Другата жена

1. Будапеща, Унгария

Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше бедният Хийтклиф — нито отчаяното преследване на предателя, нито опетнените съюзи, нито ненужните смърти. Той бе тяхната трагична фигура, неизпълненото им обещание. Накрая щеше да се окаже още едно перо на шапката на Габриел. При това положение Алон предпочиташе Хийтклиф да е на негова страна. Подобни агенти не се срещаха всеки ден, появяваха се веднъж в нечия кариера, много рядко два пъти. Такова бе естеството на шпионажа, жалваше се Габриел. Такъв бе животът.

Хийтклиф не бе истинското му име; то бе генерирано на случаен принцип от компютър, или поне така твърдеше водещият му офицер. Програмата нарочно бе избрала псевдоним, който с нищо не напомняше за рожденото име, националността или заниманието на агента. В това отношение бе постигнат успех. Мъжът, наречен Хийтклиф, не беше нито намерено на улицата сираче, нито безнадежден романтик. Той не бе огорчен, отмъстителен и агресивен по природа. На практика нямаше нищо общо с героя на Емили Бронте, освен смуглата кожа, защото майка му бе от бившата съветска република Грузия. А оттам, както тя гордо отбелязваше, беше другарят Сталин, чийто портрет все още висеше в хола на московския ѝ апартамент.

Хийтклиф обаче говореше и четеше свободно английски и харесваше викторианския роман. Всъщност дори се бе заиграл с идеята да учи английска литература, преди да се опомни и да постъпи в Московския институт за чужди езици, който се смяташе за втория най-престижен университет в Съветския съюз. Университетският му наставник беше вербовчик от СВР — Службата за външно разузнаване, и при завършването си Хийтклиф бе поканен да влезе в Академията на СВР. Майка му, опиянена от радост, постави цветя и свежи плодове под портрета на другаря Сталин.

— Той бди над теб — каза тя. — Някой ден ще станеш човек, с когото всички ще се съобразяват. И от когото ще се страхуват. — За майка му нямаше нищо по-добро от това.

Амбицията на повечето млади кадети беше да служат в чужбина — в някоя резидентура, бюро на СВР, където да вербуват и управляват вражески шпиони. За тази работа обаче се изискваше специален тип офицери. Те трябваше да са безочливи, самоуверени, приказливи, бързи, съблазнители по природа. За нещастие, Хийтклиф не бе благословен с нито едно от тези качества. Не притежаваше и физическите дадености, които се изискваха за по-нелицеприятните задачи на разузнаването. Но пък имаше дарба за езици — освен английски говореше свободно немски и фламандски. А паметта му, дори според високите стандарти на СВР, минаваше за феноменална. Беше му даден избор, което бе рядкост в йерархичния свят на СВР. Можеше да работи в Московския център като преводач или да служи на терен като куриер. Той избра второто и така предопредели съдбата си.

Работата не бе бляскава, но жизненоважна. С неговите четири езика и куфарче, пълно с фалшиви паспорти, той бродеше по света в служба на отечеството, тайнствен доставчик, секретен пощальон. Опразваше тайници, пълнеше банкови сейфове с пари в брой, а понякога дори се отъркваше в истински агенти от Московския център. Не беше необичайно да прекара триста нощи в годината извън Русия, което го правеше неподходящ за брак и дори за сериозна връзка. СВР му доставяше женска компания, когато беше в Москва — красиви млади момичета, които при нормални обстоятелства не биха го и погледнали. Ала щом пътуваше, често потъваше в безпросветна самота.

Точно по време на един такъв период в хотел в Хамбург той срещна своята Катрин. Тя пиеше бяло вино на маса в ъгъла, беше привлекателна жена на около трийсет и пет, със светлокестенява коса и загорели от слънцето ръце и крака. На Хийтклиф бе заповядано да избягва подобни дами, когато пътува. Те винаги се оказваха вражески разузнавачи или проститутки, които им служеха. Но Катрин не изглеждаше такава. И когато тя погледна към Хийтклиф над мобилния си телефон и се усмихна, той почувства как от сърцето му право към слабините се спусна електрически заряд.

— Бихте ли седнали при мен? — попита тя. — Мразя да пия сама.

Името ѝ не бе Катрин, а Астрид. Или поне така прошепна в ухото му, докато прокарваше леко нокти по вътрешната страна на бедрото му. Беше холандка, а това означаваше, че Хийтклиф, който се представяше за руски бизнесмен, можеше да се обърне към нея на родния ѝ език. След няколко питиета тя се самопокани в стаята му, където той се чувстваше в безопасност. На следващата сутрин той се събуди с ужасен махмурлук, нещо необичайно за него, и без спомен да са правили секс. Но Астрид вече си бе взела душ. Появи се по хавлия и на дневната светлина убийствената ѝ красота бе напълно на показ.

— Свободен ли си тази вечер? — попита тя.

— Не бива.

— И защо?

Той нямаше отговор.

— Ще ме изведеш на истинска среща. С хубава вечеря. Може би и дискотека след това…

— А после?

Тя разтвори хавлията и показа две красиво оформени гърди. Колкото и да се мъчеше, Хийтклиф не можеше да си спомни да ги е галил.

Размениха си телефоните — друго забранено действие, и се разделиха. В този ден му предстоеше да изпълни в Хамбург две задачи, които изискваха няколко часа „химическо чистене“, за да е сигурен, че не го следят. Тъкмо приключваше втората си задача — рутинно опразване на тайник, — когато получи есемес с името на моден ресторант близо до пристанището. Пристигна в уречения час и намери грейналата Астрид вече настанена на масата им, пред отворена бутилка ужасно скъпо „Монтраше“. Хийтклиф се намръщи: трябваше да плаща виното от собствения си джоб. Московският център преглеждаше внимателно разходите му и яростно го критикуваше, когато надвишаваше лимита.

Астрид като че ли усети притеснението му.

— Не се тревожи, аз черпя.

— Мислех, че аз трябваше да те изведа на истинска среща.

— Така ли казах?

Точно в този момент Хийтклиф осъзна, че бе допуснал ужасна грешка. Инстинктите му подсказваха да се обърне и да бяга, но знаеше, че вече няма смисъл: трябваше да сърба кашата, дето беше надробил. И затова остана в ресторанта и вечеря с жената, която го бе предала. Разговорът им бе превзет и напрегнат — като от лош телевизионен сериал. А когато пристигна сметката, Астрид плати. В брой, разбира се.

Навън чакаше кола. Хийтклиф не възрази, когато Астрид тихо му нареди да се качи на задната седалка. Нито протестира, щом колата пое в обратна на хотела посока. Шофьорът очевидно бе професионалист, не отрони и дума, докато правеха няколко маневри по учебник, за да избягат от евентуално следене. През това време Астрид пращаше и получаваше есемеси. Не говореше с Хийтклиф.

— Ние дали… — започна той.

— Правихме любов? — довърши тя.

Хийтклиф кимна. Астрид мълчаливо се взря през прозореца.

— Добре — каза той. — Така е по-добре.

Най-накрая спряха пред малка вила край морето. Вътре ги чакаше мъж. Той се обърна към Хийтклиф на английски с немски акцент. Заяви, че името му е Маркус. И че работи за западно разузнаване. Не уточни кое. След това му показа няколко строго секретни документа. Астрид ги беше взела от заключеното му куфарче и копирала предната вечер, докато той бе в несвяст от упойващото вещество, което тя му бе сипала. Хийтклиф трябваше да продължи да доставя такива документи, а и да върши още много други неща. Иначе Маркус и колегите му щяха да използват материалите, с които разполагаха, за да заблудят Московския център, че техният човек е двоен агент.

За разлика от съименника си, Хийтклиф никога не бе таил огорчение, нито желание за мъст. Той се върна в Москва, по-богат с половин милион долара, и зачака следващата си задача. СВР му прати красиво младо момиче в апартамента на Воробьовите хълмове. Насмалко да припадне от страх, когато тя се представи като Екатерина. Приготви ѝ омлет и я отпрати, без да я докосне.

Продължителността на живота на хора в неговото положение не беше голяма. Предателството се наказваше със смърт. Но не бърза, а неописуемо бавна и мъчителна. Като всички, работещи за СВР, и Хийтклиф бе дочувал истории за големи мъже, които се молят за куршум, който да прекрати страданията им. А той накрая винаги идваше в руски стил, в тила. В СВР наричаха това высшая мера — най-крайната мярка на наказание. Хийтклиф се зарече никога да не позволи да попадне в ръцете им. Получи от Маркус ампула с отрова. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди — и всичко щеше да приключи.

Маркус му даде и тайно устройство за комуникация, което му позволяваше да предава доклади през сателитна връзка с криптирани микропориви. Хийтклиф го използваше рядко, предпочиташе да докладва лично на Маркус по време на пътуванията си в чужбина. Когато беше възможно, му позволяваше и да снима съдържанието на куфарчето му, но основно разговаряха. Самият Хийтклиф не играеше значителна роля, само че работеше с важни личности и пренасяше тайните им. Нещо повече, той знаеше местонахожденията на руските тайници по целия свят и ги носеше винаги с него, запечатани във феноменалната му памет. Внимаваше обаче да не издава прекалено много прекалено бързо — заради себе си и заради бързо нарастващата си банкова сметка. Разкриваше тайните си парченце по парченце, за да вдига цената им. Половиният милион стана един в рамките на година. После два милиона. А след това три.

Съвестта на Хийтклиф оставаше чиста — той бе човек без собствена идеология или политически убеждения, — ала страхът го тормозеше денем и нощем. Боеше се, че Московският център знае за предателството му и наблюдава всяко негово движение. Опасяваше се, че е издал прекалено много тайни или че някой от шпионите на Запада накрая ще го предаде. Много пъти умоляваше Маркус да го прибере на топло при тях. Но той — понякога успокоително, друг път размахвайки тоягата — отказваше. Хийтклиф трябваше да продължи да шпионира за тях, докато животът му наистина не бъде застрашен. Чак тогава ще му бъде позволено да мине от другата страна. Той с основание се съмняваше в способността на Маркус да прецени в кой точно момент мечът щеше да се стовари, но нямаше друг избор, освен да продължи. Маркус го изнудваше да прави каквото му нареди. И щеше да изстиска от него и последната тайна, преди да го пусне от лапите си.

Но не всички тайни бяха равни. Някои бяха скучни, всекидневни и можеха да бъдат предадени с малък или никакъв риск за посредника. Други обаче бяха прекалено опасни, за да бъдат издадени. Хийтклиф откри точно такава в един от тайниците в далечния Монреал. Пощенската кутия всъщност беше празен апартамент, използван от руска тайна агентка — „нелегална“1, която действаше, дълбоко законспирирана, в Съединените щати. В шкаф под кухненската мивка бе скрита флашпамет. На Хийтклиф бе наредено да я вземе и да я занесе в Московския център, като така избегне всемогъщата американска Агенция за национална сигурност. Преди да напусне апартамента, той пъхна флашката в лаптопа си и откри, че не бе заключена с парола, а съдържанието ѝ не бе криптирано. И необезпокояван, прочете документите. Те бяха от няколко различни американски разузнавателни служби и всичките с най-висока степен на секретност.

Хийтклиф не посмя да ги копира. Вместо това запечата всяка подробност в безупречната си памет и се върна в централата в Москва, където предаде флашката на водещия си офицер, към когото отправи и строг упрек, че агентката не е успяла да я защити както трябва. Офицерът, който се казваше Волков, обеща да се погрижи за проблема. След това предложи на Хийтклиф антистресова разходка в братска Будапеща като компенсация.

— Смятай го за ваканция, чиито разходи са поети от Московския център. Не ме разбирай погрешно, Константин, но приличаш на човек, който има нужда от почивка.

Същата вечер Хийтклиф използва тайното комуникационно устройство, за да информира Маркус как е открил тайна с такава важност, че няма никакъв друг избор, освен да мине на тяхна страна. За негова изненада, Маркус не възрази. Само го инструктира да се отърве от устройството така, че то никога да не бъде намерено. Хийтклиф го разби на парченца и го изхвърли в отворена шахта. Беше уверен, че и хрътките от дирекцията по сигурност на СВР нямаше да погледнат там.

Седмица по-късно, след като посети за последно майка си в тесния ѝ като заешка дупка апартамент със строгия портрет на вечно бдящия другар Сталин, Хийтклиф напусна окончателно Русия.

Пристигна в Будапеща в късния следобед, когато над града се стелеше тих сняг, и взе такси до хотел „Интерконтинентал“. Стаята му гледаше към Дунава. Заключи два пъти вратата и пусна резето. След това седна на бюрото и зачака мобилният му да звънне. До него бе ампулата с отрова, дадена му от Маркус. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди. След това всичко щеше да свърши.

2. Виена

На двеста и двайсет километра на северозапад, след няколко лениви завоя на Дунав, вече се готвеха да затварят изложбената зала с творби на Петер Паул Рубенс — художник, учен, дипломат и шпионин. Чуждестранните орди минаха и заминаха и в късния меланхоличен следобед само няколко редовни посетители на стария музей се движеха колебливо из боядисаните в розово зали. Единият бе мъж над средна възраст. Той се взираше в монументалните платна с дебели голи жени изпод козирката на каскета си, придърпан ниско над челото му.

По-млад мъж стоеше зад него и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Колко още, шефе? — попита той тихо на иврит. Но по-възрастният отговори на немски, и то достатъчно високо, за да го чуе и дремещият охранител в ъгъла:

— Искам да видя само още една, преди да тръгнем.

Отиде в следващата зала и спря пред „Мадоната с младенеца“, маслено платно, 137 на 111 сантиметра. Познаваше картината съвсем отблизо: беше я реставрирал в къщата си край морето в Западен Корнуол. Приклекна леко и разгледа повърхността под падащата под ъгъл светлина. Работата му се бе запазила добре. Де да можеше да каже същото и за себе си, помисли си той, потривайки пронизаното от огнена болка място в основата на гръбнака си. Двата наскоро счупени прешлена бяха най-малкият му проблем. През дългата си забележителна кариера на офицер от израелското разузнаване Габриел Алон бе прострелван два пъти в гърдите, нападан от немска овчарка, хвърлян няколко пъти по стълбите в мазетата на Лубянка в Москва. Дори Ари Шамрон, легендарният му ментор, не можеше да се похвали с такъв рекорд от наранявания.

По-младият, който се влачеше след него през залите на музея, се казваше Орен. Той бе началник на охраната на Габриел, нежелана допълнителна придобивка от последното му повишение. Бяха изминали трийсет и шест часа, откакто излетяха от Тел Авив до Париж, а след това пътуваха с автомобил до Виена. Сега вървяха из пустите изложбени зали към изхода. Отвън, в безветрената привечер, тихо се сипеха големи пухкави снежинки. Трамваите се плъзгаха през посипаните като с памук улици, обградени от приказни замъци и църкви. Тази живописна гледка би впечатлила всеки гост на града, но не и Габриел. Виена винаги го потискаше, и най-много, когато валеше сняг.

Колата чакаше на улицата, шофьорът бе зад волана. Габриел вдигна яката на старото си яке „Барбур“, за да покрие ушите си, и съобщи на Орен, че възнамерява да върви пеш до тайната квартира.

— Сам — добави той.

— Не мога да те оставя да се разхождаш незащитен из Виена, шефе.

— Защо?

— Защото сега ти си големият началник. И ако нещо се случи…

— Ще кажеш, че си следвал заповеди.

— Също като австрийците. — Охранителят му подаде в мрака 9-милиметров „Джерико“. — Поне вземи това.

Габриел пъхна пистолета в колана на панталоните си.

— Ще бъда в тайната квартира след трийсет минути. Ще съобщя на булевард „Цар Саул“, когато пристигна.

Булевард „Цар Саул“ бе адресът на израелската тайна разузнавателна служба. Тя имаше дълго и нарочно заблуждаващо име, което нямаше почти нищо общо с естеството на работата ѝ. Дори и шефът ѝ я наричаше просто Службата.

— Трийсет минути — повтори Орен.

— И нито секунда повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм бил убит или отвлечен от ИДИЛ, руснаците, „Хизбула“, иранците или някой друг, когото сме успели да обидим. На твое място не бих таил много надежди, че ще оцелея.

— Ами ние?

— С вас всичко ще е наред, Орен.

— Не това имах предвид.

— Не искам да се доближавате до тайната квартира — каза Габриел. — Продължавайте, докато не ви се обадя. И запомнете — не се опитвайте да ме следвате. Това е заповед.

Охранителят се взираше мълчаливо в него, а на лицето му бе изписана загриженост.

— Какво има, Орен?

— Сигурен ли си, че не искаш компания, шефе?

Габриел се обърна, без да каже и дума повече, и изчезна в мрака.

Пресече Бургринг и пое по алеите на парка „Фолксгартен“. С ръст от 1,73 м, той имаше изчистената физика на спортист. Лицето му бе издължено и с тясна брадичка, широки скули и тънък нос. Очите му бяха в неестествен зелен нюанс, косата му бе тъмна и къса, прошарена на слепоочията. Това лице би могло да бъде от много националности, а Габриел имаше лингвистичния талант, за да го използва по най-добрия начин. Говореше свободно пет езика, включително и италиански. Беше го усвоил във Венеция в средата на 70-те години на миналия век, докато изучаваше изкуството на консервацията на художествени произведения. След това бе живял като тихия, но талантлив реставратор Марио Делвекио, същевременно работейки като разузнавач и екзекутор на Службата. Някои от най-добрите му поръчки бяха извършени във Виена. Както и някои от най-лошите.

Той зави покрай Бургтеатър — най-престижната сцена на немскоговорещия свят, и пое по Банкгасе към кафе „Централ“, едно от най-видните виенски кафенета. Щом го приближи, надникна през заскрежените прозорци и в паметта му се появи образът на Ерих Радек, колега на Адолф Айхман, мъчителя на майка му, който пийва кафе „Айншпенер“, седнал сам на маса. Убиецът Радек беше мъглява и изплъзваща се фигура, като образ в картина, която се нуждае от реставрация.

— Сигурен ли сте, че не сме се срещали? Лицето ви изглежда много познато.

— Искрено се съмнявам.

— Може би пак ще се видим.

— Може би.

Образът избледня. Габриел се обърна и пое към стария Еврейски квартал. Преди Втората световна война той бе дом на една от най-жизнените еврейски общности в света. Сега тази общност донякъде бе само спомен. Видя как няколко старчета излязоха с треперещи нозе от дискретната врата на Градската синагога на Виена и поеха към близкия площад, заобиколен от ресторанти. Един от тях бе италианско заведение, където се бе хранил за последен път с Леа, първата му съпруга, и Даниел, единственото им дете.

Тогава бяха паркирали колата си на съседната улица. Габриел забави крачка под тежестта на спомена: сякаш отново се мъчеше да разкопчае колана на седалката на сина си и усещаше лекия вкус на вино по устните на жена си, когато тя го бе целунала за последен път. Спомни си и колебливия звук на двигателя — като от плоча, пусната на погрешна скорост, — защото бомбата се бе захранила от акумулатора. Прекалено късно бе изкрещял на Леа да не завърта ключа втори път. Бе последвал ослепителен бял пламък, а после той я загуби с детето завинаги.

Сърцето на Габриел кървеше… Не сега, каза си той, когато сълзите замъглиха очите му. Предстоеше му още работа. Вдигна лице към небето.

Не е ли красиво? Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети…

Погледна часовника си; имаше десет минути да стигне до тайната квартира. Забърза по пустите улици, обзет от силно предчувствие за съдбовна неизбежност. Заради времето е, каза си. Виена винаги го депресираше. А най-много — когато валеше сняг.

3. Виена

Тайната квартира се намираше от другата страна на Дунавския канал. Беше в хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер във Втори район. Кварталът беше истинско място за живеене, а не музей. Имаше малък хранителен магазин „Спар“, аптека, няколко азиатски ресторанта, дори будистки храм. По улицата се движеха коли и мотоциклети, а по тротоарите крачеха пешеходци. Беше от онези места, където никой не би забелязал шефа на израелската тайна разузнавателна служба. Или руски дезертьор, помисли си Габриел.

Зави в един проход, прекоси вътрешния двор и влезе във фоайето. Стълбите бяха потънали в мрак, а на площадката на четвъртия етаж имаше леко открехната врата. Промъкна се вътре и затвори след себе си, сетне тръгна тихо към всекидневната. А там, зад многото отворени лаптопи седеше Ели Лавон, който се смръщи, щом видя снега по шапката и раменете на Габриел.

— Моля те, кажи ми, че не си вървял пеш.

— Колата се развали. Нямах друг избор.

— Охранителят ти разказва друга версия. По-добре съобщи на булевард „Цар Саул“, че си тук. Иначе операцията ни може да се превърне в издирване и спасяване.

Габриел се наведе над един от компютрите, написа кратко съобщение и го прати по сигурен канал в Тел Авив.

— Кризата е избегната — обяви Лавон.

Той носеше плетена жилетка под измачканото сако от туид и широка вратовръзка. Косата му бе рядка и рошава, а чертите му — безлични и лесно забравящи се. Това бе едно от най-големите му преимущества. Ели Лавон приличаше на изпаднал човек, но всъщност бе роден хищник. Можеше да проследи най-обучения разузнавач и най-закоравелия терорист по всяка улица на света, без да привлече и капка внимание към себе си. Той управляваше подразделението на Службата, известно като „Невиот“. Неговите агенти бяха майстори на наблюдението, джебчии, крадци и специалисти по поставяне на скрити камери и подслушвателни устройства зад заключени врати. Екипите му бяха много заети тази вечер в Будапеща.

Той кимна към един от компютрите. На екрана му се виждаше мъж, седнал зад бюро в луксозна хотелска стая. В долната част на леглото имаше неотворена чанта. Пред него — мобилен телефон и ампула.

— Това снимка ли е? — попита Габриел.

— Видео.

Габриел почука по екрана на лаптопа.

— Той не може да те чуе, нали знаеш?

— Сигурен ли си, че е жив?

— Уплашен е до смърт. Не е помръднал от пет минути.

— От какво толкова се страхува?

— Руснак е — каза Лавон, сякаш този факт обясняваше всичко.

Габриел огледа Хийтклиф, сякаш бе фигура от картина. Истинското му име беше Константин Киров и бе един от най-ценните източници на информация за Службата. Само малка част от разузнавателните му съобщения касаеха пряко сигурността на Израел, но огромният остатък им спечели дивиденти в Лондон и Лангли, където директорите на МИ6 и ЦРУ поглъщаха с удоволствие всяка порция тайни, изливащи се от куфарчето на руснака. Обядът не беше безплатен за англичаните и американците. И двете служби бяха платили част от сметката за операцията, а британците, след много извиване на ръце вътре в службата, се бяха съгласили да дадат убежище на Киров в Обединеното кралство.

Първото лице, което обаче руснакът щеше да види, след като дезертира, бе това на Габриел Алон. Габриел имаше дълга и кървава история с руското разузнаване и хората от Кремъл. По тази причина той искаше лично да проведе първия разпит на Киров. И по-точно — да узнае какво бе открил и защо така внезапно поиска убежище. След това щеше да го предаде в ръцете на началника на виенското бюро на МИ6. Габриел беше изключително доволен да го прати на британците. Разкритите агенти винаги причиняваха главоболия, особено руските.

Най-накрая Киров се размърда.

— Какво облекчение — отбеляза Габриел.

Изображението на екрана се влоши и затрептя за няколко секунди, след това се нормализира.

— Цяла вечер е така — обясни Лавон. — Екипът трябва да е сложил предавателя близо до някакъв източник на смущение.

— Кога влязоха в стаята?

— Около час преди Хийтклиф да пристигне. Хакнахме охранителната система на хотела, проникнахме в резервациите и взехме номера на стаята му. Самото влизане не беше никакъв проблем.

Магьосниците от Технологичния отдел на Службата бяха създали вълшебна дигитална ключ карта, способна да отвори всяка електронна хотелска врата в света. Първото ѝ прокарване крадеше кода. Второто отключваше.

— Кога започнаха смущенията?

— Веднага щом той влезе в стаята.

— Някой проследи ли го от летището до хотела?

Лавон поклати глава.

— Някакви подозрителни имена в хотелската регистрация?

— Повечето от гостите са участници в конференция. Източноевропейското общество на строителните инженери — обясни Лавон. — Бал на зубрачите. Много от тях имат капаци на джобовете.

— И ти бе такъв, Ели.

— Все още съм. — Изображението отново се превърна в мозайка. — По дяволите — изруга Лавон.

— Екипът провери ли връзката?

— Два пъти.

— И какво?

— Няма никой друг на линията. А дори да има, сигналът е толкова криптиран, че на два суперкомпютъра ще им трябва месец, за да го разкодират. — Изображението се стабилизира. — Така е по-добре.

— Дай да видя фоайето.

Лавон затрака по клавишите на друг компютър и на екрана му се появи кадър от фоайето. Беше море от евтини костюми, баджове с имена и оредяващи коси. Габриел огледа лицата, търсейки някое, което да не си е на мястото. Намери четири — две мъжки и две женски. Чрез хотелските камери Лавон запечата всяко от тях и ги препрати в Тел Авив. На екрана на съседния лаптоп Константин Киров преглеждаше телефона си.

— Колко дълго още смяташ да го караш да чака? — попита Ели.

— Достатъчно, за да могат на булевард „Цар Саул“ да проверят лицата в базата данни.

— Ако не тръгне скоро, ще си изпусне влака.

— По-добре да го изпусне, отколкото да бъде убит във фоайето на „Интерконтинентал“ от наказателен отряд от Московския център. — Изображението отново се развали. Габриел раздразнено потупа по екрана.

— Не си прави труда — каза Лавон. — Вече опитах това.

Минаха десет минути, преди оперативният център на булевард „Цар Саул“ да заяви, че не намира съвпадения на четирите лица в дигиталната галерия с вражески разузнавачи, известни и заподозрени терористи или наемници. Чак тогава Габриел написа кратко съобщение на криптираното блекбъри и натисна бутона за изпращане. Миг по-късно видя как Константин Киров посегна към мобилния си телефон. След като прочете съобщението на Габриел, руснакът рязко стана, облече си палтото и уви шал около врата си. Пъхна телефона в джоба, ала стисна в ръка ампулата. Куфара остави в стаята.

Ели Лавон натисна няколко клавиша на лаптопа, когато Киров отвори вратата и излезе в коридора. Хотелските охранителни камери проследиха краткия му път до асансьорите. Там нямаше други гости или служители и кабината, в която влезе руснакът, беше празна. Но във фоайето бе лудница. Никой като че ли не забелязваше Киров, докато той излизаше от хотела, включително и двамата облечени в кожени якета здравеняци от унгарските служби за сигурност, които наблюдаваха улицата.

Оставаха няколко минути до девет часа. Киров имаше достатъчно време да хване нощния влак за Виена, но не трябваше да спира да върви. Той пое на юг по улица „Янош Апацаи Чере“, а след това зави по „Лайош Кошут“, една от главните централни артерии на Будапеща. Следваха го двама от копоите на Лавон.

— Моите момчета твърдят, че е чист — каза Ели. — Няма руснаци, нито унгарци.

Габриел изпрати второ съобщение на Константин Киров, с което го инструктираше да се качи на влака, както бе планирано. Той го направи четири минути преди потеглянето, придружен от двамата съгледвачи. Габриел и Лавон нямаше какво повече да направят. Докато се взираха мълчаливо един в друг, мислеха за едно и също. Отново чакаха. Винаги чакаха.

4. Вестбанхоф, Виена

Но Габриел и Ели Лавон не чакаха сами, защото тази вечер имаха оперативен партньор в лицето на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество, най-старата и величествена подобна агенция в цивилизования свят. Шестима нейни офицери от виенското ѝ бюро, разположено в многоетажна сграда — точният брой на етажите скоро щеше да стане обект на спор, — не изпускаха от поглед заключена порта в британското посолство. А още дузина се навъртаха край компютрите и мигащите телефони на Воксхол Крос, крайречната централа на МИ6 в Лондон.

И един последен офицер от МИ6 на име Кристофър Келър чакаше пред виенската гара Вестбанхоф зад волана на незабележителен „Фолксваген Пасат“ седан. Той имаше ясносини очи, изрусяла от слънцето коса, квадратна челюст и едра брадичка с трапчинка в средата. Устата му бе постоянно изкривена в иронична усмивка.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да внимава за някой заблуден руски здравеняк, Кристофър се бе замислил за невероятния път, довел го до това място. Пропилените години в Кеймбридж, операцията под прикритие в Северна Ирландия, инцидентът с приятелския огън по време на Първата война в Залива, който го прати в доброволно изгнание на остров Корсика. Там бе усвоил перфектен френски с корсикански акцент. Освен това бе вършил услуги на определена видна корсиканска фигура от подземния свят, които най-общо можеха да се опишат като наемни убийства. Но всичко това бе зад гърба му. Благодарение на Габриел Алон Кристофър Келър беше вече уважаван офицер от тайното разузнаване на Нейно Величество. Беше реабилитиран.

Келър погледна израелеца на предната седалка. Той беше висок и слаб, с безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока скука. Нервното барабанене по таблото обаче издаваше истинското му състояние.

Кристофър запали цигара, четвъртата за двайсет минути, и издиша облак дим към предното стъкло.

— Налага ли се? — протестира израелецът.

— Ще спра да пуша, щом престанеш да барабаниш проклетите си пръсти. — Келър говореше с изискан провлачен акцент от Западен Лондон, остатък от привилегированото му детство. — От теб ме заболя главата.

Пръстите на израелеца замръзнаха. Казваше се Михаил Абрамов. Също като Келър беше ветеран от елитна военна част — бе служил в Саярет Маткал на израелските въоръжени сили. Двамата бяха участвали в няколко съвместни операции в миналото, последната от които беше в Мароко. Там бяха проследили Саладин, лидера на подразделението за външни операции на ИДИЛ, в отдалечено имение в Среден Атлас. Нито един от тях не бе произвел изстрела, сложил край на терора на Саладин. Габриел ги бе изпреварил и двамата.

— Защо си нервен, между другото? — попита Келър. — Ние сме насред скучната Виена.

— Да — кимна замислено Михаил. — Тук никога нищо не се случва.

Беше живял в Москва като дете и говореше английски с лек руски акцент. Езиковите му способности и славянската му външност му бяха позволили да се преструва на руснак в няколко забележителни операции на Службата.

— Преди работил ли си във Виена? — попита Келър.

— Един-два пъти… — Михаил попипа оръжието си, пистолет „Джерико“ 45-и калибър. — Помниш ли онези четирима терористи самоубийци от „Хизбула“, които планираха да взривят Градската синагога?

— Мислех, че ЕКО „Кобра“ се занимаваха със случая. — Това беше австрийското тактическо полицейско подразделение. — Всъщност почти съм сигурен, че прочетох нещо подобно във вестниците.

Михаил го изгледа безизразно.

— Ти ли си бил?

— Помогнаха ми, разбира се.

— Някой, когото познавам?

Михаил не отговори.

— Ясно.

Наближаваше полунощ. Улицата пред модерната стъклена фасада на гарата пустееше, само няколко таксита чакаха последните влакове за вечерта. Човек съвсем спокойно можеше да прибере руски дезертьор и да го откара до хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той щеше да измине пеш останалия път до тайната квартира. Решението дали да бъде допуснат вътре, щеше да вземе Михаил, който трябваше да го проследи. Местонахождението на секретната квартира беше може би най-строго пазената тайна в цялата операция. Ако Киров беше чист, Михаил щеше да го претърси във фоайето на сградата и да го качи горе, за да се види с Габриел. Келър трябваше да остане долу в пасата и да подсигури безопасността на периметъра, но с какво — и той не знаеше. Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, категорично му бе забранил да носи оръжие. Кристофър си беше създал име, че е агресивен; а Хюз — че е предпазлив. Той водеше приятен живот във Виена — полезна мрежа от приятели, дълги обеди, прилична репутация пред местните служби. Последното, което би искал, е да го върнат на бюро във Воксхол Крос.

Точно тогава блекбърито на Михаил проблесна от появата на входящо съобщение. Светлината на екрана огря бледото му лице.

— Влакът е на гарата. Киров скоро ще излезе.

— Хийтклиф — укорително му напомни Келър. — Казва се Хийтклиф, докато не го вкараме в тайната квартира.

— Ето го.

Михаил мушна блекбърито в джоба на сакото си, когато Киров излезе от гарата. Пред него вървеше един от проследяващите агенти на Ели Лавон, а зад него — друг.

— Изглежда нервен — отбеляза Келър.

— Той си е такъв. — Михаил забарабани пак с пръсти по таблото. — Руснак е.

Проследяващите агенти тръгнаха от гарата пеш, а Константин Киров — с едно от такситата. Келър го последва на дискретно разстояние, докато се движеше на изток по пустите улици. Не виждаше нищо, което да предполага, че руският куриер има опашка. Михаил потвърди.

В дванайсет и петнайсет таксито спря пред „Бест Уестърн“. Киров слезе, но не влезе в хотела. Вместо това пресече канала през Шведенбрюке, вече следван пеш от Михаил. Мостът отведе двамата мъже на Таборщрасе, а тя, от своя страна — до хубав площад с църква, който се казваше Кармелитерплац. Там Михаил скъси дистанцията им на няколко крачки. Заедно пресякоха съседната улица и поеха покрай редица тъмни магазини и кафенета към жилищната сграда в стил бидермайер на следващата пресечка. В прозорец на четвъртия етаж светеше слаба светлина. Тя бе достатъчна за Михаил да различи силуета на Габриел, застанал с ръка на брадичката и с килната настрани глава. Михаил му изпрати едно последно съобщение. Киров беше чист.

Точно тогава чу звук от приближаващ се мотоциклет. Първата му мисъл беше, че нощта не бе подходяща за каране на подобно возило. Това се потвърди секунди по-късно, когато видя мотоциклета да завива с бясна скорост покрай жилищната сграда.

Мотористът носеше черно кожено яке и черна каска с пуснат тъмен визьор. Плъзна се и спря на няколко метра от Киров, пусна единия си крак на асфалта и извади пистолет от якето. На него имаше закрепен дълъг цилиндричен заглушител. Михаил не забеляза марката на оръжието, „Глок“, може би „Хеклер и Кох“. Каквото и да беше, то бе насочено право в лицето на Киров.

Михаил пусна телефона и посегна към своя „Джерико“, но преди да го извади, оръжието на моториста изплю два огнени езика. И двата изстрела улучиха целта. Михаил чу противното пукане на куршумите, които пронизаха черепа на Киров, и видя бликналите кръв и мозък, когато той се свлече на улицата.

Тогава стрелецът завъртя ръката си на няколко градуса и насочи дулото към Михаил. Два изстрела, и двата неточни, го свалиха на тротоара, а следващите два го накараха да изпълзи встрани, прикривайки се зад една паркирана кола. Сграбчи пистолета си, ала щом се прицели, мотористът отлепи крака си от асфалта и излетя с пълна газ.

Озова се на трийсетина метра от Михаил, до приземния етаж на жилищната сграда зад него. Михаил държеше пистолета си в протегнатите си ръце, подпрени върху багажника на паркираната кола. Въпреки това не натисна спусъка. Правилата на Службата даваха на агентите на терен голяма свобода при използване на смъртоносна сила за защита на собствения им живот. Но не позволяваха да се стреля с оръжие 45-и калибър по движеща се цел в жилищен квартал на европейски град, където заблуден куршум можеше лесно да отнеме невинен живот.

Мотоциклетът се носеше напред, а ревът на двигателя отекваше в каньона между жилищните блокове. Михаил гледаше над дулото на пистолета как се отдалечава, докато най-накрая изчезна. След това се завлече до мястото, където бе паднал Киров. Руснакът си бе отишъл. Почти нищо не бе останало от лицето му.

Михаил вдигна очи към силуета в прозореца на четвъртия етаж. След това чу зад себе си усилващия се звук от приближаваща се с висока скорост кола. Уплаши се, че това е останалата част от наказателния отряд, която идва да довърши работата, но беше Келър с пасата. Той грабна мобилния си телефон и се метна вътре.

— Казах ти — мрачно отрони, когато колата се стрелна напред. — Тук никога нищо не се случва.

Габриел остана на прозореца по-дълго, отколкото трябваше, взрян в чезнещата задна светлина на мотоциклета, подгонен от затъмнения пасат. Когато изчезнаха, той погледна надолу към лежащия на улицата мъж. Снегът го затрупваше. Беше мъртъв. Бил е мъртвец още преди да пристигне във Виена, помисли си Габриел. Още преди да напусне Москва.

Ели Лавон бавно се приближи до Габриел. Изминаха още няколко мъчителни мига, а Киров продължаваше да лежи сам, без никой да се погрижи за него. Накрая се приближи една кола и спря. Шофьорът слезе, беше млада жена. Тя вдигна ръка към устата си и извърна очи.

Лавон пусна щорите.

— Време е да си тръгваме.

— Не можем просто…

— Пипна ли нещо?

Габриел опита да си спомни.

— Компютрите.

— И нищо друго?

— Дръжката на вратата.

— Ще я оправим на тръгване.

Изведнъж стаята се изпълни със синя светлина. Габриел я познаваше много добре — беше от австрийска полицейска патрулка. Той набра Орен, шефа на охраната му.

— Ела при страната на сградата откъм Холандщрасе. Тихо и мирно.

После прекъсна връзката и помогна на Ели да събере лаптопите и телефоните. На излизане хубаво избърсаха дръжката — първо Габриел, след това и Лавон, за всеки случай. Когато забързаха през вътрешния двор, чуха първия приглушен вой на сирените, но на Холандщрасе бе тихо, ако не се броеше едва доловимото жужене на автомобилния двигател. Габриел и Лавон седнаха на задната седалка. След миг вече пресичаха канала и преминаваха от Втори в Първи район.

— Беше чист. Нали, Ели?

— Като планински поток.

— Тогава как убиецът е разбрал къде отива?

— Може би го е попитал.

Габриел извади телефона от джоба си и се обади на Михаил.

5. Флоридсдорф, Виена

Пасатът бе оборудван с най-новото двуосево задвижване на „Фолксваген“. Но десен завой при скорост сто километра в час върху прясно навалял сняг далеч надхвърляше възможностите му. Задната част се завъртя и за миг Михаил се уплаши, че ще изгубят контрол. Тогава като по чудо гумите се залепиха за асфалта, колата се заклати в един последен спазъм и се стабилизира.

Михаил пусна дръжката на вратата, към която инстинктивно бе посегнал.

— Имаш ли опит с каране в зимни условия?

— Голям — поясни спокойно Келър. — А ти?

— Израснал съм в Москва.

— Когато си я напуснал, си бил дете.

— Бях на шестнайсет.

— Семейството ти имаше ли кола?

— В Москва? Разбира се, че не. Пътувахме с метрото като всички останали.

— Значи, никога не си шофирал в Русия през зимата.

Михаил не оспори заключението му. Бяха се върнали на Таборщрасе и преминаваха покрай индустриална зона и складов комплекс, движейки се на стотина метра зад мотоциклета. Михаил бе сравнително запознат с улиците на Виена. Правилно бе преценил да тръгнат на изток. Там имаше граница. Той смяташе, че тя скоро ще им потрябва.

Стоповете на мотоциклета ярко проблеснаха.

— Завива — каза Михаил.

— Виждам.

Мотоциклетът пое наляво и за кратко изчезна от погледа им. Келър приближаваше към ъгъла, без да намалява скоростта. За няколко секунди встрани от тях се точеше грозен градски пейзаж, докато той успя отново да овладее колата. Мотоциклетът вече имаше поне двеста метра преднина.

— Добър е — въздъхна Кристофър.

— Трябваше да го видиш как стреля.

— Видях.

— Благодаря за помощта.

— А какво се очакваше от мен? Да му отвлека вниманието ли?

Пред тях се издигна Кулата на хилядолетието, петдесет и една етажна сграда с офиси и жилища на западния бряг на Дунав. Те прекосиха реката със сто и петдесет километра в час, но мотоциклетът продължаваше да им се изплъзва. Михаил се почуди колко ли време щеше да отнеме на австрийската полиция да ги забележи. Реши, че това ще стане веднага щом извадят паспорта от джоба на мъртвия руски куриер.

Мотоциклетът изчезна зад друг ъгъл. Докато Келър вземе същия завой, светлината от стопа му се бе превърнала в червена точица в нощта.

— Губим го.

Келър плътно натисна педала на газта и го задържа така. Точно тогава мобилният на Михаил завибрира. Той откъсна очи от светлинната, за да прочете съобщението.

— Какво има? — попита Кристофър.

— Габриел иска нова информация. — Михаил написа кратък отговор и пак вдигна очи. — Мамка му! — изруга той тихо.

Светлината бе изчезнала.

Накрая виновен се оказа Алоис Граф, пенсионер и кротък поддръжник на крайнодясна австрийска партия — не че това имаше нещо общо с фактите, които излязоха наяве. Той наскоро бе овдовял и имаше проблеми със съня. Всъщност не си спомняше кога за последен път бе спал повече от два или три часа след смъртта на любимата си Труди. Същото се отнасяше и за Шулци, неговия деветгодишен дакел. Впрочем малкото зверче не бе точно негово, беше на Труди. Шулци никога не бе харесвал Граф, нито пък Граф — Шулци. А сега бяха съкилийници в безсънието и депресията си, другари в скръбта.

Кучето беше добре обучено кога и къде да ходи по нужда и бе мило с хората. Но напоследък искаше да прави това в най-неподходящите моменти. Алоис също бе мил и никога не протестираше, когато Шулци се появяваше при него в малките часове с онзи отчаян поглед в презрителните му малки очички.

В онази нощ нуждата му възникна в 0:25 часа според часовника на Граф на нощното шкафче. Любимото място на Шулци беше малкото затревено пространство до американския ресторант за бързо хранене на Брюнерщрасе. Това предизвикваше задоволство у Алоис. Той смяташе, че ресторантът, ако изобщо можеше да се нарече така, бърка в очите на хората с грозотата си. Граф никога не бе обичал американците. Бе достатъчно възрастен, за да помни Виена след войната, когато градът бе разделен от шпиони и мизерия. Алоис предпочиташе британците пред американците. Британците поне бяха обладани от определени низки страсти.

За да се стигне до малката обетована земя на Шулци, трябваше да се пресече Брюнерщрасе. Граф, някогашен училищен директор, погледна надясно и наляво, преди да слезе от тротоара. И точно тогава видя фара на мотоциклет да се приближава откъм градския център. Той се спря нерешително. Мотоциклетът беше далеч, не се чуваше звук. Със сигурност щеше да успее да стигне до отсрещния тротоар, и то без да бърза особено. Въпреки това подръпна леко каишката на Шулци, за да не се замотае по средата, както обичаше да прави.

Насред улицата Алоис хвърли още един поглед към мотоциклета. В рамките на три-четири секунди той бе изминал огромно разстояние. Движеше се с изключително висока скорост, което си личеше по силния и напрегнат шум на двигателя, който вече се дочуваше съвсем ясно. Това явно стресна Шулци. Кучето застина неподвижно като статуя и никакво дърпане от страна на Граф не бе в състояние да го помръдне.

— Komm, Shultzie! Mach schnell!

Нищо. Животинчето сякаш бе залепнало за асфалта. Мотоциклетът бе на около сто метра, горе-долу колкото бе дължината на игрището в старото училище на Граф. Алоис бързо се наведе и грабна кучето, но беше прекалено късно, мотоциклетът ги връхлиташе. Той рязко изви и профуча толкова близо до гърба на Граф, че му се стори да се отърква в палтото му. Миг по-късно се чу ужасен звук от смачкване на метал и черен силует се зарея във въздуха. Стори му се, че мъжът може да лети — толкова дълго се носеше над земята. Но следващият звук от тяло, размазващо се на тротоара, опроверга тази заблуда.

Той се търкаля няколко метра по ужасен начин, преди най-накрая да спре. Граф се поколеба дали да не отиде да го види как е, дори и само за да потвърди очевидното, ала в същия миг забеляза кола, която приближаваше от същата посока с висока скорост. С Шулци на ръце, Алоис бързо избяга от платното и остави колата да премине. Тя забави ход, за да огледа катастрофата с мотоциклета, а после спря до падналия човек в черно, който лежеше неподвижно на улицата.

От предната дясна врата на колата слезе някакъв мъж. Бе висок и слаб и бледото му лице сякаш светеше в мрака. Погледна надолу към мъжа — излъчваше повече гняв, отколкото съжаление, забеляза Граф. После свали каската с пуснат визьор на моториста. А след това направи нещо необичайно, нещо, което Алоис никога нямаше да сподели с когото и да е. Снима лицето на мъртвеца с мобилния си телефон.

Светкавицата стресна Шулци и кучето залая. Мъжът се взря хладно в Граф, преди да се прибере в колата. И след миг тя изчезна.

Изведнъж нощта бе огласена от сирени. Алоис Граф би трябвало да изчака полицията, за да обясни на какво бе станал свидетел. Но вместо това забърза към дома си с гърчещия се в ръцете му Шулци. Алоис помнеше Виена след войната. „Понякога — помисли си той — е по-добре да не виждаш нищо.“

6. Виена — Тел Авив

Два трупа на разстояние от шест километра. Единият — прострелян два пъти от упор. Другият — загинал в катастрофа моторист при висока скорост и въоръжен с пистолет 45-и калибър „Хеклер и Кох“, с прикрепен към него заглушител. И на двете места нямаше свидетели, нито охранителни камери. Ала това беше без значение; част от историята бе записана в снега, в следите от гумите и стъпките, с гилзи и кръв. Австрийците работеха бързо, защото според прогнозата се очакваше проливен дъжд, последван от два дни необичайно топло време. Променящият се климат заговорничеше срещу тях.

У застреляния мъж имаше мобилен телефон, портфейл и руски паспорт, който го идентифицираше като Олег Гурковски. Според останалите документи, намерени в портфейла, той бе жител на Москва и работеше в компания за телекомуникационни технологии. Възстановката на последните часове от живота му се оказа доста лесна. Полетът на „Аерофлот“ от Москва до Будапеща. Стаята в „Интерконтинентал“, където, странно, бе оставил багажа си. Нощният влак до Виена. Охранителните камери на гара Вестбанхоф го бяха уловили да се качва в такси. А когато полицията разпита шофьора му, той си спомни, че го бе оставил пред хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той бе пресякъл Дунавския канал през Шведенбрюке, последван от мъж. Полицията откри няколко записа от охранителни системи на магазини и пътни камери, на които лицето на преследвача се виждаше частично. Той също бе оставил стъпки по пътя, особено на Кармелитерплац, където снегът беше почти непокътнат. Обувките му бяха размер 48, в походката му нямаше особености. Криминалистите намериха няколко от същите стъпки точно до тялото. Откриха и шест гилзи 45-и калибър и следи от гуми „Мецелер Лазертек“ за мотоциклет. Анализът на следите щеше да ги свърже категорично с разбитото БМВ на Брюнерщрасе, а балистичните експертизи установиха съответствие между гилзите и 45-калибровия „Хеклер и Кох“, който бе носил мотористът, блъснал се в паркирана кола. У мъжа нямаше нищо друго. Нито паспорт, нито шофьорска книжка, нито пари в брой, нито кредитни карти. Той изглеждаше на около трийсет и пет години, но полицаите нямаше как да са сигурни; на лицето му имаше следи от значителна пластична операция. Заключиха, че е професионалист.

Но защо професионален убиец би загубил контрол над мотоциклета си на Брюнерщрасе? И кой бе мъжът, следвал убития руснак от хотел „Бест Уестърн“ до мястото във Втори район, където той бе застрелян с два куршума от упор? И преди всичко — защо руснакът бе дошъл във Виена от Будапеща? Дали е бил повикан? Ако бе така, от кого? Въпреки тези въпроси, престъплението носеше всички белези на поръчково убийство, извършено от високоефективна разузнавателна служба.

През първите часове на разследването австрийската полиция запази в тайна тези изводи, но медиите бяха свободни да предполагат каквото им душа поиска. До късния предобед те вече бяха убедили сами себе си, че Олег Гурковски е дисидент, макар никой от руската опозиция да не бе чувал за него. Но в Русия имаше хора, които твърдяха, че го познават добре. Сред тях беше и адвокат, за когото се говореше, че е личен приятел на самия Цар. Само че не го знаеха като Олег Гурковски. Истинското му име било Константин Киров, таен служител на СВР, руската разузнавателна служба.

Така още по обед виенско време в медиите и социалните мрежи потече обилен поток от истории, туитове, съобщения, блогърски постове и други форми на съвременната комуникация. Отначало те се появяваха спонтанно, а след време нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. Почти цялата информация пристигаше от Русия и от приятелски бивши съветски републики или сателити. Нито един от източниците нямаше име — поне не и такова, което може да се провери. Всички текстове бяха фрагментарни, малки парченца от по-голям пъзел. Но събрани, водеха до ясен извод: Константин Киров, офицер от руската СВР, е убит хладнокръвно от израелската разузнавателна служба след директна заповед от нейния началник, известния русофоб Габриел Алон.

Кремъл обяви това в три часа, а в четири руската новинарска агенция „Спутник“ публикува снимка, на която се твърдеше, че се вижда как Алон напуска жилищна сграда в близост до мястото на убийството, придружен от приличащ на елф човек, чието лице бе скрито. Източникът на снимката така и не бе достоверно установен. От „Спутник“ заявиха, че са я получили от австрийската полиция, макар оттам да отричаха. Въпреки това щетите бяха нанесени. Платени телевизионни коментатори в Лондон и Ню Йорк, сред които и неколцина, имали привилегията да се срещнат лично с Алон, признаха, че човекът на снимката прилича много на него. Вътрешният министър на Австрия се съгласи.

Израелското правителство не каза нищо официално, спазвайки традицията да не коментира разузнавателни дела. Но заради нарастващото напрежение в късния следобед министър-председателят предприе необичайна стъпка и лично отрече всякаква израелска намеса в смъртта на Киров. Изявлението му беше посрещнато скептично, вероятно съвсем заслужено. Нещо повече, отдаде се огромно значение на факта, че точно премиерът отрече всичко, а не самият Алон. „Неговото мълчание — каза бивш американски шпионин — говори много.“

Истината бе, че по това време Габриел не бе достъпен за коментар. Той бе заключен в сигурна стая в най-дълбоката вътрешност на израелското посолство в Берлин и наблюдаваше тайните движения на своя оперативен екип. До осем часа същата вечер всички се бяха прибрали на безопасно място в Тел Авив, а Кристофър Келър бе у дома в Лондон. Габриел се измъкна незабелязано от посолството и се качи на полет на „Ел Ал“ за Тел Авив. Дори екипажът на самолета не знаеше истинската му самоличност. За втора поредна нощ не спа. Споменът за Константин Киров, проснат мъртъв в снега, не му даваше мира.

Все още бе тъмно, когато самолетът кацна на „Бен Гурион“. Двама охранители го чакаха в подножието на телескопичния ръкав. Те ескортираха Габриел през терминала до необозначена врата вляво от паспортния контрол. Зад нея се намираше стая, запазена за агентите на Службата, завръщащи се от мисии в чужбина. Явно на това се дължеше постоянната миризма на цигари, прегорено кафе и мъжко напрежение. Стените бяха от материал, имитиращ йерусалимски варовик, столовете бяха модулни и покрити с черен винил. На един от тях, окъпан от ярка светлина, седеше Узи Навот. Сивият му костюм изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Очите му зад модните очила без рамки бяха кървясали от умора.

Навот стана и погледна към големия си сребърен часовник, който съпругата му — Бела, му бе подарила за последния рожден ден. По едрото му, могъщо тяло нямаше нито една дреха или аксесоар, които тя да не бе купила, включително и новите му обувки оксфордки. Според Габриел обаче те бяха с прекалено издължени носове и не подхождаха на мъж с възрастта и професията на Навот.

— Какво правиш тук, Узи? Три през нощта е.

— Трябваше ми почивка.

— От какво?

Навот се усмихна тъжно и с Алон поеха по коридора с ярки флуоресцентни лампи на тавана. Той водеше до бронирана врата, а тя, от своя страна, към отцепен участък от кръговото движение. Двигателите на колите от кортежа ръмжаха под жълтата светлина на лампите. Навот тръгна към отворената дясна задна врата на джипа на Габриел, но рязко спря, заобиколи колата отзад и отиде при шофьорската страна. Той бе непосредствен предшественик на Габриел на шефския пост. При безпрецедентно нарушение на традициите на Службата се бе съгласил да остане като негов заместник, вместо да приеме сладката работа на частен подизпълнител на военни мисии в Калифорния, както бе искала Бела. А сега без съмнение съжаляваше за решението си.

— В случай че се съмняваш — каза Габриел, когато джипът потегли, — не съм го убил.

— Не се тревожи, вярвам ти.

— Май ти си единственият. — Габриел взе броя на „Хаарец“, който лежеше на седалката между тях, и се загледа мрачно в заглавието. — Знаеш ли, лошо е, когато вестникът в родния ти град смята, че си виновен.

— Пратихме опровержение на пресата, с което ясно даваме да се разбере, че нямаме нищо общо със смъртта на Киров.

— Очевидно — каза Габриел, докато прелистваше другите вестници — те не са ви повярвали.

Всяко голямо издание, без значение на политическия си уклон, заявяваше, че провалената операция на Службата във Виена налага официално разследване. „Хаарец“, който бе ляв вестник, дори се чудеше дали Габриел Алон, талантливият агент на терен, е достоен за поста на началник. Как се промениха нещата, помисли си той. Само няколко месеца по-рано беше прославян като човека, елиминирал сивия кардинал на ИДИЛ Саладин и предотвратил атака с мръсна бомба пред Даунинг стрийт в Лондон. А сега това.

— Трябва да призная — каза Навот, — че приликата с теб е съвсем лека. — Той разглеждаше снимката на Габриел от първа страница на „Хаарец“. — А този дребосък до теб ми напомня на някого, когото познавам.

— В сградата от другата страна на улицата трябва да е имало екип на СВР. Ако съдя по ъгъла на камерата, бих казал, че са били на третия етаж.

— Анализаторите смятат, че може би са били на четвъртия.

— Така ли?

— Най-вероятно — продължи Узи — руснаците са имали и друг статичен пост пред сградата — били са в кола или пък в друг апартамент.

— Което означава, че са знаели къде отива Киров.

Навот бавно кимна.

— Предполагам, че трябва да се смяташ за късметлия, задето не са се възползвали от възможността да убият и теб.

— Жалко, че не са го направили. Тогава медиите щяха да ме отразят в по-положителна светлина.

Наближаваха края на изходната рампа на летището. Вдясно бяха Йерусалим, съпругата и децата на Габриел. Вляво бе Тел Авив и булевард „Цар Саул“. Алон нареди на шофьора да го закара на булевард „Цар Саул“.

— Сигурен ли си? — попита Узи. — Приличаш на човек, на когото ще му се отразят добре няколко часа сън.

— И тогава какво ще напишат за мен?

Навот набра комбинацията на ключалките на куфарче от неръждаема стомана. Извади от него снимка и я подаде на Габриел. Беше кадърът, щракнат от Михаил, на убиеца на Киров. Очите му не бяха съвсем мъртви; в тях проблясваше съвсем лека светлина. Останалата част от лицето му бе обезобразена, но не от катастрофата. То бе толкова опъвано и шито, че почти не приличаше на човешко.

— Изглежда като богаташката, която веднъж срещнах на търг за произведения на изкуството — каза Габриел. — Проверихте ли го в базата данни?

— Няколко пъти.

— И какво?

— Нищо.

Габриел върна снимката на Навот.

— Да се чуди човек защо агент с неговите очевидни умения и обучение не е елиминирал единствената заплаха за живота му.

— Михаил?

Габриел бавно кимна.

— Стрелял е четири пъти по него.

— И нито веднъж не е улучил. Дори ти би го уцелил от това разстояние, Узи.

— Мислиш, че му е било наредено да пропусне целта?

— Абсолютно.

— Защо?

— Може би са смятали, че един мъртъв израелец ще направи легендата им по-малко убедителна. Или пък са имали друга причина — предположи Габриел. — Руснаци са. При тях обикновено е така.

— Защо изобщо им е трябвало да убиват Киров във Виена? Можело е да го изтезават в Москва, а след това да му пуснат куршум в тила.

Габриел потупа по купчината вестници.

— Явно са искали да се възползват от възможността да ме ранят фатално.

— Ето ти просто решение — отбеляза Навот. — Да кажат на света, че Константин Киров е работил за нас.

— Това вече мирише на измислена история. И ще прати послание на всеки потенциален агент, че сме неспособни да защитим тези, които работят за нас. Цената е прекалено висока.

— И какво ще правим?

— Ще започна с намирането на човека, дал на руснаците адреса на тайната ни квартира във Виена.

— В случай че се чудиш — каза Навот, — не бях аз.

— Не се тревожи, Узи. Вярвам ти.

7. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Желанието на Узи Навот в последната година от мандата му като началник беше да премести централата на Службата от булевард „Цар Саул“ в лъскав нов комплекс в северните покрайнини на Тел Авив, в Рамат Хашарон. Твърдеше се, че тайната движеща сила за тази идея е Бела. Тя никога не бе харесвала старата сграда, още от годините, когато работеше там като анализатор за Сирия. Смяташе я за неподходяща за разузнавателна служба от такъв глобален мащаб. Искаше израелска версия на Лангли или Воксхол Крос, модерен паметник на разузнавателното майсторство. Лично бе одобрила архитектурните планове, лобираше пред премиера и Кнесета за необходимото финансиране и дори бе избрала мястото — празен терен до високотехнологичен коридор край разклона за Глилот, в съседство с търговски център и мултиплекс на име „Синема Сити“. Но един от първите официални актове на Габриел бе с елегантно движение на писалката си да замрази проекта. И в разузнаването, и в изкуството той бе традиционалист, който вярваше, че старото винаги е по-добро от новото. И при никакви обстоятелства нямаше да понесе преместването на Службата на място, което в Израел разговорно познаваха като Разклона на Глилот. „Как, за бога, ще се наричаме? — бе попитал той Ели Лавон. — Ще станем за посмешище.“

Старата сграда си имаше своя чар и — което може би бе по-важно — усещане за история. Да, беше вехта и невзрачна, но също като Ели Лавон имаше предимството, че бе анонимна. Никакъв знак не висеше над входа ѝ, нямаше месингови букви, които да обявяват с какво се занимават обитателите ѝ. Всъщност нямаше нищо, което да намеква, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света.

Кабинетът на Габриел се намираше на най-горния етаж и имаше изглед към морето. По стените му бяха окачени картини — някои създадени от собствената му ръка, други от майка му, а в ъгъла стърчеше стар италиански статив, на който анализаторите слагаха снимките и диаграмите си, когато идваха да му докладват. Навот бе взел със себе си голямото стъклено бюро в новия си кабинет от другата страна на преддверието, но му бе оставил модерната видеостена, на която се излъчваше колаж от световните новинарски канали. Когато Габриел влезе в стаята, няколко от екраните предаваха изображения от Виена, а на панела, запазен за Би Би Си Уърлд, видя собственото си лице. Увеличи звука и научи, че британският премиер Джонатан Ланкастър, който дължеше кариерата си на Алон, заявил, че е „дълбоко загрижен“ от обвиненията за израелска намеса в смъртта на Константин Киров.

Габриел намали звука и отиде в личната си баня, за да си вземе душ, да се обръсне и да се преоблече в чисти дрехи. Върна се в кабинета и завари там Яков Росман, началника на „Специални операции“. Той имаше коса като стоманена вата и кораво сипаничаво лице, което сега бе заровил в длани, гледайки злостно към Би Би Си.

— Можеш ли да повярваш какво казва Ланкастър?

— Има си своите причини.

— Какви например?

— Да защити разузнавателната си служба.

— Двулични копелета — промърмори Яков. — Не биваше да им даваме достъп до информацията от Киров. — Той остави плик на бюрото на Габриел.

— Какво е това?

— Оставката ми.

— И защо си я написал?

— Защото загубихме руснака.

— Ти ли си виновен?

— Не мисля.

Габриел взе плика и го пусна в машината за унищожаване на документи.

— Някой друг има ли намерение да подава оставка?

— Римона.

Римона Щерн бе началник на подразделението „Събиране на информация“. Като такава отговаряше за управлението на агентите на Службата по целия свят. Габриел грабна слушалката на вътрешния си телефон и набра нейния кабинет.

— Ела при мен. И доведи и Йоси.

Габриел затвори и след миг Римона се втурна през вратата. Тя имаше сламеноруса коса, ханш, създаден само за раждане, и бе прословута с избухливостта си. Това ѝ бе наследство, Ари Шамрон ѝ беше вуйчо. Габриел я познаваше от дете.

— Яков спомена, че имаш нещо за мен — каза той.

— Какви ги говориш?

— Оставката ти. Дай ми я.

— Още не съм я написала.

— Не си прави труда, няма да я приема.

Габриел погледна към Йоси Гавиш, който се бе облегнал на рамката на вратата. Той бе висок, с оредяваща коса, облечен в туид, и излъчваше академично отчуждение. Беше роден в Голдърс Грийн в Лондон и получил първокласно образование в Оксфорд, преди да емигрира в Израел. Все още говореше иврит с отчетлив английски акцент и получаваше редовни пратки с чай от магазин на „Пикадили“.

— Ами ти, Йоси? И ти ли мислиш да подаваш оставка?

— Защо да оставам без работа? Аз съм прост анализатор.

Габриел се усмихна леко въпреки желанието си да остане сериозен. Йоси не беше прост анализатор. Той бе началник на цял отдел, който на жаргона на Службата се наричаше „Проучване“. В повечето случаи не знаеше самоличността на високопоставените информатори, само кодовите им имена и псевдонимите, но бе част от тесния кръг служители, получили неограничен достъп до досието на Киров.

— Повече да не съм чул за оставки. Ясно? — смъмри ги Габриел. — Освен това, ако някой трябва да загуби работата си, това съм аз.

— Ти ли? — изуми се Йоси.

— Не си ли чел вестници? Не гледаш ли телевизия? — Погледът на Габриел се премести към видеостената. — Те искат главата ми.

— И това ще мине.

— Може би — призна Габриел, — но искам да увеличите шансовете ми за оцеляване.

— Как?

— Като ми намерите името на човека, подписал смъртната присъда на Киров.

— Не съм аз — обади се Яков.

— Радвам се, че изяснихме това. — Габриел погледна към Римона. — Ами ти? Ти ли предаде Киров на руснаците?

Римона се намръщи.

— Или може би си ти, Йоси? Винаги си ми приличал на предател.

— Не ме гледай, казах ти, че съм прост анализатор.

— Тогава се връщай в кабинета си и започвай да анализираш. И ми намери това име.

— Няма да стане бързо. Ще отнеме време.

— Разбира се. — Габриел седна зад бюрото си. — Имаш седемдесет и два часа.

Остатъкът от деня премина бавно, като в килия за изтезания — сякаш никога нямаше да свърши. Винаги възникваше още един въпрос, за който Габриел нямаше отговор. Утешаваше се, мъчейки да утеши другите. Правеше го на малки събирания, защото, за разлика от централите на ЦРУ и МИ6, на булевард „Цар Саул“ нямаше официална зала. Това бе дело на Шамрон. Той вярваше, че шпионите никога не бива да се събират на работното си място — нито за празнувания, нито за скърбене. И не одобряваше мотивиращи речи в американски стил. Казваше, че заплахите, пред които бе изправен Израел, са достатъчно основание за работа.

В късния следобед, когато в стаята на Габриел нахлу яркочервена светлина, той бе повикан от премиера. След като отхвърли няколко рутинни задачи и провери две текущи операции, в осем и половина, изтощен, пое с кортежа си към улица „Каплан“ в Йерусалим. Като всички посетители в кабинета на премиера, той бе накаран да предаде мобилния си телефон, преди да влезе. Антиподслушвателната камера, в която постави устройството, бе известна като „кошера“, а сигурното пространство след нея беше „аквариумът“. Премиерът поздрави сърдечно Алон, но със забележима хладина. Разследването на личните му финанси заплашваше оставането му на поста, а той бе най-дълго задържалият се министър-председател след Давид Бен Гурион. И последното, от което сега имаше нужда, бе скандал с разузнавателната служба.

Обикновено двамата се оттегляха в удобното пространство за съвещания и лични разговори, но тази вечер премиерът избра да остане на бюрото си. Седеше под портрета на Теодор Херцел, основателя на ционисткото движение през XIX век, което бе довело до възстановяването на еврейското управление на част от историческа Палестина. Под неумолимия поглед на Херцел Габриел съобщи фактите, които му бяха известни. Премиерът слушаше безстрастно и бе толкова неподвижен, колкото и мъжът на снимката над него.

— Искаш ли да знаеш как прекарах деня си? — попита той, когато Габриел млъкна.

— Мога само да си представям.

— Осемнайсет от чуждестранните ми колеги ми се обадиха директно. Осемнайсет! Толкова разговори за ден не съм провеждал след последната ни война в Газа. И всички ми задаваха един и същ въпрос. Как съм могъл да бъда дотам безразсъден, че да позволя на прочутия шеф на разузнаването си да застреля руски разузнавач в сърцето на Виена?

— Не сте направили такова нещо. Нито пък аз.

— Опитах се да им го обясня, ала нито един не ми повярва.

— Не съм сигурен, че и аз бих ви повярвал — призна Габриел.

— Дори приятелят ми в Белия дом беше скептичен. Ама че нахалство — промърмори премиерът. — Той е в по-голяма беда от мен. И това говори много.

— Предполагам, че Джонатан Ланкастър не се е обадил.

Премиерът поклати глава.

— Но канцлерът на Австрия ме държа цял час на телефона. Имал неоспоримо доказателство, че ние стоим зад убийството на руснака. Така ми каза. А също попита дали си искаме тялото на убиеца.

— Обясни ли какво е доказателството?

— Не. Но не ми звучеше, като да блъфира. Даде ясно да се разбере, че се обсъждат дипломатически санкции.

— Колко сериозни?

— Експулсирания. Може би дори цялостно прекъсване на дипломатическите отношения. Кой ги знае… Може да издадат една-две заповеди за арест. — Премиерът се взря за миг в Алон. — Не искам да загубя посолство в Западна Европа заради това. Нито началника на разузнаването си.

— По тези неща — каза Габриел — сме в пълно съгласие.

Премиерът погледна към телевизора, на който тихо течаха новини.

— Успя да ме избуташ от лидерската позиция. Това е голямо постижение.

— Повярвайте ми, намерението ми не беше такова.

— Надигат се сериозни гласове за независимо разследване.

— Няма какво да се разследва. Не сме убили Константин Киров.

— Със сигурност така изглежда. Ако се наложи обаче, ще се проведе разследване от приличие.

— Ще се справим сами с това.

— Можете ли? — Тонът на премиера беше двусмислен.

— Ще разберем какво се е объркало — обеща Габриел. — И ако имаме вина за нещо, ще се вземат необходимите мерки.

— Започваш да звучиш като политик.

— Това комплимент ли е?

Премиерът се усмихна хладно.

— Никак даже.

8. Улица „Наркис“, Йерусалим

Киара рядко гледаше телевизия вечер. Беше израснала в затворения свят на еврейското гето във Венеция и бе получила образованието си в Университета на Падуа, затова се смяташе за древна жена. И изпитваше презрение към модерните забавления като смартфоните, социалните медии и кабелната телевизия, която доставяше хиляди канали с висока резолюция на неприемливо висока цена. Обикновено, когато се прибираше, Габриел я заварваше потънала в някой дебел исторически трактат — тя тъкмо започваше да работи по доктората си по история на Римската империя, когато бе вербувана от Службата. Или пък я сварваше с някой сериозен роман в ръка, който бе получила по пощата от книжарница на Виа Кондоти в Рим. Напоследък бе започнала да чете и шпионски романи с меки корици. Те ѝ осигуряваха връзка, макар и слаба и недостоверна, с живота, от който с удоволствие се бе отказала, за да стане майка.

Но тази вечер Габриел се прибра в строго охранявания си апартамент в квартал Нахлаот в Йерусалим и намери жена си да се взира мрачно в един от американските кабелни новинарски канали. Репортер предаваше с очевиден скептицизъм протестите на Израел, че страната няма нищо общо със събитията във Виена. Началникът на израелското тайно разузнаване, казваше той, току-що си бе тръгнал от улица „Каплан“. Според един от сътрудниците по национална сигурност на премиера, пожелал да остане анонимен, срещата преминала според очакванията.

— Има ли нещо вярно в това? — попита Киара.

— Срещнах се с премиера. Това е общо взето.

— И не мина добре, така ли?

— Не ми предложи китайска храна. За мен това бе лош знак.

Киара насочи дистанционното към екрана и натисна копчето за изключване. Беше облечена в ластични дънки, прилепнали по стройните ѝ крака, и пуловер с цвят на гъста сметана, по който обилно се спускаше тъмната ѝ коса с блестящи кестеняви кичури. Очите ѝ бяха карамелени със златни точици. В момента те се взираха в Габриел със зле прикрито съжаление. А той можеше само да си представя какъв бе неговият поглед към нея. Стресът от работата на терен винаги се отразяваше зле на външността му. След първата му операция — „Божи гняв“, косата на слепоочията му се бе прошарила, а тогава бе само на двайсет и пет години. След това нещата бързо бяха тръгнали надолу.

— Къде са децата? — попита той.

— Навън с приятели. Казаха да не ги чакаме. — Тя вдигна провокативно вежди. — Жилището е изцяло наше. Може би ще поискаш да ме завлечеш в леглото и да се възползваш от мен.

Габриел бе силно изкушен, отдавна не бе правил любов с красивата си съпруга. Нямаше време за това. Киара трябваше да отглежда две деца, а той — да защитава страната. Виждаха се сутрин за по няколко минути, а ако имаха късмет, за около час и вечер, когато Габриел се връщаше от работа. Той ползваше обезопасен апартамент на Службата в Тел Авив през нощите, когато събитията не му позволяваха да измине дългия път до Йерусалим. Мразеше този апартамент. Той му напомняше какъв е бил животът му преди Киара. Службата ги бе събрала. И сега заговорничеше да ги държи разделени.

— Мислиш ли, че е възможно — попита той — хлапетата да са се промъкнали в апартамента, без да разбереш?

— Всичко е възможно. Защо не провериш?

Габриел тихо пристъпи към вратата на детската стая и влезе. Преди да отлети за Виена, бе сменил бебешките им легла с по-големи, което означаваше, че можеха да се разхождат свободно из апартамента през нощта. Сега обаче спяха дълбоко под стенописа с облаци в Тицианов стил, който Габриел бе нарисувал след кървав сблъсък с руските тайни служби.

Той се наведе и целуна Рафаел по челото. Лицето на детето, огряно от сноп светлина, идващ от полуотворената врата, имаше стряскаща прилика с това на Габриел. Дори беше наследило проклятието на неговите зелени очи. Ирене обаче приличаше повече на майката на Габриел, на която бе кръстена. Киара бе липсваща съставка в генетичната рецепта на децата. Времето щеше да промени това, помисли си Габриел. Красота като нейната не можеше да бъде потискана вечно.

— Ти ли си, абба?

Беше Ирене. Рафаел не се будеше и от бомбен взрив, но Ирене, също като Габриел, спеше леко. Според него тя имаше качествата на перфектния шпионин.

— Да, скъпа — прошепна той. — Аз съм.

— Остани малко.

Габриел седна на ръба на леглото ѝ.

— Потупай ме по гърба — нареди тя и той допря внимателно длан до топлата тъкан на пижамата ѝ. — Добре ли мина пътуването?

— Не — отговори ѝ честно.

— Видях те по телевизията.

— Така ли?

— Изглеждаше много сериозен.

— Откъде си я научила тази дума?

— Коя?

— Сериозен.

— От мама.

Така се говореше в дома на семейство Алон. Децата наричаха Габриел абба, което на иврит означаваше „татко“, а на Киара казваха „мама“. Учеха едновременно иврит и италиански, както и немски. В резултат на това говореха език, който само техните родители бяха в състояние да разберат.

— Къде беше, абба?

— На неинтересно място.

— Винаги тъй казваш.

— Така ли?

— Да.

Децата имаха съвсем бегла представа какво работеше баща им. Знаеха само, че снимката му понякога се появяваше по телевизията, че го разпознаваха на публични места и че непрекъснато е заобиколен с въоръжени мъже. Както и те самите.

— Грижи ли се добре за майка си, докато ме нямаше?

— Опитах се, но тя бе тъжна.

— Гледай ти… И защо?

— Заради нещо, което видя по телевизията.

— Бъди добро момиче и заспивай.

— Може ли да спя при теб и мама?

— Абсолютно не.

Тонът му бе строг. Въпреки това Ирене се закикоти. Това бе единственото място, на което никой не изпълняваше заповедите му. Той я потупа по гръбчето още една минута, докато малката задиша дълбоко и равно. След това стана внимателно от ръба на леглото и тръгна към вратата.

— Абба?

— Да, любов моя?

— Може ли да ме целунеш за последно?

Той я целуна толкова много пъти, че не успя да ги преброи. Целува я, докато тя, доволна, започна да го моли да излезе.

Щом се появи в кухнята, Габриел завари тенджера с вряща вода на котлона и Киара, която стържеше пармезан. Правеше го умело и на пръв поглед без усилие, както повечето неща, включително и грижите по децата. Когато получи определеното количество, смени пармезана с пекорино и настърга и него. Габриел бързо огледа продуктите, наредени на плота. Масло, зехтин, висока мелничка за пипер: съставките за „Качо е Пепе“. Семплата римска паста някога беше сред любимите му, особено по начина, по който Киара я приготвяше.

— Знаеш ли — каза той, докато я наблюдаваше как готви, — има един много мил човек на пазара Махане Йехуда, който би направил това вместо теб.

— Или направо да го купя в буркан от супермаркета. — Тя укорително поклати глава. — Сиренето трябва да бъде правилно настъргано. Иначе резултатите ще са катастрофални.

Той се намръщи към малкия телевизор в края на плота.

— Също като във Виена.

Киара извади парченце от спагетите в тенджерата и след като го провери, изсипа и останалото количество в гевгира. След това ги поля с разтопено масло, зехтин и настърганото сирене и с малко от водата, в която бяха врели, и подправи ястието с толкова пипер, колкото да му придаде лека пикантност. Ядоха заедно на малката маса в кухнята, бебешкият монитор беше между тях, телевизорът работеше без звук. Габриел отказа предложеното му тосканско червено вино, един господ знаеше какво можеше да донесе нощта. Тя наля малко на себе си и се заслуша, докато той описваше събитията във Виена.

— И сега какво? — попита Киара.

— Предприемаме бързи, но безмилостни мерки, за да определим откъде е течът на информация.

— Кой е знаел адреса на тайната квартира?

— Ели, Михаил, служителите от „Невиот“, човекът от интендантството, който я е взел под наем, шестима полеви агенти, сред които и моите охранители. И Узи, разбира се.

— Не спомена британците.

— Така ли?

— Разбира се, имаш заподозрян.

— Не бих искал да влияя на разследването по никакъв начин.

— Прекарваш прекалено много време с премиера.

— Това е една от неприятните страни на новата работа.

Погледът на Киара се премести към телевизора.

— Прости ми, но ще ти го кажа направо: Узи вероятно тайно се забавлява с това. Киров бе вербуван по негово време. А сега е мъртъв.

— Узи оказва пълна подкрепа.

— Няма избор. Но се опитай да видиш нещата от неговата гледна точка. Той управлява Службата компетентно шест години. Не брилянтно — добави тя, — но компетентно. И за награда го махат и слагат теб.

Между тях се възцари мълчание. Чуваше се само ритмичното дишане на децата през монитора.

— Беше много сладък с Ирене — каза накрая Киара. — Тя беше толкова развълнувана, че ще се прибереш у дома, та чак отказа да си ляга. Трябва да знаеш, че Рафаел се справя доста добре с отсъствията ти. Той е истински малък стоик, какъвто трябва да е бил и баща му. Но на Ирене ѝ липсваш ужасно. — Тя млъкна, след това добави: — Почти толкова, колкото и на мен.

— Ако от това гръмне голям скандал, може да се виждаме и по-често.

— Нищо не би ме направило по-щастлива. Но премиерът никога не би посмял да уволни великия Габриел Алон. Ти си най-популярният човек в страната.

— Вторият най-популярен — уточни Габриел. — Онази актриса е по-известна от мен.

— Не вярвай на проучванията, те никога не са точни. — Киара се усмихна. — Знаеш ли, Габриел, има и по-лоши неща от това да те уволнят.

— Какво например?

— Руски убиец да ти пръсне мозъка. — Тя вдигна чашата с вино към устните си. — Сигурен ли си, че не искаш малко? Наистина е доста добро.

9. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Въпреки притесненията на премиера, Габриел остави разследването в ръцете на Йоси Гавиш и Римона Щерн, двама от най-доверените му висши офицери и най-близки приятели. Стори го по лични причини. Последното независимо разследване на Службата, проведено след поредица от провалени операции в края на 90-те години на XX век, бе ускорило връщането на Ари Шамрон от неспокойната му пенсия. Един от първите му официални актове беше да отиде до Западен Корнуол, където Габриел се бе заключил в изолирана вила само в компанията на картините си и скръбта си. Както обикновено, Шамрон не бе дошъл с празни ръце; той носеше в дар операция. Тя щеше да се окаже първата стъпка от дългия път на Габриел от самоналоженото изгнание към директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Поуката, поне от гледна точка на Габриел, беше, че шпионите, които допускат външни хора до себе си, трябва да си поемат рисковете.

Първата заповед към Йоси и Римона беше да отхвърлят от себе си всякакви съмнения за теч на информация. Те го направиха, подлагайки се на два напълно ненужни теста с полиграф, които преминаха отлично. След това поискаха помощ от още един анализатор. С неохота Габриел им прати Дина Сарид, експерт по тероризъм с цяла купчина отворени случаи на претрупаното си бюро, сред които и три, отнасящи се до ИДИЛ. А те можеха да бъдат категоризирани като бомби с часовников механизъм. Дина не знаеше почти нищо за Киров и неговото дезертиране. Въпреки това Габриел я накара да се върже за полиграфа. Не беше изненадващо, че и тя премина теста. Както направиха и Ели Лавон, Михаил Абрамов, Яков Росман, екипът от „Невиот“, полевите агенти от охраната и човекът от интендантството.

Първата фаза на разследването, която завърши по пладне на следващия ден, даде предвидими резултати. Тримата анализатори не откриха никакви улики, че течът на информация е бил от човек на Службата. Не установиха и грешка при изпълнението на самата операция. Всички бяха участвали в много по-сложни начинания от това обикновено дезертьорство и изтегляне на агент. Както бе написал Йоси в доклада си: „Детска игра по нашите стандарти“. Въпреки това признаваше, че има „известни и неизвестни фактори“. Най-важният беше, че течът на информация може да е дошъл от самия Константин Киров.

— Как? — попита Габриел.

— Ти му прати общо четири съобщения онази нощ, нали?

— Имаш ги всичките, Йоси. Знаеш, че е така.

— С първото му нареди да напусне „Интерконтинентал“ и да поеме пеш към гарата. С второто го инструктира да се качи на последния влак за Виена. Когато пристигна, му каза да вземе такси до „Бест Уестърн“. Но минута преди да пристигне там, му прати адреса на тайната квартира.

— Виновен по всички обвинения.

— Той все още е бил в таксито, което значи, че Михаил и Келър не са го виждали ясно.

— Какво намекваш?

— Може да е препратил съобщението.

— На кого?

— На Центъра в Москва.

— И да се самоубие?

— Възможно е да е останал с впечатлението, че вечерта ще се развие по друг начин.

— Какъв?

— Ами например, че целта ще е различна.

— Кой?

Йоси сви рамене.

— Ти.

Което доведе до втората фаза на разследването: пълен преглед на вербовката на Константин Киров, на оперативното му водене и огромното количество разузнавателна информация, предадена от него. Възползвайки се от изминалото време, тримата анализатори претеглиха всеки доклад на Киров. Не откриха никакви доказателства за измама. Заключиха, че той е наистина рядка птица. Въпреки че бе насилствено вербуван, беше чисто злато.

Но Службата не бе запазила само за себе си безценната му разузнавателна информация, беше споделила огромна част от нея с американците и британците. Всяко споделяне бе описано в обемистото досие на Киров: видът материал, датата, всички най-важни подробности за разпространението. Никой във Вашингтон или Лондон обаче не знаеше истинската самоличност на агента с кодово име Хийтклиф и само шепа висши офицери бяха наясно с намерението му да дезертира. Един служител от МИ6 бе получил адреса на виенската тайна квартира предварително. Той бе настоял за това, като твърдеше, че е необходимо за безопасния трансфер на дезертьора до международното летище на Виена, където го чакаше „Фалкон“, за да го откара до Лондон.

— Ние бихме настояли за същото — каза Узи Навот. — Освен това фактът, че е разполагал с определена информация, не е доказателство, че я е предал на руснаците.

— Вярно е — съгласи се Габриел. — Но това е добро начало.

Навот поднесе фина порцеланова чаша към устните си.

В нея имаше гореща вода с резен лимон. До чинийката ѝ лежеше плато със стръкове целина. Те бяха внимателно аранжирани, за да изглеждат по-привлекателни. Очевидно Бела не бе доволна от сегашното тегло на Навот, което варираше като латиноамериканска фондова борса. Бедният Узи трябваше да прекара по-голямата част от последното десетилетие на диета. Храната беше единствената му слабост, особено тежката калорична кухня на Централна и Източна Европа.

— Ти решаваш — продължи той, — но на твое място бих поискал повече от купчина предположения, преди да отправя обвинение срещу офицер от братска разузнавателна служба. Аз всъщност го познавам. Не ми изглежда от онези типове, които биха предали родината си.

— Сигурен съм, че Ангълтън е казал същото за Ким Филби.

Навот кимна мъдро и се съгласи с аргумента.

— Как смяташ да процедираш?

— Ще отлетя до Лондон и ще поговоря с нашите партньори.

— Искаш ли да направя едно предсказание?

— Защо не?

— Твоите партньори ще отхвърлят категорично разкритията. И след това ще ни обвинят за случилото се във Виена. Винаги е така, когато стане катастрофа в нашия занаят. Всички бягат към най-близката дупка.

— Да оставя нещата, това ли предлагаш?

— Искам да кажа — обясни Навот, — че ако продължиш по тази линия само на базата на несигурно предположение, ще нанесеш сериозни щети на безценните ни отношения.

— Между нас и британците няма никакви отношения. Те са прекратени до второ нареждане.

— А аз се боях, че ще направиш нещо прибързано. — Узи сниши глас и добави: — Не си сплесквай носа, за да отмъстиш на лицето си, Габриел.

— Мама все това ми казваше. А още не знам какво означава.

— Означава, че трябва да хвърлиш доклада в машината за унищожение на документи.

— Няма начин.

— В такъв случай — въздъхна Навот — трябва да изпратиш някого обратно във Виена, който да се помъчи да донесе още малко подробности. Някой, който говори езика като местен. С контакти в техните служби за сигурност. А ако си изиграе правилно картите, може и да избие от главите на австрийците, че ние сме убили човека, поискал да дезертира при нас.

— Да познаваш някого, който отговаря на това описание?

— Може би.

Габриел се усмихна.

— Може да си хапнеш вкусен виенски шницел, докато си в града, Узи. Знам колко много ти харесва начинът, по който го правят във Виена.

— И гулаш с говеждо. — Навот прокара ръка по обширното си шкембе. — Точно от това имам нужда. Бела може да ме постави на наказателен порцион.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да заминеш?

— Все някой трябва да го направи. — Узи погледна мрачно платото със стръкове целина. — Защо да не съм аз?

10. Виенската гора, Австрия

Узи прекара скучна вечер с Бела в техния уютен дом в Петах Тиква, предградието на Тел Авив. А на сутринта стана ужасно рано — още в три, и взе полета в пет и десет на „Ел Ал“ за Варшава, който в Службата умилително наричаха „Полския експрес“. В малкия му сак имаше два ката дрехи и три различни самоличности. Спътничката до него, жена на трийсет и три от град в Горна Галилея, не го разпозна. Навот се почувства едновременно облекчен и дълбоко наранен, след като честно анализира чувствата си. Бе ръководил безупречно Службата шест години и въпреки това вече бе забравен. Отдавна се бе примирил с факта, че ще бъде запомнен като човек, топлил стола за избрания. Той бе бележка под линия.

Но дълбоко в себе си беше шпионин. Признаваше, че не бе екшън герой като Габриел. Ала Узи бе истински шпионин, вербовчик и оперативен офицер на агенти, събирач на чуждите тайни. Преди бюрократичния му възход на булевард „Цар Саул“ основното му бойно поле бе Западна Европа. Въоръжен с много езици, фаталистичен чар и малко състояние като финансиране, той бе вербувал широка мрежа от агенти от терористични организации, посолства, външни министерства и служби за сигурност. Един от тях бе Вернер Шварц. Навот му звънна същата вечер от хотелската си стая в Прага. Вернер звучеше като човек, изпил повече, отколкото бе добре за него. Прекалено много си падаше по пиенето. Беше нещастно женен. Алкохолът бе неговата анестезия.

— Очаквах обаждането ти.

— Мразя да съм предсказуем.

— Недостатък на занаята — подхвърли Шварц. — Предполагам, че Виена е включена в плановете ти за пътуване.

— Всъщност идвам утре.

— Вдругиден ще е по-добре.

— Имам срокове, Вернер.

— Не мога да се видя с теб във Виена. Службата ми е на нокти.

— Моята също.

— Мога да си представя. Какво ще кажеш за малката винена градина във Виенската гора? Помниш я, нали?

— Със значителна симпатия.

— И с кого ще вечерям?

— Мосю Лафон. — Венсан Лафон бе една от старите самоличности на Навот. Той бе пътуващ автор на свободна практика от бретонски произход, чийто живот се събираше в куфар.

— Нямам търпение да се видя отново с него. Венсан винаги е бил един от любимците ми — каза Вернер Шварц и затвори.

Навот имаше навика да пристига в ресторанта трийсет минути по-рано, както направи и сега. Носеше декоративна кутия от „Демел“, прочутия виенски производител на шоколад. Беше изял повечето бонбони по време на пътуването и на тяхно място бе сложил пет хиляди евро в брой. Собственикът на ресторанта, дребен мъж с формата на руска матрьошка, си го спомни. И в ролята на мосю Лафон Навот го развесели с истории от последните си пътувания, преди да се настани в тих ъгъл в облицованата с дърво зала. Поръча бутилка „Грюнер Велтлинер“, убеден, че няма да е последната. Само три от другите маси бяха заети и компаниите вече приключваха обяда си. Скоро мястото щеше да е пусто. Навот харесваше да има някакъв фонов шум, когато се занимаваше с шпионство, но Вернер предпочиташе да предава страната си, без никой да го наблюдава.

Пристигна точно в три часа, облечен делово в тъмен костюм и палто. Външно бе променен, откакто Навот не го бе виждал, и то не към добро. Беше напълнял и побелял, имаше още нови спукани капиляри по бузите. Очите му светнаха, когато Навот наля вино в две чаши. След това на лицето му се изписа обичайното разочарование. Вернер Шварц го носеше като вратовръзка. Узи бе забелязал това по време на един от риболовните им излети и с малко пари и сърдечни разговори го бе хванал в мрежата си. От поста си във Федералното ведомство за защита на конституцията и борба с тероризма — БВТ, способната австрийска служба за вътрешна сигурност, той информираше Навот за нещата, които представляваха интерес за държавата Израел. Узи бе принуден да се откаже от контрола над Вернер през мандата си като началник. Няколко години двамата не бяха контактували, ако изключим по някоя друга тайна коледна картичка и редовните депозити в банковата сметка на Вернер в Цюрих.

— Нещо малко за Лоте — каза Навот и му подаде кутията.

— Не биваше.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя. Знам, че си зает човек.

— Аз? Имам достъп, но не и истински отговорности. Ходя по срещи и си губя времето.

— Колко още?

— Може би две години.

— Няма да те забравим, Вернер. Ти бе добър с нас.

Австриецът махна небрежно с ръка.

— Да не съм момиче, което си свалил в бара? След като се пенсионирам, ще ти е трудно да си спомниш името ми.

Навот не си направи труда да отрече.

— Ами ти, мосю Лафон? Виждам, че още си в играта.

— Поне за още няколко рунда.

— Службата ти се отнесе лошо с теб. Заслужаваш повече.

— Имах добър мандат.

— И накрая те изхвърлиха заради Алон. — Вернер попита с доверителен шепот: — Той наистина ли си мисли, че ще му се размине, след като застреля офицер от СВР насред Виена?

— Нямаме нищо общо с това.

— Стига, Узи…

— Трябва да ми повярваш, Вернер. Не бяхме ние.

— Имаме доказателства.

— Какви?

— Един от членовете на наказателния отряд. Високият — настоя Шварц. — Онзи, който прилича на труп. Той е помогнал на Алон при малък проблем в Градската синагога преди няколко години, а Алон е бил достатъчно глупав да го прати обратно във Виена, за да се погрижи за руснака. Не трябваше да допускате такава грешка, Узи. Ти винаги си бил предпазлив.

Навот не обърна внимание на ласкателството му.

— Нашите хора са били там в онази нощ — призна той, — но не по причината, за която си мислиш. Руснакът работеше за нас. Беше в процес на дезертиране, когато бе убит.

Вернер се усмихна.

— Колко време ви отне с Алон, за да измислите това?

— Не си видял убийството с очите си, нали, Вернер?

— Няма камери в онзи край на улицата, затова сте избрали мястото. Балистичната експертиза доказва категорично, че човекът на мотора е дръпнал спусъка. — Шварц млъкна, след това добави: — Моите съболезнования, между другото.

— Не е необходимо. Той не бе от нашите.

— Лежи на маса в моргата. Наистина ли смятате да го оставите там?

— Той не е наша грижа. Правете с него каквото искате.

— О, ние вече го правим.

Собственикът се появи, за да им вземе поръчката, докато последната от трите компании за обяд се приближаваше шумно към вратата. През прозорците на залата за хранене се виждаше, че Виенската гора започва да притъмнява. Това беше тихото време, което Вернер Шварц обичаше най-много. Навот си напълни чашата. След това, без предупреждение или обяснение, изрече едно име.

Шварц вдигна вежди.

— Какво за него?

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал.

— Какво?

— Добър офицер, който служи професионално на интересите на страната си тук, във Виена, в съответствие с нашите желания.

— Което означава, че не прави никакви опити да вреди на австрийското правителство.

— Нито на нашите граждани. Затова го оставяме да си върши работата необезпокояван. През повечето време — добави Шварц.

— Държите ли го под око?

— Когато ресурсите ни позволяват. Ние сме малка служба.

— И какво още?

— Той е много добър в работата си. Но от опит знам, че те обикновено са такива. Измамата им се удава естествено.

— Няма ли престъпления и прегрешения? Лични пороци?

— По някоя друга афера от време на време — каза Вернер Шварц.

— А някоя по-специална?

— Забърка се с жената на служител от американското консулство преди две години. Стана голям скандал.

— Как се справиха с него?

— Американецът беше преместен в Копенхаген, а съпругата му се върна във Вирджиния.

— Нещо друго?

— Лети често до Берн, което е интересно, защото Берн не е част от неговата територия.

— Мислиш, че има ново момиче там?

— Или нещо друго. Както знаеш, прерогативите ни свършват до швейцарската граница. — Първото ястие пристигна, терин с пилешки дробчета за Навот и пушени патешки гърди за Вернер. — Може ли да попитам защо се интересуваш от този човек?

— Въпрос на поддръжка. Нищо повече.

— Свързано ли е с руснака?

— Защо питаш?

— Заради избора на момента, не за друго.

— С един куршум два заека — обясни лековато Узи.

— Това не е толкова лесно. — Вернер Шварц попи устните си с колосаната салфетка. — Което ни връща към мъжа в централната морга. Колко още смятате да се преструвате, че не е ваш?

— Наистина ли мислиш — попита Навот с равен тон, — че Габриел Алон би ви позволил да погребете евреин в необозначен гроб във Виена?

— Признавам, това не е в стила му. Не и след всичко, което преживя в този град. Само че мъжът в моргата не е евреин. Поне етническият му произход не е такъв.

— Откъде знаеш?

— Тъй като полицията не успя да го идентифицира, бе наредена ДНК експертиза.

— И какво излезе?

— Няма и следа от гена на ашкеназите. Нито ДНК маркери на сефарадските евреи. Също така няма арабска, северноафриканска или испанска кръв. Нито капка.

— Тогава какъв е?

— Руснак. Сто процента.

— Гледай ти… — каза Навот.

11. Андалусия, Испания

Вилата бе прилепена до висок зъбер в планините на Андалусия. Странното ѝ положение харесваше на жената, тъй като изглеждаше, сякаш всеки момент ще се отлепи от скалата и ще полети надолу. В някои нощи тя лежеше будна в леглото и си представяше как се срутва в пропастта със своите сувенири, книги и котки, които се въртят около нея като торнадо от спомени. Чудеше се колко ли дълго щеше да лежи мъртва на дъното на долината, погребана под остатъците от самотното си съществуване, преди да я забележат. Дали властите щяха да ѝ направят прилично погребение? Щяха ли да съобщят на детето ѝ? Бе оставила няколко добре скрити следи към самоличността му в своите лични вещи и в началото на мемоарите си. Засега бе успяла да напише само единайсет страници с молив, като на всяка от тях имаше кафяв кръг от чашата с кафе. Беше измислила обаче заглавие, което смяташе за забележително постижение, тъй като заглавията винаги бяха най-трудното нещо. То бе „Другата жена“.

На оскъдните единайсет страници — целия резултат от усилията ѝ, не гледаше толкова благосклонно, защото имаше всичкото време на света. Нещо повече, тя бе журналистка, поне така се беше представяла в младостта си. Може би темата блокираше напредъка ѝ. Беше ѝ сравнително ясно как се пише за живота на другите — диктатора, бореца за свобода, мъжа, който продава маслини и подправки на пазара… Героят ѝ говореше, словата му бяха претегляни в съответствие с фактите — да, само неговите, защото по онова време жените нямаха никакво значение — и на страницата се изливаха няколкостотин думи, в които тя се надяваше да има достатъчно цвят и проницателност, за да ѝ осигурят малка сума от някой далечен редактор в Лондон, Париж или Ню Йорк. Но да пише за себе си — това бе напълно различна работа. Сякаш се мъчеше да си спомни подробности от катастрофа на тъмно шосе. Някога я беше претърпяла с него, стана в планина край Бейрут. Той бе пиян, както обикновено, и се държеше грубо, което не му бе присъщо. Тя предполагаше откъде иде гневът му: най-накрая бе събрала смелост да му каже за бебето. Той бе убил много хора. Всъщност стотици. Сега знаеше за това. Но не и тогава.

Работеше — или се преструваше, че работи — сутрин в сенчестата ниша под стълбите. Спеше все по-малко и ставаше все по-рано. Предполагаше, че това е друго неприятно последствие от остаряването. Тази сутрин бе по-производителна от обикновено, създаде цяла страница изискана проза без почти никакви корекции или редакции. Въпреки това още не бе завършила първата глава. Чудеше се дали да не го нарече предисловие? Винаги се бе отнасяла с недоверие към предисловията, смяташе ги за евтини похвати на бездарниците. В нейния случай обаче предисловието бе оправдано, защото историята ѝ не започваше от началото, а от средата. От един задушен следобед през август 1974 година, когато някой си другар с псевдоним Лавров ѝ донесе писмо от Москва. Без изписан подател, нито дата. Въпреки това тя беше наясно, че е от него, английския журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Стилът го издаде.

В единайсет и половина предобед тя остави молива. Знаеше колко е часът, защото металическият звук от алармата на нейния „Сейко“ ѝ напомни да вземе следващото си хапче. То бе за сърцето, което я мъчеше. Глътна горчивата малка таблетка със студени остатъци от кафето и заключи ръкописа — признаваше, че думата е претенциозна, но не можеше да измисли друга — в старинния викториански сейф под писалището. Следващата точка от наситения ѝ всекидневен график — ритуалната вана, отне четиресет минути, после още половин час внимателно се приготвя и облича. След което излезе от вилата и тръгна под яркото пладнешко слънце към центъра на селището.

Къщите бяха бели като изсъхнали кости. Градчето, прочуто с белотата си, беше кацнало навръх острия като нож зъбер. Сто и четиринайсет крачки по алеята я доведоха до новия хотел, а след още двеста двайсет и осем бе преминала горичката от маслинови дървета и храсти и се бе озовала до centre ville, както се изразяваше досега, след всичките години на великолепното ѝ изгнание. Беше играла с детето си тази игра с броенето на стъпки много отдавна в Париж. С колко стъпки прекосяваш вътрешния двор към улицата? Колко стъпки те превеждат през моста Конкорд? Колко трябват на десетгодишно хлапе, за да се изгуби от погледа на майка си? Отговорът бе: двайсет и девет.

Някакъв рисувач на графити беше поругал първата бяла като захар къща с цинизъм на испански. Въпреки това, според нея, работата му беше доста прилична, разчупваше монотонността на бялото като цветна декоративна възглавничка. Тя продължи нагоре през градчето към улица „Сан Хуан“. Магазинерите я гледаха презрително, когато минаваше покрай тях. Наричаха я с какви ли не имена, никое от които не бе ласкателно. Казваха ѝ la loca, лудата, или la roja, червената, намек за политическите ѝ убеждения, които тя и не опитваше да крие — въпреки инструкциите на другаря Лавров. Всъщност малко бяха собствениците на магазинчета, с които не бе имала някакви караници, винаги за пари. Тя ги смяташе за капиталистически лешояди, а те я мислеха, и то съвсем оправдано, за комунистка и причинителка на неприятности, при това натрапена.

Кафенето, в което предпочиташе да обядва, се намираше на площада до най-високата градска точка. Там имаше шестоъгълно островче с красива лампа в средата, а от източната страна — църква, боядисана в охра — още едно спасение от еднаквостта. Самото кафене беше сериозна работа — пластмасови маси и столове, мушами вместо покривки в странен шотландски десен, — а три прекрасни портокалови дървета, отрупани с плодове, засенчваха терасата. Сервитьорът беше общителен мароканец от някакво забравено от бога селце в планината Риф. Можеше и да е фанатичен почитател на ИДИЛ, дебнещ да ѝ пререже гърлото при първа възможност, но бе един от малкото хора в градчето, който се държеше любезно с нея. Двамата си говореха на арабски: тя — на нейния мухлясал класически, който бе научила в Бейрут, а той — на магребския диалект на Северна Африка. Беше щедър с шунката и шерито, въпреки че не одобряваше и двете.

— Видя ли новините от Палестина днес? — Мароканецът постави омлет с картофи пред нея. — Ционистите са затворили Храмовия хълм.

— Отвратително. Ако глупаците скоро не го отворят, това ще ги довърши.

— Иншаллах.

— Да — съгласи се тя и отпи сухо светло шери. — Иншаллах, наистина.

Докато пиеше кафе, надраска няколко реда в бележника си „Молескин“, спомени от онзи августовски следобед преди толкова време в Париж, импресии. Прилежно опитваше да раздели онова, което бе знаела тогава, от това, което знаеше сега, да постави себе си и читателя в мига, без да се влияе от времето. Когато се появи сметката, тя остави бакшиш колкото цялата сума и излезе на площада. По някаква причина църквата я примами. Изкачи стъпалата — бяха четири — и бутна дървената врата, обкована с огромни пирони. Към нея като въздишка се втурна хладен въздух. Тя инстинктивно протегна ръка напред и потопи върховете на пръстите си в светената вода, но се спря, преди да се прекръсти. Как ли пък не, помисли си, земята ще потрепери и олтарът ще се разцепи надве.

Нефът беше пуст, потънал в полумрак. Тя направи няколко колебливи стъпки по централната пътека и вдъхна познатите аромати на тамян, дим от свещи и пчелен восък. Винаги бе харесвала миризмите в църквите, но смяташе, че всичко останало там са глупости. Както обикновено, Бог във версията на римокатолицизма не ѝ говореше нищо и не предизвикваше у нея екстаз. Ала статуята на Мадоната с младенеца, надвиснала над поставка с поклоннически свещи, най-неочаквано я трогна до сълзи.

Пъхна няколко монети през процепа на кутията и излезе на слънце. Неочаквано беше захладняло, както ставаше в планините на Андалусия през зимата. Тя забърза към долната част на градчето, като броеше стъпките си и се чудеше защо на нейната възраст ѝ бе по-трудно да слиза, отколкото да се качва. Малкият супермаркет „Ел Кастийо“ се бе събудил от сиестата. Тя си взе няколко неща за вечеря от подредените полици и ги понесе в найлонова торба през горичката от дъбови и маслинови дървета, покрай новия хотел към затвора на своята вила.

Студът я последва вътре като бездомно животно. Тя запали огън в камината и си наля уиски, за да прогони хладината от тялото си. Загледа се в пламъците и когато отпи, неволно си спомни за него. Целувките му винаги имаха вкус на уиски.

Занесе чашата в нишата под стълбите. Над писалището имаше една-единствена полица с книги. Погледът ѝ се плъзна отляво надясно през избелелите гръбчета. Найтли, Сийл, Бойл, Райт, Браун, Модин, Макинтайър, Бийстън… Имаше и екземпляри с меки корици на лъжливите му мемоари. Името ѝ не се появяваше в нито един от томовете. Тя бе неговата най-добре пазена тайна. Не, помисли си внезапно, втората най-добре пазена тайна.

Отвори викторианския сейф и извади подвързан с кожа албум, толкова стар, че миришеше само на прах. По страниците му бяха внимателно налепени съвсем малка част от снимките, изрезките и писмата, които другарят Лавров ѝ бе позволил да вземе от стария ѝ апартамент в Париж — както и още някои, които бе успяла да запази без негово знание. Имаше само осем пожълтели фотографии на детето ѝ, последната бе направена тайно на Джизъс Лейн в Кеймбридж. И много повече негови. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците на хълмовете, пияните следобеди в морската вила на брега в Калде… Тук бяха и снимките, които бе правила в сигурното пространство на апартамента си, когато защитата му падаше. Елинор така и не ги бе намерила. Тя предполагаше, че измамата се удаваше естествено и на двамата. Както и на отрочето им.

Върна албума във викторианския сейф и пусна старомодния телевизор във всекидневната. По Ла 1 току-що бяха почнали вечерните новини. След няколко минути обичайни истории — профсъюзна стачка, футболни безредици, нови вълнения в съседна Каталуня — се появи репортаж за убийството на руски агент във Виена и за обвинения за него израелски супершпионин. Тя мразеше израелеца дори само заради това, че съществуваше, ала в този момент всъщност ѝ стана малко жал за него. Бедният глупак, помисли си тя. Нямаше представа срещу какво се е изправил.

12. Белгрейвия, Лондон

Официалният протокол изискваше Габриел да информира С, генералния директор на британската разузнавателна служба МИ6, за намеренията си да посети Лондон. Тогава щеше да бъде взет от комитет по посрещането на летище Хийтроу, преведен набързо през паспортния контрол и откаран до Воксхол Крос с кортеж, достоен за премиер, президент или висш сановник от някое кътче на изгубената империя. И почти всички, които имаха някакво значение в официален и секретен Лондон, щяха да знаят за присъствието му. Накратко — щеше да е катастрофа.

Което обясняваше защо Габриел отлетя за Париж с фалшив паспорт и след това тихо се промъкна в Лондон с обедния влак „Юростар“. Избра да отседне в „Грандхотел Бъркшър“ на Уест Кромуел Роуд. Плати за две нощи в брой — това бе такъв тип място — и се качи по стълбите до стаята си, защото асансьорът беше повреден.

Окачи знак „Не ме безпокойте“ на бравата и пусна резето, преди да вдигне слушалката на телефона в стаята. Тя миришеше на афтършейва на последния обитател. Започна да набира, но се спря. Обаждането щеше да бъде проследено от Правителствената централа по комуникациите — британската служба за електронно разузнаване, и почти със сигурност от американската АНС. А и в двете ведомства знаеха как звучи гласът му на множество езици. Остави слушалката на мястото ѝ и отвори приложение за превръщане на текст в звук на мобилния си телефон. След като набра съобщението и избра езика, на който искаше то да бъде прочетено, вдигна вонящата слушалка за втори път и набра целия номер.

Отговори мъжки глас, хладен и далечен, сякаш раздразнен от нежеланото прекъсване. Габриел вдигна мобилния си телефон към слушалката от хотелската стая и натисна иконата за възпроизвеждане. Автоматичният глас на софтуера сложи ударение на погрешните думи и срички, но успя да предаде желанията му. Той искаше да поговори насаме със С далеч от Воксхол Крос и без знанието на когото и да било другиго в МИ6. Той бе на разположение в „Грандхотел Бъркшър“, стая 304. Нямаше много време за чакане. Когато записът изтече, Габриел затвори и се загледа в трафика по улицата в пиковия час.

Минаха двайсет минути, преди телефонът в стаята най-накрая да звънне. Гласът, който Габриел чу, бе човешки:

— Итън Скуеър 56, седем часът, неофициално бизнес облекло.

Последва тракване и обаждането приключи.

Габриел очакваше, че ще го пратят в зловеща тайна квартира на МИ6 на място като Стокуел, Степни или Мейда Вейл, затова адресът в шикозния квартал Белгрейвия донякъде го изненада. Там имаше голяма сграда в джорджиански стил с изглед към югозападната част на площада. Първият етаж на постройката, също като при съседните от редицата, беше измазан в бяло, а останалите четири бяха облицовани с червени тухли. Между колоните на портала светеше ярка светлина и когато Габриел натисна звънеца, се чу плътен звук като от камбана. Докато чакаше отговор, той огледа и другите сгради по площада. Повечето бяха тъмни — доказателство, че най-търсените адреси в Лондон бяха запазени за отсъстващи богаташи от арабските страни, Китай и — разбира се — Русия.

Най-накрая се чуха стъпки, тракане на токчета по мраморен под. След това вратата се отвори и на прага застана висока жена, около шейсет и пет годишна. Беше с модни черни панталони и сако с десен, който приличаше на палитрата на Габриел след дълъг работен ден. Тя бе устояла на изкусителната песен на сирените да си направи пластична операция или да си имплантира колаген и така бе запазила сдържаната си и пълна с достойнство красота. Дясната ѝ ръка бе на дръжката, а в лявата имаше чаша бяло вино. Габриел се усмихна. Вечерта обещаваше да бъде интересна. Тя също се усмихна.

— Мили боже, наистина си ти!

— Боя се, че да.

— Влизай бързо, преди някой да те е снимал или да се е опитал да те взриви. Аз съм Хелън, между другото. Хелън Сиймор — добави тя, щом вратата се затвори с прищракване. — Греъм със сигурност ме е споменавал.

— Не спира да говори за теб.

Тя леко се смръщи.

— Греъм ме предупреди за мрачното ти чувство за хумор.

— Ще направя всичко възможно да го държа под контрол.

— Моля те, недей. Всичките ни приятели са толкова скучни. — Тя го поведе по коридора с шахматна настилка към просторна кухня, която ухаеше чудесно на пиле, ориз и шафран. — Правя паеля. Греъм каза, че няма да имаш нищо против.

— Моля?

— Чоризото и морските дарове — обясни тя. — Той ме увери, че не се храниш кашер.

— Така е, макар по принцип да избягвам забранените меса.

— Можеш да ги отделиш. Така правят арабите, когато им готвя.

— Често ли идват? — подпита я Габриел.

Хелън Сиймор присви очи.

Някой по-специално?

— Човекът от Йордания беше тук. Онзи, който носи костюми от „Савил Роу“ и говори като един от нас.

— Фарид Баракат.

— Той е доста самовлюбен. Харесва и теб — добави тя.

— С него сме от една и съща страна на барикадата.

— И коя е тази страна?

— На стабилността.

— Няма такова нещо, драги мой. Вече не.

Габриел ѝ подаде бутилка сансер на стайна температура, която бе купил от „Сейнсбърис“ на Бъркли стрийт. Хелън веднага я сложи във фризера.

— Видях снимката ти в „Таймс“ онзиден — каза тя и затвори вратата. — Или беше в „Телеграф“?

— Боя се, че и в двата.

— Не беше от най-хубавите ти. Може би това ще помогне. — Тя наля голяма чаша албариньо. — Греъм те чака горе. Трябвало да обсъдите нещо преди вечеря. Предполагам, че има нещо общо с Виена. Не ми е позволено да знам.

— Смятай се за късметлийка.

Габриел се качи на втория етаж по широкото стълбище. Светлина се разливаше от открехнатата врата на великолепния, отрупан с книги кабинет, където в достолепно уединение го чакаше Греъм Сиймор, наследникът на Къминг, Мингис, Уайт и Олдфийлд. Носеше сив костюм на бели райета и сива вратовръзка, които бяха в тон с цвета на гъстите му къдрици. В дясната ръка държеше гравирана чаша с прозрачна дестилирана напитка. Очите му бяха впити в телевизора, където премиерът отговаряше на репортерски въпрос за Брекзит. Габриел бе благодарен за смяната на темата.

— Моля те, кажи на Ланкастър колко много означава непоклатимата му подкрепа за мен в дните след Виена. Нека знае, че може във всеки момент да поиска да му върна услугата.

— Не вини Ланкастър — отвърна Сиймор. — Идеята не беше негова.

— А чия?

— Моя.

— Защо просто не си държите устата затворена? Защо ме топите?

— Защото ти и екипът ти проведохте лоша операция и аз не искам това да се отрази на моята служба или на моя премиер. — Греъм погледна неодобрително към виното на Габриел, отиде до количката и си доля питие. — Дали бих могъл да те заинтригувам с нещо малко по-силно?

— Ацетон с лед, моля.

— С маслинка или лимон? — С предпазлива усмивка Сиймор обяви временно примирие. — Трябваше да ми кажеш, че идваш. Имаш късмет, че не ме изпусна. Сутринта летя за Вашингтон.

— Черешите няма да цъфнат поне още три месеца.

— Слава богу.

— Какъв е дневният ред?

— Рутинна среща в Лангли за преглед на текущи общи операции и определяне на бъдещи приоритети.

— Моята покана сигурно се е загубила по пощата.

— Има някои неща, които правим без твое знание. Ние сме роднини все пак.

— Далечни роднини — отбеляза Габриел.

— Все по-далечни с всеки изминал ден.

— Съюзът и преди е бил под напрежение.

— Така е, но сега е различно. Изправяме се пред реална перспектива за рухване на международния ред. Същият, който роди вашата държава, бих добавил.

— Ние можем да се грижим за себе си.

— Наистина ли? — попита сериозно Сиймор. — А колко дълго? Срещу колко врагове едновременно?

— Да говорим за нещо по-приятно. — Габриел млъкна, след това добави: — Като Виена.

— Беше проста операция — каза Греъм след кратък размисъл. — Приберете агента, поговорете с него насаме, качете го на самолет към новия му живот. Правим го непрекъснато.

— Ние също — съгласи се Габриел. — Но тази операция бе усложнена от факта, че моят агент е бил разкрит много преди да напусне Москва.

— Нашият агент — каза натъртено Сиймор. — Ние се съгласихме да го приемем.

— Затова — отговори Габриел — сега е мъртъв.

Сиймор стисна чашата толкова силно, че можеше да се пръсне под пръстите му.

— Внимавай, Греъм. Ще я счупиш.

Той я остави на количката.

— Да предположим — продължи спокойно, — че според наличните доказателства Киров е бил разкрит.

— Да, да предположим.

— Но нека също така предположим, че отговорността да го доведете е била ваша, независимо от обстоятелствата. Трябваше да забележите проследяващите екипи на СВР във Виена и да го отпратите.

— Не можахме да ги забележим, Греъм, защото нямаше такива. Не бяха необходими. Те знаеха къде отива Киров и че аз ще го чакам там. Ето така са успели да ме снимат как излизам от сградата. И след това са използвали своите ботове, тролове, форуми и новинарски агенции, за да създадат впечатлението, че ние стоим зад убийството на Киров.

— Откъде е бил течът на информация?

— Не е от нашата служба. Което означава — кимна Габриел, — че е от вашата.

— Имам руски агент на заплата при мен, така ли? — въздъхна Сиймор. — Това ли намекваш?

Габриел отиде до прозореца и се загледа в тъмните къщи от другата страна на площада.

— Какво ще кажеш да пуснеш плоча на Хари Джеймс на грамофона и да увеличиш много силно звука?

— Имам по-добра идея. — Сиймор стана. — Ела с мен.

13. Итън Скуеър, Лондон

Макар отвън вратата да изглеждаше напълно обикновена, тя бе окачена в невидима подсилена стоманена рамка. Греъм Сиймор я отвори, като въведе правилния осемцифрен код в панела на стената. Помещението вътре беше малко и претъпкано, подът му бе повдигнат с десетина сантиметра. Имаше два стола, телефон и екран за засекретени конферентни видеоразговори.

— Домашна обезопасена стая — каза Габриел. — Какво ли ще измислят след това?

Сиймор седна на един от столовете и го прикани с ръка да се настани на другия. Коленете им се докосваха като на пътници в купе на влак. Лампата над тях си правеше шеги с красивите черти на Греъм. Той изведнъж заприлича на напълно непознат човек.

— Доста удобно, нали? И напълно предсказуемо.

— Кое? — попита Габриел.

— Търсите изкупителна жертва, за да обясните провала си.

— На твое място бих си помислил, преди да употребя израза изкупителна жертва. Това прави хора като мен неспокойни.

Сиймор някак си успяваше да запази маската на британската сдържаност.

— Да не си посмял да ми играеш тази карта. Познаваме се отдавна.

— Наистина е така. Затова си помислих, че може би ще поискаш да знаеш: твоят началник на бюрото във Виена е руски шпионин.

— Алистър Хюз ли? Той е чудесен офицер.

— Сигурен съм, че кукловодите му в Московския център мислят същото.

Вентилационната система на стаята бучеше като отворен фризер.

— Ще ме изслушаш ли поне?

— Не.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да прекъсна отношенията ни.

Сиймор само се усмихна:

— Не си добър играч на покер, нали?

— Никога не съм имал време за банални хобита — отговори Габриел.

— Пак тази карта.

— Отношенията ни са като брака, Греъм. Основават се на доверие.

— Според мен повечето бракове се основават или на пари, или на страх от самотата. И ако се разведеш с мен, няма да ти остане нито един приятел на този свят.

— Не мога да работя с теб и да обменям разузнавателна информация, ако началникът на бюрото ти във Виена е на заплата при руснаците. А съм сигурен, че и американците ще се почувстват по същия начин.

— Не би се осмелил.

— Само гледай. Всъщност смятам да разкажа на добрия ми приятел Морис Пейн за всичко това точно навреме за срещата ви утре. — Пейн бе директорът на ЦРУ. — Това значително ще оживи нещата.

Сиймор не отговори.

Габриел погледна към обектива на камерата над видеоекрана.

— Това нещо не е включено, нали?

Греъм поклати глава.

— И никой не знае, че сме тук вътре?

— Никой, освен Хелън. Тя го обожава, между другото.

— Кого?

— Алистър Хюз. Смята, че е секси.

— Същото мисли и съпругата на американски дипломат, който е работил във Виена.

Сиймор присви очи.

— Откъде знаеш за това?

— Едно птиченце ми каза. Същото, което ми довери, че Алистър Хюз е поискал адреса на тайната квартира, където възнамерявах да разпитам Киров.

— Управлението в Лондон искаше адреса, не Алистър.

— Защо?

— Защото ние отговаряхме за извеждането на Киров от Виена и безпроблемното му качване на самолета. Това не е като да си поръчаш кола от „Юбер“. Не можеш да натиснеш бутона в последната минута. Трябваше да планираме основния маршрут и да осигурим подкрепление, в случай че руснаците се намесят. И затова ни трябваше адресът.

— Колко души го знаеха?

— В Лондон ли? — Сиймор погледна към тавана. — Осем или девет. И още шест или седем във Виена.

— Ами Хорът на виенските момчета? — Последва мълчание и Габриел отново попита: — Колко знаеха американците?

— Нашият шеф на бюрото във Вашингтон ги информира, че Хийтклиф ще дезертира и че ние сме се съгласили да му дадем убежище. Тя не им е споделяла никакви подробности за операцията.

— Нито локацията?

— Само града.

— Бяха ли наясно, че ще бъда там?

— Може би… — Сиймор даде вид, че се замисля. — Съжалявам, но започвам да се обърквам. Американците ли обвиняваш за теча на информация към руснаците, или нас?

— Обвинявам сексапилния Алистър Хюз.

— Ами другите четиринайсет офицери от МИ6, които са знаели адреса на тайната ви квартира? Откъде си сигурен, че не е бил някой от тях?

— Защото седим в тази подсигурена стая — каза Габриел. — Ти ме доведе тук, понеже се страхуваш, че може и да съм прав.

14. Итън Скуеър, Лондон

Греъм Сиймор седя дълго време мълчаливо, потънал в размисъл. Беше извърнал очи, сякаш наблюдаваше пейзажа, изнизващ се покрай прозореца на въображаемото купе на Алон. Накрая тихо произнесе едно име — руско. Габриел го дочу с мъка под бученето на вентилационната система.

— Грибков — повтори Сиймор. — Владимир Владимирович Грибков. Накратко го наричаме Ви Ви. Преструва се на пресаташе на руската дипломатическа мисия в Ню Йорк. Доста зле, бих добавил. Всъщност е офицер от СВР, който търси шпиони в ООН. Московският център има мощна резидентура в Ню Йорк. Нашето бюро е доста по-малко, а вашето — още повече. Всъщност се състои само от един човек. Знаем самоличността му, американците — също.

Сиймор добави, че това обаче нищо не означавало. Важното било, че по време на иначе скучен дипломатически коктейл в лъскав манхатънски хотел Владимир Владимирович Грибков се обърнал към човек на МИ6 в Ню Йорк и му споделил, че иска да обсъди нещо от силно чувствително естество. Офицерът от МИ6, чиято самоличност Сиймор не разкри, съответно докладвал за контакта в Лондон.

— Защото, както знае всеки полеви агент на МИ6, най-сигурният път към пълна кариерна разруха е подхващането на неоторизирани близки отношения с разбойник от СВР.

Лондон официално благословил контакта и три седмици след първата среща — достатъчно време Грибков да се осъзнае, както каза Сиймор — двамата офицери се споразумели да се видят на отдалечено място източно от Ню Йорк, на Лонг Айланд.

— Всъщност е било на по-малък остров край брега, място, наречено Шелтър Айланд. Няма мост, само ферибот. Голяма част от острова е природен резерват с пътеки, дълги километри, където може да не срещнеш жива душа. Накратко, идеалното място за офицер от Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество да се срещне с руснак, който обмисля да предаде страната си.

Грибков не си губил времето с предисловия и професионална любезност. Казал, че е разочарован от СВР и Русия под управлението на Царя. Желанието му било да дезертира в Англия заедно със съпругата и двете си деца. Те живеели с него в Ню Йорк, в руския дипломатически комплекс в Бронкс. Казал, че може да предаде на МИ6 несметно количество разузнавателна информация, включително и такава, която би го направила най-ценния дезертьор в историята. Затова искал да бъде добре компенсиран.

— Колко? — попита Габриел.

— Десет милиона паунда в брой и къща в английската провинция.

— Значи, е един от онези — каза презрително Габриел.

— Да — съгласи се Сиймор.

— И каква е тази информация, която го прави достоен за подобно богатство?

— Името на руската къртица на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Уточни ли от коя служба е и от коя страна на барикадата?

Греъм поклати глава.

— И каква беше твоята реакция?

— Предпазливост, граничеща със скептицизъм, което е по определение първоначалната ни позиция. Предположихме, че ни омайва с приказки или че е агент-провокатор, пратен от Московския център да ни подведе да извършим саморазрушителен лов на вещици, за да открием предателя в нашите среди.

— Следователно сте му казали, че не се интересувате?

— Всъщност точно обратното. Предадохме му, че сме силно заинтересовани, ала имаме нужда от няколко седмици, за да проверим препоръките му. Грибков не беше новак. Беше ветеран в СВР, служил в няколко резидентури на Запад, последно във Виена, където често бе контактувал с моя началник на бюрото…

— Сексапилния Алистър Хюз.

Сиймор не отговори.

— От какво естество са били контактите?

— Обичайното — каза Сиймор. — Важното е, че Алистър е докладвал за всеки един от тях, каквито са изискванията към него. Всички са описани в досието му, както и в това на Грибков.

— Тъй че си повикал Хюз във Воксхол Крос, за да разбереш какви са впечатленията му от Грибков и какво продава той.

— Точно така.

— И какво?

— Алистър беше дори по-скептичен от централата в Лондон.

— Нима? Шокиран съм да го чуя.

Греъм се намръщи.

— Така — продължи той — изминаха шест седмици от първоначалното предложение на Грибков за дезертиране. И руснакът започна да се изнервя. Звъня два пъти по телефона на моя човек в Ню Йорк по начин, който е силно непрепоръчителен. И след това направи нещо наистина безразсъдно.

— Какво?

— Обърна се към американците. Както можеш да очакваш, в Лангли побесняха заради начина, по който движехме случая. Притиснаха ни да приемем Грибков възможно най-бързо. Дори предложиха да платят част от десетте милиона. Когато им се опънахме, всичко се превърна в огромна семейна война.

— Кой спечели?

— Московският център — каза Сиймор. — Докато се карахме с американските си братовчеди, не забелязахме кога са повикали Грибков у дома за спешни консултации. Жена му и децата му се върнаха в Русия няколко дни след него и през следващия месец постоянната мисия на Руската федерация в ООН обяви назначението на ново пресаташе. Няма нужда да ти казвам, че оттогава никой не е виждал или чувал Владимир Владимирович Грибков.

— Защо не съм информиран за всичко това?

— То не се отнасяше до теб.

— Отнасяло се е — изрече с равен тон Габриел — от мига, в който сте допуснали Алистър Хюз на километър от моята операция във Виена.

— Дори не ни мина през ума да му забраним да работи по това.

— И защо?

— Защото вътрешното ни разследване го оневини за каквато и да е роля в гибелта на Грибков.

— Какво облекчение. Но как точно руснаците са разбрали, че Грибков се опитва да дезертира?

— Заключихме, че сигурно ги е усъмнил с поведението си. Американците се съгласиха с преценката ни.

— Чудесно. Само че сега имаме още един мъртъв руски дезертьор. И общият знаменател е твоят шеф на бюрото във Виена, мъж, който се е замесил в извънбрачна връзка със съпругата на американски консулски служител.

— Мъжът ѝ не беше консулски служител, беше от ЦРУ. А ако изневярата в брака беше индикатор за държавна измяна, нямаше да имаме служба. Нито пък вие.

— Прекарва много време от другата страна на границата, в Швейцария.

— Да не би едно птиче да ви го е съобщило или сте го наблюдавали?

— Никога не бих наблюдавал твой офицер, без да ти кажа, Греъм. Приятелите не постъпват така един с друг. Не се държат в неведение. Не и когато са заложени човешки животи.

Сиймор не отговори. Изведнъж бе придобил изтощен вид и изглеждаше уморен от пререканията. Габриел не завиждаше на приятеля си за бедата, в която бе попаднал. Шпионинът никога не печелеше от подобни ситуации. Въпросът бе колко тежко бе поражението.

— С риск да си напъхам носа, където не бива — каза Габриел, — ми се струва, че имаш два избора.

— Нима?

— Най-логичният курс на действие би бил започването на вътрешно разследване дали Алистър Хюз не предава тайните ви на руснаците. Ще трябва да съобщите и на американците за него, което ще замрази дълбоко отношенията ви. Нещо повече, ще се наложи да вкарате в играта и съперниците си от МИ5, което е последното, което бихте искали.

— А вторият избор? — попита Сиймор.

— Оставете ни да наблюдаваме Хюз.

— Ти, разбира се, се шегуваш.

— Понякога. Но не и сега.

— Това е безпрецедентно.

— Не съвсем — кимна Габриел. — И си има своите преимущества.

— Като например?

— Хюз познава вашите техники за наблюдение и вероятно, което е по-важно, персонала ви. Ако се опитате да го следите, има голяма вероятност да ви забележи. Но ако ние го правим…

— Ще имате разрешение да се ровите в частните дела на един от офицерите ми.

Габриел сви рамене и даде да се разбере, че вече има такова разрешение, дори без одобрението на Сиймор.

— Няма да може да се скрие от нас, Греъм, не и ако го поставим под денонощно наблюдение. Ако е в контакт с руснаците, ще го хванем.

— И после какво?

— Ще ви предадем доказателствата и ще можете да правите с тях каквото си поискате.

— Или каквото вие поискате.

Габриел не се хвана на въдицата, състезанието бе почти приключило. Сиймор вдигна раздразнено очи към решетката на тавана. Вътре бе сибирски студ.

— Не мога да ти позволя да следиш моя шеф на бюрото във Виена, без някой от нашата служба да ти наднича през рамото — каза той накрая. — Искам в екипа за наблюдение да има един мой офицер.

— Точно така попаднахме в тази бъркотия, Греъм.

Думите на Габриел бяха посрещнати с мълчание и затова той допълни:

— Като се имат предвид сегашните обстоятелства, има само един офицер на МИ6, когото бих приел.

— Забрави ли, че двамата с Алистър се познават?

— Не — отвърна Габриел, — този важен факт не ми е убягнал внезапно от ума. Но не се тревожи, няма да им позволим да се доближат дори на километър.

— Нито дума на американците — настоя Сиймор.

Габриел вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше тържествена клетва.

— И абсолютно никакъв достъп до каквито и да е досиета на МИ6, нито до вътрешните дела на бюрото във Виена — поиска Сиймор. — Операцията ви ще бъде ограничена само до физическо наблюдение.

— Но апартаментът му трябва да е достъпен — възрази Габриел. — Подслушване и видеонаблюдение.

Сиймор се престори, че размишлява.

— Съгласен — каза той накрая. — Но се опитайте да бъдете малко по-дискретни с камерите и микрофоните. Всекиму се полага някаква зона на имунитет.

— Освен ако не шпионира за руснаците. Тогава му се полага высшая мера.

— Това на иврит ли е?

— Не, на руски.

— Какво означава?

Габриел набра осемте цифри на кода на вътрешния панел и заключалките изщракаха.

Греъм се смръщи.

— Ще сменя кода веднага щом стана утре.

— Направи го — каза Габриел.

По време на вечерята Сиймор беше някак отнесен, така че на Хелън, перфектната шпионска съпруга, се падна задачата да води разговора. И го направи с достойна за възхищение дискретност. Габриел бе стар познайник на лондонската преса, но тя нито веднъж не повдигна неприятната тема за миналите му подвизи на британска земя. Чак по-късно, когато се канеше да си тръгва, той осъзна, че не бяха говорили за абсолютно нищо.

Беше се надявал да се върне пеш в хотела си, но един ягуар го чакаше до тротоара. Кристофър Келър седеше на задната седалка в лимузината и четеше нещо на даденото му от МИ6 „Блекбъри“.

— На твое място щях да побързам да вляза — подметна той. — Добър приятел на Царя живее от другата страна на площада.

Габриел се вмъкна в колата и затвори вратата. Лимузината потегли рязко и миг по-късно се носеше с пълна скорост по Кингс Роуд през Челси.

— Как беше вечерята? — попита предпазливо Кристофър.

— Почти толкова зле, колкото във Виена.

— Чух, че ще се връщаме.

— Не и аз.

— Много лошо. — Келър се взря през прозореца. — Знам колко много обичаш града.

15. Британското посолство, Вашингтон

Генералният директор на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество нямаше личен самолет — само премиерът се ползваше от тази привилегия. И затова на следващата сутрин Греъм прекоси Атлантика на борда на чартърен полет с „Фалкон“. На пистата на международното летище „Дълес“ бе посрещнат от екип на ЦРУ и откаран с висока скорост през обширните предградия на Северна Вирджиния към комплекса на британското посолство на Масачузетс авеню. При пристигането му там бе отведен на горния етаж за задължителната среща с посланика — човек, когото познаваше почти цял живот. Бащите им бяха служили заедно в Бейрут в началото на 60-те години на XX век. Бащата на посланика бе работил за Външното министерство, а на Сиймор — за МИ6.

— Вечеря довечера? — попита посланикът, когато покани Сиймор да влезе.

— Боя се, че трябва да се връщам в Лондон.

— Жалко.

— Наистина.

Следващата спирка на Сиймор бе бюрото на МИ6, което се намираше зад врата като на банков сейф, тайно кралство, отделено от останалата част на посолството. Това бе най-голямото бюро на МИ6 и без съмнение най-важното. Заради действащо споразумение неговите служители не правеха никакви опити да събират разузнавателна информация на американска почва. Те служеха просто за свръзка с огромната американска разузнавателна общност, където ги смятаха за ценни партньори. МИ6 бе помагала за изграждането на американския шпионски капацитет по време на Втората световна война, а сега, десетилетия по-късно, все още събираше плодовете на това. Близките семейни отношения позволяваха на Обединеното кралство, куха бивша империя с малка войска, да играе несъразмерно голяма роля на световната сцена. И така да поддържа илюзията, че е глобална сила, с която трябва да се съобразяват.

Ребека Манинг, началникът на бюрото във Вашингтон, очакваше Сиймор от другата страна на бариерата за сигурност. Някога беше много красива — прекалено, за да бъде разузнавач, според мнението на отдавна забравен вербовчик от службата. А сега, в разцвета на професионалния си живот, беше просто невероятно привлекателна. Немирен кичур тъмна коса падаше над кобалтовосините ѝ очи. Тя го отмести с ръка и протегна другата към Сиймор.

— Добре дошъл във Вашингтон — заяви тя, сякаш градът и всичко, което той представляваше, бяха лично нейни. — Надявам се, че полетът не е бил прекалено ужасен.

— Даде ми възможност да прочета докладите ти.

— Има една-две точки, които бих искала да обсъдим, преди да тръгнем за Лангли. В конферентната зала има кафе.

Тя пусна ръката на Сиймор и го поведе по централния коридор на бюрото. Стилните ѝ сако и пола миришеха леко на тютюн, тя без съмнение бе излязла в градината за една бърза цигара L & B преди пристигането на Сиймор. Ребека Манинг беше пушач, който не се разкайваше и не се извиняваше за порока си. Беше придобила навика в Кеймбридж и той се бе задълбочил значително по време на назначението ѝ в Багдад. Тя също така бе служила в Брюксел, Париж, Кайро, Рияд и Аман, където бе оглавявала местното бюро. Но в началото на мандата си Сиймор я беше назначил за шеф на подразделението на службата във Вашингтон. Така буквално я бе помазал като свой наследник. Вашингтон щеше да е последното назначение на Ребека в чужбина, после нямаше къде да ходи. Оставаше ѝ само да измине финалната права до Воксхол Крос, за да може най-накрая да бъде официално представена на бароните от Уайтхол. Назначението ѝ щеше да бъде историческо и отдавна закъсняло. МИ5 вече два пъти бе оглавявана от жени — включително и Аманда Уолъс, сегашния генерален директор. Само МИ6 още не беше доверявала управлението на дама. Сиймор щеше да се гордее, ако остави такова наследство.

Въпреки семейните отношения с американците, в бюрото във Вашингтон се спазваха същите процедури за сигурност, както навсякъде по света, особено когато ставаше въпрос за секретни разговори между висши офицери. Конферентната зала бе непроницаема за електронно подслушване. На мястото на Сиймор на масата бе поставена подвързана с кожа папка. Вътре бе дневният ред на срещата с директора на ЦРУ Морис Пейн, както и обобщение на текущите политики, бъдещите цели и провеждащите се операции. Това бе един от най-ценните документи в света на глобалното разузнаване. От Московския център със сигурност биха убили за него.

— Сметана? — попита Ребека Манинг.

— Черно.

— Това не е типично за теб.

— Лекарски нареждания.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Холестеролът ми е малко висок. Както и кръвното ми налягане. Една от придобивките на работата.

— Отдавна съм се отказала да се притеснявам за здравето си. След като оцелях в Багдад, мога да преживея всичко. — Тя подаде кафето на Сиймор. След това приготви и на себе си и се намръщи. — Кафе без цигара. Какъв е смисълът?

— Наистина трябва да ги спреш. Щом аз мога, значи, всеки може.

— Морис ми каза същото.

— Не знаех, че си говорите на малки имена.

— Той не е толкова лош, Греъм.

— Ала има идеология, което ме изнервя. Един шпионин не бива да вярва в нищо. — Млъкна и добави: — Като теб, Ребека.

— Морис Пейн не е шпионин, той е директор на Централното разузнавателно управление. Има огромна разлика. — Тя отвори своята папка. — Да започваме ли?

Сиймор никога не се бе съмнявал колко мъдро бе назначението на Ребека Манинг във Вашингтон, още по-малко сега, по време на четиресет и пет минутното съвещание. Тя се движеше бързо и уверено по дневния ред — Северна Корея, Китай, Иран, Ирак, Афганистан, Сирия, глобалните усилия срещу ИДИЛ и Ал Кайда. Отлично беше запозната с политическите проблеми и бе напълно наясно с американските тайни операции. Като шеф на бюрото на МИ6 във Вашингтон, Ребека Манинг познаваше тайните дела на щатската разузнавателна общност по-добре от повечето сенатори. Мисленето ѝ бе изтънчено и сложно, тя не беше склонна към преувеличаване или прибързаност. За Ребека светът не бе опасно място, излизащо бързо от контрол, а задача, с която трябваше да се справят обучените и компетентни мъже и жени.

Последната точка бе Русия. Това бе неизменно хлъзгава територия. Новият американски президент не криеше възхищението си от руския авторитарен лидер и изразяваше желание за по-добри отношения с Москва. В момента бе замесен в разследване дали Кремъл му бе осигурил тайна помощ, за да надделее с малко над опонента си от Демократическата партия. Сиймор и МИ6 бяха стигнали до заключението, че това е било така, същото смяташе и предшественикът на Морис Пейн в ЦРУ.

— По очевидни причини — каза Ребека — Морис няма желание да обсъжда американската вътрешна политика. Той се интересува от една-единствена тема.

— Хийтклиф?

Ребека кимна.

— В такъв случай трябва да поканим Габриел Алон на раздумка във Вашингтон.

— Вината е била негова — това ли е твоята позиция? — Последва кратко мълчание. — Може ли да говоря откровено?

— Затова сме тук.

— Американците няма да повярват. Те са работили в тясно сътрудничество с Алон много години, както и ти. И знаят, че той е напълно способен да изведе дезертиращ руски агент.

— Май държиш здраво пръсти върху американския пулс.

— Това е част от работата ми, Греъм.

— Какво да очаквам от тях?

— Сериозна загриженост — отговори Ребека.

Не каза нищо повече, защото нямаше нужда. Щом и ЦРУ споделяха убеждението на Габриел, че МИ6 бе проникната от руснаците, това бе катастрофа.

— Морис открито ли ще отправи обвинения? — попита Сиймор.

— Боя се, че не знам. И като споменах това, той не е от хората, които си мерят приказките. Вече усещам промяна в температурата при контактите ми с тях. Атмосферата е станала малко хладна. Много дълги мълчания и безизразни погледи. Трябва да адресираме загрижеността им директно. Иначе ще започнат да премълчават най-важната информация.

— А ако им кажа, че споделям тяхната загриженост?

— Така ли е? — попита Ребека Манинг.

Греъм отпи от кафето си.

— Трябва да си наясно, че убийството на Хийтклиф накара американците да потърсят още веднъж какво се обърка в случая с Грибков. И то много внимателно — добави Ребека.

— Същото ще направим и ние.

— Започна ли официално разследване?

— Ребека, знаеш, че не бих могъл…

— А аз не бих могла да продължа да изпълнявам задълженията си като твой началник на бюрото във Вашингтон, ако не знам отговора на този въпрос. Ще бъда поставена в уязвимо положение и цялото остатъчно доверие на американците ще се изпари.

Аргументът ѝ бе правилен.

— До този момент не е започнало официално разследване — изрече Сиймор с равен тон.

Отговорът бе шедьовър на пасивното бюрократично увъртане. Което не убягна от вниманието на Ребека.

— А неофициално? — попита тя.

Сиймор изчака малко, преди да отговори:

— Достатъчно е да кажа, че текат определени проверки.

— Проверки?

Той кимна.

— Имаш ли заподозрян?

— Ребека, наистина… — Тонът му беше укорителен.

— Аз не съм нископоставена писарушка, Греъм. Аз съм твой шеф на бюрото във Вашингтон. И имам право да знам дали Воксхол Крос смята, че в бюрото ми работи предател.

Сиймор се поколеба, след това бавно поклати глава. Ребека изглеждаше облекчена.

— Какво ще кажем на американците? — попита тя.

— Абсолютно нищо. Прекалено опасно е.

— А когато Морис Пейн те уведоми за подозренията си, че отглеждаме руски шпионин в нашите среди?

— Ще му напомня за Олдрич Еймс и Робърт Хансен. И след това ще му кажа, че греши.

— Той няма да го приеме.

— Няма да има друг избор.

— Освен ако твоята неофициална проверка не разкрие руска къртица.

— Каква проверка? — попита Сиймор. — Каква къртица?

16. Белведере, Виена

Британското посолство във Виена се намираше на Яуресгасе 12, недалеч от градините на Белведере в елитния Трети район на града. Йорданците бяха от другата страна на улицата, китайците — в съседство, а иранците — на няколко пресечки по-надолу. Както и руснаците. Вследствие на това Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, имаше възможност невинно да преминава покрай голямата резидентура на СВР по няколко пъти на ден както с колата с личния му шофьор, така и пеш.

Той живееше на тихата улица „Барихгасе“, в апартамент, достатъчно голям да подслони съпругата му и двамата му синове, които му гостуваха от Лондон поне веднъж месечно.

От интендантството успяха да осигурят краткосрочен договор за наем на обзаведено жилище в сградата точно отсреща. Ели Лавон се нанесе сутринта, в която Греъм Сиймор посети Вашингтон, а Кристофър Келър — на следващия ден. Той бе работил с Лавон по няколко операции, последната бе в Мароко. Въпреки това едва позна мъжа, който отключи вратата и го дръпна бързо вътре.

— Какво точно е естеството на нашите отношения? — попита Келър.

— Не е ли очевидно? — зачуди се Лавон.

Келър видя Алистър Хюз за пръв път в осем и половина вечерта, когато той слезе от задната седалка на седан на посолството. А две минути по-късно — и на екрана на лаптопа, когато влезе в апартамента си. Екип на „Невиот“ бе проникнал в жилището следобед и бе скрил камери и микрофони във всяка стая. Бяха поставили подслушвателно устройство на наземната линия в апартамента и на безжичната мрежа, което даваше възможност на Лавон и Келър да наблюдават действията на Хюз в киберпространството, включително и натискането на клавишите. Правилата на МИ6 му забраняваха да върши каквото и да е от компютър извън бюрото или телефон, различен от сигурното „Блекбъри“. Имаше обаче право да движи личните си дела през неподсигурена мрежа и други устройства. Както повечето явни служители на МИ6, той притежаваше и втори телефон. Неговият беше айфон.

Прекара тази първа вечер, както щеше да прекара и следващите девет, като мъж на средна възраст, живеещ сам. Всяка вечер се прибираше почти по едно и също време и Лавон, който записваше влизанията и излизанията му, го отдаде на истински професионализъм и грижа за личната сигурност. Вечеряше замразени полуготови храни, които топлеше в микровълновата печка, а обикновено го правеше, докато гледаше новините по Би Би Си. Не пиеше вино с вечерята — всъщност не бяха забелязали никаква консумация на алкохолни напитки. А около десет се обаждаше на жена си и синовете си. Те живееха в Шепърдс Буш, Западен Лондон. Съпругата му, която се казваше Мелинда, работеше в централата на „Барклис“ в Канари Уорф. Момчетата бяха на четиринайсет и на шестнайсет и учеха в „Сейнт Пол“, едно от най-скъпите училища в Лондон. Очевидно парите не бяха проблем.

Но пък безсънието беше. Първото му лекарство срещу него беше дебела биография на Клемънт Атли, британския следвоенен премиер от Лейбъристката партия. А когато това не действаше, посягаше към шишенцето с таблетки, което винаги стоеше на нощното му шкафче. Имаше още два флакона в шкафчето за лекарства в банята. Тях пък ги пиеше със сутрешното кафе. Стараеше се, когато си правеше тоалет, но не прекалено. Никога не пропускаше да прати съобщение за добро утро на момчетата и Мелинда и нито един есемес или имейл, които изпращаше или получаваше, докато бе в апартамента си, не бе видимо от романтично или сексуално естество. Ели Лавон пращаше телефоните и адресите от всички входящи и изходящи обаждания и съобщения на булевард „Цар Саул“, откъдето на свой ред ги предаваха на Подразделение 8200, изключително способната израелска служба за радио- и електронно разузнаване. Нито един от тях не изглеждаше подозрителен. За по-сигурно Подразделението преглеждаше имената, телефонните номера и имейлите на контактите му. Всички бяха чисти.

Една кола вземаше Хюз всяка сутрин около девет, понякога няколко минути по-рано или по-късно, и го откарваше в посолството, където той изчезваше от поглед за няколко часа. Строгите мерки за сигурност по Яуресгасе правеха невъзможно съгледвачите на Лавон да присъстват постоянно там на фиксирано място. Липсваха паркове, площади или публични места, където някой умел проследяващ агент да се мотае за какъвто и да е период от време. Но това нямаше значение: локализиращите услуги на айфона, който Хюз носеше в куфарчето си, сигнализираха кога напуска сградата.

Като явен началник на бюрото в малка и сравнително приятелски настроена страна, Алистър беше нещо средно между дипломат и шпионин, което изискваше поддържането на натоварен график със срещи и ангажименти извън посолството. Той бе чест посетител в различни австрийски министерства и в централата на местното разузнаване БВТ. Обядваше всекидневно в най-изисканите виенски ресторанти с шпиони, дипломати, а понякога и с журналисти — сред които бе и красива репортерка от германска телевизия, която го притискаше за информация за ролята на Израел в убийството на Константин Киров. Ели Лавон знаеше това, защото се хранеше на съседната маса с една от съгледвачките си. Лавон също така присъстваше на дипломатически прием в Музея на историята на изкуството, когато Хюз размени няколко думи с мъж от руското посолство. Ели скришом снима срещата им и прати снимката на булевард „Цар Саул“. Службата не можа да свърже руското лице с конкретно име, не успя да го направи и израелското Министерство на външните работи. Греъм Сиймор обаче нямаше никакъв проблем да определи самоличността му.

— Виталий Бородин — каза на Габриел по сигурната връзка между двете служби. — Той е заместник втори секретар без никакви връзки със СВР.

— Откъде знаеш?

— Алистър докладва за контакта в мига, в който се върна в бюрото.

Същата вечер, десетата от операцията по наблюдението, Хюз успя да прочете само две страници от биографията на Атли, преди да посегне към таблетките на нощното шкафче. А на сутринта, след като изпрати съобщения на жена си и децата си, извади по едно хапче от всяко от двете шишенца в шкафа за лекарства и ги преглътна с кафето си. Колата на посолството пристигна в девет и дванайсет минути, а в девет и трийсет Келър влезе в апартамента на Хюз с помощта на един от специалистите по шперцове на Лавон. Той се насочи право към шишенцето на нощното шкафче. На него нямаше етикет или други обозначения. Същото важеше и за флаконите в шкафчето за лекарства. Келър взе проби от всички, постави ги на плота в банята и ги снима от двете страни. А после, в наблюдателния пост от другата страна на улицата, той вкара номерата на рецептите в интернет база данни за идентификация на лекарства.

— Вече знаем защо той е единственият служител на МИ6, който не пие — заяви Ели Лавон. — Страничните ефекти биха го убили.

Лавон прати светкавично новата информация на булевард „Цар Саул“, а Габриел съобщи новината на Греъм Сиймор по сигурния телефон в късния следобед. Началникът на бюрото на МИ6 във Виена страдаше от биполярно разстройство, бореше се с тревожността си и безсънието. Но това си имаше и добра страна. Засега нищо не сочеше, че е руски шпионин.

Наблюдаваха го още три дни и три нощи. Или, както се изрази Ели Лавон по-късно, а Келър потвърди, те го пазеха. Такова бе въздействието на трите немаркирани шишенца: едното бе „Амбиен“, другото — „Ксанакс“, а третото — „Литобид“, мощен стабилизатор на настроението. Дори Лавон, който бе професионален воайор, прекарал целия си живот в документиране на тайните на другите — техните слабости и суета, личните им прегрешения и предателства, — вече не можеше да мисли за Алистър Хюз само като за обект на наблюдение и потенциален руски шпионин. Той бе поверен на техните грижи и трябваше да го пазят да не пострада. Той бе техен пациент.

Хюз не беше първият професионален разузнавач, страдащ от психическо заболяване, а нямаше да бъде и последният. Някои влизаха в играта с разстройствата си, други откриваха, че самата игра ги разболява. Хюз обаче криеше здравословните си проблеми по-добре от мнозина. А Келър и Лавон се затрудняваха да примирят образа на зависимия от лекарства човек, дето всяка сутрин трудно ставаше от леглото, с елегантния професионален шпионин, който излизаше няколко минути по-късно от входа на кооперацията — абсолютния архетип на британската изисканост и компетентност. Но въпреки това наблюдателите затегнаха примката, докато следваха Хюз във всекидневните му ангажименти. И когато той излезе пред трамвай на Кернтнер Ринг — защото се бе загледал в своето блекбъри — Ели Лавон го сграбчи за лакътя и тихо го предупреди на немски да внимава къде върви.

— И си сигурен, че не те видя? — попита Габриел по сигурната линия.

— Извърнах се, преди да вдигне очи от телефона. Изобщо не успя да забележи лицето ми.

— Счупил си четвъртата стена между наблюдателя и наблюдавания. — Тонът на Габриел бе укорителен. — Не биваше да го правиш.

— А какво трябваше да сторя? Да гледам как го смачква трамваят ли?

Следващият ден беше сряда — сив и унил, но достатъчно топъл, и от ниско надвисналите облаци вместо сняг валеше дъжд. Хюз стана бавно от леглото си и изпи ксанакса и литобида, все едно насила му ги тъпчеха в гърлото. Когато излезе на улицата, се спря и преди да се качи на задната седалка на колата на посолството, вдигна поглед към прозорците на апартамента на наблюдаващите. Но като изключим това, денят продължи по същия начин като предишните дванайсет. Прекара предобеда в посолството и после обядва със служител на Международната агенция за атомна енергия. Не остави никакви следи с тебешир, не се разхожда дълго из някой виенски парк или изолирана горичка, не влезе в никаква комуникация. Накратко — не направи нищо, което да предполага, че е в контакт с вражеска разузнавателна служба.

Остана в посолството по-дълго от обикновено и се върна в апартамента си в девет и петнайсет. Едва намери време да притопли в микровълновата кърито с пилешко и да се обади до Шепърдс Буш, преди да си легне. Не посегна към книгата, а към лаптопа си, който използва, за да резервира полет и хотелска стая за две нощувки. Полетът беше 605 на „Скайуърк“, тръгваше от Виена в два следобед в петък и по разписание трябваше да пристигне в Берн в три и половина. Хотелът беше „Швайцерхоф“, един от най-хубавите в града. Не спомена на жена си за предстоящото пътуване. Нито информира виенското бюро или Воксхол Крос, както довери Греъм Сиймор на Габриел по сигурната телефонна линия.

— Защо? — попита Габриел.

— Не е задължително, стига пътуването да е лично.

— Може би трябва да стане.

— Знаеш ли къде са началниците на бюрата ти всеки ден?

— Не — призна Габриел. — Но никой от моите не шпионира за руснаците.

Тази нощ Алистър Хюз спа добре с помощта на десет милиграма „Амбиен“, но на булевард „Цар Саул“ свети до късно. На сутринта Михаил Абрамов отлетя за Цюрих; Йоси Гавиш и Римона Щерн — за Женева. Тримата накрая стигнаха до Берн, където бяха посрещнати от Кристофър Келър и служители на „Невиот“ от екипа за наблюдение във Виена.

Оставаше само Габриел. Рано сутринта в петък той стана по тъмно и се облече като германския бизнесмен Йоханес Клемп, направи го тихо, за да не събуди Киара. Когато отиде в съседната стая, Рафаел не се разсъни от нежната му целувка, но Ирене се стресна и се взря обвинително в него.

— Изглеждаш различно.

— Понякога трябва да се преструвам, че съм някой друг.

— Пак ли заминаваш?

— Да — призна си той.

— Колко време няма да те има?

— Не много — обеща Габриел, без сам да си вярва.

— Къде отиваш този път?

Оперативната сигурност не му позволяваше да отговори. Той целуна Ирене за последен път и слезе долу, където кортежът му смущаваше тихата улица „Наркис“. Къде отиваш този път? Швейцария, помисли си той. Защо трябваше да ходи точно в Швейцария?

17. Палисейдс, Вашингтон

Докато самолетът на Габриел се издигаше над Средиземно море, Ева Фернандес бършеше малкия бар в „Брюсел Миди“, популярно белгийско бистро на булевард „Макартър“ в Северозападен Вашингтон. Последните посетители за вечерта най-накрая си бяха тръгнали. Тясното помещение бе пусто, ако не се брояха Рамон, който ритмично движеше прахосмукачката по килима, и Клаудия, която подреждаше масите за утрешния обяд. И двамата бяха дошли наскоро от Хондурас. Клаудия — легално, за разлика от Рамон. Те не говореха добре английски, както и по-голямата част от кухненския персонал. За щастие Анри, роденият в Белгия собственик и главен готвач, знаеше достатъчно испански, за да ги ръководи, а също и Ивет, неговата безотказно ефективна бизнес партньорка и съпруга.

Ивет управляваше всекидневната дейност на ресторанта и ревниво пазеше книгата за резервации, но спретнатата, руса и поразително красива Ева Фернандес беше лицето на заведението. Неговата заможна клиентела бе част от управляващия елит на Вашингтон — юристи, лобисти, журналисти, дипломати и интелектуалци от най-видните политически централи и мозъчни тръстове. Повечето бяха демократи и левичари. Бяха глобалисти, активисти за опазване на околната среда и защитници на репродуктивните права, неограничената имиграция, универсалното здравеопазване, силния контрол над оръжията и гарантирания базов доход за тези от дъното на социалната стълбица.

Те обожаваха Ева. Тя ги посрещаше, когато влизаха в ресторанта, и ги освобождаваше от палтата и грижите им. А когато масите им не бяха на разположение, защото Ивет бе приела прекалено много резервации, Ева успокояваше гнева им с ослепителна усмивка, безплатна чаша вино и няколко добри думи с неопределим акцент. „Откъде си?“, питаха я те и тя им казваше, че е от Бразилия, което донякъде беше вярно. И ако поискаха да узнаят за произхода на европейския ѝ външен вид, тя обясняваше, че баба ѝ и дядо ѝ били от Германия, което изобщо не беше вярно.

Тя бе дошла в Америка преди седем години. Отначало поживя в Маями, след това пое на север, спейки на диваните на приятели, а след серия от провалени връзки и работни ангажименти се озова във Вашингтон, което през цялото време бе нейното намерение. Съвсем случайно си намери работа в „Брюсел Миди“, след като се запозна с Ивет в „Старбъкс“ от другата страна на улицата. Ева беше прекалено квалифицирана за тази позиция — бе завършила микробиология в престижен университет — и заплащането бе ужасно. Допълваше си доходите, като преподаваше йога в студио в Джорджтаун, и получаваше допълнителна финансова помощ от приятел, който преподаваше в Хънтър Колидж в Манхатън. Чрез тези три източника успяваше да изглежда самостоятелна. Живееше сама в малък апартамент на Резервоар Роуд, притежаваше „Киа Оптима“ седан и пътуваше често, най-вече до Канада.

Рамон и Клаудия си тръгнаха в единайсет и петнайсет. Ева си взе дамската чанта от гардеробната, включи алармата на ресторанта и излезе. Колата ѝ бе паркирана до тротоара. Апартаментът ѝ бе на малко повече от километър, но тя никога не се прибираше вечер пеша. Тази зима по булевард „Макартър“ стана поредица от грабежи, а седмица по-рано млада жена бе заплашена с нож, завлечена сред дърветата на Батъри Кембъл Парк и изнасилена. Ева бе напълно уверена, че може да се погрижи за себе си в случай на обир или сексуално нападение, ала подобен героизъм не се вписваше в профила хостеса и преподавателка по йога. А тя и не искаше да поема риска да си има работа с полицията.

Отключи вратите на своята киа с дистанционното и бързо седна зад волана. Остави внимателно дамската си чанта на предната седалка. Тя бе по-тежка от обикновено, защото вътре имаше лъскав хромиран електронен предмет с размерите на книга. На Ева бе наредено да включи устройството тази вечер — само за петнайсет минути от 9 часа вечерта, — за да успее агент на Московския център да предаде документи по електронен път. Устройството имаше обхват в радиус от около трийсет метра. Агентът можеше да предаде документите от тротоара или от преминаваща кола, но Ева се съмняваше в това. Най-вероятно обменът бе станал вътре в „Брюсел Миди“. От съображения за сигурност не знаеше самоличността му, но имаше подозрения кой е. Тя забелязваше неща, които убягваха на повечето хора, дребни детайли. Оцеляването ѝ зависеше от това.

Булевард „Макартър“ беше пуст и мокър от вечерния дъжд. Ева пое на изток, като внимаваше със скоростта заради камерите. Малкият ѝ тухлен жилищен блок гледаше към резервоара. Тя паркира киата на стотина метра и огледа спрелите коли, докато вървеше по мокрия асфалт. Повечето ѝ бяха познати, ала никога преди това не бе виждала един джип с регистрационна табела от Вирджиния. Тя запомни номера — правеше го не на английски или португалски, езиците на фалшивата ѝ самоличност, а на руски — и влезе.

Пощенската ѝ кутия във фоайето бе натъпкана до краен предел. Хвърли каталозите и другите нежелани брошури в коша за боклук и занесе две сметки в апартамента си. Когато се прибра, приглуши светлините, свали щорите и на кухненската маса свърза хромираното устройство с лаптопа си. После въведе паролата от 27 знака в кутийката, която се появи на екрана.

Включи неизползвано USB устройство и щом излезе команда, натисна мишката. Файловете на устройството автоматично се записаха във флашката, а задължението на Ева бе да я заключи и да криптира съдържанието ѝ. Както винаги, направи това бавно и педантично. За да е сигурна, че си е свършила работата, извади флашката, пъхна я пак в USB порта и кликна върху иконата, която се появи. Достъпът ѝ бе отказан без паролата от 27 знака. Флашката бе здраво заключена.

Ева разкачи хромираното устройство и го скри на обичайното място под килима и разхлабена дъска на пода в дрешника в спалнята. Сложи флашката в джобче с цип в дамската си чанта. Първата стъпка бе завършена: успешно бе приела разузнавателна информация от агента. Сега трябваше да я достави на централата в Москва така, че американската АНС да не забележи. Това означаваше да я предаде на куриер — следващата брънка във веригата, която се простираше от Вашингтон до Ясенево. В миналото Ева оставяше флашките под кухненската мивка в празен апартамент в Монреал. Но Московският център затвори този тайник и отвори нови по причини, които не си бе направил труда да сподели.

За да обясни редовните ѝ пътувания до Канада, Центърът бе създал легенда. Версията бе, че има леля по майчина линия, която живее в Латинския квартал в Монреал — бъбречна недостатъчност, диализа, нещата не изглеждаха добре. Понеделник и вторник бяха следващите почивни дни на Ева, ала докладите на агента винаги бяха най-високо в списъка с приоритети. За петък и събота и дума не можеше да става — Ивет би изпаднала в истерия, ако Ева поискаше да почива в някой от тези дни след толкова кратко предупреждение, — само че неделите не бяха натоварени, особено през зимата. Ивет лесно щеше да се справи с посрещането и телефона. Ева трябваше само да намери някого да я замести за урока ѝ в девет часа в неделя сутринта в студиото. Това нямаше да е проблем. Емили, новото момиче, отчаяно се нуждаеше от допълнителна работа. Такъв бе животът на фрийлансърите в съвременна Америка.

Ева седна зад лаптопа си и изпрати три кратки имейла: един до Ивет, един до управителя на студиото по йога, а третият бе до несъществуващата леля по майчина линия. След това резервира билет за икономична класа за полета на „Юнайтед Еърлайнс“ до Монреал в неделя сутринта и стая за вечерта в „Мариот“ в центъра. И за двете печелеше ценни точки за отстъпки. Водещият ѝ офицер в Московския център я насърчаваше да кандидатства за наградите от програмата за чести полети, защото така намаляваха високите разходи за живота ѝ на Запад.

В един и половина тя най-накрая изключи компютъра и легна изтощена. Косата ѝ миришеше на „Брюсел Миди“, на охлюви и сьомга на грил с шафранов сос, на фламандска говежда яхния с тъмна бира. Както винаги, рутинните събития от вечерта минаваха като лента в мислите ѝ. Тази лична прожекция в главата ѝ беше несъзнателна, нежелан страничен ефект от досадното естество на работата, която ѝ служеше като прикритие. Тя превърташе наум всеки разговор и виждаше отново всяко лице по двайсет и двете маси на „Миди“. Помнеше една компания по-ясно от другите — Крофърд, маса за четирима, за осем часа. Ева ги бе настанила на седма маса. В 21:08 те вече чакаха основните си ястия. Водеха оживен разговор. Единият се взираше в телефон.

18. Виена — Берн

На Ели Лавон не му трябваше много време, за да забележи, че Алистър Хюз крие нещо. Например малкият проблем с пътната му чанта. Остави я в апартамента си, въпреки че летеше за Берн в ранния следобед. И после колата, която откара Хюз от посолството до кафе „Централ“ в десет и половина. Обикновено шофьорът чакаше наблизо по време на ангажиментите на шефа си, ала този път той си тръгна веднага щом Хюз премина през прочутата порта на кафенето. Вътре беше посрещнат от мъж, който изглеждаше така, сякаш си бе купил дрехите от шивач, обслужващ изключително дипломати от Европейския съюз. От мястото си от другия край на препълненото заведение Ели Лавон не успя да определи с точност националността на мъжа, но остана с впечатлението, че е французин.

Хюз напусна кафенето няколко минути след единайсет и се отправи към Бургринг, където си хвана такси — правеше го за пръв път, откакто бе под наблюдението на Службата. То го откара до апартамента му и го изчака до тротоара, докато си вземе пътната чанта. Лавон знаеше това, защото го видя от предната седалка на тъмносин „Опел Астра“, управляван от последния член на екипа му, който все още беше във Виена. Изминаха петнайсетте километра до летището за рекордно време, задминавайки по пътя таксито на Хюз, което даде възможност на Лавон да се чекира за полета до Берн, преди Хюз да влезе в терминала. Англичанинът го направи, опрял своето блекбъри от МИ6 до ухото си.

Младата австрийка на гишето на „Скайуърк“ като че ли позна Хюз, а и той — нея. Мина през паспортния контрол и проверката за сигурност без забавяне и седна в тих ъгъл в залата за заминаващи, където прати и получи няколко есемеса от личния си айфон. Или така се стори на Лавон, който се бе скрил сред пиещите от обяд на бара от другата страна на залата и белеше етикета на изпотена бутилка австрийска бира „Щигъл“.

В дванайсет и четиресет по високоговорителя прогърмя съобщение; започваше качването на пътниците за полета до Берн. Лавон бе пил достатъчно бира, за да задоволи любопитството на всеки съгледвач на СВР, и тръгна към изхода, последван след малко от Алистър Хюз. Самолетът беше петдесетместен „Сааб 2000“ с турбодвигател. Лавон се качи пръв и докато прибираше прилежно чантата си под седалката пред него, влезе Алистър Хюз. Съседът по седалка на Хюз се появи малко по-късно, ярко гримирана жена на около четиресет и пет, привлекателна, професионално облечена, която говореше на швейцарски немски по мобилния си телефон. От съображения за сигурност Лавон скришом я снима и след това започна да наблюдава как тя и Хюз с лекота поддържат разговор. Пасажерът до Лавон не бе от приказливите. Приличаше на балканец — сърбин, може би българин, който бе изпил три светли бири на бара преди полета. Когато самолетът се разтресе от един нисък облак, Ели се почуди дали лицето на мъжа с неговата петдневна брада ще е последното, което ще види.

Облаците се разредиха над Залцбург и пред пасажерите се разкри спираща дъха гледка към заснежените Алпи. Лавон обаче имаше очи само за Хюз и красивата немскоговореща жена до него. Тя пиеше бяло вино. Хюз, както обикновено, отпиваше от чаша газирана минерална вода. Шумът от турбодвигателите не позволяваше на Лавон да подслушва разговора им, но беше очевидно, че жената е заинтригувана от това, което казваше красивият и изискан англичанин. Ситуацията едва ли беше изненадваща: като офицер от МИ6 Алистър Хюз беше обучен съблазнител. Възможно беше обаче Лавон да ставаше свидетел на нещо повече от случайна среща между мъж и жена в самолет. Може би Хюз и дамата вече бяха любовници. Или може би тя бе водещият му офицер от СВР.

Четиресет и пет минути след началото на полета Хюз извади брой на „Икономист“ от куфарчето си и се зачете чак докато самолетът „Сааб 2000“ не кацна на пистата на малкото летище в Берн. Размени няколко последни думи с жената, докато машината се движеше към терминала, но когато пресичаше асфалтовата площадка под силния вятър, говореше по личния си айфон. Жената вървеше на няколко крачки зад него, а Лавон — на няколко зад нея. Той също говореше по телефона. Връзката бе с Габриел.

— Място 4Б — каза тихо Ели. — Жена, швейцарска германка, може би на четиресет. Намери името ѝ в списъка с пасажерите и го проучи в базите данни, за да спя спокойно довечера.

Сградата на терминала беше с размерите на общинско летище, ниска и сива, с контролна кула в единия край. Шепа пасажери от полета на Лавон се събраха край лентата с багажа, но повечето крачеха бързо към изхода, включително Алистър Хюз и жената. Навън тя се качи на предната седалка на опръскано с кал волво и целуна мъжа зад волана. А след това — и двете малки деца на задната седалка.

Цяла редица таксита чакаше от другата страна на шосето. Хюз се качи в първото, а Лавон — в третото. Берн бе на няколко километра на североизток. Аристократичният хотел „Швайцерхоф“ гледаше към гаровия площад. Когато таксито на Лавон премина покрай входа, той видя как Алистър Хюз опитва да отблъсне едно прекалено ентусиазирано пиколо.

Както бе поискал Лавон, таксито му го остави от другата страна на оживения площад. Истинската му цел обаче беше хотел „Савой“, който се намираше зад елегантен завой на пешеходната улица „Нойенгасе“. Михаил Абрамов пиеше кафе в лоби бара. Габриел и Кристофър Келър бяха в стая горе.

На бюрото имаше няколко лаптопа. На единия се виждаше кадър над рецепцията на „Швайцерхоф“, идващ от камерите на вътрешната охранителна мрежа на хотела. Алистър Хюз точно предаваше паспорта си — изискване на всички швейцарски хотели. И абсолютно ненужно в случая с Хюз, помисли си Лавон, тъй като рецепционистката очевидно много добре го познаваше.

С ключа за стаята в ръка, Хюз тръгна към асансьорите, като излезе от кадъра на компютърния екран и влезе в този на другия. Още две хотелски камери проследиха пътя му по коридора на четвъртия етаж до вратата на апартамента с изглед към кулите на Стария град. Вътре обаче камерите бяха скрити и със силно криптиран сигнал, който бързо пътуваше между „Швайцерхоф“ и „Савой“. Бяха общо четири — две в основната стая, една в спалнята и една в банята, — имаше и микрофони, включително и в телефона в стаята. Докато Алистър Хюз бе в Берн, град отвъд неговата територия, в който не би трябвало да бъде, той не получаваше имунитет. Засега поне Службата го държеше в ръцете си.

Щом влезе в стаята си, Алистър остави палтото и куфара си на леглото, а куфарчето — на бюрото. Личният айфон бе компрометиран по всички възможни начини: гласови повиквания, интернет браузър, есемеси, имейли, камера и микрофон. Хюз го използва, за да прати поздрави на жена си и синовете си в Лондон. След това се обади по блекбърито от МИ6.

Както се бяха споразумели Габриел и Греъм Сиймор, Службата не направи опит да атакува устройството. Затова се чуваха само думите на Хюз. Тонът му бе като на началник към подчинен. Каза, че срещата му за обяд — всъщност бе пропуснал обяда — е продължила по-дълго от очакваното и че възнамерява да започне по-рано уикенда. Обясни, че няма други планове, освен да почете, и ще бъде достъпен по телефона и на имейла в случай на криза. А това бе малко вероятно, като се имаше предвид, че неговата територия бе Виена. Последва няколко секунди мълчание, вероятно сега подчиненият говореше. След това Хюз заяви:

— Звучи ми като нещо, което може да почака до понеделник. — И затвори.

Провери колко е часът: беше 15:47. Заключи блекбърито, айфона и паспорта в сейфа на стаята и пъхна маската за очи в предния джоб на сакото си. След това изпи две таблетки обезболяващо с оставената в стаята бутилка швейцарска минерална вода и излезе.

19. Хотел „Швайцерхоф“, Берн

Великолепният хотел „Швайцерхоф“ отдавна бе любим на британските туристи и шпиони — отчасти заради сервирания всеки следобед чай в лоби бара. Алистър Хюз очевидно бе редовен посетител. Хостесата го посрещна сърдечно и му предложи маса под репродукция на портрет на отдавна умрял швейцарски благородник. Хюз избра шпионското място точно срещу входа и за прикритие извади брой на „Файненшъл Таймс“, който бе получил от хер Мюлер, мрачния портиер.

Шест хотелски охранителни камери гледаха надолу към лоби бара, но тъй като Алистър Хюз бе оставил айфона си в стаята, нямаше звуково покритие. Габриел бързо изпрати съобщение до Йоси и Римона, които се бяха настанили в хотела с фалшиви самоличности, и им нареди да слязат долу. Те пристигнаха след по-малко от деветдесет секунди и преструвайки се на нехармонично семейство, се настаниха на масата зад Хюз. Беше невъзможно човекът на МИ6 да ги разпознае като агенти на Службата. Йоси и Римона нямаха никакво участие в проваленото дезертиране на Константин Киров, с изключение на това, че бяха идентифицирали Алистър Хюз като източник на фаталния теч на информация. Те никога в цялата си забележителна кариера не бяха работили заедно с Хюз по съвместни операции между Службата и МИ6.

Следващите гости не се появиха от вътрешността на хотела, а от улицата. Бяха мъж и жена, около четиресетгодишни, с източноевропейска или скандинавска външност. Бяха привлекателни и скъпо облечени — мъжът в тъмен костюм и електриковосиня риза, а жената с елегантно сако и панталон — и очевидно бяха в отлична физическа форма, особено дамата. Хостесата ги придружи до маса близо до бара, но мъжът възрази и посочи към една, която му даваше възможност да наблюдава както входа на хотела, така и масата, на която шефът на виенското бюро на МИ6 четеше „Файненшъл Таймс“. Поръчаха питиета, а не чай, и нито веднъж не погледнаха телефоните си. Мъжът седеше, поставил дясната си ръка върху коляното и подпрял лакът на масата. Жената няколко минути се грижеше за безупречното си лице.

— Кои предполагаш, че са? — попита Габриел.

— Борис и Наташа — промърмори Лавон.

— Московският център?

— Без съмнение.

— Дали да не поискаме второ мнение?

— Щом настояваш.

С камера 7 Лавон получи близък план на лицето на мъжа. Камера 12 му позволи да разгледа по-добре жената. Копира и двете изображения и ги прати по сигурен канал в Тел Авив.

— А сега да видим хотела отвън.

Лавон разгледа изображението от камера 2. Тя бе качена над входа и беше насочена към сводовете на аркадата. В момента двама пиколо вадеха скъп багаж от багажника на мерцедес S-класа. Зад тях по гаровия площад течеше следобедният трафик.

— Върни назад — каза Габриел. — Искам да видя пристигането.

Лавон върна пет минути назад до момента, когато Борис и Наташа влязоха в лоби бара. Изчака и кликна иконата за пускане на записа. Няколко секунди след това Борис и Наташа влязоха в кадъра.

Ели натисна „пауза“.

— Щастливата двойка — мрачно промърмори той. — Дошли са до хотела пеш, така че няма да можем да получим регистрационен номер.

Лавон бързо превключи на камера 9, която показваше от най-широк ъгъл лоби бара. Бе пристигнал нов клиент — едър, добре облечен мъж с масивни челюсти и светла коса, прилепнала плътно по скалпа му. Той поиска маса в предната част на заведението и се настани на стола срещу Алистър Хюз. Служителят на МИ6 го разгледа набързо над страниците на „Файненшъл Таймс“, без лицето му да изрази каквото и да било, след това продължи да чете.

— Кой е този? — попита Габриел.

— Игор — отвърна Лавон. — Борис го пази отпред и отзад.

— Да погледнем по-отблизо.

Камера 12 отново даваше най-добър изглед. Чертите му определено бяха славянски. Лавон увеличи изображението и свали няколко стопкадъра, които прати експресно до булевард „Цар Саул“.

— Как е стигнал дотук? — попита Габриел.

Лавон превключи на камера 2, която даваше изглед отвън, и превъртя назад, за да види как мъжът, наречен Игор, слиза от „Ауди А8“ седан. Колата все още беше пред хотела, зад волана ѝ имаше мъж, на задната седалка — още един.

— Май Игор не обича да ходи пеш — забеляза Ели. — Дори и заради прикритието.

— А може би трябва — кимна Келър. — Ще му дойде добре, ако свали някой и друг килограм.

Точно тогава по сигурната линия пристигна съобщение от Тел Авив.

— Е? — попита Габриел.

— Сбърках — отговори Лавон. — Не се казва Игор, Дмитрий е.

— По-хубаво е от Игор. Каква е фамилията му?

— Соколов.

— Бащиното?

— Антонович. Дмитрий Антонович Соколов.

— И какво работи този Дмитрий?

— Заема нисша длъжност в постоянната мисия на Руската федерация в Женева.

— Интересно. А какво наистина работи?

— Силовак на Московския център.

Габриел се взря в екрана.

— Какво прави силовак на Московския център в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“, на шест метра от началника на бюрото на МИ6 във Виена?

Лавон превключи на камера 9, която бе с най-широк ъгъл.

— Не знам. Но сега ще разберем.

20. Хотел „Швайцерхоф“, Берн

Има безброй начини, по които платен или принудително вербуван агент на разузнавателна служба да комуникира с водещите си офицери. Може да остави кодирани съобщения или филм в секретна квартира или тайник. Или пък незабелязано да предаде разузнавателна информация в предварително режисирани уж случайни срещи, познати като „контакти на разминаване“, да прати криптиран имейл по интернет чрез сателит, използвайки миниатюрен предавател, или чрез обикновена поща чрез изпитаните методи на тайнописа. Може да остави посланията си в обичайно изглеждащи фалшиви предмети — като камъни, дънери или монети. Само че всичките методи си имат недостатъци и нито един не е сто процента сигурен. И щом нещо се обърка, както стана във Виена в онази вечер, когато Константин Киров се опита да дезертира, почти винаги цената плаща агентът, а не водещият офицер.

Ако обаче агентът и водещият офицер са познати и публични лица от съответните си служби и ако двамата са с дипломатически паспорти, има далеч по-безопасен начин за комуникация, познат като неформален разговор. Той може да се случи на коктейл, на прием, в операта, в ресторант или в лоби бара на луксозен хотел в заспалия Берн. В началото понякога има някакъв вид нелична комуникация — например вестник или определен цвят на вратовръзката. А ако водещият офицер реши, може да доведе и двама охранители за защита. Защото дори лоби барът на швейцарски хотел може да се окаже опасно място, ако там се разменят държавни тайни.

През по-голямата част от следващите пет минути сякаш никой не помръдваше. Всички бяха като фигури в картина — или актьори на тъмна сцена, помисли си Габриел, докато чакаше първият насочен прожектор да ги оживи. Само хората на Ели Лавон се движеха, но те бяха в периферията. Двама седяха в паркирана шкода на гаровия площад, а мъж и жена се бяха приютили под аркадата. Двамата в колата щяха да последват Дмитрий Соколов. Онези под арките щяха да се погрижат за Борис и Наташа.

Оставаше само Алистър Хюз, за когото се предполагаше, че е във Виена и започва отрано уикенда си. Само че той не беше там, а в Берн, на 6 метра от таен офицер на СВР. Възможно бе двамата вече да са в контакт чрез агентурно комуникационно устройство с малък обхват. То действаше като вид частна безжична мрежа. Агентът носеше предавател, а водещият офицер — приемник. Агентът трябваше само да влезе в обхвата и съобщението му се придвижваше сигурно от едното устройство към другото. Системата можеше дори така да е проектирана, че да не изисква никакви действия, да не се налага и издайническо натискане на бутон от страна на агента. Но той не можеше да носи устройството вечно. В някакъв момент щеше да се наложи да го извади от джоба си или куфарчето си и да го включи към зарядно или към личния си компютър. И ако извърши това пред камера или наблюдаващ, щеше да бъде изобличен като шпионин.

Габриел обаче се съмняваше, че Алистър Хюз носи подобно комуникационно устройство. Келър и Ели Лавон не бяха съзрели и следа от нещо подобно във Виена, където Хюз бе под почти постоянно физическо и електронно наблюдение. Нещо повече, целта на системата бе да се избягват лични срещи между агента и водещия му офицер. Не, помисли си Габриел, нещо друго се случваше във фоайето на хотел „Швайцерхоф“.

В 16:24 ч. Алистър Хюз най-накрая направи знак, че иска сметката. Миг по-късно Дмитрий Соколов стори същото. След това руснакът надигна едрото си тяло от стола, закопча сакото си и измина шестте метра, които деляха неговата маса от тази, на която Хюз в момента се подписваше върху сметката към стаята си.

Сянката на офицера от СВР падна върху Хюз. Той вдигна глава, намръщи се и изслуша Соколов, който с тон на главен сервитьор, който обяснява специалитетите на заведението, произнесе кратка проповед край масата. Последва бърз разговор. Хюз каза нещо, Соколов отговори, после Хюз пак каза нещо. След това руснакът се усмихна, сви едрите си рамене и седна. Хюз бавно сгъна вестника и го постави на масата между тях.

— Копеле — прошепна Кристофър Келър. — Май си бил прав за него. Изглежда, че наистина шпионира за руснаците.

„Да, точно така изглежда“, помисли си Габриел, докато гледаше екрана.

— Извинете, но ми се струва, че сте господин Алистър Хюз от британското посолство във Виена. Срещнахме се на прием там миналата година. Беше в един от дворците, не помня кой, те са толкова много… Почти колкото в Санкт Петербург.

Тези думи произнесе Дмитрий Антонович Соколов, докато стоеше прав до масата на Алистър Хюз, както щяха да си спомнят Йоси Гавиш и Римона Щерн. Никой от тях не дочу казаното след това — нито по време на кратката размяна на реплики, докато Соколов все още стоеше прав, нито през по-дългия разговор, състоял се, след като той седна, — защото беше със сила на звука, подходяща за предателство. Вторият разговор продължи две минути и дванайсет секунди. През повечето време Соколов държеше лявата китка на Хюз. Говореше предимно руснакът с фалшива усмивка. Хюз слушаше безстрастно и не направи никакъв опит да си отдръпне ръката.

Соколов най-накрая отхлаби хватката си, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плик, който пъхна под броя на „Файненшъл Таймс“. След това рязко стана, поклони се набързо и си тръгна. На камера 2 те видяха как той се качи на задната седалка на аудито. Габриел нареди на съгледвачите на Лавон да не го следват.

Борис и Наташа останаха на масата си в хотела. Наташа говореше оживено, но Борис не я слушаше. Той наблюдаваше Алистър Хюз, който се взираше във вестника. Накрая англичанинът погледна театрално часовника си и скочи бързо на крака, сякаш бе стоял прекалено дълго в лоби бара. Остави банкнота върху сметката. Взе вестника — и пъхнатия в него плик, — сякаш в последния миг се бе сетил за тях.

Докато излизаше от заведението, се сбогува с хостесата и пое към асансьорите. Една от вратите се отвори в мига, в който той натисна бутона. Когато бе вече сам в кабината, извади плика на Дмитрий Соколов, разпечата го и надникна вътре. Лицето му остана безпристрастно, безизразната маска на професионалния шпионин.

Върна плика във вестника, докато измине краткото разстояние по коридора, но още щом влезе в стаята си, пак го отвори и извади съдържанието му. Разгледа го, докато стоеше до прозореца с изглед към Стария град, като така, без да ще, криеше материала и от двете скрити камери.

След това отиде в банята и затвори вратата. Но това нямаше значение — и там имаше камера. Тя с укор надничаше над Хюз, докато той мокреше хавлиена кърпа, която да постави в основата на вратата. След това клекна до шкафа и започна да гори съдържанието на плика на Дмитрий Соколов. И отново ъгълът на камерата бе такъв, че Габриел не успя да види ясно какъв беше материалът. Погледна към Келър, който ядосано се взираше в екрана.

— Тази вечер в девет и четиресет има полет на „Бритиш Еъруейс“ от Женева, който пристига на Хийтроу в десет и петнайсет. С малко късмет можеш да си в дома на Греъм на Итън Скуеър до единайсет. Кой знае, вероятно на Хелън ще ѝ е останало нещо от вечерята за теб.

— Извадих късмет. И какво искаш да му кажа?

— Това зависи изцяло от теб. — Габриел наблюдаваше как Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, изгаря нещо последно — плика с неговите собствени отпечатъци от пръсти и отпечатъците на Дмитрий Антонович Соколов. — Той вече е ваш проблем.

21. Хотел „Швайцерхоф“, Берн

Той винаги бе знаел, че ще се стигне дотук, че някой ден те ще го разкрият. Тайна като неговата не можеше да се пази вечно. Честно казано, беше изненадан, че успя да се крие толкова дълго. Години наред никой не го бе подозирал, дори и в Багдад, където прекара десет отвратителни месеца в опити да открие несъществуващите оръжия за масово унищожение, използвани като претекст за въвличане на страната му в катастрофална война. А в Багдад щеше да полудее, ако не беше Ребека. Той бе имал много любовници — даже прекалено в интерес на истината, — но Ребека я обичаше. Тя го бе победила в тежкото състезание за началник на бюрото във Вашингтон. Сега бе напът да стане първата жена генерален директор на МИ6. Вероятно имаше начин да се възползва от нарастващото ѝ влияние и да поиска помощ. Не, помисли си той, дори и Ребека не можеше да го спаси сега. Нямаше избор, освен да признае всичко и да се надява, че Греъм някак ще смете коварството му под килима.

Махна мократа хавлиена кърпа от основата на вратата и я хвърли във ваната. Тя цопна като мъртво животно. Димът от мъничката му клада с лъжи висеше укорително във въздуха. Излезе, затвори бързо вратата след себе си, за да не излезе пушекът и да включи противопожарната аларма. Помисли си колко ли комично изглеждаше всичко. Ама че професионална шпионска работа!

Предполагаше, че стаята му се подслушва. Апартаментът му — също. От две седмици имаше натрапчивото усещане, че го следят. Погледна към часовника си — закъсняваше за ангажимента си. Въпреки обстоятелствата, усети пробождането на силна вина. Бяха се съгласили да останат до късно заради него, а сега нямаше друг избор, освен да ги изостави без обяснение и да бяга от Берн с всички сили.

В този ден нямаше повече полети за Виена, но пък имаше нощен влак, който пристигаше в шест и половина. Щеше да прекара остатъка от съботата в кабинета си, да бъде истински образец на отдаденост и трудолюбие. Също като Ребека, помисли си внезапно той. Тя никога не почиваше. Затова скоро щеше да бъде началник. Само като си представеше какво би се случило, ако тя се бе съгласила да се омъжи за него… Щеше да завлече и нея надолу. Сега бе само петно на иначе безупречна биография, достойно за разкаяние прегрешение.

Набра кода на сейфа в стаята — беше рожденият ден на Мелинда на обратно, два пъти — и хвърли айфона и блекбърито в куфарчето си. Телефоните без съмнение се подслушваха. Вероятно в момента някой се взираше в него, записваше всяка негова дума и погрешна стъпка. Радваше се само, че ги бе оставил в стаята. Винаги го правеше, когато пиеше чай в „Швайцерхоф“. Последното нещо, което би искал, е през този половин час лично време да бъде обезпокоен от къщи или — което би било по-лошо, от Воксхол Крос.

Затръшна капака на куфарчето си и щракна закопчалките. В коридора миришеше на парфюма на Ребека, с който тя се поливаше, за да прикрие миризмата на проклетите цигари. Натисна бутона на асансьора и когато той пристигна, слезе във фоайето, изпълнен с благодарност. Хер Мюлер, портиерът, забеляза сака на рамото му и с разтревожено изражение попита дали има някакъв проблем със стаята на хер Хюз. Имаше проблем, но той не бе със стаята. А че двама силоваци от СВР наблюдаваха хер Хюз от лоби бара.

Мина покрай тях, без да ги погледне, и влезе под аркадата. Беше се стъмнило и бе завалял сняг. Снежинките се стелеха над колите, движещи се през гаровия площад. Погледна през рамо и видя двамата силоваци на СВР да напредват към него. И като че ли това не бе достатъчно, ами и телефонът му забръмча в куфарчето. По тона на звъненето позна, че бе айфонът, което означаваше, че вероятно Мелинда се обажда да го провери. Трябваше да изрече още една лъжа…

Сега се налагаше да побърза, ако искаше да хване влака. Мина под арките и излезе на площада. Почти бе стигнал до другата му страна, когато чу колата. Така и не забеляза предните фарове, защото бяха замъглени от снега. Нито помнеше болката от първоначалния сблъсък или от сблъсъка с улицата, върху която се стовари с прекършен гръбнак. Последното, което видя, бе надничащо над него лице. Беше лицето на портиера хер Мюлер. Или на Ребека? Ребека, която бе обичал. Кажи ми всичко — прошепна тя, докато той умираше. — Тайните ти са на сигурно място при мен.