Дракон

74

19 ноември 1993 година

„Вашингтон Поуст“

Сандекър седеше на страничната стъпенка на „Стуц“-а в хангара на Пит, вперил тъжен поглед в некролога във вестника.

— Той стори толкова много, че ми се струва несправедливо животът му да бъде побран само в няколко думи.

Джордино обикаляше с безизразно лице около реактивния изтребител на Луфтвафе „Месершмит МЕ-262А-1а“. Верен на думата си, Герт Халдер се беше направил, че не забелязва, когато Пит и Джордино скришом измъкнаха самолета от бункера, натовариха го на камион и го покриха с брезентно платнище, а после уредиха прехвърлянето му на борда на датски товарен кораб, който щеше да поеме курс към Щатите. Само преди два дни корабът беше пристигнал в Балтимор, където Джордино го очакваше, за да превози самолета до хангара на Пит във Вашингтон. Сега, стъпил върху разположените си в триъгълник колесници, той беше заел мястото си сред останалите класически модели в колекцията на Пит.

— Дърк трябваше да е тук, за да го види — с натежало от мъка сърце каза Джордино. Той прокара ръка по носа на оцветения в различни оттенъци на зеленото корпус на самолета и боядисана в светлосиво долна част, а после спря поглед върху дулата на четирите тридесетмилиметрови оръдия, които се подаваха от предния обтекател. — Щеше да е във възторг, че се е сдобил с него.

Никой от двамата не беше предвидил, не би могъл и да си представи, че ще настъпи такъв момент. Сандекър се чувстваше така, сякаш беше загубил син, а Джордино — брат.

Джордино спря и погледна към апартамента над класическите автомобили и самолета.

— Трябваше да бъда с него в този СДГП.

Сандекър вдигна поглед към него.

— Тогава ти също щеше да си изчезнал и може би мъртъв.

— Винаги ще съжалявам, че не бях с него — тихо каза Джордино.

— Дърк загина в морето. Той би искал да умре точно така.

— Той можеше да стои тук сега, ако един от манипулаторите на „Големият Бен“ беше снабден със скрепер, вместо с инструменти за рязане — продължи да упорства Джордино.

Сандекър уморено поклати глава.

— Колкото и да се вихри въображението ти, няма да го върне обратно.

Джордино вдигна очи към жилището на Пит.

— Все си мисля, че само да му извикам и той ще слезе.

— И аз си мислех за същото — призна Сандекър.

Внезапно вратата на апартамента се отвори и за миг двамата настръхнаха, но после се отпуснаха. Оттам излезе Тоши, която носеше поднос с чаши и чайник. С невероятно гъвкава и грациозна походка тя внимателно се спусна по витата желязна стълба и плавно се отправи към Сандекър и Джордино.

Сандекър сви озадачено вежди.

— Чудя се, как си успял да придумаш Джордън да ти я повери.

— Няма нищо за чудене — ухили се Джордино. — Направихме трампа. Той ми я подари, за да си държа езика зад зъбите за проекта „Кайтен“.

— Имаш късмет, че не е залял краката ти с цимент и не те е хвърлил в Потомак.

— Аз блъфирах.

— Рей Джордън не е глупак — сухо отбеляза Сандекър. — Той е знаел това.

— Добре де, значи тя е подарък за оказани услуги.

Тоши постави подноса върху стъпенката на „Стуц“-а до адмирала.

— Чай, господа?

— Да, благодаря — каза Сандекър, като стана на крака.

Тоши плавно коленичи и изпълни кратка чайна церемония, преди да подаде чашите, от които се вдигаше пара. После се изправи и впери възхитен поглед в „Месершмит“-а.

— Какъв красив самолет — промърмори тя, без да обръща внимание на полепналата по него прах, пукнатите гуми и избелялата боя.

— Ще го възстановя в първоначалното му състояние — тихо каза Джордино, като се опитваше да си представи как е изглеждал прашният самолет, когато е бил нов. — Като услуга към Дърк.

— Говориш така, сякаш той ще възкръсне — със свито гърло каза Сандекър.

— Той не е мъртъв — упорито промълви Джордино. Въпреки че не беше мекушав, очите му се напълниха със сълзи.

— Може ли да помагам? — попита Тоши.

Джордино смутено избърса очите си и я изгледа с интерес.

— Извинявай, хубавице, да ми помагаш за какво?

— За ремонта на самолета.

Джордино и Сандекър размениха погледи, изпълнени с недоумение.

— Да не би да си механик? — попита Джордино.

— Аз помагах на баща ми да направи и поддържа в добро състояние рибарската си лодка. Той беше много горд с мен, когато поправих повредения й двигател.

Лицето на Джордино грейна.

— Като че ли господ ни събра. — Той замълча и огледа раздърпаната рокля, която бяха дали на Тоши, когато Джордън я освободи. — Преди ти и аз да започнем да разглобяваме тази машинка, ще те разведа из най-хубавите бутици във Вашингтон и ще ти купя нови дрехи.

Очите на Тоши се разшириха.

— Сигурно имате много, много пари, също като мистър Сума?

— Не — изпъшка скръбно Джордино, — само много кредитни карти.

Лорън се усмихна и помаха с ръка над тълпата обядващи, когато салонният управител на изискания вашингтонски ресторант „Туенти Уан Федерал“ поведе Стейси през облицованата със светло дърво и мрамор зала към нейната маса. Стейси беше сресала косата си назад и я беше пристегнала с голям шал. Тя беше по-спортно облечена, с дебел кашмирен бежов пуловер с яка по врата, върху който беше наметнала сив вълнен шал и с панталони в подобен цвят.

Лорън носеше вълнено сако от шотландско каре върху сива блуза и тъмносива пола от груб вълнен плат. За разлика от повечето жени, които биха останали седнали, тя стана и подаде ръка на Стейси.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

Стейси се усмихна сърдечно и пое ръката на Лорън.

— Винаги съм искала да похапна тук. Благодаря за предоставената възможност.

— Ще пийнете ли нещо с мен?

— Този студен вятър навън пронизва. Мисля, че ще пийна един манхатън, за да се сгрея.

— Боя се, че не успях да ви изчакам. Вече изпих едно мартини.

— Е, в такъв случай по-добре да изпиете още едно, за да не ви е студено, когато си тръгнем — каза Стейси с шеговита усмивка.

Сервитьорът взе поръчката им и се отправи към елегантния бар.

Лорън отново постави кърпата върху скута си.

— Не ми се отдаде подходяща възможност да ви благодаря на Уейк Айлънд — всички толкова бързахме.

— Дърк е този, на когото всички сме задължени.

Лорън се извърна. Тя си мислеше, че се беше наплакала, след като й бяха съобщили за смъртта на Пит, но все още чувстваше как сълзите й напират.

Усмивката на Стейси помръкна и тя погледна съчувствено Лорън.

— Страшно съжалявам за Дърк. Знам, че двамата бяхте много близки.

— През годините имахме моменти и на близост, и на отчуждение, но никога не сме се отдалечавали твърде много един от друг.

— Мислили ли сте някога за женитба? — попита Стейси.

Лорън рязко поклати глава.

— Никога не сме говорили за това. Дърк не беше от онези мъже, които могат да бъдат притежавани. Неговата любима беше морето, а аз имах работата си в Конгреса.

— Вие сте била щастливка. Никоя жена не би могла да устои на усмивката му, а и тези негови зелени очи!

Лорън изведнъж стана нервна.

— Моля да ми простите. Не знам какво ми става, но трябва да разбера… — Тя замълча, като че ли се боеше да продължи и започна да си играе с лъжицата.

Стейси погледна Лорън в очите, без да трепне.

— Отговорът е не — излъга тя. — Отидох в дома му късно една нощ, но това стана по нареждане на Рей Джордън, за да инструктирам Дърк. Нищо не се случи. Тръгнах си двадесетина минути по-късно. От този момент нататък, докато се разделихме на Уейк Айлънд, отношенията ни бяха строго служебни.

— Знам, че това сигурно звучи глупаво. Дърк и аз често решавахме сами за себе си, когато ставаше дума за срещи с други мъже и жени, но исках да съм сигурна, че съм била единствената към края на дните му.

— Обичали сте го повече, отколкото сте си мислели, нали?

Лорън леко кимна.

— Да, осъзнах това твърде късно.

— Ще има други — каза Стейси, като се опитваше да разведри атмосферата.

— Но нито един, който да заеме мястото му.

Сервитьорът се върна с напитките им. Стейси вдигна чашата си.

— За Дърк Пит, един страхотен мъж.

Те докоснаха чашите си.

— Един страхотен мъж — повтори Лорън. Очите й бяха започнали да се пълнят със сълзи. — Да… такъв беше.

75

Джордън седеше на масата в трапезарията на една къща някъде в щата Мериленд, използвана като конспиративна квартира и обядваше с Хидеки Сума.

— Бих ли могъл да направя нещо, за да стане престоят ви тук по-приятен? — попита Джордън.

Сума помълча, наслаждавайки се на превъзходния вкус на супата от патица с юфка и арпаджик, подсилен от репичките и златистия хайвер. Той заговори, без да вдига поглед:

— Искам една услуга.

— Да?

Сума кимна към агента от охраната, който стоеше на пост до вратата и към неговия колега, който сервираше блюдата.

— Вашите приятели не ми разрешават да се срещна с готвача. Той е много добър. Искам да му поднеса поздравленията си.

— Тя е стажувала в един от най-добрите японски ресторанти в Ню Йорк. Името й е Натали и понастоящем работи за правителството, като изпълнява специални задачи. И не, съжалявам, но не можем да ви запознаем с нея.

Джордън огледа внимателно лицето на Сума. По него не беше изписана враждебност, нито пък отчаяние, породено от принудителното му задържане в строго охраняваната къща — нищо освен върховно самодоволство. Почти липсваха признаци, че този човек е бил умело упояван с наркотични вещества, а после принуден в продължение на четири седмици да изтърпи дълги с часове разпити. Очите му под гъстата, започнала да посивява коса бяха все така твърди като оникс. Но така и трябваше да бъде. В резултат на хипнотичното внушение на специалистите на Джордън по провеждане на разпити Сума не си спомняше нищо от станалото, нито пък съзнаваше, че е осигурил на екип от любознателни инженери и учени истинско съкровище от техническа информация. Бяха проникнали в съзнанието му и умело го бяха изследвали подробно, също като крадци, които след претърсването на някоя къща оставят всичко така, както са го намерили.

Това сигурно беше, мислеше си Джордън, един от малкото случаи, в които американското разузнаване се беше добрало до чужди промишлени тайни, които биха могли да се окажат доходоносни.

— Жалко — сви рамене Сума. — Искаше ми се да я наема, след като си замина.

— Няма да бъде възможно — откровено заяви Джордън.

Сума довърши супата си и отмести купичката настрана.

— Вие не можете да продължавате да ме държите затворен като най-обикновен престъпник. Аз не съм някой селяк, който сте арестували на улицата. Мисля, че ще бъдете достатъчно разумен, за да ме освободите незабавно.

Това не беше настоятелно искане, а просто завоалирана заплаха от страна на човек, комуто не беше съобщено, че невероятната му власт вече не съществува, защото смъртта му беше оповестена из цяла Япония. След извършването на подобаващи церемонии духът му беше намерил покой в Ясукуни. Сума нямаше представа, че що се отнася до света навън, той вече не съществуваше. Нито пък някой му беше казал за смъртта на Цубой и Йошишу и за разрушаването на центъра „Дракон“. Доколкото му беше известно, колите с бомби от проекта „Кайтен“ все още бяха скрити на сигурно място.

— След това, което се опитахте да извършите — хладно заяви Джордън, — имате щастие, че не сте изправен пред международен съд, за да отговаряте за престъпления срещу човечеството.

— Бог ми дава право да браня Япония.

Джордън имаше чувството, че тихият, властен глас звучи от амвон. По слепоочията му изби червенина.

— Освен че е най-консервативното общество на света, проблемът на Япония по отношение на останалите държави е пълната липса на етика, на принципи за честна игра според западните разбирания, у вашите водещи бизнесмени. Вие и вашите колеги — изпълнителни директори на корпорации — смятате, че можете да се отнасяте с другите народи така, както не бихте позволили на някой друг да се отнася с вас.

Сума надигна чашата си с чай и я пресуши.

— Японското общество е изключително почтено. Нашата преданост има дълбоки корени.

— Разбира се, към вас самите за сметка на други хора, като например граждани на чужди държави.

— Ние не правим разлика между икономическата и обикновената война — любезно отвърна Сума. — За нас развитите промишлени страни представляват просто съперници на едно огромно бойно поле, където не съществуват правила за поведение и търговски договори, на които може да се разчита.

Лудостта, която се промъкваше в смразяващия реализъм на ситуацията, изведнъж започна да се струва абсурдна на Джордън. Той разбра, че е безполезно да се опитва да обори доводите на Сума. Може би този безумец беше прав. В края на краищата, Америка би могла да се разпадне на отделни нации, определени по расов признак. Той отпъди от ума си тази нерадостна мисъл и стана от масата.

— Трябва да си вървя — рязко заяви той.

Сума погледна към него.

— Кога мога да се завърна в Едо Сити?

За миг Джордън го изгледа замислено.

— Утре.

— Това е добре — каза Сума. — Моля, погрижете се един от моите лични самолети да ме чака на летище „Дълес“.

Не му липсва безочие на този човек, помисли си Джордън.

— Ще уредя формалностите чрез вашето посолство.

— Приятен ден, мистър Джордън.

— Приятен ден, мистър Сума. Надявам се, ще ми простите за неудобствата, които бяхте принуден да изтърпите.

Сума присви устни, които заприличаха на тънка заплашителна линия и изгледа косо Джордън през полупритворените си очи.

— Не, мистър Джордън, няма да ви простя. Моля, бъдете уверен, че ще платите скъпо за моето принудително задържане. — После Сума като че ли престана да обръща внимание на Джордън и си наля още една чаша чай.

Когато Джордън мина през бронираната врата, която отделяше салона от дневната, Кърн го очакваше.

— Как беше обядът?

— Храната беше добра, но компанията — отвратителна. А твоят?

— Аз слушах, докато се хранех в кухнята. Натали ми приготви хамбургер.

— Щастливец!

— Какво става с нашия приятел?

— Казах му, че утре ще бъде освободен.

— Чух. Ще си спомни ли, за да си приготви багажа?

Джордън се усмихна.

— Мисълта ще бъде изтрита от съзнанието му по време на разпита довечера.

Кърн бавно кимна.

— Как мислиш, колко време можем да го държим в това състояние?

— Докато научим всичко, което знае, докато разкрием всяка тайна, всеки спомен, запечатан в сивото му вещество.

— Това би могло да отнеме една-две години.

— Е, и какво от това?

— А след като изцедим всичко от него?

— Какво имаш предвид?

— Не можем вечно да го държим скрит от света. Ако пък го освободим и му позволим да се върне в Япония, сами ще срежем клона, на който седим.

Джордън изгледа Кърн, но в изражението му нищо не се промени.

— Когато Сума няма вече какво да ни предложи, Натали ще сипе нещичко в супата му с юфка.

— Съжалявам, господин президент, но както вие на Запад казвате, ръцете ми са вързани.

Президентът погледна през масата в залата за заседания на правителството към усмихнатия дребничък мъж с късо подстригана бяла коса и кафяви очи, в които се четеше предизвикателство. Той приличаше повече на военен командир на кален в бой пехотен батальон, отколкото на политическия лидер на Япония.

Министър-председателят Юнширо, който беше пристигнал във Вашингтон на официално посещение, седеше заобиколен от двама свои министри и петима съветници от екипа му. Президентът беше седнал срещу него, придружен единствено от преводача си.

— Аз също съжалявам, министър-председателю, но ако си мислите, че просто ще потулите трагедиите от последните седмици, ще ви се случи нещо още по-лошо.

— Моето правителство не носи отговорност за действията, които се приписват на Хидеки Сума, Ихиро Цубой и Корори Йошишу. Ако обвиненията ви, че те стоят зад ядрените бомби, които са избухнали във вашия щат Уайоминг и в океана, са верни, те тайно са преследвали свои лични цели.

Тази среща между държавните глави нямаше да бъде приятна. Юнширо и неговият кабинет бяха отхвърлили категорично провеждането на каквото и да било разследване и бяха реагирали с възмущение, като че ли цялата трагедия е била изфабрикувана от западните разузнавателни служби.

Суровият поглед на президента обходи хората, насядали около отсрещния край на масата. Японците никога не можеха да преговарят без наличието на комитет.

— Ще ви бъда благодарен, ако имате добрината да помолите вашите министри и съветници, с изключение на преводача ви да напуснат стаята. Като имам предвид деликатния характер на нашия разговор, смятам, че ще бъде от полза, ако го проведем насаме.

Лицето на Юнширо помръкна, когато му преведоха тази молба. По всичко личеше, че това, което беше чул, не му се нрави. Президентът се усмихваше, но очите му не вещаеха нищо весело.

— Трябва да ви помоля да размислите. Сигурен съм, че можем да постигнем много повече в присъствието на моите съветници.

— Както виждате — президентът с жест посочи към оформената като бъбрек махагонова маса, — аз нямам съветници.

Както очакваше президентът, министър-председателят беше объркан. Той започна да разговаря скорострелно на японски с мъжете, които се скупчиха около него и започнаха гласно да изразяват възраженията си.

Преводачът на президента се усмихна едва доловимо.

— Това не им харесва — промърмори той. — Не са свикнали да работят по този начин. Мислят, че проявявате неблагоразумие и нарушавате дипломатичния протокол.

— А не казват ли, че това е варварщина?

— Долавя се само в тона им, господин президент, само в тона им.

Най-сетне Юнширо отново се обърна към президента.

— Протестирам срещу този необичаен протоколен ред, господин президент.

Щом изслуша превода, президентът отговори, като в гласа му се долавяше студенина:

— Няма да си играем повече, министър-председателю! Или вашите хора ще напуснат, или ще напусна аз.

След момент на размисъл Юнширо кимна с глава.

— Както желаете. — После направи знак на съветниците си да излязат.

Когато затвориха вратата, президентът погледна към своя преводач и каза:

— Превеждайте точно това, което казвам, без излишна деликатност и без да подслаждате горчивите думи.

— Разбрано, сър.

Президентът впери изпитателен поглед в Юнширо.

— И така, министър-председателю, фактите показват, че вие и членовете на вашия кабинет сте били напълно запознати и негласно сте одобрили производството на ядрен арсенал от „Сума Индъстриз“. Проект, финансиран отчасти от престъпна организация, известна като „Златните дракони“. Тази програма довела на свой ред до проекта „Кайтен“, отвратителен план за изнудване на международната общност, замислен тайно, който сега се опитвате да забулите в лъжи и лицемерни опровержения. Вие сте знаели за това от самото начало и въпреки всичко сте го поощрили с вашето мълчание и ненамеса.

Щом изслуша превода, изпълненият с негодувание Юнширо гневно удари с ръка по масата.

— Това не е вярно, в никакъв случай. Нямате абсолютно никакво основание за тези нелепи обвинения.

— Информацията, представена ми от различни разузнавателни източници, не оставя почти никакво съмнение, че сте замесен. Вие тайно сте приветствали изгражданата от доказани престъпници „нова империя“. Империя, основаваща се на икономическо и ядрено изнудване.

Юнширо пребледня, но не каза нищо. Той ясно видя надвисналата над него опасност, която вещаеше политическа катастрофа и огромна загуба на престиж.

Президентът нито за миг не свали погледа си от него.

— Тук няма място за фарисейски брътвежи. Между американските и японските интереси винаги ще съществува принципен конфликт, но ние не можем да съществуваме едни без други.

Юнширо разбра, че президентът му хвърля спасително въже и веднага се вкопчи в него.

— Какво предлагате?

— За да спестите на вашата страна и вашия народ ужаса и срама от скандал, вие ще подадете оставка. Доверието между вашето и моето правителство е подкопано. Пораженията са непоправими. Само един нов министър-председател и правителство от честни и почтени хора, които не са свързани с вашия престъпен свят, ще доведе до поврат и подновяване на взаимното сътрудничество между нашите две страни. Да се надяваме, че тогава ще можем да работим в тясно взаимодействие за решаване на проблемите, дължащи се на разликите в нашите икономики и култури.

— А станалото ще бъде ли запазено в тайна?

— Обещавам, че от наша страна всички данни за центъра „Дракон“ и проекта „Кайтен“ ще бъдат засекретени.

— А ако не подам оставка?

Президентът се облегна назад и разпери ръце.

— В такъв случай моята прогноза е, че японските бизнесмени трябва да се приготвят за рецесия.

Юнширо се изправи.

— Трябва ли да разбирам, господин президент, че вие заплашвате да затворите пазарите на Съединените щати за всички японски стоки?

— Няма да ми се наложи — отвърна президентът. В изражението на лицето му настъпи странна промяна. Сините му очи загубиха гневния си блясък и добиха замислен вид. — Защото, ако се разчуе, че в Съединените щати тайно е била внесена японска ядрена бомба и е експлодирала там, където се скитат елени и антилопи… — Той замълча, за да подсили ефекта от казаното. — Искрено се съмнявам, че американският потребител някога ще погледне отново с добро око на вашите стоки.

76

21 ноември 1993 година

Остров Маркъс

Далеч от утъпканите туристически маршрути, на 1125 километра югоизточно от Япония, девствен и закътан, се намира остров Маркъс. Коралов атол, без други острови в съседство, неговите брегове образуват почти идеален триъгълник, всяка страна на който е дълга приблизително километър и половина.

Като се изключи мимолетната му печална слава по време на Втората световна война, когато бил бомбардиран от Военноморските сили на САЩ, малцина били онези, чували някога за остров Маркъс, докато един японски строителен предприемач не попаднал съвсем случайно на неговите безлюдни плажове. Той веднага оценил потенциалните възможности на острова да се превърне в предпочитано убежище за отегчени от зимата японци и без да губи излишно време, построил луксозен курорт.

Проектирано в съвременен полинезийски стил, курортното селище включвало игрище за шампионати по голф, казино, три ресторанта с барове и дансинги, киносалон, огромен плувен басейн във формата на лотос и шест тенискорта. Ширналият се във всички посоки комплекс, заедно с игрището за голф и летището, заел целия остров.

Когато курортът бил завършен и бил назначен персонал, строителният предприемач наел самолет и поканил цяла армия журналисти, работещи в специализирани издания за туризъм, които се изсипали на острова и след като се насладили на безплатно предоставените им материални благини, се завърнали у дома, за да опишат видяното. Курортът незабавно добил популярност сред авантюристично настроени туристи, които предпочитали екзотични и далечни места. Ала вместо наплив от японци завалели резервации от други райони на тихоокеанското крайбрежие и скоро меките като атлаз млечнобели пясъци на острова се изпълнили с австралийци, новозеландци, тайванци и корейци.

Освен това курортният остров скоро се превърнал в средище на влюбени и Мека за младоженци, тръгнали на меден месец. Те се отдавали на многобройните възможности за спортуване или просто се излежавали по плажовете и се любели в бунгалата си от селски тип, разпръснати сред палмите.

Брайън Фостър от Бризбейн излезе от ледено синкавата вода на външния риф и пое по брега към съпругата си Шели, която дремеше в един шезлонг. Ситният пясък пареше голите му стъпала, а водните капчици, които се стичаха по тялото му, блестяха на лъчите на късното следобедното слънце. Докато се подсушаваше с хавлиена кърпа, той отново погледна към водата.

Една корейска двойка, Ким и Ли Санг, която беше отседнала в съседното бунгало, се учеше да кара уиндсърф под вещото ръководство на отзивчив сърф инструктор от комплекса. Малко по-навътре от тях Едуард Кейн от Уелингтън се гмуркаше с шнорхел в рифа, а съпругата му Мойра се носеше върху плажен дюшек след него.

Фостър целуна леко жена си и я потупа по корема. Той се излегна на пясъка до нея, надяна чифт слънчеви очила и започна лениво да наблюдава хората във водата.

Семейство Санг срещаха трудности при овладяването на техниката и необходимата за управление на сърф координация на движенията. По всичко личеше, че те прекарват по-голямата част от времето си в опити да се доберат до дъската и да вдигнат платното, след като загубеха равновесие и цопнеха във водата.

Фостър насочи вниманието си към семейство Кейн, като се любуваше на Мойра, която беше успяла да се претърколи по гръб, без да падне от дюшека. Тя носеше цял златист на цвят бански костюм, който не правеше почти нищо, за да скрие нейните щедри форми.

Изведнъж погледът на Фостър бе привлечен от нещо при входа на канала, който се врязваше в кораловия риф и водеше към открито море. Нещо ставаше под водата. Беше сигурен, че някакъв предмет или някакво морско същество нарушаваше покоя на дълбините. Въпреки че не можеше да го види, струваше му се, че то се движи през рифа към лагуната.

— Там има нещо! — рязко подхвърли той на жена си и скочи на крака. Фостър хукна към водата и започна да вика и сочи към канала. Неговите викове и бурното му ръкомахане бързо привлякоха останалите и скоро на брега се струпа цяла тълпа от близкия басейн и съседните ресторанти.

Инструкторът по сърф на семейство Санг чу Фостър и обърна поглед в посоката, която сочеше показалецът му. Той съзря приближаващото вълнение във водата и като подбра Ким и Ли, бързо ги избута към брега. После скочи върху сърфа и се понесе през лагуната, за да предупреди семейство Кейн, които без да подозират нищо, щяха да се изпречат на пътя на незнайния дух, който, по всичко личеше, възнамеряваше да нахлуе в лагуната.

Едуард Кейн, чиято съпруга се полюшваше наблизо, плуваше в блажено неведение за опасността и разглеждаше сякаш изваяната от някой скулптор градина от корали през маската си за гмуркане, очарован от ярките цветове и стрелкащите се наоколо пасажи от блестящи рибки.

Той чу някакво буботене в далечината, но си помисли, че това по всяка вероятност е някой от почиващите, който се носи и подскача по водата с джет ски. В този миг, с едно абсолютно съгласувано, като че ли предварително отрепетирано движение, рибките внезапно се устремиха напред и изчезнаха. Кейн почувства как кожата му настръхва от страх. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че в лагуната се е промъкнала акула.

Кейн измъкна главата си над повърхността и се заоглежда за издайническата перка, която би трябвало да пори водата. За щастие, такава не се виждаше. Всичко, което съзря, беше един сърф, който се носеше към него и съпругата си, която дремеше върху плажния дюшек. Той чу виковете от брега, обърна се и забеляза тълпата от курортисти и служители на комплекса, която трескаво сочеше към канала.

Изведнъж дочу тътен, водата потрепери и започна да се вълнува. Той отново потопи главата си под повърхността. Какво, за бога, ставаше? — зачуди се той. Пред погледа му, на не повече от петдесет метра, от тюркоазената бездна изпълзя нещо огромно и безформено, зеленясало и покрито с кафява тиня.

Той сграбчи един от ъглите на дюшека, върху който лежеше съпругата му и започна да гребе като обезумял към едно коралово възвишение, което се подаваше над повърхността на водата. Тя нямаше представа какво се опитва да направи той и продължи да се държи здраво, като си мислеше, че обхванат от игриво настроение, съпругът й е решил да я катурне във водата.

Без да ги удостои с внимание, страховитото нещо с клатушкане подмина рифа, навлезе в лагуната и се устреми право към брега. Като някакво огромно чудовище, слязло от екрана на някой филм на ужасите за морските глъбини, то бавно се измъкна от лагуната. Тълпата от загубили ума и дума курортисти се раздели на две и му направи път, а огромното нещо, от което се стичаше вода и под чиято тежест пясъкът се тресеше, се промъкна между две палми и спря.

Онемели, всички стояха като приковани и го наблюдаваха. Едва сега успяха да видят, че това беше огромна машина, която се придвижваше с помощта на широки гъсенични вериги, над които беше разположен корпус във формата на пура. Във въздуха се издигаха две механични ръце подобно на мутиралите пипала на някое гигантско насекомо. Колонии от ракообразни животинки бяха полепнали в процепите от външната му страна, покрита с втвърдена кафява кал и тиня, която правеше невъзможно да се види какво има в иначе прозрачната предна част.

Дочу се приглушено дрънчене, някой разхерметизира един люк, разположен в горната част и отметна капака му назад.

Пред очите им бавно се появи глава с рошава черна коса и брада. Лицето изглеждаше изтощено и изпито, но от хлътналите, обградени с тъмни кръгове зелени очи бликаше енергия. Те огледаха слисаните зрители и се спряха на един младеж, който стискаше с двете си ръце объл поднос.

После устните се разтегнаха в широка ослепителна усмивка и прозвуча дрезгав глас:

— Ако не се лъжа, ти си сервитьор?

— Да… сър.

— Чудесно! След като цял месец бях на диета от плесенясали болонски сандвичи и кафе, сега съм готов да убивам за салата от раци и текила с лед.

Четири часа по-късно, утолил до насита глада си, Пит спеше най-приятния и крепък сън, който някога го беше спохождал.