Двойни убийства

4.

Осветеният надпис се виждаше от половин километър преди отбивката. „Седем-единайсет“ блестеше в тъмнината. Загадъчното съобщение в червено и зелено вече не отговаряше на истината, тъй като всеки „Седем-единайсет“, който знаех, беше отворен по двайсет и четири часа в денонощието. Почти можех да чуя думите, които баща ми би казал: „И дядо ти е напуснал Верона заради това?“. Това беше любимата му забележка, когато четеше сутрешния вестник и клатеше неодобрително глава. Казваше го и когато някой с джорджийски акцент се отнасяше с нас като че ли не сме „истински американци“. Мърмореше го и когато чуваше истории за несправедливости, измами и разводи. Докато бях дете в Маями, той притежаваше малка квартална бакалничка и всяка вечер сядаше на масата, разказваше ни как е минал денят му и ни разпитваше за нашия. Присъствието му в живота ми не бе дълго. Почина, когато бях дванайсетгодишна. Струваше ми се, че ако беше жив, нямаше да одобри денонощните магазини. Нощите, неделите и празниците не трябваше да бъдат прекарвани в работа зад тезгяха или в ядене на някакъв си сандвич по пътя. Тези часове принадлежаха на семейството.

Аби провери отново огледалата си, когато отби колата към изхода. Спря на паркинга на „Седем-единайсет“ и усетих, че изпитва облекчение. С изключение на един фолксваген, паркиран близо до стъклените врати, ние бяхме единствените клиенти.

— Засега пътят е чист — забеляза тя и изключи двигателя. — През последните трийсет километра не минахме покрай патрулна кола, дори не и покрай цивилна.

— Поне не покрай такава, която можеш да познаеш — казах аз.

Нощта беше мъглива. Не се виждаше нито една звезда. Въздухът бе топъл, но влажен. Млад мъж, носещ кутия с дванайсет бири, мина покрай нас, когато влязохме в разхладения от климатичната инсталация магазин, препълнен с любимите на американеца стоки. Видеоигри проблясваха ярко в ъгъла, а зад щанда млада жена подреждаше рафта с цигарите. Не изглеждаше над осемнайсет години, изрусената й коса падаше на вълни около лицето. Тънката й фигурка беше издокарана в туника на бели и оранжеви карета и тесни черни джинси. Ноктите й бяха дълги и яркочервени. Тя се обърна, за да разбере какво искаме, и аз се изненадах от твърдостта, изписана на лицето й. Изглеждаше като че ли е пропуснала велосипедите с помощни колела, а се е качила направо на „Харли Дейвидсън“.

— Елън Джордан? — запита Аби.

Продавачката погледна учудено, а после тревожно.

— Да. Кой пита?

— Аби Търнбул. — Аби делово подаде ръка, която Елън Джордан стисна отпуснато. — От Вашингтон — добави Аби. — От „Поуст“.

— Какъв пост?

— „Вашингтон Поуст“ — обясни Аби.

— О — погледна отегчено продавачката. — Имаме го вече. Ей там — посочи тя към понамалялата купчина до вратата.

Последва неловко мълчание.

— Аз съм репортер от „Поуст“ — обясни Аби.

Очите на Елън заблестяха.

— Без майтап?

— Без майтап. Бих искала да ви задам няколко въпроса.

— Имате предвид за някаква история?

— Да. Пиша материал, Елън. И наистина се нуждая от помощта ви.

— Какво искате да знаете?

Момичето се облегна на щанда. Сериозното изражение на лицето му отразяваше внезапно възникналото чувство за собствена значимост.

— Става дума за двойката, която се е отбила тук в петък вечерта, преди една седмица. Дошли са малко след девет часа, купили са шест пепсита и още няколко дреболии.

— А, изчезналите — каза тя оживено. — Знаете ли, не трябваше да ги насочвам към онова място за отдих. Но едно от първите неща, които ни казват, когато ни назначават тук, е, че никой няма право да използва тоалетната. Лично аз не бих имала нищо против, особено когато дойдоха момичето и момчето. Имам предвид — почувствах съжаление към нея, разбирах я.

— Сигурна съм, че е така — съчувствено каза Аби.

— Беше доста неудобно — продължи Елън. — Тя купи кутията с тампони и попита дали може да използва тоалетната, а приятелят й през цялото време стоеше до нея. Ох, иска ми се да бях й позволила.

— Откъде знаете, че това е бил приятелят й? — запита Аби.

За момент Елън изглеждаше объркана.

— Ами просто така предположих. Влязоха тук заедно и изглеждаше, че доста си падат един по друг. Знаете как се държат хората. Можете да си съставите мнение, ако им обърнете внимание. Аз стоя съвсем сама тук с часове и вече наистина мога да кажа нещо за хората. Например женените двойки. Идват тук често, тръгнали на път, децата чакат в колата. Та влизат те тук и аз веднага разбирам, че са уморени и не се разбират много добре. Но двамата, от които се интересувате, бяха адски нежни помежду си.

— Казаха ли ви друго, освен това, че им се налага да намерят тоалетна?

— Поговорихме си малко, докато им приготвях сметката — отговори Елън. — Нищо особено. Аз казах обикновеното: „Чудесна нощ за пътуване“ и „Накъде пътувате“.

— А те отговориха ли ви? — запита Аби и записа нещо в бележника си.

Аби я погледна внимателно.

— Казаха ли ви накъде са тръгнали?

— Споменаха за плажа. Спомням си го, защото им казах, че са късметлии. Струва ми се, че винаги когато хората потеглят към разни интересни места, аз вечно съм закована тук. Плюс това ние с гаджето ми току-що бяхме скъсали. И нали разбирате — бях доста изнервена.

— Разбирам — усмихна се Аби любезно. — Разкажете ми повече за техните действия, Елън. Нещо не ви ли направи впечатление?

Тя помисли малко, после каза:

— Не. Бяха много мили, но наистина бързаха. Предположих, че защото тя силно се нуждаеше от тоалетна. Но най-вече си спомням колко любезни бяха. Нали разбирате, тук редовно идват хора, които искат да използват тоалетната и когато им кажа, че не е разрешено, започват да се държат противно.

— Споменахте, че вие сте ги насочили към мястото за отдих — каза Аби. — Спомняте ли си какво точно им казахте?

— Естествено. Казах им, че има място за отдих недалеч оттук. Просто да се върнат на И-64 — посочи тя — и ще го видят след пет-десет минути. Няма начин да го пропуснат.

— Имаше ли още някой тук, когато им казахте това?

— Ами разни хора влизаха и излизаха. По пътищата има много народ. — Тя се замисли за момент. — Струва ми се, че отзад имаше някакво хлапе, което играеше на електронните игри. Малкият досадник вечно кисне тук.

— А някой друг, който да е бил близо до щанда по същото време? — настоя Аби.

— Имаше един мъж. Той влезе точно след тях. Разглеждаше списанията, а накрая си купи само кафе.

— По времето, докато говорехте с двойката ли стана това? — Аби неуморно преследваше подробностите.

— Да. Спомням си, защото той беше много дружелюбен и каза на момчето нещо за това, че джипът му е доста хубав. Те караха червен джип. Един от онези — луксозните. Беше паркиран точно пред вратата.

— Какво стана после?

Елън седна на стола пред касата.

— Ами май това беше всичко. Влязоха някакви други клиенти. Мъжът с кафето си тръгна и може би след около пет минути и те излязоха.

— А човекът с кафето — той до щанда ли стоеше, докато насочвахте двойката към мястото за отдих? — поиска да узнае Аби.

Елън се намръщи.

— Трудно ми е да си спомня. Струва ми се, че докато обяснявах, той разглеждаше списанията. После момичето отиде да си избере това, от което се нуждаеше, и се върна на щанда, когато той плащаше кафето си.

— Казахте, че те са излезли около пет минути след него — продължи Аби. — Какво правиха през това време?

— Ами всичко отне няколко минути — отговори тя. — Момичето сложи картон с шест бири на тезгяха. Аз й поисках някакъв документ и се оказа, че е под двайсет и една, така че не можех да й продам бирата. Но тя не се засегна от това, само се разсмя. Всъщност ние всички се разсмяхме. Аз не го приемам лично. По дяволите, навремето аз също опитвах. Та както и да е, накрая тя купи шест пепсита. И после си тръгнаха.

— Можете ли да опишете човека, онзи с кафето?

— Не много добре.

— Бял или черен?

— Бял. Струва ми се, че беше тъмен. Черна коса или тъмнокестенява. В края на двайсетте или началото на трийсетте години.

— Висок, нисък, дебел, слаб?

Елън погледна към задната част на магазина.

— Среден на ръст. Добре сложен, но не едър.

— Брада или мустаци?

— Мисля, че нямаше… Чакайте една секунда — лицето й светна. — Косата му беше къса. Да! Всъщност спомням си как тогава ми мина през ума, че изглежда като военен. Нали знаете, наоколо има доста военни. Често се отбиват тук на път за Тайдуотър.

— Какво още ви накара да мислите, че може да е военен? — запита Аби.

— Не знам. Вероятно маниерът му. Трудно ми е да обясня, но когато си виждал много военни, се стига дотам, че вече можеш без грешка да ги разпознаеш. Просто има нещо в тях. Като татуировките например. Доста от тях имат татуировки.

— Този човек имаше ли татуировка?

Учудването й прерасна в разочарование.

— Не забелязах.

— А как беше облечен?

— Ъъъ…

— Костюм, вратовръзка? — настоя Аби.

— Е, не беше с костюм и вратовръзка. Нищо елегантно. Вероятно джинси или тъмен панталон. Може и да е носил закопчано яке… Господи, наистина не съм сигурна.

— Случайно да си спомняте каква кола е карал?

— Не — отговори тя категорично. — Не видях колата му. Сигурно е паркирал някъде встрани.

— Казахте ли на полицаите всичко това, когато дойдоха, за да говорят с вас, Елън?

— Да. — Тя погледна към паркинга, където тъкмо спираше някаква кола. — Казах им почти всичко, което и на вас. С изключение на някои неща, за които тогава не можах да се сетя.

Влязоха двама тийнейджъри и се упътиха бързо към електронните игри. Елън отново насочи вниманието си към нас. Усещах, че нямаше какво повече да ни каже и започваше да се чуди дали не е говорила прекалено много.

Очевидно Аби усети същото.

— Благодаря ви, Елън — каза тя и се отдръпна от щанда. — Материалът ще излезе в събота или неделя. Прочети го.

Излязохме навън.

— Време е да изчезваме оттук, преди да се развика, че не желае думите й да се публикуват.

— Съмнявам се, че дори знае какво точно означава това — отговорих.

— Учудва ме това — каза Аби, — че ченгетата не са й наредили да си държи устата затворена.

— Може и да са й наредили, но да не е устояла на изкушението да види името си напечатано.

Мястото за отдих на И-64, накъдето продавачката бе насочила Дебора и Фред, изглеждаше съвсем пусто, когато спряхме там.

Аби паркира отпред, близо до автоматите за вестници и няколко минути стояхме в мълчание. Малкото дръвче пред нас изглеждаше сребърно на светлината на фаровете, а лампите приличаха на бели петна в мъглата. Не можех да си представя да сляза от колата си и да използвам тоалетната, ако съм сама.

— Зловещо — измърмори Аби под носа си. — Господи. Чудя се дали винаги във вторник вечер е толкова безлюдно, или новините са пропъдили хората.

— Вероятно и двете — отговорих. — Но съм сигурна, че не е било толкова пусто в петък вечер, когато Дебора и Фред са спрели тук.

— Може да са паркирали точно на мястото, където стоим — замисли се Аби. — Сигурно е имало хора навсякъде, тъй като тогава започваха празниците за Деня на труда. Ако тук са срещнали престъпника, той трябва да е доста дръзко копеле.

— Ако е имало много хора — казах аз, — трябва да са били и с много коли.

— Което означава? — запита тя и запали цигара.

— Ако предположим, че Дебора и Фред са срещнали някого тук и по някаква причина са го поканили в джипа, какво е станало с колата му? Да не е пристигнал тук пеша?

— Не е твърде вероятно — отговори Аби.

— А ако е шофирал — продължих аз — и е оставил колата си, паркирана тук, това само му е пречило, освен ако не е имало голямо движение.

— Разбирам накъде биеш. Ако неговата кола е била единствената на паркинга и е останала тук до късно през нощта, е съществувал риск да я види някой патрул и да я провери.

— Това е доста голям риск, ако в момента извършваш престъпление — добавих.

Аби се замисли за минута.

— Знаеш ли, притеснява ме това, че целият сценарий като че ли разчита на случайността, но всъщност не е така. Спирането на Дебора и Фред на мястото за отдих е било случайност. Ако са срещнали някого тук или дори в „Седем-единайсет“, като онзи с кафето, това също изглежда случайно. Но има и предумисъл. Ако някой ги е отвлякъл, изглежда, той е знаел какво върши.

Не отговорих. Помислих си за казаното от Уесли. Политическа връзка. Или убиец, който е имал и неуспешни опити. Ако предположим, че самите те не са решили да изчезнат, то не виждах как развръзката може да е друга, освен трагична.

Аби подкара колата. Тя проговори чак когато стигнахме до магистралата:

— Мислиш, че са мъртви, нали?

— Ще ме цитираш ли?

— Не, Кей. Няма да те цитирам. Искаш ли да знаеш истината? Точно сега въобще не ми пука за тази история. Просто искам да знам какво, по дяволите, става.

— Защото си разтревожена за себе си.

— Ти не би ли се тревожила?

— Да. Ако смятах, че телефоните ми се подслушват и ме следят, щях наистина да се тревожа, Аби. А като говорим за тревоги — доста късно е вече. Изтощена си. Абсурдно е да караш обратно до Вашингтон тази вечер.

Тя ме изгледа.

— Имам достатъчно място. Можеш да тръгнеш утре рано сутринта.

— Само ако имаш излишна четка за зъби, нощница и нямаш нищо против да ограбя бара ти.

Облегнах се назад, затворих очи и промърморих:

— Щом искаш — можеш да се напиеш. Всъщност аз сигурно ще се присъединя към теб.

Влязохме в къщата ми към дванайсет. Телефонът иззвъня и аз го вдигнах, преди да се включи секретарят.

— Кей?

В началото не познах гласа му, защото не го очаквах. После сърцето ми се разтуптя.

— Здравей, Марк — казах.

— Съжалявам, че звъня толкова късно…

Не можах да прикрия напрежението в гласа си, когато го прекъснах:

— Имам компания. Сигурно си спомняш, че съм ти споменавала приятелката ми Аби Търнбул, която работи в „Поуст“? Тя е при мен за тази нощ. Бъбрим си и си прекарваме чудесно.

Марк не отговори. След кратка пауза той каза:

— Май ще е по-добре да ми се обадиш, когато можеш.

Затворих.

Аби ме гледаше втренчено, изненадана от очевидното ми страдание.

— Кой, за бога, беше това, Кей?

През първия си месец в Джорджтаун бях толкова съкрушена от адвокатското училище и чувството за алиенация, че поддържах солидна дистанция от другите. Бях вече доктор по медицина, италианка от средната класа от Маями, със съвсем скромни претенции към прекрасните неща в живота. Изведнъж се озовах между умните и красивите и макар да не се срамувам от потеклото си, се чувствах на по-ниско социално стъпало.

Марк Джеймс бе един от привилегированите. Висок, с великолепна фигура, уверен в себе си и доста резервиран. Харесвах го дълго преди да науча името му. За първи път се срещнахме в библиотеката между слабо осветените рафтове с книги. Никога няма да забравя впечатляващите му зелени очи, приковани в мен, докато оживено обсъждахме някакво дело, което вече не си спомням. Приключихме разговора си на кафе в един бар. Говорихме си до късно през нощта. След това се виждахме почти всеки ден.

Струваше ми се, че в продължение на година почти не сме спали, тъй като дори когато спяхме заедно, любенето не ни оставяше много часове за сън. Независимо колко време прекарвахме заедно, то никога не ни стигаше и глупашки — типично за мен — бях убедена, че ще бъдем заедно завинаги. Отказвах да приема сериозно разочарованието, което се настани във връзката ни през втората година. Завърших с годежен пръстен, подарен от друг човек. Бях успяла да се убедя, че съм превъзмогнала чувствата си към Марк Джеймс, докато той мистериозно не се появи преди известно време.

— Тони май беше сигурно пристанище — реши Аби, говорейки за бившия ми съпруг, докато си пиехме коняка в кухнята.

— Тони беше практичен — отговорих. — Или поне отначало изглеждаше.

— Може би така е по-разумно. И аз съм го правила преди в жалкия си любовен живот. — Тя взе чашата си. — Изкарвах по някоя страстна връзка, бог знае, че не са били много и не са продължавали дълго. И когато всичко приключи, аз съм като ранен войник, който куца към дома си. Оказвам се в прегръдките на някой тип, с чара на мекотело, който обещава да се грижи за мен.

— Такава е приказката.

— Точно като при братя Грим — добави Аби горчиво. — Казват, че ще се грижат за теб, но всъщност те искат, за да им приготвяш вечерята и да им переш гащите.

— Току-що описа Тони подробно — казах.

— Какво стана с него?

— Не съм говорила с него от доста години.

— Хората поне трябва да си останат приятели.

— Той не искаше да бъдем приятели.

— Още ли мислиш за него?

— Не можеш да живееш с някого шест години и да не помислиш за него. Това не означава, че искам да съм с Тони. Но част от мен винаги ще държи на него и ще се надява той да е добре.

— Беше ли влюбена в него, когато се оженихте?

— Така мислех.

— Може и така да е — каза Аби. — Но ми се струва, че никога не си спирала да обичаш Марк.

Напълних отново чашите. И двете щяхме да се чувстваме ужасно на сутринта.

— Струва ми се направо невероятно, че сте се събрали след толкова много години — продължи тя. — И независимо какво се е случило, сигурна съм, че и Марк никога не е спирал да те обича.

Когато Марк се върна в живота ми, изглеждаше, че сме живели в различни страни по време на раздялата си и говорим на различни езици. Можехме да се разберем само на тъмно. Той ми каза, че е бил женен и съпругата му е починала при катастрофа. По-късно разбрах, че е зарязал адвокатската си практика и е постъпил във ФБР. Докато бяхме заедно, всичко изглеждаше великолепно — най-чудесните дни от първата ни година в Джорджтаун насам. Разбира се, не продължи дълго. Историята има гнусния навик да се повтаря.

— Струва ми се, не е негова вината, че са го прехвърлили в Денвър — каза Аби.

— Той си направи избора — отговорих. — Аз също.

— Не си искала да отидеш с него?

— Аз съм причината той да поеме тази задача, Аби. Искаше да се разделим.

— И затова е заминал за другия край на страната? Това ми се вижда прекалено.

— Когато хората са ядосани, действията им могат да бъдат крайни. Могат да допуснат солидни грешки.

— Вероятно той е и доста упорит, за да признае, че е направил грешка — каза тя.

— Упорит е. И аз съм упорита. Никой от нас не би спечелил награда за способностите си да направи компромис. Всеки от нас има кариера. Той беше в Куантико, а аз — тук, а това бързо ни измори. Аз нямах намерение да напусна Ричмънд, а той не възнамеряваше да се премести в Ричмънд. После той започна да се замисля дали да не се върне на улицата, да се прехвърли в друг офис или да заеме пост в Управлението във Вашингтон. Така вървяха нещата, докато накрая не правехме нищо друго, освен да се караме.

Замълчах и се опитах да намеря обяснение на нещо, което никога не би могло да бъде изяснено.

— Може просто да съм прекалено привързана към начина си на живот.

— Не можеш да си с някого и да продължиш да живееш, както досега, Кей.

Колко ли пъти с Марк си бяхме повтаряли точно това? Стигна се дотам, че рядко си казвахме нещо ново.

— Дали запазването на автономията ти си заслужава цената, която плащаш, или по-скоро — и двамата плащате?

Имаше дни, когато и аз не бях сигурна в това, но не го казах на Аби.

Тя запали цигара и взе бутилката коняк.

— Не сте ли опитвали да посетите брачен консултант?

— Не.

Това не отговаряше изцяло на истината. Ние с Марк не бяхме ходили на консултации, но аз отидох сама. Всъщност все още посещавах психиатър, макар и не твърде често.

— Той познава ли Бентън Уесли? — запита Аби.

— Естествено. Бентън е обучавал Марк в академията много преди аз да дойда във Вирджиния — отговорих. — Те са много добри приятели.

— Върху какво работи Марк в Денвър?

— Нямам представа. Някаква специална задача.

— Той знае ли за тукашните случаи? За изчезналите двойки?

— Сигурно — отговорих и замислено добавих: — Защо?

— Не знам. Но внимавай какво казваш на Марк.

— Тази вечер се обажда за първи път от месеци насам. Ясно е, че му казвам много малко неща.

Тя стана и я заведох до стаята й. Дадох й нощница и й показах банята. Тя продължаваше да говори. Явно конякът й беше подействал здраво.

— Той ще се обади отново. Или ти ще му се обадиш. Затова внимавай.

— Не възнамерявам да му се обаждам — казах.

— Значи и ти си същата като него — ядоса се Аби. — И двамата сте твърдоглави и непрощаващи. Това е изводът ми от тази ситуация, независимо дали ти харесва или не.

— Трябва да съм в офиса в осем часа — прекъснах я. — Ще те събудя в седем.

Тя ме прегърна за лека нощ и ме целуна по бузата.

През следващия уикенд станах рано, излязох и купих „Поуст“, но не можах да намеря материала на Аби. Не излезе и през следващата седмица и дори по-следващата и това ми се стори странно. Добре ли беше Аби? Защо не бях чула и дума от нея, откак си замина от Ричмънд?

В края на октомври се обадих в „Поуст“.

— Съжалявам — каза един мъж, който звучеше нервно. — Аби е в отпуск. Няма да се върне до август.

— В града ли е? — запитах объркано.

— Нямам представа.

Затворих телефона, прерових си тефтера и намерих домашния й телефон. Отговори ми телефонен секретар. Аби не отвърна на обаждането ми, нито пък на някое от другите, които направих през следващите няколко седмици. Чак малко след Коледа започнах да осъзнавам за какво ставаше дума. В понеделник, на шести януари, се прибрах у дома и намерих едно писмо в пощенската си кутия. Нямаше адрес на подателя, но не можех да сбъркам почерка. Отворих плика и открих лист жълта хартия, на който беше надраскано: „За теб. Марк“. Към него беше прикрепена къса статия от последното издание на „Ню Йорк Таймс“. Изумено прочетох, че Аби Търнбул е подписала договор за написването на книга за изчезването на Дебора Харви и Фред Чейни и ужасяващите сходства между техния случай и тези на другите четири двойки от Вирджиния, изчезнали и впоследствие открити мъртви.

Аби ме бе предупредила за Марк, сега той ме предупреждаваше за нея. Или ми изпращаше статията по друга причина?

Седях дълго в кухнята и се изкушавах да оставя възмутено послание на телефонния секретар на Аби или да се обадя на Марк. Най-после реших да се обадя на Ана — психиатърката ми.

— Чувстваш се предадена? — запита тя, когато се чухме по телефона.

— Меко казано е, Ана.

— Знаела си, че Аби пише история за вестника. Толкова по-лошо ли е писането на книга?

— Тя не ми каза, че пише книга — отговорих.

— Чувството ти, че си предадена, не означава, че това е истина — каза Ана. — В момента възприемаш нещата така, Кей. Но ще трябва да почакаш и да видиш. Колкото до това, защо Марк ти е изпратил статията, тук също ще е по-разумно да изчакаш и да разбереш. Вероятно това е начинът му да се опита да те достигне.

— Чудя се дали да не се консултирам с адвокат — казах. — Да видя може ли да се направи нещо, за да се предпазя. Нямам идея какво може да се появи в книгата на Аби.

— Смятам, че е по-добре да приемеш думите й за верни — посъветва ме Ана. — Тя ти е казала, че няма да те цитира, нали? Някога преди лъгала ли те е?

— Не.

— В такъв случай ти предлагам да й дадеш възможност. Дай й шанс да ти обясни. Освен това — добави Ана — не съм сигурна каква книга би написала Аби. Засега няма арести, няма категорично мнение за случилото се с изчезналата двойка. Първо трябва да се появят, нали?

Припомних си горчивата ирония на тази забележка две седмици по-късно, на двадесети януари, когато се намирах в управлението, за да разбера какво е станало с една декларация, която оторизираше Бюрото за криминални изследвания да създаде информационна банка за ДНК.

Връщах се от снекбара с чаша кафе в ръка, когато видях Пат Харви, елегантна в морскосиния си кашмирен костюм и с черно дипломатическо куфарче в ръка. Тя говореше с няколко от делегатите в коридора. Видя ме, извини се и се запъти към мен.

— Доктор Скарпета — каза тя и протегна ръка.

Изглеждаше доволна от срещата ни, но изморена и отчаяна.

Зачудих се защо не е във Вашингтон. Тя отговори на незададения ми въпрос:

— Поискаха да подкрепя сенатската декларация — каза тя и се усмихна нервно. — Предполагам, двете с вас сме тук днес по една и съща причина.

— Благодаря ви. Ние се нуждаем от цялата подкрепа, която можем да получим.

— Струва ми се, че не трябва да се тревожите — отговори тя.

Вероятно беше права. Показанията на националния директор на наркополицията и предизвиканият от тях шум щяха да окажат солиден натиск на комисията от Министерството на правосъдието.

Последва неловко мълчание, по време на което и двете разглеждахме околните, аз я запитах кротко:

— Как сте?

За секунда очите й се изпълниха със сълзи. После тя ми отправи нервна усмивка и се загледа в другия край на коридора.

— Надявам се, че ще ме извините. Видях един човек, с когото трябва да говоря.

Пат Харви едва се бе отдалечила, когато пейджърът ми иззвъня. След минута бях на телефона.

— Марино е на път — обясни секретарката ми.

— Аз също — казах. — Приготви ми апаратурата, Роуз. Увери се, че всичко е в ред. Светкавица, камера, батерии, ръкавици.

— Добре.

Проклинайки високите си токове и дъжда, забързах надолу по стълбите към улица „Губернатор“. Вятърът обръщаше чадъра ми. Представих си очите на Пат Харви в мига, в който разкриха болката й. Слава богу, тя не стоеше до мен, когато пейджърът ми злокобно ме бе призовал на работа.