Двойни убийства

8.

В светлината на ясния следобед гората не изглеждаше толкова зловеща, докато не се доближихме до малкото сечище. После слабата противна миризма на разлагащи се човешки тела коварно ни напомни за случилото се. Борови иглички и листа бяха разпилени наоколо или натрупани на малки купчинки от изсипаното съдържание на лопати и сита. Бяха нужни доста време и дъждове, за да се заличат зловещите следи от убийството.

Марино беше донесъл металотърсач и гребло. Извади цигарите си и се огледа наоколо.

— Не виждам никакъв смисъл да ровим точно тук — каза той. — Правили са го повече от дузина пъти.

— Предполагам, са прегледали и пътеката не по-малко грижливо — отговорих, като гледах към пътеката, по която бяхме дошли от черния път.

— Не е задължително, защото пътеката не е съществувала миналата есен, когато младежите са били доведени тук.

Осъзнах какво ми казваше. Разпилените листа и натрупаната мръсотия бяха дело на полицията и другите заинтересувани страни, движещи се напред-назад от черния път към местопрестъплението.

Марино проучи гората и каза:

— Факт е, че дори не знаем къде са паркирали, док. Лесно е да приемем, че са го направили близо до мястото, където самите ние паркирахме, и са дошли тук по същия начин като нас. Но всичко зависи от това дали убиецът всъщност е искал да стигне дотук.

— Имам чувството, че убиецът е знаел къде отива — отговорих. — Няма логика в предположението, че той случайно е завил по черния път и се е оказал тук, след като напосоки се е лутал из тъмнината.

Марино сви рамене и включи детектора.

— Няма да ни навреди поне да опитаме.

Започнахме от периметъра на местопрестъплението, огледахме пътеката, като размествахме храсти и листа, отивайки обратно към черния път. В продължение на два часа проверявахме всяка просека между дървета и храсти, която изглеждаше възможна за преминаване на човек. Първият високочестотен тон на детектора възнагради усилията ни с кутия от бира, а вторият — с ръждясала отварачка. Третият прозвуча едва когато стигнахме до края на гората и почти виждахме колата си. Открихме гилза от пистолет. Червената пластмаса бе избеляла от годините.

Облегнах се на греблото и се загледах объркано надолу по пътеката. Зачудих се какво точно бе ни казала Хилда Озимек за другото място — там, където убиецът е отвел Дебора — и си представих сечището и труповете. Първата ми мисъл бе, че Дебора се е отскубнала от убиеца по някое време, вероятно докато е водил Фред и нея по черния път към сечището. Но като погледнах към гората, видях, че тази теория никак не е логична.

— Да приемем като аксиома, че си имаме работа с един-единствен убиец — казах на Марино.

— Добре, слушам те. — Той избърса мокрото си чело с ръкава на палтото си.

— Постави се на мястото на убиеца. Отвлякъл си двама души и си ги накарал, вероятно под дулото на пистолета, да дойдат тук. Кого би убил първи?

— Момчето ще е по-големият проблем — без да се замисли, отговори Марино. — Аз бих очистил първо него, а после ще се заема с момичето.

Все още ми бе трудно да си го представя. Опитвах се да видя един човек, който насилва двама заложници да вървят из гората по тъмно, но не можех. Дали убиецът е имал фенерче? Дали е познавал района толкова добре, че да обикаля из него и да намери сечището със завързани очи? Зададох тези въпроси на Марино.

— И аз се опитвах да си представя същото нещо — отговори той. — Няколко идеи ми идват наум. Първо, той вероятно е завързал ръцете им зад гърба. Второ, ако аз бях на негово място, щях да държа момичето с подпрян на ребрата й пистолет, докато вървим из гората. Това би направило приятеля й кротък като агънце. Една погрешна стъпка, и любимата му умира. Що се отнася до фенерчето — той трябва да е имал някакъв начин да вижда в тъмнината.

— Как ще успееш да държиш пистолет, фенерче и момичето едновременно? — попитах.

— Лесно. Искаш ли да ти покажа?

— Не особено — отдръпнах се назад, когато той се пресегна към мен.

— Греблото. Господи, док. Не бъди толкова нервна.

Той ми подаде металотърсача, а аз му връчих греблото.

— Представи си, че греблото е Дебора. Аз я държа с лявата си ръка през врата и фенерчето също е в лявата ми ръка, ей така — демонстрира той. — В дясната ми ръка е пистолетът, подпрян в ребрата й. Фред трябва да е на няколко стъпки пред нас, в светлината на фенерчето, а аз го наблюдавам внимателно като ястреб. — Марино млъкна и се загледа надолу по пътеката. — Няма да могат да се движат много бързо.

— Особено ако са боси — напомних му.

— Да. И си мисля, че точно така е било. Той не може да завърже краката им, ако иска да ги докара дотук. Но ако ги накара да си свалят обувките, това ще ги забави, ще им бъде трудно да тичат. Вероятно след като ги очисти, запазва обувките им като сувенир.

— Възможно е.

Отново си помислих за чантата на Дебора. Казах:

— Ако ръцете на Дебора са били завързани зад гърба й, как тогава чантата й е стигнала дотук? Нямаше каишка, не е можела да я прехвърли през рамо или да я закачи на ръката си. Не е била закачена на колан, всъщност Дебора не е носила колан. А и ако някой те подкарва към гората с оръжие в ръка, защо ще си взимаш чантичката?

— Нямам идея. Това ме притеснява от самото начало.

— Да направим един последен опит — казах.

— О, по дяволите.

Докато стигнем обратно до сечището, облаците бяха засенчили слънцето. Задуха силен вятър и ми се стори, че температурата е спаднала с десет градуса. Бях изпотена от напрежението и сега ми стана студено. Ръцете ми трепереха от работата с греблото. Преместихме се към по-отдалечен от пътеката район и аз се загледах в малкото открито пространство, зад което се простираше толкова мрачен терен, че се зачудих дали дори ловците посмяват да отидат натам. Полицаите бяха разкопали и пресели около пет метра в тази посока, преди да стигнат до блато, разпростряло се на повече от един акър. Дърветата, покрити със зелена тиня, приличаха на динозаври, надигащи се от зелено море. Всяко живо нещо — храст, дърво или растение — биваше бавно задушавано до смърт.

— Мили боже — каза Марино, когато протегнах греблото. — Не го мислиш сериозно, нали?

— Няма да отиваме много далеч — обещах.

Нямаше нужда да го правим.

Детекторът за метали изпищя почти веднага. Звукът се усили, когато Марино постави скенера над район, който се намираше на по-малко от десет метра от мястото, където намерихме труповете. Разбрах, че да ровиш с гребло из блатото бе по-тежко, отколкото да решеш сплъстена коса. Най-после се отпуснах на колене и започнах да опипвам между листа и корени с ръце, облечени в гумени ръкавици. Усетих нещо студено и твърдо, но знаех, че не е това, на което се надявах.

— Запази го за пътната такса — казах недоволно и метнах на Марино една мръсна монета.

Няколко метра по-натам металният детектор сигнализира отново. Този път лазенето и опипването с ръце свърши работа. Когато напипах твърдия цилиндричен предмет, внимателно разчистих растенията и видях блясъка на стомана — гилза от куршум, все още лъскава като полирано сребро. Вдигнах я внимателно, като докосвах колкото се може по-малко от повърхността й. Марино се наведе и отвори найлонов плик за веществени доказателства.

— Деветмилиметров, „Федерал“ — каза той, разчитайки печата през найлона. — Дяволите да ме вземат.

— Стоял е точно тук, когато я е застрелял — измърморих.

Усетих странна тръпка да пробягва по гръбнака ми, когато си спомних думите на Хилда, че Дебора е била на някакво тясно място, с неща, които са се опитвали да я сграбчат.

— Ако е била застреляна отблизо — каза Марино, — то тя е паднала недалеч оттук.

Отдалечих се още малко. Марино ме последва с детектора.

Не издържах и запитах:

— Как, по дяволите, е виждал достатъчно добре, за да я застреля, Марино? Господи! Можеш ли да си представиш това място посред нощ?

— Имало е луна.

— Но не пълна — възпротивих се.

— Достатъчно пълна, за да не е съвсем тъмно.

Метеорологичните условия бяха проверени още преди месеци. Петъчната нощ на трийсет и първи август, когато младежите изчезнаха, е била топла, небето — ясно, луната — три четвърти пълна. Дори ако убиецът е носел мощен фенер, не можех да си обясня как е успял да принуди двамата си заложници да стигнат дотук през нощта. Смятах, че и той самият би трябвало да бъде не по-малко неориентиран и уязвим от тях. Представях си само едно безкрайно препъване и объркване.

Защо просто не ги е убил на черния път, да завлече телата им няколко метра навътре в гората и после да си тръгне? Защо е искал да ги доведе точно тук?

Все пак схемата бе същата като при останалите двойки. Техните трупове бяха открити в отдалечени, гористи местности като тази.

Марино се огледа наоколо с погнуса.

— Ужасно се радвам, че по това време на годината няма змии.

— Чудесна мисъл — казах нервно.

— Искаш ли да продължим? — запита той с тон, който казваше, че хич не му се навлиза по-нататък в зловещата готическа гора.

— Струва ми се, че видяхме достатъчно за един ден.

Изнесох се от блатото колкото се може по-бързо. Бях настръхнала. Споменаването на змиите напълно ме довърши. Чувствах се на ръба на нервна криза.

Отправихме се към колата. Беше почти пет часа. Гората потъна в сенки. Всеки път, когато някоя съчка изпращяваше под крака на Марино, сърцето ми подскачаше. Единствено катерички, които се катереха по дърветата, и прелитащите птици смущаваха призрачната тишина.

— Ще оставя това в лабораторията рано утре сутрин — каза Марино. — После трябва да се явя в съда. Страхотен начин да прекараш свободния си ден.

— По кой случай?

— Случаят на Буба, застрелян от приятеля си Буба, като единственият свидетел е друг кретен на име Буба.

— Не говориш сериозно.

— Хей — каза той и отключи вратата на колата. — Сериозен съм като пушка с прерязана цев. — Марино включи двигателя и измърмори: — Започвам да намразвам тази работа, док. Кълна се, истина е.

— В момента мразиш целия свят, Марино.

— Не, не го мразя — отговори той и се засмя. — Тебе наистина те харесвам.

Последният ден от януари започна с идването на пощата, която ми донесе официално писмо от Пат Харви. Кратко и делово тя ми съобщаваше, че ако до края на следващата седмица не получи копия на докладите от аутопсията и токсикологичните резултати, ще изиска съдебно нареждане. Копие от писмото бе изпратено на прекия ми шеф, комисарят на службата по здравеопазване, чиято секретарка се обади по телефона след по-малко от час и ми предаде неговата молба да се явя веднага в офиса му.

Отлагайки аутопсиите, които ме чакаха долу, аз напуснах службата и изминах малкото разстояние от „Франклин“ до гарата на улица „Мейн“, която години наред стоя празна, после бе превърната в магазин, просъществувал кратко време, и накрая бе закупена от щата. В известен смисъл старинната червена сграда с часовникова кула и покрив от червени плочки отново се бе превърнала в гара — временна спирка за държавните служители, принудени да се преместят, докато сградата им бъде ремонтирана и почистена. Губернаторът назначи доктор Пол Сешънс за комисар преди две години. Срещите с новия ми началник, макар и редки, бяха доста приятни. Имах чувството обаче, че днес ще е по-различно. Секретарката му звучеше съчувствено по телефона, като че ли знаеше, че ще ми се карат.

Шефът имаше кабинет на втория етаж, до който се стигаше по мраморна стълба, изгладена от бързащите нагоре-надолу пътници в отдавна отминали времена. Някога тук се намирали магазин за спортни стоки и бутик, в който продавали шарени хвърчила и ветропоказатели. Сега стените бяха съборени, прозорците — запълнени с тухли, кабинетите — покрити с мокет и ламперия по стените и елегантно мебелирани. Доктор Сешънс бе съвсем наясно с мудната работа на държавните служби, поради което се бе настанил във временния си офис за постоянно.

Секретарката му ме поздрави със съчувствена усмивка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Тя се протегна към телефона и съобщи, че съм дошла. Солидната дъбова врата се отвори незабавно и доктор Сешънс ме покани вътре.

Той беше енергичен човек с оредяваща кестенява коса и очила в огромни рамки, които закриваха цялото му лице. Докторът представляваше жив пример на идеята, че маратонът никога не е бил предназначен за човешки същества. Гърдите му бяха туберкулозни, а тялото толкова слабо, че почти никога не сваляше сакото си, а и често през лятото носеше ризи с дълги ръкави, защото хронично мръзнеше. Все още носеше шина на лявата си ръка, счупена преди месеци на едно състезание на Западния бряг. Докторът се спънал в една закачалка, недокосната от краката на тичащите пред него, и паднал насред улицата. Вероятно той беше единственият състезател, незавършил надбягването, но въпреки това оказал се във вестниците.

Докторът седна зад бюрото си, в средата на което лежеше писмото от Пат Харви. Лицето му изглеждаше необичайно сериозно.

— Предполагам, вече сте видели това? — Той почука с показалеца си по писмото.

— Да — отговорих. — Естествено е Пат Харви силно да се интересува от резултатите от прегледа на дъщеря й.

— Трупът на Дебора Харви бе намерен преди единайсет дни. Трябва ли да заключа, че все още не знаеш каква е причината за смъртта — нейната и на Фред Чейни?

— Знам тя от какво е умряла. Причината за неговата смърт още не е определена.

Той ме погледна объркано.

— Доктор Скарпета, бихте ли ми обяснили защо тази информация не е била съобщена на семейство Харви и бащата на Фред Чейни?

— Обяснението ми е съвсем просто — отговорих. — Трябва да се извършат още някои специални изследвания, затова и случаите са задържани. Освен това ФБР ме помоли засега да не давам никаква информация на никого.

— Разбирам. — Той погледна към стената, като че ли на нея имаше прозорец, какъвто не съществуваше.

— Ако ме накарате да оглася докладите си, ще го направя, доктор Сешънс. Всъщност бих почувствала облекчение, ако ми наредите да изпълня желанието на Пат Харви.

— Защо? — Много добре знаеше отговора, но искаше да чуе какво ще кажа аз по въпроса.

— Защото госпожа Харви и съпругът й имат право да знаят какво се е случило с дъщеря им — казах. — Брюс Чейни има право да чуе какво знаем или не знаем за сина му. Чакането е убийствено за тях.

— Говорили ли сте с госпожа Харви?

— Напоследък не съм.

— Говорили ли сте с нея, откак труповете бяха открити, доктор Скарпета?

Сешънс се заигра с шината си.

— Обадих й се, когато самоличностите им бяха потвърдени, но оттогава не съм говорила с нея.

— Тя опитвала ли е да се свърже с вас?

— Да.

— И вие сте отказали да говорите с нея?

— Вече ви обясних защо не говоря с нея — казах. — Не мисля, че ще проявя голяма учтивост към нея, ако й кажа, че ФБР не иска тя да получи информацията засега.

— Значи не сте споменавали на никого за ФБР?

— Току-що ви споменах на вас.

Той кръстоса крака.

— Ценя високо това. Но смятам, че не е подходящо да го споменавате и на някой друг. Особено на журналистите.

— Правя всичко възможно да избягна репортерите.

— Тази сутрин ми се обадиха от „Вашингтон Поуст“.

— Кой от „Поуст“?

Той започна да търси съобщението, докато аз нервно чаках. Не исках да повярвам, че Аби може да мине зад гърба ми.

— Някакъв си Клифърд Ринг — погледна докторът към мен. — Всъщност това не е първият път, в който се обажда, нито пък аз съм единственият човек, когото се е опитал да издои за информация. Досажда и на секретарката ми и на други хора от персонала, включително заместника ми и секретаря на отдела. Сигурно се е обаждал и на вас и затова накрая се е насочил към администрацията, защото както самият той каза: „Съдебният лекар не желае да говори с мен“.

— Обаждаха се доста репортери. Не помня имената на всичките.

— Е, господин Ринг, изглежда, си мисли, че нещо се покрива и има някаква конспирация, а съдейки по въпросите му, той очевидно притежава информация, която подкрепя това.

Странно, помислих си. Не ми звучеше „Поуст“ да иска да се оттегли от тези случаи, както Аби убедено твърдеше.

— Той има впечатлението — продължи шефът, — че вашият офис мълчи и следователно е част от така наречената конспирация.

— Сигурно сме — отговорих, като се помъчих да премахна отегчението от гласа си. — И това, уви, ме поставя точно по средата. Трябва да предизвикам или госпожа Харви, или Министерството на правосъдието. Честно казано, ако имах избор, бих предпочела да помогна на Пат Харви. Все пак в крайна сметка ще ми се наложи да отговарям пред нея. Тя е майка на Дебора. А към ФБР нямам отговорност.

— Нямам интерес да се противопоставям на правосъдието — каза доктор Сешънс.

Нямаше нужда да ми обяснява защо. Солидна част от бюджета му се осигуряваше от федерални дарения, някои от които дори стигаха до моята служба, за да субсидират събирането на данни, нужни на различни агенции за движението по пътищата и предотвратяването на инцидентите. Министерството на правосъдието знаеше как да ни притисне. Ако противопоставянето на ФБР не пресушеше така нужните ни доходи, поне можехме да сме сигурни, че ще ни направят живота ужасен. Последното нещо, което шефът искаше, бе да се отчита за всеки молив или лист, закупен с парите от даренията. Знаех как стоят нещата. Щяхме да обеднеем зловещо и да ни се наложи да изписваме тонове хартия с обяснения.

Комисарят взе писмото със здравата си ръка и го разгледа. После каза:

— Всъщност единственият отговор може би е госпожа Харви да изпълни заплахата си.

— Ако тя получи съдебно нареждане, тогава нямам друг избор, освен да й изпратя това, което иска.

— Разбирам това. Преимуществото е, че ФБР не може да ни държи отговорни. Лошата страна е, че това ще ни донесе лоша реклама. — Той се замисли на глас. — Със сигурност на отдела ни няма да гледат с добро око, ако обществеността научи, че сме били принудени от съдия да дадем на Пат Харви това, което й се полага по закон. Предполагам, подобно нещо би потвърдило подозренията на нашия приятел — господин Ринг.

Обикновените хора дори не знаеха, че кабинетът на съдебния лекар е част от службата по здравеопазването. Аз щях да съм тази, която изглежда зле. Шефът с чудесен бюрократичен маниер, подреждаше нещата така, че аз да поема удара, защото той не възнамеряваше да дразни Министерството на правосъдието.

— Разбира се — добави той, — Пат Харви ще се покаже прекалено агресивна, като използва влиянието на службата си по този начин. Може и просто да блъфира.

— Съмнявам се — казах лаконично.

— Ще видим. — Той стана от бюрото си и ме изпрати до вратата. — Ще пиша на госпожа Харви и ще й съобщя, че ние с вас сме си поприказвали.

Готова съм да се обзаложа, че ще го направиш, помислих си ядосано.

— Обърнете се към мен, ако имате нужда от някаква помощ — усмихна се той, избягвайки погледа ми.

Току-що му бях казала, че се нуждая от помощ. Нямаше да е зле, ако си беше счупил и двете ръце — така или иначе и пръста си нямаше да мръдне.

Веднага щом се прибрах в кабинета, запитах Роуз и чиновничките от регистратурата дали се е обаждал журналист от „Поуст“. Те преровиха всички съобщения и послания, оставени за мен, но не можаха да открият Клифърд Ринг. Той нямаше право да ме обвинява в мълчание, тъй като въобще не бе опитал да се свърже с мен, помислих си. Но въпреки това бях доста озадачена.

— Между другото — добави Роуз, когато се отправих надолу по коридора — Линда те търсеше. Каза, че трябвало да те види незабавно.

Линда беше специалистът по огнестрелните оръжия. Марино сигурно е донесъл гилзата, реших аз доволно. Това беше хубаво.

Лабораторията за изследване на огнестрелни оръжия се намираше на третия етаж и можеше спокойно да мине за оръжеен магазин. Револвери, пушки и пистолети покриваха масите, а веществени доказателства, увити в кафява хартия и подредени на пода, образуваха високи до гърдите купчини. Тъкмо реших, че всички са отишли на обяд, когато чух приглушените изстрели от пистолет иззад затворената врата. До лабораторията имаше малка стаичка, която се използваше за изпробване на оръжията. Стреляше се в галванизиран резервоар, пълен с вода.

Два пълнителя по-късно Линда се появи. В едната си ръка държеше трийсет и осем калибров „Спешъл“, а в другата — изстреляните куршуми и гилзи. Линда беше слаба и женствена, с дълга кестенява коса и големи лешникови очи. Клошираната черна пола и бледожълтата копринена блуза със златна брошка на деколтето бяха покрити от бялата престилка. Ако седях до нея в самолет и опитвах да отгатна професията й, щях да си помисля, че предава поезия или ръководи картинна галерия.

— Лоши новини, Кей — каза тя, като остави пистолета и амунициите на бюрото си.

— Надявам се, не говориш за гилзата, донесена от Марино.

— Страхувам се, че е точно така. Тъкмо щях да гравирам върху нея инициалите си и номера на лабораторията, когато получих неприятна изненада. — Тя се доближи до микроскопа. — Заповядай — предложи ми стол Линда. — Картинка, доста трудна за обяснение.

Настаних се удобно и надникнах в микроскопа. В кръга от светлина от лявата ми страна се виждаше стоманената гилза.

— Не загрявам — измърморих, докато нагласях фокуса.

Върху гилзата бяха гравирани инициалите Дж. М.

— Мислех, че Марино ти я е предал — погледнах към Линда.

— Да. Дойде преди около час — отговори тя. — Попитах го дали той е написал инициалите, но ми отговори, че не е. Аз и не мислех, че той го е свършил. Инициалите на Марино са П. М., а не Дж. М., а и той се занимава с тази работа прекалено отдавна, за да знае какво не трябва да прави.

Макар и някои детективи да поставяха инициалите си върху гилзите, както правеха и някои съдебни лекари с куршуми, извадени от телата, оръжейните експерти се опитваха да премахнат тази практика. Да прокараш острието по метала е рисковано, защото винаги съществува опасността да надраскаш следите от затвора на оръжието, ударника или други важни части като жлебовете и нарезите, които са подходящи за идентификация. Марино знаеше това. Също като мен той винаги поставяше инициалите си на найлоновия плик и оставяше уликите недокоснати.

— Трябва ли да повярвам, че тези инициали вече са били на гилзата, когато Марино я е донесъл? — запитах.

— Очевидно.

Дж. М. Джей Моръл, помислих объркано. Защо гилза, забравена на местопрестъплението, ще бъде маркирана с неговите инициали?

Линда предположи:

— Чудя се дали някой от полицаите, които са работили на онова място, не е държал гилзата в джоба си по някаква причина и случайно да я е загубил. Например — ако е имал дупка в джоба си.

— Трудно ми е да повярвам подобно нещо — казах.

— Е, имам една теория, която ще трябва да ти кажа. Но няма да я харесаш, а и аз самата не я харесвам особено. Гилзата може да е била презареждана.

— Защо тогава е маркирана с инициалите на следователя? Кой, по дяволите, би пълнил повторно гилза, маркирана като улика?

— И преди се е случвало, Кей, но не си го чувала от мен, ясно ли е?

Заслушах се внимателно.

— Броят на оръжията, амунициите и гилзите, събрани от полицията и предадени на съда, е астрономичен и става дума за адски много пари. Хората стават алчни, дори съдиите. Те взимат стоката за себе си или я продават на търговци на оръжие и разни подобни ентусиасти. Предполагам, че е напълно възможно тази гилза да е била намерена от полицай, предадена в съда като улика и най-накрая — презаредена. Възможно е този, който я е използвал, да е нямал идея, че нечии инициали са гравирани отвътре.

— Не можем да докажем, че куршумът, който извадих от гърба на Дебора Харви, принадлежи на тази гилза, а и няма да можем да го направим, освен ако не намерим самия пистолет — напомних й. — Дори не можем да твърдим със сигурност, че е „Хидра-шок“. Знаем само, че е деветмилиметров „Федерал“.

— Вярно е. Но точно „Федерал“ имат патента за амуниции „Хидра-шок“ още от осемдесетте години. Каквото и да им струва това.

— Те продават ли „Хидра-шок“ куршуми за презареждане? — попитах.

— Това е проблемът. Не. На пазара има само нови патрони. Но това, разбира се, не означава, че някой не би могъл да се снабди с тях по някакъв друг начин. Да ги открадне от фабриката или да има познат, който ще ги открадне вместо него. Аз например бих могла да се снабдя с тях, ако кажа, че работя върху специален проект. Кой знае?

Линда извади кутия диетична кола от чекмеджето на бюрото си и добави:

— Нищо вече не може да ме учуди.

— Марино знае ли какво си открила?

— Обадих му се.

— Благодаря ти, Линда — казах аз и станах.

Из главата ми започваше да се върти моя собствена теория, различна от нейната, и за съжаление — доста по-вероятна. Само мисълта за нея ме докара до бяс. Прибрах се в кабинета си, грабнах телефона и набрах номера на Марино. Той се обади почти веднага.

— Малкият шибан кретен — каза той незабавно.

— Кой? Линда? — запитах стресната.

— Моръл. Лъжливият кучи син. Току-що говорих с него по телефона. Каза, че не знаел за какво става дума. Обвиних го, че краде улики, за да презарежда, и го попитах дали задига и оръжие, освен това. Казах, че ще го предам за разследване на „Вътрешните работи“. Тогава пропя.

— Гравирал е инициалите си върху гилзата и я е оставил там нарочно, нали, Марино?

— О, да. Намерили проклетата гилза миналата седмица. Истинската. Тогава задникът оставил тази. Започна да ми хленчи, че го направил, защото ФБР му наредило така.

— Къде е истинската гилза? — попитах и усетих как кръвта ми пулсира в слепоочията.

— Във владение на ФБР. Ние с теб прекарахме цял един следобед в гората и отгатни какво, док. През цялото шибано време сме били наблюдавани. Мястото е под физическо наблюдение. Чудесно е, че никой от нас не се замота зад някой храст или не отиде да се изпишка, нали?

— Ти говори ли с Бентън?

— Не, по дяволите. По мое мнение той може да си го начука. — Марино затръшна слушалката с пълна сила.