Дракон

18

6 октомври 1993 г.

Токио, Япония

По традиция последното сбогом, което пилотите камикадзе извикваха един на друг, преди да се качат на самолетите, бе „Ще се видим в Ясукуни“.

Въпреки че никога не очакваха да се срещнат отново в плът и кръв, те наистина вярваха, че душите им ще се съберат отново в Ясукуни, светия храм-паметник, построен в чест на падналите в бой за императорската кауза след революцията през 1868 година.

Храмът стои върху едно възвишение в центъра на Токио, познато като Кудан Хил. Известна също като Шоконша, или „светилище, което призовава духовете“, централната церемониална част бе построена в съответствие със строгите правила на архитектурата Шинто и е напълно лишена от украшения.

Религиозна култура, основана на древна традиция, Шинто се е разклонила през годините на многобройни секти с различни обреди и ритуали, обединени около ками, или „пътя на божествената сила, преминаваща през различните божества“. До Втората световна война тя се бе вече превърнала в държавна окултна и нравствена философия, твърде далеч от една строга религия. По време на американската окупация цялата правителствена поддръжка на храмовете Шинто бе преустановена, но по-късно те бяха обявени за национално съкровище като културни обекти с голяма стойност.

Вътрешното светилище на всички храмове Шинто е недостъпно за никой, освен за главния жрец. Вътре в него се съхранява свещения предмет, който символизира божествения дух. В Ясукуни свещеният символ е едно огледало.

През огромната порта от бронз, водеща към храма, където са погребани героите от войните, не се допускат да преминават чужденци. Една подробност, която странно защо е пропускана, е, че духовете на двама капитани, чужденци, чиито кораби са били потопени, докато са снабдявали японските сили по време на руско-японската война през хиляда деветстотин и четвърта година, са също обожествени наред с близо два милиона и петстотинте хиляди японски военни герои. В Ясукуни се съхраняват костите и на редица негодници.

Техните духове включват отдавнашни политически убийци, военни фигури от подземния сеят и военнопрестъпници, водени от генерал Хидеки Тойо, които бяха отговорни за жестокости, равни и често дори по-брутални от зверствата в Аушвиц и Дахау.

След Втората световна война Ясукуни се превърна в нещо по-свято от военен паметник. Той бе символът, който обединяваше десните консерватори и военните, които все така бленуваха за една империя, над която да властва превъзходството на японската култура. Посещението, което министър-председателят Уеда Юнширо и лидерите на неговата партия правеха всяка година по повод годишнината от разгрома на Япония през 1945 година, за да се преклонят пред паметта на жертвите, бе отразявано в дълбочина от националната преса и телевизионни мрежи. Честването обикновено биваше последвано от бурни протести от страна на политическата опозиция, дейци на левицата и на пацифистките движения, различни религиозни фракции, които не поддържаха Шинто, както и от съседните страни, които бяха изпитали на гърба си японската окупация по време на войната.

За да избегнат откритата критика и атаките от политическите си противници, ултранационалистите, които крояха планове за възкресяване на империята и прослава на японската раса, бяха принудени да се събират тайно през нощта в Ясукуни, за да почетат паметта на героите. Те идваха и си отиваха като сенки. Хора с огромни богатства, високопоставени държавни сановници, както и зловещите манипулатори, които никога не се показваха на открито. Техните хищни нокти бяха здраво сграбчили една структура с огромна власт, която бе недостижима дори и за ръководителите на правителството.

А в нея най-потаен и могъщ от всички бе Хидеки Сума.

От небето леко ръмеше дъждец, когато Сума премина през портата и се запъти по застлания с чакъл път към храма Шоконша. Макар отдавна да бе минало полунощ, пътят му бе осветен от светлините на Токио, които ниските облаци отразяваха. Той се спря под едно голямо дърво и огледа двора, обграден от високи външни стени. Единственият признак на живот бе една колония от гълъби, сгушени под плочите, които покриваха извития покрив.

Удовлетворен, че никой не го наблюдава, Хидеки Сума изпълни ритуала, който се състоеше в измиване на ръцете в една каменна вана и изплакване на устата с вода от един малък черпак. След това той влезе във външната зала на храма и срещна главния жрец, който очакваше пристигането му. Сума остави един дар в параклиса, след което от вътрешния джоб на шлифера си извади снопче листа, увити в копринен свитък15. Той ги подаде на жреца, който ги постави на олтара.

Чу се звън от малка камбанка, който призоваваше личното божество на Сума, или ками. Жрецът и Сума сключиха ръце в молитва. След кратка церемония на пречистване Сума поговори тихо с жреца за минута, взе си обратно свитъка и напусна храма така незабелязано, както бе дошъл.

Напрежението от последните три дни се свлече от него като проблясващи води на поток, спускащ се надолу по склона на градинско възвишение. Сума се почувства подмладен от мистичната сила на своя ками, която го ръководеше и напътстваше. Свещеният поход, който той бе предприел, за да прочисти японската култура от отровата на западното влияние, като същевременно защити богатствата и завоеванията на своята финансова империя, бе ръководен от божествена сила.

Ако някой зърнеше Сума в мъгливата дъждовна нощ, той не би му обърнал никакво внимание. Сума изглеждаше напълно обикновен в работническия си комбинезон и евтин шлифер. Не носеше шапка. Буйните му бели коси бяха пригладени назад. Черната грива, характерна за почти всички японци и японки, се бе прошарила рано, което караше Сума да изглежда много по-възрастен от неговите четиридесет и девет години. На Запад той щеше да минава за нисък, а японските идеали за височина го поставяха в групата на леко високите с неговите сто и седемдесет сантиметра.

Само когато човек се вгледаше в очите му, щеше да забележи, че Сума изглеждаше по-различен от събратята си. Ирисите бяха оцветени в магнетичен тъмносин цвят, наследство вероятно от някой от първите холандски търговци или английски моряци. Крехък юноша, на петнадесетгодишна възраст той бе започнал да вдига тежести и продължи да тренира със студена решителност, докато не превърна тялото си в грамада от изваяни мускули. Най-голямото удоволствие, което изпитваше, не идваше от силата му, а от това, че сам той бе творец на мощта и издръжливостта на плътта си.

Неговият телохранител и шофьор се поклони и заключи тежката бронзова порта зад него. Моро Каматори, най-старият приятел на Сума и негов помощник, и секретарката му Тоши Кудо, седяха чинно на обърнатата назад седалка в една черна лимузина „Мурмото“, която бе построена по специална поръчка и бе задвижвана от дванадесетцилиндров двигател с мощност шестстотин конски сили.

Тоши бе много по-висока от сънародничките си. Тънка като топола, с дълги крака и падаща до кръста гарвановочерна коса, с безупречна кожа, чието въздействие се усилваше от чифт вълшебни кафяви очи, тя изглеждаше така, сякаш бе взета от някой епизод на филм с Джеймс Бонд. Но за разлика от екзотичните красавици, които се хвърляха на врата на измисления супершпионин бонвиван, Тоши притежаваше интелектуални способности от висока степен. Нейният коефициент на интелигентност доближаваше 165 и тя можеше да работи, като използва пълния капацитет на всяка гънка от мозъка си.

Тоши не вдигна очи, когато Сума влезе в колата. Вниманието й бе съсредоточено в един малък компактен компютър, който лежеше върху грациозния й скут.

Каматори говореше по един телефон. Макар интелектът му да не бе на едно ниво с този на Тоши, той организираше и изпълняваше тайните проекти на Сума с прецизност и умение, като използваше всякакви заобиколни начини и възможности. Той притежаваше забележителни способности в осигуряването на прикритие за финансовите операции, където дърпаше конците и действаше като параван на Сума, който предпочиташе да стои далеч от погледа на обществеността.

Каматори имаше невъзмутимо, изпълнено с решителност лице, с чифт възголеми уши в двата му края. Изпод гъстите черни вежди гледаха черни безжизнени очи, чийто поглед минаваше през чифт дебели лещи, поставени в очила без рамки. Здраво стиснатите му устни никога не се разтягаха в усмивка. Той бе човек без чувства и убеждения. Фанатично предан на Сума, своя най-голям талант Каматори разкриваше при преследването на човешки жертви. Ако някой, без оглед на богатство или стъпало в бюрократичната йерархия, създадеше препятствие пред плановете на Сума, Каматори ловко го очистваше. Накрая всичко изглеждаше като нещастен случай или вината за убийството бе приписвана на някоя от неприятелски настроените групировки или партии.

Каматори си водеше дневник с извършените от него убийства, с бележки, съдържащи подробности за всяко едно от тях. В течение на двадесет и пет години броят им бе нараснал на двеста тридесет и седем.

Той завърши телефонния си разговор, сложи слушалката на вилката и погледна Сума.

— Адмирал Атакура от нашето посолство във Вашингтон. Неговите източници са потвърдили, че в Белия дом са узнали, че експлозията е била ядрена и че е станала на „Дивайн стар“.

Сума сви стоически рамене.

— Изпратил ли е президентът официален протест на министър-председателя Юнширо?

— Американското правителство пази странно мълчание — отвърна Каматори. — Норвежците и англичаните, обаче, вдигат шум до небето за това, че са загубили корабите си.

— Но нищо от американците.

— Само бегли съобщения в техните медии.

Сума се наведе напред и потупа с показалец облеченото в найлонов чорап коляно на Тоши.

— Снимка, моля, на района на експлозията.

Тоши кимна почтително и въведе съответния код в компютъра. Не бяха изминали и тридесет секунди, когато една цветна снимка се изтърколи от факс апарата, който бе монтиран в преградната стена, разделяща кабината на шофьора от купето. Тя я подаде на Сума, който запали вътрешното осветление на колата и взе едно увеличително стъкло от Каматори.

— Детайлната инфрачервена снимка е направена преди час и половина, когато нашият шпионски спътник Акаги е преминал над района — обясни Тоши.

Няколко секунди Сума се взираше през лупата, без да проговори. Накрая той вдигна въпросително поглед.

— Атомна атакуваща подводница и азиатска джонка? Американците не действат така, както очаквах. Странно как не са пратили половината от тихоокеанския си флот.

— Няколко военноморски кораба плават към точката на експлозия — каза Каматори, — включително и един изследователски съд на НЮМА.

— А спътниковото разузнаване?

— Американските служби вече са получили обширни данни от своите шпионски спътници „Пирамидър“ и самолета „СР-90“.

Сума потупа с пръст един малък обект на снимката.

— Подводен апарат, който се носи между двата съда. Откъде се е взел?

Каматори погледна снимката там, където сочеше пръстът на Сума.

— Със сигурност не от джонката. Трябва да е дошъл от атомната подводница.

— Те няма да намерят никакви потънали отломки от „Дивайн стар“ — промърмори Сума. — Той трябва да се е пръснал на атоми.

Той хвърли снимката обратно на Тоши.

— Сведение, моля, за автотранспортните кораби, които превозват нашите продукти, настоящото им положение и местоназначение.

Тоши отправи поглед над монитора си, сякаш бе прочела мислите му.

— Имам данните, за които помолихте, мистър Сума.

— Да?

— Снощи в Бостън „Дивайн муун“16 е завършил товаренето на автомобилите — докладва тя, като четеше японските йероглифи на екрана. — „Дивайн уотър“17 е акостирал в пристанището на Лос Анджелис преди осем часа и сега разтоварва.

— Други?

— Има два кораба в движение — продължи Тоши — „Дивайн скай“18 трябва по график да пристигне в Ню Орлиънс до осемнадесет часа, а „Дивайн лейк“19 е тръгнал преди пет дни за Лос Анджелис.

— Може би трябва да сигнализираме на тези кораби да се отклонят към пристанища извън Съединените щати — каза Каматори. — Американските митнически власти може да са предупредени да търсят признаци на радиация.

— Кой е нашият таен агент в Лос Анджелис? — попита Сума.

— Джордж Фурукава ръководи тайните ви операции в югозападните щати.

Сума се облегна назад с очевидно облекчение.

— Фурукава е много опитен. Той ще забележи, ако има затягане на митническите процедури в Америка. — Той се обърна към Каматори, който говореше по телефона. — Отклони „Дивайн скай“ към Джамайка, докато получим повече данни, но остави „Дивайн лейк“ да продължи към Лос Анджелис.

Каматори се поклони в знак, че е разбрал и се пресегна за телефона си.

— Не поемаш ли риск да се получат разкрития? — попита Тоши.

Сума изопна устни и поклати глава.

— Агентите на американското разузнаване ще претърсят корабите, но никога няма да намерят бомбите. Нашата технология ще ги победи.

— Експлозията на борда на „Дивайн стар“ дойде в лош момент — каза Тоши. — Чудно дали въобще някога ще разберем какво я е причинило.

— Нито ме интересува, нито ме е грижа — каза студено Сума. — Случи се нещастен инцидент, но той няма да забави завършването на проекта „Кайтен“. — Сума направи пауза. Лицето му придоби брутално изражение. — Вече достатъчно единици са разположени по местата им, за да унищожат всяка нация, която заплашва нашата нова империя.

19

Вицепрезидентът Джордж Фурукава прие телефонния разговор със съпругата си в елегантния си офис в престижните лаборатории „Самюъл Дж. Винсент“. Тя му напомни за часа, който той имаше при зъболекаря. Той й благодари, каза няколко гальовни думи и затвори телефона.

Жената от другата страна на линията не бе съпругата му, а една от агентите на Сума, която можеше да имитира гласа на мисис Фурукава. Историята с часа при зъболекаря бе код, който той бе получил при още пет предишни случая. Той означаваше, че в пристанището е пристигнал кораб с пратка от автомобили „Мурмото“, които се подготвят за разтоварване.

След като информира секретарката си, че през останалата част от следобеда ще бъде при зъболекаря, Фурукава влезе в асансьора и натисна бутона за подземния гараж. След като измина няколко крачки до запазеното лично за него място, той отключи вратата на спортната си „Мурмото“ и седна зад кормилото.

Пликът бе там, поставен в колата от един от хората на Сума, след като Фурукава бе дошъл на работа. Той провери съдържанието му за съответните документи, с които щеше да освободи три автомобила от района за разтоварване в пристанището. Документите бяха пълни и изрядни както обикновено. Удовлетворен, той запали мощния 5.8-литров двигател „V-8“, който бе с капацитет четиристотин конски сили и имаше тридесет и два клапана.

Той подкара колата към дебелата стоманена бариера, която се издигна над бетоновото платно и застрашително се надвеси над предницата на „Мурмото“.

Пазачът на портала излезе усмихнат от къщичката си и се наведе към колата.

— По-рано ли излизате от работа, мистър Фурукава?

— Имам час при зъболекаря.

— Вашият зъболекар трябва вече да си е купил яхта от сметките, които сте му платили за зъбите си.

— По-скоро вила във Франция — отвърна на шегата му Фурукава.

Пазачът се засмя и след това зададе рутинния въпрос:

— Изнасяте ли секретни документи за работа довечера в къщи?

— Не. Оставих дипломатическото си куфарче в офиса.

Пазачът натисна с крак един превключвател, за да спусне бариерата и направи жест с ръка към двете платна, които водеха към улицата.

— Ударете му една яка глътка джин и хубаво изплакнете с нея устата си, когато се приберете в къщи. Това ще притъпи болката.

— Идеята не е лоша — каза Фурукава, като премести лоста на шестстепенната предавателна кутия на първа скорост. — Благодаря ти.

Разположени във високо стъклено здание, скрито от улицата от една горичка евкалиптови дървета, лабораториите „Винсент“ представляваха научноизследователски и проектантски център, собственост на консорциум от космически и въздухоплавателни компании. Работата бе строго секретна, а резултатите най-внимателно пазени, тъй като голяма част от финансирането идваше от държавни поръчки за военни програми. Разработваха се и се изследваха различни футуристични идеи в аерокосмическата технология. Проектите с най-големи потенциални възможности продължаваха към фаза проектиране и производство, докато онези, които се оказваха неудачни, бяха оставяни за бъдещо проучване.

Фурукава бе това, което в разузнавателните кръгове наричаха „дълбоко законспириран агент“. Родителите му бяха част от многохилядните японци, имигрирали в Съединените щати непосредствено след войната. Те бързо се смесиха с американските японци, които започваха отново да съграждат прекъснатия си живот, след като бяха освободени от концентрационните лагери. Семейство Фурукава не бе прекосило Тихия океан, защото бяха престанали да обичат родината си. Напротив. Те мразеха Америка и нейната многонационалност.

Те пристигнаха като заможни граждани, които се трудеха усърдно с ясната цел пред себе си да отгледат единствения си син по начин, който да го направи лидер в американския бизнес. Те не жалеха никакви средства, за да дадат на своето дете най-доброто образование, което страната можеше да предложи. Парите за това пристигаха мистериозно посредством японски банки в сметките на семейството. Невероятното търпение и дългите години на поддържане на фасадата дадоха своя плод, когато синът Джордж получи докторска титла в областта на аеродинамичната физика, за да бъде издигнат накрая на авторитетен пост в лабораториите „Винсент“. Високо ценен в средите на авиационните конструктори, Фурукава сега можеше да събира огромни количества информация за най-новите постижения на американските аерокосмически технологии, които той тайно пращаше на Сума Индъстриз.

Секретните данни, които Фурукава бе откраднал за държава, която още не бе посещавал, спестиха на Япония милиарди долари разходи за изследователска и развойна дейност. Работейки почти сам, неговата предателска дейност бе ускорила с пет години превръщането на Япония в световен лидер в пазара на аерокосмическа техника.

Фурукава бе вербуван за проекта „Кайтен“ по време на една среща с Хидеки Сума в Хаваи. Той получи честта да бъде избран за свещена мисия от един от най-влиятелните лидери на Япония. Заповедите му бяха дискретно да урежда освобождаването на автомобили, боядисани със специален цвят, от пристанището и да ги транспортира до райони, чието местонахождение оставаше в тайна. Фурукава не зададе никакви въпроси. Това, че не бе посветен в операцията, не го тревожеше. Той не можеше да бъде директно замесен поради опасността да компрометира собствената си мисия, която се състоеше в кражби на американски технологии.

Когато той излезе на булеварда „Санта Моника“, потокът от коли бе намалял. Утринните часове на натоварено движение бяха отминали, а следобедните още не бяха дошли. Няколко километра по-надолу той зави на юг по магистралата към Сан Диего. Като държеше педала за газта съвсем леко натиснат, той започна да провира „Мурмото“ през по-бавния трафик. Детекторът му издаде звук и Фурукава намали ход, за да спази ограничението на скоростта триста метра, преди да влезе в обхвата на една паркирана полицейска кола с радар.

На устните му заигра тънка усмивка, когато отново натисна педала.

Фурукава се отби в дясното платно и зави надолу към магистралата, която водеше към пристанището. Десет минути по-късно той пристигна в района на товарния терминал и зави в една пресечка, където подмина един огромен камион с полуремарке, паркиран зад някакъв празен склад. Върху вратите на кабината и страните на ремаркето беше нарисувана емблемата на известна транспортна фирма. Той натисна клаксона два пъти. Шофьорът на огромното возило изсвири басово три пъти с пневматичния си клаксон и последва спортната кола на Фурукава.

След като заобиколиха една дълга върволица камиони, които влизаха и излизаха от товарните докове, Фурукава накрая спря пред една от вратите на един склад за вносни коли. Съседните складове бяха пълни с тойоти, хонди и мазди, които бяха вече свалени от корабите и чакаха да бъдат натоварени на двуетажните авторемаркета, които щяха да ги закарат до витрините на търговските магазини.

Докато пазачът проверяваше документите за получаване, Фурукава отправи поглед към морето от коли, които бяха вече изкарани от „Дивайн уотър“. Повече от една трета от колите бяха разтоварени и стояха под калифорнийското слънце. Той лениво започна да брои потока автомобили, докато армия шофьори ги изкарваха от няколко зяпнали люка и ги спускаха надолу по наклонените рампи. Всяка минута от трюма излизаха по осемнадесет коли.

Пазачът му подаде плика.

— Окей, сър, три спортни седана „СП-500“. Моля, предайте документите си на експедитора надолу по пътя. Той ще уреди документите ви.

Фурукава му благодари и махна на камиона да го последва.

Червендалестият експедитор бе запалил една пура и позна Фурукава.

— Дошъл сте за още коли с онзи отвратителен кафяв цвят? — попита весело той.

Фурукава сви рамене.

— Моят клиент ги купува за своя автопарк, с който разнася стоките си. Ако щете вярвайте, това е фирменият му цвят.

— Какво продава той, изпражнения от гущери киото?

— Не, вносно кафе.

— Не ми казвайте марката. Не искам да знам.

Фурукава пъхна в ръката на диспечера една банкнота от сто долара.

— След колко време ще мога да получа колите?

Експедиторът се ухили.

— Вашите коли се намират лесно в складовете. Ще ви ги доставя след двадесет минути.

Бе изминал един час, преди трите кафяви автомобила да бяха здраво закрепени вътре в закритото ремарке и освободени от склада. Шофьорът и Фурукава не си размениха нито една дума. Избягваха дори и зрителен контакт.

От външната страна на портала Фурукава спря колата си край пътя и запали цигара. Той наблюдаваше с безучастно любопитство как камионът с полуремаркето направи завой и се отправи към магистралата. Регистрационният номер на влекача бе калифорнийски, но Фурукава знаеше, че той щеше да бъде сменен с друг на някоя пуста отбивка по пътя, преди камионът да пресече границата на щата.

Въпреки добре школуваното си умение да не се интересува от делата на другите, той неволно откри, че се чуди какво им бе толкова специално на тези кафяви коли. И защо тяхното крайно местоназначение се пазеше в такава тайна?

20

— Първо ще покараме сърф при изгрев-слънце край Макапуу Пойнт — каза Пит, като държеше ръката на Стейси. — Сетне ще поплуваме с шнорхели в Ханаума Бей, преди да ме намажеш от главата до петите с плажно мляко. Ще прекараме един ленив следобед, като подремнем на горещия бял пясък на плажа. След това ще се наслаждаваме на залеза, докато сръбваме по малко ром „Колинс“ на верандата на хотел „Халекалани“, а после ще прескочим до едно малко скътано ресторантче, което знам в Маноа Валей.

Стейси го изгледа развеселена.

— Не си ли мислил някога да станеш придружител на млади дами?

— Не ми е в характера да карам нежния пол да плаща — каза Пит с приятелски тон. — Затова съм винаги без пукната пара.

Той направи пауза и погледна навън през прозореца на големия двумоторен хеликоптер на военновъздушните сили, който се носеше с бръмчене през нощта. Огромната птица се бе появила в ранната вечер на същия ден, когато Пит и Планкет бяха спасени и вдигна от борда на китайската джонка целия геоложки екип от „Мочурливи поля“ и екипажа на „Олд Герт“. Но преди това всички благодариха от сърце на Оуен Мърфи и екипажа му за тяхната гостоприемност. Последното, което оставаше да сторят, бе да се погрижат за Джими Нокс. След като обвитото му в платно тяло бе вдигнато на борда, големият хеликоптер се издигна над „Шанхай Шели“ и „Тъксън“ и се отправи към Хаваи.

Луната бе във фаза три четвърти и светлите й лъчи проблясваха по водната повърхност под хеликоптера. Пред тях се появи един презокеански кораб и пилотът прелетя почти директно над него. Напред в югоизточна посока Пит зърна светлините на остров Оаху. Той щеше да бъде потънал в дълбок сън като Сандекър, Джордино и останалите, но въодушевлението му от това, че бе успял да избяга от скелета с коса в ръката, караше кръвта му да ври и кипи. Това, както и фактът, че Стейси бе останала будна, за да му прави компания.

— Виждаш ли нещо? — попита тя между две прозевки.

— Оаху на хоризонта. След петнадесет минути трябва да прелетим над Хонолулу.

Тя го погледна закачливо.

— Разкажи ми повече за утре, особено за частта след вечерята.

— Не съм стигнал дотам.

— Е, и?

— Окей, има две палми.

— Палми?

— Разбира се — каза Пит, като изглеждаше изненадан от въпроса й. — И между тях един таен хамак за двама.

Хеликоптерът, в чийто свръхмодерен, подобен на „Ферари“ корпус липсваше познатото опашно витло, увисна за момент над една малка затревена площ в предградията на Хикъм Фийлд. Невидими в тъмната нощ, в района кръстосваха патрули от специален армейски боен взвод. Един светлинен сигнал от земята съобщи на пилота, че районът е обезопасен. Едва тогава той леко приземи огромната машина върху меката трева.

Към тях веднага се приближи един малък автобус, върху чиито две страни бе изписано „Кауанунай туърс“, и спря почти до върха на перките на ротора. Той бе следван от един черен „Форд седан“ и военна линейка, която щеше да откара тялото на Джими във военната болница „Триплър“ за аутопсия. От колата слязоха четирима мъже в цивилни дрехи и застанаха до вратата на хеликоптера.

Още със стъпването си на земята уморените хора от НЮМА бяха въведени в автобуса. Пит и Стейси излязоха последни. Един униформен часови си протегна ръката, като им блокира пътя и им посочи колата, до която вече стояха адмирал Сандекър и Джордино.

Пит блъсна настрани ръката му и отиде до автобуса.

— Довиждане — каза той на Планкет. — И си пази сухи краката.

Планкет почти смачка ръката на Пит.

— Благодаря, че ми спасихте живота, мистър Пит. Следващият път, когато се видим, пиенето е от мен.

— Ще го запомня. Шампанско за теб, бира за мен.

— Бог да ни пази.

Когато Пит се приближи до черната кола, двама от мъжете тикнаха златните си значки в лицето на Сандекър, като се представиха за агенти на федералното правителство.

— Действаме по президентска заповед, адмирале. Трябва да ви окажем съдействие и незабавно да откараме вас, мистър Пит, мистър Джордино и мис Фокс до Вашингтон.

— Не разбирам — каза ядосано Сандекър. — За какво е това бързане?

— Не мога да кажа, сър.

— Ами моят екип от НЮМА? В продължение на четири месеца те работиха по един подводен проект в екстремални условия. Заслужават малко време за почивка и отдих при семействата си.

— Президентът наложи информационно затъмнение. Вашите хора от НЮМА заедно с доктор Планкет и Салазар ще бъдат придружени до едно безопасно селище в наветрената страна на острова и ще останат там, докато информационната завеса не бъде вдигната. След това те ще бъдат свободни да отидат на произволно, посочено от вас място, като разходите за това ще бъдат поети от правителството.

— Колко време ще бъдат затворени в клетка? — поиска да узнае Сандекър.

— Три-четири дни — отвърна агентът.

— Не трябва ли мис Фокс да отиде с останалите?

— Не, сър. Наредено ми е тя да пътува с вас.

Пит погледна проницателно Стейси.

— Изглежда нещо си скрила от нас, лейди?

На устните й се появи лека усмивка, която те за първи път виждаха.

— Ще ми липсва нашата утрин на остров Хаваи.

— Съмнявам се в това.

Очите й леко се разшириха.

— Ще се срещнем другаде, може би във Вашингтон.

— Не мисля така — каза той. Гласът му внезапно бе станал студен. — Ти ме измами, ти си ме мамила от начало до края, като се започне с твоя фалшив зов за помощ от „Олд Герт“.

Тя вдигна поглед към него. В очите й се четеше странна смесица от болка и гняв.

— Ние щяхме всички да загинем, ако ти и Ал не се бяхте появили.

— А тайнствената експлозия? Ти ли уреди това?

— Нямам си представа кой е отговорен за нея — каза искрено тя. — Не ми е било докладвано.

— Докладвано — повтори бавно той, — това едва ли е термин, който би използвал един фотограф на свободна практика. За кого всъщност работиш?

В гласа й внезапно прозвуча твърдост.

— Ще узнаеш в най-скоро време.

След това му обърна гръб и се качи в колата.

Пит успя да поспи само три часа по време на полета до столицата. Той се унесе над Скалистите планини и се събуди, когато зората се пукваше над Западна Вирджиния. Той седеше в задната част на правителствения реактивен „Гълфстрийм“ далеч от останалите пътници, като предпочиташе да прекара времето си в размишления, отколкото в разговор. Очите му бяха сведени надолу към един брой на „Ю Ес Ей Тудей“, но той не виждаше нито думите, нито снимките по страниците му.

Пит беше вбесен, дяволски вбесен. Той се сърдеше на Сандекър за това, че адмиралът мълчеше като риба и заобикаляше парливите въпроси, които Пит му бе задал относно експлозията, довела до земетресението. Той бе ядосан на Стейси — сега беше сигурен, че британското дълбоководно изследване е представлявало съвместна разузнавателна операция за шпиониране на „Мочурливи поля“. Вероятността съвпадението на района за спускане под вода на „Олд Герт“ да е случайно, бе безкрайно малка. Работата на Стейси като фотограф служеше за прикритие. Тя бе таен оперативен агент, това бе повече от ясно. Единствената останала за разрешаване загадка бяха инициалите на ведомството, за което тя работеше.

Докато той бе потънал в размисли, Джордино се отправи към опашката на самолета и седна до него.

— Изглеждаш уморен, приятелю мой.

Пит се протегна.

— Ще се радвам да се прибера вкъщи.

Джордино долови настроението на Пит и умело насочи разговора към колекцията от стари и класически коли на приятеля си.

— Над какво работиш?

— Имаш предвид коя кола?

Джордино кимна.

— „Пакард“-ът или „Мормон“-ът?

— Нито един от двата — отвърна Пит. — Преди да заминем за Тихия океан, аз успях да възстановя двигателя на „Статс“, но не го монтирах.

— Зелената кола от хиляда деветстотин тридесет и втора, чиято задна част е преградена от мястото на шофьора?

— Същата.

— Ние се връщаме вкъщи два месеца по-рано. Тъкмо навреме, за да участваш в състезанието с класически коли в Ричмънд.

— Има само два дена — каза замислено Пит. — Не мисля, че ще успея да приготвя колата навреме.

— Нека да ти помогна — предложи Джордино. — Заедно ще успеем да сложим стария зелен звяр на стартовата линия.

Лицето на Пит придоби скептично изражение.

— Може би няма да имаме тази възможност. Нещо става тук, Ал. Когато адмиралът мълчи като риба, работите явно са тръгнали на зле.

Устните на Джордино се извиха в усмивка.

— И аз се опитах да изкопча нещо от него.

— И?

— Един кол на ограда е по-разговорлив от него.

— Единствената троха, която пусна — каза Пит, — бе, че след като се приземим, отиваме директно в сградата на Главното федерално управление.

Джордино изглеждаше объркан.

— Никога не съм чувал за Главно федерално управление във Вашингтон.

— Нито пък аз — каза Пит. Зелените му очи загледаха остро и предизвикателно. — Още една причина, поради която мисля, че ни пързалят.

21

Опасенията на Пит, че някой им бе скроил номер, се потвърдиха напълно, когато пред очите му се изправи сградата на Главното федерално управление.

Микробусът, който ги бе взел от военновъздушната база „Андрюс“, беше без опознавателни знаци и странични прозорци. Той свърна от Конститюшън авеню, подмина един магазин за продажба на дрехи втора ръка, тръгна надолу по една мръсна уличка и спря пред стъпалата на една занемарена шестетажна тухлена сграда, която се намираше зад един паркинг. Пит прецени, че основите й са били положени през тридесетте.

Цялото здание бе порутено. Няколко прозореца бяха счупени и заковани с дъски. Черната боя по балконите от ковано желязо се лющеше, тухлите бяха силно ерозирали от времето и се ронеха и като последен щрих към всичко това един дръглив скитник се бе проснал върху напуканите бетонни стъпала до един кашон, пълен с неописуемо мръсни неща.

Двамата федерални агенти, които ги ескортираха от Хаваи, ги поведоха нагоре по стъпалата. Те не обърнаха внимание на бездомния скитник, докато Сандекър и Джордино му хвърлиха просто по един мимолетен поглед. Повечето жени биха погледнали бедняка със съчувствие или отвращение, но Стейси кимна и му се усмихна леко.

Любопитен, Пит се спря и каза:

— Хубав ден за слънчев тен.

Скитникът, чернокож мъж към четиридесетте, вдигна поглед.

— Сляп ли си, човече? За какво ми е на мен този тен?

Пит позна острия проницателен поглед на професионален съгледвач, който не пропусна да изследва до милиметър ръцете, дрехите, тялото и лицето на Пит, в този порядък. Това определено не бе блуждаещият поглед на бездомник от крайните улички и квартали.

— О, не знам — отвърна Пит с дружелюбен тон. — Може да ти потрябва, когато си вземеш пенсията и се преместиш да живееш в Бермуда.

Скитникът се усмихна. В устата му блеснаха два реда бели и здрави зъби.

— Пожелавам ти безопасен престой, мой човек.

— Ще се опитам — каза Пит, развеселен от странния отговор.

Той премина през първия пръстен от дегизирани часовои и последва останалите във фоайето на сградата.

Отвътре тя бе също така занемарена, както бе отвън. Миришеше неприятно на дезинфектиращи препарати. Зелените плочки на пода бяха силно изтъркани, стените голи и изцапани от хиляди отпечатъци от пръсти, наслагвани едни върху други през годините. Единственият предмет в мръсното фоайе, който изглеждаше добре поддържан, бе една старомодна пощенска кутия. Табелката й от масивен месинг лъщеше под светлината на покритите с прах осветителни тела, които висяха от тавана, а американският орел над думите „Поща на САЩ“ блестеше така, както бе блестял в деня, в който е бил излят от калъпа си. За Пит това бе един странен контраст.

Вратата на един стар асансьор се плъзна и се отвори безшумно. Мъжете от НЮМА с изненада откриха, че вътрешността му бе облицована с блестящо хромово покритие и че оператор на асансьора бе един американски морски пехотинец, облечен в синя униформа. Пит забеляза, че Стейси се държеше така, сякаш предварително бе подготвена за това.

Пит влезе последен. В блестящите стени от хром той видя отражението на уморените си, зачервени очи и прошарената набола брада. Морският пехотинец затвори вратата и асансьорът тръгна със зловеща тишина. Пит не можеше да усети никакво движение. Нямаше табло или мигащи лампички над вратата, които да указват минаващите етажи. Единствено вътрешното му ухо долови, че пътуваха много бързо надолу, като се спускаха на голяма дълбочина.

Накрая вратата се отвори към едно фоайе и коридор, които бяха толкова чисти и спретнати, че с тях можеше да се гордее всеки един от онези капитани, които не оставяха и минутка свободна на екипажа си от чистене и миене на кораба. Федералните агенти ги поведоха към втората врата от асансьора и отстъпиха встрани. Групата мина през едно празно пространство между външната и вътрешната врата, което Пит и Джордино веднага разпознаха като въздушна камера, чиято цел бе да направи стаята звуконепроницаема. След като втората врата се затвори, те чуха как въздухът бе шумно изпомпан.

Пит се усети, че стои в едно помещение, което не познаваше тайни. Това бе една огромна заседателна зала с нисък таван, която бе така изолирана от външния шум, че разположените в ниши флуоресцентни лампи бръмчаха като пчели, човешкият шепот можеше да се чуе на десет метра, а нормалните разговори звучаха почти като викове. В средата на помещението се намираше една масивна стара библиотечна маса, закупена някога от Елеонор Рузвелт за Белия дом. От нея се носеше силен мирис на препарат за лъскане на мебели.

На централно място върху нея бе поставена една фруктиера с десертни ябълки. Подът под масата бе застлан с фин стар персийски килим с кървавочервен цвят.

Стейси отиде до срещуположната страна на масата. Един мъж се надигна и я целуна леко по бузата. В гласа, с който той я поздрави, се долавяше тексаски акцент. Той изглеждаше млад, поне шест-седем години по-млад от Пит. Стейси не направи опит да го представи. Тя и Пит не бяха си разменили нито една дума, след като се качиха на борда на реактивния „Гълфстрийм“ в Хаваи. Тя се опитваше непохватно да си придаде вид, че не забелязва присъствието му, като държеше гърба си обърнат към него.

Двама мъже с азиатски черти седяха заедно до приятеля на Стейси. Те разговаряха с тих глас и не си направиха труда да вдигнат поглед, докато Пит и Джордино стояха и разглеждаха стаята. Един мъж, който имаше вид на завършил Харвард и носеше костюм с жилетка, украсена с ключа на Фи Бета Капа върху верижката на часовника си, седеше встрани от другите и четеше папка с документи.

Сандекър се отправи към един стол до централното място на масата, седна и запали една от своите навити по специален начин хавански пури. Той видя, че Пит изглеждаше изнервен и неспокоен. Чертите му се бяха променили до неузнаваемост.

Към тях се приближи един слаб, по-възрастен мъж, чиято коса бе до раменете. В ръката си той държеше лула.

— Кой от двамата е Дърк Пит?

— Аз съм — отвърна Пит.

— Франк Манкузо — каза непознатият, като протегна ръка. — Съобщиха ми, че ще работим заедно.

— Водите с един ход — каза Пит, като му разтърси здраво ръката и представи Джордино. — Приятелят ми тук, Ал Джордино и аз сме в неведение.

— Събрани сме, за да съставим един МЕР.

— Какво?

— МЕР, акроним на Междуведомствен Екип за Разследване.

— О, боже — изохка Пит, — само това ми липсваше. Единственото, което искам да направя, е да си отида вкъщи, да си налея текила върху бучки лед и да се строполя в леглото.

Преди да може да продължи с тъжбите си, в заседателната зала влезе Реймънд Джордън, придружен от двама мъже, чиито лица бяха толкова весели, колкото лицата на пациенти, на които лекарят току-що е съобщил, че черният им дроб е прояден от гъбични израстъци от джунглата на Борнео. Джордън се насочи право към Сандекър и го поздрави сърдечно.

— Приятно ми е да те видя, Джим. Дълбоко ценя твоето съдействие в тази каша. Знам, че е било удар за вас да загубите проекта си.

— НЮМА ще построи друг — заяви Сандекър с обичайния си самоуверен тон.

Джордън седна начело на масата. Заместниците му седнаха до него и поставиха няколко папки с документи на масата пред него.

Въпреки че бе седнал, Джордън не се облегна назад. Тялото му бе изправено неподвижно, като гръбнакът му едва докосваше облегалката на стола. Сдържаните му черни очи обходиха бързо лицата пред него, сякаш се опитваха да прочетат мислите на всеки един от присъстващите. След това той се обърка директно към Пит, Джордино и Манкузо, които все още стояха прави.

— Господа, бихте ли се разположили удобно?

За няколко мига настъпи тишина, докато Джордън подреждаше папките пред себе си. Атмосферата навяваше на тежки мисли и бе изпълнена с онази напрегнатост и загриженост, които водеха до язва.

Пит седеше с безизразно изражение. Мислите му бяха на друго място. Умът му не бе подготвен за водене на тежки разговори, тялото му бе уморено от напрежението на последните два дни. Това, за което копнееше, бе един горещ душ и осем часа сън. Но той си наложи волята да продължи участието си в заседанието от уважение към адмирала, който бе в края на краищата негов шеф.

— Аз се извинявам — започна Джордън — за всички неудобства, които може да съм причинил, но се страхувам, че сме изправени пред една критична ситуация, която може да засегне сигурността на нашата нация. — Той направи пауза, за да погледне надолу към личните досиета върху бюрото пред него. — Неколцина от вас ме познават, както и някои от вас са работили с мен в миналото. Мистър Пит и мистър Джордино. Вие сте в малко неизгодно положение в сравнение с мен, тъй като аз знам нещо за вас, но вие знаете твърде малко за мен.

— По-скоро нищо — предизвика го Джордино, като избегна гневния поглед на Сандекър.

— Съжалявам — каза учтиво Джордън. — Казвам се Рей Джордън и съм упълномощен лично със заповед от президента да ръководя всички дела, касаещи националната сигурност, както външна, така и вътрешна. Операцията, която ще предприемем, покрива и двете страни. За да обясня ситуацията и вашето присъствие тук, ще дам думата на моя заместник-директор по оперативните въпроси мистър Доналд Кърн.

Кърн бе нисък, мършав и кокалест. Изключително хладнокръвните му синьо-зелени очи сякаш четяха мислите на всички в залата. На всички, с изключение на Пит. Погледите им се сблъскаха така, сякаш два куршума се бяха срещнали във въздуха, без нито един от тях да може да надделее над другия или да се остави да бъде победен.

— Най-напред — започна Кърн с изненадващо басов глас, докато все още се мъчеше да разгадае Пит, — ние всички ще станем част от една нова федерална организация, която се състои от следователи, специалисти, поддържащ персонал, експерти, които ще анализират подробно всеки един случай, и полеви агенти — всичките събрани с цел да премахнат една сериозна заплаха за много хора тук и по целия свят. Накратко, екип МЕР.

Той натисна единия от няколкото бутона на едно табло върху бюрото си и се обърна към стената. Върху нея, осветена отзад, се показа схемата на организационната структура. Най-отгоре имаше едно кръгче, последвано отдолу от по-голям кръг. От него, подобно на крака на паяк, излизаха четири по-малки окръжности.

— Най-горният кръг представлява командният център тук във Вашингтон — започна лекцията си той. — По-долният е нашият център за събиране на информация, който се намира на тихоокеанския остров Корор от веригата острови на република Палау. Резидентът, който ще действа като директор на полевите операции, е Мел Пенър.

Той млъкна и посочи с поглед към Пенър, който бе влязъл в стаята заедно с него и Джордън.

Пенър кимна с червендалестото си, набръчкано като рипсено кадифе лице и лениво вдигна ръка. Той нито погледна към другите около масата, нито се усмихна.

— Прикритието на Мел е, че е социолог от Ю Си Ел Ей, който изучава местната култура — добави Кърн.

— Мел ни излиза евтино — засмя се Джордън. — Обзавеждането на дома и офиса му включва едно походно легло, телефон, машина за унищожаване на документи и едно работно бюро, което му служи още за трапеза и за поставка на електрическия му котлон.

Браво на Мел, помисли си Пит, докато се мъчеше да остане буден, полуучуден от продължителните им встъпителни речи, преди да пристъпят направо към въпроса.

— Нашите групи ще носят кодови имена — продължи Кърн. — Кодовете ще бъдат различни марки автомобили. Например ние в централното командване ще бъдем известни като „група Линкълн“. Мел Пенър е „група Крайслер“. — Той направи пауза, за да потупа съответните кръгчета от схемата, преди да продължи. — Мистър Марвин Шоуолтър, който между другото е заместник-директор по сигурността към Държавния департамент на САЩ, ще работи в нашето посолство в Токио и ще поеме всички дипломатически проблеми от японска страна. Кодът на неговата група е „Кадилак“.

Шоуолтър се изправи, пипна ключа си от Фи Бета Капа и се поклони с глава.

— Удоволствие е да работя с всички вас — каза изискано той.

— Марв, ти ще информираш най-важния си персонал, че нашите оперативни агенти от МЕР ще започнат да действат по места, за да бъдат в течение, ако случайно забележат нещо, което може да им изглежда като неправомерни действия. Не искам нашето положение да бъде компрометирано от някое съобщение по канала за комуникации на посолството.

— Ще се погрижа за това — обеща Шоуолтър.

Кърн се обърна към Стейси и брадатия мъж, който седеше до нея.

— Мис Стейси Фокс и доктор Тимъти Уедърхил, тези от вас, които не са били представени, ще оглавяват разследването тук у дома. Прикритието им ще бъде като журналист и фотограф от „Денвър трибюн“. Те ще бъдат „група Буик“. — След това той направи жест към двамата мъже с азиатски произход. — „Група Хонда“ се състои от мистър Рой Орита и мистър Джеймс Ханамура. Те отговарят за най-критичната фаза от разследването — самата Япония.

— Преди Дон да продължи инструктажа — каза Джордън, — има ли някакви въпроси?

— Как ще се свързваме едни с други?

— Като протегнете ръка и натиснете бутон — отвърна Кърн. — Използването на телефон е нещо обичайно и не събужда подозрение. — Той натисна друг бутон на таблото и на екрана се появи една последователност от цифри. — Запомнете този номер. Ще ви дадем една засекретена линия, която ще бъде поддържана двадесет и четири часа в денонощието от един оператор, който е напълно информиран и знае къде да намери всеки един от нас в който и да е момент.

— Бих добавил — каза Джордън, — че вие трябва да се обаждате на всеки седемдесет и два часа. Ако пропуснете, незабавно ще бъде изпратен някой, който да ви открие.

Пит, който балансираше стола си на задните му крака, вдигна ръка.

— Аз имам въпрос.

— Мистър Пит?

— Ще бъда много благодарен, ако някой все пак благоволи да ми каже какво, по дяволите, става тук.

За момент настъпи мъртва тишина. Присъстващите не можеха да повярват на ушите си. Както и се очакваше, всички около масата с изключение на Джордино погледнаха Пит с присвити погледи на неодобрение.

Джордън се обърна към Сандекър, който поклати глава и каза сприхаво:

— Както помолихте, Дърк и Ал не бяха информирани за ситуацията.

Джордън кимна.

— Допуснал съм пропуск, като не съм ви информирал. Грешката е моя. Простете ми, господа. Отнесохме се към вас по един твърде недостоен начин, след всичко, което преживяхте.

Пит хвърли един проницателен поглед към Джордън.

— Вие ли стояхте зад операцията за шпиониране на геоложката колония на НЮМА?

Джордън се поколеба, след което каза:

— Ние не шпионираме, мистър Пит, а наблюдаваме. Да, аз дадох заповедта. Случи се така, че един британски океанографски екип работеше в северния Тих океан и те ни оказаха съдействие, като преместиха дейността си във вашия район.

— А експлозията на повърхността, която помете британския кораб и екипаж и причини земетресение, което изравни със земята осем години упорит изследователски труд, и това ли беше ваша идея?

— Не, това бе една непредвидена трагедия.

— Може би съм пропуснал нещо — каза грубо Пит. — Но в главата ми все се върти нелепата мисъл, че сме на една и съща страна.

— Да, на една и съща страна сме, мистър Пит, уверявам ви — тихо отговори Джордън. Той кимна към адмирал Сандекър. — Вашата база, „Мочурливи поля“, както я наричате, бе построена при такива строги мерки за сигурност, че нито едно от нашите разузнавателни ведомства не знаеше, че тя съществува.

Пит го прекъсна.

— И когато надушихте за проекта, честолюбието ви бе накърнено и вие решихте да разследвате.

Джордън не бе свикнал да се отбранява, но въпреки това избягваше погледа на Пит.

— Стореното, сторено. Съжалявам за трагичната загуба на толкова много хора, но ние не можем да носим цялата отговорност за това, че сме изпратили оперативните си агенти на опасно място в погрешен момент. Ние не бяхме предупредени предварително, че един японски автотранспортен кораб ще превозва тайно атомни бомби през океана, нито можехме да предскажем, че тези бомби ще избухнат случайно в непосредствена близост до двата невинни кораба и вашата геоложка колония.

За момент Пит бе зашеметен от разкритието. След малко изненадата му изчезна така бързо, както бе дошла. Няколко парчета от мозайката се бяха подредили. Той погледна Сандекър и когато заговори, в гласа му се чувстваше болка.

— Ти си знаел, адмирале, знаел си още преди да напуснеш Вашингтон и не каза нищо. „Тъксън“ не е дошла да спасява Планкет и мен. Тя е била там да регистрира радиоактивността и да търси отломки.

Това бе един от редките случаи, когато Пит и Джордино са виждали Сандекър да почервенява от огорчение.

— Президентът помоли да се закълна, че ще пазя тайна — каза бавно той. — Аз никога не съм те лъгал, Пит, но нямах друг избор освен да мълча.

Пит изпита съжаление към адмирала. Разбра, че трябва да му е било много трудно да избягва въпросите на двама близки приятели. Той обаче не положи никакво усилие да прикрие възмущението си от Джордън.

— Защо ние сме тук? — поиска да узнае той.

— Президентът лично одобри избора на всеки член на групите — отвърна Джордън. — Всички вие имате минало и опит, които са от жизненоважно значение за успеха на тази операция. Адмиралът и мистър Джордино ще съставят заедно един проект за претърсване на океанското дъно, с цел намиране на веществени доказателства от кораба, който се е взривил. За протокола техният код е „Мерцедес“.

Пит присви уморените си очи и погледна втренчено Джордън.

— Отговорихте на въпроса ми само наполовина.

Джордън изпълни молбата му, като каза:

— Стигам до това. Вие и мистър Манкузо, с когото вярвам сте се запознали, ще действате като група за поддръжка.

— Поддръжка на какво?

— За фазата на операцията, която изисква претърсване под земята или под водата.

— Кога и къде?

— Тепърва предстои да се определи.

— А нашето кодове име?

Джордън погледна към Кърн, който разлисти една папка с документи, след което поклати глава.

— Те все още не са получили такова.

— Може ли осъдените да измислят свой собствен код? — попита Пит.

Джордън размени поглед с Кърн и сви рамене.

— Не виждам защо не.

Пит се усмихна на Манкузо.

— Имаш ли предпочитание?

Манкузо отпусна надолу лулата си.

— Оставям на теб — каза любезно той.

— Тогава ще бъдем група „Статс“.

Джордън изви глава.

— Моля?

— Никога не съм го чувал — изръмжа Кърн.

— „Статс“ — произнесе отчетливо Пит. — Един от най-хубавите класически автомобили на Америка, произвеждан от хиляда деветстотин и единадесета до хиляда деветстотин тридесет и пета в Индианаполис, щата Индиана.

— Харесва ми — кимна съгласен Манкузо.

Кърн изгледа Пит с присвити като на пор очички.

— Вие не ми правите впечатление на човек, който взема тази операция на сериозно.

Джордън сви примирено рамене.

— Щом това ги прави щастливи.

— Окей — каза твърдо Пит, — сега, след като най-важната точка от дневния ред е изпълнена, аз смятам да стана и да изляза оттук. — Той направи пауза, за да погледне оранжевия циферблат на стария си водолазен часовник „Докса“. — Бях довлечен тук пряко волята си. През последните две денонощия съм спал точно три часа и съм се хранил само веднъж. Трябва да се изкъпя. А все още не знам какво всъщност се е случило. Вашите цивилни пазачи и подразделението от морски пехотинци могат да ме спрат, разбира се, но тогава може да се нараня и не ще мога да участвам в групата. А, да, има още един въпрос, който никой не се е сетил да постави.

— Какъв е той? — попита Кърн с нарастващ гняв.

— Не си спомням Ал и аз да сме били официално помолени да постъпим в групата като доброволци.

Кърн реагира така, сякаш че бе глътнал лютиво чушле.

— За какво говориш, доброволец?

— Знаете ли, това е човек, който по своя собствена воля предлага услугите си за изпълнение на някоя задача — обясни с леден тон Пит. Той се обърна към Джордино. — Беше ли официално поканен на партито, Ал?

— Не, освен ако поканата ми не се е загубила по пощата.

Пит погледна предизвикателно Джордън в очите.

— Аз бях дотук.

След това той се обърна към Сандекър.

— Съжалявам, адмирале.

— Тръгваме ли? — каза Джордино.

— Да, хайде.

— Вие не можете да излезете — каза Кърн с непоклатима категоричност. — Вие сте обвързани с договор към правителството.

— Не съм сключвал договор да се правя на таен агент. — Гласът на Пит бе спокоен, без капчица вълнение. — И освен ако не е имало революция, след като се върнахме от дъното на океана, ние все още сме една свободна страна.

— Един момент, моля — каза Джордън, който мъдро прие гледната точка на Пит.

Джордън разполагаше с власт в невероятни граници и бе свикнал да държи камшика в ръка. Но той бе също така и много съобразителен и знаеше кога да се носи по течението, дори ако то бе в неблагоприятна посока. Той погледна Пит с любопитен интерес. В него той не видя нито омраза, нито арогантност, а само един изтощен мъж, който е бил подложен на твърде много изпитания. Той бе проучил досието на директора, завеждащ специалните проекти на НЮМА. Миналото на Пит бе като приключенски роман. Подвизите му бяха прочути и уважавани. Джордън бе достатъчно умен, за да не превърне в противник човека, когото бе успял с дяволски късмет да привлече в своя екип.

— Мистър Пит, ако проявите търпение още няколко минути, аз ще ви съобщя това, което трябва да знаете. Някои подробности ще останат в тайна. Не мисля, че е разумно вие и някои други хора, присъстващи на тази маса, да знаете всичко за ситуацията. Не че аз имам нещо против. Това се налага единствено за вашата безопасност. Разбирате ли?

Пит кимна.

— Слушам ви.

— Япония притежава бомбата — разкри шефът на Националната служба за сигурност. — Откога я имат и колко са произвели, не е известно. Като се има предвид напредъка на ядрената й технология, Япония е имала възможност да произвежда бойни глави повече от едно десетилетие насам. И въпреки че непрекъснато тръбят наляво и надясно, че спазват договора за неразпространение на ядрените оръжия, някой или някои вътре в структурата на властта е решил, че имат нужда от една възпираща сила, с която да шантажират другите.

Малкото, което знаем, идва след събитието. Един японски кораб, превозващ автомобили „Мурмото“ и две или повече ядрени устройства, се взривява насред Тихия океан, като унищожава заедно със себе си и един норвежки товаро-пътнически лайнер и британски изследователски кораб с екипажите им. Защо на един японски кораб е имало атомни бомби? Те са ги транспортирали тайно с цел да ги внесат в американски пристанища. С каква цел? Вероятно ядрен шантаж. Япония може да притежава бомбата, но тя няма ракети или бомбардировачи с далечен обсег на действие, които да я пренесат. И така, какво бихме направили, ако сме на тяхно място, за да защитим една мощна финансова структура, която бърка из джобовете на всички страни по света? Ще внесем тайно ядрени оръжия в която и да е държава или общност от държави, като например Европа, които представляват заплаха за нашата икономическа империя, и ще ги скрием на стратегически места. След това ако някоя страна, да речем Съединените щати, изпадне в ярост от това, че нашите японски лидери са се опитали да диктуват политиката на Белия дом, Конгреса и деловите среди, американците ще отвърнат на удара, като откажат да изплатят обратно стотиците милиарди долари, отпуснати в заем на тяхното финансово министерство от нашите японски банки. Те също така ще заплашат с бойкот и търговски ограничения за всички японски стоки. Крайни мерки, които сенатор Майк Диас и депутатката от Конгреса Лорън Смит предлагат в Капитолия в същия този час. И ако предположим, само предположим, че на президента в един момент всичко това му дойде до гуша, той ще заповяда на елитните си бойни части да наложат блокада на японските острови, като прекъснат всички наши доставки на нефт и на жизненоважни суровини, спирайки по този начин цялото ни производство. Разбрахте ли всичко дотук?

Пит кимна.

— Да.

— Този сценарий за развитие на събитията не е преувеличен, особено когато американският народ един ден осъзнае, че всяка година работи по един месец, за да плати дълговете към чужди, в повечето случаи японски кредитори. Разтревожени ли са японците? Не и когато разполагат с възможността да натиснат копчето и да вдигнат във въздуха който и да е град по света, точно навреме за новините в шест часа. Защо сме се събрали тук? За да ги спрем, като открием къде са скрити бомбите. И да ги спрем, преди те да са открили, че сме по петите им. Ето къде се намесва група „Буик“. Стейси е оперативен агент от Агенцията за национална сигурност. Тимъти е ядрен учен, чиято специалност е откриването на радиоактивност. Група „Хонда“, водена от Джеймс и Рой, които са опитни полеви агенти на ЦРУ, ще се съсредоточи върху откриването на източника на бомбите и командния център, който контролира експлозиите. Кошмарът ужасен ли е? Абсолютно. Животът на петстотин милиона души — нациите, които конкурират Япония — зависи от това, което ние, събраните около тази маса, ще можем да постигнем в близките няколко седмици. По-скоро от невежество, отколкото от мъдрост нашият Държавен департамент не ни позволява тайни наблюдения над приятелските държави. Като предна линия на системата за ранно предупреждение на нашата страна, ние сме принудени да тичаме в сенките и да умираме в забвение. Алармените звънци всеки момент могат да зазвънят и ако щете ми вярвайте, мистър Пит, този екип МЕР е последното средство за борба срещу едно бедствие от колосален мащаб. Получихте ли ясна представа?

— Да… — каза бавно Пит. — Благодаря ви, мистър Джордън. Картината ми е ясна.

— Сега ще се присъедините ли официално към групата?

Пит стана и за всеобщо удивление на всички присъстващи с изключение на Джордино и Сандекър, каза:

— Ще си помисля.

И излезе от стаята.

Когато слезе надолу по стълбите и стъпи на уличката край занемареното старо здание, Пит се обърна и погледна нагоре към мръсните стени и закованите с дъски прозорци. Той поклати глава в почуда, след което погледна към часовия в дрипавите дрехи, който се бе проснал върху стъпалата, и промърмори на себе си:

— Значи това са очите и ушите на великата република.

Джордън и Сандекър останаха в заседателната зала, след като другите се бяха изнизали навън.

Начумереният дребен адмирал погледна Джордън и се усмихна леко.

— Имаш ли нещо против пурата ми?

Джордън направи гримаса на отвращение.

— Не си ли малко позакъснял с въпроса си, Джим?

— Неприятен навик — кимна Сандекър. — Но въобще не ме е грижа дали духам дим в лицето на някого, особено ако той издевателства над мои хора. А ти, Рей, правеше точно това, издевателстваше над Пит и Джордино.

— Знаеш много добре, че сме в кризисно положение — каза сериозно Джордън. — Нямаме време да угаждаме на разни примадони.

Лицето на Сандекър помрачня. Той посочи към досието на Пит, което стоеше отгоре на купа документи пред Джордън.

— Не си свършил домашната си работа както трябва, иначе щеше да знаеш, че Дърк Пит е по-голям патриот от теб и мен, взети заедно. Малцина са тези, които са сторили толкова много за своята родина. Хората от неговия тип са останали малко на брой. Той все още си подсвирква „Янки Дудъл“ под душа и вярва, че ръкостискането е равносилно на сключен договор и че думата на човек е негово задължение. Той също може да бъде и дяволски хитър и лукав, стига да смята, че помага за запазването на звездите и ивиците20, американското семейство и бейзбола.

— Щом знае колко е критична ситуацията — каза Джордън озадачен, — защо даде уклончив отговор и напусна?

Сандекър го погледна, след това погледна частта от организационната схема на осветения отзад екран, където Кърн бе дописал „група Статс“.

— Силно си подценил Дърк — каза той с почти тъжен тон, — ти не знаеш и не би могъл да знаеш, че той вече е започнал да съставя план, с който ще увеличи шансовете за успех на твоята операция.

22

Пит не отиде направо към стария самолетен хангар на края на международното летище във Вашингтон, който наричаше свой дом. Той даде на Джордино куп инструкции и го отпрати с едно такси.

След това тръгна нагоре по Конститюшън авеню и стигна до един японски ресторант. Помоли за тихо сепаре в ъгъла, седна и си поръча. Между бульона от миди и асорти от сурова риба сашими, той стана от масата и се отправи към една телефонна будка до тоалетните.

Извади малко тефтерче с адреси от портфейла си и запрелиства телефонните номера. Накрая намери този, който търсеше: д-р Пърсивал Неш (Пърси Бомбата), Чеви Чейс, щата Мериленд. Неш бе чичо на Пит по майчина линия. Чудакът на рода Неш често се хвалеше как е прибавял по малко шери към бебешката кашичка на Дърк. Пит пъхна монетата и набра телефонния номер под името.

Изчака търпеливо шест иззвънявания, като се надяваше Неш да си е у дома. Така и се оказа. Той отговори половин секунда преди Пит да затвори.

— Доктор Неш на телефона — чу се един звучен младежки глас (той бе чукнал осемдесет и две).

— Чичо Пърси, аз съм, Дърк.

— О, боже мили, Дърк. Крайно време беше да чуя гласа ти. Не си се обаждал на стария си чичо от пет месеца.

— Четири — поправи го Пит. — Бях ангажиран с един проект в чужбина.

— Какво прави красивата ми сестра и онзи стар негодник политикът, за когото тя се омъжи. Те също не са ми се обаждали.

— Не съм ходил още вкъщи, но ако съдя по писмата им, мама и сенаторът са както винаги в сприхаво настроение.

— Ами ти, племеннико? Добре ли си със здравето?

— Във форма съм и съм готов да се състезавам с теб по бягане в Маринда парк.

— Помниш това, нали? Тогава трябва да си бил на не повече от шест годинки.

— Как бих могъл да го забравя? Всеки път, когато се опитвах да те изпреваря, ти ме буташе и хвърляше в храстите.

Неш се засмя весело, както само той умееше.

— Никога не се опитвай да изпреварваш по-възрастните. Ние обичаме да си мислим, че сме по-умни от вас, децата.

— Тъкмо затова се нуждая от помощта ти и се чудех дали ще можеш да се срещнеш с мен в сградата на НЮМА. Имам нужда от твоя ум.

— На каква тема?

— Атомни реактори за състезателни коли.

Неш веднага разбра, че Пит не искаше да съобщи истинския повод по телефона.

— Кога? — попита той без колебание.

— Веднага щом ти е удобно.

— След час добре ли е?

— Идеално — каза Пит.

— Къде си сега?

— Ям японски сашими.

Неш изпъшка.

— Отвратително нещо. Само господ знае в какви химикали и мръсотии плуват рибите.

— Въпреки това е вкусно.

— Ще отида да говоря с майката ти. Тя не те е отгледала правилно.

— Ще се видим след час, Пърси.

Пит затвори и се върна на масата. Въпреки че беше много гладен, той едва докосна блюдото си от сашими. Той лениво се зачуди дали някоя от тайно внесените бомби не лежи заровена под пода на ресторанта.

Пит взе такси до десететажната сграда на НЮМА. Той се разплати с шофьора и погледна за миг нагоре към смарагдовозелените слънчеви прозорци, които покриваха стените и завършваха горе с извит пирамидален връх. Тъй като не бе почитател на класическия външен вид на правителствените сгради в столицата, адмирал Сандекър искаше един модерен лъскав изглед и го бе получил. Фоайето представляваше атриум, обграден с водоскоци и аквариуми, пълни с екзотичен морски живот. В средата на морскозеления мраморен под се издигаше един огромен глобус, върху който бяха изобразени геоложките разседи и хребети във всяко едно море и голямо езеро, както и по-големите реки на земята.

Пит влезе в един свободен асансьор и натисна бутона с цифрата 10. Пропусна офиса си на четвъртия етаж и се изкачи до комуникационната и информационна мрежа на последния. Тук се помещаваше мозъчният център на НЮМА, хранилище, в което се пазеше всяко късче информация, регистрирана някога за океаните — научна, историческа, белетристична и документална. Това огромно помещение с компютри и банки памет бе мястото, за което Сандекър харчеше доста голям процент от бюджета на НЮМА, който бе обект на постоянна критика от шепа негови врагове в Конгреса. Независимо от това огромната му електронна библиотека бе спестила огромни средства от стотици проекти, открила бе пътя към многобройни важни открития и спомогнала за предотвратяването на няколко национални бедствия, за които никога не бе съобщавано в средствата за масова информация.

Човекът зад това страховито море от данни бе Хирам Йегър.

„Блестящ“ бе комплиментът, който най-често бе отправян към интелекта на Йегър, докато „измачкан“ отличаваше външния му вид. С посивяваща руса коса, вързана на дълга опашка, вчесана брада, бабешки очила и изтъркани дънки „Ливайс“, целите в кръпки, от Йегър лъхаше романтиката на отминалото време на хипитата. Той бе получил военни отличия за трите си участия във виетнамската война и бе служил в частите на „Тюлените“21 от военноморските сили. Ако беше останал в сферата на компютърното проектиране в Калифорния и основал своя собствена компания, той можеше накрая да оглави една процъфтяваща корпорация и да стане много богат. Но предприемачеството въобще не съблазняваше Йегър. Той бе един уникален парадокс и един от любимците на Пит.

Когато адмирал Сандекър му предложи да поеме управлението над огромния компютърен комплекс и бази данни на НЮМА с почти неограничен бюджет, Йегър прие. Той премести семейството си в една малка ферма в Шарпсбърг, щата Мериленд и започна работа, преди да бяха изминали осем дена от предложението на адмирала. Той прекарваше дълги часове на работното си място, като оставяше системите с базите данни да работят двадесет и четири часа в денонощието и въртеше операторите на три смени, за да събират и пресяват морето от данни, които те получаваха или изпращаха на американските и чуждестранните експедиции, действащи по целия свят.

Пит намери Йегър на бюрото му, което бе поставено върху един издигнат, въртящ се подиум в средата на огромната стая. Йегър го бе поръчал специално, за да може да следи с всевиждащ поглед цялото свое владение, чиято стойност достигаше милиард долара. Той хапваше пица и пиеше безалкохолна бира, когато съзря Пит и скочи чевръсто на крака с широка усмивка на лицето.

— Дърк, ти си се върнал.

Пит изкачи стъпалата до „олтара на Йегър“, както неговите подчинени го наричаха зад гърба му, и двамата се здрависаха сърдечно.

— Здравей, Хирам.

— Съжалявам за „Мочурливи поля“ — каза сериозно Йегър, — но истински се радвам да те видя отново сред живите. Господи боже, приличаш на углавен престъпник, току-що излязъл от карцера.

Пит погледна с копнеж към пицата.

— Не можеш ли да ми отделиш едно парче?

— Разбира се. Заповядай. Ще изпратя за втора. Искаш ли малко фалшива бира, за да го пробуташ надолу? Съжалявам, че не мога да ти дам истинска, но нали знаеш разпоредбите.

Пит седна и се справи набързо с една голяма пица плюс два резена от тази на Йегър и три безалкохолни бири, които компютърният гений държеше в малък хладилник, вграден в бюрото му. Между отделните хапки Пит осветли Йегър за събитията, довели до спасяването му и завърши разказа си до полета за Хаваи.

Йегър слушаше с интерес, след което се усмихна като изпълнен със скептицизъм съдия на бракоразводно дело.

— Виждам, че бързо си се върнал вкъщи.

— Нещо се е случило.

Йегър се засмя.

— Има си хас да не е. Ти не си довтасал обратно тук само за да изядеш пицата ми. Какви мисли се въртят в твоето пъклено съзнание?

— Очаквам един мой роднина, доктор Пърси Неш, да пристигне тук след няколко минути. Пърси бе един от учените от проекта „Манхатън“, които построиха първата атомна бомба. Бивш директор на Комисията по атомна енергия, сега пенсионер. Като използвам ума на твоя суперкомпютър и познанията на Пърси за ядрените оръжия, искам да създам един сценарий.

— Концептуализация.

— Опорни точки, хипотези и т.н.

— За какво се отнася?

— За контрабандно пренасяне.

— На какво?

— Бих предпочел да го назова, когато Пърси пристигне тук.

— Някакъв осезаем масивен предмет, като ядрена бойна глава? — попита самодоволно Йегър.

Пит го погледна.

— Това е една от възможностите.

Йегър лениво се изправи на крака и заслиза надолу по стълбите.

— Докато чакаме чичо ти, аз ще отида да загрея моя CAD/CAM.

Той слезе на пода и изчезна, преди Пит да се сети да го попита за какво говори.

23

Огромна бяла брада се спускаше надолу от лицето на Пърси Бомбата, като закриваше половината от пъстроцветната му вратовръзка. Той имаше малък нос и сключени вежди с присвити очи на кочияш на фургон, твърдо решен да прекара заселниците през индианската територия. Лицето му бе включено в една телевизионна реклама за бира и озаряваше света от малкия екран с лъчезарния си поглед. Той изглеждаше много по-млад от своите осемдесет и две години.

Той се бе издокарал за посещението си във Вашингтон. Пърси никога нямаше да сложи строг сив костюм на тънки райета или син с червена вратовръзка. Той влезе в компютърния комплекс на НЮМА облечен в спортно сако със светлолилав цвят, с кърпичка в подходяща тоналност в джобчето и носеше сиви широки панталони и каубойски ботуши от гущерова кожа. Преследван по петите и забавляван в интимна обстановка от половината привлекателни вдовици в околовръст от сто мили, Пърси някак си бе успял да остане ерген. Той притежаваше остроумие, което го правеше чест гост на тържества и сбирки, освен това бе и чревоугодник, чиято изба с вина бе предмет на завист от страна на всички домакини, които организираха светски тържества и приеми в домовете си.

Сериозната страна на характера му се състоеше в огромните му познания в областта на смъртоносните ядрени оръжия. Пърси бе вътре в играта още от самото начало в Лос Аламос и остана на работа в Комисията по атомна енергия и наследилото я ведомство в продължение на почти петдесет години. Много лидери на страни от третия свят биха дали цялото си богатство за таланта на Пърси. Той бе един от малкото експерти, които можеха да сглобят истинска атомна бомба в гаража си на цената на една мощна тревокосачка.

— Дърк, момчето ми! — избумтя той. — Колко се радвам да те видя.

— Изглеждаш във форма — каза Пит, като се прегърнаха.

Пърси сви тъжно рамене.

— Ония проклетници от Отдела за контрол на моторните превозни средства ми отнеха книжката за мотоциклета, но аз все още мога да карам моя стар „Ягуар ХК-120“.

— Благодаря, че отдели време да ми помогнеш.

— Няма защо. Винаги съм готов за предизвикателства.

Пит представи Пърси на Хирам Йегър. Старецът огледа внимателно Йегър от главата до петите. Изражението на лицето му бе на леко забавление.

— Може ли човек да си купи избелели и протъркани от пране дрехи като тези направо от щанда? — попита той с разговорчив тон.

— Всъщност жена ми ги накисва в разтвор от камилска урина, гълъбови очички22 и сок от ананас — отвърна му моментално Йегър със сериозно лице. — Това ги омекотява и им придава онзи специфичен дъх на изисканост.

Пърси се засмя.

— Да, уханието ме накара да се зачудя какви ли са тайните му съставки. Удоволствие е да се запозная с теб, Хирам.

— За мен също — кимна Хирам. — Мисля.

— Да започваме ли? — попита Пит.

Йегър придърпа два свободни стола до компютърния екран, който бе три пъти по-голям от размера на повечето настолни модели. Той изчака, докато Пит и Пърси се наместят, след което протегна двете си ръце напред, сякаш бе съзрял видение.

— Последната дума на техниката — започна лекцията си той. — Системата е известна като CAD/CAM, акроним на Computer Aided Design/Computer Aided Manufacturing23. По своята същност това е една компютърна графична система, разполагаща със свръхмодерни средства за визуализиране, която позволява на чертожници и инженери да създават прекрасни детайлни чертежи на всяка една машинна част, която човек може да си представи. Никакви моливи, пергели или линеали. Вие може да програмирате толерансите и после просто да скицирате един груб контур върху екрана с електронната писалка. След това компютърът ще ги преработи и превърне в прецизни и сложни дву- или триизмерни форми.

— Направо поразително — промърмори Пърси. — Можеш ли да избираш отделни участъци от чертежа и да уголемяваш детайлите?

— Да, и мога също така да нанасям цветове, променям форми, да симулирам състояния на напрежение и да редактирам промените, след което мога да запаметя резултатите в паметта, откъдето могат да бъдат извлечени обратно както при текстообработващите програми. Приложните програми, като се започне от проектирането и се завърши с готовия произведен продукт, са изумителни.

Пит възседна обратно стола си и си подпря брада на облегалката.

— Нека да видим дали ще може да ни заведе до джакпота.

Йегър го погледна над бабешките си очила.

— Ние в бранша наричаме това концептуализация.

— Щом това ти доставя удоволствие.

— И така, какво търсим? — попита Пърси.

— Атомна бомба — отвърна Пит.

— Къде?

— В автомобил.

— Очакваш някоя да бъде пренесена тайно през границата? — попита интуитивно Пърси.

— Нещо такова.

— По море или по суша?

— По море.

— Това има ли нещо общо с експлозията в Тихия океан преди няколко дена?

— Не мога да кажа.

— Момчето ми, никой не може да ме бие на Тривиал Пърсют. Аз също следя ядрените афери. А ти знаеш, разбира се, че с изключение на президента, аз имах най-големия достъп до секретна информация.

— Нещо се опитваш да ми кажеш ли, чичо?

— Би ли повярвал, че аз бях първият, с когото Рей Джордън се консултира след детонацията в Тихия океан?

Пит се усмихна, признавайки се за победен.

— Тогава ти знаеш повече от мен.

— Това, че Япония крие ядрени оръжия в автомобили навред из страната, да, това го знам. Но Джордън не сметна за удачно да включи един старец в операцията си, затова той просто използва ума ми, след което ми показа вратата.

— Считай се за нает. Ти, редовният данъкоплатец, току-що стана член на група „Статс“. Ти също, Хирам.

— Ще загазиш здравата, когато Джордън разбере, че си наел подкрепления.

— Ако успеем, той ще го преглътне.

— Какво беше това за японски бомби в коли? — попита невярващо Йегър.

Пърси сложи ръка върху рамото му.

— Това, което ще предприемем тук, Хирам, трябва да бъде държано в строга тайна.

— Хирам има разрешение за достъп до секретна информация от ниво Бета-Кю — каза Пит.

— Тогава сме готови да започнем издирването.

— Ще бъда благодарен за малко предистория — каза Йегър, като гледаше втренчено Пърси.

Старият ядрен експерт отвърна на погледа му.

— През тридесетте години Япония тръгна да воюва, за да изгради своя собствена икономическа империя. Сега, петдесет години по-късно, те отново искат да се бият, този път обаче, за да я защитят. При най-строги мерки за сигурност те са създали своя арсенал от ядрени оръжия далеч преди някой да се сети да провери за неговото съществуване. Обогатеният плутоний и уран са били отмъквани от гражданските ядрени съоръжения. Фактът, че те притежават бомбата, бе пренебрегван и поради това, че те не разполагат със система за тяхното пренасяне като ракети с далечен обсег на действие, системи „Круз“, бомбардировачи или ракетни подводници.

— Смятах, че японците подкрепят неразпространението на ядрените оръжия — каза Йегър.

— Вярно, правителството и повечето японци са твърдо против ядрените оръжия. Но сили, скрити дълбоко под гръбнака на тяхната администрация, тайно са създали ядрени оръжия. Арсеналът е бил натрупан по-скоро за отбрана срещу икономически заплахи, отколкото като военно възпиращо средство. Тяхната концепция е била бомбите да се използват като средство за шантаж в случай на обща търговска война и забрана върху износа на техните стоки в Съединените щати и Европа. Или ако нещата вземат най-лошия обрат, морска блокада на островите им.

Йегър бе разтревожен, Пит ясно виждаше това.

— Ти ми казваш, че можем да седим върху атомна бомба?

— Вероятно на няколко пресечки оттук — каза Пит.

— Невъзможно е — измърмори гневно Йегър. — Колко са били тайно внесени в страната?

— Все още не знаем — отвърна Пит. — Броят им може да стигне и до сто. Освен това ние не сме единствената страна. Те са пръснати по целия свят.

— Работата се влошава — каза Пърси. — Ако бомбите наистина са били тайно внесени в големите градове по света, японците разполагат с пълна и сигурна разрушителна мощ. Много ефикасна организация. След като бомбите са на място, възможността за изстрелване на ракета по случайност или без заповед е сведена до нула. Срещу бомбите няма никаква защита, нито време за реагиране. Системата за космическа отбрана няма да спира летящи бойни глави, нито ще има тревога или ответен удар. Когато те натиснат копчето, ударът е мигновен.

— Боже господи, какво можем да направим?

— Да ги намерим — каза Пит. — Идеята е, че бомбите се внасят с автотранспортни кораби. Предполагам, скрити вътре във вносните коли. С помощта на твоя компютърен ум ние ще се опитаме да разберем как.

— Ако те пристигат с кораби — каза решително Йегър, — митническите инспектори, които претърсват за наркотици, ще ги открият.

Пит поклати глава.

— Това е една добре изпипана операция, ръководена от професионалисти, които използват последните постижения на високите технологии. Те си знаят работата. Те ще проектират бомбата така, че тя да се превърне в неразделна част от колата. По този начин тя няма да бъде открита и при най-щателното претърсване. Митническите инспектори обръщат най-голямо внимание на гумите, резервоара за бензин, тапицерията, въобще там, където има въздушно пространство. Затова тя трябва да бъде скрита по такъв начин, че дори и най-хитрият митничар да не може да я открие.

— Сто процента неоткриваема, ако се използват известните техники на претърсване — съгласи се Йегър.

Пърси замислено погледна към пода.

— Добре, нека сега да поговорим за размера.

— Това е твоята област — усмихна се Пит.

— Дай ми малко време, племеннико. Трябва да знам поне модела на колата, аз не съм любител на японската техника.

— Ако е „Мурмото“, то това вероятно е спортен седан.

Веселото изражение върху лицето на Пърси изведнъж стана сериозно и съсредоточено.

— С две думи, ние търсим компактно ядрено устройство от порядъка на десет килограма, което да е неоткриваемо в седан със средни размери.

— Което може да бъде заредено и взривено от огромно разстояние — добави Пит.

— Освен ако шофьорът не е решен на самоубийство, това се разбира от само себе си.

— За какъв размер на бомбата говорим? — попита невинно Йегър.

— Формата и размерът им може да варира от варел с бензин до бейзболна топка — отвърна Пърси.

Пърси вдигна очи към тавана, сякаш виждаше там опустошителната й мощ.

— Ако бойната глава е с високообогатен материал, да речем около три килотона, тя вероятно ще изравни центъра на Денвър, щата Колорадо. Силните пожари, причинени от експлозията, ще обхванат и по-далечните предградия.

— Съвършен модел на кола бомба — каза Йегър. — Не много приятна мисъл.

— Отвратителна възможност, но човек трябва да я погледне право в очите, тъй като все повече държави от третия свят притежават ядрено оръжие. — Пърси направи жест към празния екран на монитора. — Какво ще използваме като модел за дисекция?

— Колата на семейството ми, „Форд Таурус“, модел осемдесет и девета — отвърна Йегър. — Като експеримент аз въведох в мозъка на компютъра целия наръчник с отделните части на колата. Мога да ви дам увеличени изображения на конкретни детайли или целия автомобил в естествен вид.

— Един „Таурус“ ще бъде подходящ обект за изследване — съгласи се Пит.

Пръстите на Йегър заиграха по клавиатурата в продължение на няколко секунди, след което той се облегна назад и скръсти ръце. На екрана се появи триизмерно изображение с ярки цветове. Още една команда от Йегър и един тъмночервен седан „Форд Таурус“ с четири врати започна да се върти под различни ъгли, сякаш бе поставен върху въртяща се грамофонна плоча.

— Можеш ли да ни вкараш вътре? — попита Пит.

— Влизаме — съобщи Йегър.

Едно натискане на клавиш и те „влязоха“ през плътния метал и се понесоха вътре из напречните разрези на шасито и купето. Подобно на призраци те преминаваха през стени и прегради като виждаха ясно всеки заваръчен шев, болт или гайка. Йегър ги вкара вътре в диференциала, после нагоре по водещия вал и през зъбните колела на предавката — в сърцето на двигателя.

— Изумително — промълви с възхищение Пърси. — Все едно че летиш през някаква електроцентрала. Ех, ако имахме това изобретение през четиридесет и втора. Щяхме да завършим и европейския, и тихоокеанския военен театър с две години по-рано.

— Германците извадиха късмет, че не успяхте да направите бомбата до хиляда деветстотин четиридесет и четвърта — опита се да го жегне Йегър.

Пърси му хвърли един строг поглед за момент, след което насочи вниманието си обратно към изображението на екрана.

— Виждаш ли нещо интересно? — попита го Пит.

Пърси подръпна брадата си.

— Предавателната кутия би могла да бъде добър контейнер.

— Не става. Не може да бъде в двигателя или предавателния механизъм. Колата трябва да може да се движи нормално.

— Това елиминира възможността за изтърбушен акумулатор или радиатор — каза Йегър. — Може би амортисьорите.

Пърси поклати леко глава.

— Да, ако бомбата е от пластичен експлозив и е скрита в тръбата, но диаметърът й е твърде малък за ядрено устройство.

Следващите няколко минути те мълчаливо разглеждаха отделните части на изображението, докато водени от вълшебните ръце на Йегър, които играеха по клавиатурата, обикаляха из всички скрити кътчета на автомобила. Това бе пътешествие, което малцина бяха правили. Лагери и оси, спирачна система, стартер, генератор, всичките бяха изследвани и отхвърлени.

— Остават ни допълнителните аксесоари — каза Йегър.

Пит се прозя и се протегна. Въпреки че следеше всичко внимателно, той с мъка държеше очите си отворени.

— Има ли възможност тя да бъде в отоплителната инсталация?

— Конфигурацията е различна — отвърна Пърси. — Ами бутилката за миене на предното стъкло?

Йегър поклати глава.

— Бие прекалено на очи.

Внезапно Пит се вкамени.

— Климатикът! — избухна той. — Компресорът на климатика.

Йегър бързо програмира компютъра, за да покаже вътрешен изглед.

— Колата може да се движи, освен това нито един митнически инспектор не би загубил два часа в разглобяване на компресора, за да види защо не подава студен въздух.

— Изваждаш вътрешностите и получаваш идеален контейнер за бомбата — каза Пит, като разглеждаше компютърното изображение. — Ти какво мислиш, Пърси?

— Змиевикът на кондензатора може да бъде променен, за да включи едно устройство, което да приеме сигнала и да зареди и взриви бомбата — потвърди Пърси. — Хитро, много хитро. Обемът е повече от достатъчен, за да побере устройство, което може да унищожи голям район. Добре си свършихме работата, господа. Мисля, че разрешихме загадката.

Пит отиде до едно свободно бюро и вдигна телефона. Той набра номера на засекретената телефонна линия, който му бе даден от Кърн по време на инструктажа на екипа МЕР. Когато от другия край се обади един глас, Пит каза:

— Тук е мистър Статс. Моля, кажете на мистър Линкълн, че проблемът се крие в климатика на колата му. Дочуване.

Пърси хвърли един развеселен поглед към Пит.

— Ти наистина знаеш как да поставяш хората на мястото им, нали?

— Правя каквото мога.

Йегър седеше, вперил поглед във вътрешността на компресора, който той бе уголемил на компютърния екран.

— Има нещо, което куца в тази история.

— Какво? — попита Пърси. — Какво каза?

— Значи ако в един момент ние вбесим японците, те ще ни затрият от лицето на земята. Но те не могат да елиминират цялата ни отбрана, особено атомните ни подводници. Силата на нашия ответен удар ще направи на пух и прах цялата им верига от острови. Ако искате мнението ми, аз мисля, че цялото това нещо е неосъществимо и води единствено до самоубийство. Един голям блъф.

— В теорията ти има само един малък пропуск — каза Пърси, като се усмихваше търпеливо на Йегър. — Японците са надхитрили най-добрите мозъци в областта на разузнаването и са открили ахилесовата пета на световните суперсили. От тяхна гледна точка последствията не са чак толкова катастрофални. Ние сключихме договор с японците за оказване на помощ при създаване на системата за стратегическа отбрана, която трябваше да унищожава още в полет бойните глави на ракетите. Но докато нашите лидери я отписаха като твърде скъпа и неприложима, те продължиха с обичайната си високотехнологична ефективност и успяха да създадат една работеща система.

— Да не би да казваш, че са неуязвими? — попита Йегър с шокиран глас.

Пърси поклати глава.

— Все още не. Но дай им още две години и те ще имат една разгърната, работеща система „Междузвездни войни“, а ние не.

24

В сградата на Капитолия една анкетна подкомисия провеждаше заседание при закрити врати. Целта й бе да извърши проучване и оценка на японското културно и икономическо влияние върху Съединените щати. Тези засукани думи означаваха на прост език, че някои членове на Конгреса бяха изпаднали в ярост от това, че според тях Съединените щати са се превърнали в заложник на все по-силно затягащата се примка на японския капитал.

Ихиро Цубой, главен директор на „Каноя Секюрити“, най-голямата компания за търговия с ценни книжа в света, седеше на една маса пред издигнатото, дълго и извито като тезгях бюро на комисията на Конгреса. От двете страни на Цубой бяха седнали четирима от главните му съветници, които вбесяваха членовете на комисията с непонятното бръщолевене помежду си, преди Цубой да отговори на всеки един въпрос.

На външен вид Цубой не приличаше на финансовия гигант, който ръководеше компанията за ценни книжа с капитал, достатъчен да погълне без никакво затруднение Пейн Уебър, Чарлс Шуаб, Мерил Линч и останалите уважавани брокерски къщи на Уолстрийт. Всъщност той вече бе закупил голям брой акции в няколко от тях. Тялото му бе ниско и слабо, а лицето му според някои приличаше на лицето на весел собственик на къща с гейши.

Външният вид на Цубой подвеждаше. Той лесно можеше да се изправи срещу един протекционистки настроен Конгрес и с пламтящ поглед да отстоява позициите си. Конкурентите му в Япония и чужбина го мразеха и се страхуваха от него, тъй като бяха изпитали на собствен гръб силата му. Жестокостта му се допълваше с хитрост и проницателност. Неговите изкусни финансови машинации го бяха издигнали до нивото на култова фигура, чието презрение към Америка и европейските нации едва ли бе пазено в дълбока тайна. Най-способните инвестиционни брокери и корпоративни рейдъри24 на Уолстрийт бяха просто малки мравки в сравнение с гуруто на токийската фондова борса. В ръцете си Цубой бе съсредоточил огромна власт, с която можеше да събори опорите, които крепяха американската икономика.

Той седеше и любезно отговаряше на въпросите на анкетната комисия, като не спираше да се усмихва с вбесяваща учтивост по време на целия разпит. Той говореше леко и спокойно, сякаш водеше приятелски разговор с гости на масата за вечеря.

— Ако почитаемите членове на Конгреса прокарат този закон, с който принуждават японските компании да продават нашите основни пакети акции от бизнеса ни в Съединените щати на ваши компании на цена, много по-ниска от тяхната стойност, това не може да бъде нищо друго, освен национализация. Вярата на целия свят в американския бизнес ще рухне. Ще настъпи хаос. Банковите системи ще се сгромолясат заедно с международните валути. Индустриалните нации ще банкрутират. И коя ще бъде причината за всичко това? По мое скромно мнение, японските инвестиции са най-доброто нещо, което някога се е случвало на американския народ.

— Такъв проектозакон не е постъпвал за разглеждане — рязко каза сенаторът Майк Диас. — Това, което казах, беше: „Онези от вашите компании, които действат и реализират печалба на американска земя, трябва да спазват същите закони и данъчни разпоредби както нашите“. Вашите основни пазари остават затворени за нас. Вие не допускате американците да купуват недвижима собственост и да притежават дялово участие във вашия бизнес, докато японските лихви извършват безнаказано финансови убийства в нашата страна, мистър Цубой, и вие знаете това дяволски добре.

Един от хората, които не се страхуваха от Цубой, бе демократът от Ню Мексико Майкъл Диас, председател на комисията. Той бе движещата сила зад една инициатива не само за ограничаване, но и за всеобщо намаляване на чуждестранните инвестиции в американския държавен и частен бизнес и в недвижимата собственост и ако можеше, той щеше да наложи търговско ембарго на всички стоки, внасяни от Япония.

Вдовец, наближаващ петдесетте, Диас бе единственият сенатор, който живееше в офиса си. Той държеше една малка баня и една странична стая с легло, хладилник, печка и мивка. През двадесет и петте години от кариерата си той бе получил славата на най-усърдно работещия политик на хълма. Работните му навици бяха останали същите, както в самото начало. Съпругата му бе починала от диабет, малко след като бе избран за първия си мандат. Те нямаха деца и след смъртта й той въобще не помисли да се ожени повторно.

Косата му бе напълно черна и сресана назад в стил помпадур. Лицето му бе кръгло и кафяво, с тъмнокестеняви очи и уста, която винаги бе готова да се разтегне в усмивка от бели, идеално подравнени зъби. Като пилот на военен хеликоптер във Виетнам той бе свален и ранен в коляното. Той бе пленен и откаран в Ханой, където прекара две години като военнопленник. В затвора коляното му не бе лекувано както трябва и той сега накуцваше, помагайки си с бастун.

Върл противник на чуждото влияние и намеса в американските дела, Диас се беше борил за търговски ограничения и високи митнически тарифи, както и срещу това, което той виждаше като несправедлива търговска и инвестиционна дейност, практикувана от японското правителство. Битката с Япония за него не бе само икономическа, това бе една финансова война, в която той вече виждаше Съединените щати победени.

— Господин председателю?

Диас кимна към една привлекателна дама, член на комисията.

— Да, мис Смит, давам ви веднага думата.

— Мистър Цубой — започна тя, — вие заявихте преди, че доларът трябва да бъде заместен от йената. Не смятате ли, че този позиция е малко крайна?

— Не и когато вземете под внимание, че японските инвеститори финансират петдесет и пет процента от вашия бюджетен дефицит — отвърна Цубой, като махна безгрижно с ръка. — Смяната на вашата валута с наша е просто въпрос на време.

Депутатката от Конгреса Лорън Смит от Колорадо не можеше да повярва, че чува такива изявления. Висока, впечатляваща, със светлокестенява коса, оставена дълга, за да подчертае изпъкналите й скули и теменужени очи, тя бе представителка на един окръг на запад от континенталния раздел. Изпълнена с енергия, тя бе стройна като газела и дръзка като палаво момиче. Уважавана за политическата си ловкост, тя се радваше на значително влияние.

Много от властимащите във Вашингтон се бяха опитвали да спечелят нейните симпатии както в Конгреса, така и извън него, но тя бе човек, който ревниво пазеше личния си живот и излизаше само с мъже, които нямаха нищо общо с бизнеса или политиката. Тя поддържаше една скрита, неангажираща връзка с един мъж, от когото силно се възхищаваше. Тя се чувстваше удобно при мисълта, че те никога няма да живеят заедно като интимни приятели или съпрузи. И двамата следваха свой собствен път в живота и се срещаха само тогава, когато бе удобно.

— Как можем да станем по-близки, отколкото сме сега? — попита Лорън. — Авоарите на клоновете на японските банки в Съединените щати далеч надвишават общите авоари на американските банки. В тази страна вече над един милион американци работят за японски работодатели. За всички по-важни цели вашите лобисти са си осигурили подкрепата на нашето правителство. В Америка вие притежавате недвижима собственост, чиято стойност е над осемдесет милиарда долара. Това, което искате да кажете, мистър Цубой, е, че нашите две нации трябва да станат още по-близки, за да може вие да дирижирате нашата икономика и външна политика. Права ли съм? Отговорете, моля.

Цубой не бе свикнал да бъде побеждаван в дискусиите си от жена. В Япония почти не съществува феминистко движение. Жените там не се допускат в сферата на бизнеса и управлението. Нито един японец нямаше да приеме заповед, ако тя идваше от жена. Самообладанието му започна да се пропуква, а съветниците му седяха със зяпнали уста.

— Президентът и Конгресът могат да започнат с уверения, че вие никога няма да затворите пазарите си за нашите продукти или инвестиции — отговори уклончиво Цубой. — Също така вие трябва да ни позволите да влизаме във вашата страна без неудобството, каквото е една виза.

— С други думи, Америка да стане васал на Япония.

— Тъй като Съединените щати са в състояние на упадък, а моята нация се развива с невероятен темп, може би вие трябва да помислите дали да не приемете нашите методи вместо вашите. Гражданите ви трябва да изучават задълбочено японската култура. Те може да научат нещо.

— Това ли е една от причините, поради която в огромните ви предприятия извън Япония работят само ваши хора, а не работници от страната домакин?

— Ние наемаме местен персонал — отвърна Цубой с тон, сякаш бе засегнат.

— Но не и за ръководните длъжности. Вие наемате дребни началници, секретарки и пощальони. Бих могла също така да добавя, и много малко жени и хора от малцинствата. Да не говорим за синдикатите, които вие успяхте успешно да парирате.

Депутатката от Конгреса трябваше да изчака отговора, докато Цубой разговаряше на японски с хората си. Те или не знаеха, или не ги бе грижа, че приглушените им гласове се записваха и превеждаха. На всеки няколко минути пред сенатор Диас пристигаха листа с написания превод.

— Трябва да разберете — най-сетне отговори Цубой, — че не страдаме от предразсъдъци. Ние просто смятаме за неудачна практиката да позволяваме на западни граждани, които не познават в дълбочина нашите методи и не тачат нашите национални обичаи, да заемат високи постове в задграничните ни предприятия.

— Това не е разумен курс, мистър Цубой — каза кратко Лорън. — Мисля, че говоря от името на повечето американци, когато казвам, че не ни се нрави да бъдем третирани с презрение от чужди граждани в нашата собствена страна.

— Жалко, мис Смит. Като говоря от името на моя народ, аз смятам, че тук не става въпрос за такава намеса, за каквато вие загатвате. Ние просто желаем да получаваме печалби, без да настъпваме някого по пръстите.

— Да, ние добре познаваме алчния егоизъм на японския бизнес. Вие продадохте стратегическа военна и компютърна технология на Съветския блок. За такъв ръководител на голяма корпорация като вас Съветският съюз, Източна Германия, Куба, Иран и Либия са просто купувачи.

— Международните идеологически и морални въпроси не ни засягат. Поставянето им над практическите неща, които се отнасят до изгодна търговия, е неразбираемо за нашия начин на мислене.

— Още един въпрос — каза Лорън. — Вярно ли е това, че сте предложили вашето правителство да купи целия щат Хаваи, за да може да се балансира търговският дефицит на Съединените щати с Япония?

Цубой не се консултира с помощниците си, а веднага изстреля обратно отговора.

— Да, аз предложих тази мярка. Японците съставляват болшинството от населението на Хаваи и нашите бизнес среди сега притежават шестдесет и два процента от недвижимата собственост. Аз предложих също така Калифорния да бъде превърната в смесена икономическа зона, поделена между Япония и Америка. Ние притежаваме огромни ресурси от работна ръка, които можем да изнасяме зад граница, а нашият капитал може да построи стотици производствени предприятия.

— Намирам вашите схващания за крайно отблъскващи — каза Лорън, като потисна надигащия се в нея гняв. — Никога не ще допуснем Калифорния да бъде омърсена от домогванията на японския бизнес. За жалост, разправят, че много от жилищните квартали в Хаваи са вече само за японци и редица курорти и клубове за голф са недостъпни за американските граждани. — Лорън направи пауза, за да погледне Цубой право в очите, преди да продължи да говори с присвити устни. — Що се отнася до мен, аз ще се боря срещу всяко едно по-нататъшно посегателство, като използвам цялата власт, с която разполагам.

В залата се разнесе шум на одобрение. Няколко ръце изръкопляскаха. Диас се усмихна и леко почука с чукчето си за тишина.

— Кой може да каже какво се крие в бъдещето — усмихна се покровителствено Цубой. — Ние нямаме тайни планове за сваляне на правителството ви. Вие сами загубихте икономическата битка.

— Ако сме загубили, то то е от грабителските действия на компании, поддържани от „Каноя Секюрити“ — рязко му отвърна Лорън.

— Вие, американците, трябва да се научите да приемате фактите. Ако ние купим Америка, то е защото вие я продавате.

Малцината зрители, допуснати на сесията, и многобройните помощници от Конгреса потрепериха от тази завоалирана заплаха и в очите им пламна неприязън. Цубой излъчваше странна смесица от арогантност и смиреност, учтивост и сила, която изпълни атмосферата в залата с тревога и безпокойство.

Диас се наведе над продълговата маса и впи суров поглед в Цубой.

— Все пак дори и при тази неблагоприятна ситуация съществуват два плюса за нашата страна.

За първи път лицето на Цубой придоби озадачено изражение.

— За какви плюсове говорите, сенаторе?

— Първо, една стъпка в повече и вашите инвестиции, които представляват главно думи върху хартия и компютърни монитори, ще бъдат изтрити. Второ, грозният американец вече го няма — каза Диас с глас, студен като арктически вятър. — Неговото място вече е заел грозният японец.

25

След като се раздели с Пит пред сградата на Главното федерално управление, Джордино взе такси до Министерството на търговията на Конститюшън авеню. Като прибягна до помощта на един приятел, който бе заместник-министър и отговаряше за вътрешния и международния бизнес, той получи една папка със списъка на внесените автомобили „Мурмото“. След това отиде с такси до Александрия, щата Вирджиния. Той спря за малко, за да провери един адрес в телефонния указател на една будка. Търсеше сградата, в която се помещаваше отдела на „Мурмото Мотор Корпорейшън“, който се занимаваше с пласмента на автомобилите в околните пет щата. Той набра номера и помоли телефонистката да го упъти.

Следобедът преваляше и вече се почувства хладният ветрец, предвестник на есента, който засвири между дърветата и разлюля листата им. Таксито спря до бордюра пред една модерна, облицована с червени тухли сграда, с големи прозорци с бронзови стъкла. В тревната площ пред нея, с медни букви бе изписано „Мурмото Мотор Дистрибюшън Корп“.

Джордино се разплати с шофьора и постоя за миг, докато разгледа паркинга. Той бе изпълнен изцяло с автомобили „Мурмото“. Не се виждаше нито една американска или европейска кола. Той влезе през двойната входна врата и спря пред една много хубава японка на рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя със сладко гласче.

— Албърт Джордино, Министерство на търговията — отвърна той. — Бих искал да говоря с някой относно новите пратки автомобили.

Тя се замисли за момент, след което провери списъка на личния състав.

— Това би трябвало да бъде мистър Денис Сухака, нашият директор по пласмента. Ще му съобщя, че желаете да го видите, мистър Джордъно.

— Джордино, Албърт Джордино.

— Извинете.

След по-малко от минута във фоайето влезе една висока привлекателна секретарка с азиатски черти, която обаче бе отстранила чрез хирургическа намеса гънките в ъгълчетата на очите си. Тя съпроводи Джордино до офиса на мистър Сухака. Докато вървеше по дългия, покрит с дебел килим коридор, Джордино се забавляваше с имената на длъжностите, изписани над вратите. Нямаше мениджъри, нито ръководители или вицепрезиденти, всеки бе директор на едно или друго нещо.

Сухака представляваше кръглолик веселяк. С широка, стигаща до ушите му усмивка, той излезе зад бюрото си и разтърси ръката на Джордино.

— Денис Сухака, мистър Джордино. Какво мога да направя за Министерството на търговията?

За голямо облекчение на Джордино Сухака не обърна внимание на небръснатия му вид, нито му поиска документите за самоличност.

— Работата е съвсем дребна. Типично бюрократично ровене из документите за статистически данни. Моят шеф ме помоли да се отбия при вас на път за вкъщи и да проверя броя на автомобилите, които са били внесени и изпратени на вашите търговци и да ги сравня с цифрите, дадени от вашето главно управление в Токио.

— За какъв период от време? Ние внасяме огромни количества автомобили.

— За последните деветдесет дни.

— Няма проблем — каза Сухака, почти престаравайки се в желанието си да услужи. — Всичките ни списъци с пратките автомобили са въведени в компютъра и аз мога да ви ги извадя за десетина минути. Цифрите трябва да съвпаднат. Токио почти никога не прави грешки. Бихте ли желали чашка кафе, докато чакате?

— Да — каза уморено Джордино. — Бих изпил едно.

Сухака го въведе в един малък празен офис. Красивата секретарка донесе кафето и докато той го сърбаше, тя се върна с един прилежно подреден куп списъци на складовите наличности.

За по-малко от половин час Джордино откри това, за което го бе изпратил Пит. Той се облегна назад и задряма, за да може да изглежда отстрани просто като един търтей от огромната бюрократична машина, който търси как да си убие времето.

Точно в пет часа Сухака влезе в стаята.

— Персоналът си отива вкъщи, но аз ще остана да работя до късно. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Не — отвърна Джордино, като затваряше папките. — Аз също искам да се прибера вкъщи. Работното ми време свърши и вече съм в почивка. Благодаря ви за оказаната помощ. Вашите цифри за внесените коли ще бъдат въведени в огромния компютър на министерството. С каква цел? Само някой дребен чиновник с канцелария накъде из сутерените знае със сигурност.

Той прибра папката от Министерството на търговията и вече излизаше от вратата, когато се обърна, сякаш нещо се бе сетил, с типичния маниер на Питър Фолк-Коломбо.

— Има едно нещо.

— Да?

— Дребно несъответствие, което едва ли си струва да бъде споменавано.

— Да?

— Когато разглеждах вашия опис на внесените автомобили, случайно попаднах на шест коли, които са били разтоварени в Балтимор от два различни кораба, но не фигурират в експортната листа на вашето главно управление в Токио.

Сухака изглеждаше явно объркан.

— Никой не ми е обърнал внимание за това. Може ли да ги сравня с вашите цифри?

Джордино разгъна счетоводните списъци, които бе взел назаем от приятеля си в търговското министерство и ги постави редом до онези, дадени му от секретарката. Той подчерта колите, които фигурираха в неговия списък, но липсваха в онзи от Токио. Всички шест бяха спортни седани „СП-500“.

— Официално казано, ние не се притесняваме от това несъответствие — каза с безразличен тон Джордино. — При положение, че вие сте ги декларирали при влизането им в страната, вашата компания е чиста пред закона. Сигурен съм, че това е просто една грешка, допусната от счетоводния ви отдел в Токио, която впоследствие е била изчистена.

— Непростима небрежност от моя страна — каза Сухака, сякаш бе изпуснал скъпоценни камъни от короната на императора в канализацията. — Прекалено много съм се доверявал на централния ни офис. Някой от моя персонал е бил длъжен да го открие.

— Просто от любопитство, кои търговци са получили тези коли?

— Един момент.

Сухака поведе Джордино към офиса си, където седна на бюрото си и започна да натиска клавишите на настолния си компютър. След това се облегна назад и зачака. Когато данните светнаха на екрана, усмивката му в миг се изпари и лицето му побледня.

— Всяка една от шестте коли е била получена от различен търговец. Ще са необходими няколко часа, за да проследим всичките. Ако благоволите да се отбиете при мен утре сутринта, аз с удоволствие ще ви дам имената им.

Джордино махна безразлично с ръка.

— Няма нужда. И двамата имаме много по-належащи дела. Що се отнася до мен, аз трябва да се промъкна някак си през натовареното движение, да се изкъпя и да заведа жена си на ресторант. Днес е нашата годишнина.

— Поздравления — каза Сухака с явно облекчение в очите.

— Благодаря. Благодаря ви и за помощта.

Широката усмивка на Сухака отново цъфна върху лицето му.

— За мен винаги е удоволствие да ви помогна. Довиждане.

Джордино измина четирите пресечки до една бензиностанция, откъдето се обади от един обществен телефон. Един мъжки глас му отговори кратко:

— Да?

— Тук е вашият приятел, търговецът на мерцедеси. Имам един модел, който, мисля, ще ви заинтересува.

— Вие сте излезли от района си, сър. Трябва да продавате по-близо до крайбрежието или още по-добре някъде из Тихия океан.

— Голяма работа — изсумтя Джордино. — Ако не можете да си позволите една хубава немска кола, опитайте „Мурмото“. Подшушнаха ми за шест спортни седана „СП-500“, които се предлагат със специална отстъпка.

— Един момент.

В слушалката прозвуча друг глас, който Джордино веднага позна, че е на Доналд Кърн.

— Независимо от факта, че сте излезли от района си, аз винаги съм готов да спестя малко пари. Кажете ми къде мога да видя вашите специални отстъпки.

— Ще трябва да вземете тази информация от отдела за пласмент на „Мурмото“ в Александрия. Техните компютърни архиви сочат шест коли, които са влезли в страната, но не са напуснали завода производител. Предлагам да побързате, преди да се е разчуло и някой да ги вземе преди вас. Половината от колите са били разтоварени на митническия пункт в пристанището на Балтимор на четвърти август. Другите три са пристигнали на десети септември.

Кърн бързо разбра какво искаше да му каже Джордино.

— Почакай така — нареди той и се обърна към заместника си, който слушаше на високоговорителя. — Действай бързо. Влез в компютърната система на „Мурмото“ и претърси търговските им регистри за местоположението на тези шест коли, преди те да се усетят и да изтрият данните. — Той се върна към Джордино. — Добра работа. Всичко е простено. Между другото, как стана така, че попадна на тези сметки?

— Идеята дойде от Статс. Имаш ли новини от него?

— Да, обади се преди час — отвърна Кърн. — Открил е източника на проблема.

— Винаги съм смятал, че ако някой може да разгадае някаква загадка, той рано или късно ще го стори — каза Джордино, като се позоваваше на невероятния талант на Пит да открива непознатото. — За това се иска много хитър и проницателен ум.

26

Вече се бе стъмнило, когато Йегър стовари Пит до стария хангар в далечния край на международното летище на Вашингтон. Хангарът бе построен през хиляда деветстотин тридесет и шеста година и в миналото бе давал подслон на самолетите на една стара авиокомпания, отдавна купена от „Американ Еърлайнс“. Ако не се броеше светлината, която идваше от предните фарове на форда на Йегър, единственото друго осветление бе проблясващото сияние на града отвъд река Потомак и една самотна улична лампа на петдесетина метра на север.

— За човек, който не се е прибирал вкъщи от четири месеца, ти наистина нямаш много багаж — засмя се Йегър.

— Багажът ми остана долу при рибите — измърмори Пит с полузатворени очи.

— Страшно ми се иска да видя отново колекцията ти от автомобили, но трябва да се прибирам вкъщи.

— А аз в леглото. Благодаря, че ме докара. Благодаря също и за този следобед. Ти свърши страхотна работа, както винаги.

— За мен бе удоволствие. Да намеря отговора на твоите главоблъсканици винаги ме е привличало далеч повече от разгадаването тайните на вселената.

Йегър махна с ръка, вдигна прозореца на вратата, за да се предпази от студения нощен въздух и изчезна с колата в тъмнината.

Пит извади един резервен предавател от джоба на панталоните си, който той пазеше в офиса си в сградата на НЮМА и натисна няколко бутона с кодовете, които изключваха охранителната система на хангара и запалваха вътрешното осветление.

Той отключи старата силно очукана от времето странична врата и влезе. Излъсканият бетонен под на хангара приличаше на музей на транспортните средства. В единия ъгъл бе паркиран стар тримоторен самолет „Форд“, редом до железопътен вагон „Пулман“ от началото на века. Останалата площ от десет хиляди квадратни метра бе заета от над петдесет автомобила. Редки модели на европейски коли, като „Хиспано-Суиза“, „Мерцедес-Бенц 540К“ и един красив син „Талбот-Лаго“, седяха срещу великолепните американски класики като „Корд Л-29“, „Пиърс-Ароу“ и един великолепен тюркоазнозелен „Статс“. Единственият предмет, който изглеждаше не на място, бе една стара вана от сив чугун, към чиято облегалка бе закрепен извънбордов двигател.

Той уморено се затътри нагоре по извитата метална стълба към апартамента си, който бе издигнат на едно ниво над колекцията му от коли. Пит бе преустроил някогашния офис в комфортен апартамент със спалня и втора, по-голяма стая, която бе едновременно всекидневна и работен кабинет. Рафтове й бяха отрупани с книги и със стъклени кутийки с макети на кораби, които Пит бе открил и изследвал.

От кухнята се носеше апетитен аромат. Той намери една бележка да виси от райското цвете, което се издигаше от една ваза върху масата за хранене. Когато я прочете, по лицето му премина усмивка.

Той постоя така за момент, като се мъчеше да накара изтощеното си от липса на сън съзнание да вземе решение. Първо да вечеря и след това да си вземе душ? Или първо да се пъхне под душа? Реши, че един горещ душ ще го събори и той въобще няма да може да се добере до масата. Съблече се и си надяна пижамата. Излапа салатата „Уолдорф“, както и почти цялата тенджера с рибената чорба заедно с две чаши каберне совиньон „Смадърс Брадърс — 1983“ от една бутилка, която взе от рафта с вино в килера.

Той се нахрани и тъкмо изплакваше чиниите в мивката, когато телефонът иззвъня.

— Да?

— Мистър Пит?

— Да, мистър Джордън — отговори Пит, като веднага разпозна гласа. — Какво мога да направя за вас?

— Надявам се, че не прекъснах съня ви.

— Главата ми е все още на десет минути от възглавницата.

— Исках да се обадя и да разбера дали сте говорили с Ал.

— Да, той ми се обади веднага, след като е говорил с вас.

— Въпреки че сте действали без разрешение, информацията бе твърде полезна.

— Знам, че не трябваше да излизам извън границите на моята територия, но исках да проверя едно мое хрумване.

— Ти не си падаш много по работата в екип, нали, Дърк? — каза Джордън, като използва за първи път малкото име на Пит. — Предпочиташ да играеш собствената си игра.

— „Мъдростта означава да преследваш най-добрите цели с най-добрите средства“.

— Твои думи?

— Не, принадлежат на Франсис Хачисън, шотландски философ.

— Поздравления за точния цитат — каза Джордън. — По-голямата част от официален Вашингтон щяха да плагиатстват от оригинала и да цитират „Целта оправдава средствата“.

— Какво искате? — попита Пит, като отправи един отчаян поглед към леглото си.

— Реших, че може би ще искаш да узнаеш, че открихме колите с бомбите.

— И шестте? — попита Пит смаян.

— Да, скрити са в едно запечатано подземно помещение в сградата на една японска банка в центъра на Вашингтон. Там те чакат деня, в който ще изчистят праха от тях и ще ги закарат до предварително определените им цели, където ще ги взривят.

— Много бързо се справихте.

— Ти си имаш свои методи, ние — наши.

— Поставихте ли ги под наблюдение?

— Да, но трябва да пипаме много внимателно. Все още не смеем да се намесим, не и преди да ликвидираме онези, които са виновни за този ужас и не унищожим командния им център — каза Джордън. — И без това Джордино без малко да провали операцията този следобед. Някой в „Мурмото Дистрибютърс“ е бил уплашен. Ние влязохме и излязохме от тяхната счетоводна система само минути преди те да изтрият данните за внесените коли.

— Данните ли ви отведоха до колите?

— Успяхме да проследим и да проникнем в известна компания за превози, собственост на японци, чиито камиони са ги натоварили. В архивите им, разбира се, нямаше и дума за крайното местоназначение, но ние успяхме да вземем „назаем“ копие от пътния лист на шофьора. В него бяха записани броя на километрите, които камионът е изминал, след като е напуснал пристанището. Останалото включваше интензивно разследване и обикаляне.

— Като разбиване и влизане.

— Ние никога не разбиваме, когато влизаме — каза Джордън.

— Ако случайно се разчуе, че нашите примерни граждани седят върху атомни бомби, принадлежащи на чужда сила, страната ще бъде разтърсена от невиждана паника.

— Да, ситуацията не е за завиждане, съгласен съм. Общественият скандал и жаждата за отмъщение могат да уплашат японците и те да закарат колите на стратегически позиции и да натиснат копчето за взривяване, преди да можем да ги намерим и обезвредим.

— Едно общонационално издирване може да отнеме двадесет години, докато намерим всичките.

— Не мисля така — каза спокойно Джордън. — Ние знаем начина, по който го правят и благодарение на теб и Джордино знаем какво да търсим. Японците не могат да се мерят дори и наполовина с нас по професионализъм в разузнавателния бранш. Обзалагам се, че ще намерим всички „Мурмото“ и бомбите в тях до тридесет дни.

— Приветствам оптимизма ви — каза Пит. — Ами нашите съюзници и руснаците? Японците може да са скрили бомби и при тях. Смята ли президентът да предупреди техните лидери за тази възможност?

— Все още не. Не може да се разчита, че от държавите от НАТО няма да изтече информация за тази толкова важна тайна. От друга страна, президентът може да сметне, че посвещаването на Кремъл в тайната може да обтегне отношенията. Помисли си. Сега сме в една и съща лодка с тях. И над двете държави внезапно е надвиснала заплаха от друга суперсила.

— Има и друга надвиснала заплаха.

— Те са толкова много, коя съм пропуснал?

— Да предположим, че Япония взриви няколко бомби в Съединените щати или в Русия? Всяка една от двете страни би си помислила, че е атакувана от другата и ще си обявят взаимно война, докато хитрите японци ще стоят настрани и доволно ще потриват ръце.

— Не искам да си легна с тази мисъл в главата — каза неспокойно Джордън. — Нека да приемем нещата такива, каквито са. Ако нашата операция се увенчае с успех, то тогава всичко е отново в ръцете на политиците.

— Вашата последна мисъл — каза Пит с престорена тревога — би държала човек буден нощи подред.

Той тъкмо бе задрямал, когато тихото иззвъняване на охранителната система го предупреди, че някой се опитва да влезе в хангара. С голямо усилие на волята си той стана от уютното легло и се запъти към кабинета си, където включи една малка телевизионна охранителна система.

Стейси Фокс стоеше пред страничната входна врата и гледаше нагоре с усмивка към това, което Пит смяташе, че е една добре скрита камера за следене.

Той натисна един бутон и вратата се отвори. След това той излезе и застана на стълбищната площадка.

Стейси пристъпи вътре в хангара. Тя изглеждаше сексапилна и едновременно с това скромна със синьото си елече, тясна пола в тон с елека и бяла блуза. Тя се движеше бавно и с почтително благоговение през морето от големи машини. Спря пред една красива спортна кола „Талбот-Лаго Гранд Спорт“, чието купе бе направено по специална поръчка от френската фирма „Соше“, и нежно погали с пръсти бронята.

Стейси не бе първата. Почти всяка жена, която някога бе посещавала необикновеното жилище на Пит, биваше пленявана от талбота. Докато Пит възприемаше тази кола като шедьовър на техническото изкуство, за жените тя бе по-скоро като нещо дълбоко чувствено, което ги привличаше неотразимо. Веднъж съзрели нейните гладки, почти котешки извивки на тялото и почувствали мощната сила на двигателя и дъха на изящната кожа в купето, колата се превръщаше за тях в еротичен символ.

— Как ме откри? — попита той с глас, който заехтя под огромния свод.

Тя вдигна очи.

— Прекарах два дена в изучаване на досието ти, преди да излетя за Тихия океан и да се кача на борда на „Инвизибъл“.

— Откри ли нещо интересно? — попита той, раздразнен от това, че всеки, който имаше необходимите пълномощия, можеше да надзърта в личния му живот.

— Ти си един невероятен човек.

— Без ласкателства, моля.

— Колекцията ти от автомобили е изумителна.

— Има много други по-големи колекции с по-скъпи модели и марки.

Тя се обърна отново към „Талбот-Лаго“.

— Тази ми харесва страшно.

— Предпочитам зелената до нея, с отделното купе за пътници.

Стейси се обърна и погледна „Статс“, сякаш оценяваше манекенка, която представяше нов модел рокля по време на ревю. След миг тя поклати глава.

— Хубава, но масивна, твърде мъжествена за женския вкус.

После тя отново вдигна поглед към него.

— Можем ли да говорим?

— Ако успея да остана буден. Качвай се.

Тя се изкачи по извитата стълба и той я разведе на кратка обиколка из апартамента.

— Мога ли да ти предложа питие? — попита Пит.

— Не, благодаря. — Тя го погледна и в очите й се появи състрадание. — Не трябваше да идвам. Ти изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се строполиш мъртъв на пода.

— Ще се оправя след един добър сън — каза той с плачевен тон.

— Това, от което се нуждаеш, е един добър масаж — каза неочаквано тя.

— Мислех, че си дошла да говорим.

— Мога да говоря, докато те разтривам. Шведски или шиацу? Какъв метод на масаж предпочиташ?

— Откъде да знам, по дяволите, направи и двата.

Стейси се засмя.

— Добре.

Тя го хвана за ръката и го поведе в спалнята, където го бутна да легне по корем върху леглото.

— Съблечи си пижамата.

— Мога ли да запазя благоприличие, като се покрия с чаршаф?

— Да не би да имаш нещо, което не съм виждала преди? — каза тя, докато издърпваше ръкавите на пижамата му.

Той се засмя.

— Не ме карай да се обръщам.

— Исках да се извиня, преди Тим и аз да заминем за Западното крайбрежие — каза тя със сериозен тон.

— Тим?

— Доктор Уедърхил.

— Работили сте заедно преди, предполагам.

— Да.

— Ще те видя ли отново някога? — попита той.

— Не знам. Нашите задачи могат да ни отведат в различни посоки. — Тя се поколеба за миг. — Искам да знаеш, че страшно съжалявам за бъркотията, която създадох. Ти ми спаси живота, а тъй като аз заех допълнително място в последната подводница, ти без малко да загубиш своя.

— Един добър масаж и ще бъдем квит — каза Пит с уморена усмивка на уста.

Тя погледна надолу към проснатото му тяло.

— Имаш добър тен за човек, живял четири месеца под водата.

— Това е от циганската ми кръв — провлече той със сънлив глас.

Като масажираше, използвайки основните положения на техниката шиацу, Стейси натискаше с пръсти и палци чувствителните зони по голите стъпала на Пит.

— Страхотно е — измърмори той. — Джордън съобщи ли ти какво открихме за бойните глави?

— Да, ти доста си го уплашил с внезапния си ход. Той е помислил, че напускаш отбора. Сега, когато Тим и аз знаем точно къде да насочим нашето разследване, ще ни бъде много по-лесно да открием къде са разположени колите с бомбите.

— И ще претърсвате пристанищата по Западното крайбрежие?

— Сиатъл, Сан Франциско и Лос Анджелис са пристанищата, където акостират автотранспортните кораби с автомобилите „Мурмото“.

Пит се умълча. Стейси разтриваше краката му, като съчетаваше техниките на шиацу с тези на шведския масаж. Тя масажира ръцете, гърба и врата му. Накрая леко го потупа по задните части и му нареди да се обърне. Не последва никакъв отговор.

Пит спеше като заклан.

Някъде в ранните утринни часове, той се събуди от допира на тръпнещото й от буйно желание тяло, преплетено в неговото. Движенията, чувствата, тихите стонове на Стейси — всичко това стигаше до замъгленото му от умора съзнание като приказен сън. Той изпитваше чувството, че се издига нейде нависоко, сред гръмотевици и бури, преди всичко да се стопи и изчезне в мрака и той отново да изпадне в черната тъма на съня.

— Изненада, сънливецо — каза депутатката Лорън Смит, като прокара пръст по гърба на Пит.

Пит прогони остатъците от съня в далечните кътчета на съзнанието си. Обърна се по гръб и я погледна. Тя седеше с кръстосани боси крака на празния край на леглото. Носеше памучна горница на цветя без деколте и сиво-зелени памучни панталони с басти. Косата й бе вързана отзад с дълго шалче.

Изведнъж той си спомни и хвърли неспокоен поглед към срещуположната страна на леглото. За негово голямо облекчение то беше празно.

— Не трябва ли да си в Конгреса и да вършиш важни дела? — попита той, тайно доволен, че Стейси си бе отишла, преди Лорън да пристигне.

— В почивка сме.

Тя държеше една чашка с кафе далеч от обсега на ръцете му и го изкушаваше.

— Какво трябва да направя за кафето?

— Ще ти струва една целувка.

— Доста скъпичко е, но съм в безизходица.

— И едно обяснение.

Задава се, помисли си той, като бързо фокусира мислите си.

— За какво?

— Не за какво, а за кого. Знаеш, за жената, с която си прекарал нощта.

— Каква жена? — попита той, като умело си даде вид на неразбиращ.

— Тази, с която си спал снощи в леглото.

— Да виждаш тук някъде друга жена?

— Не е необходимо да я виждам — каза Лорън, на която тази игра на закачки й доставяше огромна наслада. — Усещам дъха й.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че това бе масажистката ми?

Тя се наведе надолу и впи устни в неговите в продължителна целувка. Когато накрая се отдръпна, тя му подаде кафето и каза:

— Не беше лошо. Ще ти поставя отличен за новаторство.

— Измамен съм — каза той, надявайки се да промени посоката на разговора. — Тази чаша е пълна само наполовина.

— Нали не искаше да го разлея върху завивките ти? — Тя се засмя така, сякаш наистина се наслаждаваше на любовното прегрешение на Пит. — Вдигни огромното си космато тяло от леглото и измий този парфюм. Мирисът му не е лош, признавам. Доста скъпичък. Отивам да правя закуската.

Лорън стоеше до масата и режеше един грейпфрут, когато Пит за втори път през последните осем часа излезе от душа. Той уви една хавлиена кърпа около бедрата си, отиде зад нея и я прегърна с ръце през кръста. След това потърка нос във врата й.

— Не сме се виждали цяла вечност. Как успя да издържиш толкова дълго без мен?

— Потопих се изцяло в законодателната дейност и напълно те забравих.

— И не намери малко време да полудуваш?

— Бях много послушна. Не че нямаше да стана лошо момиче, ако имах и най-малката възможност, особено ако знаех, че ти въобще не си си губил времето, след като си се върнал вкъщи.

Лорън се справи отлично, помисли си Пит. Всичко се сведе само до един лек пристъп на ревност. Тя бе достатъчно умна, за да не прави от това трагедия. Пит не бе единственият мъж в живота й. Никой от двамата не се налагаше над другия, нито проявяваше неоправдана ревност — отношения, които правеха тяхната връзка още по-жадувана.

Когато той загриза нежно ушната й мида, тя се обърна и обви ръце около врата му.

— Джим Сандекър ми разказа за разрушаването на проекта ви и как едва си се спасил.

— Това се предполага, че е тайна — каза той, докато търкаха носове.

— Членовете на Конгреса имат своите привилегии.

— Можеш да имаш привилегии при мен по всяко време.

Очите й потъмняха.

— Говоря сериозно. Съжалявам, че базата бе загубена.

— Ще построим друга. — Той погледна надолу към нея и се усмихна. — Бяха спасени резултатите от всички тестове. Това е най-важното.

— Джим каза, че секунди са те делели от смъртта.

Пит се ухили.

— Оттогава изтече много вода, както казват.

Той я пусна и седна на масата. Отстрани Лорън и Дърк приличаха на щастливи съпруг и съпруга, седнали на закуска в дома си в неделната утрин. В действителност обаче нито Дърк, нито Лорън бяха някога сключвали брак.

Той вдигна един вестник, който тя бе донесла заедно с продуктите за закуска и прегледа страниците му. Очите му се спряха на една статия и след като хвърли поглед на съдържанието й, той вдигна очи.

— Виждам, че отново си на челно място в „Поуст“ — каза той, като се усмихваше. — Значи започваме атака срещу нашите приятели от Ориента?

Лорън майсторски метна омлета в една чиния.

— Една трета от собствеността върху американския бизнес вече е прехвърлена в Токио. С нея замина просперитетът и независимостта ни като нация. Америка вече не принадлежи на американците. Ние се превърнахме във финансова колония на Япония.

— Толкова ли сме зле?

— Обществеността няма и бегла представа колко сме зле — каза Лорън, като постави омлета и една чиния с препечен хляб пред Пит. — Огромният ни дефицит е създал една отворена врата, през която икономиката ни изтича, а на нейно място влизат японски пари.

— Ние сами сме си виновни — каза той, като размахваше вилица. — Те живеят икономично и пестеливо, ние харчим и пилеем, като потъваме все повече и повече в дългове. Ние подарихме или продадохме нашите водещи позиции във всички останали технологии, които не бяха откраднати. И сега стоим, наредени на опашка с отворени банкови книжки и увиснали езици в алчно очакване да им продадем нашите корпорации и недвижима собственост, за да натрупаме бързо пари. Погледни фактите в очите, Лорън. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако обществеността, деловите кръгове, вие в Конгреса и икономическите кретени в Белия дом бяха осъзнали, че тази страна е въвлечена в безпощадна финансова война с враг, който ни счита за по-нисши от себе си. Както стоят нещата, ние сме пропилели всички шансове за успех.

Лорън седна на масата с чашка кафе и подаде на Пит чаша с портокалов сок.

— Това е най-дългата реч, която някога съм чула да произнасяш. Смяташ ли да се кандидатираш за Сената?

— По-скоро бих дал да ми изтръгнат ноктите на краката. Освен това един Пит на Капитолия е достатъчен — каза той, като имаше предвид баща си, сенатора Джордж Пит от Калифорния.

— Видя ли се със сенатора?

— Още не — каза Пит, като отхапа от яйцето. — Нямах възможност.

— Какви са ти плановете? — попита Лорън, като се вгледа с тъжен копнеж в опалово зелените очи на Пит.

— През следващите дни смятам да свърша това-онова по колите, без да си давам голям зор. Може би ако успея да стегна „Статс“-а навреме, ще участвам в състезанието за класически автомобили.

— Аз мога да измисля нещо много по-забавно от това да се цапаш с грес — каза тя с дълбок гърлен глас.

Тя обиколи масата, пресегна се и го сграбчи за ръката с изненадваща сила. Той почувства трепета на нейното желание и как то потече към него като сладък нектар. Внезапно той я пожела по-силно откогато и да било преди. Надяваше се единствено да има сили за втори път. След това сякаш привлечен от магнит, той се остави да бъде завлечен до кушетката.

— Не в леглото — каза дрезгаво тя. — Не и преди да си сменил чаршафите.

27

Хидеки Сума слезе от малкия си частен реактивен самолет „Мурмото“, следван от Моро Каматори. Самолетът бе кацнал на една хеликоптерна площадка до огромен пластмасов прозрачен купол, който се издигаше на петдесет метра височина. Разположен в центъра на парк с гъста облагородена растителност, куполът покриваше един огромен атриум, който обхващаше вътрешната сърцевина на един подземен град, наречен „Едо“ на името на града, който след реставрацията на Мейджи25 през 1868 бе преименуван на Токио.

Като първа част на новия подземен преден пост на Япония, град Едо бе проектиран и построен от Сума като мозъчен тръст за научноизследователска работа, който се състоеше от шестдесет хиляди души. Обградил атриума като огромен цилиндър, двадесететажният кръгъл комплекс съдържаше жилищни помещения за учените, офиси, обществени бани, зали за конференции, ресторанти, магазини, библиотека и свои собствени сили за сигурност, наброяващи хиляда души.

В по-малки подземни цилиндри, свързани с главния посредством тунели, се помещаваше комуникационното оборудване, отоплителните и охлаждащите системи, регулаторите за температурата и влажността, електрическите централи и пречиствателните съоръжения. Сложната конструкция на комплекса бе направена от керамичен бетон и на дълбочина достигаше до хиляда и петстотин метра.

Сума финансираше сам проекта си, без да прибягва до държавни субсидии. Всички закони или ограничения, които спъваха строителството, бяха тутакси преодолявани с помощта на огромната власт, която Сума бе разпрострял като пипала над държавните институции и подземния свят.

Той и Каматори се качиха в един таен асансьор, който ги отведе в анфиладата от офиси на фирмите му, които заемаха целия четвърти етаж на външния цилиндър. Секретарката му Тоши Кудо ги очакваше права зад вратата на силно охранявания му личен кабинет и апартамент. Просторните, разположени на три нива стаи бяха украсени с изящно изрисувани пана, стенописи и фрески. До стените имаше витрини с красива керамика и одежди от шестнадесети век, изтъкани от пищни брокати, атлаз и креп. Повечето стени бяха покрити с картини. Някои от тях изобразяваха морски и природни пейзажи, други — дракони, леопарди, тигри и ястреби, символизиращи воинската храброст на кастата на бойците.

— Мистър Ашикага Еншу ви очаква — съобщи Тоши.

— Името не ми е познато.

— Мистър Еншу е изследовател, чиято специалност е издирването на редки произведения на изкуството и уреждане на тяхната продажба — обясни Тоши. — Той се обади и каза, че е открил една картина, която ще попълни колекцията ви. Позволих си волността да го поканя тук, за да може да я представи на вашето одобрение.

— Разполагам с малко време — каза Сума, като погледна часовника си.

Каматори сви рамене.

— Нищо няма да ти струва да видиш какво ти е донесъл, Хидеки. Може да е открил картината, която ти от толкова време търсиш.

Той кимна на Тоши.

— Добре, покани го, моля те.

Сума се поклони, когато търговецът на произведения на изкуството влезе в стаята.

— Имали сте нова придобивка за моята колекция, мистър Еншу?

— Да, надявам се. Това е една картина, която вярвам, ще бъдете извънредно щастлив, че съм я намерил за вас — усмихна се топло Ашикага. Той имаше буйна прошарена коса, гъсти вежди и дебели мустаци.

— Моля, поставете я на стойката под светлината — каза Сума, като сочеше един триножник близо до един голям прозорец.

— Може ли да вдигна още малко щорите?

— Да, моля.

Еншу дръпна въженцата, с които се вдигаха нагоре транспарантите. След това той постави картината върху триножника, но не свали копринения плат, който я закриваше.

— Школата Кано от шестнадесети век, произведение на Масаки Шимцу.

— Уважаваният художник на морски пейзажи — каза Каматори, като показа един от редките си признаци на вълнение. — Един от любимците ти, Хидеки.

— Вие знаете, че съм поклонник на Шимцу? — Сума попита Еншу.

— Фактът, че колекционирате негови творби, особено картините му на островите около Япония, е добре известен сред артистичните среди.

Сума се обърна към Тоши.

— Колко от произведенията му имам в колекцията си?

— В момента вие притежавате единадесет от общо тринадесет картини на острови и четири от неговите планински пейзажи на Хида Маунтинс.

— И тази новата ще бъде дванадесетата в колекцията на острови?

— Да.

— Картината на Шимцу, която сте ми донесли, на кой остров е? — Сума попита очаквателно Еншу. — Аджима?

— Не, на Кеши.

Сума изглеждаше видимо разочарован.

— Надявах се, че може да е Аджима.

— Съжалявам. — Еншу протегна напред ръце в пораженчески израз. — За жалост Аджима бе загубена по време на разгрома на Германия. За последен път е била видяна през май хиляда деветстотин четиридесет и пета година да виси в кабинета на нашия посланик в посолството ни в Берлин.

— С удоволствие ще ви платя да продължите търсенето.

— Благодаря ви — каза Еншу, като се поклони. — Вече съм изпратил хора в Европа и Съединените щати, които да я търсят.

— Добре, нека сега да видим остров Кеши.

С трениран изящен замах Еншу откри една пищна картина на остров, видян от птичи поглед. Тя бе нарисувана с монохромно мастило и с разточително използване на ярки цветове и тънък златен лист.

— Изумителна — прошепна Тоши в благоговение.

Еншу кимна, съгласявайки се.

— Най-фината творба на Шимцу, която някога съм виждал.

— Какво мислиш, Хидеки? — попита Каматори.

— Шедьовър — отвърна Сума, покъртен от гениалността на художника. — Невероятно как в ранните години на седемнадесети век е успял да нарисува един поглед отгоре с такива отчетливи подробности. Картината изглежда така, сякаш той е рисувал от летящ балон.

— Според преданието той е рисувал от едно хвърчило — каза Тоши.

— Скицирал от хвърчило е по-вероятно — поправи я Еншу, — а на земята е нанасял боите.

— А защо не? — Очите на Сума не се откъсваха нито за миг от картината. — Народът ни е правел и летял с хвърчила преди повече от хиляда години. — Накрая той се извърна и погледна Еншу. — Добре се справихте, мистър Еншу. Къде я открихте?

— В дома на един банкер в Хонконг — отвърна Еншу. — Той искаше да се премести и да прехвърли операциите си в Малайзия, преди китайците да поемат управлението на града и затова разпродаваше имуществото си. Отне ми близо година, но накрая успях да го склоня по телефона да я продаде. Без да губя повече време, аз отлетях за Хонконг да уредя сделката. Върнах се тук с картината и от летището дойдох направо във вашия офис.

— Колко?

— Сто четиридесет и пет милиона йени.

Сума потри ръце в задоволство.

— Много добра цена. Считайте я продадена.

— Благодаря ви, мистър Сума. Много сте любезен. Ще продължа да търся картината на Аджима.

Те си размениха поклони, след което Тоши изведе Еншу от офиса.

Погледът на Сума се върна на картината. Брегът бе осеян с черни скали, а в единия край имаше едно малко селце с рибарски лодки. Прецизността на перспективата бе равна на тази на самолетна снимка.

— Колко странно — тихо каза той. — Единствената картина на остров, която я няма в колекцията ми, е картината, която най-много желая.

— Ако тя все още съществува, Еншу ще я открие — утеши го Каматори. — Той ми прави впечатление на много упорит човек.

— За Аджима ще му платя цена, десет пъти по-голяма от тази за Кеши.

Каматори седна в един стол и изпружи нозе.

— Когато е рисувал Аджима, Шимцу едва ли е подозирал какво ще представлява островът един ден.

Тоши се върна и напомни на Сума:

— След десет минути имате среща с мистър Йошишу.

— Великият стар крадец и лидер на „Златните дракони“ — усмихна се подигравателно Каматори. — Дошъл е да направи проверка на своя дял от твоята финансова империя.

Сума посочи през огромните сводести прозорци, които гледаха към атриума.

— Нито една част от това щеше да бъде възможно без организацията, която Корори Йошишу и баща ми създадоха по време и след войната.

— „Златните дракони“ и другите тайни общества нямат място в бъдещата Нипон — каза Каматори, като използваше традиционната дума, означаваща „изгряващо слънце“.

— Те може да изглеждат малко старомодни в сравнение с нашата модерна технология — съгласи се Сума. — Но все още заемат важно място в нашата култура. Моите връзки с тях през годините се оказаха много ценни за мен.

— Твоята власт е толкова голяма, че ти нямаш нужда от фанатизирани групи, култове към личността или организации от подземния свят — каза Каматори със сериозен тон. — Ти притежаваш власт, с която можеш да дърпаш конците на едно правителство от твои лични марионетки, но въпреки това не искаш да прекъснеш тесните си връзки с корумпирани фигури от подземния свят. Ако някога се разчуе, че ти си дракон номер две, това ще ти струва скъпо.

— Не съм обвързан с никого — каза Сума, като обясняваше с търпелив тон. — Това, което законът нарича престъпна дейност, е било традиция в моето семейство в продължение на две столетия. Да спазваш закона за мен означава да следвам стъпките на дедите си и да построя върху тях организация, по-могъща от много нации по света. Не се срамувам от приятелите си от подземния свят.

— Ще бъда по-щастлив, ако проявяваше повече уважение към императора и спазваше старите морални принципи.

— Съжалявам, Моро. Въпреки че се моля в храма Ясукуни за душата на баща ми, аз не считам за нужно да благоговея пред мита за един богоподобен император. Не взимам участие в чаени церемонии, не се срещам с гейши, не посещавам пиеси кабуки26, не гледам борби сумо, нито вярвам в превъзходството на нашата родна култура. Не споделям новата теория, че ние превъзхождаме с нашите обичаи, интелигентност, чувства, език и особено с конструкцията на нашите мозъци хората от Запада. Отказвам да подценявам нашите съперници, да изпадам в национален конформизъм и да мисля с шаблони. Аз съм своя собствен бог и вярата ми е в парите и властта. Това ядосва ли те?

Каматори погледна надолу към ръцете си, които лежаха разтворени в скута му. Той седеше мълчаливо с израз на растяща тъга в очите. Накрая той продума:

— Не, натъжава ме. Аз се кланям на императора и нашата традиционна култура. Вярвам в божественото му потекло и в това, че ние и нашите острови сме също с божествен произход. Вярвам и в чистотата на кръвта и духовното единство на нашата раса. Но аз следвам и теб, Хидеки, защото сме стари приятели и въпреки твоите зловещи операции ти си допринесъл изключително много за новия стремеж на Нипон да бъде най-могъщата нация на земята.

— Дълбоко ценя лоялността ти, Моро — каза искрено Сума. — Не бих очаквал нещо по-малко от човек, който се гордее със самурайския си произход и с умението си да върти безстрашно катана27.

— Катана не е просто меч, това е живата душа на самурая — каза Каматори с благоговение. — Изкусното му владеене е божествена дарба. Вдигането му в защита на императора означава да осигуриш покой на душата си в Ясукуни.

— Въпреки това ти използваше острието му, когато те помолех за това.

Каматори го погледна.

— С готовност убивам за теб, за да изразя уважението си към доброто, което правиш за нашия народ.

Сума се взря в безжизнените очи на наемния си убиец, жива останка от времената, когато самурайските воини са убивали за всеки феодален господар, който им предлагал сигурност или повишение. Той съзнаваше също така, че абсолютната лоялност на един самурай може да се промени само за един ден. Когато заговори, гласът му бе умерено твърд.

— Някои хора преследват дивеча с лък и стрели, повечето използват огнестрелно оръжие. Ти, Моро, си единственият човек, когото познавам, който преследва човешките си жертви с меч.

— Изглеждаш добре, стари приятелю — каза Сума, когато Корори Йошишу бе въведен в офиса му от Тоши. Йошишу бе придружен от Ихиро Цубой, който бе току-що пристигнал от Съединените щати след дебатите си с анкетната комисия на Конгреса.

Старецът, пълен реалист, се усмихна на Сума.

— Не „добре“, а остарял. Още няколко луни и аз ще заспя при моите почитаеми предци.

— Ти ще видиш още сто нови луни.

— Перспективата да се освободя от всички тези старчески болести и страдания превръща края ми в събитие, което чакам с нетърпение.

Тоши затвори вратата и излезе. Сума се поклони на Цубой.

— Приятно ми е да те видя, Ихиро. Добре дошъл у дома след пътуването си от Вашингтон. Казаха ми, че си докарал американските политици до втори Пърл Харбър.

— Не бе чак толкова драматично — каза Цубой. — Но съм напълно убеден, че накарах зданието на Капитолия да се пропука малко.

Само малцина избрани хора знаеха, че Цубой бе станал член на „Златните дракони“ още на четиринадесетгодишна възраст. Йошишу се заинтересува от младото момче и се погрижи за неговото издигане в тайното общество. Той го научи на изкуството да извършва финансови машинации в огромен мащаб. Сега като шеф на „Каноя Секюрити“, Цубой лично пазеше финансовите империи на Йошишу и Сума и ръководеше тайните им сделки.

— И двамата познавате моя верен приятел и съветник Моро Каматори.

— Който владее меча почти толкова добре, колкото аз на младини — каза Йошишу.

Каматори се поклони до кръста.

— Сигурен съм, че вашият катана е все още по-бърз от моя.

— Познавах баща ти, когато той бе треньор по фехтовка в университета — каза Цубой. — Аз бях най-лошият му ученик. Той ми предложи да си купя оръдие и да отида на лов за слонове.

Сума хвана Йошишу за ръката и го поведе към един стол. Мъжът, от когото в миналото се страхуваха всички японци, вървеше бавно и вдървено, но лицето му имаше твърда усмивка и очите му не пропускаха нищо.

Той се настани на един стол с права облегалка, след което погледна към Сума и отиде директно към целта на посещението си.

— Какво е състоянието на проекта „Кайтен“?

— Имаме осемнадесет коли с бомби в открито море. Те са последните. Четири от тях са предназначени за Съединените щати, пет за Съветския съюз, а останалите са разделени за Европа и държавите от Тихия океан.

— Времето до тяхното укриване на местата им до целите?

— Не по-късно от три седмици. Дотогава нашият команден център ще бъде въведен в действие със своите системи за отбрана и детонация.

Йошишу погледна изненадано Сума.

— Ненавременната експлозия на борда на „Дивайн стар“ не доведе ли до забавяне на проекта?

— За щастие, бях предвидил евентуална загуба на кораб поради буря, катастрофа или друго морско бедствие. Държах шест бойни глави в резерв. Подмених трите, които бяха изгубени при експлозията. След като ги монтирахме в колите, те бяха транспортирани до Веракруз, Мексико. Оттам ще влязат през тексаската граница в Съединените щати и ще бъдат закарани до определените им цели.

— Останалите се държат на сигурно място, надявам се.

— На един резервен танкер, закотвен на петдесет мили от едно пусто крайбрежие на Хокайдо.

— Знаем ли какво е причинило експлозията на борда на „Дивайн стар“?

— Не можем да си обясним преждевременната експлозия — отвърна Сума. — Бяхме взели всички възможни предпазни мерки. Една от колите трябва да се е блъснала в другите от силното вълнение, което е причинило повреда в контейнера на бойната глава. Получило се е изтичане на радиация, което е обхванало товарните палуби. Екипажът е изпаднал в паника и изоставил кораба. Един норвежки съд открил изоставения автотранспортьор и изпратил на него група моряци. Малко след това „Дивайн стар“ мистериозно експлодирал.

— А избягалият екипаж?

— Никакви следи. Изчезнали са по време на бурята.

— Какъв е общият брой на колите в системата? — попита Йошишу.

Сума отиде до бюрото си и натисна един бутон върху малка кутийка, която взе в ръка. По-далечната стена се вдигна към тавана и разкри един голям прозрачен екран. Сума въведе друга команда от кутийката и на екрана се появи холографно изображение на земното кълбо с пулсиращи неоново подобни цветове. След това той програмира точките на експлозиите, които избухнаха с малки златни светлинки на стратегически места в близо двадесет държави. Едва тогава Сума отговори на въпроса на Йошишу.

— Сто и тридесет в петнадесет страни.

Йошишу седеше мълчаливо и гледаше малките лъчи, които святкаха из стаята заедно с въртенето на земното кълбо подобно на стъклен отражателен глобус в дискотека.

В Съветския съюз имаше повече светлинни точки от всички други държави, тъй като представляваше по-голяма заплаха за Япония, отколкото търговските й съперници от Европа и Съединените щати. Странното бе, че нито един голям град или военен обект не бяха набелязани като цел. Всички светлини като че ли идваха от пусти или слабо населени райони, което правеше „Кайтен“ още по-загадъчен като средство за шантаж.

— Духът на баща ти се гордее с теб — тихо каза Йошишу в благоговение. — Благодарение на твоя гений ние ще можем да заемем нашето истинско място като световна сила от първа величина. Двадесет и първият век принадлежи на Нипон. С Америка и Русия е свършено.

Сума бе доволен.

— Проектът „Кайтен“ нямаше да бъде създаден и построен без твоята помощ, скъпи мой стари приятелю и разбира се, не без финансовите магии на Ихиро Цубой.

— Много си любезен — каза Цубой с поклон. — Макиавелистичната интрига да се уреди тайното финансиране на строежа на секретен завод за ядрени оръжия бе едно голямо предизвикателство.

— Съветското и западното разузнаване знаят, че ние можем да произвеждаме ядрени оръжия — каза Каматори, като внесе реалистична насока на разговора.

— Ако не са знаели преди експлозията — добави Сума, — сега вече знаят.

— Американците ни подозираха от няколко години — каза Сума. — Но те не успяха да проникнат през нашите системи за сигурност и да потвърдят точното местоположение на нашата инсталация.

— За наш късмет глупаците търсят в хоризонтална посока, вместо във вертикална. — Гласът на Йошишу бе ироничен. — Но ние трябва все пак да имаме предвид твърде реалната възможност, че рано или късно ЦРУ или КГБ ще открият мястото.

— Вероятно по-рано — каза Каматори. — Един от нашите тайни агенти ме информира, че няколко дни след експлодирането на „Дивайн стар“ американците са предприели повсеместни тайни операции за разследване на нашето участие. Те вече са започнали да душат около един от дистрибуторите на „Мурмото“.

Върху лицето на Йошишу се появи една тревожна бръчка.

— Американските разузнавачи са много добри. Страхувам  се, че проектът „Кайтен“ е в опасност.

— До утре ще узнаем точно колко са научили — каза Каматори. — Имам среща с нашия агент, който току-що се върна от Вашингтон. Той твърди, че носи последната информация.

Тревогата в съзнанието на Йошишу се усили.

— Не можем да позволим проектът да бъде поставен в опасност, преди командният център да е напълно готов за действие. Последиците биха довели до края на нашата нова империя.

— Съгласен съм — каза мрачно Цубой. — Следващите три седмици сме уязвими, докато бойните глави седят безполезни. Едно изтичане на информация и западните държави ще се обединят заедно и ще ни ударят от всички страни икономически, както и военно.

— Няма за какво да се тревожим — каза Сума. — Техните агенти могат да попаднат на нашия завод за ядрени оръжия, но те никога не ще открият местоположението на мозъчния център на проекта „Кайтен“. Не и след сто години, камо ли за три седмици.

— А дори и да им се усмихне късметът — каза Каматори, — те никога не ще могат да го неутрализират навреме. Има само един вход и той е укрепен с масивни стоманени прегради и се охранява от въоръжени до зъби сили за сигурност. Инсталацията може да издържи на директно попадение на атомна бомба и да продължи да функционира.

Устните на Сума се разтегнаха в усмивка.

— Всичко работи в наша полза. При най-малкия признак за опит за проникване или атака от неприятелски специални сили ние можем да заплашим, че ще взривим една или повече от бойните глави в колите.

Цубой не бе убеден.

— Какъв смисъл има една празна заплаха?

— Хидеки предложи един умен ход — каза Каматори. — Никой друг, освен ние в тази стая и инженерите в командния център не знае, че остават още три седмици до завършване на системата. Западните лидери лесно могат да бъдат подведени да сметнат, че системата е напълно работоспособна.

Йошишу кимна доволно с глава.

— Тогава няма от какво да се страхуваме.

— Сигурно заключение — заяви Сума без колебание, — ние прекалено много се плашим от нещо, което никога няма да стане.

В пищно украсения офис се възцари мълчание. Четиримата мъже седяха, всеки потопен в мислите си. След минута вътрешният телефон на бюрото на Сума иззвъня. Той вдигна слушалката и изслуша отсрещната страна, без да проговори. След това я постави отново на вилката.

— Секретарката ми ме информира, че моят готвач е приготвил обяда в частната ми трапезария. Ще бъда изключително щастлив, ако почитаемите ми гости обядват с мен.

Йошишу се изправи бавно на крака.

— Приемам с удоволствие. Като знам висшето кулинарно майсторство на твоя готвач, аз се надявах, че ще ни поканиш.

— Преди да приключим — каза Цубой, — има още един проблем.

Сума кимна.

— Имаш думата, Ихиро.

— Очевидно ние не можем да обикаляме по земята и да взривяваме атомни бомби всеки път, когато някое недружелюбно правителство размаха сабята на търговските ограничения или увеличава вносните тарифи. Ние трябва да имаме алтернативи, които не са така унищожителни.

Сума и Каматори си размениха погледи.

— Ние обсъдихме тази ситуация доста задълбочено — каза Сума — и смятаме, че най-доброто решение е отвличането на нашите врагове.

— Тероризмът е чужд на нашата култура — възрази Цубой.

— А какво според тебе е Кръвното червено братство, синко? — попита спокойно Йошишу.

— Откачени фанатизирани убийци. Те убиват невинни жени и деца в името на някаква отвеяна революционна догма, която никой не разбира.

— Да, но те са японци.

— Неколцина, но повечето са източногерманци, обучени от КГБ.

— Те могат да бъдат използвани — каза категорично Сума.

Цубой не се предаваше.

— Не препоръчвам дори и най-невинната връзка с тях. Едно малко подозрение и ще започне масово разследване на нашата дейност, която не бихме посмели да изложим на публичен показ.

— Хидеки не пропагандира политическото убийство — поясни Каматори. — Това, което той предлага, е отвличането на невъоръжени заложници да бъде приписано на Кръвното червено братство.

— Това сега е по-разумно — усмихна се Йошишу. — Мисля, че разбирам. Ти си поддръжник на копринения затвор.

Цубой поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

— В миналото — обясни Йошишу, — когато един шогун не е искал да убива неприятеля си, той го отвличал и го затварял тайно в богато уредени стаи в знак на уважение. След това приписвал вината за изчезването на своя пленник на неговите ревностни врагове.

— Точно така — кимна Сума. — Аз имам подобна постройка в едно малко, но модерно имение.

— Не е ли малко рисковано? — попита Цубой.

— Очевидното никога не е в обсега на подозрение.

Каматори погледна Цубой.

— Ако имате кандидати за отвъдното, трябва само да ми дадете имената им.

Очите на Цубой се сведоха надолу с невиждащ поглед. След малко той ги вдигна.

— В Съединените щати има двама души, които ни причиняват много огорчение. Но трябва да внимаваш много. Те са членове на Конгреса и тяхното отвличане неминуемо ще предизвика буря от протести.

— Похищение, извършено от Кръвното червено братство и иск за откуп ще бъде добро прикритие за тяхното внезапно изчезване — каза Сума, сякаш говореше за времето.

— Кого точно имате предвид? — попита Каматори.

— Депутатката от Конгреса Лорън Смит и сенаторът Майкъл Диас.

Йошишу кимна.

— А, да, двамата, които подеха инициативата за пълно търговско ембарго срещу нас.

— Въпреки усилията, които положихме в нашите лобита, те събират достатъчно гласове, за да прокарат законопроекта през двете камари. Елиминирайте ги и инициативата ще пропадне.

— Правителството им ще нададе вой до небесата — предупреди Сума. — Това може да има обратен ефект.

— Нашите лобистки интереси са придобили силно влияние в Конгреса и ще насочат протеста и възмущението към терористичен заговор. — Гневът на Цубой от отношението на анкетната подкомисия към него не бе се уталожил. — Достатъчно сме били унижавани от американските политици. Нека сега научат, че силата им вече не ги предпазва от злини.

Йошишу се загледа с невиждащ поглед навън праз прозореца за няколко секунди. След това поклати глава.

— Много жалко.

Сума го погледна.

— За какво съжаляваш, стари приятелю?

— За Съединените американски щати — тихо изрече Йошишу. — Те са като красива жена, която умира от рак.

28

Марвин Шоуолтър седеше в метрото и пътуваше през чистата и добре уредена подземна транспортна мрежа на Токио. Той не направи никакъв опит да си даде вид, че чете вестник или книга. Той спокойно зяпаше пътниците до него, като „бройкаше“, както казваха в бранша, двамата агенти от японските тайни служби, които го държаха под наблюдение от съседния вагон.

Шоуолтър бе излязъл от американското посолство малко след края на една отегчителна среща с група конгресмени, пристигнали тук на служебно посещение, за да разискват отказа на японците да използват американска строителна техника при строежа на една нова сграда за американска нефтена компания. Това бе просто поредният случай на вдигане на протекционистки бариери, докато японците можеха свободно да влизат в Съединените щати и да вдигат здания със свои архитекти и технически ръководители, както и със собствени материали и оборудване, без да срещат големи проблеми и ограничения от държавата.

„Равнопоставена и взаимноизгодна“ не се отнасяше до двустранната търговия с Япония.

По всичко изглеждаше, че той се бе запътил към малкия апартамент, който съпругата му и двете му малки деца наричаха „дом“ през времето на неговата служба в Япония. Сградата бе собственост на американското правителство и в нея живееха повечето от служителите в посолството и техните семейства. Стойността на строителството на цялата десететажна сграда бе по-малко от една трета от цената на земята, върху която тя бе построена.

Преследвачите му бяха свикнали с ежедневното му пътуване, което никога не се променяше освен в случаите, когато оставаше да работи извънредно час-два. Той се усмихна вътрешно, когато неговата спирка приближи и двамата агенти станаха преди него. Той се запъти към вратата с останалата част от тълпата и зачака тя да се отвори на перона. Това бе най-старият номер в света, онзи, който бяха показали във филма „Френска връзка“.

Когато вратата се отвори, Шоуолтър слезе на перона заедно с потока хора и започна да брои. Той се поколеба, след което хвърли небрежен поглед към двамата японски агенти. Те бяха слезли от средната врата на съседния вагон и вървяха бавно към него, скрити зад група слизащи пътници.

Когато стигна до двадесет и пет, той бързо се обърна и влезе обратно във вагона. Две секунди по-късно вратата се затвори и влакът тръгна. Твърде късно агентите от японските тайни служби осъзнаха, че са били измамени. Те панически се опитаха да отворят със сила вратата и да се качат обратно на влака. Всичко обаче бе напразно и те скочиха обратно на перона. Влакът набра скорост и изчезна в тунела.

Шоуолтър не остана възхитен от простата си маневра. Следващия път преследвачите му щяха да бъдат бдителни, което щеше да усложни неговото измъкване. На следващата спирка той се прехвърли на друг влак и отиде в Асакуса, един просторен район на североизток от Токио. Слезе в един квартал, наречен Шитамачи. Асакуса бе част от стария град Токио и бе запазил много от миналото си.

Шоуолтър седеше и разучаваше хората около себе си, както бе правил толкова много пъти. Някои от спътниците му отвръщаха със същото. Те наричаха всеки, който нямаше тяхната права черна коса, черни очи и цвят на кожа, гайджин, в буквален превод „външен човек“. Той започна да размишлява, че приликата във външния им вид бе вероятно в основата на тяхното единство и сплотеност, както и обграденият им отвсякъде с вода островен дом.

Японското общество се развиваше около семейството и обхващаше всички, които работеха около него. Японците живееха в един сложен свят на задължения, удовлетвореност, дълг и усъвършенстване. Те приемаха единствено този колективен начин на живот, сякаш всички други бяха за окайване.

Разнородно общество като това на Съединените щати не можеше нито да се роди, нито да вирее в Япония, страната с най-строгите емиграционни закони в света.

Влакът спря на подземната спирка Тауарамачи. Той слезе и се стопи в тълпата, която се бе устремила нагоре към оживената улица „Капабаши“. Повика едно такси. Минаха покрай складове на едро, където продаваха пластмасови предмети, изобразяващи различни хранителни продукти, които можеха да се видят по витрините на всички хранителни магазини. Той упъти шофьора към един квартал, изпъстрен със занаятчийски работилници, древни храмове и старинни къщи.

Шоуолтър слезе на една пресечка и се разплати с шофьора. След това тръгна надолу по една тясна уличка с ред цветя по края й, докато стигна до един японски хан, известен като риокан.

Въпреки очукания си селски вид вътре в риокана бе чисто и приятно. Шоуолтър бе посрещнат на вратата от един от персонала, който се поклони и каза: „Добре дошли в Риц“.

— Мислех, че е туристическото ранчо Асакуса — отвърна Шоуолтър.

Без да продума повече, мускулестият пазач с ръце и крака като железопътни траверси го поведе навътре през прага от гладки и плоски речни камъчета. Те стъпиха на излъскания дъбов под на приемната, където Шоуолтър бе учтиво помолен да си свали обувките и да обуе чифт пластмасови чехли.

За разлика от повечето чехли, които са твърде малки за англосаксонските крака, тези на Шоуолтър му паснаха идеално, сякаш бяха направени по поръчка. Това наистина бе така, защото риоканът бе тайно притежаван и използван от една американска разузнавателна агенция, която бе специализирана в осигуряване на тайни и безопасни убежища.

Стаята на Шоуолтър имаше плъзгаща се хартиена врата шоджи, водеща към малка веранда, която гледаше към една строго симетрична градинка. От няколко бамбукови тръбички течаха малки струйки вода, които тихо ромоляха надолу по каменното си корито. Подът бе покрит с традиционната сламена рогозка татами. Той трябваше да си свали чехлите и да върви по чорапи по меката й повърхност.

В стаята нямаше нито столове, нито мебели, а само възглавници по пода и едно легло, направено от малки и големи възглавници, които японците наричат „футони“. В средата на гостната имаше малко огнище, в което светеха горещи въглени.

Шоуолтър се съблече и надяна една лека памучна юката, къса роба. Една прислужница в кимоно го поведе в общите къпални на хана. Той остави юката и ръчния си часовник в една плетена кошница и като се прикриваше само с една хавлиена кърпа, влезе в изпълненото с пара помещение за къпане. Той заобиколи ниските табуретки и дървените кофи и застана под един обикновен кран. Насапуниса се и се изми. Едва сега бе готов да се потопи бавно в горещата вода на една огромна дървена вана с формата на басейн.

Във ваната вече седеше един човек, потопил се до гърдите във водата. Лицето му бе скрито зад облаците пара. Шоуолтър го поздрави.

— Група „Хонда“, предполагам.

— Само половината — отвърна Рой Орита. — Джим Ханамура трябва да бъде тук всеки момент. Искаш ли саке?

— Забранено е да пием по време на операция — каза Шоуолтър, като се отпускаше в горещата вода. — Но какво толкоз, по дяволите. Измръзнал съм като куче. Налей ми една двойна.

Орита напълни една малка керамична чашка от една бутилка, която стоеше на ръба на басейна.

— Как е животът в посолството?

— Обичайните глупости, които човек може да очаква от Държавния департамент. — Шоуолтър удари една голяма глътка от сакето и го остави да се уталожи в стомаха му. — Как върви разследването? Някаква информация относно разкритията, които получихме от група „Линкълн“?

— Проверих администрацията на компанията „Мурмото“. Не мога да открия пряка връзка между ръководителите на фирмата и бойните глави. Мнението ми е, че те са чисти. Те нямат и най-малка представа какво става под носа им.

— Някои от тях трябва да знаят.

Орита се ухили.

— Достатъчно е само двама работника от поточната линия да са вътре в играта.

— Защо само двама?

— Защото само толкова са необходими. Работникът от поточната линия, който контролира монтирането на климатиците. Той е в състояние да избере конкретни коли, които да получат бойните глави. И инспекторът, който проверява устройствата, за да се увери, че те работят, преди колите да бъдат експедирани към търговците. Той трябва да приеме за годни фалшивите климатици, които не работят.

— Трябва да има и трети — възрази Шоуолтър. — Един агент в компютризирания експедиторски отдел на фабриката, който да изтрива всички следи на колите бомби, с изключение на товарителницата, която е необходима заради изискванията на чуждестранните митнически власти.

— Проследи ли нишката завод — доставчик на климатици — ядрена инсталация?

— До доставчика, да. След това следата изчезва. Надявам се да успея да намеря някаква диря и да я проследя до източника през следващите няколко дена.

Орита внезапно млъкна, тъй като от съблекалнята излезе един мъж и тръгна към горещия басейн. Той бе нисък, с прошарена коса и мустаци, и прикриваше слабините си с една малка хавлиена кърпа.

— Кой, по дяволите, сте вие? — поиска да узнае Шоуолтър, разтревожен от това, че един непознат е успял да премине през системите за сигурност на риокана.

— Казвам се Ашикага Еншу.

— Кой?

Мъжът стоеше пред тях, без да продума няколко секунди. Шоуолтър започна панически да се озърта наоколо, като се чудеше защо няма никой от охраната.

Изведнъж Орита се засмя.

— Страхотна маскировка, Джим. Успя да ни измамиш по страхотен начин.

Джеймс Ханамура свали прошарената си перука и отлепи веждите и мустаците си.

— Не е лошо, и аз така казвам. Особено след като успях да заблудя също и Хидеки Сума и неговата секретарка.

Шоуолтър изпусна дълбока въздишка и се потопи до брада във водата.

— Господи, така ме уплаши. Единственото, което се въртеше в главата ми, бе, че си преминал през охранителните пръстени с единствената цел да очистиш Орита и мен.

— Това саке не изглежда лошо. Останало ли е малко?

Орита му наля една чашка.

— Има цял кашон в кухнята. — След това лицето му внезапно придоби изненадано изражение. — Какво каза преди малко?

— Моля?

— За Хидеки Сума.

— Моята част от операцията. Посредством мними бизнес посредници успях да проследя и да открия, че автомобилната и самолетна корпорация „Мурмото“, както и параходната компания „Сушимо“ са притежание на Хидеки Сума, магнатът отшелник. „Мурмото“ и „Сушимо“ са само капка в морето. Този тип има повече авоари, отколкото целия щат Калифорния с Невада и Аризона отгоре.

— Онзи кораб, „Дивайн стар“, който експлодира, не принадлежеше ли на параходната компания „Сушимо“? — попита Шоуолтър.

— Да, наистина. Чиста работа, какво ще кажеш, а? Струва ми се, че Хидеки Сума е затънал до уши в тази каша.

— Сума е човек с огромна власт — каза Шоуолтър. — Той трупа богатството си по странни и заобиколни начини. Разправят, че ако нареди на министър-председателя Юнширо и на министрите от кабинета му да размахат ръце и да полетят, те ще се сбият в бързината кой пръв да скочи от прозореца.

— Ти наистина ли си бил при Сума? — попита Орита, учуден донемайкъде.

— Беше повече от лесно. Трябваше да видиш офиса и секретарката му. Подбрани са с голям вкус.

— Защо трябваше да се дегизираш?

— Идеята бе на група „Линкълн“. Сума колекционира картини от японския художник от шестнадесети век Масаки Шимцу. Джордън нае един изкусен фалшификатор да нарисува това, което артистичните среди наричат „неоткрит Шимцу“, картина, за която се знаеше, че Сума не притежава в колекцията си. След това, като почтения търсач на изгубени произведения на изкуството, Ашикага Еншу, аз му я продадох.

Шоуолтър кимна.

— Хитро, хитро. Трябва доста да си изучавал родното си японско изкуство.

— Един интензивен курс — засмя се Ханамура. — Сума започна да разправя как Шимцу е рисувал от балон. Той би наредил да ме разпънат и разчекнат, ако знаеше, че е похарчил сто четиридесет и пет милиона йени за един фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.

— Какво целеше с това? — попита Орита със странно изопнато лице.

— За да поставя подслушвателни устройства в офиса му, естествено.

— Защо аз не знаех за това?

— Сметнах, че е най-добре вие двамата да не знаете какво прави другият — отговори Шоуолтър на Орита, — за да не можете да разкриете никаква важна информация, ако някой от вас се провалеше.

— Къде постави подслушвателните устройства? — Орита попита Ханамура.

— Две в рамката на картината. Третото в един триножник, който той е поставил до прозореца и четвъртото вътре в дръжката, с която се дърпат щорите. Последните две имат идеална връзка с един радиорелеен предавател, който поставих в едно дърво извън купола на градския атриум.

— Ами ако Сума има детектори против подслушване?

— Взех „назаем“ чертежите на електрическата инсталация на неговия етаж от зданието. Оборудването му против подслушване е първокласно, но то няма да открие нашите буболечки. И когато казвам буболечки, имам предвид буквалния им смисъл28.

Орита не можа да схване какво искаше да каже Ханамура.

— Не разбирам.

— Нашите миниатюрни приемателни и предавателни устройства не са направени да изглеждат като малки електронни предмети. Те са оформени така, че да изглеждат като мравки. Ако някой ги открие, той или няма да им обърне внимание, или просто ще ги смачка, без да се усъмни в нищо.

Шоуолтър кимна.

— Самото съвършенство.

— Дори японските ни събратя са изостанали в сравнение с нашата американска технология за подслушване — усмихна се широко Ханамура. — Радиорелейният предавател, който е с размер приблизително на топка за голф, препраща всичките разговори, включително тези по телефона и вътрешната съобщителна уредба, които получава от подслушвателните устройства в офиса и ги предава на един от нашите спътници, който от своя страна праща сигнала долу на Мел Пенър и неговата група „Крайслер“ в Палау.

Орита се загледа във водата.

— Знаем ли със сигурност дали те приемат разговорите на Сума?

— Системата е напълно функционална — увери го Шоуолтър. — Аз се свързах с Пенър, преди да тръгна за нашата среща. Сигналът, който той получава, е чист и ясен. Същото е и при нас. Един член от моя екип в посолството е настроил честотата на приемника си на тази на подслушвателните устройства на Джим.

— Ти ще ни известиш, надявам се, ако хванете някаква информация, която може да използваме в разследването.

— Разбира се. — Шоуолтър си наля втора чашка саке. — И в тази връзка мога да ви кажа, че се водеше един много заинтригуващ разговор между Сума и Корори Йошишу, когато напуснах посолството. За голямо нещастие, успях да хвана само първите няколко минути от него.

— Йошишу — промърмори Ханамура. — Боже господи, още ли е жив този мошеник?

— На деветдесет и една е и е по-отвратителен от всякога.

Ханамура поклати глава.

— Най-големият престъпник на века, лично отговорен за повече от един милион човешки жертви. Щом Йошишу стои зад Сума и зад една организация, скрила ядрени бойни глави из целия свят, всички ние сме в голяма, извънредно голяма опасност.

Час преди изгрев-слънце една лимузина „Мурмото“ намали ход и спря. Една фигура изскочи от сенките и бързо се шмугна през отворената врата. След това колата бавно запълзя през тесните задни улички на Асакуса.

— В офиса на мистър Сума има поставени подслушвателни устройства — каза Орита. — Един от нашите агенти, който се е представил за търговец на предмети на изкуството, е скрил супермодерни подслушватели в рамката на една картина, в триножника и в ръчката за дърпане на щорите на прозореца.

— Сигурен ли си? — попита Каматори, смаян. — Търговецът донесе един оригинален Шимцу.

— Фалшификат, нарисуван от спътникова снимка.

Каматори изсъска.

— Трябваше по-рано да ме информираш.

— Аз самият научих за това едва преди няколко часа.

Каматори не каза нищо, а само се взря в лицето на Орита в полумрака на лимузината, сякаш искаше да подсили увереността си.

Подобно на Джордж Фурукава Рой Орита бе дълбоко законспириран агент от разузнаването, роден в САЩ от японски родители и подготвен за служба в ЦРУ.

Накрая Каматори каза:

— Този следобед бяха казани много неща, които могат да навредят на мистър Сума. Възможно ли е да има някаква грешка?

— Ашикага Еншу ли бе името на търговеца?

Каматори изпита шок, примесен със срам. Работата му бе да охранява организацията на Сума от проникването на външни лица. Той се бе провалил безславно и бе загубил много от престижа си.

— Да, Еншу.

— Истинското му име е Джеймс Ханамура. Втората половина от моята група, чиято задача е да открие източника, откъдето идват колите с атомните бомби.

— Кой разкри връзката между колите и бойните глави?

— Един аматьор на име Дърк Пит. Той бе нает от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Опасен ли е за нас?

— Би могъл да причини неприятности. Не мога да кажа със сигурност. Той не е включен в операциите по разследването. Но се ползва с огромна репутация от успешното изпълнение на няколко почти невъзможни проекта.

Каматори се облегна назад и се загледа лениво през прозореца към тъмните сгради. Накрая той се обърна към Орита.

— Можеш ли да ми дадеш имената на агентите, с които работиш и да ми докладваш редовно за тяхната работа?

Орита кимна.

— Списъкът с имената, да. За работата им обаче не мога. Всички ние работим отделно. Подобно на фокуснически номер едната ръка не знае какво прави другата.

— Дръж ме в течение, доколкото можеш.

— Какво смяташ да правиш с Пит?

Каматори погледна Орита със студена злоба в очите.

— Ако възникне някоя сигурна възможност, ще го убия.

29

Като следваше указанията на Лорън Смит от едната страна и на Ал Джордино от другата, Пит спусна „Статс“-а на заден ход надолу по рампата от ремаркето и го паркира между един червен „Хиспано-Суиза“ от хиляда деветстотин двадесет и шеста година — голям кабриолет, произведен във Франция — и един красив „Мармън V-16“ от хиляда деветстотин тридесет и първа със затворено купе. Наостри уши и се заслуша в двигателя, който бе форсирал за минута, за да се увери, че работи безупречно. След това завъртя ключа и го изключи.

Настъпило бе циганското лято. Небето бе ясно, денят топъл за ранна есен. Пит носеше широки панталони от рипсено кадифе и спортно велурено сако, докато Лорън изглеждаше сияйна в сиво-розовия си гащеризон.

Докато Джордино връщаше обратно пикапа с ремаркето на паркинга, Лорън застана на стъпалото на „Статс“ и отправи поглед към пистата, където имаше повече от сто класически автомобила, подредени около състезателното трасе „Вирджиния Мемориал“. Конкурсът за най-елегантна кола — шоу, на което колите се оценяваха и класираха по външен вид — бе съчетан със състезание между класическите автомобили, проектирани и конструирани за дълги пътувания и обиколки, което се състоеше в една обиколка на пистата.

— Всичките са толкова разкошни — каза Лорън в почуда, — никога не съм виждала толкова много екзотични коли на едно място.

— Оспорвано състезание — каза Пит, като вдигна капака и забърса двигателя. — За мен ще е голям късмет да взема трето място в моя клас.

— Кога ще се произнесе журито?

— Всеки момент.

— А състезанията?

— След конкурса. Тогава се обявяват победителите и се раздават наградите.

— С коя кола ще се състезаваш?

— Според програмата, с червения „Хиспано“ до нас.

Лорън погледна към привлекателния кабриолет, произведен в Париж.

— Смяташ ли, че ще можеш да го победиш?

— Не знам. „Статс“-ът е с шест години по-нов, но „Хиспано“ има по-голям двигател и по-леко шаси.

Джордино се приближи и заяви:

— Гладен съм. Кога ще ядем?

Лорън се засмя, целуна леко Джордино по бузата и извади една кошница за пикник от задната седалка на „Статс“-а. Те седнаха на тревата и хапнаха мортадела и сирене „Бри“ с подквасен хляб, придружено от пастет и плодове, и прокарано надолу с бутилка „Лунна долина“ от зинфандел29.

Членовете на журито дойдоха и започнаха да оглеждат колата на Пит за конкурса. Той бе категоризиран в клас Д, американски класически автомобили от 1930 до 1941 със затворен покрив. След петнадесет минути интензивно изследване те се ръкуваха с него и продължиха със следващата кола от неговия клас, „Линкълн V-12 Берлине“ от 1933 г.

Когато Пит и приятелите му успешно се справиха със зинфандела, по високоговорителите обявиха победителите. „Статс“-ът бе трети след едно спортно купе „Пакард“ от 1938 и лимузина „Линкълн“ от 1934.

Пит бе загубил една точка и половина от пълните сто, тъй като запалката за цигари на „Статс“ не работеше и системата за изхвърляне на отпадните газове не отговаряше напълно на оригиналния модел.

— По-добре е, отколкото очаквах — каза гордо Пит. — Не смятах, че ще се класираме.

— Поздравления — каза Франк Манкузо.

Пит погледна слисано минния инженер, който сякаш се бе появил отникъде.

— Ти пък откъде изскочи?

— Едно гълъбче ми каза, че ще бъдеш тук — каза приятелски Манкузо. — Затова реших да се отбия, да видя колите и да поговоря с теб и Ал по работа.

— Време ли е да започваме да действаме?

— Още не.

Пит се обърна и представи Манкузо на Лорън. Джордино просто кимна и подаде на новодошлия чаша вино от току-що отворената втора бутилка. Очите на Манкузо се разшириха, когато го представиха на Лорън.

Той погледна Пит с одобрително изражение, след което кимна към Лорън и „Статс“-а.

— Две класически хубавици. Имаш отличен вкус.

Пит се усмихна закачливо.

— Правя каквото мога.

— Страхотна кола — каза Манкузо, като гледаше очертанията на „Статс“. — Изработка на Ли Барън, нали?

— Точно така. Да не би да се занимаваш със стари автомобили?

— Брат ми е откачен на тази тема. Малкото, което знам за тях, го научих от него. — Той посочи към пътеката, която разделяше подредените автомобили. — Имаш ли нещо против да ме разведеш наоколо и да ми изнесеш лекция за всички тези изящни машини?

Те се извиниха на Лорън, която завърза разговор с жената на собственика на „Хиспано-Суиза“. След като подминаха няколко коли, Джордино започна да проявява признаци на нетърпение.

— Какво става? — поиска да узнае той.

Манкузо го погледна.

— Вероятно ще научите за това от адмирал Сандекър, но група „Мерцедес“ е временно замразена. Вашият проект за спасяване отломките от кораба, който е превозвал колите бомби, е анулиран.

— Някаква конкретна причина?

— Президентът реши, че ще е най-добре, ако засега не пипаме там. Твърде много проблеми. Съветската пропаганда вече се опитва да стовари вината за експлозията в нашия двор. В Конгреса се говори за започване на разследване, а президентът няма никакво намерение да обяснява защо се организира тайна операция за спасяване на отломки от кораб. Той не може да си позволи разкрития относно вашия проект „Мочурливи поля“. Начинанието ви е било в разрез с международното право, което регулира извършването на геоложки дейности на морското дъно.

— Ние взимахме само мостри — каза отбранително Пит. — Това бе една чисто експериментална програма.

— Може и така да е, но вие сте с едни гърди напред от останалата част на света, особено от държавите от третия свят. Те ще надигнат вой до небето в ООН, ако сметнат, че ще бъдат отрязани от тази златна мина.

Пит спря и заразглежда една огромна открита кола.

— Бих желал да я притежавам.

— Туристически „Кадилак“?

— „Кадилак V-шестнадесет“, файтон — поправи го Пит. — Те стигат до близо един милион долара при търговете.

Джордино кимна.

— Заедно с „Дюзенберг“.

Пит се обърна и погледна втренчено Манкузо.

— Колко коли с бойни глави са открили?

— Засега само вашите шест. Стейси и Уедърхил още не са се обадили как вървят работите при тях по западното крайбрежие.

— Японците трябва да имат цяла флотилия от тези неща, пръснати из страната — каза Пит. — На Джордън ще му е необходима една армия, за да може да намери всичките.

— Няма недостиг от работна ръка, но номерът е да направим това, без да уплашим японците. Ако сметнат, че проектът им с ядрените бомби е под угроза, те може да реагират прекалено остро и да взривят някоя от тях ръчно.

— Хубаво би било, ако група „Хонда“ проникне в базата им и да открадне карта с техните местонахождения — каза тихо Джордино.

— Те работят по това — заяви уверено Манкузо.

Пит се наведе надолу и погледна отблизо кристалната глава на петела, която украсяваше радиатора на един автомобил „Пиърс Ароу“ за дълги пътувания.

— Докато ние всичките стоим със скръстени ръце.

— Не трябва да се чувстваш изоставен. За четири часа в началото ти постигна повече, отколкото целият екип за четиридесет и осем. Когато им потрябваме, ще ни извикат.

— Не обичам да бъда в неведение и да чакам нещо да се случи.

Джордино прехвърли вниманието си от колите към едно момиче с тясна кожена пола, което мина покрай тях.

— Какво ли би могло въобще да се случи в едно такова гъмжило от хора? — каза неопределено той.

Те изглеждаха малко необичайно като група, но все таки бяха там с тъмни костюми и дипломатически куфарчета сред небрежно облечените собственици на класически коли и зрители. Лицата им бяха сериозни и внимателно разглеждаха изложението. Четиримата японци разучаваха прилежно автомобилите, като драскаха нещо в тетрадките си и се държаха така, сякаш бяха изпратени тук от консорциум на купувачи колекционери на коли от Токио.

Това бе едно добро прикритие. Хората ги забелязваха, развеселяваха се от необичайното им поведение, след което се обръщаха и ги подминаваха, без да подозират, че те представляваха група професионално обучени тайни оперативни агенти и че дипломатическите им куфарчета съдържаха арсенал от газови гранати и нападателни оръжия.

Групата японци не бяха дошли, за да се възхищават на автомобилите. Те бяха тук, за да отвлекат Лорън Смит.

Те се разхождаха из състезателния район, като отбелязваха изходите и разположението на въоръжената охрана. Техният водач, чието тъмно лице лъщеше под обедното слънце, забеляза, че „Статс“-ът на Пит бе паркиран в средата на пистата с класически автомобили, което правеше отвличането на Лорън почти невъзможно, без да предизвика буря от протести и негодувание.

Той заповяда на тримата да се върнат в дългата лимузина, която бе паркирана край пистата, докато той остана да наблюдава Лорън. Той повървя малко след Пит, Джордино и Манкузо, като огледа внимателно дрехите им за някоя издайническа издутина от пистолет. Не видя нищо подозрително и реши, че и тримата бяха невъоръжени.

След това започна да обикаля търпеливо, знаейки, че в края на краищата изгодният момент ще дойде.

Един от членовете на съдийския състав информира Пит, че той трябва да застане със „Статс“ на стартовата линия. С приятелите си, които идваха да видят състезанието, той подкара колата по затревения път между колоните от коли и като мина през една порта, излезе на асфалтовата овална писта с дължина една миля.

Джордино вдигна капака и извърши последна проверка на двигателя, докато Манкузо наблюдаваше показанията на таблото. Лорън даде на Пит една дълга целувка за късмет и след това затича бавно към ръба на пистата, където седна на една ниска стена.

Когато „Хиспано-Суиза“ спря до „Статс“-а, Пит отиде и се представи на шофьора, който слизаше от колата, за да провери повторно закопчалките на предния капак.

— Ще се състезаваме един срещу друг, предполагам. Казвам се Дърк Пит.

Шофьорът на „Хиспано“, едър мъж с посивяваща коса, бяла брада и синьо-зелени очи, протегна ръка.

— Клайв Къслър.

Пит го изгледа странно.

— Познаваме ли се?

— Възможно е — отвърна Къслър, като се усмихваше. — Името ви ми е познато, но не мога да си спомня къде съм ви виждал.

— Може би сме се срещнали на някое парти или на сбирка на автомобилния клуб.

— Може би.

— Късмет — пожела му изискано Пит.

Къслър му отвърна с лъчезарна усмивка:

— Също и на вас.

Когато се настани зад големия волан, Пит обходи с очи приборите по таблото, след което заби поглед в съдията, който бавно развиваше зеления флаг. Той пропусна да забележи как една дълга бяла лимузина „Линкълн“ спря в зоната за техническо обслужване на състезателните коли край бетонната предпазна стена, точно пред мястото, на което седеше Лорън, нито видя как един мъж излезе от колата, отиде при нея и каза няколко думи.

Вниманието на Джордино бе фокусирано в „Статс“-а. Само Манкузо, който стоеше на няколко фута встрани, видя как тя кимна на мъжа, японец, и го последва до колата.

Джордино спусна капака на двигателя и извика през предното стъкло:

— Няма утечки на масло или вода. Не давай твърде много газ. Може и да сме възстановили двигателя, но колата е на над шестдесет години. Освен това от Пеп Бойз не можеш да купиш резервни части за „Статс“.

— Ще държа оборотите под червената линия — обеща му Пит. Едва сега той почувства липсата на Лорън и се озърна наоколо. — Какво се е случило с Лорън?

Манкузо се облегна на вратата и посочи към белия дълъг „Линкълн“.

— Някакъв японски бизнесмен в лимузината искаше да говори с нея. Вероятно някой лобист.

— Не е обичайно за нея да пропусне състезанието.

— Ще я държа под око — каза Манкузо.

Джордино се пресегна вътре и сграбчи рамото на Пит.

— Внимавай с превключването на скоростите.

След това той и Манкузо отстъпиха назад и отидоха зад ръба на пистата, докато в същото време съдията застана между двете коли и вдигна зеления флаг над главата си.

Пит натисна педала за газта, докато тахометърът не показа 1000 оборота в минута. Той бе разчел времето си с точност, граничеща със съвършенство. Успя да разгадае мислите на съдията и отпусна съединителя в същия момент, в който флагът започна да пада. Тюркоазеният „Статс“ изскочи напред и успя да поведе с една дължина пред червения „Хиспано-Суиза“.

Осемцилиндровият двигател на „Статс“ бе с двоен горен разпределителен вал и с четири клапана на цилиндър. Въпреки че конските сили бяха сравними, работният обем на шестте цилиндъра на „Хиспано“ беше осем литра срещу пет на „Статс“-а. По тегло на шаси и корпус голямата тюркоазна кола даваше предимство от двеста килограма на кабриолета.

И двамата шофьори бяха свалили вентила за отпадните газове, което позволяваше на последните да байпасират заглушителите и с гръм да излизат от ауспуха. Полученият в резултат на това рев, който старите двигатели издадоха, когато колите започнаха да набират скорост от стартовата линия, възбуди тълпите по трибуните. Те нададоха викове на одобрение и аплодираха състезателите, подтиквайки красивите, но чудовищни шедьоври на механическото изкуство към по-високи скорости.

Пит все още водеше, когато с оглушителен шум влязоха в първия завой и изчезнаха в мъгла от отпадни газове. Той сменяше скоростите дотолкова леко, доколкото му позволяваше старата предавателна кутия. Предавката за първа скорост бе изронена и издаваше неистов вой, докато втората се включваше доста по-тихо. Ако им се дадеше достатъчно време и разстояние и двете коли можеха да достигнат скорост от сто и шестдесет километра (сто мили в час), но силата на ускорението им не бе от онези, за които можеше да се каже, че спират дъха.

Пит внимателно проследи показанието на тахометъра, докато превключваше за последен път четирискоростната предавка „Уорнър“. Когато приближиха правия участък от отсрещната страна, „Статс“-ът бе вдигнал сто километра, следван по петите от „Хиспано“, който започна да набира преднина в завоя.

Вече на правия участък, „Хиспано“ се изравни със „Статс“-а. Къслър се бе хвърлил в решителна атака. Той бе форсирал голямата френска кола до краен предел, бесният вой на клапаните на двигателя почти заглушаваше рева на ауспуха. Постепенно фигурата на летящия щъркел, която украсяваше радиатора, се изравни с дръжката на задната врата на „Статс“-а.

Нищо друго не оставаше на Пит, освен да държи кормилото изправено, педала за газта натиснат до дупка и да се движи надолу по пистата с максимална скорост. Стрелката на тахометъра се люлееше на милиметър под червената линия. Той не смееше да форсира двигателя над пределните му възможности, поне не сега. Леко намали скоростта, докато „Хиспано“ не се изравни с него.

Няколко мига те се състезаваха колело до колело. След малко по-мощният двигател на „Хиспано“ започна да си казва думата и той дръпна напред. Отпадните газове от големия осемлитров двигател излизаха с рев, който звучеше в ушите на Пит със силата на вулканично изригване, и той вече виждаше задните му светлини, подобни на тези на железопътен вагон, чието предназначение бе да светват, когато шофьорът натисне спирачките. Къслър обаче нямаше намерение да прибягва до тях. Той бе форсирал летящия „Хиспано“ до краен предел.

Когато влязоха на висока скорост в последната крива, Пит се залепи зад голямата червена кола и я следва в продължение на няколкостотин метра, преди да стигне до най-острия участък на завоя. Тогава в мига, в който те се озоваха на последната права, той използва няколкото конски сили, които „Статс“-ът бе все още запазил, и се спусна стремглаво по вътрешната страна на пистата.

С помощта на допълнителната мощ и голямата инерция той излезе начело и задържа атаката на „Хиспано“ достатъчно дълго, за да пресече линията на финиша с богинята на слънцето — статуята, която украсяваше радиатора на „Статс“ — на по-малко от половин метър от щъркела на „Хиспано“.

Това бе ход в шампионски стил и бе от типа финали, от които тълпата полудяваше. Пит отметна глава назад и се засмя, докато махаше на зрителите. От него се очакваше да продължи и да направи шампионска обиколка, но Джордино и Манкузо изскочиха от зоната за техническо обслужване и му замахаха с ръце да спре. Той зави към ръба на пистата и намали ход.

Манкузо сочеше с обезумели жестове към бялата лимузина, която набираше скорост към изхода.

— Лимузината — изкрещя той в движение.

Реакцията на Пит бе бърза, почти свръхестествена. Необходим му бе само един миг, за да прехвърли вниманието си от състезанието към това, което Манкузо се опитваше да му каже.

— Лорън? — извика в отговор той.

Джордино скочи на стъпалото на все още движещата се кола.

— Мисля, че ония японци в лимузината я отвлякоха — изрече на един дъх той.

След малко Манкузо ги настигна, като дишаше тежко.

— Те тръгнаха преди да разбера, че тя бе все още вътре.

— Въоръжен ли си? — попита го Пит.

— Автоматичен „Колт“, калибър двадесет и пет, в кобур на глезена ми.

— Качвай се! — нареди Пит. След това той се обърна към Джордино. — Ал, хвани един пазач с радио и се обади на полицията. Франк и аз ще ги преследваме.

Джордино кимна безмълвно и се втурна към един от охраната, който патрулираше край зоната за техническо обслужване, докато Пит форсира „Статс“-а до краен предел и профуча през портата, която водеше от пистата към паркинга зад трибуните.

Той знаеше, че „Статс“-ът бе безнадеждно остарял и по-бавен в сравнение с голямата съвременна лимузина, но винаги бе вярвал непоклатимо в това, че непреодолимите пречки са преодолими.

Той се настани удобно в седалката, сграбчи волана с издадена напред брадичка и започна преследването.

30

Пит успя бързо да набере скорост. Длъжностното лице на портала видя, че той идва и избута хората от пътя му. „Статс“-ът влезе в паркинга с осемдесет километра в час, двадесет секунди след белия „Линкълн“.

Те се понесоха между редиците паркирани коли. Пит държеше бутона на клаксона в средата на волана непрекъснато натиснат. За щастие, паркингът бе пуст. Всички зрители и участници в състезанието, чийто ред все още не бе дошъл, бяха на трибуните. Мнозина от тях сега обърнаха глави и хвърлиха поглед към тюркоазния „Статс“, който летеше към шосето, цепейки въздуха с двата си хромови клаксона.

Пит бе извън себе си от ярост. Шансовете да спрат лимузината и да спасят Лорън бяха нищожни. Това бе преследване, родено от отчаяние. Надеждата една шестдесетгодишна машина да настигне модерна лимузина, теглена от огромен двигател „V-8“ с двойно повече конски сили, бе нищожна. Той знаеше, че това не бе просто едно криминално отвличане. Той се страхуваше, че похитителите възнамеряваха Лорън да умре.

Когато излязоха на магистралата до състезателната писта, Пит завъртя силно волана. Колата се изви и наклони силно на една страна, от което гумите изсвириха в протест. След миг обаче те вече се носеха надолу по магистралата в преследване на линкълна.

— Доста са напред — каза рязко Манкузо.

— Можем да скъсим дистанцията — каза решително Пит. Той завъртя рязко кормилото на една страна и след това го върна обратно, за да избегне една кола, която влизаше в двулентовата магистрала от един страничен път. — Дотогава, докато са сигурни, че ги преследваме, те няма да карат с превишена скорост и да рискуват да бъдат спрени от полицай. Най-доброто, което можем да направим, е да не ги изпускаме от очи до намесата на щатската полиция.

Теорията на Пит се оказа напълно точна. Летящият „Статс“ започна да се доближава до лимузината.

Манкузо кимна към предното стъкло.

— Завиват към Магистрала Пет покрай Джеймс Ривър.

Пит шофираше с ожесточение и увереност. По прав път с плавни завои „Статс“-ът бе в стихията си. Пит обичаше старата кола, сложната й машинария, великолепния й изискан външен вид и фантастичен двигател.

Пит бе настъпил здраво „Статс“-а и караше като демон. Скоростта не бе по силите на старата кола, но Пит започна да й говори, без да обръща внимание на странния израз върху лицето на Манкузо, като я умоляваше и подтикваше да върви над предела на силите си.

И „Статс“-ът отговори на молбите му.

За Манкузо това бе невероятно. Струваше му се, че Пит със собствената си сила успя да накара колата да вдигне по-висока скорост. Той погледна спидометъра и видя стрелката да докосва деветдесет и осем мили в час. Динамичната стара машина никога не бе карана толкова бързо като нова. Манкузо се държеше здраво за вратата, докато Пит лавираше с огромна скорост между коли и камиони, като изпреварваше по няколко наведнъж и с такава шеметна бързина, че Манкузо се удиви как още не бяха изхвърчали от някой по-остър завой.

Манкузо чу друг звук, който заглуши рева от ауспуха на „Статс“-а, и погледна нагоре към небето от откритата шофьорска кабина.

— Имаме хеликоптер, който поема контрола над ситуацията — съобщи той.

— Полиция?

— Няма опознавателни знаци. Изглежда цивилен.

— Колко лошо, че нямаме радио.

Те бяха скъсили на двеста метра дистанцията до лимузината, когато „Статс“-ът бе открит. „Линкълн“-ът, в който бе Лорън, веднага започна да набира скорост и да се изплъзва.

В този момент, за да влоши и без това затрудненото им положение, някакъв фермерски работник, който караше един голям пикап „Додж“ с две провесени пушки на задното стъкло, забеляза старинната кола да се приближава към каросерията на камиона му и реши да се позабавлява, като не им позволи да го изпреварят.

Всеки път, когато Пит завиваше към осовата линия, за да изпревари доджа, жилавият шофьор с мазна коса, от чиято уста липсваха половината зъби, започваше да се кикоти и завиваше към отсрещната страна на шосето, пресичайки по този начин пътя на „Статс“-а.

Манкузо извади малкия си автоматичен пистолет от кобура върху глезена си.

— Ще пусна един през стъклото на този клоун.

— Дай ми възможност да му направя номера на булдога — каза Пит.

„Номерът на булдога“ бе стар трик, използван при автомобилни състезания. Пит дръпна малко напред от дясната страна на доджа, след това леко намали ход и отиде от другата му страна. Той повтори маневрата, без да прави опит за изпреварване. Целта му бе да постави положението под свой контрол.

Кльощавият шофьор на камиона започна да лъкатуши наляво-надясно, за да попречи, както той смяташе, на опитите на Пит да го задмине. Тъй като стремежът му бе да държи „Статс“-а на разстояние зад себе си, след многократните опити за атака главата му започна да се върти на всички страни, за да види откъде щеше да се появи старата класическа кола следващия път.

И тогава той направи грешката, за която Пит се надяваше.

На един завой той не бе напълно съсредоточен и заби в банкета от чакъл. Следващата му грешка бе да завърти силно волана в противоположна посока. Доджът се завъртя силно, след което излетя от пътя, претърколи се в една горичка от ниски дървета и храсти, преди да застане с колелата нагоре и да смачка едно гнездо със стършели.

При катастрофата фермерският работник бе само леко ранен, но стършелите почти го довършиха, преди той да избяга от преобърнатия камион и да скочи в близкото езерце.

— Страхотна маневра — каза Манкузо, като гледаше назад.

Пит си позволи да се усмихне за миг.

— Нарича се методично безразсъдство.

Усмивката му изчезна, когато изпревари един камион и видя, че скрит в завоя отпред е спрял влекач с ремарке. Камионът бе изгубил част от товара си, три варела с масло, които бяха паднали от ремаркето. Единият от тях се бе пробил и върху шосето имаше широко мазно петно. Бялата лимузина бе минала встрани от камиона, без да се удари в него, но гумите й загубиха сцепление от маслото и тя се завъртя два пъти на триста и шестдесет градуса, преди шофьорът й да я изправи по един невероятен начин и да продължи скоростното препускане напред.

„Статс“-ът се плъзна странично с четирите си колела. Гумите му запушиха, а излъсканите капаци на колелата заблестяха от отразената в тях слънчева светлина. Манкузо се стегна, като се приготви за удара в задната част на камиона, който той бе сигурен, че ще последва.

Пит се мъчеше да изправи понеслата се странично кола в продължение на сто ужасяващи метра, преди черните следи от гумите да останат окончателно зад него, когато той стъпи върху маслото. Сега Пит не смееше да докосне спирачките или да се опита да изправи колата. Вместо това натисна съединителя и я остави да се пързаля свободно върху хлъзгавото петно. После стъпи върху затревения банкет, докато гумите не се изчистиха от маслото и поднови преследването. Сега той бе само на няколко секунди зад линкълна.

След като едва избягнаха сигурната катастрофа, Манкузо бе смаян от безгрижното веселие, с което Пит продължи да шофира, сякаш бе на неделна разходка с кола.

— Хеликоптерът? — попита Пит с разговорчив тон.

Манкузо изви назад глава.

— Все още е с нас. Лети отгоре, вдясно от лимузината.

— Имам смътното чувство, че те работят в тандем.

— Странно е наистина защо тази птичка няма опознавателни знаци — съгласи се Манкузо.

— Ако са въоръжени, тогава можем здравата да загазим.

Манкузо кимна.

— Да, така е. Моето детско пистолетче не ще може да направи много срещу автоматични нападателни оръжия от въздуха.

— Макар че те можеха да открият огън и да ни източат водата още преди няколко мили.

— Като говорим за вода… — каза Манкузо и посочи радиатора.

Напрежението, на което бе подложен старият автомобил, бе започнало да си казва думата. От капачката на радиатора, която бе под статуята на богинята на слънцето, излизаше със свистене водна пара, а от решетката на предния капак течеше масло на тънки струйки. В допълнение на това, когато Пит натискаше спирачките пред някой по-остър завой, той със същия успех би спрял, ако вдигнеше платно. Феродото бе прегряло и силно износено. Единственият ефект, който се получаваше, когато Пит натискаше педала, бе светването на задните светлини.

Пит си представяше как Лорън лежи завързана на задната плюшена седалка на лимузината със запушена уста. Страх и тревога го пронизаха, подобно на порив на леден вятър. Който и да бе похитителят, той можеше вече да я е убил. Пит прогони ужасната мисъл от главата си и си каза, че похитителите не могат да си позволят да я изгубят като заложник. Но ако й стореха зло, те щяха да умрат, закле се безмилостно той.

Той караше автомобила така, сякаш бе обзет от маниакална сила, изпълнен с решимост да спаси Лорън. Като използваше всяко останало късче от несломимия си дух, той преследваше неумолимо линкълна.

— Движим се неотлъчно зад тях — отбеляза Манкузо.

— Те си играят с нас — отвърна Пит, като гледаше пътя между статуята на богинята на слънцето, която красеше предния капак, и задната броня на бялата лимузина на петдесет метра пред тях. — С тази мощна кола те могат да ни оставят далеч зад себе си.

— Може да има повреда в двигателя.

— Не мисля така. Шофьорът е професионалист. След мястото с разлятото масло той поддържа едно и също разстояние между нас.

Манкузо погледна часовника си, върху който се отразяваха слънчевите лъчи, проблясващи между клоните на дърветата, увиснали над пътя.

— Къде, по дяволите, се дяна щатската полиция?

— Те ни търсят из целия район. Джордино няма как да разбере в коя посока сме тръгнали.

— Ти не можеш да поддържаш това темпо за дълго.

— Ал ще надуши следите ни — каза Пит с пълно доверие в стария си приятел.

Манкузо наведе глава встрани и наостри уши, когато слухът му долови нов звук. Той се изправи на колене и погледна назад и нагоре през увисналите клони на дърветата, след което започна лудо да маха.

— Какво има? — попита Пит, като намали ход в един остър завой и премина по едно късо мостче, което свързваше двата бряга на тясно поточе. Кракът му не спираше да натиска с всичка сила почти безполезния педал на спирачката.

— Мисля, че кавалерията пристигна — извика възбудено Манкузо.

— Още един хеликоптер — потвърди Пит. — Можеш ли да видиш опознавателните знаци?

Летящите коли изскочиха от гората и продължиха гонитбата си в откритите земеделски ниви. Приближаващият хеликоптер направи вираж на една страна и Манкузо успя да прочете надписа върху обтекателя под двигателя и перките на ротора.

— Полицейски участък на окръг Хенрико — изкрещя той, надвиквайки оглушителното свистене на въртящите се перки. След това той позна Джордино, който махаше от една отворена врата. Малкият италианец бе пристигнал точно навреме. „Статс“-ът бе вече останал без дъх.

Пилотът в непознатия хеликоптер, който летеше над лимузината също видя новопристигналите. Той внезапно зави, снижи се и се отправи с пълна скорост на североизток, където бързо изчезна зад низ дървета, ограждащи една нива.

Линкълнът сякаш започна леко да се занася към единия край на пътя. Пит и Манкузо наблюдаваха с безпомощен ужас как дългата бяла лимузина стъпи на банкета, прелетя над една малка канавка и тръгна през нивата, сякаш преследваше бягащия хеликоптер.

С един бърз, обхождащ поглед Пит схвана за миг неочакваната промяна в обстановката. Реагирайки светкавично, той завъртя кормилото и насочи „Статс“-а след „Линкълн“-а. Ченето на Манкузо увисна в шок, когато сухите и чупливи царевични стебла, оставени след обирането на царевицата, се заблъскаха в предното стъкло. Инстинктивно той се сви върху седалката си с ръце върху главата.

„Статс“-ът се носеше след лимузината, като подскачаше лудо върху остарелите си пружини и амортисьори. Облаците прах, които се носеха около тях, бяха толкова гъсти, че Пит почти не виждаше по-далече от статуйката на богинята на слънцето. Това въобще не му пречеше обаче да натиска педала за газта до дупка.

Те се блъснаха в една телена ограда и я разкъсаха. Едно парче тел одраска отстрани главата на Манкузо. След миг изскочиха от нивата и едва не връхлетяха върху лимузината. Тя бе излязла на открито и се носеше с невероятна скорост право към един бетонен силоз, следвана по петите от „Статс“-а.

— О, боже — измърмори Манкузо, виждайки сблъсъка.

Въпреки шока от приближаващата катастрофа, която той бе безпомощен да предотврати, Пит завъртя рязко волана вдясно и успя да завие покрай другата страна на силоза, като избягна удара в линкълна само на една ръка разстояние.

Той по-скоро чу, отколкото видя конвулсиите на разкъсаното метално тяло след страшния удар в бетона, последвани от трясък на разбити стъкла. От основата на силоза изригна огромен облак прах, който обви с булото си разбитата лимузина.

Пит изскочи от „Статс“-а, преди той още да беше спрял и затича към мястото на катастрофата. Тялото му се скова от страх и ужас, когато стигна до силоза и видя смачканата и деформирана кола. Никой не би оцелял след един такъв унищожителен сблъсък. Двигателят бе пробил противопожарната преграда и се бе стоварил върху предната седалка. Воланът бе забит в покрива. Пит не забеляза никакви следи от шофьора и предположи, че тялото му трябва да е било хвърлено към другата страна на колата.

Купето за пътници бе станало на хармоника, покривът бе деформиран и извит нагоре като странен връх, вратите бяха огънати навътре и деформирани така, че можеха да бъдат отворени само с машина за рязане на метал. В безнадеждно отчаяние Пит изби с крак последните парчета стъкла, останали от счупения прозорец на една от вратите и промуши вътре глава.

Вътрешността на смачканото купе бе празна.

Вцепенен, Пит бавно обиколи колата, като търсеше под нея следи от човешки тела. Не откри нищо. Нямаше нито дори едно петно от кръв или късче разкъсана дреха. След това той погледна огънатото навътре арматурно табло и откри причината за празната призрачна кола. Той откъсна един малък прибор от електрическите му кабели и го разгледа. Лицето му почервеня от гняв.

Той все още стоеше край останките от лимузината, когато хеликоптерът кацна и от него дотича Джордино, следван от Манкузо, който се влачеше отзад и притискаше една окървавена носна кърпичка до едното си ухо.

— Лорън? — попита Джордино с мрачна загриженост.

Пит поклати глава и подхвърли странния прибор към Джордино.

— Пратили са ни за зелен хайвер. Тази кола е била примамка, задействана от електронно роботизирано устройство и управлявана от някой в хеликоптера.

Манкузо зяпна лимузината като обезумял.

— Видях я да се качва — каза замаян той.

— Също и аз — подкрепи го Джордино.

— Не и в тази кола — каза тихо Пит.

— Но тя нито за миг не изчезна от погледа ти.

— Напротив. Помисли си. Авансът от двадесет минути, с който тя тръгна от пистата и мина под трибуните на път за паркинга. Размяната трябва да е била направена тогава.

Манкузо свали носната кърпичка, като откри една тънка резка малко над ушната си мида.

— Така има смисъл. Тази кола бе непрекъснато пред погледа ни, след като се качихме на магистралата.

Манкузо млъкна внезапно и погледна в отчаяние смачканата лимузина. В продължение на няколко мига те стояха неподвижно, без да продумат.

— Изгубихме я — с болка изрече Джордино. Лицето му бе побледняло. — Господ да ни е на помощ, изгубихме я.

Пит се загледа в колата с невиждащ поглед, свил големите си ръце в юмруци от гняв и отчаяние.

— Ще открием Лорън — каза той с глас, безизразен и студен като арктически лед. — И ще накараме тези, които я отвлякоха, да платят за това.