долната част на летателния му костюм. Краката му бяха обути в бели хавлиени чорапи.

След като беше разбуден и отведен в личния кабинет на Каматори, той стоеше треперещ от студ в неотоплената стая и внимателно разглеждаше стените, по които бяха наредени древни оръжия от всички исторически епохи, събрани от цял свят. В средата на стаята застинали като войници при команда „мирно“, се извисяваха бойни доспехи от Европа и Япония. При вида на ловните трофеи, разположени прилежно между стотиците мечове, копия, лъкове и пушки, в стомаха на Пит се надигна вълна от отвращение.

Той преброи тридесет окачени по стените глави на злочестите жертви на Каматори, които бяха вперили в пространството невиждащите погледи на широко отворените си стъклени очи. Повечето бяха азиатци, но имаше четири с европейски черти. Кръвта му се смрази, когато между тях разпозна главата на Джим Ханамура.

— Заповядайте, мистър Пит, пийнете чаша кафе — покани го Каматори, като даде знак на Пит да седне на една възглавничка, разположена до ниска маса. — Ще си поговорим няколко минути преди…

— Къде са останалите? — прекъсна го Пит.

Каматори го изгледа студено.

— Настанени са наблизо, в една малка зала, където ще наблюдават лова на видеоекран.

— Като зрители, които гледат порнографски филм в малките часове.

— Може би последният участник в лова ще се поучи от грешките на онези, които са загинали преди него.

— Или пък ще затворят очи и ще пропуснат спектакъла.

Каматори седеше съвсем неподвижен, а в ъгълчетата на устните му играеше едва доловима усмивка.

— Това не е експеримент. Процедурата е отработена до съвършенство в резултат на опита, който имам. Жертвите чакат да дойде техния ред оковани в столове и ако се наложи, очите им се държат отворени със самозалепваща лента. Ще имат отлична възможност да наблюдават вашата кончина.

— Надявам се, ще изпращате хонорарите за всяко повторно излъчване на семейството ми — заяви Пит, привидно загледан в окачените по стените глави, като се стараеше да не обръща внимание на отвратителните експонати, а да се съсредоточи върху стойката с мечове.

— Много добре успявате да си придадете вид на смелчага — отбеляза Каматори. — Не бих и очаквал друго от човек с вашата слава.

— Кой е следващият? — рязко попита Пит.

Касапинът повдигна рамене.

— Вашият приятел, мистър Джордино или може би жената агент. Да, мисля, че убийството й ще разяри до краен предел останалите и ще ги накара да станат по-опасна плячка.

Пит се обърна.

— А ако не успеете да хванете някой от нас?

— Островът е малък. Никой не е успявал да ми се изплъзне за повече от осем часа.

— И не можем да очакваме пощада от вас.

— Никаква — каза Каматори и злостната му усмивка стана по-широка. — Това не е детинска игра на криеница, в която има победители и победени. Ще умрете бързо и леко. Обещавам ви.

Пит втренчи поглед в очите на самурая.

— Не е игра ли? Струва ми се, че ще трябва да се правя на Сангър Рейнсфорд срещу вас, в ролята на генерал Заров.

Каматори присви очи.

— Тези имена не са ми познати.

— Не сте ли чели „Най-опасната игра“ от Ричард Конъл? Това е класически разказ за един човек, който се развлича с преследване на ближните си.

— Нямам желание да осквернявам ума си с четене на западна литература.

— Радвам се да го чуя — каза Пит, като на ум отбеляза леко нарастване на шансовете си да остане жив.

Каматори посочи към вратата.

— Време е.

Пит продължи да упорства.

— Все още не сте обяснили правилата на играта.

— Няма правила, мистър Пит. Ще проявя великодушие и ще ви дам един час преднина. След това ще тръгна подире ви въоръжен само с моя меч, родово оръжие, което се предава в семейството ми от няколко поколения и е проляло много вража кръв.

— Вашите предци самураи много биха се гордели с техния потомък, който петни честта им, като убива невъоръжени и беззащитни хора.

Каматори знаеше, че Пит нарочно го предизвиква, но не можеше да сдържи все по нарастващата си ярост към американеца, който не показваше никакви признаци на страх.

— Вратата е там — просъска той. — Ще започна преследването след един час.

В мига, в който прекрачи вратата на оградата, по която течеше ток, маската на лекомислено нехайство изчезна от лицето на Пит. Обзет от неудържима ярост, той затича край редицата от дървета, които заобикаляха курортното селище, и навлезе сред сенките на голите, лишени от растителност скали. Той беше напрегнат до краен предел, хладнокръвен и хитър, с необичайно изострени сетива, движен от една-единствена мисъл.

Трябваше да оцелее, за да спаси останалите.

Рискът да тича свободно по чорапи, вместо с тежките боти, които носеше по време на полета от палубата на „Ралф Р. Бенет“, се оказа печеливш. За щастие, скалистият терен беше покрит с няколкосантиметров слой влажна пръст, ерозирала през вековете от скалната лава.

Той бягаше, обладан от зловеща решителност, пришпорван от гняв и опасението, че може да се провали. Планът му беше прост, абсурдно прост, при все че вероятността да хвърли прах в очите на Каматори му се струваше почти със сигурност обречена на провал. Той обаче беше абсолютно сигурен, че никой от преследваните не е прибягвал към такъв ход. Изненадата беше на негова страна. Другите се бяха опитвали единствено да се отдалечат колкото се може повече от курортното селище, а после трескаво да потърсят скривалище, където да останат незабелязани. Отчаянието поражда гениални хрумвания, но те всички се бяха провалили, при това окончателно и безвъзвратно. Пит се канеше да предприеме нова стъпка в играта на бягство, която беше достатъчно безразсъдна, за да се увенчае с успех.

Освен това, той имаше и още едно преимущество пред онези, които бяха опитвали да се измъкнат преди него. Благодарение на подробния модел на Пенър Пит беше напълно запознат с терена на острова. Той ясно си спомняше разстоянията и височините и знаеше къде точно трябва да отиде, а то не беше към най-високата точка на острова.

Хората, които бягат обзети от ужас по време на преследване, неизменно се отправят нагоре, нагоре по стълбите в някоя сграда, нагоре по някое дърво, в клоните на което да се скрият, нагоре по скалите, водещи към билото на някой хълм. Пътищата нагоре представляваха задънена улица, по която беше невъзможно да се избяга.

Пит се отклони и започна да се спуска надолу към източната брегова ивица, като оставяше след себе си лъкатушеща следа, сякаш не беше сигурен накъде да поеме. Понякога се връщаше обратно, за да накара преследвача си да помисли, че се е загубил и се върти в кръг. Неравният, подобен на лунна повърхност терен и слабата светлина правеха трудно правилното определяне на посоката, но звездите все още не бяха избледнели и като използваше Полярната звезда, Пит правилно се ориентираше накъде е север. Той поспря за няколко минути и си почина, за да запази силите си, а после внимателно обмисли положението, в което се намираше.

Пит си даде сметка, че Каматори, който преследваше жертвите си обут в сандали, никога не би могъл да ги постави на тясно само за осем часа. Един начинаещ турист, който обича да скита из гората, би могъл, с помощта на малко късмет, да избегне залавяне в продължение на един или два дни, дори и ако го преследват с кучета… освен ако подире му не се е спуснал някой, който използва датчици, чувствителни към телесната топлина.

За Пит нямаше никакво съмнение, че го преследва робот, отрупан с датчици. Той пое отново, все още потръпващ от студ, но без да чувства напрежение или умора.

Краят на този един час завари Пит да заобикаля канарите край морето. Пръснатите тук-там дървета и храсталаци растяха чак до самия ръб на скалните вериги. Той беше забавил крачка и леко подтичваше, докато търсеше процеп в скалите, върху които, двадесетина метра по-надолу, връхлиташе прибоят. Най-сетне той стигна до малка просека, сгушена сред скалите. Над бурните води, с оголени от ерозията корени, които едва го крепяха, беше надвиснало малко борче.

Очите му внимателно огледаха околността за наличие на видеокамера или датчици, реагиращи на телесна топлина, но не откриха нищо.

Почти сигурен, че никой не го наблюдава, той изпита здравината на стеблото му, като се овеси на него с цялата си тежест. То се огъна и отрупаният с борови иглички връх се наклони с цели пет сантиметра навън и надолу. Той пресметна, че ако се покатери достатъчно високо в клоните му, оголените корени няма да издържат допълнителната тежест, ще се изскубнат от земята и дървото заедно с Пит ще се сгромоляса с трясък върху склона на урвата и ще падне в морето.

После се взря съсредоточено в тъмната бушуваща водна маса, както правят гмурците, изкачили се на високите скали край Акапулко. Той прецени, че дълбочината в един тесен процеп между скалите е три метра и се увеличава до четири, когато с тътен го заливаше голяма пенеста вълна. Никой нормален човек не би и помислил за това, което се въртеше в ума на Пит, докато оглеждаше отдръпващата се вълна и изучаваше посоката на движение на течението. Без неопренов костюм нито един плувец не би могъл да издържи в студената вода повече от двадесет минути при положение, че беше оцелял по време на падането. След това щеше да настъпи измръзване.

Той седна върху една скала, извади найлоновата торбичка за кръв изпод колана на шортите си и я сложи на земята до краката си. После изпъна лявата си ръка и сви дланта си в юмрук, а с дясната започна да опипва, докато откри вената в плоската част на сгъвката над лакътя. Той постоя известно време неподвижен, като се опитваше да запечата в паметта си положението на вената, представяйки си я като маркуч. После взе иглата, която беше прикрепена към тръбата на торбичката и я заби под ъгъл във вената си.

Не можа да я улучи и се наложи да опита отново. Най-сетне при третия опит иглата влезе във вената. Той остана седнал и отпуснат, докато кръвта му течеше в торбичката.

Ушите му доловиха в далечината слаб кучешки вой. Това, което в момента му се стори очевидно, връхлетя върху него с шеметна сила. Той не можеше да повярва, че беше подценил Каматори. Не допускаше, не беше се досетил, че по петите му ще тръгнат кучета от плът и кръв. До този момент сляпо беше вярвал, че неговият преследвач ще използва електронни прибори или роботи, за да открие жертвата си. Вече си представяше злорадото изражение по лицето на самурая главорез, когато откриеше Пит, приклещен от настървеното куче.

С невероятно търпение Пит седеше и чакаше кръвта му да напълни найлоновата торбичка, като се вслушваше в приближаващия кучешки лай. Кучето тичаше неотклонно по следите му и беше на по-малко от двеста метра от него, когато количеството на кръвта достигна 450 милилитра и Пит измъкна иглата от ръката си. Той бързо напъха пълната с кръв торбичка под купчина камъни, като я прикри с тресчици и опадали листа.

Обзети от страх и изпаднали в паника, повечето от хората, които Каматори беше обезглавил, напразно се бяха опитвали да се изплъзнат от преследващото ги куче, докато паднат от изтощение и бъдат заловени. Единствено по-смелите бяха спирали и опитвали да се преборят с него с помощта на подръчно оръжие, в повечето случаи някоя дебела тояга. Все още неподозиращ изненадата, която го очакваше, Пит отиде още по-далеч от тях. Той си намери дълъг и дебел клон от дърво, ала също така се въоръжи и с два тежки камъка. Най-сетне, като последна стъпка в отбраната си, той метна оскъдните си оръжия върху една скала и след това сам се качи на нея.

Краката му едва се бяха отделили от земята, когато лаещото псе се стрелна през дърветата и изскочи до самия ръб на урвата.

Пит се взря в него онемял от удивление. По тялото на кучето преследвач нямаше никаква козина. То сигурно беше най-странният и отвратителен робот, който Пит някога беше виждал.

Японските инженери, работещи в лабораториите за роботи на Хидеки Сума, бяха надминали себе си. Опашката, вирната във въздуха, играеше ролята на антена, а краката му, чиито краища бяха огънати под ъгъл от деветдесет градуса, за да се осигури по-добро сцепление със земята, се въртяха като спиците на колело. Тялото му представляваше сложна система от електронни компоненти, групирани около ултразвуков датчик за определяне на разстояния. То представляваше върхово постижение в областта на машините за проследяване, способно да надушва човешка миризма, да реагира на топлинно излъчване и пот, а също и да заобикаля или прескача препятствия с бързина, която не отстъпва на бързината на доберман пинчер.

Единствената прилика между робота преследвач и някое истинско куче, която Пит откри след като напрегна въображението си и пренебрегна записания на магнетофонна лента лай, бяха страховитите челюсти, които се движеха кръгообразно вместо да захапват. Пит замахна с клона към металната муцуна, ала единственият резултат беше, че кучето робот го изтръгна от ръката му и го раздроби на тресчици, които се разхвърчаха наоколо.

Беше цяло чудо, че след срещата с това страшилище от жертвите на Каматори бяха останали здрави крайници, които да бъдат окачени по стените, помисли си Пит. Но кучето робот не направи никакъв опит да го приближи и да се нахвърли върху него. То се покатери на известна височина по скалата, върху която беше застанал Пит и остана там, а през това време миниатюрната му видеокамера запечатваше движенията на Пит и неговото местонахождение. Пит разбра, че неговото предназначение беше да открие набелязаната жертва и да я притисне натясно, така че Каматори да успее да се приближи и да извърши ритуалното убийство.

Пит вдигна един от камъните над главата си и го метна. Кучето робот се оказа твърде пъргаво. То с лекота отскочи надясно, а камъкът профуча край него и падна на земята.

Пит вдигна другия камък, единственото оръжие, което му беше останало и се престори, че се кани да го хвърли, но спря по средата на замаха и видя как кучето отново отскочи надясно. После като някой артилерист той направи необходимата корекция и го метна. Моментът беше точно избран и камъкът попадна в целта. Кучето, което явно беше програмирано да отскача само надясно, когато го нападат, подскочи и се озова право под падащия камък.

Не се чу лай, нито вой. Нямаше искри, нито пращене, дължащо се на окъсени електрически вериги. Вместо да се строполи на земята, механичното куче, чиято компютърна и наблюдателна система бяха разбити, просто се отпусна неподвижно върху своите крака спици. На Пит почти му дожаля за него, докато бавно се свличаше надолу като някоя механична играчка с изтощени батерии — но не много. Той слезе от скалата и срита робота в електронния корем, като го катурна на една страна. Пит се увери, че видеокамерата не работи, а после измъкна покритата с изгнили трески и листа торбичка кръв от скривалището й.

Той искрено се надяваше, че загубата на кръвта, която беше източил от вената си, не е отслабила организма му. За това, което му предстоеше, щеше да има нужда от всяка своя частица сила.

Каматори започна да изпитва безпокойство, когато образът на миниатюрния телевизионен монитор, прикрепен към китката му, внезапно изчезна. Последните данни от датчика на робота куче показваха, че Пит се намира на около сто седемдесет и пет метра в югоизточна посока, близо до скалните вериги край брега. Той се изненада, че Пит беше допуснал да го поставят натясно още в самото начало на преследването. Каматори забърза нататък, като първата му мисъл беше, че системата е отказала поради повреда в електрониката. Докато тичаше към мястото, където за последен път беше засечена жертвата му, в съзнанието му бавно започна да се промъква мисълта, че вероятно самият Пит беше причина за възникналия проблем.

Това никога не се беше случвало с предишните му жертви. Нито една от тях не беше опитвала да се пребори с робота или да му причини някаква повреда. Каматори реши, че ако Пит беше успял да стори това, което другите не можаха, то трябва много да внимава, когато приближава към мястото. Решил, че не е нужно да бърза, той забави крачка. Разполагаше с достатъчно време, за да си го позволи.

Изминаха почти двадесет минути, преди да прекоси разстоянието, което го делеше от жертвата му и да се озове на малката просека между скалите. С труд успя да различи между храсталаците фигурата на робота куче. Когато го видя да лежи на една страна, той започна да се бои, че се е случило най-лошото.

Без да напуска прикритието на дърветата, той направи широк завой около откритата от всички страни купчина камъни. Каматори предпазливо започна да се промъква към кучето, което лежеше неподвижно и притихнало. Той изтегли меча и го вдигна високо над главата си, хванал дръжката с две ръце.

Свикнал да използва киаи, движещата сила, с чиято помощ стигаше до състояние на бойно настървение и твърда решимост да победи противника си, Каматори пое дълбоко дъх, нададе смразяващ кръвта вик и скочи, като се надяваше да се стовари върху омразния си враг точно в момента, когато Пит издишаше.

Но Пит го нямаше.

Малката просека изглеждаше така, сякаш на нея се беше разиграло масово клане. Роботът куче и скалите бяха опръскани с кръв, по склона на урвата се стичаха малки кървави ручейчета. Той разгледа внимателно земята. Отпечатъците от стъпките на Пит бяха дълбоки и пръснати хаотично наоколо, ала липсваше кървава следа, която да води извън просеката. Той погледна надолу към морето и скалистото подножие на урвата и видя едно изтръгнато от корените дърво, което вълните изтласкваха навън, само за да го повлекат отново навътре и после пак да го стоварят върху канарите. Той огледа неравната дупка и изтръгнатите корени до самия край на склона.

В продължение на няколко минути той изучава обстановката, като местеше поглед от стърчащите корени на дървото към камъка, който лежеше до робота куче. Роботът не беше програмиран да убива, а само да преследва и да открива къде се намира жертвата. Пит сигурно беше спрял, за да се бие с него и беше повредил преследвача си, като при това случайно беше променил зададената в компютъра му програма, в резултат на което роботът се беше превърнал в безмилостен убиец.

След това се беше хвърлил в нападение, разкъсвайки жестоко плътта на Пит. Тъй като не е могъл да избяга, нито да овладее обзелия го страх, Пит сигурно беше опитал да се спаси, като се покатери на дървото. Но дървото не беше издържало тежестта му и заедно с него се беше сгромолясало долу върху скалите. Тялото на Пит не се виждаше, но никой не би могъл да оцелее при такова падане. Той сигурно беше завлечен навътре от някоя вълна или довършен от акулите, привлечени от миризмата на окървавеното тяло.

Сляпа ярост обзе Каматори. Той вдигна механичното куче и го хвърли в урвата. Пит беше успял да го победи. Главата на авантюриста нямаше да бъде монтирана върху стената редом с останалите зловещи трофеи. Самураят касапин изпитваше срам, че някой беше съумял да го надхитри. Никой до този момент не беше успял да избегне меча му.

Той щеше да си отмъсти на останалите американски заложници. Реши, че следващата му жертва ще бъде Стейси и изпита удоволствие при мисълта за ужаса, който щеше да се изпише по лицата на Джордино, Уедърхил и Манкузо, които щяха да наблюдават на цветния екран как я съсича на парчета.

Обладан от радостна възбуда, той вдигна меча пред очите си. Току-що изгрялото слънце хвърляше златисти отблясъци по острието му. Каматори го размаха в кръг над главата си и с плавно мълниеносно движение го прибра в ножницата.

Все още разгневен и разочарован, че не е успял да се справи с човека, когото искаше на всяка цена да убие, той се отправи обратно през каменистата местност към курортното селище, наслаждавайки се на мисълта за предстоящото преследване.

50

В късния следобед президентът стоеше върху зелената трева на „Кънтри клуб“ за конгресмени, увлечен в игра на голф.

— Сигурен си в това? Не може да има грешка?

Джордън кимна. Той седеше в количката за голф и наблюдаваше президента, който внимателно изучаваше окосената част на игрището, която започваше от началната площадка на четиринадесетия тур.

— Лошата новина се потвърждава и от факта, че групата вече просрочва с четири часа графика за връзка.

Президентът пое стика с желязна глава номер пет, подаден му от момчето, което обслужваше игрището и се намираше във втората количка за голф, заедно с един агент от Тайните служби.

— Възможно ли е да са били убити?

— Единствената ни информация от британския агент, който се намира в центъра „Дракон“, гласи, че са били заловени малко след като са излезли от подводния тунел, който води към командния център.

— Каква е причината за техния провал?

— Не взехме под внимание армията от роботи на Сума, на които е поверена охраната. Без необходимите средства да внедрим разузнавачи в Япония, ние нямахме представа за техния напредък в роботиката. Технологията им за разработка на механични системи с човешки разум, зрение и свръхбързи реакции беше изненада за нас.

Президентът се приготви за удар, замахна и изпрати топката в края на затревения участък. После погледна към Джордън. Трудно му беше да възприеме идеята за охранителни машини.

— Истински роботи, които вървят и говорят?

— Да, сър, напълно автоматизирани, извънредно подвижни и въоръжени до зъби.

— Каза, че твоите хора могат да сторят невъзможното.

— Няма по-добри от тях в това, с което се занимават. До този момент не съществуваше абсолютно непреодолима система за охрана. Но огромната технологична база на Сума е създала такава. Нашите хора са били изправени пред компютризиран интелект, с когото не са били обучавани да се справят. Нито един оперативен агент в света няма нужната подготовка да се справи с него.

Президентът се настани зад волана на количката за голф и натисна педала на газта.

— Има ли надежда за провеждането на спасителна операция, за да измъкнем хората ти?

Джордън се поколеба, преди да продължи и за момент настъпи мълчание.

— Съмнявам се. Имаме причина да смятаме, че Сума възнамерява да ги убие.

Президентът почувства как го обхваща съжаление към Джордън. За него загубата на почти цяла група от МЕР сигурно беше горчив хап, който трябваше да преглътне. Нито една операция в историята на националната сигурност не беше преследвана от такъв невероятно лош късмет.

— Ще бъде ужасно, когато Джим Сандекър научи, че ще загуби Пит и Джордино.

— Никак не ми се ще аз да го уведомя за това.

— Тогава трябва да взривим този проклет остров под водата, а с него и центъра „Дракон“.

— И двамата знаем, господин президент, че мнението на американския народ, както и на целия свят, ще се стовари върху вас със страшна сила независимо от това, че се опитвате да предотвратите ядрена катастрофа в нейния зародиш.

— В такъв случай трябва да изпратим групите „Делта“, и то бързо.

— Групите от Специалните сили вече се намират в готовност до самолетите си във Военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам. Но аз бих ви посъветвал да изчакаме. Все още разполагаме с време моите хора да изпълнят възложената им мисия.

— Как, след като няма никаква надежда да се измъкнат?

— Така или иначе те си остават най-добрите, господин президент. Мисля, че не трябва все още да ги отписваме.

Президентът спря количката за голф до топката, която се намираше само на няколко сантиметра от затревения участък. Момчето, което обслужваше игрището, дотърча със стик с желязна глава номер девет. Президентът погледна към него и поклати глава.

— Оттук ще ми бъде по-лесно да ударя леко към дупката, отколкото да нанеса силен удар. По-добре ми дай къс стик.

След два удара топката падна в дупката.

— Бих искал да имам нужното търпение, за да играя голф — каза Джордън, когато президентът се върна в количката. — Но все си мисля, че съществуват по-важни неща, на които да посветя живота си.

— Никой не е в състояние да работи непрекъснато, без да презареди батериите си — отвърна президентът. Той погледна към Джордън, докато караше към следващата площадка. — Какво искаш от мен, Рей?

— Още осем часа, господин президент, преди да наредите Специалните сили да нападнат.

— Наистина ли смяташ, че твоите хора ще успеят да се справят?

— Смятам, че трябва да им дадем възможност. — Джордън замълча. — Освен това имам още две съображения.

— И те са?

— Вероятността роботите на Сума да разгромят нашите групи от Специалните сили, преди да успеят да стигнат до командния център.

Президентът се усмихна иронично.

— Един майстор на бойните изкуства не би могъл да повали робот, но те едва ли са имунизирани срещу огън от тежкокалибрено оръжие.

— Прав сте сър, но те могат да загубят едната си ръка и да продължат да се бият с вас, а и не кървят.

— А другото съображение?

— Не успяхме да установим местонахождението на мис Смит и сенатор Диас. Подозираме, че е твърде вероятно те да се намират в почивното селище на Сума на остров Сосеки.

— Опитваш се да ме възпреш, Рей. Броган в Лангли е сигурен, че Смит и Диас се намират под стража в Едо. Били са видени и разпознати в помещенията за гости на Сума. — Последва продължително мълчание. — Дяволски добре знаеш, че не мога да ти дам осем часа. Ако твоята група не се появи отново и не завърши операцията до четири часа, ще изпратя Специалните сили.

— Островът на Сума гъмжи от отбранителни ракетни установки. Всяка подводница, която се опита да стовари хора в радиус от двадесет километра от брега, ще бъде потопена, всеки самолет, който спуска парашутисти, ще бъде свален. Дори ако Специалните сили успеят по някакъв начин да стъпят на Сосеки, ще бъдат избити, преди да влязат в центъра „Дракон“.

Президентът обходи с поглед игрището за голф, осветено от залязващото зад върховете на дърветата слънце.

— Ако твоята група се е провалила — замислено каза той, — то ще трябва да жертвам политическата си кариера и да наредя да се изстреля ядрена бомба. Не виждам друг начин да спра проекта „Кайтен“, преди на Сума да се отдаде възможност да го използва срещу нас.

Седнал в удобен стол в една от стаите, намираща се в подземните етажи на сграда „С“ на Националното управление за сигурност във Форт Мийд, Клайд Инграм, директор на отдела за анализ на научни и технически данни, беше вперил поглед в гигантски телевизионен екран. Яснотата на изображението, получавано от последното поколение разузнавателни сателити, беше направо невероятна.

Изстрелян в космоса по време на тайна мисия на совалката, сателитът „Пирамидър“ беше с много по-разностранни възможности от своя предшественик „Скай Кинг“. Вместо да осигурява единствено подробни снимки и видеозаписи на земята и повърхността на морето, неговите три системи бяха в състояние да заснемат и подземни и подводни обекти.

С просто натискане на бутоните върху пулта за управление Инграм можеше да разположи Голямата птица над кой да е обект на земята и да насочи мощните й камери и датчици така, че да прочете ситните букви на вестник, който лежи върху пейка в някой парк, да разгледа разположението на всеки подземен ракетен комплекс или да види какво вечеря екипажът на някоя подводница, спотайваща се под плаваща ледена маса.

Тази вечер той анализираше кадрите, които показваха морето край бреговете на остров Сосеки. След като откри ракетните установки, скрити в залесената с дървета околност на почивното селище, той съсредоточи усилията си върху откриване и определяне на местоположението на подводните датчици, разположени от групата за охрана на Сума, за засичане на подводници и защита срещу таен десант.

След близо час очите му забелязаха малък предмет, който лежеше на дъното на океана, на тридесет и шест километра в посока североизток и на дълбочина триста и двадесет метра. Той изпрати съобщение на компютъра, че се нуждае от увеличен образ на района около предмета. Компютърът, на свой ред, зададе координатите и заповяда на датчиците на сателита да фокусират камерите върху него.

След получаването на сигнала и автоматичното насочване, сателитът изпрати увеличения образ към приемник, разположен на един от тихоокеанските острови, който го препрати на компютъра на Инграм във Форт Мийд. Там образът беше обработен и подаден на екрана.

Инграм стана и приближи към него, като се взираше през очилата си за четене. После отново седна на стола си и набра телефонния номер на заместник-директора, отговарящ за полевите операции, който в момента беше попаднал в улично задръстване в отвратително натовареното движение във Вашингтон, на път към къщи.

— Мийкър — долетя отегчен глас от клетъчния телефон.

— Аз съм, Инграм, шефе.

— Не се ли изморяваш по цяла нощ да надничаш в най-ужасните тайни на света? Защо не се прибереш в къщи и не ощастливиш жена си?

— Признавам, че няма нищо по-хубаво от секса, но за мен взирането в тези невероятни снимки почти по нищо не му отстъпва.

Къртис Мийкър въздъхна облекчено, когато движението възобнови и успя да хване светофара на последното кръстовище, преди да завие по улицата, на която живееше.

— Какво видя? — попита той.

— Един самолет в морето край остров Сосеки.

— Какъв модел?

— Прилича на B-29 от Втората световна война, или поне на това, което е останало от него. Изглежда силно повреден, но иначе е в доста добро състояние, след като е престоял на морското дъно петдесет години.

— Някакви подробности?

— Ясно се виждат номерата и буквите отстрани на фюзелажа и по опашката. Освен това различавам малка фигура на носа, под пилотската кабина.

— Опиши я.

— Имайте предвид, че изображението не е идеално, още повече, че гледаме през четиристотин метра вода. Бих казал обаче, че прилича на дявол с вила.

— Вижда ли се някакъв надпис?

— Доста неясен — отвърна Инграм. — Втората и трета дума са покрити с подводна растителност. — Той замълча и даде на компютъра команда да увеличи още изображение. — Първата прилича на „Демоните“.

— Доста далече от обичайния маршрут на Двадесети военновъздушен по време на войната — каза Мийкър.

— Мислите ли, че представлява някакъв интерес?

Мийкър поклати безмълвно глава, докато завиваше по алеята, която водеше към дома му.

— Вероятно някой самолет, които е изчезнал, след като се е отклонил от курса си и се е разбил, също като „Лейди Би Гуд“ в пясъците на Сахара. Все пак по-добре да проверим и ако има все още живи родственици на членовете на екипажа, да ги уведомим къде е гробът им.

Инграм остави слушалката, взря се в образа на разбития стар самолет, погребан на морското дъно и се улови, че се пита как ли се е озовал там.

51

Нямаше нужда да използват самозалепваща лента, за да държат очите им отворени. Обзети от страх, Стейси, Манкузо и Уедърхил бяха наблюдавали като хипнотизирани екрана, докато изображението потъмня по време на борбата на Пит с робота куче. А след това, когато Каматори със сатанинска жестокост насочи друга камера към подгизналата от кръв земя, те бяха завладени от скръб и ужас.

Четиримата седяха оковани на метални столове, подредени в малък полукръг около огромен видеоекран с голяма разделителна способност, разположен в стената. Двата робота, които Джордино наричаше Макгун и Макгурк, стояха на пост, насочили към тила на затворниците най-новите модели японски автоматични пушки.

Неочакваният провал на техните планове и пълната им безпомощност ги бяха разтърсили много по-силно от смъртната присъда, която на практика бяха получили. В съзнанието им се изреждаха стотици планове за избавление от опасното положение, в което бяха изпаднали. Никой не хранеше и най-малката надежда, че ще успеят да се измъкнат. В момента не бяха в състояние да мислят за нищо друго, освен за приближаващата смърт.

Стейси се обърна и погледна към Джордино, за да види как приема съкрушителния удар, който загубата на приятеля му несъмнено представляваше за него. Но изражението на лицето му беше сдържано и замислено, по него нямаше никаква следа от тъга или ярост. Той седеше на стола, обхванат от ледено спокойствие, а очите му с любопитство следяха действието на екрана, като че ли ставаше дума за някой приключенски сериал, който се излъчваше в събота през деня.

След малко Каматори влезе в стаята, седна върху една рогозка със скръстени крака и си наля чаша саке.

— Мисля, че видяхте резултатите от лова — каза той между две глътки. — Мистър Пит не игра по правилата. Той нападна робота, промени програмата му и загина заради собствената си глупост.

— Той така или иначе щеше да умре от ръката ти! — нервно изрече Манкузо. — Поне те лиши от възможността да проявиш касапските си наклонности.

За миг устните на Каматори се извиха надолу, а после нагоре в зловеща усмивка.

— Уверявам ви, че това, което вашият приятел направи, няма да се повтори. В момента препрограмираме нов робот куче така, че ако системата му бъде неочаквано повредена, това няма да доведе до нападение над жертвата му.

— Ама че утеха! — промърмори Джордино.

— Отрепка такава! — изсъска Манкузо с почервеняло лице, като се мъчеше да се изтръгне от оковите. — Виждал съм страданията, които хора като теб са причинявали на военнопленниците от съюзническите армии. Изпитвате удоволствие да мъчите другите, но изтръпвате при мисълта, че самите вие можете да бъдете подложени на такива мъчения.

Каматори наблюдаваше Манкузо със същото изражение на надменно отвращение, с което би удостоил плъх, който се зъби от някой канал.

— Вие ще бъдете последният, когото ще преследвам до смърт, мистър Манкузо. Ще се мъчите, като гледате как страдат останалите, докато дойде вашият ред.

— Приемам доброволно да бъда следващият — спокойно заяви Уедърхил. Умът му беше престанал да обмисля планове за бягство и беше започнал да се концентрира върху една-единствена мисъл. Дори и да не стореше нещо друго, убийството на Каматори беше нещо, за което си струваше човек да умре.

Каматори бавно поклати глава.

— Тази чест се пада на мис Стейси Фокс. Професионален оперативен агент, при това жена — ще бъде интересно предизвикателство. Много по-голямо от Дърк Пит, надявам се. Той ужасно ме разочарова.

За първи път Уедърхил почувства как постепенно започва да му се гади. Той никога не беше изпитвал страх от смъртта. Беше прекарал половината от живота си на границата между живота и убийството. Но да седи безпомощно, докато пред очите му жестоко убиваха жена, жена, която познаваше и уважаваше, от това му се повдигаше.

Лицето на Стейси беше пребледняло, когато Каматори се изправи и заповяда на роботите стражи да свалят веригите й, ала тя гневно го изгледа с ледено презрение. Електронен сигнал отключи ключалките на веригите и Стейси грубо беше издърпана от стола и изправена на крака.

Каматори посочи към вратата, която извеждаше вън от стаята.

— Вървете! — рязко заповяда той. — Ще започна преследването след един час.

С мисълта, че го прави за последен път, Стейси погледна към останалите. Манкузо изглеждаше покрусен, а очите на Уедърхил бяха изпълнени с тъга. Но това, което Джордино направи, я изненада и я накара отново да го погледне. Той й намигна, кимна й и се усмихна.

— Губите време — хладно заяви Каматори.

— Няма нужда да си чупи краката от бързане — долетя глас иззад двата робота стражи.

Стейси се обърна, сигурна, че очите й я лъжат.

На прага стоеше Дърк Пит, облегнат небрежно на рамката на вратата и вперил поглед в Каматори. Ръцете му стискаха дръжката на дълга сабя, чийто връх беше забит в излъскания под. В тъмнозелените му очи се четеше решителност, по грубоватото му лице играеше изпълнена с очакване усмивка.

— Съжалявам, че се забавих, ала трябваше да дам урок по послушание на едно куче.

52

Никой не мръдна, никой не проговори. Роботите стояха неподвижни, в очакване на команда от Каматори, тъй като процесорите им за обработка на данни не бяха напълно програмирани да реагират на внезапната поява на Пит. Но самураят показваше първите признаци на шок при вида на Пит, който стоеше там жив и невредим. Устните му се разтвориха, очите му се разшириха, а после странните черти на лицето му бавно се изкривиха от наченките на престорена усмивка.

— Ти не си загинал — каза той, докато съзнанието му се опитваше да се изтръгне от пелената на изненадата, а лицето му потъмня като буреносен облак. — Престорил си се на мъртъв и все пак кръвта…

— Взех на заем едно-друго от болницата ви — с нехаен вид обясни Пит, — и сам си пуснах малко кръв.

— Но ти не би могъл да отидеш никъде освен в прибоя или върху скалите в подножието на урвата. И дори да беше преживял падането във водата, ужасните подмолни течения щяха да те отнесат. Не би могъл да оцелееш.

— Използвах дървото, което видя да се носи в прибоя, за да поеме удара при падането ми във водата. После се оставих на течението, докато то ме изхвърли на стотина метра от брега. След като се носих известно време във водата, възползвах се от прилива, доплувах до един малък залив и се изкатерих по скалната верига под селището.

Изненадата в очите на Каматори отстъпи място на неприкрито любопитство.

— А охраняваната зона, как успя да се промъкнеш през веригата от роботи пазачи?

— Образно казано, нокаутирах ги.

— Не може да бъде. — Каматори поклати глава. — Те разполагат с превъзходни системи за засичане. Програмирани са така, че да не позволят преминаването на неканени гости.

— И още как! — Пит повдигна сабята, заби върха й в излъскания до блясък дървен под и я пусна, като я остави да се поклаща. Той измъкна изпод мишницата си малкия предмет и всички видяха, че това е чорап, в който беше увито нещо. После се промъкна незабелязано зад гърба на единия от роботите. Преди роботът да успее да се обърне, Пит притисна предмета в чорапа към пластмасовия кожух в средата на компютризираното му тяло. Роботът пазач веднага застина неподвижен.

Каматори, който твърде късно беше разбрал какво прави Пит, изкрещя:

— Застреляй го!

Но Пит се беше навел под цевта на автоматичната пушка на втория робот и допря странния предмет до процесора му. Също като първия, и този престана да функционира.

— Как направи това? — ахна Стейси.

Пит измъкна от чорапа малка шестволтова батерия от сухи клетки, която беше свалил от подвижния апарат за рентгенови снимки и парче желязна тръба, около която бяха увити два метра меден проводник. Той протегна ръка, така че всички да видят устройството.

— С магнит. Той изтри програмите от дисковете на компютърните процесори на роботите и извади от строя интегралните им схеми.

— Това е само временно отлагане на присъдата, нищо повече — заяви Каматори. — Допуснах голяма грешка, като подцених вашата изобретателност, мистър Пит, но по този начин само сте удължил живота си с няколко минути.

— Сега поне разполагаме с оръжие — каза Уедърхил и кимна към закрепените неподвижно пушки, които роботите държаха.

Въпреки обрата на събитията Каматори не можа да скрие тържествуващия израз, който се изписа по лицето му. Той отново беше възвърнал самообладанието си. Почти свръхестественото възкресение на Пит беше напразно.

— Пушките са здраво отлети в подвижните ръце на роботите. Ще ви трябва ъглошлайф, за да ги измъкнете. Вие сте все така безпомощни както досега.

— Е, значи твоето положение по нищо не се различава от нашето, след като изключих захранването на телохранителите ти — каза Пит и подхвърли магнита на Стейси.

— Аз имам моя катана. — Каматори вдигна ръка и докосна дръжката на своя родов японски меч, който се намираше в ножницата, стърчаща иззад гърба му. Шестдесет и един сантиметровото острие беше изковано от еластичен магнетит и снабдено с режещ ръб от твърда стомана. — А освен това нося вакизаши. — Той измъкна от канията, затъкната в платнения му пояс, нож с острие дълго двадесет и четири сантиметра и отново го прибра в нея.

Пит тръгна обратно към вратата, която водеше към арсенала от старинни оръжия на Каматори и измъкна сабята от пода.

— Е, може би не е точно като Ескалибур41, но все пак е по-добре, отколкото да размахвам възглавница.

Мечът, който Пит беше взел от стената в кабинета на Каматори, представляваше италианска сабя за дуелиране от деветнадесети век, дълга деветдесет сантиметра от дръжката до върха. Тя беше по-тежка от съвременната фехтовална сабя, която Пит беше използвал по време на обучението си във Военновъздушната академия и не толкова гъвкава, но в ръцете на един опитен фехтовчик би могла да свърши доста добра работа.

Пит не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което му предстоеше. Той нито за миг не се усъмни, че Каматори е майстор в японския спорт кенджуцу42, който постоянно поддържа форма, докато той не беше размахвал сабя в тренировъчна среща повече от две години. Но ако успееше да остане жив, докато Стейси освободеше по някакъв начин Манкузо и Уедърхил или отвлечеше вниманието на Каматори, така че Пит да вземе надмощие, все още съществуваше макар и малка възможност да избягат от острова.

— Ти се осмеляваш да застанеш срещу мен с това? — подигравателно попита Каматори.

— Защо не? — Пит повдигна рамене. — В действителност самураите не са били нищо повече от надути крастави жаби. Предполагам, че и ти си се пръкнал от същия тинест гьол.

Каматори не обърна внимание на обидата.

— Аха, значи си решил да се увенчаеш с ореол и да играеш ролята на сър Галахад43 срещу моя черен рицар.

— По-скоро си мислех за Ерол Флин срещу Базил Ратбоун.

Каматори изведнъж коленичи, затвори очи и изпадна в медитационен транс. Той се потопи в изкуството на киаи, вътрешна сила или мощ, за която се ширеше представата, особено сред класата на самураите, че с нейна помощ могат да се извършват чудеса. Предполага се, че на ниво съзнание, продължителните упражнения за съединяване в едно цяло на душата и мисълта, които се възнасят в някакви висши селения, довеждат практикуващия в такова подсъзнателно състояние, при което той е способен да извърши подвизи, непосилни за обикновен човек, в областта на бойните изкуства. На физическо ниво то включва умението дълбоко и продължително да се поема дъх, като се смята, че човек, чиито дробове са пълни с въздух, има пълно надмощие над противника си, който е издишал.

Пит усети, че предстои мълниеносна атака и като присви краката и тялото си, зае стойка за отбрана.

Изминаха почти цели две минути, а след това внезапно, със светкавична бързина Каматори скочи на крака и с един стремителен замах изтегли с две ръце своя катана от ножницата. Ала вместо да загуби дори и частица от секундата, за да го вдигне над главата си и да замахне надолу, той продължи движението по диагонал нагоре, като се опита да съсече Пит от бедрото до рамото.

Пит, който очакваше този ход, едва успя да парира страховития удар, а после бързо пристъпи напред и прониза бедрото на Каматори, преди да отскочи назад, за да избегне следващата безмилостна атака на своя противник.

Тактиките на кенджуцу и на фехтуването със сабя като олимпийска дисциплина бяха съвсем различни. Изглеждаше така, сякаш един баскетболист беше изправен пред футболен полузащитник. Традиционното фехтуване предполагаше движения в права посока, завършващи с пронизващи удари, докато при кенджуцу нямаше никакви ограничения и човекът, който държеше катана, се нахвърляше със замах върху противника си, за да го съсече. Но и в двата случая се разчиташе на техничността, бързината и елемента на изненада.

Каматори, който се движеше пъргаво като котка, знаеше, че е достатъчен един добър удар в плътта на Пит, за да приключи двубоя. Той се движеше бързо ту наляво, ту надясно и надаваше гърлени викове, чиято цел беше да объркат Пит. Атаките му бяха свирепи, а това, че държеше меча с две ръце, му помагаше сравнително лесно да отбива пронизващите удари на Пит. Той не обърна никакво внимание на раната в бедрото си, която сякаш не пречеше на пъргавите му движения.

Ударите, които Каматори нанасяше хванал с две ръце своя катана, прорязваха въздуха малко по-бързо и бяха по-мощни от тези на сабята, която Пит държеше с една ръка.

Но в ръцете на опитен фехтовач старото оръжие за дуелиране можеше да променя ъгъла си на удар с частица от секундата по-бързо. Освен това, то беше с почти тридесет сантиметра по-дълго, преимущество, което Пит използваше, за да държи Каматори на такова разстояние, при което съсичащите му удари не биха могли да причинят смъртоносна рана. Сабята обединяваше върха на острието със замаха напред, докато при катана всичко се свеждаше до замах надолу и съсичане.

На страната на Каматори обаче бяха опитът и непрестанните упражнения с меча. Пит беше позагубил уменията си, но пък беше с десет години по-млад от майстора на кенджуцу и като се изключеше загубата на кръв, беше в отлична физическа форма.

Стейси и останалите наблюдаваха като омагьосани вълнуващата демонстрация на отскоци, падове и вихрени атаки, докато остриетата проблясваха на светлината на лампите и дрънчаха, когато ръбовете им влезеха в съприкосновение. От време на време Каматори спираше атаките си и отстъпваше, като променяше положението си така, че да застане между Стейси, Манкузо и Уедърхил, за да й попречи да ги освободи, както и за да е сигурен, че тя няма да се опита да го нападне отзад или отстрани. После изругаваше гръмогласно на японски и подновяваше яростната си атака срещу омразния американец.

Пит продължаваше упорито да се брани, нанасяше удари напред, когато му се отдадеше възможност, отбиваше мощните удари на Каматори и се изплъзваше от невероятно жестоките атаки. Той се опита да осигури възможност на Стейси да се измъкне, ала противникът му беше твърде проницателен и осуетяваше всички негови опити. При все че Стейси майсторски владееше джудо, Каматори щеше да я съсече, преди да се е приближила и на два метра към него.

Пит се сражаваше безмълвно и упорито, докато Каматори се хвърляше яростно напред и надаваше вик при всеки замах, като принуждаваше Пит бавно да отстъпва към насрещния край на стаята. Японецът едва доловимо се усмихна, когато един от жестоките му удари одраска ръката, с която Пит държеше сабята и остави след себе си тънка кървава резка.

Мощните атаки на Каматори принуждаваха Пит постоянно да се отбранява, като отблъсква ударите, целящи да го съсекат. Каматори постоянно променяше мястото си и се опитваше да се сражава в кръг.

За Пит не беше трудно да разгадае неговия замисъл, ето защо неотклонно отстъпваше стъпка по стъпка, а после изведнъж тръгваше в атака, като разчиташе, че умелото боравене с острието на сабята и неговия овладян стил на фехтуване ще му помогнат да оцелее, както и да осуети тактиката на Каматори.

Един от ударите му улучи Каматори в долната част на ръката, но не забави нито за миг майстора на кенджуцу. Потънал в киаи, нанасящ удари, когато си мислеше, че Пит е издишал, той не усещаше болка, нито даде с нещо да се разбере, че е почувствал как острието на сабята на Пит е пронизало плътта му. Той отскачаше и неумолимо настъпваше срещу Пит, а катана, с който светкавично нанасяше къси мощни удари от горе надолу, приличаше на размазано стоманено петно с неясни очертания.

Пит започна да се изморява и ръката му натежа като олово, също като на някой претендент за титла в четиринадесетия рунд на боксов мач след изтощителна борба на малка дистанция. Дишането му се учести. Чувстваше как сърцето му започва да бие по-бързо.

Старата сабя също показваше признаци на износване. Нейното острие не можеше да се мери с висококачествената стомана на японския катана. На петдесетина места по потъмнелия от старост метал имаше дълбоки резки и Пит си даваше сметка, че беше достатъчен само един силен удар по плоската му страна, за да го строши на две.

За негово удивление Каматори не показваше признаци на умора. В изцъклените му очи се четеше жажда за кръв, а силата, с която нанасяше ударите, беше все същата както в началото на двубоя. Беше въпрос само на една или две минути, преди окончателно да омаломощи Пит и да сложи край на живота му, като го съсече със славния японски меч.

Пит отскочи назад, за да си поеме дъх и да прецени положението, когато Каматори поспря за миг и проследи движенията на Стейси с ъгълчето на окото си. Тя стоеше подозрително спокойна, с ръце зад гърба. Японецът подуши нещо и тръгна към нея, но Пит отново настъпи, отпусна се на коляно и замахна напред, като нанесе светкавичен удар, който попадна в катана. Върхът на сабята му се плъзна по дръжката на меча и засегна кокалчетата на ръката на Каматори.

Пит внезапно промени тактиката си и настъпи напред, видял възможност, на която досега не беше обърнал внимание. За разлика от по-късата дръжка на старата сабя за дуелиране, чийто предпазител прикриваше цялата ръка, мечът на Каматори имаше само един малък, кръгъл предпазител в основата на по-дългата дръжка. Пит започна старателно да прицелва ударите си, като използваше отсечени кръгови движения на китката си. При един от скоковете си напред той се престори, че иска да нанесе удар в корема на противника си, а после рязко отклони сабята си наляво и улучи ръката на Каматори в момента, когато той яростно замахваше, като разряза пръстите му почти до кокал.

За негово учудване Каматори просто изруга на японски и отново нападна. При всеки замах на меча му наоколо се разхвърчаваха капчици кръв. Дори и да беше почувствал дълбоко в себе си смразяващия дъх на поражението, той с нищо не го показваше. Потопен в киаи, безчувствен към болката и раните си, той продължаваше да се хвърля настървено напред.

В този момент някакъв стоманен предмет го улучи в дясното око и той отметна глава назад и встрани. С безпогрешна точност Стейси беше хвърлила катинара, с който бяха заключени оковите й. Пит се възползва от този неочакван обрат, отскочи напред и заби върха на сабята си в гръдния кош на своя противник, като прониза дробовете му.

За миг Каматори залитна, а после продължи да се бие като обезумял. Той настъпваше към Пит, крещейки при всеки замах, а от устата му започна да излиза кървава пяна. Но бързината и силата му бяха намалели и за Пит не беше трудно да отбива отслабналите му удари.

Следващият замах на Пит разпори десния бицепс на Каматори. Едва тогава излъсканата до блясък стомана на японския меч потрепна неуверено и се отпусна.

Пит пристъпи напред, като размахваше сабята с всичка сила и изби катана от ръката на Каматори. Мечът издрънча на земята и Стейси го грабна.

Без да сваля насочената към Каматори сабя, Пит впери поглед в него.

— Ти загуби — каза той със сдържана учтивост.

Каматори, като истински самурай, не смяташе да се признава за победен, докато все още можеше да се държи на краката си. Маската на омраза и жестокост се стопи и очите му добиха вглъбен вид.

— Поражението не прави чест на самурая — каза той. — Можеш да отрежеш един зъб на дракона, но на негово място ще поникнат нови хиляда. — После измъкна от канията дългия си нож и се нахвърли върху Пит.

Въпреки че беше изтощен и едва си поемаше дъх, Пит ловко отстъпи встрани и отби удара на ножа. Той замахна за последен път с вярната стара сабя и отсече ръката на Каматори от китката.

По лицето на Каматори се изписа смайване, смайване, дължащо се на неспособността му да повярва, после болка, а после ясното осъзнаване на факта, че за първи път в живота му неговият противник беше постигнал победа и той щеше да умре. Той стоеше вперил в Пит гневен поглед, тъмните му очи бяха изпълнени с ярост, а по пода капеше кръв от увисналата му, отрязана до китката ръка.

— Аз опозорих името на моите предци. Моля те да ми позволиш да умра достойно, като си направя сепуку.

Пит присви очи, изпълнен с любопитство. Той погледна към Манкузо.

— Сепуку?

— Общоприетият и по-изискан термин за онова, което ние грубо наричаме харакири и в буквален превод означава „разпаряне на корема“. Той иска да му позволиш да си „отиде щастлив“ на оня свят.

— Ясно — каза Пит. В гласа му се долавяше уморено, но изпълнено с гняв разбиране. — Наистина ми е ясно, но това няма да стане. Той няма да умре така, както иска. Не и от собствената си ръка. Не и след като хладнокръвно е избил толкова хора.

— Трябва да залича позора, че съм бил победен от един чужденец, като принеса в жертва собствения си живот — стиснал зъби промълви Каматори. Хипнотичното въздействие на киаи бързо отслабваше.

— Неговите приятели и семейството му ще бъдат доволни — обясни Манкузо. — За него честта е всичко. Той смята, че смъртта от собствената му ръка ще бъде красива постъпка и я очаква с нетърпение.

— Господи, направо ми се повдига — промърмори Стейси, отвратена от гледката на падналата върху пода отсечена ръка на Каматори. — Вържете го и му затъкнете устата. Дайте да си свършваме работата и да се махаме оттук.

— Ти ще умреш, но не така, както се надяваш — каза Пит, вперил поглед в дръзкото лице, потъмнелите от омраза очи, опънатите назад устни, оголените като на някое ръмжащо псе зъби. Но в тъмните очи едва доловимо прозираше страх, страх не от това, че щеше да умре, а от това, че не ще може да се присъедини към предците си според повелята на тачената от него традиция.

Преди останалите да разберат какво се кани да направи, Пит сграбчи Каматори за здравата ръка и повлече самурая към кабинета, в който се намираха древните оръжия и отвратителната колекция от окачени по стените човешки глави. Внимателно, като че ли нагласяваше картина, Пит намести Каматори и заби острието на сабята в слабините му, като го прикова изправен към стената под главите на неговите жертви.

Очите на Каматори бяха изпълнени с недоверие и страх от жалкия и позорен край. Не липсваше и болка.

Пит знаеше, че пред погледа му стои човек, който всеки момент щеше да издъхне и реши последната дума преди смъртта да затвори очите му да бъде негова.

— Никакво щастливо избавление за убиец на безпомощни хора. Върви при жертвите си и бъди проклет!

53

Пит свали от стената една окачена на скоби викингска бойна брадва и се върна в залата с видеоекрана. Стейси вече беше успяла да отключи катинарите на веригите, с които бяха оковани Джордино и Манкузо и в момента се опитваше да освободи Уедърхил.

— Какво направи с Каматори? — попита Джордино, надзъртайки любопитно през рамото на Пит към стаята с ловните трофеи.

— Прибавих го към останалата част от колекцията му. — Той връчи брадвата на Джордино. — Разбий роботите, така че да не могат да бъдат поправени в скоро време.

— Да разбия Макгун?

— И Макгурк.

Джордино изглеждаше огорчен, ала взе брадвата и я стовари върху Макгун.

— Чувствам се като Дороти, която изхвърля на боклука тенекиения човек от Оз.

Манкузо разтърси ръката на Пит.

— Ти спаси живота ни. Благодаря ти.

— Добре въртиш сабята — заяви Уедърхил. — Къде си се научил?

— Това може да почака — нетърпеливо каза Пит. — Какъв е грандиозният таен план на Пенър за нашето освобождаване?

— Не знаеш ли?

— Пенър не сметна за нужно да ни се довери.

Манкузо го погледна и поклати глава.

— Няма никакъв план за спасителна операция — смутено каза той. — Първоначално трябваше да ни изтеглят с подводница, но след като разгледа сателитните снимки на морските отбранителни съоръжения на Сума, Пенър се отказа и заяви, че ще бъде твърде рисковано за подводницата и екипажа й. Стейси, Тим и аз трябваше да се върнем обратно през тунела до Едо и да потърсим убежище в нашето посолство в Токио.

Пит кимна към Джордино.

— А ние с него?

— Държавният департамент беше готов да преговаря със Сума и японското правителство за освобождаването ви.

— Държавният департамент? — изпъшка Джордино между два удара. — По-скоро бих предпочел за интересите ми да се погрижи летящият цирк на Монти Питън.

— Джордън и Кърн не взеха под внимание отвратителния характер на Сума и Каматори — подигравателно подметна Манкузо.

Пит стисна устни и по лицето му се изписа горчивина.

— Вие, момчета, сте специалистите. Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Ще си довършим работата, както беше планирано и ще се измъкнем по най-бързия начин през тунела — отвърна Уедърхил в момента, в който Стейси отключи катинара и веригите му се свлякоха на пода.

— Все още ли не сте се отказали да разрушите центъра „Дракон“?

— Не напълно, но можем да извадим от строя част от него.

— С какво? — заинтересува се Джордино. — Със саморъчно направен магнит и брадва?

— Не се притеснявай за това — нехайно отвърна Уедърхил, докато разтриваше китките си. — Охраната на Сума наистина иззе експлозивите ни по време на обиска, след като бяхме заловени, но все още разполагаме с достатъчно количество за един малък взрив. — Той седна на пода и като събу обувките си, отлепи подметките им и за всеобщо учудване започна да ги мачка и оформя като топка. — Пластичен експлозив „С-8“ — гордо заяви той. — Най-новото в областта на експлозивите за онези шпиони, които си разбират от работата.

— А детонаторите са в токовете — промърмори Пит.

— Откъде знаеш?

— Мисля градивно.

— Да се махаме оттук — каза Манкузо. — Контрольорите на роботите и дружките на Каматори ще започнат да се чудят защо ловът е бил прекратен и ще се втурнат да разберат причината.

Стейси пристъпи към вратата, която извеждаше от личните покои на Каматори, открехна я леко и обходи с поглед градината отвън.

— Първата трудност, с която ще се сблъскаме, е да открием постройката с асансьора, който отвежда в подземния център. От килиите дотук ни доведоха с превръзки на очите и не успяхме да се ориентираме къде точно се намира.

— Аз ще ви заведа до него — каза Пит.

— Знаеш къде се намира?

— Би трябвало. С него слязох до болницата.

— Няма да имаме голяма полза от магнита ти, ако се натъкнем на цяла команда роботи — мрачно отбеляза Манкузо.

— Е, в такъв случай ще трябва да измислим някой нов трик — каза Пит. Той отиде при Стейси и надзърна през открехнатата врата. — Под онзи храст, вляво от теб, има градински маркуч. Виждаш ли го?

Стейси кимна.

— До терасата.

Той посочи към катана, който тя все още държеше в ръката си.

— Промъкни се навън и отрежи няколко фута от него.

Тя го изгледа озадачено.

— Мога ли да попитам защо?

— Нарязваш маркуча на части, натъркваш ги с парче коприна и те остават без отрицателни електрони — започна да обяснява Пит. — След това допираш маркуча до интегралните схеми на робота, електрониката му се претоварва и чувствителните компоненти излизат от строя.

— Електростатична разрядка — замислено промърмори Уедърхил. — Това ли имаш предвид?

Пит кимна.

— Същото можеш да постигнеш, като погалиш някоя котка или провлачиш краката си по килим.

— От теб би излязъл добър гимназиален учител по физика.

— Откъде ще вземем коприна? — попита Джордино.

— От кимоното на Каматори — подхвърли през рамо Уедърхил, който се беше запътил към стаята с ловните трофеи.

Пит се обърна към Манкузо.

— Къде смятате да взривите вашите фишеци, така че да нанесат най-големи поражения?

— Нямаме достатъчно „С-8“, за да сложим край на центъра веднъж завинаги, но ако успеем да го разположим близо до силовото захранване, можем да забавим работата по него с някой и друг ден, може би и с няколко седмици.

Стейси се върна с триметрово парче от градинския маркуч.

— Как искаш да го нарежа?

— Раздели го на четири части — отговори Пит. — По една за всеки. Магнитът ще остане в мен за всеки случай.

Уедърхил се върна от стаята с ловните трофеи. В ръцете си държеше няколко ивици коприна, скъсани от кимоното на Каматори, които започна да раздава. По някои имаше кървави петна. Той се усмихна на Пит.

— Разположил си нашия приятел самурай така, че се е превърнал в неотделима част от украсата на стените.

— Няма такава скулптура — заяви Пит с вид на човек, вещ в тази област, — която би могла да замени напълно оригинала.

— Не бих искал да съм наблизо, когато Хидеки Сума открие какво си сторил с най-добрия му приятел.

Джордино се засмя и започна да струпва останките на двата робота пазачи в един от ъглите на стаята.

— Да — равнодушно отвърна Пит, — но така му се пада, щом като разбуди най-тъмните страни на характера ми.

Лорън, със застинало в гневна маска лице, наблюдаваше с все по-нарастващ ужас внушителната техническа и финансова мощ, която стоеше зад империята на Сума, докато той ги развеждаше с Диас из комплекса, който се оказа много по-огромен, отколкото би могла да си представи. Това не беше единствено и само център за управление, от който можеше да бъде изпратен сигнал за взривяване на пръснатите из цял свят ядрени бомби. В безкрайните, както й се струваше, нива и коридори се помещаваха безброй лаборатории, огромни инженерни и експериментални електронни установки, съоръжения за изследване на ядрения синтез и електроцентрала с ядрен реактор, в които бяха използвани конструкции все още на етап разработка в западните страни с развита промишленост.

— Главният ми конструкторски отдел и административното управление, както и мозъчният тръст от учени се намират в Едо — гордо заяви Сума. — Но тук, в пълна безопасност под остров Сосеки, се намира сърцето на моята изследователска и развойна база.

Той ги въведе в една лаборатория и им посочи огромна открита вана, пълна със суров нефт.

— Вие, разбира се, не можете да ги видите, но вътре се намират микроби от второ поколение, продукт на генното инженерство, които всъщност изяждат и усвояват нефта и слагат началото на верижна реакция, която разрушава молекулите му. Остатъкът може да бъде разтворен от вода.

— Това може да се окаже изключително полезно при почистване на нефтени разливи — отбеляза Диас.

— Едно от полезните му приложения — каза Сума. — Другото е да се унищожат запасите от нефт на някоя враждебно настроена страна.

Лорън го изгледа, изпълнена с недоверие.

— Защо трябва да се причинява такъв хаос? Какво ще спечелите по този начин?

— След време Япония ще бъде напълно независима от вноса на нефт. Ще произвеждаме цялата ни необходима енергия с помощта на атомни електроцентрали. Скоро ще внедрим новата си технология в използването на горивни клетки и слънчева енергия в автомобилите и бензиновият двигател ще отпадне. Щом унищожим световните запаси от нефт с нашите микроби, транспортът в целия свят — автомобили, камиони и самолети — лека-полека ще замре.

— Освен ако не бъде заменен с произведени в Япония превозни средства — студено заяви Диас.

— Цяла вечност — каза Лорън, която беше започнала да се настройва скептично. — Ще ви трябва цяла вечност, за да пресушите възлизащите на милиарди галони запаси от нефт, които се съхраняват в нашите подземни солни мини.

Сума се усмихна търпеливо.

— Микробите могат да унищожат напълно стратегическите запаси от нефт на САЩ за по-малко от девет месеца.

Лорън поклати глава, неспособна да повярва на ужасните последици от това, което беше научила през последните няколко часа. Тя не беше в състояние да си представи, че един-единствен човек може да причини такъв хаос с необозрими последствия. Освен това тя отказваше да приеме ужасяващата възможност, че Пит може вече да е мъртъв.

— Защо ни показвате всичко това? — едва чуто попита тя. — Защо не го пазите в тайна?

— За да кажете на вашия президент и на колегите си в Конгреса, че отношенията между Съединените щати и Япония вече не са равноправни. Ние безвъзвратно сме ви изпреварили в развитието си, в резултат на което правителството ви трябва да приеме нашите искания. — Сума замълча и я изгледа втренчено. — Що се отнася до това, че с лека ръка ви разкривам тайните си, вие и сенатор Диас не сте учени, нито пък инженери. Като дилетанти, можете единствено да опишете това, което сте видели, само в общи линии. Не ви показах никакви научни данни, вие просто получихте обща представа за моите начинания. Не можете да отнесете в родината си нищо, което би ви помогнало да повторите нашите технически постижения.

— Кога ще позволите на члена на Конгреса мис Смит и на мен да отпътуваме за Вашингтон? — попита Диас.

Сума погледна часовника си.

— Много скоро. Всъщност след час ще ви отведат със самолет до моето частно летище в Едо. Оттам един от моите пътнически реактивни самолети ще ви откара у дома.

— Щом президентът научи за вашите безумни намерения — рязко заяви Диас — ще нареди военните да разрушат това място до основи.

Сума въздъхна самоуверено и се усмихна.

— Вече е късно. Моите инженери и роботи работници изпревариха графика. Вие не знаете, не бихте могли да знаете, че проектът „Кайтен“ беше завършен няколко минути преди да започнем с вас тази обиколка.

— Той е влязъл в действие? — ужасена промълви Лорън.

Сума кимна.

— Ако вашият президент има глупостта да заповяда центърът „Дракон“ да бъде атакуван, системите ми за засичане ще ме предупредят навреме и ще успея да подам сигнал на роботите да откарат колите бомби на определените места и да ги взривят. — Той замълча, колкото на устните му да заиграе противна усмивка. — Както някога е написал Бусон, един японски поет: „Останало без шапка, от вятъра отвята, стои надменното плашило, объркано безкрай“. Плашилото е президентът, който стои безпомощно, защото е ударил неговият час.

54

Живо, ала без да бърза, Пит ги поведе към постройката в курортното селище, където се намираше асансьорът. Той вървеше без да се крие, а останалите притичваха от прикритие към прикритие зад него. Не срещна хора по пътя си, но при входа на асансьора го спря робот от охраната.

Той беше програмиран да говори само на японски, но за Пит не беше трудно да разбере какво означава заплашителния тон, както и насоченото към челото му оръжие. Той вдигна ръце пред себе си с обърнати напред длани и бавно пристъпи напред, като прикриваше останалите от видеоприемника му и датчиците за разпознаване.

Уедърхил и Манкузо крадешком го приближиха отстрани и допряха заредените със статично електричество маркучи към кутията, в която се намираха интегралните схеми. Въоръженият робот застина, сякаш изпадна в летаргия.

— Действа отлично — отбеляза Уедърхил, докато презареждаше своето парче маркуч, като енергично го търкаше в ивицата коприна.

— Мислиш ли, че е успял да предупреди диспечерския контрол? — запита Стейси.

— Не, по всяка вероятност — отвърна Пит. — Ограничените възможности на датчиците му попречиха да определи достатъчно бързо дали представлявам заплаха или просто съм някой непрограмиран член на проекта.

Щом се озоваха в безлюдната постройка, където се намираше асансьорът, Уедърхил предложи да се спуснат на четвърто ниво.

— На шесто се излиза направо в главната зала на центъра за управление — припомни им той. — По-добре да рискуваме и да излезем на някое по-долно ниво.

— Има ли охрана?

— Не видях нито пазачи, нито видеомонитори.

— Охраната на Сума отвън е толкова строга, че вътрешна не му трябва — каза Стейси.

— Дори и някой от роботите да се повреди, това не е проблем за него — съгласи се Уедърхил.

Те се стегнаха, когато асансьорът пристигна и вратите му се плъзнаха встрани. За щастие той беше празен. Те влязоха, но Пит се отдръпна назад, склонил глава, като че ли се вслушваше в някакъв звук в далечината. После се озова вътре и натисна бутона за четвърто ниво. След няколко секунди вече вървяха по един пуст коридор.

Те се движеха бързо, безшумно, следвайки Пит. Той стигна до вратата на болницата и спря.

— Защо спираш тук? — попита Уедърхил тихо.

— Няма да успеем да се ориентираме из този комплекс без карта или водач — прошепна Пит. — Вървете след мен. — Той натисна бутона на вратата и я ритна навътре.

Стресната, сестрата на рецепцията погледна изненадано към Пит, който нахълта през прага. Това не беше същата сестра, която помагаше на доктор Ногами при първото посещение на Пит. Тази беше грозна и с телосложение на пътен грейдер. Преди още да се окопити напълно, ръката й се стрелна към бутона за алармена сигнализация, вграден в интеркома. Пръстът й беше на няколко сантиметра от него, когато Пит силно я удари по брадичката с отворена длан. Тя полетя назад, преметна се и падна в безсъзнание на пода.

Привлечен от суматохата, доктор Ногами изскочи от кабинета си и рязко спря, вперил поглед в Пит и членовете на МЕР, които се изсипаха през вратата и я затвориха след себе си. За всеобщо учудване, той изглеждаше по-скоро развеселен и изпълнен с любопитство, отколкото уплашен.

— Съжалявам, че ви безпокоим, докторе — каза Пит, — но се нуждаем от упътване.

Ногами погледна надолу към сестрата, която лежеше в безсъзнание на пода.

— Вие определено знаете как да се отнасяте към жените.

— Канеше се да вдигне тревога — опита се да се оправдае Пит.

— Имате късмет, че сте я изненадали. Сестра Оба владее карате така, както аз медицината.

Едва тогава Ногами отдели няколко секунди, за да огледа пъстрата групичка хора, заобиколили сестрата. Той тъжно поклати глава.

— Значи вие сте най-добрият Междуведомствен Екип за Разследване, който Съединените щати могат да изпратят на място. Изобщо не ви личи. Откъде, по дяволите, ви е изровил Рей Джордън, бе момчета?

Джордино беше единственият, който не втренчи в доктора поглед, изпълнен с безмълвна изненада. Той погледна към Пит.

— Май знаеш нещо, което ние не знаем.

— Да ви представя доктор Джош Ногами, британският дълбоко законспириран агент, който осигуряваше лъвския пай информация за Сума и неговия проект.

— Значи си се досетил — каза Ногами.

Пит скромно разпери ръце.

— Вашите намеци направиха това много просто. В Санта Ана, Калифорния, няма болница на име „Сейнт Пол“. В Лондон обаче има катедрала „Сейнт Пол“.

— Не говорите като англичанин — каза Стейси.

— Въпреки че баща ми е израснал и възпитан като британски поданик, майка ми е родом от Сан Франциско, а аз съм завършил факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. За мен не представлява трудност да говоря със сравнително добър американски акцент, без да полагам кой знае какви усилия. — Той спря за миг и погледна Пит в очите. Усмивката му беше изчезнала. — Даваш си сметка, надявам се, че като се върна тук, направи на пух и прах прикритието ми.

— Съжалявам, че на всички стана ясно кой сте — искрено заяви Пит, — ала имаме много по-належащ проблем. — Той кимна към останалите. — Може би само след десет-петнадесет минути ще стане ясно, че Каматори и тримата роботи от охраната му са… а-а-а… извадени от строя. Твърде малко време, за да поставим експлозив и да се измъкнем оттук.

— Почакайте малко — вдигна ръка Ногами. — Да не искаш да кажеш, че сте убили Каматори и сте обезвредили тримата робота пазачи?

— По-мъртви от това не могат да бъдат — доволен отвърна Джордино.

Манкузо нямаше желание за сърдечни разговори.

— Ако бъдете така добър да ни снабдите с план на този комплекс, при това бързо, ще си тръгнем и ще ви се махнем от главата.

— Заснех строителните планове на микрофилм, но нямаше начин да бъдат измъкнати навън и предадени на вашите хора, след като свръзката ми изчезна.

— Джим Ханамура?

— Да. Мъртъв ли е? — попита Ногами, сигурен какъв ще бъде отговорът.

Пит кимна.

— Съсечен от Каматори.

— Джим беше добър човек. Надявам се, че Каматори е умрял бавно.

— Не бих казал, че пътуването му достави наслада.

— Ще ни помогнете ли, моля? — попита настойчиво Манкузо, който продължи да упорства. — Времето ни изтича.

Ногами, както изглежда, никак не бързаше.

— Надявате се да се върнете обратно през тунела до Едо, предполагам.

— Мислехме, че можем да се качим на влака — каза Уедърхил, вперил поглед през вратата към коридора.

— Няма да стане — сви рамене Ногами. — Откакто вие, момчета, проникнахте в комплекса, Сума заповяда откъм острова тунелът да се охранява от цяла армия роботи, а на входа от Едо — от многочислен отряд специално обучени мъже. Дори и мравка не би могла де се промъкне през него.

Стейси погледна към него.

— Какво предлагате?

— Морето. Може да ви излезе късмета и някой минаващ кораб да ви прибере.

Стейси поклати глава.

— Изключено. Всеки чуждестранен кораб, който приближи на пет километра от острова, ще бъде взривен.

— Вие си имате достатъчно грижи — спокойно каза Пит, чийто очи бяха втренчени в една от стените, сякаш виждаше нещо от другата страна. — Мислете къде да поставите експлозивите. А бягството оставете на нас с Ал.

Стейси, Уедърхил и Манкузо се спогледаха. След това Уедърхил кимна в знак на съгласие.

— Вие сте на ход. Ти спаси живота ни и ни доведе дотук. Ще бъде направо глупаво, ако не ти се доверим сега.

Пит се обърна към Ногами.

— Какво ще кажете, докторе, идвате ли с нас?

Ногами повдигна рамене и леко се усмихна.

— Защо не. Благодарение на теб от мен тук вече няма полза. Безсмислено е да се мотая наоколо и да чакам Сума да ми отсече главата.

— Имате ли някаква идея къде да поставим експлозивите? — попита Уедърхил.

— Ще ви покажа капака на шахтата за електрическите кабели и влакнестата оптика, които захранват целия комплекс, Поставете там зарядите си и ще извадите това място за цял месец от строя.

— На кое ниво?

Ногами вдигна глава към тавана.

— Нивото над нас, пето.

— Когато кажеш — обърна се Уедърхил към Пит.

— Готови сме.

Пит предпазливо се измъкна в коридора и като подтичваше, се отправи обратно към асансьора. Останалите го последваха, вмъкнаха се вътре и мълчаливо поеха нагоре към пето ниво напрегнати, в очакване на евентуална нежелана среща, когато вратите се отворят. Внезапно асансьорът започна да се спуска надолу, вместо да се изкачва. Някой ги беше изпреварил и натиснал бутона за нивото под тях.

— По дяволите! — ядно изруга Манкузо. — Само това ни трябва.

— Слушайте всички! — заповяда Пит. — Притиснете вратите заедно, за да не могат да се отворят. Ал, дръж бутона „затваряне на вратите“ натиснат.

Асансьорът спря и всички притиснаха с ръце вратите. Те се опитаха да се плъзнат встрани, но успяха само да прещракат няколко пъти, без да се отворят.

— Ал! — тихо каза Пит. — Сега натисни „пет“.

Джордино през цялото време беше натискал силно с пръст бутона „затваряне на вратите“, докато кокалчето му побеля. Той го пусна и натисна бутона, върху който беше изписана цифрата „5“.

Асансьорът започна да потръпва, сякаш се разкъсваше между двете посоки, но след няколко секунди рязко подскочи нагоре и започна да се изкачва.

— На косъм ни се размина — въздъхна Стейси.

— Издигаме се — съобщи Джордино. — Стоки за дома, кухненски прибори, домакински съдове и железария… — Той внезапно млъкна. — Аха, още е рано да се радваме. И някой друг иска да се качи. Лампичката за пето ниво току-що светна.

Застанали отново нащрек, всички неволно извърнаха очи към светещата индикаторна лампичка за пето ниво. След това като че ли задействани от едно и също устройство, те присвиха леко колене, готови да се впуснат в действие.

Пред вратата беше застанал инженер с бяла престилка и каска на главата, който задълбочено четеше някакви записки в бележника си. Той дори не вдигна поглед, когато влезе вътре. Едва след като му направи впечатление, че асансьорът не потегля, той вдигна очи и се взря в лицата със западни черти. Нито едно от тях, забеляза той, не се усмихваше.

Той понечи да извика, но Пит притисна с едната си ръка устата на инженера, а с другата натисна сънната му артерия. Още преди очите да се изцъклят и тялото му да се отпусне и свлече върху пода на асансьора, Ногами беше излязъл навън и водеше останалите по един коридор.

Уедърхил излезе последен. Той се спря и погледна към Пит.

— Кога и къде искаш да се присъединим към вас? — попита той.

— Горе след дванадесет минути. Ще накараме таксито да почака.

— Успех — промърмори Манкузо и забърза след останалите, като се чудеше какво ли е намислил съобразителният мъж от НЮМА.

Джордино погледна надолу към изпадналия в безсъзнание инженер.

— А него къде ще натикаме?

Пит посочи към капака, разположен на тавана на кабината.

— Накъсай престилката му на ивици, после го завържи и запуши устата му. Ще го метнем върху покрива на асансьора.

Докато Джордино смъкваше престилката и я късаше на парчета, той се ухили съзаклятнически на Пит.

— Аз също го чух.

Пит също се ухили.

— А, да, сладкият звук на свободата.

— Ако успеем да се доберем до него.

— Бъди по-голям оптимист — бодро промърмори Пит, докато насочваше асансьора нагоре. — А сега да побързаме. До началото на представлението остават дванадесет минути.

55

Членовете на МЕР в дълбините на центъра „Дракон“ не биха могли да изпитват по-голямо напрежение от двамата мъже, които развълнувани брояха с нетърпение минутите в залата за комуникации в сградата на Федералното ведомство. Реймънд Джордън и Доналд Кърн седяха вперили очи в един огромен часовник и напрегнато се ослушваха за позивната на екипа, която трябваше да бъде излъчена от сателит, увиснал неподвижно над Япония и предаващ в синхронизиран режим.

Сякаш активирани от внезапния звън на телефона, поставен на масата между тях, изпитите им лица се обърнаха едно към друго и очите им се срещнаха. Джордън вдигна слушалката така, като че ли тя беше заразена с чума.

— Да, господин президент — без да се колебае, отговори той.

— Нещо ново?

— Не, сър.

Президентът замълча за момент, а после тежко изрече:

— Четиридесет и пет минути, Рей.

— Разбрано, сър. Четиридесет и пет минути до началото на нападението.

— Отмених нападението на групи от отряд „Делта“. След като обсъдихме положението с останалите ми съветници по сигурността и Комитета на началник-щабовете, стигнахме до заключението, че не можем да си позволим времето, което би отнела една военна операция. Центърът „Дракон“ трябва да бъде разрушен преди да е влязъл в действие.

Джордън изпита усещането, че светът се изплъзва изпод краката му. Той реши да опита още веднъж.

— Аз все още смятам, че има вероятност сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит да се намират на острова.

— Дори и да си прав, възможността да загинат няма да повлияе на решението ми.

— Може би ще размислите и ще им дадете още един час? — помоли Джордън.

— Бих желал да можех да ти дам още време, но националната ни сигурност е изправена пред огромна заплаха. Не можем да си позволим да дадем на Сума възможност да започне своята кампания за изнудване на света.

— Прав сте, разбира се.

— Поне не съм сам. Държавният секретар Оутс е информирал лидерите на НАТО и съветския президент Антонов и всеки от тях е изразил съгласие, че трябва да преминем към действия.

— В такъв случай отписваме екипа — каза Джордън. В гласа му се долавяше безсилие. — А може би и Диас и Смит.

— Дълбоко съжалявам, че излагам на опасност живота на истински американски патриоти, някои от които мои добри приятели. Съжалявам, Рей, изправен съм пред вековната дилема дали да жертвам неколцина, за да спася всички останали.

Джордън постави слушалката на вилката. Той изглеждаше странно прегърбен и смален.

— Президентът — вяло произнесе той.

— Няма ли да го отложи? — мрачно попита Кърн.

Джордън поклати глава.

— Отменил е нападението и е наредил да се изстреля бойна глава с ядрен заряд.

Джордън обезсърчено кимна, когато погледна часовника и видя, че остават само четиридесет и три минути.

— Защо, за бога, не могат да се измъкнат от ръцете им? Какво стана с британския агент? Защо не се обажда?

Въпреки опасенията си, Джордън и Кърн ни най-малко не бяха подготвени за още по-голямата беда, която предстоеше.

Ногами преведе групата от МЕР през поредица от малки странични коридори, задръстени с тръби за отопление и вентилация, като избягваше пълните с хора канцеларии и работилници и се стремеше да остане колкото се може по-далеч от местата, където кипеше оживена дейност. Щом срещнеше някой робот пазач, Ногами го заговаряше, а един от останалите бавно се прокрадваше отстрани и повреждаше схемите му със заряд от статично електричество.

Стигнаха до голяма оградена със стъклени стени зала, просторно помещение, пълно с електрически проводници и снопове влакнеста оптика, които се разклоняваха и потъваха в тесни тунели, минаващи през целия център „Дракон“. Пред огромен пулт за управление с множество кръгови скали и цифрови прибори стоеше един робот.

— Робот инспектор — тихо каза Ногами. — Той е програмиран да следи системите и да докладва за къси съединения или прекъсване на връзките.

— След като извадим от строя схемите му, колко време ще мине преди неговият контрольор да изпрати някой да провери какво става с него? — попита Манкузо.

— От главния център за наблюдение и комуникации пет или шест минути.

— Достатъчно време да поставим зарядите и да се омитаме — небрежно заяви Манкузо.

— За колко минути ще нагласиш таймерите? — попита го Стейси.

— Двадесет. Би трябвало да ни стигнат, за да се качим благополучно на повърхността и да напуснем острова, ако Пит и Джордино успеят.

Ногами бутна вратата и отстъпи встрани, а Манкузо и Уедърхил влязоха в залата и приближиха към робота от две страни. Стейси остана да пази на прага. Механичният инспектор застина пред пулта като метална скулптура, когато заредените със статично електричество маркучи се допряха до корпуса, под който се намираха схемите му.

С точни и сръчни движения Уедърхил постави малкия детонатор в пластичния експлозив и нагласи цифровия таймер.

— Някъде между кабелите и оптичните влакна, мисля.

— Защо не разрушите пулта? — каза Ногами.

— Сигурно разполагат с резервни модули в някой склад някъде — обясни Манкузо.

Уедърхил кимна в знак на съгласие, тръгна между редиците и закрепи заряда със самозалепваща лента зад няколко снопа кабели с дебела изолация и оптични влакна.

— Те могат да подменят пулта и да го обжичат към клемните изводи за двадесет и четири часа — обясни той, — но взривим ли дори един метър в средата на хиляди проводници, ще трябва да подменят цялата система от двата края. Това ще им отнеме пет пъти повече време.

— Звучи убедително — призна Ногами.

— Скрий го добре — каза Манкузо.

Уедърхил го погледна укорително.

— Те няма да търсят нещо, за което не знаят, че съществува. — Той потупа ласкаво таймера и излезе от прохода между кабелите.

— Чисто е — докладва Стейси от прага.

Един по един те се измъкнаха крадешком в коридора и забързаха към асансьора. Бяха изминали почти двеста метра, когато Ногами изведнъж спря и вдигна ръка. Между бетонните стени на един от страничните коридори отекна звук от човешки гласове, последван от тихото бръмчене на електродвигател. Ногами трескаво започна да им маха да продължават напред и те се втурнаха през откритото пространство и завиха зад ъгъла преди неочакваните посетители да излязат в главния коридор и да ги забележат.

— Подцених експедитивността им — прошепна Ногами без да се обръща. — Подраниха.

— Инспектори? — попита го Стейси.

— Не — веднага отговори той. — Контрольори от центъра за наблюдение и комуникации със заместник за робота, който обезвредихте.

— Мислиш ли, че са ни открили?

— Щяхме да разберем, ако беше така. Щяха да вдигнат обща тревога, коридорите щяха да гъмжат от шайката охранители на Сума и цяла армия роботи пазачи, а всички кръстовищата щяха да бъдат блокирани.

— Имаме късмет, че още никой не е надушил нещо нередно, след като повредихме толкова много роботи — изсумтя Манкузо, докато подтичваше по коридора след Ногами.

— Тъй като липсват явни признаци за повреда, контрольорите от центъра за наблюдение и комуникации ще помислят, че причината е обикновена неизправност в електрониката.

Те стигнаха до асансьора и загубиха цели две минути, докато го чакаха да се издигне от някое от по-долните нива. След един период, който им се стори дълъг колкото половин вечност, вратите най-сетне се отвориха. Асансьорът беше празен. Уедърхил влезе първи и натисна бутона за повърхността.

На тримата мъже и жената, които стояха мрачни и смълчани в асансьора, им се струваше, че той се издига непоносимо бавно. Единствен Ногами имаше часовник. Часовниците на останалите бяха отнети, когато ги плениха. Той се взря в циферблата.

— Остават още тридесет секунди — уведоми ги той.

— Измъкнахме се от тръните — промърмори Манкузо. — Да се надяваме, че няма да попаднем на някой глог.

Единственото, което сега имаше значение, беше тяхното бягство. Какъв план се въртеше в главата на Пит? Дали не беше се случило нещо с Джордино? Дали Пит не беше сбъркал в сметките си, дали не беше отново заловен или мъртъв? Ако това се беше случило, то не им оставаше никаква надежда, никакъв път към свободата.

Те бяха загубили представа колко пъти се бяха приготвяли за най-лошото, леко приведени и разкрачени, готови да се нахвърлят върху всяка машина или човек, които биха могли да ги очакват пред вратите на асансьора. Всички стаиха дъх, когато вратите на асансьора започнаха да се плъзгат встрани.

Отвън стоеше Джордино, цял-целеничък, ухилен до уши, като че ли е спечелил от лотарията. Той заговори така, сякаш се намираше на изхода на някое летище.

— Мога ли да видя бордовите ви пропуски, моля?

Убунаи Окума и Дайсец Кано бяха висококвалифицирани инженери по роботика, отлично подготвени да боравят с компютърни системи за наблюдение и да осъществяват телеуправление на изкуствен интелект, както и да извършват техническо обслужване на датчици и да отстраняват повредите в тях. Те бяха получили сигнал в центъра за наблюдение и комуникации, че роботът електроинспектор Тайхо, чието име означаваше „Голямо оръдие“, не функционира и веднага бяха тръгнали да го подменят с друг, а него да отнесат на ремонт.

Внезапна повреда, която можеше да се дължи на множество причини, не беше нещо необичайно. Роботиката все още беше нова наука и трудностите възникваха с влудяваща честота. Роботите често блокираха изведнъж по причини, които ставаха ясни едва след като бъдеха върнати в центъра за пренастройване и подложени на проверка.

Кано обиколи инспектор Тайхо, като му направи бърз оглед. Тъй като не видя нищо, което да му направи впечатление, той повдигна рамене.

— Изглежда някоя от платките се е повредила.

Окума погледна към записките в бележника, който носеше.

— Този доста често създава проблеми. Системата му за зрително възприемане на обекти се е повреждала цели пет пъти.

— Странно, това е четвъртата машина през последния час, за която получаваме сигнал, че е излязла от строя.

— Веднъж като тръгне, няма спиране — промърмори Окума.

— Системите му трябва да се обновят и модифицират — съгласи се Кано. — Няма смисъл да го поправяме на бърза ръка. Ще го запиша за пълно възстановяване. — Той се обърна към робота заместник. — Готов ли си да поемеш инспекторските си задължения, Отокодате?

По робота започнаха да премигват лампички и Отокодате, който носеше името на герой, подобен на Робин Худ, заговори бавно и отчетливо:

— Готов съм да следя всички системи.

— Започвай тогава.

Докато роботът заместник заемаше мястото си пред монитора, Окума и Кано вдигнаха повредения робот и го поставиха върху моторизирана платформена количка с малък кран. После единият от тях въведе в компютъра на количката кодовата дума и тя автоматично пое сама към зоната за възстановяване, без да бъде управлявана от човешка ръка. Двамата инженери не съпроводиха повредения робот, а се отправиха към стаята за почивка на работниците, за да пийнат набързо по чаша чай.

Останал сам, Отокодате съсредоточи системата си за зрително възприемане върху скалите и примигващите цифрови показания и както беше редно, започна да обработва данните в своя компютър. Неговата съвършена система за следене, превъзхождаща многократно тази на хората, долови някакво почти незабележимо отклонение в замерванията.

Скоростта на лазерните импулси през едно оптично влакно се измерва с милиони пулсации в секунда. Тъй като датчиците на Отокодате бяха в състояние да следят замерванията на приборите много по-прецизно, отколкото човешкия мозък, той установи едва доловим пад в скоростта на импулсите от стандартните 44,7 милиона пулсации в секунда на 44.68 милиона. Той изчисли профила на коефициента на пречупване и определи, че светлината, която изпращаше вълните си през два от сноповете в един лентов кабел, съдържащ хиляди оптични влакна, се отклонява на моменти в някаква точка.

Той сигнализира в центъра за наблюдение и комуникации, че напуска пулта, за да извърши проверка на сноповете влакна в проходите.

56

Гневът и нетърпението на Сума все повече нарастваха с всеки изминал момент. На Диас и Смит изглежда не им омръзваше да се препират с него, давайки израз на омразата, която изпитваха към неговите постижения, заплашвайки го, сякаш беше най-обикновен уличен крадец. Стигна дотам, че се радваше на възможността да се избави от тях.

Той чувстваше, че отвличането на сенатора Диас беше грешка. Сенаторът беше взет само защото Ихиро Цубой беше убеден, че Диас има значително влияние в Сената и президентът се вслушва в съветите му. Според Сума този човек беше дребнав и тесногръд. След като бил уволнен от армията по здравословни причини, Диас завършил университета в Ню Мексико, като работел, за да се издържа. След това поел по традиционния път към властта, като станал адвокат и поддръжник на каузи, които се превръщали във вестникарски сензации и печелели подкрепата на мнозинството на управляващата партия в щата. Сума го презираше като изостанал от времето си политически шарлатанин, който непрестанно произнася все едни и същи скучни високопарни тиради за облагане на богатите с данъци и използване на приходите за социални програми за подпомагане на гладуващите и бездомни безработни бедняци. Благотворителността и състраданието бяха качества, които Сума презираше.

От друга страна, членът на конгреса мис Смит беше много проницателна жена. Сума изпитваше неловкото чувство, че тя беше в състояние да чете мислите му и да се противопостави обосновано на всяко негово изявление, което й подхвърляше. Тя знаеше необходимите й факти и статистически данни и можеше с лекота да ги цитира. Лорън произхождаше от добро семейство от Западните щати, като родът й се занимаваше със скотовъдство по западните склонове на Колорадо още от седемдесетте години на миналия век. Получила образованието си в Колорадския университет, тя се беше кандидатирала за място в Конгреса и беше удържала победа над титуляря, който заемаше този пост от тридесет години. По агресивност тя можеше да се мери с кой да е мъж. Сума подозираше, че нейната единствена слабост е Дърк Пит и беше много по-близо до истината, отколкото предполагаше.

Сума отпи саке и погледна към другия край на масата, където седяха те, приготвяйки се за поредната размяна на остри думи. Той тъкмо се канеше да приведе нов довод в своя полза, когато в стаята влезе Тоши и тихо прошепна нещо на ухото му. Сума сложи чашата си със саке на масата и стана.

— Време е да тръгвате.

Лорън елегантно се изправи на крака и погледна Сума в очите.

— Няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че Дърк и Ал са живи и с тях се отнасят човешки.

Сума се усмихна снизходително.

— Те се промъкнаха тайно на чужда територия, на моя територия като агенти от разузнаването на чужда страна…

— По отношение на шпионажа японските закони са също като нашите — прекъсна го тя. — Те имат право на справедлив съдебен процес.

Сума беше изпълнен със злорадо задоволство.

— Не виждам никаква причина да продължаваме този разговор. Досега мистър Пит и мистър Джордино, заедно с останалите от тяхната шпионска група, са били екзекутирани от моя приятел Моро Каматори. Мислете си, каквото искате.

Лорън се почувства така, сякаш сърцето й беше захвърлено в лед. Настъпи оглушителна тишина, която мисълта, че това сигурно беше вярно, направи още по-ужасяваща. Лицето й пребледня, тя се олюля и почувства в съзнанието си огромна празнота.

Тоши сграбчи Лорън за ръката и я помъкна към вратата.

— Елате, самолетът, който ще ви отведе до Едо и до личния самолет на мистър Сума ви очаква.

— Няма ли да минем през вашия удивителен тунел под морето? — попита Диас без никаква нотка на разочарование.

— Има някои неща, които не желая да виждате — хапливо отвърна Сума.

Като че ли сънуваше някакъв кошмар, Лорън без да се противи позволи на Тоши да я преведе през едно фоайе, което водеше към покрита с камъни пътека, пресичаща малко езерце. Сума се поклони и подкани с жест Диас да последва жените.

Диас сви примирено рамене и закуцука с бастуна си пред Сума, а след тях тръгнаха двата робота пазачи.

От другата страна на езерцето в средата на морава, заобиколена с грижливо подрязан жив плет, ги очакваше един самолет със завъртащи се двигатели. Реактивните двигатели се въртяха с тихо свистене. От двете страни на стълбата, която водеше към главния пътнически салон, стояха мирно двама члена на екипажа, облечени с червени шушлякови летателни костюми и шапки с козирки. И двамата бяха ниски, единият слаб и строен, а раменете на другия щяха направо да пръснат шевовете на костюма му. Когато групата на Сума приближи, те почтително сведоха глави.

Диас внезапно спря.

— Когато се върна във Вашингтон, ще дам пресконференция и ще разоблича вас и чудовищните ви планове. След това ще поведа борба срещу вас с всички средства, които имам на разположение в двете камари на Конгреса, докато всички активи, с които разполагате в Съединените щати, не бъдат конфискувани и национализирани. Няма да спра, докато не платите за вашите престъпления.

Усмивката на Сума вбеси Диас.

— Нашите лобисти във Вашингтон са достатъчно силни, за да неутрализират жалките ви напъни. Ние „притежаваме“ твърде много от вашите колеги законодатели, които имат слабост към скритото богатство, за да можете да окажете някакъв натиск. Гласът ви ще бъде глас в пустиня, сенатор Диас. Вашето правителство, независимо дали това ви харесва или не, корумпирано и затънало в емоционални програми, вместо да се занимава с наука и нови технологии, се е превърнало във филиал, който е японска собственост.

Лорън се наведе към Сума с презрително присвити очи.

— Преди петдесет години вие подценихте куража на американците. Сега отново разбудихте спящия великан и го изпълнихте със страховита решителност.

— Думите на адмирал Ямамото, произнесени след седми декември, не важат за сегашния момент — презрително заяви Сума. — Вашият народ е загубил онази сила на духа, която би му позволила да понася лишения за доброто на нацията. Трябва да погледнете действителността в очите, мис Смит. Величието на Америка вече е минало. Нямам какво друго да кажа, освен да ви приканя настоятелно да предупредите вашия президент за намеренията на Япония.

— Сигурно имате предвид вашите намерения — предизвикателно каза Лорън. — Вие не представлявате японския народ.

— Приятно пътуване към дома, мис Смит. Вашето посещение завърши.

Сума се обърна и понечи да си тръгне, но едва беше успял да направи една крачка, когато двамата членове на екипажа сграбчиха ръцете му, повдигнаха го и го метнаха назад през отворената врата в пътническия салон на самолета, където той сякаш изчезна. Всичко стана толкова бързо, че Лорън и Диас спряха изненадани и недоумяващи. Реагира само Тоши, която замахна с крак към по-набития член на екипажа.

— Ама че начин да се завърже задушевно приятелство — засмя се Джордино, сграбчи крака на Тоши, придърпа я към себе си и я прехвърли през вратата в ръцете на Уедърхил и Манкузо с такава лекота, сякаш беше пълна с въздух.

Лорън ахна и понечи да каже нещо на Джордино, но Стейси безцеремонно я избута нагоре по стълбата.

— Нямаме време за губене, мис Смит. По-живо, моля. — Щом Лорън пое нагоре, тя дръпна Диас. — Побързайте, сенаторе. Прекалихме с гостоприемството на домакините.

— Откъде… откъде се появихте всички вие? — заекна той, докато Манкузо и Уедърхил го изтегляха през люка.

— Ние сме вашите дружки, бандитите от махалата — нехайно отвърна Уедърхил. — Всъщност Пит и Джордино се справиха с екипажа и го завързаха в товарния отсек.

Джордино повдигна Стейси в салона и прибра стълбата след нея. Той отдаде напето чест на двата робота пазачи, които бяха насочили пушките си към него, но стояха объркани без да помръднат.

— Сайонара, пуйки такива!

Той затвори вратата с рязко дръпване и я заключи. После се обърна и извика по посока на пилотската кабина една-единствена кратка дума.

— Тръгвай!

Тихото свистене на двата газотурбинни двигателя прерасна в оглушителен писък, а тягата им накара тревата под късите масивни криле да полегне. Колелата се отделиха от влажната земя и самолетът се издигна право нагоре във въздуха, постоя увиснал неподвижно няколко мига, докато двигателите бавно се завъртяха с хоризонтално положение, а после се стрелна в широк вираж, който го отведе на изток над морето.

Лорън прегърна Джордино.

— Слава богу, че си добре. Дърк с теб ли е?

— Кой мислиш, че кара този автобус? — Джордино се усмихна широко и кимна към пилотската кабина.

Без да каже дума, Лорън изтича по пътеката между седалките и рязко отвори вратата на пилотската кабина. Заел мястото на пилота, насочил цялото си внимание към управлението на самолета, който беше нов за него, седеше Пит. Той не помръдна, нито обърна глава, когато тя плъзна ръцете си около врата му и по-надолу, под взетия на заем от „Сума Корпорейшън“ летателен костюм и го обсипа с поне дузина целувки.

— Ти си жив — радостно възкликна тя. — Сума каза, че си мъртъв.

— Не бих казал, че денят беше изпълнен с приятни преживявания — успя да произнесе между целувките Пит. — Значи ли това, че се радваш да ме видиш?

Тя леко прокара ноктите си по гърдите му.

— Никога ли не можеш да се държиш сериозно?

— Лейди, никога не съм бил по-сериозен, отколкото в настоящия момент. От това дали ще успея да пилотирам самолет, който досега не съм докосвал, зависи живота на осем човека. И по-добре да му хвана цаката колкото се може по-бързо, иначе всички ще изпопадаме във вълните.

— Ти можеш да го направиш — убедено заяви тя. — Дърк Пит може всичко да направи.

— Ще ми се хората да не казват това — изпъшка Пит. Той бързо кимна с глава надясно. — Сядай на мястото на втория пилот и си поиграй с радиото. Трябва да повикаме кавалерията преди самолетите на самураите да се впуснат да ни преследват. Не можем да се мерим по бързина с реактивни изтребители.

— Сума не притежава японските въоръжени сили.

— Той притежава всичко останало наоколо. Нямам никакво намерение да рискувам. Включи радиото, ще ти кажа честотата.

— Накъде отиваме?

— Към „Ралф Р. Бенет“.

— Лодка?

— Кораб — поправи я Пит. — Кораб на американските военноморски сили за откриване и определяне на цели с РЛС. Ако успеем да се доберем до него преди да ни прехванат, значи сме се спасили.

— Те не биха се осмелили да ни свалят при положение, че Хидеки Сума се намира на борда.

Очите на Пит се стрелнаха от таблото с приборите към водата, която се вълнуваше под тях.

— О, колко се надявам да си права.

Зад тях Джордино неуспешно се опитваше да усмири Тоши, която съскаше и удряше където свари, като побесняла котка. Тя го заплю, като едва не улучи бузата му и слюнката попадна на ухото му. Най-сетне той я сграбчи отзад и я стисна здраво като в менгеме.

— Ясно ми е, че първоначалното впечатление, което създавам, не е добро — щастливо заяви той, — ала опознаеш ли ме, ще се влюбиш в мен.

— Американска свиня! — изкрещя тя.

— Не си права, моите италиански предци никога не биха се признали за американци.

Без да обръща внимание на Джордино и съпротивляващата се Тоши, Стейси върза здраво Сума към едно от няколкото луксозни кожени кресла, които се намираха в главния салон за пътници. По лицето му беше изписано неверие.

— Бре, да му се не види — каза щастливият Манкузо. — Я, каква изненада! Самият шеф е дошъл да се поразходи с нас.

— Вие сте мъртви. Вие трябваше да сте мъртви — промълви Сума, който не можеше да повярва на очите си.

— Мъртъв е твоят приятел Каматори — злорадо му съобщи Манкузо.

— Как така?

— Пит го прикова към стената.

Името на Пит сякаш му подейства като стимулант. Сума се овладя и каза:

— Направихте фатална грешка. Ако ме вземете за заложник, ще отприщите страховити сили.

— Което си е право, право си е. Сега е наш ред да се държим гадно и безцеремонно.

Човешкият глас не може точно да имитира съскането на усойница, но Сума почти успя.

— Вие сте твърде глупави, за да разберете. Когато научат какво сте направили, моите хора ще приведат в действие проекта „Кайтен“.

— Нека опитат. — Уедърхил направо мъркаше от удоволствие. — След около три минути ще спрем тока на този твой център „Дракон“.

Роботът инспектор по електрически инсталации Отокодате скоро откри заряда от експлозив, прикрепен със самозалепваща се лента към плоския кабел на влакнестата оптика. Той сръчно го свали и отново се върна при пулта. В продължение на няколко минути той внимателно разглежда пакета, като успя да разпознае таймера, но тъй като паметта му не беше програмирана да анализира пластични експлозиви, не можа да разбере предназначението му. Той изпрати сигнал на своя контрольор в центъра за управление на роботи.

— Тук е Отокодате от пети енергетичен център.

— Да, какво има? — отвърна следящият робот.

— Искам да се свържа с моя контрольор, мистър Окума.

— Той отиде да пие чай и още не се е върнал. Защо предаваш?

— Открих непознат предмет, прикрепен към първичен сноп на влакнестата оптика.

— Какъв предмет?

— Пластично вещество с цифрово устройство за задаване на време.

— Може да е някакъв прибор, оставен от инженерите по кабелите след монтажа.

— Паметта ми не съдържа необходимите данни, за да го разпозная със сигурност. Искате ли да го донеса в центъра, за да го разгледате?

— Не, остани на мястото си. Ще изпратя куриер да го вземе.

— Слушам.

След няколко минути в енергетичния център влезе робот куриер на име Накаджима, който беше програмиран да се движи безпрепятствено из всички проходи и коридори и да минава през вратите на всички канцеларии и работилници. Както му беше наредено, Отокодате без да се замисли предаде експлозива на Накаджима.

Накаджима беше механичен ровер от шесто поколение, който можеше да получава гласови команди, но не и да ги издава. Той безшумно протегна своя подвижно свързан хващач, взе пакета, постави го в един контейнер, след което пое обратно към центъра за управление на роботи, където щяха да го разгледат.

На петдесет метра от вратата на енергетичния център, на място доста отдалечено от всякакви хора и оборудване от първостепенна важност, пластичният експлозив „С-8“ избухна с гръмотевичен тътен, който отекна из бетонните коридори на пето ниво.

Центърът „Дракон“ беше проектиран да издържа на най-силните земетресения и повредите по конструкцията му бяха незначителни. Проектът „Кайтен“ остана непокътнат и продължи да действа. Единственият резултат от експлозивния заряд на Уедърхил беше почти пълното унищожение на робота куриер Накаджима.

57

Роботите пазачи съобщиха на командването на охраната за странната драма в градината, разиграла се преди Пит да издигне във въздуха самолета със завъртащи се двигатели и да напусне ограденото с жив плет пространство. Отначало никой не обърна внимание на предупреждението на роботите, като предположиха, че се касае за повреда в системата им за зрително възприемане, ала когато при последвалото незабавно претърсване Сума не беше открит, канцелариите в командването на охраната заприличаха на разбунени кошери.

Поради своето огромно его и култа към потайност Сума не беше подготвил управленски екип, който да поеме в свои ръце нещата при възникване на непредвидени обстоятелства, когато той самият отсъства. Обзети от паника, шефовете на охраната решиха да се обърнат към Каматори, ала скоро установиха, че никой не отговаря на телефонните обаждания и повиквания по оповестителната система в жилището му, а неговите лични роботи телохранители не реагират на подадените сигнали.

Към жилището на Каматори веднага пое специална отбранителна група, подсилена от четири въоръжени робота. Командирът на групата почука силно, но тъй като не получи никакъв отговор, се отдръпна встрани и заповяда на един от роботите да разбие заключената врата. Преградата от дебело гравирано стъкло бързо беше строшена на парчета.

Командирът предпазливо прекоси празната зала за видеопрожекции и бавно пристъпи в стаята с трофеите, където ченето му смаяно увисна. Облегнат на стената, изправен в цял ръст, с отпуснати рамене, широко отворени очи и стичаща се от устата му кръв, висеше Моро Каматори. Лицето му беше изкривено от болка и ярост. Командирът се вторачи глупаво в дръжката на сабята, която стърчеше от корема на Каматори, а острието й минаваше през тялото му и го приковаваше към стената.

Командирът не можеше да повярва, че той е мъртъв, разтърси леко Каматори и му заговори. След минута той най-сетне проумя, че роденият твърде късно воин самурай никога нямаше отново да проговори. А после командирът за първи път си даде сметка, че пленниците ги няма, а роботите пазачи бяха застинали неподвижно по местата си.

Суматохата нарасна още повече при вестта за убийството на Каматори и последвалата почти в същия миг експлозия на пето ниво. Ракетите земя-въздух, разположени из острова, се издигнаха от тайните си бункери, насочени и готови за изстрелване, което беше отложено поради съмнения, че Сума се намира в самолета.

Но скоро действията станаха овладени и целенасочени. Записите, направени от видеокамерите на роботите, бяха прожектирани и всички ясно видяха как Сума беше качен насилствено на борда на самолета.

Възрастният главатар на „Златните дракони“, Корори Йошишу и източникът на финансовото му могъщество Ихиро Цубой се намираха в кабинета на Цубой в Токио, когато директорът на охраната на Сума им се обади по телефона. Двамата съдружници на Сума незабавно поеха изцяло командването при създалото се положение.

От експлозията бяха изминали едва осем минути, когато Цубой използва огромното си влияние сред военните в Япония и настоя една ескадрила от реактивни изтребители незабавно да излети и да догони опитващия да се измъкне самолет със завъртащи се двигатели. Заповедите му бяха самолетът да се прехване и да бъде принуден да кацне обратно на остров Сосеки. Ако не успееха да сторят това, те трябваше да унищожат летателния апарат заедно с всички, които се намираха на борда му. Цубой и Йошишу бяха съгласни, че въпреки дългогодишното им приятелство със Сума за проекта „Кайтен“ и за тяхната нова империя беше по-добре той да умре, отколкото да бъде използван като оръдие за изнудване в полза на чужди интереси. Или още по-лошо, да бъде разобличен като престъпник от американската съдебна система. Освен това плашеше ги мисълта, че специалистите по разпити от разузнаването на Съединените щати със сигурност щяха да принудят Сума да разкрие подробности за тайната технология на Япония и плановете им за икономическо и военно превъзходство.

Пит пое курс по компаса към мястото, където плаваше корабът, когато беше излетял за остров Сосеки. Той форсира двигателите докрай, надминавайки опасно границата на възможностите им, докато Лорън отчаяно се опитваше да установи връзка с „Бенет“.

— Изглежда, не мога да се свържа с тях — обезсърчена каза тя.

— На коя честота си?

— Шестнадесет в метровия обхват.

— Използваш грешен обхват. Превключи на шестнадесет в дециметровия обхват и използвай като позивна моето име.

Лорън избра дециметровия обхват и набра честотата.

— Пит вика американския кораб „Бенет“ — заговори тя. — Пит вика „Бенет“. Чувате ли ме? Чувате ли ме? Отговорете, моля.

— Тук е „Бенет“. Това вие ли сте наистина, мистър Пит? Звучите така, сякаш сте променили пола си от последния път, когато ви видяхме.

Свръхчувствителните системи на „Бенет“ за откриване и определяне на цели бяха засекли летателния апарат още в момента, когато той излетя от земята. Щом стана ясно, че той се насочва на изток над морето, приемниковата система за радиоелектронна борба и наблюдение започна да го следи. Минути след като беше уведомен, командир Харпър вече крачеше по палубата в оперативния пункт. На всеки няколко секунди той спираше и надничаше над раменете на операторите на пулта, които бяха вперили погледи в екраните на радарите и монитора на компютъра, който анализираше и замерваше сигналите и увеличаваше изображението на целта, така че да осигури възможност за разпознаване на нейния клас.

— Можете ли да различите…?

— Или е хеликоптер, или нов самолет със завъртащи се двигатели. — Операторът очакваше въпроса на Харпър. — Издигна се като хеликоптер, но приближава твърде бързо, за да се движи с лопати на носещо витло.

— Курс?

— Едно-две-нула. Изглежда се насочва към мястото, откъдето излетяха двата „Ибис“-а.

Харпър се завъртя към най-близкия телефон и вдигна слушалката.

— Свързочна.

— Свързочна, сър — веднага му отговори един глас.

— Някакви сигнали по радиото?

— Никакви сър. По вълните цари мълчание.

— Обадете ми се на секундата, щом уловите нещо. — Харпър тръшна телефонната слушалка. — Има ли някаква промяна на курса?

— Целта все още лети по курс едно-две-нула и леко се отклонява на югоизток, капитане.

Това трябваше, но не можеше да бъде Пит, помисли си Харпър. Ала кой друг би летял към точно това място? Дали не беше случайност, зачуди се той. Тъй като беше човек, който не обичаше да бездейства, той излая заповед на помощника си, който стоеше до него.

— Обърнете кораба и поемете към мястото, откъдето излетяха „Ибис“-ите. Пълен напред, докато не заповядам нещо друго.

Офицерът знаеше, че Харпър предпочита действието пред обичайния военен протокол, ето защо се обърна без да козирува и бързо предаде заповедите на мостика.

— Търсят ви от свързочната, капитане — съобщи един матрос.

Харпър грабна слушалката.

— Капитанът слуша.

— Получих сигнал от някаква жена, която твърди, че е членът на Конгреса Лорън Смит. Освен това твърди, че мистър Пит управлява самолет, който е отвлечен от остров Сосеки и на борда му има осем пътника, в това число сенатор Майкъл Диас и мистър Хидеки Сума.

Въпреки че беше на твърде ниско стъпало в йерархията на командването, за да го уведомят за отвличането на Лорън и Диас, Харпър не можеше да бъде обвинен, че не е повярвал на чутото.

— Отвлекли са самолет и са пленили Сума? И откъде, по дяволите, Пит е изровил двама политици на остров Сосеки? — Той замълча и удивено поклати глава, след което издаде заповед по телефона. — Кажи на онзи, който и да е той, с когото си се свързал, че ми трябват по-конкретни доказателства за самоличност.

Специалистът свързочник се обади след половин минута.

— Жената се кълне, че е членът на Конгреса Лорън Смит от Колорадо и че ако не ги насочим и не им осигурим закрила в случай на преследване, ще обядва с Рой Мънроу и ще поиска да ви назначат да командвате влекач в Арктика. Не съм този, който може да дава съвети на капитана, сър, но ако тя е в дружески отношения със секретаря на Флота, сигурно е тази, за която се представя.

— Добре, ще й повярвам засега — отстъпи неохотно Харпър. — Дай им указания да завият двадесет градуса на юг и да продължат в западна посока, докато се срещнем…

— Засякох два самолета, които излитат от военновъздушната база „Сендзу“ — намеси се операторът на пулта, който следеше приемниковата система. — Формата и скоростта говорят за изтребители прехващачи „Мицубиши Рейвън“ на Японските сили за противовъздушна самоотбрана. Завиха в същата посока, по която се движи самолетът със завъртащи се двигатели и претърсват с радарите си въздушното пространство.

— По дяволите! — избухна Харпър. — Сега пък трябва да се разправяме с японските военни. — Той отново се обърна към помощника си. — Докладвай на командването на Тихоокеанския район за положението. Уведоми ги, че обявявам бойна готовност. Възнамерявам да открия огън по преследвачите, ако покажат каквито и да било признаци за враждебни действия. Поемам отговорността за защитата на онези хора в самолета, защото съм убеден, че са американски поданици.

Помощникът му се поколеба.

— Не отивате ли твърде далеч, сър?

— Не чак толкова — лукаво се подсмихна Харпър. — Сериозно ли смяташ, че ще бъда изправен пред военен съд, ако сваля вражески самолети, за да спася живота на двама члена на Конгреса?

Логиката на Харпър беше необорима. В отговор помощникът също се подсмихна.

— Не, сър, не мисля.

Пит издигна самолета на четири хиляди метра и го задържа на тази височина. Времето да се движи ниско над повърхността на морето беше отминало. Той беше излязъл извън обсега на ракетните установки на острова и сега можеше да лети направо към „Ралф Р. Бенет“. Той се отпусна и надяна на главата си слушалките с прикрепен към тях микрофон, които висяха на облегалката на креслото му.

— Остават още осемдесет километра — тихо каза той. — Трябва да се появи право пред нас.

Джордино беше сменил Лорън на мястото на втория пилот и оглеждаше учудено разходомерите за гориво.

— Наземният екип на Сума е бил доста стиснат по отношение на горивото. След десетина минути ще бъдем само на пари.

— Необходимо е било да напълнят само частично резервоарите за краткия полет от Сосеки и после обратно от Едо — каза Пит. — Аз здраво го натиснах и изразходвах горивото доста разточително.

— По-добре успокой топката и започвай да го пестиш.

В слушалките им прозвуча изщракване и се чу плътен глас.

— Говори командир Харпър.

— Радвам се да ви чуя, командир. Тук е Дърк Пит. Слушам ви.

— Не ми е приятно да нося лоши вести, ала след вас летят двойка японски комари.

— Няма ли край — раздразнен промърмори Пит. — Колко време ни остава, докато ни прехванат?

— Компютрите ни казват, че ще ви настигнат на дванадесет до петнадесет километра от мястото на срещата ни.

— Нямаме никакви шансове да оцелеем, ако ни нападнат — каза Джордино, като почука с пръст по разходомерите.

— Положението ви не е чак толкова безнадеждно, колкото си мислите — бавно произнесе Харпър. — Нашите електронни прибори вече заглушават радарните им системи за насочване на ракетите. Трябва едва ли не да се качат върху вас, за да могат да се прицелят.

— Имате ли нещо, с което можете да им излезете насреща и да им попречите да се прицелят?

— Единственото ни оръжие е един тридесетмилиметров „Сий Вулкан“.

— Не е кой знае колко по-добро от прашка — възнегодува Джордино.

— Ще ви кажа, че тази прашка, както я наричате, може да изстреля четиридесет и два хиляди куршума в минута на разстояние осем километра — веднага рязко отвърна Харпър.

— Цели пет километра по-малко и твърде късно — каза Пит. — Имате ли някакви други идеи?

— Почакай. — Изминаха цели две минути преди Харпър да проговори. — Може да успеете, ако ви осигурим огнево прикритие, при положение, че пикирате и кацнете на палубата. По-голямата скорост при спускането ще ви осигури четири минути допълнителна преднина.

— Не виждам особена полза — каза Джордино. — Преследвачите ни също ще пикират.

— Не става — отговори Пит на Харпър. — Ще приличаме на безпомощна патица, която се носи над вълните. По-добре да останем на такава височина, че да имам достатъчно въздушно пространство да маневрирам.

— Тези момчета не са никак глупави — отвърна Харпър. — Те са си направили предварително сметката. Следим как скъсяват разстоянието на височина хиляда и двеста метра, две хиляди и осемстотин метра под вас. Струва ми се, че искат да ви отсекат пътя при подхода.

— Продължавай да говориш.

— Ако използвате тактиката, разработена от нашите компютри, увеличавате шансовете си да успеете под прикритието на нашия огневи чадър. Освен всичко друго, а това е много важно, попаднат ли в обсега на нашия „Вулкан“, ще имаме открито пространство за обстрел над вас.

— Успяхте да ме убедите — каза Пит. — Започваме спускане след четиридесет секунди. — Той се обърна към Лорън, която седеше на седалката непосредствено зад пилотската кабина. — Погрижи се всички да затегнат здраво коланите си. Ще потанцуваме малко рокендрол.

Лорън бързо обходи салона, провери Сума и Тоши и предупреди останалите. Радостта, обзела оцелелите членове на МЕР, бързо угасна и в салона се възцари мрачно настроение. Само японският индустриалец изведнъж се развесели. Сума се усмихваше като издялана от дърво статуетка на Буда.

В пилотската кабина Пит набързо се изпъна, за да освободи мускулите си от напрежението и да раздвижи ставите си. Той пое дълбоко дъх няколко пъти, а после започна да масажира ръцете и пръстите си, сякаш беше концертиращ пианист, който се канеше да се нахвърли върху Втората унгарска рапсодия на Лист.

— Осемнадесет километра и продължават бързо да скъсяват дистанцията — долетя гласът на Харпър.

Пит стисна здраво волана на щурвала и кимна на Джордино.

— Ал, ще ми четеш на глас показанията за скорост и височина.

— С удоволствие — каза Джордино, без да прояви дори следа от вълнение. Той непоклатимо вярваше в Пит.

Пит натисна бутона за предаване по радиото.

— Започвам спускането — заяви той с тон на патолог, който съобщава, че се кани да започне аутопсия. После хвана здраво волана и премести плавно щурвала напред, като се чудеше какво щеше да каже, когато се изправеше очи в очи с дявола. Въздушният съд се наклони надолу със свистящи двигатели и се понесе стремително към огромното синьо море, което изпълваше цялото пространство на прозореца на пилотската кабина.

58

Цубой остави телефонната слушалка и съкрушено погледна към Корори Йошишу, който седеше от другата страна на писалището.

— Нашите изтребители са докладвали, че самолетът на Хидеки се опитва да се измъкне. Те не разполагат с достатъчно време, за да го принудят да кацне на Сосеки, преди да стигне до американския военен кораб. Командирът на ескадрилата иска потвърждение на заповедта ни да го свали.

Йошишу отговори замислено. В съзнанието си той вече беше приел смъртта на Сума. Дръпна от цигарата си и кимна.

— Ако няма друг начин, Хидеки трябва да умре, за да спасим това, което толкова дълго се борихме да изградим.

Цубой погледна стария дракон в очите, но видя в тях само непоколебима твърдост. После вдигна слушалката на телефона и каза:

— Потвърждавам заповедта за унищожаване.

Когато Цубой остави телефонната слушалка, Йошишу сви рамене.

— Хидеки е само един от многото, които жертваха живота си за нашата нова империя.

— Това е вярно, но американското правителство няма да погледне с добро око на факта, че в същия инцидент са загинали двама от техните законодатели.

— Нашите поддръжници и приятели в правителството му ще убедят президента да не приказва твърде много и да не предприема нищо — уверено заяви Йошишу. — Ще се вдигне шум около името на Хидеки. Ние ще останем в сянка и бурята ще ни отмине.

— И без излишен шум ще поемем управлението на корпорациите на Хидеки.

Йошишу бавно кимна.

— Това е закон на нашето братство.

Цубой погледна към възрастния мъж с нараснало уважение. Той разбираше как беше оцелял Йошишу, докато безброй други главатари на престъпния свят и „Златни дракони“ бяха загинали през годините.

Той знаеше, че Йошишу умее майсторски да манипулира другите и независимо от това кой си навличаше гнева му, независимо от това колко силни бяха враговете му, никога не беше побеждаван. Той беше, отдавна си беше дал ясна сметка Цубой, най-могъщият човек в целия свят, който не заемаше висок държавен пост.

— Световните средства за масова информация — продължи Йошишу — приличат на ненаситен дракон, който лакомо поглъща всеки скандал. Но скоро вкусът му втръсва и се прехвърля на следващия. Американците бързо забравят. Смъртта на двама от техните безбройни политици скоро ще избледнее в съзнанието им.

— Хидеки беше глупак! — рязко отсече Цубой. — Той започна да си мисли, че е бог. Както става с повечето хора, когато се главозамаят от огромната власт, с която разполагат, той допусна сериозни грешки. Отвличането на двама члена на американския Конгрес от собствената им страна беше идиотщина.

Йошишу не отговори веднага, а погледна към Цубой, който седеше от другата страна на писалището. После бързо каза:

— За мен ти си като внук, Ихиро, а Хидеки беше синът, с който така и не можах да се сдобия. Вината за това е моя. Ако го бях държал по-изкъсо, тази беда нямаше да ни сполети никога.

— Нищо не се е променило — сви рамене Цубой. — Опитът на агентите от американското разузнаване да саботират проекта „Кайтен“ беше осуетен. Ние сме все така могъщи както и преди.

— И все пак Хидеки много ще ни липсва. Всички сме негови длъжници.

— Не бих и очаквал друго, ако бях на негово място.

— Сигурен съм, че ти не би се поколебал да жертваш живота си, ако се наложи — заяви Йошишу със снизходителна усмивка.

Цубой беше твърде уверен в способностите си, за да допусне дори и за миг, че може да се провали. Той беше от новата порода и никога не би проявил и най-малкото желание да се оттегли, като разпори корема си.

— Нашата финансова и промишлена империя ще продължи да се разраства и без Хидеки — заяви без всякакви угризения той. — Трябва да заключим сърцата си за мъката и да продължим напред.

Йошишу забеляза амбицията, която гореше в очите на Цубой. Младият финансов корифей нямаше търпение да заеме мястото на Сума.

— Оставям на теб, Ихиро, да организираш подобаваща церемония за нашия приятел, когато предадем духът му на боговете в Ясукуни — каза Йошишу, говорейки за Сума така, сякаш отдавна беше мъртъв.

В отговор Цубой само махна с ръка. Той се изправи и се наведе над писалището.

— Сега, Корори, когато проектът „Кайтен“ вече влезе в действие, трябва да използваме момента, за да разклатим основите на европейската и американската икономическа независимост.

Йошишу кимна и бялата му коса падна над челото.

— Съгласен съм, не можем да допуснем смъртта на Хидеки да доведе до изоставане от графика ни. Трябва незабавно да се върнеш във Вашингтон и да поставиш на президента нашите искания за разширяване на финансовите ни вложения и проекти в Америка.

— А ако той не приеме тези искания?

— Изучавам този човек от години. Той е реалист. Ще разбере, че хвърляме спасително въже на загиващата му страна. Известен му е нашият проект „Кайтен“ и какво може да направи той. Не се бой, президентът на Съединените щати ще се съгласи, ще се съгласи и Конгресът. Нима имат друг избор?

— Две хиляди и двеста — монотонно произнесе Джордино, който четеше на глас височината в метри и скоростта във възли. — Скорост петстотин и двадесет.

Океанът бързо приближаваше, пръснатите навсякъде бели гребени на вълните ставаха все по-големи. Нямаше почти никакво усещане за скорост освен ревящите двигатели, които Пит продължаваше да държи на пълна мощност. Беше невъзможно да се прецени височината над водата. Пит се доверяваше на Джордино, който на свой ред разчиташе на приборите да го предупредят кога самолетът да заеме хоризонтално положение.

— Къде са те? — попита той по микрофона.

— Тук е Рей Симпсън, Дърк — долетя гласът на офицера, който беше провел с тях инструктажа за „Ибис“-ите. — Ще ти давам указания за кацане.

— Къде са те? — повтори Пит.

— На тридесет километра от вас и бързо скъсяват дистанцията.

— Не съм изненадан — каза Пит. — Няма начин да не са поне с хиляда възела по-бързи от този автобус.

— Хиляда и петстотин — продължаваше да чете Джордино. — Скорост петстотин и деветдесет.

— Ще ми се да бях прочел наръчника за полет — промърмори под носа си Пит.

— Хиляда и двеста метра. Скорост шестстотин и петдесет. Изглежда добре.

— Откъде знаеш?

— Стори ми се, че точно това трябва да кажа — сви рамене Джордино.

В този момент в пилотската кабина започна да бие гонгът на алармената сигнализация. Те бяха преминали границите на безопасност и бяха отвели самолета в царството на неизвестността.

— Хиляда метра. Скорост седемстотин и четиридесет. Крилца, не ни изневерявайте.

Сега, когато имаха вече пряка видимост, пилотът на челния японски самолет улови в центъра на телевизионния монитор на системата за прицелване червената точица, която представляваше пикиращият самолет със завъртащи се двигатели. Оптичният компютър пое контрола над процедурата за водене на огън и изстреля ракетата.

— Към вас лети ракета въздух-въздух — предупреди ги Симпсън с гробовен глас.

— Кажи ми, когато приближи на километър от нас — бързо нареди Пит.

— Шестстотин метра — предупреди го Джордино. — Скорост осемстотин. Сега е моментът.

Без да губи време за отговор, Пит дръпна назад щурвала. Самолетът със завъртащи се двигатели реагира така, сякаш беше планер, сграбчен от гигантска ръка. Плавно, като описа идеална дъга, той неочаквано пикира и полетя хоризонтално в опасна близост, на не повече от седемдесет метра над водата.

— Ракетата приближава, остават три километра — произнесе Симпсън с глух, лишен от емоция глас.

— Ал, започвай максимално завъртане на двигателите. — Пит замълча.

Стори му се, че почти в същия момент Симпсън извика:

— Един километър.

— Сега!

Джордино натисна ръчките, които завъртаха двигателите от хоризонтално в напълно вертикално положение.

Въздушният съд, който летеше хоризонтално, сякаш се стрелна нагоре под почти деветдесетградусов ъгъл. Самолетът се разтресе и всички отхвръкнаха напред от внезапната промяна на движещата сила и насочената нагоре тяга на двигателите, които все още работеха с пълна мощност.

Ракетата прелетя под тях, на по-малко от два метра от долната част на самолета. После изчезна с фучене напред и след известно време падна в морето.

— Добра работа — похвали го Симпсън. — Навлизате в обсега на нашия „Вулкан“. Опитай се да летиш ниско долу, за да имаме открита зона за стрелба над вас.

— Ще ни отнеме известно време, докато накараме този автобус да полети хоризонтално, за да кацне на палубата — каза Пит на Симпсън, загрижено смръщил лице. — Загубих скорост.

Джордино върна двигателите в хоризонтално положение, докато Пит насочваше самолета надолу. Той пое напред и изсвистя само на някакви си двадесет метра от водата към мержелеещите се очертания на кораба. От мястото на Пит, който се носеше стремително над гребените на вълните, той изглеждаше като неподвижно хартиено корабче върху пластмасово море.

— Самолетите приближават, но няма признаци, че се готвят да изстрелят ракета — долетя разтревоженият глас на Симпсън. — Изчакват до последната секунда, за да могат да реагират на следващата ви маневра. По-добре кацайте на палубата и то дяволски бързо.

— Вече поря вълните — рязко му отвърна Пит.

— Те също. Един над друг, за да не можеш да им извъртиш отново този номер с летящата чиния.

— Сигурно четат мислите ни — спокойно каза Джордино.

— Тъй като нямате скремблър44 за кодиране на гласовите предавания, те чуват за всеки ваш ход — предупреди ги Симпсън.

— Намерил се кой да ни каже.

Пит впери поглед през стъклото към „Ралф Р. Бенет“. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне гигантската му радарна система.

— Оставяме следващото действие от драмата на вас, „Бенет“. Нашите изненади се изчерпаха.

— Вратата на форта е отворена — внезапно прозвуча гласът на Харпър. — Завийте пет градуса наляво и не забравяйте да се наведете, когато изпратим пощата.

— Изстреляха ракета — извика Симпсън.

— Разбрано — каза Пит, — ала нямам къде да отида.

Пит и Джордино инстинктивно се наведоха в очакване на удара и експлозията. Те висяха над водата безпомощни като гълъби, тръгнали да се прибират в гнездото си и нападнати от сокол. Изведнъж тяхното спасение избухна под формата на огнен водовъртеж, който проблесна пред носа на самолета със завъртащи се двигатели, прогърмя над него и продължи назад.

Тридесетмилиметровият „Сий Вулкан“ на „Бенет“ беше открил огън. Седемте цеви на модерната гатлингова картечница се въртяха и бълваха 4200 куршума в минута на огнени откоси, които бяха толкова гъсти, че можеха да се видят с просто око. Потокът продължи да пори небето, докато не срещна приближаващата ракета, която избухна като огнена гъба на по-малко от двеста метра зад самолета със завъртащи се двигатели, който се опитваше да избяга.

После пое към челния самолет, настигна го и сгриза едното му крило, както зъби гризат пържен картоф. Реактивният изтребител „Мицубиши Рейвън“ подскочи, започна неудържимо да се премята и се вряза във водата с шумен плясък. Вторият изтребител влезе в остър вираж, като едва успя да изпревари реката от куршуми, неуморно устремена към форсажните камери на двигателите му, зави обратно и пое курс към Япония. Едва тогава „Вулкан“ млъкна, последните му куршуми профучаха в синевата и паднаха, като превърнаха гребените на вълните в бяла пяна.

— Кацайте, мистър Пит. — В гласа на Харпър ясно се долавяше огромно облекчение. — Вятърът духа откъм десния борд със скорост осем възела.

— Благодаря, командир — каза Пит. — Благодаря и на екипажа ви. Стрелбата беше добра.

— Просто трябва да знаеш как да ухажваш електрониката си.

— Започвам последен подход.

— Съжалявам, че нямаме духова музика и не сме ви организирали подходящо посрещане.

— Стигат ни Звездите и Райетата45, които бризът развява.

Четири минути по-късно Пит приземи самолета със завъртащи се двигатели върху площадката за хеликоптери на „Бенет“. Едва тогава той си пое дъх, отпусна се на седалката и си отдъхна, докато Джордино изключваше двигателите.

За първи път от седмици той се почувства в безопасност. В близко бъдеще нямаше да се налага да рискува или да се излага на опасност. Той беше изпълнил своята част от операцията на МЕР. Мислеше си единствено как ще се завърне у дома, а после може би ще замине да се гмурка в топлите води на Порто Рико или Хаити, огрявани от тропическото слънце, като се надяваше, че Лорън ще бъде с него.

Пит изобщо нямаше да повярва и щеше да се изсмее на всеки, който влезеше в този момент в пилотската кабина и му кажеше, че само след няколко кратки седмици адмирал Сандекър ще държи реч за неговите заслуги на панихидата му.