Двойни убийства

5.

Миризмата се усещаше отдалеч. Тежки капки дъжд удряха по изгнилите листа, небето бе мрачно като на разсъмване, тук-там в мъглата се виждаха оголените зимни дървета.

— Господи — измърмори Марино, настъпвайки един клон. — Сигурно отдавна са тук. Няма друга миризма като тази. Винаги ми напомня за мариновани раци.

— Става и по-лошо — обеща Джей Моръл, който ни водеше.

Краката ни потъваха в черна кал, а всеки път, когато Марино се блъснеше в някое дърво, получавах леден душ. За щастие държах дебело палто с качулка и солидни гумени ботуши в багажника на служебната си кола точно за случаи като този. Не успях да си намеря само дебелите кожени ръкавици, а беше невъзможно да вървиш през гората и да пазиш очите си от клоните, ако си с ръце в джобовете.

Казаха ми, че труповете били два, вероятно мъж и жена. Намирали се на по-малко от седем километра от мястото за отдих, където миналата есен открихме джипа на Дебора Харви.

Не си сигурна, че са те, си казвах при всяка стъпка. Но когато достигнахме местопрестъплението, сърцето ми се сви. Бентън Уесли говореше с един офицер, който работеше с детектор за метали, а никой нямаше да повика Бентън тук, ако полицаите не бяха абсолютно сигурни. Той стоеше изправен и излъчваше спокойната увереност на ръководител. Не изглеждаше притеснен от времето или вонята на разлагаща се човешка плът. Не се оглеждаше наоколо, попивайки подробностите, както правехме ние с Марино, и аз знаех защо. Уесли вече бе разгледал всичко. Дошъл е тук дълго преди да ме повикат.

Труповете лежаха един до друг, с лица надолу, в малко сечище на около два километра от черния път, където оставихме колите си. Разлагането очевидно бе започнало отдавна, защото от телата бяха останали само скелетите. Дългите кости на ръце и крака се подаваха като мръсни сиви пръчки от изгнилите дрехи, засипани с листа. Черепите бяха отделени и избутани или търколени на един-два метра встрани, вероятно от дребни хищници.

— Намерихте ли чорапите и обувките им? — запитах, защото не видях нищо подобно.

— Не, мадам. Но намерихме едно портмоне. — Моръл посочи към трупа отдясно. — Четиридесет и четири долара и двайсет и шест цента. Плюс шофьорска книжка на името на Дебора Харви. — Той протегна ръка отново и добави: — Предполагаме, че левият труп е на Фред Чейни.

Жълтата лента, указваща местопрестъпление, проблясваше влажно срещу мрачната купчина дървета. Съчки пращяха под краката на мъжете, които оглеждаха сцената, гласовете им се сливаха в неясно бърборене под унилия, непресекващ дъжд. Отворих лекарската си чанта и извадих чифт хирургически ръкавици и фотоапарата си.

За известно време не помръднах, само стоях и разучавах смалените, безплътни тела пред мен. Определянето на пола и расата на скелетите невинаги може да стане от един поглед. Не бих се клела в нищо, докато не погледна тазовете, закрити в момента от нещо, което приличаше на тъмносини или черни джинси. Но съдейки по характеристиките на трупа от дясната ми страна — дребни кости, малък череп и слепоочни кости, тясно чело и кичурите дълга руса коса, залепнали по изгнилите дрехи, нямах причина да мисля за друго, освен за бяла жена. Размерът на спътника й, по-грубите кости, широкото чело, големият череп и плоското лице, подхождаха на бял мъж.

Що се отнася до случилото се с двойката — не можех нищо да кажа. Нямаше пречупени прешлени, които да насочват към удушаване. Не видях фрактури или дупки, които можеха да покажат следи от удари или куршуми. Мъж и жена лежаха кротко заедно в смъртта си, костите на лявата й ръка — пъхнати под неговата дясна, като че ли се е държала за него до края, празните очни ябълки гледаха тъжно под стичащия се по черепите дъжд.

Преместих се по-близо, коленичих и чак тогава забелязах ивица тъмна почва, толкова тясна, че едва се виждаше от двете страни на телата. Ако бяха умрели през уикенда на Деня на труда есенните листа още нямаше да са паднали и земята под тях щеше да е сравнително гола. Не харесах преминалите през ума ми мисли. Достатъчно неприятно бе, че полицаите се разхождаха из цялата околност от часове. По дяволите! Да местиш или разбуташ труп по какъвто и да е начин, преди съдебният лекар да е пристигнал, е ужасен грях, и всеки от полицаите тук го знаеше.

— Доктор Скарпета? — наведе се към мен Моръл, чийто дъх образуваше бяло облаче от студа. — Току-що говорих с Филипс. — Той погледна към няколко от полицаите, които претърсваха гъстите храсти, на около десетина метра от нас. — Той намерил един часовник, обица и малко дребни пари — горе-долу тук, където са телата. Странното е, че металотърсачът продължава да издава звуци. Филипс го поставил над труповете и машинката отново изпищяла. Може да е цип или метална катарама, или копче по джинсите им. Смятах, че би трябвало да знаете.

Вгледах се в слабото му, сериозно лице. Трепереше въпреки якето си.

— Кажете ми какво сте направили с телата, освен поставянето на детектора за метали върху тях, Моръл. Виждам, че са били местени. Трябва да знам точното положение, в което са ги открили тази сутрин.

— Не знам как са били, когато ловците са ги намерили, макар те да твърдят, че не са се доближавали — каза той, като очите му оглеждаха гората. — Но, мадам, те изглеждаха по този начин, когато ние дойдохме тук. Всичко, което ние направихме, бе да проверим за лични вещи — погледнахме в джобовете им и нейното портмоне.

— Предполагам, направили сте снимки, преди да преместите нещо — казах отмъстително.

— Започнахме да правим снимки още щом пристигнахме.

Извадих малко фенерче и се заех с безнадеждната задача да търся някакви улики. След като телата са били изложени на климатичните условия толкова много месеци, шансовете да се намерят косми, влакна или други частици, са твърде нищожни.

Моръл наблюдаваше мълчаливо и нервно се местеше от крак на крак.

— Открихте ли още нещо по време на разследването, което би могло да ни помогне, при положение че това наистина са Дебора Харви и Фред Чейни? — попитах, защото не се бях виждала и говорила с Моръл от деня, когато намерихме джипа на Дебора.

— Нищо, освен възможна връзка с наркотици — отговори той. — Казаха ни, че съквартирантът на Чейни в Каролина бил пристрастен към кокаин. Може и Чейни да се е забавлявал от време на време с кокаин. Това е една от възможностите, които трябва да вземем предвид, защото той и момичето на Харви може да са се срещнали с някой търговец на наркотици и да са дошли тук заедно с него.

Това не звучеше особено вероятно.

— Защо Чейни ще остави джипа на мястото за отдих и ще тръгне нанякъде с търговец на наркотици, та дори и ще вземе Дебора със себе си? — запитах. — Защо просто да не си купи дрогата на мястото за отдих и да си тръгне по пътя?

— Може да са дошли тук, за да се забавляват.

— Кой нормален човек ще дойде тук по тъмно, за да се забавлява или да прави каквото и да било друго? А и къде са им обувките, Моръл? Да не искаш да ми кажеш, че са тръгнали боси през гората?

— Не знаем какво е станало с обувките им — каза той.

— Това е интересно. Досега сме открили пет мъртви двойки и не знаем какво се е случило с обувките им. Не сме намерили нито една обувка, нито един чорап. Не ти ли се вижда странно?

— О, да, мадам. Странно е, разбира се — отговори той, като се свиваше от студа. — Но точно сега трябва да се захвана с този случай, без да се замислям за останалите двойки. Налага ми се да работя с това, което имам. А за момента имам само предположението за възможна връзка с наркотици. Не мога да си позволя да се отвличам заради серийни убийства или заради това коя е майката на Дебора, защото може да сгреша и да пропусна очевидното.

— Аз, разбира се, не бих искала да пропуснете очевидното.

Той замълча.

— Открихте ли някакви наркотици в джипа?

— Не. А и нищо, което да намеква за наркотици. Но все още трябва да пресеем голямо количество листа и почва…

— Времето е отвратително. Не мисля, че е много добра идея да се захващате с почвата.

Прозвучах нетърпелива и раздразнена. Ядосах му се. А и на полицията също. По палтото ми се стичаше вода. Коленете ме боляха. Ръцете и краката ми постепенно ставаха безчувствени. Вонята беше непреодолима, а шумното плющене на дъжда ме нервираше.

— Не сме започнали да копаем или да използваме ситата. Смятах, че това може да почака. Почти нищо не се вижда. Досега сме използвали само металотърсача и очите си.

— Е, колкото повече хора обикалят наоколо, толкова по-голям е рискът някоя следа да бъде заличена. Дребни костици, зъби и други неща могат да бъдат настъпени и да потънат в калта.

Полицаите стояха тук от часове. Вероятно беше дяволски късно да се опитвам да запазя сцената чиста.

— Та искате ли да ги местим днес, или да изчакаме времето да се изясни? — запита той.

При нормални обстоятелства бих изчакала дъждът да спре и стане по-светло. Когато телата са лежали в гората месеци, да ги оставиш покрити с найлони на същото място за още един-два дни, не би променило нищо. Но докато ние с Марино паркирахме на черния път, там вече чакаха няколко телевизионни екипа. Някои от репортерите седяха в колите си, други смело се разхождаха под дъжда и се опитваха да изкопчат някаква информация от полицаите, които стояха на пост. Обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Макар да нямах право да нареждам на Моръл какво да прави, според кодекса телата бяха под моята юрисдикция.

— В багажника на колата има носилки и чували за телата — казах и извадих ключовете си. — Помолете някой да ги донесе. Ще преместим труповете и аз ще ги закарам в моргата.

— Разбира се. Ще се погрижа за това.

— Благодаря.

В същия момент Бентън Уесли клекна до мен.

— Как разбра? — попитах.

Въпросът беше двусмислен, но той знаеше какво имам предвид.

— Моръл ме намери в Куантико. Дойдох веднага.

Уесли разгледа телата, ъгловатото му лице изглеждаше почти мършаво в сянката на мократа му качулка.

— Виждаш ли нещо, което може да ни каже какво се е случило?

— Всичко, което мога да ти кажа за момента, е, че по черепите им нямаше фрактури и не са били застреляни в главата.

Той не отговори. Мълчанието му засили нервността ми. Започнах да разгъвам чаршафите. Марино приближи към нас с ръце, пъхнати в джобовете на палтото му и свити рамене, за да се предпази от студа и дъжда.

— Ще хванеш пневмония — отбеляза Уесли и се изправи. — Толкова ужасни скръндзи ли са шефовете в полицията, че не ви купят поне шапки?

— Мамка му — каза Марино. — Смяташ се за късметлия, че ти сипват бензин в проклетата кола и те обзавеждат с пистолет. Идиотите на улица „Спринг“ са по-добре от нас.

На улица „Спринг“ се намираше щатският затвор. Вярно беше, че всяка година се харчеха повече пари за престъпниците, отколкото за полицаите, които ги държаха далеч от улиците. Марино обичаше да се оплаква заради този факт.

— Виждам, че местните ченгета са те довлекли тук от Куантико. Щастливият ти ден — каза Марино.

— Съобщиха ми какво са намерили. Попитах дали вече са ви извикали.

— Да бе. Е, най-после свършиха и това.

— Мога да ги разбера. Моръл ми каза, че никога не е попълвал формуляр на ВИКАП. Може би няма да е лошо да му помогнеш.

Марино се загледа в труповете. Мускулите на челюстта му потръпваха.

— Трябва да вкараме това в компютъра — продължи Уесли под звуците на дъжда, който плющеше по земята.

Спрях да се вслушвам в разговора им, нагласих един от чаршафите до останките от жената и я обърнах по гръб. Тя беше в добър вид, ставите и връзките все още незасегнати. В климат като вирджинския обикновено е нужна поне година трупът да се превърне изцяло в скелет или разбъркани кости. Мускулните тъкани, връзки и хрущяли са здрави. Тя беше дребничка. Припомних си снимката на чудесната млада гимнастичка, позираща на гредата. Забелязах, че дрехата й е нещо като пуловер или фланела, а джинсите — грижливо закопчани. Разгънах и другия чаршаф и извърших същата процедура с приятеля й. Да обръщаш разложени тела е все едно да обръщаш камъни. Никога не знаеш какво ще намериш отдолу, освен дето винаги можеш да разчиташ на насекомите. Настръхнах, когато изпод телата изпълзяха няколко паяка и изчезнаха под листата.

Смених позата си в безплоден опит да застана по-удобно и осъзнах, че Уесли и Марино си бяха тръгнали. Коленичих самотно в дъжда и започнах да опипвам листата и почвата, търсейки нокти, дребни кости и зъби. Забелязах, че от едната мандибула4 липсваха няколко зъба. Вероятно бяха някъде около телата. След двайсетина минути открих един зъб, малко прозрачно копче — сигурно от мъжка риза, и два фаса. На всяко от местопрестъпленията бяха намерени фасове, макар да смятахме, че никоя от жертвите не е пушила. Но по-странното бе, че на нито един от фасовете нямаше марка или име на производителя.

Моръл се върна и аз веднага му обърнах внимание на това.

— Никога не съм бил на място, където да няма фасове — отговори той.

Зачудих се на колко ли местопрестъпления е бил. Предполагах, не много.

— Изглежда, като че ли част от цигарената хартия е била обелена или краят на цигарата близо до филтъра откъснат — обясних аз, но когато не получих никакъв отговор, се зарових отново в калта.

Стъмваше се, когато най-после се отправихме обратно към колите си — мрачна група полицаи, които здраво държаха носилките с яркооранжевите чували за трупове. Достигнахме тесния черен път в момента, когато от север задуха силен вятър и дъждът започна да замръзва.

Тъмносиньото ми комби бе оборудвано като катафалка. Специални ключалки, монтирани на пода, държаха носилките на място, за да не се плъзгат напред-назад по време на транспортирането. Седнах зад волана и закопчах колана си. Марино се настани до мен. Моръл затръшна задната врата, а фотографите и операторите ни запечатаха на филм. Един от журналистите, който не желаеше да се предаде, потропа на прозореца ми и аз заключих вратите.

— Господ да ни е на помощ. Силно се надявам, че няма да бъда повикан на още един от тези случаи — възкликна Марино и включи отоплението.

Заобиколих няколко дупки на пътя.

— Ама че лешояди. — Той гледаше в страничното огледало към репортерите, бързащи към колите си. — Някой тъп задник сигурно е съобщил нещо по радиото. Вероятно Моръл. Малоумният му кретен. Ако беше в моето поделение, щях да го пратя обратно на улицата да регулира движението или на гише информация в участъка.

— Спомняш ли си как трябва да излезем на И-64 оттук? — попитах.

— При разклонението дай наляво. Мамка му. — Той открехна прозореца и извади цигарите си. — Нищо не може да се сравни с возенето в затворена кола в компанията на разложени трупове.

След около един час отключих служебния вход на сградата на съдебните лекари и натиснах червеното копче на стената. Широката врата се отвори с шумно скърцане. Светлина проблесна по мокрия асфалт. Паркирах комбито и отворих задната врата. Плъзнахме навън носилките и ги вкарахме в моргата. Няколко от специалистите криминолози слязоха от асансьора и ни се усмихнаха, без да погледнат повторно към товара ни. Трупове върху носилки и колички бяха нещо обикновено и невпечатляващо като стените. Човек просто свикваше да заобикаля кървавите петна по пода и да не обръща внимание на неприятните миризми.

Извадих ключа и отворих стоманената врата на хладилника, после отидох да се погрижа за регистрирането на телата и етикетите им. Прехвърлихме труповете в един двоен шкаф и ги оставихме сами за през нощта.

— Имаш ли нещо против утре да се отбия да видя дали си научила нещо за тези двамата? — запита Марино.

— Добре.

— Те са — каза той. — Трябва да са те.

— Страхувам се, че е така, Марино. Какво стана с Уесли?

— На път е към Куантико, където може да качи елегантните си обувки на бюрото и да получи резултатите по телефона.

— Мислех, че сте приятели — казах разтревожено.

— Да, ама животът е странно нещо, док. Същото става и когато отивам на риба. Прогнозите предричат ясно и хубаво време, а в момента, когато се кача в лодката, започва шибан дъжд.

— Вечерна смяна ли си по време на уикенда?

— Не, доколкото знам.

— Какво ще кажеш да дойдеш в неделя на вечеря? Към шест, шест и половина?

— Да, сигурно ще успея — каза той и отмести погледа си, но не и преди да уловя болката в очите му.

Бях чула, че жена му се преместила в Ню Джърси преди Деня на благодарността, за да се грижи за умиращата си майка. Оттогава няколко пъти бях вечеряла с Марино, но той не желаеше да говори за личния си живот.

Влязох в залата за аутопсии и се отправих към съблекалнята, където държа личните си вещи и чифт дрехи, които обличам при нужда. Бях мръсна, вонята от труповете — прилепнала към дрехите, кожата и косата ми. Напъхах дрехите, с които бях на местопрестъплението, в найлонов чувал за боклук и залепих на него бележка до чистача на моргата. Молех го да занесе дрехите ми на химическо чистене утре сутрин, колкото се може по-рано. После влязох под душа, където останах доста дълго време.

Един от многото съвети на Ана след преместването на Марк в Денвър, бе да направя усилие да поправя щетите, които редовно нанасях върху фигурата си.

— Гимнастика — произнесе тя ужасяващата дума. — Ендорфините успокояват депресията. Ще се храниш по-добре, ще спиш по-добре и ще се чувстваш по-добре. Смятам, че няма да е лошо да се захванеш отново с тениса.

Послушах я и това се оказа унизително преживяване. Не бях докосвала ракета от юношеските си години и макар бекхендът ми никога да не е бил особено добър, сега вече никакъв го нямаше. Взимах уроци веднъж седмично, вечер, когато почти не съществуваше вероятност да бъда подложена на любопитните погледи на хората, които си пиеха коктейлите на терасата на „Уестууд тенис клуб“.

Напуснах офиса и времето едва ми стигна да се добера до клуба, да препусна до съблекалнята и да облека екипа за тенис. Грабнах ракетата от шкафчето си и изхвърчах на корта. Дори ми останаха две свободни минути, през които започнах загрявката си с разтегателни упражнения и смело се опитвах да докосна пръстите на краката си. Кръвта ми се раздвижи мързеливо.

Треньорът ми, Тед, се появи иззад зелената завеса. Носеше две кошници с топки.

— Чух новините и реших, че няма да се видим тази вечер — каза той, остави кошниците и свали якето си.

През цялата година Тед беше с великолепен тен и представляваше доста приятна и жизнерадостна гледка. Обикновено ме поздравяваше с весела усмивка и намигване, но тази вечер изглеждаше потиснат.

— Малкият ми брат познаваше Фред Чейни. Аз също го познавах, макар и не така добре.

Тед се загледа в хората, които играеха на съседния корт, и каза:

— Фред беше един от най-готините типове, които познавам. И не го казвам само защото е… Брат ми наистина е разстроен от тази история.

Той се наведе и взе няколко топки.

— Честно казано, притеснява ме и това, че вестниците говорят само за приятелката му. Като че ли само дъщерята на Пат Харви е изчезнала. Не искам да кажа, че момичето не беше чудесно, а и случилото се с нея не е по-малко ужасно от съдбата на Фред. — Той замълча за момент. — Е, смятам, знаеш какво имам предвид.

— Знам — отговорих. — Другата страна на въпроса е, че семейството на Дебора Харви е подложено на непрестанен оглед и никога няма да им позволят да тъгуват в усамотение, защото Пат Харви е майка на Дебора. Несправедливо и трагично е, откъдето и да го погледнеш.

Тед се замисли за това и ме погледна в очите.

— Знаеш ли, не съм мислил по този начин досега. Но си права. Не смятам, че е много забавно да си известен. А и не мисля, че ми плащаш на час, за да стоим тук и да си говорим. Върху какво искаш да поработим тази вечер?

— Странични удари. Искам да ме накараш да тичам от единия до другия край на корта, за да си припомня колко силно мразя пушенето.

— От мен вече няма да чуеш лекции по този въпрос.

Той се премести към центъра на мрежата. Аз се отдръпнах назад. Първият ми удар нямаше да е и наполовина толкова лош, ако играехме на двойки. Физическата болка е добро отвличане на вниманието и успях да освободя мислите си от неприятностите на изминалия ден. Уви, те бързо ми бяха припомнени, когато се прибрах вкъщи и свалих мокрите си дрехи.

Пат Харви беше почти изпаднала в истерия.

— Телата, които са намерили днес. Трябва да знам.

— Още не са идентифицирани, а и аз не съм ги прегледала — отговорих, като седнах на леглото и сритах маратонките си.

— Мъж и жена. Така чух.

— Така изглежда засега. Да.

— Моля ви, кажете ми има ли някаква възможност да не са те — каза тя.

Поколебах се.

— О, господи — прошепна Пат Харви.

— Госпожо Харви, не мога да потвърдя…

Тя ме прекъсна с треперещ глас:

— Полицаите ми казаха, че са намерили портмонето на Деби и шофьорската й книжка.

Моръл, помислих си. Малоумното копеле. После проговорих:

— Не можем да направим идентификация само по личните вещи.

— Тя е моя дъщеря!

Сега щяха да последват заплахи и простотии. И преди ги бях чувала от другите родители, които при нормални обстоятелства изглеждаха кротки като неделно училище. Реших да дам възможност на Пат Харви да се захване с нещо конструктивно.

— Труповете още не са идентифицирани — повторих.

— Искам да я видя.

Никога, помислих си.

— Телата не могат да бъдат идентифицирани чрез оглед — казах. — Останали са почти само скелетите.

Тя се задъха.

— Ако ни помогнете, можем да направим идентификацията утре, иначе ще отнеме няколко дни.

— Какво искате да направя? — запита тя тревожно.

— Имам нужда от рентгенови снимки, картони от зъболекаря, всичко, свързано с медицинската история на Дебора, което можете да ми осигурите.

Мълчание.

— Смятате ли, че ще можете да ми ги доставите?

— Разбира се — отговори тя. — Веднага ще се погрижа за това.

Помислих си, че тя ще подсигури медицинските картони на дъщеря си още преди разсъмване, дори ако за тази цел се наложи да събуди половината лекари в Ричмънд.

На следващия ден, следобед, свалях найлоновата покривка от служебния ни скелет, когато чух Марино в коридора.

— Тук съм — казах високо.

Той влезе в стаята за конференции и погледна с безизразно лице към скелета, чиито кости бяха свързани с жици, а куката на върха на черепа му го придържаше към стойката. Беше малко по-висок от мен, а стъпалата му се люлееха над дървената основа с колелца.

Вдигнах документацията си от масата и казах:

— Какво ще кажеш да го бутнеш по-насам?

— Да не смяташ да заведеш Слабия на разходка?

— Той отива долу, а пък името му е Хариш — отговорих.

Костите и малките колелца потропваха леко, докато Марино и ухиленият му спътник ме следваха към асансьора и привличаха развеселените погледи на някои от колегите ми. Не извеждахме Хариш често и като правило, когато го отвеждахме от ъгъла му, похитителите му невинаги имаха сериозни намерения. Миналия юни, на рождения си ден, влязох рано сутринта в офиса си и го заварих седнал на стола ми, облечен в бяла престилка, с очила и цигара между зъбите му. Един от претрупаните с работа криминолози от горния етаж минал покрай кабинета ми и поздравил учтиво скелета, без да забележи нещо странно. Поне така ми казаха.

— Не искаш да ми кажеш, че той ти говори нещо, докато работиш, нали? — каза Марино, докато вратата на асансьора се затваряше.

— Говори, но по свой собствен начин — отвърнах. — Смятам, че когато ми е подръка, е много по-полезен от помощните диаграми.

— Каква е историята с името му?

— Бил е купен преди години, когато тук е работил един патолог индиец на име Хариш. Скелетът също е на индиец. Мъж, около четиридесетте или малко по-стар.

— Индийците от Литъл Бигхорн или от другия вид — дето си рисуват точки по челата?

— От индийците при река Ганг — казах, докато излизахме от асансьора на първия етаж. — Индусите пускат мъртвите по реката, защото вярват, че така те ще отидат направо в рая.

— Надявам се, че това място не отговаря на представите за рай.

Костите и колелцата отново издрънчаха, когато Марино вкара Хариш в залата за аутопсии.

Върху бял чаршаф, който покриваше първата стоманена маса, се намираха останките на Дебора Харви — мръсносиви кости, кичури изкаляна коса и сухожилия — кафяви и здрави като кожа за обувки. Миризмата беше неприятна, но вече не така зловеща, защото бях махнала дрехите й. Състоянието й изглеждаше още по-жалко при сравнението с Хариш, който нямаше и една драскотина по избелените си, чисти кости.

— Имам да ти съобщя няколко неща — казах на Марино. — Но първо искам да ми обещаеш, че нито дума няма да излезе от тази стая.

Лейтенантът запали цигара и ме погледна любопитно.

— Добре — каза той.

— Няма съмнение по отношение на самоличността им — започнах аз, докато подреждах ключиците от двете страни на черепа. — Тази сутрин Пат Харви ми донесе рентгенови снимки и зъболекарски картони…

— Лично? — запита той изненадан.

— За съжаление.

Не бях очаквала самата Пат Харви да донесе документите. Неправилна преценка от моя страна, а и такава, която трудно бих забравила.

— Това сигурно е създало голяма бъркотия — каза той.

Прав беше.

Пат Харви пристигнала с ягуара си, паркирала го на забранено място и изглеждала пълна с въпроси и на ръба на истерията. Стресната от присъствието на подобна известна личност, секретарката я пуснала вътре и мисис Харви се отправила надолу по коридора, за да ме търси. Сигурно щяла да слезе и до моргата, ако администраторката не я пресрещнала пред асансьора и не я упътила към офиса ми, където я намерих след няколко минути. Тя седеше неподвижно на стола, с бяло като тебешир лице. Върху бюрото ми имаше смъртни актове, досиета, снимки от аутопсии и изрязано парче плът с интересна прободна рана, което се намираше в малка бутилка формалин, оцветен в розово от кръвта. На закачалката на вратата висяха окървавени дрехи, които трябваше да занеса на криминолозите малко по-късно. Две лицеви реконструкции на неидентифицирани мъртви жени стояха върху шкафа. Те приличаха на отрязани глави.

Пат Харви получи повече, отколкото очакваше. Блъсна се челно в жестоката реалност на службата ми.

— Моръл ми донесе зъболекарския картон на Фред Чейни — казах на Марино.

— Значи това със сигурност са Дебора Харви и Фред Чейни?

— Да — отговорих, а после насочих вниманието си към рентгеновите снимки, закачени пред екрана на стената.

— Възможно ли е това, което си мисля? — запита Марино.

На лицето му се изписа изненада, докато разглеждаше замъглените контури на лумбалния прешлен.

— Дебора Харви е била застреляна — посочих въпросния прешлен. — Ударил я е в средата на гърба. Куршумът е пронизал гръбначния стълб и е заседнал в прешлена. Ей тук — показах му.

— Не го виждам — приближи се той.

— Не можеш да го видиш. А виждаш ли дупката?

— Ами… виждам много дупки.

— Това е дупката от куршума. Другите са кръвоносни канали, дупки за кръвоносните съдове, които осигуряват кръв за костите и мозъка.

— Къде са парченцата от гръбначния стълб?

— Не знам — казах търпеливо. — Не ги намерих. Сигурно са още в гората. Куршумът е влязъл, но не е излязъл. Била е застреляна в гърба, точно срещу стомаха.

— Видя ли дупка от куршум по дрехите й?

— Не.

На съседната маса имаше бяла пластмасова табла, на която бях поставила личните вещи на Дебора, включително дрехите, бижутата и червената найлонова чантичка. Вдигнах внимателно фланелата й — черна, дрипава и изгнила.

— Както виждаш, задната част е в особено лошо състояние. Повечето от плата е напълно изгнил и разкъсан от хищници. Същото се отнася и за колана на джинсите й, особено отзад. Това е лесно обяснимо — тези части от дрехите й са били кървави. С други думи — мястото, където би могла да се намери дупка от куршум, липсва.

— А какво ще кажеш за разстоянието? Имаш ли някаква идея?

— Както ти казах, куршумът не е излязъл. Това ме кара да мисля, че изстрелът не е бил отблизо. Но е трудно да се определи. Що се отнася до калибъра — отново правя предположения — смятам, че е трийсет и осми или дори повече, като се базирам на размера на дупката. Но няма да сме сигурни, докато не отворя прешлена и не занеса куршума в оръжейната лаборатория.

— Странно — каза Марино. — Още не си преглеждала Чейни, нали?

— Минах го през рентген. Няма куршуми. Но още не съм го преглеждала.

— Странно — каза той отново. — Не си пасва. Имам предвид това, че са я застреляли в гърба. Не пасва на другите случаи.

— Не — съгласих се. — Не пасва.

— Значи това я е убило?

— Не знам.

— Какво искаш да кажеш с това „не знам“? — погледна ме той.

— Това нараняване не води веднага до смърт, Марино. Тъй като куршумът не е преминал направо, той не е засегнал аортата. Ако беше станало така, кръвта й щеше да изтече за минути и тя да умре. Важното е, че куршумът е засегнал гръбначния й стълб и мигновено я е парализирал от кръста надолу. И, разбира се, кръвоносните съдове са били засегнати. Тя е кървяла.

— Колко време е можела да оцелее?

— Часове.

— Има ли вероятност да е била изнасилена?

— Бикините и сутиенът й бяха на място — отговорих. — Но, естествено, това не означава, че не е била изнасилена. Може да й е позволил да си облече дрехите по-късно, ако предположим, че е била изнасилена преди изстрела.

— Защо да си дава труда?

— Ако си изнасилен — казах — и нападателят ти каже да си облечеш дрехите, ти решаваш, че ще останеш жив. Подобна надежда му помага да те контролира, да те кара да вършиш всичко, което ти е казал, защото, ако започнеш да се бориш с него, той може да си промени решението.

— Не ми изглежда така — замисли се Марино намръщено. — Просто не мисля, че е станало по този начин, док.

— Това е само сценарий. Не знам какво е станало. Единственото, което мога да ти кажа, е, че дрехите й не бяха разкъсани, разрязвани или дори незакопчани. Що се отнася до семенна течност, след толкова месеци в гората, направо забрави.

Подадох му листата и молива и добавих:

— Щом така или иначе си наоколо, можеш да пишеш вместо мен.

— Възнамеряваш ли да кажеш на Бентън за това? — запита той.

— За момента не.

— А на Моръл?

— Разбира се, ще му кажа, че е била застреляна — отговорих. — Ако става дума за автоматично или полуавтоматично оръжие, гилзите може още да са на местопрестъплението. Решат ли ченгетата да разгласят новините — това си е тяхна работа. Но от мен няма да излезе нищо.

— А какво ще кажеш на госпожа Харви?

— Тя и съпругът й знаят, че дъщеря им и Фред са били положително идентифицирани. Обадих се на семействата Харви и Чейни веднага щом се уверих в това. Но няма да давам допълнителна информация, докато не приключа с прегледите.

Ребрата лекичко се удряха едно в друго, докато разделях десните от левите.

— Дванайсет от всяка страна — започнах да диктувам. — Противно на легендата, жените нямат едно ребро в повече от мъжете.

— К’во? — Марино вдигна озадачен поглед от листата.

— Никога ли не си чел Библията?

Той объркано се втренчи в ребрата, които бях подредила от двете страни на гръбначния стълб.

— Няма значение — казах.

После се захванах с костите на китката, приличащи на малките камъчета, които можете да видите по дъното на някое поточе или да изкопаете в градината си. Трудно е да отделиш левите от десните и точно тук ми помагаше служебният скелет. Приближих го към себе си, поставих костеливите му ръце на края на масата и започнах да сравнявам. Повторих същия метод при костите на пръстите.

— Изглежда, че й липсват единайсет кости от дясната ръка и седемнайсет от лявата — съобщих.

Марино записа думите ми.

— От колко общо?

— Ръката има двайсет и седем кости — отговорих, без да спра работата си. — Това осигурява невероятната гъвкавост, която ни позволява да рисуваме, да свирим на цигулка, да се обичаме чрез докосване.

А също така и да се защитаваме.

Чак късно следобед се усетих, че Дебора Харви се е опитвала да се защити от нападателя си, който е бил въоръжен и с друго, освен пистолета. Навън бе станало доста по-топло, времето се бе прояснило, а цял ден полицаите бяха преглеждали почвата. Към четири следобед Моръл се отби в офиса ми, за да донесе известно количество дребни кости, намерени в гората. Пет от тях принадлежаха на Дебора, и на втората фаланга на показалеца й — най-дългата костица на пръста — открих разрез, дълъг един сантиметър.

Първият ми въпрос, когато намеря рана върху кост или тъкан, е дали тя е пред или посмъртна. Ако човек не е наясно с нещата, които могат да се случат след смъртта, той може да направи доста сериозни грешки.

Хората, изгорели при пожар, пристигат тук със счупени кости и кръвоизливи и изглеждат като че ли някой ги е изтезавал, а после е подпалил къщата, за да прикрие убийството. А всъщност нараняванията са посмъртни и са причинени от ужасната топлина. Тела, изхвърлени на брега или извадени от реки и езера, те навеждат на мисълта, че побъркан убиец е обезобразявал нарочно лица, гениталии, ръце и крака, а всъщност виновни за това са риби, раци и костенурки. Човешките останки биват дъвкани, гризани и разкъсвани на парчета от плъхове, лешояди, кучета и миещи мечки.

Хищници с крила, хриле или четири крака нанасят ужасни щети, но слава богу, не преди да е настъпила смъртта на нещастника. А после природата просто започва преработката си. Пепел при пепел. Прах при прах.

По мое мнение резката на показалеца на Дебора Харви изглеждаше прекалено правилна и точна, за да е била причинена от зъб или нокът. Но имаше доста възможности за размишления и спекулации, включително и неизбежната мисъл, че аз самата може да съм срязала костта със скалпела си по време на прегледа.

В сряда вечер полицията съобщи самоличностите на Дебора и Фред на пресата и през следващите четиридесет и осем часа имаше толкова много обаждания, че чиновниците на рецепцията не можеха да си вършат работата спокойно, тъй като трябваше да вдигат телефона. Роуз уведомяваше всеки, дори Бентън Уесли и Пат Харви, че случаите не могат да се смятат за разрешени, докато аз съм все още в моргата.

В неделя вечер вече не можех нищо да направя. Останките на Дебора и Фред бяха почистени, снимани от всеки ъгъл, инвентаризацията на костите им — приключена. Прибирах ги в кашон, когато чух звънеца, а после и стъпките на нощния пазач и отварянето на вратата. Марино влезе при мен.

— Ти да не спиш тук, а? — запита той.

Погледнах и с изненада установих, че косата и палтото му са мокри.

— Вали сняг.

Той свали ръкавиците си и постави портативното си радио на края на масата за аутопсии, където работех.

— Само това ми трябваше — въздъхнах.

— Отвратително време, док. Минавах оттук и видях возилото ти на паркинга. Реших, че си в тази дупка още от сутринта и нямаш идея какво е навън.

— Мислех, че този уикенд не си вечерна смяна — сетих се аз, докато късах дълга лента от лепенката и запечатвах кашона.

— Да, а пък аз мислех, че си ме поканила на вечеря.

Млъкнах и любопитно се загледах в него. Изведнъж си спомних.

— О, не — измърморих, поглеждайки към часовника, който сочеше малко след осем. — Марино, толкова съжалявам.

— Няма нищо. Така или иначе имах разни работи за довършване.

Винаги познавах Марино, когато лъжеше. Не искаше да ме погледне в очите и лицето му се зачервяваше. Неслучайно беше видял колата ми на паркинга. Беше ме търсил, и то не само защото искаше вечеря. Имаше си нещо наум.

Облегнах се на масата и го загледах внимателно.

— Мислех, че ще искаш да узнаеш за посещението на Пат Харви във Вашингтон. Отишла при директора — каза той.

— Бентън ли ти съобщи това?

— Аха. Също така ми каза, че се опитвал да се свърже с теб, но ти не си отговаряла на обажданията му. А и Наркоцарицата се оплаква, че не отговаряш и на нейните обаждания.

— Не отговарям на ничии обаждания — отвърнах уморено. — Бях прекалено заета, меко казано, а и в този момент нямам нищо за съобщаване.

Марино погледна към кашона на масата и каза:

— Знаеш, че Дебора е била застреляна. Имало е убийство. Какво още чакаш?

— Не знам какво е убило Фред Чейни и дали има възможност за връзка с наркотици. Чакам докладите от токсикологията и нямам намерение да съобщавам нищо, докато не ги получа и докато не съм имала възможността да говоря с Веси.

— Оня тип в Смитсъновия институт?

— Ще се видя с него утре сутрин.

— Надявам се, че возилото ти е наред.

— Още не си ми обяснил защо Пат Харви е ходила при директора.

— Тя обвинява в укриване на информация службата ти, а също и ФБР. Побесняла е. Иска доклада от аутопсията на дъщеря си, полицейските рапорти, абе — пълната програма. Заплашва, че ще вземе заповед от съда и ще създаде истински ад, ако желанията й не бъдат изпълнени веднага.

— Това е лудост.

— Точно така. А ако нямаш нищо против, док, ще ти дам един малък съвет. Помисли си дали да не звъннеш на Бентън до утре сутринта.

— Защо?

— Не искам да се накиснеш в неприятности, затова.

— За какво говориш, Марино? — запитах, докато свалях хирургическите ръкавици.

— Колкото повече избягваш хората в момента, толкова повече масло наливаш в огъня. Според Бентън госпожа Харви е убедена, че нещо се покрива и всички ние сме замесени в това.

Не отговорих и Марино запита:

— Слушаш ли ме?

— Да. Чух всяка една от думите ти.

Той вдигна кашона.

— Направо не мога да си представя, че има двама души тук — зачуди се той.

Наистина беше невероятно. Кашонът не бе много по-голям от микровълнова печка и тежеше пет-шест килограма. Докато Марино го поставяше в багажника на служебната ми кола, аз измърморих под носа си:

— Благодаря ти за всичко.

— К’во?

Знаех, че ме е чул, но искаше да го кажа отново.

— Оценявам загрижеността ти, Марино. Наистина. И ужасно съжалявам за вечерята. Понякога страхотно се излагам.

Валеше силен сняг, а както винаги той не носеше шапка. Запалих двигателя и пуснах отоплението с пълна сила. Погледнах към Марино и си помислих колко е странен фактът, че около него се чувствам толкова спокойна. Понякога ме дразнеше повече от всеки друг, когото познавам, но не можех да си представя, че можеше и да не е наоколо.

Той затвори вратата ми и каза:

— Да, и сега си ми длъжник.

— Semifreddo di cioccolato.

— Обичам да ми говориш мръсотии.

— Това е десерт. Специалитетът ми, кретен такъв. Шоколадов мус с дамски пръсти (бишкоти).

— Дамски пръсти! — Той се втренчи към моргата, преструвайки се на ужасен.

Струваше ми се, че никога няма да стигна до вкъщи. Хлъзгах се по покритите със сняг пътища, концентрирайки се толкова усилено, че главата ми се цепеше от болка, докато най-после се добрах до кухнята и си сипах едно питие. Седнах до масата, запалих цигара и се обадих на Бентън Уесли.

— Какво откри? — попита той веднага.

— Дебора Харви е била застреляна в гърба.

— Моръл ми съобщи. Каза ми, че куршумът бил необичаен. Деветмилиметров, „Хидра-шок“.

— Точно така.

— А приятелят й?

— Не знам какво го е убило. Чакам токсикологичните резултати и имам нужда да си поговоря с Веси от Смитсъновия институт. Засега задържам и двата случая.

— Добре ще е да ги задържиш колкото се може по-дълго.

— Моля?

— Казах, че искам да задържиш случаите колкото се може по-дълго, Кей. Не искам никой да вижда докладите, дори родителите, особено Пат Харви. Не искам никой да знае, че Дебора е била застреляна…

— Да не искаш да ми кажеш, че семейство Харви не знае за това?

— Когато Моръл ме уведоми, го накарах да обещае, че засега ще покрие информацията. Така че семейство Харви не знае нищо по въпроса. Полицията не им е съобщавала. Знаят само, че дъщеря им и Фред Чейни са мъртви. — Уесли замлъкна, после добави: — Освен ако ти не си давала някаква информация, за която не знам.

— Госпожа Харви се опита да се свърже с мен няколко пъти, но през последните дни почти не съм говорила с никого, камо ли с нея.

— Продължавай по същия начин — каза Уесли твърдо. — Ще те помоля да предаваш информация само на мен.

— Ще настъпи момент, Бентън — казах също така твърдо, — в който ще ми се наложи да съобщя причината за смъртта. Семействата на Дебора и Фред имат законно право да получат тази информация.

— Задържай колкото се може по-дълго.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо?

Мълчание.

— Бентън? — зачудих се дали все още е на телефона.

— Просто не прави нищо, без първо да се посъветваш с мен.

Той отново се поколеба. После добави:

— Предполагам, знаеш за книгата, която Аби Търнбул ще пише…

— Прочетох нещо във вестника по въпроса — отговорих ядосано.

— Обаждала ли ти се е отново? Наскоро?

Отново! Откъде Бентън Уесли знаеше, че Аби е идвала при мен през есента? Дяволите да те вземат, Марк, помислих си. При последното негово обаждане му бях споменала, че Аби е при мен.

— Не съм се чувала с нея — отговорих любезно.