Дуел

Глава 14

— Време ми е обаче да се измитам… Чакат ме — каза Лаевски. — Прощавайте, господа.

— И аз си тръгвам, почакай — каза Надежда Фьодоровна и го хвана под ръка.

Сбогуваха се с оставащите и си тръгнаха. Кирилин също се надигна, каза, че е в същата посока, и тръгна с тях.

„Да става, каквото има да става… — мислеше си Надежда Фьодоровна. — Нека…“

Струваше й се, че всички лоши спомени са изскочили от главата й, следват я в тъмното и дишат задъхано, а тя самата, като попаднала в мастило муха, пълзи с мъка по улицата и цапа с черно хълбока и ръката на Лаевски. Ако Кирилин, мислеше си тя, направи нещо лошо, за това ще бъде виновен не той, а единствено тя самата. А беше време, когато нито един мъж не разговаряше с нея така, както сега Кирилин, но самата тя прекъсна това време като нишка и го погуби безвъзвратно — кой е виновен за това? Замаяна от своите желания, тя беше взела да се усмихва на напълно непознатия й човек вероятно само защото той беше строен и висок, но й омръзна след две срещи и го остави. „Нима заради това — мислеше си тя — той има право да постъпва с мене, както си иска?“

— Тук, мила моя, ще се разделим — спря се Лаевски. — Иля Михайлич ще те придружи.

Той се поклони на Кирилин, пресече булеварда и пое по улицата към къщата на Шешковски, прозорците на която светеха. Миг след това се дочу как портичката хлопна.

— Трябва да се обясня с вас — започна Кирилин. — Не съм хлапе, нито някакъв си Ачкасов или Лачкасов, Зачкасов… Настоявам за сериозно внимание!

Сърцето на Надежда Фьодоровна силно заби. Тя не отвърна нищо.

— В началото си обяснявах рязката промяна в отношението ви към мен с кокетство — продължи Кирилин, — сега обаче виждам, че вие просто не умеете да се държите с порядъчните хора. Искате просто да си поиграете с мен както с арменчето, но аз съм порядъчен човек и настоявам да постъпвате с мен като с такъв. И така, на вашите услуги съм…

— Много съм потисната… — каза Надежда Фьодоровна и заплака, като се извърна, за да скрие сълзите си.

— Аз също съм потиснат, но какво от това?

Кирилин помълча малко и каза ясно, като наблягаше на всяка дума:

— Повтарям ви, госпожо, че ако ми откажете днес да се срещнем, веднага ще вдигна скандал.

— Оставете ме днес — каза Надежда Фьодоровна и не позна гласа си, до такава степен беше жалък и тънък.

— Трябва да получите урок… Извинявайте за грубия тон, но трябва да получите урок. Да, за съжаление трябва да ви дам урок. Настоявам за две срещи: днес и утре. Вдругиден вие ще бъдете напълно свободна и можете да вървите, където си искате и с когото си искате. Днес и утре.

Надежда Фьодоровна стигна до пътната врата на дома си и спря.

— Оставете ме! — шепнеше тя, треперейки с цялото си тяло, без да вижда в тъмното нищо освен белия му кител. — Вие сте прав, аз съм ужасна жена… виновна съм пред вас, но не ме мъчете… Моля ви… — тя докосна студената си ръка и трепна, — много ви моля…

— Уви! — въздъхна Кирилин. — Уви! Не влиза в плановете ми да ви оставям. Искам само да ви дам урок, да можете да разберете и освен това аз твърде малко вярвам на жените, мадам.

— Много съм потисната…

Надежда Фьодоровна се вслушваше в равномерния шум на морето, поглеждаше небето, обсипано със звезди, и й се дощя по-скоро да свърши всичко и да се отърве от проклетото усещане за живота с неговото море, звезди, мъже, треска…

— Само не вкъщи — каза тя студено. — Заведете ме някъде другаде.

— Да идем при Мюридов. Така ще е най-добре.

— Къде е това?

— Край старата дига.

Тя бързо тръгна по улицата и след това свърна по една уличка, която се изкачваше нагоре към планината. Беше тъмно. Тук-там върху калдъръма лежаха бледи ивици светлина от осветените прозорци и на нея й се струваше, че като муха ту попада в мастилото, ту отново изпълзява от него на светлината. Кирилин вървеше след нея. На едно място той се препъна, едва не падна и се засмя.

„Той е пиян… — помисли си Надежда Фьодоровна. — Все едно… все едно… Нека“.

Ачмианов също скоро се сбогува с компанията и тръгна след Надежда Фьодоровна, за да й предложи разходка с лодка. Той се приближи до дома й и надникна през оградата на градинката: прозорците бяха широко отворени, но навсякъде беше тъмно.

— Надежда Фьодоровна! — повика я той.

Измина минута. Той отново я повика.

— Кой е там? — чу се гласът на Олга.

— Надежда Фьодоровна вкъщи ли е?

— Не. Не се е върнала още.

„Странно… Твърде странно — помисли си Ачмианов, обзет от силна тревога. — Та тя си тръгна за вкъщи…“

Той тръгна по булеварда, след това по улицата и погледна в прозорците на Шешковски. Лаевски седеше по риза на масата и внимателно гледаше картите си.

— Странно, странно… — измърмори Ачмианов и при спомена за истериката на Лаевски го хвана срам. — Къде ли може да е, щом я няма вкъщи?

Той отново се върна до жилището на Надежда Фьодоровна и погледна тъмните прозорци.

„Това е измама, измама…“ — мислеше той, като си спомни, че тя самата, когато се срещнаха по обяд у Битюгови, му обеща да се поразходят заедно с лодка.

Прозорците на къщата, където живееше Кирилин, бяха тъмни. Пред портичката седеше на пейката един стражар и спеше.

Щом видя тъмните прозорци и стражаря, на Ачмианов всичко му стана ясно. Той реши да се прибере вкъщи и тръгна, но се озова отново край дома на Надежда Фьодоровна. Седна на пейката отвън и свали шапката си, почувствал, че главата му гори от ревност и обида.

В градската черква часовникът биеше само два пъти в денонощието: по пладне и в полунощ. Скоро след като удари полунощ, се дочуха бързи стъпки.

— Значи утре вечер пак у Мюридов, нали? — дочу Ачмианов и позна гласа на Кирилин. — В осем часа. Довиждане!

Надежда Фьодоровна се показа край градинката пред къщата. Тя не забеляза седналия на пейката Ачмианов, мина като сянка покрай него, отвори портичката и като я остави отключена, се прибра вътре. Запали свещта в стаята си, бързо се съблече, но не легна на кревата, а се свлече пред стола на колене, обви го с ръце и притисна чело до него.

Лаевски се върна след два часа.