Дръзката разведена жена

ГЛАВА 14

В два часа съдебната зала беше отново препълнена. Пол Дрейк прошепна на Пери Мейсън:

— Сега тук ще дойде и самият районен прокурор Хамилтън Бъргър, за да участва лично в заседанието по делото, и ти знаеш какво означава това — намерили са някаква изненада, която ще запратят върху тебе.

Мейсън само кимна с глава.

Един полицай въведе Адела Хейстингс в залата.

Мейсън се обърна към нея шепнешком:

— Адела, в случая има едно нещо, което ме тревожи.

— Само едно нещо ли? — запита тя.

— Е, добре — отвърна Мейсън, — само едно важно нещо. Докато Симли Бейсън седеше на свидетелската скамейка, той явно се боеше да не би районният прокурор да му зададе някакъв въпрос.

— Бедният Симли — отвърна тя, — той иска да ме защити, но сега вече знае, че властите с удоволствие биха го арестували за лъжесвидетелстване, съучастничество или нещо друго от тоя род.

— Кажете ми по кое време напуснахте дома на Хейстингс в понеделник сутринта?

— Беше доста рано. Предполагам, че е било шест часът.

— И къде бяхте през деня?

— Макар да зная, че един обвиняем не трябва да крие тайни от своя адвокат, страхувам се, господин Мейсън, че не съм в състояние да ви съобщя това.

— Ще ви задам един друг въпрос — продължи Мейсън, като я погледна право в очите. — Бяхте ли със Симли Бейсън?

Тя се поколеба, но все пак отговори:

— Да…

Един от съдебните заседатели обяви:

— Всички да станат.

Слушателите в залата, прокурорите и адвокатът се изправиха на крака.

Съдията Фалън влезе в залата и застана на мястото си.

— Можете да седнете.

После намръщен продължи:

— Виждам, че в залата се намира и самият районен прокурор. Имате ли намерение да участвате в това дело, господин районен прокурор, или се намирате тук във връзка с друг въпрос?

— Желая да взема участие в това дело — отвърна Хамилтън Бъргър.

— Много добре — каза съдията Фалън, — вие имате право на това. А сега, господин Елис, можете да продължите по нашето дело.

Междувременно Елис беше вече разменил тихо няколко думи с Хамилтън Бъргър и сега каза:

— Ако съдът позволи, след като обявих, че съм приключил с разпита на господин Бейсън, аз открих още няколко въпроса, които бих желал да задам на свидетеля. Затова моля той да бъде призован отново за даване на показания.

— Имате такова разрешение — каза съдията Фалън. — Върнете се на свидетелската скамейка, господин Бейсън, и не забравяйте, че сте положил клетва.

Бейсън се изправи, поколеба се за минута и като тръсна решително глава, се отправи към скамейката на свидетелите.

Хамилтън Бъргър се обърна с лице към свидетеля.

— Като привличам вниманието ви върху вторник сутринта, пети този месец, кажете ми закусвахте ли заедно с обвиняемата?

— Да.

— Направихте ли това и предния ден сутринта?

— Ако съдът позволи — прекъсна го Мейсън, — това очевидно е опит да се очерни обвиняемата, която е била вярна съпруга. Напуснала е дома на своя съпруг, понеже той й казал, че не я обича повече и тя трябва да отиде в Невада, за да получи там развод. Тя е изпълнила тези нареждания и е естествено да се среща и разговаря спокойно с други хора. Единствената цел на изявлението на господин прокурора е обвиняемата да бъде изложена пред обществото.

— Ние ще свържем едното с другото — рече Бъргър.

— Възражението на защитата не се приема — каза съдията Фалън. — Искам да изтъкна, че вероятно бих го подкрепил, ако въпросът се отнасяше до някой друг обяд или закуска, но тази на шести този месец положително не е резултат на случайна среща. Продължавайте.

Бъргър се обърна отново към свидетеля:

— Отговорете на въпроса.

— Да — каза Бейсън.

— Господин Бейсън, бяхте ли през целия ден в понеделник, пети този месец, в службата си?

— Не, господине.

— А къде бяхте?

— Възразявам срещу въпроса като несъстоятелен, несъществен и неотнасящ се до делото — каза Мейсън.

Съдията Фалън се поколеба малко, но после каза:

— Този път ще подкрепя възражението. Мисля, че обвинението се опитва да обвърже всичко заедно, но едно странично доказателство не може да бъде използвано заедно с друго такова, ако не е равностойно на него.

— Ако съдът позволи — рече Хамилтън Бъргър, — ако направим едно малко отклонение, ние бихме могли да свържем всичко заедно.

Съдията Фалън уточни:

— Изразът „едно малко отклонение“ означава, че искате да се отклоните от установения ред, а съдът има задължението да защити правата на обвиняемата. Затова поддържам възражението.

— Бяхте ли заедно с обвиняемата в понеделник, пети този месец? — продължи разпита Хамилтън Бъргър.

— Ако съдът позволи — намеси се отново Мейсън, — възразявам и срещу този въпрос като несъстоятелен, несъществен и неотнасящ се до делото.

— Ще отхвърля това възражение — произнесе се съдията Фалън. — Нека свидетелят отговори на въпроса.

Бейсън хвърли поглед към Адела Хейстингс, но след това бързо отвърна очи.

— Да — каза той най-после и прибави: — За известно време.

Хамилтън Бъргър продължи:

— Тъй като изглежда невъзможно да обединим всичко в едно освен чрез задаване на водещи въпроси, аз ви питам следното: „Истина ли е, че в неделя, на трети този месец, вие и обвиняемата отидохте до Вентура, за да разгледате един имот, който обвиняемата искаше да купи и за който търсеше вашето мнение?“ Можете да отговорите на въпроса само с „да“ или „не“.

Бейсън се размърда отново на мястото си и след това отговори:

— Да.

— И през това време обвиняемата не ви ли заяви в присъствието на един комисионер, който се занимава с покупко-продажби, че този имот струва много повече, отколкото тя може да си позволи да заплати, и че не може да събере тази значителна сума?

— Да.

— На следващия ден, понеделник, пети този месец, обвиняемата не ви ли помоли да се срещнете на закуска рано сутринта? Не ви ли каза тогава, че работите се уреждат и тя може да заплати в брой стойността на имота във Вентура и че ще сключи сделката?

— Да… да.

— А каза ли ви какво се е случило между неделя, трети този месец, и рано сутринта в понеделник, четвърти, което е променило нейното финансово положение по такъв начин, че тя би могла да сключи сделката за имота? Не ви ли каза, че Гарвин Хейстингс е мъртъв и очаква да стане богата?

— Не. Тя ми каза, че е постигнала споразумение с него за уреждане на имуществените въпроси, което би й дало възможност да извърши покупката.

— А не се ли срещнахте с обвиняемата сутринта във вторник, пети този месец, за една ранна закуска преди шест часа и не ви ли помоли тя да вземете револвера от кантората на господин Мейсън?

— Не.

— Но вие закусвахте с нея сутринта във вторник, нали?

— Да. Искам да поясня отговора си, като заявя, че имам навика са закусвам винаги в 5:30 часа в някой ресторант и ставам рано. Обвиняемата знае това.

— Откъде го знае?

— Казвал съм й го от време на време.

— Разисквал сте с нея вашите навици за закуска и спане?

— Казвал съм й, че обикновено закусвам в 5:30 часа сутринта.

— Това е всичко — каза Хамилтън Бъргър и седна на мястото си с триумфираща усмивка.

После Мейсън заяви:

— Нямам повече въпроси към свидетеля.

Симли Бейсън напусна скамейката на свидетелите.

Хамилтън Бъргър, който вече беше подел активни действия по делото, каза:

— Искам да бъде призован като свидетел Хънтли Банър.

Банър застана на свидетелската скамейка и положи клетва.

— Вие се казвате Хънтли Л. Банър и имате разрешение за упражняване на адвокатска професия в този щат, нали?

— Да, господине.

— И бяхте адвокат на Гарвин Хейстингс до смъртта му?

— Да, през последните години.

— Изготвихте ли някакво завещание от негово име?

— Да.

— Беше ли то подписано от него?

— Да, той го подписа.

— А изготвихте ли едно друго завещание на Хейстингс?

— Да.

— Беше ли то също подписано?

— Не.

— Привличам вниманието ви върху последното завещание — каза Бъргър. — Вижте едно копие от завещанието, което е подписано от Гарвин Хейстингс като завещател и от вас и Елвина Митчел като свидетели, според условията на което цялото имущество се завещава на Минерва Шелтън Хейстингс. Това ли е завещанието, за което казвате, че е подписано?

— Това е.

— Бихте ли разказал на съда обстоятелствата, при които то беше подписано?

— Господин Хейстингс дойде в кантората ми. Той предварително ми беше наредил да изготвя подобно завещание. Подадох му го и той го прочете и подписа в присъствието на двама ни с Елвина Митчел. После той заяви, че това е последното му завещание и ни помоли да го подпишем като свидетели, което ние направихме.

— А как стои въпросът с другото завещание, което не беше подписано? — запита Хамилтън Бъргър.

— Гарвин Хейстингс възнамеряваше да направи друго завещание, с което по-голямата част от неговата собственост да остане на обвиняемата Адела Хейстингс, но обстоятелствата се развиха така, че такова завещание не беше подписано. Мога да заявя, че бях изготвил няколко подобни завещания, в които ставаше въпрос за това, каква част от наследството да остане за нея. Гарвин искаше още да завещае по нещо на верните си служители, на хората, с които беше работил години наред. Докато този въпрос оставаше все още нерешен, Гарвин Хейстингс стигна до заключението, че бракът му с Адела Хейстингс не се развива така, както беше очаквал. Затова той предложи на жена си, обвиняемата в този случай, да отиде в Лас Вегас за известно време и да получи развод. Това, доколкото ми е известно, беше една много приятелска, дружелюбна раздяла. Както й да е, даже и при един такъв развод беше необходимо да се преговаря за уреждане на имуществените въпроси. Беше постигнато споразумение, според което Хейстингс щеше да й плаща известна сума в течение на десет години, а също да й остави една друга сума в завещанието си. Той ме помоли да отложа изготвянето на завещанието в окончателен вид.

— И такова беше положението на нещата по времето на убийството му? — запита Хамилтън Бъргър.

— Да.

Прокурорът продължи:

— Това е едно заверено копие от завещанието. А къде е оригиналът?

— Намира се в една папка в отдела за утвърждаване на завещания. Минерва Шелтън Хейстингс; изпълнителка на това завещание, искаше то да бъде представено за регистриране и за да я представлявам като неин адвокат.

Хамилтън Бъргър предложи:

— Ако съдът не възрази, моля, това копие да бъде прикрепено като официално доказателство към делото.

— Имате ли някакви възражения, господин Мейсън? — запита съдията Фалън.

— Не мога да преценя това засега, Ваша милост. Преди да се съглася това завещание да бъде прието като веществено доказателство по делото, искам да поставя този свидетел на кръстосан разпит.

— Много добре, можете да започнете разпита си.

— Елвина Митчел е ваша секретарка, нали? — обърна се Мейсън към. Банър.

— Да, господине.

— Тя тук в съда ли е?

— Не, не присъства на заседанието.

— Тя отсъства от разглеждането на това дело? — възкликна Мейсън с изненада. — А е един от свидетелите, подписали завещанието! Нима не знаете, че тя трябва да даде показания?

— Не беше представено искане тя да се яви пред съда, за да свидетелства по делото, нито пък й беше изпратена покана за това.

— В такъв случай — каза Мейсън — аз искам да бъде изпратена призовка на Елвина Митчел да се яви пред съда и даде показания.

— Според мене — намеси се Хамилтън Бъргър, — с оглед показанията на свидетеля, това завещание е напълно и достатъчно автентично и това ми позволява да го представя като доказателство по делото. Ако защитата го отхвърля като несъстоятелно, несъществено и неотнасящо се до делото, това е друга работа. Доколкото обаче въпросът се отнася до автентичността на документа, то тя е доказана и не подлежи на съмнение. Съдът вече заяви, че въпросът за утвърждаване на завещанието няма да бъде разглеждан тук. Аз показах това завещание само за да се установи автентичността му.

Мейсън отвърна:

— Съгласно закона аз имам правото да разгледам и проуча този документ, който, ако съдът приеме, е един необикновен документ. Това завещание е направено в полза на една жена, която е уверила завещателя, че е осигурила развода си с него.

— Това не е доказано — прекъсна го Хамилтън Бъргър, — а освен това завещанието е било подписано, преди да става някаква дума за развод.

— Ще докажа твърдението си — настоя Мейсън, — преди да се съглася завещанието да бъде прието като веществено доказателство по делото.

Съдията Фалън погледна към Хамилтън Бъргър.

— Наистина имаме едно особено положение — каза той. — Очевидно налице е едно завещание, съставено преди брака на завещателя с обвиняемата, с което той оставя цялото си състояние на предишната си жена, с която, изглежда, той се е развел. Можете ли да обясните това, господин Бъргър?

— Мисля, че това може лесно да бъде обяснено — отвърна прокурорът. — По онова време, пък и изобщо тя не е била разведена. Мисля, че засега не е необходимо да се задълбочаваме толкова много по този въпрос.

— Добре — каза съдията Фалън, — но ако документът трябва да бъде приложен като доказателство към делото, а преди това обвиняемата иска да бъдат изяснени някои факти, свързани с него, аз съм склонен да позволя на защитата да направи това.

— Сега съдът ще направи тридесетминутна почивка, което ще даде възможност на защитата да призове в съда Елвина Митчел.

— Секретарката ми не може да напусне службата по това време — възрази Банър. — Имам за решаване няколко много важни въпроса и тя не може да остави кантората без човек.

— Вие приключихте с показанията си — каза строго съдията, — така че можете да се приберете в кантората си. Въпросът, който се поставя сега пред съда, е много важен. В подписването на завещанието има нещо твърде особено, поради което съдът ще осигури възможност на защитата да разследва обстоятелствата.

— Ако съдът позволи — възрази Бъргър, — тя може да разследва подписването на завещанието, но не и обстоятелствата, свързани с това.

— Ще поспорим по този въпрос, когато стигнем до него — каза съдията Фалън. — Съдът се оттегля на тридесетминутна почивка, през което време защитата ще има възможност да изпрати призовка на Елвина Митчел и да я доведе тук. Ако след свършването на почивката тя още не е дошла, съдът ще вземе нова почивка дотогава, докато тя не се появи тук.

Съдията стана и напусна мястото си.

Банър се приближи до Хамилтън Бъргър и поведе разговор с него шепнешком.

В същото време Мейсън вече нареждаше на Дела Стрийт:

— Телефонирай на Гърти да вземе някое такси и да дойде тук. Когато се появи, нека седне не между зрителите в залата, а горе, вдясно на местата на съдебните заседатели.

— А ще разреши ли това съдията? — запита Дела.

— Разбира се! — рече Мейсън. — Аз ще го помоля за разрешение в кабинета му.

В това време към тях се промъкна Пол Дрейк.

— Пери, знаеш ли някаква причина, която да е заставила Адела Хейстингс да вземе миналия понеделник следобед самолет и да отлети за Лас Вегас?

Мейсън се намръщи, но отговори:

— Не ми е известна такава, Пол. От това, което тя ми каза, зная, че се е качила на колата си и отпътувала с нея за Лас Вегас. Очевидно не е направила това, преди да отиде до Вентура, за да приключи сделката по закупуването на имота, за който е разговаряла и е получила съвет от Симли Бейсън. Навярно този имот е бил един от големите въпроси в нейното съзнание, защото тя е носела в чантата си значителна сума в брой. Сигурно е искала да плати известно капаро, с което да обвърже сделката. Защо питаш, Пол?

Детективът обясни:

— Открих едно от нещата, които прокуратурата пази в резерв. Онова проучване от страна на Търговската камара било проведено, за да установи колко частни полета се извършват за една вечер, какъв е броят на пристигащите пътници и изобщо колко важно е значението на чартърната служба.

— Продължавай — подкани го Мейсън. Дрейк продължи разказа си:

— Прокуратурата е привлякла с призовка един пилот от чартърната служба на име Артър Коул Колдуел. Той поддържа летателно бюро и е напуснал Лос Анжелос в 5:30 часа в понеделник сутринта с една жена, която му телефонирала преди това за уреждането на частен полет. Искала да лети до Лас Вегас и пожелала самолетът да бъде готов за излитане веднага, след като тя пристигне на летището. Жената се обадила отново в два часа след обяд и настояла самолетът да бъде готов в уреченото време.

— Щом като е бързала толкова много — прекъсна го Мейсън, — защо не е тръгнала по-рано?

— Теорията на прокуратурата е — отвърна Дрейк, — че след като е напуснала кантората ти, Адела е отишла при Симли Бейсън, за да уреди с него кражбата на револвера, който тя по недоглеждане е оставила в чантата си в твоята кантора, след това тя не е имала време да пътува с колата си обратно до Лас Вегас и после пак да се върне в Лос Анжелос и затова е наела самолет.

— Колдуел ще разпознае ли жената? — запита Мейсън.

— Вероятно да, макар че по това време тя е носела тъмни очила и той признава, че не й е обърнал достатъчно внимание. Както и да е, той осъществил частен полет за някого, който взел такси на летището в Лас Вегас, отишъл до града за около час, след което се качил отново на самолета и се върнал обратно в Лос Анжелос.

Очите на Мейсън се присвиха замислено и той каза:

— Малко по-късно след това Дела и аз наехме друг двумоторен самолет, Пол.

— Самолетът, за който говоря, е бил също двумоторен.

— Ние не сме били твърде късно след него — отбеляза Мейсън.

— Достатъчно по-късно от твоята клиентка, за да има тя време да глътне малко алкохол, да се съблече и вземе душ — каза Дрейк.

— Мислех си — рече Мейсън, — че някой е долетял, за да вземе револвера на Адела и да го замени със смъртоносното оръжие и…

— Точно така — прекъсна го Дрейк. — Такава е и теорията на обвинението, което смята, че това е била самата Адела Хейстингс със собствения си револвер; тя е летяла до Лас Вегас, за да го вземе и замени с фаталния револвер, който е бил в нейната чанта, и след това да го захвърли там, където никой не би могъл да го намери.

— Както и да е, прокуратурата мисли, че тя е бързала толкова много, че необмислено е оставила чантата си в кантората ти и ти си открил револвера, който действително е бил смъртоносното оръжие. Това означава, че единствената й надежда е била да вземе своя револвер от апартамента си в Лас Вегас и да накара Симли Бейсън да се вмъкне в кантората ти рано сутринта, за да направи замяна на оръжията.

Мейсън обмисли внимателно информацията, която получи от Дрейк и запита:

— Как Колдуел е разпознал Адела Хейстингс?

— Чрез една снимка — отвърна детективът. — В прокуратурата поставили тъмни очила към снимка и Колдуел казал, че тя много прилича на личността, която той е возил до Лас Вегас. Освен това те му позволили да разгледа незабелязано Адела в ареста. Ти знаеш как стават тези неща в полицията, Пери.

— Какво друго можа да откриеш, Пол?

— Във връзка с адреса в Карсън Сити узнах, че Елен Дрексъл, дъщерята на Харли Дрексъл, е близка приятелка на Коноли Мейнард. Баща й построил малка къща в задната част на мястото си, която не е от типа на ония, които се дават под наем на постоянни наематели. Тя е идеално място за хора, които отиват в Лас Вегас да установят едно шестседмично пребиваване там, за да могат да заведат дело за развод. Мейнард се е сприятелил с Елвина Митчел, която се е грижела за наемането на къщичката и постоянното й използване.

Очите на Мейсън се присвиха.

— Това ще рече, че ако Минерва Хейстингс е отишла там, за да получи развод, по това време тя е била вече близка с Банър.

— Или с неговата секретарка — добави Дрейк.

— В такъв случай той е представлявал Минерва през цялото това време и е отговорен за създаденото положение, доведено дотам, че Хейстингс да се ожени втори път, макар че има законна жена.

Дрейк кимна.

— Приятелството е между Елен Дрексъл и Елвина Митчел. В понеделник Елен е пътувала със семейната кола до Лос Анжелос, за да направи някои покупки. Винаги когато идва в града, тя се среща на чаша кафе с Елвина Митчел. И тъй като, от една страна, паркингът е разположен съвсем близо до търговския център, където тя прави покупките си, а от друга страна, е до кантората на Банър, тя е паркирала колата си там. Това, разбира се, няма нищо конкретно с убийството, но все пак този факт е твърде интересен и има може би някаква връзка с престъплението.

— Сигурно има — съгласи се Мейсън. — Благодаря ти за новините, Пол. Ще ги обмисля и ще се помъча да открия нещо в тях.