Двойни убийства

3.

Измина цяла седмица, преди да чуя нещо от някой свързан със случая Харви-Чейни, чието разследване не беше стигнало доникъде, поне доколкото аз знаех. В понеделник, когато бях потънала до лактите си в кръв в моргата, Бентън Уесли се обади. Искаше да говори с Марино и мен спешно и предложи да отидем на вечеря в дома му.

— Струва ми се, че Пат Харви го изнервя — каза Марино.

Колебливи капчици дъжд се стичаха по предния прозорец на колата му, докато пътувахме към къщата на Уесли.

— На мен лично въобще не ми пука дали тя ще се съветва с някоя гледачка на ръка, дали ще се обади на Били Греъм, или на шибаното великденско зайче.

— Хилда Озимек не е врачка — отговорих аз.

— Половината от онези сборища на сестрите Роуз, с изрисувана върху надписа ръка, са просто фасада за проститутките.

— Наясно съм с това — отвърнах уморено.

Марино отвори пепелника и ми напомни какъв мръсен навик е пушенето. Ако успееше да натъпче още един фас вътре, сигурно щеше да влезе в книгата на Гинес.

— Разбирам, че си чувала за Хилда Озимек — продължи той.

— Всъщност не знам много за нея, освен това, че живее някъде в Каролина.

— Южна Каролина.

— У семейство Харви ли е отседнала?

— Вече не — каза Марино и изключи чистачките, тъй като слънцето надникна иззад облаците. — Иска ми се проклетото време да вземе решение най-после. Тя се върнала в Южна Каролина вчера. До Ричмънд и обратно я докарали с частен самолет, ако можеш да повярваш на това.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде знаеш?

Учудих се, че Пат Харви се е обърнала към ясновидка, но още повече ме изненада това, че би могла да го сподели с някого.

— Добър въпрос. Просто ти предавам казаното от Бентън, когато се обади по телефона. Очевидно онази Хилда е видяла в кристалното си кълбо нещо, което ужасно е разстроило госпожа Харви.

— Какво по-точно?

— Акълът ми не го побира. Бентън не навлезе в подробности.

Не разпитвах повече, защото обсъждането на Бентън Уесли и неговото мълчание ме потискаха. Навремето ние с него изпитвахме удоволствие от съвместната си работа и се отнасяхме помежду си с уважение и топлота. Сега го намирах отчужден и не можех да не мисля, че държанието на Уесли с мен има нещо общо с Марк. Когато Марк ме напусна, за да се заеме със задачата си в Колорадо, той също така напусна и Куантико, където се радваше на привилегията да ръководи Легалния тренировъчен екип в националната академия на ФБР. Уесли загуби колега и приятел и вероятно смяташе, че аз съм виновна за това. Приятелските връзки между мъже могат да бъдат по-здрави от брак, а братята по значка са по-лоялни един към друг от любовници.

След около час Марино отби от магистралата и малко по-късно загубих ориентацията си из левите и десни завои по селските пътища, които водеха навътре в провинцията. В миналото се бях срещала с Уесли много пъти, но винаги в неговия или моя офис. Никога не ме бе канил в дома си, разположен в живописния пейзаж на вирджинските гори и ферми, където пасищата бяха оградени с бели огради, а къщите и плевниците се намираха далеч от шосетата. Завихме по пътя за дома му и започнахме да преминаваме покрай дълги частни пътища, които водеха към големи модерни къщи с просторни дворове и европейски автомобили, паркирани пред гаражи за две-три коли.

— Не знаех, че толкова близо до Ричмънд има вашингтонски квартали — забелязах аз.

— Какво? Живееш тук от четири-пет години и никога не си чувала за настъплението на Севера?

— Ако си роден в Маями, Гражданската война не е най-основната ти мисъл — отговорих.

— Сигурно не е. По дяволите, Маями дори не е в тази страна. Всяко място, където могат да гласуват дали английският да бъде официалният език, не принадлежи на Съединените щати.

Заяжданията на Марино за родния ми град не бяха нещо ново.

Марино намали скоростта, зави по застлан с чакъл път и каза:

— Не е лоша колибката, а? Май федералните агенти са платени по-добре от градската полиция.

Къщата беше с каменна основа, керемиди на покрива и големи панорамни прозорци. Розови храсти покриваха предната част, а източното и западното крило бяха засенчени от магнолии и дъбове. Излязох от колата и се заоглеждах за неща, които можеха да хвърлят повече светлина върху личния живот на Уесли. Над вратата на гаража имаше закачен баскетболен кош, а близо до купчината дърва стоеше червена косачка, посипана с окосена трева. По-натам се виждаше обширен заден двор, безупречно украсен с цветни лехи, азалии и овощни дървета. Около газовата скара бяха подредени няколко стола и аз си представих как Уесли и жена му си пият питиетата и пекат пържоли в мързеливите летни вечери.

Марино натисна звънеца. Съпругата на Уесли отвори вратата. Тя се представи като Кони.

— Бен се качи горе за минута — каза тя усмихнато и ни въведе във всекидневната с френски прозорци, огромна камина и старинни мебели. Никога преди не бях чувала някой да нарича Уесли „Бен“. Но и никога не бях срещала жена му. Тя изглеждаше малко над четиридесетте, привлекателна брюнетка с лешникови очи, толкова светли, че преминаваха почти в жълто, и остри черти, напомнящи тези на съпруга й. В нея имаше някаква благост, кротка резервираност, която издаваше силен характер и нежност. Предпазливият Бентън Уесли, когото познавах, без съмнение у дома беше съвсем различен човек. Зачудих се доколко Кони е запозната с подробностите на професията му.

— Ще пийнеш ли една бира, Пит? — запита тя.

Марино се настани в един стол-люлка.

— Изглежда, аз съм определеният за шофьор, така че ще е по-добре да се придържам към кафето.

— Кей, какво мога да ти предложа?

— Кафе е напълно достатъчно — отговорих. — Ако не те затруднява.

— Радвам се най-после да се запозная с теб — добави Кони искрено. — Бен говори за теб от години. Той има много високо мнение за теб.

— Благодаря. — Комплиментът ме смути и следващата й реплика беше истински шок за мен.

— Когато видяхме Марк за последен път, аз го накарах да обещае, че ще те доведе на вечеря при следващото си идване в Куантико.

— Това е много мило — казах аз, като едва успях да се усмихна.

Очевидно Уесли не й казваше всичко, а мисълта, че Марк наскоро е идвал във Вирджиния, без дори да ми се обади, беше повече, отколкото можех да понеса.

Тя ни остави, за да отиде до кухнята, и Марино запита:

— Чувала ли си се с него наскоро?

— Денвър е прекрасен — отговорих уклончиво.

— Мръсна работа е това, ако искаш моето мнение. Изкарват го от дълбокото му прикритие и го държат в Куантико за известно време. А после го пращат да работи върху нещо, за което няма право да разкаже на никого. Ето още една причина, поради която не биха могли да ми платят достатъчно, за да се запиша в Бюрото.

Не отговорих.

Той продължи:

— Свършено е с личния ти живот. Както казваха преди: „Ако Хувър2 искаше да имаш жена и деца, щеше да ти ги даде заедно със значката“.

— Хувър беше много отдавна — казах и се загледах навън в дърветата, които се полюляваха от вятъра.

Изглеждаше, че пак ще вали, този път сериозно.

— Може и така да е. Но все още нямаш право на личен живот.

— Не съм сигурна, че който и да е от нас го има, Марино.

— Това е проклетата истина — измърмори той под носа си.

Чуха се стъпки и Уесли влезе, облечен в костюм, с вратовръзка, сив панталон и колосана бяла риза, леко измачкана. Изглеждаше изморен и напрегнат. Запита дали жена му ни е предложила питиета.

— Кони се грижи за нас — отговорих.

Уесли седна и погледна часовника си.

— Ще вечеряме след около час — каза той и скръсти ръце в скута си.

— Не съм чувал нищичко от Моръл — започна Марино.

— Страхувам се, че няма новини. Нищо обнадеждаващо — отговори Уесли.

— Не съм и мислил, че има. Просто ти казвам, че не съм чул нищичко от Моръл.

Лицето на Марино беше безизразно, но усещах негодуванието му. Макар все още да не бях чула никакви оплаквания от него, предполагах, че се чувства като футболист, принуден този сезон да седи на пейката. Винаги досега се беше радвал на добро сътрудничество с детективите от другите служби и всъщност това правеше екипа на ПЗЖП във Вирджиния силен. Но започнаха случаите с изчезналите двойки и следователите спряха да си говорят помежду си. Не говореха и с нас с Марино.

— Разследването е в застой — уведоми ни Уесли. — Не можахме да стигнем по-далеч от източното място за отдих, където кучето загуби следата. Единственото друго, което се появи, е разписка, намерена в джипа. Очевидно Дебора и Фред са спрели в „Седем-единайсет“3, след като са напуснали къщата на Харви в Ричмънд. Купили са кашонче „Пепси“ и още няколко дреболии.

— В такъв случай там е направена проверка — каза Марино раздразнено.

— Разпитали са продавачката, която е била на смяна тогава. Тя си спомня влизането им в магазина. Било малко след девет часа вечерта.

— Сами ли са били? — запита Марино.

— Така изглежда. Никой друг не е влязъл с тях, а ако някой е чакал в джипа, не е имало нищо нередно, съдейки по поведението им.

— Къде се намира този „Седем-единайсет“? — попитах.

— Приблизително на седем километра от мястото за отдих, където открихме джипа — отговори Уесли.

— Каза, че са купили още няколко дреболии — отбелязах. — Не можеш ли да си по-точен?

— Точно това смятах да направя — каза Бентън. — Дебора Харви е купила кутия тампони. Попитала дали може да използва тоалетната, но й отговорили, че това е нарушение на правилника. Продавачката ни обясни как ги е насочила към мястото за отдих на И-64.

— Където кучето е загубило следата — каза Марино и се намръщи озадачено. — Срещу мястото, където намерихме джипа.

— Точно така — отговори Уесли.

— А пепсито, което са купили? — попитах. — Намерихте ли го?

— Шест кутии „Пепси“ лежаха в хладилната чанта, когато полицията преглеждаше джипа.

Бентън млъкна, щом жена му се появи с нашите кафета и чаша чай с лед за него. Тя ни сервира мълчаливо, после излезе от стаята. Кони Уесли изглеждаше тренирана в дискретност.

— Смяташ, че са отишли на мястото за отдих, за да може Дебора да се погрижи за проблема си, и там са се срещнали с откачения, който ги е пречукал — вмъкна Марино.

— Не знаем какво е станало с тях — напомни ни Уесли. — Има много възможности, за които трябва да се замислим.

— Например? — запита все още намръщено лейтенантът.

— Похищение.

— Искаш да кажеш — отвличане? — Марино не криеше скептицизма си.

— Не забравяй коя е майката на Дебора.

— Да, знам. Госпожа безпощадната Наркоцарица, която получи поста си, защото президентът искаше да даде на феминистките движения нещо, с което да се занимават.

— Пийт — каза Уесли кротко. — Не мисля, че е разумно да я обявяваш за тъп плутократ или служител, назначен само за фасада. Макар и постът й да звучи по-авторитетно, отколкото е в действителност, защото няма правителствен статут, но Пат Харви отговаря лично пред президента. Всъщност тя координира дейността на всички федерални агенции във войната срещу търговията с наркотици.

— Да не споменаваме и досието й от времето, когато беше държавен прокурор — добавих аз. — Тя енергично подкрепяше усилията на Белия дом да изиска смъртни присъди за убийствата, свързани с наркотици. И доста говореше по въпроса.

— Тя и още поне стотина други политици — каза Марино. — Вероятно щях да съм по-загрижен, ако тя беше от онези либерали, които искат да легализират тази свинщина. Тогава можех да се чудя дали някой крайнодесен моралист не е решил, че Господ му е наредил да гепи хлапето на Пат Харви.

— Тя беше доста нападателна — каза Уесли. — Успя да осъди много от лошите, помогна за прокарването на важни закони, устоя на смъртни заплахи, дори преди няколко години колата й бе взривена…

— Да, празен ягуар, паркиран пред кънтри-клуба. И това я направи героиня — прекъсна го Марино.

— Мисълта ми е — продължи Уесли търпеливо, — че тя си е създала доста врагове, особено поради нападките си към разни благотворителни дружества.

— Четох нещо по въпроса — казах аз, като се опитвах да си спомня подробностите.

— В момента обществото знае съвсем малко за това — каза Уесли. — Последните й действия бяха насочени към АКМСН. Американска коалиция на майките срещу наркотиците.

— Сигурно се шегуваш — обади се Марино. — Това е все едно да кажеш, че УНИЦЕФ е мръсна организация.

Не споменах, че всяка година изпращам пари на АКМСН и съм техен ентусиазиран привърженик.

Уесли продължи:

— Госпожа Харви събираше улики, за да докаже, че АКМСН служи като фасада на един наркокартел и други нелегални дейности в Централна Америка.

— Господи — обади се Марино и поклати глава. — Чудесно е, че не правя дарения на никой, освен Фонда за подпомагане семействата на загинали полицаи.

— Изчезването на Дебора и Фред е озадачаващо, защото изглежда свързано с другите изчезнали двойки — каза Бентън. — Но може нарочно да ни карат да мислим, че съществува връзка, макар това да не е вярно. Може да си имаме работа със сериен убиец. Или пък с нещо друго. Но независимо какъв е случаят, трябва да работим по въпроса, без да вдигаме много шум.

— Значи сега чакате искане на откуп или нещо подобно, а? — запита Марино. — Знаеш, че някои престъпници от Централна Америка биха върнали Дебора на майка й срещу определена цена.

— Не мисля, че това би станало, Пийт — отговори Уесли. — Може и да е по-лошо. Пат Харви трябва да свидетелства по дело на Конгреса следващата година. И то също е свързано с незаконни благотворителни организации. В момента не можеше да й се случи нищо по-неприятно от изчезването на дъщеря й.

Стомахът ми се сви при тази мисъл. В професионално отношение Пат Харви не изглеждаше уязвима, тъй като през цялата си кариера се бе радвала на неопетнена репутация. Но освен всичко друго тя беше и майка. Доброто на децата й бе много по-важно за нея, отколкото собствения й живот. Семейството й представляваше нейната ахилесова пета.

— Не можем да отхвърлим възможността за политическо отвличане — отбеляза Бентън, загледан към двора.

Уесли също имаше семейство. Кошмарите, които го преследваха, бяха, че някой престъпен бос или убиец, заловен от Уесли, би насочил отмъщението си към жена му и децата му. В къщата му имаше сложна алармена система и телефон пред външната врата. Бентън бе избрал да живее в отдалечен район в провинцията на Вирджиния, телефонът му не беше отбелязан в указателя, а адресът му никога не се даваше на репортери или дори на повечето от колегите и познатите му. До днес дори аз не знаех къде живее, но предполагах, че домът му е по-близо до Куантико, може би в Маклийн или Александрия.

Уесли проговори отново:

— Сигурен съм, че Марино ти е споменал за историята с Хилда Озимек.

Кимнах.

— Тя сериозна ли е?

— Бюрото я е използвало няколко пъти, макар да не ни е приятно да го признаем. Талантът или силата й, наречи го както искаш, са истински. Не ме карай да обяснявам. Този феномен надхвърля възможностите ми. Но мога да ти кажа, че веднъж тя помогна да открием един от самолетите на ФБР, който беше паднал в планините на Западна Вирджиния. Освен това тя предвиди и убийството на Садат, а ние щяхме да сме подготвени за опита за убийство на Рейгън, ако се бяхме вслушали по-внимателно в думите й.

— Да не искаш да кажеш, че е предвидила стрелбата по Рейгън? — запита Марино.

— С точност до един ден. Но ние не предадохме думите й по-нататък. Предполагам — не ги взехме на сериозно. Това беше грешката, колкото и откачено да звучи. Оттогава винаги щом тя каже нещо, тайните служби искат да знаят подробностите.

— Тайните служби, да не би да си правят и хороскопи? — ухили се Марино.

— Смятам, че Хилда Озимек би се отнесла скептично към хороскопите. А и доколкото знам, никога не гледа на ръка — остро отвърна Уесли.

— Как госпожа Харви е научила за нея? — попитах.

— Вероятно от някого в Министерството на правосъдието. Както и да е, тя докара ясновидката в Ричмънд в петък и очевидно Хилда й е съобщила някои неща, които са успели да я накарат… Е, просто ще ви кажа, че в момента госпожа Харви ми прилича на заредено оръжие. Страхувам се, че действията й могат да нанесат повече щети, отколкото да оправят нещата.

— Какво точно й е казала ясновидката? — поисках да узная.

Уесли ме погледна сериозно и отговори:

— Не мога да навлизам в подробности. Поне не и засега.

— Тя обсъди ли ги с теб? — попитах. — Пат Харви съобщи ли ти, че се е обърнала към ясновидка?

— Нямам право да обсъждам това, Кей — каза Уесли и тримата замълчахме за момент.

През ума ми мина, че госпожа Харви не е съобщила тази информация на Бентън. Беше го разбрал по някакъв друг начин.

— Не знам — най-после се обади Марино. — Може и да е за откуп. Не мога да изключа подобна възможност.

— Не можем да изключим никоя възможност — твърдо заяви Уесли.

— Това продължава вече две години и половина, Бентън — казах.

— Да — намеси се Марино. — Шибано дълго време. Но все още ми се струва, че е работа на психопат, който убива двойките от ревност, защото е загубеняк, не може да създава приятелства и мрази хората, които могат.

— Това, разбира се, е сериозна възможност. Някой, който редовно обикаля и търси млади двойки. Може да посещава алеите за влюбени, отбивките за отдих или другите местенца, където хлапетата паркират. Може да обикаля дълго, преди да удари, а после да си припомня убийството с месеци, докато нуждата му да убива не стане непреодолима, а и отново му се предостави удобна възможност. Може да е просто съвпадение — Дебора Харви и Фред Чейни са се оказали на лошо място и в лошо време.

— Не знам да има доказателства, че някоя от двойките е била паркирала и се е занимавала със секс, когато са се сблъскали с убиеца — посочих аз.

Уесли не отговори.

— А и освен Дебора и Фред не изглежда другите двойки да са отбивали на място за отдих или някое от другите любовни местенца, както ги нарече — продължих. — Очевидно те са пътували нанякъде, когато се е случило нещо, което ги е накарало да спрат и да пуснат някого в колата си или да се качат в неговата.

— Теорията за ченгето убиец — измърмори Марино. — Не си мисли, че не съм я чувал и преди.

— Може да е бил някой, който се е представял за ченге — отговори Уесли. — Това би обяснило защо младежите са спрели и вероятно са се качили в нечия кола за проверка на документите или нещо подобно. Всеки може да влезе в магазин за униформи и да си купи полицейска лампа, униформа, значка или каквото и да е друго. Единственият проблем е, че сигналната лампа привлича вниманието. Другите шофьори я забелязват и ако в района има истинско ченге, твърде възможно е то да спре, за да предложи помощта си. До момента не е имало и един доклад, че някой е забелязал пътен инцидент в района, където са изчезнали тийнейджърите.

— Също така можем да се запитаме защо портфейлите и портмонетата им са останали в колите, с изключение на чантата на Дебора Харви, която не беше намерена — казах. — Ако на младежите е било наредено да се качат в полицейска кола за проверка, защо тогава са оставили шофьорските си книжки и документи в колите си? Това са първите неща, които един полицай би поискал да види и когато влизаш в колата му, те винаги са с теб.

— Може да не са влезли там доброволно, Кей — каза Уесли. — Смятат, че са спрени от полицай, а когато онзи тип стига до прозореца, вади пистолет и ги принуждава да се качат в неговата кола.

— Ужасно е рисковано — опроверга го Марино. — Ако аз съм на тяхно място, ще дам газ и ще изчезна колкото се може по-бързо оттам. А и винаги има шанс някой минаващ шофьор да види нещо. Искам да кажа — как можеш да вкараш двама души в колата си, заплашвайки ги с пистолет в четири или пет различни случая и никой да не забележи нищо?

— По-добър въпрос е — каза Бентън, като ме погледна колебливо, — как убиваш осем човека, без да оставиш никакви следи, дори без драскотина по някоя от костите, или куршум, намерен близо до телата.

— Удушаване, обесване или прерязано гърло — казах аз раздразнено, защото това не беше първият път, когато Уесли ме притискаше по въпроса. — Всички трупове бяха напълно разложени, Бентън. И искам да ти напомня теорията за ченгето, която посочва, че жертвите са влезли в колата на убиеца. Съдейки по миризмата, която хрътката последва миналия уикенд, изглежда твърде вероятно, ако някой е сторил нещо лошо на Дебора Харви и Фред Чейни, същият този човек да се е качил в джипа на Дебора, да го е изоставил на мястото за отдих и да е пресякъл пеша магистралата.

Лицето на Уесли изглеждаше изморено. Вече няколко пъти бе потрил слепоочията си, като че ли го мъчеше главоболие.

— Целта на разговора ми с вас двамата е да ви посоча, че в този случай може да има проблеми, които изискват от нас да действаме изключително внимателно. Искам директно и открито сътрудничество между трима ни. Задължителна е абсолютна дискретност. Никакви разговори с журналисти, на никого да не се дава никаква информация — дори на близки роднини, приятели, други съдебни лекари или ченгета. И без разговори по радиото. — Той погледна и двама ни. — Държа да бъда уведомен незабавно, ако или когато бъдат намерени телата на Дебора Харви и Фред Чейни. А ако госпожа Харви опита да се свърже с някой от вас, насочете я към мен.

— Тя вече осъществи контакт — казах.

— Знам това, Кей — отговори Уесли, без да ме погледне.

Не го попитах откъде знае, но се нервирах и това ми пролича.

— Поради обстоятелствата, разбирам защо си отишла да се видиш с нея — добави той. — Но ще е добре да не се случва отново, разумно ще е да не обсъждаш тези случаи с нея занапред. Това само създава допълнителни проблеми и участието й в разследването става прекалено. А намесата й я излага на доста опасности.

— Защо? Смяташ, че и тя може да умре? — запита Марино скептично.

— По-възможно е да изгуби самоконтрола си и да стане ирационална.

Загрижеността на Уесли за доброто психическо състояние на Пат Харви може и да бе искрена, но на мен ми изглеждаше пресилена. Докато пътувахме обратно към Ричмънд, не можех да спра да се тревожа, че причината, поради която Бентън искаше да ни види тази вечер, нямаше нищо общо с благополучието на изчезналата двойка.

— Струва ми се, че съм манипулирана — признах най-после, когато Ричмънд се очерта на хоризонта.

— Добре дошла в клуба — каза Марино раздразнено.

— Наясно ли си какво всъщност става?

— О, да — отговори той, щракайки запалката си. — Имам известни подозрения. Смятам, че шибаното ФБР е надушило нещо, което ще накара някой важен човек да изглежда доста зле. Имам странното чувство, че някой иска да се покрие, а Бентън е попаднал в центъра на бъркотията.

— Ако той е попаднал, същото се отнася и за нас.

— Точно така, док.

Изминаха три години откак Аби Търнбул се появи в офиса ми с букет от свежи перуники и бутилка великолепно вино. Беше денят, когато тя дойде да се сбогува, след като беше подала оставката си в ричмъндския „Таймс“. Потегляше към Вашингтон като полицейски репортер на „Поуст“. Обещахме си да поддържаме връзка, както правят хората в подобни случаи. Срамувах се, че дори не помня последния път, когато съм й се обадила или съм й драснала няколко реда.

— Искаш ли да те свържа? — питаше Роуз — секретарката ми. — Или да запиша съобщението?

— Ще говоря с нея — отговорих. — Скарпета — обявих гръмко по навик, преди да успея да се спра.

— Все още звучиш ужасно началнически — прозвуча познатият глас.

— Аби! Съжалявам — засмях се аз. — Роуз ми каза, че си ти. Както винаги съм по средата на още петдесетина неща и май напълно съм забравила изкуството да се държиш дружелюбно по телефона. Как си?

— Чудесно. Ако не броиш факта, че броят на убийствата във Вашингтон се утрои, откак се преместих тук.

— Съвпадение, надявам се.

— Наркотици. — Гласът й звучеше нервно. — Кокаин, крак и полуавтоматични оръжия. Винаги съм смятала, че най-лошо е положението в Маями. Или Ню Йорк. Но чудесната ни столица е най-зле.

Погледнах часовника и отбелязах времето на обаждането в списъка. Отново по навик. До такава степен бях привикнала да попълвам списъците с обажданията, че посягах към тях дори когато фризьорката ми се обаждаше.

— Надявах се, че днес си свободна за вечеря — каза тя.

— Във Вашингтон? — запитах озадачено.

— Всъщност аз съм в Ричмънд.

Предложих да вечеряме у дома, взех си куфарчето и се запътих към бакалницата. Бутах количката из магазина и се чудех на какво да се спра. Най-после избрах две филета и зеленчуци за салатата. Денят беше прекрасен. Мисълта, че ще видя Аби, подобряваше настроението ми. Реших, че вечер, прекарана със стар приятел, е добро извинение отново да се заема с готвене.

Стигнах до вкъщи и започнах работа енергично. Смачках пресния чесън в купа с червено вино и зехтин. Макар майка ми винаги да ме беше мъмрила за „съсипването на добра пържола“, изпитвах увереност в кулинарските си способности. Честно казано, правя най-добрата марината в града и няма парче месо, което да не бъде подобрено от нея. Измих бостънските марули и ги изсуших върху хартиени кърпи, нарязах гъби, лук и последния хановерски домат, като с неудоволствие си мислех, че трябва да се погрижа за грила. Не можех повече да отлагам задачата и излязох на терасата.

Докато разглеждах цветните лехи и дърветата в задния си двор, за момент се почувствах като беглец в своя собствен имот. Грабнах препарата за почистване и гъбата и енергично започнах да търкам градинските мебели. После се захванах със скарата, която не бях използвала от съботната нощ през май, когато ние с Марк бяхме заедно за последен път. Атакувах яростно мазнината, докато лактите ме заболяха. Образи и гласове нахлуха в мислите ми. Спор. Скандал. После оттегляне в гневно мълчание, което приключи със страстно любене.

Едва познах Аби, когато пристигна в дома ми малко преди шест и половина. Докато работеше като полицейски репортер в Ричмънд, косата й стигаше до раменете и имаше сиви кичури, които й придаваха запуснат и неподдържан вид, и това я правеше да изглежда по-стара от нейните четиридесет и няколко години. Сега сивото го нямаше. Косата й беше късо подстригана в елегантен стил, подчертаващ фината структура на лицето и очите й, които бяха в различни нюанси зелено. Смятах тази несиметричност за много интересна. Облеклото й се състоеше от тъмносин копринен костюм и бяла копринена блуза. В ръката си носеше елегантно черно кожено куфарче.

— Изглеждаш съвсем по вашингтонски — казах и я прегърнах.

— Толкова се радвам да те видя, Кей.

Аби помнеше, че обичам скоч, и беше донесла бутилка „Гленфидич“. Не загубихме много време, за да я отворим. После седнахме да си пием питиетата на терасата и говорехме, без да спираме, докато аз приготвях скарата под тъмнеещото лятно небе.

— Да, в някои отношения Ричмънд ми липсва — обясняваше Аби. — Вашингтон е вълнуващ, като изключим боклуците. Реших да се поглезя и си купих „Сааб“. Вече веднъж го разбиха, откраднаха му фаровете, изпочупиха вратите. Плащам по сто и петдесет кинта на месец, за да паркирам проклетото нещо, а паркингът се намира на четири преки разстояние от апартамента ми. А при „Поуст“ паркирането е изключено. Ходя на работа пеша и използвам служебна кола. Да, Вашингтон определено не е Ричмънд. Но не съжалявам, че отидох — добави тя с пресилена увереност.

— Още ли работиш и вечер?

Пържолите зацвърчаха, когато ги поставих на скарата.

— Не. Вече е ред на други. Младите репортери препускат след здрачаване, а аз ги следвам през деня. Викат ме след края на работното време само ако става нещо наистина голямо.

— Редовно чета статиите ти — казах. — В кафенето продават „Поуст“. Обикновено си го купувам на обед.

— Аз невинаги знам върху какво работиш — призна тя. — Но съм наясно с някои неща.

— Това обяснява ли защо си в Ричмънд? — запитах, докато нанасях марината върху филето.

— Да. Случаят Харви.

Не отговорих.

— Марино не се е променил.

— Говори ли с него? — погледнах към нея.

Тя ми отговори с кисела усмивка:

— Опитах. А и с няколко от другите следователи. Разбира се, и с Бентън Уесли. С други думи — забрави.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Аби, и с мен никой не споделя много. Но това да не се записва.

— Целият ни разговор няма да се записва, Кей — каза тя сериозно. — Не съм дошла при теб, за да те тормозя за информация.

Аби замълча за момент.

— Наясно съм с това, което става тук, във Вирджиния. Бях по-загрижена от редактора ни за тези случаи, докато не изчезнаха Дебора Харви и приятелят й. Сега вече работата стана напечена.

— Не съм изненадана.

— Не съм съвсем сигурна откъде да започна. — Тя изглеждаше неспокойна. — Има някои неща, които не съм споделяла с никого, Кей. Но имам чувството, че се движа по повърхност, където определени хора не желаят да ме виждат.

— Май не схващам много добре — казах аз и взех питието си.

— Аз също. Започнах да се питам дали не си въобразявам разни работи.

— Аби, прекалено си загадъчна. Моля те, обясни ми за какво става дума.

Тя си пое дълбоко дъх, извади цигара и отговори:

— От дълго време се интересувам от смъртта на тези двойки. Проведох известни разследвания, а от самото начало реакцията на моите действия е странна. Надминава обикновеното неохотно отношение, с което се сблъсквам в полицията. Щом заговоря по въпроса, хората просто ми затварят телефона. А миналия юни имах посещение от ФБР.

— Моля? — изоставих работата си и я изгледах внимателно.

— Спомняш ли си тройното убийство в Уилиямсбърг? Майка, баща и син, застреляни по време на грабеж.

— Да.

— Пишех статия за това и трябваше да отида до Уилиямсбърг. Знаеш, че когато напуснеш шосе 64, ако завиеш надясно, се отправяш към колониален Уилиямсбърг. Но ако завиеш наляво от отбивката, стигаш до задънен край при входа на лагер „Пиъри“. Не мислех и направих погрешния завой.

— И аз съм го правила един-два пъти — признах.

Тя продължи:

— Отидох до будката на охраната и обясних, че съм объркала пътя. Доста зловещо местенце между другото. Господи. Всички онези гигантски предупредителни знаци, които гласят „Тренировъчна дейност на въоръжените сили“, „Влизането тук показва съгласие да бъдат претърсени вещите ви и самите вие“. Почти очаквах екип за бързо реагиране, съставен от неандерталци в маскировъчни дрехи, да изскочи от храстите и да ме завлече някъде.

— Полицаите в базата не са особено дружелюбни — забелязах аз, леко развеселена.

— Е, аз не губих време да изчезна оттам — каза Аби. — Всъщност бях забравила за инцидента, докато четири дни по-късно двама агенти на ФБР не се появиха в „Поуст“, търсейки ме. Искаха да знаят какво съм правила в Уилиямсбърг, защо съм отишла до лагер „Пиъри“. Очевидно номерът на колата ми е бил записан и проследен до вестника. Беше доста странно.

— Защо пък ФБР ще се интересува от това? — попитах. — Лагер „Пиъри“ е на ЦРУ.

— ЦРУ няма изпълнителна власт в Съединените щати. Вероятно точно заради това. Може ония кретени да са били агенти на ЦРУ представящи се за хора на ФБР. Кой може да каже какво всъщност става, когато си имаш работа с онези откачалки? Освен това ЦРУ никога не е признавало, че лагер „Пиъри“ е основната им тренировъчна база, а агентите, които ме разпитваха, въобще не споменаха за ЦРУ. Но знаех каква е целта им, а и те знаеха, че аз съм наясно.

— Какво още те питаха?

— Най-вече искаха да разберат дали пиша нещо за лагера „Пиъри“ и опитвала ли съм да се вмъкна вътре. Казах им, че ако съм имала намерение да се вмъкна, щях да постъпя малко по-хитро, отколкото да отида направо до будката на охраната, а и макар в момента да не работя върху нещо, свързано с ЦРУ, вероятно би трябвало да се замисля по въпроса.

— Сигурна съм, че това ги е зарадвало — казах сухо.

— Не им мигна окото. Знаеш ги какви са.

— ЦРУ са параноидни, Аби, особено по отношение на лагера „Пиъри“. Дори щатската полиция и медицинските хеликоптери нямат право да летят над него. Никой не може да наруши въздушното им пространство или да премине зад будката на охраната, освен ако самият Исус Христос не е казал някоя добра дума за него.

— Ти също си обърквала пътя, а и немалко туристи са го правили — напомни ми тя. — Но хората от ФБР никога не са идвали да те търсят, нали?

— Не. Но аз не работя за „Поуст“.

Свалих пържолите от скарата и Аби ме последва в кухнята. Продължи да говори, докато аз сервирах салатите и сипвах виното.

— Откак онези типове идваха при мен, започнаха да се случват странни неща.

— Например?

— Струва ми се, че телефоните ми се подслушват.

— На какво се базираш?

— Започна се с домашния ми телефон. Говоря си с някого и чувам нещо. Също и в работата, особено напоследък. Прехвърлят ми разговора и през цялото време имам чувството, че някой подслушва. Трудно е да се обясни. — Аби нервно подреди приборите си. — Някаква неподвижност, шумна тишина, опиши го както искаш. Но е там.

— Други странни неща?

— Ами имаше нещо преди няколко седмици. Стоях пред аптеката близо до площад „Дюпон“. Трябваше да се срещна там с един информатор в осем вечерта. Щяхме да си намерим някое спокойно местенце, да седнем да вечеряме и да поговорим. Видях някакъв човек. Късо подстриган, облечен в яке и джинси, хубав. Премина покрай мен два пъти за петнайсет минути, докато стоях на ъгъла. Мярнах го и по-късно, когато ние с моя човек отивахме към ресторанта. Знам, че звучи налудничаво, но определено имам чувството, че ме следят.

— Виждала ли си този човек преди?

Тя поклати глава.

— А оттогава виждала ли си го?

— Не — отговори Аби. — Но има и още нещо. Пощата ми. Живея в кооперация. Всички пощенски кутии са долу във фоайето. Понякога получавам разни неща с печати, които са абсолютно безсмислени.

— Уверявам те, че ако ЦРУ се занимаваше с кореспонденцията ти, не би разбрала за това.

— Аз не казвам, че пощата ми изглежда отваряна. Но в няколко случая разни хора — майка ми и литературният ми агент — се кълнат, че са изпратили дадено писмо на определен ден, но когато аз най-после го получа, датата на печата не отговаря на посочената от тях. Закъснения. С дни, със седмици. Не знам — замисли се тя. — Вероятно бих предположила, че това се дължи на немарливостта на пощенските служби, но заедно с всичко друго, което става, вече започвам да се тревожа.

— Защо някой би искал да подслушва телефона ти, да те следи или да преглежда кореспонденцията ти? — зададох критичния въпрос.

— Ако знаех, сигурно щях да мога да направя нещо по въпроса.

Аби най-после започна да се храни.

— Великолепно е — но въпреки комплимента не изглеждаше ни най-малко гладна.

— Дали няма възможност — запитах откровено — срещата ти с агентите на ФБР и епизодът при лагера „Пиъри“ да са те поизнервили?

— Явно е, че съм станала параноидна. Но виж, Кей, аз наистина не работя върху „Уотъргейт“ или нещо подобно. Вашингтон получава сензациите една след друга, все същата стара история. Единствената голяма новина е това, което става тук. Тези убийства или вероятни убийства на тийнейджъри. Започнах да се ровя из тях и се набутах в неприятности. Какво мислиш?

— Не съм сигурна. — С неудоволствие си спомних държанието на Бентън Уесли и предупрежденията му от предишната вечер.

— Знам за историята с липсващите обувки — каза Аби.

Не отговорих и не показах изненадата си. Това беше подробност, която засега не бе съобщена на журналистите.

— Не е нормално осем човека да завършат живота си в горите, а техните чорапи и обувки да не се намерят на местопрестъпленията или вътре в изоставените им коли. — Тя погледна към мен с очакване.

— Аби — казах кротко и напълних чашите ни с вино, — знаеш, че не мога да навлизам в подробности по тези случаи. Дори с теб нямам право да ги обсъждам.

— И нямаш никаква идея, която да ми помогне да разбера срещу какво съм изправена?

— Честно казано, вероятно знам по-малко и от теб.

— Това ми подсказва нещо. Случаите датират отпреди две години и половина, а ти знаеш по-малко от мен.

Спомних си думите на Марино за това, че „някой иска да покрие нещата“. Сетих се за Пат Харви и съдебното дело в Конгреса. Страховете ми нараснаха.

Аби проговори:

— Пат Харви е ярка звезда във Вашингтон.

— Наясно съм с важността й.

— Има повече от това, което си чела във вестниците, Кей. Във Вашингтон събиранията, на които си поканен, имат същото значение като гласовете. Вероятно дори и по-голямо. Когато става дума за важни хора, включени в елитния списък на гостите, Пат Харви е там заедно с Първата дама. Носят се дори слухове, че при следващите президентски избори Пат Харви може успешно да приключи започнатото от Джералдин Фераро.

— Надежди за вицепрезидент? — запитах със съмнение.

— Така гласи клюката. Аз съм скептично настроена, но ако следващият ни президент е републиканец, смятам, че тя ще има място в кабинета или дори може да стане министър на правосъдието. При положение че запази самообладание.

— Ще й се наложи доста да поработи върху самообладанието си, докато премине през всичко това.

— Личните проблеми наистина могат да съсипят кариерата ти — съгласи се Аби.

— Могат, ако им позволиш. Но ако ги надмогнеш, те правят по-силен и по-способен.

— Знам — измърмори тя, като гледаше втренчено чашата си за вино. — Аз самата никога нямаше да напусна Ричмънд, ако не беше станало нещастието с Хена.

Сестрата на Аби — Хена — бе убита малко след като заех поста си в Ричмънд. Трагедията свърза нас с Аби професионално. Станахме приятелки. След няколко месеца тя прие работата в „Поуст“.

— Все още ми е трудно да се връщам тук — каза Аби. — Всъщност това е първият път, откак се преместих. Тази сутрин дори минах покрай къщата ни и се изкуших да почукам на вратата, да видя дали сегашните собственици биха ме пуснали да вляза. Не знам защо. Но исках да се разходя отново из къщата, да проверя дали ще мога да понеса да видя стаята на Хена и да заменя ужасяващия си спомен за нея с нещо по-безболезнено. Но къщата изглеждаше празна. Май така е по-добре. Струва ми се, че нямаше да имам сили да го направя.

— Когато наистина си готова, ще го направиш — отбелязах, и ми се прииска да й разкажа за това, как досега не можех да използвам терасата си заради спомените, свързани с нея.

Но постижението ми звучеше съвсем незначително, а и Аби не знаеше за Марк.

— Късно тази сутрин говорих с бащата на Фред Чейни — каза Аби. — После отидох у семейство Харви.

— Кога ще се появи материалът ти?

— Вероятно най-рано в съботното издание. Все още имам да свърша доста работа. Вестникът иска очерк за Дебора и Фред, а и всичко друго по отношение на разследването — особено някаква връзка с останалите четири двойки.

— Как ти се видяха семейство Харви, когато говори с тях?

— Ами аз всъщност не говорих с Боб. Веднага щом пристигнах, той излезе със синовете си. Журналистите не са му много приятни, а и имам чувството, че да бъде „съпругът на Пат Харви“ наистина го вбесява. Той никога не дава интервюта.

Аби избута встрани полуизяденото филе и взе цигарите си. Страстта й към цигарите бе станала още по-силна, отколкото я помнех.

— Тревожа се за Пат. Изглежда състарена с десет години за последната седмица. А и имаше странен вид. Не можех да се отърва от мисълта, че знае нещо и си е съставила своя собствена теория за случилото се с дъщеря й. Струва ми се, че точно това засили любопитството ми. Чудя се дали е получавала някакви заплахи или бележка от някой, свързан с историята. Но тя отказва да каже нещо по въпроса дори и на полицията.

— Не мога да си представя, че тя може да постъпи толкова неразумно.

— Аз пък мога — каза Аби. — Смятам, че ако тя си мисли, че има шанс Дебора да се върне вкъщи ненаранена, не би казала и на Господ какво става.

Станах, за да разчистя масата.

— Няма да е лошо да направиш по едно кафе — обади се Аби. — Не ми се иска да заспя на волана.

— Кога трябва да тръгнеш? — попитах, докато зареждах миялната машина.

— Скоро. Преди да потегля към Вашингтон, трябва да се отбия на още едно-две места.

Погледнах към нея, докато сипвах вода в кафеварката.

Тя обясни:

— Магазинчето „Седем-единайсет“, където Дебора и Фред са спрели, след като са напуснали Ричмънд…

— Откъде знаеш за това? — прекъснах я.

— Успях да го изкопча от шофьора на влекача, който се е мотал из мястото за отдих и е чакал да му наредят да откара джипа. Дочул полицаите да обсъждат една касова бележка, намерена в хартиена торба. Изискваше доста труд, но успях да разбера за кой „Седем-единайсет“ става дума и коя продавачка е била на смяна по времето, когато Дебора и Фред са се отбили там. Някой ми спомена името на Елън Джордан, която работи в смяната от четири до полунощ, от понеделник до петък.

Обичах Аби и по тази причина лесно бях забравила, че заслужено е спечелила многото си награди за журналистически разследвания.

— Какво очакваш да научиш от продавачката?

— Разпити като този, Кей, са все едно да търсиш печалба от лотарията в кутия бисквити. Не знам отговорите. Всъщност не знам дори въпросите, поне докато не започна да се ровя из нещата.

— Убедена съм, че не трябва да се мотаеш сама посред нощ, Аби.

— Ако искаш да дойдеш като охрана — отговори тя развеселена, — бих се радвала на компанията ти.

— Смятам, че това не е много добра идея.

— Сигурно си права — съгласи се тя.

Реших все пак да го направя.