Другата жена

84. Кабин Джон, Мериланд

Бегачка направи откритието в единайсет и петнайсет. Звънна на 911 и операторът се обади на американската паркова полиция, която имаше юрисдикция. Полицаите намериха три трупа: двама мъже и млада жена, всичките с огнестрелни рани. Мъжете бяха с ежедневно облекло, а жената носеше ярки спортни дрехи. Тя бе простреляна веднъж в тила, за разлика от мъжете, които бяха простреляни по два пъти. На паркинга нямаше превозни средства и след първоначалното претърсване на местопрестъплението жертвите не бяха идентифицирани. Но пък бяха намерени два произведени в Русия пистолета — „Токарев“ и „Макаров“ — и което бе по-любопитно, лопата.

Лопатата изглеждаше нова и на дръжката ѝ имаше непокътнат етикет с името на магазина, откъдето бе закупена. Един от полицаите се обади на управителя и го попита дали наскоро е продавал лопата на двама мъже и жена в ярки спортни дрехи. Не, каза управителят, но същата сутрин продал такъв инструмент на жена в делови костюм и бежов шлифер.

— В брой ли плати, или с карта?

— В брой.

— Можете ли да я опишете?

— Над петдесет години, с много сини очи. И акцент — добави управителят.

— Да не би случайно да беше руски?

— Английски.

— Имате ли запис?

— А вие как мислите?

Полицаят измина пътя от местопрестъплението до железарията за четири минути. Докато шофираше, се свърза с началника си и изрази мнение, че на брега на реката тази сутрин се бе случило нещо значително — по-значително дори от загубата на три живота. И затова ФБР незабавно трябвало да бъде уведомено. Началникът му се съгласи и се обади в централата на Бюрото, където вече всички бяха на бойна нога.

Първият агент на ФБР, който пристигна на местопрестъплението, беше самият Доналд Макманъс. В 11:50 предобед той потвърди, че мъртвата жена е същата, която бе видял по-рано сутринта на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню. А в 12:10, след като разгледа записите от железарията, той позна жената, закупила лопатата — точно тя се беше обадила в руското посолство от телефона на бензиностанцията.

Но коя беше тя? Макманъс прати копие на видеото в централата на ФБР, за да опитат да разяснят как се казва непознатата. Началникът на отдел „Национална сигурност“ на ФБР обаче само погледна записа и предупреди Макманъс да не се занимава повече с това. Жената беше началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон.

— Ребека Манинг? — попита, невярващ, Макманъс. — Сигурен ли сте, че е тя?

— Миналата седмица пих с нея кафе.

— Казахте ли ѝ нещо секретно?

Дори тогава, в първите мигове на разразяващия се скандал, началникът на „Национална сигурност“ знаеше, че не бива да отговаря. Той се обади на своя директор. А директорът веднага звънна на главния прокурор, директора на ЦРУ, държавния секретар и накрая и в Белия дом. Протоколът изискваше държавният секретар да се свърже с британския посланик, което той направи в един и половина.

— Доколкото знам, тя пътува към летище „Дълес“ — обясни посланикът. — Ако побързате, може и да я хванете.

Щеше да бъде установено, че фалконът бе излетял от международното летище „Дълес“ в един и дванайсет минути. На борда имаше шестима пасажери. Трима британци и трима израелци. Само една жена между тях. Служителите по поддръжката на летището си спомниха, че тя изглеждала малко дезориентирана и косата ѝ била мокра. Била облечена в анцуг и нови маратонки, също като единия от мъжете, дребен израелец с посребрени слепоочия и зелени очи. Освен това единият от пасажерите — чийто британски паспорт го идентифицирал като Питър Марлоу — пристигнал с ръка, обездвижена с лонгета. Накратко, служителите до един бяха единодушни, че всички изглеждали като минали през месомелачка. И то каква.

Докато самолетът кацне в Лондон, официален Вашингтон вече бе вдигнат по тревога. През следващите двайсет и четири часа обаче бурята остана секретна, разпределена между отделните институции и в общи линии в полето на тайната. ФБР не каза почти нищо за трите трупа, намерени край реката, освен че случаят прилича на грабеж, при който нещо се е объркало. А трите жертви още не били идентифицирани, което не бе точно така.

Но зад кулисите разследването напредваше бързо и с тревожни резултати. Балистичната експертиза определи, че двамата мъже са били убити с оръжие 45-и калибър — в ръцете на човек със значителни умения — и че жената, позната като Ева Фернандес, е загинала в резултат на един изстрел от близко разстояние. Анализаторите на „Национална сигурност“ на Бюрото се заровиха в молбата на жената за зелена карта, историята на пътуванията ѝ и малко странното ѝ бразилско гражданство. Скоро установиха, че тя най-вероятно бе таен агент на СВР, руското външно разузнаване. Двамата мъже, определи ФБР, имаха същия работодател, макар да притежаваха руски дипломатически паспорти. Единият се казваше Виталий Петров, а другият — Станислав Зеленко. И двамата бяха на ниски дипломатически постове за прикритие: Петров в посолството във Вашингтон, а Зеленко — в Ню Йорк.

А това правеше официалното мълчание на Русия още по-озадачаващо. Посолството във Вашингтон не изпрати запитване за двамата мъртви мъже и не изрази протест. Нито Агенцията за национална сигурност забеляза някакво увеличение в криптираната комуникация между посолството и Московския център. Беше очевидно, че руснаците криеха нещо. Нещо по-ценно от мнимата бразилка и двама мускулести агенти. Нещо като Ребека Манинг.

Лангли не мълчеше като Русия. Ако руските подслушвачи бяха наострили уши, което със сигурност правеха, щяха да забележат рязък пик в защитените телефонни обаждания между седмия етаж на централата на ЦРУ и Воксхол Крос. И ако руснаците бяха успели да разбият неразбиваемото криптиране, щяха без съмнение да бъдат доволни от това, което чуваха. Защото в дните след бягството на Ребека Манинг отношенията между ЦРУ и МИ6 се сринаха до дъно, невиждано от 1963 година, когато Ким Филби изчезна от Бейрут и се озова в Москва.

И сега американците удряха с юмруци по масата и искаха отговори. Защо Ребека Манинг се бе свързала с руското посолство? Тя руска шпионка ли е? И ако е така, откога? Колко информация бе предала? Беше ли отговорна за трите трупа, намерени на брега на Потомак край остров Суейнсън? Каква бе израелската връзка? И защо, за бога, тя бе купила лопата от железарията на ъгъла на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд?

Нямаше как да се скрие това, което излезе наяве. И чест правеше на Греъм Сиймор — поне в очите на няколкото му останали поддръжници в американската разузнавателна общност, — че не се опитваше да го прави. Увърташе, естествено, ала нито веднъж не каза на американците откровена лъжа, защото, ако го беше сторил, бракът можеше да свърши на секундата. Той най-вече играеше за време и умоляваше Лангли да не съобщава името на Ребека на пресата. Убеждаваше ги, че един публичен скандал няма да се отрази добре на никого. Нещо повече, той щеше да даде още една пропагандна победа на Царя, който напоследък нямаше спирачка. По-добре да оценят щетите тайно и да започнат да поправят отношенията си.

— Няма никакви отношения. — Това заяви директорът на ЦРУ Морис Пейн на Сиймор по сигурния телефон четири дни след като Ребека се върна в Лондон. — Не и докато не сте сигурни, че течът е запушен и службата ви не гълта руска вода.

— И вие сте имали проблеми в миналото, но ние никога не сме заплашвали да оттеглим сътрудничеството си.

— Защото се нуждаете от нас повече, отколкото ние от вас.

— Колко тактично от твоя страна, Морис. Абсолютно дипломатично.

— Майната му на такта! Къде е тя, между другото?

— Предпочитам да не ти казвам по телефона.

— Откога се случва това?

— Това — изрече Сиймор с юридическа прецизност — е въпрос, който живо ни интересува.

— Облекчен съм да го чуя. — Пейн изруга на висок глас и със съответния ефект. — С Кати се отнасяхме към нея като роднина, Греъм. Пускахме я в дома си. И тя как ми се отплати? Открадна тайните ми и ми заби нож в гърба. Чувствам се като…

— Как, Морис?

— Както трябва да се е чувствал Джеймс Ангълтън, когато добрият му приятел Ким Филби е избягал в Москва.

И всичко щеше да свърши с мълчанието на руснаците и караниците между братовчедите, ако в „Уошингтън Поуст“ не се бе появила статия седмица след бързото отпътуване на Ребека Манинг от Америка. Тя бе дело на репортерка, която и преди бе писала достоверно за националната сигурност, и както обикновено, източниците ѝ бяха внимателно прикрити. Най-вероятно течът на информация идваше от ФБР, което изобщо не се чувстваше комфортно след замитането под килима на случая с Ребека Манинг и тримата мъртви руски агенти.

Течът беше селективен. Въпреки това статията хвърли бомба. Тя започваше с това, че тримата души, открити мъртви на брега на Потомак, не били жертви на грабеж, а офицери от СВР. Двама от тях имали дипломатическо прикритие, а жената била „нелегална“, която се представяла за бразилка. Как са били убити и защо, не било ясно, но ФБР разследвало намесата на поне две чужди разузнавания.

Статията имаше едно важно последствие: Русия вече не можеше да продължи да мълчи. Кремъл реагира с гняв и обвини Съединените щати в хладнокръвно убийство, което администрацията яростно и многократно отрече. През следващите три дни се завъртя бърз цикъл на информационен теч и контратеч, докато накрая всичко се появи на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Или поне част от него. Експертите в кабеларките единодушно обявиха, че това е най-лошият случай на шпионаж след фиаското с Ким Филби. За това бяха напълно прави.

Имаше много въпроси за вербуването на Ребека Манинг за руски агент, които чакаха своя отговор. Имаше въпроси и за ролята на Габриел Алон, за когото се твърдеше, че бил на борда на самолета, откарал Ребека Манинг във Великобритания. От Лондон идваше само мълчание. От Тел Авив — също.

85. Тел Авив — Йерусалим

Той бе забелязан същия ден да пристига в кабинета на министър-председателя за седмичното заседание на коалиционния кабинет на Израел, облечен в безупречен син костюм и бяла риза и със свеж вид. Когато репортер го попита за участието му в разобличаването на Ребека Манинг като руски агент, той се усмихна и не каза абсолютно нищо. Вътре в кабинета си драскаше в бележника, докато министрите се караха, като през цялото време се чудеше как израелският народ успяваше да живее добре въпреки ужасните си политици. Когато дойде неговият ред да говори, той информира правителството за скорошен рейд, проведен от Службата и армията срещу ислямски бунтовници на Синайския полуостров с мълчаливата благословия на Новия фараон. Не спомена факта, че операцията се бе случила, докато той летеше над Атлантическия океан и се опитваше да проведе първия разпит на Ребека Манинг. Греъм Сиймор бързо бе сложил край на това. В Лондон се бяха разделили, без да си кажат почти нищо за сбогом.

На булевард „Цар Саул“ работата по защитата на страната от многобройните заплахи продължаваше както обикновено, сякаш нищо не се бе случило. На среща на висшия персонал в понеделник се чуха обичайните крясъци за ресурси и приоритети, но името на Ребека Манинг не бе изречено. Службата имаше други неотложни задачи. Тайните удари в Синай бяха само част от новата стратегия на Израел за тясно сътрудничество със сунитските режими в Близкия изток срещу общия враг — Ислямска република Иран. Оттеглянето на Америка от региона бе създало вакуум, който иранците и руснаците бързо запълваха. Израел действаше като бариера срещу надигащата се иранска заплаха, а Габриел и Службата бяха върхът на копието. Нещо повече, непредсказуемият президент на Америка бе заявил намеренията си да се откаже от споразумението, забавило временно иранските ядрени амбиции. Габриел очакваше в отговор на това иранците да засилят оръжейната си програма и създаваше нов план за събиране на разузнавателна информация и саботаж, за да ги спре.

Той също така очакваше руснаците да отвърнат за загубата на Ребека Манинг. И затова не бе изненадан от новината, която пристигна по-късно същата седмица, че Вернер Шварц бе умрял във Виена, след като паднал от прозореца на апартамента си. Това беше същият прозорец, който Вернер бе използвал, за да дава сигнал на Московския център, когато искаше среща. Не бе намерено предсмъртно писмо, но пък полицията откри няколкостотин хиляди евро в негова частна сметка. Австрийската преса се чудеше дали смъртта му бе свързана с убийството на Константин Киров. Австрийското вътрешно министерство се чудеше за същото.

За вътрешна употреба случаят трябваше да бъде анализиран и да се приготви юридическа защита, но Габриел намираше различни извинения, за да избягва разследващите и адвокатите на Службата. А те искаха да знаят какво точно беше станало на брега на река Потомак в Мериланд. Кой бе убил двамата руски агенти Петров и Зеленко? Ами „нелегалната“, която се бе съгласила да вкара в капана Ребека Манинг в замяна на убежище в Израел? Узи Навот се опита да изкопчи това от Михаил и Ели Лавон, но и двамата му казаха самата истина: че пристигнали на местопрестъплението, след като тримата руснаци вече били мъртви. Затова не можели да знаят със сигурност как това се бе случило.

— И никога не сте го питали какво точно е станало?

— Опитахме — каза Лавон.

— А Ребека?

— Не отрони и дума. Това бе един от най-ужасните полети в живота ми, а аз съм бил на много лоши.

Те бяха в малкия като сандък кабинет на Лавон. Той бе пълен с парчета от глинени съдове, старинни монети и оръдия на труда. В свободното си време Ели бе един от най-видните археолози на Израел.

— Да предположим — каза Навот, — че Габриел е убил двамата агенти.

— Добре — съгласи се Лавон.

— Тогава защо и момичето е мъртво? И откъде Габриел е знаел, че Ребека ще бъде там? И защо, за бога, тя е отишла с лопата?

— Защо питаш мен?

— Ти си археолог.

— Знам само — каза Лавон, — че шефът на Службата е извадил късмет, че е жив. Ако беше ти…

— Щяха да изсекат името ми на мемориалната стена.

Ако някой заслужаваше името му да бъде изсечено в камък, мислеше си Ели, то това бе човекът, намерил Ребека Манинг, но той не би приел похвали. Единствената му награда беше да прекара по някоя вечер със съпругата си и малките си деца, но дори и те усещаха, че нещо го тревожеше. Една нощ Ирене го разпита надълго и нашироко, докато той седеше на ръба на леглото ѝ. Лъжеше толкова зле, че дори и детето не му повярва.

— Остани при мен, абба — нареди му тя на странната си смесица от италиански и иврит, когато Габриел се опита да си тръгне. — Моля те, никога не си тръгвай.

Габриел остана в детската стая, докато Ирене заспа дълбоко. В кухнята си наля чаша галилейска сира, седна край малката масичка за кафе и се загледа мрачно в новините от Лондон, докато Киара приготвяше вечерята. На екрана Греъм Сиймор се бе отпуснал на задната седалка на лимузина, тръгваща от Даунинг стрийт, където бе предложил да подаде оставка заради скандала, сполетял разузнаването при неговото управление. Премиерът Ланкастър бе отказал да я приеме — поне засега, според изказване на сътрудник на Даунинг стрийт, пожелал анонимност. Имаше призиви за задължително парламентарно разследване и което бе по-лошо — за независима проверка, като онази за негодната разузнавателна информация на МИ6 за оръжията за масово унищожение в Ирак. Ами Алистър Хюз? — питаха медиите. Дали неговата смърт в заспалия Берн не бе свързана с предателството на Ребека Манинг? И той ли беше руски шпионин? Имаше ли и Трети човек в сенките? Накратко, случи се точно този публичен спектакъл, който Сиймор се бе надявал да избегне.

— Колко дълго още може да го пази в тайна? — попита Киара.

— Кое?

— Самоличността на бащата на Ребека Манинг.

— Предполагам, че това зависи от броя на хората в МИ6, които знаят, че тя се представя като Ребека Филби.

Киара сложи купа спагети с доматен сос пред Габриел. Той я поръси обилно с настъргано сирене, но се поколеба преди първата хапка.

— Трябва да ти призная нещо — каза той накрая — за случилото се онази сутрин на брега на реката.

— Мисля, че имам представа какво ще е.

— Така ли?

— Бил си някъде, където не е трябвало да бъдеш, сам, без подкрепление или телохранители. За щастие си бил достатъчно разумен да пъхнеш пистолет в колана, когато си излизал от тайната квартира.

— И то голям — каза Габриел.

— Никога не си предпочитал четиресет и пети калибър.

— Прекалено шумен е. А и създава голяма бъркотия.

— Нелегалната агентка е била убита с деветмилиметров — отбеляза Киара.

— Ева — каза Габриел. — Поне това бе бразилското ѝ име. Така и не ни каза истинското.

— Предполагам, че Ребека я е убила.

— И аз предполагам същото.

— Защо?

Той се поколеба, след това заяви:

— Защото аз не убих преди това Ребека.

— Не си могъл?

„Не — помисли си Габриел, — не бих могъл.“

— И сега си разкъсван от вина, защото жената, която си принудил да работи за теб, е мъртва.

Той не отговори.

— Но и нещо друго те тревожи — усъмни се тя, ала думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. — Кажи ми, Габриел — продължи Киара, — колко близо бе до смъртта миналата седмица?

— По-близо, отколкото ми се искаше.

— Поне си честен. — Киара погледна към телевизора. Би Би Си показваха снимка на Ребека, направена, когато тя е била в Тринити Колидж. Имаше забележителна прилика с баща си. — Колко дълго могат да пазят тази тайна? — попита пак тя.

— Кой би повярвал на подобна история?

Старата снимка на Ребека Манинг изчезна от телевизионния екран. На нейно място се появи изображението на Греъм Сиймор.

— Направи една грешка, любов моя — каза Киара след малко. — Ако я беше убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи.

По-късно същата вечер, докато Киара спеше дълбоко, Габриел седеше до нея с лаптоп в скута и слушалки на ушите и гледаше отново и отново петнайсетминутен запис. Беше направен със „Самсунг Галакси“, започваше в 7:49 ч. сутринта, когато жена в делови костюм и бежов шлифер влизаше в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун и се нареждаше на опашката пред касата. Пред нея чакаха осем души. През слушалките Габриел чуваше момчето зад щанда да пее доста добре A Change Is Gonna Come. Спомни си, че Греъм Сиймор бе изпуснал представлението. По това време той беше навън, в запуснатата градина на командния център, и приемаше обаждане от Воксхол Крос.

В 7:54 жената даде поръчката си — черно кафе, нищо за ядене, а в 7:56 седна на голямата обща маса и извади айфона си. Даде няколко команди с десния си палец. След това, в 7:57, остави айфона на масата и извади второ устройство — блекбъри, от дамската си чанта. Паролата беше дълга и трудна, дванайсет знака, изписани с двата палеца. След като я въведе, тя погледна към екрана. Момчето зад щанда пееше What’s Going On.

Майко, майко…

В 7:58 жената взе пак айфона си, погледна към екрана и се огледа из кафенето. Беше нервна, помисли си Габриел, което не бе характерно за нея. След това потупа екрана на айфона няколко пъти бързо и го прибра в чантата си. Стана, хвърли чашата си в кофата на шкафа с отпадъците. Вратата бе вдясно от нея. Вместо това тръгна наляво, към дъното на кафенето.

Когато се приближи до телефона „Самсунг Галакси“, лицето ѝ бе като бледа маска. Габриел натисна „пауза“ и се взря в сините очи на Ким Филби. Дали някой я бе подплашил, както предположи Греъм Сиймор, или бе получила предупреждение? Ако е така, от кого?

Саша бе най-очевидният заподозрян. Възможно бе да е наблюдавал трансфера от дистанция, с екипи на улицата или вътре в самото кафене. Може да е забелязал нещо, което не му е харесало, нещо, което го е накарало да нареди на постижението на живота си да прекрати операцията, без да предава нищо, и да бяга към предварително подготвен спасителен изход. Но ако бе станало така, защо Ребека не излезе от кафенето? И защо се втурна в обятията на Ева Фернандес, а не към екипа за изтегляне на СВР?

Защото не е имало екип за изтегляне, помисли си Габриел, докато си спомняше бързото излизане около 8:20 сутринта на известни агенти на СВР от задния вход на руското посолство. Още не. Той нагласи таймкода на видеото и го пусна пак. Часът е 7:56 в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун. Жена в делови костюм и бежов шлифер сяда на голямата обща маса и задава няколко команди на айфона си. В 7:57 сменя айфона с блекбъри, но в 7:58 се връща към айфона.

Габриел натисна „пауза“.

Това беше, помисли си той. Лекото трепване на тялото, почти незабележимото разширяване на очите. Това се бе случило в 7:58:46 на айфона.

Пусна пак записа и се загледа как Ребека Манинг подава няколко команди на айфона. А те без съмнение бяха изтрили доклада ѝ до Московския център и софтуера на СВР. Габриел предполагаше, че тя също така бе изтрила и съобщението, което я бе предупредило да бяга. Може би ФБР го бяха намерили, а може би не. Нямаше значение, те никога не биха го споделили с такива като него. Британците бяха братовчеди. Далечни, но все пак братовчеди.

Габриел отвори браузъра на лаптопа и прегледа заглавията на лондонските вестници. Кое от кое по-лошо. Ако я бе убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи… Да, помисли си той, докато лягаше до спящата си съпруга в тъмнината, това би обяснило всичко.

86. Итън скуеър, Лондон

Три дни по-късно Габриел отлетя за Лондон с израелски дипломатически паспорт под фалшиво име. Телохранител от посолството го посрещна на летище Хийтроу, както и не толкова таен екип за наблюдение от А4 на МИ5. Звънна на Греъм Сиймор, докато пътуваше към Централен Лондон, и го помоли за среща. Сиймор се съгласи да се видят в девет същата вечер в дома му на Итън Скуеър. Късният час предполагаше, че няма да се сервира вечеря, същото му говореше и студеният поздрав на Хелън Сиймор.

— Той е горе — обяви тя хладно. — Мисля, че знаеш пътя.

Когато Габриел влезе в кабинета на втория етаж, Сиймор преглеждаше съдържанието на папка с червен гриф. Отбеляза си докъде бе стигнал с писалка „Паркър“ и я хвърли бързо в куфарче от неръждаема стомана. Доколкото Габриел знаеше, Греъм вече бе заключил за него сребърните прибори и порцелана. Не стана и не му протегна ръка. Нито предложи да се оттеглят в личната му обезопасена стая. Габриел смяташе, че това не бе необходимо. МИ6 вече нямаше тайни за криене. Ребека Манинг бе предала всичките на руснаците.

— Заповядай. — Сиймор погледна с безразличие към барчето.

— Благодаря, не искам — отвърна Габриел и седна без покана.

Настъпи тежко мълчание. Внезапно той съжали, че бе дошъл в Лондон. Боеше се, че отношенията им са непоправимо разстроени. Спомни си с умиление следобеда във вила „Уормуд“, когато бяха търсили в старите досиета името на любовницата на Ким Филби. Ако тогава знаеше, че ще се стигне дотук, щеше да прошепне на Греъм името на Филби и така да си измие ръцете от цялото това нещо.

— Щастлив ли си? — попита накрая Сиймор.

— Децата ми са добре, съпругата ми, изглежда, ме харесва, а това ми е достатъчно за момента. — Габриел сви рамене. — Така че, да, предполагам, че по-щастлив няма как да бъда.

— Не това имах предвид.

— Мой добър приятел е под обстрел за нещо, за което не е виновен. Загрижен съм за него.

— Звучи ми като нещо, което съм чел на картичка.

— Стига, Греъм, да не се държим така. Минали сме през прекалено много неща заедно.

— И отново ти си героят, а аз съм този, който трябва да чисти бъркотията.

— Няма герои в такива ситуации. Всички губят.

— Освен руснаците. — Сиймор отиде до барчето и си наля в чаша един пръст уиски. — Келър ти праща много поздрави, между другото.

— Как е той?

— За съжаление, лекарите казват, че ще оживее. Разхожда се с много важна тайна в главата.

— Нещо ми подсказва, че тайната ти е на сигурно място у Кристофър Келър. Кой друг знае?

— Никой друг, с изключение на премиера.

— Общо трима души от служителите на Нейно Величество — отбеляза Габриел.

— Четирима — поправи го Сиймор, — ако включиш и Найджъл Уитком, който се досеща.

— И Ребека.

Греъм замълча.

— Тя говори ли? — попита Габриел.

— Ребека Манинг е последният човек на този свят, който би искал да говори.

— Щеше ми се да поговоря с нея.

— Вече имаше тази възможност. — Сиймор се взря в Габриел над уискито си. — Как разбра къде отива тя?

— Имах предчувствие, че ще иска да вземе нещо на излизане от страната. Нещо, което баща ѝ е оставил там през 1951 година, след като Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали.

— Фотоапарата и филма?

Габриел кимна.

— Това обяснява наличието на лопатата. Но откъде знаеше къде са заровени тези неща?

— От информиран източник.

— Шарлот Бетанкур?

Алон не отговори.

— Ако бе взел тази лопата със себе си след престрелката…

— А защо? — учуди се Габриел.

— Тогава щяхме да измъкнем Ребека от Вашингтон, без американците да разберат — продължи Сиймор. — Видеозаписът как тя купува лопатата от железарията, подписа присъдата ѝ.

— И как би обяснил тримата мъртви агенти на СВР?

— Много внимателно.

— А внезапното отзоваване на Ребека в Лондон?

— Здравословен проблем — предложи Сиймор. — Следва ново назначение.

— Замитане на скандала.

— Ти го каза — кимна Греъм. — Не аз.

Габриел се престори, че мисли.

— Американците щяха да се усетят.

— Благодарение на теб никога няма да разберем дали това щеше да стане.

Алон се направи, че не е чул репликата му.

— Всъщност щеше да е много по-добре, ако Ребека бе напуснала Вашингтон с руснаците. — Той замълча, след това добави: — А това искаше ти от самото начало, нали, Греъм?

Сиймор не отговори.

— Затова прати есемес на айфона ѝ две минути преди прозорецът да се отвори и я предупреди да не прави трансфера. Затова я предупреди да бяга.

— Аз? — учуди се Сиймор. — Защо бих направил нещо подобно?

— По същата причина, по която МИ6 остави Ким Филби да се изниже през 1963 година. По-добре шпионинът да е в Москва, отколкото в британски съд.

Сиймор се усмихна снизходително.

— Май всичко си схванал. Но нали ти ми каза, че началникът на бюрото ми във Виена е руски шпионин?

— Можеш повече от това, Греъм.

Усмивката на Сиймор изчезна.

— Ако трябва да предположа — продължи Габриел, — ти си изпратил съобщението от градината, докато се предполагаше, че водиш спешен разговор с Воксхол Крос. Или може би си накарал Найджъл да го направи вместо теб, за да не оставяш следи.

— Ако някой е предупредил Ребека да бяга — каза Сиймор, — това е бил Саша.

— Не е бил Саша, а ти.

Пак се възцари мълчание. „Значи, така свършва всичко“, помисли си Габриел. Стана.

— Ако се чудиш — проговори Сиймор внезапно, — сделката вече е сключена.

— Каква сделка?

— Сделката да изпратим Ребека в Москва.

— Жалка работа — промърмори Габриел.

— Тя е руска гражданка и полковник от СВР. Там ѝ е мястото.

— Продължавай да си го повтаряш, Греъм. Дори и ти може да си повярваш.

Сиймор не отговори.

— Какво получавате за нея?

— Всички, които поискахме.

— Предполагам, че американците също са се включили. — Габриел поклати бавно глава. — Кога ще се научиш, Греъм? Още колко избори трябва да открадне Царя? Колко политически опоненти трябва да убие на ваша земя? Кога ще му се опънете? Толкова ли много се нуждаете от парите му? Това ли е единственото нещо, което държи на повърхността този прекалено скъп град?

— За теб животът е черно-бял, нали?

— Само когато става въпрос за фашисти. — Той тръгна към вратата.

— Сделката — каза Сиймор — има един проблем.

Габриел спря и се обърна.

— Какъв е той?

— Сергей Морозов. Той е при вас, руснаците го искат.

— Не говориш сериозно.

Изражението на Сиймор даваше ясно да се разбере, че е сериозен.

— Бих искал да ти помогна — тихо заяви Габриел, — но Сергей Морозов е мъртъв. Не помниш ли? Предай на Ребека, че съжалявам, но ще се наложи да прекара остатъка от живота си тук, във Великобритания.

— Защо не ѝ го кажеш сам?

— Какви ги приказваш?

— Спомена, че искаш да поговориш с нея.

— Така е.

— Оказва се — обяви Сиймор, — че и тя иска да поговори с теб.

87. Шотландските планини

Габриел прекара нощта в тайната квартира на Бейзуотър Роуд и на сутринта се качи на борда на военен транспортен самолет от базата на Кралските военновъздушни сили Нортхолт в покрайнините на Лондон. Телохранителят му от МИ6 му каза в общи линии къде отиват, но продължителността на полета и разположението на земята под тях показваха, че единствената възможност бе да летят към най-северната част на Шотландия. Ребека Манинг очевидно бе захвърлена на края на света.

Габриел най-сетне зърна ивица златист пясък, малък град край морето и две писти като продълговат X, врязан в малките парчета обработваема земя. Това бе базата Лосимът. Керван рейндж роувъри чакаха на обветрения асфалт. Караха няколко километра през меките хълмове, покрити с пирен и прещип, докато най-накрая стигнаха пред портите на отдалечен провинциален замък. Той приличаше на нещо, което МИ6 бяха иззели по време на войната и удобно бяха забравили да върнат.

Зад двойната ограда по обширните зелени морави се разхождаха охранители в цивилни дрехи. Вътре сърдит мъж на име Бърнс осведоми Алон какви са мерките за сигурност и какво е психичното състояние на затворничката.

— Подпишете го — пъхна той под носа на Габриел някакъв документ.

— Какво е това?

— Декларация, че никога няма да обсъждате нищо от нещата, които ще видите и чуете днес.

— Аз съм гражданин на държавата Израел.

— Няма значение, ще измислим нещо.

Помещението, в което накрая го отведоха, не приличаше съвсем на тъмница, но най-вероятно някога е било. До него се стигаше по дълго извито каменно стълбище, което миришеше на мухъл и канализация. Оригиналните каменни стени бяха облицовани с гладък бетон. Боята бе бяла като кост — или като pueblo bianco в планините на Андалусия, помисли си Габриел. Лампите на тавана светеха силно като в операционна зала и тихо бръмчаха. От ъглите надничаха камери и двама надзиратели стояха на пост зад бронирано еднопосочно стъкло.

До решетките на килията на Ребека бяха оставили стол за Габриел. Вътре имаше койка, прилежно оправена, и малка маса, отрупана със стари романи с меки корици. Виждаха се и няколко вестника, очевидно Ребека следеше как се развива нейният случай. Тя бе облечена в свободни джинси и дебел шотландски пуловер, който я предпазваше от студа. Изглеждаше по-дребна от последния път, в който я бе видял, и много слаба, сякаш бе започнала гладна стачка, за да извоюва свободата си. Нямаше грим на лицето и косата ѝ висеше, права и рядка. Габриел не бе сигурен, че тя заслужаваше всичко това. Филби — може би, но не и детето на предателството.

След кратко напрегнато колебание той неохотно пое подадената му през решетките ръка. Дланта ѝ бе груба и суха.

— Моля, седни — предложи тя дружелюбно.

Габриел пак се поколеба, но се отпусна на стола. Надзирател му донесе чай. В него имаше мляко и захар. Чашата бе непосилно тежка.

— За теб няма ли? — попита той.

— На мен ми е позволено само по време на хранене. — Нарочно или не, тя бе изоставила английския акцент. Звучеше като французойка, такъв беше и видът ѝ. — Струва ми се глупаво правило, но какво да се прави.

— Ако ти пречи…

— Не, моля те — настоя Ребека. — Сигурно пътят дотук е бил дълъг. Или може би не — добави тя. — Честно казано, нямам представа къде съм.

Честно казано…

Габриел се почуди дали тя някога е била способна да бъде честна и дали може да различи истината от лъжата.

Седна на ръба на койката си с прибрани колене и опрени на бетонния под стъпала. Бе обута в подплатени с кожа велурени мокасини без връзки. В килията нямаше нищо, с което би могла да се нарани. На Габриел тези предохранителни мерки му се струваха ненужни. Онази Ребека Манинг, която бе видял на брега на Потомак, не бе склонна към самоубийство.

— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя.

— Защо? — учуди се откровено Габриел.

— Защото щях да те убия тогава, ако не беше…

— Възхищавам се от искреността ти — прекъсна я той.

Тя се усмихна на абсурдната му забележка.

— И това не те притеснява?

— Да се срещна с някого, който някога е искал да ме убие ли?

— Да.

— Даже ми е станало навик.

— Имаш много врагове в Москва — отбеляза тя.

— Подозирам, че сега са повече от всякога.

— Може би ще успея да променя мнението на СВР за теб, когато поема новия си пост в Московския център.

— Не бих се надявал.

— Недей. — Тя се усмихна, без да показва зъбите си. Габриел вероятно грешеше за нея. Може би наистина трябваше да бъде затворена в клетка. — Всъщност — продължи — съмнявам се, че ще се занимавам с Близкия изток. Отделът за Великобритания е най-естественото ми място.

— Още една причина, заради която правителството ти не бива да обмисля да дава на руснаците предателка като теб.

— Това не е моето правителство и аз не съм предателка. Аз съм проникващ агент. Не е моя вината, че британците са толкова глупави, та са ме наели, а след това назначили за началник на бюрото във Вашингтон.

Габриел се престори, че му е скучно, и си погледна часовника.

— Греъм казва, че си искала да обсъдиш нещо с мен.

Тя се намръщи.

— Разочароваш ме, мосю Алон. Наистина ли нищо не желаеш да ме попиташ?

— Какъв би бил смисълът? Ти само лъжеш.

— Може пък да си струва да опиташ, кой знае? Предлагам първи път — каза тя провокативно. — Втори път…

— Хийтклиф — прекъсна я Габриел.

Ребека присви очи.

— Бедният Хийтклиф.

— Предполагам, че ти си го предала.

— Не по име, разбира се. Никога не съм го знаела. Но Московският център използва докладите ми, за да го идентифицира.

— А адресът на тайната квартира?

— Той дойде директно от мен.

— Кой ти го издаде?

— А ти кой мислиш?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — бил е Алистър Хюз.

Лицето ѝ помръкна.

— Откъде знаеше, че ходи на лекар в Швейцария?

— Пак той ми каза. Аз бях единственият човек в МИ6, на когото имаше доверие.

— Голяма грешка.

— На Алистър, не моя.

— Любовници ли бяхте?

— Девет ужасни месеца — отново присви очи тя. — В Багдад.

— Предполагам, че Алистър не се е чувствал така.

— Той бе доста влюбен в мен. Глупакът дори искаше да напусне Мелинда.

— Вкусовете са нещо нелогично.

Тя замълча.

— Романтичният ти интерес към него от професионално естество ли беше?

— Разбира се.

— Московският център ли ти предложи любовната афера?

— Всъщност я започнах по своя собствена инициатива.

— Защо?

Тя се взира дълго и настойчиво в една от камерите, сякаш за да напомни на Габриел, че разговорът им се наблюдава.

— В деня, в който почина баща ми, с Алистър работехме в бюрото в Брюксел. Както можеш да си представиш, бях доста разстроена. Но Алистър беше…

— Доволен от новината, така ли?

— На седмото небе.

— И ти никога не му прости за това?

— Как бих могла?

— Сигурно си забелязала лекарствата, докато си спяла с него.

— Трудно бе да ги пропусна. Алистър беше много зле в Багдад. Влоши се дори още повече, когато прекъснах аферата.

— Но сте останали приятели?

— Довереници — поправи го тя.

— А когато разбра, че пътува тайно до Швейцария, без да казва на Воксхол Крос?

— Запазих си тази информация за черни дни.

— И черните дни настъпиха — каза Габриел, — когато Ви Ви Грибков се опита да избяга в Ню Йорк.

— Непрогледно черни.

— Тогава ти съобщаваш на Саша за Алистър, а Саша започва операция, която да накара всички да повярват, че бившият ти любовник е къртицата.

— И проблемът бе решен.

— Не съвсем — възрази той. — Знаеше ли, че са планирали да го убият?

— Тук няма място за сантименталности, мосю Алон. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.

Британският отдел в Московския център скоро щеше да е в сигурни ръце, помисли си Габриел. Тя бе по-безмилостна от тях. Той имаше още хиляди въпроси, но изведнъж му се прииска да си тръгне. Ребека Манинг като че ли усети безпокойството му. Кръстоса крака, после отново ги постави един до друг и прокара длан по джинсите си.

— Чудех се — британският ѝ акцент се бе върнал — дали мога да ти се натрапя.

— Вече си го направила.

Тя се смръщи учудено.

— Имаш право на сарказъм, но моля те, изслушай ме.

Той ѝ кимна да продължи.

— Майка ми… Тя добре ли е?

— Живее сама в планините на Андалусия почти четиресет години.

— Как е здравето ѝ?

— Има проблеми със сърцето.

— Обичайно страдание за жените, познавали баща ми.

— И мъжете.

— Като че ли си постигнал разбирателство с нея.

— В срещата ни имаше малко приятни неща.

— Но тя ти е казала за…

— Да. — Габриел погледна към камерите. — Каза ми.

Ребека пак потри длани в джинсите си.

— Ч-ч-чудех се — заекна тя — дали не би поговорил с нея от м-м-мое име.

— Преди няколко минути подписах документ, с който — освен всичко останало — декларирам, че няма да предавам никакви съобщения от теб на външния свят.

— Британското правителство няма власт над теб. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Избирам да не го направя. Освен това — добави Габриел — имаш си СВР, те да разнасят пощата.

— Майка ми ги ненавижда.

— И има право.

Между тях пак настъпи мълчание. Чуваше се само бръмченето на лампите. То дразнеше Габриел.

— Мислиш ли — каза накрая Ребека, — че тя м-м-може… След като се установя в Москва…

— Трябва сама да я питаш.

— Питам теб.

— Не е ли страдала достатъчно?

— И двете сме страдали.

Заради него, помисли си той.

И рязко се изправи. Ребека също. Ръката ѝ пак се стрелна през решетките, ала Габриел не я пое, само почука по стъклото и зачака надзирателите да отключат външната врата.

— Ти допусна една грешка във Вашингтон — каза Ребека, прибирайки ръката си.

— Само една?

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност.

— Жена ми каза същото.

— Името ѝ е Киара. — Ребека се усмихна хладно зад решетките на клетката си. — Предай ѝ много поздрави от мен.

Транспортният самолет кацна на базата Нортхолт в покрайнините на Лондон няколко минути след два часа. Хийтроу бе на пет километра на юг, което означаваше, че Габриел имаше достатъчно време да хване самолета в 16:45 на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Прие чаша шампанско преди полета, което бе нетипично за него. Беше си я заслужил, увери той сам себе си. След това се замисли за Ребека Манинг и нейната клетка, Алистър Хюз и неговия ковчег, Константин Киров на покритата със сняг улица във Виена, а после върна чашата на стюардесата недокосната. Когато самолетът пое с грохот по пистата, дъждът заудря по прозореца до Габриел — стичаше се като кръв от вена. Всички губеха, помисли си той, докато гледаше как Англия се смалява под него. Всички, освен руснаците.

88. Саара, Испания

Размяната стана шест седмици по-късно на пистата на изоставено летище в далечния източен край на Полша. Имаше два самолета. Единият бе „Сухой“ на „Аерофлот“; а другият — чартърен „Еърбъс“ на „Бритиш Еъруейс“. Точно по пладне дванайсет мъже, ценни агенти на британското и американското разузнаване, всичките измършавели в затвора, слязоха по стълбите на „Сухой“. Докато вървяха радостно по пистата към еърбъса, се разминаха с една-единствена жена, която крачеше съсредоточено в обратната посока. Нямаше камери или репортери, които да документират събитието, само двама полски висши тайни полицаи следяха дали всичко се случва по правилата. Жената ги подмина със сведени очи, без да им каже и дума, и се качи в „Сухой“ на мястото на дванайсетимата мъже. Самолетът тръгна още преди да се затвори вратата на кабината. В дванайсет и петнайсет той влезе във въздушното пространство на Беларус и пое към Москва.

Мина още една седмица, преди обществеността да бъде информирана за размяната, но съвсем оскъдно. Хората бяха уверени, че дванайсетимата мъже са донесли безценна разузнавателна информация за Нова Русия и цената си е струвала. В Америка се надигна гняв в обичайните места, но реакцията на Лондон бе обичайното сдържано примирение. Мандарините в Уайтхол се съгласиха, че това е горчив хап за преглъщане, но вероятно така бе най-добре. Единствената добра дума се появи в „Телеграф“, където пишеше, че размяната се е състояла, въпреки че руснаците са искали двама затворници, а не един. „Поне някой има достойнство, за да им се опъне — каза същата вечер пенсиониран британски шпионин в «Клуба на пътешествениците». — Де да бяхме ние.“

Руснаците изчакаха още един месец, преди да покажат публично трофея си. Това стана в едночасов документален филм по руска телевизия, контролирана от Кремъл. Последва пресконференция, ръководена от самия Цар. Ребека величаеше добродетелите му, хвалеше завръщането на Русия сред световните фактори под неговото ръководство и критикуваше британците и американците, чиито тайни с радост бе предала. Заяви, че единствено съжалявала, задето не успяла да стане генерален директор на МИ6 и така да завърши мисията.

— Харесва ли ви в Русия? — попита я журналист с добри позиции пред Кремъл.

— О, да, чудесно е — усмихна се тя.

— А може ли да ни кажете къде живеете?

— Не — отговори Царя строго вместо нея. — Не може.

В бялото градче Саара в планините на Андалусия събитията в Москва станаха повод за малко празненство, поне сред почитателите на крайнодесните противници на НАТО и имигрантите. Кремъл пак бе меката, към която се стремяха определен тип европейци. През XX век той бе пътеводна светлина на левичарите. Сега обаче по някакво перверзно стечение на обстоятелствата линията на Москва се следваше от десните, политическите зверове, които се подиграваха на Шарлот Бетанкур всеки следобед, когато тя се разхождаше по улиците. Само ако знаеха истината, мислеше си тя. Само ако…

Не бе изненадващо, че тя следеше случая с британската шпионка по-внимателно от повечето хора в селището. Кремълската пресконференция беше театър, нямаше друга дума за нея — Ребека, седнала на подиума като някакъв рядък екземпляр в стъкленица, до нея Царя, ухилен и надут от последния си триумф над Запада. И кого си мислеше, че заблуждава с това негово колосано и изгладено лице? Истинските фашисти, отговаряше си Шарлот. Ребека изглеждаше изтощена до него. Шарлот бе поразена от изпитото лице на дъщеря си. И от това колко много вече приличаше на Ким. Дори заекването ѝ се бе върнало. Това бе чудо, което никой не бе забелязал.

Ала Ребека бързо изчезна, както и се появи. Гостите на Шарлот от Израел си тръгнаха малко след това от Андалусия. Преди обаче да си заминат, те прегледаха вилата за последен път за следи от Ребека или Ким сред вещите ѝ. Взеха и последната стара снимка на Шарлот от Бейрут и въпреки нейните протести — единственото копие на ръкописа „Другата жена“. По всичко личеше, че кратката ѝ литературна кариера завърши, преди да е започнала.

Вече бе краят на юни и градчето бе превзето от потни и изгорели на слънцето туристи. В своята самота Шарлот се върна пак към обичайната си рутина, защото само това ѝ бе останало. Забранено ѝ бе да завърши мемоарите си и тя реши да опише историята като „роман с ключ“. Смени мястото от Бейрут на Танжер. Шарлот стана Амелия, впечатлителната дъщеря на френски колаборационист и колониален администратор, а Ким вече бе Роу, блестящ и обхванат от мирова скръб британски дипломат, за когото Амелия разбира, че е руски шпионин. Но как щеше да свърши това? С една старица, която живее сама в усамотена вила и чака вест от дъщеря си, която е изоставила? Кой щеше да повярва в такава история?

Изгори ръкописа в края на октомври, използвайки го за подпалка на първия есенен огън, и зачете измислената автобиография на Ким. Той бе сбил времето в Бейрут в пет неясни и лъжливи абзаца. Преживяванията ми в Близкия изток от 1956 до 1963 година не се поддават лесно на разказване… Може би и нейните не се поддаваха, помисли си тя. След това изгори и книгата на Ким.

Същия следобед слезе по пътеката под силния средиземноморски вятър, като броеше крачките си на глас, и внезапно осъзна, че може би това е знак, че най-накрая е полудяла. Обядва под портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“.

— Видя ли новините за Палестина? — попита я сервитьорът, когато ѝ донесе чаша вино, но Шарлот не бе в настроение за антиционистка полемика. Ким, реши тя, бе сбъркал за тях. Но пък Ким бе сбъркал за всичко.

Беше си купила вчерашен брой на „Монд“ по пътя към заведението, но вятърът правеше четенето невъзможно. Свали вестника и забеляза дребен мъж с очила, седнал сам на съседната маса. Изглеждаше много различен. Въпреки това Шарлот веднага го позна. Беше мълчаливият приятел на Розенкранц и Гилденщерн, пазачът, който я бе придружил до Севиля, за да си признае тайните грехове. Но защо се бе върнал в Саара? И защо сега?

Шарлот нервно обмисляше възможностите, докато двамата ядяха скромните си обеди и усърдно избягваха погледите си. Дребният израелец приключи пръв и когато си тръгваше, остави картичка на масата на Шарлот. Направи го толкова незабележимо, че ѝ трябваше известно време, докато я види и бутне внимателно под чинията, за да не я отвее вятърът. На предната ѝ страна имаше обичайния пейзаж с варосани къщи. Отзад с красив почерк бе написано кратко съобщение на френски.

Шарлот спокойно допи виното си и когато пристигна сметката, остави два пъти по-голяма сума от поисканата. Светлината на площада заслепяваше очите ѝ. До входа на църквата имаше двайсет и две крачки.

— Сигурна бях, че сте вие.

Той се усмихна. Стоеше пред свещите и се взираше нагоре към статуята на Мадоната с младенеца. Шарлот се огледа из църквата. Беше празна, с изключение на двама доста забележими телохранители.

— Виждам, че сте с антураж.

— Колкото и да се опитвам — каза той, — не мога да се отърва от тях.

— Може така и да е по-добре. Руснаците сигурно са ви бесни.

— Е, както обикновено.

Тя се усмихна, въпреки че беше напрегната.

— Имате ли нещо общо с решението да я изпратят в Москва?

— Всъщност направих всичко възможно, за да го предотвратя.

— Отмъстителен сте по природа ли?

— Прагматик, поне така ми се иска да мисля.

— Какво общо има прагматизмът с това?

— Тя е опасна жена. Западът ще съжалява някой ден за това решение.

— Трудно ми е да мисля за нея по този начин. За мен винаги ще си остане малкото момиченце, което познавах в Париж.

— Тя много се е променила.

— Наистина ли? Не съм сигурна. — Шарлот погледна към него. Дори под червените отблясъци на свещите очите му бяха поразително зелени. — Говорихте ли с нея?

— Два пъти.

— Тя спомена ли ме?

— Разбира се.

Шарлот усети как сърцето ѝ се разтуптя. Лекарствата… Нуждаеше се от лекарствата си.

— Тя се страхува.

— От какво?

— Какъв може да е отговорът ви.

Тя вдигна очи към статуята.

— Ако някой трябва да се бои от нещо, мосю Алон, това съм аз. Аз се отказах от детето си и позволих на Ким и Саша да го превърнат в онова същество, което видях да седи до Царя.

— Това е било отдавна.

— За мен — да, но не и за Ребека. — Шарлот прекоси църквата и отиде до олтара. — Прекарвали ли сте много време в католически църкви? — попита тя.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Вярвате ли в Бог, мосю Алон?

— Понякога — отговори той.

— А аз не — призна Шарлот, обръщайки се с гръб към него, — ала винаги съм обичала църквите. Особено харесвам миризмата. Миризмата на тамян, свещи и восък. Мирише на…

— На какво, мадам Бетанкур?

Тя не посмя да отговори, не и след това, което бе направила.

— Кога ще имам новини от нея? — попита тя след малко, но когато се обърна, видя, че църквата е празна.

Прошка, помисли си тя, когато излезе на площада. Мирише на прошка.