Двойни убийства

2.

На следващата сутрин се събудих изморена и с отвращение отворих неделния вестник. Заглавието беше достатъчно голямо, за да може да се прочете от съседната улица:

Репортерите не само бяха изровили отнякъде портрет на Дебора Харви, но имаше и снимка на джипа й, изтеглен встрани от мястото за отдих, а също така и снимка на Боб и Пат Харви, хванати за ръка, разхождащи се по безлюден плаж в Спиндрифт. Докато четях и пиех кафето си, не можех да спра да мисля за семейството на Фред Чейни. Те не бяха видни личности. За него се говореше просто като за „приятеля на Дебора“. Но и той бе изчезнал, и него също го обичаха.

Очевидно Фред бе син на бизнесмен от Саутсайд. Единствено дете, чиято майка бе починала миналата година от мозъчен аневризъм. Според вестникарската история бащата на Фред се намирал в Сарасота, на гости на роднини, когато полицията най-после го открила късно снощи. Ако има и най-малката възможност синът му да е избягал с Дебора, продължаваше историята, то това би било крайно нехарактерно за Фред, който бе описан като добър студент и член на университетския плувен отбор. Дебора била чудесна студентка и толкова надарена гимнастичка, че давала надежди за участие в Олимпийските игри. Тежала не повече от четиридесет и осем килограма, имала тъмноруса, дълга до раменете коса и красивите черти на майка си. Фред бил слаб, с широки рамене, тъмна къдрава коса и бадемови очи. Описваха ги като привлекателна и неразделна двойка.

„Винаги, когато видите единия, знаете, че и другият е наоколо. — Бяха цитирали един от приятелите им. — Струва ми се, че това бе свързано със смъртта на майката на Фред. Деби тръгна с него точно по това време и мисля, че той нямаше да успее да се справи с всичко това без нея.“

Естествено историята се връщаше назад, за да припомни подробностите по случаите с другите четири тийнейджърски двойки от Вирджиния, които бяха изчезнали, а после — открити мъртви. Името ми бе споменато няколко пъти. Описваха ме като безпомощна, объркана и избягваща коментари. Чудех се дали някой се е сетил за това, че аз продължавах да аутопсирам жертви на убийства и инциденти всеки ден. Редовно говорех със семействата им, свидетелствах в съда и изнасях лекции в медицински и полицейски академии. С изчезнали двойки или не, животът си продължаваше.

Станах от кухненската маса и допих кафето си до прозореца, загледана в слънчевото утро. Звънна телефонът.

Тъй като очаквах, че това може да е майка ми, която редовно се обаждаше рано в неделя, за да се осведоми за здравословното ми състояние и дали съм била на църква, придърпах един стол и тогава вдигнах слушалката.

— Доктор Скарпета?

— На телефона.

Гласът на жената ми звучеше познато, но не можех да се сетя коя е.

— Аз съм Пат Харви. Моля, простете, че ви безпокоя вкъщи.

Долових стаена тревога зад любезния глас.

— Не ме безпокоите ни най-малко — учтиво отговорих. — Какво мога да направя за вас?

— Търсиха цяла нощ и все още са там. Докараха още кучета и полицаи, няколко хеликоптера. — Тя заговори бързо: — Нищо. Няма и следа от тях. Боб се присъедини към търсещите. Аз съм си у дома — поколеба се тя. — Чудя се дали бихте наминали насам? Ако сте свободна за обед…

След дълга пауза неохотно се съгласих. Затворих телефона, ругаейки сама себе си, защото знаех твърде добре какво ще иска Пат Харви от мен. Щеше да ме разпитва за останалите двойки. Ако бях на нейно място, бих постъпила точно по същия начин.

Качих се горе в спалнята и свалих халата си. Взех дълга гореща вана и си измих косата. Телефонният ми секретар започна да приема съобщения, на които не възнамерявах да отговоря, освен ако бяха изключително спешни. След около час седях облечена в кафяв костюм и напрегнато слушах съобщенията. Бяха пет, всичките от репортери, научили, че съм била на мястото за отдих в Ню Кент, което не предвещаваше нищо добро за изчезналата двойка.

Протегнах се към телефона с намерение да позвъня на Пат Харви и да отменя обеда ни. Но не можех да забравя изражението на лицето й, когато слезе от хеликоптера с пуловера на дъщеря си в ръка. Не можех да забравя и лицата на другите родители. Оставих телефона, заключих къщата и се качих в колата си.

Хората на държавна служба не могат да си позволят лукс и уединение, освен ако имат и някакви други доходи. Очевидно заплатата на Пат Харви бе нищожно зрънце от семейното й богатство. Живееха близо до Уиндзър на река Джеймс в подобна на палат къща, която гледаше към реката. Изчислих приблизително, че парцелът е поне пет акра. Беше заобиколен от висока тухлена стена, по която имаше окачени знаци „Частна собственост“. Завих по широк частен път, засенчен от дървета. Масивната врата от ковано желязо се отвори плавно, преди да успея да спусна прозореца си и да натисна звънеца. После се затвори зад мен, когато продължих напред. Паркирах до черен ягуар пред римска галерия с колони от стари червени тухли, фугирани с бяло.

Предната врата се отвори, докато излизах от колата си. Пат Харви изсуши ръцете си с кърпа за чинии и ми се усмихна смело от върха на стълбите. Лицето й беше бледо, очите — зачервени и изморени.

— Чудесно е, че дойдохте, доктор Скарпета. — Тя ме покани да вляза: — Моля, влезте.

Фоайето бе просторно като всекидневна. Последвах я през официалния хол към кухнята. Мебелировката датираше от осемнайсети век. От стена до стена лежаха ориенталски килими. По стените висяха оригинални картини от импресионисти, а в камината артистично бяха подредени букови цепеници. Кухнята поне изглеждаше функционална и обитаема. Останах с впечатлението, че в къщата няма никой друг.

— Джейсън и Майкъл са навън с баща си — обясни тя, когато попитах. — Момчетата пристигнаха тази сутрин.

— Колко големи са те? — запитах аз, докато тя отваряше вратичката на фурната.

— Джейсън е на шестнайсет, а Майкъл — на четиринайсет. Деби е най-голямата.

Пат Харви се огледа наоколо за ръкавиците за тенджери, изключи фурната и постави печеното на котлона. Ръцете й трепереха, докато вадеше нож и лопатка от чекмеджето.

— Бихте ли желали вино, чай, кафе? Това е съвсем леко. Забърках и една плодова салата. Помислих си дали не искате да седнем отвън на терасата. Надявам се, че ще ви хареса.

— Чудесно ще бъде — отговорих. — А и с удоволствие бих пила едно кафе.

Тя отвори разсеяно фризера и извади пакет „Ирландски крем“ от него. Отмери необходимото количество и го сложи в кафеварката. Гледах я, без да проговоря. Изглеждаше отчаяна. Съпругът и синовете й не бяха у дома. Дъщеря й беше изчезнала, а къщата — празна и прекалено тиха.

Пат Харви не започна да задава въпроси, докато не седнахме на терасата. Плъзгащите се врати бяха отворени, реката под нас проблясваше на слънцето.

— Това, което направиха кучетата, доктор Скарпета — започна тя, ровейки из салатата си. — Имате ли някакво обяснение?

Имах, но не исках да го споделя с нея.

— Очевидно кучето се разстрои. Но с другото не стана така, нали? — забележката й бе поднесена като въпрос.

Наистина другото куче — Салти — реагира по съвсем различен начин от Нептун. След като то подуши седалката на шофьора, Гейл закачи нашийника му и изкомандва „Търси“. Кучето потегли като състезателна хрътка. То премина покрай отбивката и мястото за пикник. После потегли Гейл през паркинга към магистралата и за малко щяха да го смачкат, ако тя не беше изкрещяла: „Седни!“. След това те пресякоха внимателно шосето и се отправиха към другото място за отдих, което се намираше точно срещу онова, където бе открит джипът на Дебора. Най-накрая хрътката изгуби следата на паркинга.

— Трябва ли да вярвам — продължи госпожа Харви, — че който и да е карал джипа на Деби за последен път, е излязъл от колата, пресякъл е западното място за отдих и шосето, влязъл в кола, паркирана в източната част, и си е тръгнал?

— Това е възможно обяснение — отговорих аз, като едва се насилвах да хапна нещо.

— Какво друго възможно обяснение има, доктор Скарпета?

— Хрътката е усетила някаква миризма. Колкото до това от кого или от какво — не знам. Може да е била миризмата на Дебора, Фред или трети човек…

— Джипът е стоял там с часове — прекъсна ме госпожа Харви, гледайки втренчено към реката. — Предполагам, всеки би могъл да влезе вътре, за да търси пари или нещо ценно. Стопаджия, скитник, пешеходец, който после е пресякъл до другата страна на магистралата.

Не й напомних очевидното. Полицията бе открила портфейла на Фред Чейни в жабката заедно с кредитни карти и трийсет и пет долара в брой. Не изглеждаше да е ровено в багажа на двойката. Доколкото някой можеше да каже, от джипа не липсваше нищо, освен хората, които са били в него, и чантата на Дебора.

— Начинът, по който реагира кучето — продължи тя сухо. — Струва ми се, това не е обичайно. Нещо го изплаши. Най-малкото — разтревожи го. Различна миризма — не тази, която усети другото куче. Мястото, където сигурно Деби е седяла… — Гласът й заглъхна, когато очите й срещнаха моите.

— Да. Изглежда, двете кучета са усетили различни миризми.

— Доктор Скарпета, моля ви, бъдете откровена с мен. — Гласът й затрепери. — Не жалете чувствата ми. Моля ви. Знам, че кучето нямаше да се разстрои толкова много, ако за това нямаше основателна причина. Естествено, вашата работа ви е срещала с доста претърсвания с хрътки. Сблъсквали ли сте се с това и преди — с подобна реакция от страна на кучетата?

Беше ми се случвало. Два пъти. Единият — когато хрътката подуши багажника на кола, в който беше превозвана жертва на убийство, открита в контейнер за боклук. Другият — когато миризмата ни отведе до мястото, където една жена бе изнасилена и убита.

Единственото, което казах обаче, беше:

— Хрътките са склонни да реагират остро на хормонални миризми.

— Моля? — Тя изглеждаше объркана.

— Секреции. Животни, насекоми, секреции. Например полови хормони — обясних безстрастно. — Запозната ли сте с начина, по който „кучетата маркират територията си“ или нападат, когато подушат страх?

Тя не отговори. Просто седеше и ме гледаше втренчено.

— Когато човек е възбуден сексуално, нервен или уплашен, в тялото стават хормонални промени. Смята се, че различаващите миризми животни, като хрътките, могат да ги усетят в секретите, които се отделят от жлезите ни…

Госпожа Харви ме прекъсна:

— Деби се оплака от менструални болки малко преди Майкъл, Джейсън и аз да тръгнем към вилата. Периодът й точно беше започнал. Може ли това да обясни… Да кажем, ако е седяла на мястото до шофьора, може това да е била миризмата, усетена от кучето?

Не отговорих. Предположението й не отговаряше на изключителната реакция на хрътката.

— Не е достатъчно. — Пат Харви отмести поглед от мен и усука ленената салфетка в скута си. — Не е достатъчно да обясни защо кучето започна да вие и козината на гърба му настръхна. О, господи! Същото като с другите двойки, нали?

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— Но си го мислите. И полицията го мисли. Ако още от самото начало всички не мислеха точно за това, нямаше да ви повикат вчера. Искам да знам какво е станало с тях. С другите двойки.

Не казах нищо.

— Според това, което прочетох — притисна ме тя, — вие сте присъствали навсякъде, повикана от полицията.

— Да.

Тя бръкна в джоба на блейзъра си, извади лист хартия и го приглади.

— Брюс Филипс и Джуди Робъртс — започна да чете тя, като че ли имах нужда да чуя имената отново. — Влюбени съученици, изчезнали преди две години и половина през юни, когато си тръгнали от дома на един приятел в Глочестър и никога не се завърнали по домовете си. На следващата сутрин камарото на Брюс било открито на шосе 17. Ключовете висели от волана, вратите — отключени, а прозорците — отворени. Десет седмици по-късно са ви извикали в една гориста местност на изток от щатския парк „Йорк ривър“, където ловци случайно попаднали на два почти напълно оголени скелета, лежащи по очи между листата. Те се намирали приблизително на шест километра от мястото, където колата на Брюс била намерена десет седмици по-рано.

Спомних си, че точно по това време ПЗЖП бяха помолени за съдействие от местната полиция. Това, което Уесли, Марино и детективът от Глочестър не знаеха, беше фактът, че през юли втора двойка бе обявена за изчезнала — месец след изчезването на Брюс и Джуди.

— После идват Джим Фрийман и Бони Смит. — Госпожа Харви погледна към мен. — Те са изчезнали последната събота на юли, след купон около басейна в дома на Фрийман на „Провидънс фордж“. Късно същата вечер Джим тръгнал, за да закара Бони до тях, а на следващия ден полицай от градчето Чарлс открил колата на Джим, изоставена на около двайсетина километра от дома на Фрийман. Четири месеца по-късно, на дванайсети ноември, ловци от Уест Пойнт намерили телата им…

Пат Харви не знаеше, че въпреки многобройните ми молби не бях получила копия от поверителните части на полицейските доклади, снимките от местопрестъпленията или описите на уликите, помислих аз раздразнено. Отдавах очевидната липса на сътрудничество на това, че разследването се водеше от прекалено много служби.

Госпожа Харви продължи неуморно. През март на следващата година имаше ново нещастие. Бен Андерсън подкарал колата си от Арлингтън, за да се види с приятелката си Каролин Бенет в дома й на „Стингрей пойнт“ до залива Чесапийк. Те потеглили от къщата на Андерсън малко преди седем, за да поемат към университета „Олд доминиън“ в Норфолк, където били студенти първа година. На следващата вечер един патрул се свързал с родителите на Бен и докладвал, че пикапът додж на сина им е открит изоставен на И-64, приблизително на седем километра от плажа Бъкро. Ключовете висели от волана, вратите били отключени, а чантата на Каролин се намирала под седалката. Скелетите им били намерени шест месеца по-късно по време на сезона за лов на елени в гориста местност на пет километра южно от път 199 в провинция Йорк. Този път не получих дори копие от полицейския доклад.

Когато Сюзън Уилкокс и Майк Мартин изчезнаха миналия февруари, научих за станалото от сутрешния вестник. Те били тръгнали към къщата на Майк на плажа Вирджиния, за да изкарат заедно пролетната си ваканция, и изчезнали точно като другите двойки преди тях. Синият пикап на Майк бил изоставен на магистрала „Колониъл“, близо до Уилиямсбърг. На антената му била завързана бяла кърпичка, сигнализираща за повреда в двигателя, каквато не била открита, когато полицаите проверили колата. На петнайсети май баща и син, излезли на лов за пуйки, се натъкнали на разложените трупове на двойката в гориста местност между път 60 и И-64 в района на град Джеймс.

За пореден път си припомних опаковането на костите, които трябваше да бъдат изпратени до криминалния антрополог на Смитсъновия институт, за да им хвърли един последен поглед. Осем младежи, а въпреки безбройните часове, които прекарах с всеки един от тях, не можех да определя как или защо са умрели.

— Ако, да не дава господ, има още един случай, не чакай, докато се появят труповете — инструктирах после Марино. — Уведоми ме веднага щом се появи колата.

— Хей, ако искаш, можеш да започнеш да аутопсираш колите, тъй като труповете така и не ни казват нищо — отговори Марино, като опита безуспешно да прояви чувство за хумор.

— При всички случаи — каза госпожа Харви — вратите са били отключени, ключовете висели от волана, нямало следи от борба и, изглежда, нищо не е било откраднато. Резултатите от аутопсиите също са идентични.

Тя сгъна бележките си и ги пъхна обратно в джоба си.

— Добре сте информирана — отговорих лаконично.

Не запитах, но предположих, че е накарала служителите си да разучат предишните случаи.

— Мисълта ми е, че вие сте участвали от самото начало — каза тя. — Прегледали сте всичките трупове. И въпреки това, доколкото успях да разбера, все още не знаете как са били убити.

— Това е вярно. Не знам — отговорих.

— Не знаете? Или не казвате, доктор Скарпета?

Кариерата на Пат Харви като прокурор във федералната система й беше донесла всеобщо уважение, ако не и преклонение. Беше смела и агресивна и аз се почувствах така, като че ли терасата й изведнъж се бе превърнала в съдебна зала.

— Ако знаех причината за смъртта им, нямаше да я обявя като неопределена — казах спокойно.

— Но смятате, че са били убити.

— Смятам, че млади, здрави хора не изоставят неочаквано колите си и не умират от естествена смърт в горите, госпожо Харви.

— А какво ще кажете за теориите? Можете ли да кажете нещо за тях? Предполагам, не са нови за вас.

Не бяха.

Четири юрисдикции и поне толкова различни детективи бяха замесени, като всеки имаше безброй различни хипотези. Например — двойките са били наркомани и са се срещнали с търговец на наркотици, продаващ нов, опасен наркотик, който не може да бъде открит при обикновените токсикологични тестове. Споменаваха и за окултизъм. Или че всички двойки били членове на някакво тайно общество, а смъртта им всъщност се дължала на самоубийство.

— Нямам високо мнение за теориите, които съм чувала — казах.

— Защо?

— Откритията ми не ги подкрепят.

— А какво подкрепят откритията ви? — настоя тя. — Какви открития? Според всичко, което съм прочела или чула, нямате нито едно проклето откритие.

Мараня забулваше небето и самотен самолет приличаше на сребърна игла, която тегли бял конец под слънцето. Мълчаливо гледах как следата му се разширява и започва да се разпръсва. Ако Дебора и Фред имаха същата съдба като останалите, нямаше скоро да ги намерим.

— Моята Деби никога не е взимала наркотици — продължи Пат Харви, борейки се с напиращите сълзи. — Не се занимава с разни смахнати религии или култове. Темпераментна е и понякога изпада в депресия като всеки нормален тийнейджър. Но не би… — Тя спря изведнъж, като се опитваше да се овладее.

— Трябва да се опитате да се справите с настоящето — казах кротко. — Не знаем какво се е случило с дъщеря ви. Не знаем какво е станало с Фред. Може да измине дълго време, преди да разберем. Има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете за нея, за тях? Каквото и да е, стига да може да помогне.

— Тази сутрин дойде един полицай — отговори тя с треперещ глас. — Той влезе в нейната стая и взе няколко от дрехите й, както и четката й за коса. Каза, че били нужни за кучетата, трябвали им дрехите. И се нуждаели от косми от косата й, за да ги сравнят с тези, които може да се намерят в джипа й. Искате ли да я видите? Да видите стаята й?

Почувствах любопитство и кимнах.

Последвах я по излъсканите дървени стъпала към втория етаж. Стаята на Дебора се намираше в източното крило, откъдето можеше да наблюдава изгрева и облаците, които се събираха над река Джеймс. Не беше типичната тийнейджърска стая. Мебелите бяха скандинавски, семпли като дизайн и изработени от великолепно светло тиково дърво. Кувертюра в сини и зелени тонове покриваше голямото легло. На пода лежеше индиански килим в розово и лилаво. Енциклопедии и романи изпълваха библиотечката, а на двете полици над бюрото бяха подредени трофеи и дузини медали, закачени на ярки панделки. На най-горната лавица имаше голяма снимка на Дебора върху греда, с извит гръб и разперени ръце като грациозна птица. Изражението на лицето й, също както и детайлите в личното й светилище, излъчваше дисциплинираност и благородство. Не трябваше да съм майка на Дебора Харви, за да разбера, че това деветнайсетгодишно момиче наистина беше специално.

— Деби избра всичко сама — каза госпожа Харви, докато аз се оглеждах наоколо. — Мебелите, килима, цветовете. Не може да се разбере, че само преди няколко дни е била тук и е приготвяла багажа си за училище.

Тя се втренчи в куфарите и раклата в ъгъла и прочисти гърлото си.

— Толкова е организирана. Предполагам, наследила го е от мен. — Пат Харви се усмихна нервно и добави: — Може нищо друго да не съм, но поне съм организирана.

Спомних си джипа на Дебора. Беше безупречен и отвън, и отвътре. Багажът и останалите неща — грижливо подредени.

— Тя се грижи чудесно за вещите си — продължи госпожа Харви и отиде до прозореца. — Често съм се тревожила дали не я презадоволяваме. Дрехите й, колата й, пари. Ние с Боб доста сме обсъждали този въпрос. Трудно е, защото вечно съм във Вашингтон. Но когато миналата година ме назначиха, всички ние решихме, че ще е прекалено, ако цялото семейство се премести, а и бизнесът на Боб е тук. По-лесно беше да си наема апартамент и да си идвам у дома за уикендите, когато мога. Изчаквахме да видим какво ще стане при следващите избори.

След дълга пауза тя продължи:

— Предполагам, това, което се опитвам да обясня, е, че никога не съм успявала да кажа „не“ на Деби. Трудно е да си разумен, когато искаш най-доброто за децата си. Особено щом си припомниш собствените си желания на същата възраст, неувереността, породена от дрехите, с които си облечен, външния си вид. Ясната мисъл, че родителите ти не могат да си позволят да платят на дерматолог, зъболекар или пластичен хирург. Опитахме да въведем известна скромност. — Тя скръсти ръце пред себе си. — Понякога не съм съвсем сигурна, че сме направили правилния избор. Например джипът й. Бях против тя да има собствена кола, но нямах енергия да се разправям. А и съвсем типично за практичен човек като нея, тя искаше сигурна кола, с която да може да се придвижва при всякакво време.

Запитах колебливо:

— Когато споменахте пластичен хирург, имахте ли предвид нещо специално по отношение на дъщеря си?

— Големите гърди са несъвместими с гимнастиката, доктор Скарпета — отговори тя, без да се обърне. — Още на шестнайсет години Деби беше прекалено развита. Това не само я караше да се срамува, но и пречеше на спорта. Миналата година се погрижихме за този проблем.

— В такъв случай тази снимка е нова — казах аз, тъй като момичето, което виждах, представляваше елегантна скулптура с идеално оформени мускули, гърди и бедра.

— Да, направена е миналия април в Калифорния.

Когато човек е изчезнал и вероятно мъртъв, обикновено нещо за хора като мен е да се интересуват от анатомичните подробности — независимо дали е хистеректомия, умъртвен зъбен нерв или белези от пластична хирургия. Всички те могат да помогнат при идентифицирането на трупа. Те са описанията, които преглеждам във формулярите на НЦКИ за изчезнали хора. Те са земните и напълно човешки характеристики, на които разчитам, защото на бижутата и другите лични вещи, както се бях убедила с годините, не можеше винаги да се вярва.

— Това, което току-що ви казах, никога не трябва да излезе от тази стая — каза госпожа Харви. — Деби много държи на дискретността. Семейството ми също.

— Разбирам.

— Връзката й с Фред — продължи тя — беше дискретна. Прекалено дискретна. Сигурна съм, вече сте забелязали, че няма снимки или видими символи на любовта им. Не се съмнявам, че са си разменяли снимки, подаръци, спомени. Но винаги е била потайна в това отношение. Например — рожденият й ден беше миналия февруари. Малко след това забелязах, че носи златен пръстен на дясната си ръка. Тясна халка с формата на цвете. Деби никога не каза и дума по въпроса, нито пък аз попитах. Но съм сигурна, че е била подарък от него.

— Смятате ли, че той е солиден младеж?

Тя се обърна и ме погледна. Тъмните й очи гледаха объркано.

— Фред е доста напрегнат, някак си прекалено отдаден. Но не мога да кажа, че не е стабилен. Наистина не мога да се оплача от него. Просто се тревожех, че връзката им е прекалено сериозна, прекалено… — Тя погледна встрани, търсейки точната дума. — Пристрастен. Това е, което ми идва наум. Оставаш с чувството, че те са като наркотик един за друг.

Госпожа Харви затвори очи, обърна се и облегна глава на прозореца.

— О, господи, иска ми се никога да не бяхме й купували проклетия джип.

Не се обадих.

— Фред няма кола. И тя нямаше да има избор… — Гласът й заглъхна.

— Нямаше да има избор — казах, — освен да тръгне с вас към плажа.

— И това нямаше да се случи!

Внезапно тя излезе в коридора. Очевидно не можеше да понесе да остане в стаята на дъщеря си дори и секунда повече. Последвах я надолу по стълбите към предната врата. Хванах ръката й. Сълзите й закапаха и тя се извърна от мен.

— Съжалявам. — Запитах се колко ли още пъти ще ми се налага да казвам това.

Вратата тихо се затвори, докато слизах по стълбите. Докато шофирах към къщи, се молех да не стане така, че при следващата ми среща с Пат Харви да бъда в официалната си роля на главен съдебен лекар.