Двойни убийства

12.

По времето, когато Елизабет Мот и Джил Харингтън са били убити, Аби Търнбул е работила като криминален репортер в Ричмънд. Бях готова да се обзаложа, че Аби не само си спомня случаите, но и вероятно знае за тях повече от капитан Монтана.

На следващата сутрин тя се обадила от обществен телефон и оставила на Роуз номер, на който щяла да чака петнайсет минути. Настояла да й се обадя от „безопасно място“.

— Всичко наред ли е? — запита Роуз кротко, докато си свалях хирургическите ръкавици.

— Само господ знае — отговорих и свалих престилката си.

Най-близкото „безопасно място“, за което можах да се сетя, бе телефонният автомат пред кафенето в сградата ни. Задъхана и уплашена дали ще успея да спазя срока, поставен от Аби, набрах номера, който Роуз ми бе дала.

— Какво става? — запита Аби веднага. — Някакво ченге пристигна в апартамента ми и каза, че ти си го изпратила.

— Точно така — успокоих я. — Съдейки по това, което ми разказа, не ми изглеждаше разумно аз да те потърся у дома. Добре ли си?

— Затова ли искаше да ти се обадя? — Прозвуча ми разочаровано.

— Това е само една от причините. Трябва да поговоря с теб.

Последва дълга тишина.

— В събота ще бъда в Уилиямсбърг — каза тя най-после. — Вечеря в седем, в „Трелис“?

Не я попитах защо щеше да идва в Уилиямсбърг. Не бях убедена, че искам да знам, но когато в събота паркирах колата си на търговския площад, усетих, че мрачните ми предчувствия намаляват с всяка измината крачка. Не можех да мисля само за убийства и други дивашки действия, докато пиех горещо ябълково вино и се опиянявах от хапливия зимен въздух на едно от най-любимите ми места в Америка.

Сезонът не бе подходящ за туризъм, но въпреки това наоколо имаше много хора, които се разхождаха, разглеждаха реставрираните магазини и се возеха във файтони, карани от облечени в ливреи кочияши, с бричове и триъгълни шапки. Ние с Марк бяхме планирали да прекараме един уикенд в Уилиямсбърг. Щяхме да наемем една от старинните къщички в историческия район, да се разхождаме по калдъръма под светлината на газовите фенери и да вечеряме в някоя от таверните. А после щяхме да пием вино пред камината, докато заспим в прегръдките си.

Разбира се, нито едно от тези неща не стана. Историята на връзката ни съдържаше повече желания, отколкото спомени. Дали някога щеше да е различно? Наскоро Марк ми обеща по телефона, че ще бъде. Но и преди го беше обещавал, а също и аз. Той все още се намираше в Денвър, а аз — тук.

Влязох в златарския магазин и купих ръчно изработен сребърен медальон с форма на ананас и красива верижка. Луси щеше да получи закъснял подарък за Свети Валентин от небрежната си леля. Обиколката из аптеката ме снабди с луксозни сапуни за стаята ми за гости, ароматични кремове за бръснене за Филдинг и Марино и соли за вана за Роуз и Бърта. В седем без пет влязох в „Трелис“ и се огледах за Аби. Тя пристигна след половин час. По това време вече седях нетърпеливо на масата, потънала в мисли.

— Съжалявам — каза тя развълнувано и свали палтото си. — Задържаха ме. Пристигнах по възможно най-бързия начин.

Тя изглеждаше притеснена и изтощена. Очите й нервно оглеждаха обстановката. „Трелис“ въртеше добър бизнес. Хората седяха и си говореха с ниски гласове в трептящата светлина на свещите. Зачудих се дали Аби си мислеше, че са я проследили.

— Цял ден ли беше в Уилиямсбърг? — попитах.

Тя кимна.

— Предполагам, няма смисъл да те питам с какво си се занимавала.

— Разследване — лаконично отговори тя.

— Надявам се не и около лагера „Пиъри“ — погледнах я внимателно в очите.

Тя разбра намека ми доста добре.

— Знаеш — каза Аби.

Келнерката се приближи към нас и после отиде до бара, за да донесе на Аби едно „Блъди Мери“.

— Как разбра? — попита Аби и запали цигара.

— По-добрият въпрос е как ти разбра?

— Не мога да ти кажа това, Кей.

Разбира се, не можеше. Но аз знаех. Пат Харви.

— Имаш източник — казах внимателно. — Позволи ми да те попитам само това: защо този източник иска и ти да знаеш? Информацията не ти е дадена, без от страна на източника ти да има мотив.

— Съвсем наясно съм с това.

— Защо тогава?

— Важна е истината — отговори Аби. — Аз също съм източник.

— Разбирам. В замяна на информацията ти съобщаваш това, което си изровила.

Тя не отговори.

— Това включва ли и мен? — попитах.

— Няма да те прекарам, Кей. Правила ли съм го някога? — погледна ме Аби сериозно.

— Не — искрено казах. — Никога досега не си го правила.

Келнерката постави питието пред Аби и тя разсеяно го разбърка със стрък целина.

— Мога да ти кажа само — продължих аз, — че вървиш по опасна повърхност. Няма нужда да обяснявам. Знаеш го по-добре от всекиго. Струва ли си стреса? Книгата ти заслужава ли да заплатиш такава цена?

Аби не направи никакъв коментар и аз добавих с въздишка:

— Няма да мога да променя решението ти, нали?

— Забърквала ли си се някога в нещо, от което не можеш да се измъкнеш?

— Вечно това правя — усмихнах се сухо. — И в момента съм в подобна ситуация.

— Аз също.

— Разбирам. А ако грешиш?

— Не съм аз тази, която греши — отговори тя. — Каквато и да е истината за човека, извършил тези престъпления, остава фактът, че ФБР и другите заинтересувани агенции действат според подозренията си и пак според тях взимат решенията си. Това може да бъде написано. А ако ченгетата и федералните агенти са сгрешили, това просто добавя нова глава.

— Звучи ужасно студено — казах притеснено.

— Действам професионално, Кей. Когато ти говориш професионално, също звучиш студено.

Бях говорила с Аби при откриването на трупа на убитата й сестра. Ако в онзи зловещ случай не бях звучала студено, то поне е било съвсем делово.

— Имам нужда от помощта ти — казах. — Преди осем години две жени са били убити съвсем близо до това място. Елизабет Мот и Джил Харингтън.

Тя ме изгледа любопитно.

— Мислиш…

— Не съм сигурна какво да мисля — прекъснах я. — Но трябва да узная подробностите по тези случаи. В докладите има прекалено малко неща. Тогава аз още не живеех във Вирджиния. Но в досиетата има изрезки от вестници. Някои от тях са твое дело.

— Трудно ми е да си представя, че случилото се с Джил и Елизабет може да е свързано с другите случаи.

— Значи ги помниш — казах облекчена.

— Никога няма да ги забравя. Беше един от малкото случаи, които са ми докарвали кошмари.

— Защо ти е толкова трудно да си представиш връзка?

— Много причини. Там не откриха вале купа. Колата не беше изоставена на пътя, а на паркинга на мотел. Труповете не се появиха седмици или месеци по-късно, разложени и в гората. Бяха намерени за двайсет и четири часа. И двете жертви бяха жени и над двайсетгодишни, а не тийнейджъри. А и защо убиецът ще направи удара си, а после ще си трае няколко години, преди да убие отново?

— Съгласна съм — отговорих. — Времето не съвпада напълно с профила на обичайния сериен убиец. А и характеристиките са различни от тези на другите случаи. Неподходящ изглежда и подборът на жертвите.

— Тогава защо толкова се интересуваш? — отпи тя от питието си.

— Опипвам, а и съм озадачена от този случай, който никога не е бил разрешен — признах аз. — Не е обичайно двама души да бъдат отвлечени и убити. Няма следи от сексуално насилие. Жените са били тук, в същия район, където са извършени и другите престъпления.

— И са били използвани нож и пистолет — замисли се Аби.

Значи тя знаеше за Дебора Харви.

— Има доста сходни черти — казах уклончиво.

Аби изглеждаше неубедена, но поне заинтересувана.

— Какво искаш да знаеш, Кей?

— Всичко, което можеш да си спомниш за тях. Абсолютно всичко.

Тя се замисли за момент, като си играеше с питието си.

— Елизабет работеше в отдел „Продажби“ на една от местните компютърни компании и се справяше невероятно добре — започна Аби. — Джил бе завършила право и работеше в малка фирма в Уилиямсбърг. Никога не съм вярвала в теорията, че са отишли в мотела, за да се отдадат на секс с някакъв кретен, когото са срещнали в бара. Нито една от двете не изглеждаше от този тип. А и двете с един мъж? Винаги съм мислила, че беше доста странно. Освен това на задната седалка на колата им имаше кръв, която не съвпадаше с групите на Елизабет и Джил.

Осведомеността на Аби винаги ме бе впечатлявала. Някак си бе успяла да се добере до кръвните проби.

— Предполагам, кръвта е била от убиеца. А имаше доста кръв, Кей. Видях колата. Изглеждаше като че ли някой е бил заклан на задната седалка. Вероятно това говори, че убиецът е седял там, но е трудно да си представиш какво точно е станало. Полицаите смятаха, че момичетата са се срещнали с онзи изрод в бар „Котва“. Но ако е тръгнал с тях в колата им и е възнамерявал да ги убие, как е щял да се върне до своята собствена кола по-късно?

— Зависи колко далеч е мотелът от бара. Може да е отишъл пеша до колата си след убийствата.

— Мотелът е поне на седем-осем километра от бара, който между другото вече не съществува. Двете жени са били видени в бара около десет часа. Ако убиецът е оставил колата си там, тя вероятно е щяла да бъде единствената на паркинга по времето, когато той се е върнал, а това не е много умно. Някое ченге можеше да забележи колата или поне управителят на заведението щеше да я види, когато е заключвал бара, за да си тръгне.

— Това не означава, че убиецът не е оставил колата си в мотела. Може да ги е отвлякъл в колата на Елизабет, а по-късно да се е върнал и да си е тръгнал в собствената си кола — подчертах аз.

— Да, така е. Но ако е стигнал до мотела в собствената си кола, кога е влязъл в нейната? Идеята, че те тримата са били в мотела заедно, а после той ги е принудил да го закарат до гробището, никога не ми е допадала. Защо трябва да си създава такива неприятности, да рискува толкова много? Можели са да се развикат на паркинга, да се съпротивляват. Защо просто не ги е убил в стаята?

— Било ли е потвърдено, че те тримата някога са били в една от стаите?

— Това е другото нещо — каза Аби. — Аз разпитах чиновника, който е бил на смяна в онази нощ. „Палмовото листо“ е евтин мотел на магистрала 60 в Лайтфут. Нямат процъфтяващ бизнес. А чиновникът не си спомняше нито една от жените. Нито пък се сещаше някакъв тип да е взимал стая близо до мястото, където бе намерен фолксвагенът. Всъщност повечето стаи в онази част на мотела били незаети по онова време. И най-важното — никой не се е настанявал в мотела и после да си тръгне, без да върне ключа. Трудно ми е да си представя, че този тип е имал възможността или намерението да върне ключа си. Не и след като е извършил престъпленията. Трябва да е бил целият в кръв.

— Каква беше твоята теория, докато работеше по тези случаи? — попитах.

— Същата като сега. Не вярвам, че са срещнали убиеца си в бара. Смятам, че малко след като Елизабет и Джил са си тръгнали, е станало нещо.

— Какво?

Аби се намръщи и отново разбърка питието си.

— Не знам. Определено не бяха от типа момичета, които биха качили стопаджия, не и в този късен час. А и никога не съм вярвала, че има нещо свързано с наркотици. Нито Елизабет, нито Джил някога са използвали кокаин, хероин или нещо подобно. В апартаментите им не бяха открити следи от наркотици. Не са пушили, не са пиели здраво. И двете тичали редовно. Били смахнати на тема здраве.

— Знаеш ли накъде са се отправили, когато са напуснали бара? Дали са си отивали направо вкъщи? Възможно ли е да са спрели някъде?

— Няма доказателства, че са направили такова нещо.

— И са си тръгнали от бара сами?

— Никой от хората, с които говорих, не си спомня да ги е видял с друг човек, докато са пиели в бара. Доколкото си спомням, седели на една ъглова маса и изпили по една-две бири. Никой не ги е видял да си тръгват с някого.

— Може да са срещнали някого на паркинга — казах. — Възможно е дори този човек да ги е чакал в колата на Елизабет.

— Съмнявам се, че биха оставили колата си незаключена, но всичко е възможно.

— Те посещавали ли са бара често?

— Спомням си, че не бяха редовни посетителки, но и преди бяха идвали там.

— Мъжко място ли беше?

— Така ми се струваше, защото бе любимата дупка на разни военни — отговори тя. — Но напомняше на английска кръчма. Цивилизовано. Хората си приказват, играят на стрелички. Място, където можеш да отидеш с приятелка и да се чувстваш приятно и удобно. Теорията гласеше, че убиецът или само е преминавал през града, или е бил военен, временно пребиваващ в района. А не човек, когото са познавали.

Сигурно не, помислих си. Но трябва да е бил някой, на когото са имали доверие, поне в началото. Спомних си думите на Хилда Озимек, че срещите са били приятелски в началото. Зачудих се какво ли щеше да се появи в мислите й, ако й покажех снимките на Елизабет и Джил.

— Знаеш ли дали Джил е имала някакви проблеми със здравето? — попитах.

Аби се замисли. Очите й ме погледнаха озадачено.

— Не си спомням.

— Откъде беше тя?

— Май от Кентъки.

— Често ли си е ходила у дома?

— Не останах с такова впечатление. Мисля, че си отиваше за празниците и това е всичко.

Значи не беше твърде вероятно рецептата й за либракс да е била изпълнявана в Кентъки, където живееше семейството й.

— Спомена, че тя току-що започнала работа като адвокат — продължих. — Много ли е пътувала? Имала ли е причина да напуска града често?

Аби изчака, докато ни сервират салатите, и каза:

— Имаше близък приятел от университета. Не помня името му, но говорих с него, разпитах го за навиците й. Той ми разказа за подозренията си, че Джил имала любовна връзка.

— Какво го е накарало да подозира подобно нещо?

— По време на третата им година в университета тя ходела до Ричмънд почти всяка седмица. Предполагало се, че си търси работа. Харесвала много Ричмънд и искала да си намери място в някоя фирма там. Каза ми, че често й се налагало да заема записките му, защото екскурзиите й вън от града я карали да отсъства от лекции. Смятал, че това е странно, особено след като тя започнала работа тук, в Уилиямсбърг, точно след завършването на университета. Той доста поговори по въпроса, защото се страхуваше, че убийството й може да е свързано с пътуванията й. Например ако се е виждала с женен мъж и го е заплашила, че ще съобщи за връзката им на жена му. Възможно е да е имала връзка с някой важен човек, преуспяващ адвокат или съдия, който не би могъл да си позволи скандал около името си и затова я е накарал да замлъкне завинаги. Или е наредил на някой друг да свърши работата, а Елизабет е имала лошия късмет да бъде наблизо по това време.

— Ти какво мислиш?

— Следата не доведе доникъде, както деветдесет процента от информациите, които получавам.

— Джил имала ли е романтична връзка с момчето, за което ми спомена?

— Смятам, че на него му се е искало да е така — каза Аби. — Но не са имали връзка. Останах с впечатлението, че това отчасти е причината за подозренията му. Момчето беше доста самоуверено и смяташе, че Джил не се е поддала на чара му, защото е имала приятел, за когото никой не е знаел. Таен любовник.

— Този студент бил ли е заподозрян? — попитах.

— Съвсем не. Намирал се вън от града по време на убийствата и това бе потвърдено без съмнение.

— Говори ли с някои от другите адвокати от фирмата, където е работила Джил?

— Не стигнах много далеч с това — отговори Аби. — Знаеш какви са адвокатите. А и тя работела едва от няколко месеца във фирмата, когато била убита. Не смятам, че колегите й са я познавали много добре.

— Изглежда, Джил не е била прекалено общителна — забелязах.

— Описваха я като чаровна, духовита, но доста затворена.

— А Елизабет? — попитах.

— Мисля, че е била по-общителна — каза Аби. — Трябва да е била такава, щом успешно се е справяла с работата си в продажбите.

Тръгнахме към паркинга на площада. Газовите фенери отблъскваха тъмнината от калдъръмените улици, по които вървяхме. Дебел пласт облаци закриваше луната, пронизваше ни влажен, студен въздух.

— Чудя се какво ли щяха да правят сега онези младежи, ако не бяха убити и все още бяха заедно — каза Аби, която вървеше с ръце в джобовете си и брадичка, пъхната под яката й.

— Какво мислиш, че щеше да прави Хена? — кротко я запитах за сестра й.

— Сигурно все още щеше да е в Ричмънд. Вероятно и двете щяхме да сме там.

— Съжаляваш ли, че се премести?

— Понякога съжалявам за всичко. Откак Хена умря, като че ли нямам избор, нямам собствена воля. Струва ми се, че ме движат неща, които са извън контрола ми.

— Не ми изглежда така. Ти избра работата си в „Поуст“, преместването си във Вашингтон. А сега избра да пишеш книга.

— Да, точно както Пат Харви избра да проведе пресконференция и да направи всички онези неща, които я съсипаха — каза Аби.

— Да, тя също направи избора си.

— Когато минаваш през нещо като това, не знаеш какво правиш, макар да вярваш, че си наясно — продължи тя. — Никой не може да те разбере напълно, освен ако и той не е страдал по същия начин. Чувстваш се изолиран. Ходиш по разни места и хората те отбягват, страхуват се да срещнат погледа ти и да говорят с теб, защото не знаят какво да кажат. Така че започват да си шептят един на друг: „Виждаш ли я ей там? Сестра й беше убита от удушвача“, или „Това е Пат Харви. Дъщеря й беше онази“. Струва ти се, че живееш в пещера. Страхуваш се да останеш сам, но се страхуваш и от хората. Страхуваш се да останеш буден, но се страхуваш и да заспиш, защото знаеш колко отвратително е настъпването на сутринта. Бягаш през цялото време и се изтощаваш. Като погледна назад, ми се струва, че всичко, което съм направила, откак Хена умря, е доста налудничаво.

— Аз смятам, че ти се справи забележително добре — казах искрено.

— Не знаеш за всичко, което съм направила, за грешките ми.

— Хайде, ела. Ще те закарам до колата ти — казах, когато достигнахме търговския площад.

Докато вадех ключовете си, чух запалването на двигател в тъмния паркинг. Бяхме в мерцедеса ми, със заключени врати и закопчани колани, когато един нов линкълн спря до нас и шофьорът свали прозореца си.

Открехнах леко прозореца си, за да чуя какво искаше човекът. Беше млад, късо подстриган и се мъчеше да сгъне някаква карта.

— Извинете — усмихна се той безпомощно. — Можете ли да ми кажете как да се върна на И-64 оттук?

Усетих напрежението на Аби, докато му давах бързи указания.

— Вземи му номера на колата — каза тя настойчиво, когато той потегли, после бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.

— Е-Н-Т-осем-девет-девет — прочетох бързо.

Аби го записа.

— Какво става? — запитах нервно.

Аби се огледа наляво и надясно, за да види дали няма следа от колата му, докато аз излизах от паркинга.

— Забеляза ли колата му, когато стигнахме до паркинга? — попита тя.

Трябваше да помисля. Паркингът бе почти празен, когато отидохме там. Смътно бях различила някаква кола, която може да е била линкълн, паркирана в слабо осветен ъгъл.

Казах това на Аби и добавих:

— Реших, че в колата няма никой.

— Точно така. Защото лампичката в колата не светеше.

— Предполагам, че е така.

— Кой може да разчита карта в тъмното, Кей?

— Логичен въпрос — отговорих стреснато.

— И ако не е от града, как тогава ще обясниш лепенката за паркинг на задната му броня?

— Лепенка за паркинг? — повторих.

— Имаше печат на Колониален Уилиямсбърг. Преди години на мен ми дадоха същата лепенка — когато откриха скелетите в археологическата разкопка. Пишех статия и идвах тук доста често. Лепенката ми позволяваше да паркирам в историческия район и горичката Картър.

— Този тип работи тук и се нуждае от указания как да стигне до И-64? — промърморих.

— Добре ли го видя? — попита Аби.

— Доста добре. Мислиш ли, че това е човекът, който те е следил онази нощ във Вашингтон?

— Не знам. Възможно е… По дяволите, Кей! Това ме побърква!

— Е, достатъчното си е достатъчно — казах твърдо. — Дай ми този номер. Възнамерявам да направя нещо по въпроса.

На следващата сутрин Марино се обади със загадъчно съобщение:

— Ако не си чела „Поуст“, иди и си го купи.

— Ти пък откога четеш „Поуст“?

— Никога, доколкото зависи от мен. Бентън ме уведоми за това преди около час. Обади ми се по-късно. В центъра съм.

Облякох си грейката и якето и подкарах в проливния дъжд към близкия магазин. В продължение на половин час останах в колата си, отоплението работеше с пълна сила, чистачките се движеха монотонно като метроном. Бях ужасена от това, което прочетох. Няколко пъти си помислих, че ако семейство Харви не съди Клифърд Ринг, аз ще го направя.

На предната страница беше отпечатана първата от общо три статии за Дебора Харви, Фред Чейни и останалите загинали младежи. Нищо свято не бе пощадено. Репортажът на Ринг бе толкова задълбочен, че включваше подробности, които дори аз не знаех.

Малко преди да умре, Дебора Харви бе доверила на една приятелка подозренията си, че баща й е алкохолик и има любовна връзка с една стюардеса, два пъти по-млада от него. Очевидно Дебора подслушала няколко телефонни разговора между баща си и любовницата му. Тя живеела в Шарлът и според статията Харви бил с нея в нощта, когато дъщеря му и Фред Чейни изчезнаха. Това било причината полицията и госпожа Харви да не могат да го открият. Колкото и да е странно, откритията на Дебора не я настроили срещу баща й, а срещу майка й, която, загрижена за кариерата си, никога не си стояла вкъщи и според Дебора била виновна за пиенето и изневярата на мъжа си.

Редяха се колони с отровни думи, рисуващи жалкия портрет на властна жена, решена да спаси света, докато собственото й семейство се разпада заради това, че е пренебрегнато. Пат Харви се омъжила за пари. Домът й в Ричмънд напомнял на палат, а квартирата й във Вашингтон била пълна с антики и скъпи произведения на изкуството, включително Пикасо и Ремингтън. Носела подходящите дрехи, ходела на подходящите събирания. Декорът й бил безупречен, политиката и познаването на международното положение — брилянтни.

И въпреки това зад безукорната фасада, заключаваше Ринг, се криеше жена, родена в работническия квартал на Балтимор, която бе описана от колегите си като тормозена от несигурност, караща я непрестанно да доказва себе си. Ринг твърдеше, че Пат Харви била мегаломан и нерационална личност, ако не и побъркана, когато е заплашена или поставена на изпитание.

Мнението му относно убийствата във Вирджиния през последните три години бе също така неумолимо. Той разкриваше страховете на ЦРУ и ФБР, че убиецът може да е някой от лагера „Пиъри“, и поднасяше това си разкритие по такъв изкривен начин, че представяше всички замесени в случаите като изключителни злодеи.

ЦРУ и Министерството на правосъдието били замесени в конспирация, а параноята им — толкова силна, че окуражавали следователите във Вирджиния да не си предават информация помежду си. На местопрестъплението били оставени изфабрикувани улики. На репортерите била дадена дезинформация и дори имало подозрения, че някои журналисти били поставени под наблюдение. Междувременно се предполагало, че Пат Харви е посветена във всичко това и негодуванието й, показано на злощастната пресконференция, било далеч от истинско. В борбата си за надмощие над Министерството на правосъдието госпожа Харви използвала поверителна информация, за да инкриминира и тормози онези федерални агенции, с които имала проблеми, дължащи се на кампанията й против фалшивите благотворителни организации като АКМСН.

Последната съставка в този отровен гювеч бях аз. Ринг ме обвиняваше в мълчание и укриване на сведения, свързани с убийствата, по молба на ФБР, докато накрая съм била принудена със съдебно нареждане да предам докладите си на семействата. Споменаваше се и отказът ми да говоря с пресата. Макар да не бях официално задължена да отговарям пред ФБР, Клифърд Ринг предполагаше, че вероятно професионалното ми поведение било повлияно от личния ми живот. Статията твърдеше, че „според източник, близък на главния съдебен лекар на Вирджиния, доктор Скарпета имала романтична връзка с агент на ФБР през последните две години, често посещавала Куантико и била в приятелски взаимоотношения с персонала на академията, включително Бентън Уесли — агентът, работещ по тези случаи“.

Зачудих се колко ли от читателите щяха да стигнат до извода, че имам романтична връзка с Бентън.

Освен достойнството и морала ми под съмнение бе поставена и компетентността ми на съдебен лекар. Във въпросните десет случая не съм успяла да определя причината за смъртта, освен при Дебора Харви, а когато съм открила резка върху една от костите й, толкова съм се разтревожила да не е била причинена от моя скалпел, че както твърдеше Ринг, „съм подкарала в снежната виелица към Вашингтон, със скелетите на Дебора Харви и Фред Чейни в багажника на мерцедеса ми и съм потърсила съвета на специалист-антрополог в Смитсъновия природонаучен музей“.

Също като Пат Харви и аз „съм се консултирала с ясновидка“. Обвинила съм следователите, че са размествали останките на Дебора Харви и Фред Чейни на местопрестъплението, а после съм се върнала в гората сама, за да търся гилзата, защото не съм се доверявала на полицията. Освен това съм се захванала и с разпита на свидетели, включително продавачката от „Седем-единайсет“, където Дебора и Фред били видени за последен път. Ринг споменаваше, че аз пия, пуша, имам разрешително да нося трийсет и осем калибров пистолет, била съм „почти убита“ в няколко случая, разведена съм и съм от Маями. Последното като че ли обясняваше всичко останало.

Клифърд Ринг ме бе описал като арогантна, кръвожадна дивачка, която, що се отнася до съдебната медицина, е гола вода.

Аби, помислих си, докато хвърчах към къщи по мокрите от дъжда улици. Дали това е имала предвид снощи, когато говореше за грешките, които е направила? Дали бе захранила с информация колегата си Клифърд Ринг?

— Не изглежда твърде вероятно — каза Марино по-късно, когато седяхме в кухнята ми и пиехме кафе. — Не че съм си променил мнението за нея. Смятам, че би продала и майка си за добра история. Но сега пише книга, нали? Не е логично да споделя информацията си с конкуренцията, особено, при положение че е вбесена от „Поуст“.

— Поне част от информацията идва от нея — признах с неудоволствие. — Например посещението на „Седем-единайсет“. Аби и аз бяхме заедно тогава. А и тя знае за Марк.

— Как? — Марино ме погледна с любопитство.

— Аз й казах.

Той само поклати глава.

Пиех си кафето и гледах навън към дъжда. Аби се бе опитала да се свърже с мен на два пъти, откак се прибрах от магазина. Аз бях стояла до телефонния секретар, слушайки напрегнатия й глас. Не бях готова да говоря с нея. Страхувах се от това, което бих могла да кажа.

— Как ли ще реагира Марк? — запита Марино.

— За щастие неговото име не се споменава в статията.

Заля ме нова вълна от тревога. Типично за агентите на ФБР, особено за тези, които с години са били под прикритие, Марк бе изключително потаен по отношение на личния си живот. Дори понякога ми се виждаше обхванат от параноя. Страхувах се, че намекът на вестника за връзката ни щеше доста да го разстрои. Трябваше да му се обадя. Или може би не. Не знаех какво да правя.

— Подозирам, че част от информацията идва от Моръл — продължих да мисля на глас.

Марино замълча.

— Веси също трябва да е проговорил. Или поне някой друг от Смитсъновия институт — казах. — Но не мога да разбера как, по дяволите, Ринг е научил, че сме ходили при Хилда Озимек.

Марино остави чашата и чинийката си и ме погледна сериозно.

— Мой ред е да давам съвети.

Почувствах се като дете, на което ще се карат.

— Това прилича на камион с цимент, чиито спирачки са развалени, а той се носи надолу по хълма. Няма да го спреш, док. Единственото, което можеш да направиш, е да се махнеш от пътя му.

— Имаш ли нещо против да ми преведеш това? — казах нетърпеливо.

— Просто си върши работата и забрави. Ако започнат да те разпитват, а съм сигурен, че това ще стане, просто кажи, че никога не си говорила с Клифърд Ринг и не знаеш нищо. С други думи — разкарай ги. Ако захванеш битка с пресата, ще свършиш като Пат Харви. Ще те направят да изглеждаш като идиот.

Беше прав.

— И ако имаш малко разум, недей скоро да говориш с Аби.

Кимнах.

Марино се изправи.

— Междувременно трябва да проверя някои неща. Ако се окажат интересни, ще те уведомя веднага.

Това ми напомни нещо. Грабнах чантата си и извадих листа с номера на колата, записан от Аби.

— Чудех се дали ще можеш да го провериш. „Линкълн Марк седем“, тъмносив. Виж какво ще излезе.

— Следи ли те някой?

Марино пъхна листа в джоба си.

— Не знам. Шофьорът спря, за да поиска указания. Но мисля, че не се беше загубил.

— Къде? — попита той, докато го изпращах до вратата.

— Уилиямсбърг. Седеше в колата на празния паркинг. Беше около десет и половина — единайсет часа снощи на търговския площад. Влизах в колата си, когато фаровете светнаха изведнъж и той спря до мен. Попита ме как да стигне до И-64.

— Хм — каза Марино кратко. — Вероятно някое тъпо ченге, работещо под прикритие, отегчено и чакащо някой да премине на червено или да направи забранен обратен завой. А може и да се е опитвал да те сваля. Хубава мадама, с почтен вид, сама през нощта, а и се качва в мерцедес.

Не му казах, че и Аби е била с мен. Нямах желание да изслушам още една лекция.

— Не знаех, че толкова много ченгета карат нови линкълни — казах.

— Глей какъв дъжд. Мамка му — оплака се Марино и се затича към колата си.

Филдинг, заместникът ми, никога не бе прекалено зает, за да не се загледа във всеки отразяващ предмет, покрай който минаваше. Това включваше прозорци, екрани на компютри, прозрачните, устойчиви на куршуми паравани, които разделяха фоайето от вътрешните офиси. Слязох от асансьора на първия етаж и го видях да спира пред стоманената врата на хладилника в моргата, за да приглади назад косата си.

— Започва да става прекалено дълга — казах.

— А твоята започва да посивява — ухили се той.

— Пепел. Русите коси стават пепеляви, а не сиви.

— Точно така.

Филдинг разсеяно затегна връзките на хирургическата си престилка. Бицепсите му бяха издути като грейпфрути. Заместникът ми не можеше да мигне, без да покаже някой ужасяващ мускул. Когато и да го видех наведен над микроскопа, ми напомняше за напомпана версия на „Мислителят“ на Роден.

— Предадохме Джаксън преди двайсет минути — съобщи ми той за един от сутрешните ни случаи. — Това беше всичко, но вече имаме един и за утре. Онзи тип от престрелката, дето го поддържаха на изкуствено дишане през уикенда.

— Какъв е графикът ти за останалата част от следобеда? — попитах. — Мислех, че трябваше да се явиш в съда в Питърсбърг.

— Обвиняемият си призна. — Той погледна часовника си. — Преди около час.

— Сигурно е чул, че ти ще се появиш в съда.

— В бетонната килия, гръмко наречена от правителството мой офис, са струпани документи чак до тавана. Това е задачата ми за следобеда. Или поне беше. — Той хитро ме погледна.

— Имам проблем и се надявах, че ще можеш да ми помогнеш. Трябва да проследя една рецепта, която може да е била написана в Ричмънд преди около осем години.

— Коя е аптеката?

— Ако знаех — казах, докато се качвахме в асансьора, — тогава нямаше да имам проблем. Трябва да организираме телефонен маратон, така да се каже. Колкото се може повече хора, които да се обадят във всяка аптека в Ричмънд.

Филдинг изохка.

— Господи, Кей, те сигурно са поне стотина.

— Сто трийсет и три. Вече ги преброих. Шест човека с по един списък от двайсет и две, двайсет и три аптеки в него. Това не е невъзможно. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. — Той изглеждаше потиснат.

В допълнение към Филдинг забрах администратора, Роуз, още една секретарка и компютърния специалист. Събрахме се в стаята за конференции, въоръжени със списъците. Инструкциите ми бяха съвсем ясни. Дискретност. Нито дума за това, което правим, да не се споменава на семейства, приятели или полицията. Тъй като рецептата бе поне на осем години и Джил — мъртва, имаше вероятност картонът й вече да не е активен. Казах им да помолят аптекарите да проверят архивите си. А ако някой от тях не иска да сътрудничи или да даде информация, да ми прехвърлят разговора с него.

После се прибрахме в кабинетите си. Два часа по-късно Роуз се появи до бюрото ми, като нежно масажираше дясното си ухо.

Подаде ми листа с данните и не може да скрие триумфалната си усмивка.

— Аптеката на ъгъла на „Булевард“ и „Броуд“. Изпълнили са за Джил Харингтън две рецепти за либракс. — Роуз ми съобщи датите.

— Кой е лекарят й?

— Доктор Ана Зенър — отговори тя.

Мили боже.

Прикрих изненадата си и я поздравих.

— Страхотна си, Роуз. Свободна си за остатъка от деня.

— Аз така или иначе си тръгвам в четири и половина. Даже съм закъсняла.

— Тогава утре на обед си направи тричасова почивка — направо ми се искаше да я прегърна. — Кажи на другите, че задачата е изпълнена. Могат да оставят телефоните.

— Доктор Зенър не беше ли неотдавна президент на Ричмъндската медицинска академия? — попита Роуз и замислено спря до вратата. — Струва ми се, че четох нещо за нея. О, тя е музикантка.

— Тя беше президент на Медицинската академия по-миналата година. И свири на цигулка в ричмъндската филхармония.

— Значи я познаваш! — секретарката ми изглеждаше впечатлена.

Прекалено добре дори, помислих си и се протегнах към телефона.

Вечерта, когато се прибрах вкъщи, Ана Зенър отговори на обаждането ми.

— От вестниците виждам, че напоследък си доста заета, Кей — каза тя. — Справяш ли се?

Зачудих се дали е чела „Поуст“. Статията тази сутрин включваше интервю с Хилда Озимек, снимката й и надпис: „Ясновидката знаела, че всички те са мъртви“. Бяха цитирани роднини и приятели на убитите младежи. Половината страница бе запълнена с цветна диаграма, която показваше къде са били намерени колите и труповете. Лагерът „Пиъри“ бе многозначително разположен в средата на схемата, като череп и кости на пиратска карта.

— Справям се добре — отговорих й. — И ще се почувствам още по-добре, ако можеш да ми помогнеш. — Обясних й от какво се нуждая и добавих: — Утре ще ти изпратя по факса копие от кодекса, което ми дава служебни права да видя картона на Джил Харингтън.

Това бе съвсем формално. И все пак ми бе неприятно да й напомням за служебното си положение.

— Можеш лично да ми го донесеш. Вечеря в седем, в сряда?

— Не трябва да се притесняваш…

— Няма проблем, Кей — прекъсна ме тя нежно. — Липсваше ми.