Дръзката разведена жена

ГЛАВА 3

От летището Мейсън телефонира на Пол Дрейк:

— Получи ли информация за тези невадски коли, Пол?

— Току-що — отвърна Дрейк. — Колата с номер АТК 205 принадлежи на Мелина Фънч, ул. „Кипър“ 625, Лас Вегас, а тази с номер APE 804 е регистрирана на името на Харли С. Дрексъл, ул. „Централна“ 291, Карсън. Разбра ли ме?

— Повтори още веднъж — настоя Мейсън. — Искам да проверя дали съм записал вярно.

Дрейк повтори имената и адресите заедно с номерата на колите.

Мейсън затвори бележника.

— Добре. А сега, Пол, нека твоите сътрудници научат нещо повече за тези хора.

— Нямам човек в Карсън — обясни Дрейк. — Най-близкият град е Рено, на разстояние тридесет мили. На моя сътрудник ще му трябва време да отиде в Карсън и да намери там човек за работата.

— Постарай се да свършиш това до полунощ — каза Мейсън и окачи слушалката.

Дела Стрийт докладва, че пилотът е готов, и двамата се отправиха към наетия двумоторен самолет. Мейсън се обърна към пилота:

— Искам да отидем до Лас Вегас и да ни почакате там. Ще се върнем към полунощ. Нямате възражения, нали?

— Казвам се Роджър и съм на ваше разположение — представи се пилотът.

Те закопчаха коланите, а пилотът получи разрешение за излитане и включи моторите. Самолетът се плъзна по пистата, а после плавно се издигна във въздуха и се насочи към Лас Вегас.

Докато летяха високо над градове и долини, слънцето залязваше и осветяваше върховете на планините.

Когато се приземиха в Лас Вегас, беше вече тъмно.

— Ще трябва да ни почакате — каза Мейсън, — но за съжаление не мога да определя точното време на отпътуването. Това ще бъде може би след един час, а може би и по-късно. Вие заредете самолета с гориво и бъдете готов.

— Ще го направя — съгласи се пилотът. — Бих желал, ако е възможно, да се върнем преди полунощ.

— Имате трудности при летенето? — запита Мейсън.

— Семейни затруднения — отвърна пилотът. — Жена ми изпитва някакви подозрения за тия пътувания до Лас Вегас, ако не се завърна до сутринта.

— Правите ли много такива пътувания?

— Зависи — отвърна, усмихвайки се, пилотът. — Според мене те не са много, но според жена ми са твърде чести.

— Ще ви се обадим, когато разберем кога ще летим обратно — каза Мейсън. — Сигурен съм обаче, че ще се върнем преди полунощ.

Едно такси ги закара до ул. „Западен Фърстън“ 721, и както Мейсън предполагаше, оказа се, че това е жилищен блок.

Той погледна в указателя, намери името на Адела Хейстингс, натисна бутона на звънеца, но никой не отговори.

— А сега? — запита Дела Стрийт. Мейсън се засмя.

— Предвид обстоятелствата ще бъдем принудени да опитаме ключовете.

Дела се озърна неспокойно.

— Мисля, че трябва да спазим законните изисквания. Защо не се отнесем до полицията?

Мейсън поклати глава.

— Не още, Дела. Нашата клиентка… Ако трябва да бъда точен, тя още не ни е такава, но ние я защитаваме по възможно най-добрия начин.

— Защитаваме от какво?

— Това е едно от нещата, които се опитваме да открием. Може би я закриляме от самата нея.

Мейсън отвори чантата, извади ключодържателя и започна да опитва ключовете, за да отвори входната врата на блока. Но нито един не се оказа подходящ.

— Изглежда, че няма да успеем — рече Дела.

— Остана още един — успокои я Мейсън и когато вмъкна ключа в бравата, тя щракна. — Това е добре.

Докато той държеше вратата отворена, Дела Стрийт се поколеба, преди да влезе вътре.

— Хайде — подкани я адвокатът. — Тук е апартамент 289.

— Защо да влизаме? — запита Дела. — Ние вече знаем, че ключът пасва, че това е нейната чанта и че тя не е вкъщи.

— Откъде знаем, че не е у дома си?

— Понеже не отговори на позвъняването.

— Тя може би не желае да има посетители или пък не е в състояние да отговори на позвъняването.

Дела Стрийт се замисли за момент, но премина през отворената входна врата на блока и се отправи към асансьора. Мейсън я последва и двамата се изкачиха до втория етаж, където намериха апартамент 289. Адвокатът натисна звънеца на вратата, но в апартамента не се чу никакъв шум.

— Дела, зная колко противозаконно е това, но аз ще вляза вътре. Ти по-добре почакай тук.

— Защо? — запита тя.

— Искам да съм сигурен, че вътре няма труп.

— Имаш предвид нейния?

— Не зная — отвърна Мейсън. — Тези два патрона трябва да са улучили нещо.

Той използва същия ключ, с който отвори външната врата. После опипа стената, намери ключа, светна една лампа.

Очевидно това беше тристаен апартамент с преден хол, една странична врата, водеща вероятно към спалнята, а отворена врата откриваше малка кухня. Личеше, че апартаментът беше нает мебелиран, но значително по-добре обзаведен.

— Изглежда, тук няма никакъв труп — каза Мейсън, — а и малко неща свидетелстват за личността на обитателя. Има само няколко книги и обичайните списания върху масичката, пепелник с две загасени цигари и една чаша с… по дяволите!

— Какво има? — възкликна Дела Стрийт, заинтригувана от особения тон в гласа на адвоката.

Мейсън посочи чашата.

— Тук има парчета лед.

— О, небеса! Тогава някой е бил тук и…

Вратата на спалнята се отвори и се появи една жена в пеньоар и с шапка за баня на главата, която застана пред тях и ги изгледа с възмущение.

— Продължавайте — каза тя. — Чувствайте се като у дома си! Не ми обръщайте внимание.

— Ужасно съжалявам — рече Мейсън, — но не допусках, че сте вкъщи! Аз позвъних и почуках на вратата ви, а през деня ви телефонирах, но не получих никакъв отговор.

— През целия ден бях в Лос Анжелос — рече тя. — А сега ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, как влязохте вътре и какво искате. Или трябва да се отнеса до полицията?

Мейсън се представи:

— Казвам се Пери Мейсън и съм адвокат в Лос Анжелос. Защо не се върнахте в моята кантора?

— Да се върна в кантората ви? — запита тя.

— Да.

— Никога през живота си не съм била в кантората ви — отвърна тя. — И изобщо нямам представа, че сте адвокат. Коя е жената с вас?

— Госпожица Дела Стрийт, моята секретарка.

— Как влязохте вътре?

— Използвахме вашия ключ — отвърна Мейсън.

— Какво искате да кажете с това?

— Точно това, което казах. Вие оставихте ключа си в моята кантора заедно с някои други неща.

— Ако не излезете оттук веднага — каза жената, — аз ще…

Внезапно тя се обърна и влезе в спалнята, като остави вратата отворена.

Мейсън я видя как отваря чекмеджето на нощното шкафче и търси нещо. След малко тя се върна до вратата, но вече в очите й се четеше голямо учудване. После се обърна и вдигна слушалката на телефона.

— Мисля, че е най-добре да се свържа с полицията — каза тя.

— Почакайте за минутка — спря я Мейсън. — Сигурна ли сте, че искате да се срещнете с полицията?

— А защо не?

— Знаете, че оставихте чантата си в моята кантора — повтори Мейсън — и че в нея има някои неща.

— Моята чанта в кантората ви?

— Да. Не ви ли липсва?

Жената отпусна бавно ръка и върна слушалката.

— Мисля — каза тя, — че сега е най-добре да ми разкажете всичко.

— Смятам, че ще е по-добре вие да поемете инициативата, госпожо Хейстингс. Мога да ви уверя, че съм тук, защото се опитвам да ви помогна. Разтревожих се много за вас, когато не се върнахте в кантората ми, където намерих оставената от вас чанта, портмоне, шофьорско свидетелство, ключове и… онова друго нещо.

— Какво е това друго нещо?

Мейсън посочи отвореното чекмедже на нощното шкафче.

— Това, което току-що потърсихте там. Бих могъл да ви поздравя за способността ви да действате и се надявам, че така ще бъде и тогава, когато бъдете изправена пред съдебните заседатели.

Жената го изгледа замислено за момент.

— Господин Мейсън, ако вие наистина сте адвокатът Пери Мейсън, действително ли притежавате моята чанта?

Мейсън кимна.

— Как попаднахте на нея?

— Днес по обяд вие сте отишла в кантората ми и сте я оставила там, носле внезапно сте излязла.

— Макар че съм чувала името Пери Мейсън, аз никога не съм била в кантората ви. Живях със съпруга си в Лос Анжелос и понякога срещах името ви във вестниците, но никога през живота си не съм била в кантората ви.

— А чантата ви? — запита Мейсън.

— Тя беше открадната вчера от колата ми. Бях в Лос Анжелос и ми потрябваха цигари. Намерих паркинг срещу един магазин, взех пари от портмонето си, влязох в магазина и си купих пакет цигари. Когато се върнах при колата, чантата ми беше изчезнала и аз и досега не съм я намерила.

— Разбирам — каза леко усмихнат Мейсън. — Но защо не сте се оплакала в полицията, че чантата ви е била открадната? Защото сега трябва да имате някаква история, на която биха повярвали съдебните заседатели.

— Защо трябва да се явявам пред тях? И защо те няма да повярват на моя разказ? С каква цел трябва да им разказвам някаква история?

— Зная само, че не сте се обърнала до полицията.

— Аз наистина не направих това, но не разбирам какво ви засяга това.

— Защо не се оплакахте в полицията?

— Защото не знаех, че чантата ми е изчезнала. Установих това, когато се прибрах у дома в Лос Анжелос и потърсих ключа за вратата. Виждате ли, аз трябваше да се явя на уговорената с моя съпруг среща. Страхувах се да не съм закъсняла, а той е педант по отношение на точността, така че трябваше да побързам. Поради тази причина не поставих цигарите в чантата си, а просто ги захвърлих върху седалката. По това време чантата сигурно вече е била изчезнала, но аз не установих това, преди да стигна до дома и да потърся ключа си.

— Защо тогава не уведомихте полицията?

— Съпругът ми каза, че това би било само губене на време и… Е, добре, той не искаше да се узнае, че съм прекарала нощта в нашата къща. Знаете ли, ние сме разделени и…

— Нежеланието ви да се отнесете до полицията не се ли дължеше и на факта, че в чантата ви имаше и нещо друго? — запита Мейсън. — Нещо, което току-що потърсихте в чекмеджето на нощното шкафче?

— Револвера?

— Да.

— Револверът не беше в чантата ми — отвърна тя. — Доколкото ми беше известно, той се намираше в това чекмедже. Очевидно някой е взел оръжието — навярно същата личност, която е откраднала чантата ми, тъй като ключовете за този апартамент бяха в нея. И сега вие се появихте с тези ключове. Може би вашият разказ трябва да бъде проверен, господин Мейсън.

— Вие не взехте ли със себе си оръжието, когато тръгнахте за Лос Анжелос?

— Не. Отидох в Лос Анжелос, за да се явя на срещата с моя съпруг, пътувах този следобед обратно и се върнах преди около двадесет минути. Изпуших няколко цигари, пих нещо и взех един душ, когато чух гласове тук… А сега, господин Мейсън, ако чантата ми е у вас, ще ви помоля да ми я върнете.

Мейсън поклати глава.

— Преди това обаче искам да ви задам няколко въпроса.

— Нямате право да ми задавате никакви въпроси и още по-малко да очаквате отговор, след като сте взел ключовете ми и сте влязъл незаконно в жилището ми.

Внезапно Мейсън стана сериозен и делови.

— Вие отидохте вчера в Лос Анжелос?

— Да.

— Там имахте среща със съпруга си?

— Да, казах ви вече.

— Състоя ли се тази среща?

— Да.

— Защо искахте да се видите със съпруга си?

— Това не е ваша работа.

— За уреждане на имуществени въпроси?

— Казвам ви още веднъж, че това не се отнася до вас, господин Мейсън.

— Къде прекарахте предишната нощ?

— За ваше сведение прекарах я в моя собствен дом, но пак ви повтарям, това не е ваша работа.

Мейсън смръщи вежди.

— Вижте, госпожо Хейстингс, ако лъжете, а вие очевидно правите това, мислите, че сте изфабрикувала една изкусна лъжа, но ви предупреждавам, че няма да стигнете далече с нея.

— Не се тревожете за моите работи, господин Мейсън. По-добре мислете за вашите.

Мейсън продължи:

— В чантата, която оставихте в моята служба следобед, имаше свидетелство за шофиране, портмоне със значителна сума пари и един револвер. И за ваше сведение по него имаше пресни следи от два неотдавна изстреляни патрона.

— Какво? — възкликна тя с разширени очи.

— Вие сте твърде убедителна актриса — иронично се засмя Мейсън. — Има моменти, в които съм склонен да повярвам на вашия разказ въпреки по-добрата ми преценка.

Адела Хейстингс се приближи до един стол и изведнъж се отпусна върху него, сякаш коленете й не можеха да понесат тежестта на тялото й. Най-после каза:

— Господин Мейсън, вие нахлухте незаконно в апартамента ми с някаква цел, която не разбирам добре. Успяхте да ме поставите в положение на отбрана, като ми зададохте редица въпроси и казахте, че моята история не е вярна. Сега бих желала да чуя вашата история.

— Моята история може да бъде потвърдена от секретарката ми. Тя твърди, че сте пристигнала там около 12:20 часа, малко след като двамата с госпожица Стрийт сме излезли за обяд. Според нея вие сте казала, че трябва да излезете за малко и ще се върнете скоро, но изобщо не сте се появила пак. По-късно следобед намерихме тази чанта до стола, върху който сте седяла. Естествено в първия момент не знаехме, че е ваша. Тогава я занесох в кабинета си и двамата с госпожица Стрийт прегледахме съдържанието й?

— Отворихте ли портмонето? — запита тя.

— Да.

— И какво намерихте в него?

— Пари.

— Колко?

Мейсън кимна с глава към Дела Стрийт, която извади бележник от чантата си.

— Три хиляди сто и осемнадесет долара и четиридесет и три цента.

— И оръжието беше в чантата?

— Да.

— Вие казахте, че с него е било стреляно два пъти?

— Да.

— Къде… къде е сега револверът?

— В едно чекмедже на бюрото ми.

— А къде е сега чантата ми?

— При мене.

— Можете ли — запита тя — да потвърдите по някакъв начин, че действително сте Пери Мейсън?

— Разбира се — отвърна адвокатът и извади от джоба си шофьорското си свидетелство и няколко кредитни карти.

— Добре — въздъхна госпожа Хейстингс. — Мисля, че трябва да ви повярвам. Мога ли да получа сега чантата си?

— Разбира се, но след като ме убедите, че вие наистина сте Адела Хейстингс, госпожа Гарвин С. Хейстингс.

— Не мога да направя това, защото доказателството се намира в чантата ми.

Мейсън поклати глава.

— Няма да предам тази чанта на никого, докато не се уверя в самоличността на притежателя й.

Тя се замисли за момент.

— Ако носите чантата ми, в нея се намира портфейл, в който е разрешителното ми за шофиране.

Мейсън кимна.

— То е издадено от Калифорния — продължи тя — и на него има моя снимка и отпечатък от палеца ми.

— Снимката — каза Мейсън — не е достатъчно доказателство за мене.

— Но отпечатъкът от палеца трябва да ви убеди.

Тя отиде до едно бюро, отвори го и извади от едно чекмедже шишенце с мастило. Изля малко от него върху къс попивателна хартия, натисна палеца си и след това направи няколко отпечатъка върху чист лист.

— Мисля, че тези отпечатъци са достатъчно ясни — рече тя. — Сега бихте могъл да ги сверите с този от разрешителното ми за шофиране.

— Да имате случайно лупа? — запита Мейсън.

— Не, нямам. Аз… почакайте малко. Сетих се, че имам. Само за минутка.

Тя отвори друго чекмедже на бюрото, поразрови нещата в него и накрая извади една лупа.

Мейсън отвори ръчната си чанта, извади от нея шофьорското разрешително и сравни внимателно отпечатъците. Останал видимо доволен от резултата, той извади чантата.

— Тук е всичко с изключение на револвера, който ще задържа.

— Защо?

— Може би той ще се окаже доказателство.

— За какво?

— За убийство.

Тя го изгледа безмълвно, но с видима паника в очите.

— Откъде имате револвера? — запита Мейсън.

— Даде ми го моят съпруг.

— А той откъде го има?

— Купи го.

— Защо го даде на вас?

— За самозащита, защото често пътувам нощем.

— Какво се случи през последната нощ?

— Двамата със съпруга ми постигнахме споразумение.

— За уреждане на имуществения въпрос?

— Да.

— Познавате ли адвокат на име Банър? — запита Мейсън.

— Хънтли Л. Банър? — попита тя с отвращение.

— Да. Кой е той?

— Адвокатът на моя съпруг. Мисля, че най-вече на него се дължи пропадането на нашия брак.

— Той вече разтрогнат ли е?

Тя направи едно неопределено движение с ръка и посочи апартамента.

— Какво мислите, че правя тук? Доказвам едно пребиваване в този град.

— За да можете да получите развод?

— Да.

— По взаимно споразумение?

— Разбира се. Съпругът ми ще заплати всички разходи.

— Днес имах разговор с Банър — каза Мейсън.

— Наистина ли?

— Да.

— Как стана така, че се свързахте с него?

— Не аз направих това — отвърна Мейсън, — а той ми се обади. Каза, че сте телефонирала в кантората му и сте заявила, че ще възложите вашите работи на мен и аз ще ви представлявам при уреждането на имуществените въпроси.

— Защо, за Бога, той е казал такова нещо? — възкликна тя. — Аз никога не съм се свързвала с него, а освен това нямах изобщо нужда от адвокат. Ние постигнахме споразумение със съпруга ми без никакви затруднения.

— Банър каза, че бил упълномощен да уреди въпроса за имуществото — каза Мейсън.

— Не мога нищо да разбера.

— Какво не разбирате?

— Това, че Гарвин не е съобщил на Банър, че въпросът е уреден… По кое време ви се обади той?

— Около два часа следобед или може би малко по-късно. Не съм сигурен по кое време.

— Но Гарвин щеше да му се обади рано сутринта.

— Имате предвид тази сутрин?

— Да.

— Очевидно — каза Мейсън — той не го е направил. Има ли някаква причина за това?

— Не. Той ми каза, че ще го направи и аз знаех, че ще удържи на думата си.

— Вижда се, че не е спазил обещанието си.

— Точно това не мога да разбера, защото това не е присъщо за него. Той…

Мейсън посочи телефона.

— Защо не му се обадите и го помолите за обяснение?

— Това е добра идея.

Тя вдигна телефона и се обади на междуградската служба.

— Обажда се госпожа Хейстингс. Искам да говоря с Гарвин С. Хейстингс от Лос Анжелос. Това ще бъде частен разговор за негова сметка.

Тя съобщи своя номер, после този на телефона в Лос Анжелос и седна.

— Винаги ли го търсите по този начин? — запита Мейсън.

— Да — отвърна тя. — Той одобрява този начин, защото разбира, че го търся аз и се обаждам от някъде. Мъжът ми не обича някой да го търси по телефона и да не знае кой се обажда.

— Няма ли секретарка, която да се справя с телефонните обаждания? — запита Мейсън.

— Не през нощта у дома. Той…

Тя прекъсна думите си, защото трябваше да говори по телефона:

— Сигурен ли сте?… Не, предполагам, че всичко е наред. Преустановете, моля.

После остави слушалката и се обърна към Мейсън.

— Нищо не мога да разбера. Телефонистът каза, че към апарата бил включен телефонен секретар. Той записва всяко обаждане в отсъствие на Гарвин. И когато се върне у дома, той може да прослуша лично записаното.

— Аз също се опитах да се свържа с него, но не успях — каза Мейсън, — а получих същото указание.

— Вие му се обадихте?

— Да.

— Кога?

— Днес следобед, след като прегледахме съдържанието на чантата ви.

— Все още не мога да разбера — учуди се тя — защо Гарвин не се е обадил на Банър, за да му обясни всичко.

— Той трябваше да направи това тази сутрин?

— Да.

— Вие не бяхте ли там сутринта?

— Не — отговори тя. — Имах друга среща.

— Вие сте се върнала тук скоро — продължи Мейсън. — Не мисля, че ви е бил необходим цял ден, за да се приберете от Лос Анжелос.

— Имах да свърша още една друга работа.

— Каква?

— Не мисля, че трябва да ви казвам нещо повече по този въпрос, господин Мейсън.

— Добре — каза адвокатът, — нека продължим по-нататък. Вие бяхте със съпруга си през последната нощ?

— Да.

— И постигнахте споразумение относно имуществото?

— Да.

— Той трябваше да телефонира на адвоката Хънтли Банър и му каже да приготви необходимите книжа, които вие трябва да подпишете. И трябваше да направи това рано сутринта?

— Да.

— Съпругът ви не се е обаждал на Банър — продължи Мейсън. — Чантата е била открадната и оставена в кантората ми по обяд. В нея имаше един 38-калибров револвер. Една жена с големи тъмни очила, което прави изключително трудно разпознаването й, се появила в кантората малко следобед и казала на регистраторката ми, че се нарича Хейстингс. Тя искала да ме види във връзка с въпрос от изключителна важност — била в опасност и се нуждаела от адвокатска защита и частен детектив. След няколко минути казала, че трябва да излезе за малко, но ще се върне скоро. Напуснала кантората и повече не се върнала. Но оставила чантата си, в която се намирал револвер, от който са изстреляни два патрона. Сутринта съпругът ви не е изпълнил това, което е обещал да направи, а сега не отговаря по телефона. Госпожо Хейстингс, известно е, че някаква жена е откраднала чантата ви и е отишла в дома на съпруга ви малко след като вие сте напуснала къщата. Там е стреляла два пъти и сега съпругът ви лежи може би мъртъв. Докъде, мислите, ще ви доведе всичко това?

Лицето на жената пребледня, но внезапно тя стана подозрителна.

— Почакайте за момент — каза тя и след малко добави: — Такава е, значи, вашата игра?

— Какво искате да кажете?

— Вие представлявате някоя клиентка, която е откраднала чантата ми, и сега се опитвате да ме направите изкупителна жертва.

— Дали моята мистериозна клиентка е откраднала чантата ви, преди да видите съпруга си? — запита Мейсън.

— Да, така е.

— И вие казахте на съпруга си, че чантата ви е била открадната?

— Да, разбира се.

— Сама ли бяхте с него през последната нощ?

— Да.

— Имахте ли тогава пари?

— Когато пристигнах при него, нямах никакви пари — каза тя, — но Гарвин ми даде петстотин долара за дребни разноски и аз си купих нова чанта и портмоне.

— А колата си управлявахте без разрешително?

— Да.

— Не съобщихте ли в полицията, че то е загубено?

— Не. Мислех да направя това тази вечер, като съобщя, че и чантата ми е открадната.

— Щяхте ли да кажете и за оръжието, което се намираше в нея?

— Положително не, защото аз нямах и най-малка представа, че в чантата е имало оръжие.

Мейсън се намръщи.

— Дойдох тук с нает самолет и скоро ще отлетя обратно за Лос Анжелос, но преди това искам да изясним тези неща. Страхувам се, че вие може би се намирате в опасност. Затова ви предлагам да дойдете с мене в дома си, за да проверите сама… Съпругът ви има ли някакъв секретар, който го посещава през деня вкъщи?

— Не, освен ако той сам не нареди това. Обикновено върши работата си в службата.

— Дали е имал някаква определена среща за днес?

— Не зная.

— Вие вероятно не бихте могла да откриете дали е провел срещите си за днес?

Тя отвърна:

— Бих могла да попитам за това Симли Бейсън.

— Кой е той?

— Ръководител на службата и завеждащ всички търговски дела. Той е доверено лице на Гарвин.

— По-близък отколкото Банър?

— О, Банър — рече тя, произнасяйки това име с досада, — е само един адвокат, който се опитва да се меси в работите на моя мъж. Бих желала Гарвин да го види в истинската му светлина, но той е просто хипнотизиран от него. Повярвайте ми, Банър не оказва никакво влияние върху Симли Бейсън, който знае много добре какво представлява адвокатът — един егоист и интригант. Той се старае да накара съпруга ми да се осланя повече на него не само по правните въпроси, но и по търговските дела… Ще позвъня на Симли Бейсън.

Тя вдигна слушалката и поиска междуградски разговор със Симли Бейсън.

— Вие имате номера на домашния му телефон? — запита Мейсън.

— О, да… но не бъдете така подозрителен, господин Мейсън. Това е трудното с вас, адвокатите. Преди да се оженим, аз бях секретарка на моя съпруг и продължих да се занимавам с някои работи от този род и след женитбата си. Във връзка с това търсила съм по телефона Симли Бейсън много пъти… Ало, ало, ти ли си, Бейсън? Обажда ти се Адела Хейстингс… Добре съм… Да, в Лас Вегас… Да, вярно е, вчера бях в Лос Анжелос. Върнах се тук преди малко… Симли, опитвам се да се свържа е Гарвин, но той не отговаря. Апаратът към телефона му е включен и… Какво?… Той не каза нищо?… Това е много странно… Не, не, предполагам, че всичко е наред. Вероятно се е случило нещо, което го е принудило да напусне града… но това е нещо обичайно за него… Добре, благодаря ти много! Съжалявам, че те безпокоих, но исках да се свържа с него. Ще му позвъня отново утре сутринта. Слушай, Симли, моля те да ми съобщиш, ако научиш нещо за него! Кажи му, че искам да го видя. Това не е съвсем поверително, т.е. от една страна е, но от друга — не е. Аз постигнах с него споразумение по имуществените въпроси и… Благодаря ти много! Зная, че ще бъдеш доволен… Не съм сигурна. Той трябваше да се обади на Банър рано тази сутрин, но очевидно не го е направил. Банър все още мисли, че сам ръководи всичко, и се опитва да преговаря за уреждането на имуществото. Той се опитва да накара Гарвин да се осланя все повече и повече на него. Зная, че ти можеш, Симли… известно ти е, че аз не съм алчна. Зная, че това не е обща собственост, но аз се отказах от една действително добра работа и кариера и връзките, свързани с нея. А освен това мисля, че за изминалите осемнадесет месеца бях добра съпруга на Гарвин… Всичко щеше да бъде в ред, ако не беше този Банър… Зная добре, че имаш други, много по-важни работи, но моля те, когато видиш Гарвин, кажи му, че искам да се свържа с него. Той положително ще бъде там утре сутринта, ако има уговорена среща… Добре, благодаря ти и дочуване.

Тя остави слушалката и се обърна към Мейсън:

— Съпругът ми не е бил в службата си през целия ден и макар че не е имал някаква определена среща, това е твърде странно. А освен това трябвало е да диктува някакви доста важни писма. Както и да е, той има една особено важна среща за утре сутринта в десет часа и на всяка цена ще бъде там по това време.

— При условие, че бъде в състояние да направи това — подхвърли Мейсън.

Госпожа Хейстингс трепна.

— Господин Мейсън, вие имате ужасния адвокатски навик винаги да допускате най-лошото, което може да се случи. Почти ме убедихте, че съпругът ми лежи мъртъв, застрелян с моя револвер.

— Аз съм почти сигурен в това.

— Ставате все повече и повече като Хънтли Банър. Не, аз не мисля така. Това е неуместно. Искам да кажа, че вие, адвокатите, сте почти едни и същи. Съпругът ми се занимава с доста неща и има много важни търговски дела. Не мисля обаче, че се е случило нещо, което го е накарало да напусне непредвидено града. Просто за днес не е имал някаква важна среща и затова не се е явил в службата си.

— И даже не е телефонирал?

Очите й се присвиха за момент и тя бавно изрече:

— Има един въпрос, по който може би ще се окажете прав. Ако той не се яви утре на уговорената в десет часа среща… но той ще направи това.

Мейсън се разходи из стаята.

— Госпожо Хейстингс, искам да ви направя едно предложение. Връщам се обратно с наетия самолет в Лос Анжелос и мисля, че ще бъде по-добре, ако отлетите заедно с нас и лично проверите дали всичко във вашия дом е в ред.

— И ако не е така?

— Тогава ще трябва да уведомите полицията.

— Да, но това не би ли сринало всички опорни точки на моя разказ? Да се обадя в полицията и да кажа, че съм долетяла от Лас Вегас, понеже внезапно ми е минала мисълта, че нещо се е случило с моя съпруг?

— Аз ще дойда с вас — рече Мейсън. — Ще отидем заедно у дома ви и ако намерим там нещо, ще уведомим на моя отговорност полицията.

— Но ако не открием нищо лошо, съпругът ми просто ще побеснее срещу двама ни, господин Мейсън. Това навярно няма никакво значение за вас, но що се отнася до мене, то ще разруши направеното вече изгодно за мене споразумение по имуществените въпроси. Благодаря ви много, че ми върнахте нещата, господин Мейсън! След всичко това мисля да ви дам възможност да хвърлите поглед върху споразумението по имуществото, след като Банър го изготви в окончателен вид. Защото аз не му се доверявам нито за миг.

— А револверът?

— Револверът — повтори тя и се намръщи. — Сигурен ли сте, че с него са били изстреляни два патрона?

— Да.

— Аз наистина съм го държала винаги зареден.

— И някой го открадна? — запита Мейсън.

— Положително. Вече ви казах това.

— И така, вие не желаете да се върнете с нас? — запита пак Мейсън.

— Не, и бих желала да престанете да се занимавате с този случай. Уверихте се, че сега съм добре, а ми върнахте и чантата. Мисля, че по-късно ще се обърна пак към вас, но не искам да ви… Не искам да разбиете лодката в стената, ако разбирате какво искам да кажа с това.

— Разбирам ви — отвърна Мейсън.