Дръзката разведена жена

ГЛАВА 1

След като завърши обедната конференция, Пери Мейсън се завърна в канцеларията си, където го очакваше с голямо нетърпение Дела Стрийт.

— Опитах се да се свържа по телефона с вас, преди да напуснете ресторанта — започна тя. — Човекът, с когото имахте среща в два и половина, телефонира, че се отказва от нея. Той каза, че след като другата страна узнала, че със случая се занимава Пери Мейсън, въпросът бил уреден задоволително. Сега остава само да изпратите сметката си.

— За каква сума ставаше дума? — запита Мейсън. — Около пет хиляди долара?

— Сумата възлиза на шест хиляди седемстотин и петдесет долара.

— Изпрати сметка за петстотин долара — рече Мейсън. — Има ли нещо друго?

— Една мистерия в службата.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Точно това, което казах — имаме нещо загадъчно в службата. Една жена, която е почувствала, че животът й е в опасност, търси вашата защита и съвет. Освен това тя се нуждае от помощта на един добър частен детектив, когото да изберете и ръководите вие.

— Коя е тя? — запита Мейсън. — И къде се намира сега?

— Казва се Адела Хейстингс — отвърна Дела, — но къде се намира, засега не знаем.

Мейсън смръщи вежди.

— Отидох на обяд в 12:15 часа — каза Дела. — Както знаете, Гърти и аз не излизаме по едно и също време. Хапвам няколко залъка и се връщам в 12:25 часа. Тогава излиза Гърти и се завръща в 13:30 часа, като до това време аз наблюдавам телефонния номератор.

— Продължавай — подкани я Мейсън.

— Вие познавате Гърти. Тя е неизлечима романтичка и когато някой клиент привлече вниманието й, съчинява цяла история за него. През обедните часове има много малко обаждания по телефона и хората рядко идват тук. Тогава Гърти започва да чете любовни истории и да яде шоколадов крем.

Мейсън се усмихна.

— И тя започва да ми говори колко малко следи за своето тегло.

— Разбира се — каза Дела усмихнато. — Гърти е убедена, че това е един научно доказан факт: малък сладкиш преди обяд убива апетита и след това няма да яде толкова много. Според нея нашите диетични навици твърде са назадничави, щом като първо приемаме яденето, а след това десерта…

— Зная. Чух Гърти да излага своята теория. Но нека се върнем пак към мистерията. Ти възбуди любопитството ми.

— Е, добре, Гърти четеше някаква любовна история и беше достигнала до най-интересната част. Мисля, че едновременно с четенето тя поглеждаше навън за клиенти. Разказа ми, че след като съм напуснала канцеларията, тази жена дошла и била ужасно развълнувана. Тя поискала да ви види незабавно. Гърти й обяснила, че сте отишъл на обяд, че рядко приемате хора без предварително уговорена среща, че вероятно ще се върнете преди 14:30 часа, но за това време имате друга уговорена среща. Жената била в почти истерично състояние. Тя повтаряла; „Няма значение, няма значение. Ще почакам. Трябва да го видя. Няма да напусна тази канцелария, докато не си осигуря неговата защита. Искам г-н Мейсън да се погрижи за интересите ми и да ми намери добър частен детектив.“

— И след това? — запита Мейсън.

— Тогава Гърти я запитала за името и адреса и жената отговорила, че се казва г-жа Хейстингс и че сегашният й адрес не е от значение. Гърти записала името й и след това продължила да чете списание. А жената седнала на стола до прозореца. След няколко минути обаче станала и започнала да се разхожда из канцеларията. Внезапно казала: „Ще се върна след няколко минути“, отворила вратата и излязла в коридора.

— И след това? — запита Мейсън.

— Това е всичко — каза Дела. — Тя и досега не се е върнала.

— Навярно ще се появи всяка минута. Как изглеждаше тя, Дела?

— Гърти не е съвсем убедителна, но каза, че жената имала аристократично държание, привлекателна фигура, приятен глас, тънки, чувствителни пръсти. Била на възраст около тридесет и три години и носела големи тъмни очила. Затова не може да се каже нещо повече за чертите й. Гърти смята, че жената била с тъмни очила, за да скрива вероятно, че е плакала. Попитах я как е разбрала това и тя отвърна, че нещо дрезгаво в гласа на посетителката издавало това.

— Да оставим това — каза Мейсън. — Аристократично държание, тънки пръсти, приятен глас. Не допускаш ли, Дела, че Гърти описва нашата посетителка като героиня от някой любовен роман?

— Не бих се учудила — отвърна Дела. — Обикновено Гърти е доста наблюдателна, но когато през обедните часове чете някоя от тези любовни истории, мислите й се носят надалече на розови облаци.

Мейсън погледна часовника си.

— А сега да поработим малко върху исканите от съдебните заседатели доказателства, които трябва да представя на съдията по делото следващата седмица.

— Има няколко много важни писма, които не сме уточнили, а трябва да изпратим още днес — напомни Дела.

— Е, добре — въздъхна Мейсън. — Донеси писмата. Впрочем аз зная какво трябва да направим с тях. Вземи двете неотложни писма от големия куп поща и след това ме остави да прегледам и останалата част от кореспонденцията.

Дела се усмихна и напусна стаята, но след няколко минути се върна обратно, като носеше черна дамска чанта.

— Какво е това? — попита Мейсън.

— Отидох за папката с писма в стаята на стенографката и когато се връщах през приемната, забелязах тази чанта на пода зад големия стол. Попитах Гърти дали е нейна, но тя отговори, че никога не я е виждала. Тогава я запитах кой е бил в приемната с ръчна чанта и след като помисли малко, тя си спомни, че това трябва да е чантата на оная мистериозна жена, която ни е посетила през обедните часове. Чантата се намираше точно зад стола, на който е седяла.

Мейсън протегна ръка и Дела Стрийт му подаде чантата.

— О, това е доста странно — каза замислено той. — Жената казала, че ще излезе само за няколко минути, че се чувства застрашена, но не се връща обратно и оставя ръчната си чанта. Естествено ние не знаем дали действително е нейна.

— Не мислите ли, че трябва да прегледаме съдържанието й? — запита Дела. — Тя е доста тежка и може би е пълна със златни монети.

Мейсън разгледа внимателно чантата отвън.

— Мисля да я отворя, Дела, трябва да проверя дали в нея няма някакво име или адрес.

Адвокатът разтвори внимателно чантата и започна да я преглежда, но внезапно дръпна ръката си.

— Какво има? — запита Дела.

Мейсън се поколеба за момент, после измъкна от джоба носната си кърпа и уви с нея пръстите на ръката си. Бръкна отново в чантата и извади оттам един стоманеносив 38-калибров револвер.

— О, какво мислите за това? — запита Дела Стрийт.

Като държеше все още носната си кърпа така, че пръстите му да не оставят отпечатъци, Мейсън откри цевта на револвера.

— Това е 38-калибров револвер „Смит и Уесън“, с четири пълни и два изстреляни патрона в него.

После помириса дулото и продължи:

— Очевидно с него е стреляно не много отдавна.

След като затвори внимателно цевта в същото положение, в което тя се намираше преди, Мейсън постави внимателно оръжието върху попивателна хартия на бюрото си и предложи:

— А сега да направим опис на вътрешността на чантата. Първо, тук виждам един калъф, Дела. Нека го разгледаме по-обстойно.

Той извади калъфа, отвори го и измъкна от него куп документи.

— Позволително за шофиране от щата Невада — каза Мейсън, — издадено от Лас Вегас на Адела Стърлинг Хейстингс, ул. „Северозападен Фърстън“ 721… А това е кредитна карта на името на госпожа Гарвин Ст. Хейстингс от Лос Анжелос, бул. „Уедърбли“ 692. Освен това има още няколко карти: членска карта от автомобилния клуб на Южна Калифорния, членска карта от яхтклуба в Балбоа Бийч и няколко кредитни карти. Има и едно портмоне — продължи Мейсън, — което изглежда претъпкано догоре с пари.

Дела Стрийт вдигна очи от бележника си и го погледна.

— Мислите ли, че е редно да проверите цялото съдържание на чантата?

— Мисля — отвърна Мейсън, — че ако оръжието е било използвано за извършване на някакво престъпление, то оставянето на чантата тук е опит да бъда въвлечен в случай, с който не бих желал да имам нищо общо. Струва ми се, че не е нормално една жена да излезе от нечия канцелария и да остави чантата си в нея. Ако с нашата обедна посетителка не се е случило нещо извънредно, започвам да мисля, че оставянето на чантата тук е една добре обмислена маневра. И ако това е така, искам да открия нещо повече за тази личност.

Мейсън взе портмонето и го отвори.

— Я виж какво има тук.

Дела вдигна глава от бележника си.

— Банкноти от сто долара — добави Мейсън. — Петдесетдоларови банкноти. А тук има една от хиляда долара, хиляда и петстотин, две хиляди, три хиляди в едри банкноти и още: двадесет, четиридесет, шестдесет, осемдесет, деветдесет, сто, сто и пет, сто и десет, сто и петнадесет долара в по-дребни банкноти и няколко сребърни монети на стойност два долара и четиридесет и три цента. Изглежда, Дела, че нашата посетителка е била със значителни финансови възможности и в състояние да заплати големи суми.

— Защо го казвате в минало време? — запита Дела.

— Защото не зная дали ще можем да я видим отново тук. Трябва да се съгласиш, че една жена, която забравя чантата си с толкова много пари, сигурно има твърде къса памет. Тя може да е забравила, че е употребила оръжието. А сега нека да продължим с проверката. Ето някакъв документ, червило, полупразен пакет с цигари и един ключодържател. Това е странно, Дела. На този ключодържател е имало доста ключове, a сега е останал само един. Можеш да видиш ясно по кожата отпечатъците, останали от други ключове. Впрочем тук има още един ключодържател с прикачени към него половин дузина ключове и…

В този момент иззвъня телефонът. Дела вдигна слушалката.

— Момент. Кой се обажда, моля?

Тя се заслуша малко и като закри с ръка микрофона, се обърна към Мейсън:

— Хънтли Л. Банър, адвокат, иска да говори с вас във връзка със случая Хейстингс.

Погледът на Мейсън се премести от чантата към оръжието върху бюрото. За момент той се поколеба, после кимна и взе слушалката.

— Да, господин Банър, слуша ви Мейсън.

Гласът от другата страна на телефона се обади:

— Аз съм адвокатът на Гарвин Л. Хейстингс. Научих, че вие представлявате неговата жена във връзка с уреждането на имуществения въпрос между тях.

— Мога ли да зная кой ви е дал тази информация? — запита Мейсън.

— А не е ли вярно това? — учуди се Банър. Мейсън се засмя.

— Казано на юридически език, господин Банър, страхувам се, че не отговаряте на въпроса ми. Преди да отговоря на вашия, бих желал да узная на какво основание заявявате, че аз представлявам госпожа Хейстингс.

— Тя самата ми каза това.

— Мога ли да попитам кога?

— Малко преди обяд.

— Вие сам ли говорихте с нея?

— Тя е казала това по телефона на моята секретарка.

Мейсън започна предпазливо:

— Когато госпожа Хейстингс е дошла да ме посети, аз бях извън канцеларията си и тя не ме е дочакала. Засега нямам никакво право да я представлявам.

— Добре — отвърна Банър, — тя ще се върне, за да ви види. Не става въпрос за това, че се е спряла на вас като адвокат. Трябва да имате предвид, че що се отнася до уреждането на имуществения спор, тя няма никакви права. Цялото имущество на Хейстингс е лично негово. И въпреки това във връзка с развода моят клиент е готов на едно разумно и справедливо споразумение. Мисля, че разбирате какво имам предвид. Хейстингс не желае да я остави без стотинка, но лично аз мисля, че тя има прекалено големи изисквания по отношение на имуществените въпроси. Добре би било, ако още от началото разбере, че няма да оплете кошницата си за сметка на моя клиент.

— Имат ли някаква обща собственост? — запита Мейсън.

— Нищо съществено за отбелязване, но ние сме готови на едно щедро споразумение.

— Бихте ли изложил вашето предложение?

— Не по телефона — отвърна Банър.

— А къде се намира канцеларията ви? — запита Мейсън.

— В сградата Грейфайър.

— Това е само през няколко блока оттук — рече Мейсън. — Чуйте, Банър, ако имате малко свободно време, ще дойда да ви видя. Преди да се съглася да представлявам госпожа Хейстингс, аз искам да си изясня някои неща.

— Ако дойдете веднага, ще бъда доволен да ви видя — любезно приключи разговора Банър.

— Ще бъда при вас след пет минути — уточни Мейсън.

Той остави слушалката и се обърна към секретарката си:

— Отивам при Банър, Дела, за да разбера поне нещо за този случай. Ако се опитам да го притисна по телефона, той ще стане подозрителен, но ако го посетя за малко, ще бъде склонен да каже повече, отколкото възнамерява.

Мейсън излезе на улицата, дочака зеления сигнал на светофара, прекоси към ъгъла и след като премина няколко блока, влезе в сградата Грейфайър. От указателя се осведоми, че канцеларията на Банър е в стая 438.

Сградата беше модерна, изградена от стомана и бетон, с няколко плавно движещи се асансьора. Само след няколко секунди Мейсън отвори вратата, на която имаше табелка „Хънтли Л. Банър, адвокат.“

Една млада жена, която седеше срещу вратата и изпълняваше едновременно длъжността на секретарка, стенографка и телефонистка, се усмихна неопределено на Мейсън.

— Аз съм Пери Мейсън — представи се адвокатът. — Говорих с господин Банър и…

— О, да — прекъсна го тя живо. — О, да, господин Мейсън. Оттук моля!

Мейсън забеляза стройната фигура и гъвкавата й походка, когато тя се отправи към съседната врата и я отвори.

— Господин Мейсън — произнесе тя.

Мъжът, който седеше зад голямо бюро, стана и пристъпи с протегната ръка и сдържана усмивка. Беше около четиридесетгодишен, с едро тяло и проницателен поглед.

— Това е голяма чест за мен, колега — каза той. — Щеше да ми е приятно да дойда да ви видя, но вие говорехте така бързо, че не успях да подредя мислите си. А това е госпожица Митчел, моята секретарка, господин Мейсън. Тя е ваша гореща почитателка.

Секретарката изгледа Мейсън с тъмните си очи, в които доста ясно личеше определен личен интерес. Тя протегна ръка.

— Очарована съм да се срещна с вас.

Мейсън улови ръката й и се поклони важно.

— Удоволствие е за мене, госпожице Митчел.

— Погрижете се никой да не ни безпокои — нареди Банър.

— О, това не е толкова важно — усмихна се Мейсън.

— За мене обаче е важно — отвърна Банър. — Седнете, господин Мейсън, и се разположете удобно. Случаят Хейстингс ще се окаже може би доста сложен. Но ако вашата клиентка поиска да действа разумно, аз не виждам причина да не се занимаем веднага с уреждането на имуществения въпрос.

— Вие казахте, че имате на ум някакво предложение, което не искахте да изложите по телефона — рече Мейсън.

— Имам и нямам — отвърна Банър. — Вие знаете, разбира се, че понякога се налагат отстъпки. Няма да говоря много и да се обвързвам с думи като: „Ето какво ще направи моят клиент.“ Това ще стане по-късно. Затова ще действам като разумен адвокат и ще кажа: „Ето какво съм готов да посъветвам моя клиент.“ Това не обвързва нито него, нито мене, нито когото и да било.

— Достатъчно — каза Мейсън. — Какво е вашето предложение?

— Ще посъветвам моя клиент да плаща на Адела Хейстингс по десет хиляди долара в продължение на пет години или докато тя пак се омъжи. Ще го посъветвам още да предвиди в завещанието си една кръгла сума от петдесет хиляди долара, като се упомене в споразумението, че това завещание е неоспоримо, освен ако тя не почине преди него.

— Това е доста странен начин за уреждане на въпроса — каза Мейсън. — Не ми харесва идеята за такова завещание. Какво ще кажете, ако вместо това той изготви на нейно име една осигурителна полица за петдесет хиляди долара?

— Това би могло да се уреди — съгласи се Банър. — Аз обсъждах с моя клиент доста варианти за споразумение, но ще ви повторя отново, Мейсън. Без да се ангажирам предварително с нещо, мога да кажа, че от страна на моя клиент няма да има възражение по споразумението така, както ви го изложих.

— Добре. Колко…

— Не предлагам нищо, още нищо — отвърна бързо Банър. — Това е само съветът, който бих дал на моя клиент.

— Разбирам — рече Мейсън. — Обаче колко отгоре е готов той да даде?

— Нищо повече — отвърна Банър. — Това е всичко. В този кабинет ние не правим пазарлъци, Мейсън.

— Дали ще приема предложението ви или не, зависи от това, дали ще реша да стана съветник на госпожа Хейстингс.

— Добре — каза замислено Банър, — ние не бихме желали да затворим вратите за преговори, но това е най-високото, за което съм готов да посъветвам моя клиент… Говорихте ли вече с госпожа Хейстингс?

— Още не — отговори Мейсън.

— Тя е твърде очарователна млада жена — усмихна се Банър — и прави отлично впечатление.

— И се облича добре? — запита Мейсън.

— О, да, тя е удивителна! Аз ужасно съжалявам, задето не й провървя в брака.

— Откога съществува той?

— От около осемнадесет месеца.

— И защо се разпада сега?

Банър вдигна рамене.

— Защо един мъж оплешивява? Защо косата му посивява?

— По взаимно съгласие или…?

— Чуйте — рече Банър, — ще ви кажа нещо, което бих желал да не споменавате. Хейстингс беше женен преди това два пъти. Първият му брак беше идеален, но жена му почина и той остана самотен. Често поглеждаше назад и забравяше караниците и всички дребни неща и недоразумения, които съпътстват един брак, и си спомняше само хубавото в него. След време Хейстингс реши да се ожени отново. Той не разбираше, че първото му щастие се дължеше изключително на обаятелната личност на жена му. Последва втори брак, но той се оказа несполучлив и завърши с развод. След известно време Хейстингс се почувства отново самотен и тогава се ожени за Адела. Тя беше симпатична, мила и деликатна. Но сега той просто не беше щастлив. Не мисля, че знаеше причината за това, пък и сам аз не я зная.

— Значи Адела Хейстингс ви е казала, че ще се съветва с мене? — запита Мейсън.

— Да, тя телефонирала тук, но аз не бях в кантората. Говорила със секретарката ми и съобщила, че е дошла с колата си от Лас Вегас с намерение да повери делата си във ваши ръце.

— Аз съм доста неподходящ като адвокат за уреждане на развод — каза Мейсън, — защото по-голямата част от практиката ми е свързана с престъпления, насилия и други от тоя род.

— О, зная, зная, но въпреки това сте обаятелна личност. И ако един адвокат може да постигне успех в един случай на убийство, той може да се справи с уреждането на един развод само с една ръка, докато другата е скрита зад гърба му. Ще бъда напълно откровен с вас, Мейсън. Когато Елвина ми каза, че ще представлявате Адела, побиха ме малко тръпки.

— Елвина? — Запита Мейсън.

— Елвина Митчел, моята секретарка.

— Разбирам — каза Мейсън. — В такъв случай, предполагам, ще се свържа с вас по-късно. Трябва ли да се подготвя по въпроса за собствеността?

— Няма такава — отвърна Банър.

— Какво! — възкликна Мейсън. — Мисля, че говорехте за десет хиляди долара на година…

— Вярно — прекъсна го Банър. — Питате ме за общата собственост, но такава в случая няма. Всичко принадлежи на моя клиент и той може да прави с имотите си каквото иска. Ако Хейстингс се споразумее с Адела тя да получава нещо за известно време, без да започва отново работа, той може да направи това. Но ако реши да не й дава нищо, никой не може да го застави.

— В такъв случай не мога да си обясня защо предварително говорите с мене, след като вече Адела е решила да го съди?

Банър се засмя.

— Това беше просто в изблик на нетърпение.

— Тогава и аз ще следвам своя път — усмихна се Мейсън. — Исках само да се запозная с вас и с обстоятелствата. Разбирам, че Адела е подала вече или скоро ще подаде молба за развод.

— Тя се е установила в Лас Вегас и в началото на следващата седмица ще подаде молба за развод. Засега, Мейсън, и двамата разбираме, че не можем да направим някакво нечестно споразумение, което да развали развода. Но ние можем да си сътрудничим до известна степен, за да ускорим нещата. Например вие можете да уредите изготвянето на призовка, а аз ще се явя от името на Гарвин Хейстингс и в отговор ще представя едно пълно отричане на вина от негова страна. Тогава случаят ще бъде отнесен до съда, но аз няма да се явя. Разбира се, при положение, че междувременно сме уредили въпроса за собствеността.

— Струва ми се, че долавям желание да се ускорят нещата — каза Мейсън.

Банър се засмя и поклати глава.

— Страхувам се, че Хейстингс не се е излекувал. Мисля, че това е причината, поради която бракът му с Адела се провали. Хейстингс е една упорита личност, която обича да живее свой собствен живот и да следва собствения си път. Той е погълнат изцяло от работата. Мисля, че не е особено загрижен за семейния живот с изключение на случаите, когато започва да се чувства самотен в голямата си къща. Можете да кажете на клиентката си, Мейсън, че когато пожелае, може да се върне на работа като секретарка в предприятието на Хейстингс. Той е много доволен от работата й. Към нея няма да се отправят никакви клевети, злословия или да възникнат неприятности. Всичко ще бъде уредено на приятелска основа. Хейстингс е готов на едно прилично уреждане на всички въпроси, свързани с жена му.

Благодаря ви много — каза Мейсън, като протегна ръка на Банър. — Несъмнено ще се видим пак.

Когато Мейсън напускаше кабинета, Елвина Митчел му отправи любезна усмивка.

— Довиждане, господин Мейсън.

— Довиждане засега — отвърна Мейсън. — Надявам се, че пак ще се срещнем.

Вече в канцеларията си, той сподели с Дела Стрийт:

— Представи си, макар че всичко е наред, започвам малко да се страхувам. А всъщност въпросът се отнася до уреждане на имуществото във връзка с един развод.

— Но как стоят нещата с револвера и двата изстреляни патрона? — запита Дела.

— Това е нещо друго — отговори Мейсън. — Не намирам никаква причина тя да е изстреляла два куршума в тялото на съпруга си от ревност. Можем да приемем, че е стреляла по пътя по някакво животно. А сега нека прегледаме пощата и да видим с каква част от нея можем да се справим, преди да се е върнала Адела Хейстингс.

Мейсън започна да диктува на Дела, но много скоро стана разсеян и неспокоен. От време на време поглеждаше часовника си, след което настъпваше мълчание.

Към четири часа Дела Стрийт не издържа.

— Ако се тревожите, че тя закъснява, защо не използвате телефона?

— Направи това ти, Дела. Телефонирай в Лас Вегас и провери дали има телефон на името на Адела Хейстингс на адреса, посочен в разрешителното й за шофиране.

Дела позвъни и след малко съобщи на Мейсън:

— На нейно име има телефон. От централата звънят на него, но не получават никакъв отговор.

Мейсън помоли отново Дела:

— Позвъни в жилището на Гарвин Хейстингс, без да казваш някакво име. Попитай само дали можеш да говориш с госпожа Хейстингс. Възможно е тя да е отишла там, за да уреди сама въпроса със съпруга си. Колкото повече мисля по това, толкова повече стигам до заключението, че това е най-възможното обяснение. Тя е дошла тук, за да ме види, после решила да се срещне със съпруга си и да му каже какво възнамерява да прави, а той е предложил да се срещнат. — Мейсън щракна с пръсти. — Защо не помислих за това по-рано. Това е единственото възможно обяснение.

Дела Стрийт кимна, потърси телефонния номер на Гарвин Хейстингс, набра го, послуша малко и след това леко окачи слушалката.

— Какво има? — запита Мейсън.

— Обади се телефонният секретар и съобщи, че господин Хейстингс не е у дома си в момента, но ако трябва да му се съобщи нещо, това трябва да стане в продължение на тридесет секунди.

— Добре — рече Мейсън, — да оставим това. Вероятно всичко е наред.

— Но какво ще правим с дамската чанта, парите и оръжието? — запита Дела Стрийт. — Ще ги задържим ли тук?

— Мисля, че до пет часа ще имаме ново посещение от страна на Адела Хейстингс. Тя сигурно ще си спомни къде е оставила чанатата си.