ГЛАВА 5

На следващата сутрин Мейсън влезе в кантората си в десет часа. Там вече го чакаше секретарката му.

— Дела, защо, за Бога, си станала толкова рано, след като си работила почти през цялата нощ?

Тя се усмихна.

— Събудих се и започнах да мисля върху нещата, които се случиха вчера. Това ме разбуди окончателно и затова станах, взех душ, приготвих закуската си и се качих както обикновено на стария автобус.

Мейсън се усмихна и попита:

— Има ли нещо ново, Дела?

— Засега не.

Телефонът иззвъня. Дела вдигна слушалката.

— Да, Гърти. Почакай за минутка. Ще проверя. — После се обърна към адвоката: — Обадила се е нашата стара клиентка и попитала Гърти дали е възможно да се срещне с вас тази сутрин.

— Имаш предвид Адела Хейстингс?

— Да.

— Искам да говоря с нея — каза Мейсън. Дела продължи по телефона:

— Гърти, свържи я с господин Мейсън.

Адвокатът вдигна слушалката.

— Ало.

Гласът на Адела Хейстингс звучеше настойчиво.

— Господин Мейсън, трябва да ви видя на всяка цена.

— Вие сте тук, в Лос Анжелос?

— Да.

— Кога пристигнахте?

— Не можах да спя цяла нощ. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече се убеждавах, че може би вашата хипотеза е вярна. И ако е така… Искам да ви видя, ако е възможно, преди… преди…

— Преди какво?

— Преди да се случи нещо.

— Какво имате предвид?

— Ако Гарвин не се яви на уговорената за десет часа тази сутрин среща, Симли Бейсън ще…

— Вероятно срещата вече е започнала — успокои я Мейсън.

— Въпросът е там, че той още не се е появил в службата си — отвърна тя.

— Искате да кажете, че сте говорила с господин Бейсън.

— Да.

— Това може би е вече лошо — каза замислено адвокатът. — Къде се намирате в момента?

— На паркинга пред сградата, в която е вашата кантора.

— Добре — каза Мейсън, — ще ви кажа какво да направите. Качете се веднага тук, но не влизайте през официалния вход на кантората ми. Повтарям ви — не влизайте през официалния вход. Спрете пред вратата с табелка „Пери Мейсън, частно“, почукайте и Дела Стрийт ще ви посрещне.

— Да не минавам през приемната?

— В никакъв случай.

— И да дойда веднага тук?

— Да.

— Добре, идвам незабавно — обеща тя. Мейсън окачи слушалката и се обърна към Дела:

— Тая работа вече ме безпокои.

Дела, която слушаше разговора по другия телефон, кимна.

— Възможно е — продължи Мейсън, — да се окаже, че Адела Хейстингс е права и чантата й е била открадната.

— И после? — запита Дела, след като адвокатът се поколеба да продължи думите си.

— Другата вероятност е, че тя би могла да дойде тук в кантората, да остави чантата и да си отиде, уверена, че ние ще я намерим и че съдържанието й ще възбуди нашия интерес. Тя е оставила в чантата много пари, за да е сигурна, че ще предприемем нещо, за да се свържем с нея, че ще направим така, даже револверът да не беше в чантата.

Мейсън спря и Дела зачака мълчаливо.

Внезапно той каза:

— Свържи се незабавно по телефона с Пол Дрейк, Дела. Искам да говоря с него, преди Адела Хейстингс да дойде тук.

Пъргавите пръсти на секретарката бързо набраха телефонния номер.

— Ето ви Пол, шефе.

Мейсън взе слушалката.

— Пол, отнася се до нещо непредвидено и те моля да вземеш бързи мерки.

— Ти винаги правиш така — раздразнено отговори Дрейк.

— Остави това — прекъсна го Мейсън, — нямаме време за губене. Искам да намериш няколко млади жени, шест или седем, но не повече, ако това е възможно. Те трябва да бъдат на възраст между двадесет и седем и тридесет и две години, с добри фигури и тегло около петдесет и пет до петдесет и осем килограма. Освен това трябва да носят големи тъмни очила. Би могъл да изпратиш някой от твоите сътрудници долу до някой магазин, за да купи няколко чифта тъмни очила с най-големите и най-тъмните стъкла, които може да намери.

— Колко бързо искаш да стане това? — запита Дрейк.

— Незабавно — отвърна адвокатът.

— Имай милост, Пери. Аз не мога…

— Не ме интересува колко ще трябва да заплатиш. Тия жени ми трябват веднага. Намесих се в нещо, което ме безпокои лично и професионално, затова имам нужда от тях. Навярно твоята секретарка познава някои от момичетата, които работят в тази сграда и могат да отделят около половин час от времето си. Изпрати свой сътрудник долу в ресторанта и той да подбере някои момичета, които си пият кафето там. Изпрати човек и на паркинга, където би могла да се намери някоя млада жена, която е паркирала колата си там. Нека я попита дали не би желала да спечели двадесет долара за работа, която няма да продължи повече от час. След като събереш жените, моля те, позвъни ми.

— Двадесет долара за един час работа? — възкликна Дрейк.

— Може даже и петдесет, ако е нужно. Искам незабавно резултат. И запомни — тези момичета с тъмни очила трябва да чакат готови при тебе. Когато подходящият момент настъпи, Дела ще ти позвъни и ще каже: „Пол, аз съм Дела.“ Минута след това ти изпрати момичетата по коридора и нека те спрат пред вратата на моята кантора. Кажи им обаче да не влизат вътре, докато аз не изляза от кабинета си с една млада жена, която ще изглежда също като тях и ще носи също тъмни очила. Ние ще се приближим до твоята група и всички ще влезем заедно. Разбираш ли ме добре?

— Да — отвърна Дрейк.

Мейсън окачи слушалката на телефона, и въздъхна, а Дела го погледна и се засмя.

— Това е предимството да имаш на разположение детективско бюро на същия етаж в сградата, в която се намира и твоята адвокатска кантора.

Мейсън кимна замислено.

— Идеята ви е да имате една редица от млади жени? — запита Дела Стрийт.

— Точно така — отвърна Мейсън. — Ти познаваш Гърти много добре. Ако аз въведа Адела Хейстингс в кантората с тъмни очила и запитам: „Гърти, виждала ли си някога тази млада жена?“, тя ще подсвирне и ще отговори: „О, да. Тази жена е госпожа Хейстингс и тя остави вчера чантата си тук. Вашата чанта, госпожо Хейстингс, се намира в кабинета на господин Мейсън.“ Човешката природа е такава, че в този момент Гърти ще си спомни само факта, че една добре сложена жена на около двадесет и осем до тридесет години, с тъмни очила е била вчера в кантората. И ако нещо се е случило и сега Гърти направи потвърждение за самоличността на тази жена, ще имаме големи трудности.

— Как мислите, че се е случило? — запита Дела.

— Ако някой е откраднал чантата на Адела Хейстингс и е изстрелял два патрона с револвера, то в такъв случай може всичко да се очаква. Ако, от друга страна, Адела Хейстингс е изстреляла тези два патрона и след това ни създаде всичките тези затруднения, за да ме въвлече в тази история, можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че нещо действително се е случило. Тя…

Мейсън прекъсна думите си, защото на вратата на кабинета му се почука. Той кимна на Дела Стрийт, която стана и отвори.

— Добро утро, госпожо Хейстингс — поздрави Мейсън. — Сигурно сте станала много рано тази сутрин, за да пристигнете тук?

— О, да.

— Къде са вашите тъмни очила?

— За Бога, аз не ги нося, освен в случаите, когато прекосявам пустинята. В града никога не ги слагам.

— Но вие имате тъмни очила, нали?

— Имам наистина. Човек не може да пропътува през пустинята от тук до Лас Вегас без тъмни очила.

— Нима светлината е толкова ослепителна?

— Тя е ужасяваща.

— Какво правите с очилата си, след като ги свалите?

— Поставям ги в една калъфка в чантата си.

— Те бяха ли в чантата, която ви върнах?

— Не.

— Тогава някой ги е използвал?

— Сигурно.

— Когато ви върнах чантата, вие намерихте празен кожения калъф в нея?

— Да, така беше.

— А сега имате ли други очила?

— Да. Когато вчера пътувах обратно за дома, по пътя спрях до един магазин и си купих нови.

— Носите ли сега тази сутрин чантата си и портмонето в нея?

— Да.

— Всичко е така, както ви го предадох?

— Да, но защо ми задавате тези въпроси, господин Мейсън?

— Позволете ми да видя очилата ви — учтиво помоли адвокатът.

Тя отвори чантата си, извади една кожена калъфка и измъкна от нея чифт тъмни очила.

— Как е станало така, че тези очила прилягат точно за калъфката, сякаш са направени тъкмо за нея? — запита Мейсън.

— Купувам очила със специално качество и успях да намеря и този път същите като тия, които загубих.

— И затова те прилегнаха на калъфката?

— Да.

— Можем ли да приемем, че продавачът, който ви е продал очилата, ще си спомни за вас?

— Едва ли. Аз не ги купувам винаги от един и същи човек. Влизам в някой магазин, избирам очилата, които търся и на които е посочена цената, и плащам на касата. Служителят, който в този момент е зает с други купувачи, махва с ръка, че всичко е уредено, и аз излизам навън. И този път аз бързах, а той беше зает.

— Бихте ли си спомнила поне магазина, от който купихте очилата? — запита Мейсън.

Тя се понамръщи и отвърна:

— Не съм сигурна. Мисля, че бих могла, ако го видя отново.

— А откъде взехте пари да заплатите очилата?

— Казах ви вече, че моят съпруг ми даде петстотин долара. Казах му, че някой открадна чантата ми, и той ми даде тези пари да си купя нова. Той предположи, че може би ще получа цялото съдържание на откраднатата чанта с изключение на парите. Защото обикновено крадците не се интересуват от шофьорски свидетелства и други неща от тоя род, за които биха ги обвинили в престъпление. Той каза, че крадците ще вземат само парите, а останалите неща ще поставят в плик и ще ги изпратят по пощата.

— Добре — каза Мейсън, — а сега да чуем вашия разказ. Какво ви доведе тук?

— Причината за това сте вие — отвърна тя. — През нощта поразмислих доста върху това, което ми казахте. Мисля, че нещо се е случило. Няма да се успокоя, докато не разбера в какво наистина се състоят нещата.

Мейсън помоли жената:

— Бихте ли поставила очилата си, за да видя как изглеждате с тях?

Адела изпълни веднага желанието му. Адвокатът я изгледа замислено.

— Тези очила са с твърде големи стъкла.

— Най-големите, които се произвеждат — потвърди тя. — Ако пътувате през пустинята, особено през летните месеци, блясъкът на светлината е непоносим. Човек трябва да се предпази от него колкото е възможно по-добре. Бих използвала защитни очила, но те затоплят много очите и затова предпочитам този вид. Това са „Уилкинсън“ номер 24-Х, което означава значителна големина и оцветеност. Струват десет долара.

— А продажната им цена? — запита Мейсън.

— Не, цената им е означена със специален знак, който означава, че в нея е включено всичко. Без значение каква е продажната им цена очилата струват десет долара. Уилкинсоновите очила са стандартни. Те се рекламират в много списания.

Мейсън кимна.

— Добре. А закусвахте ли тази сутрин със Симли Бейсън?

— Да, малко преди да се свържа с вас. Симли беше много разтревожен. Обаждал се е няколко пъти в дома на моя съпруг, но уредбата за записване на телефонните обаждания била включена. Той каза още, че съпругът ми определил тази среща да се състои в службата му и че когато има такава среща, той пристига винаги десет-петнадесет минути по-рано.

— Била ли е отменена тази среща? — запита Мейсън.

— Не, даже човекът, с когото мъжът ми трябвало да се срещне, бил вече там и го очаквал. Симли каза, че ако съпругът ми не се появи до пет-десет минути, той ще отиде в дома му, за да види какво се е случило.

— Той има ли ключ за къщата?

— Да. Съпругът ми държи един ключ в службата си. Когато той е вън от града и телефонира някой да отиде у дома му и да вземе оттам нещо, се ползва този ключ.

Мейсън погледна часовника си.

— В такъв случай през следващите няколко минути Симли ще научи нещо. Ако съпругът ви е бил извикан някъде навън, той е оставил вероятно някаква бележка и…

— Ако някой го беше повикал навън — прекъсна го тя, — той щеше да съобщи веднага в службата си. Страхувам се, че е болен или…

— Или? — избърза Мейсън, когато гласът й заглъхна.

— Или това, което вие помислихте предишната нощ — отвърна тя.

Мейсън погледна отново часовника си и се обърна към Дела Стрийт:

— Обади се, моля, по телефона на Пол Дрейк.

Дела набра телефонния номер на детектива. Мейсън взе слушалката и като чу гласа на Пол Дрейк, каза:

— Пол, аз съм, Пери. Какво направи по задачата, която ти възложих?

— Имам вече две момичета, които отговарят на изискванията. Едното от тях е приятелка на моята регистраторка, а другото работи в секретарската агенция на третия етаж. На последния етаж има и една друга такава агенция и аз мисля, че ще можем да намерим още едно-две момичета. Един от сътрудниците ми се качи току-що горе.

— А на паркинга? — запита Мейсън.

— Няма нищо, поне засега. Жени, които отговарят на изискванията ти и са паркирали колите си там, бързат да пазаруват, а освен това изказват подозрения. Даже когато моят човек им показвал детективската си карта и ги уверявал, че работата е нещо обикновено и ще им отнеме само няколко минути, те се отказвали от страх.

— Даже срещу петдесет долара само за един час?

— Те се страхуват даже и срещу такава сума.

— Половината от времето ми вече изтече, Пол. Моля те, направи най-доброто, което можеш!

— За Бога — отвърна Дрейк, — правя всичко възможно… В момента тук влиза моят сътрудник, когото изпратих в секретарската агенция на последния етаж, и води със себе си две млади жени, които отговарят на изискванията.

— Отлично! — каза адвокатът. — Нека останат. Когато си готов, съобщи ми и не забравяй за уговорката ни.

— Бих желал да зная какво, по дяволите, възнамеряваш да правиш? — запита Дрейк.

— По-добре ще е да не знаеш това, Пол.

— За кога искаш тези момичета?

— Вероятно след пет-десет минути — отговори Мейсън. — Ще ти съобщя своевременно за това.

Мейсън окачи слушалката и се заразхожда замислено из стаята.

— За какво е всичко това? — запита Адела Хейстингс. — Отнася ли се до моя случай?

Мейсън я погледна разсеяно.

— Какъв случай? — запита той. Тя изглеждаше объркана.

— Защо, аз… добре, разбира се, аз ще заплатя за изгубеното ви време, господин Мейсън. Ще получите необходимото обезщетение.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт:

— Свържи се в полицията с отдела за убийства, Дела. Провери дали лейтенант Траг е там. Искам да говоря с него. Ако той не е в службата си, свържи ме с този, който го замества.

Дела кимна, поиска външна линия.

— Моля отдела за убийства. Там ли е лейтенант Траг? Търси го Пери Мейсън.

Тя се обърна към адвоката.

— Викат го на телефона, шефе.

Мейсън взе своята слушалка и кимна на Дела да слуша разговора по другия телефон.

По телефона се чу сухият и решителен глас на Траг:

— Здравей, Пери. Да не си намерил някакъв нов труп?

— Ще те изненада ли това? — запита Мейсън.

— Не, разбира се.

— Не зная какво съм намерил — продължи адвокатът, — но има нещо, което ме безпокои.

— Отлично — каза Траг. — Ако има нещо, което те тревожи, то положително ще разтревожи и мене. Каква трудност имаш?

— Една моя клиентка, която живее в Лас Вегас, е загубила преди няколко дни чантата си. В нея имало червило, портмоне за монети, цигари и всички останали дамски принадлежности.

— Продължавай — подкани го Траг.

— Тази жена — продължи Мейсън — се казва Адела Хейстингс и в момента живее отделно от мъжа си, в Невада.

— Хайде — прекъсна го лейтенантът, — не го усуквай, Мейсън, а ми кажи същината на въпроса.

— Вчера по обяд, когато аз и Дела Стрийт бяхме отишли да обядваме, в кантората ми е дошла една жена, която носела големи тъмни очила и се представила като госпожа Адела Хейстингс. Тя казала, че ще ме чака да се завърна от обяд, постояла няколко минути, след което напуснала кантората, като бързала много. Тя обещала, че ще се върне скоро, но изобщо не направила това. Малко след като се завърнахме от обяд, ние намерихме тук една дамска чанта. Като прегледахме съдържанието й, открихме в нея кредитни карти, свидетелство за шофиране и разни други неща, които удостоверяваха името на собственика.

— И това беше чантата на госпожа Хейстингс?

— Точно така.

— Тогава върни й я обратно — рече Траг. — О, почакай за минутка, Пери. Ти криеш нещо от мене. В чантата нямаше ли някакво оръжие?

— Имаше.

— А разрешително за притежаването му? — запита Траг.

— Не. Госпожа Хейстингс не носи оръжието. Когато последния път го е видяла, то се намирало в чекмеджето на нощното шкафче в нейния апартамент.

— За момент — прекъсна го лейтенантът. — Беше ли стреляно с това оръжие?

— Два пъти.

— Добре, нека се изясним, Пери. Къде се намира трупът, прострелян с оръжието?

— Не зная дали има такъв, но все пак съм твърде обезпокоен.

— Ти наистина трябва да си разтревожен. Къде мога да намеря госпожа Хейстингс? Какъв е адресът й в Лас Вегас?

— Адресът й е: ул. „Северозападен Фърстън“ 721, но нещата се стекоха така, че в момента тя се намира тук, в моята кантора. Ние говорихме с нея по въпроса и тя мисли, че нещо трябва да се направи. Реших, че е разумно да те уведомя, в случай че искаш да хвърлиш един поглед върху доказателствата или…

— Добре, Мейсън — каза Траг. — Какво казва тя за стрелбата с оръжието?

— Тя не знае нищо по този въпрос — отвърна адвокатът. — Чантата и ключовете й са били откраднати заедно с оръжието. Освен това тя не е била жената, която е оставила чантата тук. Някаква друга жена е използвала името й.

Траг помълча известно време, но след това предложи:

— При положение, че тези куршуми се намират в някое човешко тяло, простреляно вероятно някъде в Невада, защо не се обадим на полицията в Лас Вегас?

— Същото мисля и аз — каза Мейсън, — но реших, че първо трябва да уведомя теб, защото ти често пъти се оплакваш, че съм крил някои доказателства и това затруднява твоите разследвания.

— Укриването на доказателства е престъпление — додаде Траг.

— Зная много добре това.

— И поради тази причина ти ми се обаждаш сега. Искаш да си с чисти ръце.

— Мислех, че трябва да ти съобщя всичко това.

— Но защо не уведомиш полицията в Лас Вегас?

— Може би трябваше да го направя — отвърна Мейсън. — Но тъй като правосъдието там е корено различно от нашето, сметнах, че първото ми задължение е да се обадя на тебе.

— Добре — рече Траг, — сега съм уведомен. Благодаря ти, че се обади! Ще имам това предвид, а сега довиждане, Мейсън.

Адвокатът остави слушалката и се обърна към Адела Хейстингс:

— Траг ще пристигне тук толкова бързо, колкото му позволят сирената и червената светлина на полицейския автомобил. Той ще започне да ви разпитва и ако сте ми казала истината, отговаряйте му точно, честно и откровено. Но ако сте скрила истината от мене, отговорете му, че няма да направите изявления. При никакви обстоятелства обаче не се опитвайте да лъжете лейтенант Траг.

— Разбирам.

— Не бяхте ли вие жената, която посети кантората ми вчера?

— Не.

— Не оставихте ли вие онази чанта тук?

— Не.

— Вие ли стреляхте с оръжието?

— Не.

— Вие оставихте револвера си във вашия апартамент и за последен път го видяхте там?

— Да.

— Ако ме лъжете — продължи Мейсън, — това може да ви докара до доживотен затвор или даже до смъртно наказание.

— Не ви лъжа.

Мейсън помоли Дела Стрийт да го свърже с Пол Дрейк.

— Какво е положението, Пол?

— Имам вече шест жени — отговори Дрейк — и те вече са твърде нетърпеливи.

— Няма да ги задържим задълго. Намери ли тъмни очила за тях?

— Да.

— Големи, както се разбрахме?

— Мисля, че са достатъчно големи.

— Добре — каза Мейсън, — бъди готов. След няколко минути ще започнем да действаме.

— Те искат да знаят колко време ще продължи това? — запита Дрейк.

— Няма да отнеме повече от десетина минути. Бъди наоколо и чакай сигнала, Пол. Когато го получиш, действай незабавно.

Той остави слушалката и се обърна отново към Адела Хейстингс:

— Поставете тъмните си очила обратно в калъфчето, но бъдете готова да ги извадите пак всеки момент. Когато тук дойде лейтенант Траг, не обръщайте ни най-малко внимание на това, което аз ще говоря, и не се оставяйте той да ви обърка.

— Какво ви кара да мислите, че този полицейски офицер ще дойде тук, господин Мейсън? От това, което чух в края на разговора ви по телефона, не останах с впечатление, че той смята всичко това за много бързо.

— Аз обмислям нещата от всички страни, госпожо Хейстингс.

Известно време всички мълчаха.

— Вие казахте ли на Симли Бейсън, че ще дойдете тук? — запита Мейсън.

— Да. Казах му още, че след като се опитам да си уредя среща с вас, ще му се обадя отново. И ако се случи нещо наистина важно, той би могъл да се свърже с мене тук.

— Казахте ли му…

Мейсън не успя да довърши въпроса си, защото в този момент иззвъня телефонът.

Дела Стрийт вдигна слушалката.

— Да, Гърти… За момент, моля! Някой си Бейсън търси госпожа Хейстингс.

Мейсън посочи телефона на младата жена.

— Желаете ли да говорите тук, или предпочитате да отидете в библиотеката?

— Защо — отвърна тя. — Мога да говоря и оттук. Здравей, Симли. Аз съм, Адела. Ти… какво? Какво? О, мили Боже!… Не… Ти… ти съобщи ли на полицията? О, небеса!… Нямам какво да кажа. Това е ужасен шок! Чуй, Симли, ще се свържа с тебе по-късно. Аз… Не мога да понеса това. Благодаря ти, че ми съобщи… Да, разбира се, можеш да кажеш на полицията къде се намирам. И ако господин Мейсън не възрази, искам да си тръгна незабавно. Аз… Е, добре, да… Да, ти можеш да им съобщиш. След всичко това така вероятно ще е най-добре. Благодаря ти още веднъж, че ми съобщи!

Тя окачи слушалката и се обърна към Мейсън:

— Моят съпруг е бил убит!

— Учудва ли ви това? — запита адвокатът.

— Аз… аз подсъзнателно се страхувах от това, господин Мейсън, но… Това съобщение е голям удар за мене.

— Може би вие нямате достатъчно време сега, но по-добре ми кажете какво ви съобщи той?

— Симли лично отишъл у дома и влязъл. Мъжът ми лежал в леглото застрелян, вероятно докато е спял, с два куршума в главата. Той бил… той бил мъртъв от известно време.

Адела Хейстингс не издържа и заплака. Телефонът отново иззвъня.

— Обажда се Хънтли Банър. Искате ли да говорите с него? — обърна се Дела към Мейсън.

— Незабавно. — Адвокатът грабна слушалката. — Здравейте, Банър. Говори Мейсън. Какво ви интересува толкова рано тази сутрин?

— Отново уреждането на имуществения въпрос — отговори Банър. — Исках да проверя докъде са стигнали нещата.

— Всъщност госпожа Хейстингс се намира в момента при мене. Аз не съм търговец на коне, Банър, но все пак бих желал да узная доколко високо може да бъде вашето предложение.

— Казах ви цената вчера.

— Чуйте, Банър, когато се занимавам с уреждането на имуществени въпроси между двама съпрузи, аз имам твърдото правило да отхвърлям първото предложение, направено от противната страна.

За момент настъпи мълчание и след това Банър каза:

— Добре, но какво мислите по второто ми предложение?

— Това зависи от ответника, от сумата, която предлага, от тона, с който прави това, и от още няколко обстоятелства. Сега нека забравим за това колко най-много той е готов да даде? Кажете вашето най-високо предложение, и то точно сега. Аз ще го приема или отхвърля в течение на тридесет минути. При положение, че го отхвърля, няма да има никакъв смисъл да разискваме повече и ще трябва да отнесем въпроса до съда. И тъй, чакам крайното ви предложение.

— Имате го вече от вчера — отвърна Банър.

— Не, нямам го. Кажете ми сега вашата най-висока цена.

— Казах ви я вчера — настоя Банър — и тя беше най-високата, която съм упълномощен да предложа. Ако настоявате да я завиша, то трябва да се свържа с моя клиент и да получа одобрението му за това.

— Тогава обадете се на вашия клиент.

— Ще бъдете ли в кантората си?

— Да.

— В такъв случай ще ви се обадя пак след около тридесет минути — каза Банър.

Мейсън окачи слушалката и погледна часовника си.

— Очаквам, че лейтенант Траг ще бъде тук след три до пет минути. Господин Банър ще ми се обади отново, след като разговаря със своя клиент.

— Защо не му казахте, че Гарвин е… мъртъв? — запита Адела Хейстингс.

— Не — отвърна Мейсън. — Нека оставим господин Хънтли Банър да установи сам това и да видим как ще действа тогава.

Настана момент на мълчание, напрежение и очакване. После телефонът отново иззвъня.

— Обажда се отново господин Банър — съобщи Дела.

Мейсън вдигна слушалката.

— Да, Банър.

— Свързах се по телефона с моя клиент, Мейсън. Предадох му нещата така, както вие ги поставихте пред мене. Казах му, че не сте доволен от най-високото предложение, за което той ме беше упълномощил. Казах му също, че ако това е последната му дума по въпроса, то ние ще трябва да се готвим за борба.

— И след това какво стана? — запита Мейсън.

— Когато разбра, че вие ще представлявате жена му, той премисли нещата и каза, че бил дал една доста значителна сума. Все пак би могъл да я повдигне до известна степен без значение дали вие ще я приемете или отхвърлите.

— И колко висока беше тя? — запита Мейсън.

— Това беше едно значително увеличение — отвърна Банър. — Откровено казано, бях твърде изненадан, господин Мейсън.

— Колко високо беше то — настоя адвокатът.

— Сто хиляди долара, плащани на части от десет хиляди долара на година, и петдесет хиляди долара в завещанието му — отвърна Банър. — Това беше наистина голяма изненада за мене, защото вчера той ми каза, че най-високата му цена е петдесет хиляди долара без значение какво ще последва от това.

— Сигурен ли сте, че цифрата е точна? — запита Мейсън.

— Да.

— И не се съмнявате в това? — запита Мейсън. — Сигурен ли сте, че познахте гласа му и че не сте говорил с някой друг?

— Чуйте, Мейсън, аз съм етичен адвокат и не действам по друг начин. Занимавам се от известно време с работите на господин Хейстингс и познавам много добре гласа му. Току-що говорих с него и това е последното му предложение. Приемате ли го или не?

Мейсън почти ликуваше.

— Поздравявам ви с най-сръчния трик на седмицата, Банър!

— Какво искате да кажете е това?

— Вашият клиент е мъртъв от повече от двадесет и четири часа.

От другата страна никой не отговори и Мейсън окачи слушалката.

Телефонът на Дела Стрийт започна да звъни с къси, остри сигнали, което беше знак от страна на Гърти, че в приемната е влязъл полицейски служител, който, без да дочака да бъде съобщено за него, се отправя към кабинета на Мейсън.

Адвокатът се обърна към Адела Хейстингс:

— Времето дойде. Бъдете готова.

Вратата на кабинета се отвори внезапно и лейтенант Траг се появи, като започна да проучва присъстващите със скептичен поглед.

— Допускам, че вие сте госпожа Хейстингс — каза той, като килна леко черната си шапка назад и се загледа в разтревожената клиентка.

— Влез и седни, лейтенанте — покани го Мейсън. — Няма нужда от драматичен разпит, чрез който да се опитваш да накараш госпожа Хейстингс да издаде нещо. Тя знае вече, че съпругът й е мъртъв. Съобщи й го човек от неговата служба. Мъжът й е бил застрелян, а полицията е вече уведомена. Тя му поръча да ти съобщи, че се намира тук.

— И тогава ти ме запозна с историята за загубената чанта и оръжието? — запита Траг, като местеше проницателния си поглед ту към Мейсън, ту към Адела Хейстингс.

— Това съобщение беше направено, след като те уведомих за загубената чанта.

— Колко време след това?

— Няколко минути.

— Надявам се, че имаш свидетел за това?

— Разбира се. Ти сигурно си отбелязал времето, когато ти се обадих.

— Много умно — каза замислено Траг, сякаш говореше сам на себе си. — Твърде добре обмислено.

Внезапно той се обърна към Адела Хейстингс:

— Госпожо Хейстингс, вие знаете, че съпругът ви е мъртъв и че е бил застрелян. Известно ли ви е дали патроните са били изстреляни от оръжието, което се е намирало във вашата чанта?

— Не.

— Но вие не бяхте твърде изненадана от съобщението, че той е бил убит.

— Аз бях… Аз бях потресена.

— Господин Мейсън ми каза, че сте изгубила чантата си или че тя е била открадната.

— Тя беше открадната.

— Къде?

— Тук, в Лос Анжелос, от седалката на моя автомобил. Изтичах до една будка, за да си купя пакет цигари, и оставих отворена колата си за не повече от тридесет секунди. И през това време някой е грабнал чантата ми.

— Сигурна ли сте, че това е станало през това време?

— Това беше единственото време, през което тя би могла да бъде взета.

— Кога установихте това?

— Когато стигнах до дома и трябваше да извадя ключовете си. Чантата, портмонето и ключовете бяха изчезнали. Наложи се да позвъня на звънеца, за да може съпругът ми да отвори вратата.

— Какво друго имаше в чантата ви?

— Най-различни неща, каквито една жена носи обикновено: паспорт, кредитни карти, ключове, червило, цигари…

— Струва ми се, че казахте, че не сте имала цигари — прекъсна я бързо Траг.

— Говоря ви за това, което нося обикновено в чантата си.

Траг се обърна внезапно към Пери Мейсън:

— Ти намери чантата тук, в кантората си?

— Да.

— И направи опис на съдържанието й?

— Да.

— Намери ли в нея цигари?

Мейсън погледна твърдо в очите лейтенанта.

— В чантата имаше половин пакет цигари.

Траг се обърна отново към Адела Хейстингс.

— Това лишава от достоверност историята ви за липса на цигари — каза той.

— Това не доказва нищо — прекъсна го Мейсън, — защото крадецът би могъл да постави в чантата цигари.

— И твоята теория е, че крадецът е дошъл тук? — обърна се към адвоката Траг.

— Точно такава е моята теория — отвърна Мейсън. — Госпожа Хейстингс твърди, че никога не е идвала в моята кантора.

— Кога разговаря с нея за първи път?

— Предната нощ.

— Къде?

— В Лас Вегас, Невада.

— Ти си проявил наистина голям интерес към тази чанта, нали?

— В нея имаше една значителна сума пари — отвърна Мейсън.

— Колко много? — настоя Траг.

— Три хиляди сто и седемдесет долара и четиридесет и пет цента.

— По кое време вие дойдохте тук? — обърна се Траг отново към Адела Хейстингс.

— Не съм идвала никога тук — отговори тя. Траг отправи отново въпрос към Мейсън.

— Ти си излязъл за обяд?

— Да.

— А ти, Дела?

— Аз също бях излязла за обяд.

— Кой тогава беше на бюрото в приемната? Гърти?

— Точно така.

— И какво ви каза тя? — запита Траг адвоката.

— Тя описа жената, която дошла, но даде за нея едно много общо описание. По това време Гърти четяла някаква книга. Обикновено тя само пита за имената на посетителите и после ги съобщава на Дела. И тъй като тя е била навън за обяд, Гърти сама е попитала посетителката за името й.

— И какво име е казала тя?

— Това на госпожа Хейстингс.

— Нека Гърти дойде тук. Искам да говоря лично с нея.

— Почакай за момент — рече Мейсън. — Гърти не е виждала госпожа Хейстингс, защото тя влезе тук през вратата на личния ми кабинет. Гърти никога не я е виждала.

— Толкова по-добре. Сега ще видим дали тя ще може да установи личността на госпожа Хейстингс.

— Слушай, Траг — запъна се Мейсън, — това не е справедливо.

— По отношение на кого?

— Спрямо госпожа Хейстингс. Гърти не може да докаже самоличността й.

— Защо не?

— Когато неизвестната жена е дошла тук, тя е носела тъмни очила. По това време Гърти е била погълната изцяло от книгата, която е четяла, и…

Една внезапна идея хрумна на лейтенант Траг. Той се обърна към Адела Хейстингс и я запита:

— Имате ли тъмни очила?

— Да.

— Сега, с вас?

— Да.

— Тогава поставете ги. Искам да видя как ще изглеждате с тях.

Мейсън кимна към Дела Стрийт, която набра номера на Пол Дрейк, даде уговорения сигнал и затвори телефона.

През това време лейтенант Траг беше така погълнат от това как Адела Хейстингс отваря чантата си, изважда тъмните очила и ги поставя, че не обърна внимание на телефонния разговор, проведен от Дела.

— Станете — каза Траг. Адела Хейстингс се изправи.

— Така е добре — констатира Траг. — А сега ще направим следното: Госпожа Хейстингс ще излезе през тази врата в коридора. След това ще влезе в приемната, без да казва нито дума. Гърти ще бъде там. И никой от вас няма да говори. Ако Гърти каже: „Вие оставихте вчера чантата си тук, госпожо Хейстингс“, или нещо от тоя род, тогава ние ще имаме абсолютно доказателство за нейната самоличност.

— По дяволите — възмути се Мейсън, — това не е начин за доказване на самоличността.

— А защо не? — запита Траг.

— Гърти не знае, че става дума за установяване на самоличност. Тя ще припознае всяка жена, която би дошла тук с тъмни очила. И ти също би направил това. Като види тъмните очила, които ще са най-забележителното нещо, което би привлякло погледа й, тя ще стигне до заключението, че…

Траг го прекъсна.

— Нима отказваш да позволиш на своята клиентка да направи една проверка по начина, който предложих?

— Не — отвърна с неохота Мейсън, — не отказвам, но мисля, че това не е справедливо.

— Все едно — каза твърдо Траг, — ние ще направим проверката независимо от това, дали я намираш за справедлива или не. Моля, госпожо Хейстингс, елате с мене!

Мейсън въздъхна.

— Всичко е наред, госпожо Хейстингс. Лейтенант Траг има решаваща дума тук. Идете с него.

Траг отвори вратата, водеща към коридора, и като изгледа с остър поглед Адела Хейстингс, каза:

— Вие първа, моля.

Госпожа Хейстингс излезе в коридора, а Траг кимна на Мейсън да го последва.

— Искам да дойдеш с мене, Пери, но без да казваш нито дума. Застани там, където желаеш, но искам да съм сигурен, че няма да дадеш знак на никого. Ти също, Дела. Искам само да дойдете с мен.

Няколко секунди по-късно, след като Мейсън и Дела изпълниха нареждането му, Траг забеляза група млади жени пред вратата на приемната на адвокатската кантора.

— Ей, какво означава всичко това? — запита той. — Това някакво делегатско посещение ли е или нещо от този род?

— Сега ще разберем — отвърна Мейсън.

— Преди всичко нека госпожа Хейстингс…

Той прекъсна думите си, защото, като чуха гласа му, жените се обърнаха към него и той видя, че всички носеха тъмни, очила.

— По дяволите! — изруга Траг.

Дела Стрийт даде знак и една от младите жени отвори вратата и влезе вътре.

Траг забърза към групата, като забрави за момент за госпожа Хейстингс.

— Почакайте, спрете — каза той. — Искам да зная кои сте и какво правите тук?

А през това време Мейсън се обърна към Адела Хейстингс и прошепна:

— Побързайте и се смесете с групата.

Траг достигна до вратата тъкмо в момента, когато чу Гърти да казва:

— О, заповядайте! Какво стана с вас вчера? Вие оставихте чантата си и…

Гласът й секна изведнъж, когато тя установи, че жената, към която се беше обърнала, беше последвана от една и от още една друга жена и всяка от тях носеше тъмни очила.

Мейсън бутна Адела Хейстингс в групата и тя влезе заедно с останалите жени.

Траг също побърза да влезе в приемната.

— Почакайте за момент — обърна се той към жените, — постойте тук. Гърти, виждала ли си преди някоя от тези жени?

— Аз… Защо? Мислех… Не зная.

— Сега внимавай добре — продължи Траг. — Една от тях е била вчера тук. Коя е тя?

Гърти се замисли.

— Мисля, че беше тази — посочи тя една от жените.

— Когато тя току-що влезе тук, аз започнах да я разпитвам какво стана вчера, след като напусна канцеларията. Исках да й кажа, че е забравила чантата си тук, но сега… сега нищо не зная.

— Добре — каза Траг внимателно на жените. — Сега се подредете една до друга до стената.

Мейсън се обърна към тях с обяснението:

— Това е лейтенант Траг от полицията. Ако направите за момент това, което той ви казва, скоро ще приключим с тая работа.

Жените се подредиха до стената.

— Коя от тях? — обърна се Траг отново към Гърти.

— Не зная — отговори тя. — Мислех, че беше тази, която влезе първа, но сега наистина не зная.

— Добре, всички можете да си отивате — освободи жените Траг.

Мейсън погледна многозначително към Адела Хейстингс.

— Всички можете да си вървите — повтори той. — Всички.

— О, не, почакайте за минутка — намеси се Траг. — Госпожа Хейстингс трябва да остане.

— Добре — съгласи се Мейсън, — но коя от тях е госпожа Хейстингс?

— Не си прави такива шеги с мен, Пери.

— Все пак посочи коя е тя — продължи Мейсън. Траг се закани:

— Предупреждавам те, че говориш със служител, Пери, затова не си играй с мен.

Той пристъпи напред и безпогрешно улови за лакътя Адела Хейстингс.

— Вие ще останете тук — каза й той.

— Нека се върнем в моя кабинет, госпожо Хейстингс — предложи Мейсън и поведе всички по коридора.

— Какво, по дяволите, се опита да направиш? — обърна се Траг към адвоката. — Искаше да ме направиш на маймуна? Мислеше, че не мога да открия госпожа Хейстингс в групата? Мислиш, че мога да говоря с нея, без да забележа дрехите, с които е облечена, цвета на косата и, формата на раменете й?

— Не — отвърна Мейсън с усмивка. — Ти наистина не изпита никакво затруднение да я откриеш. Това е всичко, от което се нуждаех, за да мога да убедя съдебните заседатели, че проверката беше справедлива.

Траг го погледна, изгубил вече търпение.

— Понякога се изкушавам да забравя факта, че ми харесваш, и да взема служебни мерки срещу тебе. Тоя път трябваше да внимавам по-добре да не попадна в клопката, която ми устрои.

— Това не беше никаква клопка — отговори Мейсън, — а строго придържане към правилата. Всяко лице, на което трябва да бъде установена самоличността, има право на това.

— Но защо тогава не почака да направим това в полицията?

— Защото ти нямаше да постъпиш по най-справедливия начин — отвърна Мейсън. — Щеше да подведеш Гърти да установи самоличността на госпожа Хейстингс само въз основа на предположения и на чифт тъмни очила.

Адвокатът отвори вратата на кабинета си и покани Адела Хейстингс, лейтенанта и Дела Стрийт да влязат вътре.

— Не съм толкова наивен — каза Траг. — Ти предварително беше уредил с Гърти да припознае първата личност, която влезе в стаята. Ако се бях сетил за това, щях да спра групата жени и да накарам госпожа Хейстингс да влезе първа в приемната.

— Не съм казал нито дума на Гърти — оправда се Мейсън. — Това щеше да бъде неетично, непрофесионално и незаконно. Аз не подвеждам свидетелите, нито пък се опитвам да оказвам влияние върху техните показания. Гърти е абсолютно честна и ще потвърди това под клетва. Дела ще направи същото.

Траг махна отегчено.

— Добре, добре. В чантата имаше някакво оръжие, нали?

— Да, в нея се намираше револвер.

— Къде е сега той?

— В най-горното дясно чекмедже на бюрото ми.

— В такъв случай извади го и… Не, не прави това, а само изтегли чекмеджето. Аз сам ще се погрижа да извадя оръжието.

Мейсън изтегли чекмеджето, но се втрещи от изненада.

— Искаш да ми поднесеш още един сюрприз — рече Траг, — но тази няма да мине! Искам да получа оръжието и този път ти казвам това служебно.

Мейсън хвърли бърз поглед към Дела Стрийт, но тя поклати отрицателно глава. Тогава той набра номера на Гърти.

— Гърти, вземала ли си револвер от моето бюро?

— Какво? Револвер? Не, за Бога! Аз изобщо не съм влизала в кабинета ви тази сутрин. Дела дойде днес първа в кантората и знае, че не съм влизала вътре.

— Благодаря — рече Мейсън и като окачи слушалката, се обърна към Траг. — Започва да става лошо. Очевидно някой се опитва да обърка доказателствата и да натопи госпожа Хейстингс.

— Разбирам — каза лейтенантът. — Беше ли липсващото оръжие същото, с което е застрелян Хейстингс?

— Не зная — отговори Мейсън.

— Ако това не е било фаталното оръжие — продължи Траг, — тогава изчезването му не е било необходимо.

— А защо не? — настоя Мейсън. — При такова положение госпожа Хейстингс се намира в опасност. Докато не намерим това оръжие, ние не можем да установим нейната невинност.

— Съгласен съм — каза Траг, — не без съмнение ти мислиш, че докато не го намерим, ние не можем да докажем и нейната вина.

Мейсън поклати глава.

— Траг, мислиш ли, че ще бъда толкова глупав да укривам доказателства?

Траг се усмихна.

— Нека бъдем откровени. Мисля, че си достатъчно смел, за да направиш всичко, което ще ти позволи да постигнеш успех. Знаеш ли номера на оръжието, което си взел от чантата?

Мейсън поклати отрицателно глава.

— След като установих, че с него е било стреляно, аз го поставих в чекмеджето, като при това използвах носна кърпа, за да не оставя отпечатъци по него. Това беше един 38-калибров револвер „Смит и Уесън“.

Траг се обърна към Адела Хейстингс:

— Госпожо Хейстингс, нека чуем сега вашия разказ. Започнете отначало. Кога видяхте за последен път съпруга си?

— Прекарах последната нощ с него.

— Последната нощ?

— Не, предпоследната.

— А какво правехте в дома му, след като сте се установила в Невада с намерение да получите развод?

— Ние имахме едно приятелско споразумение за развода. Моят съпруг ми даде пари, за да се устроя в Невада… Той беше сърдечен човек. Мисля, че нашият брак щеше да бъде сполучлив, ако в него не се бяха намесили външни хора.

— Кои например? — запита Траг.

— На първо място Хънтли Банър.

— Кой е този Банър?

— Един адвокат, който представляваше съпруга ми.

— В постъпките ви за развод?

— Във всичко.

— Вие не сте подала още молба за развод?

— Не, защото още не съм уредила живота си в Невада.

— И останахте в приятелски отношения със съпруга си?

— Да.

— Какво ви накара да дойдете тук и да прекарате нощта в къщата му?

— Той сам поиска това, за да разискваме уреждането на имуществения въпрос. Каза ми, че Банър има някаква идея в това отношение, която му се струва твърде безсърдечна. Той желаеше нещата да се разрешат справедливо, така че аз да остана доволна и да се разделим като приятели.

— И вие прекарахте нощта в дома му?

— Да, това е вярно.

— В неговата спалня?

— Не, ние и преди това спяхме отделно. Исках да отида на хотел, но Гарвин каза, че това е глупаво, защото в къщата има четири свободни стаи и аз мога да използвам една от тях.

— Видяхте ли го на следващата сутрин?

— Не.

— Вие го видяхте за последен път, когато си казахте лека нощ?

— Да.

— Разбира се, вие знаехте къде е неговата спалня?

— Не ставайте смешен, лейтенант. Аз бях женена за този мъж от осем месеца.

— По кое време напуснахте къщата?

— Станах рано сутринта, измъкнах се през задния вход, качих се в колата и отпътувах.

— За Лас Вегас?

— Не, не за там.

— А къде?

Госпожа Хейстингс се поколеба, но накрая поясни:

— Аз напуснах къщата и мисля, че това е всичко, което се отнася до вас засега.

— Искам да зная къде отидохте — настоя Траг.

— Ако не възразявате, няма да ви кажа къде отидох, след като напуснах къщата, преди да говоря по този въпрос с господин Мейсън.

— А ако възразя?

— В такъв случай пак няма да ви кажа нищо повече.

Капитан Траг бавно изрече:

— Засега няма да ви подведа под отговорност за убийство, госпожо Хейстингс, нито мисля да ви отведа за разпит в моята служба. Но вие не трябва да напускате града. Можем ли да постигнем едно джентълменско споразумение по този въпрос, Пери? Обещайте ми, че ще я доведете на разпит в службата, когато пожелая.

Мейсън се обърна към Адела Хейстингс:

— Това означава, че вие не можете да се върнете сега в Лас Вегас.

— За колко време? — запита тя.

— За четиридесет и осем часа — отговори Траг.

— Добре — съгласи се тя, — ще остана тук.

— Къде мислите да отседнете? — заинтересува се Траг.

— Не зная. Може би ще отида на хотел.

— И ще поддържате връзка с Мейсън?

— Да, ще направя това.

Траг се обърна към адвоката:

— Що се отнася до тебе, Пери, положението се измени малко. Ако потвърдиш искрено, че си поставил оръжието в чекмеджето и след това то е изчезнало, без ти да знаеш къде се намира то сега, аз ще приема думите ти за верни. Трябва да те предупредя обаче, че що се отнася до районния прокурор, нещата не са съвсем в ред. Хамилтън Бъргър ще сметне, че това е един от твоите измамни трикове и вероятно ще ти постави ултиматум — или ще представиш това оръжие, или той ще те изправи пред съда.

— Не ме е грижа какво ще помисли Хамилтън Бъргър — отвърна Мейсън. — Уверявам те още веднъж, че оставих оръжието в чекмеджето.

— Но сега то е празно.

— Това е вярно.

— Има ли някое друго празно чекмедже в бюрото ти!

— Не — отговори Мейсън. — В това чекмедже аз пазя някои важни, особени неща. Ще се опитам да намеря оръжието, но ти знаеш, че ключалките на този род врати не са сигурни срещу крадци. Те са направени така, че един шперц може лесно да отвори всяка една от вратите на етажа.

— И кой има такъв шперц?

— Портиерът, чистачката и честно казано, не зная кой още. Ще трябва да се свържа с хората, които отговарят за сградата, и да поговоря с тях по този въпрос.

— Направи го — каза Траг и като кимна на Адела Хейстингс, излезе навън.

Мейсън се обърна към госпожа Хейстингс:

— Вие ли убихте мъжа си?

— Не.

— Във вашата история има някои неща, които изглеждат твърде нагласени и поради това будят подозрение.

— Зная това. Но аз ви казах истината, а вие се опитайте да разберете какво се е случило. Някой се опитва да ме обвини в престъпление, като е откраднал чантата ми и ключа за апартамента. Който и да е бил той, отишъл е в жилището ми, отключил го е, откраднал оръжието и…

— И го използвал да убие съпруга ви? — запита Мейсън, когато тя замълча.

— Изглежда, че е било така.

— Съпругът ви е бил убит в леглото, вероятно докато е спял.

Тя кимна с глава.

— Това означава — продължи Мейсън, — че убиецът е бил някой, който познава къщата и съпругът ви му се е доверявал.

— Или някой, който е имал ключ за къщата — рече тя.

— Вие искате да насочите вниманието към крадеца на чантата, но преди малко ми казахте, че мъжът ви е държал един ключ от къщата в службата си. И когато е искал някой да отиде и вземе нещо от къщата, той без спънки можел да направи това.

Тя отново кимна.

— Това означава — продължи Мейсън, — че всеки един човек от службата би могъл да вземе ключа и да влезе вътре. Какъв е броят на служителите?

— Двадесет-тридесет човека.

— И всеки един от тях би могъл да вземе ключа?

— Не. Той стои в един шкаф, ключът за който се пази от ръководителя на службата.

— В такъв случай, ако съпругът ви телефонира и нареди някой да отиде в къщата и да вземе нещо от нея, това може да направи само ръководителят.

— Не, не лично той, но може да изпрати с ключа някой от служителите.

— И кой може да бъде този човек?

— Всеки един, даже прислужникът или някой от секретарите.

— Това ще рече — продължи Мейсън, — че никой не може да попречи на човека, взел ключа, да си направи дубликат от него.

— Да — каза тя, — приемам това за напълно възможно. Но трябва да изтъкна, че всички служители са хора, в които моят съпруг твърдо вярваше.

— Вие бяхте негова секретарка, преди да се омъжите?

— Да.

— И той беше ерген?

— Не.

— Преди това е бил женен?

— Да. Беше разведен.

— И какво е станало с първата му жена?

— Тя беше негова втора жена — каза Адела Хейстингс. — Първата почина, а с втората се беше развел.

Мейсън я погледна замислено.

— Разводът ви даде възможност да се ожените?

— Да.

— Кой поиска развода?

— Жена му.

— По приятелско споразумение?

— Положително не.

— Бяхте ли привлечена като съответник при развода?

— Да.

— Къде се получи той?

— В щата Невада.

— В Лас Вегас?

— Не, в Карсън Сити.

— Преди колко време?

— Преди около деветнадесет месеца.

— И веднага след като беше даден разводът, вие и господин Хейстингс се оженихте?

— Да.

— В такъв случай — заинтересува се Мейсън — какво стана с тази жена, разведената? Тя ожени ли се отново или…

— Не — отвърна раздразнено Адела Хейстингс. — Тя мрази даже почвата, по която стъпвам аз. Би направила всичко, за да ми създаде неприятности. Това е причината, поради която аз… аз… Всеки път, когато помисля за оръжието, поставено в моята чанта, аз се сещам за нея.

— Къде живее тя сега?

— Не зная.

— Какво име носи сега?

— Хейстингс. Тя не се е омъжила повторно.

— Имам предвид малкото й име.

— Минерва Шелтън Хейстингс. Тя е една от най-големите интригантки и лицемерки, които съм срещала някога в моя живот.

— Тя обичаше ли Гарвин Хейстингс?

— Минерва Шелтън Хейстингс има само една истинска любов в своя живот и това е Минерва Шелтън Хейстингс. Тя е себична, безскрупулна, алчна, лукава интригантка.

— Дали е обичала някога Гарвин Хейстингс?

— Тя обичаше само мисълта за пари.

— В такъв случай тя е получила някаква сума при развода?

— Положително.

— Колко богат беше Гарвин Хейстингс?

— За Бога, не зная. Той имаше имущества, разпръснати навсякъде. Вероятно е притежавал два-три милиона долара.

— Каква сума получи при развода Минерва?

— Двеста и петдесет хиляди долара.

— В брой?

— Веднага, на място.

— Тогава, ако тя е получила толкова добро състояние, няма причина да се чувства огорчена от вас — каза Мейсън.

— О, да, има такава причина. Тя беше хвърлила така мрежата си върху него, че ако не бях аз, щеше да получи всичко до цент.

— По какъв начин?

— Щеше да го отрови.

— Мислите, че тя щеше да извърши убийство?

— Господин Мейсън, разберете ме добре. Минерва не би се спряла пред нищо. Тя е алчна и изобретателна.

— Не ви ли се струва, че цялата тази история би могла да устрои тя?

Адела Хейстингс кимна.

— Но защо?

— За да ми отмъсти.

— Искате да кажете, че тя би преминала през всички трудности в изпълнението на един сложен план само и само да ви навреди?

— Ако аз трябва да прекарам известно време в затвора — отвърна Адела, — Минерва би се разхождала навсякъде усмихната до уши.

Мейсън с колебание зададе следващия си въпрос:

— Знаете ли, докато те са били женени, дали Гарвин е направил завещание, с което оставя всичко на нея?

— Да.

— И той отмени това завещание?

— Той ми каза, че се готви да го направи.

— Кога ви каза това?

— Няколко дни след като се оженихме.

— В предложението, което ми направи Хантли Банър — каза Мейсън, — имаше едно условие — да получите петдесет хиляди долара съгласно завещанието на Гарвин.

Тя кимна.

— Следователно — продължи адвокатът — вашият съпруг е възнамерявал да включи това в завещанието си.

— Да, разбира се, след като се разведохме, той естествено нямаше да ме остави като единствена наследница.

— Но това завещание още не е изготвено.

— Не зная нищо за това.

— Известно ли ви е, че той е подписал друго завещание, което е изцяло във ваша полза?

— Зная само това, което той ми каза — че ще направи такова завещание. То положително щеше да обезсили старото.

— При условие — добави Мейсън, — че вашият брак е законен, той прави при всички случаи това завещание невалидно.

— Разбира се, че беше законен. Защо повдигате този въпрос?

— Това е проклятието на така нареченото юридическо мислене. Един адвокат трябва да мисли за всички възможности. Защо се разстрои вашият брак?

— Той… аз… той беше доста по-възрастен от мене.

— Каква беше разликата?

— Петнадесет години.

— Но вие знаехте това, когато се омъжихте?

— Да.

— И тогава то нямаше значение за вас?

— Господин Мейсън, за мене е много болезнено да говоря за всичко това сега. Когато Гарвин се ожени за Минерва, аз бях негова доверена секретарка. Постепенно той започна да открива колко себична, студена и опасна интригантка беше тя. И съвсем естествено започна да ми се доверява, а аз да му отвръщам със съчувствие и… Допускам, че и двамата бяхме доведени до едно състояние… Че и двамата сякаш бяхме хипнотизирани от обстоятелствата и започнахме постепенно да разбираме, че сме преувеличавали и разбрали погрешно приятелското съчувствие. Това стана основа на една романтична привързаност, която вече е приключена глава от моя живот.

— Вие може само да мислите, че това е приключена глава — каза Мейсън. — Преди обаче да свършите с всичко това, книгата отново ще се отвори, главата ще привлече вниманието на публиката, страниците ще бъдат откъсвани една по една и публикувани на първите страници на столичните вестници.

Тя го изгледа с истинска паника в очите, след което се изправи внезапно на крака.

— Господин Мейсън, отивам в някой хотел, откъдето ще ви телефонирам, за да знаете къде се намирам.

— Добре — отвърна Мейсън, — направете това и внимавайте да не напускате града или да се криете. Защото, ако направите това, ще дадете в ръцете на обвинението точно това оръжие, от което сега се нуждае и търси то. В този щат бягството може да бъде използвано като доказателство за вина и затова тия хора желаят толкова много да започнете да се криете. Това е — продължи адвокатът — истинската причина, поради която Траг не ви заведе в ареста, за да ви разпита там. Той ви остави под честна дума, че няма да напускате града, с надеждата, че напрежението ще се повиши и това ви би принудило да прибегнете към бягство или най-малко до опит да се върнете в Невада. Тогава те ще ви спрат точно когато прекосявате щатската граница, ще ви върнат под арест и ще заявят, че сте се опитвала да бягате.

— И такова доказателство може да бъде използвано срещу една личност?

— Да. Това се счита за доказателство за вина.

— Благодаря ви, че ми казахте това!

Загрузка...