Дуел

Глава 7

Кирилин и Ачмианов се изкачваха нагоре по пътечката. Ачмианов изостана и се спря, а Кирилин приближи до Надежда Фьодоровна.

— Добър вечер! — козирува той.

— Добър вечер!

— Мда! — каза Кирилин и погледна замислено небето.

— Какво да? — попита Надежда Фьодоровна и замълча, защото забеляза, че Ачмианов ги наблюдава.

— Така значи — бавно заговори офицерът, — нашата любов увехна, преди да разцъфне, така да се каже. Как с ваше позволение да разбираме това? Някакво кокетство от ваша страна ли е, или пък ме смятате за безделник, с когото можете да постъпвате, както си щете?

— Това беше грешка! Оставете ме! — каза рязко Надежда Фьодоровна, като го погледна в тази прекрасна, чудесна вечер със страх и се запита с недоумение: нима наистина този човек й е харесвал, макар и за минута, и й е бил близък?

— Тъй! — каза Кирилин, постоя известно време в мълчание, помисли и каза: — Какво пък? Ще изчакаме, когато бъдете в по-добро настроение, а засега смея да ви уверя, че съм порядъчен човек и на никого няма да позволя да се съмнява в това. Няма да ме разигравате! Adieu!

Той отново козирува и тръгна встрани, провирайки се между храстите. Малко след това се приближи нерешително и Ачмианов.

— Днес е чудна вечер! — каза той с лек арменски акцент.

Той имаше приятен вид, обличаше се по модата, държеше се просто като благовъзпитан младеж, но Надежда Фьодоровна не го обичаше за това, че дължеше на баща му триста рубли; беше й неприятно също така, че на пикника са поканили този бакалин, както и че той бе решил да й додява именно тази вечер, когато на душата й беше толкова спокойно.

— Изобщо с пикника ни провървя — каза той и замълча.

— Да — съгласи се тя и спомнила си сякаш своя дълг, каза небрежно: — Да, предайте във вашия магазин, че тези дни Иван Андреич ще мине и ще заплати триста… или не помня точно колко рубли.

— Готов съм да дам още триста, стига да не ми напомняте всеки ден за това. Защо е тази проза?

Надежда Фьодоровна се засмя; мина й през ум смешната мисъл, че ако не е достатъчно нравствена и пожелае, то за един миг би могла да се отърве от дълга си. Ако завърти например главата на този красив млад будала! Колко всъщност смешно, нелепо и диво би било! И изведнъж й се поиска да го накара да се влюби в нея, да го обере, да го захвърли и после да види какво ще излезе от това.

— Разрешете ми да ви дам един съвет — плахо каза Ачмианов. — Пазете се, моля ви, от Кирилин. Той навсякъде разправя за вас ужасни неща.

— Никак не ме интересува какво разправя за мен всеки глупак — каза студено Надежда Фьодоровна, но я обзе тревога и смешната мисъл да си поиграе с младия и хубавичък Ачмианов изведнъж загуби привлекателността си.

— Трябва да слизаме — каза тя. — Викат ни.

Рибената чорба долу беше вече готова. Сипваха си по чиниите и ядяха с такова свещенодействие, с каквото това се прави само на пикници, и всички намираха, че чорбата била един път и че вкъщи никога не били яли нещо по-вкусно. Както винаги става на пикник, обърквайки се сред многото салфетки, пакети, ненужни, разлетели се от вятъра мазни хартии, не знаеха коя филия или чаша на кого е, разливаха вино върху килима и коленете си, разсипваха сол, а наоколо беше тъмно и огънят не гореше вече толкова ярко, и всекиго го домързяваше да стане и да хвърли съчки в него. Всички пиеха вино, дори на Костя и Катя дадоха по половин чаша. Надежда Фьодоровна изпи една чаша, сетне — втора, хвана я леко и тя забрави за Кирилин.

— Разкошен пикник, очарователна вечер — каза Лаевски, развеселен от виното, — но бих предпочел пред всичко това една здрава зима. „Снежец сребрист искри и пада по бобровата му яка“8.

— Всеки с вкуса си — подметна Фон Корен.

Лаевски се почувства неудобно: в гърба го напичаше огънят, а в гърдите и лицето го шибаше омразата на Фон Корен; тази омраза на един порядъчен, умен човек, в която се таеше вероятно основателна причина, го унижаваше, омаломощаваше го и той, без да е в състояние да й се противопостави, каза с угоднически глас:

— Ужасно обичам природата и съжалявам, че не съм естественик. Завиждам ви.

— Аз пък не съжалявам и не завиждам — каза Надежда Фьодоровна. — Не разбирам как е възможно сериозно да се занимаваш с бръмбари и буболечки, когато народът страда.

Лаевски споделяше мнението й. Той нямаше никаква представа от естествените науки и затова никога не можеше да се примири с авторитетния тон и учения дълбокомислен вид на хората, занимаващи се с мустачките на мравките и крачетата на хлебарките, и винаги се дразнеше, когато такива хора въз основа на същите тези мустачки, крачета и някаква си там протоплазма (той, кой знае защо, си я представяше като стрида) се наемат да решават въпроси от областта на произхода и живота на човека. Но в думите на Надежда Фьодоровна той почувства фалш и само за да й противоречи, каза:

— Работата е не в буболечките, а в изводите!