Дуел

Глава 16

— Хуманитарните науки, за които споменавате, ще задоволят човешката мисъл само тогава, когато се срещнат в развитието си с точните науки и тръгнат заедно с тях. Дали ще се срещнат под микроскопа или в монолозите на някой нов Хамлет, дали в някоя нова религия, не знам, но мисля, че земята ще се покрие с ледена кора, преди това да стане. Най-устойчивото и жизнено от всички хуманитарни знания, разбира се, е Христовото учение, но погледнете как дори то се възприема различно! Едни учат да обичаме ближните си и правят изключение само за войниците, престъпниците и лудите: те разрешават първите да бъдат убивани на война, вторите — да бъдат изолирани или премахвани, а на третите забраняват да встъпват в брак. Други тълкуватели ни учат да обичаме всичките си ближни без изключение независимо от всякакви плюсове и минуси. Според тях, ако ви извести някой охтичав, убиец или епилептик и поиска ръката на дъщеря ви — не му отказвайте; ако кретените са тръгнали да воюват с физически и умствено здравите — накарайте последните да се оставят да им отсекат главите. Ако имаше сила, това проповядване на любов заради самата любов, както на изкуство заради самото изкуство, би довело в края на краищата до пълно измиране на човечеството и по този начин би се извършило най-грандиозното от всички злодейства, познати някога на земята. Има много, най-различни тълкувания, а щом са толкова много, сериозната мисъл не може да се задоволи с нито едно от тях и бърза да прибави към купа тълкувания своето собствено. Ето защо не поставяйте никога въпроса, както вие казвате, на философска или на така наречената християнска почва: с това само се отдалечавате от решението на въпроса.

Дяконът внимателно изслуша зоолога, помисли и попита:

— Дали нравственият закон, който е присъщ на всеки един от хората, е измислен от философите, или пък Бог го е създал заедно с тялото?

— Не знам. Но този закон до такава степен е общовалиден за всички народи и епохи, че ако питат мен, би трябвало да го приемат за органично свързан с човека. Той не е измислен, а съществува и ще съществува. Не ви казвам, че ще го видят някога под микроскопа, но органичната му връзка се доказва вече от очевидността: доколкото ми е известно, сериозното заболяване на мозъка и всички тъй наречени душевни болести се изразяват преди всичко в изопачаването на нравствения закон.

— Хубаво. Значи както стомахът ни иска да яде, така и нравственото ни чувство иска да обичаме ближните си, така ли? Но поради себелюбието си нашата естествена природа се възпротивява на гласа на съвестта и разума и това е причина да възникнат много трудно-разрешими въпроси. Към кого трябва да се обръщаме за разрешаването на тези въпроси, след като според вас не бива да ги поставяме на философска основа?

— Обърнете се към ония ограничени по брой точни знания, с които разполагаме. Доверете се на очевидността и логиката на фактите. Наистина това не е достатъчно, но пък и не е толкова колебливо и неопределено като философията. Да предположим, че нравственият закон изисква да обичате хората. И какво? Любовта трябва да предполага отстраняването на всичко онова, което, така или иначе, вреди на хората и представлява опасност понастоящем и в бъдеще. Нашите знания и очевидността ви говорят, че човечеството е заплашено от нравствено и физически ненормалните. Ако е така, борете се с ненормалните. Ако нямате сили да ги издигнете до нормата, трябва да имате сили и умение да ги обезвредите, тоест да ги унищожите.

— Значи любовта е в това силният да побеждава слабия?

— Без съмнение.

— Но нали тъкмо силните разпнаха Господа Бога Исуса Христа? — каза разгорещено дяконът.

— Там е работата, че са го разпнали не силните, а слабите. Човешката култура е отслабила и се стреми да сведе до нула борбата за съществуване и подбора; оттук и бързото размножаване на слабите и преобладаването им над силните. Представете си, че ви се е удало да внушите на пчелите хуманни идеи в някаква тяхна недоразвита, рудиментарна форма. Какви ще бъдат последиците от това? Търтеите, които трябва да бъдат убивани, ще останат живи, ще изяждат меда, ще развращават и душат пчелите и в резултат — слабите ще бъдат повече от силните, които все повече ще се израждат. Същото става сега и с човечеството: слабите потискат силните. При диваците, които още не са докоснати от културата, най-силният, най-мъдрият, най-нравственият върви начело; той е вожд и господар. А ние, културните, разпнахме Христос и продължаваме да го разпъваме. Значи нещо не ни достига… И трябва да възстановим в себе си това „нещо“, иначе тези недоразумения няма да имат край.

— Но имате ли критерий, по който да различавате силните от слабите?

— Знанието и очевидността. Охтичавите и скрофулозните се познават по болестта им, а безнравствените и лудите — по постъпките.

— Но нали са възможни и грешки?

— Да, но няма защо да се боим да си намокрим краката, когато ни заплашва потоп.

— Това е философия — засмя се дяконът.

— Ни най-малко. Вие до такава степен сте покварен от своята семинарска философия, че във всичко искате да видите само мъгливост. Отвлечените науки, с които е натъпкана младата ви глава, се наричат отвлечени именно защото отвличат ума ви от очевидността. Гледайте дявола право в очите и ако той е дявол, признайте, че е дявол, а не търсете обяснения у Кант или Хегел.

Зоологът помълча и продължи:

— Две по две си е четири, а камъкът си е камък. Утре ни чака дуел. Можем да си говорим сега, че това е глупаво и нелепо, че дуелът е нещо отживяло времето си, че аристократичният дуел фактически не се различава по нищо от пиянско сбиване в кръчма, и все пак това няма да ни спре и утре ще идем и ще се бием. Има значи сила, която е над нашите разсъждения. Крещим, че войната била грабеж, варварство, ужас, братоубийство, видим ли кръв, припадаме; но стига само французите или немците малко да ни засегнат с нещо, и ние мигом ще се въодушевим, най-искрено ще започнем да викаме „Ура“ и ще се хвърлим срещу врага, вие ще призовете Бога да благослови оръжието ни и доблестта ни ще предизвика общ и най-искрен възторг. И тук значи пак има сила, която, ако не и по-висша, явно е по-силна от нас и нашата философия. Ние не можем да я спрем, както не можем да спрем ей този облак, който се задава откъм морето. Не бъдете лицемерен, не й се заканвайте зад гърба и не говорете „Ах, глупаво е, ах, остаряло е, ах, противоречи на Светото писание!“, а я погледнете право в очите, признайте й разумната законност и когато тя например поиска да унищожи хилавото, недъгавото, извратеното племе, не й пречете с вашите хапове и цитати от зле разбраното Евангелие. Лесков описва един такъв съвестен Данила, който намира извън града някакъв прокажен и го храни, и го съгрява в името на любовта и Христа. Ако този Данила наистина обичаше хората, би трябвало да отнесе прокажения по-далеч от града и да го хвърли в някой ров, а сам да иде да служи на здравите. Христос, надявам се, ни е завещал разумната, осмислена и полезна любов.

— Ама и вие сте един! — засмя се дяконът. — Не вярвате в Христа, а все го споменавате.

— Не, вярвам. Разбира се, по своему, а не като вас. Ех, дяконе, дяконе! — засмя се зоологът, улови дякона за кръста и каза весело: — Е, какво? Ще идем ли утре на дуела?

— Санът не ми позволява, иначе бих дошъл.

— А какво ще рече това сан?

— Аз съм посветен, имам божията благословия.

— Ех, дяконе, дяконе — засмя се Фон Корен. — Обичам да побъбря с вас.

— Разправяте, че вярвате — каза дяконът. — Що за вяра е това? Имам един чичо — поп. Така вярва, че когато при суша тръгне на полето да чете молитви за дъжд, взема със себе си чадър и кожено палто, та на връщане да не го мокри дъждът. Ето, това е вяра! Заговори ли пък за Христос, направо излъчва сияние, та чак разплаква женорята и селяците. Той и този облак би спрял, и всяка ваша сила би накарал да побегне. Да… Вярата планини повдига.

Дяконът се засмя и потупа зоолога по рамото.

— Такива ми ти работи… — продължи той. — Ето, вие все изучавате нещо, искате да надникнете в глъбините на морето, умувате кой бил силен, кой слаб, книжки пишете и на дуел ще се биете — и всичко си остава на мястото си, ама може да стане тъй, че някой слабичък старец чрез Светия дух да изрече една-единствена дума или пък да пристигне от арабската земя някой нов Мохамед на кон със сабя в ръка и да обърне цялата ви наука с главата надолу, и в Европа камък върху камък да не остане.

— Е, тогава, дяконе, я камилата, я камиларят!

— Вярата без дело е мъртва, а делото без вяра — още по-лошо, само губене на време и нищо повече.

Откъм кея се зададе докторът. Той видя дякона и зоолога и тръгна към тях.

— Мисля, че всичко е готово — каза той запъхтян. — Секунданти ще бъдат Говоровски и Бойко. Ще минат да те вземат в пет часа. Ама как се е смръщило! — погледна той небето. — Нищо не се вижда. Сега ще вземе да плисне.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Фон Корен.

— Не, опазил ме Бог, аз и така се измъчих. Вместо мен ще дойде Устимович. Вече говорих с него.

Нейде далеч над морето блесна мълния и се разнесе глух тътен.

— Колко задушно е преди буря! — каза Фон Корен. — Хващам се на бас, че ти вече си бил у Лаевски и си плакал на гърдите му.

— За какво ще ходя при него? — смутено отвърна докторът. — Това само оставаше!

Преди слънцето да залезе, той няколко пъти бе минал по булеварда и по улицата с надеждата да срещне Лаевски. Беше го срам за избухването му и за внезапния порив на доброта, последвала това избухване. Искаше да се извини пред Лаевски с шеговит тон, да му се поскара, да го успокои и да му каже, че дуелът е отживелица от средновековното варварство, но че самото провидение е избрало този дуел като средство за помирение; утре те двамата, прекрасни, изключително умни хора, ще си разменят по един изстрел във въздуха, ще оценят взаимно благородството си и ще станат приятели. Но не можа нито веднъж да срещне Лаевски.

— За какво да ходя при него? — повтори Самойленко. — Не аз него, а той мен оскърби. Кажи, за Бога, защо се нахвърли той върху мен? Какво лошо му бях сторил? Влизам в гостната и изведнъж, без нищо, ми изтърсва: „Шпионин!“ Хайде де! Кажи ми: за какво се спречкахте? Какво толкоз му каза?

— Казах му, че е в безизходно положение. И бях прав. Само честните и мошениците могат да намерят изход от всяко положение, а онзи, който иска да бъде едновременно честен и мошеник, няма изход. Но, господа, вече е единадесет часът, а утре трябва да ставаме рано.

Внезапно налетя вятър: той вдигна праха от улицата, завъртя го като вихър и заглуши шума на морето.

— Ураган — каза дяконът. — Да тръгваме, че ще ни напълни очите.

Тръгнаха, а Самойленко, придържайки фуражката си, въздъхна и каза:

— Изглежда, днес няма да мога да спя.

— Не се вълнувай — засмя се зоологът. — Можеш да бъдеш спокоен, дуелът няма да има последици. Лаевски ще стреля великодушно във въздуха, иначе той не може, а аз по всяка вероятност изобщо няма да стрелям. Да ме дадат под съд заради Лаевски, да губя време — не си струва труда. Апропо, каква отговорност се носи за дуел?

— Арест, а в случай че противникът бъде застрелян — затвор в крепостта до три години.

— В Петропавловската ли?

— Не, струва ми се, във военната.

— Макар че би следвало да му дам урок на господинчото!

Зад тях, над морето, блесна мълния и освети за миг покривите на къщите и планината. Близо до булеварда приятелите се разделиха. Когато докторът изчезна в тъмнината и стъпките му вече заглъхнаха, Фон Корен извика подире му:

— Дано само времето утре не ни попречи!

— Всичко става! И дай Боже!

— Лека нощ!

— Какво — нощ? Какво каза?

От шума на вятъра и морето и от гръмотевиците беше трудно да се чуят.

— Нищо! — викна зоологът и забърза за вкъщи.