Другата жена

22. Берн

Историята се появи малко след полунощ в сайта на „Бернер Цайтунг“, най-големия всекидневник на швейцарската столица. В статията имаше оскъдни подробности, само се споменаваше, че британски дипломат на име Алистър Хюз е блъснат от автомобил и е загинал, докато се е опитвал да пресече неправилно гаровия площад по време на вечерния час пик. Колата избягала от местопрестъплението и всички опити да бъде открита пропаднали. Инцидентът се разследвал, казваше говорител на полицията в Берн, определяйки го като пътнотранспортно произшествие с неизвестен извършител.

Британското външно министерство изчака до сутринта, преди да пусне кратко съобщение, в което се казваше, че Алистър Хюз е бил служител на британското посолство във Виена. По-опитните репортери — които знаеха как да четат между редовете официалните глупости на Уайтхол — забелязаха издайническа уклончивост в тона. А тя предполагаше намесата на тайни организации, които се помещаваха в грозния крайречен комплекс, познат като Воксхол Крос. Тези, които се опитаха да потвърдят подозренията си, свързвайки се с изключително незаетото пресаташе на МИ6, бяха посрещнати от оглушителна тишина. За правителството на Нейно Величество Алистър Хюз бе нисш дипломат, който бе загинал, докато се занимавал с лични дела.

Другаде обаче репортерите не бяха ограничени от традициите и драконовските закони за дейностите на тайните служби. Един от тях бе виенската кореспондентка на немската телевизия ZDF. Тя твърдеше, че обядвала с Алистър Хюз десет дни преди смъртта му, с ясното съзнание, че той е началник на бюрото на МИ6. Други репортери я последваха, а една от „Уошингтън Поуст“ заяви, че ползвала Хюз като източник за своя статия за липсващите оръжия за масово унищожение в Ирак. В Лондон Външното министерство обаче твърдеше нещо напълно различно. Алистър Хюз бил дипломат, настояваше говорителят, и никакви небивалици не можели да променят този факт.

Единственото място, където като че ли никой не се интересуваше какво е работил Алистър Хюз, беше градът, в който той бе загинал. Според швейцарската преса Хюз беше di cheibe Usländer — проклет чужденец — който щеше да е още жив, ако имаше достатъчно разум да спазва закона за движение по пътищата. Полицията на кантона повтаряше изявлението на британското посолство, което не изглеждаше добре при по-подробен преглед. Разследващите търсеха колата — слава богу, тя беше с германска, а не с швейцарска регистрация, — но общо взето бяха оставили Алистър Хюз да почива в мир.

В Берн обаче имаше поне един човек, който не бе готов да приеме официалната версия за случилото се. Разследването му беше частно и почти невидимо, дори за тези, които ставаха свидетели на него. То се водеше най-вече от стаята му в хотел „Савой“, където бе останал за ужас на своя премиер и съпругата си, след като нареди на подчинените си бърза евакуация от страната. Управата на „Савой“ смяташе, че той е хер Йоханес Клемп, германски гражданин от Мюнхен. Истинското му име обаче бе Габриел Алон.

Ситуацията си заслужаваше да се отпразнува, макар в интерес на истината това да не беше в стила му. Въпреки това той имаше право на лично тържество. Все пак точно той бе настоявал, че в МИ6 има руска къртица. И точно той бе убедил генералния директор на МИ6, че Алистър Хюз, шефът на бюрото във Виена, е най-вероятният извършител. Беше го поставил под наблюдение и последвал до Берн, където Хюз се бе срещнал с Дмитрий Соколов от СВР в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“. Габриел бе станал свидетел на срещата в реално време заедно с неколцина от най-доверените си служители. И нямаше как да се отрече, че всичко това се беше случило. Дмитрий Соколов даде плик на Хюз, а той го взе. А после горе в стаята си изгори съдържанието му и самия плик. Четири минути и тринайсет секунди по-късно той лежеше мъртъв на гаровия площад.

Част от Габриел не скърбеше за кончината на Хюз, защото по всичко личеше, че е срещнал края, който напълно е заслужавал. Ала защо се случи така? Дали беше просто случайност, при която Хюз се бе втурнал на улицата пред идваща към него кола? Възможно е, помисли си той, но бе почти невероятно. Габриел не вярваше в случайностите, той ги създаваше. Същото правеха и руснаците.

Но ако смъртта на Алистър Хюз не беше случайност, ако наистина бе подготвено убийство, тогава защо е било поръчано? За да отговори на този въпрос, Габриел първо трябваше да определи истинската природа на срещата, на която бе станал свидетел и която бе записал в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“ в Берн.

Заради това той прекара по-голямата част от следващите три дни приведен над лаптоп, на който гледаше едни и същи трийсет минути видеозапис отново и отново. Алистър Хюз пристига в хотел „Швайцерхоф“ след скучен полет от Виена. После отива в подслушваната стая и заблуждава бюрото за местонахождението и плановете си за уикенда. А преди да слезе долу, заключва телефоните си в сейфа на стаята, вероятно за да не може през тях да се следи срещата му с Дмитрий Соколов от СВР. За добро или за лошо, Габриел нямаше запис на смъртта на Алистър Хюз на гаровия площад. Гледката от камера 2 на охранителната система на „Швайцерхоф“ беше блокирана от аркадата.

Камериерките в „Савой“ смятаха, че Габриел е писател, и се движеха тихо по коридора. Той им позволяваше да влизат в стаята му всеки следобед, когато сам отиваше на разходка в Стария град, винаги с лаптопа си, поставен в модерна чанта с презрамка. Ако някой опиташе да го проследи, щеше да забележи, че той на два пъти се промъкна в израелското посолство на Алпенщрасе. А също и че три последователни следобеда пи чай със сладки в лоби бара на главния конкурент на „Савой“ — „Швайцерхоф“.

Първия ден той седна на масата на хер Хюз. На следващия се настани на тази, където беше стоял хер Соколов. А на третия помоли за масата, на която беше видял Борис и Наташа. Избра мястото на Борис — с гледната точка на стрелеца към помещението, и внимателно си отбеляза ъглите и местонахождението на различните охранителни камери. Нищо от това, помисли си той, не се бе случило случайно. Всичко е било внимателно подбрано.

Върна се в стаята си в „Савой“ и взе лист от канцеларските материали на хотела. После го сложи върху стъклото на масичката за кафе, за да не оставя отпечатъци, и написа два възможни сценария, които биха обяснили защо Алистър Хюз се прости с живота си в Берн.

Първият бе, че срещата в лоби бара, макар и случайна по законите на занаята, всъщност е била спешна. Соколов е предупредил Хюз, че е заподозрян, че вече го наблюдават и арестът му е неизбежен. Предложил му е спасителен пояс под формата на плик. В него е имало инструкции за изтегляне към Москва. Хюз се е отървал от инструкциите, след като ги е прочел, и е излязъл набързо от хотела, за да започне първата част от пътуването към постоянното изгнание. Вероятно му е било казано, че някъде край гаровия площад го чака кола, която ще го откара до приятелско летище отвъд желязната завеса, където ще може да се качи на самолет с руски паспорт. В бързината и заради обзелата го паника, той се е опитал да пресече площада по непозволен начин и е бил убит, лишавайки Московския център от неговата награда.

Това бе напълно достоверно, мислеше си Габриел, но с една огромна празнина. Алистър Хюз работеше за МИ6, служба, която бе прочута с професионализма на служителите си. Нещо повече, ако Хюз бе също така и шпионин на Москва, той беше ходил по ръба на бръснача много години. Не би изпаднал в паника, когато му се каже, че е разкрит, а щеше тихо да се скрие в сенките и да изчезне. По тази причина Габриел веднага отхвърли първия сценарий.

Второто обяснение бе, че Дмитрий Соколов е дошъл в хотел „Швайцерхоф“ с друго намерение: да убие къртицата, преди тя да бъде арестувана и разпитана от собствената си служба, отнемайки така възможността на МИ6 да оцени дълбочината на предателството на своя служител. Според този сценарий Хюз е бил мъртъв много преди да пристигне в Берн, също както Константин Киров — преди да пристигне във Виена. Хюз обаче се е досетил каква ще бъде съдбата му, което обясняваше паническото му бягство от хотела. Оръжието на убийството го е чакало отвън на площада и шофьорът се е възползвал от предоставената му възможност. Случаят е приключен.

Габриел предпочиташе втория сценарий пред първия, но продължаваше да е несигурен. Хюз можеше да оказва ценна помощ на СВР още много години от сигурно място в някой московски апартамент. Можеше да бъде използван и като мощно пропагандно оръжие, подобно на Едуард Сноудън и шпионите от Кеймбридж по време на Студената война — Бърджис, Маклийн и Ким Филби. Настоящият Цар най-много обичаше да се фука с уменията на своите шпиони. Не, помисли си Габриел, руснаците не биха оставили подобно съкровище така лесно да се изплъзне от пръстите им.

А това го накара късно същата вечер, докато хотел „Савой“ дремеше, а котките бродеха по калдъръмената улица под прозореца му, да обмисли още една възможност: че той самият е виновен за смъртта на Алистър Хюз. По тази причина неохотно вдигна телефона на нощното си шкафче и се обади на Кристоф Бител.

23. Берн

Бител се съгласи да се срещне с Габриел в девет на следващата сутрин в кафене край централата на NDB — Разузнавателната служба на Конфедерацията. Алон пристигна двайсет минути по-рано, а Бител — десет минути по-късно, което не бе типично за него. Той бе висок и плешив, със строгото излъчване на калвинистки свещеник и бледността на човек, който няма време да излиза на чист въздух. Габриел беше прекарал преди години няколко неприятни часа на маса за разпити срещу Бител. Сега те бяха нещо като съюзници. В NDB работеха около триста души и службата имаше годишен бюджет само от 60 милиона долара — по-малко, отколкото разузнавателната общност в Съединените щати харчеше за един обичаен следобед. Службата беше ценен фактор за умножаване на силата им.

— Хубаво място — каза Габриел. Огледа бавно интериора на тъжното малко кафене, напукания линолеум по пода, клатушкащите се пластмасови маси и избелелите плакати с алпийски пейзажи. Кварталът представляваше смесица от офис сгради, малки индустриални концерни и пунктове за вторични суровини. — Често ли идваш тук, или само за специални случаи?

— Каза, че искаш нещо далеч от отъпканата пътека.

— Каква пътека?

Бител се намръщи.

— Откога си в страната?

Габриел много убедително се престори, че мисли.

— Смятам, че пристигнах в четвъртък.

— Със самолет ли?

Габриел кимна.

— Цюрих?

— Всъщност беше Женева.

— Обикновено преглеждаме списъците с пасажерите на всички пристигащи полети. — Бител беше началник на антитерористичното подразделение на NDB. Да държи нежелани чужденци далеч от страната си, бе част от длъжностната му характеристика. — Напълно сигурен съм, че не съм видял името ти сред тях.

— И за това си има причина. — Погледът на Габриел се плъзна към сгънатия брой на „Бернер Цайтунг“, който лежеше на масата между тях. Във водещия материал се разказваше за ареста на наскоро пристигнал имигрант от Мароко, който възнамерявал да проведе атака с камион и нож в името на „Ислямска държава“. — Е, Бител, по всичко личи, че си избегнал бедствие.

— Не точно. Бяхме го поставили под постоянно наблюдение. Чакахме, докато наеме камиона, и тогава действахме.

— Каква е била целта му?

— Улица „Лимаке“ в Цюрих.

— А първоначалният сигнал, който ви е завел до заподозрения? — почуди се Габриел. — Той откъде дойде?

— Името му бе открито в един от компютрите, иззети от имението в Мароко, където бе убит Саладин. Един от партньорите ни го даде два дни след опита за атака с мръсна бомба в Лондон.

— Не думай.

Бител се усмихна.

— Не мога да ти благодаря достатъчно. Щеше да е кървава баня.

— Радвам се, че съм успял да помогна.

Говореха тихо на „хохдойч“, или висок немски. Ако Кристоф ползваше диалекта на швейцарския немски, характерен за долината в кантон Нидвалден, където той бе израснал, на Габриел щеше да му трябва преводач.

Дойде сервитьорката и прие поръчката им. Когато отново останаха сами, Бител попита:

— Ти ли уби човека с бомбата в Лондон?

— Глупости! Та аз съм шеф на израелското разузнаване, за бога.

— А Саладин?

— Той е мъртъв. Единствено това има значение.

— Само че идеологията на ИДИЛ остава и тя най-накрая успя да проникне и в Швейцария. — Кристоф впи укорителен поглед в Габриел. — Ще си затворя очите, че си влязъл в страната, без да си направиш труда да уведомиш NDB, и при това с фалшив паспорт. Предполагам, че не си тук, за да караш ски. Тази година сезонът е ужасен.

Габриел обърна броя на „Бернер Цайтунг“ и посочи статията за смъртта на британски дипломат на гаровия площад.

Бител вдигна вежди.

— Отвратителна работа.

— Казват, че е било нещастен случай.

— Откога вярваш на това, което четеш във вестниците? — И като сниши глас, Бител добави: — Моля те, кажи ми, че не си го убил ти.

— Защо ми е да убивам британски дипломат на средно ниво?

— Той не е бил дипломат. Бил е началник на бюрото на МИ6 във Виена.

— И чест гост на вашата страна.

— Също като теб — отбеляза Бител.

— Случайно да знаеш защо толкова много си е падал по Берн?

— Имаше слухове, че се е виждал с жена.

— Вярно ли е?

— Не сме сигурни.

— NDB никога ли не е проверявала тази информация?

— Това не е в наш стил. Тук е Швейцария. Личната неприкосновеност е издигната в култ.

Сервитьорката донесе кафетата им.

— Канеше се да ми обясниш — започна тихо Кристоф — защо началникът на израелското разузнаване разследва смъртта на офицер от МИ6. Предполагам, че тя има нещо общо с руснака, когото уби във Виена преди две седмици.

— И него не съм убил аз, Бител.

— Австрийците не смятат така. Всъщност те ни помолиха да те арестуваме, ако случайно се озовеш в Швейцария. А това означава, че в момента си в много несигурно положение.

— Ще рискувам.

— Както винаги. Защо да се променяш на тези години? — Кристоф сипа захар в кафето си и бавно го разбърка. — Та какво казваше?

— От известно време наблюдавахме Хюз — призна Габриел.

— Службата?

— И нашите британски партньори. Проследихме го от Виена в петък следобед.

— Благодаря, че ни уведомихте, че пристигате.

— Не искахме да създаваме проблеми.

— Колко души доведе в страната?

Габриел вдигна поглед към тавана и започна да брои на пръсти.

— Е, няма значение — промърмори Бител. — Това обяснява всички микрофони и камери, които изровихме в хотелската стая на Хюз. Качествена работа, между другото. Много по-добри са от нашите. Моите техници разучават устройството им в момента, за да си направят свои собствени по този модел. — Замислено остави лъжичката на масата. — Предполагам, че сте забелязали срещата на Хюз с онзи руснак в лоби бара.

— Трудно беше да я пропуснем.

— Името му е…

— Дмитрий Соколов — прекъсна го Габриел. — Човекът на Московския център в Женева.

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Дмитрий не играе точно по правилата.

— Няма правила, Бител. Не и когато са замесени руснаци.

— В Женева има, но Дмитрий ги нарушава редовно.

— Как така?

— Агресивно вербуване, много мръсни номера. Специализирал се е в компромати. — Това бе руски термин за уличаващи материали, с които се затварят устите на политици или се изнудват агентите да правят това, което Кремъл иска. — Между другото, върнал се е в Москва. Тръгнал преди две вечери.

— Знаеш ли защо?

— Никога не сме успявали да разбием руските шифри, но „Оникс“ улови рязко увеличаване на трафика между женевската резидентура и Московския център в петък вечер, когато Хюз бе убит. — „Оникс“ бе системата за електронно разузнаване на Швейцария. — Бог знае за какво са говорили.

— Поздравления за добре свършената работа.

— Мислиш ли, че руснаците са убили Хюз?

— Да кажем, че те са на първо място в списъка ми.

— Хюз на заплата ли е бил при тях?

— Видя ли видеозаписите от хотелската охранителна система?

— А ти?

Габриел не отговори.

— Защо руснаците ще убиват свой агент? — попита Бител.

— Задавам си същия въпрос.

— И какво?

— Ако знаех отговора, нямаше да седя в тази дупка и да ти изповядвам греховете си.

— Трябва да си наясно — каза Кристоф след малко, — че британците не се интересуват особено от подробно разследване. Посланикът в Берн и началникът на бюрото на МИ6 ни натискат да го приключим.

— Позволи ми да повторя това искане.

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Искам си камерите и микрофоните. — Габриел замълча, след това добави: — И да разбереш защо Алистър Хюз е прекарвал толкова много време в прекрасния ви град.

Бител изпи кафето си наведнъж.

— Къде си отседнал?

Каза му истината.

— Ами останалата част от екипа ти?

— Отдавна си тръгнаха.

— Без охрана ли си?

Габриел кимна.

— Как искаш да се свържа с теб, ако открия нещо?

Алон плъзна визитка по масата.

— Номерът е на гърба. Обади ми се по най-сигурната си линия. И бъди дискретен, Бител. Руснаците също имат подслушвателна служба.

— Затова не бива да си в Берн без охрана. Ще ти пратя двама от моите хора за всеки случай.

— Благодаря, Бител, но мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм, че и Алистър Хюз си е мислел същото. Направи ми услуга, Алон. Не оставяй да те убият на моя територия.

Габриел стана.

— Ще направя всичко възможно.

24. Берн

Габриел забеляза двамата охранители на калдъръмената улица под прозореца му на обед. Бяха незабележими като две горящи коли. Наричаше ги Фрик и Фрак, но само наум. Бяха швейцарски момци, здрави като бикове, с които не бива да се заяждаш.

Те го следваха през галериите на Музея на изобразителното изкуство до кафенето на Крамгасе, където той обядваше, и до израелското посолство на Алпенщрасе. Там научи, че Службата функционира като часовник и без неговата ръка на кормилото. Семейството му — също. Това тайно му достави удоволствие. Никога не бе искал да бъде незаменим.

Същата вечер, докато се трудеше усилено на лаптопа в стаята си в „Савой“, Фрик и Фрак бяха сменени от двама униформени полицаи в кола. Те останаха там до сутринта, когато Фрик и Фрак се върнаха. Габриел ги води във весела гонитба през по-голямата част от следобеда, а веднъж, дори само за да провери дали още го бива, им се изплъзна, докато пресичаше моста Нидекбрюке, който свързваше Стария град на Берн с новата част.

След като избяга от наблюдението, той изпи следобедния си чай в „Швайцерхоф“ на същото място, на което бе седял Алистър Хюз през последните минути от живота си. Габриел си представи Дмитрий Соколов, настанен срещу него. Руснакът, който не играеше по женевските правила. И който се бе специализирал в компроматите. Габриел си спомни начина, по който Соколов бе държал китката на Алистър Хюз — с дясната си ръка бе стиснал лявата му китка. Предполагаше, че може да са си разменили нещо, флашка или кодирано съобщение, но се съмняваше да е станало така. Беше гледал видеото поне сто пъти. Имаше само една размяна: от Соколов към Хюз — плика, който Соколов бе пъхнал под броя на „Файненшъл Таймс“. Хюз бе изгорил съдържанието на плика горе в стаята си. Може би такива са били инструкциите за неговото изтегляне към Москва… Четири минути и тринайсет секунди по-късно той беше мъртъв.

Когато Габриел се върна в „Савой“, Фрик и Фрак си ближеха раните на улицата. Тримата пийнаха заедно същата вечер в бара на хотела. Истинското име на Фрик беше Курт. Той бе от Васен, село с четиристотин жители в кантон Ури. Фрак се казваше Матиас. Беше католик от Фрибур и бивш член на Швейцарската гвардия във Ватикана. Габриел си спомни, че се бяха срещали и преди, когато беше реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ на Караваджо в лабораторията на Ватиканските музеи.

— Бител е близо до нещо — информира той Габриел. — Казва, че скоро ще има какво да ти съобщи.

— Кога?

— Утре следобед, а вероятно и по-скоро.

— По-добре да е по-скоро.

— Ако искаш чудо, трябваше да отидеш при твоя приятел Светия отец.

Габриел се усмихна.

— Бител спомена ли какво е?

— Жена. — Матиас стисна чашата с бира.

— В Берн?

— Мюнхенбухзе. Това е…

— Малък град северно оттук.

— Откъде знаеш?

— Паул Клее е роден там.

Габриел не спа тази нощ, а на сутринта пое право към израелското посолство, последван от двама униформени полицаи. И там прекара един от най-дългите дни в живота си, хрупайки стари виенски маслени бисквити, останали от времето, когато Узи Навот бе директор и в бюрата държаха лакомства, в случай че се отбие, без да се обади.

В шест вечерта все още нямаше вест. Габриел обмисли дали да не се обади на Бител, но реши, че търпението е по-добър начин на действие. Беше възнаграден в осем и половина, когато Бител най-сетне позвъни. Направи го по сигурната линия в централата на NDB.

— Оказва се, че слуховете са верни. Наистина е имал жена тук.

— Как се казва тя?

— Клара Брюнер.

— Какво работи?

— Психиатър е — каза Бител. — В Частна клиника „Шлос“ в Мюнхенбухзе.

Частна клиника „Шлос“…

Да, помисли си Габриел, това обясняваше всичко.

25. Хемпшър, Англия

Изгарянето на тленните останки на Алистър Хюз се състоя в крематориум в Южен Лондон. А погребението бе в старинно гробище по вълнистите варовикови хълмове на Хемпшър. Церемонията беше в тесен кръг и удавена в дъжд.

— „Аз съм възкресението и животът — декламираше слабичкият блед викарий, докато чадърите се появяваха като гъби след внезапния дъжд. — Който вярва в мен, никога няма да умре.“

Това бе епитафия за шпионин, помисли си Греъм Сиймор.

Въпреки че присъстващите на службата бяха само с покани, броят им бе впечатляващ. Присъстваха мнозина от Воксхол Крос, както и по-голямата част от виенското бюро. Американците бяха изпратили делегация от посолството, намиращо се в лондонския квартал Найн Елмс, а Ребека Манинг бе долетяла от Вашингтон и носеше лично послание от директора на ЦРУ Морис Пейн.

В края на службата Сиймор се доближи до Мелинда Хюз и ѝ поднесе съболезнования.

— Може ли да поговорим насаме? — попита тя. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Тръгнаха сред надгробните плочи, Сиймор държеше чадъра, а Мелинда го бе хванала под ръка. Овладяността, която бе показала край гроба, докато стискаше ръцете на двете си момчета, я бе напуснала и тя тихо плачеше. На Греъм му се искаше да намери думи, с които да я утеши. Истината беше, че никога не го е бивало в това. Винеше баща си — великия Артър Сиймор, легенда на МИ6, за неспособността си да покаже дори мъничко искрено съчувствие. Спомняше си само един период, в който бе имало обич и привързаност между тях. Това се беше случило по време на продължително посещение в Бейрут, когато Сиймор бе момче. Но дори тогава вниманието на баща му бе раздвоено. Беше заради Филби, най-големия предател от всички.

Филби…

Но защо си спомняше за баща си и Ким Филби в такъв момент? — чудеше се Сиймор. Може би защото крачеше сред надгробни плочи със съпругата на руски шпионин под ръка. Заподозрян в шпионаж. Все още нищо не бе доказано.

Мелинда Хюз шумно си издуха носа.

— Колко американско от моя страна. Алистър би умрял от срам, ако можеше да ме види.

Сълзите бяха размазали грима ѝ. Въпреки това тя бе много красива. И успяла, помисли си Греъм — поне във финансов аспект бе много по-успешна от своя съпруг, който бе на държавна заплата. Сиймор можеше само да гадае защо Алистър ѝ бе изневерявал толкова често. Може би предателството е било лесно за него. Или пък си е мислел, че това е една от облагите на професията, като възможността да се пререждат дълги опашки на паспортния контрол при пристигане на летище Хийтроу.

— Смяташ ли, че може? — попита внезапно Мелинда.

— Моля?

— Да ни види. Мислиш ли, че Алистър е там, горе? — Тя вдигна очи към сивото небе. — С Христос и апостолите, ангелите и светиите? Или е няколкостотин грама стрити кости в студената земя на Хемпшър?

— Кой отговор предпочиташ?

— Истината.

— Боя се, че не мога да ти кажа какво е намислил руският президент, а камо ли да ти отговоря на въпроса за вечния живот.

— Вярващ ли си?

— Не — призна Греъм.

— Нито пък аз — тихо въздъхна Мелинда. — Но в този момент ми се иска да бях. Така ли свършва всичко? Наистина ли след това няма нищо?

— Имаш децата на Алистър. Може би живеем чрез тях. — И отново неволно си спомни за баща си — и за Филби, който чете пощата си в хотел „Нормандия“.

— Аз съм Ким. Ти кой си?

— Греъм.

— Греъм кой?

— Сиймор. Баща ми е…

— Знам кой е баща ти. Всички знаят. Розов джин?

— Аз съм на дванайсет.

— Не се тревожи, това ще е малката ни тайна.

Мелинда Хюз го върна в настоящето, дръпвайки ръката му — беше стъпила в плитка яма и насмалко да падне. Тя говореше за „Барклис“, как нямала търпение отново да отиде на работа, след като Алистър най-накрая бил на родна земя.

— Имаш ли нужда от още нещо от нас?

— От „Личен състав“ бяха много отзивчиви и учудващо мили. Алистър ги презираше, между другото.

— Всички ги презираме, но се боя, че те са част от професията.

— Предлагат ми доста голяма сума пари.

— Имаш право на нея.

— Не ви искам парите. Това, което искам — каза тя с внезапна жар, — е истината.

Бяха стигнали до най-отдалечения край на гробището. Опечалените почти се бяха разпръснали, но неколцина още стояха до гроба, усмихваха се неловко и се здрависваха, използвайки погребението на колегата си като повод да създадат полезни връзки. Единият от американците палеше цигарата на Ребека Манинг, която се бе озовала между устните ѝ. Тя се преструваше на заинтригувана от това, което той ѝ говореше, ала погледът ѝ бе впит в Сиймор и скърбящата вдовица.

— Наистина ли очакваш да повярвам — попита Мелинда Хюз, — че изключително обучен офицер от МИ6 е бил убит, докато пресича улицата?

— Не е било улица, а най-оживеният площад в Берн.

— Гаровият площад? — каза тя невярващо. — Не е точно „Трафалгар“ или „Пикадили“. И какво изобщо е правил в Берн? Обади ми се, че възнамерява да прекара уикенда във Виена с хубава книга. Клемънт Атли. Можеш ли да си представиш? Последната книга, която четял, била биографията на Клемънт Атли.

— Не е необичайно за началник на бюро да действа извън границите на страната, в която е назначен.

— Сигурна съм, че шефът на бюрото в Берн също може да има мнение за това. Всъщност защо не го попитаме? — Мелинда погледна към групата опечалени край отворения гроб на съпруга ѝ. — Той е ето там.

Сиймор не отговори.

— Не съм новобранец, Греъм. Бях съпруга на разузнавач почти трийсет години.

— Тогава сигурно разбираш, че има определени неща, които не мога да обсъждам. Може би някой ден, но не сега.

Погледът ѝ бе укорителен.

— Разочароваш ме, Греъм. Действаш ужасно предсказуемо. Криеш се зад воала на секретността, както винаги правеше Алистър. Всеки път, щом го попитах за нещо, за което той не искаше да говори, казваше: „Съжалявам, любов моя, но знаеш какви са правилата“.

— Страхувам се, че те са съвсем реални. Без тях няма да можем да функционираме.

Но Мелинда вече не го слушаше, тя се взираше в Ребека Манинг.

— Те са били любовници някога, в Багдад. Знаеше ли това? По някаква причина Алистър много си падаше по нея. Сега тя ще е следващият С, а Алистър е мъртъв.

— Мога да те уверя, че следващият генерален директор все още не е избран.

— Знаеш ли, за шпионин си лош лъжец. Алистър беше много по-добър. — Мелинда внезапно спря и извърна лице към Сиймор под чадъра. — Кажи ми нещо, Греъм. Какво е правил съпругът ми в Берн? Да не се е забъркал с друга жена? Или е шпионирал за руснаците?

Бяха стигнали до края на паркинга. Американците се качваха шумно в бус под наем като след фирмен пикник. Сиймор остави Мелинда Хюз на грижите на семейството ѝ, свали чадъра и тръгна към лимузината си. Ребека Манинг се бе настанила до задната врата. Палеше нова цигара.

— Какво беше това? — попита тя тихо.

— Тя имаше някои въпроси за смъртта на съпруга си.

— Американците също.

— Било е нещастен случай.

— Нима?

Сиймор не отговори.

— А онова другото? — попита Ребека. — За което говорихме във Вашингтон?

— Разследването приключи.

— И какво?

— Не се разбра нищо. — Сиймор погледна към гроба на Алистър Хюз. — Погребано е. Върни се във Вашингтон и го кажи на всеки, който би те изслушал. Отвори отново кранчето.

Тя хвърли цигарата на мократа земя и тръгна към чакащата я кола.

— Ребека? — извика след нея Греъм.

Тя спря и се обърна. В приглушената светлина и под слабия дъждец той сякаш виждаше лицето ѝ за пръв път. Приличаше на човек, когото бе срещнал много отдавна, в друг живот.

— Вярно ли е това за теб и Алистър? — попита той.

— Какво ти каза Мелинда?

— Били сте любовници в Багдад.

Тя се засмя.

— Алистър и аз? Не ставай глупав.

Сиймор се настани на задната седалка на колата си и през опръскания прозорец я загледа как се отдалечава. Дори според високите стандарти на МИ6 тя бе дяволски добър лъжец, помисли си той.

26. Хемпшър, Англия

Есемесът пристигна на блекбърито на Греъм Сиймор, когато той наближаваше Кроли. Беше от Найджъл Уитком, личния му асистент и изпълнител на поръчки извън протокола.

— Промяна на плана — каза Сиймор на шофьора си.

И няколко минути по-късно те се носеха с пълна газ по А23 към Брайтън. Оттам поеха на запад покрай брега, през Шоръм, Уъртинг, Чичестър и Портсмът, докато най-накрая стигнаха в малкия Госпорт.

До старинната крепост с празен ров и стени от сив камък се стигаше по тесен път, който преминаваше през голф клуба „Госпорт и Стоукс Бей“. Колата на Сиймор мина през външния пропускателен пункт, след това през порта, която водеше към вътрешен двор. Много отдавна той бе превърнат в паркинг за ръководството. Най-дългогодишният му член бе Джордж Холидей, портиерът. Той стоеше изпънат като струна в своята кабинка в западното крило.

— Добро утро, сър. Каква приятна изненада. Ще ми се от Воксхол Крос да бяхме получили поне минимално предупреждение, че ще дойдете.

— Малко не ни достигат хора в момента, Джордж. Днес беше погребението.

— А, да, разбира се. Ужасна работа. Помня, когато той дойде тук за първоначално обучение. Добро момче. С ум като бръснач. А как е съпругата му?

— Както може да се очаква.

— Да отворя ли вашите стаи, сър?

— Не мисля. Няма да се задържам.

— Предполагам, че сте тук заради нашия гост. Воксхол Крос не ни предупреди и за него. Господин Уитком го остави на прага ни и изчезна.

— Ще си поговоря с него — обеща Сиймор.

— Моля ви, направете го.

— А къде е той?

— Заключих го в старата стая на господин Марлоу.

Сиймор изкачи каменните стълби до жилищното пространство в западното крило. В стаята в дъното на централния коридор имаше единично легло, писалище и обикновен гардероб. Габриел стоеше до тесния прозорец и се взираше в гранитносивото море.

— Липсваше ни на погребението — каза Сиймор. — Половината ЦРУ беше там. Трябваше да дойдеш.

— Нямаше да е редно.

— Защо?

Габриел се обърна и погледна Сиймор за първи път.

— Защото аз съм причината Алистър Хюз да е мъртъв. И за това — добави — винаги ще съжалявам.

Греъм се смръщи замислено.

— Преди два часа на гробището недалеч оттук Мелинда Хюз ме попита дали съпругът ѝ е бил руски шпионин.

— И ти какво ѝ каза?

— Нищо.

— Добре. Защото Алистър Хюз не е бил руски шпионин. Бил е пациент — заяви Габриел. — На Частна клиника „Шлос“.

27. Форт Монктън, Хемпшър

Фортът се казваше Монктън. Официално той бе на подчинение на Министерството на отбраната и бе смътно познат като Съоръжение за военно обучение №1. Неофициално това беше главната школа на МИ6 за бъдещи шпиони. По-голямата част от обучението се провеждаше в лекционните зали и лаборатории на основната сграда, но зад старинните стени имаше стрелбище, хеликоптерна площадка, тенис кортове, игрище за скуош и за крокет. Никой не последва Алон и Сиймор, когато те тръгнаха по брега. Габриел бе облечен в деним и кожа, а Греъм — в сивия си костюм за погребения, палто и гумени ботуши, които Джордж Холидей измъкна от склада.

— Частна клиника „Шлос“?

— Тя е много добра. И много затворена — добави Габриел, — както предполага името ѝ2. Хюз е ходил там на лекар. Доктор Клара Брюнер. Тя го е лекувала от биполярно разстройство и тежка депресия, което обяснява лекарствата, които намерихме в апартамента му. Доставяла му ги е неофициално, така че никой да не разбере. Виждала се е с него всеки последен петък на месеца след работно време. Ползвал е псевдоним. Наричал се е Ричард Бейкър. Не е необичайно. Частна клиника „Шлос“ е такова място.

— Кой го казва?

— Кристоф Бител от NDB.

— Може ли да му се има доверие?

— Мисли за него като за нашия швейцарски банкер.

— Кой друг знае?

— Руснаците, разбира се. — На игрището за голф четирима смели мъже спряха усилията си по обветрения тревист терен, за да изгледат Алон и Сиймор, които минаваха покрай тях. — Те също така са знаели, че Алистър не е информирал началниците си в Лондон за болестта си, за да не навреди на кариерата си. Московският център несъмнено е смятал да използва тази информация, за да го принуди да работи за тях. Точно тъй бихме направили и ние двамата в тяхната ситуация. Но това не се е случило.

— А какво?

— Задържали са информацията, докато Дмитрий Соколов, добре известен силовак на Московския център с вкус към компроматите, не предава плик на Хюз в лоби бара на „Швайцерхоф“ в Берн. Предполагам, че в него е имало снимки на Хюз, когато влиза и излиза от клиниката. Затова го е взел, вместо да го хвърли в лицето на Дмитрий. И затова панически се е опитал да си тръгне от Берн. Между другото, Дмитрий се е върнал в Москва. Центърът го е привикал няколко дни след убийството на Алистър.

Бяха стигнали морското пристанище на Госпорт. Греъм забави ход и спря.

— Това е била сложна измама, която да ни накара да смятаме, че Алистър е шпионин?

Габриел кимна.

— Защо? — попита Сиймор.

— Владимир Владимирович Грибков. Помниш Ви Ви, нали, Греъм? Той искаше къща в Котсуолдс и десет милиона паунда в лондонска банка. В замяна на това щеше да ни предаде името на руската къртица на върха на англо-американското разузнавателно партньорство.

— Това си го спомням смътно.

— Руснаците пипнаха Ви Ви, преди той да успее да дезертира — продължи Габриел. — Само че от тяхна гледна точка е било прекалено късно. Грибков вече бил казал на МИ6 за къртицата. Пораженията били нанесени. Московският център е имал два избора. Можели са да бездействат и да се надяват на най-доброто или да предприемат активни мерки за защита на инвестицията си. Избрали са активните мерки. Руснаците — заяви той — не вярват в надеждата.

Тръгнаха от брега по тесен път, който прерязваше зеленото поле като белег. Габриел вървеше по асфалта. Сиймор крачеше с гумените си ботуши по тревата до него.

— А Константин Киров? — попита Греъм. — Той как се вписва?

— Тук трябва доста да предполагам.

— Както и за останалото. Какво те спира сега?

— Киров — каза Габриел, пренебрегвайки скептицизма на Сиймор — беше чисто злато.

— А тайната на всички тайни, която твърдеше, че е открил? Заради която се налагаше да дезертира?

— Това са глупости. Много убедителни — добави Габриел, — но въпреки това глупости.

— Разпространявани от Московския център?

— Разбира се. Възможно е да са пошепнали нещо в ухото му, за да го изнервят, но вероятно не е било необходимо. Хийтклиф вече си беше нервен. Трябвало е само да го пратят по работа някъде и той сам е щял да скочи.

— Те са искали той да дезертира?

— Не. Искали са да се опита. Има огромна разлика.

— Защо изобщо са го оставили да напусне Русия? Защо не са го увесили за краката, за да изпадат тайните от джобовете му? Или пък да му пуснат един куршум в тила и да приключат?

— Защото първо са искали да получат от него малко информация. Трябвал им е само адресът на тайната квартира, в която аз ще го чакам, но това е била лесната част. Списъкът с хората, които го знаеха, е цял километър и със сигурност името на къртицата е в него. Когато Хийтклиф пристигна във Виена, убиецът вече го е чакал. Готов е бил и проследяващият екип с фотоапарат с дългофокусен обектив в съседната сграда.

— Продължавам да те слушам — каза с неприкрита завист Сиймор.

— От убийството на Хийтклиф под прозореца ми и пускането на снимката ми в интернет има очевидни ползи. Така изглежда, че аз съм наредил екзекуцията на агент на СВР насред Виена, което нанася удар по Службата. Но това не е основната причина да го направят. Искали са да започна разследване и да установя, че Алистър Хюз е най-вероятният източник на теча на информация, и аз се хванах в капана им.

— Но защо го убиха?

— Ако го бяха оставили жив, щеше да е прекалено опасно за цялата операция, целта на която е да ни отклонят от следите на истинската къртица. Логично е да престанем да търсим, след като е починал.

Ван без отличителни знаци чакаше в края на алеята, на предните седалки имаше двама мъже.

— Не се тревожи — успокои го Греъм, — те са от моите.

— Сигурен ли си?

Сиймор се обърна, без да отговори, и пое обратно към пристанището.

— Вечерта, когато дойде в къщата ми в Белгрейвия, те попитах за името на човека, който ти е обяснил, че Алистър често пътува до Швейцария. Ти категорично отказа да ми го съобщиш.

— Беше Вернер Шварц — призна Габриел.

— Същият, който работи за австрийската БВТ ли?

Габриел кимна.

— Какво е естеството на отношенията ви?

— Плащаме му, а той ни дава информация. Така се работи в нашия занаят. — Към тях по алеята със скърцане се движеше велосипед, каран от мъж със зачервено лице. — Носиш ли пистолет?

— Той също е един от моите. — Велосипедът изтрополи покрай тях. — Къде предполагаш, че е къртицата? В моята служба ли е?

— Не е задължително.

— Лангли?

— Защо не? Или може би е някой от Белия дом. Някой близо до президента.

— Или пък е самият президент.

— Да не се шегуваме, Греъм.

— Но нали това е опасността? Гоним си опашката и все повече се заплитаме. Ти си в лабиринт от огледала. Това е място, където можеш да подредиш тъй наречените факти така, че да стигнеш до каквото заключение си пожелаеш. Събрал си убедителни косвени доказателства, признавам ти го, но ако едно от тях бъде опровергано, всички останали се сриват.

— Алистър Хюз не е бил руски шпионин, той е бил пациент в Частна клиника „Шлос“ в швейцарското селце Мюнхенбухзе. И някой е издал това на руснаците.

— Кой?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — това е била къртицата. Истинската къртица.

Бяха се върнали на брега. И в двете посоки нямаше жива душа. Сиймор тръгна покрай водата. Вълните се плискаха в гумените му ботуши.

— Предполагам, че това е моментът, в който ми заявяваш, че замразяваме отношенията си, докато не бъде открита истинската къртица.

— Не мога да работя с вас, ако има директен поток на информация между Лангли, Воксхол Крос и Москва. Сега преоценяваме няколко текущи операции в Сирия и Иран. Смятаме — каза Габриел, — че те може да са напълно компрометирани.

— Това си е ваше решение — смръщи се Сиймор. — Но официалната позиция на разузнавателната ни служба е, че в момента нямаме, а и никога не сме имали руска къртица. — Той замълча, след това попита: — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — кимна Габриел. — Мисля, че да. Искаш да намеря във вашата служба къртицата, която не съществува.

Ванът се бе преместил от края на алеята към малкия паркинг до пристанището. Греъм не забеляза, той се взираше през морето към остров Уайт.

— Мога да ти дам списък с имена — продължи след малко, — но той ще бъде дълъг и безполезен. Какво ще постигнеш, ако нямаш властта да вържеш някого за стол и да му съсипеш кариерата…

— Вече имам списък — призна Габриел.

— Нима? — изненада се Сиймор. — И колко имена има в него?

— Само едно.

28. Виенската гора, Австрия

В аналите на последвалата операция — тя нямаше кодово име, нито пък някога щеше да има — щеше да бъде записано, че първият удар в търсенето на къртицата бе нанесен не от Габриел, а от неговия предшественик без късмет Узи Навот. Часът бе два и половина същия следобед, а мястото — дървената хижа в покрайнините на Виенската гора, където Навот бе обядвал преди три седмици. Привидната лежерност на професионалния му маниер не беше случайна. Навот искаше Вернер Шварц да си мисли, че няма нищо необичайно. А от съображения за сигурност искаше и руснаците да си мислят същото.

Преди да пристигне във Виена обаче, Навот не бе оставил нищо на случайността. Идваше не от Изток и от страните на отдавна мъртвия Варшавски договор, а от Запад — през Франция и Северна Италия, а накрая и самата Австрия. Не бе пътувал сам, Михаил Абрамов му правеше компания и го охраняваше. В ресторанта седнаха разделени: Навот — на обичайната си маса, която бе запазил на името на Лафон, Михаил — близо до прозореца. Сакото му бе разкопчано за лесен достъп до пистолета, препасан на левия му хълбок. Навот също имаше оръжие — „Барак SP-21“. Отдавна не го бе носил и не беше сигурен, че може да го извади при необходимост, без да убие себе си или Михаил. Габриел беше прав: Узи никога не бе представлявал особена опасност, когато бе въоръжен. Но лекият натиск на кобура върху кръста му въпреки това му даваше спокойствие.

— Бутилка „Грюнер Велтлинер“? — попита пълничкият собственик.

А новодошлият отговори с акцента и маниера на мосю Лафон, френския пътуващ писател от бретонски произход:

— След минута, моля. Ще изчакам приятеля си.

Минаха още десет минути, а от него нямаше и следа. Навот обаче не бе разтревожен, тъй като получаваше редовно най-новата информация от съгледвачите. Вернер беше попаднал в задръстване на излизане от града. Нищо не показваше, че е следен от службата, за която работеше, или от тези, пред които се отчиташе в Московския център.

Най-накрая пред прозореца, до който бе Михаил, спря кола и от нея се показа един-единствен човек — Вернер Шварц. Когато влезе в ресторанта, собственикът енергично разтърси ръката му, сякаш бяха стари приятели, а след това го поведе към масата, където седеше Навот. Вернер очевидно бе разочарован от липсата на вино. Имаше само малка декоративна кутия от „Демел“, виенския производител на шоколад.

— Отвори я — каза Узи.

— Тук?

— Защо не?

Шварц вдигна капака и погледна вътре. Нямаше пари, само кратка бележка, която Навот бе написал на немски. Ръката на Вернер се разтрепери, докато я четеше.

— Може би трябва да се поразходим в гората преди обяда — предложи Узи и стана. — Ще ни се отрази добре на апетита.

29. Виенската гора, Австрия

— Не е вярно, Узи! Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Не ме наричай с истинското ми име. Аз съм мосю Лафон, забрави ли? Или се затрудняваш да помниш имената на водещите си офицери?

Вървяха по пътека с отъпкан сняг. Вдясно от тях имаше обрасъл с дървета нисък хълм, а вляво — малка гориста долина. Оранжевото слънце се бе спуснало ниско и грееше право в лицата им. Михаил вървеше на около трийсет метра зад тях. Палтото му бе закопчано догоре, което означаваше, че пистолетът е в джоба му.

— Откога, Вернер? Откога работиш за тях?

— Узи, наистина трябва да се осъзнаеш.

Навот внезапно спря и го сграбчи за лакътя. Шварц смръщи лице болезнено. Потеше се въпреки лютия студ.

— Какво смяташ да направиш, Узи? Да ме набиеш?

— Ще оставя това на него. — Навот бързо погледна към Михаил, който стоеше неподвижно на пътеката, а дългата му сянка се простираше далеч назад.

— Та той е труп! — каза подигравателно Шварц. — Едно телефонно обаждане — и ще прекара няколко години в австрийски затвор за опит за убийство. Ти също.

— Давай, Вернер. — Узи го стисна по-силно. — Обади се.

Шварц не посегна към телефона. С едно леко движение на китката Навот го побутна по пътеката към гората.

— Откога, Вернер? — попита го пак.

— Какво значение има?

— Може да се окаже, че има огромно значение. Всъщност това ще реши дали ще живееш достатъчно дълго, че да видиш Лоте довечера, или моят приятел ще ти пусне куршум в главата.

— От година. Може би година и половина.

— Помисли си пак, Вернер.

— Четири години.

— Може би пет? Или шест?

— Да кажем, че са пет.

— Кой направи първата стъпка?

— Знаеш как стават тези неща. Малко като любовна афера е… Накрая е трудно да си спомниш кой кого е преследвал.

— Спомни си, Вернер.

— Флиртувахме известно време и след това пратих букет цветя.

— Маргаритки?

— Орхидеи — призна Вернер Шварц с отбранителна усмивка. — Най-добрите, до които можах да се докопам.

— Искал си да направиш добро първо впечатление?

— Това наистина има значение.

— Колко получи за това?

— Достатъчно, за да купя нещо хубаво на Лоте.

— Кой е водещият ти офицер?

— Отначало беше местно момче от виенската резидентура.

— Рисковано е.

— Не точно. Тогава работех в контраразузнаването. Беше ми позволено да влизам в контакт понякога.

— А сега?

— Човек от друг град.

— Съседна страна ли?

— Германия.

— Берлинската резидентура?

— Всъщност има неофициално прикритие. Частна практика.

— Как се казва?

— Нарича се Сергей Морозов. Работи за консултантска фирма във Франкфурт. Клиентите му са германски фирми, които искат да правят бизнес в Русия, а такива има много, уверявам те. Сергей ги запознава с правилните хора в Москва и се грижи да сложат парите си в правилните джобове, включително и в неговите. Компанията е истинска дойна крава за пари. Финансовият поток отива право в хазната на Московския център.

— Той от СВР ли е? Сигурен ли си?

— Той е силовак на Центъра в Москва, сто процента.

Продължиха да вървят, леденият сняг под краката им беше хлъзгав.

— Сергей ли ти дава заповеди? — попита Навот. — Или ти проявяваш инициатива?

— По малко и от двете.

— Какви са методите?

— От старата школа. Ако имам нещо, пускам щорите на горния етаж в петък. Следващия вторник получавам обаждане по телефона, което се оказва грешка. Винаги искат да говорят с жена. Името, което използват, отговаря на определено място, където Сергей иска да се срещнем.

— Например?

— Труди.

— Къде е Труди?

— В Линц.

— Друго?

— Софи и Анна. И двете са в Германия.

— Това ли е всичко?

— Не. Има и Сабине. Сабине е апартамент в Страсбург.

— Как обясняваш пътуванията си?

— Върша много комуникационна работа.

— Може да се каже. — Отнякъде се чуваше тих гърлен кучешки лай. — А аз? — попита Навот. — Кога съобщи на руснаците за отношенията си с мен?

— Никога, Узи. Кълна се в живота на Лоте, че не съм им споменавал.

— Не се кълни, Вернер. Това обижда интелигентността ми. Просто се чудя къде е станало. Труди? Софи? Анна?

Шварц поклати глава.

— Стана, преди Сергей да се появи на сцената, когато все още бях под контрола на виенската резидентура.

— Колко получи за мен?

— Немного.

— Историята на моя живот — замисли се Навот. — Предполагам, че руснаците са се възползвали от ситуацията?

— В какъв смисъл?

— Използвали са те да ме шпионираш. Също така — и като проводник, за да ми нашепваш фалшива и заблуждаваща информация. Всъщност съм в пълното си право да приема, че всичко, което си ми казал през последните пет години, е писано от Московския център.

— Това не е вярно.

— Тогава защо премълча, че руснаците са се свързали с теб? Защо не ми даде възможност и аз да пошепна малко мръсотии в техните уши? — Последва мълчание и Навот сам си отговори на въпроса: — Защото Сергей Морозов те е предупредил, че ще те убие, ако го направиш. — След кратка тишина попита: — Няма ли да отречеш, Вернер?

Шварц поклати глава.

— Руснаците играят грубо.

— Не толкова, колкото нас. — Узи забави крачка, спря и стисна в желязна хватка ръката на Вернер. — Кажи ми още нещо. Къде руснаците ти казаха, че се канят да убият дезертьор от СВР във Виена? Труди? Анна?

— Софи — призна Вернер Шварц. — Срещата беше в Софи.

— Лошо — каза Навот. — Винаги съм харесвал името Софи.

30. Виенската гора, Австрия

Софи бе таен апартамент в Източен Берлин близо до булевард „Унтер ден Линден“. Сградата бе чудовищно грозна, в стар съветски стил, с няколко вътрешни двора и много входове и изходи. Там живееше момиче, представящо се с името Маргерит. Беше на около трийсет, кльощава като недохранено дете и бледа като мляко. Самият апартамент беше доста голям. Очевидно бе принадлежал на някакъв полковник от Щази преди падането на Стената. Имаше два входа: главният бе на стълбищната площадка, а задният водеше от кухнята към малко използвано сервизно стълбище. Класически шпионски апартамент, помисли си Узи Навот, докато слушаше описанието на Вернер Шварц. Обучен от Московския център шпионин никога не стъпваше в жилище, което нямаше авариен изход. Нито пък шпионин, обучен от Службата.

— Ти коя врата използваше? — попита Навот.

— Предната.

— А Сергей? Предполагам, че си пада по задните врати.

— Винаги.

— А момичето? Тя оставаше или си тръгваше?

— Обикновено ни сервираше нещо за ядене и пиене и след това изчезваше. Но не и в онзи ден.

— Какво направи тя тогава?

Нямаше я.

— По чие искане се състоя срещата?

— На Сергей.

— Обичайна ли беше?

— Аварийна.

— Как бе организирана?

— В четвъртък вечерта получих телефонно обаждане, беше грешка. „Фройлайн Софи там ли е?“ Измислих си извинение, че трябва да консултирам германски партньори за належащ проблем по сигурността и отлетях за Берлин на следващия ден. Прекарах предобеда в централата на БВТ и се отбих в тайния апартамент по път към летището. Сергей вече беше там.

— Какво бе толкова спешно?

— Константин Киров.

— Той спомена Киров по име, така ли?

— Разбира се, че не.

— Какво точно каза?

— Обясни, че през следващите дни ще има засилена разузнавателна дейност във Виена. Израелци, британци, руснаци. Поиска моята служба да не предприема нищо и да не се меси. Намекна, че става въпрос за дезертьор.

— Дезертьор от СВР?

— Стига, Узи. Какво друго би могло да бъде?

— Спомена ли, че руски убиец ще пръсне мозъка на дезертьора?

— Не точно, но издаде, че Алон ще се отбие в града за празниците. И че ще отседне в тайна квартира.

— Имаше ли адреса?

— Втори район, близо до Кармелитерплац. Предупреди, че ще се случат неприятни неща. Искаше да следваме Москва и директно да обвиним израелците.

— И на теб изобщо не ти хрумна да ми кажеш?

— Щях да свърша като онзи Киров.

— Все още може да свършиш така. — Слънцето бе надвиснало над хоризонта и лъчите му подпалваха дърветата. Узи си помисли, че имат около двайсет минути дневна светлина. — Ами ако Сергей Морозов те е излъгал, Вернер? Ами ако са планирали да убият шефа ми?

— Официална Австрия не би проронила и сълза.

Навот стисна и отпусна юмруците си няколко пъти и бавно преброи до десет, но това не му помогна. Ударът се стовари в дебелия корем на Вернер Шварц, където нямаше да остави никакви следи. Влезе надълбоко, достатъчно, че Узи да се почуди дали старият му агент ще успее да стане пак.

— Но това не е всичко, което Сергей ти е казал, нали? — попита той силуета, който се гърчеше и опитваше да си поеме дъх в краката му. — Бил е напълно сигурен, че ще дойда да те потърся след убийството на Киров.

Шварц не отговори — не беше в състояние.

— Да продължавам ли, Вернер, или ти искаш да се включиш сега? Оттам, където Сергей ти нарежда да оставиш у мен впечатлението, че началникът на бюрото на МИ6 във Виена има любовница в Швейцария. Те убиха и нея, между другото — излъга Навот. — Предполагам, че ти си следващият. Честно казано, изненадан съм, че още си жив.

Пресегна се надолу и без усилие изправи австриеца на крака.

— Значи, е било вярно? — попита задъхано Шварц. — Наистина е имало момиче?

Узи постави длан в средата на гърба му, бутна го и той се олюля напред по пътеката. Изтляващите слънчеви лъчи вече бяха зад тях. Михаил ги поведе през полумрака.

— Какво са намислили? — попита Шварц. — Каква игра играят?

— Нямаме никаква представа — излъга Навот. — Но ти ще ни помогнеш да разберем. Иначе ще те издадем на началника ти и на твоя министър, че работиш за Московския център. Накрая целият свят ще повярва, че точно ти си карал колата, която уби Алистър Хюз в Берн.

— Така ли се отнасяш с мен, Узи? След всичко, което съм направил за теб?

— На твое място бих внимавал. Имаш една-единствена възможност да се спасиш. Сега отново работиш за мен. И за никого другиго — добави Навот. — Повече без двойни и тройни игри.

Сенките им изчезнаха, дърветата станаха невидими, Михаил беше само неясна черна линия.

— Знам, че това няма да промени нищо — прошепна Вернер Шварц, — но искам да знаеш…

— Прав си — прекъсна го Навот. — Няма да промени нищо.

— Имам нужда от малко пари да се оправя.

— Внимавай, Вернер. Снегът е хлъзгав и вече е тъмно.

31. Андалусия, Испания

Същия следобед в белия като изсъхнала кост град в планините на Андалусия старата жена, която наричаха la loca и la roja, седеше зад бюрото в нишата под стълбите и пишеше за мига, когато за пръв път зърна мъжа, променил завинаги живота ѝ. Вече беше захвърлила, отвратена, в коша първата чернова, която представляваше наситена проза, пълна с цигулки, биещи сърца и натежали гърди. Сега възприе резервиран журналистически стил, с акцент върху часа, датата и мястото: два и половина през един студен зимен следобед в началото на 1962 година, в бара на крайбрежния хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Той пиеше водка със зеленчуков сок и четеше пощата си. Беше красив, макар и леко обрулен от живота мъж, който наскоро бе навършил петдесет. Сините му очи се открояваха върху набръчканото му лице. И леко заекваше, което тя намираше за неустоимо. По онова време тя беше двайсет и четири годишна красавица, убедена комунистка. Каза му името си, а той — своето, което тя вече знаеше. Той бе може би най-известният — или по-скоро покрил се с лоша слава — кореспондент в Бейрут.

— За кой вестник пишеш? — попита мъжът.

— За всеки, който се съгласи да публикува статиите ми.

— Добра ли си?

— Така мисля, но редакторите в Париж не са толкова сигурни.

— Вероятно бих могъл да ти помогна. Познавам много влиятелни хора в Близкия изток.

— И аз така съм чувала.

Той се усмихна топло.

— Седни. П-п-пийни с мен.

— Не е ли малко рано?

— Глупости. Тук правят убийствено мартини. Аз съм ги учил.

И така започна всичко, написа тя. С питие на бара в „Сейнт Джордж“, после още едно, а след това, съвсем неразумно, и трето, след което тя едва се държеше на краката си, да не говорим да върви… Той галантно настоя да я изпрати до апартамента ѝ, където за пръв път правиха любов. Като описваше това, тя пак се върна към резервирания репортерски стил, защото спомените ѝ от събитието бяха доста замъглени от алкохола. Спомняше си само, че той бе изключително нежен и доста опитен. Правиха любов отново следващия следобед, и по-следващия. И точно тогава, докато студеният средиземноморски вятър блъскаше в прозорците, тя събра смелост да го попита: има ли нещо вярно в това, което говореха за него в Англия през 50-те години?

— Да ти приличам на човек, който би н-н-направил това?

— Всъщност не.

— Това беше американският лов на вещици. Американците са най-ужасните хора на света, израелците са на второ място.

Мислите изпреварваха молива ѝ, а ръката ѝ се уморяваше. Тя погледна към пластмасовия си ръчен часовник и се учуди, че е почти шест — беше писала цял следобед. Тъй като бе пропуснала обяда, умираше от глад, а в килера нямаше нищо за ядене, защото не беше направила и всекидневната си разходка до супермаркета. Реши, че ако прекара вечерта в града, ще ѝ се отрази добре. Квартет от Мадрид щеше да свири музика на Вивалди в една от църквите — не беше кой знае какво, но щеше да е добре дошла почивка от телевизията. Градчето бе туристическа дестинация, но истинска културна пустиня. Имаше и други места в Андалусия, където би предпочела да се засели след развода — Севиля например, — но другарят Лавров бе избрал това бяло като кост селище в планината. „Никой няма да те открие тук“ — беше ѝ казал той. А под „никой“ имаше предвид детето ѝ.

Навън бе студено и вятърът се усилваше. На осемдесет и седем крачки по пътеката до скалистия склон небрежно бе паркиран ван, сякаш бе изоставен. Виещите се улички на градчето миришеха на манджа, а прозорците на малките къщи светеха уютно. Влезе в единствения ресторант на улица „Сан Хуан“, където все още към нея се отнасяха с уважение. Вътре я насочиха към една малка маса, а тя поръча чаша шери и най-различни мезета. После отвори роман с меки корици, който бе донесла, за да се крие зад него. Какво знаят хората за предателите, или защо Юда е постъпил така… Какво наистина, помисли си тя. Той бе заблудил всички, дори нея, жената, с която бе споделил най-интимните човешки действия. И макар че я беше лъгал с тялото и с устните си, когато бе поискал това, което бе обичала най-много, тя му го бе дала. И това бе наказанието ѝ — да бъде съжалявана и мразена старица, която седи сама в заведение на чужда земя. Само ако не се бяха срещнали в онзи следобед в бара на хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Ако беше отказала поканата му за питие и след това още едно и — съвсем неразумно — трето. Само ако…

Шерито пристигна — беше светла „Манзания“, а малко по-късно и първото блюдо. Когато остави книгата, забеляза мъж, който открито я наблюдаваше от края на бара. След това видя и двойката на близката маса и веднага осъзна защо на пътеката, на осемдесет и седем крачки от вилата ѝ, бе паркиран ван. Колко малко се бе променил занаятът.

Яде бавно, дори и само да ги накаже. Излезе от ресторанта и забърза към църквата за концерта. Той бе слабо посетен и му липсваше вдъхновение. Двойката от ресторанта седеше на четири реда зад нея, а мъжът — от другата страна на нефа. След представлението, докато тя вървеше сред портокаловите дръвчета на площада, той се приближи до нея.

— Хареса ли ти? — попита я на развален испански.

— Буржоазни глупости.

Пусна ѝ усмивка, която пазеше за децата и оглупелите старици.

— Още ли водиш старата война? Продължаваш ли да развяваш същото знаме? Аз съм сеньор Карпов, между другото. Изпраща ме нашият приятел. Позволи ми да те съпроводя до къщи.

— Така се озовах в тази бъркотия преди много години.

— Моля?

— Няма значение.

Тя тръгна по тъмната улица. Руснакът вървеше до нея. Беше опитал да се облече небрежно като за градчето, но не бе успял твърде. Обувките му бяха прекалено лъснати, палтото — прекалено стилно. Тя се замисли за едно време, когато руските разузнавачи се познаваха по ниското качество на костюмите и ужасните обувки. Като другаря Лавров, спомни си тя, в деня, в който ѝ донесе писмото от прочутия английски журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Но не и Карпов. Той определено бе от новите руснаци.

— Испанският ти е ужасен — заяви тя. — Откъде си?

— Мадридската резидентура.

— В такъв случай Испания няма защо да се страхува от СВР.

— Предупредиха ме за острия ти език.

— И за какво друго?

Той не отговори.

— Мина много време — каза тя. — Започвах да си мисля, че никога повече няма да чуя вести от централата.

— Със сигурност си забелязала парите в банковата си сметка.

— Всеки месец на първо число, нито ден по-късно.

— Други нямат този късмет.

— Малцина са дали толкова много — натърти тя. Стъпките им отекваха в тихата тясна уличка, а зад тях и на другите двама офицери, които ги следваха на няколко крачки. — Надявах се, че можеш да имаш за мен нещо друго освен пари.

— Всъщност имам. — Той извади плик от стилното си палто и го вдигна високо с два пръста.

— Дай да го видя.

— Не тук. — Върна писмото в джоба си. — Нашите общи приятели искат да ти направят щедро предложение.

— Нима?

— Почивка в Русия. Всички разходи са платени.

— Русия посред зима? Как бих могла да устоя?

— Санкт Петербург е прекрасен по това време на годината.

— Аз все още го наричам Ленинград.

— Като баба ми и дядо ми — каза той. — Уредил съм апартамент с изглед към Нева и Зимния дворец. Уверявам те, ще се чувстваш много комфортно.

— Предпочитам Москва. Ленинград е вносен град. Москва е истинската Русия.

— Тогава ще ти намерим нещо близо до Кремъл.

— Извинявай, но не се интересувам. Това вече не е моята Русия. Вече е вашата.

— Същата е…

— Станали сте всичко това, срещу което се борихме! — сопна му се тя. — Всичко, което презирахме. Мили боже, той вероятно се върти в гроба.

— Кой?

Очевидно Карпов не знаеше причината тя да получава значителната сума от десет хиляди евро в банковата си сметка на всяко първо число от месеца, нито ден по-късно.

— И защо чак сега? — попита тя. — Защо искат да отида в Москва след толкова много години?

— Допускът ми до информация е ограничен.

— Също като испанския ти.

Той прие обидата с мълчание.

— Учудена съм — продължи тя, — че си правите труда да ме питате. Някога щяхте да ме натоварите на самолет и да ме откарате в Москва против волята ми.

— Методите ни се промениха.

— Много се съмнявам. — Бяха стигнали в началото на селището. Тя виждаше малката вила на ръба на зъбера. Бе оставила лампите светнати, за да не се прибира в тъмен дом. — Как е другарят Лавров? — попита внезапно. — Още ли е сред нас?

— Не е в правомощията ми да ти кажа.

— А Модин? — заинтересува се тя. — Той е мъртъв, нали?

— Няма как да знам.

— Предполагам. Той бе велик човек, истински професионалист. — Огледа презрително от главата до петите другаря Карпов, новия руснак. — Смятам, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

— Всъщност принадлежи на Московския център. — Извади плика от джоба си и ѝ го подаде. — Може да го прочетеш, но не и да го задържиш.

Тя занесе писмото няколко стъпки по-нататък по улицата и го отвори под светлината на желязна лампа. Вътре имаше един-единствен лист хартия, написан на машина на приповдигнат френски. Спря да чете след няколко реда, думите бяха фалшиви. Върна хладно писмото и тръгна сама в тъмнината, като броеше стъпките си и мислеше за него. По един или друг начин, по своя воля или насила, тя щеше скоро да тръгне за Русия. Може би нямаше да е чак толкова ужасно. Ленинград беше наистина прекрасен, а в Москва можеше да отиде на гроба му. П-п-пийни с мен… Само ако беше казала „не“. Само ако…

32. Франкфурт — Тел Авив — Париж

„Глобалтек Консултинг“ заемаше два етажа в модерна стъклена офис сграда на Майнцер Ландщрасе във Франкфурт. Лъскавата им уебстраница предлагаше всякакъв вид услуги, повечето от които не интересуваха изобщо клиентите им. Компаниите наемаха „Глобалтек“ по една-единствена причина: да получат достъп до Кремъл и така — до привлекателния руски пазар. Всичките висши съветници на фирмата бяха руснаци, същото се отнасяше и за асистентите и администрацията. Сергей Морозов се рекламираше като експерт по руския банков сектор. В биографията му бе записано елитно руско образование и бизнес кариера, но не се споменаваше нищо за това, че е полковник от СВР.

Планирането на предателството му в полза на държавата Израел започна минути след връщането на Узи Навот на булевард „Цар Саул“ от Виена. Нямаше да е типичното дезертьорство с неговите ритуали по чифтосване и предложения за убежище и нова самоличност. Щеше да е спешно и много насилствено. Освен това трябваше да бъде проведено по такъв начин, та Московският център да не заподозре, че Сергей Морозов е в ръцете на врага. Всички разузнавачи под прикритие, без значение от коя страна или служба бяха, поддържаха редовни контакти с водещите си офицери в централите си. Това беше основен оперативен принцип в занаята. Ако Сергей Морозов пропуснеше и едно обаждане, Москва автоматично щеше да направи едно от следните три предположения: че е дезертирал, че е отвлечен или че е убит. Само при третия сценарий СВР щеше да сметне, че тайните ѝ са в безопасност.

— Значи, ще убиете друг руснак? — попита премиерът. — Това ли намеквате?

— Само временно — обясни Габриел. — И само в представите на водещите му офицери в Московския център.

Беше късно, няколко минути след десет вечерта, и кабинетът на премиера бе потънал в полумрак.

— Те не са глупаци — възрази той. — Все някога ще разберат, че е жив и здрав и е в ръцете ви.

— Все някога — съгласи се Габриел.

— Колко време ще отнеме?

— Три или четири дни, най-много седмица.

— И след това какво?

— Зависи колко тайни има в главата му.

Премиерът се загледа за миг в Алон, без да казва нищо.

От стената зад бюрото му същото правеше и портретът на Теодор Херцел.

— Руснаците няма да приемат това леко. Много е вероятно да отвърнат на удара.

— Колко по-зле може да стане?

— Много. Особено ако ти ръководиш всичко.

— Те са опитвали и преди да ме убият. Даже няколко пъти.

— Един ден може и да успеят. — Премиерът взе документа от една страница, който Габриел му бе донесъл от булевард „Цар Саул“. — Това ще изисква много ценни ресурси. Не съм готов да позволя то да продължи неопределено време.

— Няма. Всъщност, след като хванем за шията Сергей Морозов, подозирам, че всичко ще свърши много бързо.

— За колко дни?

— Три или четири. — Габриел сви рамене. — Най-много седмица.

Премиерът подписа и го плъзна по бюрото си.

— И не забравяй единайсетата заповед на Шамрон — напомни му той. — Не позволявай да те хванат.

Следващият ден бе четвъртък — обикновен като навсякъде по света, с типичното разпределение на убийства, хаос и човешко нещастие, — но на булевард „Цар Саул“ никой вече нямаше да говори за него, без да прибави отпред думата черен. Премиерът даде ясно да се разбере, че времето на Габриел е назаем и затова той реши да не губи нито минута от него. Нареди следващия петък да бъде пусната щора на прозореца на виенски апартамент. А следващия вторник вечерта в същия този апартамент щеше да звънне телефон и обаждащият се да попита за една от тези четири жени: Труди, Анна, Софи или Сабине. Труди беше Линц, Анна беше Мюнхен, Софи беше Берлин и Сабине беше Страсбург, столицата на Елзас във Франция. Службата нямаше да участва в избора на мястото, това беше купонът на Сергей Морозов. Или, както хладно се изразяваше Габриел, прощалният му купон.

Труди, Анна, Софи, Сабине: четири тайни квартири, четири града. Габриел нареди на Яков Росман, началника на „Специални операции“, да планира отвличането на Морозов и от четирите места. „Изключено! Невъзможно! Габриел, моля те! Натоварени сме вече до краен предел, за да гоним Сергей из Франкфурт и да държим под око Вернер Шварц във Виена. Наблюдателите изнемогват. Огъват се като варени макарони.“ След това Яков направи точно това, което Габриел поиска, макар по оперативни причини да изрази ясно предпочитание към Сабине.

— Тя е прекрасна, тя е момичето на нашите мечти. Приятелска страна, много скривалища и изходи. Дайте ми Сабине и аз ще ви дам Сергей Морозов, опакован като подарък и с панделка отгоре.

— Предпочитам го насинен и леко окървавен.

— И това мога да направя. Само ми дайте Сабине! И не забравяйте за трупа — напомни му Яков, докато излизаше намусен през вратата на Габриел. — Трябва ни труп. Иначе руснаците няма да повярват и дума.

Черният четвъртък бе последват от Черен петък, а Черният петък — от черен уикенд. А когато слънцето изгря в Черния понеделник, булевард „Цар Саул“ бе във война със себе си. Отделите „Банкиране“ и „Идентичност“ открито се бунтуваха, „Пътувания“ и интендантството тайно планираха преврат, а Яков и Ели Лавон почти не си говореха. На Узи Навот се падна ролята на вътрешен рефер и омиротворител, защото в повечето случаи Габриел бе едната враждуваща страна.

Източникът на мрачното му настроение не бе никаква загадка. Това беше Иван Борисович Харков. Международният търговец на оръжия беше приятел на руския президент и най-омразният човек за Габриел. Иван бе отнел дете от утробата на Киара и в една замръзнала брезова гора край Москва бе опрял пистолет в главата ѝ. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон… Такава гледка не се забравя и със сигурност никога не се прощава. Иван беше предупредителен изстрел, пропуснат от целия свят. Той беше доказателството, че Русия отново се връщаше към стария си образ.

В срядата от тази ужасна седмица Габриел се измъкна от булевард „Цар Саул“ и пое с кортежа си през Западния бряг към Аман, където се срещна с Фарид Баракат, шефа англофил на йорданското разузнаване. След час общи приказки Габриел любезно помоли да използва един от многото самолети „Гълфстрийм“ на краля за операция, свързана с определен господин от руски произход. А Баракат с готовност се съгласи, защото мразеше руснаците почти толкова, колкото и Габриел. Касапина от Дамаск и неговите руски поддръжници бяха изтикали няколкостотин хиляди сирийски бежанци през границата в Йордания. Фарид Баракат изгаряше от нетърпение да му върне услугата.

— Но няма да цапаш в кабината, че ще ми проглушат ушите. Негово Величество много държи на самолетите и мотоциклетите си.

Габриел използва самолета, за да отлети до Лондон, където информира Греъм Сиймор за актуалното състояние на операцията. След това се отби в Париж за тих разговор с Пол Русо, шефа с вид на професор на група „Алфа“, елитното антитерористично поделение на ГДВС. Офицерите му бяха опитни в практикуването на изкуството на измамата, а Пол Русо бе техният безспорен лидер и пътеводна светлина. Габриел се срещна с него в тайна квартира в двайсети арондисман. През повечето време отвяваше дима от лулата му.

— Не успях да намеря пълно съвпадение — заговори французинът, докато подаваше снимка на Габриел, — ала този трябва да свърши работа.

— Националност?

— Полицията така и не успя да я определи.

— Откога е…

— Четири месеца — отвърна Русо. — Малко е попреседял, но не фатално.

— Пожарът ще се погрижи за това. И помни — добави Габриел, — не бързайте с разследването. Не е хубаво да се прибързва в такива ситуации.

Това бе в късния предобед в петък, същата сутрин в апартамент във Виена бе пусната щора. Следващия вторник в същия апартамент звънна телефон и обаждащият се поиска да говори с жена, която не живееше там. А на другата сутрин хората от екипа на Габриел взеха полети към пет различни европейски града. Но всички накрая щяха да се озоват на едно и също място. То беше Сабине, момичето на техните мечти.

33. Тенлитаун, Вашингтон

На следващата сутрин Ребека Манинг се събуди внезапно. Бе сънувала неприятни неща, но както винаги, нямаше спомени какви. Небето, което се виждаше през прозореца на спалнята ѝ, беше сиво като локва. Провери колко е часът на личния си айфон. Беше шест и петнайсет, единайсет и петнайсет във Воксхол Крос. Часовата разлика налагаше денят ѝ обикновено да започва рано. Всъщност рядко ѝ позволяваха да спи до толкова късно.

Стана и облече халата си, защото бе студено, и слезе в кухнята, там изпуши първата си цигара за деня, докато чакаше кафето да стане. Къщата ѝ под наем беше на Уорън стрийт в частта от Северозападен Вашингтон, позната като Тенлитаун. Бе я наследила от служител на консулството, живял там със съпругата си и двете им малки деца. Беше доста тясна, колкото типична английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над портика. В края на покритата с плочи пътека имаше желязна лампа, а от другата страна на улицата — общински парк. Лампата светеше слабо, почти невидимо, в сумрачната сутрин. Ребека я бе включила предната вечер и не си бе направила труда да я изключи, преди да си легне.

Изпи си кафето, гарнирано с пенливо горещо мляко, и прегледа заглавията на айфона си. Нямаше повече статии за смъртта на Алистър. Новините от Америка бяха обичайните: назряваща правителствена криза, стрелба в още едно училище, морално възмущение от забежка на президента със звезда от филмите за възрастни. Като повечето служители на МИ6 във Вашингтон, Ребека бе започнала да уважава професионализма и огромните технически възможности на разузнавателната общност на Щатите, макар невинаги да бе съгласна със стоящите зад тях политически приоритети. Но намираше по-малко поводи за възхищение в културата и политиката на Америка. Мислеше си, че това е груба, неизтънчена страна, която непрекъснато влиза от криза в криза и като че ли не забелязва факта, че могъществото ѝ отслабва. Следвоенната глобална сигурност и икономическите институции, които Америка така педантично бе изграждала, се рушаха. Скоро щяха да бъдат пометени, а с тях и Пакс Американа3. МИ6 вече планираше постамериканския свят. Ребека — също.

Занесе чашата с кафе горе в спалнята си и извади анцуга за студено време и чифт маратонки „Найки“. Въпреки че пушеше по пакет цигари на ден, тя бе страстен бегач. Не виждаше противоречие в двете неща, само се надяваше, че едното няма да унищожи ефекта от другото. Слезе и сложи в джоба на долнището айфона си, ключовете за къщата и десетдоларова банкнота. Когато излизаше, изгаси лампата в края на пътеката.

Слънчевата светлина започваше да се провира през облаците. Направи няколко вяли упражнения за разтягане под портика, като през това време огледа улицата. Според англо-американското разузнавателно споразумение ФБР не я следваше и не наблюдаваше дома ѝ. Въпреки това тя винаги проверяваше, за да е сигурна, че американците си държат на думата. Не беше трудно — улицата не предлагаше много прикрития за наблюдателите. От време на време там се появяваха и пришълци, но на нея паркираха само жителите, гостите им и работниците по поддръжката. Ребека бе съставила в ума си подробен списък на превозните средства и регистрационните им номера. Беше добра в мнемоничните игри, особено тези с числа.

Тръгна бавно по Уорън стрийт, след това зави по Четиресет и втора улица и тича по нея до Небраска авеню. Както винаги забави, когато минаваше покрай къщата на ъгъла — голяма, на три етажа, в колониален стил. Беше направена от червени тухли и с бели первази, черни капандури и ниска пристройка към южната стена.

Пристройката не е съществувала през 1949 година, когато в къщата се нанесъл високоуважаван офицер от МИ6, помогнал за изграждането на разузнавателния капацитет на Америка през Втората световна война. Заживял в дома с многострадалната си съпруга и малки деца. Скоро къщата се превърнала в популярно място за събиране на вашингтонския разузнавателен елит и там, заедно с мартини и вино, с лекота се леели и тайни, които после стигали до Московския център. В една топла вечер в късната пролет на 1951 година високоуважаваният офицер извадил лопатка от бараката за инструменти в задния двор. След това от скривалище в мазето взел миниатюрния си фотоапарат от КГБ и купчина руски филми. Скрил ги в метална кутия и отпрашил с колата си към мериландските полета, където заровил доказателствата за своето предателство в плитък гроб.

Край реката близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови…

Ребека продължи по Небраска авеню, покрай Департамента за вътрешна сигурност, по кръговото движение на „Уорд Съркъл“ и през кампуса на Американския университет. Задният вход на обширния имот на руското посолство, с неговата огромна резидентура на СВР и постоянното присъствие на наблюдаващи екипи на ФБР, се намираше на Тънлоу Роуд в Гловър Парк. Оттам тя пое на юг към Джорджтаун. Улиците на Уест Вилидж бяха все още тихи, но пиковият трафик се изливаше по Кий Бридж и Ем стрийт. Слънцето вече светеше ярко. Ребека влезе в „Дийн енд Делука“ и си поръча кафе с мляко, което отнесе на калдъръмената алея между Ем стрийт и канала „Чесапийк енд Охайо“. Седна на маса до три млади жени, облечени като нея в спортни екипи. От другата страна на Ем стрийт имаше йога студио, беше точно на трийсет и една крачки от нея, или на двайсет и осем метра. Трите млади жени щяха да посетят урока в 7:45. Той щеше да се води от бразилската гражданка Ева Фернандес, стройна, руса и поразително красива жена, която в този момент вървеше по огрения от слънцето тротоар със спортна чанта на рамо.

Ребека извади айфона си и погледна часа — беше 7:23. През останалите минути тя пи кафе и се погрижи за няколко лични имейла и есемеса, опитвайки да се абстрахира от разговора на трите жени на съседната маса. Те наистина бяха непоносими, помисли си тя, изнежени бели милениали с техните рогозки за йога, дизайнерски клинове и презрение към понятия като усилена работа и конкуренция. Щеше ѝ се да си бе взела пакета цигари. Едно духване на дима щеше да ги накара да побегнат презглава.

Вече беше 7:36. Ребека изпрати един последен есемес, преди да пъхне телефона в джоба си. Той звънна след няколко секунди и ужасно я стресна. Беше Андрю Крофърд, младши офицер от бюрото.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. Просто излязох да потичам.

— Боя се, че ще трябва да те прекъсна. Нашият приятел от Вирджиния би искал да говори с теб.

— Можеш ли да ми подскажеш за какво?

— АНС е уловила нещо нередно от АКАП. — Ал Кайда на Арабския полуостров. — Очевидно са силно заинтересовани от връщане в играта. И като че ли са насочили поглед към Лондон.

— Кога иска да ме види?

— Преди десет минути.

Тя тихо изруга.

— Къде си? — попита той.

— Джорджтаун.

— Не мърдай, ще ти пратя кола.

Ребека затвори и се загледа в трите млади жени, пресичащи улицата. Кранчето бе отново отворено, облаците се бяха разнесли. Замисли се за къщата на Небраска авеню и високоуважавания офицер на МИ6, погребал фотоапарата си в мериландските полета. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови… Може би някой ден тя щеше да направи точно това.

34. Страсбург, Франция

Германците бяха оставили незаличима следа в архитектурата на Страсбург, многократно завладявания град на западния бряг на река Рейн, но Сабине определено имаше френски външен вид. Тя се намираше на ъгъла на улица „Берн“ и „Сольор“, тухлена сграда със средиземноморски дух, широки балкони и бели алуминиеви капандури. На приземния етаж се бяха разположили щанд за турски кебап и занемарен мъжки фризьорски салон, чийто собственик по цял ден гледаше лениво към улицата. Между тях имаше вход за наематели. Звънците се намираха отдясно. На малката табелка на апартамент 5Б пишеше БЕРЖИЕ.

Сградата отсреща носеше германския си дух, без да търси никакво извинение. Габриел пристигна без охраната си в четири и петнайсет следобед. Завари апартамент ЗА потънал в тъмнина: щорите бяха пуснати, а светлините — приглушени. Ели Лавон се бе привел над отворен лаптоп, също като онази вечер във Виена. Само че сега Яков Росман се бе надвесил над него и му сочеше нещо на екрана като сомелиер, предлагащ съвет на нерешителен клиент. Михаил и Келър, с пистолети в протегнатите си ръце, се въртяха тихо като балерини край вратата към кухнята.

— Можеш ли да ги накараш да спрат? — умоляваше Яков. — Отвличат ми вниманието. Сякаш никога не са проверявали стая дали е чиста.

Габриел погледа как Михаил и Кристофър повтарят упражнението. След това сведе очи към компютърния екран и видя мигаща синя светлинка, движеща се между Хайделберг и Карлсруе, от германската страна на границата.

— Това Сергей ли е?

— Две от моите момчета — обясни Лавон. — Сергей е на няколкостотин метра пред тях. Тръгна от Франкфурт преди около четиресет минути. Няма горили на СВР, няма германци. Чист е.

— И Константин Киров беше — отсъди мрачно Габриел. — Ами Вернер?

— Той хвана експреса от Виена за Париж по изгрев-слънце и до десет вече беше във Вътрешното министерство. Той и френските му колеги, сред които и някой си Пол Русо от група „Алфа“, отидоха на работен обяд. След това Вернер се оплака от мигрена и каза, че се прибира в хотела си, за да си почине. Вместо това отиде на Източната гара и хвана влака в два и петдесет и пет за Страсбург. Трябва да пристигне в четири и четиресет. От гарата дотук е десет минути пеш.

Габриел почука с пръст по синята светлинка, която сега преминаваше през малкия германски град Етлинген.

— А Сергей?

— Ако тръгне право към апартамента, ще пристигне в четири и двайсет. Ако пък първо реши да се отърве от опашката…

На втори компютър се виждаше кадър от вътрешността на жилищната сграда с кодовото име Сабине. Габриел посочи към една фигура, застанала на входа на мъжкия фризьорски салон.

— Ами този?

— Яков смята, че трябва да го убием — каза Лавон. — Надявах се да намерим по-справедливо решение.

— Решението — заяви Габриел — е клиент.

— За целия ден е имал само двама — подметна Яков.

— Значи, ще му намерим трети.

— Кого?

Габриел разроши чорлавата коса на Ели.

— В момента съм малко зает.

— Ами Дорон?

— Той е един от най-добрите ми агенти на терен. И е много капризен по отношение на прическата си.

Габриел се наведе и натисна няколко клавиша на лаптопа. След това погледна как Михаил и Келър правят пируети край вратата.

— Дори не си го и помисляй — възропта Ели Лавон.

— Аз съм началникът на израелското разузнаване, за бога.

— Да — кимна Лавон, докато гледаше приближаващата се синя светлинка. — Кажи го на Саладин.

Мигащата синя светлинка влезе в Страсбург в четири и петнайсет и по нареждане на Габриел наблюдателите спряха следенето. Едно бе да си опашка на агент на СВР със сто и петдесет километра в час по аутобана, съвсем друго — по тихите улици на старинния френско-германски град на брега на Рейн. Освен това Габриел знаеше къде отива агентът на СВР. В сградата с кодово име Сабине от другата страна на улица „Берн“. Там, до щанда за турски кебап на приземния етаж, двама бивши елитни войници — израелец и британец, в момента се наслаждаваха на късен обяд. А в мъжкия фризьорски салон току-що бе влязъл третият клиент за деня.

Агентът на СВР за пръв път се появи с колата си в 16:25 ч., за втори — в 16:31, а в 16:35 най-накрая паркира беемвето седан точно под прозореца на командния пост и пресече улицата. Когато отново го видяха, вече беше 16:39 и той стоеше на балкона на апартамент 5Б. От ъгъла на устата му стърчеше незапалена цигара, а в дясната му ръка имаше нещо, което можеше и да е кибрит. Цигарата бе сигнал. Запалената означаваше, че брегът е чист. Незапалената — прекъсване на операцията. Старата школа, помисли си Габриел. Московските правила…

В 16:40 ч. на гарата в Страсбург пристигна влак, а десет минути по-късно австрийски таен полицай, за когото се предполагаше, че се възстановява от мигрена в хотелска стая в Париж, мина покрай витрината на турското заведение. Погледна към балкона пет етажа по-горе, където цигарата на агента на СВР светеше като сигнална лампа на кораб. След това отиде до входа на сградата и натисна звънеца на апартамент 5Б. Агентът на балкона хвърли небрежно цигарата на улицата и изчезна през френските прозорци.

— Тръгвайте! — заповяда Яков Росман в микрофона на миниатюрната си радиостанция и двамата бивши елитни войници в турското заведение станаха едновременно. Излязоха и поеха по тротоара, без видимо да бързат, към входа за наематели, където австриецът им отвори вратата. След това затвори и тримата мъже изчезнаха от поглед.

В този момент по причини, известни само на него, Ели Лавон започна да записва изображението, получено от външната наблюдателна камера. Окончателният нередактиран файл беше дълъг пет минути и осемнайсет секунди. И също като записа от хотел „Швайцерхоф“ щеше да бъде задължителен за гледане на булевард „Цар Саул“ — поне от тези, които бяха на достатъчно висок пост и имаха най-голям допуск до секретна информация.

Действието започна с пристигането на ван „Форд Транзит“, от който слязоха двама мъже и се вмъкнаха небрежно в сградата. Те излязоха четири минути по-късно, носейки заедно дълъг и очевидно тежък товар — цилиндричен сак, в който се намираше руски разузнавач. Сакът бе поставен в багажното отделение на вана, който потегли точно когато двамата бивши елитни войници — израелецът и британецът, напуснаха жилищната сграда. Те пресякоха улицата, отидоха до беемвето и влязоха вътре. Моторът заработи, светлините оживяха. После колата зави по улица „Сольор“ и излезе от кадър.

Нямаше запис на случилото се след това, защото Габриел не би го позволил. Всъщност настоя камерите да бъдат напълно разкачени, преди той пак да влезе в мрачната тишина на улица „Берн“. Там се качи на предната седалка на ситроен, който така и не спря напълно. Мъжът зад волана бе Кристиан Бушар, заместникът и силната дясна ръка на Пол Русо. Той приличаше на герой от френски филм, който винаги се забърква в афери с жени, които пушат, след като правят любов.

— Някакви проблеми? — попита Бушар.

— Гърбът ме боли — отвърна Габриел. — Иначе всичко е наред.

Летището бе на югозапад от града и граничеше със земеделски земи. Докато Габриел и Кристиан Бушар стигнат, ванът бе паркиран до опашката на самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Габриел се качи по стълбичката и влезе в кабината. Дългият цилиндричен сак лежеше на пода. Той дръпна ципа и видя червено подпухнало лице, здраво овързано със сребриста самозалепваща лента. Очите бяха затворени. Те щяха да останат така през целия полет. А може и малко по-дълго, помисли си Габриел, това зависеше от метаболизма на пленника. Обикновено руснаците понасяха седативите така, както и водката.

Габриел затвори ципа и седна за излитането. В Москва не бяха глупаци, помисли си той. Все някога щяха да разберат какво се бе случило. Предполагаше, че има три или четири дни да намери къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз. Най-много седмица.

35. Горна Галилея, Израел

Из цял Израел има пръснати центрове за разпити. Някои от тях се намират в райони с ограничен достъп — като пустинята Негев, други са скрити и остават незабелязани насред градовете. А един от тях бе точно край шосе без име, свързващо Рош Пина, едно от най-старите израелски селища, и планинското селце Амука. Пътят, водещ към него, беше прашен и каменист, можеше да се мине само с джип. Там имаше ограда с бодлива тел отгоре и охранителна будка, пълна с корави на вид младежи с бежови жилетки. Зад оградата се намираше малка група от бараки и една-единствена постройка от метал, в която държаха затворниците. На хората от охраната бе забранено да разкриват къде работят дори на съпругите и родителите си. Мястото беше толкова мрачно, че повече не можеше да бъде. То бе пълната липса на цвят и светлина.

Сергей Морозов не знаеше нищо за това. Всъщност знаеше съвсем малко, ако изобщо беше наясно с каквото и да е… Той нямаше представа нито къде е, нито кое време на деня е, нито кои бяха похитителите му. Само усещаше, че му е много студено, че на главата му има качулка, че е вързан, полусъблечен, за метален стол и че е изложен на опасно силна музика. Беше „Ангелът на смъртта“ на трашметъл групата „Слейър“. Дори и охранителите, които бяха корави момчета, изпитваха малко съжаление към него.

По съвет на Яков Росман, който бе опитен в разпитите, Габриел позволи фазата на стрес и изолация да продължи трийсет и шест часа, което бе по-дълго, отколкото му се искаше. Времето вече работеше срещу тях. Във френските медии се появиха съобщения за катастрофа край Страсбург. Известните факти бяха оскъдни — БМВ, силен сблъсък, довел до пожар, един много обгорен труп, все още неидентифициран, или поне така твърдяха френските власти. Изглеждаше, че Московският център бе напълно наясно със самоличността на загиналия мъж. Там поне така си мислеха, защото двама агенти от берлинската резидентура посетиха апартамента на Сергей Морозов във Франкфурт вечерта след изчезването му. Габриел знаеше това, тъй като жилището се наблюдаваше от Службата. Той се опасяваше, че следващата спирка на СВР ще бъде последният известен контакт на Сергей Морозов, висш служител от австрийските служби за сигурност на име Вернер Шварц. По тази причина Шварц също се наблюдаваше от Службата.

В 12:17 на обед — времето бе внимателно отбелязано в дневника на съоръжението — трашметъл музиката в помещението за изолация най-накрая спря. Охранителите развързаха ръцете и глезените на Морозов и го заведоха до душ с качулка на главата, където му позволиха да се измие. След това го облякоха в синьо-бял анцуг и го поведоха, все още със завързани очи, към бараката за разпит, където бе пристегнат за друг стол. Минаха още пет минути, след което му свалиха качулката и превръзката. Руснакът премигна няколко пъти, докато свикне с внезапната светлина. След това се сви от страх и започна да дърпа яростно ръце и крака.

— Внимавай, Сергей — каза спокойно Габриел, — че ще си изкълчиш нещо. Освен това няма нужда да се боиш. Добре дошъл в Израел. И да, приемаме предложението ти да дезертираш. Бихме искали да те разпитаме възможно най-бързо. Колкото по-скоро започнем, толкова по-рано ще можеш да започнеш новия си живот. Избрали сме ти хубаво малко местенце в Негев, където приятелите от Московския център никога няма да те намерят.

Габриел изрече всичко това на немски. Сергей Морозов спря да се дърпа и отговори на същия език:

— Това няма да ти се размине, Алон.

— Приемането на офицер дезертьор от СВР? Случва се непрекъснато. Такива са правилата на играта.

— Не съм ти предлагал да дезертирам. Ти ме отвлече. — Руснакът огледа четирите стени без прозорци на стаята за разпити, двамата охранители вляво от него и Михаил, който се бе облегнал вдясно. Накрая се взря в Габриел и попита: — Наистина ли съм в Израел?

— Къде другаде би могъл да бъдеш?

— Мислех си, че съм в ръцете на британците.

— Де да имаше този късмет. И като казах това, МИ6 нямат търпение да си поговорят с теб. Не бих могъл да ги виня наистина. Все пак ти уби началника на бюрото им във Виена.

— Алистър Хюз ли? Във вестниците пише, че е било нещастен случай.

— Бих те посъветвал — предупреди го Габриел — да избереш друг път.

— И какъв да бъде?

— Сътрудничество. Кажи ни това, което искаме да знаем, и ще се отнасяме с теб по-добре, отколкото заслужаваш.

— А ако откажа?

Габриел погледна към Михаил.

— Познаваш ли го, Сергей?

— Не — излъга зле Морозов. — Никога не съм го виждал.

— Не това те попитах — уточни Габриел, — а дали го познаваш. Той беше във Виена онази нощ. Твоят убиец стреля четири пъти по него, но някак си и четирите пъти не улучи. Мерникът му обаче се оказа малко по-добър в случая с Киров. Константин получи в лицето два куршума с кухи върхове, за да няма отворен ковчег на погребението. Ако не започнеш да говориш, аз и сътрудникът ми ще ти върнем услугата. Е, няма да го направим със собствените си ръце. Ще те подарим на едни наши приятели от другата страна на границата със Сирия. Те страдат жестоко от Касапина от Дамаск и неговите руски покровители и за тях няма нищо по-хубаво от това да спипат в ръчичките си истински офицер от СВР.

Тишината в помещението тежеше. Накрая Сергей Морозов проговори:

— Нямах нищо общо с Киров.

— Разбира се, че си имал, Сергей. Ти си предупредил Вернер Шварц няколко дни преди убийството, че във Виена предстоят неприятности, свързани с дезертьор от СВР. След това си наредил на Вернер да следва инструкциите на Кремъл и да насочи подозренията към нашата служба.

— Той е мъртъв. Ти също, Алон.

Габриел продължи, сякаш не бе чул думите му:

— Също така си наредил на Вернер да подхвърли на моя заместник клюки за личния живот на Алистър Хюз. Нещо за честите му пътувания до Швейцария. Направил си го, защото си искал да ни оставиш с впечатлението, че Алистър е на заплата при вас. Целта на тази операция е била да защитиш истинския шпионин, къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Къртица ли? — подигравателно го изгледа Морозов. — Четеш прекалено много шпионски романи, Алон. Няма къртица. Алистър беше наш агент. Знам го, защото бях негов водещ офицер. Ръководех го години наред.

Габриел само се усмихна.

— Добре изиграно, Сергей. Възхищавам се на лоялността ти, но тя няма никаква стойност тук. Истината е единствената валута, която приемаме. И само истината ще ни спре да те предадем на нашите приятели в Сирия.

— Казвам ви истината!

— Опитай отново.

Морозов си придаде замислен вид.

— Щом знаете толкова много — каза той след малко, — защо съм ви аз?

— Ти ще ни помогнеш да запълним празнините. В замяна ще бъдеш добре компенсиран и оставен да живееш до края на живота си в нашата красива страна.

— В хубаво малко местенце в Негев, така ли?

— Лично го избрах.

— Бих рискувал отвъд границата със Сирия.

— А аз бих те посъветвал — каза Габриел — да избереш друг път.

— Съжалявам, Алон — отвърна руснакът. — Нямаш късмет.

Вертолетът „Блек Хоук“ прелетя източно от Голанските възвишения и влезе във въздушното пространство на Сирия над село Кудана. Следващата му цел беше Джасим, малко градче в мухафаза Дараа в южната част на страната, което бе в ръцете на бунтовниците от Свободната сирийска армия. Под ръководството на Габриел Службата бе създала близки връзки с неджихадистката опозиция и няколко хиляди сирийци бяха приети в Израел за лечение. В мухафаза Дараа Габриел Алон бе почитана фигура, за разлика от останалия Арабски свят.

Хеликоптерът изобщо не докосна сирийска земя, това бе напълно сигурно. Двамата охранители на борда твърдяха, че Михаил вързал с въже белезниците на Сергей Морозов и го провесил над разбунен бунтовнически лагер. Михаил обаче имаше проблем с тази версия. Да, наистина бил заплашил да пусне Сергей на тълпата, но така и не се стигнало дотам. След един поглед към съдбата, която го очаквала долу, руснакът започнал паникьосано да умолява да бъде върнат в Израел.

Какъвто и да бе случаят, полковник Сергей Морозов бе нов човек, щом се появи отново в залата за разпити. След като първо се извини за предишната си неотстъпчивост, каза, че с най-голямо желание ще предостави всякаква помощ на Службата в замяна на убежище и разумно финансово възнаграждение. Призна обаче, че Израел не е първият му избор за постоянен дом. Не бил антисемит, разбира се, ала имал установени лични възгледи за Близкия изток и участта на Палестина и нямал желание да живее сред хора, които смятал за колонизатори и потисници.

— Дай ни няколко месеца — предложи Габриел. — Ако все още се чувстваш по същия начин, ще се свържа с някого от нашите приятели.

— Мислех, че нямаш такива.

— Имам един-двама — увери го Габриел.

След това го заведоха в една от бараките и му позволиха да поспи. Бяха изминали почти 22 часа, когато той най-сетне се събуди. Дадоха му чисти дрехи — истински, а не пак анцуг — и му сервираха за вечеря топъл борш и пиле по киевски. В полунощ, отпочинал и нахранен, той бе върнат в залата за разпити, където го чакаше Габриел с отворен пред себе си бележник.

— Как се казваш? — попита той.

— Сергей Морозов.

— Не професионалният ти псевдоним. Истинското ти име.

— Мина много време, не съм сигурен, че го помня.

— Опитай — настоя Габриел. — Имаме достатъчно време. Което изобщо не беше вярно, часовникът работеше срещу тях. Оставаха им три или четири дни, за да открият къртицата. Най-много седмица.

36. Горна Галилея, Израел

Истинското му име беше Александър Юрченко, но се бе отървал от него преди много години, след първото си назначение в чужбина, и всички, дори святата му майка, го наричаха само Сергей. Бе работил като машинописец на Лубянка, след това бе станал личен секретар на началника на КГБ Юрий Андропов, който щеше да наследи Леонид Брежнев на лидерския пост на загиващия Съветски съюз. Бащата на Сергей също беше свързан със стария режим. Блестящ икономист и теоретик на марксизма, той бе работил за „Госплан“, където се чертаеха насоките на централизираната планова икономика на Съюза, известни като „петилетен план“. Това бяха оруеловски документи, пълни с пожелания, те често поставяха производствени цели в килограми, а не в произведени продукти. Бащата на Сергей, който към края на кариерата изгуби вярата си в комунизма, бе окачил западна карикатура в рамка над бюрото си в семейния апартамент в Москва. На нея бе изобразена група мрачни работници от фабрика, застанали около един огромен пирон с големината на съветска балистична ракета. „Поздравления, другари! — заявяваше гордият директор на фабриката. — Изпълнихме петилетния план!“

Родителите на Сергей по никакъв начин не бяха част от партийния елит — от членовете на номенклатурата, които минаваха през московския трафик по специални платна на задните седалки на лимузини ЗИЛ. Ала все пак и те бяха партийни членове и като такива водеха живот, недостъпен за обикновените руснаци. Апартаментът им бе по-голям от домовете на останалите и бе изцяло техен. Сергей учеше в училище за деца на партийци и на осемнайсет влезе в Московския държавен институт по международни отношения, най-престижния университет в Съветския съюз. Там изучаваше политически науки и немски. Много от състудентите му влязоха в дипломатическия корпус, но не и Сергей. Майка му, която бе лична секретарка на легенда от КГБ, имаше други идеи.

Академията на КГБ се наричаше Червенознаменният институт. Той имаше четири затворени терена, пръснати из Москва, а основният корпус се намираше в Челобитево, на север от Околовръстното. Сергей пристигна там през 1985 година. Един от състудентите му бе син на генерал от КГБ. И то не какъв да е, а самият началник на Първо главно управление, поделението на КГБ за шпионаж в чужбина. Беше наистина много влиятелен човек.

— Синът бе ужасно разглезен от дете. Бе израснал зад граница и влязъл в досег със западната култура. Имаше дънки и плочи на „Ролинг Стоунс“ и се мислеше за много повече от нас. Оказа се, че е и страхотно умен. След като завърши, бе изпратен в Пето главно управление, което се занимаваше с вътрешната сигурност. Благодарение на баща си се справи много добре след падането на комунизма. Основа банка и след това навлезе и в много други различни бизнеси, включително и международната търговия с оръжия. Може би сте чували за него. Казва се…

— Иван Харков.

Сергей Морозов се усмихна.

— Твоят стар приятел.

Тъй като бе дошъл в Червенознаменния институт направо от университета, периодът на обучение на Морозов бе три години. След завършването си бе назначен в Първо главно управление и пратен в германското оперативно бюро на Московския център в Ясенево. Година по-късно бе назначен в резидентурата в Източен Берлин. Там стана свидетел на падането на Берлинската стена с ясното съзнание, че предстои срутването и на Съветския съюз. Краят дойде през декември 1991 година.

— Бях в Ясенево, когато свалиха сърпа и чука от Кремъл. Всички се напихме и останахме пияни през по-голямата част от следващото десетилетие.

В постсъветската ера КГБ бе разпуснато, преименувано, реорганизирано и отново преименувано. Накрая основните елементи на старата организация бяха разделени в две нови служби: ФСБ и СВР. ФСБ се занимаваше с вътрешната сигурност и контраразузнаването и се настани в старата централа на КГБ на Лубянски площад. СВР стана новото външно разузнаване на Русия. Централата му бе в Ясенево и на практика бе старото Първо главно управление на КГБ с ново име. Съединените щати, които привидно бяха съюзник на Русия, останаха най-голямата фикс идея на шпионите, макар официално да наричаха Америка „основна цел“, а не „основен враг“. НАТО и Великобритания също бяха основни цели за събиране на информация.

— А Израел? — попита Габриел.

— Никога не сме се замисляли особено много за вас. Докато ти не влезе във война с Иван.

— Ами ти? — попита Габриел. — Как се справи Сергей Морозов в новия ред?

Той се бе навъртал край Берлин, където бе изградил своя мрежа от агенти, и бе шпионирал обединена Германия години наред. След това бе отишъл в Хелзинки и под ново име служи като заместник-резидент. За пръв път стана резидент през 2004 година в Хага, а след това, през 2009-а, получи същия пост в Отава — важно назначение, като се имаше предвид близостта му до Съединените щати. За нещастие се бе забъркал в неприятности — „Момиче и канадският министър на отбраната, минало-заминало“ — и канадците му казаха да се маха, и то тихо, така че да не стане скандал. Две години преседя в Московския център, смени името и лицето си и се върна в Германия като Сергей Морозов, руски банков експерт, служител на „Глобалтек Консултинг“.

— Германските служби нямаха никаква представа кой съм, никой не ме помнеше от времето ми в Източен Берлин.

— „Глобалтек“ занимава ли се наистина с консултиране?

— И то доста. Бих казал, че сме много добри. Но основната ни функция е на резидентура в сърцето на германската бизнес общност, а аз съм резидент.

— Вече не — напомни му Габриел. — Сега си дезертьор, ала моля те, продължи.

Морозов разказа, че „Глобалтек“ изпълнявал две функции. Основната му задача била да идентифицира потенциални агенти и да краде германски индустриални технологии, от които руснаците отчаяно се нуждаели. Затова „Глобалтек“ осъществявал редица операции с компромати срещу видни германски бизнесмени. Повечето включвали незаконни плащания или секс.

— Жени, момчета, животни… — Сергей Морозов сви рамене. — Германците, Алон, са много разпасани.

— А втората функция?

— Ръководим специални агенти.

— Агенти, които изискват специална грижа, защото разкриването им би създало проблеми на Кремъл. — Габриел млъкна, после добави: — Агенти като Вернер Шварц.

— Точно така.

Според всички обективни критерии, продължи Сергей Морозов, операциите на „Глобалтек“ били абсолютен успех. Затова бил изненадан от посланието, което пристигнало в един необичайно топъл октомврийски следобед в криптираната му поща.

— Какво беше то?

— Повиквателна от Московския център.

— Със сигурност — каза Габриел — често се връщаш у дома за консултации.

— Естествено. Само че този път бе различно.

— И какво направи тогава?

Сергей Морозов беше постъпил както всеки офицер от СВР при подобни обстоятелства. Уредил делата си и написал прощално писмо на святата си майка. А на сутринта, убеден, че скоро ще бъде мъртъв, взел полет на „Аерофлот“ за Москва.

37. Горна Галилея, Израел

— Ходил си в Москва, нали?

— Няколко пъти — призна Габриел.

— Харесва ли ти?

— Не.

— А Лубянка? — попита Сергей Морозов.

И Габриел отново повтори това, което вече бе добре известно сред руските разузнавачи на определена възраст и с определен чин: че преди няколко години е бил арестуван в Москва и разпитван и изтезаван в килиите на Лубянка.

— Но никога не си бил в Ясенево, нали? — попита Сергей Морозов.

— Не, никога.

— Лошо. Там можеше да ти хареса.

— Съмнявам се.

— О, днес пускат почти всички на Лубянка — продължи руснакът. — Превърнало се е в нещо като туристическа атракция. Но Ясенево е специално място. Там е…

— Московският център.

Сергей Морозов се усмихна.

— Дали е възможно да получа лист хартия и нещо за писане?

— Защо?

— Бих искал да нарисувам карта на терена, за да ти помогна да визуализираш по-лесно това, което предстои да разкажа.

— Имам много добро въображение.

— И аз така съм чувал.

Ясенево, продължи Морозов, бе отделен свят, на привилегии и власт, ограден с километри бодлива тел и охраняван денонощно от гардове със зли кучета. Основната сграда бе с формата на гигантски кръст. На около километър и половина на запад, скрита в гъста гора, се намираше група от двайсет дачи, запазени за висшите офицери. Една от тях бе леко встрани и на нея имаше табела с надпис: „Вътрешнобалтийска изследователска комисия“, безсмислено наименование, дори и по стандартите на СВР. Точно в тази дача Морозов бе заведен с въоръжен ескорт. Вътре го очакваше мъж, обграден от хиляди книги и купища прашни папки, сред които и някои с гриф НКВД, предшественика на КГБ.

— Опиши го, моля.

— Победител в състезание за двойници на Владимир Ленин.

— Възраст?

— Достатъчно възрастен, за да помни Сталин и да се е боял от него.

— Име?

— Да го наречем Саша.

— А кой Саша?

— Няма значение. Саша е призрак. Той е начин на мислене.

— Някога беше ли се срещал с подобен начин на мислене?

Сергей Морозов призна, че никога преди не бе имал честта да бъде представен на великия Саша, но години наред чувал да се говори под сурдинка за него.

— И какво по-точно?

— Свободни съчинения. Нали ги знаеш шпионите, Алон. Обичат да клюкарстват.

— А какво разправяха за Саша?

— Той ръководел само един агент. И неговият агент бил делото на живота му. А за да постигне това, му помогнала легендарна фигура от нашия занаят.

— И коя била тази фигура?

— Така и не ставаше ясно от слуховете.

Габриел се изкушаваше да притисне Морозов по този въпрос, но не го направи. Отдавна се бе научил, че при разпит на източник понякога е по-добре да седи тихо и да не бърза. Затова позволи самоличността на легендарната фигура временно да бъде изключена от разговора и попита за срещата.

— Казах ти, Алон, беше октомври.

— Миналият ли?

— По-предният.

— Предложи ли ти чай?

— Не.

— Черен хляб и водка?

— Саша смята водката за руска болест.

— Колко продължи срещата?

— Срещите със Саша никога не са кратки.

— А темата?

— Темата — каза Сергей Морозов — беше предател на име Константин Киров.

Габриел отгърна нова страница в бележника си, направи го безразлично, сякаш не бе изненадан да научи, че безценният източник на Службата е бил разкрит преди повече от година.

— Защо човек като Саша би се интересувал от Киров? — попита той, надвесил химикалката над страницата. — Киров бе никой.

— Не и за Саша. За него предателството на Киров бе огромна възможност.

— За какво?

— Да защити агента си.

— И причина за зловещата повиквателна, така ли?

— Саша поиска да работя с него.

— Сигурно за теб е било чест.

— Огромна.

— Защо смяташ, че те е избрал?

— Знаеше, че майка ми е работила за Андропов. И според Саша аз бях човек, на когото може да се има доверие.

— За какво?

— Алистър Хюз.

Основното досие на началника на бюрото на МИ6 във Виена в Московския център бе скучно четиво. В него се казваше, че Хюз е лоялен на службата и на страната си, че няма лични и сексуални пороци. И че отказал няколко предложения за вербовка, включително и едно, направено, докато още бил студент в Оксфорд. Тогава от Московския център предполагали, че му предстои кариера в британското разузнаване.

Към тази мижава работа Саша бе добавил и своето досие. В него имаше интимни портрети на съпругата на Хюз и двамата му синове. Съдържаха се и подробности за сексуалните му предпочитания, които бяха много специфични, и за психическото му здраве, което не беше добро. Хюз страдаше от биполярно разстройство и остра тревожност. Състоянието му се бе влошило по време на престоя в Багдад и той се надяваше назначението му във Виена, макар и скучно в сравнение с предишното, да помогне за възвръщане на равновесието му. Ходеше при виден специалист от Частна клиника „Шлос“ в съседна Швейцария — факт, който криеше от началниците си във Воксхол Крос.

— И от жена си — добави Сергей Морозов.

— Кой е източникът на тази информация?

— В досието не се споменаваше, Саша също не ми каза.

— Кога е отворено досието?

— Саша никога не слага дати на личните си досиета.

Габриел поиска от Сергей Морозов да предположи.

— Бих казал, че някъде в средата на 90-те. Хюз бе служител на МИ6 от десет години. Вече работеше в берлинското бюро. Аз бях един от офицерите, които се опитаха да го вербуват.

— Значи, си се познавал с Алистър?

— Говорехме си на малки имена.

— Кога започна да го наблюдаваш във Виена?

— Започнах операция по наблюдение към средата на ноември. Саша одобряваше всеки аспект — до марките на колите и облеклото на съгледвачите.

— Колко агресивна бе операцията?

До краен предел, обясни Сергей Морозов, не се наблюдавало само бюрото. СВР се опитвали от години да го подслушват, но без успех.

— Дай още подробности — настоя Габриел.

— Имахме два апартамента на Барихгасе, по един от двете страни на улицата. Неговият беше с камери и микрофони навсякъде, бяхме влезли и в безжичната му мрежа. Всеки ден имахме на разположение двайсет или трийсет специалисти по следене. Доведохме ги с ферибот по Дунав от Будапеща, маскирани като туристи. Когато Алистър обядваше с дипломат или колега разузнавач, ние бяхме на съседната маса. А щом спираше за кафе или питие, ние правехме същото. Той водеше и момичета в апартамента си.

— Някои от тях ваши ли бяха?

— Две — призна Сергей Морозов.

— Ами пътуванията до Берн?

— Същата работа, само градът беше различен. Летяхме с Хюз в самолета, отсядахме с него в „Швайцерхоф“ и ходехме на срещите му в клиниката в Мюнхенбухзе. Беше на десет минути път с такси. Алистър не вземаше кола от хотела, винаги от стоянка за таксита и никога от една и съща два поредни пъти. И когато се връщаше в Берн след посещенията, караше колите да го оставят на различни места, а не пред хотела.

— Не е искал служителите да разберат къде отива?

— Не искаше никой да знае.

— Ами когато не беше в клиниката?

— Точно тогава направи грешка — кимна Морозов. — Нашият приятел Алистър бе доста предвидим.

— В какъв смисъл?

— Има само един полет на ден от Виена за Берн — в два часа със „Скайуърк“. Ако полетът не закъснееше, което рядко се случваше, Алистър винаги бе в хотела най-късно до четири.

— Което значи, че е имал повече от час и половина преди часа в клиниката.

— Точно така. И винаги прекарваше това време по един и същ начин.

— Следобеден чай в лоби бара.

— Една и съща маса, по едно и също време, последния петък на всеки месец.

С изключение на декември, поясни руснакът. Алистър прекарал празниците със семейството си във Великобритания и на Бахамите. Отишъл на работа три дни след Нова година и седмица по-късно, в сряда, бил повикан в бюрото късно вечерта, за да получи спешна секретна телеграма от Воксхол Крос. Което ги върна пак на темата за предателя Киров и неговото убийство в една снежна нощ във Виена.

38. Горна Галилея, Израел

При обичайни обстоятелства той щеше да бъде арестуван и разпитван дни, седмици, а може би и месеци наред, докато не изцедят и последната тайна от него. А щом бъде толкова изтощен и обезумял от болка, че вече не може да дава смислени отговори и на най-простите въпроси, може би щеше да изяде един последен бой. И след това да бъде отведен в мазе без прозорци в Лефортовския затвор, с бетонни стени и сифон на пода за по-лесно почистване. Там щеше да бъде принуден да коленичи и по руски обичай щяха да му опрат на тила пистолет с голям калибър. Щеше да бъде произведен един изстрел. Куршумът щеше да излезе през лицето и да направи трупа му неподходящ за прилично погребение. Не че такова щеше да му бъде направено. Щяха да го хвърлят в безименна яма в руската земя и да го заровят набързо. Никой, дори и майка му, нямаше да научи къде е гробът му.

Но тези обстоятелства не били обичайни, продължи Сергей Морозов. Това били обстоятелствата на Саша, а той се отнесъл към предателя Киров с изключително внимание. Изпратил го в много командировки, без да го наблюдава, като било напълно наясно, че в някои от тях той се среща с израелските си господари. А Саша точно това искал. За тази цел той се погрижил информацията, до която Киров има достъп, да бъде достатъчно качествена, че израелците и техните англо-американски партньори да не заподозрат нищо. На жаргон това се наричаше „злато за глупците“. То беше лъскаво, но без стратегическа или оперативна стойност.

Накрая Саша изпратил предателя Киров в командировка, чийто резултат щял да е решението му да дезертира. Задачата изглеждала рутинна. Киров трябвало да изпразни тайник в Монреал и да върне съдържанието в Московския център. Тайникът всъщност бил апартамент, използван от бразилска гражданка с постоянен адрес в обетованата земя на Съединените щати. Но жената изобщо не бе бразилка. Беше руска „нелегална“ във Вашингтон.

— Какво върши?

— Саша никога не ми е разкривал какви са нейните задачи.

— А ако трябва да предположиш?

— Бих казал, че обслужва къртицата.

— Защото офицерите от резидентурата са под постоянното наблюдение на ФБР и за тях е невъзможно да ръководят агент на висок пост.

— Трудно — поясни Морозов, — но не невъзможно.

— Саша споменавал ли ти е някога името на тази рускиня във Вашингтон?

— Саша ли? Не ставай глупав.

— А какво е прикритието ѝ?

— Не знам.

Габриел попита какво е било оставено в апартамента.

— Флашпамет — обясни Морозов. — Беше скрита под кухненската мивка. Лично аз я оставих там.

— Какво имаше на нея?

— Фалшификати.

— На какво?

— Документи с възможно най-висока секретност.

— Американски?

— Да.

— ЦРУ?

— И АНС — кимна Сергей Морозов. — Саша ми нареди да оставя флашката отключена, за да може Киров да види съдържанието.

— Откъде знаехте, че ще го погледне?

— Никой оперативен агент на СВР не пренася през граница незаключена и некриптирана флашпамет. Винаги проверяват, за да са сигурни.

— Ами ако не се бе върнал в Москва? — заинтересува се Габриел. — Ами ако бе дошъл право при нас?

— Това бе единствената командировка, през която бе наблюдаван. Ако бе понечил да избяга, щеше да бъде докаран в Москва в сандък.

Но не се оказало необходимо, продължи Морозов, защото предателят Киров се върнал сам в Москва. И тогава се изправил пред мъчителна дилема. Документите, които бе видял, били прекалено опасни, за да бъдат споделени с израелските му водещи офицери. Ако Московският център някога разберял, че са попаднали в чужди ръце, Киров моментално щял да бъде заподозрян. Затова единствената му възможност била да дезертира.

Останалата част от конспирацията на Саша се развила точно по план. Киров отпътувал за Будапеща, а след това за Виена, където Габриел Алон, началникът на израелското разузнаване и неукротим враг, го чакал в тайна квартира. Чакал го обаче и професионален убиец, един от най-добрите на Московския център. Смъртта му на Брюнерщрасе била единствената фалшива нота. Иначе изпълнението било перфектно. Предателят Киров получил недостойна смърт, която напълно заслужавал. А врагът Алон скоро щял да започне разследване, в което във всеки един момент щял да бъде воден от невидимата ръка на Саша. И щял да установи, че Алистър Хюз е къртицата на Московския център в британското разузнаване.

— Откъде знаехте, че сме го набелязали? — попита Габриел.

— Видяхме Ели Лавон и твоя приятел Кристофър Келър да се нанасят в апартамент за наблюдение на Барихгасе. И нашите съгледвачи засякоха вашите да следят Алистър из Виена. По заповед на Саша намалихме екипите си до минимум, за да предотвратим риска да бъдем забелязани.

— Но не и в Берн — каза Габриел. — Трудно бе да не забележим онзи мъжко-женски екип, който пратихте в „Швайцерхоф“. Както и Дмитрий Соколов.

— Протеже на Саша.

— Предполагам, че Саша нарочно е избрал Дмитрий, за да няма объркване.

— Той е доста бляскава фигура в бохемския живот на Женева.

— Какво имаше в плика?

— Ти ми кажи.

Снимки, каза Габриел, снимки на Алистър Хюз, който влиза в Частна клиника „Шлос“.

— Компромат.

— Предполагам, че не е имало възможност Алистър да си тръгне от Берн жив.

— Абсолютно никаква. Но дори ние се изненадахме, че побягна панически от хотела.

— Кой караше колата?

Сергей Морозов се поколеба, после призна:

— Аз.

— Ами ако Алистър не ти бе предоставил такава лесна възможност да го убиеш?

— Оставаше ни самолетът.

— Самолетът ли?

— Обратният полет за Виена. Докато го наблюдавахме, открихме как да качим бомба на борда. Летището в Берн не е точно Хийтроу или „Бен Гурион“.

— Щяхте да убиете толкова невинни хора, за да премахнете един човек?

— Когато правиш омлет…

— Съмнявам се, че цивилизованият свят би го видял по същия начин — възрази Габриел. — Особено като чуят, че заповедта е дошла директно от устата на висш офицер на КГБ.

— Сега се наричаме СВР, Алон. А и имахме сделка.

— Така е наистина. Ти трябва да ми кажеш всичко в замяна на живота си. За нещастие, не изпълни твоята част от договорката.

Морозов успя да се усмихне.

— Името на къртицата? Това ли искаш?

Габриел също се усмихна.

— Наистина ли мислиш — попита руснакът с небрежен тон, — че великият Саша би ми доверил нещо подобно? Само нищожен брой офицери в Московския център знаят самоличността на къртицата.

— Ами жената? — попита Габриел. — Агентката, която се преструва на бразилка?

— Можеш да бъдеш сигурен, че тя и къртицата никога не са се срещали очи в очи.

Габриел попита за адреса на тайника в Монреал. Морозов поясни, че тази информация е остаряла. Саша го бе премахнал и бе организирал нов тайник.

— Къде?

Сергей Морозов мълчеше.

— Искаш ли да накарам техническите сътрудници да ти пуснат пак частта от разпита, в която признаваш, че си убил началника на виенското бюро на МИ6?

Тайникът, каза Сергей Морозов, се намирал на улица „Сен Дьони“ 6822.

— Апартамент или къща?

— Нито едно от двете. Тайникът е „Форд Експлорър“. Тъмносив. „Нелегалната“ оставя флашката в жабката и някой от куриерите я връща в Московския център.

— Старата школа — отбеляза Габриел.

— Саша предпочита старите методи пред новите.

Габриел се усмихна.

— По това си приличаме с него.

39. Горна Галилея, Израел

Трябваше да се свърши едно последно нещо. Онова, което Габриел преди много часове бе позволил да излезе от фокуса на вниманието. Не беше нещо сериозно, помисли си той, въпрос на поддръжка, малко прах, който трябваше да се смете на лопатата, преди да бъде позволено на Сергей Морозов да поспи няколко часа. Тази лъжа, каза си Габриел. Това бе неговото вътрешно прикритие.

А всъщност през цялата нощ не бе мислил за нищо друго. Това представляваше дарбата на майстора на разпита, способността да остави един въпрос без отговор и да продължи да натиска по други. В този процес Габриел изрови планина от ценна разузнавателна информация. И не на последно място сред нея бе местонахождението на тайника в Монреал, използван от руската „нелегална“, работеща под прикритие във Вашингтон. А нейната основна задача бе да обслужва дългосрочен агент, проникнал във върховете на англо-американския разузнавателен съюз. Единственият агент на Саша. Делото на живота му. Неговото постижение. Къртица — според жаргона на занаята.

Само местонахождението на тайника си струваше риска от отвличането на Сергей Морозов. Но коя бе легендарната фигура, помогнала на Саша да вербува къртицата? Габриел зададе отново този въпрос, докато се приготвяше да си тръгне.

— Казах ти, слуховете никога не го назоваваха по име.

— Чух те първия път, Сергей. Но кой е той? Един ли е, или са двама? Да не би да е екип от офицери? Или жена? — И след дълго мълчание добави: — Изобщо руснак ли е?

И този път, може би защото бе прекалено изтощен да лъже или защото знаеше, че е безсмислено, Сергей Морозов заговори:

— Не, Алон, не е руснак. Руснак по симпатии — да. Руснак като исторически мироглед — със сигурност. Но си остана англичанин до мозъка на костите дори след като дойде при нас. Ядеше английска горчица и английски конфитюр, пиеше скоч от бъчвата и следеше религиозно резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“.

Тъй като тези думи бяха произнесени на немски, двамата охранители зад гърба на Габриел не реагираха. Не реагира и Михаил, който се бе отпуснал сънливо отдясно на Морозов и изглеждаше, все едно него бяха разпитвали цяла нощ. Габриел също не реагира, само забави скоростта, с която си водеше записки.

— Саша ли ти каза това? — попита той тихо, така че да не развали момента.

— Не — поклати глава руснакът. — Беше в една от папките му.

— Коя папка?

— Стара.

— От времето, когато КГБ беше НКВД?

— Значи, слушал си все пак.

— Всяка дума.

— Саша я бе оставил на бюрото си една вечер.

— И ти погледна вътре?

— Беше против правилата му, но да, погледнах, когато той отиде до основната сграда, за да поговори с шефа.

— И какво щеше да се случи, ако те бе видял?

— Щеше да предположи, че съм шпионин.

— И да нареди да те застрелят — довърши Габриел.

— Саша ли? Сам щеше да го направи.

— Защо пое този риск?

— Не можах да устоя. Папки като тази са светите писания на нашата служба. Тората — добави той заради Габриел. — Дори човек като мен, чиято майка е работила за Андропов, рядко получава достъп до такива документи.

— И когато я отвори, какво видя?

— Име.

— Неговото име ли?

— Не — отговори Морозов. — Името беше Ото. Кодово име на агент на НКВД. В документа ставаше въпрос за среща на Ото в Риджънтс Парк в Лондон.

— Кога?

— През юни — обясни Морозов. — Юни 1934 година.

Ото, Риджънтс Парк, юни 1934 година… Това бе може би най-прочутата и съдбовна среща в историята на шпионажа.

— Ти си видял истинското досие? — попита Габриел.

— Бе като да прочета Десетте Божи заповеди в оригинал. Едва виждах страницата, бях заслепен от вълнение.

— Имаше ли и други папки?

Да, отговори Сергей Морозов, имало и много други папки, включително и няколко, написани на развален руски от легендарния сътрудник на Саша, мъжа, който бе руснак по симпатии, но англичанин до мозъка на костите си. В едната ставало въпрос за жена, с която той се запознал в Бейрут, където бе работил няколко години като журналист, започвайки през 1956 година.

— Коя е била тя?

— Също журналистка. По-важното е, че е била убедена комунистка.

— Какво е било естеството на отношенията им?

— Не е било професионално, ако това ме питаш.

— Тя му е била любовница?

— Една от многото — каза Сергей Морозов. — Но е била различна.

— Как така?

— Имаше дете.

Бързият ритъм на въпросите на Габриел извади Михаил от сънливостта му.

— Как е името на жената?

— В папката не се споменаваше.

— Националност?

— Нямам представа.

— Ами детето? Момче или момиче?

— Моля те, Алон, стига ми за една нощ. Остави ме да поспя и ще започнем отново на сутринта.

Но вече бе сутрин, и то късна, явно нямаше време за сън. Габриел го притисна още по-силно и руснакът, който бе като пиян от умора, описа съдържанието на последната папка. Беше се осмелил да я отвори онази вечер, преди великият Саша да се върне в дачата.

— Беше лична оценка, написана от англичанина в началото на 70-те години на XX век, в която се предсказваше рухването на комунизма.

— Еретичен материал — кимна Габриел.

— Никой съветски гражданин, дори и баща ми, не би се осмелил да напише нещо подобно.

— Значи, англичанинът е бил свободен да казва това, което другите не са могли?

— Не публично, но за вътрешна употреба е можел да изразява мнението си.

— Защо би написал подобен документ?

— Боял се е, че ако комунизмът рухне, Съветският съюз вече няма да може да бъде пътеводна светлина за онези на Запад, които са вярвали, че капитализмът е несправедлив.

— Полезните идиоти.

— Признавам, че това е един от случаите, в които другарят Ленин е трябвало по-внимателно да си подбира думите.

Англичанинът, продължи Сергей Морозов, със сигурност не се бе смятал за полезен идиот, нито дори за предател. Той виждал себе си преди всичко като офицер на КГБ. И се боял, че ако комунизмът се провали в единствената страна, в която бе приложен, малцина от влиятелните личности на Запад ще последват неговия път на тайна преданост към Москва. И така няма да оставят на КГБ друг избор, освен да разчита на платени и изнудени агенти. Но ако КГБ искаха истински агент, който да проникне в сърцето на западното разузнаване — къртица, която да си прокопае път до позиция с влияние и да шпионира по съвест, а не заради пари, — трябваше сами да си го създадат.

Това, каза Сергей Морозов, правело безценно постижението на Саша — да създаде идеалния шпионин с помощта на най-великия предател на всички времена. Затова Константин Киров трябвало да бъде наказан с най-голяма строгост във Виена. А пък Алистър Хюз, чието единствено престъпление бе психическото му заболяване, да бъде убит на гаровия площад в Берн.

Имаше дете…

Да, помисли си Габриел, това би обяснило всичко.

40. Вила „Уормуд“, Дартмур

Вила „Уормуд“ се намираше на хълм в мочурливите поля. Беше иззидана от девънски камък, който с времето бе почернял. Зад нея, от другата страна на разнебитен двор, имаше преустроен хамбар с кабинети и квартири за персонала. Когато във вилата нямаше никого, един-единствен пазач на име Париш я наблюдаваше в усамотение. Ала щом идваха гости — на вътрешния жаргон те се наричаха „компания“, персоналът можеше да наброява до десет души, включително и охранители. Донякъде това зависеше от естеството на гостите и хората, от които се криеха. Тези, които бяха в сравнителна безопасност, можеха да се разхождат навсякъде, но за другите, с многото врагове, вила „Уормуд“ можеше да се превърне в най-сигурната тайна квартира на МИ6 в цяла Великобритания.

Мъжът, който се появи в нея рано на следващия следобед, попадаше във втората категория, макар Париш да бе предупреден само няколко минути по-рано за предстоящото му пристигане. Това не се случи по обичайните канали на Воксхол Крос, информацията дойде от Найджъл Уитком младоликия личен асистент и момче за всичко на шефа. Уитком се бе обучавал в МИ5, а това бе грях, който представителят на старата школа Париш нямаше да му прости.

— И колко дълго ще остане при нас този път? — попита хладно пазачът.

— Предстои да се уточни — отговори Уитком по криптираната линия.

— Колко души ще дойдат с него?

— Ще бъде сам.

— Охранители?

— Не.

— И какво да правим, ако пак ни принуди да го пуснем да се разходи из полята? Той наистина обича да се разхожда. Последния път, когато бе тук, отиде почти до Пензанс, без да каже на никого.

— Остави оръжие при гумените ботуши. Той може да се грижи за себе си.

— Ще има ли гости?

— Само един.

— Име?

— Третата буква от азбуката.

— Кога да го очаквам?

— Не е ясно.

— А компанията ни?

— Погледни през прозореца.

Париш се взря навън и видя ван без обозначения да се подрусва по изровения път. Спря на покрития с чакъл преден двор и от задната врата слезе само един човек. Беше около метър седемдесет и пет, с яркозелени очи и къса тъмна коса, посребрена на слепоочията. Париш го бе видял за последен път вечерта, когато уважаваният вестник „Телеграф“ бе съобщил, че той е мъртъв. Всъщност точно пазачът му бе занесъл разпечатка от сайта на изданието. На компанията не се позволяваше да използва телефони или компютри. Такива бяха правилата на вилата.

— Париш! — възкликна зеленоокият мъж с изненадваща радост в гласа. — Надявах се да си тук.

— Промените сред тези поля стават бавно.

— И слава богу. — Той предаде мобилния си, без Париш да му казва. — Ще се погрижиш добре за него, нали? Не искам никой да го пипа.

След тези думи зеленоокият мъж неочаквано се усмихна и влезе във вилата, сякаш се завръщаше у дома след дълго отсъствие. А не след дълго Париш го видя да отпрашва през полята, вдигнал яката на якето си около ушите, сякаш беше понесъл тежестта на света на раменете си. Какво беше този път? Като се имаше предвид миналото му, можеше да е всичко. Нещо в мрачното му изражение подсказваше на Париш, че вила „Уормуд“ отново ще стане сцена на велико начинание. И въпреки че не знаеше какво бе то, той бе напълно и изцяло прав.

Той вървеше по обградената с жив плет пътека надолу към село Постбридж, което представляваше група фермерски постройки на един кръстопът. След това пое на запад към слабите лъчи на залязващото слънце, надвесено над пустия хоризонт. Почуди се, донякъде на шега, дали не следваше маршрута, който Саша му бе набелязал. Или пък легендарният съучастник на руснака? Англичанинът, следял фанатично резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“ дори и след като бе извършил предателство, след което връщане назад нямаше. Англичанинът, помогнал на Саша да подготви и внедри къртица в сърцето на западното разузнаване, агент, достатъчно мотивиран от личната си преданост към него. Този тайнствен англичанин беше живял известно време в Бейрут, в годините, когато се чуваше френска реч, докато се разхождаш по крайбрежната улица. Там се бе запознал с млада жена, имаше и дете. „Ако достигнем до жената — помисли си Габриел, — много лесно ще намерим и детето.“

Но как? Не бяха известни името и националността на жената — поне ги нямаше в папките, които Сергей Морозов бе видял онази вечер в дачата на Саша, — ала със сигурност някой е знаел за аферата. Може да е бил от бюрото на МИ6 в Бейрут, което по онова време бе важен подслушвателен пост в Близкия изток. Някой, който е познавал англичанина. И чиято кариера е пострадала в резултат на предателството му. Някой, чийто син в момента бе генерален директор на МИ6 и имаше достъп до стари досиета, без да повдига съмнения. Беше възможно, помисли си Габриел, в края на краищата той да е една крачка пред великия Саша.

При Ту Бриджис Габриел зави на север. Вървя известно време по пътя, след това прескочи някаква каменна ограда и пое през мочурливите полета нагоре по склона. Видя в далечината една лимузина да се носи с пълна скорост през голия пейзаж. Спусна се по противоположния склон и в падащия здрач намери пътека, която да го отведе до портите на вила „Уормуд“. Дръпна резето. Вътре свари госпожица Ковънтри, готвачка и икономка, да се суети около няколко къкрещи тенджери на печката, препасала престилка около закръглената си талия.

Греъм Сиймор слушаше новините на старо бакелитено радио във всекидневната. Габриел влезе и увеличи звука почти докрай. След това разказа на Сиймор за Саша и делото на живота му. Саша, обясни той, не бе работил сам. Помагал му е англичанин. Имаше замесена жена, която беше родила дете. Детето на измяната. Детето на Ким Филби…

41. Вила „Уормуд“, Дартмур

Беше роден в първия ден на 1912 година в провинция Пенджаб, Британска Индия. Рожденото му име бе Харолд Ейдриън Ръсел Филби, но баща му — сприхавият дипломат, изследовател, ориенталист, приел исляма, Синджън Филби го нарекъл Ким. Кръстил го на Кимбъл О’Хара, героя на Ръдиард Киплинг от романа му за англо-руското съперничество и интригите между двете държави в Централна и Южна Азия. Между измисления герой на Киплинг и младия Ким Филби имало много повече общи неща от името. Филби също би могъл да мине за индиец.

Той се връща в Англия, когато е на дванайсет години, за да учи в престижното училище „Уестминстър“, а през есента на 1929 година, в навечерието на Голямата депресия, постъпва в Тринити Колидж в Кеймбридж. Там, като много други богати млади англичани от неговото поколение, веднага е омагьосан от комунизма. Получава степен по икономика и награда от Тринити Колидж на стойност четиринайсет паунда. Използва парите, за да си купи събраните съчинения на Карл Маркс.

Преди да си тръгне от Кеймбридж през 1933 година, признава на Морис Доб, марксически икономист и лидер на комунистическата клетка в Кеймбридж, че иска да посвети живота си на Партията. Доб го изпраща в Париж на среща с агент на Коминтерна, известен под името Гибарти, който пък го свързва с нелегалните комунисти във Виена. Това е разбунен град през есента на 1933 година. Филби участва в кървавите улични сблъсъци между австрийските левичари и фашисткия режим на канцлера Енгелберт Долфус. А после се влюбва в Алис Колман — Лици, млада разведена еврейка и всеотдайна комунистка с връзки със съветското разузнаване. Филби се жени за нея във Виенската община през февруари 1934 година и я отвежда обратно в Лондон, следващата спирка по неговия път към предателството.

Защото точно в Лондон в един топъл юнски ден, на пейка в Риджънтс Парк, Ким Филби се среща с очарователен къдрокос интелектуалец от Източна Европа, който се представя като Ото. Истинското му име е Арнолд Дойч — издирвач на агенти и вербовчик, който работи за НКВД във Великобритания. След време Филби ще разкаже на Ото за двама свои приятели от Кеймбридж, които имат подобни на неговите възгледи — Гай Бърджис и Доналд Маклийн. А по-късно Бърджис ще даде на Ото името на видния историк на изкуството Антъни Блънт. Блестящият математик Джон Кеърнкрос ще бъде петият. Филби, Бърджис, Маклийн, Блънт, Кеърнкрос: Кеймбриджката петорка. За да запази в тайна произхода им, Московският център ги нарича Великолепната петорка.

По предложение на Ото, Филби публично оповестява, че е симпатизант на нацистите, и започва кариера като журналист — първо в Лондон, а след това и в Испания. Там през 1936 година избухва Гражданската война, която противопоставя националистите на Франко срещу републиканците, подкрепяни от Москва.

Филби отразява войната от гледна точка на националистите, изпращайки задълбочени репортажи на няколко лондонски вестника, включително и на „Таймс“, като в същото време събира безценна разузнавателна информация от бойното поле за централата в Москва. В навечерието на новата 1937 година, по време на кървавата битка при Теруел, до колата, в която Филби яде шоколад и пие бренди, пада шрапнел. Тримата, които са вътре заедно с него, са убити намясто, но Филби получава само леко нараняване по главата. Франко лично го награждава с „Червен кръст“ за военни заслуги за подкрепата му за националистическата кауза. Въпреки че ненавижда фашизма, Филби запазва медала до края на живота си.

Бракът му с Лици Колман не оцелява след привидното му преобръщане към дясната политика. Двамата се разделят, но не се развеждат, а Лици се мести в Париж. Филби постъпва на щат в „Таймс“ и през 1940 година е един от шепата журналисти, избрани да придружат злополучния Британски експедиционен корпус във Франция. На връщане към Лондон след френския провал е в едно купе с Хестър Хариет Марсдън-Смедли, военен кореспондент ветеран от „Сънди Експрес“, която има много приятели и познати в британските тайни служби. Двамата разговарят надълго и нашироко за бъдещето на Филби. След като Великобритания се изправя пред угрозата от германско нашествие, той смята, че няма друг избор, освен да се запише в армията. „Ти си способен да направиш много повече за разгрома на Хитлер — казва Марсдън-Смедли. — Ще измислим нещо.“

Не след дълго — всъщност само след няколко дни — му се обаждат от МИ6. Филби е интервюиран два пъти, а МИ5 тайно разследва миналото му. Службите за сигурност слагат върху досието на Филби гриф: „Няма данни срещу него“, въпреки че в Кеймбридж е бил изявен комунист и шпионира за Москва от шест години. Той е допуснат в разузнаването.

Новата му кариера не започва обещаващо. Две седмици той седи в малка празна стая в централата на МИ6 на Бродуей 54 и не прави абсолютно нищо друго, освен да ходи на обилно полети с алкохол обеди заедно с Гай Бърджис, неговия колега шпионин от Кеймбридж. До лятото на 1941 година Филби вече е начело на много важното иберийско подразделение на Секция V, контраразузнаването на МИ6. От безопасно място на бюрото си той умело атакува широката разузнавателна мрежа на Германия в неутралните Испания и Португалия. Също така открадва всички тайни, до които успява да се докопа, и ги предава в претъпкани куфарчета на водещите си офицери в съветското посолство в Лондон. Същото правят и другите членове на шпионската група от Кеймбридж — Бърджис, Маклийн, Блънт и Кеърнкрос, до един окопани на влиятелни военновременни позиции.

Но звездата на Филби блести най-ярко. Централата на Секция V не е на Бродуей, а в голяма викторианска къща, наречена Гленалмънд, в село Сейнт Олбанс. Филби живее във вила наблизо заедно с Айлин Фърс, бивша служителка на охраната на „Маркс енд Спенсър“, която страда от силни пристъпи на депресия. Между 1941 и 1944 година тя му ражда набързо три деца. Доверените му колеги от Секция V, които се събират всяка неделя в неговата вила, щяха да бъдат шокирани, ако знаеха, че домакините им всъщност не са съпрузи. За Филби брак с Айлин е напълно изключен, той все още е женен за Лици Колман. Дори в личния си живот е склонен към измама.

До края на войната за всички в МИ6 вече е очевидно, че Филби е предопределен за велики дела. Но в иначе впечатляващото му досие зее само една празнина: той води войната от бюрото си и нито веднъж не се осмелява да излезе на терен. Началникът на МИ6 Стюарт Мингис търси начин да я запълни, назначавайки Филби за шеф на бюрото в Истанбул. Преди да тръгне за Турция, той слага ред в личните си дела, като тихо се развежда с Лици и се оженва за Айлин. Двамата сключват брак на 25 септември 1946 година на гражданска церемония в Челси, на която присъстват шепа близки приятели. Психически нестабилната булка е бременна в седмия месец с четвъртото им дете.

В Турция Филби настанява семейството си във вила на Босфора и започва да вербува мрежа от имигранти антикомунисти, които могат да бъдат внедрени в Съветския съюз. След това предава тази своя мрежа на Московския център, използвайки стария си приятел Гай Бърджис за посредник. Междувременно семейният живот на Филби се усложнява. Айлин е убедена, че съпругът ѝ има извънбрачна афера със секретарката си. Тя е съсипана и си инжектира собствената си урина, от което сериозно се разболява. Филби я изпраща на лечение в частна клиника в Швейцария.

Хаотичният му личен живот не оказва никакво влияние върху шеметното му издигане в МИ6 и през есента на 1949 година той е изпратен във Вашингтон, където оглавява бюрото на службата. Бързо развиващата се разузнавателна общност на Америка изпитва уважение и възхищение към Филби заради неговия интелект и неустоим чар. Сред най-близките му довереници е Джеймс Джизъс Ангълтън, легендарният началник на контраразузнаването на ЦРУ, с когото се сприятелява в Лондон по време на войната. Двамата обядват редовно в ресторант „Харвис“ на Кънектикът авеню, като изпиват огромни количества алкохол и си доверяват тайни, които Филби веднага предава на Москва. Просторният му дом на Небраска авеню е популярно място за купони сред американските шпиони като Алън Дълес, Франк Уизнър и Уолтър Бедел Смит. Партитата там са легендарни заради алкохолното разточителство, което достига невиждани висоти, щом видният пияница Гай Бърджис е назначен в британското посолство във Вашингтон и се настанява в сутерена на Филби.

Но точно във Вашингтон започва краят на звездния му път. „Венона“ е кодовото име на една от най-секретните американски програми по време на Студената война. Без да разберат в Москва, американските криптоанализатори разгадават смятащия се за непробиваем съветски код и бавно разшифроват хиляди телеграми, прихванати от тях между 1940 и 1948 година. Те разкриват присъствието на близо двеста съветски шпиони в американското управление. Също така издават съществуването на мрежа от влиятелни агенти във Великобритания. Един от тях носи кодовото име Омир. Друг е познат като Стенли. Филби знае това, което американските разбивачи на кодове не знаят. Омир е Доналд Маклийн. А Стенли е кодовото име на шпионин, който в момента е началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон. Това е самият Филби.

През април 1951 година екипът на „Венона“ свързва категорично Омир с Доналд Маклийн. Филби е наясно, че е въпрос на време да разберат истинската самоличност на агента, познат като Стенли. Примката около шията му се затяга и той изпраща Гай Бърджис в Лондон да нареди на Маклийн да бяга в Съветския съюз. Въпреки предупреждението на Филби да не го прави, Бърджис също бяга с помощта на базиран в Лондон съветски разузнавач на име Юрий Модин. Когато новината за дезертирането им достига до Вашингтон, Филби реагира с привидно спокойствие, макар дълбоко в себе си да е ужасен, че миналото му ще бъде разкрито. Същата вечер той заравя доставените му от Съветския съюз миниатюрен фотоапарат и филми в плитка яма в мериландските полета. След това се връща у дома и чака неизбежната повиквателна от Лондон.

Тя пристига след няколко дни под формата на написана на ръка бележка, последвана от телеграма, с която канят Филби в Лондон, за да обсъдят с него изчезването на двамата му приятели от Кеймбридж. Първият му разпит е проведен в централата на МИ5 — Лекънфийлд Хаус. Ще последват още много. В нито един от тях Филби не признава, че именно той е предупредил Маклийн за предстоящия арест или че е Третият от кеймбриджките шпиони, макар в МИ5 твърдо да вярват, че е виновен. В МИ6 не са убедени. Но под натиска на американците шефът Мингис няма друг избор, освен да се раздели с най-голямата си звезда. Въпреки щедрото обезщетение, финансовото положение на Филби бързо се влошава. Той започва работа в малка фирма за внос и износ, а Айлин — в кухнята на къща на Итън Скуеър. Отношенията им са толкова обтегнати, че Филби често спи в палатка на двора.

Постепенно обаче облакът на подозрението се разнася и след последен разговор в приятелски дух през октомври 1955 година МИ6 обявява, че Ким Филби не е съветски шпионин. МИ5 реагира гневно, както и Дж. Едгар Хувър, яростният антикомунист, който оглавява ФБР. Той стои и зад сензационна публикация в „Ню Йорк Сънди Нюз“, обвиняваща Филби, че е Третият. Гръмва публичен скандал. В Парламента се замерят с обвинения, а репортерите следват Филби навсякъде. Но външният министър Харолд Макмилън слага край на това. На 7 ноември 1955 година той се изправя в Парламента и заявява: „Нямам основание да смятам, че господин Филби е предал интересите на своята страна“. На следващия ден самият Филби свиква пресконференция в дневната в апартамента на майка си в Дрейкот Гардънс и демонстрирайки впечатляващ чар, заявява, че е невинен. Бурята отминава. Ким Филби официално е реабилитиран.

Което означава, че за него няма никакви пречки да продължи кариерата си. Официално завръщане на работа все още не е възможно, но Никълъс Елиът, най-близкият приятел на Филби от МИ6, урежда той да бъде пратен в Бейрут като репортер на свободна практика за „Обзървър“ и „Икономист“. А това назначение ще му даде възможност и да шпионира като допълнителна работа. Необременен от петте си деца и болнавата си съпруга, които с радост оставя в ужасното лондонско предградие Кроубъро, Ким Филби се появява в града, известен като Париж на Близкия изток. Пристига на 6 септември 1956 година и веднага поема към бара на хотел „Сейнт Джордж“. На следващия ден се среща с офицер от бюрото на МИ6 в Бейрут. Името му е Артър Сиймор.

42. Вила „Уормуд“, Дартмур

— Ти си го познавал?

— Ким Филби ли? — попита Греъм Сиймор. — Не съм сигурен, че някой изобщо го е познавал. Но сме се срещали. Той ми даде първото ми питие. Баща ми за малко да ме убие. Него също.

— Баща ти не е одобрявал алкохола?

— Не, разбира се. Но ненавиждаше Ким.

Седяха на малката маса в ъгъла на кухнята, до прозореца с изглед към полята. Навън бе тъмна нощ, а стъклата бяха мокри от дъжда. Между тях бяха останките от типичната английска вечеря на госпожица Ковънтри. По молба на Сиймор тя си бе тръгнала рано и бе оставила двамата шефове да си разчистят масата. И сега те бяха сами във вилата. Ненапълно, помисли си Габриел. Филби беше с тях.

— Какво ти даде да пиеш?

— Розов джин — каза Сиймор с едва доловима усмивка — в бара на „Нормандия“. Използваше го за офис. Пристигаше там около обед, четеше си пощата и гаврътваше едно-две питиета срещу махмурлук. Точно там руснаците са подновили контактите си с него. Офицер от КГБ на име Петухов го приближил и му подал визитка. Срещнали се на другия ден в апартамента на Филби и уточнили правилата. Ако англичанинът искал да сподели нещо с Москва, трябвало да застане на балкона на апартамента си в сряда вечерта с вестник в ръка. Двамата с Петухов се срещали в забутан ресторант в арменския квартал Вреж.

— Ако правилно си спомням, има още една съпруга. Трета съпруга — добави Габриел. — Американка, за разнообразие.

— Името ѝ е Елинор Бруър. Филби я открадна от Сам Поуп Бруър, кореспондента на „Ню Йорк Таймс“. Тя пиеше почти колкото Ким. Ожениха се малко след като Айлин бе открита мъртва в къщата в Кроубъро. Филби определено се зарадва, щом получи новината. Баща ми никога не му го прости.

— Той с Филби ли е работил?

— Баща ми отказваше да има каквото и да било общо с него… — Сиймор поклати глава. — Той познаваше Ким от войната и изобщо не беше подведен от прочутия му чар. Нито пък бе убеден в невинността му в аферата с Третия човек. Всъщност — точно обратното. Смяташе го за виновен и беше бесен, когато научи, че Филби е получил зелена светлина да се върне в службата, а след това е пратен в Бейрут. Не беше само той. Няколко висши офицери в Лондон мислеха като него. Те бяха накарали баща ми да държи Филби под око.

— Той правеше ли го?

— Доколкото можеше. Беше шокиран като всички останали, когато Филби изчезна.

— Било е през 1963 година — каза Габриел.

— Януари — уточни Сиймор.

— Припомни ми обстоятелствата. Тициан и Караваджо мога да ги реставрирам и насън, ала Ким Филби е извън компетентността ми.

Сиймор внимателно доля бордо в чашата си.

— Не ми се прави на незнаещ. Кървясалите ти очи ми подсказват, че си чел за Филби по време на полета от Тел Авив. Знаеш не по-зле от мен какво се е случило.

— Джордж Блейк е арестуван за шпионаж в полза на Съветския съюз — заяви Габриел.

— И незабавно осъден на четиресет и две години затвор.

— След това руски дезертьор донася на британското разузнаване за така наречената Група на петимата агенти, които се запознали като студенти.

— Името на дезертьора — поясни Греъм — е Анатолий Голицин.

— Да не забравяме и старата приятелка на Филби от Кеймбридж — припомни му Габриел. — Онази, която внезапно се сеща, че той опитвал да я вербува за съветски агент през 30-те години.

— Кой би могъл да забрави Флора Соломон?

— Филби започнал опасно да излиза от контрол. На купоните в Бейрут често го намирали припаднал на пода в апартамента на домакина. Пропадането му не останало незабелязано от Московския център. В КГБ знаели за надигащата се срещу него опасност. Юрий Модин, водещият офицер на Кеймбриджката петорка, заминал за Бейрут, за да предупреди Филби, че ще бъде арестуван, ако се върне във Великобритания. Но се оказва, че бедата застига Филби в лицето на близкия му приятел Никълъс Елиът.

Сиймор продължи историята:

— Срещнали се в апартамент в християнския квартал в четири следобед на дванайсети януари. Стаята била подслушвана. Баща ми седял до записващите устройства в съседното помещение. Филби пристигнал с превързана глава и насинени очи. Бил паднал два пъти пиян при честването на Нова година и имал късмет, че останал жив. Елиът сглупил и отворил прозорците, за да влезе свеж въздух, като така пуснал и шума от улицата. Голяма част от разговора не се чува.

— Слушал ли си записите?

Греъм бавно кимна.

— Възползвах се от поста си, за да ги чуя, малко след като станах шеф. Филби отрича всичко. Но когато се върнал в апартамента следващия следобед, частично си признал в замяна на имунитет. Елиът и Филби се срещнали още няколко пъти, включително и на вечеря в „Ше Темпорел“, един от най-скъпите ресторанти на Бейрут. След това Елиът си тръгнал от Бейрут, без да се погрижи за сигурността на Филби. А той избягал вечерта на двайсет и трети януари с помощта на Петухов, неговата свръзка с КГБ. След няколко дни бил в Москва.

— Каква беше реакцията на баща ти?

— Гняв, разбира се, който бе насочен най-вече срещу Никълъс Елиът. Смяташе, че е направил огромен гаф, като не е заключил Филби. По-късно обаче стигна до извода, че това не е било гаф, а Елиът и приятелите му от Лондон на практика са искали Филби да избяга.

— И така да избегнат публичния скандал.

Сиймор рязко смени темата:

— Знаеш ли подробности за престоя на Филби в Москва?

— Руснаците го настанили в уютен апартамент край Патриаршите езера. Четял стари издания на „Таймс“, изпращани му по пощата, слушал новини по Би Би Си и пиел много „Джони Уокър“ червен етикет, почти винаги до загуба на съзнание. Бившата госпожа Елинор Бруър живяла с него известно време, но бракът им рухнал, когато тя разбрала, че той има връзка със съпругата на Доналд Маклийн. По-късно Филби се оженил за четвърти път за рускиня на име Руфина и общо взето бил доста нещастен.

— А връзката му с КГБ?

— Известно време те го държали на една ръка разстояние. Мислели, че е избягал от Бейрут прекалено лесно, и били убедени, че може да е троен агент. Постепенно започнали да му дават малки проекти, за да не скучае, включително и обучението на нововербувани агенти в Червенознаменния институт на КГБ. — Габриел замълча, след това добави: — И точно тук Саша влиза в картинката.

— Да — кимна Сиймор, — призрачният Саша.

— Някога чувал ли си за него?

— Не. И неслучайно — добави Греъм. — Саша съществува само в съзнанието на Сергей Морозов. Той ти е разказал приказка за предателство и измама и ти си налапал кукичката.

— Защо ще ме лъже?

— За да не го убиеш, разбира се.

— Никога не съм го заплашвал, че ще го убия. Само че ще го предам на сирийската опозиция.

— Това — подсмихна се Сиймор — е едно и също.

— А жената? — попита Габриел. — Комунистката, с която Филби се е запознал в Бейрут? Тази, която му е родила дете? И тя ли е измислена от Сергей Морозов?

Сиймор се направи, че мисли. После бавно заговори:

— И какво да кажа на премиера и на уважаваните членове на Съвместната разузнавателна комисия? Да им обясня ли, че Ким Филби е възкръснал от гроба, за да създаде нов скандал? И че е превърнал незаконното си дете в руски агент?

— Засега — помоли Габриел — не им казвай абсолютно нищо.

— Не се тревожи, няма.

Между тях настъпи мълчание. Чуваше се само трополящият по прозореца дъжд.

— Ами ако успеем да я намерим? — попита Габриел накрая. — Тогава ще повярваш ли?

— Любовницата на Филби от Бейрут? Ти смяташ, че е била само една. Ким Филби бе най-развратният мъж в историята. Повярвай ми, знам.

— Баща ти също го е знаел — тихо каза Габриел.

— Баща ми е мъртъв от почти двайсет години. Няма как да го питаме.

— Може би можем.

— Как?

— Старите шпиони никога не умират, Греъм. Те живеят вечно.

— Къде?

— В досиетата си.

43. Слау, Бъркшър

За всяка разузнавателна служба управлението на досиетата е изключително сериозна работа. Достъпът до информация трябва да се ограничи до тези, които наистина имат нужда да я видят, трябва и внимателно да се води регистър кой чете определена папка и кога. В МИ6 това е работа на Централния регистър. Текущите досиета се съхраняваха за лесен достъп във Воксхол Крос, но огромната част от институционалната памет на МИ6 бе събрана в склад в Слау, недалеч от летище Хийтроу. Складът се охраняваше денонощно и се наблюдаваше с камери, но в една късна вечер във вторник там дежуреше само един служител на име Робинсън. И той като Париш от вила „Уормуд“ беше от старата школа. Имаше издължено лице, тънки мустаци и брилянтин в косата, който увоняваше въздуха във вестибюла. Той плъзна хладен поглед по Найджъл Уитком и неговата писмена заповед.

— Всичките ли? — попита накрая.

Уитком се усмихна благосклонно в отговор. Той имаше ум на професионален престъпник и лице на провинциален пастор. Това бе опасно съчетание.

— Цялата информация на един-единствен офицер за период от седем години? Това е безпрецедентно.

— Погледнете името на офицера. — Найджъл потупа с върха на палеца, в случай че Робинсън внезапно беше ослепял като къртица.

СИЙМОР, АРТЪР…

— Да, видях го, но няма как да стане. Не и без подписа на началника на Регистъра.

— Прерогатив на директора. Както и негово рождено право.

— Тогава може би директорът трябва да подаде молбата.

Този път усмивката на Уитком не бе никак благосклонна.

— Той я подава, Робинсън. Мислете за мен като за негов личен пратеник.

Робинсън бе присвил очи към името на бележката.

— Артър беше един от великите. Истински професионалист. Познавах го. О, не бяхме приятели. Не бях в категорията му. Но се знаехме.

Уитком не беше изненадан. Това изкопаемо вероятно бе познавало и Филби. По време на войната Централният регистър се намираше в Сейнт Олбанс, до Секция V на Филби. Началникът му Уилям Удфийлд беше пияница от световна класа и той го наливаше с розов джин в „Крал Хари“, за да получава папките без проблеми. Нощем преписваше съдържанието им на ръка на кухненската маса, за да го предаде на руския си водещ офицер.

Филби…

Найджъл усети как се зачервява от гняв при мисълта за предателското копеле. Или може би бе заради брилянтина на Робинсън. От миризмата му се виеше свят.

Робинсън погледна нагоре към стенния часовник, който показваше 10:53.

— Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Два, а може би три дни.

— Съжалявам, старче, но ми трябва тази вечер.

— Това не е сериозно! Те са пръснати из цялата сграда. Трябва да намеря съответните референции. Иначе може да изпусна нещо.

— Не го правете — предупреди го Уитком. — Директорът специално поиска всичките папки на баща си от този период. Всички, значи всички.

— Ще ми помогне, ако ми дадете името на конкретната операция или цел.

„Ще ти помогне наистина“, помисли си Найджъл. Всъщност трябваше само да добави Филби, Х. Е. Р. към бележката и Робинсън щеше да намери всички папки за минути. Но директорът искаше търсенето да е възможно най-широко и безобидно, за да не стига до неподходящи уши във Воксхол Крос.

— Може би аз бих могъл да помогна.

— Дори не си го и помисляйте — скара му се Робинсън. — Надолу по коридора има стая за персонала. Можете да изчакате там.

И като каза това, той отнесе бележката с поръчката в сенките на склада. Уитком го гледаше и все повече униваше. Мястото му напомняше за магазина на ИКЕА в Уембли, където набързо бе накупил мебели за апартамента си. Тръгна по коридора към стаята за персонала и там си направи чаша чай „Дарджилинг“. Помисли си, че е ужасен, докато се настаняваше за дългата нощ. Нямаше никакъв вкус.

Новата смяна в склада идваше в шест. Служителката, която застъпваше сутринта, бе едно страшилище на име госпожа Епълуайт, която бе неподатлива към чара на Уитком, доколкото го имаше, и не изпитваше никакъв страх от завоалирани заплахи. Затова той изпита облекчение, когато Робинсън надникна в стаята за персонала в четири и половина и обяви, че поръчката е изпълнена.

Папките заемаха осем кутии, на всяка от които имаше предупреждение за достъп и правилно съхранение, което забраняваше изнасянето им от сградата. Найджъл веднага наруши това правило, натоварвайки ги в багажника на своя форд. Както можеше да се очаква, Робинсън бе отвратен и заплаши да събуди началника на архива, но тук Уитком отново надделя. Въпросните папки, аргументира се той, имаха нулева стойност за националната сигурност. Освен това бяха за лична употреба на директора. А директорът, добави той с надменен тон, не може да ги чете на течение в някакъв склад в Слау. Нямаше значение, че сега той беше затворен във вила в далечния край на Дартмур. Това не влизаше в работата на Робинсън.

Уитком имаше заслужената репутация на шофьор с тежък крак върху педала на газта. Беше в Андовър до пет и трийсет и успя да пресече варовиковото плато Кранборн Чейс преди изгрев-слънце. Спря за кафе и сандвич с бекон на „Ессо“ в Спаркфорд, оцеля под библейски дъжд в Тонтън и в осем вече приближаваше към вила „Уормуд“. От прозореца на кабинета си Париш го гледаше как разтоварва кашоните с помощта не на друг, а на самия С и прочутия шеф на израелското разузнаване, който като че ли се бореше с болка в гърба. Великото начинание бе започнало. В това Париш бе сигурен.

44. Вила „Уормуд“, Дартмур

Папките представляваха тайна разходка из Близкия изток от 1956 до 1963 година. Това беше времето, когато Великобритания западаше, Америка бе във възход, руснаците настъпваха, а младата държава Израел показваше мускули. Същевременно арабите флиртуваха с всички провалени -изми панарабизъм, арабски национализъм, арабски социализъм, които впоследствие щяха да доведат до ислямизма, джихадизма и цялата бъркотия на съвремието.

Като главен шпионин на МИ6 в региона, Артър Сиймор гледаше това представление от първия ред. Официално бе прикрепен към бюрото в Бейрут, но на практика това бе само мястото, на което си окачваше шапката. Неговата територия бе целият регион, само шефовете му бяха в Лондон. Почти непрекъснато бе в движение — закуска в Бейрут, вечеря в Дамаск, а на следващата сутрин в Багдад. Често гостуваше и Египет на Насър, както и на саудитската династия. Беше добре дошъл в Тел Авив, макар Службата да смяташе, донякъде оправдано, че не изпитва съчувствие към бедите на Израел. Всъщност Сиймор изпитваше лична неприязън към еврейската държава. Той беше отседнал в хотел „Цар Давид“ на 22 юли 1946 година, когато бомба, поставена от екстремистката организация „Иргун“, бе убила деветдесет и един души, сред които и двайсет и осем британски поданици.

Като се имаше предвид натовареността на Сиймор, Ким Филби му бе нещо като хоби. Докладите му до Лондон бяха и най-добрия случай нередовни. Той ги пращаше директно на Дик Уайт — големия враг на Филби от МИ5, който бе назначен за шеф на МИ6 в навечерието на пристигането на Ким в Бейрут. В телеграмите си Сиймор наричаше Филби с кодовото му име Ромео, а това придаваше на кореспонденцията леко комичен вид.

„Срещнах случайно Ромео на крайбрежната улица миналата сряда — пишеше той през септември 1956 година. — Той бе в добра форма и чудесно настроение. Поговорихме, но за какво, не си спомням, тъй като Ромео успя някак си да не каже нищо.“ Следващата информация бе написана три седмици по-късно. „Бях на пикник с Ромео в планината край Бейрут. Той се напи страшно.“ А след месец: „Ромео се напи безобразно на парти в дома на американеца Майлс Коупланд. Не знам как успява да си върши работата на кореспондент. Страхувам се за здравето му, ако тази тенденция продължи“.

Габриел и Греъм бяха разделили осемте кутии с папки поравно помежду си. Габриел работеше на сгъваемата маса във всекидневната, а Греъм — в кухнята. Виждаха се през отворената врата, но погледите им рядко се срещаха, тъй като и двамата четяха възможно най-бързо. Сиймор може и да се съмняваше в съществуването на жената, но бе решен да я намери пръв.

Габриел обаче откри първото споменаване за сложния любовен живот на Филби. „Ромео бе забелязан в кафенето «Люлеещ се под» със съпругата на виден американски кореспондент на вестник. Една извънбрачна афера може да навреди на британските интереси.“ Видният американски кореспондент беше Сам Поуп Бруър от „Ню Йорк Таймс“. Следваха още доклади. „От надежден източник научих, че връзката между Ромео и американката е интимна. Съпругът ѝ не знае за ситуацията, тъй като е в дълга командировка. Може би някой трябва да се намеси, преди да стане прекалено късно.“ Но явно вече е било станало, както скоро щеше да открие Сиймор. „От сигурен информатор научих, че Ромео е уведомил американския кореспондент за намерението си да се ожени за съпругата му. Очевидно американецът е приел новината доста добре, защото е казал на Филби: «Това ми звучи като най-доброто възможно решение. Какво мислиш за ситуацията в Ирак?».“

Вътрешната политика на бюрото на МИ6 в Бейрут претърпява драстична промяна в началото на 1960 година, когато Никълъс Елиът, най-близкият приятел на Филби, е назначен за шеф. Перспективите пред Филби веднага се подобряват, а Артър Сиймор, известен със съмненията си към него, внезапно изпада в немилост. Няма никакво значение, че има резервен пряк канал към Дик Уайт в Лондон, който той използва при всеки удобен случай, за да подкопава позициите на Филби. „Имах повод да прегледам част от разузнавателната информация, донесена от Ромео за началника на бюрото в Бейрут. Тя е също толкова двусмислена, колкото са и репортажите му. Боя се, че началникът на бюрото в Бейрут е заслепен от приятелството си с Ромео. Те са неразделни.“

Но Елиът напуска Бейрут през октомври 1962 година и се връща в Лондон, за да стане водещ офицер за Северна Африка. Филби, който вече пие много, започва да пие още повече. „Ромео трябваше да бъде изнесен след парти предната вечер — пише Артър Сиймор на 14 октомври. — Наистина е отвратително.“ Три дни по-късно: „Ромео е така подгизнал от алкохол, че се напива само от едно уиски“. След това на 27 октомври: „Ромео хвърли някакъв предмет по съпругата си. Всички, които бяхме принудени да го видим, се почувствахме изключително неловко. Боя се, че бракът му се разпада пред очите ни. Имам достоверна информация, че съпругата на Ромео е убедена: той има любовница“.

Габриел усети как върховете на пръстите му изтръпнаха. Имам достоверна информация, че съпругата на Ромео е убедена: той има любовница… Стана, занесе телеграмата в кухнята и я постави угрижено пред Греъм Сиймор.

— Тя съществува — прошепна той и след това пак се оттегли във всекидневната. Великото начинание излизаше на финалната права.

На Габриел му оставаше една-единствена кутия с папки, на Сиймор — кутия и половина. За нещастие, папките не бяха подредени. Габриел подскачаше от година на година, от място на място, от криза на криза, без особен ред и посока. Нещо повече, навикът на Артър Сиймор да добавя кратки послеписи на телеграмите си предполагаше, че всяка от тях трябва да се разглежда в нейната цялост. Понякога четивото бе увлекателно. В една телеграма Габриел откри да се говори за операция „Дамокъл“, секретна акция на Службата за убийството на нацистки учени, помагали на Насър да създаде ракети на тайна площадка, позната като Фабрика 333. Споменаваше се бегло и неясно дори Ари Шамрон. „Един от израелските агенти — пишеше Сиймор — е изключително неприятна фигура, той е бил в отделението Палмах4 по време на Войната за независимост. Говори се, че е участвал в операцията срещу Айхман в Аржентина. Чува се дрънчене на вериги, когато минава.“

Само че точно Сиймор намери следващото споменаване на любовницата на Ким Филби в отдавна забравените досиета на баща си. То бе в телеграма с дата 3 ноември 1962 година. Греъм го постави победоносно пред очите на Габриел — като студент, който току-що бе доказал недоказуемото. Важната информация се съдържаше в послеписа. Габриел го прочете бавно два пъти. След това — още веднъж.

От източник, когото смятам за надежден, научих, че аферата продължава от доста време, може би дори година…

Габриел постави телеграмата върху първата, в която само се споменаваше за любовницата, и продължи да рови, но пак Сиймор откри следващата улика.

— Съобщение от Дик Уайт до баща ми — извика той през вратата. — Уайт го е изпратил на 4 ноември, на следващия ден.

— Какво се казва в него?

— Убеден е, че другата жена може всъщност да е водещият офицер на Филби от КГБ. Инструктира баща ми да разбере коя е.

— Баща ти доста се е позабавил с това — забеляза Габриел малко по-късно.

— За какво намекваш?

— Отговаря му чак на 22 ноември.

— И какво казва?

— Бил информиран от надежден източник, че жената е доста млада и е журналистка.

Малко след това Греъм добави:

— Журналистка на свободна практика.

— Какво намери?

— Телеграма с дата 6 декември.

— Пак ли е информиран от достоверен източник?

— От Ричард Бийстън — поясни Сиймор. — Британски репортер.

— Има ли име?

В кухнята настъпи тишина. Вече бяха близо, но папките и на двамата привършваха. А на Артър Сиймор му изтичаше времето, макар той да не го бе знаел тогава. До края на първата седмица на декември 1962 година той все още не бе научил самоличността на любовницата на Филби. След малко повече от месец Филби вече щеше да е заминал.

— Имам още нещо — каза Греъм. — Нашето момиче е било французойка.

— Кой го казва?

— Източник, който е бил надежден в миналото. Той също така съобщава, че двамата се виждат по-често в апартамента на жената, а не в този на Филби.

— От коя дата е?

— Деветнайсети.

— Декември или януари?

— Декември.

На Габриел му оставаше няколкосантиметрова купчина с документи. Откри друга следа от нея в телеграма с дата 28 декември. „Двамата са забелязани в бара на «Сейнт Джордж». Ромео се е преструвал, че редактира нещо, написано от нея. Очевидно това е било прикритие на романтична среща.“ И два дни след това: „Свидетели са я чули да бръщолеви марксистки глупости в «Нормандия». Нищо чудно, че Ромео я намира за привлекателна“.

След декември идва януари и тя изведнъж е забравена. Никълъс Елиът се завръща в Бейрут, за да разпита Филби и да изтръгне от него самопризнания и клетва за сътрудничество. А Артър Сиймор е дълбоко разтревожен, че Филби може да избяга. Най-големите му страхове се сбъдват в нощта на двайсет и трети: „Ромео никакъв го няма. Боя се, че е излетял от кокошарника“.

Това бе последната телеграма в купчината на Габриел, но в кухнята Греъм Сиймор имаше още няколко. Габриел седна на масата срещу него и се загледа в стичащите се по прозорците дъждовни капки и в шарките, които вятърът рисуваше в тревите. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на хартия. Сиймор четеше вбесяващо бавно, прокарвайки показалец по всяка страница, преди да премине на следващата.

— Греъм, моля те…

— Тихо.

Миг по-късно Сиймор плъзна един лист по масата. Габриел не се осмеляваше да го погледне. Привиждаше му се как Ким Филби върви през полето, хванал за ръка дете.

— Какво е това? — попита той накрая.

— Нещо като последващ доклад, написан в средата на февруари, след като Филби вече е в Москва.

— Има ли име?

— Виж сам.

Габриел сведе поглед към документа пред него.

Името на другата жена е Шарлот Бетанкур. Макар да е вярно, че е с леви убеждения, тя със сигурност не е агент на Москва. Препоръчвам да не се предприемат по-нататъшни действия…

Той рязко вдигна очи.

— Мили боже! Намерихме я!

— И това не е всичко, прочети послеслова.

Габриел пак сведе поглед.

Бях информиран от надежден източник, че мадмоазел Бетанкур е бременна от няколко месеца. Филби изобщо ли няма съвест?

Не, помисли си Габриел, не е имал.

45. Дартмур — Лондон

Единственият компютър във вила „Уормуд“ с връзка с външния свят се намираше на бюрото на Париш. Габриел го използва за повърхностно търсене на името Шарлот Бетанкур. Намери няколко десетки, главно млади жени с различни професии, девет от които във Франция. Никоя не бе журналистка и не бе на подходящата възраст. А щом добави като на шега и Ким Филби в полето за търсене, получи четиринайсет хиляди безсмислени резултата, което на езика на интернет означаваше, че трябваше да търси някъде другаде.

И Габриел направи точно това. Не от вила „Уормуд“, а от стаята със защитени комуникации в израелското посолство в Лондон. Пристигна там в ранната вечер след страховито возене във форда на Найджъл Уитком и се обади на Пол Русо, началника на група „Алфа“, в Париж, който се оказа, че е все още на бюрото си. Службите бяха под тревога, тъй като поток от разузнавателна информация подсказваше, че се готви атака на ИДИЛ. Габриел с разкаяние му предаде молбата си.

— Бетанкур, Шарлот.

— Дата на раждане? — попита Русо с тежка въздишка.

— Около 1940 година.

— И казваш, че е журналистка?

— Очевидно.

— Да или не? — попита нетърпеливо Русо.

Габриел обясни, че е работила в Бейрут на свободна практика в началото на 60-те години на XX век и според свидетели е била с леви убеждения.

— Както всички останали в началото на 60-те.

— А може ли да е имала досие в старата ДСТ?

— Възможно е — призна Русо. — Всеки, който показваше симпатии към Москва, имаше досие. Ще проверя името ѝ в базата данни.

— Само да е много тихо — предупреди го Габриел и затвори.

И през следващите три часа, сам в шумоизолираната камера в мазето на посолството, той обмисляше всички възможни причини търсенето на Русо да се окаже безрезултатно. Може би Артър Сиймор се беше объркал и истинското ѝ име не е било Шарлот Бетанкур. Или пък, след като е родила детето на Филби, е сменила името си и се е скрила. Имаше вариант и да е избягала в Москва и все още да живее там. Можеше и великият Саша да я е ликвидирал, както бе убил Константин Киров и Алистър Хюз…

Каквото и да се бе случило с тази жена, то беше станало много отдавна. Както и от много отдавна Габриел не бе спал. В някакъв момент склони глава и се унесе. Телефонът го събуди. Беше единайсет и половина. Не знаеше обаче дали е сутринта, или вечерта — шумоизолираната стая бе свят без изгреви и залези. Грабна слушалката и бързо я вдигна към ухото си.

— Тръгнала си е от Бейрут през 1965 година и се е върнала в Париж — каза Пол Русо. — Участвала е в демонстрациите през 1968 година. След това ДСТ са загубили интерес към нея.

— И все още е жива?

— Очевидно.

Сърцето на Габриел прескочи.

— Да или не?

— Все още получава държавна пенсия. Изпращат ѝ парите на адрес в Испания.

— Случайно да ти се намира?

Оказа се, че го има. Шарлот Бетанкур, майката на незаконното дете на Ким Филби, живееше на „Пасео де ла Фуенте“ в Саара де ла Сиера, Испания.

46. Саара, Испания

Малко след два часа следващия следобед Шарлот Бетанкур установи, че я следят двама мъже: единият бе слаб и висок, а другият — около десет сантиметра по-нисък и набит. Ким би се гордял с нея, задето ги забеляза, но честно казано, и те не направиха кой знае какви усилия да се прикрият. Сякаш искаха тя да ги види. Двама руснаци, изпратени да я отвлекат и убият, не биха се държали по този начин. Затова тя не се боеше от непознатите. Всъщност нямаше търпение да дойде мигът, в който щяха да разкрият картите си и да ѝ се представят. Дотогава тя щеше да ги нарича Розенкранц и Гилденщерн, две безразлични рожби на майката земя, които живееха като едно същество.

Беше ги забелязала за пръв път по-рано тази сутрин, докато се разхождаха по улицата. Повторно ги видя на улица „Сан Хуан“, където седяха под чадър в едно от кафенетата, загледани в мобилните си телефони, привидно незабелязващи присъствието ѝ. И ето ги отново и сега. Шарлот обядваше сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“, а двамата мъже пресичаха калдъръмения площад и отиваха към църквата „Санта Мария де ла Меса“. Не ѝ приличаха на набожни, особено по-високият, онзи с бледата кожа. Може би търсеха опрощение. Изглеждаха като хора, на които то би им дошло добре.

Двамата изкачиха стъпалата към църквата — едно, две, три, четири — и изчезнаха вътре. Шарлот взе химикалка и се опита да поднови работата си, но не се получаваше: мисълта за мъжете я отвличаше. Беше писала за един следобед през септември 1962 година, когато Ким, вместо да прави любов с нея, се бе напил. Беше неутешим. Джаки, любимата му лисица, която отглеждаше като домашен любимец, скоро бе паднала от терасата на апартамента му и умряла. Но Шарлот беше убедена, че и нещо друго го тревожи, и го бе умолявала да ѝ се довери.

„Няма как да ме р-р-разбереш — каза той, заеквайки над чашата си, а очите му бяха скрити под буйния перчем. — Това, което правя, го правя по с-с-съвест.“

Още тогава трябваше да разбере, че всичко бе вярно, че Ким наистина бе руски шпионин, Третият човек, предател. Тя нямаше да го презре. Всъщност щеше да стане точно обратното. Щеше да се влюби в него още повече.

Прибра химикалката и бележника си „Молескин“ в сламената си чанта и допи виното си. В кафенето имаше само още един клиент — мъж с вид на елф, с рядка коса и лице, което не подлежеше на описание. Времето бе идеално, топло на слънце и хладно под сянката на портокаловите дръвчета. Беше сезонът, който Шарлот най-много харесваше в Саара, краткият период на умерен климат между зимния студ и горещото като пещ лято. Тя бе облечена в пуловер и дънки с ужасен еластичен колан. Това бе може би най-лошото на остаряването — че бе принудена по цял ден да мъкне килограмите си заедно със спомените си за Ким. Почти не помнеше онова гъвкаво слабо тяло, което той бе обладавал всеки следобед, преди да се прибере у дома при Елинор за вечерния скандал. Той обожаваше тялото ѝ дори когато коремът ѝ се изду. „Какво мислиш, че ще е — м-м-момче или момиче?“, попита я, докато галеше нежно кожата ѝ. Не че имаше значение. Две седмици по-късно той замина.

Мъжът с рядката коса четеше вестник. Горкичкият, помисли си Шарлот, сам-самичък на света, също като нея. Изкушаваше се да го заговори, ала двамата мъже вече излизаха от църквата на огрения от слънцето площад. Минаха в пълно мълчание покрай масата ѝ и поеха надолу по стръмната улица „Маченга“.

След като си плати сметката, Шарлот направи същото. Тя не се опитваше да ги следи, просто това бе най-краткият път към малкия супермаркет „Ел Кастийо“. Вътре обаче видя единия от тях отново. Беше онзи, когото наричаше Розенкранц, по-високият. Той разглеждаше кутия мляко, като че ли търсеше срока на годност. За пръв път Шарлот изпита пронизващ страх. Може би се бе объркала. Може би те все пак бяха екип похитители от СВР. Помисли си, че Розенкранц ѝ прилича малко на руснак, след като получи възможност да го огледа по-добре.

Хвърли набързо няколко неща в кошницата и подаде пари на едрогърдо момиче с гол пъп и прекалено много грим.

— La loca — изсъска презрително момичето, докато Шарлот изнасяше найлоновите си торби на улицата. И ето го и Гилденщерн. Беше се облегнал на едно портокалово дръвче и се усмихваше.

— Bonjour, Madame Bettencourt. — Тонът му бе приятелски. Той направи предпазлива крачка към нея. — Извинете, че ви притеснявам, но се чудех дали бихме могли да поговорим насаме.

Очите му бяха много сини, като на Ким.

— Да поговорим за какво? — попита тя.

— Това, което бих искал да обсъдим — каза мъжът, — е от доста чувствително естество.

Шарлот се усмихна горчиво.

— Последния път, когато някой ми каза това… — Видя, че мъжът с рядката коса върви към тях надолу по склона. Не го бе заподозряла. Предположи, че той е от по-висок калибър.

Тя насочи погледа си към онзи, когото наричаше Гилденщерн, със сините като на Ким очи.

— Да не сте от френските власти? — попита го.

— Боже, не.

— Тогава откъде сте?

— Работя за британското Външно министерство.

— Значи, сте шпионин. — Тя погледна към мъжа с рядката коса. — А този?

— Той е колега.

— Не ми прилича на британец.

— Не е.

— Ами Розенкранц?

— Кой?

— О, няма значение. — Тя чу примирението в гласа си. Най-накрая бе дошъл краят. — Как, по дяволите, ме намерихте?

Въпросът ѝ като че ли свари англичанина неподготвен.

— Дълга история, мадам Бетанкур.

— Сигурна съм, че е така. — Торбите все повече натежаваха. — Да не съм загазила?

— Не мисля.

— Всичко, което съм правила, съм го правила по съвест. — Тя бе объркана. Ким ли говореше вместо нея? — Ами моето…

— Шарлот внезапно замълча.

— Кое, мадам Бетанкур?

Не още, помисли си тя. По-добре да запази нещо в резерв, в случай че се наложи да откупи свободата си. Нямаше доверие на мъжа, а и не биваше да има. Британците бяха най-големите лъжци, които Бог бе създал. Това го знаеше със сигурност.

Високият блед мъж вече стоеше до нея. Той внимателно взе найлоновите торби от ръката ѝ и ги постави в багажника на реното, след това пъргаво седна зад волана. Мъжът с рядката коса се настани отпред, а Шарлот и онзи със сините очи — отзад. Когато колата потегли, тя се замисли за книгите по полиците на нишата ѝ и старинния викториански сейф под бюрото ѝ. В него имаше подвързан с кожа албум с изрезки, който бе толкова стар, че миришеше на прах. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците по хълмовете, следобедите далеч от чуждите очи в нейния апартамент, когато защитите му падаха… Имаше и осем пожълтели снимки на дете, последната бе направена през есента на 1984 година на Джизъс Лейн в Кеймбридж.

47. Саара — Севиля

Колата прелетя покрай вилата на Шарлот, без да забавя. Мъничкият преден двор беше пуст, но на нея ѝ се стори, че зърна движение в един от прозорците. „Чакали — помисли си тя, — глозгат ми кокалите.“ Най-накрая се бе случило. Животът ѝ бе залитнал през ръба на зъбера и се бе стоварил на дъното на долината. Не бе станало без нейното доброволно участие, това беше така, но в края на краищата Ким я бе завлякъл надолу. Шарлот не беше първата, той бе оставил много съсипани хора по пътя си. Пак си спомни за викторианския сейф под бюрото ѝ. Те знаеха, каза си тя. Може би не всичко, но знаеха.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Недалеч — отговори синеокият англичанин.

Точно тогава ръчният ѝ часовник „Сейко“ изпищя.

— Лекарствата ми! — възкликна Шарлот. — Не мога да тръгна без лекарствата си. Моля ви, върнете се.

— Не се тревожете, мадам Бетанкур. — Той извади кехлибарен флакон с хапчета от джоба на якето си. — Тези ли?

— Другите, моля.

Той ѝ подаде второто шишенце. Тя изсипа една таблетка в дланта си и я погълна без вода, което като че ли го впечатли. Вилата изчезна от погледите им. Шарлот се чудеше дали някога щеше да я види отново. Отдавна не се бе осмелявала да отиде по-далеч от местата, които можеше да достигне пеш. Когато бе по-млада, пътуваше нашир и надлъж из Испания с кола — такъв живот ѝ бяха осигурявали парите на другаря Лавров. Но сега, когато беше стара и вече не можеше да шофира, светът ѝ се бе свил. Е, вероятно можеше да пътува и с автобус, но никак не я привличаше идеята да се озове сред всичките онези потни пролетарии с техните чеснови сандвичи и пищящи деца. Шарлот беше социалистка — а и комунистка, — но посветеността ѝ на революцията не стигаше чак до обществения транспорт.

Долината беше позеленяла от зимните дъждове. Розенкранц държеше волана с лявата си ръка, а с дясната барабанеше в нервен ритъм по таблото. Това подлудяваше Шарлот.

— Винаги ли прави така? — попита тя англичанина, но той само ѝ се усмихна.

Наближаваха отклонението за АЗ75. На табелата, която се стрелна покрай прозореца ѝ, пишеше СЕВИЛЯ. Розенкранц зави по отбивката, без да намали или поне да даде мигач. Същото направи и колата пред тях, забеляза Шарлот, както и тази зад тях.

— Колко остава? — попита тя.

— Час и половина — отговори англичанинът.

— А може би и по-малко, ако продължава да кара така. — Шарлот кимна неодобрително към Розенкранц.

Англичанинът хвърли дълъг поглед през рамо.

— Още ли са зад нас? — попита Шарлот.

— Кои?

Шарлот знаеше много добре, че не бива да пита пак. Хапчето я бе направило сънлива, както и мекото издигане и спускане на летящата кола по нагънатия терен, и топлите слънчеви лъчи, които падаха по едната страна на лицето ѝ. Тя облегна глава назад и затвори очи. Част от нея нямаше търпение за това, което предстоеше. Отдавна не бе ходила в Севиля.

Когато се събуди, видя Хиралда — минарето, превърнато в камбанария на катедралата в Севиля, което се издигаше над Санта Крус, старинния еврейски квартал на града. Бяха спрели на тясна странична улица пред американско кафене. Шарлот смръщено изгледа прочутото лого в бяло и зелено.

— Навсякъде са — каза англичанинът, който забеляза реакцията ѝ.

— Не и в Саара. Там имаме манталитет на планински град.

Англичанинът се усмихна, сякаш познаваше този манталитет.

— Боя се, че само дотук можем да стигнем с кола. В състояние ли сте да извървите кратко разстояние?

— В състояние ли? — Шарлот се изкушаваше да му каже, че изминава повече от километър и половина на ден. Всъщност можеше да му съобщи точния брой стъпки, които правеше всекидневно, но не искаше да я мисли за луда. — Да, добре съм — кимна тя. — Винаги съм обичала да се разхождам в Севиля.

Дребният мъж с рошавата коса стоеше до вратата ѝ, услужлив като пиколо. Шарлот прие подадената ѝ ръка. Беше твърда и суха, сякаш той дълго беше копал изсъхнала земя.

— Ами покупките ми? — попита тя. — Ще се развалят, ако ги оставите в багажника.

Дребният мъж се взря мълчаливо в нея. Предпочиташе да наблюдава, а не да говори, помисли си тя. Англичанинът вдигна ръка към Хиралда:

— Насам, моля.

Загрижеността му започваше да я изнервя като барабаненето на приятеля му. Всичките усмивки и чар на света не можеха да скрият факта, че всъщност я бяха арестували. Ако още веднъж чуеше „моля“, помисли си тя, щеше да му покаже какво представлява легендарният ѝ темперамент. Той бе плашил дори Ким.

Минаха по поредица от тесни алеи, навлизайки все по-дълбоко в квартала, докато най-накрая стигнаха до мавритански проход. Той водеше до сенчест вътрешен двор с арки, изпълнен с уханието на севилски портокали. Там ги чакаше мъж, загледан във фонтана. Той вдигна стреснато очи от водата, сякаш бе изненадан от появата ѝ, и се взря в нея с нескрито любопитство. Шарлот направи същото, защото веднага го позна. Очите му го издадоха. Той беше израелецът, обвинен за убийството на руския разузнавач във Виена.

— Предполагах, че ще сте вие — каза тя след малко.

Той се усмихна широко.

— Нещо смешно ли казах?

— Същите думи произнася Ким Филби, когато Никълъс Елиът идва в Бейрут, за да го обвини, че е шпионин.

— Да, знам — тихо изрече Шарлот. — Ким ми го каза.

48. Севиля

Стаята, в която Габриел заведе Шарлот Бетанкур, беше мрачна. По облицованите ѝ с дърво стени висяха много картини със съмнителна стойност, потъмнели от времето и липсата на грижи. Върху тежките дървени лавици имаше подвързани с кожа издания на велики книги, а върху ракла от XVII век бе поставен златист часовник, който показваше грешно време. Един предмет сякаш не си бе на мястото — старинен викториански сейф, дървен, с избелял лак и пукнатини, който лежеше по средата на масата.

Шарлот Бетанкур още не го бе забелязала, докато оглеждаше обстановката с очевидно неодобрение. Или може би, помисли си Габриел, тук всичко ѝ бе познато. Името ѝ предполагаше благороднически произход. Както и осанката ѝ. Дори на късна възраст тя стоеше много изправена, като танцьорка. Той ретушираше наум сбръчканото ѝ лице с петна от слънцето и се опитваше да си представи как е изглеждала на около двайсет и четири години, когато е заминала за Бейрут, за да практикува журналистическия занаят. А там, по причини, които Габриел не можеше да проумее, се бе отдала на човек като Ким Филби. Любовта бе едното възможно обяснение. Другото бе политиката. Или може би е било комбинация от двете, което я правеше страховит събеседник.

— Ваша ли е? — попита тя.

— Моля?

— Къщата.

— Боя се — каза Габриел, — че често съм принуден да разчитам на милостта на непознати.

— По това си приличаме.

Той не се въздържа и отново се усмихна.

— Кой е собственикът? — заинтересува се Шарлот.

— Приятел на приятел.

— Евреин ли?

Израелецът сви безразлично рамене.

— Очевидно този ваш приятел е богат.

— Не толкова, колкото е бил някога.

— Колко жалко. — Каза го на златистия часовник. Обърна се и разгледа внимателно Габриел. — По-дребен сте, отколкото си представях.

— Вие също.

— Аз съм стара.

— И по това си приличаме.

Този път Шарлот Бетанкур се усмихна. Но усмивката ѝ бързо се стопи, когато видя старинната кутия.

— Нямате право да влизате в къщата и да вземате вещите ми. Но пък, от друга страна, моите прегрешения са от далеч по-голяма величина. И сега, изглежда, някой друг ще плати цената.

Габриел не отговори, не се осмеляваше. Шарлот се взираше в Кристофър Келър, който сравняваше времето, което показваше ръчният му часовник, с това на златистия.

— Вашият приятел ми спомена, че е британец — каза тя. — Това вярно ли е?

— Боя се, че да.

— И какъв е вашият интерес в тази работа? — поиска да узнае тя. — Какво право имате да сте тук?

— По този случай — изрече Габриел с осъдителен тон — британската и израелската разузнавателна служба работят заедно.

— Ким сигурно се преобръща в гроба.

Алон пак избра да отвърне с мълчание. Беше далеч по-добре, отколкото да каже на Шарлот какво мисли за мнението на Ким Филби относно държавата Израел. Тя продължаваше да се взира в Келър с леко объркано изражение.

— Вашият приятел отказа да ми обясни как сте ме намерили. Може би вие ще го направите.

Габриел реши, че това не би навредило, тъй като всичко се беше случило толкова отдавна.

Намерихме името ви в старо досие на МИ6.

— От Бейрут ли?

— Да.

— Ким ме уверяваше, че никой не знае за нас.

— Грешал е и за това — каза хладно Габриел.

— Кой е бил? Кой ни е разкрил?

— Името му е Артър Сиймор.

Тя се усмихна палаво.

— Ким го ненавиждаше.

— Чувствата им са били взаимни. — Габриел имаше натрапчивото усещане, че разговаря с фигура от историческа възстановка. — Артър Сиймор е подозирал още от самото начало, че Филби е руски шпионин. А началниците му в Лондон са мислели, че може би вие сте шпионин.

— Не бях. Бях просто впечатлителна млада жена със силни убеждения. — Погледът ѝ се спря на дървената кутия. — Но вие знаете това, нали? Знаете всичко.

— Не всичко — призна Габриел.

— Загазила ли съм пред закона? — попита тя.

— Вие сте френска гражданка на напреднала възраст, която живее в Испания.

— Имало е размяна на пари.

— Почти винаги е така.

— Не и в случая с Ким. О, той вземаше малко пари, колкото да оцелее, когато беше в нужда. Но действията му бяха мотивирани от вярата му в комунизма. Аз споделях тази вяра. Както и много хора от вашата вяра, господин Алон.

— Аз съм отгледан с нея.

— Тя жива ли е още у вас? — полюбопитства Шарлот.

— За това ще говорим друг път.

Тя пак се взря в кутията.

— А що се отнася до моето…

— Боя се, че не мога да ви предложа никакви гаранции — прекъсна я Габриел.

— Ще има ли арест? Наказателно преследване? Нов скандал?

— Това решение ще вземе началникът на МИ6, не аз.

— Той е синът на Артър Сиймор, нали?

— Да — отговори изненадано Габриел. — Точно той е.

— Само като си представя. Срещала съм се веднъж с него.

— С Артър Сиймор?

— Не. Със сина му. Беше в бара на „Нормандия“. Ким беше в палаво настроение и се опитваше да купи на момчето розов джин. Сигурна съм, че не си го спомня. Беше още малък, а и всичко стана много отдавна. — Тя се усмихна тъжно. — Но май прибързваме. Вероятно трябва да започнем от самото начало, мосю Алон. Това ще ви помогне да разберете по-добре какво се случи.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.

49. Севиля

Началото, започна тя, беше в малко село край Нант, в долината на Лоара в Западна Франция. Бетанкур били стара фамилия, собственици на много земи и богатства. Шарлот бе достатъчно възрастна, за да си спомня немските войници по улиците на селото ѝ и възпитания капитан от Вермахта, който бил настанен в семейния замък. Баща ѝ се отнасял уважително към германските окупатори — прекалено уважително според някои хора от селото — и след войната се шушукало, че бил колаборационист. Комунистите били много силни в региона. Децата на работническата класа дразнели безмилостно малката Шарлот и дори веднъж опитали да ѝ отрежат косата. И щели да успеят, ако не бил се намесил монсеньор Жан-Марк. Много години по-късно специална комисия щяла да обвини и монсеньора, който бил приятел на семейство Бетанкур, в колаборационизъм.

През 1956 година Шарлот отишла в Париж, за да учи френска литература в Сорбоната. Това станало през една есен със земетръсни политически събития. В края на октомври израелски, британски и френски войски се опитали да изземат контрола над Суецкия канал от Египет на Насър. А в началото на ноември съветските танкове влезли в Будапеща, за да потушат Унгарското въстание. Шарлот застанала на страната на Москва и по двата въпроса, защото вече била убедена комунистка.

Напуснала Сорбоната през 1960-а и през следващата година и половина писала рецензии и политически коментари за малко литературно списание. Било ѝ обаче скучно и поискала от баща си достатъчно пари, за да се премести в Бейрут и да стане чуждестранен кореспондент. Баща ѝ вече бил уплашен от политическите ѝ възгледи — по това време двамата вече почти не си говорели — и бил много доволен да се отърве от нея. Тя пристигнала в Ливан през януари 1962 година, наела апартамент в близост до Американския университет и започнала да праща репортажи на няколко левичарски френски издания, за които не ѝ плащали почти нищо. Ала нямало значение, тъй като разполагала с парите на семейството си. Въпреки това копнеела да остави своя следа като истински журналист. Често търсела съвети в голямата общност от чуждестранни кореспонденти, сред които бил и един, който пиел в бара на хотел „Нормандия“.

— Филби — каза Габриел.

— Ким — възрази Шарлот. — Той за мен винаги ще бъде Ким.

Тя седеше на ръба на тапициран стол, ръцете ѝ бяха прилежно поставени върху коленете ѝ, а стъпалата ѝ — плътно прилепнали към пода. Ели Лавон се бе настанил до нея и се взираше отнесено в далечината като човек, чакащ на перона влак с огромно закъснение. Михаил като че ли се състезаваше кой ще мигне пръв с фигура от една от потъмнелите картини, лошо копие на Ел Греко. Келър се преструваше на безразличен, беше отворил задната вратичка на златистия часовник и бърникаше механизма.

— Били сте влюбена в него? — попита Габриел, крачейки бавно из стаята.

— В Ким ли? Много.

— Защо?

— Предполагам, защото не беше баща ми.

— Знаехте ли, че е руски шпионин?

— Глупости! Ким никога не би ми доверил тайната си.

— Ала вероятно сте подозирали.

— Зададох му въпроса само веднъж и никога повече. Беше обаче очевидно, че изпитваше силна болка. Сънуваше най-ужасните кошмари, след като правеше любов с мен. И пиенето му беше… Дотогава не бях виждала нещо подобно.

— Кога разбрахте, че сте бременна?

— В началото на ноември. Изчаках до края на декември, за да му кажа.

— Как реагира той?

— Насмалко да убие и двама ни. В този момент шофираше — обясни тя. — Една жена никога не бива да казва на любовника си, че е бременна, докато той е зад волана. Особено когато любовникът ѝ е пиян.

— Той ядоса ли се?

— Престори се на ядосан. Всъщност мисля, че беше съсипан. Говорете каквото искате за Ким, но той обожаваше децата. Вероятно си е мислел, че никога няма да види това, което носех в утробата си.

Вероятно, отбеляза си Габриел.

— Поискахте ли нещо от него?

— От Ким Филби? Изобщо не си направих труда. Той беше в ужасно финансово положение. Нямаше изгледи за никаква помощ или за брак. Знаех, че ако родя детето, сама ще трябва да се грижа за него.

Рожденият ден на Филби бил на 1 януари. Навършвал петдесет и една. Шарлот се надявала да прекарат заедно поне няколко минути, но той ѝ се обадил, че няма да може да дойде в апартамента ѝ. Предната вечер бил паднал, и то два пъти, бил си разцепил главата и очите му били насинени. Използвал ужасния си външен вид като извинение да не я вижда през следващите две седмици. А истинската причина за изчезването му, каза тя, била пристигането на Никълъс Елиът в Бейрут.

Кога го видяхте пак?

— На двайсет и първи.

— В деня, когато е избягал от Бейрут.

Тя кимна.

— Ким дойде да ме види в късния следобед. Изглеждаше по-зле от всякога. Навън валеше като из ведро, той бе подгизнал. Обясни, че може да остане само няколко минути. Трябвало да вечеря заедно с Елинор в дома на първия секретар на британското посолство. Опитах се да правя любов с него, но той ме отблъсна и поиска нещо за пиене. След това ми призна за обвинението на Никълъс, че е руски шпионин.

— Той отрече ли това?

— Не — заяви натъртено Шарлот. — Не го отрече.

— А какво ви каза?

— Много повече, отколкото трябваше. И след това ми даде плик.

— Какво имаше в него?

— Пари.

— За бебето ли?

Тя бавно кимна.

— Обясни ли откъде ги има?

— Не. Но ако трябва да предположа, бяха от Петухов, неговия контакт от КГБ в Бейрут. Ким замина същата вечер на борда на съветския товарен кораб „Долматов“. Повече никога не го видях.

— Никога ли?

— Да, мосю Алон. Никога.

Когато новината за дезертьорството на Филби се разчула, продължи Шарлот, тя за кратко обмисляла да напише ексклузивна лична статия.

— „Ким Филби, когото познавах и обичах“, от този сорт глупости.

Вместо това пращала статии, в които нямало и дума за личните им отношения, и чакала детето им да се появи на бял свят. Родила в болница в Бейрут, сама, в края на пролетта на 1963 година.

— Не съобщихте ли на семейството си?

— Не и тогава.

— А във френското посолство?

— Бяха подписани съответните декларации и издаден паспорт.

— Предполагам, че е имало акт за раждане.

— Разбира се.

— И кой е записан като баща?

— Филби — заяви тя с леко отбранителен тон. — Харолд Ейдриън Ръсел.

— А името на детето?

— Бетанкур — уклончиво отговори тя.

— Първото име? — притисна я Габриел.

Шарлот Бетанкур се взираше в дървената кутия.

— Вече знаете името на детето, мосю Алон. Моля ви, не ме карайте да извършвам предателство.

Габриел не го знаеше. Нито тогава, нито някога преди.

— Върнали сте се във Франция през 1965 година — подсказа ѝ той.

— През зимата.

— Къде отидохте?

— В малко село край Нант — каза тя, — в долината на Лоара в Западна Франция.

— Родителите ви сигурно са били изненадани.

— Меко казано. Баща ми ме изгони и ми забрани повече да се връщам.

— Признахте ли им кой е бащата на детето?

— Ако го бях направила — каза тя, — това само щеше да влоши положението ми.

— Споменахте ли на някого?

— Не. На никого. Никога.

— Ами актът за раждане?

— Изгубих го.

— Колко удобно.

— Да.

— Какво наистина се случи с него?

Тя погледна към дървената кутия, но веднага се извърна. Във вътрешния двор трима охранители стояха като статуи в падащия мрак. Ели Лавон все още чакаше въображаемия си влак, ала Келър и Михаил вече се взираха прехласнато в Шарлот Бетанкур. Часовникът бе напълно спрял. Както и сърцето на Габриел.

— Какво направихте след това? — попита той.

Върнала се в Париж, отговори тя, този път с малко дете на ръце. Живеели в таванска стая в Латинския квартал. Шарлот можела да си позволи само това, след като баща ѝ окончателно ѝ спрял парите. Майка ѝ давала по някой франк винаги когато идвала да я види, но баща ѝ не признавал съществуването на детето. Както и Ким. С всяка изминала година то все повече заприличвало на него. Същите сини очи и буен перчем. А когато станало на осем години, му се появило леко заекване. Шарлот зарязала журналистиката и се посветила на Партията и революцията.

Нямали пари, но не им трябвали много. Били в Париж, в този величествен град. Играели си на глупави игрички, броели стъпките между любимите си забележителности. Колко са крачките между Лувъра и „Нотър Дам“? А между Триумфалната арка и площад „Конкорд“? Колко са от Айфеловата кула до Дома на инвалидите?

Крачките между таванската стая и вътрешния двор на сградата били осемдесет и седем, обясни Шарлот, след това имало още трийсет и осем до вратата към улица „Сен Жак“. И точно там в един топъл летен ден през 1974 година, когато повечето парижани разумно били напуснали града, ги чакал един мъж.

— Коя дата беше? — поинтересува се Габриел.

— Беше през август — отговори Шарлот. — В деня след оставката на Никсън.

— Значи, десети.

— Щом казвате.

— А името на мъжа?

— Тогава той се представи като другаря Лавров.

— А в други случаи?

Саша, обясни тя. Представял се като Саша.

50. Севиля

Бил слаб, все едно е излязъл от ГУЛАГ, и блед като восък, заразказва Шарлот. По черепа му били полепнали няколко мръсни косъма, челото му било високо, което му придавало вид на високоинтелигентен човек. Очите му били малки и зачервени, зъбите — сиви и нащърбени. Носел сако от туид, прекалено дебело за силната жега, и риза, която някога е била бяла, но в онзи момент изглеждала като изплакната прекалено много пъти в кухненска мивка. Брадата му се нуждаела от подстригване.

— Брада?

— Имаше малка брада. — Тя прокара палеца и показалеца си от горната си устна към брадичката.

— Като на Ленин ли? — уточни Габриел.

— Младият Ленин. Ленин в изгнание. Ленин в Лондон.

— И какво го бе довело в Париж?

— Каза, че носи писмо.

— От Филби?

— Така и не произнесе никакво име. Обясни само, че писмото било от мъж, когото съм познавала в Бейрут. Известен английски журналист. — Тя заговори ниско като мъж със силен руски акцент: — „Ще може ли да поговорим някъде насаме? Въпросът, който искам да обсъдим, е от доста чувствително естество“. Предложих му бистрото от другата страна на улицата — продължи тя пак с нормалния си глас, — но той настоя, че в апартамента ми ще е по-добре. Обясних, че домът ми е доста скромен. Каза, че вече знаел това.

— Намекнал е, че ви е наблюдавал от известно време.

— Той е от вашия свят, не от моя.

— А писмото?

Било написано на пишеща машина, което не било типично за Ким, и не било подписано. Въпреки това тя знаела, че думите са негови. Извинявал се, че я е излъгал в Бейрут, и твърдял, че искал да поднови отношенията им. Като част от това молел да види детето си. По очевидни причини, пишел той, срещата не можела да се състои във Франция.

— Искал е да отидете в Москва ли?

— Не аз. Само детето.

— И вие сте се съгласили?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори.

— Защото все още сте били влюбена в него? — предположи Габриел.

— В Ким? Не и тогава, вече не. Но все още бях влюбена в идеята за Ким.

— И каква бе тази идея?

— Отдаване на революцията. — Тя замълча, а след това добави: — Саможертва.

— Не споменахте предателство.

Тя не обърна внимание на последната забележка и обясни, че Саша и детето заминали от Париж още същата вечер с влак за Германия. Прекосили границата с Източен Берлин с кола, отишли с нея до Варшава, оттам излетели за Москва. А хлапето било с фалшив руски паспорт. Апартаментът на Филби бил недалеч от площад „Пушкин“, скрит в тясна уличка близо до стара църква, между улица „Тверская“ и Патриаршите езера. Живеел там с Руфина, руската му съпруга.

— Четвъртата му жена — добави язвително Шарлот.

— Колко дълго…

— Три дни.

— Предполагам, че е имало и друго посещение.

— Коледа, същата година.

— Пак в Москва ли?

— За десет дни — кимна тя.

— А следващото посещение?

— През другото лято. Вече за цял месец.

— Доста дълъг период.

— Беше ми трудно, признавам.

— А след това?

— Саша пак дойде в Париж, за да ме види.

Срещнали се на пейка в парка, както Филби и Ото четири десетилетия по-рано. Пейката не била в Риджънтс Парк, а в градините на Тюйлери. Саша казал, че от Московския център му било наредено да започне историческо начинание в името на международния мир. Ким щял да бъде негов партньор в това. Желанието и на двамата било Шарлот да се присъедини към тях.

— И каква щеше да е вашата роля в това начинание?

— Кратък брак. И огромна жертва.

— Кой беше щастливият младоженец?

— Англичанин от семейство с много връзки, който също вярваше в мира.

— Имате предвид, че е бил агент на КГБ.

— Точната му връзка с Москва така и никога не ми стана ясна. Баща му познаваше Ким от Кеймбридж. Младоженецът беше доста радикален и доста хомосексуален. Но това беше без значение. Бракът нямаше да е истински.

— Къде се оженихте?

— В Англия.

— В църква ли?

— С гражданска церемония.

— Семейството ви присъстваше ли?

— Разбира се, че не.

— И колко продължи този съюз?

— Две години. Нашият брак не бе създаден с божията благословия, мосю Алон. Това беше сватосване на Московския център.

— Какво предизвика развода?

— Изневяра.

— Колко подходящо.

— Очевидно ме бяха хванали в крачка с един от най-близките приятели на съпруга ми. Всъщност стана голям скандал. Аз пиех много, заради което не можех да имам деца. За доброто на хлапето се съгласих да се откажа от попечителство.

Последвал дълъг и болезнен период на отчуждение, за да може детето да бъде напълно побританчено. Шарлот останала известно време в Париж. След това, по искане на Московския център, се заселила в градче с бели къщи в планините на Андалусия, където никой нямало да може да я намери. Отначало имало писма, но скоро спрели. Саша твърдял, че те забавяли преобразяването.

От време на време Шарлот получава неясни и уклончиви новини, като онази, която дошла през 1981 година и се отнасяла до приемането на детето ѝ в елитен британски университет. Не се уточнявало в кой, но Шарлот знаела достатъчно за миналото на Ким, за да направи достоверно предположение. Без да каже на Саша, се върнала в Англия през 1984 година и отишла в Кеймбридж. И там, на Джизъс Лейн, забелязала детето на предателството, детето на Филби, да се разхожда под сянката на високата тухлена стена, а буйният перчем скривал сините му очи. Шарлот тайно го снимала с фотоапарата си.

— Това бе последният път, когато… — Гласът ѝ замлъкна.

— А след Кеймбридж? — попита Габриел.

Шарлот получила вест, че начинанието се оказало успешно. Никога не ѝ доверили в кое подразделение на британското разузнаване е, но тя предполагала, че е в МИ6. Ким, каза тя, никога не би се примирил с МИ5, не и след като те го бяха преследвали така безмилостно.

— И оттогава през всичките тези години нямате никакъв контакт, така ли?

— От време на време получавам по някое писмо, празни изречения, които без съмнение са съставени в Московския център. В тях няма информация за работата или личния живот, нищо, което бих могла да използвам…

— За да намерите детето, което сте изоставили? — Въпросът я нарани. — Съжалявам, мадам Бетанкур, но не разбирам как…

— Правилно, мосю Алон. Не разбирате.

— Може би вие бихте ми обяснили.

— Беше друго време. Светът беше различен. Те бяха различни.

— Кои?

— Руснаците. За нас Москва беше центърът на Вселената. Те щяха да променят света и ние бяхме длъжни да им помогнем.

— Да помогнете на КГБ? Та те бяха чудовища — въздъхна Габриел. — И все още са.

Тя му отговори с мълчание. Той я попита кога е получила последното писмо.

— Преди около две седмици.

Габриел прикри тревогата си.

— Как беше предадено?

— От един невъзпитан тип на име Карпов от мадридската резидентура. Той също така ме информира, че Московският център искал да изкарам дълга ваканция в Русия.

— Защо чак сега? — заинтересува се Габриел.

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен, мосю Алон.

— Изненадан съм, че не са дошли за вас още преди много години.

— Това бе част от първоначалното ми споразумение с Ким и Саша. Нямах никакво желание да живея в Съветския съюз.

— Може би там не е била чак такава марксистка утопия.

Шарлот Бетанкур понесе упрека му с разкаяно мълчание.

Всичко около тях се размърдваше, Севиля се раздвижваше. Във въздуха се носеше музика, а от баровете и кафенетата на близкия площад долиташе звън на чаши и чинии. Вечерният бриз нахлу във вътрешния двор. Той донесе аромат на портокали в стаята и — съвсем неочаквано — смях на млада жена. Шарлот вдигна заинтригувано глава и слуша, докато смехът утихна. След това се взря във викторианския сейф на масата.

— Беше подарък от Ким — обясни тя след малко. — Беше го намерил в малък магазин в християнския квартал в Бейрут. Много подходящ, не мислите ли? Само Ким може да ми подари кутия, в която да заключа тайните си.

— И неговите също — каза Габриел. Вдигна капака и извади тесте пликове, овързани с избеляла панделка в кралскосин цвят. — Писал е доста, а?

— През първите седмици на аферата ни понякога получавах по две писма на ден.

Габриел бръкна пак в кутията. Този път извади един-единствен лист. Беше акт за раждане от болница „Сейнт Джордж“ в Бейрут, най-старата в Ливан, на него бе написана датата 26 май 1963 година. Посочи към първото име на детето.

— То променяно ли е някога? — попита той.

— Не — отговори тя. — За щастие беше достатъчно английско.

— Като вашето. — Алон пак бръкна в кутията с тайни на Ким Филби. И измъкна британско брачно свидетелство с дата от април 1977 година. — Пролетна сватба. Вероятно е била много хубава.

— Беше доста малка всъщност.

Габриел посочи фамилията на младоженеца.

— Предполагам, че и вие, и детето сте я приели.

— За известно време. След развода пак станах Шарлот Бетанкур.

— Но не и…

— Това би било нелогично — прекъсна го тя. — Все пак целият смисъл на този брак бе придобиването на име и родословно дърво, които биха отворили вратите на елитни университети, а след това и на разузнавателните служби.

Габриел постави брачното свидетелство до акта за раждане и любовните писма от Филби. След това бръкна за последен път в кутията и извади снимка с дата от октомври 1984 година. Дори той виждаше приликата — несъмнено с Филби, но и с Шарлот Бетанкур.

— Направихте снимката и си тръгнахте, така ли? — попита той. — Поне не поговорихте ли?

— И какво да кажа?

— Можехте да помолите за прошка. И да спрете всичко това…

— А защо да правя подобно нещо след всичко, което бях пожертвала? Не помните ли, че Студената война беше в разгара си. Каубоят Рейгън бе в Белия дом. Американците доставяха ядрени ракети в Западна Европа.

— И затова — кимна хладно Габриел — бяхте готова да се откажете от дъщеря си?

— Тя не беше само моя, беше и на Ким. Аз бях просто един салонен бунтар, но не и тя. Тя бе истинско творение. Тя носеше предателството в кръвта си.

— Вие също, мадам Бетанкур.

— Всичко, което направих — каза тя, — го направих по съвест.

— Очевидно нямате такава. Както и Филби.

— Ким — поправи го тя. — За мен той винаги ще бъде Ким. Шарлот се взираше в снимката. Не с болка, помисли си Габриел, а с гордост.

— Защо? — попита той. — Защо го направихте?

— Има ли отговор, който би ви се сторил задоволителен?

— Не.

— Тогава, мосю Алон, може би трябва да оставим това в миналото.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.