Дуел

Глава 3

За да не скучае и за да помогне на затруднените с храната новопристигнали и несемейни, които по липса на хотели в града нямаше къде да обядват, Самойленко им предлагаше нещо като общо меню в дома си. В описваното време у него столуваха само двама: младият зоолог Фон Корен, който всяко лято идваше на Черно море да изучава ембриологията на медузите, и дяконът Победов, завършил неотдавна семинарията и командирован в градчето да замести заминалия на лечение възрастен дякон. И двамата плащаха за обяд и за вечеря по 12 рубли на месец и Самойленко беше получил честната им дума, че ще идват да обядват при него редовно към два часа.

Пръв обикновено пристигаше Фон Корен. Той сядаше мълчаливо в гостната, вземаше от масата албума и започваше внимателно да разглежда потъмнелите фотографии на непознати мъже с широки панталони и с цилиндри и на дами с кринолини и бонета; Самойленко на малцина помнеше имената, а за онези, които беше забравил, говореше с въздишка: „Прекрасен човек, изключителен ум!“ След албума Корен вземаше от етажерката пистолета и присвил лявото си око, дълго се прицелваше в портрета на княз Воронцов или пък заставаше пред огледалото и разглеждаше мургавото си лице с голямо чело и черни, къдрави като на негър коси, басмената си риза на едри цветя върху фон с неопределен цвят, напомняща персийски килим, и широкия кожен пояс вместо жилетка. Това самосъзерцаване му доставяше едва ли не по-голямо удоволствие от разглеждането на фотографиите и пистолета с изящната му обковка. Той беше много доволен и от лицето си, и от красиво подстриганата брадичка, и от широките си рамене, които явно говореха за неговото добро здраве и масивно телосложение. Беше доволен и от контешкия си костюм, като се почне от вратовръзката в тон с ризата, и се свърши с жълтите му обувки.

По същото време, докато той разглеждаше албума и стоеше пред огледалото, в кухнята и във вестибюла до нея Самойленко, без сако и жилетка, разгърден, развълнуван и облян в пот, се суетеше около масите, зает с приготвянето на салатата или на някакъв сос, или пък на месото, краставиците и лука за студената супа, като блещеше свирепо очи срещу помагащия му ординарец и замахваше към него ту с ножа, ту с лъжицата.

— Подай ми оцета! — заповядваше той. — Тоест не оцета, а зехтина! — крещеше той и тропаше с крака. — Къде тръгна бе, говедо?

— За зехтина, ваше превъзходителство — с треперлив тенор отвръщаше обърканият ординарец.

— По-живо! Той е в долапа! И кажи на Даря да прибави в буркана с краставичките малко копър! Копър! Покрий сметаната, зяпльо, мухите ще я налазят!

От крясъците му кънтеше цялата къща. Когато до два часа оставаха десет или петнадесет минути, идваше дяконът, млад човек на двадесет и две години, възслаб, дългокос, голобрад и с едва забележими мустачки. Той се кръстеше с влизането си в гостната пред иконата, усмихваше се и протягаше ръка на Фон Корен.

— Здравейте — студено откликваше зоологът. — Къде бяхте?

— На пристанището да ловя попчета.

— Ясно… Вие, дяконе, изглежда, никога няма да се заемете с работата си.

— Защо пък? Работата не е заек да избяга — отвръщаше ухилен дяконът и пъхаше ръце в страшно дълбоките джобове на белия си подрасник.

— Няма кой да ви пердаши! — въздишаше зоологът.

Минаваше още четвърт час, а все не ги викаха за обяд и все още се чуваше как ординарецът тропа тичешком с ботуши от вестибюла до кухнята и обратно и как Самойленко му крещи:

— Остави го на масата! Къде го слагаш? Измий го първо!

Прегладнели, дяконът и Фон Корен започваха да тропат по пода с токове, за да изразят подобно на зрители в театрална зала своя протест. Най-сетне вратата се отваряше и измъченият ординарец обявяваше: обядът е готов! В столовата ги посрещаше Самойленко, целият плувнал в пот от кухненската задуха и навъсен; той ги гледаше яростно и с израз на ужас вдигаше капака от супника, сипваше им по чиния и едва след като се убедеше, че те ядат с апетит и че яденето им харесва, леко въздъхваше и сядаше в дълбокото си кресло. Лицето му изразяваше нежност, умиление… Без да бърза, си наливаше чашка водка и провъзгласяваше:

— За младото поколение!

След разговора с Лаевски Самойленко през цялото време от сутринта до обед въпреки прекрасното си настроение чувстваше една дълбоко скрита потиснатост; беше му жал за Лаевски и искаше да му помогне. Той изпи чашка водка, преди да премине към супата, въздъхна и каза:

— Днес видях Ваня Лаевски. Трудно му е на човека. Материалната страна на живота му не е за завиждане, но главно — психологията го е налегнала. Жал ми е за момчето.

— Ето за кого никак не ми е жал! — рече Фон Корен. — Ако този симпатичен мъж потъваше, бих го побутнал и с пръчка: потъвай, братко, потъвай…

— Не е истина. Не би го направил.

— Защо мислиш така? — вдигна рамене зоологът. — Аз също съм способен на добра постъпка, както и ти.

— Добра постъпка ли е да удавиш човека? — изхили се дяконът.

— Лаевски? Да.

— На чорбата нещо като че ли й липсва… — помъчи се да промени разговора Самойленко.

— Лаевски е безусловно вреден и не по-малко опасен за обществото от холерния микроб — продължи Фон Корен. — Да го удавиш, е заслуга.

— Не ти прави чест да се изразяваш така за ближния си. Кажи: за какво толкова го мразиш?

— Не говори празни работи, докторе. Глупаво е да мразиш и да презираш микробите, а да гледаш на всеки срещнат, който и да бил той, като на ближен, това, покорно благодаря, значи да не разсъждаваш, да се откажеш от справедливото отношение към хората, с една дума, да си измиеш ръцете. Аз смятам твоя Лаевски за подлец, не крия това и напълно добросъвестно се отнасям към него като към подлец. Е, а щом като ти го приемаш за свой ближен — целувай си се с него; да го считаш за ближен, значи да се отнасяш към него така, както към мен и дякона, тоест никак. Ти си еднакво равнодушен към всички.

— Да наричаш човека подлец! — измърмори Самойленко и се намръщи с отвращение. — Това е толкова некрасиво, че не намирам думи!

— За хората се съди по постъпките им — продължи Фон Корен. — Съдете сега вие, дяконе… С вас ще говоря. Дейността на господин Лаевски е широко разгъната пред вас като дълъг китайски ферман и можете да го четете от начало до край. Какво е постигнал за тези две години, откакто живее тук? Брои се на пръсти. Първо, научи жителите на градчето да играят винт; преди две години тази игра беше неизвестна тук, сега винт играят от сутрин до късна нощ всички, дори жените и хлапетата; второ, научи местните жители да пият бира, което също беше нещо непознато по-рано; на него също гражданите дължат сведенията си относно различните видове водка, така че сега с вързани очи могат да различат Кошелевската водка от „Смирнов №21“. Трето, преди тук живееха с чужди жени тайно по същите причини, по които крадците крадат тайно, а не явно; прелюбодеянието се смяташе за нещо, което се срамуваха да налагат на показ; Лаевски в това отношение е пионер: той живее с чуждата жена открито. Четвърто…

Фон Корен бързо изгълта супата и подаде чинията си на ординареца.

— Лаевски ми стана ясен още през първия месец от запознанството ни — продължи той, като се обръщаше към дякона. — Пристигнахме с него по едно и също време тук. Хората като него много обичат приятелството, сближаването, солидарността и тям подобни, защото винаги имат нужда от компания за винта, пиенето и хапването; при това те са бъбриви и не могат без слушатели. Станахме близки с него, тоест той ми се мъкнеше всеки ден, пречеше ми да работя и говореше с най-интимни подробности за своята метреса. Първото, което ме порази у него, беше необикновената му фалшивост, от която направо ми се повдигаше. Като негов приятел аз го упреквах, че много пие, живее нашироко и прави дългове, че нищо не върши и не чете, че му липсва култура и почти нищо не знае. В отговор на всички мои упреци той се усмихваше горчиво, въздишаше и казваше: „Аз съм несретник, излишен човек“ или: „Какво искате, уважаеми, от нас, отломки от крепостничеството?“, или пък: „Ние се израждаме…“ Или ми надуваше главата от приказки за Онегин, Печорин, Байроновия Каин, Базаров, за които обичаше да казва: „Това са нашите бащи по плът и дух“. Един вид, не той е виновен, че служебните документи залежават със седмици неразпечатани и че самият той пие и напива и други около себе си, а му били виновни Онегин, Печорин и Тургенев, които измислили несретника и излишния човек. Причината за крайната разпуснатост и безобразията била, виждате ли, не в самия него, а някъде навън, в пространството. И при това — хитро измислено! — развратен, фалшив и противен бил не той самият, а ние… „ние, хора от осемдесетте години“, „ние, ленивите потомци на крепостното право“, „нас ни е осакатила цивилизацията“… С една дума, трябвало да разберем, че такъв велик човек, като Лаевски, е велик и в своето падение; че неговата разпуснатост, необразованост и нечистоплътност са природно-историческо явление, осветено от необходимостта, че причините в случая са световни, стихийни и че пред Лаевски трябва да окачат кандило, тъй като той е фатална жертва на времето, веянията, наследствеността и прочие. Всички чиновници и дами го слушаха, охкаха и ахкаха, а аз дълго не можех да разбера с кого имам работа: с циник или с изпечен мошеник? Такива субекти като него, на пръв поглед интелигентни и възпитани, които обичат да говорят много за собственото си благородство, умеят да се представят за необикновено сложни натури.

— Престани! — избухна Самойленко. — Няма да ти позволя в мое присъствие да говориш лошо за този изключително благороден човек!

— Не ме прекъсвай, Александър Давидич — студено каза Фон Корен. — Сега ще свърша. Лаевски е доста елементарен организъм. Ето каква е нравствената му схема: сутрин пантофите, къпане и кафе, след това до обед пантофите, разходка и разговори, в два часа пантофите, обяд и вино, в пет часа къпане, чай и вино, по-нататък винт и лъготене, в десет часа къпане, чай и вино, а след полунощ сън и la femme5. Съществуването му е затворено в тази тясна програма като яйце в черупка. Дали върви, седи, дали се сърди, пише или се радва — всичко се свежда до алкохола, картите, пантофите и жената. Жената играе в живота му съдбоносна, основна роля. Той сам разказва как едва 13-годишен бил вече влюбен; като студент първа година живеел с дама, която му оказала благотворно влияние и на която дължал музикалното си образование. Във втори курс откупил от публичния дом някаква проститутка и я въздигнал до себе си, тоест взел я за метреса, а тя поживяла с него половин година и избягала отново при господарката си и това бягство му причинило големи душевни страдания. Уви, той така страдал, че трябвало да остави университета и да остане две години вкъщи без работа. Но всяко зло за добро. През това време се сближил с една вдовица, която го посъветвала да остави юридическия факултет и да постъпи във филологическия. Така и направил. Със завършването на университета страстно се влюбил в сегашната си… как я казваха?… омъжената, и трябвало да бяга с нея тук, в Кавказ. Уж да търси идеали… В най-скоро време тя ще му омръзне и той ще побегне назад в Петербург пак да търси идеали.

— Отде си толкова сигурен? — избуча Самойленко и погледна ядосано зоолога. — Яж по-добре.

Поднесоха варен кефал с полски сос. Самойленко сложи на двамата столуващи по цяла риба и собственоръчно им я поля със соса. Две-три минути изминаха в мълчание.

— Жената играе съществена роля в живота на всеки човек — каза дяконът. — Няма как.

— Да, но в каква степен? За всекиго от нас жената е майка, сестра, съпруга, приятел, за Лаевски тя е всичко това, но и любовница. Тя, тоест съжителството с нея, е щастие и цел на живота му; той е весел, тъжен, скучен, разочарован — от жената; дотегне ли му животът — жената е виновна; изгрее ли зората на нов живот, намерят ли се идеали — тук търси жената… Задоволяват го само съчинения и картини, където фигурира жена. Според него нашето време е лошо и по-лошо от четиридесетте и шестдесетте години само защото не сме умеели да се отдаваме до самозабрава на любовния екстаз и страстта. Тези сладострастници трябва да имат в мозъка си особен израстък, нещо като сарком, който го притиска и управлява цялата му психика. Вгледайте се в Лаевски, когато е седнал в компания. Ще забележите: когато в негово присъствие се повдигне някой общ въпрос, например за клетката или за инстинкта, той се държи настрани, мълчи и не слуша; видът му е мрачен, разочарован, нищо не му е интересно, всичко е долно и нищожно, но стига да заговорите за женските и мъжките индивиди, за това например, че женската при паяците след оплождането й изяжда мъжкия — очите му пламват от любопитство, лицето му се прояснява. Оживява човекът, с една дума. Всичките му мисли, колкото и благородни, възвишени или безразлични да са, имат винаги една и съща отправна точка. Вървиш с него по улицата и срещаш например магаре… „Кажете, моля ви — пита той, — какво ще се получи, ако се чифтосат магарица с мъжка камила?“ А сънищата му! Разказвал ли ви е сънищата си? Това е нещо великолепно! Ту сънува, че го женят за луната, ту уж го викат в полицията и му заповядват там да съжителства с китара…

Дяконът се залива от смях; Самойленко се е начумерил и сърдито мръщи лицето си, за да не се засмее, но не издържа и прихва и той.

— Ама ги менти! — казва той, изтривайки сълзите си. — Ей Богу, менти!