Другата жена

51. Севиля — Лондон

На следващата сутрин имаше няколко полета между Севиля и Лондон, но Габриел и Кристофър Келър отпътуваха с кола за Лисабон, защото предполагаха, че Московският център проверява списъците с излитащите от Испания пасажери. Келър плати билетите им с кредитна карта на името на Питър Марлоу, неговия псевдоним в МИ6. Той не уведоми Воксхол Крос за предстоящото му завръщане на британска земя, а Габриел не предупреди своята централа.

Единственият му багаж бе куфарчето от Службата. Във фалшивото му отделение бяха скрити три неща, взети от викторианския сейф, подарен от Ким Филби на Шарлот Бетанкур за двайсет и петия ѝ рожден ден. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на заснетия на Джизъс Лейн в Кеймбридж. В блекбърито на Габриел имаше снимки на останалите предмети. Сладникавите любовни писма, тетрадките, започнатите мемоари, многото интимни снимки на Филби, направени в апартамента на Шарлот в Бейрут. Самата мадам Бетанкур беше в къщата в Севиля под наблюдението на Службата.

Самолетът кацна на Хийтроу няколко минути след десет. Габриел и Кристофър преминаха отделно един от друг през паспортния контрол и се събраха сред тълпата в залата за пристигащи. Няколко секунди по-късно блекбърито на Келър от МИ6 звънна заради пристигащо съобщение.

— Разкрити сме.

— От кого?

— Найджъл Уитком. Той наблюдава кредитната ми карта. Иска да ни закара в града.

— Предай му, че благодарим, но отказваме.

Кристофър смръщено изгледа опашката за таксита.

— Как това може да ни навреди?

— Зависи дали руснаците са проследили Найджъл от Воксхол Крос.

— Ето го и него.

Келър кимна към форда с включени фарове, паркиран пред вратите на терминала. Габриел неохотно го последва навън и се качи на задната седалка. Миг след това те вече препускаха по М40 към центъра на Лондон. Очите на Уитком срещнаха погледа на Алон в огледалото за обратно виждане.

— Шефът ми нареди да ви откарам в тайната квартира в Стокуел.

— Няма дори да я доближаваме. Закарай ме до Бейзуотър Роуд.

— Това не е най-тайната от тайните квартири.

— Както и вашата — измърмори Габриел. Облаците бяха надвиснали заплашително и все още не бе съвсем светло. — Колко още шефът ще ме кара да чакам?

— До обяд има среща със Съвместната разузнавателна комисия. След това отива на Даунинг стрийт за обяд на четири очи с премиера.

Габриел тихо изруга.

— Да му кажа ли да отложи обяда?

— Не. Важно е да се придържа към обичайния си график.

— Звучи зле.

— Така е — каза Габриел. — По-зле не може да стане.

Вярно беше, че тайната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд вече не беше съвсем тайна. Всъщност Габриел я бе използвал толкова често, че от интендантството я наричаха личното му лондонско гнезденце. Бяха изминали шест месеца от последния му престой. Той бе в онази вечер, когато с Келър се бяха върнали в Лондон, след като убиха Саладин в имението му в Мароко. Габриел бе заварил в квартирата Киара. Споделиха среднощна вечеря, спаха няколко часа, а на сутринта пред охранителната бариера на Даунинг стрийт двамата с Келър убиха терорист на ИДИЛ, въоръжен с устройство, пръскащо радиация — мръсна бомба. Бяха спасили Великобритания от катастрофа. Сега водеха такава на прага ѝ.

От интендантството бяха заредили трайни хранителни продукти в килера и 9-милиметрова „Берета“ с дръжка от орехово дърво в гардероба. Габриел си стопли консерва с минестроне, докато Келър наблюдаваше през прозореца на всекидневната трафика по улицата и мъжа с леко руско излъчване, който седеше на пейка в Хайд Парк. Той стана от пейката в дванайсет и половина и на мястото му се настани жена. Келър пъхна заредения пълнител в беретата и вкара първия патрон в цевта. Щом чу звука, Габриел надникна в стаята, надигнал въпросително вежди.

— Може би Найджъл беше прав — каза Кристофър. — По-добре беше да отидем в една от нашите тайни квартири.

— МИ6 няма такива. Вече не.

— Тогава да се настаним някъде другаде. От това място ме побиват тръпки.

— Защо?

— Заради нея. — Келър посочи към парка.

Габриел отиде до прозореца.

— Казва се Авива. Една от нашите е.

— Кога се свърза с бюрото си тук?

— Не съм. Сигурно от булевард „Цар Саул“ са ги предупредили, че съм в града.

— Да се надяваме, че руснаците не са подслушвали.

Двайсет минути по-късно жената стана от пейката и на нея се върна предишният мъж.

— Това е Нир — обясни Габриел. — Той е основният охранител на посланика.

Келър провери за часа — беше почти един.

— Колко време им трябва на един премиер и началник на разузнаване, за да обядват?

— Зависи от дневния ред.

— А ако началникът признава пред премиера, че службата му е напълно проникната от руснаците? — Кристофър бавно поклати глава. — Ще трябва да построим отначало МИ6. Това ще бъде скандалът на скандалите.

Габриел мълчеше.

— Мислиш ли, че той ще оцелее в него? — попита Келър.

— Греъм ли? Предполагам, че това зависи от начина, по който се справи със скандала.

— Ако има арест и процес, ще настане голям хаос.

— Какъв друг избор има?

Келър не отговори, взираше се в телефона си.

— Греъм си е тръгнал от Даунинг стрийт. Пътува. Всъщност — вдигна поглед от телефона той — ето го и него.

Габриел погледна към приближаващата лимузина ягуар.

— Бързо е приключил.

— Сигурно е пропуснал пудинга.

Колата спря пред входа на сградата. От нея слезе Греъм Сиймор с мрачно изражение.

— Сякаш отива на погребение — отбеляза Келър.

— Още едно погребение — добави Габриел.

— Мислил ли си как ще му кажеш?

— Няма нужда да му казвам нищо.

Габриел отвори куфарчето си и извади от тайника три неща. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на снимания на Джизъс Лейн в Кеймбридж. Беше зле, помисли си той. По-зле не можеше да стане.

52. Бейзуотър роуд, Лондон

Актът за раждане бе издаден от болница „Сейнт Джордж“ в Бейрут на 26 май 1963 година. В него като майка бе записана ШАРЛОТ БЕТАНКУР, а като баща — ХАРОЛД ЕЙДРИЪН РЪСЕЛ ФИЛБИ. Детето тежеше около 3,200 килограма при раждане. Казваше се РЕБЕКА. Бе взела фамилното име на майка си, а не на баща си — по онова време той бе женен за друга жена. Ала се беше сдобила с нова фамилия, когато Шарлот Бетанкур се бе омъжила за Робърт Манинг на гражданска церемония в Лондон на 2 април 1977 година. Проста проверка в архивите на Университета в Кеймбридж потвърди, че РЕБЕКА МАНИНГ е постъпила в Тринити Колидж през есента на 1981 година. Проверка в имиграционните архиви пък показа, че Шарлот Бетанкур е влязла в страната през 1984 година. През краткия си престой тя бе снимала Ребека Манинг, докато се е разхождала по Джизъс Лейн. Беше дала тази снимка на Габриел Алон в къща в Севиля. Така без сянка от съмнение доказа, че началникът на бюрото на МИ6 във Вашингтон е незаконно дете на най-великия шпионин в историята и дългогодишен агент на руснаците. Къртица, според жаргона на занаята.

— Освен ако имаш друго обяснение — каза Габриел.

— Като например?

— Ами че в МИ6 са знаели за нея от самото начало. А ти си я вербувал и манипулирал да играе против интересите на Московския център. И тя е най-великият двоен агент в историята.

— Де да беше вярно. — Сиймор се взираше изумено в снимката.

— Тя ли е? — попита Габриел.

— Никога ли не си се срещал с нея по работа?

— Не съм имал това удоволствие.

— Тя е — заяви Сиймор след малко. — По-млада нейна версия, разбира се, но това определено е Ребека Манинг.

Произнасяше името ѝ за пръв път.

— Ти някога…

— Дали съм подозирал, че тя е руски шпионин ли? Незаконното дете на Ким Филби?

Габриел не каза нищо.

— В такива моменти човек започва да си прави списъци — въздъхна Греъм, — както когато подозираш жена си в изневяра. Този ли е, или оня?

— Ами тя? — Габриел кимна към снимката.

— Аз назначих Ребека за началник на бюрото във Вашингтон. Излишно е да споменавам, че не съм имал никакви съмнения в нейната лоялност.

Келър се взираше в Бейзуотър Роуд и сякаш не забелязваше двамата видни шпиони, които седяха един срещу друг край ламинираната масичка за кафе.

— Със сигурност — каза Габриел — си прегледал щателно досието ѝ преди назначението.

— Разбира се.

— И нямаше никакви съмнителни факти?

— Професионалното ѝ досие е безупречно.

— Как е преминало детството ѝ? Родена е в Бейрут, майка ѝ е френска гражданка, която изчезва от живота ѝ, когато е била дете.

— Но Робърт Манинг е от правилното семейство.

— Затова Филби е избрал точно него — замисли се Габриел.

— Преподавателите ѝ в Кеймбридж имаха много високо мнение за нея.

— Филби е подбрал и тях. Знаел е какви лостове да използва, за да може Ребека да получи работа в МИ6. Някога е направил същото за себе си. — Габриел вдигна акта за раждане. — Твоите проверяващи не забелязаха ли, че името на майката се появява в телеграмите на баща ти от Бейрут? — Той изрецитира съответните изречения по памет: — „Името на другата жена е Шарлот Бетанкур. Информиран съм от надежден източник, че мадмоазел Бетанкур е бременна от няколко месеца“.

— Очевидно — каза Сиймор — проверяващите не са направили връзката.

— Обикновен кръвен тест можеше да свърши тази работа.

— Нямам нужда от кръвен тест. — Греъм се взираше в снимката на Ребека Манинг, направена в Кеймбридж. — Лицето ѝ е същото като онова, което видях в бара на „Нормандия“ като момче.

— Майка ѝ те помни, между другото.

— Така ли?

— Помни и баща ти.

Сиймор хвърли снимката на масичката за кафе.

— Къде е тя сега? Все още ли е в Севиля?

Габриел кимна.

— Препоръчвам да остане там, докато Ребека бъде арестувана. На твое място бих действал бързо. Руснаците скоро ще забележат, че тя вече не е в Саара.

— Да арестувам Ребека Манинг? — ужаси се Сиймор. — И по какво обвинение? Може би, че е незаконна дъщеря на Ким Филби?

— Тя е руска къртица, Греъм. Измисли някакво извинение, за да я повикаш в Лондон, нещо, което няма да я направи подозрителна. И я арестувай в мига, в който слезе от самолета на Хийтроу.

— А дали Ребека изобщо някога е шпионирала за руснаците?

— Разбира се.

— Имам нужда от доказателство — настоя Сиймор. — Иначе ще разполагам само с тъжната история на едно дете, чийто мозък е промит от КГБ, за да завърши делото на своя баща предател.

— Бих прочел такава история.

— За нещастие, същото биха направили и много други хора. — Сиймор млъкна, след това добави: — И репутацията на Секретната разузнавателна служба ще бъде унищожена.

Настъпи мълчание. Наруши го Габриел:

— Тогава я постави под пълно наблюдение, Греъм. Физическо, дигитално, телефонно. Подслушвай дома и работното ѝ място. Все някога ще сбърка.

— Да не би да забравяш кой е баща ѝ?

— Аз изрових това.

— Тя е дете чудо — въздъхна Сиймор. — Филби никога не сбърка, тя също няма да го направи.

— Сигурен съм, че с Кристофър ще измислите нещо. — Габриел остави акта за раждане върху снимката. — Трябва да хвана самолета, имам някои неотложни дела у дома, които изискват присъствието ми.

Сиймор едва успя да се усмихне.

— А не си ли дори поне малко изкушен?

— От какво?

— Да довършиш започнатото?

— Ще изчакам екранизацията. Освен това съм с лошо предчувствие за това как ще се развият нещата. — Габриел бавно се изправи. — Ако нямаш нищо против, трябва да заключа. От интендантството ще сложат недружелюбно писмо в досието ми, ако те оставя тук.

Сиймор обаче не помръдна от мястото си. Размишляваше, загледан в часовника си.

— Няма начин да хванеш полета в три и трийсет на „Ел Ал“. Защо не поостанеш няколко минути и не ми кажеш как ти би го направил?

— Кое?

— Залавянето на дъщерята на Ким Филби на местопрестъплението.

— Това е лесната част. За да заловиш шпионин, трябва само да заловиш друг шпионин.

— Как?

— С „Форд Експлорър“ — обясни Габриел. — На улица „Сен Дьони“ в Монреал.

Сиймор се усмихна.

— Имаш цялото ми внимание.

53. Улица „Наркис“, Йерусалим

Беше почти полунощ, когато кортежът на Габриел зави по улица „Наркис“. Пред блока му бе паркирана бронирана лимузина, а горе в апартамента лампата в кухнята светеше. Ари Шамрон седеше сам край масичката за кафе. Беше облечен, както обикновено, с изгладени жълтеникавокафяви спортни панталони, бяла памучна риза и пилотско кожено яке, скъсано на дясното рамо. На масата пред него имаше неотворен пакет турски цигари и стара запалка „Зипо“. Бастунът му от маслиново дърво бе подпрян на стола.

— Някой знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Само жена ти. Децата ти спяха, когато пристигнах.

Шамрон се загледа в Габриел през грозните си очила със стоманени рамки.

— Да ти звучи познато?

Габриел не обърна внимание на въпроса.

— Как разбра, че се прибирам тази вечер?

— Имам високопоставен източник. — Ари млъкна, след това добави: — Къртица.

— Само една ли?

Шамрон леко се усмихна.

— Учуден съм, че не ме чакаше на „Бен Гурион“.

— Не исках да съм самонадеян.

— Откога?

Усмивката на Шамрон стана по-широка и задълбочи бръчките по остарялото му лице. Беше минало много време от последния му мандат като шеф, но той все още се месеше в делата на Службата, сякаш беше негово лично владение. Животът му в пенсия бе неспокоен и също като на Ким Филби, доста нещастен. Прекарваше дните си, поправяйки стари радиоапарати в работилницата си в приличащия на крепост негов дом в Тиберия, на брега на Галилейско море. Вечерите му бяха запазени за Габриел.

— Моята къртица ми докладва, че доста си попътувал напоследък — подсмихна се Шамрон.

— Така ли ти каза той?

— Никога не прави предположения за пола на къртицата. — Тонът на Ари стана укорителен. — Жените са способни на предателство точно толкова, колкото и мъжете.

— Ще го имам предвид. Какво друго ти каза твоята къртица?

— Тревожи се, че това, което е започнало като благородно начинание за изчистване на името ти след провала във Виена, се е превърнало в нещо като мания. Къртицата смята, че пренебрегваш работата и семейството си във време, когато и двете се нуждаят отчаяно от теб.

— Къртицата — каза Габриел — греши.

— Достъпът на къртицата — поясни Шамрон — е ограничен.

— Да не би да е премиерът?

Шамрон се намръщи.

— Може би не ме чу, когато преди споменах, че къртицата е високопоставена.

— Значи, остава съпругата ми — предаде се Габриел. — Което обяснява защо не си се осмелил да запалиш цигара. С Киара сте си поговорили хубавичко тази вечер и тя ти е чела конско за пушенето, преди да си легне.

— Боя се, че достъпът ти до секретна информация не позволява да знаеш истинската самоличност на къртицата.

— Разбирам. В такъв случай моля те, кажи ѝ, че операцията е почти към края си и че животът скоро отново ще се нормализира, каквото и да означава това в семейство Алон.

Габриел взе две чаши от шкафа и отвори бутилка с приличащо на бордо червено вино от Юдейските хълмове.

— Предпочитам кафе — смръщи се Ари.

— А аз предпочитам да съм в леглото до съпругата си. Пък вместо това ще пия една чаша с теб и след това ще те изпратя, доволен, в нощта.

— Съмнявам се.

Шамрон прие виното с трепереща ръка. По нея имаше изпъкнали сини вени и старчески петна и тя все едно бе взета назаем от човек, два пъти по-голям. Това бе една от причините да бъде избран за операцията по залавянето на Айхман — огромният размер и силата на ръцете му. Дори и сега Шамрон не можеше да излезе на публично място, без към него да се приближат възрастни хора, оцелели през фашисткия режим, които просто искаха да докоснат ръцете, сключили се около шията на чудовището.

— Вярно ли е? — попита той.

— Това, че предпочитам жена си пред теб ли?

— Че този твой лов на къртици е почти към края си.

— Що се отнася до мен, той вече е приключил. Само че моят приятел Греъм Сиймор иска да остана за последното действие.

— Бих те посъветвал — погледна го строго Шамрон — да избереш друг път.

Габриел се усмихна.

— Виждам, че си гледал записа на Сергей Морозов.

— С огромен интерес. Особено ми хареса онази част за британския дезертьор, който работил заедно с двойника на Ленин за внедряване на къртица в британското разузнаване. — Ари снижи гласа си. — Не вярвам в това да има нещо вярно.

— Всъщност всичко е вярно.

— Намерихте ли я?

— Другата жена ли?

Шамрон кимна. Габриел също кимна в отговор.

— Къде?

— В досиетата на бащата на Греъм Сиймор. Той е работил в Бейрут в началото на 60-те години.

— Помня — кимна Шамрон. — Сигурно е било интересно четиво.

— Особено частта, посветена на теб.

Ари посегна към цигарите си, но се спря.

— А детето?

Габриел откъсна лист от бележника на плота и написа името на Ребека Манинг и поста ѝ в МИ6. Шамрон го прочете с мрачно изражение.

— Това е същият пост като…

— Да — потвърди Габриел. — Точно същият пост.

Шамрон върна бележката и бутна запалката „Зипо“ през масата.

— Може би трябва да я изгориш.

Габриел отиде до мивката и докосна с пламъка на запалката крайчеца на листа.

— А последното действие? — попита Шамрон. — Предполагам, че ще се състои във Вашингтон.

Габриел хвърли изпепелената хартия в мивката, но не каза нищо.

— Ами американците? Те включени ли са във вашия сценарий? О, не — отговори си Шамрон бързо сам на въпроса. — Това би паснало, нали? Все пак американците не знаят нищо за тази история.

Габриел пусна крана и внимателно отми пепелта към канала. След това седна и отново плъзна запалката през масата.

— Запали си, Ари. Няма да кажа на къртицата ти.

Шамрон скъса целофана на пакета цигари.

— Предполагам, Греъм иска доказателство, че тя наистина е шпионирала за руснаците.

— И има право.

— А се нуждае от теб да проведеш операцията вместо него, защото не може да се довери на никого в собствената си служба.

— С известно основание — каза Габриел.

— Ако не бъркам, което почти никога не се случва, ти вероятно си вдигнал врява, че не искаш изобщо да участваш. И след това бързо си се съгласил.

— И това ми звучи познато.

— Всъщност не бих казал, че те виня. Бърджис, Маклийн, Филби, Олдрич Еймс… Те бледнеят в сравнение с тази ситуация.

— Не за това го правя.

— Разбира се, че не. Да пази бог да изпиташ удоволствие от някое от твоите постижения. Защо да разваляме безупречното ти досие? — Ари изтръска цигара от пакета. — Но аз се отклоних. Канеше се да ми довериш защо рискуваш да влезеш в конфликт с най-близкия съюзник на Израел, провеждайки неоторизирана операция във Вашингтон.

— Греъм обеща да ми даде пълен достъп до разпита, след като тя бъде арестувана.

— Нима? — Шамрон пъхна цигарата между устните си и я запали. — Знаеш ли, Габриел, има само едно нещо, което е по-лошо от това да имаш къртица в разузнавателната си служба.

— Кое е то?

— Да я хванеш. — Шамрон затвори запалката с щракване.

— Но това е лесната част. Трябва само да поемеш контрол над методите ѝ на комуникация с Московския център и да я принудиш да действа. Твоят приятел Сергей Морозов ти е казал всичко, което имаш нужда да знаеш. Ще се радвам да ти покажа съответната част от разпита.

— Чух го на живо.

— Трябва да измислиш нещо, с което да залъжеш американците — продължи Шамрон. — Някакво обяснение за присъствието на твои служители. Среща в местната централа на Службата ще бъде достатъчна. Те няма да повярват нито дума, разбира се, което значи, че ще трябва да внимаваш.

— Точно това възнамерявам да правя.

— Откъде ще провеждаш операцията?

— Чесапийк стрийт.

— Срам за нацията.

— Но идеално място за моите нужди.

— Ще ми се и аз да бъда там — въздъхна тъжно Ари, — ала само ще ти се пречкам. Напоследък съм това — предмет, който хората внимателно заобикалят, обикновено след като извърнат очи.

— Значи, сме двама.

Между тях се настани удобно мълчание. Габриел отпиваше от виното, докато Шамрон механично изпуши цигарата си чак до филтъра, сякаш се боеше, че няма да му позволят да запали още една.

— Имах поводи да пътувам редовно до Бейрут в началото на 60-те — каза той накрая. — До британското посолство имаше малък бар. „При Джак“ или „При Джо“, не си спомням името. МИ6 го ползваха като клуб. Отбивах се там да подслушвам какво са намислили. И тогава един следобед го видях да се напива до припадък…

— Говори ли с него?

— Изкушавах се — призна Шамрон, — но просто седях на маса наблизо и се опитвах да не го зяпам.

— И какво си мислеше?

— Като човек, който обича страната и народа си, не можех да разбера защо е постъпил така. Но като професионалист му се възхищавах много. — Ари бавно загаси цигарата си. — Чел ли си книгата му? Онази, която написа в Москва, след като дезертира?

— Защо да си правя труда? В нея няма и една честна дума.

— Но част от нея е очарователна. Знаеш ли например, че е заровил съветски фотоапарат и филми някъде в Мериланд, след като научил, че Бърджис и Маклийн са дезертирали? Така и не са намерени. Очевидно не е споменал пред никого къде ги е скрил.

— Всъщност — подсмихна се Габриел — е казал на двама души.

— Нима? На кого?

Габриел си наля още една чаша вино.

— Мислех, че ще е само една.

— Така е. Но закъде сме се разбързали?

Запалката на Шамрон присветна.

— И къде са?

— Кое?

— Фотоапаратът и филмите?

Габриел отново се усмихна.

— Защо не питаш къртицата си?

54. Улица „Сен Дьони“, Монреал

Три отдалечени събития, между които привидно нямаше връзка, предвещаха, че търсенето на руската къртица навлиза в заключителната си върхова фаза. Първото се случи в Страсбург — понякога френски, понякога германски град, където френските власти предадоха обгорени до неузнаваемост тленни останки, за които се предполагаше, че са на руски бизнес консултант от Франкфурт. Те не бяха негови. А представителят на руското правителство, който ги прие, всъщност беше офицер от СВР. Свидетелите на предаването описаха атмосферата като подчертано хладна. Малко неща от това, което се случи на измокрена от дъжда писта на летището в Страсбург, подсказваха, че всичко ще свърши дотук.

За второто събитие се разбра по-късно същия предобед в Саара — градчето с бели къщи в Южна Испания, където възрастна французойка се върна във вилата си след кратко отсъствие. Познатата като la loca или la roja жена, което се отнасяше за политическите ѝ убеждения, този път не беше сама. А това бе нетипично за нея. Във вилата ѝ се настаниха двама души — жена на около трийсет и пет, която говореше френски, и мъж с глава във формата на куршум, който не говореше никакви езици. Освен това двама техни сътрудници се нанесоха в хотела, отдалечен на сто и четиринайсет крачки по улицата. В ранния следобед французойката беше видяна да се кара с продавачка на улица „Сан Хуан“. Тя обядва сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“ и след това се отби при отец Диего в църквата „Санта Мария де ла Меса“. Отецът ѝ даде благословията си — или може би бе опрощение — и я отпрати да си върви.

Последното от трите събития се случи не в Западна Европа, а в Монреал. Там в 10:15 сутринта местно време, докато възрастната французойка си разменяше гневни думи с момичето на касата на супермаркет „Ел Кастийо“, Ели Лавон слезе от такси на улица „Сен Доминик“. След това повървя няколко пресечки, спирайки от време на време, очевидно за да се ориентира, докато стигна до адрес на улица „Сен Дьони“. На него се намираше някогашна семейна къща, която сега бе превърната в кооперация с апартаменти, както повечето съседни постройки. Изкачи се по стълбището до жилище на втория етаж, което от интендантството заради малкия бюджет бяха пренаели от наемател за период от три месеца.

Вратата се отвори с остро изпукване, сякаш бе счупен печат, и Лавон влезе вътре. Огледа мрачно мебелите с петна и дупки от цигари, преди да дръпне прозрачните пердета и да се вторачи навън. Под ъгъл от около четиресет и пет градуса вдясно от него, от другата страна на улицата, имаше празна асфалтова площадка. А там — ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях — скоро трябваше да се появи тъмносив „Форд Експлорър“.

Ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях…

Лавон пусна пердетата. Още една тайна квартира, още един град, още едно наблюдение. Колко дълго щеше да продължи този път? Великото начинание се бе превърнало във велико чакане.

Кристофър Келър пристигна по пладне, а Михаил Абрамов — няколко минути преди един. Носеше найлонов чувал с емблемата на популярна марка за ски екипировка. Вътре имаше камера върху триножник с телеобектив и нощно виждане, множество микрофони за подслушване от голямо разстояние, предаватели, два 9-милиметрови пистолета „Джерико“ и два лаптопа на Службата със защитена връзка до булевард „Цар Саул“. Келър нямаше оперативни джаджи, носеше само своето блекбъри от МИ6, което Габриел изрично му бе забранил да ползва. Ребека Манинг бе работила за МИ6 по време на критичното преминаване от аналогови към дигитални технологии. Без съмнение бе дала първия си мобилен телефон на руснаците за анализ, както и всеки следващ след това. Накрая на МИ6 щеше да им се наложи да пренапишат софтуера си. Засега обаче, за да поддържат илюзията, че всичко е както преди, служителите на МИ6 по целия свят говореха и пращаха съобщения от телефони, хакнати от руснаците. Но не и Келър. Той бе напълно изключен от мрежата.

Задачата му сега бе да стои в мърлявия апартамент в Монреал с двама израелци и да наблюдава няколко метра асфалт на улица „Сен Дьони“. Предполагаха, че руснаците също ги наблюдават — може би не непрекъснато, но достатъчно, за да разберат дали теренът е сигурен. Затова тримата агенти ветерани не просто чакаха да се появи тъмносив „Форд Експлорър“. Те наблюдаваха и съседите си, както и много от пешеходците, които минаваха под прозорците им. С помощта на микрофони слушаха части от разговори за някакви следи от оперативен жаргон или руски акцент. Тези, които се появяваха прекалено често или се мотаеха подозрително дълго, бяха снимани, а снимките им бяха пращани до булевард „Цар Саул“ за анализ. Никоя не даде положителни резултати, което осигури на тримата ветерани безценен хладен комфорт.

Наблюдаваха и трафика, особено в малките часове, когато съвсем оредяваше. На четвъртата нощ една и съща хонда седан — 2016 година, модел „Сивик“ с обикновена канадска регистрация — се появи три пъти преди един часа. Мина два пъти от ляво надясно, или от югоизток на северозапад, но на третия дойде от обратната посока и с много по-ниска скорост. Михаил направи прилична снимка на шофьора с камерата с дългофокусен обектив и я препрати на Алон на булевард „Цар Саул“. Габриел на свой ред я предаде на шефа на централата в Отава, който идентифицира мъжа зад волана като агент на СВР, прикрепен към руското консулство в Монреал. Тайникът определено работеше.

Както често ставаше, операцията по наблюдение разкри тайния живот на онези, които, без да имат вина, живееха в непосредствена близост до целта. Красивият джаз музикант от другата страна на улицата се срещаше с омъжена жена за по един час всеки следобед и след това, щастлив, я изпращаше по пътя ѝ. Неговият затворен съсед живееше на притоплена в микровълновата полуготова лазаня и интернет порно. А мъж на около трийсетина години прекарваше вечерите си, гледайки записи с обезглавявания на лаптопа си. Михаил влезе в апартамента му, докато него го нямаше, и откри купища джихадистка пропаганда, разпечатка с план на бомба и черно знаме на ИДИЛ, окачено на стената в спалнята. Намери и тунизийски паспорт, чиято снимка изпрати на булевард „Цар Саул“.

Това хвърли Габриел в оперативна дилема. Той бе длъжен да каже на канадците — и на американците — за потенциалната заплаха на улица „Сен Дьони“ в Монреал. Ако го направеше обаче, щеше да предизвика верига от събития, които почти сигурно щяха да накарат руснаците да преместят тайника. И затова с неохота реши да запази тази оперативна информация за себе си, докато дойде момент, когато тя ще може да бъде предадена на съюзниците без съпътстващи щети. Беше убеден, че ситуацията може да бъде овладяна. Трима от най-опитните експерти по антитероризъм в света живееха в тайна квартира от другата страна на улицата.

За щастие двойното им наблюдение нямаше да продължи дълго, защото три нощи по-късно хондата се върна. Мина покрай тайната квартира от ляво надясно — от югоизток на северозапад — в 2:34 през нощта, докато Келър стоеше самотен на пост зад дрипавото перде. За втори път премина в същата посока в 2:47, но дотогава при Келър вече бяха Ели Лавон и Михаил. Третото преминаване се случи в 3:11 ч., от дясно наляво, което откри шофьора към дългофокусния обектив на камерата. Беше същият агент на СВР от руското консулство в Монреал.

Изтекоха още два часа и половина, преди да го видят отново. Този път той не караше „Хонда Сивик“, а „Форд Експлорър“ с канадска регистрация, тъмносив. Паркира на празно място до тротоара, угаси фаровете и изключи двигателя. През обектива на камерата Келър видя как руснакът отвори и затвори жабката. След това слезе, заключи с дистанционното и се отдалечи — от дясно наляво, от северозапад на югоизток, допрял телефон до ухото си. Михаил го проследи с микрофон за далечно прослушване.

— Какво казва? — попита Кристофър.

— Ако млъкнеш, може би ще чуя.

Келър бавно преброи до пет.

— Е? — повтори той.

Михаил му отговори на руски.

— Какво означава това?

— Означава — каза Ели Лавон, — че всички скоро ще трябва да заминем за Вашингтон.

Руснакът зави зад следващия ъгъл и изчезна. Михаил прати светкавично съобщение до булевард „Цар Саул“, което задвижи бързо служителите и агентите на Службата на техните ключови позиции във Вашингтон. Келър се взираше в един от прозорците от другата страна на улицата, онзи, който бе осветен от слабата светлина на компютър.

— Трябва да се погрижим за нещо, преди да тръгнем.

— Може би не е добра идея — смръщи се Лавон.

— Може би — отвърна Келър. — Или пък е най-добрата, която ми е хрумвала от доста време насам.

55. Монреал — Вашингтон

В осем и петнайсет същата сутрин Ева Фернандес пиеше кафе в стаята си в „Шератон“ на булевард „Рене Левек“, в центъра на Монреал. При последното ѝ посещение тя бе отседнала нагоре по улицата в „Куин Елизабет“, който предпочиташе, но Саша ѝ бе наредил да сменя маршрутите си, когато посещаваше нейните измислени болни роднини. Също така я бе инструктирал да снижи разходите си. Кафето от румсървис бе малко нарушение. Саша беше човек от друго време, помнеше годините на война, глад и комунистическа оскъдица. Той не понасяше неговите тайни агенти да живеят като олигарси — освен, разбира се, ако не беше необходимо за прикритието. Ева бе убедена, че следващата ѝ кореспонденция с Московския център ще съдържа мъмрене за разточителните ѝ навици.

Беше взела душ, куфарът ѝ бе събран, дрехите за деня бяха поставени спретнато на леглото. Дистанционното за форда беше в дамската ѝ чанта. Както и флашката. На нея беше информацията, която Ева бе получила от къртицата на Саша при последното безжично предаване, което се бе състояло на Ем стрийт във Вашингтон в 7:36 ч. в една студена, но слънчева сутрин.

По това време Ева беше в йога студиото и се подготвяше за урока си в 7:45, а къртицата беше от другата страна на улицата в „Дийн енд Делука“, обградена от няколко редовни ученички на Ева. Познаваше къртицата от безжичните предавания на информация и от „Брюсел Миди“, където тя вечеряше често, обикновено в компанията на британски дипломати. Ева дори бе разменила няколко думи с нея веднъж за резервация, която бе направена на нечие друго име. Жената бе хладна и самоуверена и очевидно доста интелигентна. Ева подозираше, че бе от голямото бюро на МИ6 във Вашингтон, може би и негов началник. Ако някога я арестуваха, вероятно щяха да задържат и Ева. Като „нелегална“ тя нямаше дипломатическа закрила. Можеше да бъде обвинена, съдена и осъдена на дълги години затвор. Идеята да прекара няколко години заключена в клетка на място като Кентъки или Канзас, никак не ѝ харесваше. Беше се заклела много отдавна, че никога няма да позволи да се стигне до това.

В девет часа тя се облече и слезе във фоайето, за да освободи стаята. Остави куфара при пиколото и измина по булеварда краткото разстояние до входа на Подземния град — огромния лабиринт от молове, ресторанти и сцени, погребан под центъра на Монреал. Това беше идеалното място за малко „химическо чистене“, особено рано сутринта във вторник, когато нямаше много хора. Ева изпълни прилежно задачата, както бе обучена — първо от преподавателите ѝ в Червенознаменния институт и по-късно от самия Саша. „Самодоволството е най-големият враг на тайния агент, не се мисли за невидима“, беше я предупредил той. Ева бе най-важната брънка във веригата, която се простираше между къртицата и Московския център. Ако направеше дори една грешка, с къртицата бе свършено и начинанието на Саша щеше да се превърне в пепел.

Имайки това предвид, Ева прекара следващите два часа в скитане из Подземния град — два часа, защото Саша не би позволил и минута по-малко. Единственият човек, който я последва, бе мъж на около петдесет и пет. Не беше професионалист, беше си паднал по нея. Това бе един от недостатъците да си привлекателна жена агент — привличаш нежелано внимание и дългите жадни погледи на загорели за секс мъже. Понякога бе трудно да ги различи от истинското следене. Ева четири пъти бе отлагала безжична комуникация с къртицата, защото ѝ се бе сторило, че я следят. Саша не ѝ се бе скарал. Даже напротив, беше я поздравил за бдителността.

В единайсет и пет, уверена, че никой не я следи, Ева се върна на булеварда и спря такси. То я закара до църквата „Нотър Дам дьо ла Дефанс“, където тя прекара пет минути, преструвайки се, че тихо медитира, преди да поеме към улица „Сен Дьони“. Фордът бе на обичайното си място, паркиран на улицата пред къщата на номер 6822. Ева отключи вратите с дистанционното и седна зад волана.

Двигателят веднага запали. Тя потегли и след това направи поредица от бързи десни завои, с които целеше да разкрие дали има опашка. Като не видя нищо подозрително, спря на мрачен участък на улица „Сент Андре“ и постави флашката в жабката. След това слезе, заключи вратата и се отдалечи. Никой не я последва.

Спря друго такси, този път на булевард „Христофор Колумб“, и каза на шофьора да я откара до „Шератон“, за да си вземе куфара. Същото такси я откара на летището. Тъй като бе постоянно пребиваваща в САЩ, тя бързо премина през американския паспортен контрол и отиде на изхода. Качването за полета ѝ започна навреме, в един и петнайсет. Както винаги, Ева си бе запазила място в предната част на самолета, за да може да огледа пасажерите, докато минават покрай нея. Видя само един човек, който ѝ се стори интересен, висок мъж с бледа кожа и светлосиви очи като на вълк. Беше доста хубав. Освен това подозираше, че е руснак. Или може би бивш руснак, помисли си тя, също като нея.

Високият блед мъж се настани на няколко седалки зад нея и Ева повече не го видя, докато не кацнаха във Вашингтон и тръгнаха през терминала. Нейната киа беше оставена на краткосрочен паркинг от предния следобед. Прекоси Потомак и влезе във Вашингтон през Кий Бридж, пое към Палисейдс и пристигна в „Брюсел Миди“ точно в четири. Ивет пушеше цигара на бара, а Рамон и Клаудия подготвяха масите в залата за хранене. Телефонът иззвъня, когато Ева окачваше палтото си.

— „Брюсел Миди“.

— Бих искал маса за двама за тази вечер, моля.

Мъж с арогантен глас и английски акцент. На Ева ѝ замириса на неприятности. Изкушаваше се да затвори, но не го направи.

— Извинявайте, маса за двама ли казахте?

— Да — изрече провлачено мъжът, беше изнервен.

Ева реши да го измъчи още малко.

— И в колко часа бихте искали да дойдете при нас?

— Бих искал — сопна се той — да дойда в седем часа.

— Боя се, че в седем не може. Но имам свободна маса за осем.

— Хубава ли е?

— Имаме само хубави маси, сър.

— Вземам я.

— Чудесно. Името ви, моля?

Семейство Бартоломю, маса за двама, осем часа. Те бяха цветно петно в иначе скучната вторнична вечер. Пристигнаха двайсет минути по-рано и когато видяха празните маси, бяха обзети от гняв. Господин Бартоломю — плешив и със сако от туид, размахваше ръце, докато се караше. Съпругата му бе закръглена, рубенсов тип жена със сламеноруса коса. Тя трудно се палеше, помисли си Ева. Премести ги от определената им маса — четвърта — на късметлийската тринайсета, на която ставаше течение от отдушника. Не беше никак изненадващо, че поискаха друга. Когато Ева предложи масата до кухненската врата, господин Бартоломю ѝ се сопна:

— Нямате ли нещо друго?

— Може би ще поискате маса навън.

— Там няма маси.

Ева се усмихна.

Оттам вечерята тръгна предвидимо надолу. Виното бе прекалено топло, супата — изстинала, мидите бяха светотатствени, яхнията — престъпление срещу кулинарията. Вечерта обаче завърши позитивно, защото съпругата на господин Бартоломю се приближи към Ева и ѝ поиска извинение.

— Боя се, че Саймън е подложен на голям стрес в работата. — Говореше английски с акцент, който Ева не можеше да определи. — Аз съм Ванеса — представи се тя и протегна ръка. След това с почти изповеден тон добави: — Ванеса Бартоломю.

— Ева Фернандес.

— Имаш ли нещо против да попитам откъде си?

— От Бразилия.

— О! — възкликна жената, леко изненадана. — Никога не бих познала.

— Родителите ми са родени в Европа.

— Къде?

— В Германия.

— Моите също.

Остатъкът от вечерта премина без инциденти. Последните клиенти си тръгнаха в десет и половина, а Ева заключи вратите няколко минути след единайсет. Докато шофираше към къщи по булевард „Макартър“, я следваше кола, но щом стигна до резервоара, нея вече я нямаше. Паркира на около стотина метра от малката тухлена жилищна сграда и провери регистрационните табели, докато вървеше към входа. Когато посегна да отвори, усети, че зад нея стои някой. Обърна се и видя мъжа от полета. Високия, с очи като на вълк. Бледата му кожа светеше в тъмнината. Ева направи крачка назад от страх.

— Не се бой, Ева — каза той тихо на руски. — Няма да те нараня.

Тя заподозря капан, затова изрече на английски:

— Съжалявам, но не говоря…

— Моля те — прекъсна я той. — Не е безопасно да стоим на улицата.

— Кой те праща? И говори на английски, идиот такъв.

— Изпратен съм от Саша. — Английският му бе по-добър от нейния, със съвсем лек акцент.

— Саша ли? Защо Саша ще праща теб?

— Защото си в сериозна опасност.

Ева за миг се поколеба, преди да набере правилния код на панела. Мъжът с очи като на вълк отвори вратата и я последва вътре.

Докато се качваше по стълбите, Ева бръкна в дамската си чанта за ключовете за апартамента и веднага усети как силна мъжка ръка я стиска за китката.

— Носиш ли оръжие? — попита той тихо пак на руски.

Тя се спря и го изгледа унищожително, преди да му напомни, че по-рано същия ден бяха летели с един и същ полет от Канада за Съединените щати.

— Може би е в колата ти — предположи той.

— Горе е.

Той пусна китката ѝ. Тя извади ключовете от чантата си и миг по-късно отвори вратата на апартамента си. Мъжът я прихлопна бързо зад тях, пусна резето и сложи веригата. Когато Ева посегна към ключа на лампата, той спря ръката ѝ. След това отиде до прозореца и надникна покрай ръба на щората към булевард „Макартър“.

— Кой си ти? — попита тя.

— Казвам се Алекс.

— Алекс? Колко измамно! Цяло чудо е, че никой от враговете ни не е успял да проникне през прикритието ти с такова име.

Той пусна щората и се обърна с лице към нея.

— Каза, че имаш съобщение от Саша.

— Наистина имам съобщение — кимна той, — но не от Саша.

Чак тогава Ева забеляза пистолета в дясната му ръка. Към дулото бе прикрепен заглушител. Не беше от оръжията, които агентите на терен носеха за самозащита. Беше оръжие за убийство — за высшая мера, най-голямото наказание. Но защо Московският център бе решил да я ликвидира? Тя не бе направила нищо нередно.

Ева бавно отстъпи назад, краката ѝ се подкосиха.

— Моля те — прошепна тя. — Трябва да е станала някаква грешка. Направих всичко, което Саша поиска от мен.

— И затова — каза мъжът на име Алекс — аз съм тук.

Може би това беше някаква вътрешна вендета в Московския център, помисли си тя. Може би Саша най-накрая бе изпаднал в немилост.

— Не в лицето — умолително изрече тя. — Не искам майка ми да…

— Не съм тук, за да те нараня, Ева. Дошъл съм да ти направя щедро предложение.

Тя спря да отстъпва.

— Предложение? Какво предложение?

— Такова, което ще те спаси да не прекараш следващите няколко години в американски затвор.

— Да не си от ФБР?

— За твой късмет — каза той — не съм.

56. Фоксхол, Вашингтон

Тя посегна към него, и то доста добре. Беше от онези движения, на които ги учеха в Московския център, с много удари с лакти, ритници, крошета и коляно към слабините, което, ако бе достигнало целта си, можеше да реши двубоя в нейна полза. Михаил нямаше друг избор, освен да отвърне. Той го направи експертно, но благоразумно, полагайки огромни усилия да не нарани безупречното руско лице на Ева Фернандес. В края на схватката той я бе яхнал и прилепил ръцете ѝ към пода. Чест ѝ правеше, че не показваше страх, само гняв. Не се опита да крещи. Тайните агенти, помисли си Михаил, знаят много добре, че не бива да викат съседите си на помощ.

— Не се тревожи — успокои я той, докато облизваше кръвта от ъгълчето на устата си. — Ще се погрижа да кажа на Саша, че силно си се съпротивлявала.

След това спокойно ѝ обясни, че сградата е обградена и дори да успееше да избяга от апартамента, което не беше вероятно, нямаше да стигне далече. В този момент бе обявено примирие. Ева извади от фризера бутилка водка. Беше руска водка, единственото руско нещо в целия апартамент, освен оборудването за тайна комуникация на СВР и пистолета „Макаров“. Тя измъкна и тях от тайника под дъските на пода в дрешника ѝ в спалнята.

Постави оборудването на кухненската маса. Оръжието предаде на Михаил. Той се обръщаше към нея само на руски. Тя обясни, че повече от десетилетие не бе говорила на майчиния си език. Той ѝ бе откраднат в мига, в който бе влязла в програмата за тайни агенти на Червенознаменния институт. А когато пристигнала тук, вече знаела малко португалски. Баща ѝ бил дипломат — първо на Съветския съюз, а после и на Руската федерация — и тя бе живяла в Лисабон като дете.

— Нали осъзнаваш — каза Михаил, — че нямаш дипломатическа закрила?

— Набиха ни го в главите още в първия ден на обучението.

— И какво те учеха да правиш, ако бъдеш заловена?

— Да не казвам нищо и да чакам.

— Какво?

— Московският център да направи размяна. Обещаха ни, че няма да бъдем изоставени.

— На твое място не бих разчитал на това. Особено ако американците разберат, че си обслужвала най-големия шпионин след Студената война.

— Ребека Манинг.

— Откъде знаеш името ѝ?

— Досетих се коя е преди няколко месеца.

— Какво имаше на флашката, която остави в жабката на онзи „Форд Експлорър“?

— Вие сте ме наблюдавали?

— От апартамент от другата страна на улицата. Направихме хубав видеозапис.

Тя зачопли нервно лака си. Все пак беше човек, помисли си Михаил.

— Увериха ме, че тайникът е чист.

— И това ли ти обеща Московският център?

Ева изпи водката си и веднага си наля още. Чашата на Михаил бе недокосната.

— Няма ли да пиеш?

— Водката — обяви той — е руската болест.

— Саша казваше същото.

Седяха на кухненската маса. Между тях бяха бутилката, чашите и джаджите за комуникация на СВР. На централно място беше устройство с големината и формата на книга. То бе направено от полиран метал, със солидна конструкция. На едната му страна имаше три релета, светлинен индикатор и няколко USB порта. Нямаше сглобки в метала. Беше измайсторено така, че никога да не бъде отваряно.

Ева изпи на екс още една чаша водка.

— По-спокойно — предупреди я Михаил. — Трябваш ми с акъла си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Какво например?

— Как Ребека ти съобщава кога иска да предаде материал?

— Оставя лампата в края на пътеката светната.

— Къде са тайниците?

— В момента имаме четири.

— Какви са резервните планове? Какъв е езикът на тялото?

— Благодарение на Саша мога да ти ги кажа и насън. И не само това. — Ева посегна пак към водката, но Михаил отмести чашата. — Щом знаете самоличността на къртицата — попита тя, — защо съм ви аз?

Михаил не отговори.

— А ако се съглася да сътруднича?

— Мисля, че вече се разбрахме.

— Няма да има затвор, така ли?

Михаил поклати глава. Няма да има.

— А къде ще отида?

— Обратно в Русия, предполагам.

— След като съм ви помогнала да хванете къртицата на Саша? Ще ме разпитват няколко месеца в затвора в Лефортово и след това…

Ева сви ръката си като пистолет и опря върха на показалеца към тила си.

— Высшая мера — каза Михаил.

Тя свали ръка и взе пак чашата с водка.

— Бих предпочела да остана в Америка.

— Боя се, че това няма да е възможно.

— Защо?

— Защото не сме американци.

— Британци ли сте?

— Някои от нас.

— Значи, ще отида в Англия.

— Или може би в Израел — предложи той.

Тя направи кисела физиономия.

— Не е чак толкова зле, да знаеш.

— Чувам, че там има много руснаци.

— С всеки ден стават все повече — каза Михаил.

До масата имаше малък прозорец. От него се виждаше булевард „Макартър“, тих и мокър. Кристофър Келър седеше в кола, паркирана до резервоара, заедно с две хлапета от охраната на посолството. В друг автомобил имаше куриер от местната централа на Службата, който очакваше заповед от Михаил да се качи горе и да изземе комуникационната техника на Ева от СВР.

Тя бе допила водката си и сега пиеше от чашата, недокосната от Михаил.

— Утре сутринта имам урок.

— Какъв?

Тя обясни.

— В колко часа?

— Десет.

— Запази ми място.

Ева се усмихна кисело.

— Някакви насрочени доставки от Ребека?

— Току-що я обслужих. Вероятно няма да имам вест от нея седмица или две.

— Всъщност — замисли се Михаил — ще имаш вест доста по-скоро, отколкото си мислиш.

— Кога?

— Предполагам, че утре вечер.

— И след като приема пратката?

— Пуф! — махна с ръце той.

Ева вдигна чашата си.

— Да пием тогава за още една вечер в „Брюсел Миди“. Няма да повярваш какви клиенти имах днес.

— Бартоломю, маса за двама, осем часа.

— И те ли са ваши хора?

Михаил взе полираното метално устройство.

— Може би трябва да ми покажеш как работи това.

— Всъщност е много лесно.

Той премести едно от релетата.

— Така ли?

— Не, идиот такъв. Ето така.

57. Форестхилс, Вашингтон

Форест Хилс е богаташки анклав с къщи в няколко стила: колониален, Тюдор и федерален. Той се намира в далечния северозапад на Вашингтон между Кънектикът авеню и „Рок Крийк“. Къщата на Чесапийк стрийт обаче нямаше почти никакви прилики със своите достолепни съседки. Беше постмодерен сив паралелепипед, кацнал върху частен, покрит със зеленина нос, и приличаше повече на военно укрепление, отколкото на жилище. Високата тухлена ограда и страховитата желязна порта увеличаваха усещането за враждебност.

Собственикът на това квартално грозилище беше държавата Израел, а нещастният му обитател — нейният посланик в Съединените щати. Настоящият пратеник, човек с много деца, бе изоставил официалната резиденция, за да се премести в богаташко голф имение в Мериланд. Тъй като в нея не живееше никой, къщата на Чесапийк стрийт изглеждаше отчайващо и затова бе напълно подходяща за преден команден пост на голям оперативен екип.

Габриел вярваше, че бедата сплотява. За добро или за зло, рушащата се стара къща бе само на едно ниво. В средата ѝ имаше голяма всекидневна с отворен план, кухня и трапезария от едната ѝ страна и няколко спални от другата. Габриел се установи в удобния кабинет. Йоси и Римона — познати в „Брюсел Миди“ като Саймън и Ванеса Бартоломю — работеха на сгъваема маса пред вратата му заедно с Ели Лавон и Яков Росман. Компютърджията Илан се беше устроил на собствено островче в отсрещния край на стаята. Стените бяха покрити с карти в голям мащаб на Вашингтон и околните предградия. Имаше дори бяла дъска за лична употреба на Габриел. На нея със своя елегантен почерк той бе изписал единайсетата заповед на Шамрон: Не позволявай да те хванат…

Габриел бе приел предложението на Шамрон да обясни присъствието на екипа във Вашингтон с рутинна среща. Без обаче да информира в прав текст американците за това въображаемо събитие. За сметка на това беше вдигнал достатъчно шум чрез неподсигурени телефонни обаждания и имейли, за да им даде да разберат, че идва. АНС и Лангли бяха уловили сигналите. Всъщност Ейдриън Картър, дългогодишният заместник оперативен директор на ЦРУ, му прати имейл няколко минути след като бе пристигнал на летище „Дълес“, в който го питаше дали има време да изпият по питие. Габриел му отговори, че ще се опита да го вмъкне в натоварения си график, но не бе много оптимистично настроен. Саркастичният отговор на Картър — Коя е щастливката? — за малко да го накара да се качи обратно на самолета.

Къщата на Чесапийк стрийт се наблюдаваше от АНС винаги когато посланикът бе в нея, затова Габриел и екипът му бяха приели, че ги подслушват и в момента. Докато бяха вътре, бъбреха безобидно, на жаргон това се наричаше „да говориш на стените“. Цялата чувствителна оперативна информация обаче се обменяше чрез жестове с ръце, в писмена форма на бялата дъска или в сподавени разговори навън в градината. Един такъв разговор се случи малко след 2 часа през нощта, когато в резиденцията пристигна куриер и донесе комуникационното оборудване на Ева Фернандес, предоставено ѝ от СВР, както и оперативните инструкции на Михаил. Габриел предаде устройството на Илан, който реагира, сякаш му бяха връчили скучен брой на „Уошингтън Поуст“, а не кралските бижута на СВР.

До четири сутринта той още не бе разкодирал чудовищната защита на устройството. Габриел, който го наблюдаваше с вълнението на родител на училищен рецитал, реши, че ще е най-добре да си почине няколко часа. Изтегна се на дивана в кабинета и под приспивното драскане на някакви клони по стената на къщата отвън потъна в дълбок сън. Когато се събуди, видя над себе си бледото лице на Илан. Той беше кибереквивалентът на Моцарт. Бе написал първия си компютърен код на пет, бе направил първото си хакване на осем, а на двайсет и една — първата си секретна операция срещу иранската ядрена програма. Бе работил заедно с американците по компютърен вирус с кодово име „Олимпийски игри“, който останалият свят познаваше като Стъкснет.

— Има ли проблем? — попита Габриел.

— Не, никакъв проблем, шефе — заяви Илан.

— Тогава защо изглеждаш притеснен?

— Не съм.

— Нали разби проклетия код?

— Ела да погледнеш.

Габриел бързо стана и го последва към работната му маса. На нея имаше лаптоп, айфон и комуникационното устройство на СВР.

— Руският агент е казал на Михаил, че обхватът е трийсет и три метра. Всъщност е по-скоро трийсет и шест. Тествах го. — Илан подаде на Габриел айфона, на който имаше списък с наличните мрежи. Едната бе обозначена с дванайсет безсмислени символа: JDLCVHJDVODN. — Това е мрежата на Московския център.

— Вижда ли се на някое устройство?

— Няма начин. И не може да се влезе в нея без правилната парола. Тя е от двайсет и седем символа и е твърда като скала.

— Как я разби?

— Невъзможно е да обясня.

— На глупак като мен ли?

— Важното е — продължи невъзмутимо Илан, — че към мрежата можем да включим което устройство си поискаме. — Той взе телефона от Алон. — Ще изляза навън. Вие наблюдавайте лаптопа.

Габриел направи точно това. След като Илан успя да премине през желязната порта в края на алеята и да прекоси улицата, на екрана се появиха седем думи:

Ако тя прати съобщение, ще я заковем.

Габриел изтри съобщението и натисна няколко клавиша. На екрана се появи криптиран видеострийм — малка къщичка с размерите на типичната английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над неголям портик. В края на каменната пътека имаше желязна лампа, а до нея стоеше жена. Габриел се замисли за съобщението, което бе получил от приятеля си Ейдриън Картър от ЦРУ. Коя е щастливката? Само ако знаеше.

58. Тенлитаун, Вашингтон

Докато минаваше покрай голямата къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица, Ребека си мислеше за деня, в който баща ѝ бе разкрил плана си за нея. Беше лято, тя бе в малката му дача край Москва. Той и Руфина бяха поканили на обяд близки приятели. Юрий Модин, старият му водещ офицер от КГБ, също беше там, както и Саша. Баща ѝ бе пил много грузинско вино и водка. Модин се бе опитал да поддържа темпото му, но Саша се въздържаше от алкохол.

„Водката — бе казал той на Ребека, и то не за последен път — е руското проклятие.“

В късния следобед се преместиха на обгърнатата с мрежа веранда, за да избягат от комарите — бяха Ребека, баща ѝ, Модин и Саша. Дори и сега, четиресет години по-късно, тя помнеше сцената с фотографска яснота. Модин седеше точно срещу нея на дървената маса, а Саша бе отляво на Модин. Ребека бе седнала до баща си и бе облегнала глава на рамото му. Като всичките му деца — и като майка си — тя го обожаваше. Беше невъзможно да е другояче.

— Ребека, с-с-скъпа моя — каза той с умилително заекване, — трябва да обсъдим нещо.

До този момент тя бе вярвала, че баща ѝ е журналист, който живее в чужда мрачна страна далече от нея. Ала тогава, в присъствието на Юрий Модин и Саша, той ѝ разказа, че всъщност е онзи същият Ким Филби, големият шпионин, който бе предал страната си, класата си, клуба си. Бе го направил не от алчност, а заради вяра в идеала, че работниците не бива да бъдат използвани като оръдия на труда, че трябва да имат свои собствени средства за производство — израз, който тогава Ребека още не разбираше. Баща ѝ съжаляваше само за едно: че е бил принуден да дезертира, преди да довърши задачата да разруши западния капитализъм и водения от САЩ военен съюз НАТО.

— Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен. Мога да ти обещая само едно: че никога няма да скучаеш.

Ребека никога не бе получила възможност да откаже живота, избран от баща ѝ вместо нея, той просто се случи. Майка ѝ се бе омъжила за англичанин на име Робърт Манинг, бракът приключи и тя се върна във Франция, оставяйки дъщеря си в Англия. Годините минаваха и Ребека трудно си спомняше лицето ѝ, но така и не забрави глупавата игричка, с която двете се забавляваха в Париж, когато бяха бедни като църковни мишки. Колко крачки…

Всяко лято Ребека отиваше тайно до Съветския съюз за политическо индоктриниране и за среща с баща си. Саша винаги полагаше огромни грижи за нейното пътуване — ферибот до Холандия, смяна на паспорта в Германия, още една в Прага или Будапеща, а след това полет с „Аерофлот“ до Москва. Това бе любимото ѝ време от годината. Тя обичаше Русия, дори мрачната Русия от годините на Брежнев, и винаги с неудоволствие се връщаше във Великобритания, която по онова време не беше много по-хубава. Постепенно френският ѝ акцент изчезна и когато постъпи в Тринити Колидж, английският ѝ бе безупречен. Но по указания на Саша тя не криеше, че говори свободно френски. Накрая това бе една от причините да бъде наета от МИ6.

След това вече нямаше повече пътувания до Съветския съюз и контакти с баща ѝ, но Саша не спря да я наблюдава отдалече. Първото ѝ задгранично назначение беше в Брюксел и там през май 1988 година тя научи, че баща ѝ е починал. Новината за смъртта му бе разпратена едновременно до всички бюра на МИ6. След като прочете телеграмата, тя се заключи в дрешника и плака. Така я намери неин колега, с когото бяха преминали заедно първоначалното обучение във Форт Монктън. Името му бе Алистър Хюз.

— Какво ти е, по дяволите? — беше я попитал той.

— Имам лош ден, това е всичко.

— Да не е онова време от месеца?

— Чупката, Алистър.

— А чу ли новината? Онуй копеле Филби е мъртъв. В столовата има питиета, за да празнуваме.

Три години по-късно страната, на която Ким Филби бе посветил живота си, също бе мъртва. Западните разузнавателни служби внезапно бяха лишени от най-големия си враг и започнаха да търсят ново оправдание за съществуването си. Ребека използва тези години на несигурност, за да се посвети безмилостно на напредване в кариерата. По предложение на Саша започна да учи арабски, което ѝ даде възможност да работи на фронтовата линия на глобалната война с тероризма. Мандатът ѝ като началник на бюрото в Аман беше истински триумф и след него последва назначение във Вашингтон. Сега бе на една стъпка от голямата награда — онази, която се бе изплъзнала на баща ѝ. Тя не се смяташе за предателка. Единствената родина на Ребека бе Ким Филби и тя бе вярна само на него.

Кросът ѝ онази сутрин я отведе до „Дюпон Съркъл“ и обратно. Върна се по Уорън стрийт и мина два пъти покрай къщата си, без да влиза в нея. Както обикновено, отиде с колата до посолството, където започна един ден, който щеше да се окаже необичайно скучен. Само по тази причина се съгласи да излезе на по питие с Кайл Тейлър в „Джей Гилбъртс“, свърталище на ЦРУ на „Маклийн“. Тейлър беше началник на Антитерористичния център и един от най-недискретните служители на Лангли. Ребека рядко си тръгваше от среща с него, без да научи нещо, което не биваше да знае.

Тази вечер Тейлър бе дори по-словоохотлив от обичайното. Питиетата се удвоиха и когато Ребека прекоси Чейн Бридж, за да се върне във Вашингтон, вече бе почти осем. Тя нарочно избра дълъг маршрут обратно към Тенлитаун и паркира пред къщата си. Уорън стрийт бе пуста, но когато тръгна по каменната пътека, изпита некомфортното усещане, че някой я наблюдава. Обърна се и не видя нищо, което да оправдае страховете ѝ, ала щом влезе, откри неоспорими доказателства, че някой е бил в дома ѝ в нейно отсъствие. На облегалката на фотьойла ѝ имаше небрежно хвърлено палто „Кромби“, а на дивана ѝ в тъмното седеше мъж.

— Здравей, Ребека — каза той спокойно, докато светваше лампата. — Не се страхувай, аз съм.

59. Уорън стрийт, Вашингтон

Ребека сложи лед в две чаши и сипа в тях „Джони Уокър“ черен етикет. Към собствената си чаша добави и малко минерална вода „Евиан“, но другата остави неразредена. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още едно питие, но тя приветства тази възможност да се съвземе. За късмет не носеше пистолета си, иначе можеше като нищо да застреля генералния директор на Секретната разузнавателна служба. Оръжието ѝ бе на втория етаж, в най-горното чекмедже на нощното ѝ шкафче, 9-милиметров „ЗИГ Зауер“. Американците знаеха за него и одобряваха Ребека да го държи в дома си за самозащита. Но ѝ бе забранено да го носи на публично място.

— Започвах да си мисля, че си избягала от страната — провикна се Греъм Сиймор от съседната стая.

— Бях с Кайл Тейлър — обясни Ребека.

— Как беше той?

— Разговорлив.

— Днес бомбардирал ли е някого с дрон?

Ребека се усмихна насила. Знаеше, че Тейлър е безмилостно амбициозен кариерист. Говореше се, че би бомбардирал с дрон и майка си, ако това щеше да му осигури работно място на заветния седми етаж на Лангли.

Ребека занесе двете чаши във всекидневната и подаде едната на Греъм. Той я наблюдаваше внимателно над ръба, докато тя палеше цигара. Ръката ѝ трепереше.

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Как влезе?

Сиймор вдигна ключа за външната ѝ врата. Ребека държеше един в бюрото за всеки случай.

— А колата и шофьорът ти? — попита тя.

— Те са зад ъгъла.

Ребека се упрекна наум, че не бе минала по околните улици, преди да се прибере. Дръпна силно от цигарата и издиша облак дим към тавана.

— Извинявай, че не те предупредих, че ще идвам в града — каза Сиймор. — И че се появих, без да се обадя. Но исках да си поговорим насаме, далеч от бюрото.

— Тук не е сигурно. — Ребека почти се задави с абсурдността на думите си. Нямаше по-сигурна стая на света от тази, в която се намираха, помисли си тя.

Сиймор ѝ подаде блекбърито си.

— Направи ми услуга, постави го във фарадеева клетка. Както и твоя.

Фарадеевите клетки блокираха входящите и изходящите сигнали на смартфоните, таблетите и лаптопите. Ребека винаги имаше такава в чантата си. Постави блекбърито на Сиймор в нея, сложи там и своето, заедно с личния си телефон, и прибра всичко в хладилника. Върна се във всекидневната и свари Греъм да пали една от нейните цигари.

— Надявам се, че нямаш нищо против — оправда се той, — но ще ми дойде добре да изпуша една.

— Звучи зловещо.

— Боя се, че е така. Утре в единайсет часа предобед ще се срещна с Морис Пейн в Лангли. Ще съобщя на директор Пейн, че моето правителство е получило неоспоримо доказателство: зад убийството на Алистър в Берн стои СВР.

— Каза ми, че е било нещастен случай.

— Не е. Затова утре по обед нашият външен министър ще се обади на държавния секретар във Фоги Ботъм и ще му предаде подобно съобщение. Нещо повече, външният министър ще каже на държавния секретар, че Обединеното кралство възнамерява да замрази всички дипломатически връзки с Русия. Премиерът ще съобщи новината на президента в един часа.

— Не е вероятно да приеме новината добре.

— Това — каза Сиймор — е най-малкият ни проблем. Експулсиранията ще започнат незабавно.

— А доколко сме сигурни в ролята на Русия за смъртта на Алистър?

— Не бих позволил премиерът да предприеме такива драстични стъпки, ако нямах желязна разузнавателна информация.

— Кой е източникът?

— Получихме важна помощ от един от нашите партньори.

— Кой?

— Израелците.

— Алон? — попита скептично Ребека. — Само не ми казвай, че предприемаш тази стъпка, доверявайки се на думите на Габриел Алон.

— Той получи много сигурна информация.

— Откъде?

— Съжалявам, Ребека, но се боя, че…

— Може ли да видя разузнавателната информация, преди да се срещнем с Морис?

— Ти няма да дойдеш в Лангли.

— Аз съм началник на бюрото във Вашингтон, Греъм. Трябва да съм на тази среща.

— Тази ще е на най-високо ниво. От Лангли отивам директно на летище „Дълес“. Искам да ме чакаш там.

— Моята роля е сведена до това да ти помахам след самолета ли?

— Всъщност — каза Сиймор — ти ще си в самолета.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Защо?

— Защото искам да си до мен в Лондон, когато бурята избухне. Това ще ти даде безценен опит в управлението на кризи. — Греъм снижи глас и добави: — Освен това ще даде възможност на мандарините в Уайтхол да се запознаят с жената, която искам да ме наследи като началник на Секретната разузнавателна служба.

Ребека мълчеше като онемяла. Четири десетилетия на заговори и машинации и всичко се случваше точно така, както Саша и баща ѝ бяха планирали.

Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен…

— Да не би нещо да не е наред? — попита Сиймор.

— Какво се очаква да каже човек в такъв момент?

— Нали това искаше, Ребека?

— Разбира се. Но след теб ще остане голяма празнина, която трябва да запълня. Ти си страхотен шеф, Греъм.

— Да не би да си забравила, че ИДИЛ срути Уест Енд, докато аз бях на поста?

— За това бяха виновни МИ5, не ти.

Той ѝ се усмихна с лек укор.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да ти давам по някой съвет от време на време.

— Щях да съм глупачка, ако не приема.

— Не си губи времето във водене на стари войни. Дните, когато МИ5 и МИ6 се държаха като противници, отдавна са отминали. Много бързо ще разбереш, че имаш нужда Темс Хаус да ти пази гърба.

— Някакъв друг съвет?

— Знам, че не споделяш личната ми привързаност към Габриел Алон, но би било мъдро да го запазиш в своя арсенал. След няколко часа ще започне нова студена война. Алон познава руснаците по-добре от всеки друг в занаята. Има белези, които го доказват.

Ребека влезе в кухнята и извади блекбърито на Сиймор от фарадеевата клетка. Когато се върна, той вече бе облякъл палтото си и чакаше до вратата.

— Кога искаш да съм на летище „Дълес“? — попита тя, докато му подаваше телефона.

— Не по-късно от дванайсет часа. И се приготви да останеш в Лондон поне седмица. — Той пъхна телефона си в джоба на палтото и тръгна по каменната пътека.

— Греъм — извика Ребека от портата.

Сиймор спря до тъмната лампа и се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

Той се намръщи, озадачен.

— За какво?

— За това, че ми се довери.

— Бих могъл да кажа същото — отговори Сиймор и изчезна в мрака.

Колата бе паркирана на Четиресет и пета улица. Сиймор се качи на задната седалка. През пролука в дърветата той виждаше къщата на Ребека в далечината и тъмната лампа в края на пътеката.

— Обратно в резиденцията на посланика ли, сър?

Сиймор щеше да прекара там нощта.

— Всъщност — каза той — трябва първо да се обадя по телефона. Имаш ли нещо против да се поразходиш известно време?

Шофьорът слезе. Греъм започна да набира номера на Хелън, но се спря, в Лондон отдавна бе след полунощ и той не искаше да я буди. Освен това се съмняваше, че Ребека щеше да го накара да чака дълго. Не и след като току-що ѝ бе казал за плановете за прекратяване на отношенията с Русия. Тя имаше малко време да предупреди своите в Московския център.

Блекбърито на Сиймор запулсира. Беше съобщение от Найджъл Уитком от Лондон — малко фураж, за да може на останалите във Воксхол Крос всичко да им изглежда нормално. Той написа отговор и натисна „изпрати“. След това погледна през пролуката в дърветата към къщата на Ребека Манинг.

Желязната лампа в края на пътеката вече светеше ярко. Греъм набра един номер и вдигна телефона към ухото си.

— Виждаш ли това, което виждам аз?

— Виждам го — каза гласът от другата страна.

— Дръж я под око.

— Не се тревожи, няма да я изпускам от поглед.

Сиймор прекъсна връзката и се взря в светлината. Утрешният ден, каза си той, ще е само една формалност, подпис под документ за предателство. Ребека беше къртицата и къртицата беше Ребека. Тя бе прероденият Филби. Отмъщението на Филби. Истината бе изписана на лицето ѝ. Това бе единственото, което Филби не бе успял да премахне у нея.

Аз съм Ким. Ти кой си?

„Аз съм Греъм — помисли си той. — Аз бях този, който я назначи на стария ти пост. Аз съм последната ти жертва.“

60. Палисейдс, Вашингтон

В 23:25 ч. Ева Фернандес заключи вратата на ресторант „Брюсел Миди“ на булевард „Макартър“. Колата ѝ бе паркирана малко по-надолу, пред малък пощенски клон. Тя се качи в нея, запали и потегли. Мъжът, когото познаваше като Алекс — високият с бледата кожа, дето говореше руски като руснак и я беше следвал цял ден, — стоеше на ъгъла на „Дейна Плейс“ пред тъмен афганистански ресторант. Беше преметнал раница през рамо. Той се качи на предната седалка до Ева и с кимване ѝ даде знак да продължи да кара.

— Как беше на работа? — попита я.

— По-добре от вчера.

— Някакви обаждания от Московския център?

Тя го погледна изумено.

— Телефонът ми е у теб.

Той го извади от раницата.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако утре нещо се обърка?

— Ще решиш, че вината е моя.

— И какъв ще бъде резултатът?

Ева опря върха на показалеца си в тила си.

— Така ще го направят СВР, не ние. — Той вдигна телефона. — Това някога спира ли да звъни?

— Много съм популярна.

Той прегледа нотификациите.

— Кои са тези хора?

— Приятели, ученици, любовници… — Тя сви рамене. — Обичайното.

— Някой от тях знае ли, че си руски шпионин? — И като не получи отговор, каза: — Очевидно пред къщата на Уорън стрийт свети лампа. Припомни ми какво трябва да се случи сега.

— Не отново.

— Да, отново.

— Някой от резидентурата минава покрай къщата всяка вечер в единайсет. Ако види, че лампата свети, казват на Московския център и Московският център казва на мен.

— Как?

Тя въздъхна раздразнено.

— По имейл. Без код. Пълна скука.

— Утре е четвъртък.

— Не думай.

— Нечетен четвъртък — подчерта Михаил.

— Много добре.

— Къде ще стане размяната?

— В нечетните четвъртъци в „Старбъкс“ на Уисконсин авеню. — Тонът ѝ бе като на ученик двойкаджия.

— Кой „Старбъкс“ на „Уисконсин“? Има няколко.

— Повторихме го сто пъти.

— И ще продължим да го правим, докато се убедя, че не лъжеш.

— „Старбъкс“ на север от Джорджтаун.

— Какъв е периодът за предаване?

— От осем до осем и петнайсет.

— Струва ми се, че спомена от осем и петнайсет до осем и трийсет.

— Никога не съм казвала това.

— Къде трябва да чакаш?

— В пространството за сядане на горния етаж.

Тя продължи по булевард „Макартър“ покрай резервоара, който бе огрян от ниската луна. Пред блока ѝ имаше празно място. Мъжът, когото тя познаваше като Алекс, я накара да паркира там.

— Обикновено паркирам по-далеч, за да проверя дали сградата не се наблюдава.

— Тя се наблюдава. — Той се пресегна към таблото и загаси двигателя. — Слизай.

Вървя с нея до вратата, с раница на рамо и с телефона ѝ в джоба си. Докато тя набираше кода, я целуна по тила.

— Ако не престанеш да го правиш — прошепна тя, — ще те сритам по задника, а след това и по носа.

— Повярвай ми, Ева, това е само заради съседите ти.

— Съседите ми смятат, че съм добро момиче, което никога не би довело у дома някого като теб.

Резето се отвори с щракване. Ева го поведе нагоре към апартамента си. Отиде право до фризера и бутилката с водка. Мъжът, когото познаваше като Алекс, извади комуникационното устройство на СВР от раницата си и го сложи на кухненската маса. До него постави телефона ѝ.

— Твоите приятели успяха ли да разбият защитата? — попита тя.

— Доста бързо. — Той ѝ подаде телефона ѝ. — Има ли сред тези съобщения от Московския център?

Ева прегледа дългата поредица от нотификации с една ръка, докато с другата държеше питието си.

— Това — каза тя. — От Едуардо Сантош. Без код. Пълна скука.

— Трябва ли да отговориш?

— Вероятно се чудят защо още не съм го направила.

— Тогава го направи.

Тя започна да пише умело с палеца си.

— Дай да го видя.

— На португалски е.

— Трябва ли да ти напомням…

— Не, не трябва.

Тя натисна бутона за изпращане и седна на масата.

— А сега какво?

— Ще си допиеш питието и ще поспиш няколко часа. А аз ще седя тук и ще се взирам в улицата.

— Отново ли? Прави това и предната нощ.

— Допий си питието, Ева.

Тя го направи. След това си наля ново.

— Помага ми да заспя — обясни.

— Опитай с чай от лайка.

— Водката върши по-добра работа. — Сякаш за да докаже тезата си, Ева изпи половината чаша. — Руският ти е много добър. Предполагам, че не си го учил в езиков институт.

— Научих го в Москва.

— Родителите ти бяха ли партийни членове?

— Всъщност точно обратното. И когато вратата най-накрая се отвори, те веднага се заселиха в Израел.

— Имаш ли си момиче там?

— И то много хубаво.

— Жалко. Какво работи момичето ти?

— Лекар е.

— Наистина ли?

— Общо взето.

— И аз някога исках да стана лекар. — Тя се загледа в кола, преминаваща по улицата. — Знаеш ли какво ще ми се случи, ако нещо се обърка?

— Знам точно какво ще ти се случи.

— Бум — каза тя и си наля още едно питие.

61. Централата на СВР, Ясенево

В същото това време в централата на СВР в Ясенево мъжът, познат само под кодовото име Саша, също бе буден. Заради часовата разлика беше няколко минути след осем сутринта. Но тъй като в Москва беше още зима, небето зад замръзналите прозорци на личната дача на Саша още не бе просветнало. Той не бе наясно обаче с този факт, защото имаше очи само за документа, пристигнал час по-рано от кодовата стая в главната сграда.

Беше копие на спешна телеграма от резидентурата във Вашингтон — всъщност от самия резидент — и вътре се твърдеше, че къртицата на Саша има намерение да предаде разузнавателна информация по-късно тази сутрин. Резидентът смяташе това за окуражителна новина, което едва ли беше изненадващо: той се къпеше в отразената слава на къртицата и звездата му изгряваше все по-ярко с всяка успешна пратка. Саша обаче не споделяше неговия ентусиазъм. Той бе притеснен от момента — беше прекалено скоро. Беше възможно къртицата да е открила много важна разузнавателна информация, която изискваше незабавно предаване, но такива случаи бяха редки.

Саша постави документа на бюрото си до доклада, който бе получил предната вечер. Криминалистите на СВР бяха извършили предварителен анализ на зле обгореното тяло, което бе предадено от френските власти на летището в Страсбург. Досега не бяха в състояние да определят дали трупът бе на Сергей Морозов. Може би е неговият, казваха експертите, а може би не. Саша намираше момента на катастрофата за — меко казано, подозрителен. Като офицер от СВР, а преди това и от КГБ, той не вярваше в нещастните случаи. Нито бе убеден, че Сергей Морозов, човекът, на когото бе поверил някои от най-ценните си тайни, наистина бе мъртъв.

Но дали имаше връзка между „смъртта“ на Морозов и телеграмата от Вашингтон? И дали не бе време да прибере къртицата на топло?

Саша за малко да нареди изтегляне, след като предателят Грибков се обърна към МИ6 с предложение да дезертира. За щастие британците му бяха отказали и Саша успя да уреди връщането на Грибков в Москва за арест, разпит и накрая высшая мера. Екзекуцията на затворника се бе случила в мазето на затвора в Лефортово, в стая в края на тъмен коридор. Лично Саша изстреля фаталния куршум. Направи го без грам жал или отвращение. В миналото бе изпълнявал доста мокри поръчки.

След като Грибков вече бе мъртъв и погребан в анонимен гроб, Саша се бе опитал да поправи пораженията. Операцията се разви точно така, както я бе планирал, макар да не бе пресметнал правилно едно нещо. Това бе същата грешка, която и други бяха правили преди.

Габриел Алон…

Възможно беше да се стряска от призраци. От това страдаха старците, които оставаха прекалено дълго в играта, помисли си той. Къртицата бе действала незабелязано в МИ6 повече от трийсет години — по-дълго дори от баща си. Водена от невидимата ръка на Саша, тя се бе издигнала в йерархията и бе станала началник на бюрото във Вашингтон — силна позиция, която ѝ позволяваше да проникне и в ЦРУ, точно както бе направил и баща ѝ.

Сега голямата награда бе на една ръка разстояние от нея. И от Саша. Ако тя станеше генерален директор на Секретната разузнавателна служба, щеше да е в състояние сама да подкопае Атлантическия пакт и да даде възможност на Русия да преследва амбициите си в Прибалтика, Източна Европа и Близкия изток. Това щеше да е най-големият разузнавателен удар в историята. По-голям и от този на Ким Филби.

Поради тази причина Саша избра средния път. Написа съобщение на ръка и поръча куриер, който да го отнесе от дачата му до кодовата стая. В десет и петнайсет московско време — два и петнайсет във Вашингтон — куриерът се върна с бележка, потвърждаваща, че съобщението е получено.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щеше да получи отговор в рамките на шест часа. Отгърна стара папка. В нея имаше доклад, написан от Ким Филби през март 1973 година, когато си бе пробивал път в Московския център. Отнасяше се за млада французойка, с която се бе запознал в Бейрут, и за дете. От доклада на Филби не ставаше ясно, че детето е негово, но намекът бе явен. „Склонен съм да мисля — беше написал той, — че тя може да се окаже полезна за нас. Защото предателството е в кръвта ѝ.“

62. Форест хилс, Вашингтон

Обектът на подозренията на Саша също чакаше. Не в лична дача, а в порутена къща в северозападния край на Вашингтон. По това късно време той се бе изтегнал на дивана в кабинета. Предишните два часа бе преглеждал бойния план, бе търсил недостатъци, слаби връзки, които биха срутили оглушително цялото начинание върху главите им. След като не откри такива, освен притеснението за лоялността на Ева Фернандес, мислите му се върнаха, както често се случваше, към брезова горичка на двеста километра източно от Москва.

Беше ранна сутрин, снегът се сипеше от сивото небе. Той стоеше на ръба на гробна яма, рана в плътта на Майка Русия. Киара бе до него и трепереше от студ и страх. Михаил Абрамов и мъж на име Григорий Булганов бяха от двете им страни. А пред тях Иван Харков размахваше оръжие и крещеше заповеди.

Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон…

Габриел рязко отвори очи, когато си спомни първия изстрел. Това бе моментът, помисли си той, когато личната му война с Кремъл започна наистина. Да, имаше първоначални сблъсъци, предварителни рундове, но онази страшна сутрин във Владимирска област официално сложи началото на враждата. Тогава Габриел осъзна, че Нова Русия ще върви по пътя на старата. И така неговата студена война с Кремъл стана гореща.

Оттогава водеха битки на тайно бойно поле, което се простираше от сърцето на Русия до Бромптън Роуд в Лондон, скалите на Корнуол и дори зелените поля на Северна Ирландия. Тяхната война вече бе дошла и във Вашингтон. След няколко часа, когато Ребека Манинг предадеше доклада си — който всъщност Габриел ѝ бе написал, — всичко щеше да свърши. В това състезание обаче той вече бе победил. Бе свалил маската на руската къртица, заровена дълбоко в британското тайно разузнаване. Тя бе дете на самия Ким Филби. Сега на Габриел му трябваше само последно доказателство, едно финално мацване с четката — и шедьовърът му щеше да е завършен.

Тази мисъл — за мъчително очакваната окончателна победа над най-неумолимия му враг, го държеше буден в последната дълга нощ. В пет и половина той стана от дивана, взе си душ и внимателно се обръсна, след това се облече. Избелели дънки, вълнен пуловер, кожено яке: униформата на оперативен началник. Влезе във всекидневната. Там откри трима от членовете на прочутия си екип: Яков Росман, Йоси Гавиш и Римона Щерн. Бяха насядали в напрегнато очакване около масата. Не говореха на стените, само един с друг, и то възможно най-тихо. Всеки гледаше в лаптоп. На единия имаше статичен кадър на малка къща с размерите на типична английска вила и странна фасада в стил Тюдор над портика. Една лампа светеше в края на каменната пътека, а друга — в прозореца на спалнята на горния етаж.

Беше 6:05 сутринта. Къртицата бе станала.

63. Уорън стрийт, Вашингтон

Ребека прегледа лондонските вестници на айфона си, докато пиеше кафе и пушеше първите си две цигари за сутринта. Новината за плановете на премиера Ланкастър да замрази дипломатическите отношения с Кремъл някак си не бе успяла да изтече. Нямаше и намек за тази предстояща криза и в несекретния трафик на блекбърито ѝ от МИ6. Очевидно информацията се охраняваше строго от премиера и висшите му съветници, външния министър и Греъм Сиймор. И Габриел Алон, разбира се. Ребека бе разтревожена от участието на Алон в цялото начинание. Засега поне беше уверена, че не е разкрита. Греъм не би я включил в списъка със знаещите, ако я подозираше в измяна.

Благодарение на Ребека Московският център и Кремъл нямаше да бъдат сварени напълно неподготвени от новината. След като Греъм си тръгна, тя състави подробен доклад за британските планове, качи го в айфона си и го скри в популярно приложение за чат, където той бе недостъпен за никого другиго, освен за СВР и нейните дигитални агентурни системи за комуникация от близко разстояние. Съобщението съдържаше кодова дума за спешност, с която се даваха указания на обслужващия я агент — привлекателната млада жена, която се представяше за бразилка — да предаде материала незабавно на резидентурата във Вашингтон. Беше рисковано, но наложително. Ако „нелегалната“ предадеше съобщението до Московския център по обичайните канали, то щеше да пристигне в Москва след няколко дни, прекалено късно, за да има каквато и да е полза от него.

Ребека прегледа американските вестници, докато пиеше второто си кафе, и в шест и половина се качи да се изкъпе и облече. Тази сутрин нямаше да има крос, не и когато светът ѝ бе в криза. След като осъществеше предаването в „Старбъкс“ на „Уисконсин“, планираше да се появи за кратко в бюрото. С малко късмет можеше да поговори с Греъм за няколко минути преди срещата му с директора на ЦРУ Морис Пейн. Това щеше да ѝ даде последна възможност да го убеди да я вземе в Лангли. Ребека искаше да чуе с ушите си какво бяха научили МИ6 от Габриел Алон.

В седем часа тя вече бе облечена. Пусна телефоните си в дамската чанта — личния си айфон и блекбърито от МИ6 — и отиде да си потърси паспорта. Намери го в най-горното чекмедже на нощното си шкафче до пистолета „ЗИГ Зауер“ и допълнителен пълнител с 9-милиметрови патрони. Автоматично взе и трите и ги прибра в чантата си. Слезе долу, изгаси лампата в края на пътеката и излезе.

64. Юма стрийт, Вашингтон

Имаше много неща, за които Ребека Манинг не знаеше тази сутрин, включително и факта, че къщата ѝ се наблюдаваше чрез миниатюрна камера, скрита в общинския парк от другата страна на улицата. Тя нямаше представа, че през тази нощ бе поставено и малко проследяващо устройство на колата ѝ — синьо-сивата „Хонда Сивик“ с дипломатически номер.

Камерата документира тръгването ѝ от дома ѝ на Уорън стрийт, а проследяващото устройство регистрираше движението ѝ на запад през жилищния квартал Тенлитаун. Яков Росман предаде информацията чрез криптиран есемес до Ели Лавон, който се бе привел на предната дясна седалка на нисан под наем, паркиран на Юма стрийт. Кристофър Келър беше зад волана. Двамата бяха следили някои от най-опасните мъже на света. Руска къртица с прикрепено проследяващо устройство на колата ѝ едва ли изискваше да вложат целия си талант.

— Тя току-що зави по Масачузетс авеню — докладва Ели.

— В каква посока?

— Все още се движи на запад.

Келър отдели колата от тротоара и пое в същата посока по „Юма“. Улицата пресичаше Масачузетс авеню под ъгъл от около 45 градуса. Той натисна спирачката, когато видя знак „Стоп“, и изчака преминаването на една „Хонда Сивик“, синьо-сива, с дипломатически номер, управлявана от началника на бюрото на МИ6 във Вашингтон.

Лавон бе свел поглед към блекбърито си.

— Тя още се движи по „Масачузетс“.

— Не думай. — Келър пусна още две коли и чак тогава я последва.

— Внимавай — предупреди го Ели. — Тя е добра.

— Да — отговори спокойно Кристофър. — Но аз съм по-добър.

65. Британското посолство, Вашингтон

След като предната вечер се бе върнал в британското посолство, Греъм Сиймор уведоми шефа на автопарка, че на сутринта ще му трябва кола и шофьор. Каза, че първата му спирка ще бъде хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун, където ще има лична среща на закуска. Оттам щеше да продължи към централата на ЦРУ в Лангли, а от Лангли — към близкото международно летище „Дълес“, където ще го чака чартърен самолет. В разрез с протокола обаче той обясни на началника на охраната, че в този ден ще ходи по ангажименти без бодигардове.

Началникът се възпротиви, но накрая уважи желанието на Сиймор. Колата го чакаше точно в седем сутринта, както бе поискал, пред резиденцията на посланика в Обзървътъри Съркъл. След като се качи, Сиймор информира шофьора, че ще има лека промяна в графика. И строго го предупреди, че при никакви обстоятелства не бива да казва на шефа на автопарка или на началника на охраната.

— Всъщност — заплаши го той, — ако изречеш и една дума за това, ще накарам да те заключат в Тауър или ще те сполети нещо точно толкова зловещо.

— Къде отиваме вместо в „Четири сезона“?

Сиймор съобщи адреса и шофьорът, който беше нов във Вашингтон, го въведе в навигационната си система. Тръгнаха по кръговото на Обзървътъри до Масачузетс авеню, след това поеха на север по Рино Роуд през Кливланд Парк. Завиха надясно по Брандиуайн стрийт, а на Линиан авеню — наляво.

— Сигурен ли си, че си въвел правилно адреса? — попита Сиймор, когато колата спря.

— Кой живее тук?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

Сиймор слезе и тръгна към желязната порта, която се отвори, щом я наближи. Няколко стълби го отведоха до входната врата, където го чакаше жена със сламеноруса коса и ханш, създаден само за раждане. Греъм я позна. Това беше Римона Щерн, началникът на отдел в Службата, познат като „Събиране“.

— Не стойте така! — сопна му се тя. — Влизайте!

Сиймор я последва в голямата всекидневна, където Габриел и двама от неговите висши офицери — Яков Росман и Йоси Гавиш — се бяха събрали около сгъваема маса и се взираха в няколко лаптопа. На стената зад тях имаше голямо петно мухъл. То смътно напомняше за картата на Гренландия.

— Наистина ли посланикът живее тук? — учуди се Сиймор.

Но Габриел не отговори, той се взираше в съобщението, което току-що бе пристигнало на екрана му. В него се казваше, че Ева Фернандес и Михаил Абрамов излизат от жилищната кооперация на булевард „Макартър“. Сиймор свали палтото си „Кромби“ и с неохота го метна върху облегалката на един стол. Извади от джоба си блекбърито на МИ6. Провери колко е часът. Беше 7:12 сутринта.

66. Бърлит, Вашингтон

Трафикът вече беше кошмарен, особено по Резервоар Роуд, който се простираше от Фоксхол до северния край на Джорджтаун. Това бе натоварен път за мериландските предградия, с повече движение на изток сутрин и на запад вечер. А нещата се влошаваха още повече заради присъствието на Медицинския център на Джорджтаунския университет и от заслепяващото слънце по това време на деня. Ева Фернандес, която бе опитен, макар и „нелегален“ вашингтонски шофьор, знаеше няколко преки пътища. Тя бе в обичайното си сутрешно облекло: клин, неоновозелени маратонки „Найки“ и прилепнало горнище с цип, също неоновозелено. След две последователни безсънни нощи Михаил изглеждаше като разхайтеното ѝ гадже, което предпочиташе да пие и да се друса, вместо да работи.

— А аз си въобразявах, че трафикът в Москва е натоварен — промърмори той.

Ева зави наляво по Трийсет и седма улица и пое на север през Бърлит, квартал с малки къщички, популярен сред студентите и младите професионалисти. И сред руските шпиони, помисли си Михаил. Олдрич Еймс някога оставял следа от тебешир на пощенска кутия на Ти стрийт, когато искал да предаде тайните на ЦРУ на своите от КГБ. Оригиналната кутия беше в музей в центъра. Тази, която Михаил видя от прозореца на колата, беше нова.

— Припомни ми какво ще се случи, след като ме оставиш — отново настоя той.

Ева не протестира, само дълбоко въздъхна. Бяха преговаряли плана изцяло на кухненската маса. Сега, в последните минути преди уговореното предаване, щяха да го преговорят отново, независимо дали имаше нужда, или не.

— Ще продължа до „Старбъкс“ — изрецитира тя наизуст.

— И какво ще се случи, ако се опиташ да избягаш?

— Ще се сблъскам с ФБР — кимна тя. — А после — затвор.

— Поръчай си лате — каза Михаил с оперативно спокойствие — и го занеси горе при местата за сядане. Не поглеждай в очите никого от клиентите. И каквото и да се случи, не забравяй да включиш приемника. Когато Ребека предаде материалите, той автоматично ще ги препрати към нас.

Ева зави по Уайтхейвън Паркуей.

— А какво ще стане, ако тя се разколебае? Ако не предаде нищо?

— Същото, което ще се случи и ако предаде. Чакаш горе, докато не ти се обадя. След това се връщаш в колата и запалваш двигателя. Аз ще дойда при теб. И тогава…

— Пуф — имитира го тя.

Ева спря до тротоара на ъгъла с Трийсет и пета улица. Михаил отвори вратата и преди да излезе, пак ѝ напомни:

— Не забравяй да включиш приемника. И каквото и да стане, не излизай от кафенето, ако аз не ти кажа.

— Какво ще се случи, ако тя не предаде нищо? — попита отново Ева.

Михаил не отговори, слезе от колата и затвори вратата. Киата веднага се отдели от тротоара и зави по Уисконсин авеню. Дотук добре, помисли си той и тръгна.

67. Уисконсин авеню, Вашингтон

На тази възстановка на шпионажа от Студената война ѝ липсваше обичайната образност. Нямаше стени и пропускателни пунктове, нито охранителни кули и прожектори за претърсване, липсваше и мостът на шпионите. Имаше само кафене от много популярна верига и нейното бяло-зелено лого. То се намираше на западния тротоар на Уисконсин авеню в края на редица от малки капанчета — ветеринарна клиника, фризьорски салон, шивач, обущар, салон за домашни любимци и един от добрите френски ресторанти във Вашингтон.

Само кафенето имаше собствен паркинг. Ева се повъртя в средата му две дълги минути, докато се отвори място. Вътре опашката се простираше от касата почти до вратата. Но това не бе проблем, тя бе пристигнала достатъчно рано.

Пренебрегна указанията на мъжа, когото познаваше като Алекс, и се огледа внимателно наоколо. Имаше девет души пред нея — напрегнати работещи хора, забързани към офис сградите в центъра, двама местни по анцузи и три деца с вратовръзки на райета от Британското международно училище, което се намираше от другата страна на Уисконсин авеню. Още пет-шест клиенти чакаха напитките си в другия край на Г-образния щанд, четирима четяха „Уошингтън Поуст“ или „Политико“ на общата маса. Никой от тях не ѝ заприлича на агент от ФБР, израелското или британското разузнаване, или което бе по-важно — от вашингтонската резидентура на СВР.

В дъното на заведението, след витрина с пластмасови на вид кексчета и сандвичи, имаше допълнителни места за сядане. Всички маси без две бяха заети. На едната седеше младеж на около двайсет и пет години с бледо, невидяло слънце лице. Носеше пуловер на Джорджтаунския университет и се взираше в лаптоп. Приличаше на обикновен студент, дошъл заради безплатния интернет. Идеална маскировка, помисли си Ева. Беше уверена, че току-що е идентифицирала израелския компютърен техник, успял да разбие неразбиваемата защита на приемника на СВР.

В 7:40 тя най-накрая даде поръчката си. Продавачът я изпи с очи, докато приготвяше голямото ѝ лате с допълнително мляко, което тя доста обилно подслади, преди да се отправи към масите в дъното. Момчето с пуловер на Джорджтаун бе единственият мъж, който не вдигна поглед от устройството си, за да проследи как Ева минава по клин и прилепнало горнище на анцуг, и така потвърди, че наистина е израелският компютърен техник.

В лявата страна на помещението имаше стълби към горните маси. Там седеше само един човек — мъж на средна възраст в спортни панталони и поло, който яростно пишеше в бележника си. Беше се настанил до парапета с изглед към предната част на заведението. Ева седна в дъното, близо до вратата, която водеше към празната тераса. Копчето за включване на приемника на СВР тракна приглушено. Но въпреки това мъжът вдигна поглед и се намръщи, преди отново да се върне към работата си.

Ева извади телефона си от дамската чанта и провери колко е часът. Беше 7:46. Прозорецът се отваряше след четиринайсет минути. Петнайсет минути след това пак се затваряше и ако всичко вървеше по план, къртицата на Саша щеше да бъде разобличена. Ева не изпитваше вина, само страх — от това, което би се случило, ако СВР по някакъв начин успееше да я залови и да я върне в Русия. Килия без прозорци в дъното на тъмен коридор в затвора в Лефортово, мъж без лице.

Пуф…

Погледна пак колко е часът. Беше 7:49. „Побързай — помисли си тя. — Моля те, побързай.“

68. Уисконсин авеню, Вашингтон

От другата страна на Уисконсин авеню и сто метра на север се намираше луксозен супермаркет „Сейфуей“, направен така, че да се хареса на изисканата клиентела на Джорджтаун. Той имаше покрит паркинг на нивото на улицата и втори открит зад магазина, който Ребека Манинг предпочиташе. Тя мина с колата бавно по рампата, взирайки се настойчиво в огледалото за обратно виждане. На два пъти, докато шофираше, за да открие дали има опашка, обмисляше да се откаже от предаването, боейки се, че ФБР я следи. Сега вече смяташе, че тези страхове са били необосновани.

Ребека спря в далечния ъгъл на паркинга, преметна дамската си чанта на рамо и се отправи към задния вход на магазина. Кошниците бяха близо до асансьора, който водеше до гаража. Ребека взе една от тях и я понесе към щандовете за храна, подмина ги и дълго обикаля между рафтовете, докато се увери, че никой не я следи. Остави кошницата на масата за самотаксуване и заслиза по дълго стълбище към главния вход откъм Уисконсин авеню. Трафикът в пиковия час се спускаше по хълма към Джорджтаун. Ребека изчака светофарът да се смени, преди да прекоси улицата. След това зави на юг и докато минаваше покрай затъмнения турски ресторант, се настрои да продължи към мястото на предаването.

От вратата на ресторанта до входа на „Старбъкс“, където стоеше бездомник в мръсни парцаливи дрехи, имаше четиресет и седем крачки. При обичайни обстоятелства Ребека би му дала пари, както майка ѝ винаги оставяше по някоя монета на просяците по улиците на Париж, макар да нямаше много повече от тях. Тази сутрин обаче тя мина виновно покрай човека и влезе.

На касата имаше опашка от осем души. Адвокати лобисти с тревожен вид, няколко бъдещи служители на МИ6 от Британското международно училище, висок мъж с бледа кожа и безцветни очи, който имаше вид на човек, неспал цяла седмица. Момчето зад щанда пееше A Change Is Gonna Come5. Ребека погледна часовника си. Беше 7:49.

Кристофър Келър и Ели Лавон не си направиха труда да проследят Ребека Манинг в горния паркинг на „Сейфуей“. Вместо това бяха паркирали на Трийсет и четвърта улица пред прогимназия „Харди“, на удобно място, което им позволяваше да наблюдават пристигането ѝ в „Старбъкс“. Лавон предаде новината в командния център на Чесапийк стрийт. А това не беше необходимо, тъй като Габриел и всички останали от екипа наблюдаваха Ребека на живо през камерата на телефона на Илан. Всички освен Греъм Сиймор, който бе излязъл в градината, за да приеме обаждане от Воксхол Крос.

В 7:54 Сиймор влезе вътре. Ребека Манинг вече даваше поръчката си. Греъм осигури саундтрака.

— Черно кафе. Нищо за ядене, благодаря.

Когато младежът зад щанда се обърна, за да сипе кафе, Ребека пъхна кредитната си карта в четеца и потвърди присъствието си в заведението във въпросната сутрин.

— Искате ли касова бележка? — попита Габриел.

— Да, моля — отвърна Сиймор вместо Ребека и няколко секунди по-късно младежът зад щанда ѝ подаде малко късче хартия заедно с кафето.

Габриел погледна към дигиталния часовник в средата на сгъваемата маса. 7:56:14… Трансферният прозорец всеки момент щеше да се отвори.

— Видя ли достатъчно? — попита той.

— Не — каза Сиймор, взрян в екрана. — Остави я да действа.

69. Уисконсин авеню, Вашингтон

На общата голяма маса имаше място. То бе най-близо до вратата и даваше възможност на Ребека да наблюдава необезпокоявано улицата и задната част на кафенето. Мъжът, който бе пред нея на опашката, онзи с бледата кожа и светли очи, се бе настанил в далечния край на помещението с гръб към Ребека. През две маси седеше млад мъж с вид на докторант и пишеше нещо на лаптопа си, същото правеха и четирима други клиенти. Тримата, настанили се заедно с Ребека край голямата обща маса, бяха дигитални динозаври, които предпочитаха да получават информация в печатна форма. Такива бяха и предпочитанията на Ребека. Някои от най-щастливите часове в детството си бе прекарала в библиотеката в апартамента на баща ѝ в Москва. В огромната му колекция имаше четири хиляди книги, които бе наследил от своя колега — кеймбриджкия шпионин Гай Бърджис. Ребека все още помнеше упоителната им миризма на тютюн. Така бе изпушила първите си цигари, докато четеше книгите на Гай Бърджис. Сега също ѝ се пушеше. Не се осмеляваше, разбира се. Това бе престъпление, по-тежко от държавната измяна.

Махна капака на кафето си и го остави на масата до айфона си. Блекбърито от МИ6, което все още бе в чантата ѝ, завибрира от входящо съобщение. Най-вероятно беше бюрото или отдел „Западно полукълбо“ във Воксхол Крос. А може би, помисли си тя, Греъм беше размислил и щеше да я заведе в Лангли. Вероятно в момента тръгваше от резиденцията на посланика. Ребека реши, че трябва да прочете съобщението, за да види дали не е спешно. След минута, каза си тя.

Усети как първата глътка кафе опари празния ѝ стомах като сярна киселина. Момчето зад щанда вече пееше What’s Going On на Марвин Гей, а мъжът от другата страна на общата маса, вероятно вдъхновен от текста, обясняваше високо на съседа си последните изцепки на президента в социалните медии. Ребека погледна към масите в дъното и никой не срещна погледа ѝ. Тя предположи, че „нелегалната“ е горе: виждаше приемника в мрежовите настройки на айфона си. Ако устройството функционираше правилно, щеше да е невидимо за всички други телефони, таблети и компютри в обхвата му.

Погледна колко е часът. 7:56… Още една глътка кафе, още едно опарване. Външно спокойна, тя местеше екраните на айфона, докато не стигна до приложението за съобщения със заровения в него протокол на СВР. Докладът ѝ бе там, криптиран и невидим. Дори иконата, с която се изпращаше, беше лъжа. Задържа палеца си над нея и огледа помещението за последен път. Нямаше нищо подозрително, освен непрестанното вибриране на блекбърито ѝ от МИ6. Дори мъжът от другата страна на масата, изглежда, се чудеше защо не вдига.

Беше 7:57. Ребека остави айфона на масата и бръкна в чантата си. Блекбърито бе върху 9-милиметровия „ЗИГ Зауер“. Взе внимателно телефона и въведе дългата парола. Съобщението беше от Андрю Крофърд, който се чудеше кога тя ще пристигне в бюрото.

Ребека го остави без отговор и в 7:58 върна блекбърито в дамската си чанта. Две минути преди трансферният прозорец да се отвори, айфонът избръмча заради ново входящо съобщение. Беше от лондонски номер, който Ребека не разпознаваше, и се състоеше от една дума.

Бягай…

70. Уисконсин авеню, Вашингтон

Бягай…

От какво да бяга? От кого? Къде?

Ребека разгледа номера на айфона си. Нищо не ѝ говореше. Най-вероятно източникът на съобщението бе Московският център или вашингтонската резидентура. Или може би, помисли си тя, беше някакъв трик. Измама. Само шпионин би побягнал.

Намръщи се към екрана заради камерите, които без съмнение я следяха, и натискайки измамна икона, превърна доклада си в дигитален прах. Вече го нямаше, никога не бе съществувал. След това натисна друга фалшива икона и изчезна и самото приложение. Вече липсваха каквито и да е доказателства за държавна измяна на телефона ѝ или във вещите ѝ. Само оръжието беше в дамската ѝ чанта, бе го пъхнала там, преди да излезе от къщата. Изведнъж се почувства доволна, че бе у нея.

Бягай…

Откога знаеха? И колко…! Бяха ли наясно, че шпионира за Московския център? Или пък че е родена и възпитана да бъде шпионин, че е дъщеря на Ким Филби и делото на живота на Саша? Спомни си необичайното посещение на Греъм в дома ѝ предната вечер и тревожната вест, че Даунинг стрийт възнамерява да скъса дипломатическите връзки с Москва. Беше лъжа, помисли си тя, която целеше да я накара да се свърже с водещите си офицери. Нямаше никакъв план за прекъсване на отношенията с Русия, нито насрочена среща в Лангли. Подозираше обаче, че на международно летище „Дълес“ наистина чакаше самолет. Той щеше да я отведе обратно в Лондон, където да е подръка на британската съдебна система.

Бягай…

Не още, помисли си тя. Не и без план. Трябваше да реагира методично, както бе направил баща ѝ през 1951 година, когато бе разбрал, че Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали в Съветския съюз и са го оставили опасно открит. Той бе отишъл с колата си до полята на Мериланд и бе заровил там фотоапарата и филмите от КГБ. Надолу по реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар… Колата на Ребека обаче нямаше да ѝ свърши работа. На нея със сигурност имаше проследяващо устройство. Това обясняваше защо не бе забелязала никакви преследвачи.

За да се спаси — да избяга — Ребека се нуждаеше от кола и достъп до неподслушван телефон. Саша я бе уверил, че при спешен случай той ще успее да я изтегли в Москва така, както Юрий Модин бе извел баща ѝ от Бейрут. Ребека разполагаше с телефон, на който да се обади в руското посолство, и кодова дума, с която да съобщи на човека от другата страна на линията, че е в беда. Думата беше „Вреж“. Името на стар ресторант в арменския квартал в Бейрут.

Но първо трябваше да се махне от мястото на трансфера. Предположи, че няколкото души, седнали около нея, са британски или американски, или дори израелски агенти. Тя спокойно пъхна айфона в чантата си, стана и хвърли чашата си през кръглата дупка в шкафа за отпадъци. Вратата откъм Уисконсин авеню бе вдясно от нея. Само че тя се обърна наляво и пое към масите в дъното на кафенето. Никой не я погледна. Никой не смееше.

71. Чесапийк стрийт, Вашингтон

На около пет километра на север, в командния център на Чесапийк стрийт, Габриел наблюдаваше с нарастваща тревога Ребека Манинг през камерата на Илан.

— Какво се случи току-що?

— Тя не предаде доклада — каза Греъм Сиймор.

— Да, знам. Но защо?

— Нещо трябва да я е подплашило.

Габриел погледна към Яков Росман.

— Къде е тя сега?

Яков набра запитването на лаптопа си. Михаил отвърна след секунди. Ребека Манинг беше в тоалетната.

— И какво търси там? — попита Габриел.

— Използвай въображението си, шефе.

— Това и правя. — Изминаха още трийсет секунди, а нямаше и знак от нея. — Имам лошо предчувствие, Греъм.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Имаш доказателствата, от които се нуждаеш.

— Това е спорно, но те слушам.

— Кажи ѝ, че си променил решението си за срещата в Лангли. Предай ѝ, че искаш и тя да е там. Това ще привлече вниманието ѝ.

— А после?

— Кажи ѝ, че ще се срещнете в посолството. — Габриел замълча и веднага добави: — И след това я арестувай в мига, в който стъпи на британска земя.

Сиймор написа съобщението на блекбърито си и го прати. Петнайсет секунди по-късно устройството избръмча от получения отговор.

— Тя тръгва натам.

72. Уисконсин авеню, Вашингтон

Зад заключената врата на унисекс тоалетната на кафенето Ребека препрочиташе есемеса на Греъм Сиймор.

Промяна в плана. Искам да ме придружиш в Лангли. Да се срещнем възможно най-скоро в бюрото… Добронамереният тон не можеше да скрие истинското значение на съобщението. То потвърждаваше най-лошите ѝ страхове. Тя бе разкрита и примамена в капан.

Някой нетърпеливо натисна дръжката на вратата.

— Една минута, моля — каза Ребека със спокойствие, което би стоплило предателското сърце на баща ѝ. В огледалото се отразяваше неговото лице. „С всяка изминала година — казваше майка ѝ — все повече заприличваш на него. Същите очи. Същото надменно изражение.“ Ребека никога не беше сигурна дали майка ѝ правеше комплимент.

Прибра блекбърито и айфона във фарадеевата клетка, която носеше в дамската си чанта, и откъсна лист от бележника си. На него написа нещо на кирилица. Пусна оглушително водата. Пусна кранчето на мивката за няколко секунди, след това откъсна салфетки от диспенсера и ги хвърли в коша.

Иззад вратата се чуваше тихото бръмчене на оживеното кафене. Ребека постави лявата си ръка на дръжката, а дясната остана пъхната в чантата ѝ, стиснала компактния „ЗИГ Зауер“. Беше освободила предпазителя веднага щом бе влязла в тоалетната. В пълнителя имаше десет 9-милиметрови патрона „Парабелум“, имаше и резервен.

Отвори вратата и излезе навън със скоростта на делова вашингтонска гражданка, която закъснява за работа. Предположи, че някой ще я чака, но фоайето беше празно. Младежът с пуловер на Джорджтаун беше сменил ъгъла на лаптопа. Ребека не виждаше екрана.

Зави рязко надясно и пое нагоре по стълбите. На горния етаж завари двама души — мъж на средна възраст, който пишеше в бележника си, и Ева Фернандес, руската „нелегална“. С нейното неоновозелено горнище беше трудно да не я забележи.

Ребека седна на стола срещу нея. Дясната ѝ ръка все още бе пъхната в дамската ѝ чанта и стискаше „ЗИГ Зауер“-а. С лявата предаде на Ева Фернандес бележката. „Нелегалната“ се направи, че нищо не разбира.

— Просто го направи — прошепна Ребека на руски. Жената се поколеба, след това ѝ даде телефона си. Ребека го пъхна във фарадеевата клетка.

— Къде е колата ти? — попита тя на руски.

— Нямам кола.

— Караш „Киа Оптима“. Паркирана е отвън. — Ребека отвори дамската си чанта достатъчно, за да може Ева да види пистолета. — Да вървим.

73. Уисконсин авеню, Вашингтон

В нарушение на всички оперативни доктрини на Службата, писани и неписани, изречени и неизречени, Михаил Абрамов се бе преместил от стола си с изглед към дъното на друг, обърнат към предната част на кафенето. Имаше миниатюрна слушалка в лявото ухо, което бе към стената. Тя му даваше възможност да слуша телефона на Ева, който бе напълно компрометиран и служеше за предавател. Поне беше служил до 8:04 ч., когато Ребека Манинг, след като излезе от тоалетната, неочаквано се втурна нагоре по стълбите.

В последните секунди преди телефонът да замлъкне, Михаил бе чул шепот. Вероятно бяха думи на руски, но не можеше да е сигурен. Нито пък да твърди със сигурност кой ги бе произнесъл. Докато премисляше, двете жени вече бяха поели към вратата. Ева гледаше право напред, сякаш вървеше към отворен гроб. Ребека Манинг бе на крачка зад нея, а дясната ѝ ръка бе пъхната в стилна дамска чанта.

— Какво според теб има в тази чанта? — попита тихо Михаил, когато двете руски агентки минаха през обхвата на камерата на Илан.

— Няколко мобилни телефона — обясни Габриел — и комуникационно устройство с малък обхват на СВР.

— Има и нещо друго. — Михаил наблюдаваше Ева и Ребека, които излязоха навън и завиха наляво към паркинга.

— Може би трябва да попиташ твоя приятел дали началникът на вашингтонското му бюро носи оръжие.

Габриел го направи. След това повтори отговора на Михаил. Ребека Манинг по принцип не носела оръжие на публични места, но имала пистолет за самозащита в къщата си с благословията на Държавния департамент и на ЦРУ.

— Какъв?

— „ЗИГ Зауер“.

— Деветка, предполагам?

— Правилно предполагаш.

— Вероятно е компактен.

— Вероятно — съгласи се Габриел.

— Това означава, че има десет патрона в пълнителя.

— Плюс десет в резервния.

— Навярно Ели няма оръжие.

— За последен път той носи оръжие през 1972 година. И насмалко да ме убие с него.

— Ами Келър?

— Греъм не би го позволил.

— Тогава оставам аз.

— Стой където си.

— Съжалявам, шефе, не те чувам добре. Не разбрах какво ми каза.

Михаил стана и мина покрай Илан, през обхвата на камерата. Навън зави наляво и се отправи през паркинга. Ева вече бе зад волана на киата, а Ребека отваряше дясната предна врата. Преди да се настани на седалката, тя погледна към Михаил и очите им се срещнаха. Той пръв извърна поглед и продължи да върви.

Трийсет и четвърта улица беше еднопосочна и водеше на юг. Михаил тръгна срещу движението покрай задната част на турския ресторант, докато Ева даваше на заден от мястото, на което беше паркирала, и поемаше по улицата. Ребека Манинг се взираше в него през предния десен прозорец, той бе сигурен в това. Усещаше как очите ѝ се впиваха като куршуми в гърба му. Тя го предизвикваше да се обърне и да я погледне още веднъж. Той не го направи.

Нисанът бе паркиран пред училището. Михаил се настани на задната седалка зад Келър. Габриел му крещеше по радиостанцията от командния център. Ели Лавон, най-добрият проследяващ агент в историята на Службата, го гледаше укорително от предната седалка.

— Браво на теб, Михаил. Това бе направо прекрасно. Няма начин тя да е забелязала такъв брилянтен ход.

Лавон изрече всичко това саркастично на иврит. Кристофър се взираше напред по цялата дължина на Трийсет и четвърта улица към бързо смаляващата се „Киа Оптима“. На кръстовището с Резервоар Роуд колата зави надясно. Келър изчака група ученици да пресекат улицата. След това настъпи газта.

74. Бърлит, Вашингтон

— Не ми е позволено да говоря с теб — каза Ева Фернандес. — Всъщност дори не ми е позволено да те поглеждам.

— По всичко личи, че отмених тези заповеди, нали?

Ребека нареди на Ева да завие отново надясно по Трийсет и шеста улица и пак по Ес стрийт. И двата пъти нисанът ги последва. Беше на шест дължини зад тях. Шофьорът не полагаше никакви усилия да скрие присъствието си.

— Завий пак надясно — сопна се Ребека и след няколко секунди Ева зави по Трийсет и пета улица, този път без да си прави труда да спре или дори да намали скоростта. Нисанът направи същото. Грубата им тактика по следенето подсказваше на Ребека, че вероятно действаха без подкрепление, значи, не бяха от ФБР. Скоро щеше да разбере.

На ъгъла на Трийсет и пета улица и Резервоар Роуд имаше светофар, един от малкото в жилищния Джорджтаун. Когато наближиха, зелената светлина се смени с жълта. Ева даде газ до ламарината и киата се изстреля през кръстовището, щом светна червено. Екнаха клаксони, когато и нисанът я последва.

— Завий пак надясно — бързо ѝ нареди Ребека и посочи към входа на Уинфийлд Лейн. Частна улица, обградена с тухлени домове, която ѝ напомняше за Хампстед в Лондон. Нисанът бе зад тях. — Спри тук!

— Но…

— Просто направи каквото ти казвам!

Ева натисна рязко спирачките. Ребека извади „ЗИГ Зауер“-а от чантата и изскочи от колата. Стисна оръжието, образувайки с двете си ръце триъгълник, а след това се обърна леко, за да смали силуета си, точно както я бяха обучавали на стрелбището във Форт Монктън. Нисанът все още се приближаваше, когато тя се прицели в главата на шофьора и натисна спусъка, докато не изпразни пълнителя.

Нисанът зави рязко наляво и се удари в паркиран джип „Лексус“. Никой не слезе, нито някой отвърна на огъня, което потвърди предположението, че мъжете не бяха от ФБР. Бяха британски и израелски разузнавачи, които нямаха законова юрисдикция на тихата улица в Джорджтаун. Всъщност Ребека се съмняваше, че ФБР знаеше, че британците и израелците провеждат операция срещу нея. След няколко минути, помисли си тя, докато оглеждаше потрошената кола, вече ще знаят.

Бягай…

Ребека седна на предната седалка на киата и изкрещя на Ева да потегля. Миг по-късно те се носеха по Трийсет и седма улица към руското посолство. Когато наближиха Ти стрийт, Ребека хвърли фарадеевата клетка през прозореца. Последва я и приемникът на СВР.

После погледна назад: никой не ги преследваше. Извади празния пълнител и сложи резервния на мястото му. Ева Фернандес премигна при звука. Водена от Ребека, зави по Тънлоу Роуд.

— Къде отиваме? — попита тя, когато преминаха покрай задната стена на руското посолство.

— Трябва да се обадя по телефона.

— А след това?

Ребека се усмихна.

— Прибираме се у дома.

В същото време трима мъже крачеха по Трийсет и пета улица към река Потомак. По облекло и поведение не приличаха на типичните обитатели на Джорджтаун. Единият, изглежда, изпитваше силна болка и при по-внимателно вглеждане по дясната му ръка се виждаше кръв. Ръката обаче не бе наранена, а дясната ключица, където го бе улучил 9-милиметров куршум.

Когато пресякоха Оу стрийт, краката му се подкосиха, но беше задържан прав от високия мъж с бледа кожа и по-ниския с трудно за запомняне лице. Веднага се появи някаква кола и двамата мъже, които не бяха ранени, му помогнаха да се качи на задната седалка. Продавачка в популярен квартален цветарски магазин бе единственият свидетел. По-късно тя щеше да заяви пред полицията, че изражението на бледия мъж било най-плашещото, което някога била виждала.

Дотогава екипи на градската полиция във Вашингтон вече бяха реагирали на сигнали за стрелба на обичайно спокойната Уинфийлд Лейн. Колата с тримата мъже пое бързо през Джорджтаун към Кънектикът авеню. Там тя зави на север и се насочи към разнебитена къща на Чесапийк стрийт. Вътре бяха двама от най-влиятелните разузнавачи в света.

И въпреки това я бяха оставили да избяга. Сега от нея нямаше и следа.

75. Тенлитаун, Вашингтон

В Северозападен Вашингтон бяха останали само няколко улични телефона. За момент като този Ребека Манинг бе запаметила местата на повечето от тях. Имаше един на бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла на Уисконсин авеню и Еликот стрийт. За нещастие, тя не носеше монети. Ева обаче имаше много, скрити в колата, за паркометрите. Даде на Ребека петдесет цента и я проследи как отиде до телефона и набра бързо номер по памет. Ева го знаеше — бяха ѝ дали същия номер. Той бе на руското посолство и се използваше само при изключително спешни случаи.

За Ребека номерът беше спасителен пояс, с който щяха да я изтеглят в Москва. За Ева обаче представляваше сериозна опасност. Ребека несъмнено щеше да бъде посрещната като герой. Но Ева веднага щеше да бъде отведена в стая за разпит, където щеше да я чака Саша. Изкушаваше се да избяга с киата, изоставяйки Ребека. Ала се съмняваше, че щеше да стигне далече. Беше уверена, че в катастрофиралия нисан има трима мъртви мъже. Освен че бе агент на чуждо разузнаване, вече бе и съучастник в убийство. Нямаше друг избор, освен да отиде с Ребека в Москва и да се надява на милостта им.

Ребека се върна в колата и заповяда на Ева да кара на север по Уисконсин авеню. След това пусна радиото и намери станцията WTOP. В този час имаме извънредна новина за стрелба в Джорджтаун… Натисна силно бутона и радиото замлъкна.

— След колко? — попита Ева.

— Два часа.

— Ще дойдат ли да ни вземат?

Ребека поклати глава.

— Искат да се махнем от улицата и да чакаме, докато се отвори каналът за бягство.

Ева тайно изпита облекчение. Колкото по-дълго бе далеч от ръцете на СВР, толкова по-добре.

— Къде е този канал? — заинтересува се тя.

— Не ми казаха.

— Защо?

— Искат да са сигурни, че е безопасен, преди да ни пратят там.

— Как ще се свържат с нас?

— Ще им се обадим пак след час.

На Ева това не ѝ хареса. Но коя бе тя, че да се съмнява в мъдростта на Московския център?

Наближаваха невидимата граница между окръг Колумбия и Мериланд. Два големи търговски центъра стояха един срещу друг от двете страни на натоварения булевард. Ребека посочи към този вдясно. Входът за паркинга се намираше до ресторант от популярна верига, известна с размера на порциите и голямото чакане за маса. Ева подкара колата по рампата и взе билетче от машината. После, следвайки инструкциите на Ребека, пое към едно празно място и паркира.

Там останаха да чакат трийсет минути в мълчание. Пистолетът лежеше в скута на Ребека. Нямаха телефони, които да ги свържат със света отгоре, само радиото в колата. Сигналът бе нестабилен, но достатъчен. Полицията издирваше „Киа Оптима“ седан с регистрационен номер от окръг Колумбия и две жени вътре. Търсеха и трима мъже, изоставили надупчен от куршуми нисан на Уинфийлд Лейн. Според свидетели единият от тях изглеждал ранен с огнестрелно оръжие.

В сигнала се появиха смущения. Ева намали звука.

— Търсят две жени в киа.

— Да, чух.

— Трябва да се разделим.

— Оставаме заедно — сопна се Ребека, ала веднага добави разкаяно: — Не мога да го направя без твоята помощ.

Ребека увеличи звука на радиото и се заслуша в разказа на жител на Джорджтаун, който изразяваше шока си от стрелбата. Ева обаче се взираше в бял търговски ван с регистрационен номер от Мериланд и без обозначителни знаци, който ги приближаваше под насечената светлина на лампите над тях. ФБР, помисли си тя, обичаха ванове без обозначителни знаци. Както и СВР.

— Загазихме — прошепна Ева.

— Това е просто ван за доставки — отговори Ребека.

— Двамата отпред да ти приличат на доставчици?

— Всъщност са точно такива.

Ванът спря до тях, страничната му врата се отвори. Ева се взря в руското лице пред прозореца ѝ и се опита отчаяно да потули страха си.

— Мислех, че сами ще отидем до канала за бягство.

— Промяна в плана — каза Ребека. — Каналът за бягство дойде при нас.

76. Форест хилс, Вашингтон

Куршумът бе преминал през ключицата на Кристофър Келър и излязъл от другата страна. Но 9-милиметровият „Парабелум“ бе оставил след себе си счупени кости и значително увреждане на тъканите. За щастие всички сгради на израелската държава, дори изоставените, имаха медицински запаси. Михаил, който бе ветеран в битките, проми раната с антисептик и я превърза. Против болката имаше само шишенце ибупрофен. Келър преглътна осем таблетки с уиски от бара.

С помощта на Михаил се преоблече в чисти дрехи и сложи дясната си ръка в лонгета. Полетът обратно до Лондон обещаваше да бъде дълъг и неприятен, макар че се бяха смилили над Келър и той нямаше да лети с редовните авиолинии. Чартърният самолет на Греъм Сиймор го чакаше на „Дълес“. Двамата мъже бяха видени за последен път в командния център в девет и половина да слизат бавно по стръмното опасно стълбище. Габриел лично бе натиснал вътрешния бутон, който отключваше желязната порта. И така великото начинание приключи с провал.

Последните минути бяха горчиви и нетипично злостни. Михаил се скара с Габриел, а Габриел — със стария си приятел и боен другар Греъм Сиймор. Той умоляваше Сиймор да се обади на американците и да поиска от тях да затворят изходите от Вашингтон. И когато Греъм отказа, Габриел заплаши сам да им позвъни. Дори започна да набира Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, но Сиймор грабна телефона от ръката му.

— Това е мой скандал, не твой. И ако някой ще казва на американците, че съм внедрил дъщерята на Ким Филби сред тях, ще съм аз.

Но Сиймор не направи такива признания пред американците в онази сутрин и Габриел, макар и силно да се изкушаваше, също се въздържа. За няколко минути се срутиха отношения от историческа важност. Повече от десетилетие Габриел и Греъм бяха работили рамо до рамо срещу руснаците, иранците и движението на глобалните джихадисти. И в този процес бяха успели да изтрият десетилетия враждебност между службите и дори страните си. Всичко това вече бе пепел. Но това, както по-късно щеше да отбележи Ели Лавон, е бил планът на Саша от самото начало — да вкара клин между Службата и МИ6 и да прекъсне връзката, която Алон и Греъм Сиймор бяха изградили. Ако не в друго, в това Саша бе успял.

Йоси Гавиш и Римона Щерн си тръгнаха след това. Единият от съгледвачите взе камерата от парка на Уорън стрийт и пое към гарата. Другите съгледвачи скоро го последваха и до 9:45 предобед само Габриел, Михаил и Ели Лавон бяха останали в командния център. Отпред чакаше една-единствена кола. Орен, главният телохранител на Габриел, стоеше на пост от вътрешната страна на портата, но срещу какво, никой не знаеше.

В бързината, с която се изнесоха, оставиха вътре пълен погром, но пък и не бяха намерили по-подредено. На сгъваемата маса имаше само един лаптоп. Габриел гледаше на него записа с Ребека Манинг в „Старбъкс“, когато блекбърито му завибрира от входящо съобщение. Беше от Ейдриън Картър.

Какво се случва, по дяволите?

Габриел нямаше вече какво да губи, затова написа отговор и го изпрати.

Ти ми кажи.

Картър му се обади десет секунди по-късно и направи точно това.

Оказа се, че някой си Доналд Макманъс, специален агент ветеран на ФБР от централата на Бюрото във Вашингтон, бил спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт около осем и двайсет. И Макманъс, който бил естествено бдителен и познавал околността, забелязал добре облечена жена да ползва стария мърляв уличен телефон на бензиностанцията, което му се сторило странно. Опитът му подсказвал, че единствените, които в днешно време прибягват до улични телефони, са нелегалните имигранти, търговците на наркотици и неверните съпрузи. Жената не попадала в нито една от тези категории, макар на Макманъс да му направило впечатление, че по време на целия разговор тя държала ръка в дамската си чанта. След като затворила, се качила на предната седалка на „Киа Оптима“ с регистрационни табели от окръг Колумбия. Макманъс видял номера, когато колата завила по „Уисконсин“ и поела на север. Шофьорката била по-млада от жената, която използвала уличния телефон, и по-хубава. На Макманъс му се сторило, че тя изглежда малко уплашена.

Докато карал на юг по „Уисконсин“, той превключил сателитната връзка със Си Ен Ен на радиовръзка с WTOP и чул, че една от първите новини в бюлетина на радиостанцията се отнася за стрелба в Джорджтаун. Сторило му се като агресия на пътя и повече не се замислил, ала щом стигнал в центъра, полицията вече била пуснала описание на колата на заподозрените. „Киа Оптима“ с регистрация в окръг Колумбия и с две жени в нея. Предал на градската полиция номера на колата, която видял на бензиностанцията, а след това го проверил и в базата данни на Бюрото. Той бил на името на Ева Фернандес, притежателка на зелена карта от Бразилия, което било странно, защото на Макманъс му се сторила източноевропейка.

Горе-долу по същото време екип наблюдатели от Отдела за контраразузнаване на Бюрото забелязал няколко автомобила да излизат през задния вход на руското посолство. Във всички имало или се подозирало, че има членове на резидентурата на СВР. На екипа му се сторило, че резидентът е принуден да се справя с криза, и споделили това наблюдение с централата. Специален агент Макманъс, който работел в Отдела по контратероризъм, разбрал за движенията на руснаците и уведомил дежурния офицер в Контраразузнаване за жената, която видял да използва уличен телефон. Дежурният офицер предал нагоре по веригата на заместника, а заместникът на свой ред — на самия шеф на отдела.

В 9:35 сутринта на безупречно подреденото бюро на шефа тези три неща — стрелбата в Джорджтаун, бързото преселение от руското посолство и двете жени в киа седан — се събрали и подсказали за огромен проблем в развитие. Докато никой не го гледал, Макманъс проверил набързо уличния телефон и открил, че жената се е обадила на номер в руското посолство. И така огромният проблем в развитие се превърнал в истинска международна криза, която заплашвала да разпали Трета световна война. Или поне така се струвало на специален агент Доналд Макманъс, който съвсем случайно около осем и двайсет спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт.

Някъде към този момент началникът на Отдела за контраразузнаване се обадил на колегата си в ЦРУ, за да се осведоми дали Управлението не провежда операция, за която Бюрото да не знае. Човекът от ЦРУ се заклел, че няма такова нещо, което било вярно, ала началникът решил, че би било разумно да попита и Ейдриън Картър, който се готвел за всекидневната си среща в десет часа с Морис Пейн. Картър се направил на неразбиращ, както редовно реагирал при неудобни въпроси от колеги, началници и членове на анкетни комисии от Конгреса. След това от тихия си кабинет на седмия етаж пратил бърз есемес на своя стар приятел Габриел Алон, който случайно бил в града. Есемесът бил пълен с двусмислия и дори с трисмислия, а Габриел, разбирайки, че Картър го е спипал, отговорил по същия начин. Затова накрая в 9:48 двамата се чуха в иначе нормалната за Вашингтон четвъртък сутрин.

— Кои бяха тримата мъже? — попита Картър, когато свърши с разказа си.

— Какви трима мъже?

— Тримата — изрече Ейдриън натъртено, — които са обсипани с огън на Уинфийлд Лейн в Джорджтаун.

— Откъде да знам?

— Казват, че единият е бил ранен.

— Надявам се да не е сериозно.

— Очевидно на Трийсет и пета ги е взела кола. Оттогава никой не ги е виждал.

— Ами двете жени? — пробва се внимателно Габриел.

— И от тях няма следа.

— И са били видени за последно да карат на север по Уисконсин авеню? Сигурен ли си, че е било на север?

— Забрави за посоката — сопна му се Картър. — Просто ми кажи кои са.

— Според агента на ФБР — отговори Габриел, — едната от тях е бразилска гражданка на име Ева Фернандес.

— А другата?

— Не знам.

— А нямаш ли представа защо тя ще се обажда на номер в руското посолство от уличен телефон?

— Може би трябва да питаш някои от офицерите от СВР, забелязани да излизат на пожар от посолството.

— Бюрото проверява и тях. Всякаква помощ от теб — обеща Картър — ще бъде запазена в строга конфиденциалност. Така че защо не почнем отначало? Кои бяха тримата мъже?

— Какви трима мъже?

— А жените?

— Съжалявам, Ейдриън, но се боя, че не мога да ти помогна.

Картър въздъхна шумно.

— Кога смятате да напуснете града?

— Тази вечер.

— Някаква вероятност да е по-рано?

— Вероятно не.

— Много лошо — каза Картър и обаждането прекъсна.

77. Чесапийк стрийт, Вашингтон

Михаил Абрамов и Ели Лавон напуснаха командния център в десет и пет в товарното отделение на ван на израелското посолство. Планът бе двамата да отлетят от „Дълес“ за Торонто и от Торонто — за „Бен Гурион“. Михаил остави своя „Барак“ 45-и калибър у Габриел, който се закле да го заключи в сейфа на резиденцията, преди сам да тръгне за летището.

Щом остана сам, той нагласи таймкода на компютъра и отново изгледа записа, на който двете жени излизат от „Старбъкс“. Ева вървеше отпред, а Ребека — на крачка зад нея, стискаща 9-милиметров „ЗИГ Зауер“, скрит в дамската ѝ чанта. Габриел знаеше, че тя се бе обадила в руското посолство от бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню, преди да поеме на север към предградията на Мериланд. И най-вероятно след това право в ръцете на екипа за изтегляне на СВР.

Скоростта на руската реакция предполагаше, че резидентурата има добре разработен готов план. Което означаваше, че вероятността да намерят Ребека клонеше към нула. СВР беше много способна и безмилостна разузнавателна служба, наследник на КГБ. Извеждането на Ребека от Съединените щати нямаше да е проблем. Тя щеше да бъде посрещната с почести в Москва, точно както и баща ѝ през 1963 година.

Освен ако Габриел не успееше по някакъв начин да я спре, преди да напусне Вашингтон. Не можеше да помоли американците за помощ: беше обещал на Греъм Сиймор и ако не удържеше на думата си, щеше да има последствия по време на целия му мандат като шеф. Не, трябваше сам да намери Ребека Манинг. Не напълно сам, помисли си. Шарлот Бетанкур щеше да му помогне.

Върна записа още веднъж и изгледа как Ребека следва Ева на излизане от кафенето. Изведнъж му хрумна да преброи крачките — бяха точно четиринайсет от стълбището до Уисконсин авеню. Габриел се почуди дали някъде дълбоко в себе си Ребека още ги броеше, дали си спомняше играта, с която са се забавлявали с майка ѝ в Париж. Съмняваше се. Със сигурност Филби и Саша са я пречистили от всякакви контрареволюционни пориви.

Габриел наблюдаваше на екрана как Ребека Манинг върви… И след това си спомни нещо, което Шарлот Бетанкур му беше споменала онази нощ в Севиля, много късно, когато бяха останали само двамата, защото не можеха да заспят.

„Тя прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка — бе казала тя. — Прави всичко точно по същия начин и не знае защо.“

Шарлот Бетанкур му беше признала и нещо друго в онази нощ. Нещо, което тогава му бе прозвучало тривиално. И което знаеха само двама други души в целия свят.

„Кой да каже дали още е там — беше промълвила тя със затворени от изтощение очи. — Но ако имаш свободно време, може да искаш да погледнеш.“

Да, помисли си Габриел. Можеше наистина.

В десет и петнайсет той пъхна в колана на дънките си пистолета „Барак“ 45-и калибър и пое надолу по стръмните стълби. Орен отключи желязната порта и тръгна към очакващата го кола — „Форд Фюжън“ под наем. Габриел обаче му нареди да остане.

— Не пак — ужаси се Орен.

— Боя се, че трябва.

— Трийсет минути, шефе.

— И нито минута повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм отвлечен от руския екип за изтегляне и откаран в Москва, за да бъда съден и хвърлен в затвора. — Усмихна се насила. — Не бих имал големи надежди за оцеляването си.

— Сигурен ли си, че не искаш компания?

Без да отрони и дума повече, Габриел се качи в колата. Няколко минути по-късно той се носеше покрай голяма къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица. В главата му се въртеше образът на отчаян мъж, който се качва в стария си автомобил, стискайки хартиен плик. Мъжът е Ким Филби. И в плика има миниатюрен фотоапарат на КГБ, няколко ролки филм и лопатка.

78. Бетезда, Мериланд

Двамата руснаци във вана се казваха Петров и Зеленко. Петров беше от вашингтонската резидентура, а Зеленко бе пристигнал на пожар от Манхатън предната вечер, след като Саша бе отворил канала за бягство. И двамата агенти бяха натрупали богат опит в англоговорещи страни, преди да бъдат изпратени в Америка, която все още бе „основният противник“ на СВР и затова там отиваха най-подготвените. Петров бе работил в Австралия и Нова Зеландия, а Зеленко — във Великобритания и Канада. Зеленко бе по-едрият от двамата и имаше черен колан в три различни бойни изкуства. Петров бе добър стрелец. Никой от тях нямаше намерение да позволи нещо да се случи на безценния им товар. Успешното извеждане на къртица и нелегален агент до Москва щеше да ги превърне в легенди. Провалът бе немислим. И двамата бяха убедени, че е по-добре да загинат в Америка, отколкото да се върнат с празни ръце в Ясенево.

Ванът беше „Шевролет Експрес Карго“, собственост на базирана в Северна Вирджиния строителна компания, която, от своя страна, бе собственост на роден в Украйна агент на Московския център. Планът бе да карат на юг по I-95 до Флорънс, Южна Каролина, където щяха да се сдобият с второ чисто возило за останалата част от пътуването до Южна Флорида. Московският център имаше достъп до много тайни имоти в Маями и околността, включително и едно скривалище в Хаялия, където щяха да прекарат следващите шест дни — толкова бяха необходими на плаващия под руски флаг товарен кораб „Архангел“ да стигне до Флоридския проток. Петров, който бе служил в руския флот, преди да се присъедини към СВР, щеше да отговаря за плаването на 15-метрова спортна рибарска лодка.

Те бяха добре оборудвани за пътуването и тежковъоръжени. Петров имаше две оръжия — „Токарев“ и „Макаров“, — а у Ребека все още беше нейният „ЗИГ Зауер“. Той лежеше на пода на товарното отделение до телефон, който тя бе взела назаем от Зеленко. Беше се облегнала на страничния панел на шофьора, опънала нозе пред себе си. Все още носеше тъмния си костюм с панталон и шлифера „Бърбъри“. Ева се бе настанила по подобен начин от другата страна на товарното отделение, но малко по-назад. Не бяха разговаряли много, откакто излязоха от паркинга. Ребека бе благодарила на Ева за уменията и смелостта ѝ, обещавайки да я похвали пред Саша, когато пристигнат в Москва. Ева не вярваше на нито една нейна дума.

Най-краткият път до I-95 беше по Уисконсин авеню. Ребека обаче даде друг маршрут на Петров, който шофираше.

— Ще е по-добре, ако… — възрази той.

— Аз решавам кое е по-добре — прекъсна го тя.

Петров не спори с нея, защото от много отдавна Ребека бе получила руско гражданство и бе полковник от СВР, което означаваше, че има по-висок чин от него.

Той зави по Четиресет и втора улица и пое по нея през Тенлитаун. Ева забеляза странния интерес на Ребека към голямата кафява къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню. Минаха покрай Департамента за вътрешна сигурност и кампуса на Американския университет. След това Петров зави наляво по Чейн Бридж Роуд — шосе, което минаваше по ръба на Батъри Кембъл Парк към булевард „Макартър“. През предното стъкло Ева зърна тентата на „Брюсел Миди“, докато пътуваха на запад към Мериланд.

— Тук работех — каза тя.

— Да, знам — кимна презрително Ребека. — Била си сервитьорка.

— Хостеса — поправи я Ева.

— Същото е. — Ребека взе оръжието и го постави до бедрото си. — Само защото ще прекараме следващите две или три седмици заедно, не значи, че ще водим дълги задушевни разговори. Ти си свърши добре работата и затова съм ти благодарна. Но за мен ти си сервитьорка и нищо повече.

Освен това, помисли си Ева, спокойно можеше да бъде и жертвана. Тя се взря през прозореца, а Ребека — в телефона си. Следеше пътя им на картата. Наближаваха завоя по отиващото на запад шосе „Клара Бартън Паркуей“, което отвеждаше до магистралите 495 и I-95, но Ребека нареди на Петров да продължи направо. В селцето Глен Еко имаше малък търговски център. Тя каза, че иска да си вземе някои неща за пътуването.

Петров отново понечи да протестира, но се овладя. Продължи право напред, покрай ирландски пъб и стария увеселителен парк на Глен Еко към кръстовището на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд. Там имаше бензиностанция на „Ексон“, хранителен магазин, аптека, химическо чистене, магазин за пица и сандвичи и железария. За изненада на Петров, Зеленко и Ева Фернандес, Ребека влезе в железарията.

Това се случи в 10:27 часа предобед според охранителната камера на магазина, точно когато покрай търговския център с висока скорост в западна посока премина „Форд Фюжън“. В него бе само шофьорът — мъж, попрехвърлил средната възраст, с къса черна коса, посребрена на слепоочията. Той носеше произведен в Израел „Барак“ 45-и калибър, но нямаше телохранител. ФБР и ЦРУ не знаеха местонахождението му, същото се отнасяше и за разузнавателната служба, която той ръководеше. Всъщност в този момент беше напълно сам.

79. Кабин Джон, Мериланд

На запад от булевард „Уилсън“ се намираше историческият мост „Юниън Арч“. Той бе завършен през 1864 година. Беше построен от масачузетски гранит и варовик от близката кариера „Сенека“ и бе част от Вашингтонския акведукт — 18-километров тръбопровод, който захранваше американската столица с вода от Големите водопади на Потомак. На моста имаше място само за една лента и от двете страни светеше светофар, с който се регулираше трафикът. А това означаваше, че Габриел трябваше да изчака търпеливо почти четири минути, преди да го пуснат да премине.

От другата страна на моста имаше зелено спортно поле, общински център и приятна група вили сред дърветата, започнали да се раззеленяват пролетно. Габриел продължи на запад, преминавайки по магистрала 495, докато друг светофар не го спря отново. Накрая зави наляво и пое надолу по склона на ниския хълм към Клара Бартън Паркуей.

Тук вече, както се казваше, пътят беше царски — с по две ленти в двете посоки, разделени от зеленина. Габриел беше в платното, водещо на изток, и се движеше към Вашингтон. Не беше грешка, той вече бе по-близо до река Потомак и историческия канал „Чесапийк енд Охайо“, който се простираше в продължение на 460 километра от Джорджтаун до Къмбърланд, Мериланд. Каналът имаше седемдесет и четири шлюза, седем от които бяха по протежение на Клара Бартън Паркуей, включително и Шлюз 10, където имаше малък паркинг. Обикновено през уикендите беше препълнен с коли на туристи. Но в 10:39 в четвъртък предобед, когато цял Вашингтон се готвеше за още един ден на политически битки, той бе пуст.

Габриел слезе от форда и прекоси стария дървен мост над канала. Пътека, разкаляна от скорошните дъждове, водеше през кленове и тополи към речния бряг. Остров Суейнсън бе много близо до брега, от който го делеше тесен канал с тъмна и бързотечаща вода. Под огромен чинар имаше преобърната дървена лодка, боядисана в зелено, цвета на Парковата служба.

От другата страна на дървото, далеч от разрушителното действие на водата, движеща се през канала, лежаха три големи камъка, наподобяващи миниатюрен Стоунхендж. Габриел бутна с върха на обувката си единия от тях и видя, че е здраво забит в почвата.

Върна се по пътеката и зачака. Реката течеше в краката му, пътят, разделен от зеленина, беше зад гърба му. Минаха по-малко от пет минути, преди да чуе угасването на двигател на паркинга, последвано от звук от три отварящи се и затварящи се врати в бърза последователност. Погледна назад и видя четирима души — две жени и двама мъже, да пресичат моста над канала. Едната от жените бе облечена в делови костюм, а другата — в ярки спортни дрехи. По-едрият от двамата мъже носеше лопата. Така най-добре се копае гроб, помисли си Габриел.

Извърна се и се загледа в тъмната вода, течаща в канала. В десния джоб на коженото му яке бе блекбърито от Службата. То не му вършеше никаква работа. Сега можеше да го спаси само пистолетът на кръста му — „Барак“ 45-и калибър. С него можеше да спре мъж. Но след малко, помисли си той, с него щеше да спре жена.

80. Магистрала 495, Вирджиния

По пътя към летище „Дълес“ Михаил Абрамов се обади до булевард „Цар Саул“ и информира оперативното бюро, че е оставил началника на Службата в командния център на Чесапийк стрийт в мрачно и непредвидимо настроение само с един телохранител. Бюрото веднага се обади на телохранителя и той призна, че се е съгласил шефът да напусне командния център сам във форд под наем. А къде бе отишъл, не можеше да отговори. Дали у него бе служебното блекбъри? Да, доколкото му било известно. Не беше сигурен и дали носеше оръжие. Затова бюрото се обади на Михаил и му зададе същия въпрос. Да, каза Михаил, той имаше оръжие. И то голямо.

На оперативното бюро не му трябваше много време, за да открие, че телефонът на началника се движеше на югозапад по Небраска авеню. Минути по-късно устройството пое извън града по булевард „Макартър“. След като прекоси магистрала 495, направи странна промяна на курса и пое обратно към Вашингтон по успоредно шосе, чието име не значеше нищо в Тел Авив. На наблюдаващия анализатор му се стори, че шефът се е изгубил. Или му се е случило нещо по-лошо. Звънна няколко пъти. Никой не вдигна.

В този момент се намеси Узи Навот, който през повечето време бе дистанциран зрител на събитията от тази сутрин. Той също звънна на телефона на шефа и също като анализатора — безуспешно. След това се обади на Михаил и го попита къде се намира, а той му обясни, че с Ели Лавон наближават „Дълес“. Закъсняваха за полета за Торонто.

— Боя се, че ще трябва да отидете другаде — каза Навот.

— Къде е той? — попита Михаил.

— Шлюз 10. До реката.

81. Кабин Джон, Мериланд

Говореха на руски, тихо и кратко. Габриел, който не знаеше славянски езици, можеше само да гадае какво си казват. Предполагаше, че обсъждат как да продължат сега, когато вече не бяха сами. Гласът на Ребека Манинг бе лесно разпознаваем, акцентът ѝ бе смесица от британски и френски. А в гласа на Ева Габриел долавяше само страх.

Накрая той се обърна бавно, за да разгледа новодошлите. Усмихна се внимателно и кимна. И пресметна колко време щеше да му трябва, за да вдигне оръжието в позиция за стрелба. Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце… Така казваше Ари Шамрон. Ала той имаше предвид „Берета“ 22-и калибър, а не големия „Барак“. Пък и тогава Габриел бе млад.

Никой от четиримата не отговори на поздрава му. Ребека вървеше по пътеката, леко комична в костюма, обувките на токчета и шлифера, увиснал от едната страна заради тежкия предмет в джоба. На крачка зад нея беше Ева, а подире им — мъжете. И двамата изглеждаха тренирани и решителни. Този с лопатата в ръце беше естественият съюзник на Габриел: той трябваше да я хвърли, за да извади оръжие. По-дребният щеше да е по-бърз, а и Ребека също бе показала в Джорджтаун, че борави добре с пистолета. Габриел пресметна, че имаше съвсем малък шанс да оцелее в следващите няколко секунди. Или пък може би нямаше да го убият. Вероятно щяха да го натоварят във вана, да го отведат в Москва и да го съдят за престъпления срещу Царя и неговите крадливи другари в Кремъл.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Но това бе отдавна, когато той бе принцът на огъня, ангелът на отмъщението. По-добре беше да се откаже и да се маха, надявайки се, че няма да го разпознаят. По-разумно беше да си тръгне с недокосната чест и недокоснато тяло. У дома го очакваха съпруга и деца. Трябваше да управлява Службата и да защитава страната си. А срещу него по пътеката сред дърветата вървеше дъщерята на Ким Филби. Беше я намерил и подлъгал да се издаде. А сега тя неволно се бе насочила право към обятията му. Не, помисли си той, ще свърши работата докрай. Щеше да си тръгне оттук с Ребека Манинг и да я отведе в Лондон със самолета на Греъм Сиймор.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Ребека се поклащаше по пътеката на обувките си с токчета. Подхлъзна се и залитна и докато си възвръщаше равновесието, очите ѝ срещнаха тези на Габриел.

— Не съм подходящо облечена — каза тя провлачено със своя взет назаем акцент на британската висша класа. — Трябваше да си донеса ботушите.

Тя се олюля и спря. Дъщерята на Ким Филби, постижението на Саша, бе на не повече от три метра от мястото, където стоеше Габриел. Той се усмихна по-широко и изрече на френски:

— Знаех си, че си ти.

Очите ѝ се разшириха и показаха объркване.

— Моля? — попита тя на английски.

А Габриел ѝ отговори на френски, първия език на Ребека. Майчиния ѝ език.

— Това е казал баща ти на Никълъс Елиът в Бейрут. И това ми призна майка ти в Испания вечерта, в която я открихме. Тя ти праща много поздрави, между другото. Съжалява, че нещата са се развили така.

Ребека промърмори нещо на руски. Нещо, което Габриел не разбра. И което накара по-дребния от двамата мъже да посегне към оръжието си. Габриел извади своето пръв и стреля два пъти в лицето му, както бе застрелян Константин Киров във Виена. По-едрият хвърли лопатата и понечи да извади пистолета от кобура си. Габриел застреля и него. Два пъти. В сърцето.

Бяха минали по-малко от три секунди, но в това кратко време Ребека Манинг успя да извади своя „ЗИГ Зауер“ и сграбчи Ева за косата. Сега бяха само тримата край реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Ала не бяха напълно сами, помисли си Габриел. На паркинга от много стар автомобил слизаше мъж с хартиен плик в ръка…

82. Кабин Джон, Мериланд

— Откъде разбра за това място?

— Майка ти ми го описа.

— Тя ли ме предаде?

— Много отдавна — каза Габриел.

Той се взираше право в сините очи на Ребека през мерника на димящия „Барак“. В тишината сред дърветата четирите изстрела бяха отекнали като топовни залпове, но все още нито една кола не бе спряла, за да проучи какво става. Ребека продължаваше да държи Ева за косата. Беше я придърпала плътно към себе си и завряла дулото на своя „ЗИГ Зауер“ отстрани в шията ѝ, точно под челюстта.

— Давай, убий я — подкани я спокойно Габриел. — Още един мъртъв агент на СВР не означава нищо за мен. А така ще ми дадеш извинение да убия и теб.

За щастие изрече тези думи на френски, език, който Ева не разбираше.

— Тя е била някога агент на СВР — каза Ребека. — Сега е ваш.

— Щом казваш.

— Тя работеше за теб, когато влезе в кафенето.

— Ако това е вярно, защо ти помогна да избягаш?

— Не ѝ дадох друг избор, Алон.

Габриел се усмихна искрено.

— Ти си най-близкото нещо до кралска особа в нашия занаят, Ребека. Поласкан съм, че знаеш името ми.

— Не бъди.

— Имаш очите на баща си — забеляза Габриел, — но устата на майка си.

— Как я намери?

— Всъщност не беше трудно. Тя е единствената грешка на Саша. Трябваше да я отведе в Москва много отдавна.

— Ким не би позволил.

— Така ли го наричаше?

Тя не отговори на въпроса му.

— Той вече се бе оженил за Руфина — обясни Ребека. — Не искаше да обърква пак личния си живот с близостта до бивша любовница.

— И я изостави в планините на Андалусия — каза презрително Габриел. — Сам-сама на света.

— Там не е толкова лошо.

— Ти си знаела къде е?

— Разбира се.

— И никога не си опитала да се срещнеш с нея?

— Не можех.

— Защото Саша нямаше да го позволи? Или защото щеше да е прекалено болезнено?

— Болезнено за кого?

— За теб, разбира се. Тя ти е майка.

— Към нея не изпитвам нищо друго, освен презрение.

— Нима?

— Тя лесно се е отказала от мен, нали? И нито веднъж не е помъчила да се свърже с мен или да ме види.

— Всъщност веднъж го е направила.

Сините ѝ очи светнаха като на дете.

— Кога?

— Когато си учила в Тринити Колидж. Снимала те е, докато вървиш по Джизъс Лейн. Била си до тухлена стена.

— И е запазила снимката, така ли?

— Само това е имала.

— Лъжеш!

— Мога да ти я покажа, ако искаш. Имам и акта ти за раждане. Истинския. Онзи от болницата „Сейнт Джордж“ в Бейрут, където е записано името на истинския ти баща.

— Никога не съм харесвала фамилията Манинг. Много повече предпочитам Филби.

— Той е направил нещо ужасно с теб, Ребека. Не е имал право да ти краде живота и да ти промива мозъка, за да продължиш неговите стари войни.

— Никой не е промивал ничий мозък. Обожавах Ким. Всичко, което направих, беше заради него.

— И сега то свърши — каза Габриел. — Хвърли оръжието и ме остави да те отведа у дома.

— Москва е моят дом — заяви тя. — Затова предлагам сделка. Ще ти върна вашата агентка, а ти ще ми гарантираш безопасен път до Руската федерация.

— Съжалявам, Ребека, но това е сделка, която не мога да приема.

— В такъв случай предполагам, че аз и агентката ви ще умрем заедно.

— Не и ако убия първо теб.

Тя му се усмихна горчиво и надменно. Това бе усмивката на Филби.

— Не си способен да убиеш жена, Алон. Иначе вече щеше да си го направил.

Беше вярно. Ребека бе десетина сантиметра по-висока от Ева и стоеше зад нея на стръмната пътека. Горната част на главата ѝ бе открита, можеше да бъде свалена с един изстрел. Реката течеше в краката му. Той бавно протегна пистолета и тръгна нагоре по пътеката покрай дърветата. Ребека се извърташе по посока на движението му, притискайки пистолета в шията на Ева.

Очите ѝ се стрелнаха за миг към основата на чинара.

— Учудена съм, че още е жив.

— Живеят по два века и половина. Вероятно е бил тук, когато британците са подпалили Белия дом.

— Направих всичко, за да довърша задачата. — Ребека отново погледна към дървото. — Мислиш ли, че още е там? Фотоапаратът, който е откраднал хиляди американски тайни?

— Защо дойде за него?

— По сантиментални причини. Виждаш ли, нямам нищо от него. Когато той умря, Руфина и истинските му деца и внуци взеха всичко. Но детето от другата жена… То не получи абсолютно нищо.

— Свали оръжието, Ребека, и заедно ще го изкопаем. А след това ще отидем в Лондон.

— Можеш ли да си представиш скандала? Пред него онзи с Третия човек ще бледнее… — Тя дръпна по-силно Ева за косата. — Може би е по-добре историята да свърши тук, до реката, в основата на огромния чинар.

Тя се разколебаваше, губеше вяра, забеляза Габриел. Изведнъж видът ѝ стана много уморен. А очите ѝ засветиха някак откачено. Беше свършила като всички останали жени на Филби.

— Колко крачки са според теб? — попита той.

— За какво говориш?

— До колата ми — поясни Габриел. — Колко са крачките от водата до колата ми?

— И това ли ти е казала?

— Колко са крачките от Лувъра до „Нотър Дам“? — продължи Габриел.

— От Триумфалната арка до площад „Конкорд“…

— От Айфеловата кула до Дома на инвалидите…

Тя не отговори.

— Свали оръжието — повтори Габриел. — Вече всичко свърши.

— Ти свали оръжието — настоя Ребека. — И аз ще сторя същото.

Габриел свали своя „Барак“ и го насочи към мократа земя. Ребека все още притискаше своя „ЗИГ Зауер“ в шията на Ева.

— Остави го на земята — каза тя.

След миг колебание Габриел пусна пистолета.

— Ах, ти, глупако — изрече хладно Ребека и насочи пистолета си към гърдите му.

83. Кабин Джон, Мериланд

Това бе движение, което можеше да се научи в Московския център, при това изпълнено добре. Пета в стъпалото, лакът в слънчевия сплит и удар с опакото на ръката по носа — и всичко това, докато мигнеш. Прекалено късно Габриел хвана оръжието и се опита да го измъкне от ръцете на Ребека. Изстрелът влезе по руски модел в тила на Ева и тя се свлече на мократа земя.

Ребека пусна още два куршума напосоки в дърветата, докато Габриел, все още стиснал „ЗИГ Зауер“-а, я дърпаше надолу по пътеката. Двамата заедно паднаха в студените води на Потомак. Пистолетът вече беше под водата. Направи откат в ръцете на Габриел, когато четири малки торпеда полетяха към остров Суейнсън.

Според сметките му в пълнителя бяха останали три патрона. Лицето на Ребека се потапяше и надигаше от тъмната бързотечна вода. Очите ѝ бяха отворени и тя пищеше към него от гняв, като не правеше никакво усилие да пести дъха си. Габриел я притисна по-дълбоко и още два куршума полетяха в канала.

Оставаше само един. Той изсвистя от пистолета, когато последният дъх на Ребека излезе от белите ѝ дробове. Щом Габриел я извади от водата, чу стъпки по пътеката. В изтощението си помисли, че Филби идва да спаси дъщеря си, но бяха Михаил Абрамов и Ели Лавон, които идваха да спасят него.

Задавена от речната вода, Ребека се свлече на колене в основата на чинара. Габриел хвърли пистолета ѝ в канала и тръгна нагоре по пътеката към колата. Чак след това си даде сметка, че брои крачките. Бяха сто двайсет и две.