Един ден от залеза на света

Една сутрин в края на септември 1955 година един човек слезе от такси пред нюйоркски хотел, плати на шофьора и подреди на тротоара багажа си, състоящ се от три чанти.

От хотела излезе пиколо, погледна човека и каза:

— Йеп Мускат?

— Как сте? — рече човекът. — Боя се, че съм забравил името ви.

— Бърт.

— Разбира се. Дали мога да наема стая, как мислите?

— Намират се стаи.

— Бих искал да е по-нависоко, с изглед към Петдесет и шеста улица.

— Вал е на рецепцията. Той ще ви даде най-хубавата стая, с която разполага.

— Вал?

— Валенсия. Приятелят на Карлос. Сега той е помощник-управителят.

— А Карлос?

— Карлос напусна отдавна. Тук вече не е същото. Вървете, аз ще внеса багажа.

Стъпалата към Петдесет и шеста улица бяха същите, въртящите се врати бяха същите, фоайето беше същото, рецепцията зад ъгъла беше същата и отзад Валенсия беше почти същият. Във всеки случай, все още се усмихваше, чистото му лице бе все така тясно, косата му — все така черна, очите му — все така блестящи и усмихнати.

— Добре дошъл у дома, Йеп.

— Как си, Вал? Искам стая на висок етаж, с изглед към Петдесет и шеста.

— Тези са с две легла. Най-скъпите са към осем долара на ден за един месец. Ще останеш ли един месец?

— Може би. Какво представляват стаите?

Валенсия се пресегна към една кутия да вземе ключ.

— Качи се горе и огледай. Ако ти хареса, позвъни долу и ще накарам Бърт да качи багажа ти.

— Добре.

Той взе ключа и тръгна към двата асансьора точно срещу рецепцията. И двата бяха заети. След малко единият спря във фоайето. Две възрастни дами, които не се познаваха, и двете силно гримирани, излязоха бавно от асансьора, последвани от пълно момченце, което хукна към рецепцията. Асансьорът се обслужваше от тромава дребна жена в тъмнозелена униформа. Той влезе и назова своя етаж, ала жената зачака дали няма да дойде и друг гост.

Бърт влезе в асансьора с багажа и в този момент дебеланкото се върна тичешком. Момченцето слезе на седмия етаж и се затича по коридора. Асансьорът отново пое нагоре и стигна до последния етаж. Излязоха и Бърт го поведе наляво, после надясно по един дълъг, тесен коридор към последната врата вляво, 1207-а стая.

Влязоха и Бърт му показа хладилника, газовата печка с два котлона, мивката, бюфета и двата шкафа, всички бяха в близкия ъгъл, зад една завеса.

— Ще донеса кухненските прибори. Искате ли нещо определено?

— Едно писалище.

— Добре. Какво ще кажете за покривката на леглото? По-добре да взема нова. Зелена става ли?

— Зелена звучи добре.

Той подаде на Бърт банкнота от един долар.

— Спомняте ли си Енеску — попита Бърт.

— Да, спомням си го.

— Когато напусна хотела и се върна в Европа, разбрахме, че е починал, и всички момчета се напиха. Често са ни гостували хора като Енеску, но вече не отсядат тук. Ще отида да се погрижа за всичко.

Той седна в избелялото зелено кресло и огледа стените, тавана, пода, после погледна през прозореца към сградата на „Парамаунт“ с часовниковата кула.

Отново на сигурно място у дома, помисли си. Чакай сега да видим… откъде да започна?