Дракон

59

20 октомври 1993 година

Вашингтон, окръг Колумбия

— Те са се измъкнали! — възторжено съобщи Джордън, като тръшна слушалката на телефона в оперативния пункт на Съвета за национална сигурност, разположен дълбоко под Белия дом. — Току-що получихме съобщение, че хората от МЕР са избягали от остров Сосеки.

Дейл Никълс изгледа Джордън недоверчиво.

— Потвърдено ли е това?

Джордън убедено кимна.

— Информацията е достоверна. Били са нападнати от изтребители на японските Сили за самоотбрана, но са се отскубнали и са се измъкнали.

Президентът се наведе напред в креслото си.

— Къде са сега?

— Кацнали са благополучно на борда на „Ралф Р. Бенет“, военен кораб за наблюдение, който се намира на стотина километра от острова.

— Има ли жертви?

— Няма.

— Слава богу!

— Това далеч не е всичко — каза Джордън, който не можеше да си намери място от радост. — Те са успели да измъкнат със себе си члена на Конгреса мис Смит, сенатора Диас и Хидеки Сума.

Президентът и останалите бяха вперили в него погледи, изпълнени с нямо удивление. Най-сетне Никълс промърмори:

— Как са успели?

— Подробностите все още са оскъдни, но командир Харпър, капитан на „Бенет“, каза, че Дърк Пит и Ал Джордино са отвлекли самолета, с който Смит и Диас трябвало да летят за Едо. Освен това те успели по някакъв начин да отвлекат Сума и секретарката му и излетели в последвалата суматоха.

— Сума — удивено промълви директорът на ЦРУ Мартин Броган. — Това се казва неочакван подарък!

Изненадата и задоволството в очите на президента отстъпиха място на замисленост.

— Това коренно променя положението.

— В такъв случай, господин президент — каза секретарят по отбраната Джеси Симънс, — съветвам ви да отменим ядрения удар срещу центъра „Дракон“.

Президентът погледна към големия часовник, който отброяваше времето върху една от стените на оперативния пункт. До изстрелването оставаха девет минути.

— Господи, да, отменете го.

Симънс просто кимна към генерал Клейтън Меткалф, председател на Комитета на началник-щабовете, който веднага вдигна слушалката на един от телефоните и започна да издава заповеди. След половин минута Меткалф кимна.

— Спрели са всякакви по-нататъшни действия на площадката за изстрелване.

На лицето на Държавния секретар Дъглас Оутс се изписа тържествуващ израз.

— Размина се на косъм, господин президент. От самото начало бях против ядрен удар.

— Центърът „Дракон“ и проектът „Кайтен“ не са изчезнали — напомни президентът на Оутс. — Те все още представляват опасна заплаха. Просто тази съдбоносна криза е временно овладяна.

— Вярно — продължи да настоява на своето Оутс, — но щом Сума е в ръцете ни, значи сме хванали змията за главата, както се казва.

— Нямам търпение да чуя какво ще изтръгне от него специалният екип за разпити — промърмори зарадвано Броган.

Оутс поклати глава в знак на категорично несъгласие.

— Сума не е някоя дребна риба. Той е един от най-богатите хора в света и разполага с огромна власт. Не можеш да очакваш да действаш по отношение на Сума от позиция на силата, без това да доведе до сериозни последствия.

— Което си е право, право си е. — Гласът на Джордън беше изпълнен със задоволство. — Не виждам причина да проявявам милост към човек, който отвлече двама члена на Конгреса и възнамеряваше да взриви ядрени бомби на американска земя.

— Съгласен съм с теб, Рей — каза Броган, като изгледа кисело Оутс. — Този човек е крайно отвратителен. Готов съм да се обзаложа на вечеря за всички присъстващи, че японското правителство няма да вдигне шум, нито ще изпрати протестна нота.

Оутс беше непреклонен.

— Не е от полза за националните ни интереси да се държим като варвари.

— Възпитаните момчета стигат последни до финала — каза Джеси Симънс. — Ако бяхме пипали здраво като руснаците, нямаше да имаме заложници в Ливан.

— Джеси е прав — съгласи се Никълс. — Ще бъде идиотско от наша страна да го пуснем да се върне в Япония и отново да подеме личната си война срещу нас.

— Министър-председателят Юнширо и неговият кабинет няма да посмеят да вдигнат шум, иначе световните средства за масова информация ща научат за тази отвратителна история и ще се нахвърлят здраво върху тях — каза Броган.

— Не, Дъг, ти грешиш, следващата стъпка към премахването на тази ужасна за нашия народ заплаха ще бъде да принудим Сума да разкрие точното местоположение на колите бомби.

Президентът обходи масата с уморен, но пълен с търпение поглед.

— Мистър Сума не е приятелски настроен към нашата страна. Той е твой, Мартин. Накарайте го да запее като канарче. Трябва да се доберем до тези бомби и да ги обезвредим дяволски бързо.

— Кога Флотът ще може да превози Сума по въздуха от „Бенет“? — обърна се Броган и попита Симънс.

— Тъй като в тази част на океана няма самолетоносач — отвърна секретарят по отбраната, — ще трябва да изчакаме докато корабът приближи остров Уейк — най-близкият пункт, от който може да излети самолет — за да може до него да се стигне с хеликоптер.

— Колкото по-скоро доведем Сума във Вашингтон, толкова по-скоро ще можем да изтръгнем от него информация — каза Броган.

Президентът кимна.

— Освен това ще ми бъде интересно да чуя какво са видели членът на Конгреса мис Смит и сенатор Диас.

В стаята влезе Дон Кърн и заговори тихо на Джордън, който кимна, докато го слушаше и после вдигна поглед към президента.

— По всичко личи, че нашите приятели от НЮМА са решили още един от проблемите ни. Командир Харпър е съобщил, че самолетът със завъртащи се двигатели, който Пит и Джордино са отвлекли за полета си от острова, е бил зареден с гориво на борда на „Бенет“. В този момент те вече са във въздуха и летят към остров Уейк.

Президентът насочи вниманието си към Меткалф.

— Генерале, оставям на вас да уредите военен транспорт за Сума и нашите законодатели до столицата с най-голямата бързина, която е в границите на човешките възможности.

— Ще предупредя генерал Дюк Маккей, командир на военновъздушната база „Андрюс“ на Гуам, да изпрати личния си реактивен самолет на Уейк. Той би трябвало да е кацнал и да чака, когато Пит се приземи.

След това президентът се обърна към Джордън.

— Какво е състоянието на центъра „Дракон“?

— Съжалявам, сър — отвърна Джордън. — Съобщението на командир Харпър беше много кратко. Хората от МЕР не казаха дали тяхната операция е приключила успешно.

— Значи няма да знаем нищо, докато не пристигнат на Уейк.

— Не, сър.

Оутс изгледа строго Джордън.

— Ако вашите хора не са изпълнили задачата си и са допуснали центърът „Дракон“ да влезе в действие, можем да се окажем изправени пред ужасна катастрофа.

Джордън отвърна на погледа му.

— Щом са се измъкнали невредими, значи са изпълнили това, за което бяха изпратени.

— Не знаем това със сигурност.

— Дори и така да е, при всички положения спечелихме известно време. Нали архитектът и строителят на проекта „Кайтен“ е в наши ръце — каза Симънс. — Съратниците на Сума ще бъдат обезсърчени. Без техния водач начело те няма да предприемат никакви агресивни действия.

— Боя се, че твоята теория не звучи убедително — бавно каза Джордън. — Ние не обърнахме достатъчно внимание на съобщението, което Харпър изпрати от „Бенет“.

— На какво по-точно? — попита президентът.

— На онази част, в която се казва, че самолетът е оцелял след атаката на японските изтребители — поясни Броган.

Джордън кимна.

— Те сигурно са знаели, че Сума се намира на борда. И въпреки това са се опитали да свалят самолета.

Симънс драскаше нещо в бележника си, когато заговори:

— В такъв случай трябва да приемем, че те… които и да са…

— Старият главатар на японския престъпен свят Корори Йошишу и неговият приятел финансистът Ихиро Цубой — обясни Джордън, като го прекъсна. — Те са престъпни съдружници в промишлената империя на Сума.

— В такъв случай трябва да приемем — повтори Симънс, — че Хидеки Сума може да бъде пожертван.

— Така излиза — каза Кърн, който за първи път проговори.

— Което значи, че Йошишу и Цубой могат да се намесят и да задействат системите за взривяване — изказа предположение президентът.

Оптимизмът на Броган започна бавно да помръква.

— Никой не знае как ще реагират те при положение, че Сума е в ръцете ни.

— Може би трябва отново да дам заповед за ядрен удар — с неохота заяви президентът.

Джордън поклати отрицателно глава.

— Все още не, господин президент. Има друг начин да спечелим време и да преосмислим ситуацията.

— Какво си намислил, Рей?

— Ще позволим на японците да се включат на честотата на командир Харпър, а той ще докладва, че самолетът, на който се намират Диас, Смит и Сума, се е разбил в морето и всички на борда му са загинали.

Броган изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Наистина ли допускаш, че Йошишу и Цубой ще повярват?

— Не, по всяка вероятност — заяви Джордън с лукав вид, — но съм готов да се обзаложа, че ще помислят върху това, докато ние през това време опитаме да извадим проекта „Кайтен“ завинаги от строя.

60

Верен на думата си, председателят на Комитета на началник-щабовете осигури личния пътнически реактивен самолет С-20 на генерал Маккей. Той беше кацнал и чакаше край пистата, която се простираше на остров Уейк, когато Пит приземи самолета със завъртащи се двигатели върху маркирана площадка пред малката летищна сграда.

От Палау беше долетял Мел Пенър и ги очакваше, запушил с ръце ушите си, за да не чува воя на газотурбинните двигатели, когато колесниците докоснаха бетонната настилка. Мястото беше отцепено и заградено с кордон от двадесетина полицаи от ВВС. Пенър тръгна към самолета и застана в очакване край вратата. Тя се отвори и от нея първи слезе Уедърхил.

— Радвам се, че все още си в царството на живите.

— Значи ставаме двама — засмян до уши каза Уедърхил. Той огледа обръча на охраната от ВВС. — Не очаквахме такова посрещане.

— Вие сте най-парливата тема за разговори в Белия дом. Вярно ли е, че сте успели да измъкнете Сума със себе си?

Уедърхил кимна.

— И Диас и Смит.

— Страхотен улов, няма що!

Слезе Стейси и също се изненада като видя Пенър и охраната.

— Не знам защо, но имам чувството, че няма да презаредим и да продължим към Хаваите — каза тя, докато прегръщаше Пенър.

— Съжалявам, не. Тук чака един реактивен самолет на Военновъздушните сили, който ще отведе Сума и законодателите във Вашингтон. Те ще бъдат придружени и охранявани от екип на военното разузнаване. На останалите е наредено да останат тук, на Уейк, за среща с група високопоставени големци, изпратени от Джордън и президента.

— Съжалявам, че не можахме да ви дадем повече сведения — обясни Уедърхил, — но помислихме, че ще бъде най-добре да не приказваме в ефира и да докладваме лично.

— Джордън одобри това. Взели сте правилно решение.

Уедърхил подаде на Пенър папка с прегледно напечатани листи.

— Пълен доклад.

Пенър се втренчи с недоумение в доклада.

— Но как?

Уедърхил посочи с ръка към вътрешността на самолета.

— Сума го е оборудвал напълно за работа. Написахме го по време на полета на портативна електронна пишеща машина.

Манкузо подаде глава през вратата.

— Здравей, Мел. Донесе ли шапчици и шампанско за празненството?

— Радвам се да те видя, Франк. Кога ще мога да се срещна с вашите пътници?

— Ей сега ще ги изведа. Трябва да почакаш една-две минути да развържа нашите гости от Япония, преди да слязат.

— Вие сте ги вързали?

— Буйстваха от време на време.

От самолета, присвили очи от яркото слънце, слязоха Лорън и Диас. Те бяха представени на Пенър, който им обясни за предстоящия полет. После Манкузо избута навън Сума и Тоши, като ги стискаше здраво за ръцете.

Пенър се поклони леко.

— Добре дошли на територията на Съединените щати, мистър Сума, ала не мисля, че престоят тук ще ви достави удоволствие.

Сума хвърли бегъл надменен поглед на Пенър, като че ли беше някой от неговите подчинени. Той се държеше така, сякаш оперативният агент от разузнаването не съществуваше.

Тоши изгледа Пенър с неприкрита омраза.

— Ще се отнасяте към мистър Сума с необходимото уважение. Той настоява да бъде незабавно освободен и върнат в Япония.

— О, ще бъде — подигравателно каза Пенър. — След като се порадва на безплатна почивка в столицата на страната ни благодарение на американския данъкоплатец.

— Вие нарушавате международните закони — злобно заяви Сума. — И ако не ни освободите, отмъщението ще бъде бързо и много от вашите сънародници ще умрат.

Пенър се обърна към Уедърхил.

— Може ли да изпълни заплахата си?

Уедърхил погледна към Сума.

— Съжалявам, можеш да забравиш за центъра „Дракон“. Дръпнахме му шалтера.

— Успяхте ли? — попита Пенър. — Рей Джордън и Дон Кърн ще си изгризат ноктите от нетърпение да чуят какво е станало.

— Временно. Количеството експлозив, което имахме, стигна само да взривим един сноп от влакнестата оптика. След няколко дни отново ще го пуснат в действие.

Пенър поздрави доктор Джош Ногами, който излезе от самолета.

— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, докторе. Благодарни сме за усилията, които положихте да ни осигурявате информация. Помощта ви беше безценна.

Ногами скромно повдигна рамене.

— Съжалявам, че не успях да спася Джим Ханамура.

— Можехте да се издадете и също да бъдете убит.

— Мистър Пит направи всичко, на което беше способен, за да предотврати това. — Ногами се огледа наоколо, но не видя познати лица. — Изглежда, сега съм агент без задача.

— Когато нашият заместник-директор по оперативната част Дон Кърн научи, че се намирате на борда, той помоли да бъдете временно придаден към нас. Вашият шеф се съгласи. Ако нямате нищо против да поработите няколко дни заедно с неколцина жители на колониите, вашите познания за разположението на центъра „Дракон“ много ще ни помогнат.

Ногами кимна.

— Времето в кой да е ден тук винаги превъзхожда дъждовния Лондон.

Преди Пенър да успее да отговори, от самолета със завъртащи се двигатели изскочи Джордино и хукна към отделението полицаи от ВВС, които водеха Сума и Тоши към очакващия ги С-20. Той се втурна към командира им и го помоли да задържи за минута групата.

Джордино беше само с половин сантиметър по-висок от Тоши. Той я погледна право в очите.

— Скъпо съкровище, чакай ме.

Тя го изгледа изненадано и гневно.

— За какво говориш?

— Ухажване, любовно преследване, прегръдки, обич, предложение за женитба. Щом успея да те настигна, ще те направя най-щастливата жена на света.

— Ти си луд!

— Това е само една от обаятелните ми черти — отвърна Джордино със светнали очи. — В предстоящите години ще откриеш и много други.

За всеобщо учудване Тоши сякаш се поколеба. По някаква странна и непонятна за самата нея причина, тя установи, че подходът на Джордино, толкова различен от приетия в Япония, й харесва. Тя трябваше да се насили, за да потисне симпатията, която изпитваше към него.

Джордино долови колебанието й и като сграбчи нежните й рамене с мускулестите си ръце, бързо я целуна по устните и се усмихна.

— Щом мога, веднага ще те настигна.

Тя все още го гледаше безмълвно през рамо, когато Пенър я хвана за лакътя и безцеремонно я поведе напред.

Пит съпроводи Лорън до реактивния самолет С-20, на който вече се намираха Сума, Тоши и Диас. Те вървяха мълчаливо и усещаха как топлите лъчи на слънцето и влажният въздух галят кожата им.

Лорън спря на няколко метра от самолета и погледна Пит в очите.

— Изглежда, един от двама ни все пристига или заминава.

Той кимна.

— Живеем разделени и сме доста заети. Графиците ни никога не съвпадат.

— Може би някой ден… — Гласът й постепенно утихна.

— Някой ден — произнесе с разбиране той.

— Няма ли да се върнеш? — колебливо попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Ал и аз получихме заповед да останем тук.

— Не могат да те изпратят пак на онзи остров. Не и сега.

— Аз съм морски инженер, нали не си забравила? Сигурно съм последният човек, на когото биха наредили да нападне центъра „Дракон“ с димящи револвери.

— Ще говоря с президента и ще го помоля Ал и ти да бъдете изпратени у дома.

— Не си прави труда — шеговито отвърна той. — Най-вероятно ще излетим със следващия самолет на изток.

Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устата.

— Благодаря ти за всичко.

Очите й се навлажниха. Дълбоко в себе си Лорън изпитваше страх. Тя сякаш знаеше, че той няма скоро да я последва. Тя рязко се обърна и бързо изкачи стъпалата, които водеха към самолета.

Пит остана загледан след нея. После, когато лицето й се появи на прозореца, помаха с ръка, но когато Лорън отново го потърси с поглед, докато самолетът рулираше към пистата, него го нямаше.

61

Цубой не можеше да повярва. След като остави Йошишу и набързо отпътува за Едо, а после към центъра „Дракон“, за да поеме лично командването, той стоеше в залата за управление напрегнат и обзет от все по-нарастващ гняв.

— Какво искате да ми кажете? Че не можете да взривите нито една от колите бомби? — попита той.

Такеда Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“, беше смаян. Той огледа безпомощно своята малка армия от инженери и учени за някаква морална подкрепа, но всички бяха забили погледи в пода, сякаш се надяваха, че той ще се разтвори и ще ги погълне.

— Само мистър Сума знае кодовете — отговори той, като снизходително повдигна рамене и разпери ръце. — Той лично програмира кодовата система на сигналите за взривяване.

— Колко време ще ви отнеме да програмирате нови кодове?

Куроджима отново погледна към своя екип. Те започнаха да говорят тихо помежду си. После, след като явно бяха постигнали единомислие, един от тях пристъпи напред и заговори толкова тихо, че Цубой не го чу.

— Какво, какво каза?

Най-сетне Куроджима погледна Цубой в очите.

— Три дни, ще бъдат необходими най-малко три дни, за да изтрием командните кодове на мистър Сума и да програмираме отново системите.

— Толкова много?

— Процедурата не е нито бърза, нито проста.

— Какво е състоянието на роботите шофьори?

— Имаме достъп до програмата за роботите — отвърна Куроджима. — Мистър Сума не въведе кодове за активизиране на техните системи за шофиране и взривяване.

— Два дни, четиридесет и осем часа. Това е всичко, с което разполагате, за да приведете напълно в действие проекта „Кайтен“. — Цубой сви устни и стисна зъби. Той започна да крачи из залата за управление на центъра „Дракон“, проклинайки коварния организатор на цялата операция, който ги беше надхитрил. Сума не се беше доверил на никого, дори и на своя стар и най-близък приятел Йошишу.

Иззвъня телефон и един от техниците вдигна слушалката. Той застина и я подаде на Цубой.

— Мистър Йошишу от Токио, търси вас.

— Слушам, Корори, аз съм, Ихиро.

— Нашите хора от разузнаването са засекли съобщение от американския кораб. Те твърдят, че самолетът на Хидеки е бил свален. Нашите пилоти видели ли са наистина как самолетът на Хидеки пада в морето?

— Върна се само единият. Съобщиха ми, че оцелелият пилот докладвал, че бил твърде зает да избегне ответния огън от кораба, за да следи дали ракетата му е поразила целта.

— Възможно е американците да блъфират.

— Не можем да разберем дали е така, докато някой от нашите сателити за наблюдение не бъде програмиран да премине над кораба.

— А ако той покаже, че самолетът е на борда?

Йошишу замълча.

— В такъв случай ще разберем, че много сме закъснели. За нас Хидеки е загубен.

— И се намира под усилената охрана на американското разузнаване — довърши Цубой.

— Изправени сме пред много сериозна ситуация. В ръцете на американското разузнаване Хидеки може да представи Япония в изключително неизгодна светлина.

— Ако го упоят, по време на разпитите той със сигурност ще разкрие къде се намират колите бомби.

— В такъв случай трябва да действаме бързо, за да спасим проекта „Кайтен“.

— Има още един проблем — мрачно каза Цубой. — Операционните кодове за активиране на сигналите за взривяване са били известни само на Хидеки.

В другия край на линията настъпи мълчание. После Йошишу бавно каза:

— Винаги сме знаели, че е коварен човек.

— И то какъв! — съгласи се Цубой.

— В такъв случай оставям на теб да намериш ново решение.

— Няма да те подведа.

Цубой остави слушалката и се загледа през панорамния прозорец. В залата за управление се възцари тишина. Всички чакаха какво ще каже той. Трябваше да има и някакъв друг начин да се забави отмъщението на Съединените щати и другите страни от Запада. Цубой беше находчив човек. Бяха му необходими само няколко секунди, за да състави нови планове.

— Трудно ли е да се взриви една от бомбите ръчно? — попита той събраните в залата за управление инженери и учени.

Куроджима повдигна въпросително вежди.

— Да се детонира без закодиран сигнал?

— Да, да.

Техническият мозък, който стоеше начело на проекта „Кайтен“ от началото до края, наведе глава и отвърна:

— Съществуват два метода, с помощта на които дадена маса делящо се вещество може да се доведе до подкритично състояние и да бъде накарана да избухне. Единият е да се заобиколи тази маса с пръстен от мощни експлозиви, чиято детонация на свой ред ще взриви делящия се материал. Другият е да се изстрелят заедно две маси с устройство, подобно на оръдие.

— Как можем да взривим кола бомба? — нетърпеливо попита Цубой.

— Скорост — кратко отговори Куроджима. — Ударът на куршум, който се движи с голяма скорост в корпуса на компресора и после в масата, би трябвало да е достатъчен.

Цубой кипна и го изгледа въпросително.

— Да не искаш да кажеш, че за взривяването на бомбите не е нужно нищо друго освен изстрел от пушка?

Куроджима сведе глава.

— От близко разстояние, да.

Цубой едва повярва на думите, които чу.

— В такъв случай, защо просто не програмирате някой робот да произведе изстрел с мощна пушка в корпуса на компресора на климатичната инсталация?

— Отново опираме до проблема с времето — отвърна Куроджима. — Роботите, които са програмирани да откарат колите до местата за взривяване, не са конструирани или програмирани да вършат нещо друго.

— Един от роботите пазачи, не може ли той да бъде модифициран?

— Тук пък е точно обратното. Роботите от охраната са проектирани да се движат и да стрелят. Те не са проектирани да управляват автомобили.

— Колко време ще ви трябва, за да направите такъв, който може да свърши работа?

— Седмици, не по-малко от месец. Трябва да разберете, че ще се наложи да създадем много сложна машина. В момента не произвеждаме такъв робот, който може да управлява автомобил, да излезе от него с учленените си крака, да отвори капака и да произведе изстрел с пушка. Робот с такива програмирани движения трябва да бъде създаден от нулата, а това ще отнеме време.

Цубой го изгледа втренчено.

— Трябва да взривим една от бомбите в следващите пет часа, за да накараме американците да помислят, че системата ни е влязла в действие.

Куроджима беше възвърнал увереността си. Той се беше овладял и беше престанал да се страхува от Цубой. Той погледна финансиста спокойно, без да мигне.

— Е, в такъв случай ще трябва да намерите човек, който да свърши тази работа.

Беше около пет часът следобед и небето на изток беше започнало да става тъмносиньо, докато С-20 летеше над Тихия океан към Калифорния. Само преди два часа бяха кацнали в Хикъм Фийлд на Хаваите, за да дозаредят самолета с гориво. Лорън погледна надолу, напрягайки очи да зърне миниатюрния силует и бялата диря на някой кораб, но всичко, което видя, беше гладката морска шир и белите гребени на вълните.

Тя завъртя директорското кресло, на което беше седнала и се обърна с лице към Сума. Той седеше надменен и спокоен и отпиваше сода. Шокът от отвличането и неприятната изненада от факта, че Йошишу беше заповядал да го убият, отдавна бяха преминали и сега той се беше отпуснал, обзет от непоклатима увереност, че щом стигнат във Вашингтон, ще възвърне надмощието си.

Той я изгледа втренчено и леко се подсмихна.

— И така, вие възнамерявате да прокарате закони за затваряне на всички ваши пазари за японските стоки.

— Като имате предвид това, което видях и преживях през изминалите няколко дни — каза Лорън, — ще ме обвините ли?

— Ние, японците, отдавна сме изготвили планове за бъдещето в случай, че нещо такова стане. Икономиката ни ще оцелее, защото вече сме инвестирали крупни суми в европейските и азиатските пазари. Скоро няма да имаме нужда от американските потребители. Затварянето на вашите пазари е просто още една от непочтените стъпки, които вие, американците, предприемате.

Лорън се изсмя.

— Вие ли ще ми приказвате за почтени търговски отношения? — Тя разпалено продължи: — Нито един чужденец не би могъл да отиде в Япония, за да продава стоката си, без да се сблъска с вашите непосилни търговски бариери, да се изправи пред непробиваемата стена на царящата в дистрибуторската ви мрежа корупция и да стане жертва на местната конкуренция. И през цялото време твърдите, че чужденците не разбират вашата култура.

— Вашето поведение, госпожице Смит, очевидно е плод на расистки антияпонски настроения. Ние не чувстваме никаква вина за разширяването на нашето участие в международните пазари. След войната започнахме от нулата. А вие искате да ни отнемете това, което успяхме да изградим.

— Какво да ви отнемем? Провъзгласеното от самите вас право да управлявате икономическия свят? — Лорън долови в очите на Сума едва забележимо чувство на смущение. — Вместо да ви измъкваме от пепелищата и да ви помогнем да изградите една изключително преуспяваща икономика, може би трябваше да се отнесем с вас така, както вие се отнесохте с Манджурия, Корея и Китай през годините на окупация.

— Голяма част от следвоенните икономически успехи на тези страни се дължат на ръководната роля на Япония.

Лорън поклати глава, учудена от отказа му да признае историческите факти.

— Германците поне показаха, че се разкайват за жестокостите на нацистите, а вие се държите така, сякаш поголовното избиване на милиони хора в цяла Азия и тихоокеанския район никога не се е случвало.

— Ние отдавна сме освободили съзнанието си от спомена за тези години — заяви Сума. — Тези злополучни събития са факт, но ние се намирахме в състояние на война.

— Да, война, която вие поведохте. Никой не е нападал Япония.

— Това е минало. Ние мислим единствено за бъдещето. Времето ще покаже чия култура е по-напредничава — презрително изрече Сума. — Както във всички западни страни от времето на Гърция вашият упадък ще настъпи поради загниване отвътре.

— Може би — каза Лорън, като леко се усмихна, — но в такъв случай след време и вас ще ви сполети същата участ.

62

Пенър се надигна от стола си, обърна се и застана с лице към оцелелите членове на МЕР, които бяха насядали в една канцелария, разположена в хангар за пътнически самолети. Той изпразни пепелта от лулата си в кофата с пясък, която се намираше до бюрото и кимна към двамата мъже, единият седнал, а другият изправен до задната стена.

— Ще предоставя инструктажа на Клайд Инграм, господина с ярката хавайска риза. Клайд има щастието да бъде удостоен с гръмката титла „Директор на отдела за анализ на технически и научни данни“. Той ще обясни своето откритие. След това Къртис Мийкър, стар приятел от времето, когато работех в Секретната служба, ще сподели какво се върти в извратения му ум.

Инграм отиде до един статив, върху който беше метнато одеяло. Сините му очи гледаха света през скъпи дизайнерски очила, закачени на верижка, която висеше около врата му. Кестенявата му коса беше прилежно сресана, а горната част на тялото със среден ръст, в което живееше, беше облечена в черна хавайска риза с изрисувани по нея ярки цветя и изглеждаше така, сякаш би подхождала на Том Селек в ролята на Томас Магнум, който с „Ферари“ обикаля из Хонолулу.

Той отметна одеялото от статива и махна небрежно с палец към голяма снимка на някакъв стар самолет.

— Това тук е летяща крепост B-29 от Втората световна война, която се намира на тридесет и шест мили от остров Сосеки и лежи на морското дъно на дълбочина триста двадесет и пет метра или за онези от вас, на които е трудно да превръщат от метричната система, малко повече от хиляда фута под повърхността.

— Снимката е толкова ясна — каза Стейси. — От апарат за дълбоководно потапяне ли е направена?

— Първоначално самолетът е попаднал в полезрението на нашия разузнавателен сателит „Пирамидър 11“, който се е движел по орбита над остров Сосеки.

— Можете да получите снимка с такава рязкост на предмет, който се намира на морското дъно, от сателит, изведен в орбита? — недоверчиво попита тя.

— Можем.

Джордино седеше в дъното на стаята, подпрял крака върху стола пред него.

— Как действа това нещо?

— Няма да ви обяснявам подробно, тъй като това би отнело часове. Приемете, че при работата си използва импулсни звукови вълни, които влизат във взаимодействие с нискочестотен радар и по този начин създава геофизичен образ на подводни участъци и предмети, които се намират под водата.

Пит се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Какво става след получаването на образа?

— „Пирамидър“ подава образа, подобен на размазано петънце, на следящ сателит за препредаване на данни, който го изпраща в Уайт Сандс, Ню Мексико, за компютърно увеличение и дообработка. След това образът се предава в Управлението за национална сигурност, като се анализира както от хора, така и от компютри. В този конкретен случай ние проявихме интерес и поискахме да получим по-подробна снимка от „СР-90 Каспър“.

Стейси вдигна ръка.

— Каква система за заснемане на изображения използва „Каспър“? Същата като „Пирамидър“?

Инграм сви рамене със съжаление.

— Прощавайте, всичко, което мога да ви кажа, без да си навлека неприятности, е, че „Каспър“ получава изображение в реално време, което се записва на лента от аналогово устройство. Можете да приемете, че да сравнявате системите на „Пирамидър“ и на „Каспър“ е все едно да сравнявате лъч от джобно фенерче с лазерен лъч. Единият обхваща голям участък, докато другият се съсредоточава в малка точка.

Манкузо склони глава и с любопитство се взря в увеличената снимка.

— Добре, и какво е значението на този стар потънал бомбардировач? Какво общо би могъл да има той с проекта „Кайтен“?

Инграм хвърли поглед към Манкузо, а после почука с молива по снимката.

— Този самолет, това, което е останало от него, ще разруши остров Сосеки и центъра „Дракон“.

Никой не му повярва нито за миг. Всички бяха вперили погледи в него, сякаш беше мошеник, продаващ чудодеен еликсир срещу всякакви болежки на група селяци на някой панаир.

Джордино наруши тишината.

— Дребна работа, трябва само да измъкнем самолета на повърхността и да го приготвим за бомбардировка.

Доктор Ногами се насили да се усмихне.

— За да се разруши центърът „Дракон“, ще трябва нещо повече от петдесетгодишна бомба.

Инграм отвърна на усмивката на Ногами.

— Повярвайте ми, бомбата в този B-29 е достатъчно мощна, за да направи това.

— Работата става дебела — намръщено поклати глава Пит. — Надушвам как отново се канят да ни прецакат.

Инграм бързо се измъкна от неловкото положение.

— Ще предоставя тази част от инструктажа на моя съучастник в престъпленията Къртис Мийкър.

Язвителният поглед на Пит се пренесе от Инграм върху Мийкър.

— Вие двамата и Рей Джордън и Дон Кърн сигурно заедно измисляте всички тези номера.

— Налага ни се от време на време да работим заедно — отвърна Мийкър, без да се усмихне.

Инграм отново се обърна към статива, свали снимката и я подпря на един от столовете. Под нея се показа снимка в едър план на малко дяволче, изрисувано отстрани върху носовата част на самолета.

— „Демоните на Денингс“ — каза той, като почука с молива по избледнелите букви под дяволчето. — Командван от майор Чарлс Денингс. Моля, обърнете внимание, че малкото дяволче е стъпило върху кюлче злато, върху което пише двадесет и четири карата. На членовете на екипажа е доставяло удоволствие да ги наричат „кръшкачите“46 след като веднъж били наказани с мъмрене заради това, че изпотрошили една пивница по време на обучението си в Калифорния.

— Очевидно, мой тип момчета — каза Джордино.

— Както стана ясно преди няколко дни, когато Къртис и аз изровихме фактите, това е неизвестната, забравена и погребана в архивите на Лангли история на неколцина храбреци, натоварени с изключително секретната мисия да хвърлят атомна бомба над Япония…

— Да направят какво! — както и останалите, Уедърхил също не можеше да повярва на чутото.

Инграм продължи, без да обръща внимание на прекъсването.

— Долу-горе по същото време, когато полковник Тибетс излетял с „Енола Гей“ от остров Тиниан в Тихия океан с бомбата, известна като „Малчуган“, майор Денингс издигнал във въздуха самолета си от Шемя, един от северните Алеутски острови, на борда на който се намирала бомба с кодовото име „Майчино дихание“. Това, което беше останало от доклада за мисията, беше доста цензурирано, но ние смятаме, че според летателния план на Денингс той е трябвало да следва еднопосочен курс, да хвърли бомбата над целта, по всяка вероятност Осака или Киото, а след това да продължи към Окинава, за да зареди гориво, преди да продължи към Тиниан. Както всички знаем от учебниците по история, Тибетс успешно хвърлил бомбата си над Хирошима. Денингс, за нещастие, изчезнал и целият случай бил запазен в тайна по заповед на президента.

— Почакайте малко — прекъсна го Манкузо. — Да не искате да кажете, че през четиридесет и пета сме създали повече от три бомби?

Стейси лекичко се изкашля.

— Освен „Малчугана“, първата бомба в Лос Аламос и „Дебеланко“, която е била хвърлена над Нагасаки, не съществуват сведения за други бомби.

— Все още не знаем точния им брой, но изглежда са били най-малко шест. По-голямата част са били от имплозивния тип като „Дебеланко“.

— С бомбата на Денингс — каза Пит — стават четири. Значи остават още две.

— Малко след прогонването на японците от Гуам на борда на летяща крепост, наречена „Любящата Лил“, била натоварена бомба с кодовото наименование „Майчина перла“. „Любящата Лил“ се е намирала във въздуха, поела курс към Япония, когато „Колата на Бок“, пилотиран от майор Чарлс Суийни, хвърлил „Дебеланко“ над Нагасаки. След получаването на съобщение, че хвърлянето е протекло според плана, „Любящата Лил“ и нейният екипаж били отзовани обратно на Гуам, където бомбата била разглобена и пренесена обратно в Лос Аламос.

— Остава още една.

— „Океанска майка“ се е намирала на остров Мидуей, но никога не е напускала земята.

— Кой е измислил тези ужасни имена? — промърмори Стейси.

Инграм повдигна рамене.

— Нямаме представа.

Пит погледна към Инграм.

— Денингс и екипажите на Гуам и Мидуей били ли са част от петстотин и девета ескадрила бомбардировачи на полковник Тибетс?

— И това не знаем. Осемдесет процента от писмените документи са били унищожени. Можем само да предполагаме, че генерал Гроувс, директорът на бомбения проект „Манхатън“ и неговият екип в последния момент са разработили сложен резервен план, защото са съществували големи опасения, че възпламенителните механизми на бомбите биха могли да не задействат. Освен това съществувала е възможност, макар и малко вероятна, „Енола Гей“ или „Колата на Бок“ да се разбият при излитането си, бомбите да се взривят и да унищожат целия петстотин и девети, без да остане обучен персонал или оборудване, с което да се хвърлят допълнителни бомби. И като капак на всичко казано дотук, съществували ред други опасности, пред които са били изправени Гроувс и Тибетс. Заплахата от японски бомбардировки над Тиниан, механични повреди по време на полета, които биха принудили екипажа да хвърли бомбата в морето; или пък самолетът да бъде свален от вражески изтребители или от зенитен огън по време на мисията. Едва в последния момент Гроувс си дал сметка за тъмните облаци, които се струпвали над операцията за хвърляне на бомбите. За по-малко от месец майор Денингс и „Демоните“, заедно с екипажите на Гуам и Мидуей преминали ускорено обучение и били изпратени на път.

— Защо това е било пазено в тайна от обществеността след войната? — попита Пит. — Каква вреда би могла да причини историята за „Демоните на Денингс“ почти петдесет години по-късно?

— Какво мога да кажа? — Инграм озадачено разпери ръце. — След като минали тридесет години и тя попаднала в рамките на Закона за свободен достъп до информация, двама бездарници, получили политически назначения като момчета за всичко, решили на своя глава, че американската общественост, на която, между другото, дължали заплатите си, е твърде наивна, за да й бъде доверено такова потресаващо разкритие. Те класифицирали отново целия случай като строго секретен и изпратили документите в подземните хранилища на ЦРУ в Лангли.

— Славата останала за Тибетс, а Денингс бил погребан в океана — философски заключи Уедърхил.

— И какво общо имат с нас „Демоните на Денингс“? — зададе въпрос на Инграм Пит.

— По-добре попитайте Къртис. — Инграм кимна към Мийкър и седна.

Мийкър пристъпи към черната дъска на една от стените и взе парче тебешир в ръката си. Той нахвърли груба скица на B-29 и начерта дълга, неравна линия, която представляваше морското дъно, минаваше през дъската и завършваше с рязко издигане, което трябваше да бъде остров Сосеки. За щастие на всички, които се намираха в стаята, тебеширът не скърцаше. Най-сетне, като добави няколко геологически детайла върху морското дъно, той се обърна и сърдечно се усмихна.

— Клайд ви обясни съвсем накратко за нашите сателитни системи за следене и наблюдение — започна той. — Съществуват други, които имат способността да проникват през внушително разстояние от плътен материал и да измерват множество най-различни източници на енергия. Няма да си правя труда да навлизам в подробности за тях — Клайд и аз не сме тук да ви изнасяме лекция — но просто ще ви кажа, че взривното устройство, което сте поставили в електрическата мрежа на центъра „Дракон“, не е свършило работа.

— Няма случай в моята практика да поставя експлозив, който да не избухне — изръмжа Уедърхил, готов да се брани.

— О, зарядът ви е избухнал — каза Мийкър, — но не там, където сте го поставили. Ако доктор Ногами все още действаше под прикритие в командния комплекс, щеше да ви каже, че експлозията е станала на цели петдесет метра от енергетичния център.

— Няма начин! — възрази Стейси. — Видях как Тимъти постави заряда зад сноп оптични влакна в един от проходите за достъп.

— Бил е преместен — замислено произнесе доктор Ногами.

— Как?

— Най-вероятно роботът инспектор е забелязал лек пад в скоростта на силовите импулси, почнал е да претърсва и е открил заряда. Сигурно го е свалил и е уведомил центъра за управление на роботи. Таймерът трябва да е взривил заряда, докато са го носели през коридорите за проверка в центъра за управление на роботи.

— Значи центърът „Дракон“ продължава да действа нормално — каза Манкузо, обзет от мрачно предчувствие.

— И проектът „Кайтен“ може да бъде зареден и взривен — добави Стейси. По лицето й беше изписано разочарование.

Мийкър кимна.

— Боим се, че е точно така.

— В такъв случай операцията да извадим центъра от строя е завършила с провал — възмутен заяви Уедърхил.

— Не е така — търпеливо обясни Мийкър. — Вие пленихте Сума, а без него колите не могат да бъдат взривени.

Стейси изглеждаше объркана.

— Какво ще спре останалите участници в заговора да взривят бомбите?

Пит хвърли на Ногами озадачен поглед.

— Подозирам, че добрият доктор знае отговора.

— Малка частица информация, до която успях да се добера, след като се сприятелих с компютърните техници — широко усмихнат каза Ногами. — Те ми позволяваха да се разхождам свободно из техния център с данни. Веднъж бях застанал зад един програмист и гледах през рамото му, когато въвеждаше данните, свързани с проекта „Кайтен“. Запомних кода за достъп и при първия удобен случай влязох в системата. Тя ми даде координатите на колите бомби, които вече бяхте получили, но ударих на камък, когато се опитах да вкарам вирус в системата за взривяване. Открих, че единствено Сума разполага с кодовете за взривяване.

— Значи никой, освен Хидеки Сума не може да приведе в действие проекта „Кайтен“ — изненадано, но с облекчение каза Стейси.

— Положение, което неговите верни последователи като луди се опитват да променят — отвърна Мийкър. Той огледа участниците в МЕР. — Но независимо от всичко трябва да ви поздравим. Операцията се оказа успешна. На практика вашите усилия доведоха до спиране на дейността на центъра „Дракон“, като принудиха японците да препрограмират системите за зареждане и взривяване и ни осигуриха достатъчно време да съставим план за неговото пълно разрушаване завинаги.

— Което, без да се отклонявам от въпроса — тихо каза Пит — ни връща отново към „Демоните на Денингс“.

— Прав сте — потвърди Мийкър. Той замълча и седна на едно от бюрата. После пристъпи към същността на инструктажа. — Президентът беше готов да заложи политическата си кариера на карта и да нареди срещу центъра „Дракон“ да бъде нанесен ядрен удар. Но когато получихме съобщение, че сте избягали, той го отмени. Вашата операция му осигури известно време, не много, но достатъчно да се извърши това, което планирахме, в оставащите ни няколко часа.

— Разчитате да взривите бомбата вътре в този B-29 — каза Пит с полупритворени от умора очи.

— Не — въздъхна Мийкър, — ще се наложи да бъде пренесена на известно разстояние.

— Проклет да съм, ако разбирам какви поражения ще нанесе на остров, който е отдалечен на почти четиридесет километра — промърмори Джордино.

— Група от най-добрите ни океанографи и геофизици смята, че един подводен атомен взрив може да разруши центъра „Дракон“.

— Бих искала да знам как — каза Стейси, като размаза един комар, кацнал на голото й коляно.

Мийкър отново се обърна към дъската.

— Майор Денингс не би могъл да знае, разбира се, че неговият самолет се е разбил в морето и е потънал на морското дъно близо до идеално място, откъдето ще може да се отстрани сериозна заплаха за страната му четиридесет и осем години по-късно. — Той замълча и начерта още една лъкатушна линия, която минаваше под морското дъно от самолета до остров Сосеки и след това завиваше на юг. — Част от голяма тихоокеанска сеизмична пукнатина. Минава почти точно под центъра „Дракон“.

Ногами поклати глава, изпълнен със съмнения.

— Центърът е построен да издържа на силни земетресения и ядрен удар. Взривяването на една стара атомна бомба, при положение, че тя все още може да избухне след петдесет години, прекарани в солена вода, за да причини разместване на пластовете в пукнатината, ще се окаже напразен опит.

— Доктор Ногами има право — каза Пит. — Островът е почти изцяло съставен от масивна скала. При една силна ударна вълна той нито ще се разклати, нито ще се измести.

Мийкър помълча известно време, като само се усмихваше. После нанесе решаващия удар.

— Не, той няма да се разклати и измести — повтори той със сатанинска усмивка, — но ще потъне.

63

На около двадесет и пет мили по права линия североизточно от Шеридан, Уайоминг, право на юг от границата с Монтана, Дан Кийгън седеше на кафеникавия си кон и търсеше следи от бракониери. Докато се миеше преди вечеря, той беше чул как в далечината прогърмяха два изстрела и веднага каза на жена си да остави пърженото му пиле във фурната, за да не изстива. После взе една стара карабина „Маузер“ с ръчно задвижван затвор и оседла любимия си кон за езда.

Ловците, които прескачаха оградите му, без да обръщат внимание на предупредителните табели с надписи „Влизането забранено!“, бяха непрестанен източник на ядове за Кийгън. Преди по-малко от два месеца случаен изстрел беше повалил едно теле от стадото му. Ловецът беше стрелял по великолепен елен и не беше успял да го улучи, ала куршумът му беше прелетял над ниското възвишение и беше поразил телето, което се намираше на почти два километра разстояние. Оттогава Кийгън не искаше да си има никакво вземане-даване с ловци. Щом като толкова искаха, можеха да стрелят в нечий друг имот.

Кийгън яздеше по пътеката, която се виеше край Потока на обесената. Той нямаше представа откъде беше дошло името. Единствената жена, за която си спомняше да е била обесена в Уайоминг, беше Ела Уотсън, известна като „Крадливата Кейт“. Неколцина едри собственици на ранча, събрали се в доброволна организация за поддържане на реда, я бяха обесили за кражби през 1889 година. Но това събитие се беше случило край река Суийтуотър на триста километра югозападно оттук.

Лъчите на залязващото слънце, подсилени от щипещия студен въздух, оцветяваха околните хълмове в ярки жълто-оранжеви краски. Той навлезе в една равнина и започна да оглежда земята. Кийгън бързо забеляза следите от гуми и ги проследи от една празна гилза до пръснатите по-нататък стъпки от ботуши и локвичка кръв, която се беше просмукала в песъчливата почва. Ловците и отстреляното животно бяха изчезнали.

Беше дошъл твърде късно и беше вбесен. За да влязат с кола в пасището му, бракониерите или бяха срязали отвор в оградата, или бяха простреляли катинара на портата на частния път, който водеше към шосето. Скоро щеше да се стъмни. Той реши да изчака до сутринта и да прати някой от работниците в ранчото да обходи оградата и да провери портата. Кийгън се качи на седлото и подкара коня към дома си.

След като измина известно разстояние, той дръпна поводите.

Вятърът донесе слаб звук от автомобилен двигател. Той сложи ръка на ухото си и се заслуша. Вместо да си заминат, както си мислеше, че са направили ловците, звукът ставаше все по-силен. Някой приближаваше към него. Той смушка коня, подкара го нагоре по склона на скалистото плато и огледа равнината долу в ниското. По пътя бързо се движеше кола, оставяйки след себе си облак прах.

Той очакваше от храсталаците, които растяха край пътя, да се покаже някой пикап или автомобил с четворно предаване. Когато най-сетне колата приближи достатъчно, за да я разпознае, Кийгън с изненада установи, че това е най-обикновен автомобил, кафяв седан с четири врати, японско производство.

Шофьорът скоро натисна спирачките и спря на едно открито място на пътя. Колата остана неподвижна известно време, докато прахът се разнесе над покрива и се слегне в тревата на пасището. Шофьорът се измъкна иззад волана, отвори предния капак и постоя малко надвесен над двигателя. После заобиколи колата, отиде отзад, вдигна капака на багажника и извади от него топографски теодолит. Кийгън следеше с любопитство как неканеният гост постави теодолита върху тринога и насочи обектива към няколко открояващи се ориентира, като записваше замерените разстояния в един бележник и ги сравняваше с нанесените на геоложката карта, която беше разгънал на тревата.

Кийгън, който също умееше да борави с теодолит, никога не беше виждал някой да оразмерява парцел по този начин. Непознатият сякаш беше повече заинтересован да свери мястото, отколкото да прокара базисна линия. Той видя как мъжът хвърли нехайно бележника в храстите, отиде пред колата и отново впери поглед в двигателя, като че ли хипнотизиран от него. След известно време той сякаш се отърси от мислите си, бръкна в колата и извади една пушка.

Кийгън беше видял достатъчно, за да разбере, че нарушителят се държи твърде странно за околийски топограф, който е решил да удари малко дивеч между другото, при това облечен с делови костюм и вратовръзка. Той подкара коня към него и тихо излезе зад непознатия, който се опитваше да вкара патрон в пушката, нещо, което явно не беше правил преди това. Той не чу приближаващия зад него Кийгън. Меката почва и сухата трева заглушаваха шума от копитата на коня. Кийгън дръпна поводите, когато се намираше само на осем метра от него и измъкна „Маузера“ от кожения калъф, вързан за седлото.

— Знаеш ли, че си навлязъл в чужд имот, мистър? — каза той, подпрял карабината на сгъвката на ръката си.

Шофьорът на кафявата кола подскочи и се обърна, като изтърва патрона и удари цевта на пушката във вратата. Едва тогава Кийгън видя, че е азиатец.

— Какво искате? — попита стреснатият мъж.

— Ти си в моя имот. Как влезе тук?

— Портата беше отворена.

Беше станало точно така, както Кийгън си мислеше. Ловците, които беше изпуснал, бяха разбили портата.

— Какво правиш с този топографски теодолит? За кого работиш? Да не работиш за правителството?

— Не, аз съм инженер в „Мийата Комюникейшънс“. — Английският му беше със силен японски акцент. — Търсим място за строеж на ретранслационна станция.

— Вие, приятелчета, никога ли не искате разрешение, преди да нахълтате в чужд имот? Как, по дяволите, можете да сте сигурни, че ще ви позволя да строите тук?

— Моите шефове трябваше да се свържат с вас.

— Точно така — изръмжа Кийгън. Той нямаше търпение да се прибере в къщи за вечеря, преди да се стъмни. — А сега, по-добре си върви, мистър. И следващия път, като ти се прииска да влезеш с кола в моя имот, първо попитай.

— Дълбоко съжалявам, че ви създадох главоболия.

Кийгън умееше добре да преценява хората и по гласа му отгатна, че човекът ни най-малко не съжаляваше. Очите му внимателно и напрегнато следяха „Маузера“ на Кийгън.

— Да не би да се каниш да удариш нещо? — Кийгън кимна към мощната пушка с насочено към притъмнялото небе потрепващо дуло, която мъжът непохватно стискаше в едната си ръка.

— Стрелям само по мишени.

— Е, не мога да ти разреша това. Имам добитък, който броди по тези места. Ще ти бъда благодарен, ако си събереш багажа и си отидеш по същия начин, както си дошъл тук.

Неканеният гост си даде вид, че се подчинява. Той бързо разглоби топографския теодолит и триногата и ги постави в багажника на колата. Пушката сложи пак на седалката. После отиде до предницата на колата и надникна под вдигнатия капак.

— Двигателят не е в ред.

— Ще запали ли? — попита Кийгън.

— Мисля, че ще запали. — Японският топограф се пресегна през прозореца и завъртя ключа. Двигателят запали и заработи равномерно на празен ход. — Тръгвам — заяви той.

Кийгън пропусна да забележи, че капакът беше свален, но не беше плътно затворен.

— Направи ми услуга, затвори след себе си портата и намотай около нея веригата.

— С удоволствие.

Кийгън му махна с ръка, пъхна „Маузера“ обратно в калъфа и потегли към къщата си, която се намираше на цели четири километра от мястото.

Субуро Мива подаде газ, обърна колата и се отправи надолу по пътя. Срещата му със собственика на ранчото в тази безлюдна местност беше непредвидена, но по никакъв начин не представляваше заплаха за задачата, с която беше натоварен. Щом се отдалечи на около двеста метра от Кийгън, Мива рязко натисна спирачките, изскочи навън, грабна пушката от седалката и вдигна предния капак.

Кийгън чу, че двигателят престана да работи, обърна се и погледна през рамо, като се чудеше защо колата беше спряла внезапно.

Мива здраво стисна пушката в потните си длани, насочи цевта и я приближи на няколко сантиметра от компресора на климатичната инсталация. Когато го помолиха, той доброволно и без възражения се беше съгласил да изпълни тази самоубийствена мисия, защото чувстваше, че за него ще бъде чест да отдаде живота си за новата империя. Другите причини бяха неговата преданост към „Златните дракони“, обещанието, което Корори Йошишу лично пое, да осигури финансово съпругата му до края на живота й и гаранцията, че тримата му сина ще бъдат приети и издържани по време на следването им в най-престижните университети, които щяха да изберат. Мива за последен път си припомни насърчителните думи на Йошишу на тръгване към Съединените щати.

— Ти жертваш живота си в името на стотици милиони твои сънародници. Неизброими поколения от твоето семейство ще се гордеят с теб. Твоят успех ще бъде техен успех.

Мива натисна спусъка.

64

За една милионна част от секундата Мива, Кийгън, колата и конят се превърнаха в пара. Лумна ослепителна жълта светлина, която постепенно избледня, докато се носеше из хълмистата местност. Последвалата ударна вълна приличаше на помитащ всичко по пътя си океански прилив. Огромното огнено кълбо набъбна и сякаш се разрасна и се издигна от земята като слънце, което се извисява над хоризонта.

Щом огненото кълбо се откъсна от земята и се извиси в небето, то се сля с облаците и доби виолетов цвят, който се дължеше на топлинното му излъчване. След себе си кълбото повлече огромен завихрен стълб от радиоактивна почва и отломъци, който скоро се превърна в облак с формата на гъба и се издигна на височина тринадесет километра само за да разпръсне след известно време микроскопичните си прашинки там, където ветровете щяха да го отвеят.

Единствените човешки жертви бяха Кийгън и Мива. Убити бяха десетки зайци, прерийни кучета, змии и двадесет от говедата на Кийгън, повечето от ударната вълна. На четири километра от мястото, единствените рани на мисис Кийгън и тримата наемни работници бяха порязвания от разлетелите се наоколо стъкла. Хълмовете предпазиха сградите от взривната вълна и като се изключат няколкото изпочупени прозореца, щетите бяха незначителни.

Огнената експлозия остави след себе си огромен кратер, широк сто метра и дълбок тридесет метра. Сухите храсти и тревата на пасището се подпалиха и пожарът се разпространи в голям кръг, като добави черен дим към кафявия облак от прах.

Отмиращата ударна вълна отекна из хълмовете и каньоните. Тя разтресе къщите и разлюля дърветата в малките земеделски и скотовъдски градчета наоколо, преди да прогърми над бойното поле на Къстър при Литъл Бигхорн на сто и дванадесет километра на север.

На един крайпътен паркинг за камиони извън Шеридан край взета под наем кола, без да обръща внимание на хората, които говореха развълнувано и махаха като обезумели с ръце към надигащия се в далечината облак с форма на гъба, стоеше мъж с азиатски черти. Той се взираше съсредоточено през бинокъл, насочен към облака, който беше изникнал от вечерния сумрак, озарен от лъчите на скрилото се под линията на хоризонта слънце.

Мъжът бавно свали бинокъла и се запъти към близката телефонна кабина. Той пусна монета, набра някакъв номер и зачака. След малко произнесе тихо няколко думи на японски и затвори. После, без дори да погледне към врящия в горните слоеве на атмосферата облак, той се качи в колата си и потегли.

Взривът беше регистриран от сеизмографските станции, разположени по целия свят. Най-близо до епицентъра се намираше Националният център по земетресенията в района на Колорадското минно училище в Голдън. Писците на сеизмографите рязко отскочиха назад и напред по разграфената хартиена лента на регистриращите устройства, като предупредиха геофизика Клейтън Морс, който се канеше да приключи работния ден и да се отправи към къщи, за раздвижване на земните пластове.

Той се намръщи, а после въведе данните за обработка в компютъра. Докато очите му оставаха приковани в монитора на компютъра, той телефонира на Роджър Стивънсън, директор на центъра, който се беше обадил, че ще отсъства поради болест.

— Ало.

— Роджър?

— Да, на телефона.

— Господи, звучиш ужасно. Не познах гласа ти.

— Грипът направо ме съсипа.

— Извинявай, че ти досаждам, но току-що засякохме трус.

— В Калифорния?

— Не, епицентърът е някъде по границата между Уайоминг и Монтана.

Последва кратко мълчание.

— Странно, тази област трудно може да се класифицира като активна земетръсна зона.

— Този е изкуствен.

— Експлозия.

— Много силна. Ако съдя по скалата за степента на сила, прилича на ядрена.

— Господи — отпаднало промълви Стивънсън, — сигурен ли си?

— Кой може да бъде сигурен за тези неща? — каза Морс.

— Пентагонът никога не е провеждал опити в тази част на страната.

— Нито пък са ни предупредили за някакви подземни опити.

— Не е в стила им да провеждат опити, без да ни предупредят.

— Какво ще кажеш? Дали да не се допитаме до Комисията за контрол над ядрените опити?

Стивънсън може и да беше омаломощен от грипа, но умът му си беше съвсем здрав.

— Прескочи цялата система и се обади на най-високото място. Свържи се с Хенк Сауър, нашия общ приятел в Управлението за национална сигурност и разбери какво, по дяволите, става.

— А ако Сауър не ще да ми каже?

— На кой му пука? Важното е, че ще му прехвърлим топката и вече ще можем да се ослушваме за следващото голямо земетресение, което предстои в Калифорния.

Сауър не можеше да каже нещо, което не му беше известно. Той обаче добре разбираше кога става дума за произшествие от национален мащаб, когато чуеше за такова. След като разпита Морс за допълнителни сведения, той незабавно докладва информацията на директора на Централното разузнавателно управление.

Президентът се намираше на борда на самолет номер едно на ВВС на път за Сан Франциско, където щеше да присъства на обяд за набиране на средства за политически кампании, когато Джордън се свърза с него.

— Какво става?

— Докладваха ни за ядрена експлозия в Уайоминг — отговори Джордън.

— По дяволите! — изруга под нос президентът. — Наша или тяхна?

— Определено не е наша. Сигурно е една от техните коли бомби.

— Някакви съобщения за жертви?

— Незначителни. Експлозията е станала в слабо населена част от щата, най-вече пасища за добитък.

Президентът със страх зададе следващия въпрос.

— Има ли данни за други експлозии?

— Не, сър. За момента експлозията в Уайоминг е единствената.

— Мислех, че проектът „Кайтен“ е временно изваден от строя за четиридесет и осем часа.

— Той е спрян от действие — твърдо заяви Джордън. — Не са имали достатъчно време да препрограмират кодовете.

— Какво, според теб, е станало, Рей?

— Говорих с Пърси Неш. Той мисли, че бомбата е била взривена на място с мощна пушка.

— От робот?

— Не, от човек.

— В такъв случай, явлението „камикадзе“ не е отмряло.

— Така излиза.

— И защо е тази самоубийствена тактика? — попита президентът.

— Вероятно предупреждение. За тях е вън от съмнение, че Сума е в ръцете ни и искат да се подсигурят, като се опитват да ни сплашат с лъжлив ядрен удар, докато отчаяно се мъчат да препрограмират кодовете за взривяване на цялата система.

— И много добре се справят.

— Топката вече е в наши ръце, господин президент. Сега имаме достатъчно основателна причина да им отвърнем с ядрен удар.

— Всичко това е вярно, но разполагаш ли с необоримо доказателство, че проектът „Кайтен“ е вън от строя? Японците може да са направили малко чудо и да са подменили кодовете. Ами ако не блъфират?

— Нямаме сигурни доказателства — призна Джордън.

— Ако изстреляме ракета с бойна глава срещу остров Сосеки и контрольорите в центъра „Дракон“ засекат приближаването й, последното нещо, което ще направят преди смъртта си, ще бъде да подадат сигнал колите бомби да бъдат взривени преди роботите да са ги откарали на безлюдни места из страната.

— Ужасна мисъл, господин президент. И става още по-ужасна, като имаме предвид местата, където се намират колите бомби. Повечето са скрити в и около щатските столици.

— Тези коли трябва да бъдат открити, а бомбите обезвредени, колкото се може по-скоро и без излишен шум. Не можем да си позволим обществеността да разбере за този ужас, не и сега.

— ФБР е изпратило цяла армия агенти със задачата да ги издирят.

— Знаят ли как да разглобят бомбите?

— Във всеки екип има ядрен физик, който ще свърши тази работа.

Джордън не можеше да види тревогата, изписана по лицето на президента.

— Това ще бъде последният ни шанс, Рей. Новият ти план е нашият последен съдбоносен ход.

— Това ми е пределно ясно, господин президент. Утре сутрин по това време ще стане ясно дали страната ни ще бъде поробена.

Почти по същото време специалният агент от ФБР Бил Фрик и неговият екип приближаваха към складовото помещение в подземния паркинг на хотел „Пасифик Парадайз“ в Лас Вегас, където се намираха колите бомби.

Нямаше никакви пазачи, а стоманените врати бяха отключени. Лошо предзнаменование, помисли си Фрик. Тревогата му нарасна, когато неговите специалисти по електроника установиха, че алармените системи са изключени.

Той предпазливо поведе екипа през вратите на помещението, което приличаше на склад. В най-отдалечения му край се виждаше голяма метална решетка, вдигната към тавана. Отворът беше достатъчно широк и висок, за да може през него да мине голям камион с полуремарке.

Те влязоха в огромното подобно на крипта помещение и установиха, че е празно. Не се виждаха никакви отпадъци, нямаше дори паяжини. Някой беше заличил всички следи.

— Може би сме сгрешили мястото — с надежда в гласа каза един от хората на Фрик.

Фрик огледа бетонните стени, взря се в решетката на вентилационната шахта, през която се беше промъкнал Уедърхил, а после погледна надолу към едва различимите следи от гуми по епоксидното покритие на пода. Най-сетне поклати глава.

— Няма грешка, това е мястото. Всичко съвпада с описанието на ЦРУ.

Нисък ядрен физик си проби път край Фрик и впери поглед в празното помещение.

— Как да обезоръжа бомбите, когато те не са тук? — разгневен запита той, сякаш колите бяха изчезнали по вина на Фрик.

Без да отговори, Фрик бързо прекоси подземния паркинг и отиде при камиона, който беше оборудван като команден пункт. Той влезе, наля си чаша кафе и набра съответната честота на радиостанцията.

— „Черен кон“, тук е „Червен кон“ — уморено произнесе той.

— Слушам те, „Червен кон“ — отговори директорът на ФБР, който отговаряше за полевите операции.

— Ударихме на камък. Крадците са ни изпреварили.

— Не сте единствени, „Червен кон“. По-голямата част от табуна също се оказа с празни ръце. Само „Син кон“ в Ню Джърси и „Сив кон“ в Минесота са намерили добичета в корала.

— Да продължим ли операцията?

— Да. Имате на разположение дванадесет часа. Повтарям, дванадесет часа, за да проследите вашето стадо до новото му място. В момента ви изпращаме допълнителни данни по факса. Освен това предупредили сме патрулните коли на полицията, шерифските служби и пътните полицаи да спират всички камиони и камиони с полуремаркета, които отговарят на описанието, осигурено от ЦРУ.

— Ще ми трябва хеликоптер.

— Можеш да направиш заявка за цяла флота, ако това ще ти помогне да откриеш колите бомби.

Флик изключи радиостанцията и се загледа в чашата с кафе.

— Много лошо, че няма да изпратят по факса инструкции как да се открие игла сред милиони квадратни километра пустиня за дванадесет часа — промълви на себе си той.

Когато Йошишу слезе от влака Маглев в края на тунела от Едо, Цубой го чакаше на перона, за да го приветства.

— Благодаря ти, че дойде, стари приятелю — каза Цубой.

— Искам да бъда тук, до теб, когато сме готови да изиграем картите си — заяви старецът, когото Цубой от месеци не беше виждал да пристъпва така пъргаво.

— Взривът в Средния запад е избухнал според плана.

— Добре, добре, това би трябвало да накара американското правителство да се разтрепери от страх. Някакъв признак за реакция от страна на Белия дом?

По лицето на Цубой се изписа тревога.

— Нищо. Сякаш се опитват да прикрият станалото.

Йошишу го изслуша безстрастно. После очите му светнаха.

— Ако президентът не е заповядал срещу нас да бъде изстреляна ракета с ядрен заряд, значи изпитва голям страх от онова, което го очаква в бъдеще.

— В такъв случай, ние сме спечелили играта.

— Може би, макар че не ще можем да отпразнуваме нашата огромна победа, докато не приведем проекта „Кайтен“ в готовност.

— Такеда Куроджима обещава програмата да влезе в действие до утре вечер.

Йошишу постави ръката си върху рамото на Цубой.

— Мисля, че е време да установим пряка връзка с президента и да му поставим нашите условия за нова Япония.

— И нова Америка — надуто произнесе Цубой.

— Да, наистина. — Йошишу с гордост изгледа мъжа, който беше станал негов главен последовател. — Една нова японска Америка.

65

„Локхийд С-5 Галакси“, най-големият товарен самолет в света, кацна на пистата на остров Уейк с тромавата грация на натежал от умора албатрос и спря. Към него приближи автомобил, който паркира в сянката на едно от огромните му крила. От него слязоха Пит и Джордино и влязоха в самолета през малък люк, разположен непосредствено зад нишата за колелата.

Вътре ги очакваше адмирал Сандекър. Той се ръкува с тях и ги поведе през подобния на пещера товарен отсек, в който можеха да се поместят пет големи автобуса и стотина пътници. Те минаха край един съд за дълбоководни геоложки проучвания на НЮМА, който беше закрепен здраво върху две широки релси от неръждаема стомана. Пит поспря за миг, прокара ръка по една от големите гъсенични вериги и огледа огромната машина, като си припомни как едва беше успял да се измъкне с „Големият Джон“. Този СДГП беше последен модел и беше наречен „Големият Бен“.

Двете големи подвижни стрели със скрепер за изкопни дейности и клещи, които обикновено се монтираха на дълбоководните съдове, бяха свалени и заменени с удължения, оборудвани с множество манипулатори с дистанционно управление за захващане и рязане на метал.

Другата промяна, която Пит забеляза, беше огромен обвит с найлон пакет, разположен върху горната част на корпуса и кабината за управление. От пакета се спускаха дебели въжета, захванати на множество места по целия съд.

Джордино поклати скръбно глава.

— Изпитвам до болка познатото чувство, че пак ще бъдем използвани.

— Този път са решили здраво да ни го наврат — каза Пит, като се чудеше как самолетът ще успее да се вдигне във въздуха с такъв тежък товар в търбуха си.

— По-добре да идем отпред — каза Сандекър. — Вече са готови за излитане.

Пит и Джордино последваха адмирала в малък, оборудван като канцелария отсек, с бюро и столове, които бяха захванати с болтове към пода. Тъкмо закопчаваха токите на предпазните си колани, когато пилотът придвижи напред ръчната газ и двадесет и осемте колела на колесниците на огромния самолет се затъркаляха по пистата. Наричан галено „Послушният гигант“, внушителният „С-5 Галакси“ се издигна в тропическия въздух с гръмотевичен тътен, започна да набира височина с плавен вираж и се устреми на север.

Джордино погледна часовника си.

— Три минути, на туй се вика бързо прехвърляне.

— Нямаме време за губене — сериозно заяви Сандекър.

Пит се отпусна и изпъна крака.

— Предполагам, че имате някакъв план.

— До последния миг по него работиха най-големите мозъци в бранша.

— Очевидно, щом този самолет и „Големият Бен“ се озоваха тук за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше съобщено за пристигането ни.

— Какво ви казаха Инграм и Мийкър? — попита Сандекър.

— Осветлиха ни по въпроса за тайната история на B-29, който лежи на дъното на морето — отговори Пит — и ни изнесоха кратка лекция за геологическите особености и сеизмичната пукнатина край Сосеки. Освен това Мийкър заяви, че като се взриви атомната бомба, която все още се намира в самолета, ударните вълни биха могли да доведат до потъването на острова.

Джордино извади една пура, която вече беше успял ловко да задигне от адмирал Сандекър и я запали.

— Най-шантавата идея, която някога съм чувал.

Пит кимна в знак на съгласие.

— После Мел Пенър нареди Ал и аз да се порадваме на малка почивка по пясъчните плажове на остров Уейк, а той и останалите отлетяха за Щатите. Когато поисках да разбера защо оставаме, той замълча и каза само, че вие вече сте тръгнали насам и ще ни обясните всичко.

— Пенър не е навлязъл в подробности — каза Сандекър, — защото не са му били известни. Нито пък Инграм и Мийкър разполагаха с пълна информация за последните преработени и допълнени данни по отношение на „Аризона“.

— „Аризона“? — с любопитство попита Пит.

— Кодовото име на нашата операция.

— Нашата операция? — запита Джордино, който беше застанал нащрек.

— Това в никакъв случай, разбира се — хапливо подхвърли Пит — няма нищо общо с „Големият Бен“, нито пък с факта, че Аризона е името на щат, а още по-точно, на броненосец от Пърл Харбър.

— С нищо не е по-лошо от което да е друго. Кодовите имена никога нямат кой знае какъв смисъл.

Сандекър огледа внимателно приятелите си. Еднодневната почивка им беше помогнала, но те изглеждаха уморени до смърт и изтощени. Мъчеше го чувство за вина. Негова беше грешката, че вече им се беше наложило да преживеят толкова много. А сега отново беше препоръчал на Джордън и президента да се възползват от услугите им, като много добре си даваше сметка, че никои други двама мъже на света не притежават техните умения и опит за работа в дълбините на океана. Беше ужасно несправедливо отново да ги хвърли в поредния водовъртеж от смъртоносни събития толкова скоро. Но на божия свят нямаше никой друг, към когото би могъл да се обърне. Сандекър сякаш усещаше вкуса на угризение в устата си. Той изпитваше вина, знаейки, че Пит и Джордино никога не биха и помислили да откажат да направят това, за което той би ги помолил.

— Добре, няма да ви пълня главите с глупости, нито ще ви пея „Красивата Америка“. Ще бъда колкото се може по-кратък и ясен. — Той замълча и разгърна върху бюрото една геоложка карта, която показваше морското дъно в радиус от петдесет километра около остров Сосеки. — Вие двамата сте най-добре подготвени да направите един последен опит за унищожаване на центъра „Дракон“. Никой друг няма нужния практически опит за работа със съд за дълбоководни геоложки проучвания.

— Хубаво е човек да се чувства нужен — уморено промърмори Джордино.

— Какво каза?

— Ал се чудеше какво точно се очаква от нас да направим. — Пит се надвеси над картата и погледна към кръстчето, с което беше отбелязано местоположението на „Демоните на Денингс“. — Нашата задача, предполагам, е да използваме СДГП, за да взривим бомбата.

— Предположението ти е правилно — каза Сандекър.

— Когато стигнем целевата зона, вие с „Големият Бен“ ще напуснете самолета и ще се спуснете във водата с парашут.

— Мразя тази дума — каза Джордино, стиснал главата си с ръце. — Самата мисъл за това ме кара да се изприщя.

Сандекър погледна за миг към него и продължи:

— След като се приводните в морето, ще се спуснете на дъното, като продължавате да използвате парашутите, за да забавят падането ви. Щом потеглите с „Големият Бен“, ще се отправите към B-29, ще измъкнете бомбата от фюзелажа, ще я пренесете до определеното място и ще я взривите.

Джордино застина като човек, който е видял призрак.

— О, господи, ама това е много по-лошо, отколкото си мислех.

Пит изгледа студено Сандекър.

— Не мислите ли, че искате твърде много?

— Повече от петдесет учени и инженери от университетите, правителствените учреждения и високотехнологичните промишлености обединиха усилията си в ударна програма за разработването на „Аризона“ и повярвайте ми, създадоха един отличен план за успешно провеждане на операцията.

— Как могат да бъдат толкова сигурни? — каза Джордино. — Никой досега не е хвърлял от самолет в океана тридесет и пет тонен дълбоководен съд.

— Бяха пресметнати и внимателно преценени всички фактори, докато вероятността за провал бе напълно елиминирана — каза Сандекър, вперил поглед в скъпата си пура, която стърчеше от устата на Джордино. — Би трябвало да се ударите във водата съвсем леко, като падащо листо върху спяща котка.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако скачах от трамплин върху парцал за миене на чинии — изръмжа Джордино.

Сандекър го изгледа сдържано.

— Давам си сметка за опасността и разбирам тревогата ви, но ще бъде по-добре, ако престанеш да се държиш като Касандра47.

Джордино погледна въпросително към Пит.

— Като кого?

— Като някой, който предрича нещастие — обясни Пит.

Джордино мрачно сви рамене.

— Само се опитвах да кажа честно това, което чувствам.

— Твърде жалко, че няма да можем да спуснем „Големият Бен“ по рампа от кораб и да го оставим да пада към дъното с резервоари за изравняване на налягането, както сторихме с „Големият Джон“ при „Мочурливи поля“.

— Не можем да си позволим двете седмици, които щяха да бъдат необходими, за да докараме вашия СДГП с кораб дотук — търпеливо обясни Сандекър.

— А мога ли да попитам, кой, по дяволите, ще ни инструктира как да измъкнем атомната бомба от смачканите останки на самолета и да я взривим? — поиска да узнае Пит.

Сандекър подаде на двамата папки, които съдържаха по четиридесет страници със снимки, схеми и указания.

— Всичко е тук вътре. Ще имате достатъчно време да се запознаете с него и да упражните процедурите, докато стигнем до зоната на спускане.

— Бомбата е престояла под водата в разбития самолет петдесет години. Откъде тази увереност, че състоянието й все още позволява да бъде взривена?

— Снимките от системата за получаване на образи на „Пирамидър“ показват, че фюзелажът на B-29 е непокътнат, което навежда на мисълта, че бомбата не е пострадала при разбиването на самолета. „Майчино дихание“ е била проектирана така, че след евентуално изхвърляне в морето да бъде отново извадена. Компонентите за взривяване на балистичния й корпус са били прецизно отлети и машинно обработени, а след това сглобени с такива допуски, които са гарантирали, че вътрешността й ще бъде водонепроницаема. Онези от хората, които са я създали и които са все още живи, се кълнат, че тя би могла да престои на дъното на морето още петстотин години и пак би могла да бъде взривена.

Джордино изглеждаше раздразнен.

— Експлозията ще бъде осъществена с таймер, надявам се.

— Ще имате на разположение един час преди взрива — отвърна Сандекър. — Максималната скорост на „Големият Бен“ е увеличена в сравнение с тази на „Големият Джон“. Би трябвало да се намирате на достатъчно разстояние, за да не бъдете засегнати от взрива.

— Какво значи „на достатъчно разстояние“? — заинтересува се Пит.

— Дванадесет километра.

— Какъв ще бъде крайният резултат? — попита Пит Сандекър.

— Замисълът е изкуствено да се предизвика подводно земетресение със старата атомна бомба, което да доведе до поредица от обстоятелства, подобни на онези, които причиниха гибелта на „Мочурливи поля“.

— Ситуацията беше съвсем различна. Експлозията на повърхността може и да е причинила подводно земетресение, но нашата база беше унищожена от последвалата лавина и хилядите килограми водно налягане. Тези сили не влияят на сушата, която се намира над водната повърхност.

— Налягането на водата — не. Лавината — да. — Сандекър почука с пръст по картата. — Остров Сосеки е образуван преди милиони години от отдавна изгаснал вулкан, който е изригнал досами брега на Япония и е избълвал река от лава далеч навътре в морето. Някога този огромен пласт от лава, който се е издигал на височина двеста метра, е представлявал част от континентална Япония. Той обаче се е намирал върху меки слоеве от древна утайка. Постепенно под влияние на тежестта си той започнал да потъва надолу в по-меката тиня, докато в края на краищата се озовал под повърхността на водата. Над морското ниво останал да стърчи само върхът му, който бил по-лек и не така масивен.

— Сосеки?

— Да.

Пит огледа внимателно картата и каза:

— Ако разбирам правилно, ударните вълни от бомбата и последвалото подводно земетресение ще разместят и отслабят утайката под него, а островът ще потъне от тежестта си.

— Същото става, когато се намираш на брега, досами водата. Краката ти бавно потъват в пясъка от действието на вълните.

— Всичко това звучи твърде просто.

Сандекър поклати глава.

— Това е само половината. Само ударните вълни не са достатъчни, за да свършат работата. Ето защо бомбата трябва да бъде пренесена на десет километра от самолета, и тогава да се взриви.

— Докъде?

— Склона на дълбоката падина, която минава успоредно на острова. Освен че ще предизвика подводна ударна вълна, очакваме поради силата на експлозията част от стената на падината да се откъсне. Огромната енергия, дължаща се на свличането на милиони тонове утайка по склона на падината, заедно с ударните вълни от бомбата ще породи една от най-разрушителните природни стихии.

— Цунами — изпревари Пит адмирала. — Сеизмична морска вълна.

— Щом островът започне да потъва в резултат на сеизмичните тласъци — продължи Сандекър, — вълната, която в този момент ще е достигнала височина десет метра и ще е набрала скорост от около триста-четиристотин километра в час, ще му нанесе съкрушителен удар. Каквото и да е останало от остров Сосеки над повърхността, ще бъде потопено и центърът „Дракон“ ще бъде наводнен.

— И ние ще отприщим това чудовище? — попита с недоверие Джордино. — Ние двамата?

— И „Големият Бен“. Вярно, наложи се да свършим всичко набързо, две мнения по въпроса няма, но съдът е модифициран така, че да свърши това, което се иска от него.

— Крайбрежието на континентална Япония — каза Пит. — При едно силно земетресение, последвано от цунами, която ще се разбие в брега, биха могли да загинат хиляди хора.

Сандекър поклати глава.

— Няма опасност от такава трагедия. Меката утайка, която се спуска към морето, ще поеме по-голямата част от ударните вълни. Крайбрежните пристанища и градове ще почувстват само няколко труса. В сравнение с повечето цунами, тази сеизмична вълна ще бъде малка.

— Откъде сте сигурен, че гребенът ще бъде десет метра? Известно е, че понякога цунами достига височината на дванадесететажна сграда.

— Компютърните симулации показват, че гребенът на вълната, която ще се стовари върху острова, ще бъде по-малък от десет метра. И тъй като Сосеки се намира много близо до епицентъра, неговата маса ще изиграе ролята на бариера и ще притъпи въздействието от силата на вълната. В момента, когато първата водна маса стигне до брега, при това, мога да добавя, в най-ниската точка на отлива, гребенът й ще бъде спаднал само до метър и половина, което едва ли е достатъчно за сериозни поражения.

Пит изчисли на ум разстоянието от бомбардировача до точката, отбелязана върху склона на подводната падина като място на взривяването. Той прецени, че то е около двадесет и осем километра. Немислимо разстояние, на което трябва да се пренесе четиридесет и осем годишна атомна бомба, която всеки момент може да избухне, през неравен и непознат терен.

— След шумотевицата — попита Пит, — какво ще стане с нас?

— Ще се придвижите с „Големият Бен“ до най-близкия бряг, където ще ви чака екип от Специалните части, който ще ви отведе.

Пит въздъхна тежко.

— Смятате ли, че някоя част от плана може да представлява проблем за вас? — попита го Сандекър.

В очите на Пит се четеше съмнение.

— Това е най-побърканият план, който съм чувал през живота си. Всъщност много повече от това. Той е направо самоубийствен.

66

Като се движеше с максималната си крейсерска скорост от 460 възела в час, „С-5 Галакси“ поглъщаше километрите, докато тъмнината се спускаше над северната част на Тихия океан. В товарния отсек Джордино преглеждаше проверочния списък на електронните и захранващи системи на „Големият Бен“. Сандекър работеше в пригодения като канцелария отсек, като осигуряваше новопостъпила информация и отговаряше на въпросите, задавани от президента и Съвета за национална сигурност, които следяха с вълнение операцията от оперативния пункт. Освен това адмиралът поддържаше постоянна връзка с геофизиците, които подаваха нови данни за геологията на морското дъно, както и с Пейлоуд Пърси, който отговаряше на запитванията на Пит за изваждането на бомбата от самолета и взривяването й.

На всеки, който наблюдаваше Пит в този последен час на полета, неговото поведение щеше да се стори доста странно. Вместо да се опита за последен път да натъпче главата си с хилядите подробности или да извърши проверка на СДГП заедно с Джордино, той прибра всичката суха храна, която успя да измоли или закупи от екипажа. Освен това събра всяка налична капчица питейна вода, тридесет литра, и цялото количество кафе от машината в самолета, четири литра, като складира всичко в „Големият Бен“.

Той дълго се съвещава с бордовия механик от ВВС, който познаваше С-5 по-добре от всеки друг на борда. Заедно с него те монтираха малка електрическа лебедка с кабели за завързване на товара над отсека, в който се намираше тоалетната за екипажа. Доволен от непретенциозно свършената с подръчни средства работа, той влезе в СДГП, седна на мястото на водача и мълчаливо започна да размишлява над почти безнадеждната мисия, която му предстоеше.

Не стига че трябваше да измъкне бомбата от B-29 и да я взриви, което само по себе си беше достатъчно трудно, но трябваше да се опита да измине дванадесет километра по непознат терен, за да се спаси от взрива, което пък беше с още по-несигурни изгледи за успех.

По-малко от минута след кацането на транспортния самолет на ВВС на Лангли Фийлд, Лорън и Майк Диас бяха бързо въведени в съпровождана от въоръжен конвой лимузина и откарани в Белия дом, а Сума и Тоши бяха натъпкани в един обикновен седан, който по нищо не се различаваше от останалите коли и отведени в една тайна квартира в Мериленд.

Щом пристигнаха, Лорън и Диас бяха съпроводени и въведени в оперативния пункт. Президентът се надигна от масата и пристъпи напред.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя — радостно усмихнат каза той. Той притисна Лорън леко в прегръдките си и я целуна по бузата, после прегърна здраво Диас, сякаш сенаторът беше негов близък родственик.

Напрегнатата атмосфера се разведри, когато всички започнаха да поздравяват доскорошните заложници, които бяха успели да избягат. Джордън отиде при тях и тихо ги помоли да влязат в един от съседните кабинети. Президентът ги съпроводи и затвори вратата.

— Прощавайте, че така ви притискаме — каза той. — Разбирам, че сигурно имате нужда добре да си починете, но за Рей Джордън е изключително важно да ви разпита, тъй като в момента тече операция за премахване на заплахата от проекта „Кайтен“.

— Разбираме — отвърна Диас, щастлив, че отново е попаднал във водовъртежа на политическия живот. — Като казвам, че ще се радваме да ви бъдем от полза, сигурен съм, че същото мисли и членът на Конгреса мис Смит.

Президентът учтиво се обърна към Лорън.

— Ще имате ли нещо против?

Лорън изпитваше отчаяна нужда да се изкъпе. Тя беше без грим, косата й беше разрошена, а панталоните, които беше взела на заем от съпругата на един от самолетните техници на остров Уейк, й бяха с цял номер по-малки. Въпреки изтощението и всичко това, тя пак изглеждаше забележително красива.

— Моля, господин президент, какво бихте желали да узнаете?

— Ако можем да оставим подробностите за вашето отвличане, за отношението на Хидеки Сума към вас и невероятното ви бягство за по-късно — спокойно, но твърдо заяви Джордън, — бихме искали да чуем какво можете да ни кажете за разработките на Сума и центъра „Дракон“.

Лорън и Диас мълчаливо размениха напрегнати погледи, които говореха много по-красноречиво от думи за целия спектър от страховити и ужасни неща, които се създаваха в Едо и под остров Сосеки. Тя кимна почтително към Диас, който заговори първи.

— Боя се, че от това, което видяхме и чухме, става ясно, че програмата на Сума за колите бомби представлява само върха на айсберга.

— Петнадесет минути до спускането, господа — прозвуча от говорителите в товарния отсек гласът на пилота.

— Време е да се качвате — каза Сандекър с изопнато лице.

Пит прегърна Джордино през рамото.

— Хайде да идем до тоалетната, преди да тръгнем.

Джордино го погледна.

— Защо сега? На „Големият Бен“ има система за отпадни вещества.

— Предпазна мярка. Никой не може да каже с каква сила ще се стоварим във водата. Пилотите от „Формула 1“ и „Индианаполис — 500“ винаги пускат по една вода преди състезание, за да избегнат вътрешни наранявания в случай, че катастрофират.

Джордино сви рамене.

— Щом настояваш. — Той тръгна към подобната на кабинка тоалетна за екипажа, която се намираше зад пилотската кабина и отвори вратата.

Той едва беше прекрачил прага, когато Пит даде знак на бордовия механик. Механикът кимна леко в отговор и около тоалетната се спуснаха няколко кабела, които бяха затегнати здраво с помощта на лебедката, като плътно затвориха вратата.

Джордино веднага усети какво беше станало.

— Дърк, не! Господи, не прави това!

Сандекър също разбра какво става.

— Не можеш да се справиш сам — каза той, като сграбчи ръката на Пит. — Процедурите изискват двама души.

— „Големият Бен“ може да бъде управляван от един човек. Глупаво е да се рискуват два живота. — Пит трепна, когато отчаяните опити на Джордино да се измъкне от тоалетната се засилиха. Дребничкият италианец лесно би могъл да избие с ритници алуминиевата врата, ако не бяха стоманените кабели, които я опасваха плътно. — Кажете на Ал, че съжалявам и че някой ден ще се реванширам.

— Мога да заповядам на екипажа да го освободи.

Пит леко се усмихна.

— Можете, но преди това трябва да се справят с мен.

— Даваш ли си сметка, че рискуваш да провалиш операцията? Какво ще стане, ако пострадаш при удара с водата? Без Ал ще бъдеш безпомощен.

Пит впери поглед в Сандекър и известно време остана загледан в него. Най-сетне той каза:

— Не искам да ми тежи на ума мисълта, че мога да загубя приятеля си.

Сандекър разбра, че нищо не е в състояние да разубеди неговия директор, който отговаряше за специалните проекти. Той бавно хвана с две ръце дланта на Пит.

— Какво искаш да ти приготвим, когато се върнеш?

Пит се усмихна сърдечно на адмирала.

— Салата от раци и текила с лед.

После се обърна, влезе в СДГП през люка и плътно го затвори.

С-5 беше специално приспособен за спускане на товари от въздуха. В пилотската кабина вторият пилот дръпна една червена ръчка, която се намираше върху арматурното табло пред него. Тя задейства електродвигателите, които отместиха встрани част от товарната площадка.

Сандекър и двама от членовете на екипажа застанаха пред СДГП, надянали предпазни ремъци, които бяха закачени за застопоряващи скоби. Те се надвесиха навън срещу вятъра, който нахлуваше през огромния отвор, вперили очи в Пит, който седеше в кабината за управление на „Големият Бен“.

— До зоната за спускане остават шестдесет секунди — прозвуча гласът на пилота в слушалките, които бяха надянали на главите си. — Вятърът при повърхността продължава да бъде със скорост пет възела. Небето е ясно, луната е в третата си четвърт. Морето е леко развълнувано, вълните са с височина четири фута. На радара не се виждат никакви кораби.

— Условията са благоприятни — потвърди Сандекър.

От мястото си пред СДГП Сандекър виждаше само зейналата черна дупка в товарната площадка. На хиляда метра под тях по морето играеха сребристите отблясъци на луната. Той би предпочел спускането да стане през деня и в спокойно море, но си помисли, че късметът е на тяхна страна, щом няма тайфун.

— Двадесет секунди, броя. — Пилотът започна отброяването до нула.

Пит махна с ръка през прозрачната носова част на огромната машина. Дори и да беше разтревожен, по лицето му нямаше ни най-малък признак за това. Джордино продължаваше да блъска по вратата на тоалетната, обзет от безсилна ярост, но вятърът, който виеше из товарния отсек, заглушаваше звуците.

— Пет, четири, три, две, едно, спускам!

Хидравличните помпи рязко повдигнаха предните краища на големите релси, „Големият Бен“ се плъзна назад и само след три секунди излетя през отвора. Сандекър и членовете на екипажа останаха силно изненадани, че тридесеттонното чудовище изчезна от погледите им толкова бързо.

Едва забележим на лунната светлина, СДГП летеше главоломно към морето като някой метеор от космоса.

67

Въжетата на многопарашутната система автоматично се освободиха и нощният въздух ожесточено нахлу в трите огромни купола, които се развяха в тъмното небе. Най-после те се напълниха и се разтвориха, главоломният темп, с който чудовищната машина се спускаше, намаля и тя започна да се носи към вълните значително по-бавно.

Пит погледна нагоре и окуражен от спектакъла, който се разигра пред очите му, си отдъхна. Първото препятствие остана зад гърба ми, помисли си той. Всичко, което СДГП трябваше да направи сега, беше да се спусне върху водата в хоризонтално положение и успешно да измине триста и двадесетте метра, преди да се приземи на морското дъно без повреди и с кабината нагоре. Той ясно си даваше сметка, че тази част от операцията беше изцяло вън от неговия контрол. Не можеше да направи нищо, освен да седи със скръстени ръце и да се наслаждава на спускането без особено да се притеснява.

Той погледна нагоре и успя с лекота да различи на лунната светлина „С-5 Галакси“, който бавно кръжеше над СДГП. Зачуди се дали Сандекър беше освободил Джордино от тоалетната. Добре можеше да си представи как приятелят му бълва нескончаем поток от цветисти ругатни.

Господи, колко време беше минало, откакто той и екипът на НЮМА се бяха настанили в „Мочурливи поля“? Три месеца, четири? Стори му се цяла вечност. И все пак имаше чувството, че катастрофата, довела до разрушаването на подводната станция, се беше случила вчера.

Той отново впери поглед в парашутите и се запита дали щяха да осигурят необходимото забавяне на скоростта във водата, както правеха това във въздуха.

Инженерите, които бяха измислили тази безумна мисия, сигурно са били убедени, че ще бъде така. Но те бяха на хиляди мили от мястото, където седеше Пит и всичко, на което разчитаха, бяха куп формули и закони на физиката, на които се подчиняваше падането на тежки предмети. Не бяха направили никакви експерименти с модели или пробно спускане на макет в естествена големина. Това беше въпрос на бърза победа в едно залагане или загуба за сметка на Пит, ако бяха сбъркали в изчисленията.

Да се прецени разстоянието над водата е изключително трудно дори през деня, а нощем това е почти невъзможно, ала Пит успя да зърне на лунната светлина блясъка на водните капчици, които лекият бриз отвяваше от гребените на вълните. До удара във водата оставаха по-малко от петнадесет секунди, заключи той. Пит спусна седалката и се настани удобно върху облегалката, в която някоя предвидлива душа се беше сетила да постави допълнителен пълнеж. Той махна за последен път на кръжащия самолет и веднага осъзна колко глупаво беше постъпил. Те бяха твърде далеч, за да го съзрат в тъмнината; пилотът поддържаше безопасна дистанция, за да предпази куполите на Пит от завихрянето, което самолетът би причинил.

Внезапният разтърсващ удар бе последван от силен плясък, когато СДГП се заби в браздата между две вълни. Машината издълба огромен кратер в морето, като изхвърли нагоре кръгла стена от ярко фосфоресцираща вода. После тя се скри от погледа и морето се затвори над „Големият Бен“, сякаш беше излекувало гигантски белег от едра шарка.

Ударът не беше толкова лош, колкото беше очаквал Пит. Той и „Големият Бен“ бяха преживели спускането с парашутите здрави и невредими. Той върна седалката в изправено положение и веднага започна да проверява всички захранващи системи, безкрайно щастлив при вида на зелените лампички, които започнаха да светват една след друга върху пулта с приборите и съобщението върху компютърния монитор, че няма повреди. После включи външните прожектори и ги завъртя нагоре. Куполите на два от парашутите бяха останали отворени, но третият се беше усукал и омотал около собствените си въжета.

Пит бързо насочи вниманието си към екрана на компютъра, докато натискаше съответните клавиши, които щяха да му позволят да следи спускането. По екрана започнаха да се нижат цифри и се появи предупредително съобщение. СДГП падаше в тъмната бездна със скорост шестдесет и един метра в минута. Според предварителните изчисления максималната скорост трябваше да бъде четиридесет и два. „Големият Бен“ се носеше надолу с деветнадесет метра в минута по-бързо.

— Имаш ли време за разговори? — прозвуча в слушалките на Пит приглушеният глас на Сандекър.

— Сблъсках се с малък проблем — отвърна Пит.

— Парашутите? — попита Сандекър. В гласа му се долавяше страх от отговора.

— Единият се омота и челното съпротивление намаля.

— Каква е скоростта ти на спускане?

— Шестдесет и един.

— Лошо.

— На мен ли ще обяснявате!

— Такъв обрат на нещата беше предвиден. Мястото, където ще се приземиш, беше избрано, защото дъното е гладко и покрито с мека слоеста утайка. Въпреки твърде голямата ти скорост на спускане, ударът ще бъде по-лек от този в повърхността на водата.

— Ударът не ме притеснява — каза Пит, като внимателно следеше телевизионния монитор, чиято камера беше насочена надолу, под бързо потъващия СДГП. — Тревожа се, че тридесеттонната машина може да се окаже заровена в десетина метра тиня. Без скрепер „Големият Бен“ не може да изгребе тинята и да си пробие път като „Големият Джон“.

— Ще те измъкнем — обеща Сандекър.

— А какво ще стане с операцията?

Гласът на Сандекър толкова утихна, че Пит едва успя да го чуе.

— Ще свием знамената…

— Почакайте — рязко заяви Пит. — Дъното вече се вижда.

В мрака се открои мръснокафявият цвят на морското дъно. Той загрижено наблюдаваше как лишеният от растителност терен стремително се носи към камерата. СДГП се удари в утайката и потъна в нея като юмрук в пандишпанов сладкиш. В студената черна вода се вдигна огромен облак, който закри всичко наоколо.

На борда на самолета, сякаш едновременно обладани от едно и също опасение, очите на Джордино и Сандекър се срещнаха над апаратурата за свръзка. С изопнати и мрачни лица те зачакаха следващото обаждане на Пит.

Гневът отдавна беше напуснал Джордино след освобождаването му от тоалетната, която временно се беше превърнала в негов затвор. Сега, докато чакаше новини за съдбата на своя приятел в морските дълбини, той изпитваше единствено силно безпокойство.

Далеч долу Пит не можа веднага да прецени дали СДГП беше затрупан от утайката. Единственото му усещане беше сякаш някаква голяма тежест го притиска към седалката. Нямаше никаква видимост. Камерите и външните прожектори показваха само кафеникава тиня. Нямаше никакъв начин да разбере дали кабината за управление беше покрита с тънък слой утайка, или се намираше погребана на пет метра под подобната на плаващ пясък тиня.

За щастие, куполите на парашутите бяха попаднали в течение със скорост три възела, което ги беше отнесло встрани от СДГП. Пит натисна бутона, който освобождаваше куките, закачени към дебелите въжета на парашутите.

Той задейства ядрените енергийни системи и приведе „Големият Бен“ в режим „движение напред“. Пит почувства вибрациите от огромните гъсенични вериги, които забиха шиповете си в утайката и започнаха да се въртят. В продължение на близо минута нищо не се случи. Струваше му се, че веригите само се въртят около водещите ролки, но липсваха всякакви признаци за наличие на теглителна движеща сила в посока напред.

После „Големият Бен“ се отмести надясно. Пит извърши необходимите корекции с приборите за управление и отново обърна СДГП наляво. Той почувства как машината леко се премести напред. Той повтори цялата процедура, обръщайки огромната машина наляво и надясно и най-сетне, сантиметър по сантиметър, тя пое напред, набра инерция и увеличи скоростта на придвижването си.

Изведнъж „Големият Бен“ се освободи от прегръдките на тинята и като се устреми нагоре и напред, измина повече от петдесет метра, преди да се измъкне от облака от утайка в прозрачната вода.

Изминаха няколко дълги секунди и из тялото на Пит започна да се разлива едва доловимо усещане за ликуване. Той се отпусна на седалката и позволи на СДГП сам да контролира движението си по морското дъно. После включи автоматичното управление и зададе компютризиран навигационен курс на запад, като изчака няколко минути, за да се увери, че СДГП работи нормално. За щастие, „Големият Бен“ скоро достигна максималната си скорост и се понесе по голата подводна равнина със същата лекота, с която би разоравал царевична нива в Айова.

Едва тогава Пит се свърза със Сандекър и Джордино и им докладва, че е поел към „Демоните на Денингс“.

68

Във Вашингтон наближаваше обяд, когато Джордън получи съобщението на Сандекър, който се намираше десет времеви зони на запад. Президентът се беше върнал в спалнята си на по-горните етажи на Белия дом, за да вземе душ и да се преоблече. Той стоеше пред огледалото и завързваше вратовръзката си, когато му се обадиха от оперативния пункт.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин президент — почтително произнесе Джордън, — но си помислих, че ще искате да знаете, че спускането е преминало успешно. Пит е привел в движение съда за дълбоководни геоложки проучвания.

— Хубаво е денят да започне с една добра новина за разнообразие. За колко време ще стигнат до бомбардировача?

— За един час, може би и по-малко, ако морското дъно е равно и не крие геологически изненади.

— А взривяването?

— Два часа, за да се измъкне бомбата и още три, за да се придвижат до мястото за взривяване и да остане достатъчно време СДГП да се отдалечи на безопасно разстояние.

— Имало ли е някакви проблеми?

— Адмирал Сандекър докладва, че известно време падането го е притеснявало, но СДГП е издържал удара, без да се повреди. Като се изключи това, единствената засечка, ако решите, че това наистина е засечка, е, че Пит успял по някакъв начин да предотврати качването на Джордино и сам провежда операцията.

Президентът изпита тайно задоволство.

— Това не ме изненадва. Той е от онзи тип хора, които биха предпочели сами да се жертват, отколкото да изложат на опасност живота на приятелите си. Какви са последните сведения за колите бомби?

— Специалната група, която е натоварена с търсенето им, е открила двадесет и седем.

— Йошишу и Цубой сигурно са разбрали, че сме по петите им. Ако разполагаха с кода за взривяване на бомбите, досега щяха да се обадят.

— Скоро ще стане ясно дали сме спечелили надпреварата или не — сдържано заяви Джордън.

Президентът тъкмо излизаше от асансьора, когато към него бързо приближи специалният му помощник Дейл Никълс. Президентът веднага забеляза изписаното по лицето му притеснение.

— Изглеждаш така, сякаш си стъпил бос върху мравуняк, Дейл. Какво става.

— По-добре да отидете в залата за видеокомуникации, господин президент. Ихиро Цубой е проникнал по някакъв начин в нашата защитена система и е установил връзка по видео канала.

— В ефир ли е сега?

— Все още не. Изчаква. Настоява да говори лично с вас.

— Предупреди хората в оперативния пункт, за да могат да следят разговора.

Президентът влезе в една зала, която се намираше в салона, на известно разстояние от Овалния кабинет и седна в коженото кресло, разположено в края на малък подиум. На стената в другия край на подиума имаше огромен правоъгълен отвор. Той натисна един бутон върху пулта за управление, вграден в страничната облегалка на креслото и зачака. Изведнъж времето и пространството сякаш се сляха в едно място, в един момент и от другата страна на подиума се появи триизмерно изображение на Ихиро Цубой в естествена големина.

Благодарение на магическата технология на фотониката — излъчване посредством влакнеста оптика — и на изключително усъвършенстваната компютърна техника, двамата мъже можеха да седят и да разговарят, като че ли се намираха в една и съща стая. Изображението беше невероятно детайлно — образът на Цубой изглеждаше ясно очертан и плътен. Нямаше и следа от мъглива прозрачност.

Цубой беше коленичил сковано върху бамбукова рогозка, присвил леко юмруци, отпуснати върху бедрата му. Беше облечен в скъп делови костюм, но на краката му нямаше обувки. Той леко се поклони, когато изображението на президента се появи пред него.

— Искали сте да установите диалог с мен, мистър Цубой? — започна президентът.

— Точно така — отвърна Цубой, грубо отказвайки да се обърне към президента с титлата му.

Президентът реши да говори по същество.

— Вие определено привлякохте вниманието ми с онази ядрена експлозия в Уайоминг. Може би тя трябваше да представлява някакво послание?

Въздействието на думите на президента се подсилваше от неговото привидно безразличие. Опитен политик, президентът беше тънък познавач на човешкия характер. Той веднага забеляза ясно доловимата напрегнатост в очите на Цубой и заключи, че позицията, от която японецът се опитва да налага условията си, не е подплатена с необходимата сила.

Корифеят в областта на международните финанси и безспорен наследник на престъпната промишлена империя на Сума се опитваше да изглежда спокоен и невъзмутим, ала мълчанието на президента, последвало експлозията, го беше притеснило. Той и Йошишу не можеха да разберат защо държавният глава на практика не й беше обърнал никакво внимание.

— Можем да си спестим многословните излияния, господин президент — заяви Цубой. — Вие знаете за нашите технически постижения и превъзходство в областта на отбранителните технологии. Сигурен съм, че сенатор Диас и членът на Конгреса мис Смит, както и хората от вашето разузнаване вече са ви съобщили за нашето съоръжение на остров Сосеки.

— Добре съм запознат с вашия център „Дракон“ и проекта „Кайтен“ — отговори президентът, като не пропусна да забележи, че Цубой не спомена Хидеки Сума. — И дълбоко грешите, ако смятате, че няма да наредя нанасянето на масиран ответен удар в случай, че имате неблагоразумието да взривите още някоя от вашите коли бомби.

— Нашите първоначални намерения не включваха избиването на милиони хора — твърдо заяви Цубой.

— Знам какви са били намеренията ви, мистър Цубой. Само опитайте и ще имате вашия Армагедон.

— Ако искате с подобна абсолютно безразсъдна постъпка да останете в историята като най-голямото чудовище след Адолф Хитлер, тогава нямам какво повече да кажа.

— Сигурно сте имали да ми кажете нещо, иначе защо се свързахте с мен?

Цубой замълча, а после бързо продължи:

— Имам определени предложения, които искам да поставя на масата.

— Готов съм да ги изслушам.

— Ще отмените издирването на колите. Ако още някоя бъде открита, ще изпратим сигнали за взривяване. И тъй като вие веднъж вече сте използвали такова оръжие срещу моя народ, уверявам ви, че няма да се поколебая да взривя останалите бомби в населени градове.

Президентът полагаше огромни усилия да потисне все по-нарастващия си гняв.

— В такъв случай резултатът ще бъде равен. Вие ще избиете няколко милиона от нас, ние ще изтребим цялото ви население.

— Не, няма да направите това. Хората на великата бяла християнска Америка няма лесно да се примирят с такава жестокост.

— Не всички от нас са бели или пък християни.

— Малцинствата, които подкопават основите на вашата култура, няма да подкрепят позицията ви.

— Те обаче също са американци.

— Въпреки всичко моят народ е решен и готов да умре в името на новата империя.

— Това е долна лъжа! — рязко възкликна президентът. — До този момент вие със Сума и останалата част от вашата гангстерска банда сте действали тайно. Японците нямат представа, че сте заложили живота им на карта, за да спечелите надмощие в световната икономика. Те не биха рискували страната им да бъде унищожена заради кауза, в основата на която стои алчността на неколцина престъпници. Вие не говорите от тяхно име, нито от името на вашето правителство.

По лицето на Цубой премина едва доловима усмивка и президентът разбра, че е бил изигран.

— Вие лесно можете да предотвратите това ужасно и за двете страни изтребление, като приемете предложенията ми.

— Имате предвид искания.

— Приемете го, както желаете.

— Кажете какво искате — заяви президентът. Гласът му беше започнал да звучи напрегнато. Той беше загубил инициативата и се гневеше на себе си.

— Няма да има национализиране или изземване на компании, които са японска собственост, нито съдебна намеса при изкупуването на корпоративна или недвижима собственост, което предстои да извършим.

— Това не е трудно. Съединените щати никога не са били заинтересовани от извършване на национализация. В нашата двестагодишна история никога не са били замисляни законодателни актове с такъв противоконституционен характер. Що се отнася до второто, законът не е забранил на нито една от известните ми японски фирми да закупи някоя компания или пък земя в Съединените щати.

— От японските граждани няма да се изисква да представят визи на влизане в Съединените щати.

— За това ще трябва да се преборите с Конгреса.

Цубой хладно продължи:

— Никакви търговски бариери или увеличаване на митническите тарифи за японските стоки.

— А от ваша страна?

— Това не подлежи на обсъждане — каза Цубой, очевидно подготвен за такъв въпрос. — Съществуват основателни причини да не бъде допуснат внос на много от вашите продукти в Япония.

— Продължавайте — нареди президентът.

— Щатът Хаваи ще стане японска територия.

Президентът беше предупреден за това безразсъдно искане.

— Почтените жители на острова вече са вбесени от това, което направихте с цените на недвижимото имущество там. Съмнявам се дали ще пожелаят да заменят звездите и райетата за изгряващото слънце.

— Също и щатът Калифорния.

— Възмутително и изключено са думите, за които се сещам в момента — с груба откровеност заяви президентът. — Но защо да спираме дотук? Какво друго искате?

— Тъй като хазната ви е все още платежоспособна благодарение на нашите пари, очакваме да получим представителство във вашето правителство, което ще включва място в кабинета ви, както и високи постове за наши хора в Държавния, Финансовия и Търговския департаменти.

— Кой ще избере тези ваши хора, вие и Йошишу или лидерите на вашето правителство?

— Мистър Йошишу и аз.

Президентът беше ужасен. Това беше равносилно на покана към организираната престъпност да участва в управлението на страната на най-високо ниво.

— Това, което искате, мистър Цубой, е абсолютно немислимо. Хората в Америка никога няма да допуснат да се превърнат в икономически роби на поданиците на чужда държава.

— Те ще заплатят скъпо, ако отхвърлите моите условия. От друга страна, ако имаме глас в управлението на американското правителство и деловите среди, във всички области на икономиката ви ще настъпи решителен обрат, който ще доведе до повишаване на жизнения стандарт на американците.

Президентът стисна зъби.

— При наличието на монопол, цените на японските стоки и печалбите от тях ще скочат до небето.

— Освен това безработицата ще спадне, а националният дълг ще намалее — продължи Цубой, сякаш президентът беше безгласна буква.

— Не е по силите ми да давам обещания, които Конгресът няма да спази — потиснал гнева си, каза президентът, а умът му трескаво търсеше начин да възвърне надмощието си. — Добре знаете как стават нещата във Вашингтон, мистър Цубой. Разбирате и как работи нашето правителство.

— Границите на вашите пълномощия са ми добре известни. Но вие можете да направите доста неща, за които не е нужно одобрението на Конгреса.

— Извинете ме за момент, докато асимилирам вашите огромни по мащаб искания. — Президентът замълча, за да събере мислите си. Той не можеше да излъже и да се престори, че отстъпва пред всички абсурдни искания на Цубой. Това щеше да му покаже, че президентът явно увърта, за да спечели време. Трябваше да си придаде безцеремонен вид и да се престори на разгневен. Той вдига очи и впи поглед в Цубой. — Не мога да приема със спокойна съвест категоричните ви искания за безусловна капитулация.

— Условията са по-добри от онези, които ни предложихте през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Нашата окупация беше много по-великодушна и благосклонна към вашия народ, отколкото той изобщо имаше право да очаква — каза президентът, забил нокти в страничните облегалки на креслото.

— Не се намирам тук, за да обсъждам исторически различия — безцеремонно отсече Цубой. — Чухте условията и знаете какви ще бъдат последствията. Колебанието или отлагането от ваша страна няма да отдалечат трагедията.

В очите на Цубой нямаше и следа от блъф. Президентът си даваше напълно сметка, че колите, скрити в гъсто населени градове и готовите на самоубийство безумци, които чакаха сигнал да взривят бомбите, правеха заплахата още по-ужасна.

— Вашите искания, които представляват чисто изнудване, не оставят кой знае каква възможност за преговори.

— Никаква — отговори Цубой с тон, който отхвърляше всякакви по-нататъшни разисквания.

— Аз не съм чудотворец, за да накарам само с едно щракване на пръстите политическата опозиция да ми съдейства — каза президентът, като се преструваше, че търпението му се е изчерпило. — Много добре знаете, че не мога да заповядвам на Конгреса. Сенатор Диас и мис Смит имат огромно влияние в двете Камари, а те вече са започнали да настройват своите колеги законодатели срещу вас.

Цубой сви рамене с безразличие.

— Напълно ясно ми е, че колелата на вашата правителствена машина се въртят в блато от емоции, господин президент. И че народните избраници гласуват според партийните директиви, без оглед на това, кое е добро за нацията. Но бързо ще ги убедите да приемат неизбежното, след като им съобщите, че докато двамата с вас говорим, по улиците на Вашингтон обикалят две коли бомби.

Това беше грешка. Топката отново се върна в ръцете на президента. Той положи неимоверно усилие да остане спокоен и да потисне гнева си.

— Ще ми трябва време.

— Давам ви срок до три часа днес следобед ваше време, за да се появите по националната телевизия с вашите съветници и лидерите на Сената, застанали зад вас в знак на подкрепа, за да огласите новите споразумения за сътрудничество между Япония и Съединените щати.

— Искате твърде много.

— Това трябва да стане — каза Цубой. — И още нещо, господин президент. На всеки опит за нападение на остров Сосеки ще бъде отговорено с колите бомби. Ясен ли съм?

— Като кристал.

— В такъв случай, довиждане. Очаквам с нетърпение да ви наблюдавам по телевизията днес следобед.

Образът на Цубой бързо избледня и изчезна.

Президентът погледна към часовника, който висеше на една от стените. Девет часът. Оставаха само шест часа. Толкова, колкото предвиждаше Джордън, че ще бъдат необходими на Пит да взриви старата атомна бомба и да предизвика подводно земетресение и цунами.

— О, боже — промълви той в празната зала. — Какво ще стане, ако не успеем?

69

„Големият Бен“ се движеше през необятната водна шир с петнадесет километра в час, почти светкавична скорост за огромна машина, която пътува под водата през тинята, покриваща дъното. Зад него се стелеше гигантски облак от фина утайка, който набъбваше в зиналата паст на тъмата преди да се разсее и бавно да се слегне обратно на дъното.

Пит разглеждаше внимателно проекционния екран, свързан към лазерно-сонарно устройство, което „опипваше“ морското дъно пред съда и го превръщаше в триизмерно изображение. Подводната пустиня не криеше почти никакви изненади и като се изключи отклонението, което направи, за да заобиколи една тясна, но дълбока пукнатина, той напредваше бързо.

Точно четиридесет и седем минути след като откачи парашутите и приведе „Големият Бен“ в движение, в далечината се появиха резките очертания на B-29 и започнаха да растат, докато изпълниха целия монитор. Координатите от сателита „Пирамидър“, програмирани в навигационния компютър на СДГП, го бяха отвели право до целта.

Пит вече се намираше достатъчно близо, за да съзре останките на разбития самолет, които бавно се откроиха в най-отдалечения край на пространството, осветено от външните прожектори. Той намали скоростта на „Големият Бен“ и обиколи мрачните останки. Самолетът приличаше на детска играчка, хвърлена на дъното на някоя дълбока локва в задния двор. Пит го гледаше в захлас, подобен на онзи, който изпитват водолазите, когато за първи път приближат някой направен от човешка ръка предмет, озовал се на морското дъно. Да бъдеш първият, който вижда или докосва потънал автомобил, изчезнал самолет или останките на кораб, считан за навеки загубен, е страховито, но и до известна степен тъжно преживяване, което могат да изпитат единствено онези, разхождали се някога храбро из обитавана от духове къща след полунощ.

„Демоните на Денингс“ беше затънал на малко повече от метър в тинята. Единият му двигател липсваше, а дясното му крило беше извито назад и нагоре като уродлива ръка, протегната към повърхността. Перките на останалите три витлови двигателя се бяха извили назад при сблъсъка с водата и приличаха на клюмналите венчелистчета на вехнещо цвете.

По високата колкото триетажно здание опашна плоскост имаше следи от куршуми. Тя се беше откъртила и лежеше на няколко метра зад и встрани от основния корпус. Картечното гнездо в опашния отсек беше разбито и надупчено от куршуми, а ръждясалите дула на двадесетмилиметровите оръдия се бяха забили в калта.

Алуминиевите повърхности на дългия тридесет метра, подобен на тръба корпус бяха покрити с лепкава кал и корица, но поставените в рамки стъклени плоскости, които опасваха носовата част, все още бяха прозрачни. А малкото дяволче, изрисувано под страничния прозорец откъм страната на пилота, беше удивително чисто, без следи от накип или морска растителност. Пит би могъл да се закълне, че малките като мъниста очи отвърнаха на погледа му, а устните се разтегнаха в сатанинска усмивка.

Той беше достатъчно опитен, за да не позволи на въображението си да се развихри и да си представи скелетите на екипажа, все още насядали по местата си, с черепи с увиснали челюсти, застинали в гробовно мълчание, с празни и невиждащи очни кухини. Пит беше прекарал достатъчно време под водата, плувайки през потънали съдове, за да знае, че меките органични вещества на човешкото тяло изчезваха първи, бързо погълнати от обитателите на морското дъно. После идваше ред на костите, които постепенно се разтваряха в ледения студ на солената вода. Колкото и странно да изглеждаше, дрехите се разпадаха последни, особено кожените пилотски якета и ботуши. С течение на времето изчезваха дори и те, както и целият самолет.

— Виждам целта — съобщи той на Сандекър, който се намираше в летящия в тъмнината на нощта С-5.

— В какво състояние е? — бързо долетя до него безплътният глас на Сандекър.

— Едното крило е силно повредено. Опашката се е откъртила, но основният корпус е непокътнат.

— Бомбата се намира в предния бомбен отсек. Ще трябва да разположиш „Големият Бен“ косо, там където челният ръб на крилото се съединява с фюзелажа. После направи прорез през горната част на самолета.

— Тази вечер късметът е на моя страна — каза Пит. — Дясното крило е извито назад и позволява лесен достъп до вътрешността. Мога да заема идеална позиция, за да срежа преградите отстрани.

Пит започна да маневрира със СДГП, докато стрелите на манипулаторите му надвиснаха над предния бомбен отсек на самолета. Той пъхна ръката си в подобно на ръкавица устройство за задействане, което по електронен път управляваше механичните стрели и избра диска за многопосочно рязане на метал, един от трите инструмента, монтирани към шийката на левия манипулатор. Като боравеше със системата така, сякаш тя представляваше продължение на собствената му длан и ръка, той подготви и замери разреза на един монитор, който даваше проекция на вътрешните сечения на конструктивните компоненти на самолета. Той можеше да извърши трудните операции, като ги наблюдаваше на видеоекран, който показваше заснетите от няколко ъгъла кадри в едър план, вместо да разчита на прякото наблюдение през прозрачната носова част. Той нагласи и опря диска към алуминиевата обшивка на самолета и програмира размерите и дълбочината на прореза в компютъра. После включи инструмента и започна да наблюдава как той се впи в тялото на „Демоните на Денингс“ с точността на хирургически скалпел.

Ситните зъбци на бързо въртящия се диск се забиха в остарелия алуминиев корпус с лекотата, присъща на бръснач, който се забива в модел на планер, направен от балсово дърво. Нямаше искри, липсваше типичното нажежаване до червено, което възниква в резултат на триенето. Металът беше твърде мек, а водата — твърде студена. Скосените опори и сноповете обжичващи кабели също бяха срязани без проблеми. Когато след петдесет минути прорезът най-сетне беше готов, Пит задейства насрещния манипулатор и го насочи напред. Към шийката му беше монтирано голямо устройство за захващане, от което стърчаха подобни на щипци окончания.

Захващащото устройство се вряза в алуминиевата обшивка и спря до конструктивната преграда, щипците се затвориха и стрелата бавно се издигна нагоре и назад, като откърти голямо парче от страницата и горната част на самолета. Пит внимателно завъртя манипулатора на деветдесет градуса и много бавно положи откъснатата отломка в тинята, като се стараеше да не вдигне облак от утайка, който щеше да му попречи да вижда.

Сега той разполагаше с отвор с размери три на четири метра. Бомбата от типа „Дебеланко“ с кодово име „Майчино дихание“ се виждаше ясно отстрани. Тя висеше зловеща и здраво закрепена със скоба към регулируеми напречни опори.

На Пит все още му оставаше да си пробие път през секциите на ниския и тесен проход, който минаваше над бомбения отсек и свързваше пилотската кабина с картечното гнездо в средата на бомбардировача. Част от него беше частично свалена, същото се беше случило и с тесните проходни платформи в бомбения отсек, за да може огромната бомба да се побере във вътрешността на самолета. Освен това трябваше да отреже и направляващите релси, които бяха монтирани, за да не се повреди стабилизатора на бомбата по време на спускането.

И този път операцията протече гладко. Оставащите препятствия скоро бяха струпани накуп върху отрязаните отломъци. Следващата част от изваждането на бомбата криеше най-големи опасности.

От „Майчино дихание“ сякаш лъхаше на смърт и разруха. Дълга девет фута и с диаметър пет фута, размерите, които й бяха дали при построяването й, тя изглеждаше като огромно, дебело и грозно яйце, боядисано от ръждата, с четири стабилизатора, разположени на деветдесет градуса един от друг и с цип по средата.

— Добре, залавям се с бомбата — докладва Пит на Сандекър.

— Ще трябва да използваш двата манипулатора, за да я свалиш и пренесеш — каза Сандекър. — Според старите замервания тя е тежала близо пет тона.

— Трябва ми една стрела да срежа скобата и напречните опори.

— Напрежението ще бъде твърде голямо за един манипулатор. Той не може да удържи бомбата, без да се повреди.

— Знам това, но трябва да чакам, докато срежа скобата, преди да сменя отрезния абразивен диск с устройството за захващане. Чак тогава ще посмея да направя опит за повдигане.

— Задръж — нареди му Сандекър. — Ще проверя и веднага ще ти се обадя.

Докато чакаше, Пит постави инструмента за рязане на мястото му и фиксира захващащото устройство към ухото за окачване под скобата.

— Дърк?

— Слушам, адмирале.

— Остави бомбата да падне.

— Повторете пак.

— Срежи кабелите на скобата и остави бомбата да падне. „Майчино дихание“ е бомба от имплозивен тип и може да издържи на силен удар.

При вида на ужасяващото чудовище, което се поклащаше само на няколко метра пред него, Пит си представи избухващото огнено кълбо, което постоянно показваха в документалните филми.

— Чуваш ли ме? — попита Сандекър с ясно доловима нервност в гласа.

— Това факт ли е или предположение? — долетя гласът на Пит.

— Исторически факт.

— Ако чуете силен гръм под водата, да знаете, че сте ми опропастили деня.

Пит пое дълбоко дъх, издиша, несъзнателно затвори очи и насочи абразивния диск към кабелите, които трябваше да среже. Полуразядени от ръжда след близо петдесетте прекарани под водата години, сноповете бързо поддадоха под яростната атака на зъбците на диска и огромната бомба се стовари върху затворената врата на бомбения отсек. Единствената експлозия дойде от утайката, която се беше просмукала и натрупала върху нея.

В продължение на една зловеща, изпълнена със самота минута, Пит седя онемял, почти усещайки тишината, докато чакаше утайката да се разнесе и бомбата отново да се появи пред очите му.

— Не чух гръм — отбеляза с вбесяващо спокойствие Сандекър.

— Ще чуете, адмирале — каза Пит, възвърнал самообладанието и способността си да мисли трезво, — ще чуете.

70

Надеждата за успех, която беше обзела всички, все повече нарастваше. Оставаха по-малко от два часа, а „Големият Бен“ се придвижваше бързо по морското дъно, здраво стиснал „Майчино дихание“ в щипците на своите манипулатори. Както става в последните минути на футболна среща, когато изходът и резултатът са все още под съмнение, напрежението в „С-5 Галакси“ и в Белия дом се увеличаваше с всеки изминал миг, който приближаваше решителния момент на операцията.

— Изпреварва графика с осемнадесет минути — тихо каза Джордино — и всичко изглежда наред.

— „Като скитник, поел по път самотен, обзет от страх и ужас.“ — разсеяно цитира Сандекър.

Джордино вдигна към него озадачен поглед.

— Какво беше това, адмирале?

— Колридж. — Сандекър се усмихна извинително. — „Старият моряк“. Мислех си за Пит там долу, сам в бездната. На плещите му тежи животът на милиони хора, а той е само на сантиметри от мигновено изпепеляване.

— Трябваше да съм с него — горчиво каза Джордино.

— Всички знаем, че ти щеше да заключиш него, ако първи се беше сетил за това.

— Вярно е. — Джордино сви рамене. — Но не се сетих. И сега той гледа смъртта в очите, а аз седя тук като някой манекен зад витрина на магазин.

Сандекър се взря в картата и червената линия, която показваше курса на Пит по морското дъно до B-29 и оттам до мястото на взривяване.

— Той ще го направи и ще се измъкне жив — промърмори адмиралът. — Дърк не е от хората, които умират лесно.

Масуджи Кояма, главният експерт на Сума, отговарящ за откриването на цели с помощта на отбранителната система, застана зад оператора на радара за наблюдение и посочи на Йошишу, Цубой и Такеда Куроджима, които се бяха скупчили край него, един обект на екрана.

— Много голям транспортен самолет на американските ВВС — обясни той. — Компютърното увеличение показва, че това е „С-5 Галакси“, който може да пренася огромен полезен товар на далечни разстояния.

— Казваш, че се държи доста странно? — попита Йошишу.

Кояма кимна.

— Той приближи от югоизток, поел курс към американската военновъздушна база в Шимодате, въздушен коридор, по който техните военни самолети преминават на седемдесет до сто километра от нашия остров. Докато го наблюдавахме, забелязахме как от него се отдели някакъв предмет и падна в океана.

— Падна от самолета?

— Да.

— Успяхте ли да го идентифицирате? — попита Цубой.

Кояма поклати глава.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че падна бавно, сякаш беше спуснат с парашут.

— Може би съоръжение за подводно наблюдение? — предположи Куроджима, главният директор на центъра „Дракон“.

— Възможно е, при все че изглеждаше твърде голям за звуков сензор.

— Странна работа — замислено продума Йошишу.

— Оттогава — продължи Кояма — самолетът непрестанно кръжи над тази зона.

Цубой го погледна.

— От колко време?

— Почти четири часа.

— Засякохте ли гласови предавания?

— Няколко кратки сигнала, но те бяха кодирани по електронен път.

— Самолет коригировач! — възкликна Кояма, сякаш осенен от откровение свише.

— Какво представлява — попита Йошишу — този самолет коригировач?

— Това е самолет със сложно оборудване за комуникации и откриване на цели — обясни Кояма. — Използват ги като летящи командни центрове за координиране на военни нападения.

— Президентът е проклет лъжец! — внезапно изсъска Цубой. — Той ни хвърли прах в очите и излъга за позицията си, за да печели време. Сега вече е ясно, че възнамерява да заповяда атака с жива сила на нашия остров.

— Но защо да го прави толкова открито? — тихо каза Йошишу. — Американското разузнаване добре знае, че сме в състояние да откриваме и наблюдаваме интересуващите ни обекти в този обхват.

Кояма втренчи поглед в отражението на самолета върху екрана на радара.

— Може би са получили задача да извършат електронно проучване на нашите отбранителни съоръжения.

Лицето на Цубой беше застинало в гневна маска.

— Ще се свържа с президента и ще поискам да го изтегли от нашите води.

— Не, имам по-добър план. — Йошишу разтегли устни в мрачна, смразяваща усмивка. — Послание, което президентът ще разбере.

— Какъв е планът ти, Корори? — почтително попита Цубой.

— Съвсем прост — отвърна Йошишу с безстрастна прямота. — Да го унищожим.

След шест минути от пусковите установки бяха изстреляни две ракети земя-въздух „Тошиба“ с инфрачервено насочване, които полетяха към нищо неподозиращия екипаж на „С-5“. Беззащитният, невероятно уязвим самолет не носеше на борда си системи за оповестяване на предстояща атака. Той продължи изпълнението на задачата си да следи напредъка на „Големият Бен“, като кръжеше над морето в блажено неведение за разрушителните чудовища, които летяха устремени към огромния му корпус.

Сандекър беше влязъл в комуникационния отсек, за да изпрати доклад за развоя на събитията до Белия дом, а Джордино беше останал в служебното помещение, отделено за тях. Той се беше надвесил над бюрото и проучваше доклада на морския геолог за подводната падина, която Пит трябваше да прекоси, за да стигне до японския бряг, където щеше да бъде в безопасност. Джордино изчисляваше разстоянието може би за пети път, когато първата ракета улучи самолета и избухна със силен гръм. Ударната вълна повали Джордино на пода. Замаян, той едва беше успял да се надигне на лакти, когато втората ракета прониза долния товарен отсек и проби зееща дупка в долната част на фюзелажа.

Краят трябваше да бъде бърз и зрелищен, ала първата ракета не експлодира веднага. Тя профуча между опорите в горната средна част на самолета и се стрелна през товарния отсек, като избухна при преминаването си през укрепващите ребра на отсрещната стена. Нощният въздух отвън пое по-голямата част от силата на експлозията и това спаси самолета от разпадане.

Сега сигурно ще падне, помисли си Джордино, докато се отърсваше от шока. Няма да успее да се задържи във въздуха. И двете му предположения обаче се оказаха погрешни. Огромният „Галакси“ нямаше намерение да се предава толкова лесно. Като по чудо той не беше обхванат от пламъци и само една от системите му за управление беше повредена. Въпреки зеещите рани той продължи да се носи стабилно във въздуха.

Като пикира плавно, пилотът изравни повредения самолет на по-малко от тридесет метра над морето, на юг от остров Сосеки. Двигателите работеха нормално и като се изключеха вибрациите и падането на скоростта, дължащо се на дупките по фюзелажа, пилотът се тревожеше главно за загубата на управление на хоризонталното кормило.

Сандекър пристигна отзад, придружен от бордовия механик, за да прецени размера на пораженията. Те завариха Джордино предпазливо да си проправя път през товарния отсек на лакти и по колене. Сграбчил отчаяно една преградна опора, той хвърли изпълнен с неприязън поглед към дупката, през която се виждаше плискащото се като живак море.

— Проклет да съм, ако скоча — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра, който свистеше из самолета.

— Аз също не изпитвам никакво желание — извика в отговор Сандекър.

Обзет от страх, бордовият инженер оглеждаше пораженията.

— Какво, по дяволите, стана?

— Бяхме улучени от две ракети земя-въздух — изкрещя му Джордино.

Той махна с ръка към Сандекър и му посочи напред, за да се измъкнат от поривите на вятъра. Те се отправиха към пилотската кабина, а бордовият инженер започна да оглежда пораженията, нанесени на долната част на фюзелажа. Завариха пилотите спокойно да се опитват да се справят с приборите за управление. Те си говореха тихо, сякаш действаха в обстановка на учебна тревога в някой симулатор на полети.

Джордино се отпусна изтощено на пода, благодарен, че все още е жив.

— Не мога да повярвам, че тази голяма птица все още лети — радостно смотолеви той. — Напомнете ми да разцелувам конструкторите.

Сандекър се наведе над пулта между пилотите и ги осведоми накратко за пораженията. После попита:

— Какви са шансовете ни?

— Електрическото захранване все още работи, хидравличните системи действат, разполагаме с достатъчно управление, за да маневрираме — отвърна главният пилот, майор Маркъс Търнър, червендалест тексасец, обикновено весел и настроен шеговито, но сега напрегнат и мрачен. — Взривът обаче сигурно е прекъснал линиите, които тръгват от главния резервоар за гориво. Само за две минути стрелките на индикаторите рязко паднаха.

— Можете ли да останете на позиция извън обсега на ракетите?

— Невъзможно.

— Мога да ви заповядам от името на държавния глава — рязко заяви Сандекър.

Търнър не изглеждаше щастлив, но не отстъпи.

— Не искам да проявявам неуважение, адмирале, но самолетът всеки момент може да се разпадне по шевовете. Аз съм длъжен да спася екипажа и самолета. Като професионален моряк сигурно разбирате за какво говоря.

— Съгласен съм, но заповедта ми остава в сила.

— Ако не се разпадне и пестим горивото — невъзмутимо продължи Търнър, — може би ще успеем да се доберем до летище „Наха“ на Окинава. Това е най-близката писта с достатъчна дължина, която е разположена извън континентална Япония.

— И дума не може да става за Окинава — рязко изрече Сандекър. — Ще се отдалечим на безопасно разстояние от отбранителните системи на острова и ще останем в комуникационен обхват с моя човек на дъното. Тази операция е от жизнено значение за националната сигурност и не можем да я зарежем. Задръжте ни във въздуха, колкото се може по-дълго. Ако положението се влоши, ще извършите принудително кацане в морето.

Лицето на Търнър беше почервеняло, по него беше започнала да се стича пот, ала той успя да се усмихне напрегнато.

— Добре, адмирале, но по-добре се подгответе за дълго плуване до най-близката суша.

В този момент сякаш за да сипе сол в раната, Сандекър почувства как някой слага ръка на рамото му. Той бързо се обърна. Беше радистът. Той погледна Сандекър и безпомощно поклати глава в знак, че носи лоши вести.

— Съжалявам, адмирале, радиото е повредено. Не можем нито да предаваме, нито да приемаме.

— Това проваля всичко — каза Търнър. — Не можем да постигнем нищо, като кръжим наоколо с повредено радио.

Адмиралът погледна Джордино. По набразденото с дълбоки бръчки лице на адмирала се четеше болка и печал.

— Дърк няма да знае. Той ще си помисли, че е бил изоставен.

Джордино погледна безстрастно през прозореца към някаква точка между потъмнялото море и тъмното небе. Сърцето му беше завладяно от тъга. За втори път през изминалите няколко седмици той изпитваше чувството, че е предал най-близкия си приятел. Когато най-сетне вдигна поглед, всички се учудиха, че се усмихва.

— Дърк няма нужда от нас. Ако някой може със сигурност да взриви тази бомба и да закара „Големият Бен“ до брега, това е той.

— Аз също залагам на него — абсолютно убедено заяви Сандекър.

— Към Окинава? — попита Търнър, здраво стиснал щурвала в ръка.

Много бавно, с голямо усилие, сякаш се бореше за душата си с дявола, Сандекър погледна към Търнър и кимна.

— Към Окинава.

Големият самолет направи вираж и пое по нов курс, като с мъка продължи напред в тъмнината. След няколко минути шумът от двигателите му заглъхна над смълчаното море, пусто, с изключение на един човек.

71

С бомбата, която висеше гротескно от манипулаторите му, „Големият Бен“ беше застинал неподвижно на ръба на огромната подводна падина, зейнала на десет километра широчина и два километра дълбочина. Вътре Пит се взираше мрачно към склона, който постепенно се губеше в тъмнината.

Геофизиците бяха избрали точка на около хиляда и двеста метра под ръба на стената на падината като идеалното място, в което взривът би довел до свличане на дънната маса, а оттам и до пораждане на сеизмична морска вълна. Ала наклонът беше с цели пет градуса по-стръмен, отколкото подсказваха сателитните снимки. И което беше по-лошо, много по-лошо, горният слой на утайката, която покриваше склоновете на падината, беше с плътността на мазна глина.

Пит беше задействал телескопична сонда в утайката и резултатите от геологическия тест, които се появиха на екрана на компютъра, бяха далеч от радващи. Той осъзна колко опасно беше положението, в което се намираше. Трябваше да води истинска битка, за да не допусне огромната машина да се свлече по хлъзгавата кал чак до дъното на падината.

А щом се решеше и подкараше „Големият Бен“ през ръба, нямаше да има връщане назад. Звената на гъсеничните вериги никога не биха могли да осигурят достатъчно голямо сцепление, да изтеглят СДГП обратно по склона и да го прехвърлят през хребета на безопасно разстояние преди експлозията. След като задействаше механизма за възпламеняване на бомбата, реши той, щеше да поеме напряко и надолу по склона, подобно на скиор, който се спуска лъкатушно по заснежен хълм. Единственият му шанс, при това невероятно малък, беше да използва гравитацията, за да увеличи скоростта и да се изплъзне с „Големият Бен“ от мъртвата хватка на лавината, преди тя да се стовари върху тях със страховита сила, да ги помете и погребе за следващите десет милиона години.

Пит добре разбираше колко тънка беше линията, която делеше оцеляването от гибелта. Той си помисли с горчива ирония, че за закона на Мърфи няма почивен ден. Усещаше липсата на Джордино и се зачуди защо връзката с „Галакси С-5“ беше прекъснала. Сигурно имаше основателна причина. Джордино и Сандекър никога нямаше да го изоставят без причина. Но вече беше твърде късно за обяснения и все още твърде рано за прощаване.

Отсъствието на човешки глас, който да повдигне духа му, го караше да се чувства самотен и подсилваше зловещата атмосфера. Той усети как го връхлитат огромните невидими вълни на умората. Оптимизмът постепенно го беше напуснал и той се отпусна на седалката. Провери координатите на мястото за експлозията и за последен път погледна часовника си.

После пое ръчното управление на „Големият Бен“, включи предавката за движение напред и започна да се спуска с огромната верижна машина по стръмния склон.

След първите стотина метра инерцията бързо се увеличи и Пит започна да се съмнява дали ще успее да спре СДГП, преди той да се понесе неудържимо към дъното на падината. Той скоро откри, че опитите да задейства спирачките на веригите не водят до намаляване на скоростта. Между гъсеничните звена и хлъзгавата кал не съществуваше никакво триене. Огромният механичен звяр започна да се пързаля по хлъзгавата повърхност като останал без управление камион с полуремарке, който препуска лудешки по стръмен път.

Валчестата бомба се люлееше неудържимо в челюстите на манипулаторите. Тъй като висеше право пред очите му, всеки път, когато погледнеше към зловещия предмет, Пит си го представяше като оръдие на предстоящата си смърт.

Внезапно в съзнанието му изплува друга ужасяваща мисъл. Ако бомбата се откъснеше и се търкулнеше по склона, той никога нямаше да успее да я измъкне. Той настръхна, обзет от смразяващ страх не от смъртта, а от това, че можеше да се провали пред самия край на операцията.

Сега Пит започна да действа бързо, забравил, че е поел риск, който нито един здравомислещ човек не би и помислил да поеме. Той включи предавката за заден ход и увеличи мощността. Веригите бясно се завъртяха назад в хлъзгавата тиня, скоростта на „Големият Бен“ постепенно спадна и той бавно продължи напред.

Когато машината спря напълно, около нея се вдигна облак от утайка. Пит изчака търпеливо, докато видимостта се възстанови, преди да измине бавно следващите петдесет метра, после превключи на заден ход и пак спря СДГП. Той продължи тази поредица от маневри, докато отново напълно овладя управлението и започна да усеща взаимодействието между гъсеничните вериги и тинята.

Движенията му по уредите за управление започнаха да стават все по-трескави. С всяка изминала минута отчаянието му нарастваше. Най-сетне след близо тридесет минути неуморни усилия да накара огромния СДГП да се движи в посоката, в която го насочваше, навигационният компютър сигнализира, че е стигнал на определеното място. За щастие, той откри малка равна площадка, която стърчеше от склона. Пит изключи захранващите системи и паркира.

— Пристигнах на мястото за взривяване и започвам да зареждам бомбата — обяви той пред микрофона за връзка със слабата надежда, че Сандекър и Джордино биха могли все още да слушат някъде горе.

Спускането на манипулаторните стрели и поставянето на бомбата в меката утайка не отне на Пит много време. Той свали захващащите челюсти и замени щипците с работни инструменти. После отново пъхна ръката си в устройството за управление на манипулаторите и задейства ножицата за рязане на листов материал, като много внимателно сряза плочата на скосения опашен блок, под която се намираше системата за детониране.

Под обшивката имаше четири радарни устройства и едно реле за барометрично налягане. При положение, че бомбата беше спусната според първоначалния план, сигналите на радарните устройства щяха да се отразят в приближаващата земна цел. След това на предварително определена височина, при съвпадане на показанията на две от устройствата към системата за детониране, монтирана в предната част на имплозионната сфера, щеше да бъде подаден сигнал за възпламеняване. Втората система за зареждане включваше барометричното реле, което също беше настроено да затвори веригата за възпламеняване на предварително зададена височина.

Веригите за възпламеняване обаче не можеха да бъдат затворени, докато самолетът се намираше във въздуха. Те трябваше да се задействат посредством превключватели с часовникови механизми, които не можеха да се активират, докато бомбата не напуснеше напълно бомбения отсек. В противен случай „Демоните на Денингс“ щеше да се превърне в преждевременно възпламенено огнено кълбо.

След като отстрани плочата, Пит завъртя портативната видеокамера, която се намираше в края на левия манипулатор. Той бързо откри барометричното реле за зареждане и съсредоточи вниманието си върху него. Направено от месинг, стомана и мед, по него нямаше никакви следи от корозия и то изглеждаше съвсем здраво.

После Пит прикрепи към единия от манипулаторите тънка стрела с три щипци. Стрелата се сгъна назад към предната част на СДГП, където щипците отвориха решетестия капак на гнездото за инструменти и извадиха странен керамичен предмет, който приличаше на спукана футболна топка. Във вдлъбнатото дъно беше вградена медна плочка, заобиколена с пластично свързващо вещество. Предметът всъщност представляваше много сложен херметизиран контейнер, запълнен с инертно, подобно на маджун съединение, съставено от пластмаса и киселина. Керамичното покритие, което обграждаше разяждащото вещество, беше оформено така, че да пасне плътно върху барометричното реле за зареждане и да образува водонепроницаемо уплътнение.

Пит задейства стрелата на манипулатора и постави контейнера около релето. Щом той прилегна плътно към него, Пит внимателно извади малка пробка, която щеше да позволи на морската вода много бавно да проникне в контейнера. Когато инертното съединение вътре влезеше в контакт със солената вода, то щеше да стане химически активно, силно разяждащо и причиняващо корозия. След като разядеше медната плочка — нейната дебелина беше изчислена така, че да му отнеме един час — киселинното съединение щеше да атакува медта в барометричното реле, като в края на краищата щеше да създаде електрически заряд, който щеше да задейства сигнала за възпламеняване и бомбата щеше да избухне.

Докато Пит прибираше манипулаторите и внимателно изтегляше на заден ход „Големият Бен“ надалеч от отвратителното чудовище, което лежеше като голяма слизеста буца в калта, той хвърли бърз поглед към дигиталния часовник върху арматурното табло.

Макар и трудно, той беше спечелил надпреварата с времето. „Майчино дихание“ щеше да избухне със закъснение от четиридесет и осем години, но с нов краен срок и в друга епоха.

— Нещо ново? — тревожно попита президентът от Овалния кабинет.

— Връзката прекъсна по необясними причини — докладва Джордън от оперативния пункт.

— Загубили сте връзка с адмирал Сандекър?

— Боя се, че е така, господин президент. Направихме всичко, което е по силите ни, но не успяхме да възстановим връзката със самолета му.

Президентът почувства как го обзема сковаващ страх.

— Какво се е случило?

— Можем само да гадаем. При последното си преминаване „Пирамидър“ показа, че самолетът е изоставил СДГП и е поел курс към остров Окинава.

— Това е лишено от смисъл. Защо Сандекър ще прекъсне изпълнението на задачата, след като Пит успешно е извадил бомбата от „Демоните на Денингс“?

— Той не би го направил, освен ако Пит не е претърпял сериозна авария и не е бил в състояние да взриви бомбата.

— Значи всичко е свършено — отчаяно произнесе президентът.

Когато Джордън отговори, в гласа му се долавяха глухите нотки на поражението.

— Няма да научим какво се е случило, докато адмиралът не се свърже отново с нас.

— Какви са последните сведения от издирването на колите бомби?

— Специалната група на ФБР е открила и обезвредила още три, всичките в големи градове.

— А хората шофьори?

— Всички до един отявлени поддръжници на Сума и „Златните дракони“, готови с охота да жертват живота си. Никой обаче не е оказал съпротива, нито пък е направил опит да взриви бомбите, когато агентите на ФБР са ги арестували.

— Защо са били толкова покорни и сговорчиви?

— Заповедите им са били всеки да взриви бомбата в колата си само когато получи кодиран сигнал от центъра „Дракон“.

— Колко са останали все още скрити в нашите градове?

Последва напрегната пауза, а после Джордън бавно отговори:

— Цели десет.

— Милостиви боже! — Вълната от ужас беше последвана от непоносим страх и неприятна изненада.

— Все още не съм загубил вяра в Пит — тихо каза Джордън. — Нямаме никакъв повод да мислим, че той не е успял да зареди системите за възпламеняване на бомбата.

В очите на президента проблесна малка искрица надежда.

— Кога ще разберем?

— Ако Пит е успял да спази графика, бомбата трябва да избухне в следващите дванадесет минути.

Президентът впери празен поглед в плота на писалището си. Когато проговори, той направи това толкова тихо, че Джордън едва успя да разбере думите му.

— Стискай палци, Рей, и се моли. Това е единственото, което ни остава.

72

Щом киселинното съединение се активизира при контакта си със солената вода, то бавно разяде пластинката, която изпълняваше ролята на таймер и атакува барометричното реле. Въздействието на киселината върху медния превключвател скоро доведе до образуването на електрически заряд, който предизвика късо съединение през контактите и затвори възпламенителната верига.

След като бяха чакали почти пет десетилетия, детонаторите в тридесет и две различни точки около сърцевината на бомбата се възпламениха и положиха началото на невероятно сложното детонационно явление, в резултат на което неутроните започнаха да проникват в околния плутоний и предизвикаха верижна реакция. Тя беше последвана от деление, което доведе до взрив с температура и налягане от стотици милиони градуси и килограми. Под водата разцъфна газообразно огнено кълбо, което се стрелна нагоре, разкъса морската повърхност и изхвърли огромен воден стълб, който ударната вълна разпръсна на капчици в нощния въздух.

Тъй като водата е лишена от свойството да се свива, тя представлява почти идеална среда за предаване на ударни вълни. Като се движеше със скорост от почти два километра в секунда, ударният фронт настигна и изпревари „Големият Бен“, който напредваше по склона на падината само на осем километра от мястото на взрива, с цели четири километра по-близо поради мъчително бавното придвижване на съда през калта. Вълната от налягане се стовари върху огромния СДГП като ковашки чук върху стоманен варел, но той пое удара с непоклатимата твърдост на нападателно крило на лосанджелиските „Рамс“, което блокира изпречил се на пътя му стопер, който се опитва да му отнеме топката.

Но дори и в този миг, когато енергийният удар и бушуващата стена от завихрена утайка връхлетяха върху СДГП, Пит беше завладян единствено от чувство на ликуване. Експлозията беше разсеяла всички негови страхове от неуспех. Като се осланяше сляпо на звуковите сонди, той непоколебимо напредваше през водовъртежа от утайка, поел курс към неизвестността. СДГП се движеше по дълга тераса, която се простираше до средата на полегатия склон, но скоростта му беше само с няколко километра по-голяма, отколкото при по-стръмните наклони. Въпреки че сцеплението между гъсеничните вериги и калта се беше увеличило едва доловимо, беше невъзможно огромното механично чудовище да се управлява така, че да се движи по права линия. То непрекъснато занасяше и лъкатушеше по целия склон като камион по заледен път.

Пит си даваше ясна сметка, че животът му виси на изтънял косъм и че щеше да загуби надпреварата с времето и да се окаже на пътя на предстоящото свличане. Страхът обаче беше отстъпил място на упоритата му решимост да оцелее.

На повърхността, невидим в тъмнината, стълбът от водни капчици се издигна на височина двеста метра и падна обратно в морето. Но дълбоко в зоната на разлома под дъното на падината ударните вълни доведоха до вертикално приплъзване на земната кора. Ударите се сипеха един след друг, докато пукнатината в земната кора се надигаше, пропадаше и се разширяваше, причинявайки силно земетресение.

Многобройните слоеве утайка, наслагвали се в продължение на милиони години, започнаха да се местят напред-назад, повличайки тежката лава на остров Сосеки надолу, сякаш беше камък, попаднал в плаващ пясък. Защитена от меката податлива утайка, огромната маса на острова сякаш не почувства първите ударни вълни в началните минути на земетресението. После обаче тя започна да потъва в морето и нивото на водата около стените на скалните вериги започна да се покачва.

Остров Сосеки продължи да потъва, докато намиращите се под него утаечни слоеве се слегнаха. Темпото на пропадане на скалната маса намаля и тя постепенно се установи на ново ниво. Сега вече вълните не се разбиваха в основата на скалите, а заливаха назъбените им върхове и се плискаха в дърветата зад тях.

Секунди след експлозията и последвалите сеизмични тласъци огромна част от източната стена на падината потрепери и се изду застрашително. След това стотици милиони тонове кал се откъснаха и с гръмотевичен тътен започнаха да се свличат към дъното на падината. Под формата на вълна от налягане отделената енергия се устреми нагоре, като образува огромна водна стена под повърхността.

Роди се унищожителната цунами.

Висока само метър над повърхността на морето, тя бързо набра скорост от петстотин километра в час и се понесе на запад. Неудържима и ужасяваща в своята гибелна мощ, на земята няма стихия, по-разрушителна от нея. А само на двадесет километра, застанал право на пътя й, се намираше потъващият остров Сосеки.

Всички предпоставки за предстоящата трагедия бяха налице.

Гибелта на центъра „Дракон“ беше неизбежна.

Цубой, Йошишу и хората им все още се намираха в центъра за управление на отбранителните съоръжения и следяха повредения „С-5 Галакси“, който беше поел курс на юг.

— Две ракетни попадения, а все още лети — удивено произнесе Йошишу.

— Може да се разбие… — Цубой внезапно млъкна, като по-скоро усети, отколкото чу далечния тътен от експлозията на „Майчино дихание“. — Чухте ли това? — попита той.

— Да, много тихо, като звук от гръмотевица в далечината — каза Кояма, без да сваля поглед от екрана на радара. — Сигурно има гръмотевична буря и звуците отекват надолу по вентилационните шахти.

— Ти също ли го почувства?

— Усещам леко люлеене — отвърна Йошишу.

Куроджима сви рамене с безразличие. Разместванията на земните пластове не са нещо непознато за японците. Всяка година на главните острови се регистрират повече от хиляда сеизмични труса. Не минава седмица без жителите на Япония да усетят как земята трепери под краката им.

— Земен трус. Намираме се в близост до сеизмично активна зона. Постоянно ги усещаме. Няма защо да се тревожите. Островът представлява масивна скала, а центърът „Дракон“ е проектиран да издържа на земетресения.

Предметите в стаята, които не бяха закрепени неподвижно, започнаха леко да потракват, когато отслабващата енергия от взрива на бомбата премина през центъра. Последва я ударната вълна от разместването на пукнатината под океанското дъно, която се стовари върху острова като гигантски таран. Целият център „Дракон“ сякаш се разтресе и започна да се клати във всички посоки. По лицата на всички се изписа изненада, която отстъпи място на тревога, а после тревогата прерасна в страх.

— Това е силно — каза притеснено Цубой.

— Никога не сме усещали земетресение с такава сила — уплашено промълви Куроджима, като притисна гръб към стената и разпери ръце, за да запази равновесие.

Йошишу беше застинал неподвижно, сякаш разгневен от това, което ставаше.

— Трябва да ме измъкнете оттук — настоятелно заяви той.

— Тук сме в по-голяма безопасност отколкото в тунела — изкрещя Куроджима, за да надвика все по-засилващия се шум.

Тези, които не се държаха за нещо, бяха повалени на пода от ударната вълна, която се вряза под лавата и разлюля дълбокия утаечен слой под нея. Сега вече центърът за управление започна да се тресе неудържимо, докато островът, който потъваше в калта, се клатеше напред-назад. Оборудването, което не беше захванато с болтове към пода, започна да пада.

Цубой се навря в един ъгъл и впери смаян поглед в Куроджима.

— Имам чувството, че пропадаме.

— Островът сигурно потъва — уплашено извика Куроджима.

Това, което ужасените мъже в центъра „Дракон“ не знаеха, не биха могли и да знаят, беше, че само след две минути след ударните вълни щеше да връхлети цунами.

С Пит, който беше поел ръчното управление, „Големият Бен“ бавно и мъчително лъкатушеше през калта, като се плъзгаше все по близо към дъното на падината. Гъсеничните вериги постоянно приплъзваха и запращаха СДГП странично надолу по склона, докато предните им ръбове не натрупваха кал, в която се забиваха и отново зацепваха.

Пит се чувстваше като слепец, който управлява трактор в един непрогледен свят с помощта само на няколко кръгови скали и измервателни прибори и екран, по който пробягваха цветни думички. Той претегли шансовете си, като прецени ситуацията отвън по показанията на сонарно-лазерния скенер и стигна до извода, че докато се намираше затънал в калта, само чудо би могло да го спаси. Според изчисленията на геофизиците той не се беше отдалечил достатъчно, за да избегне предполагаемия обхват на свличането.

Всичко зависеше от откриването на твърда почва или скална конструкция, която трябваше да бъде достатъчно стабилна, за да не се откъсне от стената на падината. Но дори и тогава най-голямото препятствие за него щеше да бъде самата падина. Склонът, на който се намираше, не му вършеше работа. За да стигне до спасителния японски бряг, трябваше да се спусне с огромния съд надолу до дъното на падината и да се изкатери по отсрещния склон.

Той не виждаше, нито пък скенерът можеше да му каже, че нямаше твърда почва, нито склонове с малък наклон, в които СДГП можеше да се вкопчи и да се измъкне върху равен терен. Най-малко, защото огромната пукнатина в морското дъно ставаше все по-дълбока и в протежение на повече от осемстотин километра не предлагаше никаква възможност за измъкване. Ала вече беше твърде късно. Скенерът му показа могъщото сеизмично свличане, което се стелеше по източния бряг на падината също като пясък, който пада през отвора на пясъчен часовник, и приближаваше към него с невероятна скорост.

„Големият Бен“ все още с труд си пробиваше път през меката тиня, когато лавината го настигна. Пит почувства как почвата под съда се плъзна и разбра, че беше загубил надпреварата. Звукът й долетя като тътен на водопад в облицована с плочки стая. Той видя как смъртта протяга ръка да го докосне. Времето едва му стигна да напрегне мускулите си преди огромната стена от кал да погълне СДГП и да започне да го премята към тъмната пропаст долу, като го скри под покров от безлична тиня.

Морето заприлича на побесняло, когато огромната маса на цунами се извиси в нощта, набрала необуздана разрушителна мощ. Тя се понесе в тъмнината и височината й нарасна още повече, щом навлезе в плитчините край острова, а силата й достигна невъобразима за човек големина.

Щом предната част на вълната забави движението си поради триенето в надигащото се дъно, водата отзад започна да се трупа и да се издига с невероятна скорост до височината на осеметажна сграда. По-тъмна от самата нощ, с гребен, който проблясваше като фойерверки с фосфоресцираща светлина, с тътен, който се носеше над морето като гръмотевица, гигантското кошмарно чудовище се извиси като планински връх и се хвърли върху беззащитните, започнали вече да потъват скални вериги на острова.

Чудовищната, сееща разруха и смърт стена изпочупи и помете до едно всички дървета, всички стръкчета органична растителност и къщичките за отдих на повърхността на острова, като че ли бяха клечки за зъби, изпречили се на пътя на ураган. Нищо, създадено от природата или от ръката на човека, не можа да устои на пагубната стихия по-дълго от частица от секундата. Трилионите литри вода заличиха всичко по пътя си. Островът потъна още по-дълбоко, сякаш натиснат от гигантска ръка.

Яростната атака върху земната маса изчерпа до голяма степен чудовищната мощ на цунами. Възникналата подобно на рикошет обратна вълна пренасочи силата й към необятната океанска шир. Това, което беше останало от устремената на запад енергия, продължи напред и се стовари върху главния японски остров Хоншу. Тъй като височината на цунами беше спаднала до един метър, подобно на обикновена крайбрежна вълна, тя причини известни щети на няколко рибарски пристанища, но не взе човешки жертви.

След себе си родената от „Майчино дихание“ цунами остави под бурното море потъналия остров Сосеки заедно с намиращия се в недрата му център „Дракон“, които никога вече нямаше да се издигнат над повърхността.

Дълбоко под острова остатъчните трусове продължаваха. Те звучаха като тътен от оръдейни изстрели. В същото време безброй тонове черна вода нахлуха през отдушниците и асансьорната шахта, притискани от огромното тегло над тях. От пукнатините, появили се по бетонния покрив и разширяващите се цепнатини в скалите от лава над него, дължащи се на налягането, възникнало в резултат на потъването на острова, бликнаха реки.

Изведнъж целият център „Дракон“ се изпълни с шума на вода, която прииждаше отгоре. А зад този шум се долавяше по-силният и дълбок тътен на водата, която нахлуваше в стаите и коридорите на по-горните нива. Движен от невероятно налягане, потопът се устреми към сърцето на комплекса, тласкайки пред себе си силна въздушна струя.

Навсякъде цареше бъркотия и паника. Стотиците работници бяха внезапно разтърсени от прозрението, че ги грози сигурна смърт. Нищо не можеше да ги избави, нямаше такова място, където биха могли да избягат, за да се спасят от наводнението. При изместването на острова надолу тунелът беше разрушен и морската вода беше нахлула в подземието, което водеше към Едо.

Ушите на Цубой пищяха от въздушното налягане. Отвън долетя силен тътен и той разбра, че водната стена си пробива път към центъра за управление на отбранителните съоръжения. Времето не стигна в съзнанието му да се зароди друга мисъл. В този момент в залата стремително нахлу поток от вода. Нямаше време да побегне, нито дори да извика. В последните мигове на живота си той видя как неговият наставник, злият стар главатар на престъпния свят Йошишу, беше отнесен от колоната, в която се беше вкопчил, като муха от струята на градински маркуч. С глух вик той изчезна в придошлата вода.

Яростта, обладала Цубой, измести всички останали чувства. Той не изпитваше страх от болката, от смъртта, а само непреодолим гняв към природната стихия, която нямаше да му позволи да оглави новата империя. След изчезването на Сума и смъртта на Йошишу, тя цялата щеше да му принадлежи. Но това беше само мимолетно видение на един умиращ човек.

Цубой почувства как някаква сила го повлича и захвърля в потока от вода, който течеше стремително през коридора. Остра болка, причинена от налягането, прониза ушите му. Имаше чувството, че дробовете му всеки момент ще се пръснат от натиска. В този миг водната стихия запрати тялото му в стената и го смаза.

От избухването на „Майчино дихание“ бяха изминали само осем минути, не повече. Разрухата на центъра „Дракон“ беше ужасяващо пълна. Проектът „Кайтен“ престана да съществува, а островът, известен в древността като Аджима, сега беше просто един хълм на дъното на морето.

73

Президентът и неговите изпитващи безкрайно облекчение сътрудници от Съвета за национална сигурност посрещнаха новината за пълното унищожение на центъра „Дракон“ с уморени усмивки и тихи ръкопляскания. Те всички бяха твърде изтощени, за да се отдадат необуздано на радостта, която изпитваха. Мартин Броган, шефът на ЦРУ, сравни преживяното със собственото си очакване цяла нощ в болницата жена му да роди първата им рожба.

Президентът слезе в оперативния пункт, за да поздрави лично Рей Джордън и Дон Кърн. Цялото му същество ликуваше, а лицето му направо сияеше като някой летищен маяк.

— Вашите хора свършиха страхотна работа — заяви президентът, докато разтърсваше енергично ръката на Джордън. — Цялата нация ви е задължена.

— Почестите са за членовете на МЕР — каза Кърн. — Те наистина извършиха невъзможното.

— Ала дадоха и жертви — тихо произнесе Джордън. — Джим Ханамура, Марв Шоуолтър и Дърк Пит. Скъпо ни излезе тази операция.

— Нещо ново за Пит? — попита президентът.

Кърн поклати глава.

— Почти вън от съмнение е, че той и неговият съд за дълбоководни геоложки проучвания са били пометени при сеизмичното свличане и затрупани.

— „Пирамидър“ не откри ли някаква следа от него?

— По време на първото прелитане на сателита над зоната след експлозията и разместването на пластовете имаше толкова голяма завихреност, че камерите изобщо не са успели да уловят образа на съда.

— Може би ще успеете да го откриете при следващото прелитане — заяви с надежда президентът. — Ако съществува дори и най-малката възможност той все още да е жив, искам да се организира и предприеме широкомащабна спасителна операция. Дължим на Пит живота си и нямам намерение да го изоставя.

— Ще се погрижим за това — обеща Джордън. Но умът му вече започваше да се насочва към други дела.

— Нещо ново за адмирал Сандекър?

— Неговият разузнавателен самолет беше улучен от ракета, изстреляна от центъра „Дракон“. Пилотът успял да се приземи успешно с прибрани колесници на пистата в Наха, на остров Окинава. Според първоначалните сведения самолетът е пострадал тежко и е загубил всякаква връзка.

— Жертви?

— Няма — отвърна Кърн. — Цяло чудо е, че са оцелели, ако не се броят няколко порязвания и натъртвания.

Президентът кимна замислено.

— Сега поне вече знаем защо връзката с тях изведнъж прекъсна.

Държавният секретар Дъглас Оутс пристъпи напред.

— Още добри новини, господин президент — каза той, като се усмихваше. — Групите за издирване, съставени от представители на Съветския съюз и на европейските страни, са открили почти всички коли бомби, скрити на териториите на техните държави.

— Трябва да благодарим на МЕР за това, че членовете му откраднаха плановете с местоположението им — обясни Кърн.

— За нещастие, това не ни помогна кой знае колко — каза Джордън.

Кърн кимна.

— Съединените щати, а не Европейският съюз или страните от Източния блок представляваха главната заплаха за проекта „Кайтен“. Ние се оказахме в затруднено положение, когато Цубой и Йошишу разбраха със сигурност, че Сума е в ръцете ни и наредиха колите у нас да бъдат скрити на нови места.

Президентът погледна към Джордън.

— Открихте ли други?

— Още шест. — Директорът на ЦРУ леко се усмихна. — Сега вече разполагаме с повече време и би трябвало да открием останалите, които вече не представляват заплаха за националната сигурност.

— Цубой и Йошишу?

— Смятаме, че са се удавили.

Президентът изглеждаше доволен, а така и се чувстваше. Той се обърна и изгледа всички присъстващи в залата.

— Господа — заяви той, — от името на признателния американски народ, който никога не ще узнае, че сте го спасили на косъм от неминуема гибел, ви благодаря.

Кризата беше отминала, ала вече се задаваше друга. В късните следобедни часове на същия ден, по границата между Иран и Турция бяха избухнали престрелки. Започнаха да пристигат първите доклади за кубински военен „Миг-25“, който беше свалил американски пътнически самолет, пълен с туристи, които се завръщали от Ямайка.

Скоро в настъпилата бъркотия издирването на един човек остана на заден план. Снимачната апаратура, която се намираше на борда на сателита „Пирамидър“, беше насочена към районите на световните събития с по-голяма важност. Щяха да минат почти четири седмици преди очите на сателита отново да се обърнат към морето край бреговете на Япония.

Но от „Големият Бен“ нямаше и следа.