Гърти позвъни от приемната и съобщи на Мейсън.
— Госпожа Блякбърн е тук и носи един пакет за господин Бейсън.
— Почакай за момент — рече адвокатът и се обърна към Бейсън: — Вашата секретарка е донесла един пакет в кантората. Да я поканя ли да влезе тук, или искате да поговорите с нея насаме?
— Не, не, нека влезе.
— От вашия разказ разбрах, че тя не е омъжена, а сега се е представила като госпожа Блякбърн.
— Тя наистина е омъжена, но това е една трагична история.
— Вдовица ли е?
— Разведена. Една нощ съпругът и не се завърнал вкъщи и тя не го видяла никога повече.
— И после отишла в Невада?
— Точно така.
— В Лас Вегас? — продължи да разпитва Мейсън.
— В Карсън Сити.
— Преди колко време?
— Мисля, че преди да започне работа при нас, преди една година.
Мейсън нареди по телефона:
— Гърти, кажи й да влезе. Дела ще я посрещне на вратата.
След малко на прага застана млада жена с черна коса и тъмни очи.
— Заповядайте — покани я Мейсън.
Розалия Блякбърн му хвърли бърз поглед, след което се обърна към Симли Бейсън. После сведе очи, поколеба се малко, погледна отново към Бейсън и влезе в кабинета.
Симли Бейсън стана от стола и протегна ръка към пакета.
— Розали, това е господин Мейсън, прочутият адвокат. Ти си чувала и чела много за него… По дяволите, какво е станало с пакета?
— Когато го извадих от сака за голф, той беше разкъсан — отвърна тя.
— Розали, ти не си направила това, нали? — запита Бейсън.
— Не, господине. Нося ви пакета така, както го намерих.
— И шкафчето ми за дрехи беше затворено и заключено?
— Точно така. Взех ключа от най-горното ляво чекмедже на бюрото ви, където го държите.
Бейсън започна да разопакова пакета, после се поколеба малко и накрая каза:
— Розали, моля те да се върнеш в приемната на господин Мейсън, да седнеш там и да ме почакаш. След няколко минути ще дойда и ще те закарам с колата си до службата.
— Благодаря — каза тя с една неопределена усмивка, обърна се и излезе от кабинета.
— Като ваша секретарка тя проявява ли някакво любопитство към вашите работи? — запита Мейсън.
— Наистина е много любопитна — отвърна Бейсън, — но ако ме питате дали е отворила пакета, аз залагам живота си, че не е направила това.
— Не рискувате ли много с твърдението си? — запита Мейсън и след това се обърна към Дела: — Моля те, постави тази опаковка в една кутия. Внимавай да не оставиш върху хартията много отпечатъци.
— Могат ли да се вземат отпечатъци от хартия? — запита бързо Бейсън.
— Това е нов метод — отговори Мейсън. — При него отпечатъците се откриват по-лесно по химически, отколкото по механичен начин.
— По дяволите — възкликна Бейсън. — Досега не знаех, че могат да се вземат отпечатъци и от хартия. Върху пакета навсякъде има отпечатъци от моите пръсти, а сигурно и от Розалия.
— Сигурно е така — потвърди Мейсън.
Дела Стрийт отвори вратата на килера и измъкна оттам една картонена кутия. След това хвана внимателно края на хартията и я постави вътре. После отстрани и последната хартия и откри стоманеносивия револвер.
Мейсън се наведе напред, пъхна един молив в спусъка на оръжието, повдигна го внимателно и го постави в чекмеджето на бюрото си.
— А сега — каза той — ще се обадим на лейтенант Траг, за да го уведомим, че оръжието, за което му бях казал, е било оставено не там, където трябва, и сега съм го намерил.
След това адвокатът се обърна към Бейсън:
— Мисля, че не е необходимо да ви задържам повече; Бейсън. Лейтенант Траг от отдел „Убийства“ е много деен и сигурно ще се появи тук след няколко минути. Той е силно заинтересуван да получи оръжието.
— Искате да кажете, че не е необходимо да оставам повече тук? — запита Бейсън.
— Мисля, че ще е по-добре за вас да си отидете.
— Ще се опитате ли да ме защитите?
— О, не. Преди всичко аз ще защитя моята клиентка — отговори Мейсън, — след това трябва да защитавам самия себе си. Вие сам вмъкнахте врата си в тая примка и сега от вас зависи как ще се защитите.