Един ден от залеза на света

— Всички ли сте гладни? — попита Арчи.

— Искам вечеря за петдесет долара, толкова сме гладни.

— Победихте ли?

— „Доджърс“ победиха.

— Добре — каза Арчи. Той взе петдесетдоларовата банкнота, която му подаде Йеп, и рече на арменски: — Иска ми се баща ти да можеше да види тези двамата.

Той обхвана с ръце лицето на Роузи и я целуна по челото, а после се наведе към Ван.

— Знаеш ли какво казах?

— Нещо на арменски.

— Какво обаче?

— Не знам.

— Аз знам — обади се Роузи.

— Какво казах, Роузи?

— Казахте, че „Доджърс“ са били „Янкис“.

— Ах, не е честно — каза Арчи. — Ти разбираш арменски.

— Видях как паднаха „Янкис“. Татко ме заведе.

— Татко ти те заведе — рече Ван. — Ето го тук.

— Татко, защо Ван спори с мен за всичко?

— Стига, Ван.

— Добре.

— Майка ни все повтаряше да не се бием преди ядене — каза Арчи. — Първо се наяжте, после се бийте, викаше тя. Ще отида да кажа на момчетата какво да донесат. Йеп, мартини?

— Да, но ела да ни правиш компания.

— О, и аз ще ударя няколко питиета, не се безпокой. Роузи, Ван. Ето какво казах на баща ви. Казах му, че ми се ще неговият баща да можеше да ви види. Веднага се връщам.

— Арчи се е познавал с баща ми в Ню Йорк преди много време.

— Ти познаваше ли баща си, когато Арчи го е познавал? — попита Роузи.

— Тогава не съм бил роден. Арчи е бил още момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно.

— На колко години е сега?

— На шейсет и шест или шейсет и седем.

— Шейсет и шест! — изненада се Ван. — Изглежда на петдесет.

— Да, така е. Всеки път, когато дойда в Ню Йорк, го посещавам и си е все същият. И така в продължение на двайсет и седем години.

— Той какво работи?

— Собственик е на това заведение.

— Не, имам предвид какво прави, какъв е по професия? Писател ли е?

— Арчи беше професионален борец.

— Може ли още да се бори?

— Може, разбира се, но не се е борил от години.

Арчи се върна на масата с две двойни мартинита върху сребърен поднос. Той остави подноса на масата и седна между Роузи и Ван.

— Пия за здравето на Роузи и Ван — каза той.

— Пия за здравето на твоите деца и внуци, Арчи.

— Да бъдем щастливи. Наздраве.

— Татко каза, че сте били борец — рече Ван.

— Да, бях борец, моето момче.

— Харесваше ли ви да се борите?

— В Америка имаше хляб в борбата. Бях дете, току-що пристигнало от старата родина. Там често се борехме за развлечение. Бащата на вашия баща приличаше на моя баща, когато за първи път дойдох в Ню Йорк. Той ми намери работа и жилище.

— Каква работа?

— Бях необразовано момче от старата родина, Ван. Каква робота можеше да ми намери? Не знаех повече от двайсет думи английски. Бях портиер в една банка на Бауъри. Всички живеехме на Бауъри. Всичките арменски емигранти. Всяка вечер ходех на гости на вашия дядо и учех по някоя дума английски. Той знаеше английски, научил го беше още в родината. Работех всеки ден. Изкарвах по един долар дневно.

— Само толкова ли?

— По онова време това бяха много пари за един малък имигрант, Роузи. Аз работех, пестях, всеки месец пращах пари у дома.

— На кого ги пращахте?

— На по-малкия ми брат. Той също искаше да дойде в Америка, но баща ми не можеше да го изпрати, защото парите му стигнаха да изпрати само мен. Баща ми искаше някой от нашето семейство да се установи в Америка. Големият ми брат не искаше да изостави съпругата си и баща ми каза на мен: „Искам ти да заминеш за Америка, Аршаг.“ Това е истинското ми име. „Искам да бъдеш добро момче, да работиш упорито, да спестиш пари, да научиш добър занаят, да живееш хубав живот.“ Баща ми взе всичките пари, които беше спестявал двайсет години, и ме изпрати в Америка. По-малкият ми брат поиска да дойде с мен. Той беше само на четиринайсет години, казваше се Крикор. „Трябва да вземеш и мен, Аршаг“, каза той. Аз му викам: „Крикор, не мога да те взема. Ще работя здраво, ще спестявам пари и ще ти ги изпращам. Ще ги пращам на Крикор Соларян.“ Аршаг Соларян бях в родината си, Арчи Сейлър станах в Америка. И ето ме в Ню Йорк, мия пода на банката в Бауъри, спестявам по пет долара всяка седмица, изпращам парите на по-малкия си брат. Пиша му да дойде в Америка. Какъв е проблемът? Той ми отговаря, че все още няма достатъчно пари. И аз отивам при бащата на баща ви и му викам: „Вахан Ага, аз работя и пестя, работя и пестя, и пращам пари на брат си Крикор вече цяла година, но той все още няма достатъчно, за да дойде в Америка. Кажете ми какво да правя.“ Вахан Ага се замисли много дълбоко. „Какво си работил в родината си?“, попита той. „Работех по лозята.“ „Какво друго?“ „Носех тежки пакети за търговците на едро.“ „Друго?“ „Нищо.“ „Съвсем нищо ли?“ „Играех разни игри. Борех се.“ „Чакай да си помисля“, рече Вахан Ага.

Един сервитьор донесе аперитивите, хляб и бяло сирене, и Арчи каза:

— Вие, деца, яжте. Това е дълга история. Ще я посъкратя.

— О, не — възрази Ван. — Разкажете я подробно.

— Да — каза Роузи. — Много е интересна.

— Добре — рече Арчи, — но яжте. Яжте бавно и се нахранете добре.

Той махна с ръка на сервитьора да донесе още две питиета.

— И тъй — продължи той, — дните минаваха и аз си казах: „Вероятно Вахан Ага е забравил напълно за моя проблем.“ Обаче един ден Вахан Ага дойде в банката и ми каза: „Искаш ли да се бориш за пари?“ „За пари ли?“, попитах аз. „Ще се боря за развлечение. Обичам да се боря.“ „След работа се отбий у нас.“ Нея вечер си облякох най-хубавите дрехи и отидох на гости на Вахан Ага. При него имаше един едър мъж, дори от мен по-едър, седнахме и поговорихме. После отидохме в гимнастическия салон и човекът ми даде къси спортни гащета и обувки. „Ела на ринга“, каза той. Обух гащетата и обувките и ми стана хубаво. Обичах да се боря, а отдавна не се бях борил. Отидох на ринга и скоро човекът също се качи и каза: „Готов ли си?“ Викам му: „Окей“, само че по онова време не казвахме окей. Казвахме „Да, сър“. И тъй, започнахме да се борим. Той беше много добър борец, много силен, много бърз. Аз не исках да изгубя, защото Вахан Ага гледаше. Ние се борихме дълго и след може би двайсет-двайсет и пет минути той взе да се уморява, но аз не, защото бях още дете и скоро го надвих. Станах и той стана. „Благодаря“, рече. „Можеш да се преоблечеш.“ И аз се преоблякох и излязох, а Вахан Ага каза: „Да вървим.“ „Какво става? — попитах. — Да не сбърках нещо?“ „Знаеш ли кого надви? Господин Дан Фулър, шампионът по борба на щата Ню Йорк.“ „Съжалявам — рекох. — Не знаех кой е.“ „Ако искаш да се бориш с него в събота вечер, той ще ти даде сто долара. Искаш ли?“ „Да“, казах аз.

Сервитьорът донесе още две питиета.

— Борих се и изпратих стоте долара на по-малкия си брат.

— Победихте ли?

— Победих първия път, Ван, но втория път победи Дан Фулър. Той промени името ми на Арчи Сейлър. Станахме добри приятели. Борих се всяка седмица. Изпращах пари у дома всяка седмица. Много скоро брат ми пристигна в Ню Йорк и каза: „Трябва да спечелим пари и да доведем цялото си семейство в Америка, защото всички искат да дойдат.“ Аз му рекох: „Ще те науча да се бориш.“ Обаче брат ми не искаше да се бори и си намери работа.

— Каква работа?

— Портиер, като мен. Само че не в банка, а в училище. Работеше на половин ден, през останалото време учеше. Дадоха му квартира, плащаха му по един долар седмично.

— Той какво учеше?

— За лекар.

— Стана ли лекар?

— Да, стана много добър лекар, Ван. А пък аз се борех ли борех — с кого ли не. Побеждавам, губя, побеждавам, губя, пращам пари вкъщи. Много скоро и по-големият ми брат, съпругата му и двете им дечица пристигнаха в Америка. Той искаше да отвори малка бакалница. Аз продължавах да се боря и той отвори бакалничката. Много скоро по-голямата ми сестра, съпругът й и трите им деца също пристигнаха в Америка. Аз се борех непрекъснато и шуреят ми отвори едно ресторантче, понякога отивах там и сядах да си пийна. Борех се непрестанно, побеждавах, губех, пращах пари на татко и мама. Приятелят ми Дан Фулър престана да се бори. Вече беше доста възрастен. Стана ми мениджър. Той имаше още трима борци и ни каза: „Момчета, ще пътуваме.“ И ние пътувахме. Състезаваме се с борци от Питсбърг, Чикаго, Сейнт Луис, Канзас Сити, Денвър, Солт Лейк и Сан Франциско. Когато бях в Сан Франциско, всички говореха за Фресно. Отидох във Фресно и там беше като в родината ми. Писах на баща ми: „Това градче е само за теб и мама и малките деца. Елате.“ Те дойдоха и се качихме на влака от Ню Йорк до Фресно, настаних ги в собствен дом със собствено лозе и после се върнах в Ню Йорк, и си казах: „Вече изведох всичките членове на семейството си от родината и няма да е зле да се оженя и да създам собствено семейство.“ Потърсих си жена, намерих и се оженихме. Продължих да се боря и да пестя, за да мога да имам голямо семейство. Момче, после момиче, пак момче, още едно момиче, после пак момче и пак момче и съпругата ми каза: „Хайде да се преместим в Калифорния и да се препитаваме с лозарство. Доста дълго се бори.“ „Добра идея“, казах и заминахме. Купихме хубаво лозе с грозде от сортовете Аликанте, Малага и Император и после здравей, живот — всички са живи, здрави и щастливи. Никаква борба повече. Само слънце, хубава храна, хубава вода и много приятели.

Арчи млъкна и се усмихна.

— Разкажете и останалото — рече Ван.

— Да. Разкажете го, моля — каза Роузи.

Сервитьорът донесе храна и всички започнаха да ядат.

— Добре — съгласи се Арчи. — Ще ви разкажа. Всичко вървеше добре до един момент. Когато банките фалираха, аз загубих лозето. Изгубих парите, които бях спестил от борбата. Трябваше да започна всичко отначало. Пак се борих, но вече бях доста възрастен. И какво да правя? Бях започнал в Ню Йорк, затова си казах, че ще се върна в Ню Йорк. Годината беше хиляда деветстотин трийсет и трета. Бях на четирийсет и четири. Върнах се в Ню Йорк и си намерих работа.

— Каква работа? — попита Ван.

— Пак станах портиер.

— В банката?

— Не, вече не харесвах банките. Те отнеха спестяванията на хора като мен. Не исках кракът ми да стъпи в банка. Намерих си работа в един универсален магазин. И така, лека-полека пак ми потръгна, но този път отворих ресторант. Това е. Харесва ли ви храната?

— Страхотна е — каза Ван.

— Най-много обичам лозови сарми — рече Роузи.

— Арменско ястие — каза Арчи.

— Знам — рече Роузи. — През целия си живот съм го яла. И майка ми готви сарми.

— Браво на Лора — каза Арчи.

— И татко може да ги прави.

— Разбира се. Аз го научих.

— А той научи мама. И аз някой ден ще се науча да готвя сарми.

— Лесно е. Искаш ли да създадеш дом, трябва да мирише на храната, която се готви там. Ако имаш дом без миризма на готвената в него храна, все едно нямаш дом.

След вечерята те се сбогуваха с Арчи, излязоха на улицата и се запътиха към „Палас“ на Бродуей.