Дуел

Глава 6

Бяха се наговорили да излязат на седем-осем версти от града по пътя на юг, да спрат край духана7 при сливането на двете рекички — Черна и Жълта, и да сварят там рибена чорба. Потеглиха още в пет часа. Най-отпред с кабриолета пътуваха Самойленко и Лаевски, след тях в каляска, впрегната в тройка, Маря Константиновна, Надежда Фьодоровна, Катя и Костя; при тях беше и кошницата с провизиите и приборите. В следващия екипаж се возеха приставът Кирилин и младият Ачмианов, синът на същия онзи търговец Ачмианов, на когото Надежда Фьодоровна дължеше триста рубли. Срещу тях на седалката, присвит и с подгънати крака, седеше Никодим Александрич, дребен, прибран, с гладко причесани коси на слепоочията. Най-отзад ги следваха Фон Корен и дяконът; в краката на дякона лежеше кошница с риба.

— Отбиваай! — крещеше с цяло гърло Самойленко, когато насреща им се зададеше волска кола или някой абхазец на магаре.

— След две години, когато ще разполагам със средства и хора, ще се отправя в експедиция — разказваше Фон Корен на дякона. — Ще мина по брега от Владивосток до Беринговия проток и след това — от протока до устието на Енисей. Ще начертаем карта, ще изучим фауната и флората и ще се заемем подробно с геологията, както и с антропологически и етнографски изследвания. От вас зависи ще дойдете ли с мен или не.

— Това е невъзможно — каза дяконът.

— Защо?

— Аз съм зависим, семеен човек.

— Жена ви ще ви пусне. Ние ще я осигурим. Още по-добре, ако я убедите, за обща полза, да стане монахиня; това би ви дало възможност самият вие да се покалугерите и да се включите в експедицията като йеромонах. Мога да ви уредя това.

Дяконът мълчеше.

— Добре ли сте запознат с богословската част? — попита го зоологът.

— Слабичко.

— Хм… Тук нищо не мога да ви посъветвам, защото и самият аз съм слабо запознат с богословието. Дайте ми списък на книгите, които са ви необходими, за да ви ги изпратя през зимата от Петербург. Ще ви е необходимо също да прочетете записките на духовниците пътешественици; между тях се срещат добри етнолози и познавачи на източните езици. Когато се запознаете с техния похват, ще ви бъде по-лесно да пристъпите към работата. А докато нямате книгите, не губете напразно време, идвайте при мене и ще се заемем с компаса, ще минем метеорологията. Всичко това е необходимо.

— Абе това е така… — измънка дяконът и се засмя. — Молех за място в Средна Русия и чичо ми, който е протойерей, обеща да ми съдейства. Ако тръгна с вас, ще излезе, че напразно съм го тревожил.

— Не разбирам колебанията ви. Като обикновен дякон, който служи само по празниците, а през останалите дни е свободен, вие и след десет години ще си останете все такъв, какъвто сте сега, само дето ще пуснете мустаци и брада, докато, върнали се от експедицията, след същите тези десет години ще бъдете съвсем друг човек, със съзнание, че нещо сте постигнали.

От дамския екипаж се чуха викове на ужас и възторг. Екипажите се движеха по път, прокаран над съвсем отвесен скалист бряг, и всички имаха усещането, че препускат по някаква полица, прикрепена към висока стена, и всеки миг ще полетят в пропастта. Отдясно се разстилаше морето, отляво беше неравната кафява стена с черни петна, червени жилки и пълзящи коренища, а над главите им, надвесили се сякаш със страх и любопитство, гледаха надолу къдрави иглолистни клонаци. След минута отново писък и смях: минаваха под огромна надвиснала скала.

— Не ми е ясно за какъв дявол съм тръгнал с вас — каза Лаевски. — Колко глупаво и банално? Аз трябва да пътувам на север, да бягам, да се спасявам, а, кой знае защо, съм тръгнал на този идиотски пикник.

— Погледни само панорамата! — каза му Самойленко, когато конете свиха наляво и се откри долината на Жълтата рекичка, и самата тя блесна — жълта, мътна, бясна…

— Нищо хубаво не виждам в това, Саша — отвърна Лаевски. — Да се възторгваш непрекъснато от природата, значи да демонстрираш бедността на собственото си въображение. В сравнение с онова, което може да ми даде моето въображение, всички тези поточета и скали са дивотия и нищо повече.

Каляските се носеха вече по брега на рекичката. Малко по малко високите хълмисти брегове взеха да се събират, долината се стесняваше и заприличваше в далечината на клисура; каменистата планина, покрай която пътуваха, беше образувана от огромни камъни, които тегнеха един връз друг с такава страшна сила, че всеки път, щом ги погледнеше, Самойленко неволно изпъшкваше. На места мрачната и красива планина се прорязваше от тесни пукнатини и проломи, които облъхваха пътуващите с влага и тайнственост; през теснините се виждаха други планински хребети, тъмнокафяви, розови, лилави, сивкави или зелени, с ярка светлина. Понякога, когато минаваха покрай проломите, се чуваше как някъде от височината пада и се пръска в камъните вода.

— Ах, проклети планини — въздишаше Лаевски, — колко са ми омръзнали!

Там, където Черната рекичка се вливаше в Жълтата и черната, приличаща на мастило вода зацапваше жълтата и се бореше с нея, встрани от пътя стоеше духанът на татарина Кербалай с руско знаме на покрива и с табела, изписана с тебешир: „Приятен духан“; около него имаше малка градинка, оградена с плет, с маси и пейки, а сред жалките бодливи тръни се възправяше един-единствен кипарис, красив и тъмен.

Кербалай, дребен, пъргав татарин със синя риза и бяла престилка, стоеше на пътя и се кланяше ниско на екипажите с ръце върху корема, показал в усмивка белите си блестящи зъби.

— Здрасти, Кербалайка? — викна му Самойленко. — Ще спрем малко по-нататък, а ти ни донеси там самовара и столове! Живо!

Кербалай кимаше със стриганата си глава и нещо бърбореше, но само седящите в последния екипаж можаха да чуят: „Има пъстърва, ваше превъзходителство“.

— Носи я, носи! — каза му Фон Корен.

Екипажите спряха на около петстотин крачки от духана. Самойленко намери малка полянка с пръснати по нея камъни, удобни за сядане. Имаше и едно дърво, повалено от буря, с изтръгнати мъхнати корени и с изсъхнали жълти игли. Недалеч над рекичката беше прехвърлено неустойчиво мостче от греди, а на другия бряг, точно насреща, стоеше на четири невисоки кола малък плевник, сушилня за царевица, напомняща къщурката на кокоши крака от приказката; от вратата й на долу се спускаше стълбичка.

Първото впечатление на всички беше такова, че никога не ще се измъкнат от тук. От всички страни, накъдето и да погледнеш, се надигаха една връз друга планини и откъм духана и тъмния кипарис бързо-бързо пълзяха вечерни сенки. От това тясната крива долина на Черната рекичка ставаше още по-тясна, а планинските хребети — по-високи. Чуваше се как реката бучеше, и църкаха безспир жътвари.

— Очарователно! — каза Маря Константиновна, дишайки дълбоко от възторг. — Деца, погледнете колко е хубаво! Каква тишина!

— Да, наистина е хубаво — съгласи се Лаевски; изгледът му хареса и, кой знае защо, когато погледна небето, а след това — синкавия дим от комина на духана, изведнъж му стана тъжно. — Да, хубаво е! — повтори той.

— Иван Андреич, опишете този изглед! — каза прочувствено Маря Константиновна.

— Защо? — попита Лаевски. — Впечатлението е по-силно от всякакво описание. Това богатство от тонове и звуци, което всеки получава от природата посредством впечатленията, писателите го опошляват до безобразен, неузнаваем вид.

— Нима? — студено запита Фон Корен, който си бе избрал най-големия камък край водата и се мъчеше да се покатери на него, за да седне. — Нима? — повтори той и погледна вторачено Лаевски. — А Ромео и Жулиета? А например украинската нощ на Пушкин? Природата трябва да им се поклони до земята.

— Възможно и тъй да е… — съгласи се Лаевски, защото го домързя да се задълбочава и да противоречи. — Впрочем — каза той след малко — какво толкова са всъщност Ромео и Жулиета? Красивата поетична, чиста любов — това са рози, под които се мъчат да скрият гнилотата. Ромео е също такова животно, както и всички останали.

— За каквото и да заговори човек, вие всичко свеждате до…

Фон Корен погледна Катя и не довърши.

— До какво свеждам всичко? — попита Лаевски.

— Казват ви например: „Колко красива е тази чепка грозде!“, а вие: „Да, но колко е безобразна, когато я дъвчат и смилат в стомаха си“. Защо трябва да се говорят тия неща? Не е ново и… изобщо странен похват.

Лаевски знаеше, че Фон Корен не го обича, затова се боеше от него и в негово присъствие се чувстваше така, като че отвсякъде му е тясно и зад гърба му стои някой. Той нищо не отвърна, дръпна се встрани и съжали, че беше дошъл.

— Господа, марш за съчки за огън! — изкомандва Самойленко.

Всички се пръснаха кой където намери, и останаха само Кирилин, Ачмианов и Никодим Александрич. Кербалай донесе столове, застла един килим на земята и сложи на него няколко бутилки с вино. Приставът Кирилин, висок представителен мъж, който и в пек, и в мраз не се разделяше от навлечения върху китела му шинел, напомняше с горделивата си осанка, с важната си походка и с ниския си, малко пресипнал глас млад провинциален полицейски началник. Изразът на лицето му беше тъжен и сънлив, сякаш го бяха събудили току-що против желанието му.

— Какво си донесъл, говедо? — изръмжа той на Кербалай, като изговаряше бавно всяка дума. — Бях ти поръчал кварели, а какво си домъкнал, татарска муцуно? А? Какво?

— Имаме си достатъчно свое, Егор Алексеич — плахо и вежливо отбеляза Никодим Александрич.

— Какво? Но аз желая да има и мое вино. Предполагам, че щом участвам в пикника, имам пълното право да внеса своя дял. Пред-по-ла-гам! Донеси десет бутилки кварели!

— Защо толкова много? — изненада се Никодим Александрич, който знаеше, че Кирилин нямаше пари.

— Двадесет бутилки! Тридесет! — викна Кирилин.

— Оставете го, така да е — прошепна Ачмианов на Никодим Александрич, — аз ще ги платя.

Надежда Фьодоровна беше във весело, закачливо настроение. Искаше й се да скача, да се смее, да крещи, да дразни, да кокетничи. В евтината си басмена рокля на сини точици, с червени обувки и със сламената си шапка се чувстваше мъничка, прелестна, лека и въздушна като пеперуда. Тя притича по неустойчивото мостче и около минута се взира във водата, докато й се зави свят, след това изпищя и побягна със смях към сушилнята и й се струваше, че всички мъже, дори и Кербалай, й се любуват. Когато в бързо настъпващата тъмнина дърветата взеха да се сливат с планината, а конете — с екипажите, и в прозорците на духана блесна светлина, тя се изкачи по пътечката, която се виеше между камъните и бодливите храсти, горе на билото и седна на един камък. Долу край накладения вече огън се движеше със запретнати ръкави дяконът и дългата му черна сянка обикаляше като радиус около пламъците; той подхвърляше съчки в огъня и с една лъжица, привързана към дълга пръчка, бъркаше в котела. Самойленко шеташе около огъня с бакъреночервено лице както в кухнята у дома си и крещеше свирепо:

— Къде е солта, господа? Нима сте я забравили? Какво сте насядали всички като помешчици, аз самичък ли да ви шетам?

Върху поваленото дърво един до друг седяха Лаевски и Никодим Александрич и замислено гледаха огъня. Маря Константиновна, Катя и Костя вадеха от кошниците приборите за чай и чиниите. Скръстил ръце и поставил единия си крак върху камъка, Фон Корен стоеше на брега досами водата и мислеше за нещо. Червените петна от огъня заедно със сенките по земята танцуваха около тъмните човешки фигури, трепкаха върху планината, дърветата, моста и сушилнята; отсрещният стръмен изровен бряг беше целият осветен, мигаше и се отразяваше в рекичката и бързо бягащата бурна вода разкъсваше на части отражението му.

Дяконът тръгна за рибата, която Кербалай чистеше и миеше на брега, но на половината път се спря и се огледа наоколо.

„Боже мой, колко е хубаво! — помисли си той. — Хора, камъни, огън, здрачина, повалено дърво — нищо повече, но колко е хубаво!“

На отсрещния бряг около сушилнята се появиха някакви непознати хора. Поради трепкащата светлина и носения натам дим от огъня всички тези хора не можеше да се разгледат наведнъж, а се виждаха поотделно — ту някоя рошава шапка и сива брада, ту синя риза, ту дрипава дреха от раменете до коленете и кинжал на корема, ту младо мургаво лице с черни вежди, такива гъсти и резки, сякаш изписани с въглен. Четири-пет души от тях седнаха на земята в кръг, а останалите петима се отправиха към сушилнята. Единият застана на вратата с гръб към огъня и заразказва, с ръце отзад, нещо, изглежда, много интересно, защото, когато Самойленко хвърли нови съчки и огънят лумна, пръсна искри и ярко освети сушилнята, се видя как от вратата гледат две спокойни физиономии, изразяващи дълбоко внимание, и как насядалите в кръга се обърнаха и взеха да се вслушват и те в разказа. Малко по-късно седналите запяха тихо нещо провлечено, мелодично, приличащо на църковна песен по Велики пости… Заслушан в песента, дяконът си представи какво ще стане с него, когато се върне от експедицията: вече млад йеромонах мисионер, автор с име и великолепно минало; помазват го за архимандрит, след това за архиерей; той служи литургия в катедралата; изкачва се на амвона със златна митра и с панагия на гърдите и осенявайки стълпения народ с трикирий и дикирий, произнася: „Призри с небесе, Боже, и виждь и посети виноград сей, его же насади десница твоя!“ А в отговор децата запяват с ангелски гласове: „Святи Боже…“

— Дяконе, къде е рибата? — чу се гласът на Самойленко.

Като се върна при огъня, дяконът си представи как в горещ юлски ден по прашния път се ниже църковно шествие; най-отпред селяните носят хоругви, а жените и момите — икони, след тях вървят момченцата от хора и псалтът с превързана буза и със слама в косите, после по реда си и той, дяконът, след него попът със скуфейката и с кръст в ръце и вече зад него се точи тълпа от мъже, жени и хлапетии; тук, в тълпата, са и попадията, и жена му със забрадки. Хорът на момчетата запява, деца реват, кряскат пъдпъдъци, пее чучулига… Ето че шествието спира и поръсват със светена вода паството… Продължават по-нататък и коленичат с молитва за дъжд. После хапване, разговори…

„И това също е хубаво…“ — помисли си дяконът.